Втора част Изгубени деца

10.

Сега си давам сметка — ако простите на един стар човек да поразсъждава над някои въпроси в собствените си мемоари — колко странно трябва да е било настъплението на хронолитите за поколението, преживяло падането на Съветската империя… поколението на баща ми, макар че той така и не стана свидетел на най-лошото.

Едно поколение, което гледаше на диктатурите от Третия свят по-скоро с досада, отколкото с възмущение; поколение, за което грандиозните дворци и паметници бяха срамен спомен за една отминала епоха, обитавани от призраци къщи, готови да се сринат от силните ветрове, породени от Nikkei и NASDAQ10.

Възходът на Куин ги свари съвършено неподготвени. Те възприемаха сериозно заплахата, но оставаха слепи за нейния призив. Можеха да си представят милиони изгладнели азиатци, полагащи клетва за вярност пред Куин. Това би било обяснимо. Но да бъдат презирани от собствените си деца и внуци, бе последният удар върху тяхната самоувереност.

И те потърсиха, както бяха привикнали, сигурност в своите оръжия. Паметниците на Куин може и да изглеждаха магични, но те предсказваха и дори бяха прослава за военни завоевания, а една добре въоръжена страна не може да бъде превзета. Такава поне бе преобладаващата логика. Ерусалимският инцидент предизвика втора вълна от федерални инвестиции: в научните изследвания, разузнавателните спътници, ново поколение от противоракетни системи, умни мини, бойни и ремонтни роботи. Наборната военна служба бе възстановена през 2029-а и постоянната армия бе увеличена с половин милион души. (Което помогна да се омекоти спадът в икономиката, последвал водната криза, тежкото състояние на азиатските пазари и зараждащото се бедствие в Атчафалайския регион.)

Бяхме готови да бомбардираме Куин още в невръстната му възраст, ако можехме да го открием. Но Южен Китай и по-голямата част от Югоизточна Азия бяха обхванати от хаос, там местни вождове с бронирани машини тероризираха населението. Всеки един или всички тези тирани можеха да са Куин. Повечето от тях това и твърдяха. Вероятно никой от тях не беше. Дори не бе сигурно, че Куин е китаец. Би могъл да бъде всякакъв.

Сега вече е съвсем очевидно (макар тогава да не беше), че Куин е опасен тъкмо защото не се провъзгласява. Той не притежаваше никаква програма, освен завоеванието, никаква идеология, освен абсолютната победа. Като не обещаваше нищо, той обещаваше всичко. Лишените, низвергнатите или просто недоволните бяха привлечени от желанието да се идентифицират с него. С Куин, който щеше да изравни планини и да издигне долините. С Куин, който щеше да говори с техния глас, след като никой друг не го правеше.

За поколенията след моето Куин олицетворяваше радикално новото, отхвърлянето на остарелите структури на властта и възраждането на силата в чистия й вид, безчувствена и безмилостна като самите хронолити.

Накратко, той ни отне децата.



Веднага щом ми се обадиха за Кати (беше Джанис, но видеосигналът бе изключен, вероятно, за да скрие сълзите й), си дадох сметка, че трябва да напусна Балтимор, при това без Морис Торанс да се влачи след мен през седем щата.

Което нямаше да е толкова трудно след Ерусалим. Преди Ерусалим Сю Чопра бе главен координатор на Отдела за изучаване на хронолитите с благословията на Федералното бюро. Ала позицията й бе опорочена заради страстната й привързаност към чисто теоретичните аспекти на теорията за хронолитите — натрапчивата й идея за математическа формулировка на тау-турбуленцията, в противовес на далеч по-практични въпроси като откриване и защита — и най-вече от злощастните й изявления пред Конгреса на 28 юни. По време на обществения дебат тя бе отказала да подкрепи теорията на сенатор Лейзар, че Ерусалимският хронолит може да е знак за края на света. (Сю нарече сенатора „необразован“, а идеята за назряващия апокалипсис — „абсурдно митологизиране, поощряващо тъкмо процесите, които се опитваме да овладеем“. Лейзар, бивш републиканец, превърнал се в идеолог и говорител на Федералната партия, определи Сю като „наивен атеист“, който трябва да бъде „отбит от общественото зърно“.)

Сю, разбира се, бе твърде ценна, за да бъде прогонена просто така. Но престана да бъде централна фигура в опитите да се координират изследванията на хронолитите. Или може би се постараха да я скрият от общественото внимание. Запази ролята си на главен експерт върху тау-турбуленциите, но вече не бе рекламното лице от плаката.

Една от последиците на този процес бе, че ФБР вече не проявяваше толкова ревнив интерес към дребни риби като мен, въпреки че досието ми все още събираше прах в дигиталните катакомби на сградата на Хувър.

Морис Торанс бе напуснал Бюрото по собствено желание, може би за да не го пратят на друго място. Морис бе вярващ. Вярваше в божественото начало на Исус Христос и в добротата на Суламит Чопра, както и в истинността на собствените си сънища. Духовен прелом, който бе напълно възможен и обясним в епохата на хронолитите. Според мен той също бе малко влюбен в Сю, макар че (за разлика от Рей Мозли) не хранеше каквито и да било илюзии относно сексуалните й вкусове. Остана неин телохранител и шеф на охраната, макар да получаваше далеч по-малка заплата.

Сю и Морис искаха да ме задържат в тяхната група — Сю, защото пасвах в нейния постоянно разрастващ се модел от знаменателни съвпадения, Морис, тъй като вярваше, че съм важен за Сю. Вече обаче беше под въпрос дали имат легално право да ме държат. Морис беше цивилен служител. Въпреки това не се съмнявах, че ще окаже натиск върху мен, ако открито заявя намерението си да си тръгна. Може би дори щеше да използва старите си връзки, за да ми попречи. Морис ме харесваше, по своя предпазлив начин, но оставаше лоялен към Сю.

Междувременно тя се опитваше да вдъхне живот на разпадналия се проект за изучаване на хронолитите, като разшири участниците с помощта на интернет, прехвърляйки там информацията, която Министерството на отбраната не категоризираше като секретна. Освен това не спираше с усилията да разшири и задълбочи математическата обосновка на тау-турбуленцията. През февруари 2013-та тя изгуби финансовата подкрепа на Министерството на енергетиката, тъй като сега държавните субсидии се пренасочваха към далеч по-бляскави проекти: гама-лъчевият ускорител в Станфорд, групата по екзотична материя в Чикаго.

Прекарах това утро в усъвършенстване на програмата, която бях написал за Сю и която се занимаваше с филтриране на световните и местните новини с цел да бъдат засечени синхронизирани събития, които да отговарят на зададения от Сю алгоритъм. Морис надзърна на няколко пъти в кабинета. Беше поотслабнал и изглеждаше остарял. Но на лицето му грееше неизменната усмивка.

Сю беше в своя кабинет и аз се отбих при нея, за да й съобщя, че си тръгвам. За обяд, уточних, но тя изглежда долови нещо в гласа ми.

— За продължителен обяд ли? Колко надалеч отиваш, Скоти?

— Не много.

— Още не сме свършили, нали знаеш?

Не разбрах дали говореше за проекта или за нещо друго.

Кракът й бе оздравял отдавна, но преживяното в Ерусалим бе оставило други рани. Ерусалим, призна ми тя, я накарал да разбере колко опасна може да бъде работата й — и че като се поставя в самия център на тау-турбуленцията, тя излага на риск не само себе си, но и хората около нея.

— Предполагам, че това е неизбежно — заключи натъжено, — но едва ли може да стане по-зле. Когато стоиш твърде дълго на релсите, шансът да те блъсне влак нараства.

Обещах й да се върна, за да довърша програмата следобед. Тя ме погледна скептично.

— Има ли нещо друго, което би искал да ми кажеш?

— Не за момента.

— Пак ще поговорим — рече тя.

Както много други нейни предсказания, и това се оказа вярно.



Морис предложи да ми прави компания на обяд, но аз отказах с обяснението, че трябва да свърша и други задачи и ще хапна сандвич в движение. Дори да хранеше някакви подозрения, не ги показа.

Изтеглих влога си от „Цюрих-Американ“ и прехвърлих по-голямата част от парите в карта, останалото поисках под формата на старомодни зелени банкноти. Направих няколко кръгчета из града, за да се уверя, че Морис не ме следи, колкото и да бе малка вероятността. По-скоро би сложил предавател в колата ми. Ето защо откарах крайслера в магазин за употребявани коли и поисках да го заменя за нещо друго с доплащане. След като се поогледах, съобщих на продавача, че тук нищо не ми харесва и се съгласих да ме откарат в другия салон. Там избрах един невзрачен фолскваген, с доста запазен двигател въпреки занемарения си външен вид.

Цялата тази аматьорска шпионска игра несъмнено оставяше зад мен електронна диря, широка колкото Мисури. Но въпреки че Морис Торанс със сигурност можеше да ме открие благодарение на старите си връзки, едва ли би го направил достатъчно бързо, за да ме задържи в Балтимор.

Бях на двеста мили западно от града, когато се спусна нощта — с отворен прозорец на колата, за да нахлува топлият юнски въздух, и предъвквайки антиацид, за да успокоя разбунтувания си стомах.

Имаше голям бежански лагер на мястото, където магистралата пресичаше река Охайо, над хиляда палатки, чиито чергила се вееха от пролетния вятър, а дузина запалени във варели огньове горяха ярко. Повечето от тези хора сигурно бяха бежанци от Луизианските низини, безработни от рафинериите и химичните заводи; фермери, чиито земи са били залети от придошлата Мисисипи. Всъщност, напоследък водите се оттегляха от Атчафалайския басейн, оставяйки след себе си покрита с лепкава глина равнина. Повече от един милион души бяха пострадали от пролетните наводнения, без да се брои хаосът в пътната мрежа, предизвикан от паднали мостове и прекъснати пътища.

Покрай шосето се бяха наредили хора, които просеха от преминаващите в двете посоки коли. Автостопът бе забранен в този щат още преди петдесетина години и рядко се случваше нападение срещу шофьори. Но тези хора (тези нещастници), изглежда, бяха изгубили всякаква надежда. Те стояха, прегърбени като врани в дъжда, премигвайки срещу фаровете.

Надявах се, че поне Кати има къде да спи тази нощ.



Стигнах покрайнините на Минеаполис и наех стая в един мотел. Дребничкият, съсухрен мъж на рецепцията ококори очи, когато извадих банкноти от портфейла си.

— Ще трябва да ги занеса в банката — рече той. Добавих още петдесет долара заради усилието и той бе така любезен да не ми иска личната карта. Стаята, която ми даде, бе оборудвана с легло, малък терминал и прозорец към паркинга.

Ужасно ми се спеше, но преди това трябваше да поговоря с Джанис.

Уит вдигна телефона.

— Скот — рече той добросърдечно, но без излишен ентусиазъм. Звучеше като човек, който също има нужда от сън. — Предполагам, че се обаждаш заради Катлин. Съжалявам, че ще те разочаровам, но нямаме нова информация. Полицията смята, че тя все още е в града, а ние можем само да се надяваме. Правим всичко, което ни е по силите.

— Благодаря, Уит, а сега бих искал да разговарям с Джанис.

— Късно е. Не ми се ще да я безпокоя.

— Няма да се бавя.

— Добре. — Уит се отдалечи от екрана. Джанис се показа след малко, облечена в нощница, но съвсем будна.

— Скоти — рече тя. — Опитвах се да се свържа с теб, но у вас никой не вдига.

— Така е. Пристигнах в града. Дали може утре да поговорим?

— Ти си в града? Не беше необходимо да идваш чак тук.

— Не мисля така. Джанис? Ще ми отделиш ли един час? Мога да прескоча до къщата или…

— Не — прекъсна ме тя. — Аз ще дойда. Къде си отседнал?

— По-добре да не идваш тук. Какво ще кажеш за малкото ресторантче на „Дюкейн“? Сещаш ли се?

— Да, но не зная дали още работи.

— По обяд?

— Нека бъде в един.

— Опитай се да поспиш — рекох.

— Ти също. — Тя се поколеба. — Изминаха четири дни, Скоти. Четири нощи. Мисля за нея през цялото време.

— Утре ще поговорим — успокоих я аз.

11.

Съществува разлика между това да видиш някого на екрана и на живо. Бях звънял на Джанис дузина пъти през последните няколко месеца. Но едва я познах, когато пристъпи прага на ресторанта.

Промяната, мисля, бе настъпила по две причини — просперитет и страх.

Уит се справяше добре въпреки икономическата криза. Джанис носеше скъп костюм от син туид, но изглеждаше сякаш просто бе бръкнала в гардероба и бе смъкнала от закачалката първото, което й е попаднало. Очите й бяха зачервени, кожата под тях — подпухнала и сива.

Прегърнахме се сърдечно, но без страст и тя седна на стола срещу мен.

— Никакви новини — бяха първите й думи. Ръката й се пресегна машинално към чантата, където очевидно държеше телефона. — Полицаите казаха, че ще се обадят, ако излезе нещо.

Тя си поръча салата, която не докосна, и „Маргарита“, която изпи на един дъх. Сигурно щеше да е по-добре да поговорим за нещо друго, но и двамата знаехме за какво сме тук.

— Май ни чака още едно премеждие заедно. Ще се справиш ли?

— Да — отвърна тя. — Мисля, че ще мога, Скоти. Трябва да ми кажеш какво си намислил.

— Какво съм намислил?

— Ами… за това. Защото всичко е в ръцете на полицията, и можеш да създадеш проблем, ако се намесиш.

— Аз съм неин баща. Мисля, че имам право да зная.

— Да знаеш да, несъмнено. Но не и да се месиш.

— Нямам никакво намерение да се меся.

Тя се усмихна изнурено.

— Защо ли ми е трудно да повярвам?

Започнах да я разпитвам за Кати, но тя ме спря.

— Почакай. Първо да ти дам това.

Беше малък хартиен плик, който извади от чантата си и ми подаде. Вътре имаше скорошна снимка на Катлин. Беше извадена на гланцова хартия — изображението бе отчетливо и ясно.

Кати на шестнайсет, доста висока за възрастта си и невероятно хубава. Природата се бе смилила над нея, спестявайки й проклятието на пубертетното акне и, съдейки по позата и изражението, стеснителността на младите. Изглеждаше сериозна и съвсем здрава.

В първия миг не можах да разбера кое е необичайното в снимката. После се сетих. Косата й. Кати си бе вързала косата на плитка, откривайки ушите си. И двете.

— Ето какво направи за нея, Скоти. Исках да ти благодаря.

Протезата на вътрешното ухо, разбира се, не се виждаше, но козметичната корекция беше безупречна. Ухото изглеждаше напълно нормално, то не беше изкуствено, а отгледано от стволови клетки на Кати. Нямаше никакви белези, освен тънка линия в основата. Въпреки това години след операцията тя продължаваше да се стеснява заради недъга си.

— Когато свалиха превръзките беше съвсем розово. Като на бебе.

Присъствах на операцията, но не и на свалянето на превръзката. Втората част бе съвпаднала с появата в Дамаск и трябваше да съм там със Сю.

Джанис продължи:

— Казах й, че е красавица, още там, в болницата, пред докторите и сестрите. Тя изви глава, още не беше съвсем сигурна откъде идва гласът ми. Нужно е време, за да привикнеш. И знаеш ли какво ми отвърна?

— Какво?

На бузата й блесна самотна сълза.

— Тя каза: „Не е необходимо да викаш“.



Проблемите започнали, обясни Джанис, когато Кати не се върнала от една младежка сбирка.

— Каква младежка сбирка?

— Ами… просто… — тя млъкна смутено.

— Няма никакъв смисъл да говорим, ако не си искрена.

— Това е младежко подразделение на организацията, в която членува Уит. Скот, опитай се да разбереш. Те ни най-малко не са поддръжници на Куин. Просто са хора, които искат да обсъждат алтернативите на въоръжения конфликт.

— Исусе Христе! Джанис, Уит е копърхед11?

В последно време вестниците бяха съживили този безкрайно остарял термин от времето на Гражданската война, използвайки го като презрително название за различни куинистки движения. Джанис сведе глава.

— Ние избягваме тази дума — с което искаше да каже, че Уит я избягва. — Аз не се занимавам с политика. Знаеш го добре. Дори Уит ходи там само защото се среща с хора от управленските среди на компанията. Да се готвим за война, която едва ли ще водим, не е от полза за никого. Това са негови думи.

Типично изказване на копърхед и бе доста обезпокояващо да го чуя от Джанис. Не че не съдържаше поне известна доза истина. Но под повърхностния слой се криеше куинисткото отричане на демократичния процес, намек, че Куин е в състояние да възстанови реда в света, разделен от твърде много воюващи икономически, религиозни и екологични течения.

Бях проследил възхода на копърхедското движение в мрежата — беше неизбежно, след като хора като Сю го смятаха за значимо, а Морис го определяше като потенциална заплаха. Нищо от това, което видях, не ми се понрави.

— Но защо му е трябвало на Уит да оплита Катлин?

— Кати сама искаше да отиде. В началото той я заведе на срещата на възрастните, после тя се заинтересува от младежката група.

— И ти й позволи да постъпи — просто така?

Тя ме погледна умоляващо.

— Честно казано, Скоти, не виждах нищо нередно в това. Те не правеха бомби в метални тръби, за Бога. Съвсем нормална инициатива. Като да играеш бейзбол. Тя е в тийнейджърска възраст, Скоти. Имаше нужда от приятели — а това бяха първите й истински приятели в живота. Какво да направя, да я заключа у дома?

