Излизането навън е изключително надценявано.
Когато корпоративната полиция на ИОИ дойде да ме арестува, тъкмо гледах филмаИзследователи(1985 г., режисьор Джо Данте). В него се разказваше за три хлапета, които построяват космически кораб в задния си двор и излитат с него, за да се срещнат с извънземни. Според мен това бе един от най-добрите филми за деца, правени някога. Бях си изградил навик да гледамИзследователитепоне веднъж месечно, за да не се главозамайвам.
В ъгъла на дисплея си получавах сигнал от външната камера на блока и видях как транспортният микробус спира пред входа с виещи сирени и примигващи лампи. От него изскочиха четирима въоръжени корпоративни ченгета с шлемове, които изтичаха към сградата, следвани от мъж с костюм. Продължих да ги наблюдавам вече от камерата във фоайето, докато те размахаха служебните си значки, профучаха покрай охранителната кабина и влязоха в асансьора.
Качваха се към моя етаж.
— Макс — прошепнах и се опитах да запазя спокойствие, — задействай модул за сигурност номер едно:Кром, вездесъщ на планината. —Тази гласова команда инструктираше компютъра ми да предприеме дълга поредица от предварително програмирани действия и онлайн, и в истинския свят.
— Д-д-дадено, шефе! — отвърна ведро Макс и секунда по-късно охранителната система на апартамента ми премина в режим заключване. Блиндираната титаниева врата се спусна от тавана и се заключи върху вградената в апартамента стандартна охранителна врата.
На камерата в коридора видях как ченгетата слизаха от асансьора и изтичваха до вратата ми. Двамата отпред носеха плазмени оксижени. Другите двама държаха огромни електрошокови палки. Костюмираният, който вървеше най-отзад, носеше електронен бележник.
Не се изненадах да ги видя. Знаех защо бяха дошли. Бяха тук, за да разрежат стените на апартамента ми и да ме извадят като парченце риба от консерва.
Когато стигнаха пред вратата, скенерът ги сканира и на дисплея ми се изписа, че и петимата бяха кредитни инспектори на ИОИ с валидна заповед за арест на Брайс Линч, обитателя на апартамента. Тъй като спазваше щатските, местните и федералните закони, охранителната система на блока веднага отвори и двете ми охранителни врати, за да ги пусне вътре. Но блиндираната военна врата, която тъкмо бе паднала, не им позволи да влязат.
Ченгетата, разбира се, очакваха да имам и допълнителна охранителна система, затова си бяха взели плазмените оксижени.
Костюмарът се промуши между тях и предпазливо натисна с палец интеркома на вратата. Името и длъжността му се изписаха на дисплея ми: Майкъл Уилсън, Отдел по кредити и събирания, ИОИ, служебен номер ИОИ-481231.
Уилсън погледна към обектива на камерата в коридора и се усмихна любезно.
— Господин Линч — каза той. — Казвам се Майкъл Уилсън и съм представител на Отдела по кредити и събирания наИнъвейтив Онлайн Индъстрис. — Той провери нещо в бележника си. — Тук съм, защото не сте направили последните три вноски по кредитната си карта ИОИ-Виза,по която дължите двайсет хиляди долара. В документацията си видяхме и че в момента сте безработен и поради това ви обявихме за неплатежоспособен. Според настоящия федерален закон трябва да работите за нас, докато изплатите дълга си към компанията заедно с всички приложими лихви и глоби за просрочване, както и такси и наказателни глоби, които ще получите занапред. — Уилсън посочи ченгетата. — Тези господа са тук, за да ми помогнат да ви отведем до новото ви работно място. Настояваме да отворите вратата и да ни осигурите достъп да жилището си. Моля, имайте предвид, че сме упълномощени да изземем всички лични вещи, които намерим вътре. Приходите от продажбата им, разбира се, ще бъдат приспаднати от дълга ви.
Уилсън издекламира всички тези мъдрости на един дъх с монотонния глас на човек, който повтаряше това по цял ден.
След кратко мълчание отговорих по интеркома:
— Добре, момчета. Дайте ми само минутка да си обуя панталоните — и излизам.
Уилсън се намръщи.
— Господин Линч, ако не ни осигурите достъп до жилището си в рамките на десет секунди, сме упълномощени да влезем със сила. Разходите по щетите от влизането ни, включително повредено имущество и разходи за ремонт, ще бъдат прибавени към дълга ви. Благодаря.
Уилсън се отдръпна от интеркома и кимна на останалите. Едно от ченгетата веднага включи оксижена си и когато върхът му засия в оранжево, той започна да реже титаниевото покритие на вратата. Другият оксиженист се отдалечи на един-два метра и започна да изрязва дупка в стената на апартамента. Тези хора имаха достъп до охранителните планове на сградата и знаеха, че стените на всеки апартамент имаха стоманено покритие и слой бетон, които можеха да прорежат по-бързо от титановата врата.
Аз, естествено, бях укрепил допълнително стените, пода и тавана на апартамента с плоскости от титанова сплав, които бях сглобил лично парче по парче. След като разрежеха стената, да се наложи да прережат и плоскостите. Но това щеше да ми осигури едва пет-шест минути повече. След това щяха да влязат. Бях чувал, че ченгетата си имат название за процедурата по изрязване на длъжник от укрепено жилище. Наричаха гоцезарово сечение.
Преглътнах без вода още две от успокоителните хапчета които бях поръчал по време на подготовката си за днешния ден. Сутринта бях изпил две. Но те като че ли не действаха.
В ОАЗИС затворих всички прозорци на дисплея си и зададох максимално ниво на сигурност на акаунта си. После отворих Класацията, за да я погледна за последно и да се уверя, че нищо не се беше променило и че Шестиците още не бяха спечелили. Десетте най-добри резултата не се бяха променяли от няколко дни.
Класация: |
1. АртЗмида 354 000 |
2. Парзивал 353 000 |
3. ИОИ-655321 352 000 |
4. Аех 352 000 |
5. ИОИ-643187 349 000 |
6. ИОИ-621671 348 000 |
7. ИОИ-678324 347 000 |
8. Шото 347 000 |
9. ИОИ-637330 346 000 |
10. ИОИ-699423 346 000 |
АртЗмида, Аех и Шото бяха преминали през Втората порта и бяха взели Кристалния ключ в рамките на 48 часа, след като им изпратих имейла си. Когато АртЗмида получи 25 000 точки за откриването на Кристалния ключ, се изкачи отново на първо място заради бонусите, задето беше намерила първа Нефритения ключ и втора Медния ключ.
Откакто им бях изпратил имейла, АртЗмида, Аех и Шото се опитваха да се свържат с мен, но аз не отговарях на телефонните им обаждания, имейлите и поканите за чат. Нямаше нужда да им разкривам плана си. Те не можеха да ми помогнат, а най-вероятно щяха да се опитат да ме разубедят.
И без това вече нямаше връщане назад.
Затворих Класацията, огледах крепостта си и се почудих дали я виждам за последен път. После си поех няколко пъти въздух — като водолаз, който се готви да се гмурне, и натиснах иконата за изход на дисплея си. ОАЗИС изчезна, а аватарът ми се озова във виртуалния ми офис. Отворих прозорец на конзолата и въведох командата за саморазрушаване на компютъра ми:ШИТСТОРМ.
На дисплея се появи линия, която отчиташе колко процента от процеса са изпълнени и показа, че харддискът ми е изтрит.
— Сбогом, Макс — прошепнах аз.
— Сбогом, Уейд — отвърна Макс няколко секунди преди да бъде изтрит.
Седях на сензорния стол и вече усещах топлината в другия край на стаята. Когато свалих визьора, видях, че през дупките, изрязани във вратата и стената, влизаше пушек. Димът ставаше твърде гъст, за да успеят филтрите за въздух в апартамента ми да го пречистят. Разкашлях се.
Ченгето, което пробиваше вратата, свърши първо. Пушещият метален кръг падна на пода със силно металическо тупване, при което подскочих на стола.
Когато оксиженистът отстъпи назад, напред излезе друго ченге и напръска със замразяваща пяна ръбовете на дупката, за да охлади метала. Досетих се, че го правеха, за да не се изгорят, докато пропълзяват вътре. А щяха да пропълзят в апартамента всеки момент.
— Чисто е! — изкрещя някой от тях към останалите в коридора. — Не виждам оръжия!
Един от оксиженистите тръгна пръв да се катери през дупката и в следващия миг изведнъж се озова пред мен и насочи оръжието си към лицето ми.
— Не мърдай! — извика той. — Или ще ти пръсна черепа, ясно?
Кимнах, че разбирам. Изведнъж ми мина през ум, че това ченге беше първият гост, влязъл в апартамента ми, откакто живеех там.
Второто ченге, което влезе, изобщо не беше толкова любезно. Без да каже нито дума, той дойде до мен и ми запуши устата с парцал. Това беше стандартната процедура, защото така нямаше да мога да давам гласови команди на компютъра си. Нямаше защо да си правят труда. В мига, в който първото ченге влезе в апартамента ми, в компютъра ми се бе задействало възпламеняващо устройство и машината вече се топеше.
След като ченгето завърза лента върху топката плат в устата ми, то ме сграбчи за външния скелет на сензорния костюм, издърпа ме от стола като парцалена кукла и ме запрати на пода. Другото ченге натисна бутона, с който се вдигаше блиндираната врата, и останалите двама се втурнаха вътре, следвани от Уилсън.
Свих се на топка на пода и затворих очи. Неволно се разтреперих и ми се догади. Опитах се да се подготвя психически за онова, което знаех, че щеше да последва.
Щяха да ме изведат навън.
— Господин Линч — каза с усмивка Уилсън, — поставям ви под корпоративен арест. — Той се обърна към ченгетата. — Кажете на отдела по събиранията да дойде и да изчисти апартамента. — После огледа стаята и забеляза тънката струйка дим, която излизаше от компютъра ми. Погледна ме и поклати глава. — Колко глупаво от твоя страна! Щяхме да продадем компютъра и да приспаднем парите от дълга ти.
Не можех да отговоря със запушена уста, затова просто свих рамене и му показах среден пръст.
Свалиха сензорния ми костюм и го оставиха за събирачите. Отдолу бях чисто гол. Дадоха ми сив гащеризон за еднократна употреба и гумени обувки в същия цвят. Веднага щом облякох грапавия като шкурка гащеризон, цялото тяло ме засърбя. Сложиха ми белезници и ми беше трудно да се почеша.
Извлякоха ме в коридора. Силните флуоресцентни лампи изсмукваха цвета от всичко и коридорът приличаше на декор от стар черно-бял филм. Докато слизахме с асансьора към фоайето, си тананиках мелодията, която звучеше в кабината, за да им покажа, че не ме е страх. Но когато насочиха оръжията си към мен, млъкнах.
Във фоайето ме наметнаха със зимно палто с качулка. Не искаха да се разболея от пневмония, след като вече бях имущество на компанията. Човешки ресурс. Изведоха ме навън и слънцето обля лицето ми за пръв път от половин година насам.
Валеше сняг и всичко бе покрито с тънък слой сив лед и киша. Не знаех каква беше температурата, но не помнех някога да ми е било по-студено. Вятърът ме пронизваше чак до костите.
Заведоха ме до микробуса. Отзад вече имаше двама длъжници, завързани с каиши за пластмасови седалки. Носеха визьори. Сигурно ги бяха арестували по-рано сутринта. Ченгетата бяха като боклукчии, които минават да събират боклука веднъж седмично.
Този от дясната ми страна беше висок слаб младеж, вероятно с няколко години по-голям oт мен. Изглеждаше недохранен. Другият длъжник бе изключително затлъстял и не можех да определя от какъв пол беше. Предположих, че беше мъж. Лицето мy бе скрито от мръсна руса коса, а нещо подобно на противогаз покриваше носа и устата му. От маската до една дюза на пода се спускаше дебел черен маркуч. Не знаех за какво служеше, докато затлъстелият човек не се наведе напред, не опъна каишите и не повърна в маската. Чух да се задейства вакуум, който изсмука повърнатото в маркуча. Зачудих се дали съхраняват отпадъците във външни резервоари, или просто ги изхвърлят на улицата. Сигурно имаха резервоари. ИОИ вероятно анализираха и повръщаното ти и записваха резултатите в досието.
— Лошо ли ти е? — попита ме едно от ченгетата, коагто извади парцала от устата ми. — Ако ще повръщаш, ще ти дам маска.
