И дъхът стана въздух

ПРОЛОГ

Прегледах снимките от компютърния томограф. Диагнозата бе очевидна: белите дробове бяха покрити с безбройни тумори, гръбнакът бе деформиран, половината от черния дроб бе напълно разрушена. Рак, разпространил се из тялото. Бях резидент в Отделението по неврохирургия, последна година. През изминалите шест години бях виждал милион подобни снимки и бях наясно, че в такива случаи няма практически никаква надежда за спасението на пациента. В тези снимки обаче имаше нещо по-различно от другите: бяха мои.

Не носех нищо, което да показва, че съм лекар: нито ръкавици, нито бяла престилка. Бях облечен в халат за пациенти и прикачен към системи, но все пак можех да използвам компютъра, който медицинската сестра остави в стаята ми. До мен бе съпругата ми Луси, която е интернист. Прегледах наново методично и последователно всяка снимка: белите дробове, костите, черния дроб; от горе надолу, от ляво надясно, както ни бяха учили да правим, сякаш се опитвах да открия нещо, което би могло да промени диагнозата ми.

Полегнахме заедно, един до друг, на болничното легло.

Луси попита тихо, като че ли четеше от сценарий:

— Мислиш ли, че може да е нещо друго?

— Не.

Притиснахме се плътно, като млади влюбени. През последната година и двамата се досещахме, че вътре в мен расте рак, но отказвахме да го признаем, дори не желаехме да го обсъждаме.

Шест месеца по-рано започнах да отслабвам драстично и изпитвах ужасяваща болка в гърба. Когато се обличах сутрин за работа, първо почнах да премествам колана с една дупка по-навътре, а после и с две. Отидох на преглед при личния си лекар, моя състудентка от Станфорд. Нейният брат, резидент-неврохирург, бе починал трагично, защото не бе обърнал внимание на симптомите на вирусна инфекция, затова тя от самото начало се грижеше за здравето ми като втора майка. Когато влязох в кабинета ѝ обаче, заварих друга лекарка: моята състудентка бе излязла в отпуск по майчинство.

Облечен в тънък син халат, легнах на студената метална маса за прегледи и описах симптомите си.

— Разбира се — добавих аз, — ако съм на изпит и ме накарат да поставя диагноза на трийсет и пет годишен мъж, който започва без причина да губи тегло и да изпитва болки в гърба, най-вероятният отговор за мен щеше да е рак. Но може би просто съм преуморен. Не знам. Иска ми се да направим ЯМР, за по-голяма сигурност.

— Смятам засега да се ограничим с рентген — отвърна лекарката.

Ядрено-магнитният резонанс струва скъпо и напоследък, когато е възможно, тази процедура се съкращава с цел икономия на държавния бюджет. Но изборът на средство за диагностиката зависи и от това, което се предполага, че търси лекарят: рентгенът е почти безполезен за откриването на рак. Въпреки това за много лекари ЯМР на такъв ранен етап е буквално еретична мисъл. Лекарката продължи:

— Да, рентгенът не е особено чувствителен, но все пак препоръчвам да започнем с него.

— Защо тогава не направим функционална рентгенография в положение на флексия и екстензия[5], възможно е така да се разкрие наличие на истмична спондилолистеза, която би могла да е по-реалистичната диагноза.

По отражението ѝ в огледалото на стената видях, че тя почна да проверява заболяването в Гугъл.

— Това е изместване на части от прешлените, което засяга около пет процента от хората и е най-разпространената причина за болка в гърба в по-ранна възраст — обясних аз.

— Добре, ще назнача тази рентгенография.

— Благодаря ви.

Защо бях толкова авторитетен в престилката на хирург и толкова слабоволев в халата на пациент? Истината бе, че знаех много повече за болките в гърба от тази лекарка: половината от обучението ми като неврохирург бе свързано с гръбначните заболявания. И все пак, имаше вероятност да е спондилолистеза, нали? Тя често се среща при младите хора. А рак на гръбнака при трийсет и пет годишен? Вероятността за това не е по-голяма от едно на десет хиляди. Дори ракът да се срещаше сто пъти по-често, пак щеше да е по-малко разпространен в сравнение със спондилолистезата. Може би просто се бях паникьосал.

