7 юни 2009 година


Ако трябваше да дам показания за случилото се през тази нощ, какво бих могла да кажа: че по собствена воля съм се съблякла гола, сама в хотелска стая, само на няколкостотин метра от новия ми дом, и че съм посещавала въпросния хотел и преди? В какво бих могла да бъда упрекната? Как би могло да бъде определено моето поведение, освен като порядъчно не-уместна прищявка от моя страна?

Отсъствието на Луи в хотел „Шарм“ ме бе извадило от равновесие, но това не би могло да ми послужи като обвинение срещу него. Нито пък влагата, която продължавах да чувствам между краката си при събуждането, когато Давид отдавна бе излязъл от дома, оставяйки ме сама, както всяка сутрин, последвала една изпълнена с вълнения нощ.

От друга страна, онова, което би могло да бъде утежняващо обстоятелство срещу по-големия от братята Барле, бе новата бележка, която бях получила:

Нали ме чувствате вътре във вас?

Също както предишните, тя ме очакваше на сутринта върху масичката до входа. В часовника внушително количество пясък бе изтекло надолу. До нашата сватба оставаха няколко зрънца...

- Добро утро, Ел.

Тонът на гласа му, весел, почти дяволит, никак не се съчетаваше с мрачните ми мисли. Той до такава степен ме обърка, че ми трябваше известно време, за да разбера на кого принадлежи:

- Луи!

Предполагаемият източник на всички мои тревоги, чието присъствие за пореден път бе подчертано от парфюма, който той неизменно използваше.

- Това наистина съм аз, изпратен от господин бъдещия ви съпруг.

Той придружи тези думи с престорено любезен поклон.

Какво говореше той? Как въобще се осмеляваше да се появи тук? Нима снощното ми унижение не му бе достатъчно, та сега трябваше и да се гаври с мен на ставане от леглото?

Сподавих гневното си възклицание.

- Давид?

- Нима познавате друг? - запита той с весела ирония.

Възможно ли бе чудовището, което ме бе манипулирало предишната вечер, сега да се държи така непринудено? Очевидно да. Гледаше ме с лъчезарна усмивка и си играеше с бастунчето, като го въртеше във въздуха с ловкостта на жонгльор. Нищо в поведението му не подсказваше нашата неотдавнашна „среща“.

- Не, разбира се. Но нали...

- Давид ми възложи да ви превърна в „истинска атинянка“.

При тези думи той взе ръката ми и се престори, че я целува. Дръпнах я рязко, готова да го зашлевя.

- Атинянка... - повторих механично, изтръпнала от възмущение.

- Така се изрази той. И ето ме тук!

Появилият се изневиделица майордом потвърди думите му с невинна усмивка. Присъствието му ме лиши от възможността да дам израз на възмущението си. С мъка успях да изобразя на лицето си кисела усмивка, която, изглежда, все пак успя да го заблуди.

- Това е вярно, госпожице. Давид държи да се чувствате като у дома си не само между тези стени, но и в квартала. Поради причини, които вече са ви известни, фамилията е сърдечно свързана с този квартал.

- Обърнахте ли внимание на чудесното време? - подкрепи го възторжено Луи, без да проявява арогантността от нашата първа среша. - Нали денят е напълно подходящ за разходка пеша?

След като главата на фамилията и мой бъдещ съпруг е одобрил това начинание, трудно можех да откажа. Още повече пред свидетел. Трябваше час по-скоро да намеря някакво извинение.

Луи хвърли поглед настрани и зърна Фелисите, която се мотаеше наоколо. Откъм стълбището се чуваше тропотът на Синус и Косинус, които диреха новата си партньорка в игрите.

- Да, разбира се... Но не се чувствам добре - опитах се да отклоня идеята аз.

- Тъкмо чистият въздух ще ви подейства добре! - настоя Арман.

- Честно казано, Ел, как по-добре бихте могли да прекарате времето си днес? Възползвайте се от тези няколко дни свобода, преди да започнете работа в телевизията. Ще видите, че като ви повлече веднъж ритъмът на програмата, подобни развлечения няма да ви се случват често.

Свих устни, за да не дам израз на отвращението си. „Развлечения“? А как би определил той сеанса от предишната вечер? Като невинна забава?

- Не, наистина... Много любезно от ваша страна, но не съм в състояние... Ако искам да бъда във форма за понеделник, смятам, че по-скоро трябва да си почивам.

Защо Давид предоставяше годеницата си на човека, който от няколко дни насам я манипулираше по най-макиавелистки начин? Вкопчих се в този отговор: той едва ли бе в течение на машинациите на своя брат. Пропъдих от главата си подобно подозрение: той в никакъв случай не би могъл да бъде негов съучастник. Не и той. Не и Давид.

- Хайде, поддайте се на изкушението. Елате!

Той отново улови ръката ми и този път я задържа в своята със сила, така че не можех да я освободя, без да предизвикам скандал.

- Пуснете ме! Причинявате ми болка!

Под неодобрителния поглед на Арман той веднага охлаби хватката около китката ми с виновния вид на палавник.

- Както желаете - промълви той със сведени очи. - Все пак смятах...

- Какво смятахте? - грубо го прекъснах аз.

- Че тази разходка би могла да бъде сгоден случай да на-учите нещо повече.

- Нещо повече? За какво?

- За нас... За Давид и мен. Добре го познавам. Той е доста прикрита личност. Сигурен съм, че не ви е разказал нищо или почти нищо за нашето детство. Нито впрочем за този дом.

Успя.

Ако държеше на думата си, предложението му не беше лишено от интерес. А освен това време бе и аз да направя своите проучвания. Може би щях да успея дори да сваля маската, с която той се появяваше на всяка наша среща. Веднъж завинаги да го разоблича.

Успокоявах се също така, че посред бял ден, на улицата той не би се осмелил да предприеме нищо. Насърчителният поглед на Арман окончателно уталожи гнева, който не ме напускаше от вечерта насам.

- Добре... Съгласна съм - заявих сухо аз. - Нали все пак ще имам време за един душ?

- Дори повече от един. Имаме цял ден на разположение.

В неговата уста тези думи изобщо не прозвучаха като обещание за невинно развлечение под лъчите на пролетното слънце, а по-скоро като заплаха за дълги часове мъчение. Не се и надявах на нещо друго.

Смачках в шепа ръкописната бележка - поне една нямаше да попадне в сребристото тефтерче. Сетне със свит на топка стомах се втурнах към банята. Не бе минал и четвърт час, когато отново се появих пред моя палач в обикновена рокля на цветя, гарнирана все пак по мой вкус със зашити на ръка подплънки. Носех леки обувки и малка чантичка с най-необходимото. С вида си не би трябвало да ставам предмет на критика, а от друга страна, изглеждах достатъчно семпло, за да избягна всякаква двусмисленост. Онова, което не се виждаше, бяха най-плътните и непривлекателни слипове, подбрани от моя арсенал бельо, които нямаха нищо общо с онези, които бях свалила предишната вечер, подгизнали от циприн.

Когато прекосихме малкия двор с формата на полумесец и минахме под старинната сводеста арка на входа към дома Дюшеноа номер 3, на улица „Тур де Дам“, бяхме посрещнати от яркото пролетно слънце. В това отношение не бих могла да споря с Луи: денят бе чудесен и предразполагаше към разходка без посока.

Той проявяваше такова добро настроение, че ми бе трудно да устоя на неговата веселост. Въпреки това всеки поглед, който хвърляше към мен, веднага ме връщаше обратно в онази стая, където предишната вечер се бях разголила за него, бях разкрила себе си повече, отколкото пред който и да е друг мъж.