— Чувствам се прекрасно — отвърнах аз не особено убедително.
— Добре, но ако се наложи да ти чистя повръщаното, ще съжаляваш.
Блъснаха ме в микробуса и ме завързаха за седалката срещу кльощавия. Две ченгета се качиха отзад при нас и прибраха плазмените си оксижени в шкафче. Другите две затръшваха задните врати и се качиха в кабината отпред.
Когато потеглихме, извих врат, за да погледна през затъмнените задни прозорци на микробуса към сградата, в която бях живял през последната година. Успях да зърна прозореца си на четирийсет и втория етаж заради напръсканите с черен спрей стъкла. Екипът по събиранията сигурно вече беше горе, разглобяваше, описваше, прибираше в кутии и подготвяше за продажба на търг цялото ми оборудване. След като изпразнеха апартамента ми, чистачите щяха да го почистят и дезинфекцират. Ремонтен екип щеше да поправи външната стена и да постави нова врата. Щяха да изпратят сметката на ИОИ, а разходите по ремонта щяха да бъдат добавени към дълга ми.
До средата на следобеда щастливият ловец, който чакаше в списъка за настаняване в блока, щеше да получи съобщение, че се беше освободил апартамент — и до вечерта новият наемател сигурно щеше да се нанесе. До залез слънце всички следи от живота ми там щяха да са напълно заличени.
Когато микробусът зави по главната улица, чух как гумите хрущяха по кристалчетата сол върху замръзналия асфалт. Едно от ченгетата се протегна и ми сложи визьор. Озовах се на плаж с бял пясък, по залез слънце и с плискащи се вълни. Явно използваха тази симулация, за да държат длъжниците спокойни по време на пътуването.
Със стегната в белезници ръка вдигнах визьора на челото си. Ченгетата изглежда не ги беше грижа или изобщо не забелязаха. Отново извърнах глава, за да погледна през прозореца. Не бях излизал навън в истинския свят от дълго време и исках да видя какво се беше променило.
Всичко изглеждаше запуснато. Улиците, сградите, хората. Дори снегът изглеждаше мръсен. Сипеше се на сиви снежинки като пепел от изригнал вулкан.
Броят на бездомниците се бе покачил рязко. Улиците бяха обрамчени от палатки и картонени навеси, а всички паркове бяха превърнати в бежански лагери. Когато микробусът навлезе по-навътре в центъра на града, на всеки ъгъл и на всяко празно пространство се бяха скупчили хора около запалени варели и портативни печки на батерии. Повечето носеха визьори за еднократна употреба и големи остарели сензорни ръкавици, а ръцете им извършваха малки, призрачни движения, сякаш в ОАЗИС се намираха в много по-приятна среда.
Най-накрая стигнахме до площад ИОИ № 101 в самото сърце на града.
Гледах мълчаливо през прозореца как наближаваме корпоративната централа наИнъвейтив Онлайн Индъстрис ООД. Два правоъгълни небостъргача се извисяваха от двете страни на кръгла сграда и така образуваха корпоративното лого на ИОИ. Небостъргачите им бяха трите най-високи сгради в градаа — величествени кули от стомана и огледални стъкла, свързани помежду си от десетки коридори и ескалатори. Върховете на зданията се губеха високо в образуваните от солените изпарения облаци. Сградите бяха идентични с виртуалната им централа в ОАЗИС на планетата ИОИ-1, но изглеждаха много по-внушителни, вероятно защото бяха истински.
Микробусът влезе в гаража за паркиране в основата на кръглата кула и се спусна надолу по поредица от рампи, докато не пристигнахме в голямо открито пространство, което приличаше на товарителен док. Над дългия ред широки портали пишеше:Център за приемане на служители длъжници на ИОИ.
С другите двама длъжници ни свалиха от микробуса пред отряд въоръжени с шокови палки пазачи, които ни поеха Свалиха белезниците ни и извадиха парцалите от устата ни. А после друг пазач сканира зениците ни. Затаих дъх, когато той поднесе скенера пред очите ми. Миг по-късно устройството изписка и той прочете информацията, излязла на екрана му:
— Линч, Брайс, 19-годишен. Пълноправно гражданство. Няма криминално досие. Обвързване с договор за изплащане ня кредит чрез труд. — Той кимна, натисна няколко икони в електронния си бележник и ме отведе в топла и ярко осветена зала със стотици други длъжници. Всички се тътреха бавно един след друг през лабиринт от въжени прегради, като големи деца в кошмарен увеселителен парк. Стори ми се, че в залата имаше колкото мъже, толкова и жени. Но ми беше трудно да преценя, защото почти всички имаха като мен бледа кожа. Бяха напълно обезкосмени и всички бяхме облечени в еднакви сиви гащеризони и носехме сиви гумени обувки. Приличахме на статисти отТи Ейч Екс-1138.
Опашката минаваше през поредица от охранителни пропускателни пунктове. На първия пункт всеки длъжник преминаваше проверка с чисто нов скенер —Метадетектор,за да се провери внимателно дали не е скрил някъде по себе си електронни устройства. Докато чаках реда си, видях как издърпаха няколко души от опашката, след като скенерът намираше инсталиран под кожата миникомпютър или телефон, задействан с гласови команди, маскиран като изкуствен зъб. Младежът пред мен бе скрил в изкуствения си тестис нов модел миниатюрнаСинатроконзола за ОАЗИС, свързана с незаконен интерфейс в мозъчен имплант. На този явно доста му стискаше.
След като минах през пунктовете за проверка, бях заведен в отделението за изследвания — огромна зала, пълна със стотици малки звукоизолирани отделения. Накараха ме да седна в едно от тях и ми дадоха евтин визьор и още по-евтини сензорни ръкавици. Принадлежностите не ми позволяваха да се включа в ОАЗИС, но въпреки това се почувствах по-спокоен, когато ги сложих.
Дадоха ми поредица от тестове за умения, всеки следващ от които бе по-труден, за да проверят какви знания и способности имах в отделните области, които можеше да бъдат използвани от новия ми работодател. Резултатите от тестовете, разбира се, се сравняваха с фалшивите ми дипломи и работен опит, които бях вписал в профила на Брайс Линч.
Постарах се да постигна отлични оценки на тестовете за софтуер, хардуер и мрежи на ОАЗИС и умишлено грешах на тестовете, предназначени да проверят знанията ми за Джеймс Холидей и Великденското яйце. Не исках да ме разпределят в Отдела по оология на ИОИ. Имаше вероятност там да се натъкна на Соренто. Но мислех, че дори да станеше така, че пътищата ни да се пресекат, той нямаше да ме познае. Никога не ме бе виждал лично, а вече почти не приличах на снимката oт ученическата си карта. Въпреки това, не исках да рискувам. И без това вече си насилвах късмета повече, отколкото всеки разумен човек би се осмелил.
Когато най-накрая приключих с последния изпит, ме вкараха във виртуален чатрум, за да се срещна с консултанта по разпределението. Тя се казваше Нанси и с хипнотизиращо монотонен глас ме информира, че поради отличните резултати от тестовете и впечатляващия ми работен опит, съм "награден" с място в отдел Техническа поддръжка за ОАЗИС II. Щях да получавам 28 500 долара годишно, като от заплатата ми щяха да се приспадат разходите за квартира, храна, данъци, здравни осигуровки, стоматологични услуги, очен лекар и развлечения. Остатъкът (ако изобщо останеше нещо) щеше да се превежда по изплащането на дълга ми към компанията. След като изплатях изцяло дълга си, щях да бъда освободен от служба. В същото време, в зависимост от представянето ми, можеха да ми предложат и постоянна работа в ИОИ.
Това, разбира се, бяха пълни глупости. Длъжниците никога не успяваха да изплатят дълговете си и да си спечелят свободата. След като ти удържаха вноските по дълга, глобите за пресрочване и лихвите, се оказваше, че с всеки месец дължиш все повече на компанията. Който допуснеше грешката да стане длъжник на ИОИ, почти със сигурност оставаше длъжен на компанията до края на живота си. Но много хора нямаха нищо против. Според тях това означаваше поне, че имаха сигурна работа и че нямаше да умрат от глад или измръзване на улицата.
Договорът за "Изплащане на дълг чрез труд" се появи в прозорец на дисплея ми. В него имаше дълъг списък с предупреждения и описание на правата ми (или по-скоро на липсата ми на права) като служител, изплащащ дълг. Нанси ми каза да го прочета, да го подпиша и да премина към "Обработка на длъжници". После напусна чатрума. Превъртях текста му до края, без да си правя труд да го чета. Беше дълъг повече от шестстотин страници. Най-отдолу имаше поле за подпис. Написах "Брайс Линч", чиято самоличност бе потвърдена със сканиране на ретините ми.
Макар да използвах фалшиво име, се замислих дали въпреки това договорът можеше да ме задължи юридически. Не бях сигурен, а и не ме интересуваше особено. Имах план и това бе част от него.
Поведоха ме по друг коридор, който водеше до Зоната за обработка на длъжници. Сложиха ме на поточна линия, която ме прекара през дълга поредица от спирки. Първо взеха гащеризона и обувките ми и ги изгориха. После ме прекараха през нещо подобно на автомивка за хора — ред от машини ме насапуниса, изтърка, дезинфекцира, изплакна, подсуши и обезпаразити. След това ми дадоха нов сив гащеризон и гумени пантофи. На следващата спирка няколко машини ми направиха пълен медицински преглед. Ваксинираха ме с най-различни автоматизирани пистолети, които изстреляха игли едновременно в раменете и задника.
Докато пъплех напред по конвейера, плоските екрани, закачени над него, излъчваха непрекъснато един и същ десетминутен филм за обучение:Службата на длъжниците: вашият път от дълговете към успеха!Актьорите бяха телевизионни звезди от треторазредни предавания, които ведро чуруликаха пропагандни реплики, докато съобщаваха нравилата за длъжници на ИОИ. След като го изгледах пет пъти, го научих наизуст. След десетото гледане повтарях думите заедно с актьорите.
— Какво ще се случи, след като завърша курса на обучение и бъда разпределен на постоянното си работно място? — попита Джони, главният герой във филма.
"Ще прекараш остатъка от живота си като корпоративен роб, Джони" — помислих си. Но продължих да гледам как отзивчивият представител на отделЧовешки ресурсина ИОИ му разказваше за всекидневието на длъжниците.
Накрая стигнах до последната спирка, където една машина ми постави електронна гривна за проследяване на глезена — подплатена метална халка, която щракна точно над кокалчето. Според филма за обучение това устройство следеше къде се намирам и ми даваше или отказваше достъп до различни части от офис сградите на ИОИ. Ако се опитах да избягам, да сваля гривната или ако създавах каквито и да било неприятности, устройството можеше да ме парализира с електрошок. Или, ако бе необходимо, можеше да инжектира във вените ми силно успокоително.
След като ми поставиха гривната, друга машина сложи малко електронно устройство на месестата част на дясното ми уxo, като го проби на две места. Направих гримаса от болка и избълвах поток ругатни. От филма знаех, че току-що ми бяха сложили МНК — Маркировка за наблюдение и комуникация. Но повечето длъжници го наричаха просто "наушник". Това ми напомни на маркировките, които природозащитниците поставяха на застрашени от изчезване животни, за да проследяват движението им в дивата природа. В наушника имаше малка слушалка, в която главният компютър наЧовешки ресурсиможеше да прави съобщения или да издава заповеди направо в ухото ми. Устройството имаше и миниатюрна камера, чрез която виждаха онова, което виждах и аз. Във всяко помещение в комплекса на ИОИ имаше монтирани охранителни камери, но това явно не бе достатъчно. Поставяха такива и на главата на всеки длъжник.
Няколко секунди, след като ми сложиха и активираха наушника, започнах да чувам монотонния глас на главния компютър наЧовешки ресурси,който сипеше инструкции и друга информация. В началото гласът ме побъркваше, но постепенно свикнах. Все пак нямах друг избор.
Когато слязох от конвейера, компютърът ме упъти към близко кафене, което напомняше на столовите в старите затворнически филми. Дадоха ми зелен поднос с храна. Безвкусно соево кюфте, купчинка воднисто картофено пюре и някаква подсладена напитка за десерт. Изгълтах всичко за няколко минути. Компютърът ме поздрави за добрия апетит и ми каза, че имам право на петминутно посещаване на тоалетната. След това ме упъти към асансьор без копчета и индикатор за етажи. Когато вратите се отвориха с плъзгане, видях на стената надпие:ОБЩЕЖИТИЕ ДЛЪЖНИЦИ БЛОК 05 — ТЕХНИЧЕСКА ПОДДРЪЖКА.
