Хвърчила се реят в небето

4.

На рождения ден на Исабел дон Рабида и дона Октавиа устроиха тържеството пред къщата. Украсените прозорци весело отразяваха слънчевите лъчи на следобедното слънце. Пъстри хвърчила се издигаха в небето, водени от веселия смях на рояка деца, дошли на празника. Прочути сладкари бяха доведени от цялата провинция и отрупваха масите с торти и сладкиши, на които многобройните гости не можеха да устояват.

Дон Рабида бе седнал сред другите донове и доволен наблюдаваше играта на децата. Дона Октавиа заедно с другите дами разговаряха и често се смееха на някоя лудория на децата. Но от сутринта тя имаше едно неприятно предчувствие за нещо, но не го сподели, само че преди малко скрито бе допряла ръката си до тази на дон Рабида, търсейки подкрепа. Той усети това, като стисна и леко я задържа. Сам знаеше, че нещо може да се случи на този ден.

Гостите унищожаваха огромни количества вино, особено дон Тамири, който развеселен гонеше най-малките, правейки се на горско чудовище от местната легенда за страшилищата от Тъмната гора, но запасите, както и лозята на рода Деливеранс бяха безкрайни.

Рабида тъкмо беше махнал да донесат още от златистото Кралско вино, когато всички изведнъж замряха и замръзнаха. Само тримата — Рабида, Октавиа и Исабел, останаха в съзнание. Също и снопа хвърчила, които незадържани от нищо се понесоха свободни, като букет цветя, разпилени от вятъра.

Празничният двор заприлича на населена от кукли градина, която някой, който не е искал да бъде сам, е направил и седнал в компанията на играчки, решил да изпие чаша хубаво вино.

Отдолу, откъм онази странна градина, се зададе човек. Рабида и Октавиа станаха и тръгнаха към него. Знаеха кой може да е това. Исабела, вече стигнала до човека, го водеше за ръка и нещо му говореше смеейки се.

— Дона Октавиа, татко, това е моята половина — гласът и звънеше от радост. — Сега усетих колко ми е липсвала тази част, сякаш съм я чакала цял живот.

— И те допълва, нали, момичето ми? — каза човекът, който изглеждаше съвсем нормално, но всъщност беше от друго място и време. А и колко лесно предаде истината на Исабел, само с едно леко погалване и тя се преобрази, разбираща и знаеща всичко за онова, което се е случило преди точно десет години на това място.

— Да, но и аз те допълвам — весело се изсмя тя.

— Здравейте, идвам навреме ако не се лъжа? — той се усмихваше, макар че моментът за Рабида и Октавиа не беше много приятен.

— Вие ли ни я оставихте… тогава? — Рабида се запъна малко, не знаейки как да нарече случилото се преди години.

— Да и искам да ви благодаря. И на вас, дона Октавиа, затова, че запазихте моето… — той изрече непозната дума, както тогава в тъмнината. — Елате, да седнем и да ви разкажа всичко. А и да опитаме и тези невероятни неща, които правите за храна и пиене във вашия свят.

Всички отидоха на масата, заобикаляйки застиналите тела на другите. Октавиа и Рабида спокойно приеха случилото се, те го очакваха дълго време, така че съзнанието им не се разбунтува срещу тази невероятна ситуация.

— Благодаря ви, дон Рабида — пое чашата, която му предложиха и човекът вдигна тост. — Да пием за рожденичката, все пак да не забравяме, че има празник това създание от най-чиста светлина. За нейно здраве!

Тримата отпиха от виното, Исабел от чашата си с пресен плодов сок и всичко стана по-леко и приятно. Напрегнатостта в двамата домакини изчезна отведнъж от мислите им. Оставаше да чуят разказа на странника и да…, не знаеха все още какво след това.

— Как се казвате? Или как да ви наричаме? — попита дона Октавиа, докато режеше парчета от голямата празнична торта, истински шедьовър на сладкарското изкуство.

— Нека да е дон Феникс, нали това беше птицата, възродила се от пламъците?

— Дон Феникс, радваме се, че сте сред нас — поздрави дон Рабида и вдигна чашата си.

— Татко, нали не се сърдиш за всичко, което се е случило? — доловила тъга, попита Исабел.

— Не, даже напротив, по-хубаво от това не бих и помислил, че може да протече живота, макар и кратко. Ти, Исабел, си най-прекрасното нещо, което можеше да ми се случи и затова ми е мъчно, на дона Октавиа също, че се разделяме.

— Те не знаят, нали? — обърна се момичето към дон Феникс.

— Нека го оставим за накрая — загадъчно и отговори той. — Тортата е чудесна, ще ви помоля, дона Октавия, за още едно парче.

След като опита от сладкиша, той каза:

Хубави неща имате тук, уж не са нищо особено, но са така приятни — виното, тази торта, дори и тези неща над нас.

Всички погледнаха към хвърчилата, някои, някои изпънали въженцата си във все още държащите ги неподвижни ръце. Вятърът ги подемаше, издигаше или снижаваше, като за миг не ги оставяше спокойни. Октавиа остана загледана в тях, когато дон Феникс заразказва, прекъсвайки само за да отпие от златистото вино.

