И за Америка като за Америка

XIV

От Чикаго летя със самолет до Бъфало, където пристигам късно вечерта. На летището отново ще трябва да взема кола. В Америка това не отнема повече от десетина минути. Колата, както винаги, е нова, няма и десет хиляди километра, хонда, бабан, отново Япония се е кръстосала с Америка… Тук, в службата за „коли под наем“, ме чака бележка — нямат грешка американците, когато създават организация. Ето го името на хотелчето в Ниагара, където ще преспя… Значи, мисля си, там вече и хотели има… Не е като по Алеково време… Какви ли пък са снеговете и ледовете… Като нищо мога да бера ядове по пътя. Америка, Америка, ама снегът не знае политика. Вали, затрупва и мамицата ти разкарва. Нали зная какво е по нашите пътища зиме.

Мисля си за пътя, ала акълът ми все е в Ниагара. Какво ли е чудо около водопада сега. Свирепи канадско-американски студове, а там, сред снежната пустош, бучи, фучи и се пени във вечната си стихия само той — водопадът…

Дано стигна жив и здрав, да ме поеме топлият хотел, а сутринта, още в бели зори, ще залепя нос о прозореца… Дали водопадът ще се вижда от прозореца на хотела ми, като е толкова голям? От другия край на Америка идвам, да му се поклоня. Щом толкова години, векове даже, цял свят си пренася куфарите насам, за да му удари темане, аз ли няма да го направя като зная от Алеко какво чудо е!

И няма да е много далеч от хотела, надявам се… Пуснал ледените си бради, див в мощта си, напълнил километрите наоколо с трясъка на водите си, в хотела, за да си чуеш приказката, сигурно трябва да викаш…

За моя изненада, по пътя сняг няма — изчистен е, като с метла, после с влажна кърпа забърсан, че на всичко отгоре и със суха минат… Вляво, вдясно, надписи — „Ниагара фолс“. Ха прочета такъв надпис, ха усетя сърцето си как даде някой залп…

Колкото и да накъсява разстоянието до „Ниагара фолс“, сняг няма и няма. И асфалтът не е черен през нощта, а шарен от отражението на светлините на десетките хотели и ресторанти, на светофарите и кръстовищата, които съвсем объркват моята представа. Все имах чувството, че ще се озова едва ли не на Северния полюс, а то излезе, че оттук до Ниагара е все град — при това все буден и сякаш много весел град. Разпалавели се рекламите, развеселили се — не бе хотел, не бе чудо… Един до друг, един през друг, един над друг. Към Ниагара ли отивам, или към Холивуд? Че там беше къде-къде по-кротко през нощта от веселбите на този път, който си представях за умрял от студ…

И вместо да намаляват, колите, които ме задминават, стават все повече и повече. Дали пък не съм сбъркал… Окото в картата — после по табелите встрани. Няма грешка.

Натискам още малко газта — доколкото дава право знакът, наострил съм вече уши — кой час ще чуя онзи див рев, та да изтърва кормилото…

Нови „уеи“ идват, нови кръстовища, нови светлини, пръснати, като че дядо Господ е минал преди малко отгоре, изтървал ги от скута си и те, както паднали, тъй останали да светят. Изведнъж стъклото на колата се намокри… Излязох на един широк и дълъг мост, дори парапетите му встрани не се виждат. Чистачките избърсват пръските, нови падат върху стъклото… Тъй като гледах картата — това е пътят. Тогава, аз не съм никъде другаде, а отгоре, върху река Ниагара!…

В нощта, в самотата, върху гърба на моста, под мене реката — става ми тайнствено и гордо — върви го опиши какво му е на човека на такова място, в такъв час на нощта…

Пръските изчезнаха тъй както се появиха, чистачките заскърцаха на сухо. Един нов светлинен и рекламен хаос ме поглъща и обърква. И така, докато намеря хотела. Огромен, студен в студената нощ. Тътря багажа си, а ухото ми все там, в нощта — чува ли се вече, защо аз не го чувам?… Когато поемам ключа на стаята, момичето, като да ми чете мислите, казва:

— Водопадът е на седем минути оттук…

— С кола ли? — питам вече като дърт американец…

— Не — казва тя, — пеша. — И ми дава възможност още по-добре да се запозная с грижите, които от дете е полагала за зъбите си…

Не ми е за първи път в Америка да не проумея онова, което ми казват. Ала сега съвсем засичам… Намирам се в град. Колко голям е, не разбрах, но в едно съм сигурен — на десетки километри и напред, и назад, и на изток, и на запад, светлина до светлина. А Ниагарският водопад да не е вадичка, да не е чучурче, пуснато едва-едва да цъцри, та да го спъпрат някъде между две реклами или между два хотела. Че това е Ниагара — Бог, Аллах, Йерусалим на водопадите…