- Ел... Имате ли някаква представа какво искаше да каже Давид, когато поиска от мен да ви превърна в истинска атинянка?

По всичко личеше, че въпросът му не криеше клопка. Бе зададен без заядливост и без задни мисли просто за да се увери от какво ниво започва неговата ученичка. Очакваше моя отговор, втренчил очи в моите.

- Не - признах аз. - Нямам представа.

- В такъв случай трябва да знаете, че кварталът, в който се намираме, се нарича „Нова Атина“. В пространството между улица „Мартир“ от изток, улица „Пигал“ от запад и улица „Сен Лазар“ от юг има няколко карета сгради, където се е зародил френският романтизъм.

Разтворих широко очи от изумление. Очаквах хапливи забележки и може би дори неприлични подмятания, но не и урок по история. Той явно бе решил да се държи така, сякаш сцената в

стаята на Мата Хари никога не се е разигравала.

- Как така?

- В средата на двайсетте години на деветнайсети век тук живеят всички най-видни представители на това ново естетическо течение: естествено поети и писатели, като Жорж Санд, Йожен Скриб, Марселин Деборд-Валмор, Александър Дюма, и по-късно дори великият Виктор Юго; музиканти като Лист, Берлиоз, Обер, Шопен, Вагнер; също и художници като Дьолакроа, Верне, Гаварни и Ари Шефер. Ала онова, което често се забравя, е, че са първите артисти, създали благодатна почва за този развъдник на таланти...

Той прекъсна изброяването и вдигна по детски възхитен поглед към сградата, от която бяхме излезли, сама по себе си уникална с извитата си фасада откъм малкия параден двор.

Обърнах внимание, че от последната ни среща насам той си бе пуснал лека брада, която не само не смекчаваше, а дори подчертаваше острите черти на изпитото му лице. Тя сякаш допълнително изкарваше на бял свят онази негова вътрешна трескавост.

- Да?

- ...Това са били актьори, Ел. Обикновени актьори.

- Госпожица Дюшеноа? - предположих аз.

- Именно. Но преди нея има и други значими имена: госпожица Марс, живяла недалеч оттук, на номер едно...

В този момент си спомних иглата за коса от витрината на антикварния магазин „Нативел“, която така силно ме бе привлякла преди няколко дни. Ала Луи продължаваше разпалено, като ме държеше за лакътя, за да привлече вниманието ми:

- Великият Талма, любимият актьор на Бонапарт, е живял на номер девет. Също Мари Дорвал, любовницата на Алфред дьо Вини, малко по-нататък, на улица „Сен Лазар“. В началото на трийсетте години на деветнайсети век улицата, на която живеете сега, е била същински булевард „Шанз-Елизе“ на новите театрални тенденции.

Докато го слушах как споделя с мен своите знания, почти забравих за извратения и вероломен брат, който ме караше да правя странни неща, за да купя по този начин неговото мълчание. Лудият, който разкриваше моята сексуалност страница след страница, все едно че разлистваше някаква дошла от ада книга.

Той до такава степен се бе вглъбил в думите си, че сякаш с цялото си същество се бе пренесъл във времето, на което се стремеше да вдъхне отново живот.

- Но защо „Нова Атина“? - запитах заинтригувано аз. - И защо всички те са се установили на това място?

- Според официалната версия названието е наложено през 1823 година от Дюро дьо ла Мал, журналист в Журнал де деба. Ала според мен причините са доста неясни: в резултат от въстанието на гърците срещу османското иго през 1821 година Гърция се превръща в модна тема. Определено влияние оказва също така неокласическият и прерафаелитски стил на сградите, проектирани от архитекта Константен.

- Прерафаелитски ли? - възкликнах аз, издавайки по този начин невежеството си. Докато говореше, той ме бе хванал под ръка, на пръв поглед съвсем невинно и естествено, за да ме поведе към улица „Ларошфуко“, по моите собствени стъпки от предишната вечер. Направи го толкова спонтанно, че за момент забравих, че трябва да бъда нащрек, и почувствах как ме обгръща мека топлина.

„Колкото по-охотно се оставяш да те докосва, толкова по-готова си да го приемеш в себе си.“

Струва ми се, че вътрешната страна на ръката ми, този малък участък нежна кожа над сгъвката на лакътя ми, прошепна тези думи. Питам се дали може да се постигне оргазъм

чрез една толкова невинна ерогенна зона?

(Анонимна бележка от 7 юни 2009 г.)

По тялото ми премина тръпка при мисълта към какво мое проявление, безсрамно, самопредлагащо се, ме води той. Защо го следвах така покорно?

- Да, погледнете тази сграда: виждате ли заоблените ниши над фугата между първия и втория етаж? Или тази, с тройните прозорци, с централен свод и обикновени щурцове от двете страни?

Неговата ерудиция ни най-малко не ме унижаваше, а по-скоро ме караше да гледам по нов начин на околното пространство. Градът, който си въобразявах, че познавам, ми разкриваше своите тайни. Едва не прималях от натиска на ръката му върху моето рамо.

- Всичко това е характерно за италианския архитектурен маниеризъм от епохата на Възраждането - продължаваше той.

- Рафаело? - предположих аз.

- Да, а също така Паладио, Серлио, Сангало... Персие и Фонтен, официалните архитекти на Империята непрестанно черпят вдъхновение от тях. Те пък от своя страна оказват влияние върху строителството на частни сгради до трийсетте години на деветнайсети век. И по-конкретно на „Нова Атина“.

Сега вече аз бях тази, която се вкопчвах в ръката му, докато лявата ми гърда случайно не се притисна до бицепса му и усетих колко напрегнат е той. Веднага се отдръпнах, все едно че нищо не се бе случило. Не биваше да му позволявам да почувства как тази непокорна гърда набъбва от това докосване и издава надигащата се в мен емоция.

- В резултат от съчетанието между красотата и интелекта кварталът скоро се утвърждава като културен център от първа величина, чиято слава се разнася далеч отвъд границите на страната. Насам се стичат хора от цяла Европа! Представете си само: през 1850 година на тези улици живеят няколкостотин представители на изкуството. Не всички от тях оставят имената си за потомството, но до един допринасят за особената душевност на това място.

Последните думи бяха казани с очевидна носталгия, сякаш той тъгуваше по онова време, което за съжаление не бе познал и чийто порив така желаеше да почувства.

Увлечен от своя разказ, постепенно започна да се разгорещява. Свали сакото и нави ръкавите на бялата си риза. За пръв път видях изцяло татуировката над китката на лявата му ръка. Фактът, че той на свой ред се разголва пред мен, макар отчасти, ме смути. Опитах да се разгледам по-подробно рисунката, който той ми бе позволил да видя. Защо ли двете разперени крила и ажурната украса около този жезъл ми се струваха толкова познати?

Той улови втренчения ми поглед и като сви устни в лека усмивка, ми обясни:

- Това е кадуцеят на Хермес.

Значи, това бе кадуцеят, който можеше да се види в някои аптеки и лекарски кабинети.

По-надолу, върху самата китка имаше буква, самотно малко „а“, чийто шрифт напомняше този на старите пишещи машини.

- А буквата, ето там... Защо само едно „а“? А като Артист? Или А като Анархия?

Луи изобщо не се засмя на донякъде предизвикателните ми предположения. Напротив, лицето му ненадейно стана мрачно, а лекомисленото му до този момент изражение се стопи.

- Не, това е просто първата буква от азбуката - промълви той.

Внезапната смяна на настроението му би трябвало да ме възпре, но аз продължих:

- Само първата ли?

- О, бъдете спокойна, след нея ще дойдат и останалите.