Излязох от асансьора и се затътрих по настлания с мокет коридор. Беше тихо и мрачно. Единствената светлина идваше от малки подови лампички. Нямах представа колко беше часът. Имах чувството, че бяха минали няколко дни, откакто ме изведоха от апартамента. Едва се държах на крака.
— Първата ти смяна в Техническа поддръжка започва след седем часа — каза монотонно компютърът в ухото ми. — Дотогава можеш да спиш. Завий наляво по коридора и отиди до капсулата си — 42 Г.
Направих, каквото ми казаха. Вече ставах много добър в изпълняването на инструкции.
Общежитието ми напомняше на мавзолей. Представляваше мрежа от коридори с високи сводове, обрамчени със спални капсули във формата на ковчези, подредени в безкрайни редици на десет етажа до тавана. Всяка колона от капсули беше номерирана. А всяка капсула беше отбелязана с буква от А до Й, като капсула А се намираше най-отдолу.
Стигнах до капсулата си в горния край на колона 42. Щом се приближих, люкът се отвори със съскане и вътре примигна мека синя светлина. Качих се по тясната стълба, монтирана между колоните, и стъпих на малката платформа под люка. Когато пропълзях в капсулата, платформата се прибра и той се затвори при краката ми.
Отвътре капсулата беше млечнобяла и приличаше на пластмасов ковчег — висока и широка по един метър и дълга два метра. Подът бе зает от матрак и възглавница. И двете миришеха на изгоряла гума, затова предположих, че са нови.
Освен камерата, закачена на ухото ми, имаше камера и над вратата. Компанията дори не си бе направила труда да я прикрие. Искаха длъжниците им да знаят, че ги наблюдават непрекъснато.
Единственото удобство беше развлекателната конзола — голям плосък екран, чувствителен на допир, вграден в стената. До него на поставка стоеше безжичен визьор. Натиснах екрана и активирах конзолата. Новият ми служебен номер и длъжността ми се изписаха в горната част на дисплея: "Линч, Брайс Т. —ТЕХНИЧЕСКА ПОДДРЪЖКА НА ОАЗИС II— Служебен номер ИОИ-338645".
Под надписа се появи меню със списък на всички развлекателни програми, до които имах достъп в момента. Отне ми няколко секунди да разгледам ограничените предложения. Можех да гледам само един канал: ИОИ-Н — денонощния новинарски канал на компанията. Той бълваше постоянен поток от свързани с нея новини и пропаганда. Имах достъп и до филми и симулации за обучение, повечето от които бяха ориентирани към настоящата ми длъжност като техническа поддръжка за ОАЗИС.
Когато се опитах да отворя една от другите развлекателни колекции,Класически филми,системата ме уведоми, че ще имам достъп до повече програми, след като получа три поредни оценки над среден за работата си. После компютърът ме попита дали искам повече информация относно системата за развлекателни награди на длъжници. Не исках.
Единственият телевизионен сериал, до който имах достъп, беше продуцираната от компанията комедияТоми Кю.Описанието ѝ гласеше, че е "шантава ситуационни комедия, проследяваща злощастните приключения на Томи, нов длъжник, назначен в отдела по техническа поддръжка за ОАЗИС, опитващ се да постигне целта си — финансова независимост и отлични показатели в работата!".
Маркирах първия епизод отТоми Кюи си сложих визьора. Както и очаквах, сериалът на практика беше филм за обучение със записан смях от невидима публика. Изобщо не ми беше интересен. Исках само да поспя. Но знаех, че ме наблюдават и че всяка моя стъпка се следеше и записваше внимателно. Така че останах буден, колкото се може по-дълго, пренебрегвайки епизод след епизод наТоми Кю.
Колкото и да се стараех не успявах да си избия АртЗмида от ума. Каквото и да си внушавах, знаех, че тя е истинската причина да приведа в действие безумния си план. Какво, по дяволите ми ставаше? Имаше напълно реална възможност никога да не успея да избягам от тук. Заля ме лавина от съмнения. Дали манията ми по Лова и АртЗмида най-накрая не ме бе довела до истинска лудост? Защо поех толкова идиотски риск, за да спечеля сърцето на момиче, с което дори не бях се срещал на живо. Момиче, което, изглежда, не желаеше дори да говори с мен. Къде ли беше тя сега? Липсвах ли ѝ?
Продължих да се измъчвам с подобни мисли, докато най-накрая не заспах.
Кол центърът за техническа поддръжка на ИОИ заемаше цели три етажа в източната кула под формата на буква "I". На всеки от трите етажа имаше лабиринт от обозначени с номера отделения. Моето работно място беше в един отдалечен от прозорците ъгъл. Отделението ми беше напълно голо с изключение на офис стол, закован за пода. Няколко от съседните отделения бяха празни и чакаха пристигането на нови длъжници.
Нямах право да поставям каквито и да било украси в отделението си, защото още не си бях извоювал тази привилегия. Но ако натрупах достатъчно "точки за облаги", като покривах нормативи и получавах добра оценка от клиентите, можех да "похарча" част от тях за привилегията да украся офиса си с, да речем, цвете в саксия или вдъхновяващ плакат на коте, висящо от простор.
Когато пристигнах в отделението си, взех служебния визьор и ръкавиците от рафта на голата стена и си ги сложих После се тръшнах на стола. Служебният компютър беше вграден в кръглата основа на стола и се активира автоматично, щом седнах. Номерът ми бе потвърден и автоматично влязох в служебния си акаунт в интранета на ИОИ. Нямах право на външен достъп до ОАЗИС. На практика можех само да чета свързани с работата имейли, да разглеждам техническа документация и справочници и да проверявам статистиката на обажданията. Това бе всичко. А всяко мое действие във вътрешната мрежа се следеше, контролираше и записваше.
Влязох в списъка с чакащите обаждания и започнах дванайсетчасовата си смяна. Работех едва от осем дни, но вече имах чувството, че бях затворник от години.
Аватарът на първия клиент се появи пред мен в чатрума на техническата поддръжка. Името и статусът му се рееха във въздуха над главата му. Беше си измислил невероятно остроумното име "СексиЧлен007".
Виждах, че ми предстои поредният скапан ден.
СексиЧлен007 бе едър, плешив варварин с черна кожена ризница с метални капси и множество татуировки на демони по ръцете и лицето. Държеше гигантски двуостър меч, почти два пъти по-висок от аватара му.
— Добро утро, господин СексиЧлен007 — казах монотонно. — Благодаря, че се свързахте с техническа поддръжка. Аз съм техник номер 338645. С какво мога да ви помогна? — Софтуерът за любезно общуване с клиенти прекарваше гласа ми през филтър и променяше тона и интонацията ми, за да звуча винаги приветливо и енергично.
— Ъъъ… да — започна СексиЧлен007. — Току-що си купих този жесток меч, а не мога да го използвам! Не мога дори да нападам с него. Какво ѝ има на тази проклетия? Счупена ли е?
— Господине, единственият проблем е, че сте шибан идиот — отвърнах аз.
Чух познато предупредително избръмчаване и на екрана ми се изписа съобщение:
Патентованият софтуер на ИОИ за любезно общуване с клиентите бе засякъл неприемливия ми отговор и го бе заглушил, за да не го чуе клиентът. Софтуерът също така записваше "нарушенията на етикета", които правех, и ги препращаше на Тревър — отговорника за моя отдел, за да може той да обърне внимание на инцидента при следващата оценка на работата ми, каквато правеха на всеки две седмици.
— Господине, от онлайн разпродажба ли купихте меча?
— Да — отвърна СексиЧлен007. — И се изръсих ужасно много за него.
— Бихте ли изчакали един момент, докато го разгледам? — Вече знаех какъв е проблемът, но исках да се уверя преди да му кажа, иначе щяха да ме глобят.
С показалец избрах меча. Отвори се малък прозорец, в който се изписаха свойствата на предмета. Отговорът се виждаше още на първия ред. Този вълшебен меч можеше да се използва от аватар над десето ниво. Господин СексиЧлен007 беше едва седмо ниво. Обясних му набързо какъв е проблемът.
— Моля? Не е честно! Онзи, дето ми го продаде, не каза нищо!
— Господине, препоръчително е да проверите дали аватарът ви може да използва даден предмет преди да го закупите.
— По дяволите! — изкрещя той. — И какво да правя сега с него?
— Можете да си го натикате в задника и да си представите, че сте сладолед на клечка.
НАРУШАВАНЕ НА ЕТИКЕТА — ОТГОВОРЪТ Е ИЗТРИТ — НАРУШЕНИЕТО ЗАПИСАНО.
Отговорих отново:
— Господине, можете да задържите предмета в инвентара си, докато аватарът ви достигне 10-то ниво. Или можете да обявите меча за продажба и да използвате парите от нея, за да си купите сходно оръжие, което отговаря на нивото на аватара ви.
— Ъ? К'во рече?
— Можете да го задържите или да го продадете.
— Ясно.
— Мога ли да ви помогна с още нещо, господине?
— Не. Май не…
— Чудесно. Благодаря, че се обадихте на техническа поддръжка. Пожелавам ви прекрасен ден.
Натиснах иконата за прекъсване на разговора и СексиЧлен007 изчезна. Продължителност на разговора: 2:07 минути. Когато се появи аватарът на следващия клиент — червенокожо женско извънземно с големи гърди на име Вартакс, — на дисплея ми се изписа оценката, която ми беше дал СексиЧлен007: 6 точки по скала от 10. Системата услужливо ми напомни, че трябва да поддържам средно 8.5, ако искам за получа увеличение на заплата при следващата оценка на работата ми.
Тук работата като техническа поддръжка нямаше нищо общо с работата от вкъщи. Нямах неограничен достъп до ОАЗИС и не можех да гледам филми, да играя игри или да слушам музика, докато приемах непрестанния поток от глупави обаждания. Единството ми странично занимание бе да се взирам в часовника. (Или в информацията за цената на акциите на ИОИ, която вървеше в горната част на дисплея на всички длъжници и не можеше да се изключи.)
По време на всяка смяна имах три почивки от по пет минути за ходене до тоалетната. Обедната почивка беше трийсет минути. Обикновено се хранех на бюрото си, вместо в столовата, за да не се налага да слушам как останалите техници се оплакват от клиентите или се хвалят с това, колко точки за облаги са спечелили. Презирах останалите длъжници почти толкова, колкото и клиентите.
По време на смяна заспивах поне по пет пъти. И винаги когато системата доловеше, че се унасях, в ушите ми прозвучаваше предупредителен клаксон и ме стряскаше. После нарушението се записваше в служебното ми досие. Нарколепсията ми се бе превърнала в постоянен проблем през първата ми седмица и сега всеки ден ми даваха по две малки червени хапчета, които да ме държат буден. Пиех ги. Но чак след като приключех работа.
Когато смяната ми най-накрая свърши, свалих слушалките и визьора и се върнах в капсулата си колкото се можеше по-бързо. Това бе единственото време от деня, когато бързах за някъде. Стигнах до пластмасовия си ковчег, пропълзях вътре и се проснах на матрака по очи в същата поза като снощи. И като онази вечер. Полежах няколко минути, взрян с периферното си зрение в часовника на развлекателната конзола. Когато стана 19:07, се обърнах на една страна и седнах.
— Угаси лампите — казах тихо. Това се бе превърнало в любимия ми израз през последната седмица. В мислите ми той бе равносилен на свобода.
Лампите, вградени в стените и тавана на капсулата, угаснаха и малката ми стаичка потъна в мрак. Ако някой от охраната гледаше в този миг сигнала от стаята ми, щеше да забележи кратко проблясване, когато камерите превключиха на нощно виждане, и в следващия момент отново щеше да ме види съвсем ясно на мониторите. Но от този миг нататък, охранителните камери в капсулата ми и наушникът ми вече не изпълняваха задачите, за които бяха програмирани. Така за пръв път през деня не ме наблюдаваха.
Време беше да се залавям за работа.
Натиснах екрана на развлекателната конзола. Той светна и ми предостави същия списък, който бях видял през първата си вечер тук: шепа филми и симулации за обучение, включително всички епизоди отТоми Кю.
