Хвърчащата класна стая

Деветата глава

съдържа една принципна декларация на Себастиан по въпроса за страха; заместването на един артист; тайно посещение на болничната стая; ресторантът „Последният кокал“ и една топла вечеря; срещата с един пощенски раздавач и писмото на Мартин до родителите му.

Парашутният скок на Ули се превърна в злободневна тема за разговор във всички занимални. И всички бяха единодушни: малкият Зимерн бил страшен разбойник — никой не подозирал, че някога той ще бъде способен на подобна безумно смела постъпка.

Възразяваше само Себастиан.

— Този скок няма нищичко общо със смелостта — твърдеше настойчиво той. — Когато скочи от стълбата, Ули не беше по-смел от преди. Към този скок го тласна отчаянието.

— Да, но смелостта на отчаянието! — извика един горнокласник. — Има много страхливци, който дори и насън не биха помислили да скочат от стълба. Пък макар и да са отчаяни до немай-къде!

Себастиан благосклонно кимна.

— Това е вярно — рече той. — Само че разликата между тях и Ули не трябва да се търси в пределите на смелостта.

— Ами в какво тогава?

— Разликата е в това, че Ули е в състояние да се срамува повече от тях. Защото Ули е съвсем простодушно, наивно момче. Неговата страхливост смущаваше най-много самия него!

Себастиан се позамисли малко. След тока продължи:

— Всъщност това което възнамерявам сепа да ви кажа, никак не ви влиза в работа. Но замисляли ли сте се вие някога дали аз съм храбър? Идвало ли ви е някога на ум, че съм страхлив? Не ви е идвало на ум! Ето защо сега ще ви съобщя съвсем поверително, че съм дори извънредно страхлив. Но аз съм разсъдлив човек и не допускам това да се забележи. Моята липса на смелост не ми пречи особено много. Аз не се срамувам от нея. И това се дължи пак на обстоятелството, че съм разумен. Зная, че всеки човек си има грвшки и слабости. Важното е само да не допуска тия грешки да се видят от другите.

Естествено, не всички разбраха думите му. Особено по-малките никак не загряха.

— Все пак според мен за предпочитаме е човек да може да се срамува — каза горнокласникът.

— И аз мисля тъй — отвърна тихо Себастиан.

Днес той беше забележително разговорлив. Навярно причина за това беше злополуката с Ули. Иначе той винаги казваше само присмехулни неща, които озадачаваха. Нямаше нито един приятел. И момчетата винаги бяха смятали, че той не се и нуждае от приятели. Ала сега почувствуваха, че все пак самотата го измъчва. Положително не беше твърде щастлив.

— Впрочем — внезапно каза той неприязнено, — впрочем никой да не е посмял да намира смешно това, че ми липсва смелост. Инак ще се видя принуден, чисто и просто за поддържане на авторитета си да му обърша един. Защото дотолкова смелост все пак имам.

Такъв си беше той! Тъкмо бяха почнали почти да му съчувствуват. И ето че пак тикна под носовете им опаката си страна.

— Тишина! — извика старшият по стая. Беше заспал за малко и току-що се беше пробудил.

А Себастиан седна, за да напише петдесет пъти изречението за белята.

Малко по-късно той отиде в занималнята на Джони.

— А кой ще играе утре вечер ролята на Ули? — запита той.

Джони сякаш падна от облаците. Изобщо не се беше сетил още, че злополуката с Ули можеше да се отрази фатално върху премиерата на „Хвърчащата класна стая“.

— Ролята не е чак толкова голяма — рече Себастиан. — Трябва само да намерим някой, който да я научи до утре по обяд. И освен това тоя достоен за съжаление нещастник трябва да бъде в състояние да изглежда като малко, русокосо момиче.

Най-сетне се спряха на седмокласника Щьокер. Но преди да поискат съгласието му, отидоха в стая 9, за да обсъдят въпроса с Мартин.

В стая 9 цареше неописуема печал. Матиас бе ходил при Юстуса и го беше питал ще му разреши ли да остане през ваканцията в училище. Защото иначе Ули оставаще съвсем сам. Но Юстуса му бе отговорил, че в никакъв случай не разрешава. Матиас трябвало като добро момче да замине при родителите си, които положително очаквали с радост пристигането му. Пък и нали в училището оставал Джони. А родителите на Ули казали преди малко по телефона, че щели да дойдат за няколко дни в Кирхберг. И така сега Матиас гледаше втренчено пред себе си и умираше от яд при мисълта, че трябваше да си замине за празниците в къщи.

