Идеята за равенство сред българите

2.

Една трансформация на тези архаични модели са прословутите сдружения. Ако отворите дневниците на Учредителното събрание, ще видите, че 1/3 от дебатите са върху проблема за сдруженията. Това не трябва да се смесва нито с политически партии, нито със синдикално движение, защото в 1880 синдикално движение няма. А по отношение на идеята на политическо организиране, в България в 1880 г. няма никакво понятие за политически живот. Целият български политически живот се е изчерпвал в едно противопоставяне на турците и друг политически живот не е бил мислим. В това противопоставяне са се обособили две групи, които в никакъв случай не могат да бъдат обозначени като партии. Имаме достатъчно сведения, че от страната на старите, въпреки кавгата с младите, са били осигурявани средства за революцията. Значи не е имало в никакъв вид едно дълбоко противоречие, те нямат помежду си отлика от партиен вид. Не се мисли синдикално движение, не се мисли партия, тогава какво се мисли? Каква е тази мания към сдружения? Това е реставриране на тлаката, това е реставриване на клиентелата, това е даване на организационен вид на гражданското общество. Което пък е в пълно противоречие с идеите на гражданското общество, защото то е нещо, което ме оставя да работя, да мисля самостоятелно, което зачита пълната ми еманципация. А организацията в гражданското общество ми отнема еманципацията, защото аз почвам да се съобразявам с нещо, което се нарича политика на гражданското общество, което е друг тип на отрицание на гражданското общество. Личността е идеята на пълната спонтанност. Групата е идеята на човешкото подчинение.

Този тип сдружения бяха много помпозни, много ритуализирани, те до едно имаха химни: „Горе, горе знамената,/ долу алкохолът цар./ Ще да пием сал водата,/ тоз безценен, чуден дар.“ Не могат да вкарат един правилен стих, членуват водата. Това говори за нивото на цялото т.нар. движение. От тоя тип химни и маршове България кипеше. Всичко това се пееше тържествено и хоровете го разнасяха. За нещастие, това е традицията на българската хорова песен. Ние нямаме немските, френските, италианските хорове. Един или друг имат в репертоара си българската народна песен, дълбоко подправена, жестоко парфюмирана, лишена от каквато и да било спонтанност. Достатъчно е пригаждането й към белканто, тя има съвсем различен характер.

Но принадлежността към въздържателното, туристическото, читалищното, вегетарианското, есперантисткото движение гарантираше едно доста безпечно съществуване на своите членове, особено по отношение на маниерите на обществено обезпокояване на личността. При своето влизане в литературата аз не бях никой, защото не идвах от никоя група, нямах легитимация. Един пример за значението на тези обществени групи — излязоха мемоарите на Стефан Попов, този човек направо от поста директор на сп. „Млад турист“ постъпва във Външно министерство, а там се постъпва много мъчно, с конкурс, допускането до който е много трудно. Иван Богданов ми е разказвал, че до конкурс за аташе в Гърция с френски език и той, и негов приятел се явяват в канцеларията на МВнР да депозират заявленията си. Секретарят им задава следния въпрос: „А вашият татко да е бил в Генералния щаб по време на войната? — Не, не е бил. — А вашият татко случайно да е генерал? — Не, не е. — В такъв случай, оставете си заявленията, но те ще останат без последствия.“ Блокировката е пълна. Иван Богданов е син на индустриалец. Но Стефан Попов, чийто произход е много скромен, чрез Туристическото дружество има път директно към МВнР, където не може да постъпи синът на един индустриалец. Така че, тези сдружения съвсем не са безобидна работа.