Това бе напълно достатъчно, за да разгадае неговия замисъл: имаше намерение да гравира върху тялото си всички букви от азбуката. Да го превърне в жива сричка, в кутия за инструменти, които да носи винаги със себе си, в себе си, веднъж завинаги. Беше красиво и едновременно донякъде глупаво. Трогателно и смешно. Направо детинско. Подобни идеи хрумват през юношеството и много рядко в зряла възраст.

- А какво е значението на перото?

Още през онази вечер в галерията „Соваж“ бях забелязала, че кадуцеят не завършва с обикновен заострен връх, а с перо на писалка.

- Да речем, че това е стилетът, който дава воля на всяка от тях. Само той има силата накрая да съчетава буквите в думи и да ни носи изцеление.

От Библията знаех за съзидателната сила на словото, на което Луи приписваше и целебна сила. Значи, в началото бе... сексът, нали така? Как е възможно в продължение на хилядолетия да ни втълпяват битие, лишено от какъвто и да било плътски акт?

Щеше ми се да го поразпитам още на тази тема, защото реакцията му показваше, че съм засегнала чувствително място, но той внезапно спря по средата на улица „Шаптал“, свали ръкава върху татуировката, за да ми покаже, че разговорът по този въпрос е приключен.

Намирахме се пред номер шестнайсети. Между фасадите се издигаше дърво, което хвърляше сянка върху тротоара. Тесният проход със зеленина от двете страни се отделяше перпендикулярно на улицата и водеше съм облян от слънце двор, който дори оттук изглеждаше прелестен. От другата страна старици седяха на една пейка, под сянката на огромен розов храст.

Погледът ми падна върху една табела на ъгъла на улицата:

МРЖ

Музей на романтичния живот

- Като стана дума за азбуката... - продължи той с лека усмивка - това място обозначава началните букви на парижкия романтизъм. Не бихте могли да разберете този район и неговата история, ако преди това не го посетите.

Дали имаше предвид прелестта на това убежище извън времето, далеч от врявата на съвременния живот, който кипеше само на няколко метра от павираната уличка? Сградата в дъното на двора бе възхитителна, със зелени балкони и капаци на прозорците, наполовина скрита зад туфи чаени рози.

Той хвана здраво ръката ми, когато се препънах в неравните гранитни блокчета. При това

гърдите ми отново се притиснаха до него, този път в здравия му, мускулест хълбок.

Запитах го за първото нещо, което се сетих, само и само да прикрия смущението си.

- На кого е принадлежала тази къща?

- На художника Ари Шефер. Донякъде официален портретист на романтичната интелигенция. Лист, Санд, Шопен, Ренан... Обезсмъртил е всички тях върху тези стени.

Вместо да ме отведе направо във вътрешността на сградата, той ме хвана за ръка и ме увлече към градинката вдясно. Отвъд лехите розови цветя, с пейки отстрани, пред нас се откри разкошна зимна градина, обширна дъговидна оранжерия, долепена до главното здание. Туристи се разхождаха отвън и вътре с преметнати през рамо фотоапарати, с блажени усмивки на лицата. Други бяха насядали край малки кръгли масички и пиеха чай.

- Красиво е, нали?

Кимнах утвърдително, а ръката ми все още беше в плен на неговата. Същинско чудо бе, че подобно място се е съхранило в този град, встрани от неговата глъчка. И каква ирония бе, че той, именно той ми разкрива неговото съществуване.

Луи ми предложи стол и на свой ред седна, като очевидно се чувстваше съвсем удобно сред този старинен декор. Откъм малкия изкуствен водопад до нас достигаха меланхолични звуци на скрито зад скалите пиано. След като изслуша с благоговение изпълнението, с унесен поглед той съобщи кое е то:

- Ноктюрно в до диез минор № 20 от Фредерик Шопен. Една от посмъртните му творби.

Имаше ли друг човек наоколо, способен да разпознае композиция на Шопен? Ала веднага след това се сепнах и си дадох сметка, че той спокойно би могъл да ме накара да повярвам, че това е музика от Шуберт или Бетховен, без аз да мога да го хвана в лъжа.

- Знайте - продължи той, - че именно тук се е зародила любов-та между Жорж Санд и Фредерик Шопен. Често се говори за тяхната среща в „Отел дьо Франс“, у Лист. Както и за тяхното райско кътче на площад „Орлеан“ Ала истината е, че двамата дължат на Шефер преодоляването на първоначалната взаимна неприязън. На Шефер с неговата мания да събира заедно всички свои приятели.

При тези думи той бавно вдигна ръка и посочи сградата, чийто вход откъм градината бе закрит с плътна завеса от сиво кадифе, сякаш за да съхрани тайната на тяхната страст.

- Взаимна неприязън ли? - учудих се аз. - Мислех, че са били лудо влюбени един в друг.

- Наистина казах неприязън. Знаете ли какво пише Шопен за Санд, след като я вижда за първи път?

- Не...

Донесоха ни чая и сухите сладки, които бяхме поръчали. След като ми наля от ухаещия на жасмин чай, без да снема поглед от мен, той цитира по памет:

- „Тази Санд е ужасно антипатична жена! И жена ли е изобщо? На път съм да се усъмня.“

- Чудесно! Истински джентълмен!

- Във всеки случай това е добър урок по смирение в любовта. Не смятате ли? Човек никога не знае докъде може да ни отведе първото впечатление, колкото и неприятно да е то...

Мой ред беше да отбягна твърде непристойната тема, към която клонеше разговорът. Наясно бях, че изборът на това място неизбежно щеше да ни отведе до нашата история. Или по-скоро до онази нездрава натрапчива идея, която той пораждаше у мен.

Нямам намерение да преписвам изцяло непристойната поема, която Жорж Санд посвещава на Алфред дьо Мюсе, който по онова време е неин любовник, но, доколкото си спомням, тя

започваше така:

„Вълнувам се при мисълта, че имате намерение да ме поканите, и тази вечер ще мога да правя откровени признания за затаената си любов до полуда, и то само когато танцувам заедно с вас.“

Скритото послание става ясно, ако се чете през ред:

„Вълнувам се при мисълта, че тази вечер ще мога да правя любов до полуда, и то само с вас.“

(Анонимна бележка от 7 юни 2009 г.: заблудил се е, ако е смятал, че ще науча нещо ново. София ми показа тази поема още когато бяхме студентки) Реших да мина в контраатака и аз да дам насока на разговора.

- Дали има същата татуировка?

Този път въпросът ми го завари неподготвен.

- Моля?

- Копринената лента, която Давид носи на китката си: дали с нея прикрива татуировка като вашата?

Той пребледня и не можа да ми отговори веднага въпреки привичното си красноречие.

Все пак не бих казала, че се разгневи. Когато няколко дни преди това бях задала в леглото същия въпрос на моя годеник, той сърдито бе пресякъл любопитството ми:

„- Имах неприятен инцидент, но това не засяга никого другиго освен мен.

- Дори жена ти?

- Това... Във всеки случай това е минало.“

Приключена тема.

Луи придърпа ръкава и скри кадуцея, сякаш по този начин щеше да запази тайната на своя брат.

- Не... Давид не се занимава с подобни неща.

- А тогава какво е?

Той не бе свикнал с такава упоритост от моя страна. Възприемаше ме такава, каквато според него би трябвало да бъда: лесна плячка, която всичко, което знаеше за нея, поставяше в негова власт. Обикновена играчка, жена, чието тяло вече познава с пълни подробности.

Забелязах как в тъмните му очи за момент се мярна паника.

- Давид нищо ли не ви е казал?

- Да ми каже какво?