Ако някой провереше какво съм избрал от списъка, щеше да види, че всяка вечер, докато заспивах, гледахТоми Кю,а след като изглеждах всички шестнайсет епизода, започвах отначало. Записите щяха да покажат и че всяка вечер заспивах горе-долу по едно и също време (но не точно до минутата) и че спях като пън до следващата сутрин, когато ме будеше алармата.
В действителност, разбира се, не гледах абсурдната им корпоративна комедия. А и не спях. През последната седмица спях само по два часа на нощ и това започваше да ми оказва влияние.
Но в мига, в който лампите угаснаха, се почувствах ободрен. Умората ми като че ли изчезна веднага щом започнах да си преговарям какво предлагаше развлекателният център и пръстите на дясната ми ръка захвърчаваха по екрана.
Бях научил тези пароли преди около седем месеца от L33t Hax0rz Warezhaus — уебсайта за продажба на информация на черно, откъдето бях купил нужните ми данни за създаването на фалшива самоличност. Следях всички сайтове за търговия на черно, защото никога не се знаеше какво може да изникне за продажба там. Пропуски в сигурността на сървърите на ОАЗИС. Кодове за разбиване на банкомати. Порнозаписи на знаменитости. Каквото ви хрумне. Разглеждах списъците в сайта, когато нещо привлече погледа ми:Пароли за достъп до интранета на ИОИ. Задни вратички и пропуски в системата.В описанието на списъка с паролите продавачът твърдеше, че предлага секретна информация относно изграждането на интранета на ИОИ, както и множество административни пароли и пропуски в системата, които "дават достъп на потребителя до вътрешната мрежа на компанията".
Бих предположил, че данните може да са измишльотина, ако не бяха публикувани на толкова уважаван уебсайт. Анонимният продавач твърдеше, че е програмирал като външен сътрудник за компанията, и беше един от основните конструктори на интранета. Продавачът сигурно беше фурнаджийска лопата — програмист, който умишлено оставяше вратички и пропуски в сигурността на системата, за да може по-късно да ги продаде на черния пазар. Така тези програмисти получаваха двоен хонорар за една и съща работа и си спестяваха угризенията, че са работили за демонична международна корпорация с репутацията на ИОИ. Фурнаджийските лопати нарушаваха няколко федерални закона (освен, разбира се, споразумението за поверителност с ИОИ), като продаваха тези данни. Но умните програмисти обикновено намираха начини да прикрият следите си.
Очевидният проблем, който продавачът не споменаваше в описанието, беше, че тези пароли са непотребни, ако няма достъп отвътре до интранета. Интранетът на ИОИ беше отделна мрежа с висока сигурност и без пряка връзка с ОАЗИС. Единственият начин да получиш достъп до интранета на ИОИ бе да постъпиш официално на работа в компанията (което бе много трудно и отнемаше време). Или да станеш един от все по-големия брой робуващи длъжници.
Бях решил, така или иначе, да участвам в търга с паролите на ИОИ заради малката вероятност някой ден да ми потрябват. Тъй като нямаше как да се провери дали данните са истински, цената им не се покачваше много и аз спечелих търга с няколко хиляди златни монети. Паролите пристигнаха по електронната поща няколко минути след края на наддаването. Щом разкодирах данните, ги прегледах внимателно. Всичко изглеждаше наред, затова прибрах информацията за черни дни и забравих за нея — за около шест месеца, когато видях как Шестиците бяха барикадирали замъка на Анорак. Първото, за което се сетих тогава, бяха кодовете за достъп. Зъбчатите колелца в главата ми се завъртяха и абсурдният ми план започна да се оформя.
Щях да променя финансовите отчети за фалшивата си самоличност Брайс Линч, за да стана длъжник на ИОИ. След като ме домъкнеха в сградата на компанията и пробиех защитата на мрежата им, щях да използвам интранет паролите, за да проникна в отделната база данни на Шестиците, а после да измисля как да сваля щита, който бяха издигнати над замъка.
Реших, че никой нямаше да предугади плана ми, просто защото бе напълно налудничав.
Проверих дали паролите работят чак на втората вечер от принудителната си служба. Естествено, се притеснявах, защото ако се окажеше, че съм купил фалшиви данни и нито една от паролите не работеше, щеше да излезе, че доброволно съм се продал в доживотно робство.
Държах камерата на наушника си насочена право напред встрани от екрана, и отворих менюто с настройките на развлекателната конзола, откъдето можех да променя звука и картината на дисплея —сила на звука, яркост, балансинюанс.Нагласих всички плъзгачи на най-висока степен и натиснах бутона ЗАПОМНИ в долната част на екрана три пъти. После нагласих плъзгачите за звука и яркостта на най-ниската степен — и натиснах бутона ЗАПОМНИ два пъти. Изведнъж в центъра на екрана се появи малък прозорец, в който трябваше да въведа служебен номер на техническата поддръжка и парола. Въведох бързо цифрите на служебния номер и дългата парола, съставена от букви и цифри, които бях запомнил наизуст. Проверих за грешки и натиснах бутона ОК. Системата замря, както ми се стори, за много дълго време. И тогава, за мое огромно облекчение, се изписа следното съобщение:
Вече имах достъп до акаунта на поддръжката, използван от техниците за тестване и поправка на различните компоненти на развлекателния център. Макар да бях влязъл в системата като техник, достъпът ми до интранета си оставаше доста ограничен, но ми осигуряваше достатъчно възможности за действие. Чрез една оставена от програмистите дупка в системата успях да си направя фалшив администраторски акаунт. А с него щях да имам достъп до почти всичко.
Първата ми работа беше да си осигуря уединение.
Бързо преминах през няколко десетки подменюта, докато не стигнах до контролния панел на системата за наблюдаване на длъжници. Въведох служебния си номер и профилът ми се появи на дисплея заедно със снимката, която ми бяха направили при началната ориентация. В профила ми бяха посочени размерът на дълга, заплатата, кръвната група, оценката за работата ми — всички данни, които компанията имаше за мен. В горния десен ъгъл имаше два прозореца, единият от които показваше видеосигнала от камерата на наушника, а другият — от камерата в капсулата ми. В момента камерата на наушника ми гледаше към стената. Камерата над вратата показваше тила ми, а главата си бях завъртял така, че да не се виждаше какво гледах на екрана на развлекателната конзола.
Маркирах и двете камери и отворих настройките им. С помощта на една от дупките в системата, оставени от фурнаджийската лопата, направих така, че двете камери да показват запис от първата ми нощ в капсулата, вместо да предават какво се случваше там на живо. Сега, ако някой провереше на монитора какво правех, щеше да види, че спях в капсулата си. А не че стоях буден цяла нощ и ровех в интранета на компанията. После програмирах камерите да превключват на записа, когато изгасвах лампите. Моментното примигване на картината при превключването щеше да бъде прикрито от краткото смущение в сигнала, когато камерите се включваха на нощно виждане.
Непрекъснато очаквах да ме заловят и системата да ме изхвърли, но това не стана. Паролите, конто въвеждах, бяха правилни. През последните шест нощи прониквах вее по-надълбоко в мрежата. Чувствах се като затворник в стар филм, който всяка нощ дълбае тунел в стената с лъжица.
През последната нощ, точно преди да се предам на умората, най-накрая успях да си проправя път през лабиринта от защитни стени и да вляза в главната база данни на Отдела по оология. Златната мина. Личните досиета на Шестиците. Тази вечер най-сетне щях да ги разгледам.
Знаех, че трябва да взема част от данните на Шестиците със себе си, когато тръгна да бягам, затова по-рано през седмицата използвах администраторския си акаунт в интранета, за да изпратя фалшива заявка за хардуер. Поръчах да доставят флашпамет с обем десет зетабайта на несъществуващ служител (Сам Лоуъри) в празно отделение през няколко реда от моето. Със сведена глава, за да сочи камерата на наушника ми в друга посока, се шмугнах в отделението, грабнах малката флашка, прибрах я в джоба си и я занесох тайно в капсулата си. Същата нощ, след като загасих лампите и обезвредих охранителните камери, отключих таблото за поддръжка на развлекателната конзола и инсталирах флашпаметта на празен слот. Така можех да прехвърля данните от интранета директно върху устройството.
Сложих си визьора и ръкавиците на развлекателната конзола и се проснах на матрака. Визьорът ми предостави триизмерен изглед към базата данни на Шестиците и пред погледа ми се появиха десетки застъпващи се прозорци с данни. С ръкавиците започнах да ги местя и да разглеждам как бяха подредени файловете. Най-голяма част от базата бе заета от информация за Холидей. Количеството данни, което бяха натрупали за него, беше зашеметяващо. В сравнение с него моят дневник на Граала приличаше на сборник с бележки под линия. Разполагаха с информация, която никога не бях виждал, която не бях подозирал, че съществува. Срочните оценки на Холидей от прогимназията, домашни видеоклипове от детството му, имейли, които бе писал до свои почитатели. Нямах време да прочета всичко, но копирах най-интересните неща на флашката си, за да ги разгледам по-късно (ако имах късмет).
Съсредоточих се върху отделянето на всички данни за 3aмъка на Анорак и войските, разположени около него. Копирах всичко, свързано с оръжията, превозните средства, бойните кораби и броя на войниците. Извадих и каквото успях да открия заСферата на Осувокс— артефакта, който използваха, за да генерират силовото поле около замъка. Разбрах къде точно го държаха, както и служебния номер на магьосника, който работеше с него.
И тогава ударих джакпота — натъкнах се на папка, съдържаща стотици часове записи, документиращи как Шестиците откриват Третата порта и опитите им да я отворят. Както вече всички подозираха, тя се намираше в замъка на Анорак. Само аватарите, които имаха копие от Кристалния ключ, можеха да прекрачат прага му. С отвращение научих, че Соренто е бил първият аватар, стъпил там след смъртта на Холидей.
Входът водеше до просторно преддверие със златни стени, под и таван. В северния край на залата стоеше голяма кристална врата с малка ключалка в центъра.
В мига, в който я зърнах, разбрах, че това е Третата порта.
Превъртях на кадър още няколко скорошни записа. Oт видяното заключих, че Шестиците още не са разбрали как да отворят портата. Явно не ставаше само като се пъхне ключът в ключалката. Тя не се отваряше. Целият им екип се опитваше да разбере от няколко дни защо, но не отбелязваха никакъв напредък.
Докато всички данни и видеозаписи на мястото се прехвърляха на флашката ми, продължих да разглеждам базата данни. Накрая стигнах до забранена зона, нареченаЗВЕЗДНАТА ЗАЛА.Това беше единствената част от базата, до която нямах достъп. Използвах администраторския си номер, за да създам нов "тестов акаунт", на който дадох ниво на достъп за суперпотребител и всички администраторски права. Това проработи. С новия акаунт на суперпотребител влязох в базата данниЗвездна зала синформация, до която имаха достъп само Соренто и началниците му. Данните бяха разделени в две папки:Прогрес на мисиятаиАнализ на заплахите.Отворих файла с анализа и когато видях какво се съдържаше вътре, кръвта ми замръзна във вените. Там имаше пет папки с имена:ПАРЗИВАЛ, АРТ3ЕМИДА, АЕХ, ШОТОиДАЙТО.Върху папката на Дайто имаше голям червен X.
Първо отворих папката с името на моя аватар. Намерих вътре подробно досие, сдържащо цялата информация, която Шестиците бяха събрали за мен през последните шест години. Акта ми за раждане. Оценките ми от училище. Най-отдолу имаше връзка към запис на целия ми разговор в чатрума на Соренто, завършващ с експлозията. След като бях избягал, явно бяха загубили дирите ми. В досието имаше хиляди снимки и видеоклипове на аватара ми, събирани през изминалата година, и купища данни за крепостта ми на Фалко, но очевидно не знаеха къде съм в истинския свят. Актуалното ми местонахождение бе отбелязано като "неизвестно‘‘.
Затворих прозореца, поех дълбоко дъх — и отворих досието на АртЗмида.
Най-отгоре имаше училищна снимка на момиче с много тъжна усмивка. За моя изненада, тя приличаше досущ на аватара си. Същата черна коса, същите кафяви очи и същото красиво лице, което познавах толкова добре — с една малка разлика. По-голямата част от лявата му страна бе покрита с червникаво-лилав родилен белег. По-късно щях да науча, че на този тип белези им казвали понякога "портвайн петно". На снимката черната ѝ коса бе преметната през лявото око, в опит да прикрие колкото се може повече от белега.