Рентгеновите снимки изглеждаха нормално. Отдадохме симптомите на тежката работа и стареенето на тялото ми, уговорихме си следващ час за преглед и аз се върнах при пациентите си. Постепенно спрях да губя тегло — поне ставаше по-незабележимо, а болката в гърба мина във фазата търпимост. Солидна доза "Ибупрофен" ми помагаше да изкарам деня и се успокоявах, че ми остават все по-малко от тези мъчителни четиринайсетчасови работни смени. На практика бях изминал почти докрай пътя си от студент в Медицинския университет до неврохирург преподавател: след десет години непрестанно обучение бях твърдо решен да издържа още петнайсет месеца до края на резидентурата си. Заслужих си уважението на по-старите ни колеги, спечелих престижни национални награди и получих предложения за работа от няколко големи университета. Ръководителят на нашата програма в Станфорд наскоро ме бе повикал на разговор.

— Пол, мисля, че ще бъдеш първият избор за която и работа да кандидатстваш. Просто за информация… бих искал да знаеш, че скоро се отваря място при нас за сътрудник като теб. Не си длъжен да ми обещаваш нищо и аз не давам никакви обещания от своя страна, но си струва да го обмислиш.

На трийсет и шест години бях постигнал върха в кариерата си. Виждах Обетованата земя от Галаад до Йерихон и Средиземно море. Във въображението ми имаше и красив катамаран, носещ се по вълните на това море, на който ние с Луси и бъдещите ни деца се забавляваме през ваканциите. Представях си, че болката в гърба ми ще изчезне, когато напрежението в работата намалее и животът ми стане по-спокоен. Представях си как най-накрая ставам съпругът, който бях обещал да бъда.

И тогава, няколко седмици по-късно, започнаха пристъпи на силна болка в гърдите. Да не би да се бях блъснал в нещо на работа? Може би си бях пукнал ребро? Понякога нощем се пробуждах облян в пот, сред подгизнали чаршафи. Почнах отново да отслабвам, този път по-рязко, като от осемдесет изведнъж станах шейсет килограма. Кашлях постоянно. Вече нямах никакви съмнения.

Една събота с Луси се излежавахме на слънце в парк "Долорес" в Сан Франциско и чакахме сестра ѝ. Луси погледна на екрана на телефона ми и видя резултатите от търсенето ми за "статистика на заболяванията от рак при 30-40-годишни".

— Какво? — сепна се тя. — Не мислех, че това наистина те притеснява.

Не отвърнах нищо. Не знаех какво да ѝ кажа.

— Искаш ли да поговорим за това? — попита Луси.

Тя се разстрои, защото бе загрижена за мен. Разстрои се, защото не обсъждах с нея проблема. Разстрои се, защото ѝ бях обещал един живот, а ѝ давах друг.

— Кажи ми, моля те, защо не споделяш с мен?

Затворих телефона.

— Хайде да отидем да хапнем сладолед — отвърнах аз.

Следващата седмица бяхме планирали през почивните дни да отскочим до Ню Йорк, за да се видим със стари приятели от университета. Надявах се, че доброто наспиване и няколко коктейла ще ни помогнат да се сближим отново с Луси и да потиснем надигащото се напрежение в брака ни.

Но тя имаше други планове.

— Няма да дойда с теб в Ню Йорк — обяви няколко дни преди предполагаемото ни заминаване. Искала да остане сама за седмица, било ѝ нужно време, за да обмисли състоянието на брака ни. Говореше спокойно, което още повече засили световъртежа, който ме завладя в този момент.

— Какво? Не! — казах аз.

— Много те обичам, затова всичко е толкова сложно — отвърна тя. — Струва ми се, че искаме различни неща от нашата връзка. Имам чувството, че сме само наполовина свързани. Не желая да научавам какво те тревожи просто по някаква случайност. Когато ти казвам, че ме изолираш от живота си, ти не виждаш проблем в това. Трябва да направя нещо различно.

— Всичко ще се оправи — опитах се да я уверя аз. — Причината е в тази резидентура… Само да приключа и…

Наистина ли положението бе толкова лошо? Неврохирургията е една от най-сложните медицински специалности и без съмнение обучението ми се бе отразило отрицателно на брака ни. Да, имаше много нощи, когато се бях прибирал у дома и Луси отдавна вече спеше, а аз просто припадах на пода в дневната, толкова уморен, че нямах сили да се добера до леглото в спалнята. Да, имаше много сутрини, когато излизах за работа, докато тя още спеше. Но това бе върхът на кариерите ни: повечето университети искаха и двама ни, мен като неврохирург, Луси като интернист. Най-трудното вече бе зад гърба ни. Нима не го бяхме обсъждали десетки пъти?