— Не съм тук, за да те съдя.

— Така е.

— Кажи само какво се случи.

Тя въздъхна.

— Ами, предполагам, че в групата е имало и радикално настроени членове. Трудно е да се избегне подобно нещо, сам го знаеш. Младите са особено податливи. Непрестанно се говори в новините, в мрежата. Тя също понякога отваряше дума вкъщи — Джанис снижи глас. — За Куин и че не бива да заклеймяваме това, което не разбираме, ей такива приказки. Но е била по-сериозна, отколкото съм си мислела.

— А после отиде на среща и не се върна.

— Не само тя, но още десетина деца, повечето по-големи от нея. Изглежда, са обсъждали със седмици идеята да тръгнат на поклонение, викат му хаджилък.

Затворих очи.

— Но полицията смята, че все още са в града — побърза да добави Джанис. — Вероятно са се настанили в някоя изоставена сграда, в компанията на други радикали, обсъждат идеи и крадат храна. Надявам се да е вярно… колкото и да изглежда лошо.

— Ти търси ли я?

— Полицията ни препоръча да не го правим.

— Ами Уит?

— Уит каза, че трябва да сътрудничим на полицията. Имаше предвид и теб, Скоти.

— Можеш ли да ми дадеш името на някой от полицията, с когото да разговарям?

Тя извади електронния си бележник и преписа едно име на салфетката, после ми я подаде с видима неохота.

— А също и името на копърхедския клуб, в който ходи Уит.

Тя пребледня.

— Не искам да създаваш неприятности.

— Не затова съм тук.

— Глупости. Личи си, че си ядосан за всичко, което се случи…

— Дъщеря ми е изчезнала. Заради нея дойдох. От кое по-точно те е страх?

Тя ме погледна.

— Кати я няма по-малко от седмица. Може да си дойде още утре. Не ми остава друго, освен да вярвам, че ще стане така. Но не ми харесва това, което виждам в очите ти.

— И какво виждаш?

— Ами, сякаш се готвиш да скърбиш.

— Джанис…

Тя удари с отворена длан върху масата.

— Не. Скот, съжалявам. Благодарна съм ти за всичко, което направи за Кати. Зная колко ти е било трудно. Но не мога да ти кажа в коя организация членува Уит. Това е неговият личен живот. И без това вече го обсъждахме с полицията. Така че не ме гледай с тези шибани, погребални очи.

Стана ми мъчно, но не можех да я обвинявам, защото знаех какво изпитва в момента. Катлин беше в опасност, а Джанис се терзаеше къде е сбъркала, кога се е строшила стомната, как нещата се бяха влошили толкова бързо.

Задавах си същите въпроси вече десет години. За Джанис преживяването бе съвсем ново.



След като обядвах, се отправих с колата към фармацевтичната компания „Кларион“, голям индустриален комплекс в покрайнините на града, на границата с житните полета, и казах на пазача, че искам да се видя с господин Делахънт. Пазачът постави картонче под чистачката и ме предупреди да поискам пропуск за гости на главния вход. Но очевидно охраната в „Кларион“ не беше стриктна. Паркирах и влязох през широко отворена врата, близо до товарна рампа, откъдето взех асансьора към етажа, на който трябваше да е кабинетът на Уит.

Подминах секретарката сякаш бях тукашен и се озовах в зала със сепарета, където работеха мъже и жени в строги костюми. Самият Уит тъкмо си наливаше филтрирана вода от автомата в ъгъла. Когато ме видя, направо се ококори.

Уит изглеждаше безупречно както винаги. Косата му бе посивяла леко над слепоочията и бе добавил някой и друг килограм в ханша, но му отиваше да е улегнал. Дори леко се подсмихваше, макар че усмивката му се стопи веднага щом ме зърна. Той хвърли хартиената чаша в кошчето.

— Скот. Божичко. Можеше да се обадиш.

— Реших, че ще най-добре да си поговорим очи в очи.

— Съгласен съм и мога да си представя какво ти е сега, но моментът не е подходящ.

— Не мога да чакам.

— Скот, бъди разумен. Може би тази вечер…

— Не мисля, че съм неразумен. Дъщеря ми е изчезнала от пет дена и един Бог знае къде е. Може би спи някъде на улицата. Уит, съжалявам, ако това ще попречи на работата ти, но трябва да поговорим.

Той наду обидено бузи.

— Ако продължаваш така, ще се наложи да повикам охраната.

— Докато обмисляш дали да го направиш, разкажи ми за копърхедския клуб, в който ходиш.

Той повдигна вежди.

— Внимавай какво говориш.

— Но ако все пак предпочиташ, можем да го обсъдим насаме.

— По дяволите, Скоти! Е, добре. Божичко! Ела с мен.

Отведе ме в кафенето за служители. Масите бяха празни, изглежда, заведението бе приключило за днес. Настанихме се на лакирана маса като цивилизовани хора.

Уит отпусна възела на вратовръзката си.

— Джанис ме предупреди, че може да се случи нещо такова. Да цъфнеш в града и да объркаш нещата. Скот, съветвам те да разговаряш с полицията, защото аз ще им кажа какво си намислил.

— Ти спомена копърхедския клуб.

— Не, ти го спомена, и моля те, престани да използваш тази обидна дума. Няма нищо подобно. Това е граждански комитет, за Бога! Да, разговаряме за разоръжаване от време на време, но говорим и за обществена отбрана. Ние сме скромни, вярващи хора. Не съди за нас по делата на крайните елементи, за които пишат по вестниците.

— И как трябва да ви наричам в такъв случай?

— Ние сме… — поне имаше достойнството да изглежда засрамен. — Ние сме Комитетът за мир и чест. Трябва да разбереш, че залогът е особено висок. Скот, децата имат право — трупането на оръжия ще разори държавата, а няма никакви доказателства, че пушките и бомбите ще свършат работа срещу Куин, дори и да се окаже заплаха за Съединените щати, което още не е сигурно. Ние поставяме под въпрос широкоразпространената вяра, че…

— Не са ми нужни манифести, Уит. Що за хора членуват в този комитет?

— Известни хора.

— И колцина сте?

Той се изчерви отново.

— Около трийсет.

— Вие ли измислихте тази младежка организация?

— Ни най-малко. Младежите приемат тези неща далеч по-сериозно от нас. От нашето поколение, имам предвид. Те не са такива циници. Катлин е идеалният пример. Когато се върне у дома след срещата на младежката група, често разсъждава на глас, какво би направил Куин като водач и защо не бива да му се съпротивляваме. Как да се бориш с човек, който контролира самото време? По-добре да откриеш начин да превърнеш бъдещето в далеч по-поносимо място.

— И това ли обсъждаше с нея?

— Не съм й втълпявал нищо в главата, ако това намекваш. Аз уважавам идеите на Катлин.

— Но в края на краищата тя се забърка с радикалите, нали?

Уит замръзна на стола.

— Не бих ги нарекъл точно така. Познавам някои от тези хлапета. Може понякога да прекаляват, но от ентусиазъм, не от фанатизъм.

— И никой от тях не се е появявал от събота?

— Да, но въпреки това си мисля, че няма нищо страшно. Такива неща се случват понякога. Децата захвърлят джипиес локаторите си, качват се на някоя кола и отпрашват нанякъде за два-три дена. Неприятно е, но нищо необичайно. Скот, съжалявам, ако Кати е била подведена от няколко гнили ябълки, но на нейната възраст подобни неща са нормални.

— Чувал ли си ги да говорят за хаджилък?

— Моля?

— За поклонение, Уит. Джанис използва тази дума.

— Не е трябвало. Тя също не е подходяща. Хаджилъкът е поклонение в Мека. Или някъде там. Но при децата е друго. Те мечтаят да отидат до някой от паметниците или до място, където се очаква да се появи такъв.

— Това ли са имали предвид и сега?

— Не зная какво им е на ума, но едва ли е точно поклонение. Не можеш да стигнеш с кола до Мадрас или Токио.

— Значи не се безпокоиш?

Той се дръпна назад. Изглеждаше готов да ме наругае.

— Не биваше да го казваш. Разбира се, че се безпокоя. Светът е опасно място — по-опасно, отколкото е бил някога, по мое мнение. Треперя при мисълта какво може да се случи на Кати. Точно затова се свързах с полицията и смятам, че те трябва да я намерят. Съветвам те да постъпиш по същия начин.

— Благодаря ти, Уит.

— Само не вгорчавай допълнително живота на Джанис.

— Не виждам с какво бих могъл.

— Говори с полицията. Сериозно. Или остави на мен да говоря вместо теб.

Беше повъзвърнал самообладанието си. Изправих се — не исках да чувам повече съвети за Кати. Не и от този човек. Седеше на стола като наскърбена кралска особа и не сваляше поглед от мен, докато излизах.

Обадих се на Джанис от колата — исках да разговарям с нея преди Уитман.



Тежките времена бяха оставили своя отпечатък върху града. Покрай шосето се нижеха къщи с разбити прозорци, затворени магазини и църкви с неясно религиозно предназначение. Стачката на боклукчиите бе превърнала тротоарите в сметища.

Предадох на Джанис разговора с Уит.

— Трябваше да го направиш, нали? Тъкмо когато си мислех, че не може да стане по-лошо.

В гласа й долових нотка, която не ми се понрави.

— Джанис, да не се боиш от него?

— Не, разбира се. Не и физически. Но какво ще стане, ако изгуби работата си? Ти нищо не разбираш, Скоти. Много от нещата, които той върши… просто така трябва, защото го правят и други.

— В момента повече се безпокоя за Катлин.

— Не съм сигурна, че това, което вършиш, е добро за нея — въздъхна тя. — От полицията ми казаха, че има група на родители, с чиито деца се е случило същото. Посъветваха ме да се обърнеш към тях.

— Към родители?

— Родители, чиито деца са избягали — деца с куинистки идеи. Наричат ги родители на поклонници.

— Само това ми трябваше сега.

— Можеш да се поучиш от техния опит.

Съмнявах се. Но тя ми прехвърли адреса в мобилния телефон.

— Междувременно — рече, — ще се извиня на Уит от твое име.

— Той извини ли се, задето е забъркал Кати в тази история?

— Не е твоя работа, Скот.

12.

Около месец след инцидента в Ерусалим отидох на лекар, с когото проведох дълга беседа за наследствеността и лудостта.

Бях вманиачен от идеята, че логиката на Сю за взаимовръзката може да има и лична страна. Мислех си дали не иска да каже, че нашите собствени очаквания променят бъдещето и че тези от нас, които са изложени на екстремни тау-турбуленции, могат да го променят повече от други.

И ако светът бе завладян от надигаща се лудост, дали и аз не допринасях за това с наследственото си предразположение към душевни заболявания? Ако беше така, възможно ли бе латентната ми лудост да е изпълнила хотелската стая в Ерусалим с куршуми и натрошено стъкло?

Специалистът, с когото разговарях, ми взе кръвна проба и се съгласи да ми направят генетичен анализ за предразположение към шизофрения. Не се оказа толкова просто. Шизофренията, обясни ми докторът, не е чисто наследствено заболяване, макар да има известен генетичен аспект. Тъкмо по тази причина не провеждат ДНК лечение. Предполага се, че причината за възникването на болестта е комплексна и зависи от обкръжаващата среда. В най-добрия случай ще потвърдят, че съм наследствено предразположен към шизофрения, което не значи почти нищо.

Спомних си за този разговор, когато се върнах в мотела и извиках на терминала в стаята карта, на която бяха отбелязани всички хронолити. Ако това бе лудост, ето един реален симптом. Азия беше червена зона, потънала в неовладяема анархия, въпреки че в Япония все още имаше правителство, то обаче губеше почва под краката си с всеки изминал ден. В Пекин също постоянно заседаваше кабинетът, но властта му едва ли се простираше на повече от стотина километра навътре в страната. Индийският полуостров бе нашарен от паметници, също както и Близкият изток, не само Ерусалим и Дамаск, но и Багдад, Техеран и Истанбул. Европа бе свободна от куинистки прояви, засега спрели до Босфора, но напоследък по улиците на Париж и Брюксел бяха преминавали бурни манифестации на съперничещи си куинистки фракции. Северна Африка бе претърпяла пет свързани с бедствия появи. Малък хронолит бе пронизал сърцето на Киншаса миналия месец. Планетата беше болна от неизличима болест.

Затворих прозореца с картата и набрах номера, който ми бе дала Джанис — на полицейски лейтенант на име Рамон Дъдли. Получих съобщение, че в момента не може да отговори, но ще ме потърси по-късно.

Докато чаках, набрах втория номер — на групата „родители на поклонници“, и от домашен терминал ми отговори жена на средна възраст на име Реджина Лий Садлър. Беше по халат и косата й бе мокра. Извиних се, че я безпокоя.

— Няма значение — отвърна тя с южняшки акцент, тъмен като кожата на лицето й. — Освен ако не се обаждате от данъчната агенция.

Обясних за Катлин.

— Да — рече тя. — Всъщност, зная за това. Някои родители на деца от тази група съвсем скоро се присъединиха към нас. Повечето са майки, разбира се. Бащите по правило се противопоставят на помощта, която предлагаме, Бог знае защо. Вие обаче явно не сте член на този клан от твърдоглавци.

— Не бях тук, когато Кати е изчезнала — разказах й за Джанис и Уит.

— А, разведени сте значи.

— Такъв е животът. Госпожо Садлър, мога ли да разчитам на честен отговор?

— Други не давам. А и хората ме наричат Реджина Лий.

— Ще спечеля ли нещо, ако се срещна с тези хора? Това ще помогне ли да върна дъщеря си у дома?

— Не. Не мога да ви обещая подобно нещо. Групата ни съществува по други причини. Ние спасяваме себе си. Много родители в подобно положение лесно изпадат в отчаяние. Като споделят чувствата си с други, те преодоляват по-лесно кризата. Бас държа, че в момента си мислите: „Не давам пукнат грош за проклетото им съчувствие.“ Но някои от нас не се срамуват да признаят, че се нуждаят от него.

— Разбрах ви.

— Това не значи, че сме се предали. Сред нас има хора, които наемат частни детективи, издирвачи на свободна практика и така нататък, и те споделят помежду си информация и опит, но ще ви призная, че не вярвам от това да излезе нещо.

Казах й, че тъкмо с тези бих искал да разговарям въпреки скептичното й отношение.

— В такъв случай заповядайте още тази вечер. — Тя ми даде адреса на една църква. — Ако дойдете, със сигурност ще чуете полезни неща. Но мога ли да ви помоля за нещо в замяна? Не идвайте като скептик. Елате с открит ум. За себе си, имам предвид. Изглеждате ми спокоен и уравновесен човек, но от личен опит зная какво преживявате в момента и колко лесно е да се уловите и за сламка, когато любимото ви същество е в опасност. А не се съмнявайте — вашата Катлин наистина е в опасност.

— Зная го добре, госпожо Садлър.

— Има различни нива на знание. — Тя погледна през рамо към часовника. — Време е да се приготвям. Да разчитам ли, че ще ви видя тази вечер?

— Разбира се.

— Моля се проблемът ви да се разреши успешно, господин Уордън, каквото и да направите.

Благодарих й отново.



Срещата се състоя в презвитерианската църква в квартал, населен с хора от работническата класа в годините, преди да дойде бедността. Реджина Лий Садлър се изправи на сцената в пъстра рокля и със старомоден микрофон в ръка. Изглеждаше дваж по-червендалеста и с десетина килограма по-пълна, отколкото на екрана. Зачудих се дали не е толкова суетна, че да инсталира видеокоригираща програма в панела си.

Не се представих, просто се настаних на един от последните редове. Не беше като събрание на анонимни алкохолици, макар че доста приличаше на него. Петима нови членове се представиха и изляха мъката си пред останалите. Четирима от тях бяха изгубили децата си заради куинистките групи само през последния месец. Една от жените каза, че дъщеря й е изчезнала преди повече от година… не че е изгубила надежда, но просто е много, много уморена и се надява, че най-сетне ще може да поспи, след като поговори с други като нея.

Думите й предизвикаха сподавени съчувствени ръкопляскания.

После Реджина Лий се изправи отново и прочете от разпечатан лист новини и съобщения — открити деца, слухове за нови куинистки движения в Запада и Юга, камион с невръстни поклонници, спрян на мексиканската граница. Аз си водех бележки.

След това срещата придоби по-личен характер и присъстващите се разделиха на групи от „съмишленици“, за да обсъдят стратегии на действие. Използвах суматохата да се измъкна незабелязано през вратата.

Щях да се върна право в мотела, ако не беше жената, която пушеше цигара на стъпалата пред църквата.

Беше моя възраст, с угрижено, но същевременно замислено и съсредоточено лице. Имаше къса лъскава коса. Очите й бяха скрити в сянката, когато погледна към мен.

— Прощавайте — рече механично и изгаси цигарата.

Казах й, че нямам нищо против. Тютюнопушенето и приготвянето на цигари беше незаконно от доста време насам, но аз лично не възразявах — бях израснал във време, когато цигарите все още бяха разрешени.

— Омръзна ли ви? — попита тя и махна с ръка към вратата на църквата.

— Засега.

Тя кимна.

— Реджина Лий е доста активна и знае какво прави. Но Господ ми е свидетел, че не ми трябва стоката, която предлага. Не, благодаря.

Представих се, тя също. Казваше се Ашли Милс, а синът й — Адам. Адам бе на осемнайсет, дълбоко въвлечен в местната куинистка мрежа и бе изчезнал преди шест дни. Също като Катлин. Сравнихме информацията. Оказа се, че Адам също членувал в младежката организация на Уит Делахънт, както и в още няколко радикални групички. Най-вероятно двамата с Кати се познаваха.

