Хубавата Елена

III

Следващият сеанс за връзка излезе не по-малко драматичен от предишните. Все още веселите космонавти веднага притихнаха, щом дежурният оператор им показа на екрана снимките на Елен Блано. Изоставеният етнограф не само бе посветил книгата си на своята загинала при неизвестни обстоятелства годеница, беше я и напълнил със снимки от нея. Остарелите фотографии не бяха качествени, но на една от тях, почти портретна, те веднага познаха гостенката си. Облечената в елегантен тропически костюм Елена бе притиснала буза до лицето на един кошмарно грозен папуас с дълга клечка в носа. И сияеше щастлива пред старовремския фотоапарат, както бе сияла насреща им в непомръкналата си хубост от първите минути на пребиваването си при тях.

— Ето ме! Видяхте ли? Това съм аз! — извика тя, а онемелите в благоговение мъже й повярваха окончателно тъкмо заради тоя папуас.

Те не си го помислиха, но почувствуваха, че това момиче наистина е било способно да подкупи със своята любвеобилност и навярно далеч по-грозните и страшни в нашите очи представители на другата галактическа раса. Затова сигурно са я поканили да тръгне с тях. Чрез нея са повярвали в дружелюбието и красотата на човечеството, което иначе едва ли им е направило добро впечатление със своите несекващи до неотдавна опити да се самоизтреби. Сигурно сме им се сторили не по-малко отблъскващи варвари от папуасите, но тя е събудила надеждата им да се избавят чрез съюз с хората от самотата си в Космоса и от своето остаряване…

Нещо такова усетиха тримата мъже, и усетиха още колко много обичат сега своята изумителна гостенка.

Елена отново бе принудена да се покаже в истинския си вид, защото ръководителят на полета, когото за трети път вдигаха по тревога в земната нощ, съвсем се разбесня от палячовския й вид в долното трико на Санеев. Този път обаче тя не се съблече така естествено, а с една отчаяна храброст. Акира се постара да даде максимална яркост на предаването, на едва ли тая несъвършена човешка техника бе успяла да прати през милионите километри и трогателната бемка на лявата гръд на момичето, и златистите като рибени люспици лунички по раменете му. Ръководителят на полета обаче се разсъни окончателно. Устата му зина няколко пъти беззвучно, преди гласът му да влети в кабината:

— Каква е тая жена? Как сте я взели на борда?…

— Ти нареди да я приберем — подигра го Санеев.

— Мислех, че се шегувате. Аз…

Голата Елен го прекъсна фамилиарно:

— Сравнете ме със снимките в книгата, мистър! И се успокойте, защото ви очакват още по-невероятни неща! След половин час ще ви дойда на гости. Моля да ми определите координатите на мястото, където да сляза. Пригответе и снимачна апаратура. Но иначе не вдигайте излишен шум, сензациите ще оставим за после. И една хубава рокля ми намерете, виждате в какво положение съм! С много цветя да бъде…

Антон внимателно отмести голото момиче извън обсега на камерата. Изслуша търпеливо ругателските напомняния, че е престъпление да се взема тайно човек на борда, че разврат в Космоса не може да се търпи и така нататък, после — въобразявайки си, че го прави сухо и със сдържано достойнство — рапортува за всичко онова, което Елен Блано бе им разказала. Известно е, че ония, които изучават Космоса и летят из него, най-малко са склонни да вярват на фантастични разкази, но Санеев успя да намери респектиращ завършек:

— Нали я заснехте сега на телерекординга, имате и предишните записи, какво ви струва да чакате на определеното място? Ако наистина цъфне при вас, както се появи на кораба ни, това ще бъде достатъчно, за да повярвате и на останалото!

А Елена извика още веднъж през рамото му, в своя си маниер:

— Слушайте, мистър! Покажете се достоен за историческия миг, иначе рискувате да станете смешен. И не забравяйте роклята! Разчитам на вашия вкус. Хайде, давайте координатите!

— Добре му го рекохте! — иззлорадствува Гибсън, щом ръководителят на полета изчезна от екрана. Бе забравил собственото си смехотворно поведение при посрещането й.

Тримата деликатно потърсиха другаде занимание за погледите си, докато тя отново се обличаше. Бояха се да поглеждат и един към друг, за да не издадат внезапното си смущение.

— Елен, аз одеве наистина сбърках с гръдната обиколка и така нататък… Но не мислете, че това е моят идеал! Акира исках да ядосам, нали японците все за такива жени бленуват — каза Гибсън, но то не прозвуча дръзко, а повече като молба.