АртЗмида ме бе подвела, че в действителност е деформирана по някакъв начин, но сега виждах, че това изобщо не беше вярно. В моите очи белегът по никакъв начин не я загрозяваше. Дори лицето на снимката ми се струваше още по-красиво от онова, което вече бях виждал, защото знаех, че беше истинско. Това бе нейното лице, а не пиксели, генерирани от компютър.
Под снимката пишеше, че се казва Саманта Ивлин Кук, че е на двайсет години, че е висока 1,73 м и тежи 76 кг. Във файла бе отбелязан и домашният ѝ адрес: Гринлийф Лейн № 2206, Ванкувър, Британска Колумбия, както и много друга информация, включително кръвната ѝ група и оценките ѝ чак от детската градина.
Най-отдолу на досието ѝ имаше връзка без надпис и когато я натиснах, на дисплея се появи образ от камера в малка къща в предградията. След няколко секунди разбрах, че това беше домът ѝ.
Продължих да чета досието ѝ и научих, че я следят от пет месеца. Бяха сложили подслушвателни устройства в дома ѝ, защото намерих стотици часове аудиозаписи, направени, докато е била в ОАЗИС. Разполагаха с текстови разпечатки и имаха всяка доловима дума, която АртЗмида бе изрекла, докато бе преминавала през първите две порти.
След това отворих досието на Шото. Знаеха истинското му име, Акихиде Карацу, и явно имаха домашния му адрес в блок в Осака, Япония. Имаше и негова училищна снимка, от която гледаше слабо, сериозно момче с обръсната глава. Също като Дайто, изобщо не приличаше на аватара си.
Изглежда, за Аех знаеха най-малко. В неговия файл имаше оскъдна информация и нямаше снимка — само скрийншот на аватара му. За истинско име бе посочено "Хенри Суонсън", но това бе псевдоним, използван от Джак Бъртън вГолеми неприятности в Малкия Китай,по което разбрах, че е фалшиво. Срещу адрес бе записано "непостоянен", а отдолу имаше връзка, озаглавенаПоследни точки на достъп.Оказа се, че това е списък с местата, на които Аех последно се бе връзвал към безжична мрежа и бе влизал в ОАЗИС. Те бяха на всевъзможни места. Бостън, Вашингтон, Ню Йорк. Филаделфия. И последното място, от което бе влизал в ОАЗИС, беше Питсбърг.
Започвах да схващам как бяха открили Арт3мида и Шото. ИОИ притежаваше стотици регионални телефонни компании и беше на практика най-големият интернет доставчик в света. Бе много трудно да влезеш в ОАЗИС, без да използваш мрежа, на която те да не са собственик или оператор. Така като гледах, следяха нелегално по-голямата част от световния интернет трафик, за да се опитат да намерят шепа ловци, които компанията смяташе за заплаха. Единствената причина да не ме открият беше, че обхванат от параноя, бях наел директна връзка с ОАЗИС по оптичен кабел до блока, в който живеех.
Затворих досието на Аех и отворих папката на Дайто, уплашен от мисълта за това, което щях да намеря вътре. Както и при другите, там бе записано истинското му име — Тоширо Йошиаки — и домашният му адрес. Най-отдолу имаше връзки към две статии за "самоубийството" му, както и връзка към неозаглавен видеоклип с дата от деня, в който бе загинал Отворих го. Видеоклипът бе заснет с ръчна видеокамера и на него се виждаха трима едри мъже с черни скиорски маски (един от които държеше камерата) да чакат тихо в коридор. Те, изглежда, получиха заповед в слушалките си и отключиха с карта вратата на малък едностаен апартамент. Апартамента на Дайто. Издърпаха го от сензорния стол и го изхвърлиха през балкона.
Копелетата дори заснеха как пада и се размазва на земята. Вероятно по искане на Соренто.
Прилоша ми. Когато гаденето най-накрая премина, копирах петте досиета на флашката си и отворих папкатаПрогрес на мисията.В нея имаше архив на отчетите на Отдела по оология, предназначени за висшето ръководство на Шестиците. Докладите бяха подредени по дати, като най-новият беше начело в списъка. Отворих го и видях, че беше бележка, изпратена от Нолан Соренто до борда на директорите па ИОИ. С нея той ги уведомяваше, че още не е разбрал как да отвори Третата порта, и предлагаше да изпратят агенти да отвлекат АртЗмида и Шото от домовете им и да ги принудят да помогнат на ИОИ в това начинание. След като Шестиците намереха Яйцето и спечелеха състезанието, щяха да се "освободят" от АртЗмида и Шото.
Седях вцепенен. После отново прочетох бележката, обзет едновременно от ярост и паника.
Ако се съдеше по часа на файла, Соренто беше изпратил бележката малко след осем. Преди по-малко от пет часа. Началниците му вероятно още не я бяха прочели. Но и след като я прочетяха, щяха да се срещнат и да обсъдят предложения от Соренто план. Вероятно нямаше да изпратят агентите си за АртЗмида и Шото преди утре следобед.
Още имах време да ги предупредя. Но за тази цел трябваше драстично да променя плана си за бягство.
Преди да ме арестуват, бях задал след време по сметката ми в ИОИ да бъде преведена достатъчна сума, че да покрие целия ми дълг и да бъда освободен от принудителната служба. Но парите щяха да бъдат преведени чак след пет дни. Дотогава Шестиците щяха да са заключили АртЗмида и Шото в някоя стаичка без прозорци.
Не можех да продължа да преглеждам базата данни до края на седмицата, както бях планирал. Трябваше да копирам колкото се може повече информация и да бягам веднага.
Дадох си време до сутринта.
През следващите четири часа работих трескаво. По-голямата част от тях отделих, за да разбия интранета на ИОИ, като в същото време копирах от базата данни толкова информация, колкото се побра на откраднатата флашка. Програмирах и качих в интранета редица червеи, логически бомби и вируси, които трябваше да се стартират едновременно след два дни по пладне.
Когато най-накрая спрях да пиша кода, колкото да си погледна часовника, видях, че беше шест и половина сутринта. Следващата смяна на техническата поддръжка щеше да застъпи само след деветдесет минути, а и съседите ми по капсули щяха скоро да започнат да стават. Времето ми бе изтекло.
Отворих профила си на длъжник и в полето за дълга въведох нула — пари, които на първо място изобщо не бях взимал на кредит от ИОИ. После в настройките отворих подменютоНаблюдение и комуникация с длъжника,откъдето се контролираха наушникът и гривната на глезена ми. И тогава направих нещо, което си умирах да направя цяла седмица — отворих заключващите механизми и на двете устройства.
Усетих остра болка, когато щипките на наушника се прибраха и излязоха от лявото ми ухо. Устройството отскочи от рамото ми и падна в скута ми. В същия миг гривната на десния ми глезен се отвори с щракване и падна, а под себе си остави лента ожулена и зачервена кожа.
Знаех, че вече няма връщане назад. Техниците по охраната не бяха единствените, които имаха достъп до сигнала от камерата в наушника ми. Агенцията за защита на длъжниците също ме наблюдаваше чрез нея и записваше всекидневните ми дейности, за да гарантира, че се спазват човешките ми права. Сега, след като бях свалил устройството, от този миг насетне щяха да липсват цифрови записи за мен. Ако охраната на ИОИ ме хванеше преди да успея да изляза от сградата с открадната флашка, пълна с уличаващи данни, с мен беше свършено. Компанията щеше да ме измъчва и да ме убие, без никой да разбере.
Свърших още няколко неща, свързани с плана ми за бягство, и излязох от интранета. Свалих визьора и ръкавиците и отворих панела за поддръжката до развлекателната конзола. Под развлекателния модул имаше малко празно пространство — между фабричната стена на капсулата и съседната стена. Оттам извадих малък, прилежно сгънат вързоп. В него имаше запечатана с вакуум униформа на техник от ИОИ в комплект с шапка и табелка със служебен номер. (Както и флашката, бях си набавил униформата, като изпратих заявка по интранета да ми бъде доставена в празно отделение на моя етаж.) Съблякох гащеризона и избърсах с него кръвта от ухото и врата си. Извадих две ленти лейкопласт изпод матрака и ги залепих върху дупките на ухото си. След като облякох служебната униформа, внимателно извадих флашката от гнездото, прибрах я в джоба си и затворих таблото за достъп. После взех наушника и казах по микрофона:
— Трябва да отида до тоалетната.
Вратата на капсулата се отвори при краката ми. Коридорът беше тъмен и пуст. Пъхнах наушника и гащеризона под матрака и прибрах гривната за глезена в джоба на новата си униформа, После затаих дъх, изпълзях навън и слязох по стълбата.
По път за асансьорите се разминах с няколко длъжници, но както обикновено, никой от тях не ме погледна в очите. Това ми подейства много облекчаващо, защото се тревожех някой да не ме разпознае и да забележи, че униформата не е моя. Когато спрях пред асансьора, затаих дъх, докато системата сканираше табелката с идентификационния ми номер. След, както ми се стори, цяла вечност, вратата се отвори.
— Добро утро. Господин Тътъл. Моля, задайте етаж — каза асансьорът, когато влязох в кабината.
— Фоайето — отвърнах дрезгаво и асансьорът тръгна надолу На табелката със служебния номер бе изписано името Хари Тътъл. Бях дал на измисления господин Тътъл достъп до цялата сграда, а после програмирах гривната за глезена си така, че да е кодирана със служебния му номер. Когато ме сканираха пред врати и асансьори, за да потвърдят, че имах нужния достъп, гривната им казваше, че наистина имах, вместо да направи онова, за което беше предназначена — да опържи задника ми с няколко хиляди волта и да ме обездвижи, докато дойде охраната.
По време на слизането с асансьора стоях мълчаливо и се стараех да не гледам директно в камерата, монтирана над вратата. После осъзнах, че всички кадри с мен, заснети от камерите, щяха да бъдат разглеждани под лупа, след като всичко приключеше. Вероятно лично Соренто щеше да ги разгледа, както и неговите началници. Затова погледнах към камерата, усмихнах се и небрежно се почесах по носа със среден пръст.
Асансьорът стигна до фоайето и вратите се отвориха. Почти очаквах долу да ме чака армия пазачи с насочени към мен оръжия. Но когато вратите се отвориха, видях само група костюмари от средното ниво на ръководство на ИОИ, които чакаха да се качат. Погледнах ги с празен поглед и излязох от асансьора. Сякаш преминавах границата с друга държава.
Из фоайето, от асансьорите и през вратите, щъкаше постоянен поток от прекалили с кафето служители. Редовни служители, а не длъжници. Те имаха право да се приберат у дома след края на смените си. Можеха дори да напуснат, ако пожелаят. Замислих се дали ги притесняваше фактът, че хиляди принудени да работят длъжници седят в същата сграда само през няколко етажа от тях.
Забелязах двама охранители близо до рецепцията и ги заобиколих отдалеч, като си проправях път през гъстата тълпа към дългата редица автоматични стъклени врати, които водеха навън към свободата. Едва се сдържах да не се затичам, докато се тътрех срещу пристигащите служители. „Аз съм просто техник, който се прибира у дома след дълга нощ на рестартиране на рутери. Това е всичко. Изобщо не съм длъжник, който бяга с двайсет зетабайта крадени служебни данни в джоба си. Не, не, в никакъв случай.“
На половината път към вратите долових странен звук и погледнах към краката си. Още носех гумените пантофи. Всяка моя стъпка изскърцваше пронизително по лъснатия мраморен под и се отличаваше на фона на официалните делови обувки на останалите. Всяка крачка, която правех, сякаш крещеше: „Хей, вижте ме! Погледнете насам. Нося гумени пантофи!“.
Но продължих да вървя. Почти бях стигнал до вратите, когато някой постави ръка на рамото ми. Замръзнах.
— Господине? — обади се женски глас.
Едва не хукнах през вратата, но нещо ме спря. Обърнах се и видях загрижения поглед на жена на около четирийсет и пет години. С тъмносин делови костюм. Носеше куфарче.
— Господине, ухото ви кърви — посочи тя с гримаса. — Обилно.
Докоснах ухото си и по пръстите ми останаха червени следи. Лепенките, които си бях сложил, бяха паднали някъде.