— Какво съвпадение, а? — подметна Ашли.

Рекох й, че няма такива неща.



Все още разговаряхме, когато срещата приключи и на стълбите се изсипа малка тълпа. Предложих й да пием кафе наблизо — тя живееше в района.

Ашли ме огледа замислено, открито и донякъде преценяващо. Имаше вид на жена, която не храни илюзии по отношение на мъжете.

— Какво пък, защо не? Има едно денонощно кафене непосредствено до аптеката, на другия ъгъл. — Поехме натам.

Ашли със сигурност едва свързваше двата края. Полата и блузата й изглеждаха като купени от магазин за употребявани дрехи, макар че бе положила старание да изглежда добре. Държеше се с достойнство, което не бе изкуствено. В кафенето отброи монетите до последния цент, за да плати за кафето. Спрях я с ръка и казах, че аз ще почерпя, после подадох кредитната си карта. Тя ме изгледа продължително, после кимна. Усамотихме се в един тих ъгъл, далеч от видеопанелите.

— Сигурно искате да ви разкажа за сина ми.

Потвърдих и добавих:

— Но не мислете, че тук е групата за взаимопомощ на Реджина Лий. Искам само да разбера дали мога да помогна с нещо на дъщеря си.

— Не мога да ви обещая, че ще ви бъда от полза, господин Уордън.

— Това вече го чух от другите.

— И са прави, съжалявам да ви го кажа. Поне ако се съди от моя опит.

Ашли бе родена и израсла в Южна Калифорния и се бе преместила в Минеаполис, за да поеме рецепцията в частната клиника на чичо си, който бил педиатър. Докато работела там, се запознала с Такър Келог, програмист на инструменти и машини, и се омъжила за него. По онова време била на двайсет. Такър я изоставил, когато синът им Адам бил на пет. Оттогава не била чувала нищо за него. Ашли подала документи за развод и в началото искала да го съди за издръжка, но сетне се отказала. Сметнала, че ще е по-добре веднъж завинаги да изхвърли Такър от живота си. Оттогава се представя с моминското си име.

Обичала безрезервно сина си Адам, но той се оказал истинско изпитание.

— Ще ви кажа като родител на родител, господин Уордън, имаше моменти, в които бях напълно отчаяна. Още като малък беше трудно да го задържа в училището. Никой не обича да ходи на училище, съгласна съм, но ако повечето осъзнават, че това е задължение, или го правят от страх пред последствията, Адам не разсъждаваше така. Не се подчиняваше нито на заканите ми, нито на молбите.

Бил записан в няколко програми за психологическа помощ, прехвърлили го в специална паралелка за трудни деца, а след това в друго училище. Не че момчето не било умно.

— Той четеше непрестанно. И не само детски книжки. Дори на улицата се иска да ти сече пипето, за да оцелееш.

Когато говореше за сина си, на лицето й се изписваше смесица от гордост, вина и мъка. Големите й очи се стрелкаха насам-натам, сякаш се безпокоеше, че могат да ни подслушват. Пръстите й си играеха със салфетката и в края на краищата тя я захвърли в другия край на масата, като несръчно сгънато оригами.

— Избяга за първи път, когато беше на дванайсет, но онова нямаше нищо общо с копърхедските групи. Кълна се, не зная какво вижда Адам в този Куин, който досега само разрушава градове и прави ужасен живота на хората. Но е направо запленен от него. Плаши ме дори начинът, по който поглъща новините. — Тя сведе глава. — Срам ме е да призная, но струва ми се, че на Адам му харесва тъкмо това, че хронолитите мачкат всичко на пътя си. Мисля си, че се поставя на мястото на Куин. Иска да вдигне крак и да смаже всичко, което ненавижда. Приказките за нов ред и управление са само външна обвивка на желанието за разрушение.

— Някога споменавал ли ви е за Катлин и нейната група?

Ашли се усмихна натъжено.

— Безсмислен въпрос. Катлин казвала ли ви е нещо за това какъв живот води?

— Разговаряли сме. Но никога на политически теми.

— Е, значи ме водите с една крачка. Адам избягваше да обсъжда каквото и да било с мен. Малкото, което зная за него, е от наблюдение. Простете, ще си взема още едно кафе.

Всъщност, знаех, че има нужда от цигара. Тя мина покрай шубера, помоли сервитьорката за двойно кафе и се стрелна към тоалетната. Когато излезе, изглеждаше поуспокоена. Стори ми се, че от нея полъхна на тютюнев дим. Сервитьорката явно я беше подушила, защото я изгледа и завъртя очи.

Ашли се отпусна на стола и въздъхна.

— Не, Адам никога не ми е говорил за срещите си. Той е на седемнайсет, но както казах, не е наивен. Когато върши нещо, първо го обмисля внимателно. Въпреки това подочувах от време на време някои неща. Знаех, че посещава един от копърхедските клубове, който се събира в покрайнините, но в началото дори се радвах на това. Срещаше се с младежи от добри семейства. Надявах се, че това ще му осигури известно бъдеще. Вярвах, че когато поумнеят, те всички ще забравят тези глупости за пътуване във времето и прочее. Че ще се запознае с някое свястно момиче, а баща й ще му предложи работа.

Спомних си думите на Джанис: „И какво можех да сторя? Да я заключа у дома?“

Джанис едва ли си е представяла, че Кати може да е в компанията на някой като Адам Милс.

— Промених мнението си, когато неволно подслушах един негов телефонен разговор. Той говореше тъкмо за тези хора — вероятно и Кати е била една от тях. Звучеше едновременно злобно и презрително. Каза, че групата била пълна с… — тя сведе засрамено глава. — Пълна с капризни девственици. — Все пак не пропусна да отбележи реакцията ми. Повдигна брадичка и лицето й придоби суров изглед. — Аз обичам сина си, господин Уордън. Ала не храня илюзии за това какъв човек е станал — или е на път да стане. Адам има много сериозни проблеми. Но е мой син и аз го обичам.

— Уважавам това.

— Надявам се.

— И двамата са изчезнали. Ето за какво трябва да се безпокоим сега.

Тя се намръщи, изглежда не й хареса това „ние“. Ашли бе привикнала сама да се справя с трудностите — ето защо бе зарязала срещата, организирана от Реджина Лий.

Всъщност и аз бях постъпил така.

— Но ще бъда ужасно ядосана, ако се опитвате да флиртувате с мен, господин Уордън.

— Дори не ми е идвало наум.

— Добре, тогава ми дайте телефонния си номер, за да се осведомяваме за Адам и Катлин. Засега не разполагам с никаква информация, но предполагам, че групата им се готви да поеме на поклонение. Един Господ знае накъде. Ще поддържаме връзка. Просто не исках да бъда разбрана погрешно.

Разменихме адреси и номера.

Тя подуши кафето, но не отпи.

— Съжалявам, ако съм ви съобщила лоши новини.

— Не казахте нищо.

Ашли се надигна.

— В такъв случай, радвам се, че се запознахме. — Тя се обърна и излезе навън. Изпратих я с поглед, докато прекоси улицата и спря пред една врата, непосредствено до входа на китайски ресторант, където затършува в чантата си за ключове. Апартамент над ресторант. Изтърбушен диван, вероятно с котка на него. Роза в бутилка от вино и снимка в рамка на стената. И ехото на изчезналия й син.



Рамон Дъдли, полицейският лейтенант, който се занимаваше с изчезналите деца, се съгласи да се срещне с мен в кабинета си на следващия ден следобед. Срещата ни бе кратка.

Дъдли имаше вид на претрупан с работа служител, привикнал да съобщава лоши вести на посетителите си.

— Тези деца — поде той (очевидно ги възприемаше като една хомогенна маса), — те нямат бъдеще и го знаят. И най-лошото е, че са прави. За никого не е тайна, че икономиката ни е в упадък. Какво можем да им предложим? Единственото, което чуват за бъдещето, е Куин, Куин, Куин. Проклетият Куин. Църквата го обяви за Антихрист, какво ни остава освен да се молим или да изпадаме в екстаз? Вашингтон набира деца за война, която вероятно изобщо няма да водим. А копърхедските организации крещят, че Куин може да не се окаже толкова лош, ако му се поклоним добронамерено. Не е кой знае какъв избор, като си помислиш. Плюс глупостите, с които им се пълнят главите от съвременните песни и чатовете.

Без никакво съмнение лейтенант Дъдли стоварваше вината за всички тези неща върху моето поколение. Вероятно се бе срещнал с някой и друг разгневен родител в хода на своите разследвания. По начина, по който ме гледаше, отсъдих, че мен също смята за такъв.

— Исках да попитам за Катлин…

Той извади една папка от чекмеджето си и ми прочете съдържанието. Нищо изненадващо. Осем деца, все членове на младежкия клуб на организацията, в която членуваше и Уитман, не се бяха прибрали у дома. Полицията бе разпитала техни приятели и близки.

— С изключение на вас, господин Уордън, и аз очаквах да се появите.

— Уит Делахънт ви е казал за мен — предположих.

— Спомена съвсем кратко, че сте се виждали, но нищо конкретно. Обади ми се един друг човек — някакъв пенсиониран федерален служител на име Морис Торанс.

Бърза реакция. Но Морис бе специалист в тези неща.

— И какво ви каза той?

— Помоли ме да ви окажа пълно съдействие. Доколкото ми е по силите, естествено. Нямам какво повече да ви съобщя, освен, ако не искате да ми зададете конкретни въпроси. Ах да, той помоли още нещо.

— Какво е то?

— Да ви предам, че трябва да се свържете с него. Каза, че съжалявал за Катлин, и смята, че би могъл да ви помогне.

13.

Може би наистина трябваше да се възползвам от поканата и да се присъединя към групата на Реджина Лий. Да споделя с останалите страховете си за Катлин — страхове и опасения, че може да се случи най-лошото. Но това не беше в моя стил. От съвсем малък се бях научил да запазвам спокойствие пред назряващата катастрофа. Да задържам тревогите в себе си, като че са някакви мръсни тайни.

Въпреки това не спирах да мисля за Кати. В представите си я виждах такава, каквато бе в Чъмфон — едва петгодишна, безстрашна и любопитна. Децата носят природата си сякаш е пъстра дрешка, ето защо са толкова прозрачни, когато лъжат. Умението да мамиш идва с възрастта. В сърцето ми Кати си оставаше онова беззащитно и уязвимо малко момиче. Което правеше още по-болезнена представата, къде може да е сега и с кого. Най-силният родителски инстинкт е желанието да храниш и защитаваш. Да скърбиш за детето си, означава да признаеш, че си безсилен. Не можеш да защитиш този, когото заравят в земята. Не можеш да загърнеш с одеяло ковчега.

Почти не заспивах нощем, наливайки се на смени с бира и диетична кола. Сънят идваше рядко и ме притискаше като лепкава вълна. Спорадичните сънища, които ме спохождаха, бяха хаотични и объркани. Събуждах се, за да зяпам ясното пролетно небе, лишено от облачета и толкова нелепо в мъката ми.

Предполагах, че срещата ми с Ашли Милс ще е първа и последна, но тя ми позвъни на мобилния телефон десет дни след изчезването на Кати. Гласът й бе делови и почти веднага премина към въпроса.

— Уредих среща с един човек — съобщи, — който може да знае нещо за Адам и Катлин. Но не ми се ще да ходя на срещата сама.

— Свободен съм днес следобед — рекох.

— Той работи нощем. Ако можеш да наречеш неговото работа.

— Защо, да не е сутеньор?

— Нещо такова. Наркодилър.



Последната седмица бях прекарал в мрежата, изучавайки термина „куинистки поклонници“, както и свързаните с него куинистки движения. Основно извличах информация от чатовете им.

Разбира се, не съществуваше единно куинистко движение. При липсата на Куин от плът и кръв, „движенията“ бяха миш-маш от утопистки идеологии и полурелигиозни култове, всеки от които си съперничеше за титлата. Това, което ги обединяваше, бе общото благоговение, почитта пред хронолитите. За поклонниците всеки хронолит бе свещен обект. Те придаваха какви ли не свръхестествени сили на паметниците: че имали лечебни свойства, че просветлявали, предизвиквали физиологични трансформации, големи и малки богоявления. Но за разлика от поклонниците в Лурд например тук преобладаваха млади хора. Подобно на „младежките движения“ от двайсетте години и сегашните бяха по-скоро модни, отколкото изпълнени със съдържаше. Малцина млади американци в действителност посещаваха някой от хронолитите, затова пък бе честа гледка да зърнеш тийнейджър с куинистско лого на шапката или фланелката си — най-често вездесъщото К+ или червени и оранжеви кръгове. Имаше и предполагаемо тайни знаци — белези по зърната или ушните миди, сребърни гривни на глезените, бели превръзки на челата.

В квартала на Ашли преобладаваше символът К+, изрисуван с тебешир или като цветни графити по стените и тротоарите. Спрях пред китайския ресторант в уговорения час, Ашли изтича навън и се настани на седалката до мен.

— Добре, че колата ти не е луксозна — рече тя. — Няма да привличаш внимание.

— Къде отиваме?

Даде ми адрес на пет квартала от дома й, в една част на града, където преобладаваха складове и магазини за алкохол.

— Човекът, с когото ще се срещнем — обясни без предисловие, — се казва Чийвър Кокс и се занимава с неща, за които по-добре да не споменаваш пред полицията. Познавам го, защото известно време купувах от него цигари. — Каза го с неутрален тон, но ме погледна, сякаш очакваше да изразя неодобрението си. — Преди да получа лиценз за никотинозависим, искам да кажа.

— Какво знае той за Кати и Адам?

— Може би нищо, но когато му позвъних вчера, спомена, че чул за организирането на ново поклонение и слухове за Куин, които не искал да споделя по телефона. Чийвър е доста параноичен на тези теми.

— Смяташ ли, че това, което правим, е законно?

— Че кой може да знае? Не и аз.

Тя смъкна надолу прозореца и запали цигара, изглеждаше така, сякаш очаква да й се скарам. В Минесота съществуват едни от най-суровите закони срещу тютюнопушене в Щатите. Но аз не бях от този щат, а и бях достатъчно възрастен, за да съм привикнал с тези неща.

— Ашли? — рекох. — Някога мислила ли си да се откажеш?

— О, моля те.

— Не те съдя, просто разговаряме.

— Не искам да говоря за това. — Тя издиша шумно. — Доста неща ми се струпаха през последните години, господин Уордън.

— Скот.

— Скот да бъде. Не съм слаб човек, но… ти някога пушил ли си?

— Не. — По мое време все още не поставяха антиникотинова ваксина, просто тютюнът никога не ме бе привличал.

— Сигурно ме убива, но нямам кой знае какъв избор. — Тя помисли малко, после добави: — Поне ме успокоява.

— Не те обвинявам за нищо. Дори ми харесва мирисът на запалена цигара. От разстояние.

Тя се усмихна мрачно.

— Знаех си, че си пропаднал тип като мен.

— Липсва ли ти Калифорния?

— Дали ми липсва Калифорния? — Тя завъртя очи. — Това разговор ли е, или си обезпокоен заради срещата с Чийвър? Защото, ако е така, спести си усилията. Той е малко тъмен тип, но не е лош човек.

— Много успокояващо.

— Ще видиш.

На адреса открихме порутена дървена къща. Нямаше светлина над входа, а стълбите поддаваха. Ашли дръпна настрани замрежената врата против комари и почука на дървената.

Чийвър Кокс попита кой е и Ашли му се представи. Вратата се отвори. Кокс беше плешив, трийсет и пет годишен мъж, облечен с джинси и бледосиня захабена риза.

— Здрасти, Ашли — извика той и я прегърна. След това ме изгледа.

Ашли представи и мен и каза:

— Идваме заради онова, за което говорихме по телефона.

В предната стая имаше избеляло канапе, две дървени сгъваеми кресла и масичка за кафе с пепелник. В другия край на сумрачния коридор се виждаше кухня. Ако Кокс наистина печелеше много пари от продажба на забранени вещества, със сигурност не ги прахосваше за вътрешно обзавеждане. Но може би имаше къща извън града.

Той забеляза пакета с цигари, подаващ се от джоба на ризата й.

— По дяволите, Ашли. И ти ли си в програмата? Проклетото правителство ми отнема бизнеса с тези разрешителни.

— Няма начин, ако не сътруднича, догодина ще изгубя здравната си застраховка.

Той се ухили.

— Какво пък, тогава може да те виждам по-често.

— Не разчитай на това. — Тя погледна към мен. — Веднага щом зъбите ми се избелят, си намирам свястна работа.

— Доблестна гражданка — подсмихва се Кокс.

— Абсолютно си прав.

— Да не смяташ и да се омъжиш за твоя приятел?

— Той не ми е приятел.

— Добре, Аш, извинявай и не ми се сърди. Искаш ли нещо? По-силно от онова, дето ти дават в аптеката?

— Искам да ти задам няколко въпроса за Адам.

— Да, но едва ли това е всичко, от което се нуждаеш.

Кокс очевидно намекваше, че няма да предостави информацията, ако Ашли не купи нещо от него. Бизнесът си е бизнес, искаше да каже.

— Та за сина ми, Чийвър?

— Зная, че го обичаш, Ашли, но тук говорим за бизнес.

В края на краищата тя се принуди да купи от него картон с цигари, които нарече „леки“ и които Кокс донесе от мазето. Ашли пъхна картона под мишница. От него лъхаше на влага.

