Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

1 Неочаквани гости

В една дупка в земята живееше хобит. Това обаче не беше някаква неприветлива, мръсна и усойна дупка, пълна с отдавна умрели червеи и мирис на влага; не беше и някоя суха, песъчлива и празна дупка, в която няма нито на какво да седнеш, нито какво да хапнеш. Не — това беше дупка на хобит, а дупката на един хобит означава удобство.

Имаше врата, като кръгло прозорче на кораб, боядисана в зелено, с кръгла и лъскава месингова дръжка точно в средата. Тази врата водеше към сводест коридор, досущ като тунел — един много удобен тунел без дим, с плочки и килими по целия под, с облицовани стени, лакирани столчета и много, много куки за окачване на шапки и палта — защото хобитът обичаше да посреща гости. Тунелът лъкатушеше и лъкатушеше из склона на един хълм — Хълма, както го наричаха на много километри наоколо, — а от двете му страни се отваряха множество малки кръгли вратички. Горен етаж у хобита нямаше. Спални, бани, изби, килери за провизии (немалко ни брой), гардероби (той имаше цели стаи, посветени на облеклото), кухни, трапезарии — всичко се намираше на един и същ етаж, а всъщност и в един и същ коридор. Най-хубавите стаи бяха разположени от лявата страна (при влизане), защото само те имаха прозорци — кръгли прозорци, през които се виждаше градината и слизащите надолу към реката ливади отвъд нея.

Хълма — Хобитово отвъд реката

Този хобит беше твърде заможен и се наричаше Билбо Бегинс. Бегинсови живееха из околностите на Хълма от незапомнени времена и всички ги уважаваха не само защото повечето от тях бяха богати, а и защото никога не се впускаха в приключения, нито пък правеха нещо неочаквано — винаги можеше да се предскаже какво би отговорил някой от техния род на какъвто и да било въпрос, без дори да си правиш труда да го питаш.

В тази история се разправя как един Бегинс преживя приключение и как извърши и каза някои най-неочаквани неща. Той може би загуби уважението на съседите си, но спечели — е, вие сами ще видите дали изобщо спечели нещо накрая.

Майката на нашия хобит… Но какво всъщност е това хобит? Струва ми се, че трябва да направим известно описание на тези същества, тъй като в наше време те вече се срещат рядко и се плашат от нас — Големите хора, както ни наричат. Те са (или са били) дребни човечета, наполовината на нашия ръст и малко по-мънички от брадатите джуджета. Хобитите обаче са без бради. В тях няма почти нищо вълшебно, с изключение на това, че могат да изчезват бързо и тихо, когато Големите тромави хора, като вас и мен, се появят, вдигайки шум, сякаш са слонове; а хобитите умеят да долавят всеки шум на повече от километър и половина разстояние. Те имат пълни коремчета, обличат се в ярки цветове (най-вече в зелено и жълто) и не носят обувки, защото природата ги е създала с ходила от дебела кожа, покрити с гъста и топла кафява козина, подобно на косата по главите им (само че тя е къдрава), имат дълги и сръчни кафяви пръсти на ръцете си, добродушни лица и се смеят шумно и звънливо (особено след като се наобядват, а това те правят два пъти на ден, когато има повечко за хапване).

Сега вече знаете достатъчно за тези малки човечета, за да продължим по-нататък. Както бях започнал да ви разказвам, майката на нашия хобит — Билбо Бегинс — беше прочутата Беладона Тук, една от трите славни дъщери на стария Тук, старейшината на хобитите, живеещи отвъд Реката — малката рекичка, която тече в подножието на Хълма. Често се говореше (в другите родове), че някога, много отдавна, един от прадядовците на Тук се бил оженил за самодива. Това, разбира се, беше измислица, но в техния род все пак имаше нещо не съвсем хобитово и от време на време някой Тук се впускаше в приключения. Той тихичко изчезваше, а семейството потулваше работата; без съмнение обаче Тукови не се ползваха с онова уважение, на което се радваха Бегинсови, макар да бяха безспорно по-богати.

Самата Беладона Тук не преживя никакви приключения, след като стана госпожа Бънго Бегинс. Бънго, бащата на Билбо, построи за нея (и донякъде с нейни пари) най-разкошната от всички хобитови дупки, които можеха да се намерят под Хълма, над Хълма или отвъд Реката, и те живяха там до края на дните си. Не беше изключено обаче единственият й син Билбо, макар да изглеждаше и да се държеше съвсем като благоразумния си и кротък баща, да бе наследил по Тукова линията нещо чудато в характера си, нещо, което само чакаше случай да се прояви. Билбо порасна, стана мъж и наближаваше вече петдесетте, ала случаят все не идваше и той си живееше удобно и спокойно в построената от баща му красива хобитова дупка, която току-що ви описах, твърдо решен да си остане в нея завинаги.

Но ето че една сутрин, много отдавна — когато на света имаше по-малко шум и повече зеленина, когато хобитите бяха все още многобройни и живееха щастливо, а самият Билбо Бегинс си стоеше след закуска на вратата, пушейки една много дълга дървена лула, която му стигаше почти до обраслите с козина (старателно сресана) пръсти на краката, — най-неочаквано се появи Гандалф. Гандалф ли? Ако сте чували само една четвърт от това, което аз съм чувал за него, а аз съм чувал съвсем малко от онова, което има да се чува, то тогава трябва да се приготвите за една крайно интересна приказка. Приказките и приключенията просто никнеха като гъби по най-удивителен начин навсякъде, където се появяваше той. Гандалф не бе изминавал под Хълма от години — всъщност откакто бе умрял приятелят му, Стария Тук — и хобитите почти не го помнеха как изглежда. Беше заминал по някаква своя работа отвъд Хълма и Реката още когато те бяха малки хобитови момиченца и момченца.

Тъй че в онова утро нищо неподозиращият Билбо видя пред себе си просто един старец с тояга. Непознатият носеше висока и островърха синя шапка, дълъг сив плащ, сребрист шал, над който се спускаше дълга до пояса брада, а краката му бяха обути в огромни черни ботуши.