За миг се вцепених. Не знаех какво да правя. Исках да ѝ дам някакво обяснение, но нищо не ми хрумваше. Затова просто кимнах, благодарих ѝ, обърнах се и колкото се може по-спокойно излязох навън.
Поривът на мразовития утринен вятър едва не ме повали. Когато се овладях, тръгнах надолу по широките стълби и спрях само за да изхвърля гривната в кошче за боклук, където тя падна на дъното с приятно за ушите тупване.
Щом стигнах до улицата, тръгнах забързано на север Откроявах се като възпален крайник, защото единствено аз не носех връхна дреха. Краката ми бързо изтръпнаха, защото под гумените пантофи нямах чорапи.
Когато най-сетне се добрах до топлия интериор на пощенската станция на четири пресечки от площадИОИ,целият треперех. Седмицата преди да ме арестуват бях наел пощенска кутия там и поръчах да доставят в нея най-новия модел портативна конзола за ОАЗИС. Пощата беше напълно автоматизирана, поради което вътре нямаше служители, от които да се притеснявам, а когато влязох, не видях и клиенти. Намерих кутията си, въведох паролата, взех я и седнах на пода. Разтрих замръзналите си длани, докато не започнах отново да усещам пръстите си, после нахлузих ръкавиците, сложих си визьора и влязох в ОАЗИС.Григериъс Симюлейшън Систъмссе намираше на около километър от пощата, затова можах да използвам една от безплатните им точки за безжичен достъп, вместо да се включвам към градските мрежи, собственост на ИОИ.
Влязох в акаунта си с разтуптяно сърце. Не се бях включвал онлайн от цели осем дни — личен рекорд за мен. Когато аватарът ми бавно се материализира в контролната зала на крепостта ми, погледнах надолу към виртуалното си тяло с такава наслада, сякаш беше любим костюм, който не бях обличал от дълго време. На дисплея ми веднага се появи известие, че имам няколко съобщения от Аех и Шото. И — колкото и да беше изненадващо, имах съобщение дори от АртЗмида. И тримата искаха да знаят къде съм и какво, по дяволите, ми се беше случило.
Първо отговорих на АртЗмида. Казах ѝ, че Шестиците знаеха истинската ѝ самоличност и къде живее и че я държат под постоянно наблюдение. Предупредих я и за плановете им да я отвлекат. Прикачих копие от досието ѝ за доказателство. После любезно ѝ предложих да напусне незабавно дома си и да се скрие някъде.
Написах ѝ: „Дори не си събирай багажа. Не се сбогувай с някого. Тръгвай веднага и отиди на безопасно място. Увери се, че не те следят. После намери защитена интернет връзка, която не е собственост на ИОИ, и влез онлайн. Ще се срещнем в Мазето на Аех при първа възможност. Не се тревожи, имам и добри новини“.
Накрая добавих послепис: „На живо си още по-красива“.
Написах подобни имейли до Шото и Аех (без послеписа) и им пратих и копия от досиетата им. След това отворих базата данни с регистъра на американските граждани и опитах да вляза в нея. За мое голямо облекчение, паролите, които бях купил, още бяха валидни и успях да вляза в профила на Брайс Линч. В него сега фигурираше снимката, направена по време на обработката ми в ИОИ, а върху лицето ми бе сложен надписаИЗДИРВА СЕ.ИОИ вече бяха съобщили, че господин Линч е избягал длъжник.
Не ми отне много време да изтрия изцяло тази самоличност и да копирам обратно пръстовите си отпечатъци и отпечатъците от ретините си в истинския си профил. Когато след няколко минути излязох от базата данни, Брайс Линч вече не съществуваше. Отново бях Уейд Уотс.
Пред пощата спрях автоматично такси и затаих дъх, докато притисках палец към скенера. Дисплеят светна в зелено. Системата ме разпозна като Уейд Уотс, а не като избягалия длъжник Брайс Линч.
— Добро утро, господин Уотс. Накъде пътувате? — попита автоматичното такси.
Дадох адреса на магазин за дрехи на главната улица близо до Университета на Охайо на имеДре6ки,който предлагаше "Високотехнологични градски облекла“. Оттам си купих чифт джинси и пуловер. И двата артикула бяха с "двойна употреба", което означаваше, че имаха датчици и можеха да се използват и в ОАЗИС. Не разполагаха със сензорни датчици, но и панталонът, и пуловерът можеха да бъдат свързани с конзолата ми и да изпращат до нея данни за това, как движа торса, ръцете и краката си, като така щеше да ми е по-лесно да управлявам аватар си през интерфейс само за ръкавици. Купих си и няколко чифта чорапи, бельо, яке от изкуствена кожа, ботуши и черна плетена шапка, която да сложа на смръзналата ми се гола глава.
Няколко минути по-късно излязох от магазина, облечен с новите дрехи. Мразовитият вятър ме забрули отново, закопчах якето догоре и си сложих шапката. Така се чувствах много по-добре. Изхвърлих униформата и гумените пантофи в кофа за боклук и тръгнах по главната улица, като зяпах витрините. Ходех със сведена глава и избягвах погледите на начумерените студенти, с които се разминавах.
След няколко пресечки видях магазин, в който всичко се продаваше от автомати, и влязох в него. Той представляваше голяма зала с редове автомати, от които можеше да си купиш всичко под слънцето. Едип от тях, с надпис "Автомат за самозащита", предлагаше съответната екипировка: леки ризници, химически спрейове и богата гама от пистолети. Натиснах екрана на машината и разлистих каталога. След кратко колебание си купих бронирана жилетка иГлок 47 С,както и три пълнителя с патрони. Взех и малък флакон със сълзотворен газ и платих за всичко, като сложих дясната си длан върху скенера. Самоличността ми бе потвърдена и се установи, че нямам криминално досие.
ИМЕ: УЕЙД УОТС
КРИМИНАЛНИ ПРОЯВИ: НЯМА
КРЕДИТЕН РЕЙТИНГ: ОТЛИЧЕН
ОГРАНИЧЕНИЯ ЗА ПОКУПКИ: НЯМА
ТРАНЗАКЦИЯТА ИЗВЪРШЕНА!
БЛАГОДАРИМ, ЧЕ ПАЗАРУВАХТЕ ПРИ НАС!
Чу се тежко метално тупване и покупките ми се плъзнаха в стоманена тавичка на височината на коленете ми. Прибрах спрея в джоба си и облякох жилетката под новия си пуловер. Извадих пистолета от найлоновата му опаковка. За пръв път държах истинско оръжие. Въпреки това, усещането ми бе познато, защото бях използвал хиляди виртуални огнестрелни оръжия в ОАЗИС. Натиснах малко копче върху барабана и пистолетът издаде звук. Подържах го за по няколко секунди първо в дясната, а после в лявата ръка. Оръжието отново изписука, за да ме уведоми, че е сканирало отпечатъците от дланите ми. Сега само аз можех да стрелям с този пистолет. Заредих го с един пълнител и го прибрах в джоба на якето си. Нямаше предпазител, но имаше вграден таймер, който му пречеше да стреля през следващите дванайсет часа ("период за охлаждане"), ала въпреки това се чувствах по-сигурен с пистолет в джоба.
На няколко пресечки оттук имаше интернет кафене от верига заведения, наречениКонтактът.Мърлявият осветен надпис с рисунка на антропоморфен оптичен кабел обещаваше "Светкавичен достъп до ОАЗИС! Евтин наем на екипировка! И лични сепарета за достъп! Отворено 24/7/365!". Бях виждал много реклами наКонтактътв интернет. Веригата беше известна с високите си цени и остарял хардуер, но връзката уж беше бърза, сигурна и без забавяне. За мен най-важното беше, че те са от малкото вериги клубове, които не са собственост на ИОИ или някоя нейна дъщерна компания.
Детекторът за движение изписука, когато влязох през входната врата. Отдясно имаше малка празна чакалня. Килимът беше изцапан и износен, а навсякъде се носеше силна миризма на дезинфектант. Чиновник с празен поглед вдигна очи към мен иззад бронирана плексигласова бариера. Той беше на двайсетина години, с пънкарски гребен и десетина обеци само по лицето. Носеше визьор под формата на очила, през който виждаше полупрозрачно в ОАЗИС и същевременно и истинската заобикаляща го среда. Когато проговори, видях, че всичките му зъби бяха подострени.
— Добре дошли вКонтактът— каза монотонно. — Имаме няколко свободни сепарета и няма нужда да чакате. Информация за цените можете да видите тук. — Той посочи към екрана, монтиран над тезгяха точно пред мен, а после очите му се изцъклиха, когато насочи вниманието си към света във визьора.
Разгледах цените. В момента свободни бяха няколко терминала с различно качество и цена. Икономичен, стандартен, луксозен. Срещу всеки имаше подробно описание на вариантите за наемане. Можех да наема терминал на минута или да платя такса за цял час. В цената се включваха ръкавици и визьор, но наемането на сензорен костюм се заплащаше допълнително. В договора за наем имаше многобройни забележки с дребен шрифт за глобите, които се налагат, ако повредиш апаратурата, и безброй предупреждения, чеКонтактътне носи отговорност за никое от действията ти, при никакви обстоятелства, особено ако си направил нещо незаконно.
— Искам да наема луксозен терминал за дванайсет часа — казах аз.
Служителят повдигна визьора си.
— Знаете, че трябва да платите предварително, нали?
Кимнах.
— Искам да наема и високоскоростна връзка. Трябва да прехвърля много информация в акаунта си.
— Прехвърлянето на данни струва допълнително. Колко ще качите?
— Десет зетабайта.
— Да му се не види — прошепна той. — Какво ще качваш в акаунта си? Библиотеката на Конгреса ли?
Не отговорих на въпроса му.
— Искам и пакетътМондо Ъпгрейд.
— Добре — отвърна предпазливо служителят. — Общата ви сметка е единайсет хиляди. Поставете палец на барабана и ще ви обслужим веднага.
Той ме изгледа доста изненадано, когато на монитора се изписа, че сметката е платена. После сви рамене и ми подаде карта, визьор и ръкавици.
— Кабина 14. Последната врата отдясно. Тоалетната е в дъното на коридора. Ако изцапате нещо, ще ви удържа oт депозита. Повръщано, урина, сперма и други такива. А тук чистя аз, така че, моля ви, въздържайте се.
— Добре.
— Приятно прекарване.
— Благодаря.
Кабина 14 представляваше звукоизолирана стая с размери три на три метра и нов модел терминал в центъра. Винилът на сензорния стол беше протъркан и напукан. Пъхнах флашката в гнездото в предната част на конзолата и се усмихнах, когато тя влезе с изщракване.
— Макс? — казах на празната стая, щом влязох в акаунта си. При тази команда се зареди резервно копие на Макс, което съхранявах в акаунта си в ОАЗИС.
Усмихнатото му лице се появи на всички монитори в командния център в крепостта ми.
— 3-зздравей, компадре! — извика той. К-ккак е хавата?
— Радвам се да те видя. А сега да се залавяме за работа.
Отворих панела за управление на акаунта си и започнах да прехвърлям данните от флашката. Плащах на ГСС месечни такса за неограничено пространство за съхранение на данни и сега щях да проверя дали наистина е неограничено. Дори с такава високоскоростна връзка, както вКонтактът,прехвърлянето на десет зетабайта щеше да отнеме над три часа. Промених реда, в който да се прехвърлят файловете, за да запиша първо онези, които щяха да ми трябват. Щом те се прехвърлеха в акаунта ми, можех да ги отворя веднага и да ги препратя на други потребители.
Първо изпратих писма до основните новинарски канали и им казах, че от ИОИ са се опитали да ме убият, че те са убили Дайто и че планират да убият Шото и АртЗмида. После към имейла прикачих един от видеоклиповете, които бях открил в базата данни на Шестиците — записа на екзекуцията на Дайто. Прикачих и копие от бележката на Соренто до борда на директорите на ИОИ, в която предлагаше да отвлекат АртЗмида и Шото. Накрая прикачих и запис от чатлинк разговора си със Соренто, но цензурирах онази част, в която казваше истинското ми име, и замъглих училищната си снимка. Още не бях готов да разкрия истинската си самоличност пред целия свят. Възнамерявах да публикувам нецензурирания клип по-нататък, след като осъществях плана си докрай. Тогава нямаше да има значение.