Кокс се настани в едно кресло.

— Не зная дали ти е известно — заговори той, — но често ми се налага да ходя до изоставените сгради, където се навъртат хлапета и бездомници — тези на „Франклин“ или в центъра. Там е пълно с всякакви хлапета. Адам също се вясва от време на време. Търговията не е нищо особено, защото хлапетата нямат почти никакви мангизи. Дори храната крадат от магазините. Но от време на време им се завърта някой долар и тогава вземат един или два кашона с цигари, напитки, дрога, или всичко наведнъж. Най-често търгувам с Адам, защото ме помни от времето, когато идвах при теб.

Ашли сведе очи, но не каза нищо.

— Истината е, че Адам има повече ум в главата, отколкото останалите. Наричат се поклонници, или куинисти, но разбират от политика колкото някоя тухла. Знаеш ли кои са истинските поклонници? Децата на богатите. На богатите и известните. Те пътуват до Израел и Египет, палят миризливи свещи и прочее. А при тези е ясно. Повечето няма да напуснат града дори ако Куин направи бал в околията по случай коронацията си. Адам отдавна го е разбрал. Затова се навърта из копърхедските клубове — търси хора, които разсъждават като него, които гледат по-далеч от тълпата.

— Чийвър — прекъсна го тя, — можеш ли да ми кажеш дали той е още в града?

— Не мога да ти отговоря нито с „да“, нито с „не“, но се съмнявам. Ако е тук, не съм го мяркал. Виждам се с разни хора и щяха да ми кажат. Винаги се носят слухове. Помниш ли Къркуел?

Миналото лято един умопобъркан месар в Къркуел, Ню Мексико, бе обявил, че е измерил повишени фонови нива на радиацията през пролетта в очертанията на града — в неговия двор, по случайност. Вероятно се е надявал да го превърне в туристическа атракция. И успя. До септември там вече имаше лагер с десетина хиляди поклонници. Националната гвардия раздаваше храна и вода и подканяше поклонниците да се приберат у дома, но накрая ги прогони взрив от холера. Налудничавият месар изчезна своевременно, оставяйки след себе си няколко недовършени съдебни дела.

— Подобни слухове се пръкват непрестанно — обясни Кокс, — но точно сега новината е за Мексико. Куидад Портильо. Адам беше при мен преди три седмици и говореше само за това — не че някой му обръщаше внимание. Тъкмо затова се е свързал с копърхедския клуб от покрайнините — иска да отиде до Мексико и смята, че там ще се намери човек, който да ги субсидира поне за пътя.

— Отишъл е в Мексико? — подскочи Ашли.

Кокс разпери ръце.

— Не зная със сигурност. Но ако трябва да залагам, ще се обзаложа, че вече е на път за границата или дори я е пресякъл.

Ашли мълчеше. Беше пребледняла и някак смалена. Кокс въздъхна съчувствено.

— Зная, че те изплаших. Глупавите хора вършат глупави неща, но Адам е достатъчно умен да направи нещо наистина глупаво.

Поговорихме още малко, но Кокс нямаше какво повече да ни каже. Накрая Ашли стана и се отправи към вратата.

На изхода Кокс я прегърна отново.

— Ела да се видим, когато спрат да ти дават рецепти — рече той.



Докато карах обратно, попитах Ашли откъде знае, че Адам е изчезнал.

— Какво искаш да кажеш? — отвърна с въпрос тя.

— Доколкото разбрах, той е свързан с различни организации. Дори да не живее у дома, това не значи, че е заминал.

Спрях пред къщата й. Ашли ме покани:

— Ела, ще ти покажа.

Тя отключи входната врата и ме отведе нагоре по стълбите. Апартаментът бе стандартен: две малки спални от двете страни на коридора, голям хол към улицата и квадратна кухня, гледаща назад. Вътре беше задушно, Ашли каза, че държи прозорците затворени заради стачката на боклукчиите. Но беше чисто и сравнително добре мебелирано. Домът на човек с вкус и здрав разум, макар и без достатъчно средства.

— Тази врата — посочи ми Ашли — е за стаята на Адам. Той не обича чужди хора да влизат вътре, но сега няма как да се разсърди.

В известен смисъл първата ми среща с Адам бе чрез неговата стая. Предполагам, че очаквах нещо далеч по-лошо — порнография, графити, може би рязана пушка в коша за пране.

Но стаята на Адам напълно опроверга очакванията ми. Тя не беше просто прибрана — вътре цареше безупречен ред. Леглото беше оправено. Вратата на гардероба бе открехната и по празните закачалки можеше да се съди, че се е подготвил за дълго пътуване, но останалите дрехи висяха изпънати. Лавиците бяха от най-обикновени дъски, но книгите бяха изправени и подредени по азбучен ред — не по автор, а по заглавие.

Човек може да съди за много неща по книгите на другите. Адам несъмнено се интересуваше от техническа литература — имаше наръчници по електроника, учебници (включително органична химия и американска история), „Основи на изчисленията“, различни биографии (Пикасо, Линкълн, Мао Дзедун), „Прочути съдебни процеси на двайсети век“, „Как да поправим почти всичко“, „Десет стъпки към по-ефикасен двигател“. Детска астрономия и наръчник за спътниците. „Лед и огън: неразказаната история за трагедията на Лунната база“. И, разбира се, книги за Куин. Някои от тях популярни, между които „Азия под обсада“ на Макнейл и Касел, други — сериозни и фундаментални изследвания като „Краят на дните“ и „Петият конник“.

По стените — вестникарски изрезки на хронолити, които ми напомниха за кабинета на Сю Чопра в Балтимор.

— Можеш ли да съдиш по това дали ще се прибере? — попита Ашли. — Тази стая му е базовият лагер. Може и да не спеше тук всяка нощ, но прекарваше по осем-десет часа. Винаги.

Тя затвори вратата.

— Странно — рече. — Винаги съм мислела, че създавам дом за Адам. Но не стана така. Той си изгради собствен дом. По случайност се помещаваше в моя.



Ашли направи кафе. Разговорът постепенно се отнесе към други теми. Седяхме в хола, обърнати към затворения прозорец, през който нахлуваше уличен шум. Имаше нещо объркващо и същевременно примамливо в ситуацията — Ашли отскачаше до кухнята или сядаше на канапето, приглаждайки коса. Усещане за домашен уют, което отдавна бях забравил. Благодарен й бях за това.

Но моментът бързо отмина. Тя ме попита за Катлин и аз й разказах за Чъмфон (без някои подробности) и как съм прекарал последните десет години. Беше впечатлена, че съм присъствал на Ерусалимското появяване, не заради Куин, а защото означаваше, че мога да пътувам, нещо, което напоследък малцина биха могли да си позволят. Освен богатите и известните.

— Е, поне вършиш нещо — рече тя. — Не навърташ като мен километри напразно.

Отвърнах, че не мисля така и че за една самотна майка да отглежда детето си в условията на икономическа криза е немалко постижение.

— Друго имах предвид. Че си стъпил здраво на краката си. Аз самата не се чувствах така с Адам. Опитвах се да му помогна, но все не съумявах да установя контакт с него. — Тя млъкна за миг и ме погледна. — Да речем, че наистина са отишли в Мексико — Адам, Катлин, цялата група. Какво можем да направим?

— Не зная — отвърнах. — Трябва да поговоря с някои хора.

— Би ли последвал Катлин в Портильо?

— Ако смятам, че ще й помогна. Ако от това може да излезе нещо.

— Но не си сигурен.

— Не съм.

Телефонът ми иззвъня. Беше настроен да приема само съобщения, но все пак проверих кой ме търси. Би могла да е Джанис с вестта, че Катлин се е прибрала у дома и че всичко се е оказало голямо недоразумение. А може и да беше Рамон Дъдли, за да ми съобщи, че са открили трупа на дъщеря ми.

Не беше нито единият, нито другият. На екранчето бе изписано името на Сю Чопра. Беше открила адреса на моя терминал (въпреки че го бях сменил, след като напуснах Балтимор) и искаше да й се обадя колкото се може по-скоро.

— Трябва да говоря насаме — рекох.

Тя ме изпрати надолу по стълбите до колата. Улових я за ръката. Беше късно и улиците пустееха. Лампите бяха от стария тип, живачни, и пръскаха кехлибарена светлина. Ръката на Ашли бе топла.

— Ако откриеш нещо — помоли ме тя, — трябва да ми кажеш. Обещай ми.

Обещах.

— Обади ми се, Скот.

Предполагам, че наистина искаше да й се обадя. И че се е съмнявала, че ще го сторя.



— Първо — заговори Сю веднага щом лицето й изплува на екрана на мотелския терминал, — искам да знаеш, че не ти се сърдя, задето замина, без да ме предупредиш. Разбирам какво преживяваш. Освен това, Скоти, не зная защо си такъв, но винаги очакваш най-лошото от хората. Някога минавало ли ти е през ума, че бих могла да ти помогна?

— Значи знаеш за Кати.

— Да, запознати сме с положението.

— Говорила си с полицията.

— Разбирам защо си постъпил по този начин, но не бих искала да се чувстваш като беглец — заяви тя. — Ще ми се да ми се обаждаш от време на време. В края на краищата ти все още се водиш на работа при нас. Рей е гений в математиката и Морис се опитва да бъде в крак с нас, но ми трябва човек, който да не робува на собствените си предубеждения. — Тя сведе очи и добави: — А може би това е само извинение? Може би имам нужда от някого, с когото да разговарям.

Малко извинение за намесата в живота ми през последните няколко години. Но никога не бях винил Сю за това. Може би тъкмо нейните идеи за тау-турбуленцията ме бяха поставили в уязвимо положение, но тя се бе постарала да издигне около мен стена, която да ме предпазва от агресията на федералните. За щастие в последно време ФБР бе насочило вниманието си в друга посока, а Сю все още искаше да бъде мой приятел.

— Толкова съм нещастна за това, което се е случило с Катлин — добави тя.

— Единственото, което знам със сигурност, е, че все още не се е прибрала у дома. Но предпочитам да не говорим за това. Разкажи нещо. Рей има ли си гадже? Ами ти?

— Скоти, пиеш ли?

— Да, но не достатъчно, за да се безпокоиш.

Тя се усмихна тъжно.

— Добре. Рей все още витае из облаците. Аз се виждам с една жена, с която се запознах в някакъв бар. Много е сладка. Червенокоса е, събира дрезденски порцелан и тропически рибки. Връзката ни едва ли е сериозна.

Разбира се, че не е. Като повечето й връзки и тази щеше да е от разстояние, за да няма накрая разочарования.

Истинската й любов бе работата и тъкмо за нея предпочиташе да говори.

— Най-важната новина, Скоти, е, че имаме малък пробив. Всички сега са побъркани от това. Темата, естествено, е засекретена, но тъй като някои слухове се процедиха в мрежата, ще ти разкрия това-онова.

Разкри ми вероятно повече, отколкото би трябвало, но някои от нещата надхвърляха моите познания. Същината бе, че някой в Мичиганския технологичен университет бе успял да извлече отрицателни тау-частици от вакуум (или както физиците го наричат „врящото гърне“ на виртуалните частици) и да ги стабилизира достатъчно дълго, за да може да демонстрира ефекта. Ставаше въпрос за адрони с по правило отрицателно времетраене. Те „издълбавали дупки“, ако мога така да се изразя, в миналото — не повече от милисекунди назад във времето, далече от Куиновите двайсет години и три месеца, но в принципно отношение феноменът бил идентичен.

— Много сме близо — призна Сю — до пълно разбиране на онова, което прави Куин. А дори и той може да не е открил всички аспекти. Ако имаме достатъчно време, ще успеем да създадем цял нов клон на науката. Говоря за междузвездни пътешествия, Скоти — това е съвсем в пределите на допустимото!

— Има ли значение?

— Разбира се, че има! Става въпрос за потенциално нова ера в историята на човешката раса! Да, има значение!

— Сю, Куин вече е сложил ръка на половината свят. Не бих искал да съм свидетел на довършването на процеса.

— Ами нали точно това е ключът, за да го спрем! Ако успеем да установим принципите, въз основа на които действат хронолитите, бихме могли да се намесим. При правилно действие ще можем дори да направим така, че да изчезнат.

— И какво ще постигнем? — последните няколко дни ме бяха напомпали с цинизъм. — Не смяташ ли, че е малко късно за това?

— Не — отвърна тя. — Не смятам. Помни — не от Куин трябва да се страхуваме. Дори не от хронолитите. Обратната връзка, Скоти, това е лостът. Истинският проблем е вярата в непобедимостта на Куин, която почива върху непреодолимостта на неговите действия. Унищожим ли дори един хронолит, ще унищожим и мита. Изведнъж той ще престане да бъде богоподобна фигура и ще заприлича на всеки друг неуспял диктатор — като Хитлер и Сталин.

И въпреки това смятах, че е твърде късно.

— Не и ако успеем да демонстрираме слабостите му.

— Ще можеш ли?

Тя направи пауза. Усмивката й трепна.

— Може би. Съвсем скоро — рече накрая.



Но не достатъчно скоро за Кати, която вероятно беше в Мексико, обсебена от собствените си представи за непобедимостта на Куин и вдъхновена от обещанията, които той така и не бе дал. Припомних на Сю, че този проблем ме вълнува най-силно в момента.

— Съжалявам, ако съм те задържала, Скоти, но наистина смятам, че е важно да поддържаме връзка.

Защото, без съмнение, тя не се бе отказала от своята идея фикс, че моето и нейното бъдеще са преплетени — че Куин оказва пряко влияние върху съдбите ни.

— Както и да е, има и друга причина да ти се обадя — добави тя. — Споменах пред един човек за твоя проблем. И той иска да ти помогне.

— Само не и Морис. Харесвам го, но знаеш, че от доста време се занимава предимно с бумащина.

— Не е Морис, макар че той с удоволствие би ти помогнал. Не, това е човек със съвсем различен опит.

Трябваше да се досетя какво се задава. Тъкмо Сю бе човекът, ровил се подробно в миналото ми, особено по времето, когато бях в Чъмфон. Но в онзи момент бях заслепен.

— Може би го помниш — рече тя. — Казва се Хич Палей.

14.

По някое време през тази седмица — преди да пристигне Хич, преди събитията да излязат извън контрол — Ашли подхвърли, по средата на един телефонен разговор:

— Помниш ли онази книга на Чарлз Дикенс — „Коледна песен“?

— Какво за нея?

— Мислех си за Куин, за хронолитите и всичко останало. Сещаш ли се, когато в книгата Скрудж се премества в бъдещето и вижда собственото си погребение? И казва на призрака: „Това сенките на нещата, които трябва да се случат, ли са, или на които могат да се случат?“ Не помня точно цитата.

— Да, така беше.

— Това, което искам да попитам, Скоти, е дали хронолитите трябва да ги има, или само може?

Казах й, че все още никой не е сигурен в това. Но ако разбирах правилно Сю, събитията, белязани от вече съществуващите хронолити, бяха от типа „трябва“ под една или друга форма. Не съществуваше светло алтернативно бъдеще, в което ние спираме Куин преди завоеванията му и превръщаме хронолитите в безвредни, свободно реещи се парадокси. Куин щеше да завладее Чъмфон, Тайланд, Виетнам, Югоизточна Азия, времето беше аморфно, но самите хронолити оставаха неизменни и фундаментални.

Ако е така, защо не биваше да се поддаваме на отчаянието? Предполагам, отговорът на Сю щеше да е, че битката още не е приключила. По-голямата част от цивилизования свят все още бе свободна от хронолити, което подсказваше, че настъплението на Куин е постепенен процес, с победи и загуби. А и все още нямаше нито един хронолит на североамериканска земя. Може би никога нямаше да има, ако направим каквото е нужно. Само че какво бе то?

Сю ми бе подхвърлила идеята за „негативната обратна връзка“. Ако действията на Куин с хронолитите представляваха позитивна обратна връзка — сигнал, който се усилва и умножава във времето и човешките очаквания, — в такъв случай решението може би бе да се прави тъкмо обратното. Хронолит, който се появява, а после бива унищожен, би хвърлил съмнение върху този процес и злокачественото внушение за непобедимостта на Куин щеше да бъде, ако не разбито, то поне силно разклатено.

Куин може би щеше да превземе половината Земя, но не нашата половина.

Това беше веруюто на Сю. Надявах се, че е права. Бях готов да действам, уповавайки се на това предположение.

Но ако трябва да бъда искрен, ще призная, че не вярвах в него.



Ето го и Хич Палей, който слизаше от раздрънкания си „Сони компакт“ (не зная за тези модерни формулировки, но по някогашните представи това си беше най-обикновен мотоциклет) на паркинга на мотела. Бяхме се уговорили за среща в девет тази сутрин. Той закъсня с петнайсет минути. Всъщност беше закъснял с цели десет години.

Не беше се променил почти никак. Познах го веднага, въпреки че бе на десетина метра от мен, в сянката на навеса на кафенето. Едновременно се радвах и страхувах от предстоящата среща.

Имаше дълга брада и носеше тъмнозелено кожено сако. Беше понатежал, което само подчертаваше широкия му нос, високите скули и неандерталската извивка на челото. Видя ме, прекоси с нехайна походка оставащото разстояние и протегна едрата си лапа.

— Здрасти, друже. Взе ли оня пакет, за който те помолих?

Смотолевих нещо за пакета, а той се ухили и ме хлопна по гърба.

— Майтапя се бе, Скоти. По-късно ще говорим за това. — Влязохме в кафенето и се настанихме в едно сепаре.