— Добро утро! — каза Билбо, като имаше точно това наум, защото слънцето грееше, а тревата беше приказно зелена. Но Гандалф го изгледа изпод дългите си рунтави вежди, които стърчаха извън широката периферия на шапката, и попита:

— Какво искаш да кажеш? Пожелаваш ми добро утро или намекваш, че и да искам, и да не искам, утрото ще е добро; или пък, че в такова утро човек трябва да бъде добър?

— Всичките тези неща заедно — рече Билбо. — А отгоре на това утрото е много добро и за лула тютюн на открито. Ако имате лула, седнете и си я напълнете от моя тютюн. Няма защо да се бърза, целият ден е пред нас!

И Билбо седна на една пейка до вратата, кръстоса крака и пусна красиво сивкаво колелце дим, което се понесе във въздуха и цяло-целеничко отплува към Хълма.

— Много хубаво! — каза Гандалф. — Но тази сутрин аз нямам време да пускам колелца от дим. Подготвям приключение и съм тръгнал да търся някой, който да вземе участие в него, ала ми е много трудно да го намеря.

— И аз мисля, че е трудно, особено по тези места! Ние сме скромен, кротък народ и приключенията не са за нас. Това са неприятни, опасни, неприлични неща! Карат те само да закъсняваш за обед. Не разбирам какво добро виждат някои в тях — додаде господин Бегинс, пъхна палец под една от презрамките си и пусна ново, още по-голямо колелце дим. После извади писмата от сутрешната си поща и започна да ги чете, като се правеше, че не обръща внимание на стареца. Смяташе го за неподходяща компания и затова му се искаше някак да го отпрати. Но старецът не се и помръдваше. Стоеше, подпрян на тоягата си, и безмълвно се взираше в хобита, докато най-накрая Билбо се почувства доста неудобно и дори малко се ядоса.

— Добро утро! — каза най-сетне той. — На нас тук не ни трябват приключения, благодаря! Можете да потърсите желаещи на Хълма или отвъд Реката.

С това искаше да покаже, че разговорът е свършил.

— Колко много неща изразяваш ти с едно «Добро утро»! — каза Гандалф. — Сега намекваш, че желаеш да се отървеш от мен и че утрото няма да е добро, докато не се махна.

— Съвсем не, съвсем не, драги ми господине! Но почакайте, всъщност знам ли ви името?

— Да, да, драги ми господине. Аз знам твоето, Билбо Бегинс. А и ти знаеш моето, но не си спомняш, че е мое. Аз съм Гандалф и Гандалф това съм аз! Като си помисля само, че доживях да бъда «доброутросван» от сина на Беладона Тук, сякаш съм дошъл да продавам копчета пред вратата му!

— Гандалф? Гандалф? Майчице! Онзи странстващ вълшебник, дето бе подарил на Стария Тук вълшебните диамантени копчета за риза, които сами се наместваха, а после се разкопчаваха само по заповед на стопанина? Онзи, дето е разказвал такива прекрасни приказки за дракони, за гоблини, за великани, за избавление на принцеси и за неочакваното щастие, сполетяло злочести сираци? Същият онзи, дето е изработвал такива чудесни фойерверки! Спомням си го добре. Старият Тук обикновено ги пускаше вечерта срещу Еньовден. Каква красота! Те се издигаха като огромни огнени лилии и се посипваха надолу като златен дъжд, озарявайки тъмнината през цялата вечер!

Сега вече виждате, че господин Бегинс съвсем не беше така груб и безчувствен, както искаше да се представи, и че много, много обичаше цветята.

— Майчице! — продължи Билбо. — Нима ти си същият онзи Гандалф, който е подмамвал толкова много кротички и тихи момчета и момичета да се впускат в най-различни безумни приключения? Като се започне например от катеренето по дърветата на гости при горските елфи, та до пътешествията с кораби към непознати брегове! Честна дума, животът е бил много интерес… Искам да кажа, че едно време ти доста си обърквал нещата по тия места. Извинявай, но нямах представа, че все още се занимаваш с подобни работи.

— Че с какво друго да се занимавам? — попита вълшебникът. — Все пак радвам се, че си спомняш нещичко за мен. Във всеки случай спомняш си с удоволствие за моите фойерверки, а това ми дава известна надежда. И от уважение към твоя дядо, Стария Тук, и към горката Беладона аз ще ти дам онова, което поиска.

— Извинявай, но аз не съм поискал нищо.

— Поиска, поиска! И то два пъти. Поиска ми извинение. Добре, получаваш го. Ще сторя дори нещо повече — ще те пратя на онова приключение. За мен ще бъде забавно, за теб — приятно, а по всяка вероятност и полезно, стига да се завърнеш здрав и читав.

— Съжалявам, но не желая никакви приключения, благодаря. И най-малко днес. Добро утро! Но, моля, заповядай на чай винаги, когато пожелаеш! Защо не и утре? Ела утре! Довиждане!

С тези думи хобитът обърна гръб, шмугна се през кръглата зелена врата и я захлопна бързо, но не дотолкова, че да излезе невъзпитано. Вълшебниците все пак са си вълшебници.

— Откъде пък ми скимна да го поканя на чай! — рече си Билбо, като влизаше в кухненския килер. Той съвсем наскоро беше закусил, но си мислеше, че една-две чаени сладки и нещичко за пийване ще му дойдат добре след преживяния страх.

Междувременно Гандалф все още стоеше вън пред вратата и тихо се смееше. По някое време той пристъпи напред и с острия връх на жезъла си надраска странен знак върху красивата зелена входна врата на хобита. После си тръгна, а Билбо, който довършваше втората си чаена сладка, тъкмо в този момент си помисли как благополучно се бе измъкнал от нежеланите приключения.

На следния ден почти бе забравил за Гандалф. Той рядко запомняше нещата, ако не си ги запишеше върху специална табличка например така: «Гандалф. Чай. Сряда.» А през вчерашния ден бе твърде объркан, за да направи подобно нещо.

Малко преди часа за чай откъм камбанката на входната врата долетя страховит звън и чак тогава Билбо си спомни. Хукна да сложи чайника на огъня, добави още една чашка и чинийка, още няколко сладки и изтича към вратата.

— Много съжалявам, че те накарах да чакаш! — понечи да каже той, ала внезапно видя, че пред него съвсем не стои Гандалф, а едно джудже с дълга синя брада, подпъхната в златен колан, и блеснали очи под нахлупената тъмнозелена качулка. Още щом вратата се отвори, то припряно нахълта вътре, сякаш го очакваха. Закачи качулката и наметката си на най-близката кука, после изрече с нисък поклон:

— Дуалин, на твоите услуги!

— Билбо Бегинс, на твоите! — отвърна хобитът, твърде изненадан, за да задава каквито и да било въпроси в момента. После се почувства неловко от настъпилото мълчание и добави: — Тъкмо се канех да пия чай, моля, заповядай да изпиеш и ти една чашка заедно с мен.

Думите му прозвучаха може би малко нелюбезно, макар да бяха казани от сърце. Пък и как би могло да бъде другояче, когато едно джудже идва неканено в къщата ти и окачва дрехите си в коридора, без да каже нито дума за обяснение.

Но не им бе писано да седят дълго край масата — всъщност едва бяха стигнали до третата сладка, когато камбанката отново издрънча, този път още по-силно.

— Извинявай — рече Билбо и се втурна към вратата.

— Ето че дойде най-после! — канеше се да каже той на Гандалф този път. Но пак не беше Гандалф. Вместо него на входа стоеше престаряло джудже с бяла брада и алена качулка; то също хлътна навътре още щом вратата се отвори, сякаш бе поканено.

— Виждам, че вече са започнали да пристигат — рече джуджето, като зърна закачената в коридора зелена наметка на Дуалин. Намести до нея своята и като сложи ръка на гърдите си, каза:

— Балин, на твоите услуги!

— Благодаря — хлъцна Билбо.

Отговорът не беше особено подходящ, но думите «те вече са започнали да пристигат» страшно го бяха смутили. Той обичаше гости, но предпочиташе да ги познава и да ги кани сам. Изведнъж му мина ужасната мисъл, че сладките може и да не стигнат, а тогава той, домакинът — защото Билбо знаеше задълженията си на домакин и ги спазваше дори когато му беше неприятно, — нямаше да хапне нито една.

— Заповядай да пийнеш чаша чай! — успя да избъбри той, след като си пое дълбоко дъх.

— Бих предпочел малко бира, ако това няма да те затрудни, любезни господине — каза белобрадият Балин. — А питка ще си хапна с удоволствие — питка с ким, стига да ти се намира.

— Намира ми се, намира ми се — отвърна Билбо, изненадан сам от любезността си. И той изтича към избата да налее халба бира, а оттам — към един от килерите, откъдето изнесе две красиви кръгли питки с ким, които бе изпекъл днес следобед с намерение да си ги хапне сладко на вечеря.

Когато се върна, Балин и Дуалин разговаряха на масата като стари приятели (а те всъщност бяха братя). Билбо тръсна пред тях бирата и питките и тъкмо тогава звънецът пак иззвъня веднъж и още веднъж.

«Този път вече сигурно е Гандалф» — помисли си Билбо, докато подтичваше запъхтян по коридора. Но пак не беше Гандалф, а две нови джуджета — и двете със сини качулки, сребърни колани и жълти бради; всяко носеше торба с инструменти и лопата. Те нахълтаха вътре още преди вратата да се отвори докрай, но това вече никак не учудваше Билбо.

— С какво мога да ви бъда полезен, драги джуджета? — попита той.

— Кили, на твоите услуги! — рече едното.

— И Фили! — добави второто; двете едновременно си свалиха качулките и се поклониха.

— На вашите услуги и на услугите на вашите семейства! — отвърна Билбо, не забравяйки този път добрите си обноски.

— Дуалин и Балин вече са тук, както виждам — рече Кили. Бързо да се присъединяваме и ние към бандата!

«Банда ли? — помисли си господин Бегинс. — Тази дума не ми харесва. Трябва да поседна за минутка, да събера мислите си и да пийна нещо.» Но едва бе отпил глътка в един ъгъл — четирите джуджета седяха около масата и си говореха за златни мини, за свади с гоблините, за драконови безчинства и за много други неща, които той не разбираше, а и не желаеше да разбере, защото му звучаха твърде приключенски, — когато «дзън-дзън-дзън-дзън» звънецът иззвъня отново, сякаш някое непослушно момченце хобит се опитваше да откъсне шнура.

— Има някой на вратата! — рече той, като примигна.

— И то не един, а четирима, ако се съди по звука — каза Фили. — Впрочем ние ги видяхме да се задават подир нас в далечината.

Горкият малък хобит седна в коридора, захлупи лице в шепите си и взе да се пита какво всъщност става, какво още има да става и дали всички ще останат за вечеря. В този момент звънецът издрънча с небивала мощ и Билбо хукна пак към вратата. Но там стояха не четири, а ПЕТ джуджета — още едно бе пристигнало, докато той недоумяваше в коридора. Едва бе успял да завърти дръжката на вратата, когато всички те вече бяха вътре и се кланяха едно подир друго с думите: «На твоите услуги». Имената им бяха Дори, Нори, Ори, Оин и Глоин; много скоро две пурпурни качулки, една сива, една кафява и една бяла увиснаха на закачалките, а новодошлите, подпъхнали мазолести палци под златните си и сребърни колани, поеха към стаята, където вече седяха другите. Не ще и дума, оформяше се една доста големичка «банда». Едни искаха светла бира, други тъмна, а трети — кафе. Никой обаче не се отказваше от сладките, така че за известно време домакинът беше много зает.

Тъкмо бе сложил голямата кана с кафе на огнището, а джуджетата бяха омели питките с ким и започваха да лапат кифлите с масло, когато отекна мощно почукване. Този път не звъняха, а думкаха: дум, дум! Някой блъскаше с бастун по красивата зелена врата.

Билбо изтича по коридора, ядосан, объркан и силно обезпокоен — такава неприятна сряда той не помнеше. Отвори рязко вратата и вътре нападаха едно върху друго нови четири джуджета. А зад тях, подпрян на тоягата си, стоеше и се смееше Гандалф. Той здравата бе олющил красивата зелена врата; между другото бе заличил и тайния знак, поставен от него предишната сутрин.