- За ръката си...

- Не. Какво би трябвало да знам?

Той шумно отпи от все още горещия чай, след което отговори необичайно колебливо и сериозно.

- Просто нещо се случи с ръката му...

Той си пое дълбоко въздух, а по сериозния му тон разбрах, че не става въпрос за някаква невинна история.

Погледнах го мило, за да го насърча да продължи.

- Когато бях на двайсет години, а Давид на деветнайсет, се запознахме по време на лятната отпуска с една жена. И двамата се влюбихме в нея. Едновременно.

- Как се казваше тя?

- Орор. Орор Делбар.

Нейното име сякаш опари езика му. По лицето му пробягаха тикове. Какво ли значение е имала тази жена за него, за тях двамата, та да продължава все още да буди подобни чувства?

- При какви обстоятелства се запозн...

- Обстоятелствата нямат никакво значение - прекъсна ме безцеремонно той. - Макар Давид да бе толкова млад, Орор избра именно него. Сгодиха се и само няколко седмици след това сключиха брак.

Брак? Значи, аз не бях първата госпожа Барле? Потиснах тази хипотеза, остра като ръба на твърда хартия и пареща като коприва, за да се съсредоточа върху неговия разказ.

Луи бе изгубил този манш срещу брат си. По разстроеното му лице бе ясно колко тежко е понесъл това поражение. Дали въпросният случай не бе поставил начало на поредицата победи, довели Давид до трона на фамилията Барле? Дали самата аз не бях за Луи възможност за реванш, играчка, която е готов да строши, след като не може да я изтръгне от ръцете на брат си?

За пръв път аз неволно посегнах към ръката му, но той я отдръпна и не можах да я уловя.

- Бяха съвършена двойка. Всички ги наричаха Делбарле. Дори фамилните им имена се съчетаваха.

Реших да не му напомням, че същото се отнася и за него, като го оставих да разкаже всичко, което бе готов да сподели с мен. От седмици насам ме манипулираше и сега за пръв път имах усещането, че аз поемам инициативата, че аз водя играта. Нервно движение отново разкри

китката на лявата му ръка и отново зърнах малката буква „а“. А като Орор5: връзката беше очевидна.

5 На френски името Орор се пише Аигоге. - Б. пр.

- Ала нито Давид, нито аз знаехме, че Орор страда от депресия.

- Каква депресия?

- Разрушителна. И манипулативна. По онова време нейното заболяване все още нямаше определено название...

- А днес?

- Сега я наричат синдром „Бордърлайн“. От него страдат преди всичко жените. Онези, които са били изоставени или изнасилени през ранното детство. Не съм много осведомен по въпроса.

Аз от своя страна едва устоявах на изкушението да науча нещо повече за ужасното минало на първата жена на моя бъдещ съпруг. Жена, чието съществуване до ден-днешен той бе крил от мен. Потиснах раздразнението си, прогоних мисълта, че Давид се е проявил като непочтен лъжец, за да се съсредоточа върху страданията, които болестта е причинила на Орор. Тази болка до известна степен оправдаваше мълчанието му.

В крайна сметка коя бях аз, та да го съдя, след като сама не желаех да го запозная с майка ми?

- И какво се случи? Имам предвид след сватбата.

- В началото нещата все някак вървяха. Давид успяваше да овладява пристъпите и капризите на Орор. А те нямаха чет. Впрочем основният симптом на това заболяване е да подлагате партньора на колкото се може повече изпитания с извратената цел той да се пречупи и да ви отхвърли. Тя например бе в състояние за една вечер да погълне цялото съдържание на хладилника, а след това да повърне и да принуди брат ми отново да го напълни с храна посред нощ, когато всички супермаркети са затворени. В такива моменти ставаше ужасно тиранична.

Трудно ми бе да си представя как Давид, големият шеф, как очарователният и донякъде властен Давид се оставя да бъде манипулиран по такъв начин. Сякаш тези два негови портрета нямаха нищо общо помежду си. И все пак това бе един и същ човек.

- И направи ли го в края на краищата?

- Да я отхвърли ли? - възкликна Луи, изненадан от моя въпрос. - Вкопчваше се в нея до последно. Няма да премълча, че имаше моменти, по време на най-сериозните й кризи, когато бе готов да я зареже. Ала продължаваше да се държи. А аз... Аз го подкрепях доколкото мога.

- Нима не ревнувахте?

Той, горделивият, високомерният, как ли е понесъл положението на пренебрегнат поклонник, превърнал се в довереник на своя брат? И в това също имаше нещо смущаващо. Фактът, че Луи си приписва ролята на благороден рицар, ми се струваше доста съмнителна и ми вдъхваше още по-силно съчувствие към Давид - истинската жертва на тази драма.

Дали всъщност Луи е бил толкова влюбен в Орор, колкото твърдеше?

- Да ревнувам ада, в който той бе принуден да живее? Не, в никакъв случай... Донякъде дори благославях съдбата, която бе отредила Орор да избере Давид, а не мен. Въпреки това продължавах да храня известни чувства към нея. Не си представях, че бихме могли да живеем заедно, но искрено се надявах тя да постигне известно помирение с него. Да намери някакво щастие.

Овлажнелите му очи обаче ми дадоха да разбера, че това изобщо не бе вярно. Без да го подканям, Луи пристъпи към развръзката на своя разказ.

- Лятото на годината след тяхната сватба прекарахме заедно на море. Родителите ни все още бяха живи. Времето беше хубаво, а обстановката по-ведра от обикновено... Дори състоянието на

Орор сякаш се подобряваше.

- Какво се случи?

- Една вечер тя реши да отиде на нощно къпане. Имаше вълнение и Давид се опита да я разубеди. Не носеше бански, но заяви, че ще се изкъпе гола.

- И отиде ли в края на краищата?

За момент той вдигна поглед към небето, сякаш в дирене на отговор или на утеха, сетне отново се взря мрачно в мен.

- Да. Всичко премина по установения вече ритуал: тя отправяше предизвикателство към Давид и след като той възразяваше, накрая сама поемаше риска. Накрая се налагаше той да й се притичва на помощ. Ала през онази вечер морето наистина се бе разбушувало... Той нищо не можа да направи. Орор се изгуби между две вериги подводни скали, погълната от водовъртежа... И повече не се появи на повърхността.

- Така ли е наранил ръката си?

- Не... Не така. Макар че би било по-приемливо за всички.

Последните му думи бяха последвани от тягостно мълчание.

Помислих си, че Луи поне не се опитва да поеме ролята на положителния герой. Колкото и ужасна да бе тази драма, тя в никакъв случай не го представяше в благоприятна светлина. Веднъж отхвърлен от Орор, той не бе сторил нищо повече от брат си, за да я спаси. Просто бе наблюдавал как младото семейство става жертва на нейната лудост и накрая пропада така, както самата тя бе пропаднала сред подводното течение.

- Защо казвате това?

Към гласовете ни се присъедини чуруликането на ято птици, на което сякаш се опитваха да му придадат известна лекота. Напразно. Мълчанието му ставаше протяжно и все по-мъчително.

Атмосферата се поразведри, когато иззад сивата завеса в градината нахлу група посетители, което ни даде възможност за момент да надзърнем във вътрешността на музея с пищния му декор. Открои се портретът на Жорж Санд с червено цвете в косите, дело на Ари Шефер. Срещнах строгия поглед, който тя хвърли към мен от платното.

- Съжалявам, че Давид не получи раната на ръката през онази трагична нощ, защото му трябваха няколко години, за да се съвземе - каза накрая той. - Три години след смъртта на Орор той се опита да сложи край на живота си.

- Какво?