Около петнайсет минути писах друг имейл, адресиран до всички потребители на ОАЗИС. След като останах доволен от текста, го записах в папката си за чернови. Накрая влязох в Мазето на Аех.
Когато аватарът ми се материализира в чатрума, видях, че Аех, АртЗмида и Шото вече ме чакаха.
— Зи! — извика Аех, щом аватарът ми се появи. — Какво, по дяволите става, човече? Къде изчезна? Опитвам се да се свържа с теб от седмица!
— Аз също — присъедини се към него Шото. — Къде беше? И как успя да извадиш тези файлове от базата данни на Шестиците?
— Дълга история — отвърнах аз. — Всяко нещо по реда си.
Обърнах се към Шото и АртЗмида:
— Напуснахте ли домовете си?
Те кимнаха.
— В момента на сигурно място ли сте?
— Да — отвърна Шото. — Аз съм в едно манга кафене.
— А аз съм на летището във Ванкувър — рече АртЗмида. Чувах гласа ѝ за пръв път от месеци. — В момента съм в пълна с бацили обществена кабина за достъп до ОАЗИС. Избягах от къщи само с дрехите на гърба си, затова се надявам данните на ИОИ, които ни прати, да са истински.
— Истински са, довери ми се.
— Откъде си толкова сигурен? — попита Шото.
— Защото влязох в базата данни на Шестиците и лично ги свалих.
Тримата ме зяпнаха смълчани. Аех повдигна вежди.
— И как точно го направи, Зи?
— Създадох си фалшива самоличност и се направих на длъжник на ИОИ, за да вляза в централата им. Там бях през последните осем дни. А преди малко избягах.
— Мамка му! — прошепна Шото. — Сериозно ли говориш?
Кимнах.
— Човече, имаш стоманени нерви — каза Аех. — Моите почитания.
— Благодаря. Поне така мисля.
— Да приемем, че не ни будалкаш — обади се АртЗмида. — Как може един нисш длъжник да получи достъп до тайни досиета и вътрешна кореспонденция на Шестиците?
Обърнах се към нея.
— Длъжниците имат ограничен достъп до интранета на компанията чрез системата за развлечения в капсулите, която е зад защитната стена на ИОИ. Оттам успях да мина през поредица от задни вратички и пропуски в системата, оставени от програмистите, проектирали интранета, да си проправя път в мрежата и да вляза в личната база данни на Шестиците.
Шото ме зяпна със страхопочитание.
— И сам ли направи всичко това?
— Точно така, господине.
Истинско чудо е, че не са те хванали и не са те убили — рече тя. — Защо пое подобен глупав риск?
— А ти как мислиш? За да намеря начин да премина през щита и да стигна до Третата порта — свих рамене аз. — Само този план успях да измисля за толкова кратко време.
— Зи — ухили се Аех, — голяма откачалка си. — Той дойде при мен и плеснахме длани във въздуха. — Но именно затова те обичам, човече!
АртЗмида се намръщи.
— И след като разбра, че имат тайни досиета за нас, сдържа да не ги погледнеш, а?
— Наложи се! Трябваше да разбера какво знаят за всеки от нас! И ти би постъпила така.
Тя ме посочи с пръст.
— Не, нямаше да го направя. Аз уважавам личното пространство на другите!
— Арт3мида, успокой се! — намеси се Аех. — Той най-вероятно ти с спасил живота.
Тя се замисли върху думите му.
— Добре, да забравим за това — рече накрая, но виждах, че все още е бясна.
Не знаех какво да кажа, тъй че продължих нататък.
— Прехвърлям и на трима ви по едно копие от данните на Шестиците, които успях да задигна. Десет зетабайта са. Вече трябва да сте ги получили. — Изчаках да си проверят електронните пощи. — Информацията, която имат за Холидей, е необятна. Разполагат с всичко за живота му. Събрали са интервюта с всички хора, които Холидей е познавал. Може да ни отнеме месеци да ги прочетем.
Изчаках няколко минути, докато те преглеждаха данните.
— Еха! Невероятно — обърна се Шото към мен. — Как, по дяволите, успя да избягаш от ИОИ с цялата тази информация?
— Като се измъкнах с хитрост.
— Аех е прав — поклати глава АртЗмида. — Ти си луд за връзване. — Тя се поколеба за секунда и после добави: — Благодаря за предупреждението, Зи. Задължена съм ти.
Отворих уста, за да отвърна "Няма защо", но думите така и не излязоха.
— И аз съм ти длъжник, благодаря — каза Шото.
— Няма нужда да ми благодарите.
— Е, кажи лошата новина — подкани ме Аех. — Колко близо са Шестиците до преминаването през Третата порта?
— Познайте какво — ухилих се аз. — Още дори не са разбрали как да я отворят.
АртЗмида и Шото ме зяпнаха невярващо. Аех се усмихна широко, започна да клати глава и вдигна длани високо, сякаш танцуваше в такт с недоловима електронна музика.
— О, да! О, да! — запя той.
— Шегуваш се, нали? — попита Шото.
Поклатих глава.
— Не се шегуваш рече — АртЗмида. — Но как е възможно? Соренто взе Кристалния ключ и знае къде е портата. Трябва само да я отвори и да влезе, нали?
— Това важеше за първите две — отвърнах аз. — Но третата е различна. — Отворих голям прозорец във въздуха до себе си. — Вижте този запис от архива на Шестиците. Тук са записали първия си опит да отворят портата.
Пуснах записа. Видеоклипът започваше с аватара на Соренто, застанал пред входа на замъка на Анорак. Портите на непревземаемата крепост се отвориха като автоматични врати в супермаркет, щом Соренто се приближи.
— Входът на замъка се отваря за аватар, който носи Кристалния ключ — обясних аз. — Ако аватарът не носи ключа, не може дa прекрачи прага на замъка дори вратата вече да е отворена.
Гледахме как на записа Соренто преминава през входа и влиза в просторното позлатено преддверие. Аватарът на Соренто прекоси полирания под и се приближи до голямата кристална врата на северната стена. В самия център на вратата имаше ключалка, а над нея в блестящата шлифована повърхност бяха изсечени три думи: "Вяра. Надежда. Любов".
Соренто пристъпи напред, пъхна Кристалния ключ в ключалката и го завъртя. Нищо не последва.
Вдигна очи към трите думи. "Вяра, надежда, любов" прочете ги тoй на глас. Пак не се случи нищо.
Соренто извади ключа, изрече трите думи и го пъхна отново в ключалката. Пак нищо.
Наблюдавах Аех, АртЗмида и Шото, докато гледаха записа. Вълнението и любопитството им се бе превърнало в концентрация, защото вече се опитваха да разгадаят пъзела. Натиснах паузата.
— Опитват се да разберат как да отворят вратата от три седмици — казах аз. — Винаги, когато е в ОАЗИС, Соренто е заобиколен oт консултанти и учени, които наблюдават всяко негово движение. На записите се чуват гласовете им и как му дават съвети по радиостанцията. Досега не са му помогнали много. Гледайте…
На видеозаписа той правеше нов опит да отвори портата. Повтори всичко като преди, само че този път завъртя Кристалния ключ обратно на часовниковата стрелка.
— Пробват всяка глупост, за която се сетите — продължих аз. — Изрича изписаните думи на латински, на елфически и на клингонски. По едно нреме го накараха да рецитира Първо послание към коринтяните 13:13 — библейски стих, в който се съдържат думите "вяра, надежда, любов". Очевидно това са имената и на три католически светици. Шестиците правят опити в тази посока от няколко дни.
— Кретени — заяви Аех. — Холидей е бил атеист.
— Вече се хващат за сламки — отвърнах аз. — Соренто не е пробвал само да падне на колене за молитва, да потанцува и да пъхне кутрето си в ключалката.
— Това сигурно е следващият му ход — ухили се Шото.
— Вяра, надежда, любов — повтори бавно АртЗмида думите, а после се обърна към мен. — Къде съм ги чувала?
— Да, и на мен са ми много познати.
— Трябваше ми известно време да се сетя — казах аз.
Те ме погледнаха нетърпеливо.
— Кажете ги в обратен ред — подканих ги аз. — По-добре даже ги изпейте в обратен ред.
Очите на АртЗмида светнаха.
— Любов, надежда, вяра — повтори тя няколко пъти и по лицето ѝ си пролича, че си спомни. После запя— Любов и надежда, и вяра…
Аех продължи със следващия стих:
— Сърцето, душата и ума…
— Три… е вълшебно число! —довърши Шото тържествуващо.
— Училищен рок! — извикаха те в един глас.
— Знаех си, че ще се сетите. Умници сте.
— Три е вълшебно число.Музика и текст Боб Дороу — издекламира АртЗмида, сякаш четеше от енциклопедия. — Написана през 1973 г.
Усмихнах ѝ се.
— Имам теория по въпроса. Мисля, че по този начин Холидей иска да каже колко ключа са нужни, за да се отвори Третата порта.
АртЗмида се усмихна и запя:
— Нужни са три…
— Ни повече, ни по-малко— продължи Шото.
— Повече не се чуди— добави Аех.
— Три— довърших аз, —е вълшебното число.
Извадих своя Кристален ключ и го вдигнах. Останалите ме последваха.
— Имаме четири ключа. Ако поне трима от нас стигнат до портата, ще я отворим.
— И после какво? — попита Аех. — Едновременно ли ще влезем в нея?
— Ами ако след това само един може да влезе? — попита АртЗмида.
— Съмнявам се, че Холидей е нагласил така нещата — отвърнах аз.
— Кой знае какво си е мислело шантавото копеле — възрази АртЗмида. — Играе си с нас от самото начало. Защо иначе ще иска три копия от Кристалния ключ за Третата порта?
— Може би защото иска да ни принуди да работим съвместно — предположих аз.
— Или просто иска състезанието да завърши с напрегнат и драматичен финал — обади се Аех. — Замислете се. Ако три аватара влязат в Третата порта едновременно, състезанието се превръща в надпревара кой ще стигне пръв до Яйцето.
— Холидей е бил луд, садистичен кретен — промърмори АртЗмида.
— Да, за това си права — кимна Аех.
— Погледнете обаче въпроса от друга страна — ката Шото. — Ако не беше програмирал Третата порта така, че да се отваря с три ключа… Шестиците вече щяха да са намерили Яйцето.
— Но те имат десетина аватара с копия от ключа — рече Аех. — Могат да отворят портата веднага, ако са достатъчно съобразителни.
— Дилетанти — заяви АртЗмида. — Сами са си виновни, че не знаят всички текстове отУчилищен рокнаизуст. Как изобщо тези тъпаци успяха да стигнат до тук?
— С измама, не помниш ли? — попитах аз.
Тя ми се усмихна и коленете ми се подкосиха.
— А, вярно. Все забравям.
— Само защото Шестиците още не са отворили портата, това не означава, че няма да се сетят в крайна сметка — каза Шото.
Кимнах.
— Шото е прав. Занимават се с това денонощно и рано или късно ще направят връзката с песента отУчилищен рок.Не бива да губим време.
— Какво чакаме тогава? — попита развълнувано Шото. — Знаем къде е портата и как да я отворим! Да вървим! И нека най-добрият ловец да спечели!
— Забравяш нещо, Шото-сан — каза Аех. — Парзивал още не ни е казал как ще преминем през щита и как ще преодолеем армията на Шестиците. — Той се обърна към мен. Имаш план за това, нали, Зи?
— Разбира се. Тъкмо до него бях стигнал… — Махнах с дясната си ръка и във въздуха пред мен се появи триизмерна холограма на замъка на Анорак. Прозрачният син купол, генериран отСферата на Осувокс,обгръщаше замъка и над, и под земята. Посочих я. — Щитът ще изчезне сам по пладне в понеделник, след около трийсет и шест часа. Тогава ще влезем в замъка през парадния вход.
— Как така щитът ще падне сам? — попита АртЗмида. — Клановете го бомбардират с атомни бомби от две седмици, а дори не са го одраскали. Как ще го свалиш?
— Вече се погрижих за това. Ще трябва да ми се доверите.
— Аз ти вярвам, Зи — рече Аех. — Но дори щитът да изчезне за да стигнем до замъка, пак ще трябва да се бием с най-голямата армия в ОАЗИС. — Той посочи към холограмата, където войските на Шестиците бяха разположени около замъка от вътрешната страна на сферата. — Какво ще правим с тези тъпаци? И с танковете и корабите им?
— Само четиримата няма да се справим — каза Шото.