А само през няколко чина седеше Мартин и бе дълбоко опечален, загдето трябваше да остане по празниците в училище. Наистина от цял час насам той непрекъснато си повтаряше, че в края на краищата щяха да останат и Ули, и Джони. Но работата с тях бе съвсем друга. Защото какво щеше да прави Джони при сестрата на своя капитан? Не беше кой знае какъв подвиг да останеш тук, след като баща ти е лош човек и на това отгоре е в Америка. Колкото до Ули, нали неговите родители щяха да му гостуват в училище? Това все пак беше нещо. Пък и щом като си счупил крака си, естествено, че не можеш да заминеш.

„Но аз — мислеше Мартин — нали аз съм здрав! Не съм си счупил крака и все пак не мога да замина. Толкова обичам родителите си, и те ме обичат, и все пак не можем да бъдем заедно на празника. И защо всъщност не можем? Заради парите. А защо нямаме пари? Нима баща ми е по-неспособен от другите мъже? Не. Да не би аз да съм по-мадко прилежен от другите момчета? Не. Или пък сме лоши хора? Не. Къде се крие тогава причината? В несправедливостта, която носи страдания за мнозина. Наистина, има мили хора, които се стремят да поправят несправедливостите. Но Коледа е в други ден. Няма да успеят дотогава.“

Мартин дори обмисляше дали не би могъл да си иде до в къщи пеша. Пътешествието щеше да трае три дни. Посред зима. Щеше да пристигне у дома си най-рано на втория ден от празниците. Дали петте марки щяха да му стигнат за храна и нощуване? Но след ваканцията трябваше пак да се върне в училище! И тогава родителите му пак нямаше да имат пари за неговото заминаване.

Не ставаше тъй. Както и да го въртеше и сучеше, трябваше да си остане тук.

Когато Джони и Себастиан дойдоха в стаята и го запитаха дали смята, че седмокласникът Щьокер е подходящ да замести Ули, той изобщо не ги чу. Джони го хвана за раменете, разтърси го и го изтръгна от мрачните му мисли. Себастиан повтори въпроса.

Мартин равнодушно каза:

— Сигурно.

И нищо повече.

Двамата смаяни го изгледаха.

— Но какво ти е? — запита Себастиан. — Да не би заради злополуката с Ули? Не си блъскай главата с това. Можеше да бъде и много, много по-лошо.

— Сигурно — каза Мартин.

Джони се наведе над него и прошепна:

— Слушай, какво ти е? Болен ли си? Или пък има нещо, друго?

— Сигурно — отвърна Мартин.

Ясно бе, че за него сега не съществуваше друга дума. Той вдигна капака на чина си и извади оттам хартия за писма.

Двамата си отидоха.

— Какво ли значи пък това? — запита Джони Троц угрижено в коридора.

— Нямам представа — каза Себастиан. — Може би главоболие…

Сетне говориха със седмокласника Щьокер. Момчето бе огън и пламък. Наистина, като чу, че ще трябва да облече женски дрехи и да си сложи перука с плитки, въодушевлението му значително се поизпари. Но те му казаха, че в никакъв случай не бива да изоставя осмокласниците, когато ги е сполетяла беда. Джони тикна в ръката му ръкописа на „Хвърчащата класна стая“. А Себастиан заповяда:

— За утре на обяд да си знаеш ролята по вода!

И тогава малкият седна и здраво се залови за работа.

Матиас не бе издържал дълго и се беше измъкнал под благовиден предлог. Старшият на стаята, Хубавия Теодор, все още се намираше под впечатлението от вчерашния разказ на доктор Бьок и бе олицетворение на отстъпчивостта.

И тъй, сега Матиас стоеше скрит зад една от колоните в коридора близо до болничната стая и дебнеше.

Късметът му проработи. Само след няколко минути медицинската сестра излезе от стаята и заслиза по стълбите, за да вземе нещо от кухнята. Матиас предпазливо се огледа.

Миг по-късно той вече стоеше до леглото на Ули. Момчето спеше. Миришеше на лекарства. Сърцето на Матиас биеше лудо, сякаш искаше да изхвръкне от гърдите му. Той се взираше с умиление в бледото лице на малкия си приятел.

Внезапно Ули отвори очи. И в погледа му се появи уморена, едва забележима усмивка.

Матиас кимна. Гърлото му се свиваше на плач.

— Не ме боля чак толкова — каза Ули. — Наистина. А в други ден ще дойдат родителите ми.

Матиас отново кимна. Сетне каза:

— Исках да остана през ваканцията тук. Но Юстуса ми забрани.