Едва се сдържах да не изкрещя. Луи рязко ме улови за ръката, за да ме успокои.

- Слава богу, че този глупак не успя. Само че раната се оказа дълбока и сериозно засегна вените на лявата ръка. Белезите са доста... впечатляващи.

Значи, лентата бе предназначена да прикрие следите от преживяното нещастие.

Действително склонният към самоубийство младеж сякаш нямаше нищо общо с неумолимия бизнесмен, в който Давид се бе превърнал с времето. Превръзката бе обикновено предпазно средство срещу безславното минало, което би могло да помрачи сегашния му образ в очите на другите.

Включително на мен.

Упреквах се, че съм го подтиквала към откровеност по този въпрос. Че съм била на път да извадя на показ несъмнено все още незарасналата рана, вместо да я оставя на покой под прикритието на седефената коприна. Той се нуждаеше от моята нежност, от моята любов, от присъствието ми до себе си. А не от мъчителни разпити.

Искаше ми се да го прегърна и да му шепна най-обикновени окуражителни думи. Че аз не съм Орор. Че никога няма да ми хрумне налудничавата идея да се къпя нощем в бурното море. Че няма да превърна живота му в ад, нито моята смърт в мъчение за него, защото нямам никакво намерение да умирам, а напротив, да живея заедно с него. Дълго. Нежно. Може би без страст, но с всичката любов, която той заслужава.

Ала не Давид седеше пред мен, не на него принадлежеше презрителната усмивка върху устните над чайника, от който все още се носеше тънко ухание на жасмин.

- Повярвахте ли ми?

Гледаше ме с тържествуваща жестокост, все едно че бе стъпкал отвратително насекомо. А насекомото бях аз!

„Значи, повярвахте на небивалиците, които ви разказах, Ел!“

От ярост бях изгубила дар-слово. Изумлението ми от необикновеното му коварство нямаше граници. Как бе възможно да измисли подобна мрачна, страховита история, само за да си достави удоволствието да гледа как с всяка следваща подробност събеседникът му все по-дълбоко затъва в нея, подобно на муха в буркан с мед?

Луи почти ликуваше. Възхищаваше се на лекотата, с която ме бе измамил. Върху лицето му грееше нямата усмивка на паяк, който се кани да разкъса попадналата в мрежата плячка.

- Удивително е колко лесно млади жени като вас се поддават на романтичното чувство! Достатъчна е една градина, малко музика, необходимата доза драматизъм... и пламвате като кибритени клечки. Дори е прекалено лесно. Но пък, от друга страна, е трогателно.

Макар залитайки, успях да се изправя и с всичкото достойнство, на което бях способна, без да кажа нищо, се отправих към улицата. Разблъсках по пътя си група азиатски туристи, които се бяха струпали при входа.

- Анабел! Върнете се!

Въпреки недъгавия си крак той се втурна след мен и се опита да ме хване за ръката. Успях да се дръпна и забързано се отдалечих въпреки неравната настилка.

- Оставете ме на мира!

Всичко бе свършено. Можеше да наговори на брат си каквото си ще по мой адрес. Бях готова да поема този риск. Готова бях да подложа любовта на Давид на изпитанието на истината. От друга страна, бях сигурна, че никога повече няма да търпя притворството на Луи, този недъгав и жесток човек, смазан под тежестта на своите провали. От този момент нататък нямаше да получи нищо от мен. Можеше да ми изпраща колкото си ще писма, които щях да хвърлям в коша, без дори да ги прочета. Моите мисли отново щяха да принадлежат единствено на мен.

Достатъчно бе да ускоря крачка, за да го оставя далеч назад, тъй като той не можеше да тича.

- Съжалявам... - провикна се той, вече доста изостанал. - Анабел!

Това, че за пръв път ме нарече по име, изобщо не ме разколеба, а още по-малко стъписаните погледи на минувачите, неволни свидетели на тази сцена. Без повече да му обръщам внимание, излязох на улица „Шаптал“ и поех надясно, към улица „Бланш“.

Само след десетина метра обаче сигналът на мобилния телефон ме принуди да забавя крачка.

- Давид?

- Привет, моя красавице. Как върви туристическата обиколка с Луи?

- Ами... Всичко е наред... - излъгах със сподавен глас.

- Беше добра идея, нали? Времето е разкошно!

- Да...

- Знаех си, че ще ти хареса. Той е чудесен екскурзовод.

Докато говореше, усещах, че моят преследвач непрекъснато се приближава.

- Можеш ли да ми го дадеш за малко?

- Не... Не. Отиде до тоалетната - импровизирах аз, като едва си поемах дъх.

- Е... никак не ме учудва. В това отношение той е същинска госпожица.

- Да му кажа ли да ти се обади по-късно?

Молех се да приеме предложението ми, макар да знаех, че за него всяка секунда е скъпа.

- Не, няма значение... Мога да почакам. Приятно ми е да чуя гласа ти през деня. Това не се случва често.

Сега вече Луи почти ме беше настигнал, беше само на две-три крачки. Той се изравни с мен, хвана китката на свободната ми ръка, а върху лицето му бе изписана заплашителна гримаса. Силата на хватката му ме изненада и ме накара на свой ред да изкривя лице от болка.

Неволно простенах.

- Ел? Ел? Всичко наред ли е? - чух разтревожения глас на Давид.

„Отговорете му“, подкани ме със заплашителен поглед недъгавият.

- Да... Няма проблем, блъснах се в...

- В какво?

Луи протегна другата си ръка към телефона, без да ме пусне. Не можех да побягна, нито пък да извикам. Давид щеше да чуе всичко.

- Здравей, братле! - каза мъжът с бастуна със стъписваща непосредственост. - Да, да, всичко е наред. Анабел се оказа, общо взето, добра ученичка. Малко разсеяна, но любознателна. До края на деня ще научи всичко, което трябва да знае за квартала.

Многозначително натърти на тези думи, без да снема поглед от мен. Какво ли искаше да ми каже с това?

Двамата си размениха няколко незначителни реплики, свързани с телевизионния канал -някакви летни промоции, след което Луи затвори, но не ми върна телефона. С другата си ръка продължаваше да ме стиска за китката.

Едва тогава си позволих да избухна:

- Съжалявам? Това ли е всичко, което можете да ми кажете: „съжалявам“?

- Продължавайте с този тон - заяви хапливо той - и аз веднага ще се обадя на скъпия Давид. Повикването ще бъде от вашия телефон и съм сигурен, че няма да му даде сърце да не ви отговори.

Измислената история, свързана с неговия брат, естествено, не представляваше нищо в сравнение с извратената игра, в която ме бе въвлякъл предишната вечер. Именно заради срама, че съм взела участие в този маскарад, ми се искаше да се изплюя в лицето му.

- Хайде! Хайде! Обадете му се! - предизвиках го аз. - И като го чуете, разкажете му какви ги вършите вечер в хотелските стаи с бъдещата му съпруга!

- Съмнявам се, че това би му било интерес...

- Напротив! Много ще му бъде интересно! И не забравяйте да му споменете за писмата. Вярвам, че ще бъде очарован да научи как родният му брат се възбужда, като описва сексуалните фантазии на неговата годеница!

Гърдите ми неволно бяха набъбнали, готови да се пръснат. Връхчетата им стърчаха под тънкия плат на памучната рокля, твърди като порцелан. Краят на принудителното мълчание би трябвало да ми донесе облекчение и въпреки това имах усещането, че съм попаднала върху подвижни пясъци: самата мисъл за стореното ме хвърляше в смут; желанието да скъсам веднъж завинаги с тези писма ме притискаше още по-силно надолу, в бездна, от която би било невъзможно да се измъкна.