В комплимента на японеца шегата също излезе анемична:

— Мисля, че тая цивилизация едва ли би могла да намери по-добър рекламен модел за бъдещото съвършенство, което ни предлага.

Милият бял палячо, в какъвто отново бе се превърнала гостенката им, изгледа командира на малкия екипаж в очакване на поредния комплимент. Дори му се усмихна с тъжничко подканяне, но Санеев стисна устни и отвърна издайническото си лице. Тогава тя едва-едва пошепна:

— Ен, пригответе шлюза за излизане. — И ги обля с помръкналата синева на очите си, която бе събудила в тях копнежа по дълго невидяното земно небе. — Няма как. Щом съобщят координатите…

Позивният сигнал за радиовръзка стресна унинието им, за да го удвои. Базата отново заговори с гласа на дежурния оператор на полета. Приемали да изиграят предложената игра. Ще я чакат на стартовата площадка номер пет. Съобщиха координатите, запитаха кога да чакат. Елен поиска да узнае колко време им е нужно да се подготвят, та да не пристигнела преди тях. В базата отново бяха готови да се разсърдят, но сдържаха иронията си: Да бъдела спокойна, нека само кажела деня и часа.

Гостенката не погледна никакъв хронометър, не запита никого колко е часът, рече делово с нотка на самохвалство:

— След десет минути ще бъдете ли готови?

Попитаха: „За какво?“, тя отвърна: „За посрещането“, и гласът на оператора издрънча тенекиено:

— Девойче, стига глупости! Приехме условията ви, но нека…

Гостенката капризно тропна с крак, което я отхвърли към тавана:

— Ама вие там от телекинеза не разбирате ли?

Гибсън се засмя, хвана я за босото краче и я смъкна към себе си с недвусмисленото желание да я подържи в прегръдката си, но тя го отблъсна.

— Не разбираме, Елена — засмя се и Антон. — Ние също не разбираме. Само на хеликоптера ще му трябват петнайсет минути от управлението до стартовите площадки.

Тя викна към микрофона:

— Добре, прибавям още двайсет минути. Ще бъда там точно в нула четири часа, трийсет и две минути и четиринайсет или петнайсет секунди по Гринуич.

— Слушайте… — издрънча невидимият глас от Земята.

— Майрън. — възпря го Антон. — Ние сме, които сега трябва да слушаме. Чакайте я! Дай ни възможност също да я наблюдаваме.

И едва тогава осъзна невероятността на това, което може би щеше да се разиграе отново пред очите им. Другите двама също стърчеха окаменели пред бездната на невъобразимото.

— Ен, пълнете шлюза!

Тихата заповед го изведе от вцепенението. Той погледна универсалния хронометър над пилотския пулт. Ядреният разпад в него отброяваше на отделни екранчета няколко времена: на базата, на Гринуичкия меридиан, абсолютното земно време, времената на Марс и на Венера и всепоглъщащото ги галактическо време. Някъде сред тая бъркотия изумителното момиче определяше като с електронноизчислителна машина потока на съвсем друго време, в което би трябвало да се гмурне. Или пък знаеше някакъв тунел под или над, или между времената, или изобщо в безвремието, което, разбира се, не може да съществува.

— Елена, наистина ли…

Тя не го разбра:

— Ще ни остане време да се напрегръщаме.

Не беше ирония и препатилият космонавт се засрами като момиченце, посегна към кранчето за въздуха, сякаш потърси опора за омекналото си тяло. Гибсън и Акира свирепо занавличаха скафандрите. За да не освирепее като тях, Антон грижливо се зае с обличането си. Никой не поглеждаше повече към нея. Японецът побърза да седне, облечен, но още без шлем, пред екраните. Гибсън застана край люка. Антон си повтаряше, че не е необходимо всички да се обличат, че може пак само Томи да я изпрати в шлюзовата камера, че не е нужно и да я изпращат, защото изходният люк се командува и от кабината, но въпреки това вдигна шлема към главата си. Напомниха му плахо:

— Ен, така не ще мога да ви целуна.

И той изтърва шлема, който се понесе като футболна топка над дългия пулт.

— Не се сърдете, момчета, но аз… аз не съм само ваша…

Никой не й отговори. Тя опита да се засмее:

— Е, да започнем! Имате ли си някаква йерархия или как… По мое време… Може би с командира?…

Единствен Томи намери сили да се обади:

— С мене накрая и най-дълго!

— Ау, Томи, толкова ли обичате да се целувате със стогодишни бабички?

Шегата ги посъживи. Антон пристъпи с вдървена тържественост, улови раменцата й в грамадните си лапи, целуна я три пъти по стар руски обичай, край двете ъгълчета на устните. Започна:

— Елена, от името на… — Помисли, че би трябвало да бъде не само от името на екипажа, а от името на цялото човечество и рече само: — Благодаря!