Ала мълча. Няма да питам… Сам ще си го открия, където ще да е скрит, сам ще разбера каква е тая магия около него. Не ми трябват гидове, не ми трябват описания. И краката ми сами бързат навън. Там, по-скоро там. А вън е студено, много студено. На улицата пред мен виждам голям термометър — петнадесет под нулата. И духа един вятър, та става барем тридесет…

Тайнствена е тая част на града, през която вървя и през която ме насочват хората от хотела. Постепенно наперените светлини се изпокриват в ъглите зад сградите, по еркерите, тайнствено надничат и оглеждат редките минувачи. Уличните лампи и те са скрити — под шапки, под козирки.

Излизам на една широка, по-осветена улица и изведнъж виждам — струпани десетина коли и надпис: „Митница“… Недалеч от митницата, съвсем ярко осветена, стърчи висока, наперена кула. След малко ще разбера, че там е вече Канада. На сто метра оттук… Боже мой, а къде е тогава Ниагара? Да не е станало нещо с нея, къде е този световен водопад, представата за който не ми дава мира, откак съм прочел писанието на Алеко. Над колко снимки съм стоял, колко филми съм гледал — отгоре сниман, от лодка. От километри височина сякаш идва — брадясал, разпенен, вятърът скубе брадата му, после пилее пръските на десетки километри наоколо. И земята ври, изтича, като че земното кълбо се е продънило и всичките му води сега падат точно там, където скоро, много скоро ще бъда…

Оглеждам се вляво, — сгради и светлини, пред мене — светлини и сгради, вдясно — пак… Кой ми взе моята Ниагара?…

Още малко вървя — двайсет ли, трийсет ли крачки, застига ме кола, отминава ме. И изведнъж — шум. Шум на вода! Той е, той е, няма кой друг да шуми в нощта!

И с всяка нова крачка, с всеки изминат метър, шумът става по-силен. Алеята води през безлюдна градина, между две ниски постройки — право към Канада. Ако хвърля един камък, на канадска земя ще падне… А Ниагара къде е тогава — толкова ли е малка тази река, че само един шум от нея е останал…

По лицето ми вече падат пръски, шумът от водата става по-силен.

Изведнъж, точно пред мен, се мярна шарена панделка! Панделката се движеше, като че някой стои отпреде й и я дърпа. Много шарена. И червено има в нея, и синьо, и зелено, и бяло. Още светлини, ако ви дойдат на ума, добавете и тях.

Спрях, заковах се, вгледах се, после пристъпих. Панделката порасна, разшири се. Сега видях — не беше панделка, беше река!

Беше Ниагара! Красива гледка лежи пред мен. Толкова — шейсет, осемдесет метра вода — пенлива, поривиста, широки гривни се мятат, осветени от прожектори, поставени на дъното на реката. Гривите на реката рипат, лампите по дъното им светят, да не би да сбъркат в тъмното пътя си. И от бели, те стават сини, червени, зелени… Сякаш не е Ниагара, сякаш не е река, а в полумрака на нощта, сред този красив заговор на светлините, виждам постлано пред себе си американското знаме. Отдолу, под него, като че ли има скрит вятър, та го духа и гърчи…

Това сравнение със знамето ми идва случайно. Ала колкото повече си спомням отподир това първо видение на Ниагара, толкова повече се убеждавам, че нищо в тая държава не е случайно. Къде го няма това американско знаме, къде не се е покатерило, че ще изтърват тая световна река. И който се е сетил така да постели дъното й — халал му…

Вече съм на десет метра от реката, на пет, на един… По лицето ми се стича вода и имам чувството, че всеки момент ще замръзне… Реката е тук, а къде е Ниагарският водопад? Оглеждам се, водопад никакъв около мен няма. Сякаш се уплашвам.

Досами реката има ограда — облегнал съм се на нея. Наоколо толкова много светлина са се наредили във водата, че са изпили сякаш водопада. Ала къде е, къде е боже мой, това чудо?…

Трябва да съм извикал.

— Ето го, не го ли виждаш — до мене стои непознат човек.