Преди всичко не бива да си представям как ръката му ги гали, как ги стиска като плод, от който трябва да бъде изтръгната костилката, как търси с пръсти връхчетата им и превръща

собственото си наслаждение в болка за мен, а тя сетне постепенно преминава в блаженство, съсредоточено на определено място, но готово да обхване цялото ми тяло.

(Анонимна бележка от 7 юни 2009 г.: очевидно все пак не се е отказал да ми праща своите писма...)

Без съмнение той долови внезапната промяна в моето състояние, защото на свой ред омекна и същевременно придоби повече решителност и самочувствие, като най-сетне пусна китката ми, върху която остана червен отпечатък.

- Кълна ви се, че не съм автор на писмата, за които говорите.

Каза го с такава убеденост, че за момент яростта ми се уталожи.

След моментно объркване извадих сребристия бележник и го разтворих наслуки на една от страниците, изписани с трескав почерк:

- Твърдите, че този почерк... не е вашият? Можете ли да ми го кажете, докато ме гледате в очите?

Той замълча за момент, след което каза натъртено:

- Казвам ви го в очите. Ще направя дори нещо повече: ще ви го докажа.

Той извади на свой ред малко тефтерче в калъф от черна кожа, химикалка със същия цвят и насочи върха му към бялата страничка:

- Моля ви да ми продиктувате каквото и да било.

Намерението му ме хвана неподготвена.

- Не зная...

- Просто каквото ви хрумне.

- „Орор Делбар се е удавила в морето“ - казах най-сетне аз, сама учудена от подобно предизвикателство.

Той ме погледна за миг, раздвоен между сподавения гняв и наченки на възхищение. Определено откриваше у мен неочаквана дързост. Сетне се наведе, надраска въпросното изречение в тефтерчето и ми го подаде.

- Ето. Преценете сама.

Орор Делбар се е удавила в морето

Гледах слисана. Почеркът му наистина беше неравен като този от тефтерчето, но по-остър и мъжки. Не можеше да има никакво съмнение. Той пишеше припряно, с непрекъсната линия, скачайки нагоре-надолу по хартията, докато при моя преследвач буквите бяха по-закръглени и по-четливи.

За да се убедя окончателно, поставих редом двата листа. Вече бях обърнала внимание, че докато пише, Луи движи непринудено ръка и ни най-малко не се опитва да преправя почерка си. Така или иначе, бе очевидно, че той няма нищо общо с написаното в „Десет-пъти-дневно“.

Всички мои безумни предположения и ожесточението ми от последните дни рухнаха като пясъчен замък, стъпкан от някое дете на следобедния плаж.

- Объркана съм и...

Този път тържеството му бе по-скромно, сякаш нито за миг не се бе съмнявал в него.

Докато го гледах вцепенена, той ми поднесе усмивка, каквато до този момент не бях виждала върху лицето му. В нея имаше и молба за прошка, и предложение за помирение. Усмивка „а ла Джордж Клуни“, както би се изразила София, която обичаше баналните сравнения.

- След като изяснихме някои неща, които ни притесняваха, сега ви предлагам да продължим нашата разходка, но този път без задни мисли. Какво ще кажете?

Свитият ми на топка стомах ми подсказваше, че не бива да се доверявам, да не приемам за чиста монета внезапната положителна промяна в него, но възбудените ми до крайност гърди твърдяха обратното.

- Обещавам ви да престана с глупостите.

Кои глупости имаше предвид?

- Никакви лъжи до края на деня - заяви той, изведнъж възприел сериозен тон.

- Наистина никакви?

Честно казано, в този момент единственото ми желание бе да се прибера сама и до края на живота си да не виждам тази отвратителна личност. Без значение дали има някаква вина за моите тревоги.

За съжаление, с постъпването ми в БТВ щях да знам, че той се намира в своя кабинет само на няколко врати разстояние по коридора. А освен това до сватбата оставаха само две седмици. Щяха да последват години, белязани от неизбежните семейни събирания. Той бе брат на Давид и аз не можех да го изтрия от живота ни само защото в момента не мога да го понасям. Какво би казал бъдещият ми съпруг, ако научи, че съм зарязала насред улицата по-големия му брат заради някаква неуместна шега от негова страна?

- Ще се придържам към ролята на екскурзовод. Няма да ви разказвам небивалици, свързани с историята на квартала, която познавам по-добре от всеки друг.

Думите му прозвучаха като поредното самохвалство, но аз бях сигурна, че той ни най-малко

не преувеличава широтата на своята култура.

Все още намръщена, но спокойна, мълчаливо поех редом с него обиколката из улиците на „Нова Атина“. Верен на обещанието си, оттук нататък той бе само словоохотлив чичероне.

- Обърнете внимание на номера над тази врата, който е по-голям от другите.

Спускахме се по улица „Бланш“ и аз забелязах, че наистина табелките с номерата на някои сгради бяха доста по-големи от обичайните.

- Вярно, много странно...

- Това е единственият белег на някогашните публични домове, съхранил се до наши дни.

- Нима?

Простодушието ми го накара да се усмихне, но след това веднага прие отново сериозен вид от страх да не ме обиди.

- Още преди да бъдат окончателно забранени със закона „Март Ришар“ през 1946 година, бардаците и вертепите е трябвало да се придържат към определена дискретност. Били са им забранени всякакви реклами и витрини откъм улицата, каквито могат да се видят в Амстердам. Единствено някои отличителни знаци върху фасадата, които посветените лесно могат да разпознаят.

- Какви например?

- Прочутите червени фенери, но също така по-незначителни знаци, като матови стъкла на прозорците, решетки върху шпионките на входните врати, а също така постоянно спуснатите щори. Сред тях е и „Големият номер“, превърнал се в нарицателно за тези заведения.

Въздържах се от всякакви коментари по този повод, а останалата част от разходката премина все в този насока. Историята на местата, които посещавахме, бе свързана единствено със земната любов и разпътните нрави на нашите предци: на площад „Орлеан“ отново стана въпрос за пламенната, страстна любов между Санд и Шопен; пред номер 9 на улица „Ла Брюйер“ Луи ми описа подробно продължилата трийсет години извънбрачна връзка на Марселин Деборд-Валмор с Анри дьо Латуш... Ала гвоздеят на програмата безспорно бе цветистият му разказ за живота на леките момичета, обитаващи околностите на църквата в неокласически стил, която се намираше в долната част на квартала:

- Тъй като те примамвали работниците от строежа на църквата, а след завършването й -енориашите, били наречени „лоретки“.

Пред нас се издигаха четирите коринтски колони и портикът в античен стил на църквата „Нотр Дам дьо Лорет“.

- Винаги съм си мислила, че това е по-скоро шикозен квартал.

- Че това се отнася и за лоретките! - възкликна разпалено той. - Те нямат нищо общо с гризетките от квартала на Бастилията или от Белвил, които обикновено са били шивашки работнички и кроячки, и са продавали от време на време прелестите си само за да припечелят допълнително по някоя пара.

- Това не се ли отнася и за лоретките?

- Ни най-малко! Като цяло те са били изискани, образовани, грамотни момичета, най-често издържани отчасти от техния любовник. За тях проституцията е по-скоро изкуство да се живее, а не резултат от материална принуда.

- С една дума, по-скоро куртизанки, отколкото проститутки.