— По-полека, по-полека! — рече той. — Не е хубаво от твоя страна, Билбо, да караш приятелите ти да те чакат на вратата, а после да я отваряш като запушалка на бутилка шампанско! Запознай се с Бифур, Бофур, Бомбур и най-вече с Торин!

— На твоите услуги! — казаха Бифур, Бофур и Бомбур, застанали в редица. После окачиха две жълти качулки, една светлозелена, а също и една небесносиня с дълъг сребърен пискюл. Последната принадлежеше на Торин, едно важно и преважно джудже, всъщност не друг, а самият Торин Дъбощит. Той кипеше от яд, че се е проснал върху изтривалката на Билбо под обединената тежест на Бифур, Бофур и Бомбур — още повече, че Бомбур беше извънредно дебел и тежък. И какъвто си беше горделив, Торин не каза нищо за каквито и да било «услуги»; но горкият господин Бегинс толкова пъти се извини, че накрая той изсумтя «моля, няма защо», и престана да се цупи.

— Сега вече всички сме тук! — каза Гандалф, като погледна редицата от тринайсет качулки — коя от коя по-хубави — и собствената си шапка, окачена редом с тях. Каква весела компания! Надявам се, че сте оставили нещо за пийване и хапване и за закъснелите! Какво е това? Чай? Не, благодаря. За мен бих искал да донесеш малко червено вино.

— И за мен — рече Торин.

— И малинов конфитюр, и ябълкова пита — рече Бифур.

— И палачинки, и сирене — рече Бофур.

— И баница с месо, и салата — рече Бомбур.

— И още сладки, и бира, и кафе, ако нямаш нищо против — провикнаха се останалите джуджета през вратата.

— Прибави и няколко яйца, любезни приятелю — извика подире му Гандалф, докато Билбо тичаше объркан от единия килер към другия. — Не забравяй студеното пиле и туршията!

«Той комай знае толкова по-добре и от мен с какви провизии са пълни килерите ми!» — помисли си господин Бегинс, който вече беше напълно объркан и се питаше отчаяно дали насред собствената му къща не започва някакво най-ужасно приключение.

Когато успя да натрупа всички бутилки, чинии, вилици, лъжици, чаши; блюда с ястия и какво ли не върху огромните табли, той вече беше така разгорещен и ядосан, че лицето му пламтеше от руменина.

— Да му се не видят и досадните джуджета! — каза високо Билбо. Защо не дойдат да ми помогнат!

И ето! — О, чудо! На вратата на кухнята вече стояха Балин и Дуалин, а зад тях — Кили и Фили, и преди той да успее да изрече дума, те бяха отнесли таблите и няколко масички в гостната стая и бяха подредили всичко.

Гандалф седеше начело на групата, а тринайсетте джуджета се бяха наредили в кръг от двете му страни; Билбо си беше придърпал табуретка до огъня и хрупкаше някакъв бисквит (целият му глад се бе изпарил), като се мъчеше да си даде вид, че намира всичко това за съвсем естествено и не вижда нищо приключенско в него. Джуджетата ядяха и ядяха, говореха и говореха, а времето летеше. Най-после те отместиха столовете си назад и Билбо стана да прибере чиниите и чашите.

— Предполагам, че всички ще останете за вечеря? — попита той с любезен, но не особено настойчив тон.

— Разбира се — отвърна Торин. — Ще останем не само за вечеря, а и след вечеря. С работата ще се заловим по-късно, първо, трябва да си посвирим и попеем. А сега всичко да се разтреби!

Тогава дванайсетте джуджета — Торин, като по-важен остана да разговаря с Гандалф — скочиха на крака и натрупаха всичко накуп. После, без да търсят табли, тръгнаха към кухнята, крепейки на една ръка цели камари чинии с бутилка най-отгоре, а Билбо подтичваше подире им и почти крещеше от страх: «Моля, внимавайте!» и «Моля, не си правете труд! Аз сам мога да се справя!» Но джуджетата се правеха, че не го чуват, и започнаха да пеят:

От туй Билбо Бегинс най-много се плаши — палете, палете чинии и чаши!

Те, разбира се, не изпълниха нито една от тези ужасни заплахи, а със светкавична бързина измиха и прибраха всяко нещо, здраво и читаво, докато хобитът се въртеше насам-натам насред кухнята, опитвайки да види какво правят. После се върнаха в гостната и завариха Торин да си пуши лулата, вдигнал крака на решетката пред камината. Той пускаше огромни колела дим и като им кажеше накъде да полетят, те политаха — нагоре в комина или зад часовника върху камината, или под масата, или започваха да се въртят в кръг под тавана. Но накъдето и да отидеха, не бяха достатъчно бързи, за да убегнат на Гандалф. Пук! И той изпращаше едно малко колелце дим от късата си глинена лула право през колелцата на Торин. После димните колелца на Гандалф ставаха зелени, връщаха се и увисваха над главата на вълшебника. Вече цяло облаче от тях се бе събрало около него и в полумрака това му придаваше чудноват и загадъчен вид. Билбо стоеше и наблюдаваше безмълвно — той много обичаше да пуска колелца от дим — и изведнъж се засрами, като си спомни колко горд се бе чувствал предишната сутрин от колелцата, които пращаше по вятъра отвъд Хълма.

— А сега малко музика! — рече Торин. — Извадете инструментите!

Кили и Фили изтичаха до торбите си и донесоха две малки цигулки; Дори, Нори и Ори измъкнаха някъде изпод дрехите си флейти; Бомбур довлече от преддверието барабан; Бифур и Бофур също излязоха и се върнаха с кларнети, които бяха оставили в подставката за бастуни. Дуалин и Балин казаха:

— Извинете, но ние оставихме нашите инструменти при входа.

— Тогава донесете и моя — рече Торин.

Те се върнаха с две виоли, големи колкото самите тях, и с арфата на Торин, увита в зелен плат. Арфата беше красива, златна и щом Торин докосна струните й, от нея изведнъж се изтръгна тъй нежна и приятна музика, че Билбо забрави всичко друго и се понесе из тъмни простори, под непознати луни, далеч отвъд Реката и много далеч от своята дупка под Хълма.