Сю Чопра, естествено, знаеше за Хич. Всички мои опити да го прикрия — да му спестя неприятностите по време на разпита с детектора на лъжата — се бяха оказали напразни. Хич бе в списъка на Сю с така наречените първични наблюдатели и вероятно бе попаднал в нейната схема за всеобщата взаимовръзка още от самото начало. Хич бе дълбоко въвлечен в тау-турбуленцията, вероятно толкова дълбоко, колкото и аз.

Смятах, че е изчезнал безследно и не може да бъде открит, но той вероятно се бе повъртял още известно време в Чъмфон, преди да усети, че е под наблюдение от федералните. Така или иначе, бяха установили контакт с него и Сю му бе предложила алтернатива на незабавния арест. Беше му предложила работа и Хич бе направил своя мъдър избор.

— Е, не е като да си чиновник — рече той. — Но затова пък заплатата е добра, пътувам и не съм обвързан с никого и нищо. Може би дори ще получа чисто съдебно досие накрая, само дето краят не се вижда. Първата задача бе да пообиколя по Тихоокеанското крайбрежие и да събирам слухове за Куин — не че от това излезе нещо. Но после нещата потръгнаха, Скоти. Бях в Анкара и Истанбул на проучвания около хронолитите, неофициални задачи, като да разговарям с куинисти — по-късно и с тези у дома. Копърхедчета и поклонници.

— Шпионин ли си?

Той ме погледна навъсено.

— Да бе, шпионин. Пия мартини и играя бакара.

— Но знаеш за хаджилъка?

— Зная за хаджилъка повече от другите хора. Бил съм вътре в играта. Ще направя, каквото ми е по силите, за да ти помогна за Катлин.

Облегнах се назад, докато се питах дали точно това исках. Дали би било разумно.

— Знаеш ли — говореше Хич, — когато си мисля за Катлин, помня я такава, каквато беше в Чъмфон. Как припкаше по брега с онази розова рокличка, дето й я купи Джанис, и оставяше по пясъка отпечатъци, малко по-големи от тези на птичките. Трябваше да се грижим по-добре за нея, Скоти.

Той каза „ние“, но всъщност знаех, че говори само за мен.



Но Хич не бе от хората, които губят време да се отдават на спомени. Вече се бе запознал с подробностите от Рамон Дъдли и аз добавих малкото, което бях узнал.

Той предложи да проведем още един разговор с Уит Делахънт. Съгласих се, при условие да не тормозим излишно Джанис.

— Трябва да разговаряме и с Ашли Милс — добавих. — Ако си е вкъщи, ще я вземем на път за Уит.

— Не става — поклати глава Хич. — Не обичам, когато се забъркват и други хора.

— Ашли е забъркана колкото и аз. Освен това ми помогна повече от полицията.

— Значи се застъпваш за нея?

— Да.

— Добре. Напоследък си позанемарил яденето, гледам.

— Личи ли ми?

— Няма да е зле да хапнеш една пържола и няколко пържени яйца.

— Не съм гладен.

— Стек и пържени яйца, Скоти. Заради Кати, щом настояваш да го кажа.

Не исках да ям, но порцията изглеждаше примамливо, когато сервитьорката я постави пред мен. Бях изненадан от това колко бързо ометох чинията.

— По-добре ли си сега? — попита Хич.

— Ами, чувствам само как ми се втвърдяват артериите.

— Глупости. Имаш нужда от протеини. Чака ни доста работа и не само днес.

— Мислиш ли, че ще успеем да я върнем? — попитах с отпаднал глас.

— Ще я върнем. Разчитай на мен.



Ашли неволно отстъпи назад, когато видя Хич Палей за първи път, и ми хвърли поглед, който казваше: „Такива приятели ли имаш?“.

Което бе съвсем обяснимо. Хич изглеждаше като дребен престъпник — би могъл да мине за наркодилър от типа на Чийвър Кокс или за наемен събирач на дългове. Обясних й накратко откъде се познаваме и с какво се занимава Хич в момента. Ашли кимаше, но така и не успях да разсея всичките й подозрения.

Тя ме дръпна настрана и попита:

— Той наистина ли може да ни помогне да открием Кати и Адам? Това е единственото, което искам да знам.

— Мисля, че може.

— В такъв случай да вървим при Уитман Делахънт.

Аз карах. Следобедният ветрец беше приятно прохладен, в небето се трупаха облаци. Хич мълчеше през цялото време. Ашли си тананикаше една стара песен на Лукс Ибони. Беше от времето, когато песните все още значеха нещо и хората харесваха едни и същи неща. В последно време всички популярни песни ми приличаха на маршове — барабани и цимбали, тромпетни призиви. Но предполагам, че всяко десетилетие харесва музиката, която заслужава.

Хич не пропусна да забележи никотиновите петна върху пръстите на Ашли.

— Ако ти се пуши — давай. Не ме е грижа.

Къщата, в която живееха Уит и Джанис, не изглеждаше остаряла или занемарена, същото можеше да се каже и за квартала. Хората тук очевидно бяха над средното равнище за страната, щом можеха да си позволят да им събират боклуците дори когато стачката продължаваше. Моравите зеленееха, на места по тях пълзяха роботи тревокосачи, макар и с ръждясали корпуси. Ако примижиш, може да ти се стори, че си във времето преди десетина години, когато всичко изглеждаше по-добре.

Уитман отвори вратата и се намръщи, щом ме видя. Май не хареса и Хич, и Ашли. Въпреки това произнесе с безизразно лице:

— Джанис е на горния етаж. Искаш ли да я повикам?

— Искаме само да ти зададем няколко въпроса — отвърнах. — Не е необходимо да замесваме и Джанис.

Личеше си, че не му е приятно да ни кани вътре, но и не му се щеше да обсъждаме подобни неща на вратата. В хола цареше приятна прохлада. Представих Хич и Ашли, без да уточнявам какви са. След това Хич пое инициативата.

— Господин Делахънт, Скоти ми каза за този клуб, в който ходите. Необходим ни е списък на членовете.

— Вече го предадох в полицията.

— Да, но ние също го искаме.

— Нямате право да отправяте подобни искания към мен.

— Така е — потвърди Хич. — Не сте длъжен да ни го предоставяте, но това би помогнало да открием Катлин.

— Съмнявам се — Уитман се обърна към мен. — Скот, трябваше да кажа на полицията за теб. Съжалявам, че не го направих.

— Няма нищо — рекох. — Аз вече говорих с тях.

— И ще говориш пак, ако продължаваш да…

— Да какво? — прекъсна го Хич. — Да се опитва да измъкне дъщеря си от онова, в което се е забъркала?

Уит изглеждаше, сякаш иска да тропне с крак.

— Аз дори не ви познавам! Какво общо имате с Катлин?

Хич си позволи лека усмивка.

— Остана й белег под дясното коляно, след като се поряза на една счупена бутилка в „Хаат Тай“. Все още ли го има, господин Делахънт?

Уит понечи да отговори, но беше прекъснат.

— Да.

Гласът на Джанис. Идваше откъм стълбите. Тя ни бе подслушвала. Спусна се долу, царствена в мъката си.

— Все още го има. Макар че почти изчезна. Здрасти, Хич.

Този път усмивката на Хич бе съвсем искрена.

— Здравей, Джанис — поздрави я той.

— Помагаш на Скот да открие Катлин?

Той кимна.

— Много добре. Уит, ще дадеш ли на тези хора информацията, от която имат нужда?

— Това е абсурдно. Не могат да идват тук и да предявяват подобни искания.

— По-скоро ми прозвуча като молба. Но какво значение, ако може да помогне на Кати?

Уит забрави протестите си. В гласа на Джанис бях доловил зле прикрит гняв. Може би Хич и Ашли не го усетиха, но аз го почувствах. А също и Уит.

Отне ни известно време, но в края на краищата получихме изчерпателен списък с адреси и телефони.

— Само ще помоля да не споменавате името ми — промърмори той.

Хич прегърна Джанис и тя не му остана длъжна. Никога не го бе харесвала особено, вероятно по съвсем основателни причини, но фактът, че ми помагаше да открием Кати, го бе въздигнал в очите й. Преди да излезем, тя ме улови за ръката.

— Благодаря ти, Скот. От все сърце. Съжалявам за това, което ти казах преди няколко дни.

— Няма за какво.

— От полицията все още смятат, че Кати е в града. Но тя не е тук, нали?

— Вероятно вече не.

— Божичко, Скоти, всичко е толкова… — тя преглътна развълнувано и притисна устата си с ръка. — Моля те, внимавай. Искам да кажа… намери я, но бъди внимателен.

Когато излизахме от къщата, Хич каза:

— Джанис знае ли, че е омъжена за задник?

— Започва да подозира.



Отидохме при Ашли за вечеря и планиране на стратегията.

Помогнах й в кухнята, докато Хич се обади по джобния си терминал. Ашли направи пилаф от ориз и пилешко, който нарече „бедняшки пилаф“. Попита ме колко време съм бил женен за Джанис.

— Около пет години — рекох — И двамата бяхме много млади.

— Значи отдавна си разведен.

— Понякога не ми изглежда толкова отдавна.

— Тя ми се струва доста разумен човек.

— Разумна, но невинаги гъвкава. Напоследък е преживяла трудни времена.

— Има късмет с живота, който води. Би трябвало да е благодарна.

— Не мисля, че в момента се смята за особено щастлива.

— Не, исках да кажа…

— Разбрах те, Ашли.

— Пак си пъхам носа, където не ми е работа. — Тя отметна косата си назад.

— Искаш ли да нарежа морковите?

Тя поля пилафа с доста пикантни подправки и го остави да се задуши. След това се присъединихме към Хич.

Заварихме го с крака върху масичката за кафе.

— Ето с какво разполагаме — заговори той. — Сведенията от Уитман и от още няколко източника, включително ченгето Рамон Дъдли. Онова жалко копърхедско сборище на Уит се състои от двайсет и осем постоянни членове, десет от които са в управата на компанията, в която работи, така че най-вероятно той е там заради кариерата. Двайсет и осем възрастни, от които осемнайсет са несемейни или без деца. Десет членове имат деца на различни възрасти, девет от тях са завели децата си в младежкия клуб. Това прави общо десет деца плюс шестима странични, като Адам. Но съществува основна група от осем деца, които са дълбоко въвлечени, включително Кати и Адам. Тъкмо те са изчезналите.

— Ясно — рекох.

— Да предположим, че са напуснали града. Щяха да направят впечатление, ако се качат на самолет или автобус, като се има предвид, че пътуват заедно. Съмнявам се местният автостоп да върви, особено за толкова голяма група. Така че остава само личен транспорт. И вероятно нещо достатъчно голямо. Можеш да натикаш осем души и в седан, но няма как това да не прави впечатление.

— Да, пък и ще е доста тесничко вътре — кимнах.

— Така, изслушай ме още малко. Ако са с личен транспорт, какво може да са взели?

— Някои от тези деца трябва да имат собствени коли.

— Именно. И Рамон Дъдли вече е проверил. Четири от осемте наистина притежават регистрирани на тяхно име коли, но те са налице. Нито един родител не е съобщил за открадната кола, освен това всички кражби на коли по време на изчезването на децата или са били професионални, или само за разходка, приключила с разбиване или опожаряване на автомобила. Краденето на коли не е толкова лесно, колкото беше някога. Дори да преодолееш ключалките и алармата, всички коли от последните десет години разполагат със собствена локализираща система. Повечето хора я използват, за да открият автомобилите си на паркингите, но тя затруднява и кражбите. Модерният автокрадец е по-скоро високотехнологичен специалист, който притежава всякакви умения и сложен набор от инструменти.

— Значи не са използвали своите коли, нито са откраднали чужда — заключи Ашли. — Това е добре. Но не оставя никаква друга възможност. Може би все още са в града?

— Така смята Рамон Дъдли, но в заключението му няма никаква логика. Тези деца очевидно са тръгнали на поклонение. Ето защо помолих Дъдли да провери още веднъж колите, които се водят на тяхно име. И той го направи.

— И… откри ли нещо?

— Нищо. Няма промяна. Три от колите все още са там, където са били паркирани миналата седмица. Само една е местена, и то за кратко пътуване до местния търговски център. Майката на хлапето разполагала с резервни ключове.

— Тоест, нито крачка напред.

— С изключение на една подробност. Майката, която е карала колата до магазина. Според списъка на Уит това е Елинор Хелвиг, член на копърхедския клуб, заедно с мъжа си Джефри. Джефри е младши завеждащ-секция във фармацевтична компания „Кларион“, няколко нива над Уит. Изкарва доста добри пари и от известно време има регистрирани три автомобила — неговия, на жена му и на хлапето. Лъскави колички. Два даймлера и втора ръка едисън за Джеф младши.

— Е, и?

— Защо жена му ще кара едисъна до магазина, когато нейният възголемичък даймлер разполага с достатъчно място за покупки?

— Може да е по цял куп причини — сви рамене Ашли.

— Би могло… но може би трябва да я попитаме?



Вечерята беше чудесна — не пропуснах да го спомена пред Ашли, — но не можехме да останем дълго след това. Двамата с Хич имахме доста работа и Ашли заръча да й позвъним, ако нещо изникне.

В колата подхвърлих:

— Относно онзи пакет…

— Да, за пакета. Забрави за него, Скоти.

— Нямам навика да забравям стари дългове. Ти ми помогна с пари в Тайланд. Дължах ти дребна услуга, а се провалих.

— Да, но поне опита, нали?

— Отидох на мястото, което ми каза.

— При Изи? — Хич се хилеше и това ме притесняваше още повече. Познавах тази усмивка от едно време.

Продължих:

— Отидох при Изи, но…

— Спомена ли му моето име?

— Ами да…

— Застаряващ тип с посивяла коса, върлинест, с цвят на прясно изпечено кафе?

— Горе-долу така изглеждаше. Но нямаше пакет, Хич.

— Той ли ти каза?

— Аха.

— Със спокоен тон ли ти го съобщи?

— Трудно ще го наречеш спокоен.

— Беше леко раздразнен, нали?

— Всъщност посегна към пистолета.

Хич кимаше.

— Добре… добре.

— Добре? Значи пакетът е закъснял, така ли?

— Не, Скоти. Никога не е имало пакет.

— Същият, който ми каза да взема от твое име?

— Няма такъв. Съжалявам.

— Но парите, които ми даде…

— Не се сърди, но смятах, че ще си в по-голяма безопасност, ако се прибереш в Минеаполис. Джанис ти би дузпата, ти започна да пиеш, а за един впиянчен американец няма кой знае какви перспективи в Чъмфон. Стана ми жал за теб, признавам. Дадох ти пари, но не съм ги късал от залъка си. Бизнесът вървеше добре. Съмнявах се, че ще ги приемеш като подарък, а и не исках да е заем, защото щеше да ме търсиш, за да ми ги върнеш, като добро момче. Ето защо измислих онази история с пакета.

— Измислил си я?

— Скоти, прощавай, ако си мислел, че съм те нарочил да прекарваш дрога или нещо подобно, макар че тази част от историята ми беше доста забавна. Имам предвид, твоята нафукана колежанска представа за собствено аз. Сметнах, че една дребна морална дилема може да внесе известно разнообразие в живота ти.

— Ако мислиш, че ще ти повярвам. Онзи тип, Изи, знаеше името ти… а и ти току-що го описа.

Карах право към залеза и светлините на таблото тъкмо се бяха запалили. Въздухът, който нахлуваше през отворения прозорец, бе прохладен и със сладникав мирис. Хич помисли, преди да отговори.

— Ще ти разкажа една малка история — поде той. — Като малък живеех в Роксбъри с майка ми и по-малката ми сестричка. Бяхме бедни, но в онези времена парите от помощи стигаха да докараш прилично съществуване. Лично аз се чувствах добре, освен че от време на време прибирах по някоя дреболия от магазина. Но майка ми бе самотна жена и когато станах на шестнайсет, се омъжи за един темерут на име Изи Дж. Тобин. Изи държеше частна пощенска служба, но продаваше дрога и цигари под щанда. Не беше грубиян — никога не е вдигал ръка на майка ми, нито на мен и сестра ми. Бизнесът му приключваше на прага на къщата. Но беше зъл човек. Говореше като зъл човек. Никога не повишаваше тон, но можеше да те среже с две думи, защото отвътре му идваше да улавя у всеки онова, което не обича или от което се бои. Правеше го с мен и сестра ми, но ние бяхме дребни рибки. Основно изпробваше таланта си върху майка ми и когато дойде време да напусна къщата, тя вече не го понасяше. Искаше да се отърве от него, но не знаеше как, пък и Изи си имаше още няколко женички, с които да се развлича. И тогава, заедно с неколцина мои приятели, го проследихме до една от тези госпожички и там го понатупахме. Не сме го били до безсъзнание, но здравата го изплашихме и когато приключихме с ритниците, аз му заявих да изчезва от къщата на майка ми, преди да го е сполетяло нещо по-лошо. Той се изрепчи, че нямал нищо против, защото и без това сме му били писнали, а и взел каквото му трябва от майка ми — това му бяха думите, — та вече възнамерявал да си ходи. Рекох му да побърза и че ще го държа под око. А той ми се сопна: „Каквото и да ми приказваш, лайно такова, до седмица ще съм ти забравил името.“ Обещах му, че ще му го припомням от време на време, за да не може да го забрави. Така се разделихме. Но аз се зарекох от време на време името ми да изниква в живота му, по един или друг начин. Картичка, обаждане по телефона, ей такива номерца. Колкото да го държа нащрек. Сигурно още ме помни, а, Скоти?