Дали той често се ползва от услугите на такива като нас, лоретки или горещи момичета, подобни на онази разкошна мулатка от вечерта на вернисажа? Или дори на истински

проститутки, каквото всеки може да забърше по алеите на Венсенската гора и да изчука на

задната седалка на някоя

ръждясала камионетка? Какво ли е да прави секс с тези

същества без име и дори без лице? Дали се чувства по-силен, по-мъжествен, по-желан от

другите жени? Дали мъжът се чувства по-различен, след като, надянал латекса, е проникнал в нечия вагина, без чувство, без нежност, за да обладае някоя покорна женска, която никога

повече няма да види?

(Анонимна бележка от 7 юни 2009 г.: това са чисто мъжки мисли и думи... Ако претендира, че описва онова, което се случва в главата ми, този път се е заблудил)

Недвусмисленото ми определение го накара да се засмее от сърце. За пръв път смехът му ми се стори искрен, освободен от всякакъв цинизъм или пресметливост. Що се отнася до него, той сякаш напълно бе забравил за неотдавнашното ни стълкновение. Щеше ми се и при мен да е така... За съжаление, просто се преструвах и чаках с нетърпение срещата ни да приключи час по-скоро.

- Да, може и така да се каже.

Часовете, прекарани под яркото слънце, бяха изпълнени с толкова случки и архитектурни детайли, че в никакъв случай не можех да ги запомня. Трябваше да призная пред себе си, че изпитвах искрено удоволствие, като слушах описанието на венецианския стил, характерен за някои сгради около площад „Сен Жорж“, с неговите медальони, фризове и канделабри, тъй различен от строгия неокласицизъм на улица „Тур де Дам“.

На обяд изядохме набързо по един омлет в бирария „Льо Сантрал“, недалеч от улица „Друо“, само на две крачки от антикварните магазини, чиито витрини двете със София често разглеждахме. Странно съвпадение бе, че Луи спря точно пред „Нативел“, където самата аз ходех като на поклонение. След като гледа известно време изложените предмети, той се отправи към входа.

- Бихте ли ме почакали за момент?

Сетне влезе, без да дочака моя отговор. Със свито сърце гледах безпомощно как посочва на продавача, дребничък, плешив мъж с очила, същата онази игла за коса, която от седмици насам гледах жадно. Сребърната игла за коса на госпожица Марс, моята нова съседка отвъд времето.

Само след няколко минути Луи излезе с опакования набързо предмет в ръце.

- Вземете.

Отблъснах подаръка, който така силно желаех.

- Луи... Не мога да приема това. Ако Давид научи...

- Нямам никакви задни мисли - прекъсна ме меко той. - Няма недоразумение, Ел. Просто стриктно изпълнявам заръката му: да ви покажа квартала... и да ви глезя. На негови разноски, разбира се.

За пореден път си дадох сметка за нежното внимание на моя годеник, който най-невинно бе

прехвърлил временно правомощията си на своя брат.

- В такъв случай... Предполагам, че трябва да приема.

Моето съгласие накара очите му да заблестят по-силно. Ясно ми бе, че той действително просто изпълнява волята на Давид. Само че удоволствието, което изпитваше при това, си беше само негово. Докато ме обсипваше с благодеяния, ставаше свидетел на моето смущение и моята признателност, а това очевидно му доставяше наслада.

- Имам да свърша още нещо, но не толкова приятно. Ако нямате нищо против, почакайте ме в това кафене. Няма да ми отнеме повече от половин час.

Седнах на обичайното си място в кафене „Антикер“ като кораб, завърнал се в родното пристанище след дълги дни сред бурното море. Липсваше само София, с която, за съжаление, не можах да се свържа по телефона, за да й разкажа за случилото се напоследък. Поради липса на задушевен събеседник се потопих в уютната атмосфера на заведението и се отдадох на мечтания, в които смахнатото поведение на Луи се наслагваше върху сияйния образ на брат му.

Защо му бе скимнало да ми поставя клопка? Защо играта с мен му беше толкова приятна? Влиянието, което упражняваше над мен, не бе достатъчно да обясни стремежа да подлага на изпитание нервите ми, който проявяваше при всяка наша среща.

Неочакваната му поява в кафенето ме облъхна като свеж вятър.

- Ето ме! Приключих. Готова ли сте?

Държеше в ръка червено-бял пластмасов плик с голямо „Д“, емблема на аукционната къща „Друо“ Какво ли бе купил така набързо оттам? Продълговатата форма на предмета, увит във вестникарска хартия, не ми говореше нищо.

Запазих дискретно мълчание и го последвах за последната част от разходката в елегантния пасаж „Жуфроа“, друг архитектурен символ на романтичен Париж. Над часовника по средата на галерията бе изписана 1846 година. Подобно на него, подобно на восъчните фигури в музея „Гревен“, разположен вляво от нас, Луи ми изглеждаше като човек от миналото, съвсем различен от минувачите край нас. Впрочем някои от тях го оглеждаха като туристическа забележителност, като отломка от някогашния дендизъм.

- Ще ме съпроводите ли до дома? Започнах да се изморявам...

Бяхме на крак от сутринта и, изглежда, молбата ми му се стори съвсем уместна, защото веднага се съгласи. Загрижен за мен, малко по-нататък, на булевард „Монмартр“, той спря такси.

Десет минути по-късно колата пое нагоре по улица „Ларош-фуко“ и точно в този момент зърнах до близката пресечка мощен черен мотоциклет.

- Спрете! - казах аз на шофьора.

- Улица „Тур де Дам“ е по-нататък, госпожице.

- Да, зная... Оставете ме все пак тук, ако обичате.

- Окей, вие си знаете - съгласи се той и спря белия мерцедес до тротоара.

Откъснат от мислите си, Луи се обади учудено:

- Нещо не е наред ли?

- Не, не, няма проблем - непохватно излъгах аз.

Той на свой ред забеляза Фред, облакътен на механичното си чудовище, в тясно кожено яке и с каска в ръка.

- Пребледняла си, Ел. Да не би този младеж да е причината?

- Да... - припряно отвърнах аз, докато излизах от колата.

- Кой е той?

- Моят бивш... Няма работа тук.

- Страх ли ви е от него?

Замръзнах. Не можех да преценя кое повече ме дразни: появата без предупреждение на Фред или че Луи стана свидетел на моето объркване.

- Не... Не. Все пак предпочитам да мина отзад.

До номер петдесет и шест на улица „Сен Лазар“ имаше задънена улица, което водеше на север до градините на домовете, разположени на улица „Тур де Дам“. Тази хитрост бе известна само на местните обитатели.

В този момент обаче Луи ме задържа, като ме хвана за ръката, придърпа ме към себе си и с решителен израз ме поведе към мъжа, който дебнеше нашето завръщане.

- Имайте предвид, че го разбирам. Вие не сте от момичетата, които човек може да остави да си тръгнат току-така. Нищо, елате. Щом е дошъл, ще му обясним някои неща.

Лоша идея!

Фред най-сетне ни забеляза и се втурна към нас с войнствен вид. Отлично познавах кога се готви за свада: свити очи и рамене, наведена глава и стиснати юмруци.

- Аха, значи това си ти? - обърна се безцеремонно той към Луи.

- Това съм аз.

Луи го гледаше спокойно за разлика от мен, проявявайки аристократично високомерие. Насъскан от подобен отпор, рокерът го блъсна с разтворена длан в гърдите.

- Мръсник! Значи, изобщо не ти пука да забършеш момичето на някой от простолюдието? А? Не ти стига да ги чукаш направо на улицата, когато ти скимне? Трябва да им крадеш и жените?

Заблудата на Фред беше пълна. Той смяташе, че си има работа с Давид, а Луи по рицарски приемаше да играе тази роля, която изобщо не му подхождаше, за да ме защити от нападките на бившия ми приятел.

С отчаяно движение улових ръката на рокера, която беше твърда като камък.