Мракът започна да прониква в стаята през малкото прозорче, което гледаше към склона на Хълма; светлината на огъня примигваше — беше хладна априлска вечер, — а те продължаваха да свирят и сянката на Гандалфовата брада се полюшваше върху стената.

Мракът изпълни вече цялата стая, огънят догоря, сенките се стопиха, а джуджетата все свиреха и свиреха. И изведнъж, продължавайки да свирят, те запяха едно по едно с плътните си гласове, както са пеели в древните си подземни жилища. Ето и един откъс от песента им, ако, разбира се, изобщо може да бъде песен без съпровода на тяхната музика.

Те пееха в своите подземни палати, за елфи и хора почти непознати, и златни потири, и бляскави лири се трупаха долу в хазните, богати.

Докато джуджетата пееха, хобитът усети как го изпълва копнеж по красиви неща, сътворени от сръчни ръце с вещина и чародейство — страстният, неудържим копнеж, който изгаряше сърцата на джуджетата. Сетне в душата му се събуди неустрашимостта на неговите прадядовци Тук и той замечта да отиде и види големите планини, да чуе шепота на боровете и грохота на водопадите, да броди из пещерите и вместо бастуна си да носи меч. Погледна навън през прозореца. Звездите блестяха върху тъмното небе над дърветата. За миг те му напомниха сияйните скъпоценни камъни на джуджетата, погребани в мрачните пещери. Внезапно в гората отвъд Реката лумнаха пламъци — навярно някой палеше огън и Билбо си представи как хищни дракони плячкосват и опожаряват неговия тих и спокоен хълм. Побиха го тръпки и той тутакси стана отново обикновеният, кроткият господин Бегинс от Торбодън под Хълма.

Изправи се разтреперан, уж с намерение да донесе лампата, но комай възнамеряваше само да използва случая, за да се скрие в избата зад бурето с бира и да не излиза оттам, докато всички джуджета не си отидат. Изведнъж забеляза, че музиката и пеенето са стихнали, а гостите му го гледат със святкащи в мрака очи.

Къде отиваш? — попита Торин с тон, който явно подсказваше, че знае какво си е наумил хобитът.

— Мислех си, че се нуждаете от малко светлина — рече виновно Билбо.

— Ние обичаме мрака — отвърнаха в хор джуджетата. — За тайните дела е необходима тъмнина. Има още много часове до зазоряването.

— Разбира се! — рече Билбо и бързо понечи да седне, но не улучи стола, строполи се върху решетката пред камината и с трясък прекатури ръжена и лопатката.

— Тихо! — обади се Гандалф. — Да чуем какво ще ни каже Торин.

И Торин заговори.

— Слушайте, Гандалф, джуджета и ти, Билбо Бегинс — обърна се той към слушателите си. — Днес ние се събрахме в къщата на нашия приятел и съзаклятник, този великолепен юначен хобит — дано козината по краката му никога да не опада, а виното и бирата му да са все така хубави!

Той спря да си поеме дъх и да получи от домакина отговор за любезността си, ала горкият Билбо изобщо не разбра ласкателството. Само мърдаше устни, опитвайки да възрази, че го наричат юначага и още по-лошо — съзаклятник, но не беше в състояние да издаде и звук, дотолкова бе загубил и ума, и дума. И тъй Торин продължи:

— Събрали сме се да обсъдим нашите кроежи и намерения, нашите средства и начини на действие, нашите цели. Малко преди да съмне, ще потеглим на дълго пътешествие, от което някои от нас (а може би и всички, с изключение на нашия приятел и съветник, изкусния вълшебник Гандалф) няма да се завърнат. Това е един преломен момент. Смятам, че целта ни е добре известна на всички. На уважаемия господин Бегинс, а може би и на едно-две от по-младите джуджета (мисля, че ще бъда прав, ако назова например Кили и Фили) е необходимо да се даде известно кратко обяснение за точното положение…

Ето как обичаше да се изразява Торин. Той беше важно джудже и ако го бяха оставили, навярно щеше да продължи да говори така, докато съвсем се задъха, без да каже на някого нещо, което вече да не е известно. Но ненадейно бе грубо прекъснат. Горкият Билбо не можеше повече да издържа. При думите «няма да се завърнат» той усети как вътре в него започва да се надига писък, който не закъсня да изхвръкне навън като свирка на локомотив, излязъл от тунел. Джуджетата наскачаха и прекатуриха масата. Единият край на Гандалфовия магически жезъл припламна с ярка синя светлина и всички видяха горкият малък хобит, коленичил на килимчето пред камината, да трепери като лист. После той се простря по очи на пода и взе да вика: «Поразен от гръм, поразен от гръм!» Дълго повтаряше само тези думи и за да не им пречи, джуджетата се видяха принудени да го вдигнат и отнесат в съседната стая, където го положиха на едно канапе, оставиха до него чаша с някакво питие и се върнаха да дообсъдят потайното си дело.

— Невъздържано малко човече! — рече Гандалф, когато насядаха отново. — Понякога изпада в такива странни настроения, но иначе си го бива, много си го бива — свиреп е като дракон, на когото са настъпили опашката.

Ако сте виждали дракон с настъпена опашка, ще разберете, че думите на Гандалф можеха да са само едно поетическо преувеличение за който и да било хобит, та дори и за праправуйчото на Стария Тук — Бикогласния, който бил толкова грамаден (за хобит, разбира се), че можел да язди истински кон. Той нападнал пълчищата гоблини при планината Грам в Битката за зелените поля и откъснал главата на техния крал Голфимбул с един удар на дървената си тояга. Кралската глава прелетяла около стотина метра из въздуха и накрая паднала в една заешка дупка. Така Бикогласния спечелил битката, а заедно с това била измислена играта голф (по името на нещастния Голфимбул).