— За малко да ме убие — отвърнах.

— А, съмнявам се. Пък и за теб е било приятно разнообразие. Нали и без това си очаквал, че те забърквам в някоя рискована работа?

— По дяволите — изругах тихо.

— А, виждаш ли? Е, поне няма нужда да ми благодариш.



Извадихме късмет да заварим госпожа Хелвиг у дома и сама.

Появи се на вратата облечена с домашни дрехи, но се разтревожи, когато зърна на верандата непознати. Казахме й, че става дума за сина й Джеф. Тя отвърна, че вече е разговаряла с полицията, а ние не й приличаме на полицаи, така че какво всъщност искаме?

Наложи се да й покажа личната си карта, за да я уверя, че съм баща на Катлин. Тя познаваше Джанис и Уит, макар и не много добре, и веднъж се бе срещала с Кати. Когато повторих, че бих искал да разговаряме за Катлин, макар и неохотно, тя ни пусна да влезем.

В къщата цареше безупречен ред. Елинор Хелвиг бе почитателка на дървените подноси и дантелените покривчици. В ъгъла тихо бръмчеше овлажнител за въздуха. Тя се изправи демонстративно до таблото на алармената инсталация, където с едно докосване на бутона можеше да повика местната полиция. Вероятно разговорът ни се записваше. Не се страхуваше от нас, по-скоро изглеждаше силно обезпокоена.

— Зная какво преживявате, господин Уордън — бяха встъпителните й думи. — Аз самата съм подложена на същото. Сигурно ще разберете защо още не ми се иска да говоря за изчезването на Джеф.

Имах чувството, че се защитава от обвинение, което още не й е отправено. Мъжът й беше копърхед — според Уит фанатично вярващ. Тя го придружаваше на повечето срещи. Вероятно споделяше чувствата му, ако и не със същата дълбочина. Надявах се да не е.

— Госпожо Хелвиг — рекох, — ще се изненадате ли, ако ви кажа, че както изглежда, синът ви и приятелите му са заминали на хаджилък?

Тя премигна.

— Знаете ли, тази дума в известен смисъл е обидна за немалък брой млади хора.

— Искрено вярващи млади хора като Джеф?

— Надявам се Джеф да е искрен, а що се отнася до вярата му, това си е негова работа. Ще ви кажа още, че се отнасям малко скептично към отсъстващи родители, които се сещат, че имат деца, едва когато са изпаднали в затруднено положение. Но какво да се прави, като такова е обществото, в което живеем. Повечето хора смятат, че да си родител е генетично обусловено бреме, а не свещена връзка.

— Вярвате ли, че Куин би оправил тези неща? — попита я Хич.

Тя го погледна малко ядосано.

— Не вярвам, че би влошил положението.

— Госпожо Хелвиг, знаете ли какво означава хаджилък?

— Казах ви, не харесвам тази дума…

— Но много хора я използват. Включително и деца идеалисти. Срещал съм се с такива. Права сте, светът, в който живеем, е суров и това важи в най-голяма степен за децата. Виждал съм ги. Заклани и захвърлени край пътя дечица, тръгнали на поклонение. Деца, госпожо Хелвиг, изнасилени и убити. Те са млади, те са идеалисти, но освен това са наивни, а това не помага особено вън от градските черти на Минеаполис.

Елинор Хелвиг видимо побледня. (Аз също, предполагам.)

— Кой сте вие? — обърна се тя към Хич.

— Приятел на Катлин. Някога срещали ли сте се с нея, госпожо Хелвиг?

— Идвала е веднъж-дваж у дома…

— Сигурен съм, че Джеф е силен млад мъж, но какво ще кажете за Катлин? Как, според вас, ще се справи тя там?

— Не зная…

— Имам предвид на пътя, с всички тези бездомни мъже и войници. Защото, ако тези деца са тръгнали на поклонение, ще бъдат далеч в по-голяма безопасност, ако са с кола. Дори Джеф.

— Джеф може да се грижи за себе си — прошепна Елинор Хелвиг.

— Не бихте искали да пътува на стоп, нали?

— Разбира се, че не…

— Къде е колата на мъжа ви, госпожо Хелвиг?

— С нея ходи на работа. Още не се е прибрал…

— А колата на Джеф?

— В гаража.

— А вашата?

Тя се поколеба и това бе достатъчно, за да потвърди подозренията на Хич.

— На поправка.

— В коя работилница по-точно?

Тя не отговори.

— Необходимо ли е да го обсъждаме с полицията? — попита Хич.

— Той е в безопасност в колата. Нали вие го казахте?

Сега вече шепнеше едва чуто.

— Надявам се да е така.

— Джеф не спомена нищо за… поклонничество, но когато поиска колата, предположих какво може да е намислил. Баща му каза, че не бива да съобщаваме на полицията. Да не го изкарваме престъпник. Но той ще се върне. Зная го.

— Бихте могли да ни помогнете… — поде Хич.

— Виждате ли как всичко е обърнато наопаки? Защо трябва да стоварваме вината върху децата?

— Дайте ни номера на колата и джипиес маркировката. Обещавам да не ги съобщавам в полицията.

Тя посегна машинално към чантата си, после се поколеба.

— Ако ги откриете, нали ще бъдете добри към Джеф?

Обещахме да бъдем.



Хич се свърза с Морис Торанс, който засече сигнала в Ел Пасо. Локализиращото устройство бе захвърлено в двора на местния гараж, самата кола липсваше, вероятно продадена или разменена срещу прехвърляне през границата.

— Почти съм сигурен — заяви Хич. — Поели са към Портильо.

— Отиваме там, нали? — попитах.

Той кимна.

— Морис урежда полета. Трябва да тръгнем колкото се може по-скоро.

Замислих се върху думите му.

— Значи не е само слух, нали? Говоря за Портильо. Хронолит?

— Не — отвърна той. — Не е само слух. Затова искам толкова бързо да идем там.

15.

На входа на Портильо ни спряха войници, които ни казаха, че градът вече е евакуиран и вътре има само американци, които се шляят като кучета по улиците. Докато се разправяхме с тях, те пропуснаха един конвой на Червения кръст.

Хич не си направи труда да спори с войниците. Вместо това подкара колата на юг, следвайки занемарена и осеяна с пукнатини и дупки магистрала. Каза, че знаел друг път за Портильо, малко по-широк от козя пътека, но ще свърши работа, за да прекараме разнебитения пикап, който бяхме наели на летището.

— И без това сега черните пътища са далеч по-безопасни — увери ни той. — Стига да не спираме. — Хич открай време предпочиташе черните пътища.

— Защо тук? — чудеше се Ашли, докато оглеждаше през прозореца почти пустинния пейзаж, разнообразяван от редки изсъхнали шубраци или някое изоставено ранчо.

Куинистката рецесия бе още по-силно изразена в Мексико, довела до падането на Гонсалес и възстановяването на власт на корумпираната Партидо революционарио институционал. Сиромашията в селските райони се бе върнала до състоянието от миналото хилядолетие. Мексико Сити бе както най-плътно заселеният град на континента, така и най-мръсният и престъпният. В противовес на това Портильо бе малко градче без стратегическа или военна стойност, едно от множеството прашни селища, лишено от просперитет и изоставено на своята неизбежна и бавна гибел.

— Повечето хронолити са извън големите градове — рекох на Ашли. — Разпределението им изглежда напълно случайно и хаотично, ако се изключат големи центрове като Банкок или Ерусалим. Никой не знае защо. Може би е по-лесно да се построи хронолит на открито, където има достатъчно свободно пространство. Или по-малките паметници са издигнати, преди градовете да попаднат в ръцете на куинистите.

Носехме хладилна чанта, натъпкана с вода и достатъчно консерви. Сю Чопра бе останала в Балтимор, за да координира информацията, постъпваща по нейните неофициални канали и от последното поколение наблюдателни спътници. Новината за Портильо този път бе спестена на обществеността. Властите се бояха от поредния приток на поклонници. Но въпреки това се бяха прокраднали слухове в интернет.

Разполагахме с вода и храна за пет дни, което беше повече от достатъчно, защото, според изчисленията на Сю, до момента на появата оставаха по-малко от петдесет часа.



„Козята пътека“ се оказа тесен чакълест път под безоблачното, тюркоазено небе. Бяхме на петнайсетина километра от града, когато се натъкнахме на първия труп.

Ашли настоя да спрем, макар да бе очевидно, че не можем да направим нищо. Но тя искаше да е сигурна. Каза с примрял глас, че трупът имал телосложението на Адам.

Ала този младеж, облечен с мръсна бяла риза и тъмнозелени панталони, бе умрял отдавна. Бяха му смъкнали обувките, заедно с тях часовника, терминала и вероятно портфейла. Черепът му бе строшен с тъп предмет. Трупът бе подпухнал и в напреднал стадий на разложение и очевидно бе привлякъл лешояди, макар в момента по него да се виждаха само мравки, които пълзяха лениво нагоре по дясната ръка.

— Най-вероятно ни чакат още подобни гледки — предупреди ни Хич. — В тази част на страната крадците са повече от мухите, особено след като ПРИ отмени последните избори. Няколко хиляди наивни и беззащитни американски тийнейджъри са примамлива стръв за всеки жаден за кръв и малко плячка негодник южно от Хуарес.

Предполагам, че можеше да го каже и по-деликатно, но какъв смисъл? Доказателството лежеше на песъчливия ръб на пътя, овонявайки околностите.

Погледнах към Ашли. Тя не сваляше очи от мъртвия млад американец. Беше пребледняла, с изцъклени очи.



Ашли бе настояла да дойде с нас и в края на краищата аз се съгласих. Може би бих могъл да измъкна Катлин от кашата, в която сама се бе забъркала, но едва ли щях да се справя с Адам Милс. Дори и да го намеря, заяви Ашли, тя не вярваше, че ще го разубедя да се откаже от поклонението. Вероятно никой не би могъл, но тя поне искаше да опита.

Разбира се, че беше опасно, много опасно, но Ашли бе твърдо решена да ни придружи в това пътуване. Бях съвсем наясно с чувствата й. Понякога подсъзнанието поставя изисквания, които не подлежат на обсъждане. Храбростта няма нищо общо. Не бяхме тук, защото сме храбри. Бяхме дошли, тъй като така трябваше.

Но мъртвият американец бе нагледна илюстрация на всяка истина, която бихме предпочели да не забележим. Истината, че нашите деца са дошли доброволно на място, където подобни неща се случват. Че със същия успех тук можеха да лежат Катлин и Адам. Че не всяко дете, изложено на опасност, може да бъде спасено.

Хич се намести зад волана на пикапа. Аз седнах отзад при Аш. Тя отпусна глава на рамото ми, показвайки умората си за първи път, откакто напуснахме Щатите.

Не бяхме единствените американци, които си проправяха път към Портильо. Подминахме една кола със счупена задна ос, изоставена на пътя. После ни застигна ръждясал едисън с орегонски номер, който вдигаше зад себе си огромни прашни облаци. Малко преди да изкачим последния хълм, се изравнихме със селище от палатки, разпръснати като яйца на насекоми от двете страни на пътя. Отсамната част на града се състоеше предимно от сковани от подръчни материали гаражи, купчини боклуци, бедняшки къщурки и почти непроходим лабиринт от зарязани американски коли. По-нататък се виждаха каменни постройки в колониален стил, хотели с тераси и няколко бензиностанции. Всичко това сега бе в ръцете на куинистите. Имаше поклонници от всички краища на континента, зле облечени и с недостатъчно припаси. Жителите на града го бяха напуснали, с изключение на възрастните и болните, крадците и продавачите на вода. Няколко благотворителни организации бяха оборудвали пунктове за раздаване на храна, но запасите им очевидно не бяха достатъчни за растящото множество. Армейската блокада не допускаше търговци с надеждата, че гладът ще прогони поклонниците.

Ашли оглеждаше цялата тази обгърната в прашна завеса „Мека“ с нескрито отчаяние.

— Дори да са тук — промълви тя, — как ще ги открием?

— С ходене, ето как — отвърна Хич. — Но първо трябва да се приближим.

Спуснахме се надолу по хълма и спряхме до една разбита бетонна площадка. Тук миризмата на човешкото множество бе далеч по-осезаема и Ашли запали цигара, несъмнено, за да се отърве от нея.



Хич паркира до една барака на около половин миля вън от града. Пикапът бе скрит от главния път зад жив плет и купчина птичи тор.

Хич бе купил оръжия, след като преминахме границата, и настоя да ни покаже как се борави с тях. Никога досега през живота си не бях стрелял — бях израсъл в десетилетие, в което оръжията се заклеймяваха, — но Хич бе взел за мен пистолет с пълен пълнител и ми показа как се сваля предпазителят и как се държи правилно оръжието.

Идеята бе двамата с Ашли до стоим в пикапа и да охраняваме храната, водата и самата кола, докато Хич обиколи Портильо и намери Адам и групата му. Ашли искаше да идем право в града, но Хич отказа категорично. Пикапът бе нашето единствено средство за измъкване и трябваше на всяка цена да бъде опазен, щяхме да сме безполезни за Катлин и Адам без него.

Хич взе своя пистолет и се отдалечи към града. Гледах го, докато се изгуби в здрача. После се върнах в пикапа, заключих вратите и се настаних отпред до Ашли, където тя вече бе извадила термоса с кафе и сандвичи. Нахранихме се мълчаливо, докато отвън светлината на деня бързо се топеше. Изгряха звезди, блещукащи ярко въпреки маранята и прашните облаци, вдигани от вятъра.

Ашли отново опря глава на рамото ми. Никой от двама ни не бе успял да се изкъпе, откакто влязохме в Мексико, и това се усещаше, но точно сега нямаше значение. Топлината и допирът — ето кое ни интересуваше.

— Най-добре да спим на смени — рекох.

— Не смяташ ли, че тук е опасно?

— Тъкмо това мисля.

— Съмнявам се, че бих могла да заспя.

Но още докато го казваше, тя сподави една прозявка.

— Прехвърли се отзад — предложих. — Завий се с одеялото и затвори очи.

Тя кимна и се прехвърли на една от задните седалки. Останах на кормилото, с положен до мен пистолет, завладян от самота и безпомощност. От това разстояние градската глъчка се чуваше съвсем ясно. Общ монотонен тътен, сбор от човешки гласове, музика, пукот на разпалени огньове, смях и писъци. Наподобяваше някакво зловещо празненство по случай края на света. Спасител или разрушител, Куин вече владееше утрешния ден и дните след него, бъдещето му принадлежеше, поне в умовете на поклонниците. Този път обаче те нямаше да останат разочаровани: хронолитът щеше да се появи, точно както бе предсказано, Куин щеше да постави първия си знак на североамериканска земя. Вероятно по-голямата част от тези поклонници щяха да загинат от термичната вълна или от взрива, но дори да го знаеха, в което се съмнявах, едва ли ги беше грижа. В края на краищата това бе като лотария. Голям риск и големи награди. Куин щеше да възнагради верните… или поне оцелелите от тях.

Не преставах да се чудя как е възможно Кати да е повярвала на цялото това безумие. Тя беше надарена с богато въображение и бе израсла в самота. Освен това бе наивна — недостатък в този свят.

Дали Кати наистина вярваше в Куин? В някаква негова версия, която сама бе измислила, за да прогони самотата и неувереността. Или всичко това бе само приключение, мелодраматично бягство от строгата обител на Уитман Делахънт?

Едва ли щеше да се зарадва, че съм тук. Но бях готов да я отведа от това кошмарно място, дори да се наложи да прибягна до сила. Не можех да я накарам насила да ме обича, но бих могъл да й спася живота. Засега и това ми стигаше.

Тъмнината навън се сгъстяваше. Шумът откъм Портильо ту отслабваше, ту се надигаше като налудничав ритъм или морски прибой. Към него постепенно се прибави и свирнята на щурците откъм шубрака встрани от пътя. Сипах си още малко кафе и излязох навън да се облекча. Когато отново затворих вратата, Ашли се размърда и промърмори нещо насън.

По пътя нямаше почти никакво движение, освен редки поклонници, крещящи през прозорците на своите коли. Никой не ни забеляза, никой не спря наблизо. Бях задрямал, когато Ашли ме потупа по рамото. Часовникът на таблото показваше 2,30.

— Мой ред е — рече тя.

Не възразих. Показах й къде съм поставил пистолета и се изтегнах на задната седалка. Одеялото бе още топло от тялото й. Заспах веднага щом затворих очи.



— Скот?

Тя ме буташе леко, но настойчиво.

Скот!

Надигнах се и забелязах, че Ашли се е навела към мен през седалката. Тя прошепна:

— Навън има някакви хора. Чуй!

Обърна се и се наведе, за да не подава глава над вратата. Тъмнината не беше непрогледна. В небето сияеше сърповидна луна. В първия момент не долових нищо. После, някъде съвсем наблизо, женски стон, последван от сподавен смях.

— Ашли… — рекох.

— Дойдоха преди минута. Една кола по пътя. Отбиха и спряха, после се чуха малко викове. И след това — не виждах добре, докато не нагласих огледалото, и дори тогава едно дърво ми пречеше, — но изглежда някой изскочи от колата и падна. Мисля, че беше жена. Тя побягна в полето и двама мъже я последваха.

— Колко е часът? — попитах.

— Точно четири.

— Дай ми пистолета, Аш:

Тя ми го подаде неохотно.

— Какво ще правим сега?