— Ние с Исабел сме от друго място във времето, от едно друго измерение на живота, което е на няколко нива от вашето. Те са много, вие не знаете каква огромна сила е животът, той е една огромна безкрайност, наслоена така, че да няма нито начало, нито край. Нашето измерение е свързано с няколко други, едно от тях е вашето, ние пътуваме сред тях, има нещо като тунели за това. Тогава, в онзи ден, нещо се обърка. Понякога става и така. Как да ви го обясня? Мисля, че най-близо е, ако кажа че имаше буря, но тази буря беше във времето и обхвана няколко нива от него. С Исабел, не е всъщност дете, а моята…, нямам точна дума за това, но тя е половината от това, което сме, пътувахме и бурята ни хвана точно между две измерения. Попаднахме тук, във вашето, като при появата си, заради непознати за вас причини, причинихме гибелта на всичко живо в доста голям периметър. А мястото, върху което паднахме, беше точно там — той посочи градината. — И за да се върнем в нашия свят, ни трябваше много енергия. При такова пътуване един от нас би загинал. Няма да ви го уточнявам, но познанията ви в тази област са много слабо развити — дон Феникс помълча малко и помоли домакина си. — Дон Рабида, бихте ли ми сипали от онази бутилка, с по-златистия цвят.

— Това е най-доброто, сега ще оцените истински добрия вкус на виното.

— Благодаря ви. Наистина е великолепно — със задоволство съобщи дон Феникс след като опита от Кралското златисто. — Е, да продължа с историята, която ни срещна и обвърза.

— Казах ви, че поради разни закони на времето нямаше да можем да се върнем като едно цяло. Затова едната част от нас, тук седящата Исабел, трябваше да остане във вашето измерение. Можем да се съединяваме д вашите градивни частици, които впрочем са различни от нашите, но все пак достатъчно близки, за да се превърнем в една от вашите форми на живот. И всичко щеше да е от самото раждане на самата частица живот и затова ни трябваше някой да го отгледа и поддържа докато се завърна, а нямаше да е малко времето, нужно за това. Вие бяхте мъртви, лежахте ей там, не знам как усещате смъртта, но аз тогава ви видях като една голяма празнина в живота.

— Защо не отидохте в земите след тези, мъртвите? — попита Октавиа.

— Исабел трябваше да е тук, близо до това място, до тази градина, от която се появи. Оставих нещото, с което влезнах в съзнанието в и го съживих, там и то даваше сила и на вас. А чрез силата на съзнанието на вас двамата успях да изградя, като всичко се крепи на онази силна негова част, за която и не подозирате, че съществува и с нея върнах почти всичко, но имаше и неща невъзвръщаеми — и аз не знам защо. Казах ви, че животът е силен като нищо друго и от едно зрънце може да се изгради цял свят, макар и не точно такъв, какъвто вие познавате. И така, аз се върнах за нея — той взе ръката на Исабел в своята, те се сляха в искрящо сияние, — за да станем отново онази цялост, която бяхме и сме във времето.

— А ние, те и всичко останало? — Дон Рабида бе изслушал тази невероятна, като приказка, история и я прие като напълно реална, макар и чудна.

— Тях ги няма, те не са живи, татко.

— Дон Рабида, всички бяха родени в съзнанието ви и от неговата сила на живот. Нужни бяха, за да хранят вас и Исабел, вашия интелект, който би бил самотен без тяхното присъствие. Отстрани погледнато, мисля си, че тук е просто една празнота. Съжалявам, дона Октавия, но е така. Има явления, които не могат да се управляват така, както бихме искали. Сложно е за разбиране, все пак този илюзорен свят-живот помогна за това, вие да сте живи, макар и неточно в такова състояние, което вие приемате за нормално.

Дон Рабида и дон Феникс доядоха тортата и допиха бутилката вино.

— И сега, това е краят ни, така ли? — дона Октавиа галеше Исабел по златистата й коса. Очите й сълзяха, но гласът, макар й тъжен, бе спокоен.

— Време е — каза Исабел и се усмихна, — трябва да тръгваме. Кажи им.

— Време е, наистина. Е, дон Рабида, и вие, прекрасна Октавия, ще дойдете ли с нас?

— Какво!? — каза Рабида.

— Къде?! — попита Октавиа.

— С нас, в нашето измерение, в нашето време. Там вие двамата ще се слеете в една форма, в едно неделимо цяло, което — дон Феникс се засмя леко, — ако не попадне в такова състояние като нашето, никога не би се разделило. Ще сте единство в усещанията, в чувствата, мислите ви ще са течащи едновременно в безкрайността на вашата любов.

— А и мисля, че вече не е нужно да сте разделени от нищо на света. Ние ще сме с вас и ви обещавам най-красивото усещане за близост, което можете да изпитате. — Исабел каза това с някаква мека молба и погледна нейната Октавиа, която чакаше какво ще реши дон Рабида.

Той стана, огледа се, видя приятелите си, които неподвижно бяха замрели, кой с чаша в ръка, кой отворил уста да каже нещо, дон Бера наклонен към дона Синела, дон Тамири гонещ малкия си син, Рамино, и разбра истината за всичко — за това, че те винаги ще са с него, живи, близки, навсякъде, където и да отиде. Приближи се до Октавиа и я прегърна.

— Искам само да сме заедно — каза той.

— Ще сте, обещавам ви една вечна цялост. А вие, дона Октавиа?

— Аз ще съм винаги до него — тихо отговори тя, хванала силната ръка на любимия й човек.

— Тогава, хайде да тръгваме — викна Исабел и ги поведе към градината, която затрептя и вихри се завъртяха, цветовете се разляха и понесоха в лудешки кръговрат. Не след дълго се издигнаха като цветна спирала и потънаха в някакъв отвор, който ги отнесе през пространството.

Бавно, много бавно, като пясъчни кули, всичко започна да се руши — хората, къщите и всичко останало се ронеше, губейки цветовете си и вятърът ги разпиляваше с повеите си, оставяйки само купчини от неща, които някога са били с форми и цвят.

Слънцето грееше над пустотата на нищото и така щеше да е, докато и то не изчезнеше. Освен него под небето бяха останали само хвърчилата, но и те отлетяха съвсем скоро в някаква неизвестна посока.