Тая ситуация е сериозна, защото има много сериозна стопанска основа. Това е, ако щете, кооперативното движение. То е едно движение точно на този кръг изравнили се личностно хора, познаващи се физиологически, които не притежават никаква индивидуална тайна по отношение на другия и които в тоя тип кооперации участват с простия труд и с никаква квалификация. Това е повсеместно разпространено и в края на краищата решава съдбата на българския народ. В духа на тази мисловност е и цялата държавна политика. Примерно, не се развива земеделието, доходите на селяните са нищожни, от 200 кг. за декар той не може да забогатее. Когато през 1928 г. правителството вижда, че българското зърно е 4 или 5 пъти по-скъпо от това на световния пазар, то създава една организация „Храноизнос“, която не е изнесла и 1 тон жито, никога не се занимавала с износ, това е също една лъжа. Нейната цел е следната: взима се в ръцете на държавата търговията с хляба. „Храноизнос“ изкупува житото и го продава на хлебопроизводителите. Тя го купува на една сравнително висока цена, за да даде възможност на селяните да произвеждат малко и скъпо. Хлябът в България в 30-те години струва 2.5–3 пъти по-скъпо, отколкото в Германия или Франция. Създават се едни високи цени за хляб за градското население, като докладът на министъра Христов, който създава тази история, гласи, че градското население ще приеме тази цена, то няма къде да ходи и това ще спаси селото. И се създава уравнителен фонд, от парите, които постъпват при хлебопроизводителите в градовете, се заделят суми за допълнително дотиране на селото. След 1944 г. — една традиционно земеделска страна като нашата живее благодарение на италианската фуражна пшеница, която доведе до добиви от около 400 кг. от декар. Но италианците добиват един тон от декар. Каква е работата? Това семе изисква определена агротехника, да се сее на определена дълбочина, при определена топлина на пръстта, при определена влажност, в строго определени дни. Изисква определено предварително торене. Нито едно от тези агротехнически предписания не се изпълнява от българска страна. И не може да се изпълни, защото българското ТКЗС почива на принципа на простия труд. Но България е заплашена от липса на млечни продукти още преди 1944 г. Тогава овцевъдството още не е унищожено, така че проблемът за сиренето е що-годе решен, но не е решен проблемът за млякото, кравето масло. При тия ниски добиви не може да се създаде кравеферма. Тя иска т.нар. сочни фуражи, декари със зеле само за кравите. Трябва да има кладенци с питейна вода за обилно поене на добитъка, за оросяване на тревни площи, за високи добиви на детелина и на други сочни растения, млекодайни. И се създава цяла една „теория на еднокравето стопанство“, която се преподава в Икономическия институт. Тя се състои в следното: че селянинът не може да гледа отделно крава, но той трябва да има мляко, добре, значи ще употребим кравата и за оран, ще впрегнем една крава и един вол. Тази крава няма да дава 25–30 л, тя ще дава малко, 4–5 л, колкото една санска коза. Но все таки, тя ще дава мляко. Това е теорията на еднокравето стопанство, която е една сериозна основа за запазване на маразъма в българското селско стопанство. Да се запази маразъмът е една държавна политика.

Но полека-лека се възлагат на „Храноизнос“ осем монопола и на БЗК Банк към осемдесет. На БЗК Банк е даден монополът върху ориза, върху захарта, върху фасула. Безбройните разпоредби за създаването на тези монополи не са били никога публикувани от икономисти и изучавани от тях. Няма нито една публикация върху историята на българските държавни монополи и какво означават те. Тези български държавни монополи препречват пътя на всякакво предприемачество, на всяка конкуренция, на всяка свободна търговия и индустрия, защото нещата стигат дотам: за да отвориш индустриално предприятие, трябва да получиш периметър. Примерно, разрешава ти се на 50 километра от Първомай да направиш тъкачна фабрика и материалите, които ще получаваш, ти можеш да изкупуваш от определен район — има райониране. Дейността на стопанските камари е тази — разпределят клиринга, износа. Т.е. ако има капитализъм, той е абсолютно контролиран. Така наречената кооперация „Напред“ на социалдемократите имаше шейсет на сто от вътрешната търговия с хранителни продукти.

Тъй като независимо от всичко, независимо от тази държавна политика, отделни дейци успяват да пробият, не да забогатеят, но да подадат глава над нищото, тогава т.нар. капиталистическа българска държава си служи с оклеветяването на дребните търговци, както и сега, че те са спекуланти. Непрекъснато се говори за спекула. Въпреки че цената е проблем на договор и никое трето лице не може да се меси в договарянето. Това е облигационното право. В една такава ситуация имаме трудно формиране на личностен тип в стопанските среди. Примерно, ако до войните все таки преобладаваща фигура е бил заможният стопанин, едрият селянин с повече земя, то поради общото бедствено положение, което се дължи пак на колективното незнание, на колективната глупост, на ниската производителност поради това на българския труд, този класически заможен селянин е затруднен. Неговият път се оказва пак пътят на интелектуализацията: той, или трябва да възприеме един нов тип на развитие, или трябва да умре. Този тип при него е създаването на интензивни култури. В 30-те години стана въвеждането на техническите култури от типа на соята, синапа, слънчогледа, сусама, маковото семе. Това бяха кампании, предприети от отделни фирми, и то с външно участие. Защото тези продукти бяха необходими на промишлеността в Централна Европа — Италия, Австрия, Германия, Унгария. Това е, което комунистите много мразеха, заради което казваха, че България била превърната в придатък на германската промишленост. Положението беше такова: изведнъж един селянин с 20–30 дка става богат човек. Той нито експлоатира някого, нито има наемна ръка, работи сам, а е богат. Но този селянин, който чрез интензивните култури вече става един модерен производител и заможен човек и основа на новата стопанска дейност в страната, той е оплют и обруган обществено като кулак. Трябва да ви кажа, че в концлагера, където бях, комунистите най открито (само там!) заявяваха за своите намерения — нагледната агитация от концлагерите днес би била безкрайно интересна. Тя беше насочена така: кулакът е не селянинът, който има много земя, кулакът не е този, който използува наемен труд, а този, който отглежда технически култури. Това е борба срещу самата прогресистка тематика, в името на която това комунистическо движение е възникнало. Нашите стаи бяха пълни с плакати, че примерно в България около 300 души лекари и инженери са изкарвали един доход, който е бил равен на дохода на собственика на заводите Чилов, значи класовият враг са те. Борбата срещу изявената личност, това е епопеята на славянството след Втората Световна война. Например, у нас направо избиха генетиците. Благодарение на липсата на генетици в България дегенерира цялото овощарство. Сравнете ябълките, които идват отвън, от Македония или Гърция, с българските. Нашата помология е създадена в дворното стопанство, тя е работа на личностния тип, на интимния човек. Когато той бе потопен в поредната вълна — защото комунизмът е такава вълна, преди него има оранжевогвардейци и какви ли още не — той загина. Цялото това обругаване на интелектуализирания тип, на новия тип индивидуалност, което стига тия форми при комунизма, то е подготвено и реално е съществувало в българския обществен живот като една тенденция, то не е измислено от комунистите. То е възприето от тях в тяхната адулация към т.нар. народностно начало. Това е една тенденция вътре в самия български обществен живот и психика, която много успешно беше овладяна от комунизма и направлявана.

Този тип, вече в самия народ, на новия производител, на новия стопански деятел, той беше неприятен и всеобщо обругаван. От кого беше представен той? Примерно център на стопанския живот в България станаха не селата и не градовете, а т.нар. гари: гара Каспичан, гара Павликени не са градове, не са признати за градове и нямат такъв характер, но там е най-изгодно да се устрои едно предприятие, примерно мелница или дъскорезница. Тя има 2–3 или най-много 5 души работници, там се докарват трупите или житото, стоварва се на гарата, на 50 м. от предприятието. Значи няма транспорт, житото се мели или трупите се бичат. Собственикът на такова предприятие беше всеобщо обругаван главно от даскалите, от учителската среда — ето го капиталистът! Това е обикновено някакъв селянин, прихванал оттук-оттам някаква пара, може да е продал някакъв парцел, взел е пари от някаква кооперативна банка, започнал е това предприятие. Те бяха облечени по определен начин: не носеха вече селските потури, но не носеха и граждански дрехи. Бяха облечени с панталони от шаяк и зимно време с полушубка, а лятно време с цял шаечен костюм. Това е радетелят на новото българско стопанство и масовият деятел на българския капитал. Тези хора са маркирани — не и описани, единствено маркирани — в творчеството на Коста Константинов, оттам може да се долови, че са съществували. При съществуването на многобройни държавни и кооперативни монополи фактически на частните предприемачи оставаше много тесен парцел. Те можеха да се занимават с дъскорезници и мелници. Към дъскорезниците и мелниците, за да използват излишната топлина, те създадоха малки градски бани, където можеш да отидеш да се окъпеш. Това им беше допълнителната печалба. Третата група, която почна по-добре да се образува и да работи, това бяха маслодайните за растителни масла, с неголяма продукция. Над това ниво, второто голямо ниво бяха тютюневите складове. В тия складове ставаше едно сортиране на тютюна, нищо повече. В тютюневите складове можеха да работят всички — и жени, и деца, защото трудът не представлява никакво усилие, сортирането на листа. По-висшият ешелон вече бяха собствениците на тютюневи фабрики. Тези фабрики бяха обаче многобройни. В 30-те години имаше цигари, производство може би на петдесетина фабрики и голяма част от тях бяха обединени в един картел, защото е ясно, че не можеха да устоят на държавните данъци, на акцизите и т.н.

Ето го в реалната му структура българският стопански живот през епохата. Всеки е възпрян. Погледнете го и сега: всеки стопански деятел среща невероятни затруднения от какъвто искате характер. В името на вечната българска навиковост, на народното добруване или по-точно, на безпечното живеене на паразитната бюрокрация, която е вече, тъй да се каже, лоното на българския народностен живот. Можете да видите как всичко в нашия живот е извратено. Към цялата тази система, тази структура, непробиваема за индивидуалността, почнаха да се отварят едни малки прозорчета: внезапно се оказа, че българското овощарство, поради развитието на световния транспорт, почна вече да получава клиентела в по-далечни страни. Страната, която първа почна да внася големи количества български ягоди, беше Полша. След това Виена. Техниката на обработването и изнасянето на тези ягоди беше доста примитивна, тая технология е описана и в мемоарите на царица Йоана: бурета с вода, в която се слагат ягодите, за да стигнат все пак в някакво здраво състояние, иначе ще се смачкат. Аз съм разпитал създателя на този износ, имам и запис — това е едно чудо на индивидуални усилия, преодоляване на пречки от най-различен характер, като се почне от това, че Български държавни железници нямат вагони, които да предоставят на тези износители. Тогава чрез лични връзки те уреждат френските и белгийските железници да дадат под наем вагони на БДЖ, та по тоя начин нашите износители на плодове да си осигурят вагони. Когато вече се разпространи хладилната техника, прочутият Тевекелиев замразяваше плодове и ги изнасяше в замразено състояние. Т.е. това са крайните форми, в които индивидуалността можеше да се прояви в живота. Друго, което беше един пробив в тази навиковост, е строежът на т.нар. кооперации, многоетажни жилищни домове, където една група архитекти (пак заели пари от банките) успяха да създадат едно ново съсловие от предприемачи, чиито възможности и печалби тогава бяха силно преувеличавани. Друга група, която можа да пробие, това са съдържателите на кинотеатри — строители или наематели на кинотеатри. И заедно с тях традиционната българска група от съдържатели на питейни заведения, на ресторанти. Никаква възможност например за търговия с коприна, с, да кажем, сусам, рицин — всичко е в ръцете на кооперативни или държавни монополи.

Тези монополи са същинската организация на тази псевдонародност, за която говорим. В синтеза си с администрацията тя образува в себе си цялата видимост на общественост. По същество общественост тя не е! Но има и видимостта, и функциите на обществеността. Това псевдообщество не поражда нищо. Конституират се форми на колективно живеене, всички от архаичен тип, но които са обезпечени стопански и които, от друга страна, като че имат хуманен вид, едва ли не комунистичен, защото спасяват дребните съществувания от глад, от унищожение, от катаклизми. Дават една сигурност в живота на социалността. Един човек, който няма елементарното разширено възпроизводство на село, той си знае — като си свие нуждите, той си ги посреща. Нуждите са нещо духовно, те са нещо психологическо. Но вечното българско спасение, вечното оцеляване е в орязването на всички духовни нужди. И в името на оцеляването не само можеш, но си и длъжен да ги орежеш. Оттук нататък ти и ще се наядеш, и ще се наспиш. И ще имаш възможност и да се напиеш. Това скотство не може да бъде основа за никаква култура.

При цялата тази смяна, която става и не може да не стане — това е световна тенденция, световният пазар решава нещата, той осъжда на смърт всъщност, той е единственият регулатор, който съществува — всички тия смешни български истории отиват на майната си. Но сега ние живеем в пълното разпадане на тези институции и свързаните с тях нрави. Този период не може да няма катастрофичен характер. Защото независимо от това, че се унищожава нещо безкрайно негативно, все пак се унищожава нещо обществено. То е било негативно, но все пак е свързвало много хора. Нова институция, която да обвързва хората едни с други, не съществува. Това е тайната на БКП, на БСП, на тяхното спояване, на тяхната организация. Това са последните ариергардни боеве на един такъв анахроничен егалитаризъм. На този егалитаризъм, разбира се, са пети песни и химни, той е украсяван с цветя, с пера. Стана ясно, че той създава бедни стопански структури. И вижте сега обратното на марксизма: всички стопански структури са плод на един манталитет. А не манталитетът е плод на структурите. Манталитетът ги създава.

Всички тези стопански структури не могат да не бъдат разрушени. Но други структури в България няма. Те получиха един идеологически израз: бяха социализирани. Всички тия медузи. Комунизмът в България завари от цар Борис III цялата система, включително със чиновниците, с конформистите и пр. Сега се образува едно велико затруднение пред българина: той трябва да приеме личността си, личностния си вид. Той трябва да приеме собствените си възможности.