— Какво ще правим ли? Аз ще взема пистолета и ще изляза от пикала. Когато ти дам сигнал, включваш дългите светлини и палиш двигателя. После ще видим.

— Ами ако с теб се случи нещо?

— Изчезваш оттук колкото се може по-бързо. Ако се случи нещо с мен, това означава, че и те са въоръжени. И не бива да оставаш тук, ясно?

— И къде да ида тогава?

Резонен въпрос. В Портильо? Обратно в лагера с помощите? При военните на пътя? Не знаех какво да й кажа.

Но тогава жената отвън изпищя отново и не можех да прогоня мисълта, че това е Катлин. Макар че гласът не приличаше на нейния. Всъщност, не бях я чувал да пищи от съвсем малка.

Заръчах на Ашли да бъде нащрек и че важното е да се измъкне оттук — може би да скрие пикапа по-близо до града и да изчака сутринта и Хич.

Излязох навън и затворих тихо вратата. Отдалечих се на няколко крачки и й дадох знак да запали фаровете.

Дългите светлини на пикапа пронизаха мрака на нощта като военни прожектори, а двигателят изрева с гласа на разярено животно. Жената и двамата й нападатели замръзнаха по местата си само на десетина метра от мен.

И тримата бяха млади, вероятно на възрастта на Адам. Очевидно ставаше въпрос за изнасилване. Жената лежеше по гръб в храстите, единият от мъжете й притискаше ръцете, докато вторият я разкрачваше. Тя бе обърнала лице настрани от светлината, докато двамата мъже завъртяха глави като прерийни кучета, подушили хищник.

Не изглеждаха въоръжени, а оръжието в ръката ми придаваше допълнителна увереност. Вдигнах пистолета и го насочих към тях. Готвех се да им заповядам да станат — такъв бе планът, — но бях прекалено нервен, пръстът ми трепна върху спусъка и пистолетът неочаквано изгърмя.

Едва не го изпуснах. Не знаех къде е отишъл куршумът… във всеки случай не уцели никого. Но ги уплаши. Все още бях полузаслепен от блясъка, но успях да проследя бягащите към колата младежи. Не знаех дали да не стрелям още веднъж. (По-късно Хич ми каза, че спусъкът на пистолета бил специално омекотен за бърза стрелба.)

Мъжете скочиха в колата с изненадващо бързи движения. Ако имаха оръжие вътре, сигурно щях да загазя — тъкмо това ми хрумна, когато двигателят оживя и колата се понесе към града, хвърляйки зад себе си чакъл.

Остана само момичето.

Извърнах се към нея, като се стараех да държа оръжието насочено надолу. Едва сега почувствах, че китката ме наболява от отката.

Момичето се бе надигнало в светлината на фаровете и закопчаваше разкъсаните си джинси. Тя ме погледна с изражение, което не можах да определя — смесица от страх и срам, предполагам. Беше съвсем млада. Сълзите бяха размазали мръсотията по бузите. Тялото й бе слабо, почти мършаво и под лявата й гърда се виждаше кървава резка.

Прокашлях се и произнесох:

— Отидоха си… вече си в безопасност.

Може би не говореше английски. Или просто не ми повярва. Обърна се и побягна към храсталаците успоредно на пътя, досущ като ранено животно.

Направих няколко крачки, но не я последвах. Нощта бе твърде тъмна и не исках да изоставя Ашли.

Надявах се момичето да намери по-сигурно място, но ми се струваше малко вероятно.



След случилото се повече не можах да заспя. Седнах отпред при Ашли, възбуден и напомпан с адреналин. Тя пъхна цигара в устата си и я запали с миниатюрна газова запалка. След известно време, когато на хоризонта се появи малка светло-синя ивица, проговори:

— Не бива да я разпитваш. Говоря за Катлин.

— За какво да я разпитвам?

Въпросът ми, разбира се, беше глупав.

— Навярно този съвет е излишен. Едва ли точно аз съм родител за пример и прочее. Но когато Катлин се върне, не я питай нищо. Може би ще пожелае да разговаря с теб, а може би няма, но нека решението да бъде нейно.

— Но ако й е нужна помощ…

— Ако й трябва помощ, тя ще ти каже.

Повече не продължих по тази тема. Не исках да разсъждавам върху това какво може да се е случило с Кати. Ашли бе казала, каквото имаше да казва и се извърна към прозореца, оставяйки ме насаме с мислите ми.

И двамата задрямахме, след като слънцето се показа и в колата стана топло. Малко по-късно Хич почука на прозореца и ни стресна в съня. Ашли посегна към пистолета, но аз я улових за ръката.

Свалих стъклото на прозореца.

— Ама че сте ми пазачи — засмя се Хич. — Можех да ви видя сметката и на двамата.

— Намери ли ги?

— Катлин е тук. Адам също. Ще ми дадете ли нещо за ядене? Чака ни сериозна работа.

16.

Спуснахме се в градчето бавно, пълзейки сред тълпата, по единствения проход между паркираните или изоставени коли на поклонници. Въпреки че бе ранна утрин, пътят бе претъпкан като на градски карнавал и донякъде приличаше на нещо подобно, макар участниците да имаха странно смирен вид, което бе естествено след тежката нощ. Някои се мотаеха безцелно наоколо, други лежаха в спалните си чували или подаваха глави от палатките си. Продавачите на вода си проправяха път през тълпата, нарамили издути найлонови торбички. От прозорците и терасите на сградите висяха куинистки знамена и символи. Градските тоалетни бяха задръстени и по улицата се носеше нетърпима смрад. Повечето поклонници бяха пристигнали през последните три дни, но Хич ни каза, че вече имало отделни случаи на дизентерия.

Адам и компания се бяха разположили на бивак западно от главния път. През нощта Хич бе разменил няколко думи с Адам, но не и с Кати, макар да се бе уверил, че тя е тук. Адам се бе съгласил да разговаря с Ашли, но, изглежда, не желаеше да ми позволява да се срещам с Кати. По всичко личеше, че той е главатарят на групата и говореше от името на останалите — факт, който накара Ашли да сведе глава и да промърмори нещо под нос.

В покрайнините на Портильо забелязахме и представители на пресата, скрити зад непроницаемите стъкла на бронираните си фургони. Изпитвах смесени чувства към тях. Според интерпретациите на Сю за хронолитите и метапричинността, медиите действаха като важен усилвател в обратната връзка. Тъкмо те разпространяваха в глобален аспект изображението на тези артефакти, чиято едничка цел бе да втълпят в колективното съзнание идеята за несъкрушимостта на Куин.

Но имаше ли друга възможност? Забрана, ограничение на информацията? В това се състоеше гениалността на куинистките паметници — те бяха гротескно очебийни, невъзможно бе да бъдат пренебрегнати.

— Когато идем там — поде Хич, — оставете на мен да говоря. Пък после ще решаваме.

— Ама че план — подметнах.

— По-добър засега нямаме.



Паркирахме пикапа колкото се може по-близо до палатковия бивак на Адам и неговите приятели. Палатките имаха нелепо крещящи цветове, в контраст с общата сивота на това място — сини, червени и жълти гъби, израсли върху черната земя. Ашли въртеше глава, търсейки Адам. От Катлин нямаше и следа.

— Останете тук — рече Хич. — Отивам да преговарям.

— Да преговаряш? — повтори обидено Ашли.

Хич я погледна строго, сетне затвори вратата зад себе си.

Той измина няколко крачки до една сребриста палатка и извика някого вътре. След секунди чергилото се повдигна и Адам Милс излезе навън. Познах го заради начина, по който Ашли си пое дъх.

Беше облечен в посивели от прах военни панталони и имаше съвсем здрав вид. Беше слаб и висок почти колкото Хич и носеше на гърба си черна раница. Дори не погледна към пикапа, просто чакаше да чуе какво ще му каже Хич. Не можех да разгледам лицето му подробно, но очевидно бе напълно спокоен и не изглеждаше изплашен от каквото и да било.

Ашли посегна към дръжката на вратата, но аз я спрях.

— Дай му минутка.

Хич продължаваше да говори. После заговори Адам. Хич извади навити на руло банкноти и ги подаде на младежа.

— Какво, да не би да го подкупва? — подскочи Ашли. — Той подкупва Адам?

Казах й, че ми прилича точно на това.

— За какво? За да видиш Кати? И аз да се срещна с него?

— Не зная, Аш.

— Божичко, това е толкова… — тя преглътна, останала без думи.

— Живеем в странни времена. Нормално е да се случват странни неща.

Тя се отпусна на седалката, видимо унизена, и не продума, докато Хич не ни повика. Когато излязохме, първо заключих колата и задействах алармата. Въздухът бе сух, но вонята — все така нетърпима. На няколко крачки от нас младеж зариваше с лопата канавка, която през нощта бе служила за нужник.

Ашли доближи колебливо Адам. Имах чувството, че се бои да го заговори, сега, когато дългоочакваният миг бе настъпил… сякаш дори се страхуваше да се изправи пред него. Тя сложи ръка на рамото му и го погледна в очите. Адам отвърна с равнодушен поглед. Беше млад, но несъмнено вече не беше дете. Не отстъпи, нито омекна, просто чакаше Ашли да заговори, за което, предполагам, му беше платил Хич.

Двамата се отдалечиха на няколко крачки, от другата страна на палатката. Хич се наведе към мен:

— Изгубена кауза, мамка му. Само че тя още не го знае.

— А къде е Кати?

Той махна към една жълта палатка.



Кой знае защо си спомних за хронолита от Кайро, преди три години. Сю Чопра се бе сдобила със записи на събитието от дузина различни ъгли, във всички негови етапи — затишието преди появата, студената вълна и термичните ветрове, колоната от лед и прах, димяща насред синьото небе, и накрая самият хронолит, ослепително ярък, щръкнал в покрайнините на града като забит в скала меч.

(И кой ще извади меча от камъка? Онзи, който има чисто сърце, навярно. Отсъстващи родители и провалили се съпрузи не влизат в сметката.)

Това, което ме бе поразило от Кайро, бе въпиющото несъответствие — нагорещената като пещ пустиня и ледът. Слоевете омешана история, модерните небостъргачи, издигнати върху останките от хилядолетно династично господство и този нов паметник на огромния и недостъпен Куин, подобно на фараон върху своя студен трон.

Не зная откъде се появи в ума ми това изображение. Вероятно, защото това измъчвано от суша и жега мексиканско градче предстоеше да получи своята собствена порция лед, а може би заради едва доловимия леден полъх във вятъра, тръпката на предчувствието, горчивото ухание на бъдещето.

— Катлин? — повиках я тихо.

Нов полъх раздвижи чергилото. Коленичих и пъхнах вътре глава.

Кати беше сама и тъкмо се измъкваше от гнездото мръсни завивки. Тя премигна към нахлуващата отвън светлина. Лицето й бе измършавяло. Клепачите й се повдигнаха уморено.

Изглеждаше по-възрастна, отколкото я помнех, но предположих, че донякъде е и заради всичко онова, което бе преживяла през последните дни, заради глада и тревогата. Но нямаше съмнение, че се е отдалечила от мен, надраснала е спомена, който имах от времето преди Минеаполис.

Тя ме разглежда доста дълго и по лицето й пробягаха недоверчивост, подозрение, благодарност, облекчение и вина. Накрая каза:

— Татко?

Аз едва успях да промълвя името й. Вероятно не беше необходимо повече. Тя разтвори ръце и се сгуши в мен. Видях синини по китките й, дълбока рана, която тръгваше от рамото и достигаше почти до лакътя и бе покрита с едва засъхнала кръв. Но не попитах за тези неща, защото разбирах колко мъдър бе съветът на Ашли: аз не можех да я променя. Само да се опитам да я задържа.

— Дойдох да те прибера у дома — рекох.

Тя не смееше да срещне погледа ми, но я чух да прошепва:

— Благодаря ти.

Нов полъх на вятъра накара чергилото да заплющи и Катлин потрепери. Казах й да се облича колкото може по-бързо. Тя извади чифт парцаливи джинси и развлечено наметало.

Аз също потреперих и изведнъж си дадох сметка, че въздухът е малко по-студен от очакваното за слънчева утрин — неестествено студен.

Отвън Хич вече ме викаше.



— Качи я в пикапа — нареди ми той. — И побързай. Не съм се уговарял за това — той разреши само да говорите, но не и да я откараш. — Хич се обърна срещу вятъра. — Имам усещането, че нещата се случват по-бързо от очакваното.

Катлин се отпусна на задната седалка и се уви в одеяло. Посъветвах я за всеки случай да държи главата си ниско. Хич заключи и отиде да прибере Ашли.

Кати подсмърчаше, но не само, защото плачеше. Оплака ми се, че пипнала някаква болест, грип или чревен вирус от водата, която едва ли беше пречистена. Тя се изкашля в шепата си.

Навън палатките, чергилата и навесите се накланяха под усилващия се напор на вятъра. Наизлизаха поклонници, примамени от промяната във времето — смутени момчета и момичета в куинистки униформи, които засенчваха очи с длани, докато несъмнено се питаха дали тези пориви не са предзнаменование за свещеното събитие, дали не възвестяват близката поява на самия хронолит.

И вероятно бяха прави. Ерусалимският Куин се бе появил далеч по-решително и с по-малко предупреждения от този, но вече бе известно, че явлението варира от място на място (и от момент на момент) по своята интензивност, продължителност и разрушителност. Изчисленията на Сю Чопра се базираха на не съвсем сигурни сателитни данни и допустимата грешка бе от порядъка на няколко часа.

С други думи, намирахме се в смъртна опасност.

Нов силен порив разлюля пикапа й накара Катлин да вдигне глава. Тя залепи лице на страничния прозорец, загледана към галопиращите из пустинята облаци.

— Татко, това да не е…

— Не зная — прекъснах я аз.

Погледнах към Аш, но тя бе скрита някъде в тълпата. Питах се на какво разстояние сме от центъра на Портильо, но беше невъзможно да преценя… предполагах, че имаше около миля. Освен това нямах никаква представа къде точно ще се появи хронолитът, никакъв начин да преценя дали сме в опасната зона.

Казах на Кати да остане под одеялото.

Тълпата отново се раздвижи, сякаш поклонниците следваха нечута команда, от палатките към прашния път и от там към града. Зърнах за миг черната брада на Хич, после самия него, Ашли и Адам.

Изглежда Хич спореше с Ашли, а тя със сина си, защото го държеше за ръцете и очевидно го молеше за нещо. Адам стоеше неподвижно, с развети от вятъра руси къдрици, но видимо изпитваше досада от докосването й. По нищо не личеше да е преживявал лишения през последните дни. Местеше равнодушен поглед между лицето на майка си и потъмняващото небе. После се извърна и извади подплатен елек от раницата си.

Не зная какво му бе казала Ашли — по-късно тя не пожела да обсъжда този въпрос с мен, — но дори от разстояние беше съвсем ясно, че Адам няма да се върне с нас. Цял един живот, изпълнен с неудовлетвореност, бе втъкан в езика на жестовете на тази среща. Ашли просто отказваше да признае пред себе си — докато теглеше сина си и го умоляваше, — че Адам не дава пукнат грош за желанията и чувствата й и това съвсем не е от вчера, че може би дори се е родил такъв. В момента тя не беше нищо повече от досадна пречка между него и едно наистина интересно събитие, което, изглежда, вече започваше, а именно материализираната изява на Куин, на идеята или мита, в които той бе инвестирал цялата си вяра.

Ето, че Хич се намеси и задърпа Ашли, опитвайки се да я поведе назад към пикапа. Беше присвил очи от силния вятър и движенията му бяха станали трескави. Ашли сякаш не го забелязваше, но когато Адам се откъсна от нея, щеше да падне на колене, ако Хич не я бе задържал.

Тя вдигна очи към сина си и произнесе нещо съвсем кратко. Може би беше името му, също както аз бях извикал Катлин. Не съм сигурен, защото воят на вятъра бързо се усилваше, но предполагам, че е било така.

Преместих се зад кормилото на пикапа. Катлин изстена отзад под одеялото.

Хич довлече Ашли до пикапа и я натика отзад, сетне се настани на седалката до мен. Без да зная кога, вече бях запалил двигателя.

— Карай бе, мама му стара! — извика Хич.

Но беше почти невъзможно сред увеличаващата се тълпа от поклонници. Ако Адам се бе разположил малко по-близо до Портильо, щяхме да заседнем окончателно. Изпълзяхме съвсем бавно до края на пътя и от там се отправихме на запад, където тълпата постепенно се разреждаше.

Но небето бе съвсем притъмняло и вече беше много студено, а прахолякът пред нас ограничаваше видимостта едва до няколко метра.

Нямах никаква представа накъде може да води пътят. Това не беше посоката, от която бяхме дошли. Попитах Хич, но той също каза, че не знае, картата бе някъде отзад, пък и едва ли щеше да ни помогне, тъй че нямахме почти никакъв избор.



Прашната буря бе покрила предното стъкло с плътен слой пясък и съдейки по звуците, които издаваше двигателят, затрудняваше работата му. Затворих прозореца и включих отоплението на максимално. Всички бяхме плувнали в пот. Черният път ни изведе при дървено мостче над пресъхнало корито на поток. Мостът беше съвсем паянтов, поклащаше се от поривите на вятъра и беше повече от ясно, че няма да издържи тежестта на колата. Хич каза:

— Спусни се в дерето, Скоти. Поне ще разполагаме с някаква преграда между нас и Портильо.

— Брегът е доста стръмен.

— Да имаш по-добра идея?