Междувременно кроткият и простодушен потомък на Бикогласния вече бе дошъл на себе си. След като отпи една глътка от чашата, той пропълзя плахо до вратата на гостната и чу Глоин да казва:

— Хм! (Или нещо подобно на сумтене.) — Как мислите, дали ще ни върши работа? Чудесно е, че е тъй свиреп, както казва Гандалф, но един такъв вик в някой напрегнат момент ще бъде събуди дракона заедно с всичките му роднини — и с нас е свършено. Мисля обаче, че в него се долавяше повече страх, отколкото невъздържаност. Всъщност, ако не беше знакът на вратата, щях да смятам, че съм сбъркал къщата. Още като зърнах дребното човече да изскача запъхтяно на прага, веднага се усъмних. Че то повече прилича на бакалин, отколкото на професионален разбойник!

В този миг Билбо завъртя дръжката на вратата и влезе. Неустрашимият дух на рода Тук надделя. Той изведнъж почувства, че е готов да се откаже и от леглото, и от закуската си, само и само да го смятат за свиреп. А думите «като зърнах дребното човече да изскача запъхтяно на прага» — действително го накараха да освирепее от гняв. Много пъти след това благоразумната Бегинсова жилка го караше да съжалява за тази своя постъпка и той си казваше: «Ех, Билбо, какъв глупак излезе ти — сам си пъхна крака в капана.»

— Извинете ме — рече той, — че чух, без да искам, думите ви. Не разбирам за какво точно говорите и какви разбойници споменавате, но схванах едно (с това той искаше да защити достойнството си), а то е, че вие ме считате за некадърник. Но аз ще ви покажа кой съм. На вратата ми няма никакви знаци — боядисах я само преди една седмица — и съм убеден, че наистина сте сбъркали къщата. Усъмних се в това още като зърнах непознатите ви лица на входа. Но нека приемем, че сте попаднали където трябва. Кажете ми какво искате да сторя и аз ще се постарая да го извърша, дори ако трябва да извървя пътя до най-далечния Изток и да се сражавам със свирепите змейове в Страшната пустиня. Аз имам един прапраправуйчо — Бикогласния…

— Да, да, но това е било много отдавна — прекъсна го Глоин. — Аз говорех за теб. И освен това те уверявам, че на вратата имаше знак, какъвто обикновено се слага или се е слагал при този занаят, и се тълкува така: Професионален разбойник търси подходяща работа, придружена с интересни приключения и прилично възнаграждение. Ако повече ти харесва, вместо професионален разбойник, можеш да кажеш: Опитен Търсач на Съкровища. Някои го казват и така. За нас обаче е все едно, Гандалф ни съобщи, че по тия места има такъв човек, който търси да се залови незабавно за работа, и че е уговорил да се срещнем с него тук тази сряда по чаено време.

— Разбира се, че на вратата има знак — намеси се Гандалф. Аз самият го сложих. И то напълно основателно. Вие ме помолихте да ви намеря четиринайсети човек за вашата експедиция и аз избрах Билбо Бегинс. Ако някой каже, че съм сбъркал в избора, ще си останете тринайсет на брой и ще трябва или да търпите всички нещастия, които ще ви носи това число, или да се приберете обратно и да продължите да копаете въглища.

Той погледна гневно Глоин и джуджето веднага се сви на стола си; а когато Билбо отвори уста да запита нещо, Гандалф се обърна към него, измери го неодобрително с поглед и така наежи рунтавите си вежди, че Билбо не усети как си затвори устата.

— Да сме наясно! — додаде Гандалф. — Никакви разправии повече! Аз избрах Билбо Бегинс и за вас това трябва да е достатъчно. Щом казвам, че е Професионален разбойник, значи е Професионален разбойник или ще стане, когато му дойде времето. Той притежава много повече качества, отколкото вие можете да си представите, и далеч повече, отколкото сам той подозира. Вие ще доживеете (надявам се) да ми благодарите. А сега, Билбо, момчето ми, донеси лампата, за да погледнем ей това тук!

При светлината на една голяма лампа с червен абажур той разпростря върху масата парче пергамент, което приличаше на карта.

— Това го е правил Трор, дядото на Торин — каза той в отговор на любопитните въпроси на джуджетата, — и представлява план на Планината.

— Не смятам, че ще ни помогне много — заяви пренебрежително Торин, след като хвърли бегъл поглед. — Аз достатъчно добре си спомням и Планината, и земите около нея. Зная къде е Мраколес, зная къде е и Мъртвата степ, където се раждат големите дракони.

Върху Планината е нарисуван един червен дракон — каза Балин, — но няма да ни е трудно да го открием и без тази рисунка, стига само да стигнем дотам.

— Има обаче нещо, което не забелязахте — каза вълшебникът, — и това е тайният вход. Виждате ли тази руническа[1] буква на западната страна и ръката, която сочи от другите рунически букви към нея? С това е отбелязан тайният проход към Подземните галерии.

— Някога може и да е бил таен — рече Торин, — но сигурни ли сме, че все още е таен? Старият Смог живее там от толкова време, че сигурно е узнал всичко, което има да се узнава за тези пещери.

— И така да е, той не може да го използва вече от много години.

— Защо?

— Защото проходът е твърде тесен. «Един метър и половина е висока вратата и трима могат да минат рамо до рамо» казва руническото писмо, а Смог не би могъл да пропълзи през дупка с такива размери, дори като съвсем млад дракон, камо ли сега, след като е погълнал толкова много джуджета и хора от долината.

— А на мен дупката ми се струва огромна — изписука Билбо (който изобщо не познаваше драконите и беше виждал само дупки на хобити). Отново бе почнал да се увлича от цялата тази история и забрави, че трябва да си държи устата затворена. Много обичаше карти и в преддверието си беше окачил една голяма карта на околната местност, върху която бе отбелязал с червено мастило всичките си любими пътеки.

— Как може такава голяма врата да се пази скрита от когото и да било, без да броим дракона? — попита той.

Не забравяйте, че Билбо беше един съвсем мъничък хобит.

— По много начини отговори Гандалф. — Но по какъв точно начин се пази скрита тази, няма да узнаем, докато не отидем там да видим. От написаното върху картата се досещам, че проходът е затворен с врата, която напълно се слива със склона на планината. Доколкото знам, обикновено джуджетата правят тайните си врати именно по този начин. Нали така?

— Точно така — отвърна Торин.