Нима тя не разбираше, че това е най-неподходящият момент да изясняваме отношенията си? Нима не си даваше сметка, че ми остава само една година от резидентурата, че я обичам, че сме толкова близко до живота, за който винаги бяхме мечтали?

— Ако проблемът бе само в резидентурата, щях да се примиря — каза Луси. — Вече на практика сме минали този етап. Но ако не е така? Наистина ли смяташ, че всичко ще се оправи, когато приключиш с обучението си и продължиш в академичните среди?

Предложих да отменя пътуването, да поговорим, да отидем на семейния терапевт, когото бе споменала преди няколко месеца, но тя остана непреклонна. Настоя, че ѝ е нужно време, за да обмисли нещата насаме. В този момент световъртежът от неочакваните думи на жена ми изчезна и в душата ми остана само едно неприятно чувство. Бях засегнат и наранен. Добре, щом иска да си отиде, така да бъде. С връзката ни е приключено. Ако се потвърди, че имам рак, дори няма да ѝ кажа. Няма да ѝ преча да живее живота, който сама си е избрала.

До заминаването ми за Ню Йорк си уредих няколко посещения при лекари, за да проверя за най-разпространените видове рак сред младите хора. (Тестиси? Не. Меланома? Не. Левкемия? Не.) На работа, както винаги, бе напрегнато. Четвъртък вечерта плавно премина в петък сутринта, тъй като бях ангажиран с няколко сложни операции трийсет и шест часа подред: гигантски аневризми, мозъчен байпас и артериовенозни малформации. Прошепнах "Благодаря!" на хирурга, който дойде да ме смени, за да мога да отпусна гръб на стената и да си отдъхна няколко минути. Единствената възможност да отида на рентген бе чак когато си тръгнах от болницата, в краткото време преди отбиването до вкъщи за багажа, напът към летището. Реших, че ако се окаже рак, това ще е последният път, когато мога да видя приятелите си, а ако не — то тогава също нямам основание да отменям пътуването.

Отбих се у дома, за да си взема багажа. Луси ме откара до летището и ми каза, че ни е записала на консултация при семеен терапевт.

Преди да се кача в самолета, ѝ пратих съобщение: "Иска ми се да си тук".

Няколко минути по-късно тя ми отговори: "Обичам те и ще те чакам, когато се върнеш".

По време на полета гърбът ми ужасно ме болеше и докато стигна до Гранд Сентръл Стейшън в Ню Йорк, за да взема влака до дома на приятелите си, тялото ми буквално пулсираше от болка. През последните няколко месеца болката бе с различна интензивност: от търпима до толкова силна, че не можех да говоря известно време и стисках зъби, и още по-кошмарна, при която се търкалях на пода и крещях неудържимо. В този момент бе от най-лошия вид. Полегнах на твърдата пейка в чакалнята и почувствах как мускулите ми започват да се отпускат. В такива случаи никакво количество "Ибупрофен" не помагаше. За да сдържа сълзите си, започнах да дишам тежко и да назовавам поименно всеки един от обхванатите от спазъма мускули: erector spinae, rhomboid, latissimus,piriformis…

Един от пазачите дойде при мен.

— Сър, тук е забранено да се лежи.

— Извинете — казах аз, едва шепнейки, — но много… ме… боли… гърбът.

— Няма значение, пак не може да лежите тук.

Извинете, но умирам от рак.

Думите за малко да излязат от устата ми, но все пак се удържах. А ако не беше така? Може би всички хора, които имат болки в гърба, се чувстват по този начин. Знаех много за болката в гърба, за анатомията ѝ, за физиологията, познавах думите, с които пациентите я описваха, но си нямах представа какво точно изпитват. Може би с мен не ставаше нищо необичайно. Може би. А може би просто се страхувах да произнеса на глас думата "рак".

Надигнах се от пейката и се затътрих към перона.

Късно следобед най-накрая се добрах до къщата на моите приятели в Колд Спринг, на осемдесет километра северно от Манхатън по течението на река Хъдсън. Посрещнаха ме десетина от най-близките ми приятели от последните години, гласовете им се смесваха с какофонията на радостни детски викове. След прегръдките последва неизбежният въпрос, който очаквах с притеснение; макар да бях подготвен, имах чувството, че ме заляха с ледена вода:

— А Луси няма ли я?