Вместо водопада — виждам хора — от лявата ми страна, от дясната, зад гърба ми, идат, още идат… Скупчват се вдясно, където се вижда, че брегът прави дъга… И чак сега виждам, че реката също се извива и се изгубва. Извивката й е като гривата на кон. Там светлините са най-силни, после следва мрак… Пълен, неподвижен, колкото едно-две футболни игрища е мракът. Надвесвам се над парапета. О, небеса! На метър от мене, е прочутият Ниагарски водопад…

— Точно там, където водата се откъсва от сушата, за да се сгромоляса в дълбокото и тъмното, се навеждам и пипам ледената вода. И не се знае кое беше по-студено — тя ли, челото ми ли…

Нощта подсилва едно видение, убива друго… Толкова много грохот от тази вода е минавал през фантазията ми, че сега усещам лекота… Шумът не ми достига…

Тежки водни откоси — като много гъста, едра трева — се повалят отведнъж и се спускат в тъмното. Ако не е, че до парапета, на който сме се накачулили двайсетина — тридесетина такива като мене — току-що дошли, хвърлили куфарите и хукнали насам — достигат гъсти пръски, човек може да помисли, че това са замръзнали провлачища вода. Ала пяната, шумът и пръските показват, че замръзване няма, че водопадът е жив и истински.

Какво става долу, сега не се вижда. Там, в огнището, американците не са поставили светлини. Оставили са го на човешката фантазия — рай ли е, ад ли е, там сега, нека тя реши.

От мястото, където сме застанали, едно виждаме — хиляди топове вода се откъсват от брега и в пълен хаос се изсипват долу. Отгоре им идват други хиляди. Те ги смазват и донатикват още по-надолу, където е въображаемото дъно. Част от водата се изскубва встрани, с тях се заема вятърът, разкъсва ги, прави ги на прах, с който е пълно цялото небе наоколо. Сякаш долу пияни и сърдити великани, се бъхтят и скубят, и никой не знае къде са краката им, къде брадите. И най-вече, докога ще трае пиянството им, кога ще се изморят и изтрезнеят, за да настъпи най-сетне наоколо покой. Тече вода, вечна вода иде отгоре и пада долу… Тъй откога? Тъй докога!

Гледам водата, гледам светлините, гледам тъмното дъно на Ниагарския водопад. И налудничава мисъл ме накарва да се сепна. А дали, ако пак някога дойда тук, от двете страни на нощта, канадци и американци няма вече да са протегнали железни пръти, и точно над огнището да са построили хотел. И там, в стъклата на този хотел, да се бият и стичат пръските. И човек да може да паркира колата си във водата — точно под водопада.

Като едното нищо ще стане. Стига някой да се досети…

Утрото е по-мъдро от нощта. Не го е казал американец. Събудих се, погледнах през прозореца. Град като град, освен че прехвърчат снежинки. Ала аз нямам търпение да се озова отново там. Само че сега натискам на главата си един каскет и пригласям фотоапарата… вън е студеното канадско-американско слънце, свети, но не топли… Градът още спи или си почива. Днес е неделя. Тръгвам по снощния път. Сега наистина е друго. Светлини и шарении няма. Има слънце — бяло и студено. Ето градината. Ето алеята. Ето го вятъра. Ето го и шума. Реката се чува, преди да се види. Още малко. Хора няма, няма светлини и сенки. В ранното утро ще бъдем трима — аз, реката и водопадът. Сега не бързам да го видя. Виждам зелената вода, каквато е водата на всяка чиста и дълбока река — с бели гриви, метър и отгоре големи. Иде от лявата ми страна — настръхнала, зимна река… Пред мене мост. Снощи не съм го видял — минеш ли този мост, в Канада си. Не гледам моста — гледам тази чиста вода. Какво спокойствие и сила крие в себе си зелената вода. Дори когато е такава бърза и цялата в драперии. И нагоре, докъдето се вижда, и по-надолу, където е водопадът. Тръгвам покрай перилата, които ме пазят да не падна в реката, хората още спят, затова самотата и величието сега са най-силни. Благодаря му на бога, че ми ги отпусна тия няколко минути насаме с Ниагара. Дишам дълбоко студения и плътен въздух и усещам, че се пречиствам. Стигам до извивката на реката и пак заставам там, където водата се къса от коритото си, помамена от това Вартоломеево дъно. Ето го! Голям, безкраен хаос, в който не можеш да разбереш отгоре ли пада водата, или обратно — великаните я издухват нагоре, та тя стига до високото, където съм застанал — поглежда реката, казва й нещо и пак се отпуска към дъното. Между горе-то и долу-то е пяна, пръски, вятър, огромно кълбо, което вечно се върти. Слънцето се е вдигнало високо и над това, бучащо и тътнещо кълбо, се е очертала небесна дъга. Както винаги, тя иде от далечината, където е сърцето на Канада, и се забива в дъното на водопада. В най-разпененото. Иска ми се да съм дете, да се покатеря по дъгата, да се пързулна по гърба й, и да цопна в най-дълбокото. Водите, които падат отгоре, ще ме натиснат да не изплувам, тогава ще видя чудните светове на великаните. Как ми се иска да се скрия между скалите и падащата вода. Това сигурно е най-скришното и най-красиво място на Земята. Зад гърба ти скалите, отпреде дебела водна завеса, която ни човек пуска, ни слънце. Лъчите му достигат до водните блани, разбиват се, разпръскват се, изпълват с чудно сияние това подводно царство.