— Много ти благодаря! — прошепна Ули. — Но замини си за в къщи. А пък, като се върнеш, вече ще бъда почти здрав.

— Разбира се — рече Матиас — Само че наистина ли не те боли вече никак?

— Никак! — прошепна Ули. — Ами какво казват другите?

— Направо са се шашнали! — разправи му Матиас. — И гледат вече на теб със страшно уважение.

— Виждаш ли — прошепна Ули. — Ти беше напълно прав. Страхът се лекува.

— Но, малкият… вчера аз съвсем не мислех за подобно нещо — рече Мац. — Та то можеше да свърши и много по-зле. Сам знаеш, че не съм бъзливец. Но и милион да ми обещаеш — пак не бих скочил от тая стълба.

Лицето на Ули засия от радост и гордост.

— Наистина ли?

— Напълно изключено! — рече Матиас. — Бих предпочел да ми викат страхливо псе.

Ули беше доволен от себе си и от света. Въпреки болките и въпреки няколко седмичното лежане, което му предстоеше.

— На нощната масичка има шоколад — прошепна той. — Лично от Грюнкерн. Вземи го.

— Не благодаря! — рече Матиас. — Не съм гладен.

Ули едва не прихна да се смее. Но гръдният кош го болеше.

— Ти… да не си гладен? — прошепна той. — Но, Маценце! Заповядвам ти да изядеш шоколада. Инак ще се развълнувам, а Непушача ми забрани каквото и да било вълнение.

Тогава Матиас бързо взе шоколада. Ули продължи да го гледа строго, докато Мац тикна няколко късчета в устата си. После се усмихна примирително.

В този миг вратата се отвори и медицинската сестра влезе в стаята.

— Веднага да се махаш оттук! — викна тя. — Просто да не повярва човек: тоя дангалак дошъл и плюска шоколада на болцото момченце!

Матиас се изчерви до уши.

— Но Ули ми заповяда! — извика той, като все още дъвчеше.

— Излизай оттук! — викна тя отново.

Двете момчета си кимнаха съучастнически.

— Скорошно оздравяване, Ули! — каза Матиас и си тръгна.

Преди лягане Юстуса държа кратка реч пред всички ученици.

— Трябва да бъдем действително доволни — рече той, — че опитът, който малкият Ули сметна за наложително да предприеме, си остана само злополука и не се превърна в нещастие.

Той можеше да завърши и много по-зле. Ето защо смятам за необходимо да помоля присъствуващите да внимават добре подобен род храброст да не стане-мода. Моля всички да проявяват както смелостта, така и страха си колкото може по-незабелязано. Трябва да пазим престижа на училището, като че ли е наш личен престиж! Чупенето на крака е доказателство за храброст, което аз в качеството си на училищен възпитател трябва решително да отхвърля. Впрочем не го намирам и за особено убедително. Тъй. А сега да считаме историята за приключена! Тази вечер аз излизам. Искам да пия чаша бира. Ще ме замества дванадесетокласникът Хенкел. Дръжте се прилично. И имайте предвид, че ако вдигнете някой врява днес, за в бъдеще няма да мога да излизам. А вярвам, че не бихте ми отказали чаша бира. Тъй, а сега лека нощ!

— Лека нощ, господин докторе! — извикаха всички.

Доктор Йохан Бьок се отправи надолу към града. Пътят бе дълъг. Ресторантът „Последният кокал“ се намираше чак в отвъдното предградие. Непушача му беше казал, че свири там на пиано.

„Музика и танци, без задължителна консумация на вино“ — пишеше на вратата. Юстуса влезе. Локалът съвсем не бе от най-добрите. И посетителите имаха достау предизвикателен вид. Непушача седеше до едно раздрънкано пиано и свиреше шлагер след шлагер.

Бьок седна край малка маса и запали пура. Непушача го забеляза, и му кимна. Докато неговият приятел блъскаше клавишите, Юстуса внимателно се огледа. Локалът наистина беше загубен. Мъжете не сваляха шапките си дори когато танцуваха. Ама че работа!

След около половин час Непушача дойде на масата на Бьок.

— Това е големият антракт! — каза той и доволно се усмихна.

Келнерът му донесе немски бифтек с пържени картофи и една малка бира.

— А пък това е топлата вечеря! — рече Непушача и почна да яде с голяма охота.

— Не ми се сърди, Роберт — каза Юстуса, — но тая работа, разбира се, не е за теб! Не искаш ли да опиташ поне да се върнеш към живота на обикновените хора?