Тя му се усмихна:

— Много мило целувате, Ен! — но пак не беше подигравка, защото очите й плуваха в зеленикавосиня вода.

И го целуна по устните с такава сила, че той се облегна на стената, за да не полетят и двамата нанякъде. После тя самата отлетя към Акира, като влюбена бяла птица, и японецът все не пускаше птицата от ръцете си. А Гибсън въртеше безсмислено лостовете на шлюзовия люк и ги въртя напред и назад, докато тя не завъртя и него в прегръдката си.

В камерата птицата някак нетърпеливо смъкна трикотажното си оперение и Санеев побърза да затвори люка, заслепен от тялото й, защото то като че ли си оставаше най-голямото чудо, което бе им демонстрирала.

Японецът се обади, че е готова и, като погледна бегло към екранчето, където миниатюрният брониран Томи прегръщаше една миниатюрна черна фигурка, Санеев включи помпата за изтегляне на въздуха.

— Уф, ще ли съм жив да разбера как става тая работа! — изпъшка у кибернетика съживеният научен копнеж.

Гибсън също някак прекалено бързо бе отворил изходния люк и пак така бързо го затвори, щом тя се гмурна в безпосочната бездна. Изплува отново на големия екран — същата черна фигура, която толкова бе ги изплашила. Сега не ги плашеше, но въпреки това и тримата замряха в уплахата си за нея. Тънките черни ръце плавно им помахаха и този път те разбираха думите им. Десницата описа последна дъга от баскетболната топка, в която бе изчезнала русата главица, към кораба им.

— Праща ни въздушна целувка — отново пресипна Акира.

— Безвъздушна е — тъжно го поправи Санеев и пусна въздуха в шлюза, защото Гибсън ръкомахаше заканително на другото екранче. Двамата бяха без шлемове и не го чуваха.

— Чу ли нещо? — боязливо попита японецът.

Антон, се поколеба, изрече го като въпрос:

— Обичам ви, момчета?

— Ен, това момиче съвсем ще ме подлуди!

— Само теб ли? — промълви Санеев, отваряйки бавно люка, сякаш заслушан в нещо. — Цялото човечество ще…

Гибсън прелетя край него с нещо бяло в ръцете си и се спря чак при екрана. Закри го и това накара Санеев да се хвърли подире му. Тримата допряха глави като за групова снимка. В зърннстата сивота на екрана, който отразяваше цвета на абсолютния студ, топлата черна фигурка бе се превърнала в изпъната черна стрела. Тя се носеше заедно с кораба, неподвижна и безжизнена. Тримата се напрягаха да чуят още нещо, но вече нищо не чуваха — нито в себе си, нито около себе си и не разбираха, че това им напрежение не е траяло повече от няколко секунди до мига, в който стрелата изчезна. Тя не отлетя от кораба, не се самоизстреля нанякъде, просто мигновено се стопи в екранната сивота на вакуума.

Подгонени от сръчните японски ръце, всичките сетива на кораба вече препускаха като обезумели подир изчезналата. Оглеждаха, опипваха, прослушваха цялото пространство на милиони километри наоколо, но екранните им очи и уши си останаха празно сиви.

— Няма — изпъшка отчаяно Акира. — Нищичко! Пак нищичко не разбрахме!

Антон се вгледа в големия хронометър, във всички измислени от хората времена.

— Ама тя… тя… Връзка!

Цифрите в прозорчето на Гринуич скокливо отброяваха секундите и минутите над определеното от нея време за пристигане в базата. Прекалено дълго бяха се залисали с търсенето й. Акира вече крещеше почти в ужас:

— Корморан вика база „Гагарин“, Корморан вика база „Гагарин“.

Обадиха им се след още няколко нетърпимо дълги минути.

— Майрън?…

— Пристигна — съобщи гласът и сам не си вярваше.

— Дай образ! — викна Санеев.

— В момента не я виждам. Преоблича се някъде. После ще ви пусна записа.

— Майрън…

Операторът не се обади повече и те му простиха. Очевидно сега не му бе до тях. Спогледаха се, разбраха, че очите им виждат онова, което им бе така сладостно познато, и гузно се разсмяха в облекчението си. Гибсън подсвирна:

— Ей, таваришчи, да му мисли сега човечеството!

— С телекинезата ще свикне — отзова се Антон. — Но с четенето на мислите не знам как ще стане. Май ще трябва да се учим да мислим по-иначе.