Гледам водопада. Гледам реката. Наглеждане няма. Ни денем, ни нощем. Разляла се в един безкрай, колкото по-нагоре отива, все по-широка става. Хиляди ледени късове са се събрали един до друг, като че някой е гребло ги е примамил, и като се отбутват тук-там от брега — бавно, бавно идат надолу… След малко ще минат покрай мене, след още малко ще стигнат водопада. Вървя заедно с тях към водната пропаст. Наоколо още няма хора и тая кражба на минути, насаме с Ниагара, е най-хубавото нещо, което съм могъл да си представя, че ще преживея. Десетината декара ледени парчета вече са на метър от края, зная, че всеки миг наоколо ще избухне невъобразим трясък. Представяте ли си ги тези хиляди парчета лед какво чудо ще направят като се заизсипват едно след друго, като се заблъскат едно о друго, като запердашат челото на ледените блокове долу… Сигурен съм, че този тътен, този трополак на лед ще се чуе чак в Белия дом. И че Буш ще вдигне в тази бяла утрин телефона да попита службите си какво става в Америка…

Ехото на гръмотевиците продължи няколко минути. После дълго заглъхваше в далечините на Канада. Освободена от ледовете си, реката пак подгони белите зайчета, пак ги подкара по своя вечен път…

Ако си на канадския бряг, ще бъдеш точно срещу водопада. От американската страна, за да се вижда по-добре цялата дъга на водата, са направили мост… Оттам гледаш планините от лед, които са замръзнали долу. Тия планини отдалече настъпват към огнището на водопада, подвират се под самия него и какво знаят челата им, опълчени под тези смазващи тежестта на падащата вода — нека всеки сам си представи. Реката се бие в ледовете долу, ръфа от тях, със зъби и с нокти се брани да не я притиснат повече, да не отнемат от падащата й красота. Ледът също се инати — лепи всяка капка отгоре си, иска да стане по-висок, да изпълзи от дъното и да надникне там горе, където досега не е достигал.

Кой е по-силен, кой е по-вечен — живата вода или ледовете? Докога ще трае тази битка. Така ги сварвам в ранното утро. Тя — раздърпана, нервна и изящна в своя гняв. Ледените канари, покрити в бясна пяна, спокойни и величествени в безмълвно упорство. Не е водата, която може да ги плаши. Не от нея, от слънцето изпитват страх…

И те скоро ще отстъпят. Колкото и днес да е студено, на брега вече е показало жълтата си главичка минзухарче. Дойде ли минзухарчето — то е знак. Оттук нататък, ден по ден, час по час, реката ще настъпва, докато изяде тая бяла планина под себе си.

В мразовитото утро летят чайки. Те пък какво търсят и какво ще намерят в това студено, най-студено огнище на земята.

Дали и те като мен са дошли дотук само да погледат, а водопадът ги е омаял, и те вече нямат сили да напуснат тази хубост и да си тръгнат.

Замръзвам, а и аз като чайките, не мога да си тръгна. Направих няколко крачки, обърнах се. Водата ме извика. Застанах пак над този трясък, слънцето се скри, дъгата се изгуби, водата стана още по-студена и дива. Да тръгна, но не тръгвам. Бученето ме опива, пропастта отдолу ме мами. Сега вече не се обръщам. Обърна ли се, водопадът пак ще ме повика…

Водопадът е разглезен. Той е свикнал по всяко време тук да има хора, да щракат апарати, да му се любуват и възхищават…

Няма вече самота. Ето ги — първите вече идат. Можете да се досетите — това са японци… Ще постоят час-два, ще дойдат други. И те тъй — ще пощракат с апаратите си, ще поснимат с камерите си. И те ще си отидат, и други ще дойдат. А тази река винаги ще върви след тях. Както цял живот върви след всеки, който се е доближил до нея… Все тъй яростна, грациозна, все тъй вечна…

Колко такива като мене са минали оттук, потракали са с апаратите си отгоре й, а тя тече, тече… И не изтича…

Тръгвам си — дошъл, видял. Уж е моят водопад, а не е…

И един въпрос върви до мене: ти ли, Алеко, си бил по-голям от него, той ли вече не е същият?

Или моите очи и очите на хилядите други, които идват, не гледат вече тъй, както са гледали, очите на човека преди век!