- Фред! Престани!

- Значи, това е твоята голяма любов, курва такава? Този сакат!

- Сега вече прекалявате, младежо.

Този път Луи беше този, който пристъпи напред с вдигнат бастун. Без да се замисля, изкрещях с надеждата Арман или някой съсед да се намеси, за да ни помогне.

- Престанете!

- Значи, гадните им мангизи ти помагат да си затваряш очите и да си разтваряш краката!

Първият удар на бастуна попадна върху козирката на каската, а вторият улучи Фред по ръката

и го накара да извика от болка.

- Шибаняк!

Обезумял от ярост и болка, той се канеше да отвърне на своя противник, но в този момент Луи бръкна в торбата с емблемата на „Друо“. С удивителна ловкост измъкна от хартиената обвивка тънък, гъвкав предмет и го размаха. Нагайка!

Всяка негова дума бе съпроводена с острото изсвистяване на кожения бич:

- Не... се... приближавайте... повече... до Ел! Ясно!

- Ненормалник! - простена Фред, вече доста смутено.

Изтръпнах от ужас, когато видях, че е готов да се бие. Трябва да си призная обаче, че в същото време това пробуди у мен инстинкта на женската, която чака да види кой от

мъжките ще предяви правото да я обладае веднага след края на двубоя. У мен се мярна дори мимолетното желание да видя как ще се бият до смърт за мен, при това съвсем голи.

(Анонимна бележка от 7 юни 2009 г. „Женска“? За какъв се мисли той? Може би за

някакъв супермен?)

Преди Фред да успее да се отдръпне, острият връх го шиб-на през лицето, оставяйки кървава бразда. Впечатляваща, но повърхностна рана, тъй като нямаше кръвотечение. Това обаче бе достатъчно, за да ме убеди, че незабавно трябва да бяга. Притиснал ръка към лицето си, с безумен поглед, унизен, Фред отстъпи до мотоциклета си и го яхна, готов за отстъпление.

Луи обаче искаше да затвърди победата си и продължаваше да размахва нагайката срещу своя противник. Едва когато мотоциклетът се устреми надолу по улицата, той си спомни за кого всъщност се е сражавал. Вдигна бастуна от земята и пристъпи към мен по-скоро смутен, отколкото тържествуващ.

- Съжалявам...

- Вие нямате никаква вина.

Тогава той ме хвана за ръката, обърна я с дланта нагоре и церемониално постави в нея нагайката.

- Какво искате...?

- Това е вторият подарък за вас. Само че изобщо нямах намерение да си служа с него, преди да ви го поднеса.

- Чудесна е.

„Само че за какво можеше да ми послужи?“, запитах се аз.

- Принадлежала е на една елегантна англичанка към 1850 година - побърза да добави той. -По онова време този аксесоар е бил много модерен. Дори за жените, които не са се занимавали с езда.

- Благодаря...

Два подаръка, едно спасяване... въпреки непредвидимото му и тъй изменчиво държание, както и отвратителният шантаж по отношение на мен, не можех да не изкажа своята признателност към моя герой. Целунах го целомъдрено по двете бузи, а той ме хвана за тила с тънката си, нежна ръка. За втори път почувствах парфюма му: разгорещената битка бе разсеяла миризмата на лавандула и бе подчертала дъха на ванилия. Трудно ми бе да си призная колко приятно ми бе неговото докосване, което предизвика у мен тръпки, които отначало бяха едва доловими, но постепенно ставаха все по силни и се спускаха от шията към хълбоците. Възможен ли бе оргазъм в резултат от възбудата на една недотам ерогенна зона като тила?

Не дочаках да разбера дали това е така и се отскубнах от него с пламнало чело и блуждаещ поглед.

- Добре ли сте?

- Да... Всичко е наред. Само малко съм разстроена.

Посочих края на улицата, където все още се чуваше отдалечаващото се бръмчене на хилядата кубически сантиметра.

Привлечен от врявата, Арман бе излязъл на улицата и ситнеше към нас.

- Оставям ви в ръцете на най-добрия човек в Париж.

- Да, знам - потвърдих аз. - Арман е...

- Какво се е случило? - прекъсна ме старецът, пребледнял и разтревожен.

- Довиждане, Ел.

Луи си тръгна, накуцвайки, и по всичко личеше, че подкрепата на бастуна му е по-нужна от всякога. Кога и при какви обстоятелства бе наранил крака си? Дали това не беше преструвка, роля, която играеше, за да направи своя герой още по-причудлив?

Арман ме подкрепи, докато стигнем до входа, сякаш аз бях пострадалата от току-що приключилата схватка. Напразно му обяснявах, че съм добре, че ми няма нищо. Той бе толкова настоятелен, че трябваше да се облегна на все още солидното му рамо.

В замяна на това едва не припаднах, когато съзрях върху масичката сребрист плик, напълно сходен с първия, който бях получила тук.

- Кой е оставил това? - запитах разтреперана аз.

- Не зная. Открих го тази сутрин заедно с останалата поща. Това проблем ли е?

- Няма марка и клеймо.

- А... Не съм обърнал внимание.

- Видяхте ли кой го е оставил?

Сама заключих, че това не би могъл да бъде Луи, тъй като бе прекарал целия ден заедно с мене.

- Не. Съжалявам... Всичко наред ли е, госпожице?

- Да, да...

Опитах да му се усмихна признателно.

- Благодаря, Арман.

Изчаках го да се обърне, за да отворя плика. Също както първия път, в него имаше карта за достъп до една от стаите в хотел „Шарм“, съпроводена с бележка и картонче за визитка с напечатан върху него текст. Несъмнено това се превръщаше в ритуал.

Тази вечер в двайсет и два часа, на обичайното място.

Вземете вашата екипировка.

Моята екипировка? Какво искаше да каже с това тайнственият подател?

Обърнах картичката...

2 - Ще познаеш своите сетива

...но точно в този момент Арман се върна.

- След всички тези емоции забравих да ви предупредя...

- Какво има?

Бързо скрих зад гърба си съдържанието на плика като провинила се ученичка.

- Тази вечер Давид е поканил гости. В двайсет и един часа.

- На вечеря?

Това решаваше моята дилема, както събуждането слага край на някакъв кошмар.

- Иска да ви представи на някои важни личности от БТВ. В известен смисъл ваши бъдещи колеги.

„Само че сред тях няма да бъде Луи“, помислих си аз. Приех новината и отвърнах с безизразен глас:

- Прието.

- Нищо официално - опита се да ме успокои той. - Обикновено приятелско събиране. Всички те са близки на Давид. Може да се каже дори, че са от най-близкото му обкръжение.

Веднага ми стана ясна целта на това неофициално събиране и усетих как гърлото ми пресъхва: тази вечеря щеше да бъде същинският ми приемен изпит. Очевидно от него зависеше моето изкачване на върха на йерархията в телевизионния канал. Длъжна бях да се представя блестящо, но без да преигравам. Трябваше да бъда елегантна, но без да затъмнявам останалите жени, които щяха да присъстват. Весела, но без истерия. В никакъв случай не биваше да се обличам като господарка на замък, каквато роля ми се падаше с оглед на предстоящия ми брак. По-скоро обикновена жена, а не празноглава кукла.

- Аз ще се заема с всичко. Вие просто трябва да бъдете красива.

Машинално бръкнах в малкия страничен джоб на роклята си. Съвсем го бях забравила, а той през целия ден бе останал у мен, опъвайки с тежестта тънкия плат: големият секретен ключ, който като вълшебна дума отваряше пред мен вратите към един нов свят, за който все още не знаех нищо.

Загрузка...