— Неочаквани проблеми в работата — излъгах аз. — Изникнаха в последната минута.

— О, колко жалко!

— Може ли да си оставя багажа и малко да полегна, за да си почина?

Надявах се, че няколко дни без операции, с пълноценен сън и почивка — накратко, това, което би трябвало да е нормалният живот — ще помогнат за облекчаване на болката и няма да се чувствам толкова уморен. Само че след ден-два стана ясно, че нищо подобно няма да се случи.

Всеки ден спях до обяд, а после сядах на масата, отрупана с чинии с касуле и раци, които не можех да се насиля да погълна. Преди вечеря вече бях изтощен и готов отново да си полегна. Понякога четях на децата книжки, но през повечето време те играеха около мен, подскачаха и крещяха. ("Деца, мисля, че чичо Пол има нужда от почивка. Защо не отидете да си поиграете някъде другаде?") Изведнъж си спомних как преди петнайсет години работих като ръководител в детски летен лагер. В един от почивните си дни седях на брега на езеро в Северна Калифорния и четях книга, наречена "Смърт и философия"[6], докато веселите деца ме използваха като препятствие в играта "Плени знамето". Някога се присмивах над абсурдността на тази ситуация: двайсетгодишен младеж, обкръжен от величието на живописните дървета, планини, езеро, чуруликащите птички и щастливите четиригодишни момченца, заровил нос в малка черна книжка за смъртта. Само че сега откривах известен паралел: езерото Тахо бе заменено с река Хъдсън, хлапетата не ми бяха непознати, а деца на моите приятели, и вместо книга за смъртта, от живота наоколо ме отделяше моето собствено умиращо тяло.

На третата вечер говорих с Майк, нашия домакин, и му казах, че ще съкратя престоя си и си тръгвам на следващия ден.

— Не изглеждаш много добре — отбеляза той. — Всичко наред ли е?

— Хайде да си сипем малко скоч и да поседнем някъде — предложих аз.

Седнахме пред камината и му казах:

— Майк, мисля, че съм болен от рак. По всичко личи, че прогнозата не е добра.

За първи пък изрекох на глас тези думи.

— Ясно… Предполагам, че не се шегуваш, нали?

— Не.

Той се умълча.

— Честно казано, даже не знам какво да те питам.

— Всъщност може би първо трябва да кажа, че нямам потвърждение за това, но на практика съм сигурен — симптомите са налице. Утре се прибирам и всичко ще стане ясно. Надявам се, че съм сгрешил с преценката си.

Майк предложи да изпрати багажа ми по пощата, за да не ми се налага да го мъкна сам. Сутринта рано ме откара до летището и шест часа по-късно кацнах в Сан Франциско. Едва бях излязъл от самолета, когато телефонът ми звънна. Беше личната ми лекарка: на рентгеновите снимки дробовете ми изглеждали леко размити, сякаш не са на фокус. Каза ми, че не знае какво точно означава това.

Но разбира се, знаеше.

Аз също знаех.

Луси ме посрещна на летището, но отложих разговора за вкъщи. Седнахме на дивана и ѝ съобщих резултатите от рентгенографията. Щом ѝ казах, тя разбра какво означава това. Отпусна глава на рамото ми и разстоянието помежду ни изчезна.

— Нуждая се от теб — прошепнах аз.

— Никога няма да те изоставя — отвърна тя.

Обадихме се на близък приятел, колега неврохирург от болницата, и го помолихме да ме приеме за консултация.

Получих пластмасова гривна като всички други пациенти, облякох син болничен халат, минах покрай сестрите, които познавах по име, и се озовах в кабинета — същата тази стая, в която бях приел стотици пациенти през изминалите години. В тази стая обсъждах с пациентите смъртоносните им диагнози и сложните операции; тук ги поздравявах за оздравяването им и виждах радостта по лицата им, че ще се завърнат към нормалния си живот; тук съобщавах на роднините за смъртта на близките им. В този кабинет седях на стола, миех ръцете си в умивалника, пишех указания с маркер на дъската, сменях датата на календара. В моменти на пълна изнемога дори се бях просвал на това легло и бях заспивал. Сега лежах на него, с широко отворени очи.

Млада медицинска сестра, която виждах за първи път, надникна в кабинета и каза:

— Лекарят скоро ще дойде.

И в този момент бъдещето, към което така дълго се бях стремил, което рисувах във въображението си и което съвсем скоро щеше да се превърне в настояще, просто ей така се изпари.