— Представяте ли си скока — възхити се Акира. — Едва-едва изпълзяваме до Марс и Венера, а изведнъж — цялата Галактика става твоя!

— Така изведнъж няма да стане — весело се заяде Томи. — Ти поне няма да го доживееш, стар си. На нея седемдесет години…

— Тя ще ни ходатайствува първо с нас да се заемат.

— Ами ако не им хареса жълтата раса? Засега те са свикнали да работят с английски организъм — възтържествува англичанинът и погали бялото трико, което още държеше в ръцете си.

Антон прекъсна спора им:

— Забелязали ли сте тая странна особеност на човечеството в най-великите си мигове непременно да дрънка глупости?

И отново се засмяха щастливо и отново се размечтаха като момченца над научно-фантастична приказка. Докато позивният сигнал не ги прекъсна окончателно. База „Гагарин.“ викаше Корморан. По радиото.

— Санеев! — позоваха го след отговора на Акира и това беше вече гласът на ръководителя на полета им.

Антон се обади с повторно искане за образ.

— После — отвърна гласът и напълни кабината с нещо кухо и екливо. — Санеев, имате ли пълна филмова документация за това… това момиче?

— Разбира се. Какво…

— Загина — съобщи безстрастно гласът.

Тримата дълго не издадоха звук.

— Корморан,чуваш ли? Корморан…

— Слуша Корморан — механично потвърди Акира.

— Какво изправихте с нея, идиоти! — изкрещя Гибсън и стисна с юмруци слепоочията си.

— Не разбрахме как стана. Появи се точно на секундата. Разтвори това там, около главата си, прегръдки, целувки, не успяхме един въпрос да й зададем. Все се смееше и искаше роклята и другите дрехи, които бяхме й приготвили. Много ги хареса. Скри се зад една цистерна да се облече. Там я и намерихме, като не се върна. В роклята й… мъртва — все така безстрастно изреждаше кратките си съобщения гласът от Земята. — Дано аутопсията ни разкрие нещо. Да ви покажем ли записа?

— Не! — отвърна рязко Антон.

— Пази записите! Санеев, чуваш ли, записите! Извадете копия! Направете и пълна писмена документация, всички подробности! Веднага ги предайте в извънреден сеанс! Предполагам, че разбираш значението… Корморан!…

Никой от кораба не му отговори, не го запита за нещо и след като се увери от автоматичното „Слуша Корморан“ на японеца, гласът обяви края на връзката. Въпросите щяха да дойдат после.

Кое беше я погубило? Само гравитацията ли? Тя наистина можеше да те убие, когато дълго си бил в безтегловност. Дори Санеев трябваше след всеки полет цяла седмица да се адаптира към нея, а Гибсън и Акира, които бяха прекарали близо година на Фобос, щяха да скучаят пет пъти по толкова в клиниката на базата. Но така внезапно не убиваше тая проклета гравитация! Или имаше нещо друго — свързано с телекинезата, с този неизвестен начин за преодоляване на време-пространство? Или нейната изкуствена младост бе невъзможна на планетата?… Не е ли знаела тя това, или го е забравила в нетърпението си да се превърне отново в земен човек, да облече роклята е многото цветя, за която е мечтала седемдесет години? И щеше ли човечеството да приеме едно развитие, при което да не може да се разсъблече в родния си дом? Или ще продължи да крета все така мъчително по милиардите стъпала на собствената си еволюция, несъвършено и крехко като прелестното свое момиче, пожертвувало живота си, за да свърже две цивилизации в Галактиката?…

Въпросите им щяха да дойдат после. И тримата щяха да си ги задават не сами, защото не бяха само техни въпроси. Щом другата цивилизация ги е потърсила веднъж, ще ги потърси и втори път. Сигурно и самото човечество ще я потърси, за да й предложи свой вариант на сътрудничество, та да се стигне до най-изгодния за двете страни начин. Сигурно след някой и друг месец към орбитата на Халеевата комета ще полетят автоматичните радиосонди, за да започнат историческия разговор. Но това пак щеше да бъде разговор между машини и тримата мъже още не мислеха за него.

Сега те бяха сами с машините си, вътре в друга машина, и никога светът около тях не бе кънтял толкова изпразнен от отговори. Всичко им изглеждаше смачкано и празно като бялото трико в ръцете на Гибсън. А така щяха да се носят в орбитата си към земята още цял месец. Щяха да кръстят кораба си на нейно име, щяха да разказват на уредите си за нея, щяха да въртят филмите си, за да пълнят със смеха и с тялото й ненапълнимата пустота около себе си. Цял месец още щяха да тъгуват за нея и после — цял живот.