Хойти-Тойти

СПОЛУЧЛИВ ХОД

„Най-сетне — това беше в Матада — късметът ми излезе. Вечер. Слънцето се спускаше зад върховете на планините, отделящи басейна на Конго от океана. Вървях през гората близо до Конго, потънал в тъжни мисли. Вече започвах да съжалявам, че не побягнах със стадото към ограденото място. Сега нямаше да ходя като изгнаник — или земните ми страдания щяха да свършат, или щях да се превърна в честен слон работник. Вдясно от мене, през гъсталака на крайбрежната гора, рубините на реката горяха в лъчите на залязващото слънце. Вляво растяха исполински каучукови дървета с нарези по кората. Ако съдех по тях, наблизо трябваше да има хора.

Извървях още няколко стотици метра и излязох в края на една нива, засадена с маниока, просо, банани, ананаси, захарна тръстика и тютюн. Като стъпвах внимателно, минах по междата, разделяща захарната тръстика от тютюна. Междата ме изведе на голяма поляна с къща в средата. Около къщата не се виждаше никой, а на поляната близо до мене две осем-деветгодишни деца — момче и момиче, играеха на обръч.

Излязох на поляната, без да ме видят и изведнъж, изправен на задни крака, колкото можех по-смешно изпищях и затанцувах. Децата ме видяха и се вцепениха от учудване. А аз, доволен, че не се разплакаха и не избягаха още първата минута, правех такива забавни фокуси, каквито един дресиран слон в цирка сигурно не е и сънувал. Първо момчето изпадна във възторг и започна да се кикоти. Момичето заръкопляска. Аз танцувах, търкалях се, изправях се ту на предни, ту на задни крака, правех курбети.

Децата ставаха все по-смели и идваха все по-близо. Най-сетне предпазливо протегнах хобот и предложих на момчето да седне на него и да се полюлее. След известно колебание момчето се реши, настани се на края на извития хобот и започна да се люлее. След него се полюля и момичето. Да си призная, толкова се зарадвах на играта с тези весели малки бели хора, толкова се увлякох, че не забелязах кога се е приближил до нас висок слаб мъж с жълтеникаво лице и хлътнали очи, показващи, че неотдавна е изкарал пристъп на тропическа треска. Той ни наблюдаваше с неописуемо удивление, сякаш беше онемял. Най-накрая го видяха и децата.

— Татко! — извика момчето на английски. — Виж какъв Хойти-Тойти си имаме!

— Хойти-Тойти ли? — повтори глухо бащата. Той стоеше с отпуснати ръце и направо не знаеше какво да прави. А аз започнах да му се кланям най-любезно и дори… паднах на колене пред него. Англичанинът се усмихна и ме потупа по хобота.

«Победа! Победа!» — ликувах аз…“

С това повествованието на слона завършва. Всъщност с това можем да завършим и историята му, защото по-нататъшната съдба на Хойти-Тойти не е кой знае колко интересна. Слонът, Вагнер и Денисов си направиха хубава разходка из Швейцария. За учудване на туристите слонът се разхождаше из околностите на Веве, където преди време е обичал да ходи Ринг. Понякога слонът се къпеше в Женевското езеро. За съжаление тая година се застуди рано и на нашите туристи им се наложи да се върнат в Берлин със специален товарен вагон.

Хойти-Тойти продължава да работи в цирк „Буш“, като печели честно триста шестдесет и пет килограмовата си дажба и кара да се чудят не само берлинчани, но и много чужденци, нарочно пристигнали в Берлин, за да видят „гениалния слон“. Учените все още спорят за причините на гениалността му. Едни казват — „фокуси“, втори — „условни рефлекси“, трети — „масова хипноза“.

За слона се грижи крайно внимателният и вежлив Юнг. Дълбоко в душата си Юнг малко нещо се страхува от Хойти-Тойти и подозира, че тук все пак има пръст дяволът. Съдете сами: слонът всеки ден чете вестник, а веднъж измъкна от джоба на Юнг кутийката с две тестета карти за пасианс — и какво си мислите? — когато Юнг отиде случайно при слона, завари го да си реди пасианс върху дъното на голяма бъчва. Юнг не разказа никому за тоя случай — не искаше да му излезе име на лъжец.

Написано по материалите на Аким Иванович Денисов. И. С. Вагнер, след като прочете този ръкопис, резолира: