Хроника на една предизвестена смърт

Баярдо Сан Роман, мъжът, който върна съпругата си, се появил в селото през август предишната година — шест месеца преди сватбата. Пристигнал със седмичния параход и носел кожени дисаги със сребърни украшения, които подхождали на катарамите на ремъка и халките на ботите му. Беше около трийсетгодишен, но годините не му личаха — имаше тънък кръст като на бикоборец, златисти очи и кожа, обгоряла като на бавен огън от слънцето и солта. Пристигнал с късо яке и много тесен панталон от телешка кожа и ръкавици от шевро в същия цвят. Магдалена Оливер пътувала със същия параход и през цялото време не могла да откъсне очи от него. „Приличаше ми на педераст — каза ми тя. — И ми беше жал, защото човек би могъл да го намаже с масло и жив да го изяде.“ Не само тя си помислила това, а и не само тя си дала сметка, че Баярдо Сан Роман не е мъж, който може да се проумее от пръв поглед.

В края на август майка ми ми писа до гимназията в града и в една случайно подхвърлена забележка казваше: „Пристигна един много особен човек.“ В следващото писмо тя ми писа: „Особеният човек се нарича Баярдо Сан Роман и всички казват, че е очарователен, но аз не съм го виждала.“ Никога не се узна за какво е дошъл. Веднъж, малко преди сватбата, някой по-любопитен не се сдържал и го попитал, а той му отвърнал: „Обикалям от село на село и търся жена да се оженя.“ Може и да е било вярно, макар че той би могъл да отговори и нещо съвсем друго, защото говореше по такъв начин, че всъщност нищо не казваше.

Вечерта, когато пристигнал, дал да се разбере, че е инженер по железниците, и казал, че е крайно необходимо да се построи железен път до вътрешността, за да не зависят хората от прищевките на реката. На другия ден трябвало да изпрати телеграма и той лично я предал по телеграфа, а освен това показал на телеграфиста как да използва изтощените батерии. Със същата вещина говорел за разните болести в пограничните райони с един военен лекар, който по онова време отбивал там военната си служба. Обичал дългите шумни гуляи, умеел да пие и да разтървава побойници, но не обичал да се бие. Една неделя след литургия предизвикал най-опитните плувци, които не били малко, и надминал и най-добрите с двайсет загребвания на отиване и на връщане през реката. Мама ми беше разказала това в едно писмо, а накрая бе добавила нещо напълно в нейния стил: „Изглежда, че освен това плува и в охолство.“ То отговаряше на първоначалните слухове, че Баярдо Сан Роман не само може всичко и много добре върши всичко, но и разполага с неограничени средства.

Майка ми призна в едно свое писмо от октомври: „Хората го обичат много — пишеше тя, — защото е почтен и с добро сърце, а миналата неделя се причестил на колене и помогнал по време на службата на латински.“ По онова време не се разрешаваше човек да се причестява изправен и богослужението се извършваше само на латински, но майка ми имаше навик да прави такъв род повърхностни уточнявания, когато искаше да проникне дълбоко в нещата. Все пак след тази своя благословия тя ми писа две писма, в които не спомена нищо за Баярдо Сан Роман, дори след като се разчуло, че иска да се жени за Анхела Викарио. Едва доста време след злополучната сватба тя ми призна, че когато го видяла, вече било късно да поправи писмото си от октомври и че златистите му очи я накарали да потрепери от ужас.

— Заприлича ми на дявола — каза ми тя. — Но ти самият си ми казвал, че тези неща не бива да се пишат.

Запознах се с него по-късно, когато се прибрах за коледната ваканция, и не ми се видя толкова особен, колкото казваха. Стори ми се привлекателен, наистина, но твърде далече от идиличния образ, обрисуван от Магдалена Оливер. Стори ми се по-сериозен, отколкото можеше да се съди по лудориите му, и ми изглеждаше изпълнен с някакво вътрешно напрежение, едва прикривано от необикновената му хубост. Но преди всичко ми се стори много тъжен човек. По онова време вече беше обявил годежа си с Анхела Викарио.

Никога не можа да се изясни напълно как са се запознали. Собственицата на пансиона за ергени, в който живееше Баярдо Сан Роман, разправяла, че той си почивал следобеда в един люлеещ се стол в гостната към края на септември, когато Анхела Викарио и майка й прекосили площада с две кошници с изкуствени цветя. Баярдо Сан Роман поотворил очи, видял двете жени, облечени в черно от главата до петите, които изглеждали единствените живи същества в пустошта в два часа следобед, и попитал коя е по-младата. Собственичката отвърнала, че е най-малката дъщеря на жената с нея и че се нарича Анхела Викарио. Баярдо Сан Роман ги проследил с очи до другия край на площада.

— Името й отива — казал.

После отпуснал глава на облегалката на люлеещия се стол и отново затворил очи.

— Когато се събудя — казал, — напомни ми, че ще се оженя за нея.

Анхела Викарио ми каза, че собственичката на пансиона й разказала тази случка още преди Баярдо Сан Роман да й направи официално предложение. „Много се уплаших“ — каза ми тя. Трима души, които били по това време в пансиона, потвърдиха случката, но други четирима отрекоха това да е станало. И обратното — всички бяха единодушни, че Анхела Викарио и Баярдо Сан Роман се видели за пръв път на националния празник през октомври, по време на събора с благотворителна цел, на който тя отговаряла за томболата. Баярдо Сан Роман пристигнал на празника, отишъл право при тезгяха, зад който стояла бледата Анхела, облечена в черно до китките на ръцете, и я попитал колко струва латерната със седефени инкрустации, която била най-голямата атракция на събора. Тя му отговорила, че не се продава, а ще се разиграе на томбола.

— Още по-добре — казал той. — Така ще е по-лесно, а и по-евтино.

Тя ми призна, че той й направил впечатление, но съвсем не й вдъхнал добри чувства. „Мразех надутите мъже, а за пръв път виждах толкова наперен тип като него“ — ми каза тя, спомняйки си оня далечен ден. „Освен това го помислих за поляк.“ Още повече се смутила, когато обявила номера на латерната сред всеобщото напрегнато очакване, и действително я спечелил? Баярдо Сан Роман. Не можела да си представи, че само за да я слиса, той откупил всички билети от томболата.

Същата вечер, когато се прибрала у дома си, Анхела Викарио намерила там латерната, увита в луксозна хартия и вързана с органдинова панделка. „Никога не разбрах как е узнал, че имам рожден ден“ — ми каза тя. С доста усилия убедила родителите си, че не е дала никакъв повод на Баярдо Сан Роман, за да й изпрати такъв подарък, а още по-малко по такъв явен начин, че всички да забележат. Така че по-големите й братя Педро и Пабло отнесли латерната в пансиона, за да я върнат на собственика, и направили това по толкова очебиен начин, че нямало човек, видял пакета да влиза в къщата им, който да не го е видял и да излиза. Но това, което семейството не взело под внимание, било неотразимото обаяние на Баярдо Сан Роман. Близнаците не се прибрали до другата сутрин, замаяни от пиенето, а когато се върнали, носели латерната и водели Баярдо Сан Роман, за да продължат гуляя в къщи.

Анхела Викарио беше най-малката дъщеря на семейство със скромни доходи. Баща й, Понсио Викарио, беше златар от средна ръка и от неуморното взиране в златните украшения — за да се поддържа честта на семейството — бе загубил зрението си. Майка й, Пурисима дел Кармен, преди да се омъжи, била учителка. Нейният кротък и някак тъжен вид много добре прикриваше твърдия й характер. „Приличаше на монахиня“ — спомня си Мерседес. Тя с такава жертвоготовност се посвети на съпруга си и отглеждането на децата, че понякога човек забравяше, че съществува. Двете по-големи дъщери се бяха омъжили много късно. Освен близнаците имаше още една дъщеря, която бе умряла от треска, и две години след това семейството продължаваше да пази умерен траур в къщи и строг навън. Синовете бяха отгледани, за да бъдат мъже. Дъщерите бяха възпитани, за да се омъжат. Знаеха да бродират на гергеф, да шият на машина, да плетат дантела, да перат и гладят, да правят изкуствени цветя и фини сладкиши и да пишат годенически писма. За разлика от момичетата от онова време, които бяха занемарили погребалните обреди, четирите дъщери на Викарио бяха майсторки в древното изкуство да се бди над болните, да се утешават смъртниците и да се обличат покойниците. Единственото нещо, което майка ми не харесваше у тях, беше навикът им да се решат вечер преди лягане. „Момичета — казваше им тя, — не се решете вечер, защото моряците се губят.“ Като се изключи това, се смяташе, че няма по-добре възпитани момичета. „Съвършени са — чувах я да казва често. — Всеки мъж ще е щастлив с тях, защото са научени да страдат.“ Въпреки това за мъжете, които се ожениха за двете по-големи дъщери, се оказа трудно да разкъсат обръча, защото сестрите винаги и навсякъде ходеха заедно: уреждаха танци за сами жени и бяха склонни да откриват задни помисли в намеренията на мъжете.

Анхела Викарио беше най-хубавата от четирите и майка ми казваше, че също като великите кралици в историята и тя се е родила с пъпната връв около врата. Но Анхела имаше безпомощен и глуповат вид, който предвещаваше, че я очаква несигурно бъдеще. Аз я виждах всяка година по време на коледната ваканция и всеки път ми изглеждаше все по-безпомощна на прозореца у дома си, където следобед сядаше да прави книжни цветя и да пее старомомински валсове със съседките си. „Вече за нищо не я бива — ми казваше Сантяго Насар — тая твоя братовчедка, глупачката.“ Веднъж, малко преди да облече траура за сестра си, я срещнах на улицата, за пръв път облечена като жена, с накъдрени коси, и едва можах да повярвам, че е тя. Но този образ бе мимолетен — с течение на годините тя изглеждаше все по-глупава. Дотолкова, че когато се разчуло, че Баярдо Сан Роман иска да се жени за нея, мнозина помислили, че това ще е някаква подлост от страна на другоселеца.

Семейството не само приело нещата съвсем сериозно, но и с голяма радост. С изключение на Пура Викарио, която поставила условието Баярдо Сан Роман да удостовери самоличността си. Дотогава никой не знаел кой е той. Миналото му стигало едва до онзи следобед, в който слязъл на брега с екстравагантното си облекло, а самият той бил толкова сдържан по отношение на произхода си, че и най-безумната измислица можела да се приеме за истина. Стигнало се дотам, да разправят, че бил опустошил цели села и посял ужас и смърт в Касанара като военачалник, че бил беглец от Кайена, че го виждали в Пернамбуко, където се опитвал да припечели нещо с двойка дресирани мечки, че извадил останките на испански галеон, пълен със злато, от Канала на ветровете. Баярдо Сан Роман сложил край на всички тези предположения по съвсем прост начин — довел семейството си в пълен състав.

Били четирима — бащата, майката и две обаятелни сестри. Пристигнали в единайсет сутринта с форд Т с държавен номер, чийто клаксон оглушил улиците на селото. Майката, Алберта Симондо, едра мулатка от Кюрасо, която все още вмъквала в испанския думи от папиаменто3, като млада била обявена за най-голямата красавица измежду двестате най-красиви жени от Антилските острови. Сестрите, току-що разцъфнали девойки, приличали на две буйни кобилки. Но най-силният коз бил бащата, генерал Петронио Сан Роман, герой от гражданските войни от края на миналия век и един от най-прославените мъже на консервативния режим, защото обърнал в бяг полковник Аурелиано Буендия при поражението в Тукуринка. Майка ми бе единствената, която не отишла да го поздрави, когато научила кой е. „Мислех, че няма нищо лошо в това да се оженят — каза ми тя. — Но то беше едно, а съвсем друго е да подам ръка на човека, който бе заповядал да застрелят в гръб Херинелдо Маркес.“ Още щом се подал от прозорчето на автомобила, размахвайки бяла шапка в ръка, всички го познали — бил известен от снимките. Носел ленен костюм с цвят на жито, сахтиянови боти с кръстосани връзки и очила със златни рамки, прищипнати на носа и закачени с ланец за бутониерата на жилетката. Носел „Медала на храбростта“ на ревера и бастун с държавния герб, гравиран на дръжката. Той пръв слязъл от автомобила, целият потънал в горещия прах на нашите пътища, и било достатъчно да сложи крак на стъпалото, за да разберат всички, че Баярдо Сан Роман може да се ожени за когото си иска.

Всъщност Анхела Викарио била тази, която не искала да се омъжи за него. „Струваше ми се прекалено мъж за мене“ — каза ми тя. Освен това Баярдо Сан Роман не се опитал нея да съблазни, а обаял семейството й с чара си. Анхела Викарио никога нямаше да забрави оная ужасна вечер, когато родителите и по-големите й сестри със съпрузите си, събрани в гостната, й наложили да се омъжи за човек, когото едва познавала. Близнаците се държали настрана. „Мислехме, че това са женски работи“ — каза ми Пабло Викарио. Решаващият довод на родителите бил, че едно скромно, но почтено семейство няма право да отхвърли такъв дар на съдбата. Анхела Викарио едва се осмелила да намекне, че между тях няма любов, но майка й я сразила с едно изречение:

— Любовта също се научава.

За разлика от годеничествата по онова време, които бяха дълги и строго съблюдавани, тяхното продължило само четири месеца поради нетърпението на Баярдо Сан Роман. Не било по-кратко, защото Пура Викарио настояла да почакат да свърши траура на семейството. Но времето се оказало напълно достатъчно, благодарение на неотразимия начин, по който Баярдо Сан Роман уреждал нещата. „Една вечер ме попита коя къща най-много ми харесва — разказа ми Анхела Викарио. — И аз, без да знам защо ме пита, му отвърнах, че най-хубавата къща в селото е вилата на вдовеца Ксиус.“ Аз бих отвърнал същото. Намираше се на един брулен от ветровете хълм и от терасата се виждаше безкрайната шир на тресавищата, осеяни с лилави анемони, а в светлите летни дни можеше да се съзре ясният хоризонт на Карибско море и презокеанските туристически кораби, идещи от Картахена4. Още същата вечер Баярдо Сан Роман отишъл в Обществения клуб и седнал на масата на вдовеца Ксиус да изиграе партия домино.

— Вдовецо — му казал, — купувам къщата ви.

— Не се продава — отговорил вдовецът.

— Купувам я с всичко, което има в нея.

Вдовецът Ксиус със старовремска вежливост му обяснил, че предметите в къщата били купувани от съпругата му с цената на цял живот лишения и че за него продължават да представляват част от нея. „Говореше с открито сърце — ми каза доктор Дионисио Игуаран, който играел с тях. — Бях сигурен, че предпочита да умре, отколкото да продаде къщата, в която е бил щастлив повече от трийсет години.“ Баярдо Сан Роман също разбрал съображенията му.

— Съгласен — казал той. — Тогава ми продайте къщата празна.

Но вдовецът се противил до края на играта. След три вечери Баярдо Сан Роман, вече по-добре подготвен, отново се появил на масата за домино.

— Вдовецо — започнал пак. — Колко струва къщата?

— Няма цена.

— Кажете някаква, каквато и да е.

— Съжалявам, Баярдо — казал вдовецът, — но вие, младите, не признавате доводите на сърцето.

Баярдо Сан Роман дори не се замислил.

— Да речем, пет хиляди песос — казал.

— Играйте честно — възразил вдовецът с накърнено достойнство. — Тази къща не струва толкова.

— Десет хиляди — казал Баярдо Сан Роман. — Плащам веднага, в брой.

Вдовецът го погледнал с насълзени очи. „Плачеше от ярост — каза ми доктор Дионисио Игуаран, който освен лекар беше и образован човек. — Представяш ли си: такава сума на ръка, и да трябва да кажеш не само заради сърдечна слабост.“ Вдовецът Ксиус не успял да промълви нито дума, но без колебание поклатил отрицателно глава.

— Тогава ми направете една последна услуга — казал Баярдо Сан Роман. — Почакайте ме тук пет минути.

След пет минути той наистина се върнал в Обществения клуб с дисагите със сребърните украшения и сложил на масата десет пачки по хиляда, още с бандеролите на Националната банка. Вдовецът Ксиус умрял два месеца след това. „От това умря — казваше доктор Дионисио Игуаран. — Беше по-здрав и от нас, но когато го прислушвах, чувах как сълзите му бълбукат в сърцето.“ Защото не само продал къщата с всичко, което имало в нея, но помолил Баярдо Сан Роман да му плаща на части, защото нямал дори скрин за утеха, където да прибере толкова много пари.

Никой не е помислял, а и никой не е продумвал, че Анхела Викарио може да не е девствена. Никой не знаеше да е имала годеник преди това, а бе израсла заедно със сестрите си под строгия взор на една желязна майка. Дори когато оставали по-малко от два месеца до сватбата, Пура Викарио не й позволила да иде сама с Баярдо Сан Роман да види къщата, в която щяха да живеят, а тя и слепият й мъж я придружавали, за да пазят честта й. „Единственото, за което молех бога, е да ми вдъхне смелост, за да се убия — ми каза Анхела Викарио. — Но той не го стори.“ Била толкова объркана, че решила да разкаже истината на майка си, за да се избави от това мъчение, но тогава двете й единствени довереници, които й помагали да прави цветя от плат край прозореца, я отклонили от доброто й намерение. „Послушах ги сляпо — ми каза, — защото ме бяха накарали да повярвам, че са опитни в маменето на мъже.“ Те я уверили, че почти всички жени загубват девствеността си при злополуки в детството. Твърдели, че и най-буйните мъже се примиряват с всичко, стига никой да не разбере. Убедили я накрая, че повечето мъже толкова се страхуват от първата брачна нощ, че нищо не можели да направят без помощта на жената, а в решителния момент направо не знаели какво вършат. „Интересува ги само какво ще видят на чаршафа“ — й казали те. И я научили на разни женски хитрости, та да прикрие загубената си непорочност и да може в първото си утро на младоженка да просне на слънце в двора ленения чаршаф с петното на честта.

Омъжила се с тая илюзия. Баярдо Сан Роман пък навярно се оженил с илюзията, че може да купи щастието с непоклатимата тежест на властта и богатството си, защото, колкото повече планове кроял за празненството, толкова по-безразсъдни идеи му хрумвали, за да го направи още по-пищно. Опитал се да отложи сватбата с един ден, когато било оповестено посещението на епископа, за да може той да ги венчае, но Анхела Викарио се възпротивила. „Истината е — каза ми тя, — че не исках да бъда благословена от човек, който реже само гребените на петлите за супата, а останалото хвърля на боклука.“ Но макар и без благословията на епископа празненството придоби такава неудържима сила, че се изплъзна дори от ръцете на Баярдо Сан Роман и накрая се превърна във всенародно събитие.

Генерал Петронио Сан Роман и семейството му тоя път дойдоха с парадния параход на Националния конгрес, който остана на кея, докато тържеството свърши; с тях дойдоха и множество знатни хора, които обаче останаха незабелязани сред върволицата непознати лица. Донесоха толкова много подаръци, че трябваше да се поправи занемарената сграда на първата юзина, за да се изложат там най-хубавите, а останалите откараха направо в бившата къща на вдовеца Ксиус, която вече беше готова да приеме младоженците. На младоженеца подариха автомобил с гюрук; името му беше гравирано с готически букви под емблемата на фабриката. На младоженката подариха комплект прибори от чисто злато за двайсет и четирима души. Доведоха освен това балетна трупа и два оркестъра за валсове, които не бяха в тон с местните музиканти и с множеството певци и групи акордеони, които увеличаваха врявата на празненството.

Семейство Викарио живееше в скромна къща с тухлени стени и покрив от палмови клони с две капандури, където през януари лястовиците се криеха да мътят. Отпред имаше тераса, почти изцяло заета от саксии с цветя, и голям двор с овощни дървета и кокошки. В дъното на двора близнаците бяха направили кочина с камък за колене и маса за разрязване на животните и това докарваше добри пари на семейството, откакто Понсио Викарио загуби зрението си. Пръв започна тази работа Педро Викарио, но когато го взеха войник, брат му, близнакът, също научи занаята на колач.

Къщата вътре едва стигаше за живеене. Затова по-големите сестри се опитали да наемат друга къща, когато разбрали какви размери ще придобие тържеството. „Представяш ли си — каза ми Анхела Викарио, — мислеха да наемат къщата на Пласида Линеро, но за щастие майка ми и баща ми се заинатиха както винаги: нашите дъщери или се омъжват в нашата колиба, или не се омъжват.“ Така че боядисали къщата в първоначалния й жълт цвят, стегнали вратите и пода и се помъчили да я направят достойна за тази толкова шумна сватба. Близнаците откарали прасетата другаде и измазали кочината с негасена вар, но дори и така станало ясно, че мястото няма да стигне. Накрая, по настояване на Баярдо Сан Роман, съборили оградата на двора, наели съседните къщи за танци и поставили дърводелски тезгяхи, пред които да се сяда и яде под сянката на тамариндите.

Единствената непредвидена неприятност предизвика младоженецът в деня на сватбата, когато отишъл да вземе Анхела Викарио с два часа закъснение, а тя отказала да се облече като булка, докато не го види у дома си. „Представи си — каза ми тя, — дори щях да се зарадвам, ако не беше дошъл, но да ме остави облечена като булка — никога.“ Благоразумието й се прие за естествено, защото нямаше по-срамно нещо за една жена от това да остане да чака напразно в булчинска рокля. А фактът, че Анхела Викарио се осмелила да сложи булото и венеца от портокалови цветчета, без да е девствена, по-късно щеше да се изтълкува като оскверняване на символите на целомъдрието. Само майка ми окачестви като смела постъпка това, че е залагала на тази карта до последната възможност. „По онова време — обясни ми тя — бог разбираше тези неща.“ Никой обаче все още не е узнал на каква карта е залагал Баярдо Сан Роман. От мига, в който пристигнал със закъснение, облечен в сюртук и с цилиндър, чак докато напусна танците с любимата си, той бе съвършеното олицетворение на щастлив младоженец.

Никога не се узна и на какво е залагал Сантяго Насар. Аз бях с него през цялото време, в църквата и на тържеството, заедно с Кристо Бедоя и брат ми Луис Енрике, и никой от нас не забеляза ни най-малката промяна у него. Много пъти съм повтарял това, и то е, защото четиримата бяхме израсли заедно в училище, после бяхме в една тайфа по време на ваканциите и никой не вярваше, че можем да имаме несподелена тайна, а още по-малко — такава голяма тайна.

Сантяго Насар обичаше гуляите и най-голямо удоволствие му достави изчисляването на разходите по сватбата в навечерието на убийството му. В църквата той пресметна, че украсата от цветя струва колкото четирийсет първокласни погребения. Това уточнение щеше да ме преследва дълго време, защото Сантяго Насар често ми бе казвал, че мирисът на цветя в затворено помещение за него е тясно свързан със смъртта, а в оня далечен ден ми повтори тези думи на влизане в църквата. „Не искам цветя на погребението си“ — каза ми той, без да знае, че на следващия ден аз щях да се погрижа наистина да няма цветя. По пътя от църквата до дома на Викарио той изчисли колко струват книжните гирлянди, с които бяха украсили улиците, колко са платили на музикантите и за илюминацията, и дори за градушката от суров ориз, с която ни посрещнаха на празненството. В жежкото пладне младоженците тръгнаха да обикалят двора. Баярдо Сан Роман ни беше станал голям приятел, приятел по чашка, както се казваше тогава, и изглежда, се чувстваше много добре на нашата маса. Анхела Викарио, без булото и венчето, с мокра от пот атлазена рокля, изведнъж бе възприела изражението на омъжена жена. Сантяго Насар бе изчислил — каза го и на Баярдо Сан Роман, — че до този момент сватбата струва към девет хиляди песос. Тя явно го прие като проява на невъзпитание. „Майка ми ме е учила, че никога не бива да се говори за пари пред чужди хора“ — ми каза. Баярдо Сан Роман, напротив, прие това с хумор и дори прояви самохвалство.

— Почти — каза той, — но едва сега започваме. До края сумата горе-долу ще се удвои.

Сантяго Насар си постави за цел да го провери, до последната стотинка, и животът му стигна тъкмо за това. И наистина, с последните данни, които Кристо Бедоя му дал на другия ден на пристанището, само четирийсет и пет минути преди да умре, той бе установил, че предвиждането на Баярдо Сан Роман се е оказало вярно.

Пазех смътен спомен за празненството, допреди да реша да го измъкна късче по късче от паметта на другите. Дълги години у дома се говореше, че баща ми отново е свирил на цигулка като на младини, в чест на младоженците, че сестра ми, монахинята, изиграла един танц меренге с расото си на манастирска вратарка и че доктор Дионисио Игуаран, който беше пръв братовчед на майка ми, успял да се качи на парахода за гости, за да не е тук на следващия ден, когато щеше да дойде епископът. По време на проучванията ми за тази хроника събрах и много незначителни подробности, между които приятния спомен за сестрите на Баярдо Сан Роман, чиито кадифени рокли с големи пеперудени крила, прихванати със златни закопчалки на гърба, привлякоха вниманието много повече, отколкото кичура пера и бронята от военни медали на баща му. Мнозина помнеха, че в безразсъдството на гуляя съм предложил на Мерседес Барча да се омъжи за мене, когато тя едва бе завършила началното училище, така както самата тя ми припомни това, когато се оженихме четиринайсет години по-късно. Най-яркият образ, който запазих от онази злощастна неделя, е на стария Понсио Викарио, седнал сам на малко столче насред двора. Бяха го сложили там, мислейки може би, че това е почетното място, и гостите се блъскаха в него, вземаха го за друг, преместваха го някъде другаде, за да не пречи, а той клатеше побелялата си глава на всички страни с блуждаещия израз на отскорошен слепец, отговаряше на въпроси, които никой не му задаваше, и връщаше подхвърлени мимоходом поздрави не към него, щастлив в този обръч от забрава, с колосана като картон риза и бастуна от гуаяко5, купен специално за сватбата.

Официалната част свърши в шест часа следобед, когато почетните гости си тръгнаха. Параходът отплува със запалени светлини и остави след себе си диря от валсови тактове на пианола; за миг ние замряхме като надвиснали над пропаст от неизвестност, докато се разпознаем един друг, а после отново потънахме в безредието на гуляя. Малко след това младоженците се появиха в открития автомобил и с труд си пробиха път сред тълпата. Баярдо Сан Роман изстреля няколко фишека, отпи няколко пъти от бутилките ракия, които хората протягаха към него, и слезе от колата заедно с Анхела Викарио, за да се присъедини към танцуващите кумбиамба6. Накрая нареди да продължаваме да танцуваме и заради него, докато останем без дъх, и отведе уплашената съпруга в дома на бляновете си, където вдовецът Ксиус бе живял щастлив.

Всенародният гуляй се разпадна на групички към полунощ и отворено остана само заведението на Клотилде Армента от едната страна на площада. Сантяго Насар и аз, заедно с брат ми Луис Енрике и Кристо Бедоя, отидохме в публичния дом на Мария Алехандрина Сервантес. Оттам с мнозина други минаха и братята Викарио; те пиха с нас и пяха със Сантяго Насар пет часа преди да го убият. Навярно още тлееха пръснати тук-там въглени от сватбения гуляй, защото отвсякъде до нас долитаха откъслечна музика и далечни кавги, и продължиха да долитат, все по-тъжни, до малко преди да изреве параходът на епископа.

Пура Викарио разказала на майка ми, че си легнала в единайсет вечерта, след като по-големите дъщери й помогнали да сложи малко ред подир опустошенията на празненството. Към десет часа, когато в двора все още пеели неколцина пияници, Анхела Викарио пратила да й донесат куфарчето с лични вещи, което било в гардероба в нейната стая, майка й поискала да предаде и един куфар с всекидневни дрехи, но пратеникът много бързал. Тя спяла дълбоко, когато се почукало на вратата. „Почука се три пъти, много тихо — разказала на майка ми, — но като че ли нещо предвещаваше лоша вест.“ Разправила й, че отворила вратата, без да пали лампата, за да не събуди останалите, и видяла Баярдо Сан Роман на светлината на уличния фенер с разкопчана копринена риза и официалния панталон, придържан от ластични тиранти. „Имаше зеления цвят на сънищата“ — казала Пура Викарио на майка ми. Анхела Викарио стояла в сянката, така че тя я видяла едва когато Баярдо Сан Роман я хванал за ръка и я издърпал на светло. Атлазената й рокля висяла на парцали, а тя била загърната с пешкир до кръста. Пура Викарио помислила, че са се обърнали с автомобила и са вече мъртви в дъното на дерето.

— Света Богородице — казала ужасена. — Продумайте, ако още сте на тоя свят.

Баярдо Сан Роман не влязъл, а побутнал леко жена си вътре, без да продума. После целунал Пура Викарио по бузата и заговорил с дълбоко огорчение, но много нежно.

— Благодаря за всичко, майко — й казал. — Вие сте светица.

Само Пура Викарио знае какво е правила през следващите два часа, но отнесе тайната си в гроба. „Помня само, че с едната ръка ме държеше за косата, а с другата ме удряше с такава ярост, че помислих, че ще ме убие“ — разказа ми Анхела Викарио. Но и това вършела толкова внимателно, че мъжът и по-големите й дъщери, които спели в другите стаи, не разбрали нищо чак до сутринта, когато всичко вече било свършено.

Близнаците се прибрали малко преди три, повикани спешно от майка си. Заварили Анхела Викарио просната по корем на канапето в трапезарията с посиняло от ударите лице, но не плачела. „Вече не се страхувах — каза ми тя. — Дори напротив, чувствах се така, сякаш най-после се бях отървала от теготата на смъртта и исках само всичко да свърши по-скоро, за да си легна да спя.“ Педро Викарио, по-решителният от братята, я хванал през кръста и я сложил да седне на, масата в трапезарията.

— Хайде, момиче — заговорил, треперещ от гняв, — казвай кой е.

Тя се забавила само колкото било необходимо, за да произнесе името. Потърсила го в тъмното, открила го от пръв поглед сред безброй многото объркващи се имена от този и от онзи свят и с точен удар го заковала на стената, като пеперуда без собствена воля, чиято присъда открай време е била написана.

— Сантяго Насар — казала тя.