Свърнах встрани от пътя, прегазих изсъхналите шубраци и се спуснах по наклона. Пикапът се залюля, лампите на таблото примигнаха и вероятно щяхме да се преобърнем, ако не стисках кормилото с желязна ръка — движен по-скоро от инстинкта за самосъхранение, отколкото от умение. Хич и Ашли мълчаха, но Катлин нададе уплашен вик, погълнат от воя на вятъра. Тъкмо бяхме стигнали плоското дъно на каменистото корито, когато над нас профуча изтръгната от корените акация като вкочанена черна птица. Дори Хич зяпна при тази гледка.

— Студено ми е — изстена Катлин.

Ашли извади последните одеяла, даде две на Катлин и едно на нас. В пикапа миришеше на прегоряла изолация, но въпреки това температурата почти не се бе покачила. Бях наблюдавал от разстояние термичния шок в Ерусалим, но нямах представа колко болезнен може да е този внезапен студ, който сякаш извираше направо от сърцето.

Енергия, извлечена право от обкръжаващата среда от сила, която бе в състояние да прехвърля исполински предмети назад във времето. Нов, още по-силен вятър нахлу в дерето и небето придоби цвета на рибени люспи. Бяхме взели термоизолиращо облекло и сега Хич го извади и го раздаде на всички. Якето на Катлин бе твърде голямо за нея.

Изведнъж бях споходен от ужасяваща мисъл и посегнах към дръжката на вратата.

— Скоти? — погледна ме Хич.

— Трябва да източа радиатора — рекох. — Замръзне ли водата, оставаме без транспорт.

Бяхме постъпили предвидливо, наливайки водата в найлонови торби, които имаха свойството да се разширяват при необходимост. Освен това бяхме заредили радиатора с антифриз. Но не предполагахме, че ще сме толкова близо до мястото на появата. Едно рязко снижаване на температурата вероятно щеше да изведе от строя охладителната система на двигателя.

— Не зная дали моментът е подходящ.

— В такъв случай ми пожелай късмет. И ми подай кутията с инструменти.

Измъкнах се навън сред оглушителния грохот. Вятърът затръшна вратата зад мен. Идваше през коритото от юг, подхранвайки стремителните термоклинали на пристигащия хронолит. Въздухът се задушаваше от прах и пясък. Прикрих очите си с ръка и ги присвих, колкото да мога да се ориентирам. Пипнешком се добрах до предния капак.

Пикапът бе спрял под остър ъгъл, опирайки предница в песъчливото дъно. Докато прикляках до колата, небето се озари от бледорозово сияние. Термоякето успяваше да запази в приемливи граници телесната ми температура, но дъхът ми се превръщаше в скреж, а пръстите ми бързо изгубиха чувствителността си. Беше късно да се връщам за ръкавици. Успях да отворя кутията с инструменти и да извадя отвътре гаечен ключ.

Радиаторната система се източваше отдолу, с отвъртането на пробка. Наместих ключа в пробката, но тя отказа да се завърти.

„Трябва ми опора“ — помислих и запънах крака в колелото, изтегляйки ключа, сякаш беше гребло на лодка. Воят на вятъра бе оглушителен, но под него долавях друг звук — тътнежа на появата, а после и земния трус от контакта, силен ритник направо от недрата на земята.

Пробката най-сетне се отвъртя и тупна в пясъка.

Последва я тънка струйка антифриз, който почти веднага замръзна — достатъчно, за да облекчи напрежението в системата, макар че, ако нямахме късмет, ледът би могъл да повреди тръбите.

Опитах се да стана и установих, че не мога.

Допълзях до тясното укритие, оформено между пясъчната купчина и шасито на пикапа. Главата ми бе толкова натежала, че вече не можех да я държа изправена, успях само да пъхна вкочанените си пръсти под якето и малко след това изгубих съзнание.



Когато отворих очи, вятърът бе утихнал, а аз се намирах в пикапа.

Слънчева светлина огряваше ледената коричка върху предното стъкло. От решетката на таблото бликаше постоянен поток от затоплен въздух.

Надигнах се, все още разтреперан. Ашли беше в съзнание и търкаше ръцете на Катлин и това ме разтревожи, но Аш побърза да ме успокои:

— Всичко е наред. Важното е, че диша.

Хич Палей ме бе прибрал вътре веднага след първия термичен шок. В момента бе под колата и поставяше обратно пробката, която бях развил. Той се надигна, надзърна през замръзналото стъкло и ми даде знак, че всичко е наред.

— Размина ни се май — рече Ашли. Гласът й беше дрезгав и едва сега осъзнах, че гърлото ми е изсъхнало и болезнено при преглъщане, със сигурност заради свръхохладения въздух, който бях вдишал. Дробовете също ме наболяваха, някъде във върховете. Имаше засъхнала кръв по пръстите ми, вероятно на местата, където гаечният ключ бе охлузил кожата. Но Ашли имаше право. Беше ни се разминало.

Кати изстена отново.

— Нека остане завита — рече Аш. — Тя е болна, Скоти. Дано да не е пневмония.

— Трябва час по-скоро да я откараме в болница. — Което означаваше първо да се изкатерим обратно по брега. Не бях сигурен, че ще се справим.

Когато посъбрах малко сили, отворих вратата и излязох навън. Въздухът бе доста по-топъл отпреди и изненадващо свеж, ако се изключи мъглата от фини частици, които се стелеха наоколо, подобно на ситен сняг. Но вятърът бе отнесъл по-голямата част от ледената мъгла на изток.

Камъните и пясъкът на дъното на изсъхналия поток бяха покрити с димяща скреж. Изкатерих се по брега и погледнах назад към градчето — към това, което бе останало от него.

Портильоският Куин все още бе обгърнат в лед, но несъмнено щеше да е един от големите. Този път фигурата бе изправена, с протегната ръка, сякаш призоваваше масите да го последват.

Градчето лежеше в краката му, скрито донякъде от мъгла, но очевидно напълно разрушено.

Радиусът на термичния шок бе огромен. Почти всички поклонници бяха загинали, както предполагах, виждах само отделни машини да пъплят в далечните покрайнини на града, навярно подвижни станции на Червения кръст.

Ашли се изкатери задъхана по склона. Дъхът й секна за кратко, когато видя мащабите на разрушението. Устните й трепереха. Лицето й бе покрито с кафеникав, мокър от сълзи прах.

— Може би и той се е спасил — чух я да шепне, имайки предвид Адам.

Отвърнах, че е възможно.

Но дълбоко в себе си се съмнявах.

17.

Придвижвайки се по черни пътища и пътеки за добитък, успяхме да заобиколим покрайнините на димящите руини на Портильо и да излезем най-сетне на главния път.

Отвъд чертите на града застигахме отделни групички оцелели, мъртвите без никакво съмнение бяха останали под разрушените останки на града. Много от тях накуцваха, пострадали от измръзване. Някои бяха заслепени от ледените кристали, други имаха рани от разхвърляните от вятъра отломки. Вече не изглеждаха така агресивни и заплашителни и на няколко пъти Ашли настоя да спрем и да им раздадем одеяла. А също и да попитаме за Адам.

Но никой от тези младежи не бе чувал за него, а и точно сега имаха други грижи. Молеха ни да предадем съобщения, да потърсим родители или приятели в Лос Анжелис, Далас, Сиатъл… Този парад на всеобщо нещастие беше ужасно потискащ и по някое време Ашли се усмири, макар че не спираше да шари с очи сред поклонниците, надявайки се да зърне сина си. Продължаваше да се оглежда дори когато вече бяхме на разстояние, което не би могъл да измине и здрав човек. Видът на стичащите се към Портильо линейки и камиони с помощи донякъде успокои глождещата я съвест, но не и сълзите й. Тя се облегна на седалката и само от време на време се навеждаше над Катлин.

Страховете ми за Катлин обаче постепенно се задълбочаваха. Тя беше по-зле, отколкото предполагах, и термичният шок бе допринесъл за развитието на болестта. Ашли измери температурата й с термометър от аптечката на колата, намръщи се и я накара да изпие няколко таблетки антипиретик. Наложи се да спираме, за да може Катлин да облекчи раздутите си черва, и всеки път, докато се тътреше към пикапа, тя изглеждаше все по-слаба и изтощена.

Трябваше час по-скоро да я закараме в свястна болница. Хич позвъни на Сю Чопра и й съобщи, че сме добре, но Катлин е болна. Сю препоръча да прекосим границата, ако е възможно, преди да потърсим медицинска помощ, тъй като без документи не бе изключено да приберат Катлин в затвора. Граничният пункт при Ногалес бе затворен — носеха се слухове, този път фалшиви, за предстояща поява на хронолит, — но Сю обеща да прати някого, който да ни прекара през границата. В болницата в Тусон имаше подготвена стая за Кати.

Ашли й направи инжекция с широкоспектърен антибиотик и момичето за щастие проспа целия горещ следобед. Двамата с Хич се сменяхме на волана.

Мислех си за Ашли. Току-що бе изгубила сина си, поне така смяташе. Забележително бе какви грижи полага за Кати, като се има предвид мъката, която изпитваше. Кати отвръщаше инстинктивно с благодарност. Беше положила главата си в скута на Аш.

И тогава изведнъж осъзнах, че обичам и двете.



Послушах съвета на Ашли. Нито тогава, нито по-късно разпитвах Катлин за сполетялото я по време на пътешествието.

Може би трябва да ви разкажа по-подробно. Имаше моменти, например докато седях до леглото й в болницата в Тусон и очаквах да дойде докторът, когато едва се сдържах. Не я попитах направо какво й се е случило в Портильо, а само защо е решила да тръгне — какво я бе накарало да напусне дома си, в компанията на тип като Адам Милс.

Тя само извърна глава, за да прикрие срама си. Косата й се разсипа върху възглавницата и погледът ми се спря на тънкия, едва забележим белег зад ухото, единствената следа от кохлеарната операция.

— Всичко, което исках, бе животът да е малко по-различен — рече след известно време.



Ашли остана с мен в Тусон, докато Кати се възстанови.

Наехме стая в мотела и изкарахме една целомъдрена седмица. Страданието, което изпитваше Ашли, бе дълбоко лично, но тя се стараеше всячески да го прикрива. Имаше дни, когато изглеждаше съвсем нормално и дори ми се усмихваше, посрещайки ме на вратата, след като бях прескочил до китайския ресторант за готова храна. Сигурен съм, че дълбоко в себе си бе съхранила надеждата, че Адам е оцелял (макар че отказваше да обсъжда с когото и да било тази възможност и не понасяше да се споменава името му).

Ала през цялото време оставаше смълчана и смирена. Спеше следобед и не спираше да се върти през нощта, често седеше пред екрана на терминала, с изключен звук, за да не ми пречи.

Въпреки всичко това съдбите ни бяха преплетени. Изглежда, бе ни писано да имаме общо бъдеще.

Но дори за това не говорехме. Всички наши разговори бяха банални. С изключение на един, когато излизах до един денонощен магазин на ъгъла. Попитах я дали иска нещо.

— Искам цигара — отвърна тя с изопнато лице. — И си искам сина.



Кати остана в болницата още една седмица, но постепенно възстановяваше сили и скоро й направиха нови изследвания. Посещавах я всеки ден, но се стараех да не се задържам — струваше ми се, че тя предпочита така.

При последното ми посещение, преди да бъде изписана, Катлин и нейният лекуващ лекар споделиха някои лоши новини с мен.

Не исках да безпокоя Ашли с това — поне засега. Когато се прибрах в стаята, заварих я в доста добро настроение. Изведох я на вечеря, макар и не далече — в ресторанта на мотела. Поръчах мексиканска храна и кафе. Рисунките на индианци от племето навахо и биволските черепи допринасяха за успокояващото въздействие на иначе безвкусната украса.

Ашли започна да ми разказва (изведнъж бе изпаднала в настроение да говори) за детството си, за времето, преди да се омъжи за Такър Келог, но спомените й изглеждаха безпорядъчни и фрагментарни като разбъркани снимки. Сух, ветровит ден в Сан Диего, двете с майка й на пазар за пердета. Училищна екскурзия до зоопарка. Първата й година в Минеаполис, колко била стресната от зимните бури, задръстените от снегове пътища и преспите. Стари предавания, които обичала да гледа — „Някой ден“, „Синият хоризонт“, „Семейството на следващата седмица“.

По време на десерта тя ми каза:

— Разговарях с Червения кръст. Все още имат пункт в Портильо — правят списъци и преброяват мъртвите. Ако Адам е жив, не се е регистрирал в нито една от агенциите. От друга страна, ако е мъртъв… — тя замълча и преглътна, опитвайки се да изглежда спокойна. — Ако е така, поне все още не са идентифицирали тялото му, а те са доста добри в това. Позволих им да използват записа на неговия геном от медицинския картон. Досега няма съвпадение. Така че не знам дали е жив, или е мъртъв. Но осъзнах нещо друго.

Очите й блеснаха. Побързах да я прекъсна:

— Не е необходимо да говорим за това.

— Не, Скоти, всичко е наред. Това, което разбрах, е, че жив или мъртъв, за мен е изгубен. Може би ще го видя отново, може би не, но това зависи от него — ако е жив, имам предвид. Точно това се опитваше да ми каже в Портильо. Не смятам, че ме мрази. Но вече не е мой син, поне той не се чувства такъв. Вече принадлежи изцяло на себе си. — Тя помълча малко, допи кафето и отказа на сервитьорката, когато й предложи още. — Той ми даде нещо.

— Адам ли?

— Да. В Портильо. Каза, че ми го оставя за спомен. Ето, виж.

Тя извади носна кърпичка от чантата и я разгъна. Вътре имаше огърлица, евтина изработка, с медальон. Медальонът приличаше на буца от разтопена и смачкана пластмаса, с дупка, през която да преминава веригата. Беше доста грозна.

— Каза, че я купил от уличен търговец в Портильо. Била нещо като светиня. Камъкът не е камък, а…

— Реликва от поява.

— Точно така го нарече Адам.

Появата на всеки хронолит създава странни отломки. Резките промени в температурата и налягането близо до района на контакт водят до замръзване, напукване, смачкване и изкривяване на материалите. Търсачите на сувенири продават подобни предмети на лековерните поклонници, въпреки че повечето от тях са фалшификати.

— Това е от Ерусалим — добави Ашли. — Поне така твърдят.

Ако е истина, безформената буца можеше някога да е била полезен предмет — дръжка на врата, преспапие, химикалка или гребен.

— Дано не е — рекох.

Ашли посърна.

— Мислех, че ще се заинтересуваш. Ти си бил там, в Ерусалим, когато това се е случило. Не е ли съвпадение?

— Не обичам подобен род съвпадения.

Обясних й накратко теорията на Сю за тау-турбуленцията. Допълних, че ми се е случвало да попадам доста често в турбуленции и че те са променили живота ми по начин, който не ми харесва.

Ашли беше смаяна. Тя повтори бавно израза „тау-турбуленция“ сякаш го опитваше на вкус.

— Възможно ли е да я прихванеш от нещо подобно? — попита накрая.

— Съмнявам се, Ашли. Това не е болест. Във всеки случай едва ли е заразно. Просто не обичам да говоря за това.

Тя прибра огърлицата в кърпата и я пъхна обратно в чантата.

Върнахме се в стаята на мотела. Ашли включи видеопанела, но не прояви интерес към предаванията. Аз зачетох книга. След известно време тя дойде в леглото и ме целуна — не за първи път, но по-страстно, отколкото досега.

Беше толкова хубаво да я държа в обятията си, да се притискам към дребното й гъвкаво тяло.

По-късно вдигнах завесите и двамата останахме да лежим, загледани в светлините на нощния трафик, които бяха като парадно шествие с факли. Ашли ме попита как е минало посещението при Кати.

— Тя е по-добре — отвърнах. — Джанис ще лети утре насам, за да я прибере у дома.

— Говори ли с теб за поклонението?

— Много малко.

— Сигурно е преживяла ужасни неща.

— Ще има и последствия — рекох.

— Не се учудвам.

— Не. Друго имам предвид. Говорих с лекуващия й лекар. Прекарала е вторична инфекция на пикочните пътища. Нещо, с което се е заразила в Портильо. Излекувано е, но не без усложнения. Кати няма да може да има деца, във всеки случай не по естествен път. Има стерилитет.

Ашли се отдръпна към другия край на леглото и посегна за цигарите на масичката.

— Съжалявам — чух я да казва. Гласът й беше странно променен.

— Жива е и това е най-важното.

(Всъщност Кати мълча през цялото време, докато докторът ми обясняваше. Гледаше ме с немигащи очи от леглото и без съмнение търсеше някаква реакция върху лицето ми, може би се страхуваше, че ще се ядосам или ще я изоставя.)

— Зная как се чувства — прошепна Ашли.

— Ти трепериш…

— Скот, зная как се чувства, защото ми казаха същото, след като родих Адам. Прекарала съм усложнения. Повече не мога да имам деца.

Отвън светлините по магистралата продължаваха да се сменят, озарявайки стените на стаята. Седяхме в тъмнината, загледани един в друг като изгубени деца, и после тя отново се сгуши в мен.



На сутринта си събрахме багажа за обратния път до Минеаполис. Ашли излезе от стаята, докато се бръснех.

Мислеше, че не съм я видял, когато се измъкваше в коридора.

Гледах от прозореца как прекосява паркинга, спира в самия край, вади от чантата си кърпата с огърлицата, целува я и после я хвърля в кофата за боклук.

Върнах жеста още същия ден: обадих се на Сю Чопра, за да й съобщя, че вече не работя за нея.

Загрузка...