— Освен това — продължи Гандалф — забравих да ви кажа, че за вратата има и ключ, един мъничък и много особен ключ. Ето го! — И вълшебникът подаде на Торин ключ с дълга цев и сложни сребърни плетеници по нея.

Пази го на сигурно място!

— Ще го пазя — рече Торин, като взе ключа и го закачи на една красива верижка, която носеше на врата си под дрехата. — Вече имам известна надежда. Тези новини променят нещата за добро. Досега не знаехме какво точно да правим. Смятахме да тръгнем на Изток и да стигнем тихо и мирно до Дългото езеро. Оттам вече щяха да започнат трудностите.

— Ще започнат много преди това, ако изобщо познавам пътищата към Изтока — намеси се Гандалф.

— Оттам бихме могли да се спуснем по Тичащата река — продължи Торин, без да обърне внимание на думите на Гандалф — и да стигнем до развалините на Дейл — стария град в низините под сянката на Планината. Но никак не ни допада идеята да минем през главната порта. Реката тече право през нея и през голямата канара на юг от планината, а оттам твърде често минава и драконът — освен ако не си е променил навиците.

— Това би било неблагоразумно — забеляза вълшебникът, — особено без помощта на някой смел воин или герой. Опитах се да намеря, но воините са заети да се сражават помежду си в далечни земи, а герои по тези места има малко и трудно можеш да ги откриеш. Мечовете тук обикновено са изтъпени, брадвите се използват само за сечене на дървета, щитовете — за детски люлки или за похлупаци на съдове; а драконите са надалеч, на безопасно разстояние (затова ги смятат само за приказни същества). Ето защо аз се спрях на кражбата — особено като си припомних, че съществува странична порта. Тогава намерих професионалния разбойник, нашия малък Билбо Бегинс. Това е всичко, а сега нека продължим по-нататък и си съставим план за действие.

— Отлично — рече Торин и като се обърна с престорена любезност към Билбо, додаде: — В такъв случай да се надяваме, че нашият професионален разбойник ще ни даде някои полезни съвети и предложения.

— Преди всичко искам да знам нещо повече за тия неща — отговори Билбо, доста смутен и объркан вътрешно, но все още решен да не се предава. — Имам предвид златото и дракона. Как е попаднало това злато там, на кого принадлежи и тъй нататък.

— Виж ти! — възкликна Торин. — Та нали ти дадохме карта? Нима не чу песента ни и разговора, който водим вече от часове?

— И все пак искам всичко да ми се обясни просто и ясно — упорито настоя Билбо, като си придаде високомерен вид (какъвто обикновено си придаваше пред ония посетители, които идваха да искат от него пари назаем) с желанието да се представи за мъдър, благоразумен и вещ, та да оправдае препоръката на Гандалф. — Бих искал също да знам какви рискове поемам, какви разходи ще направя, колко време ще загубя, какво възнаграждение ще получа и тъй нататък — с което всъщност искаше да каже: «Каква полза ще имам от всичко това? И ще се върна ли жив и здрав?»

— Е, добре — съгласи се Торин. — Много отдавна, по времето на дядо ми Трор, нашият род бил прогонен от далечния Север и се преселил с цялото си богатство и с всичките си сечива в Планината, изобразена на тази карта. Планината била открита още от моя далечен праотец, Траин Стари, но като се настанили там, родствениците ми прокопали мини и тунели, направили обширни галерии и просторни работилници и — доколкото ми е известно — изкопали доста злато и много скъпоценни камъни. Така те станали извънредно богати и знатни, а моят дядо бил избран за крал на Планината и се ползвал с голямо уважение от страна на човеците, които живеели на юг и постепенно се придвижвали все по-нагоре по Тичащата река към закътаната долина под Планината.

Тогава беше построен честитият долинен град Дейл. Крале викаха на работа нашите ковачи и ги възнаграждаваха богато за майсторството им. Бащи идваха да ни молят да вземем синовете им за чираци и ни се отплащаха щедро най-вече с храна, тъй като ние не ей правехме труд сами да я произвеждаме или търсим. Щастливо време беше това. И най-бедните сред нас имаха достатъчно пари и да харчат, и да дават назаем. Имахме свободно време да майсторим красиви неща, ей тъй за удоволствие, да не говорим пък за прекрасните вълшебни играчки, каквито днес не могат да се намерят никъде по света. И тъй, подземията на дядо ми се напълниха със злато и скъпоценни камъни, с изящно украсени бокали и доспехи, а пазарът за играчки в град Дейл стана истинско чудо на Севера.

Без съмнение това доведе дракона при нас. Както знаеш, драконите крадат злато и скъпоценности от хората, от елфите и от джуджетата — от всеки, у когото ги намерят — и пазят плячката си, докато са живи (което означава завинаги, ако някой не ги убие), без да използват дори и един пиринчен пръстен от нея. Впрочем те едва ли могат да отличат красивото от грозното, макар добре да знаят стойността на всяко нещо; пък и толкова са несръчни, че не могат да затегнат сами дори някоя поразхлабена люспа от бронята си. По онова време на Север имаше много дракони и златото там ставаше все по-оскъдно, понеже джуджетата бягаха на юг или пък биваха избивани. Драконите превръщаха всичко в развалини и пепелища и нещата отиваха от зле към по-зле. Всред всички дракони имаше един особено алчен, силен и зъл, наречен Смог. Един ден той полетя на юг. Отначало чухме някакъв силен шум, подобен на ураган, който се носеше от Север, а боровите дървета по планината взеха да се превиват и кършат. Всички, които в това време бяхме навън (и аз бях един от тези щастливци, защото като малък обичах приключенията, все скитах насам-натам и това всъщност ми спаси живота), видяхме отдалече как драконът каца сред огнен стълб на върха на нашата планина. После той слезе по склона и когато достигна горите, те лумнаха в пламъци. Камбаните на град Дейл вече биеха и бойците се вдигаха на оръжие. Джуджетата хукнаха навън през голямата порта, но там ги чакаше драконът. Нито едно от тях не можа да се спаси. Придошлата река се обви в изпарения, над Дейл падна мъгла и в мъглата драконът нападна бойците и погуби почти всички — твърде обичайна за онези дни зла участ. След това той се върна обратно, пропълзя през главната порта и разори всички галерии, ходници, тунели, изби и жилищни помещения. Не остави живо нито едно джудже вътре и заграби всичките ни богатства. Навярно защото такъв е обичаят на драконите — той ги е струпал на огромна камара някъде дълбоко под земята и спи отгоре им като върху постеля. По-късно той взе нощем да изпълзява през голямата врата и да отива в Дейл; отмъкваше оттам хора, главно девойки, и ги изяждаше, докато накрая от града останаха само развалините — една част от жителите му бяха избити, а другата побягна. Какво става там сега, не зная със сигурност, но не допускам да има живот около Планината на по-близко разстояние от Дългото езеро.

Ние малцината, които бедата свари отвън, — седяхме укрити, плачехме и проклинахме Смог. Но ето че съвсем неочаквано при нас дойдоха баща ми и дядо ми — и двамата с опърлени бради. Те изглеждаха много мрачни и почти не говореха. Когато ги попитах как са се измъкнали, рекоха ми да си държа езика зад зъбите и допълниха, че един ден, когато му дойде времето, ще узная. След това се разделихме и всеки се залови да изкарва, както може, прехраната си из околните земи. Понякога изпадахме дотам, че се заемахме с ковашка работа или дори копаехме въглища. Но никога не забравихме откраднатото богатство. Дори и сега, когато имаме вече нещичко спестено и не можем да се оплачем, че сме безимотни тук Торин докосна златната верижка на врата си, — ние все още желаем да си възвърнем златото и да приложим на дело проклятията, отправени към Смог — ако можем, разбира се.

Често съм се чудил как баща ми и дядо ми бяха успели да избягат. Сега разбирам, че са имали свой таен изход, за който единствено те са знаели. Очевидно е, тази карта е тяхна и искам да разбера как се е добрал Гандалф до нея и защо тя не е попаднала у мен законния наследник.

— Аз не съм се «добрал» до нея, тя ми беше поверена — отговори вълшебникът. — Ако си спомняш, твоят дядо Трор бе погубен в мините на Мория от гоблина Азог.

— Проклето да е името му! — рече Торин.

— А баща ти Траин тръгна нанякъде на 21 април — миналия четвъртък станаха точно сто години — и оттогава ти не си го видял.

— Вярно е, вярно е — потвърди Торин.

— Именно баща ти ми даде картата, за да ти я предам. И едва ли имаш право да ме укоряваш, че чак сега — и тъкмо по този начин — ти я предавам, защото ми беше извънредно трудно да те открия. Когато ми връчи картата, баща ти не помнеше дори собственото си име, камо ли да ми каже твоето. Затова смятам, че вместо упреци заслужавам похвали и благодарности! Ето вземи — допълни той, подавайки картата на Торин.

— Все пак не ми стана ясно… — каза Торин и Билбо усети, че и той би искал да каже същото. Обяснението му се видя незадоволително.

— Дядо ти — каза вълшебникът с бавен и скръбен глас — дал за по-голяма сигурност картата на сина си, преди да замине за мините в Мория. След като дядо ти бил убит, баща ти тръгнал с картата да си опита късмета. Много и най-различни премеждия преживял, но не успял да стигне до Планината. По-късно — как е попаднал там, не зная — аз го открих затворен в тъмниците на злия магьосник Некроманта.

— А ти какво правеше там? — попита Торин, като потръпна, а всички останали джуджета се разтрепериха.

— Вас това не ви засяга. Както обикновено, търсех да открия някои неща, но задачата се оказа много опасна и трудна. Дори аз, Гандалф, едва успях да се измъкна. Опитах се да спася баща ти, ала беше вече много късно — той бе загубил ума си, брътвеше несвързано и не помнеше нищо друго, освен картата и ключа.

— Ние отдавна си разчистихме сметките с гоблините от Мория — рече Торин. — Време е да помислим и за Некроманта.

— Не бъди глупав! Той е толкова могъщ противник, че ще надвие всички джуджета, събрани заедно, ако изобщо е възможно да се сберат от четирите краища на света. Баща ти искаше от тебе само едно — да разчетеш картата и да използваш ключа. Драконът и планината са предостатъчна задача за тебе!

— Виждате ли, виждате ли! — неволно рече на глас Билбо.

— Какво да видим? — извикаха всички джуджета в хор и изведнъж се обърнаха към него, а Билбо толкова се смути, че взе да пелтечи.

— Виждате ли… искам да кажа…

— Какво? — попитаха те.

— Искам да ви кажа — посъвзе се Билбо — да тръгнете на Изток и там да поогледате нещата. В края на краищата има странична врата, пък и драконите, предполагам, понякога заспиват. Ако седнете на прага и поумувате по-дълго, сигурно ще измислите нещо. Впрочем, струва ми се, че твърде много говорихме тази вечер. Разбирате какво искам да кажа, нали? Добре е сега да подремнем малко, за да можем утре да станем рано. Ще ви поднеса чудесна закуска, преди да тръгнете.

— Искаш да кажеш: преди да тръгнем — обади се Торин. — Нали ти си професионалният разбойник? И вместо да ни караш ние да седим на прага на страничната врата и да умуваме, по-добре поумувай ти как да влезем през нея. А що се отнася до подремването и закуската — съгласен съм. Когато тръгвам на път, обичам да похапвам шест яйца с шунка, но не бъркани, а на очи, затова внимавай да остават цели.

След като всички си поръчаха съответната закуска, без дори да кажат едно «моля» (а това много ядоса Билбо), те станаха. Хобитът им приспособи легла от столове и канапета и като ги настани в гостните си стаи, сам отиде и се просна на малкото си легло, изморен и дълбоко нещастен. Във всеки случай нямаше никакво намерение да става рано и да им приготвя проклетите закуски. Мъжеството, наследено от прадядовците му Тук, започваше постепенно да го напуска и той не беше вече съвсем сигурен дали утре сутрин ще тръгне изобщо на някакво си пътешествие.

Както си лежеше в леглото, той дочу, че в съседната и най-хубава спалня Торин продължава да си тананика:

С тази песен, звучаща в ушите му, Билбо заспа и сънува много мъчителни сънища. Когато се събуди, видя, че отдавна е утро.