И тъй като приятелят му не отговори, Бьок каза:

— Направи го, ако щеш, заради мен!

Непушачапоклати глава отрицателно.

— Какво искаш, Йохан? — каза той. — Та аз се чувствувам безкрайно доволен в моя смешен железопътен вагон. Напролет цветята ще цъфнат пак. Не ми трябват много пари. А никога досега не съм имал толкова време за размисъл и за четене, колкото през последните изгубени според теб години. Нещастието, което ме сполетя на времето, си имаше своя смисъл. Все пак трябва да има на земята такива особняци, какъвто станах аз. Не трябваше да ставам лекар, а градинар. Но за съжаление твърде късно е вече за подобно нещо. А тук, в този шумен и простоват локал, се чувствувам тъй приказно сам, сякаш си седя нейде в гората.

— Изслушай ме внимателно, Роберт — каза Юстуса, — нашият училищен лекар, санитарният съветник Хартвиг, е порядъчно стар. Той има голяма частна практика. Не смятам, че ще бъде голяма жертва от негова страна, ако вземе да те предложи за свой заместник в нашето училище. Все ще получаваш толкова, колкото сега като пианист. А ще можеш, да си живееш пак в железопътния вагон. Е? Какво ще кажеш за това предложение? Да попитам ли стария Хартвиг?

— Както искаш! — отвърна Непушача. — Ако ти прави удоволствие, питай го. Но не си мисли, драги приятелю, че ще стана по-щастлив, ако някой ден пак почна да предписвам аспирин. И не се; опитвай да ме убеждаваш, че човек не можел да живее без стремежи и честолюбие. Твърде малко са наистина, които живеят като мене. Не искам, разбира се, да кажа, че всички трябва да станат пианисти в съмнителни заведения. Но бих желал да имаше на света повече хора, които разполагат с време да си припомнят за същественото в живота. Парите, общественото положение и славата това са детински неща. Нещо като играчки, нищо повече. За какво могат да послужат те на истински възрастните хора? Имам ли право, старче?

Непушача помълча малко.

— Но, разбира се — додаде след малко той, — ако можех да се грижа за твоите гимназисти да бъдат здрави и бодри… Това съвсем няма да е неприятна задача. Като се разболее някой, ще трябва чисто и просто да прескачам през плета. А наред с това ще мога да си отглеждам цветята и да чета книги! Е добре, стари момко, попитай одъртелия си санитарен съветник! А пък ако той не се съгласи, ще продължа да блъскам клавишите тук. Така или иначе, не ще напусна градското си жилище дотогава, докато Мартин и Джони, Матиас, Ули и Себастиан не завършат гимназия.

— И аз — моята стая в кулата — рече Юстуса. — Великолепни момчета са те!

Сетне вдигнаха чашите за наздравица.

— За скорошното оздравяване на малкия Ули! — извика Непушача.

И чукнаха чашите си!

После си разказаха един другиму всичко, което знаеха за войната с учениците от реалното училище. И Юстуса се усмихна на своя приятел.

— Обичат и двама ни тия пакостници — рече той. Непушача му кимна весело и рече: — А нима нямат право?

След това трябваше да се върне пак при раздрънканото пиано. Гостите искаха да танцуват.

След полунощ тръгнаха да се прибират, прекосявайки целия град. Идваха им на ум много случки от тяхната младост. Колко отдавна бе това! Но беше ставало тук. На същите улици, по които бавно вървяха тая нощ! А какво ли правеха другите, които бяха седели заедно с тях на училищните скамейки преди двадесет години? За някои знаеха по нещо. Но какво ли бе станало с другите?

Над тях блещукаха звездите. Същите звезди, както някога.

На ъгъла на „Нордщрасе“ пощенският раздавач тъкмо изпразваше пощенската кутия.

— Колко често сме тичали на времето до тази кутия! — рече Юстуса.

— Най-малко два пъти седмично — отвърна замислено Непушача. — Почнех ли да пиша по-рядко, майка ми смяташе, че се е случило нещо лошо.

В пощенската кутия, която раздавачът изпразваше, имаше впрочем и едно писмо до господин и, госпожа Талер в Хермсдорф. На гърба му беше написано: „Подател: Мартин Талер. Кирхберг, гимназията“.

— Пощенската кутия си е останала същата — каза Юстуса. — Но раздавачът не е вече същият.

Писмото, за което току-що стана дума, гласеше така:

Раздавачът, който изпразваше пощенската кутия, не знаеше колко много въздишки се изсипваха в голямата му чанта. Доктор Бьок и Непушача също не знаеха.