— Знам. Ще ни трябва малко помощ.
— Голяма помощ — поясни АртЗмида.
— И кого ще убедим да ни помогне да нападнем цялата армия на Шестиците? — попита Аех.
— Всички — отвърнах аз. — Всички ловци, с които успеем да се свържем. — Отворих друг прозорец, в който се появи имейла, който бях съчинил, преди да вляза в Мазето. — Ще разпратя това писмо довечера до всички потребители на ОАЗИС.
Скъпи колеги ловци,
Настъпи мрачният ден. След години на измами, манипулации и лъжи Шестиците най-накрая успяха с пари и коварство да си проправят път до Третата порта.
Корпоративните лакеи на ИОИ барикадираха замъка на Анорак и разположиха армията си около него, за да попречат на друг да стигне до Яйцето. Научихме, че са разкрили истинските самоличности на ловците, които смятат за заплаха, и възнамеряват да ги отвлекат и убият.
Ако всички ловци по света не се обединят, за да спрат Шестиците, те ще намерят Яйцето и ще спечелят състезанието. Тогава ОАЗИС ще стане собственост на ИОИ.
Моментът настъпи. Нападението ни срещу армията на Шестиците ще започне утре по пладне, стандартно време по ОАЗИС.
Присъединете се към нас!
С уважение,
Аех, АртЗмида, Парзивал и Шото
— Коварство? — каза АртЗмида, след като прочете писмото. — Със синонимен речник ли го написа?
— Опитах се да звучи гръмко. Официално.
— Харесва ми, Зи — каза Аех. — Направо ти кипва кръвта.
— Благодаря, Аех.
— Значи това е планът ти? — попита АртЗмида. — да разпратиш спам из целия ОАЗИС и да молиш за помощ?
— В общи линии да.
— И да не мислиш, че всички ще се надигнат да се бият с Шестиците само заради принципа?
— Да, така мисля.
Аех кимна:
— Прав е. Никой не иска Шестиците да спечелят състезанието и ИОИ да поеме контрола върху ОАЗИС. Хората ще скочат, ако им се предостави възможност да помогнат. А и кой ловец ще пропусне подобна епична историческа битка?
— Но клановете няма ли да си помислят, че просто се опитваме да ги манипулираме, за да успеемниеда стигнем до портата? — попита Шото.
— Разбира се — отвърнах аз. — Повечето от тях обаче вече са се отказали. Всички виждат, че краят на състезанието наближава. Не смяташ ли, че повечето хора предпочитат някой от вас да спечели, вместо Соренто и Шестиците?
АртЗмида се замисли върху думите ми.
— Прав си. Имейлът може да свърши работа.
— Зи — потупа ме по гърба Аех, — Ти си невероятен, гений! Когато разпратиш имейла, медиите ще пощуреят! Но вината ще се разнесе като горски пожар. До утре всеки аватар в ОАЗИС ще е на път за Хтония.
— Да се надяваме — казах аз.
— О, ще дойдат, не се тревожи — каза АртЗмида. — Но колко от тях ще се бият, когато видят противника? Повечето сигурно ще си донесат столове и ще хрупат пуканки, докато гледат как ни премазват.
— И това не е изключено — отвърнах аз. — Но клановете със сигурност ще ни помогнат. Нямат какво да губят. А и не е нужно да побеждаваме армията на Шестиците. Трябва само да си пробием път през нея, да влезем в замъка и да стигнем до портата.
— Трябва трима от нас да стигнат до портата — уточни Аех. — Ако само двама влязат вътре, с нас е свършено.
— Точно така. Затова трябва много да внимаваме да не ни убият.
АртЗмида и Аех се изсмяха нервно. Шото само поклати глава.
— Дори да отворим портата, все пак ще трябва да я преминем — каза той. — Със сигурност ще е по-трудна от първите две.
— Ще се тревожим за това, когато влезем в нея — отвърнах аз.
— Добре — съгласи се Шото. — Да се захващаме за работа.
— Съгласен съм — заяви Аех.
— Значи вие двамата ще се включите? — попита АртЗмида.
— Да имаш по-добра идея, сестро? — попита Аех.
Тя сви рамене.
— Всъщност не.
— Добре тогава. Решено е — заяви Аех.
Затворих имейла.
— Ще изпратя по едно копие от писмото и на вас — казах аз. — Започнете да го разпращате на всички в списъка си с адреси довечера. Публикувайте го в блоговете си. Пуснете го по телевизионните си канали. Разполагаме с трийсет и шест часа да разпространим молбата. Времето би трябвало да е достатъчно всички да се екипират и аватарите им да стигнат до Хтония.
— Щом Шестиците чуят за това, веднага ще започнат да подготвят отбраната си — каза АртЗмида. — Ще стигнат до крайности.
_ А може просто да го приемат за шега, защото си мислят, че щитът им е непробиваем — възразих аз.
— Наистина е непробиваем — рече АртЗмида. — Затова се надявам да си прав, че ще изчезне.
— Не се тревожи.
— Че защо да се тревожа? Сигурно си забравил, но вече съм бездомна и бягам, за да спася живота си! В момента съм на терминал на летището и плащам за връзката си на минута. Не мога да водя война оттук, да не говорим пък да мина през Третата порта. А няма къде другаде да отида.
Шото кимна.
— И аз не мога да остана тук. Намирам се в кабина под наем в кафене в Осака. Никак не е уединено. А и ми се струва, че е опасно да стоя на едно място, щом агентите на Шестиците ме търсят.
АртЗмида ме погледна.
— Да имаш някакви предложения?
— Съжалявам, че ви го казвам, но и аз съм бездомен и съм в обществен клуб в момента. Крия се от Шестиците повече от година, забравихте ли?
— Имам микробус — обади се Аех. — Добре дошли сте да останете при мен, но няма да успея да стигна до Кълъмбъс, Ванкувър и Япония за трийсет и шест часа.
— Мисля, че аз мога да ви помогна — обади се дълбок глас.
Подскочихме стреснато, обърнахме се и видяхме аватара на висок мъж с прошарена коса, който изникна зад гърбовете ни. Веднага го познахме. Беше Великият и могъщ Ог. Аватарът на Огдън Мopoy. При това той не се материализира постепенно, както по принцип се появяват аватарите, влизащи в чатрум. Просто изникна от нищото, сякаш през цялото време бе стоял в Мазето и чак сега бе решил да се покаже.
— Ходили ли сте в Орегон? — попита той. — Щатът е прекрасен по това време на годината.
Взирахме се онемели в Огдън Мороу.
— Как влязохте тук? — успя да продума Аех, след като затвори зяпналата си уста. — Това е частен чатрум.
— Знам — отвърна малко засрамено Мороу. — Опасявам се, че подслушвам четирима ви от доста време. И се надявам да приемете най-искрените ми извинения. Направих го с най-добри намерения, честна дума.
— При цялото ми уважение, сър, не отговорихте на въпроса му — каза АртЗмида. — Как успяхте да влезете в чатрума без покана? И как подслушвахте разговора ни, без да ви забележим?
— Простете. Разбирам защо сте толкова разтревожени. Но не се притеснявайте. Моят аватар има множество уникални способности, включително способността да влиза в частни чатрумове без покана. — Докато говореше, Мороу отиде до библиотеката на Аех и започна да преглежда стари притурки за ролеви игри. — Преди официалното пускане на ОАЗИС, когато с Джим създадохме аватарите си, си дадохме достъп на суперпотребители за цялата симулация. Освен че бяха безсмъртни и неуязвими, нашите аватари можеха да ходят навсякъде и да правят почти всичко. Сега, след като Анорак го няма, моят аватар е единственият с тези способности — обърна се към нас. — Никой друг не може да ви подслушва, най-малко Шестиците. Протоколите за криптиране на чатрумовете в ОАЗИС са непробиваеми, уверявам ви. — Той се изкиска тихичко. — Въпреки присъствието ми тук.
— Той е бутнал онези комикси! — казах аз на Аех — След първата ни среща тук, помниш ли? Казах ти, че е някакъв бъг в софтуера…
Ог кимна и сви гузно рамене.
— Аз бях. Понякога съм много тромав.
Последва кратко мълчание, по време на което най-накрая събрах смелост да се обърна директно към Мороу:
— Господин Мороу…
— Моля те — вдигна ръка той, — наричай ме Ог.
— Добре — засмях се аз нервно. Дори при дадените обстоятелства бях онемял от вълнение. Не можех да повярвам, че наистина говоря с Огдън Мороу. — Ог, би ли ни казал защо ни подслушваш?
— Защото искам да ви помогна. А от онова, което чувам до момента, помощта ми наистина ви е нужна. — Ние се спогледахме нервно и той забеляза недоверието ни. — Моля ви, не ме разбирайте погрешно. Няма да ви подсказвам, нито да ви давам информация, която ще ви помогне да стигнете до Яйцето. Това ще развали веселбата, нали? — Върна се при нас и тонът му изведнъж стана сериозен. — Точно преди да умре, обещах на Джим, че в негово отсъствие ще направя всичко възможно, за да запазя честния дух на състезанието му. Затова съм тук.
— Но, господин… Ог — казах аз. — В автобиографията си пишете, че не сте си говорили с Джеймс Холидей през последните десет години от живота му.
Мороу се усмихна развеселен.
— Стига, хлапе, не бива да вярваш на всичко, което четеш! — изсмя се той сърдечно. — Това всъщност е вярно до голяма степен. Не разговарях с Джим през последното десетилетие от живота му. Но говорихме няколко седмици преди да умре. — Мороу замлъкна, сякаш за да извика спомена в съзнанието си. — По онова време дори не знаех, че беше болен. Обади ми се изневиделица и се срещнахме в частен чатрум, подобен на този. Там той ми разказа за болестта си, за състезанието и за плановете си. Тревожеше се, че в играта може да са останали някои бъгове и че е възможно да възникнат непредвидени усложнения след смъртта му, които да попречат на състезанието да протече така, както си го беше представял.
— Като например Шестиците, нали? — попита Шото.
— Точно така. Като Шестиците. Затова Джим ме помоли да наблюдавам състезанието и да се намеся, ако е крайно наложително. — Той си почеса брадата. — да си призная, не исках да се нагърбвам с тази отговорност. Но това бе предсмъртното желание на най-добрия ми приятел и затова се съгласих. През последните шест години наблюдавам отстрани. И макар Шестиците да направиха всичко възможно да ви попречат, вие четиримата някак си успяхте да оцелеете. Побеждавахте ги на всеки етап, затова мислех, че не е нужно да се намесвам. Но сега, след като чух в какво положение се намирате, е време най-сетне да взема мерки, за да запазя честния дух на играта на Джим.
Четиримата се спогледахме удивени, сякаш искахме да се уверим, че всичко това се случва наистина.
— Предлагам ви убежище в дома си в Орегон — каза Ог. — Оттук ще успеете да изпълните плана си и да завършите мисията в безопасност, без да се тревожите, че Шестиците ще ви открият и ще ви задържат. Мога да ви предоставя най-новите модели екипировка и оптична връзка с ОАЗИС, както и каквото друго ви потрябва.
Пак се смълчахме удивени.
— Благодарим ви, сър! — казах аз най-накрая, но се сдържах да не падна на колене и да му се поклоня многократно.
— Това е най-малкото, което мога да направя.
— Предложението ви е изключително любезно, господин Мороу, но аз живея в Япония — каза Шото.
— Знам, Шото — каза Ог, — вече изпратих частен самолет да те вземе. Чака те на летището в Осака. Ако ми кажеш къде се намираш в момента, ще изпратя лимузина да те закара до пистата.
Шотo онемя за миг, а после се поклони ниско.
— Аригато, Мороу-сан.
— Няма защо да ми благодариш, момче. — После той се обърна към Арт3мида. — Млада госпожице, доколкото разбрах, в момента си на летището във Ванкувър, нали? И за теб сън се погрижил. В зоната за багажа те чака шофьор, който държи табела с иметоБенатар. Той ще че заведе до самолета, който изпратих за теб.
За миг си помислих, че и АртЗмида ще се поклони. Но тя изтича към Ог и го прегърна силно.
— Благодаря, Oг. Безкрайно ти благодаря! Благодаря, благодаря, благодаря!
— За нищо, скъпа — засмя се той смутено. Когато АртЗмида най-сетне го пусна, Ог се обърна към нас с Аех. — Аех, доколкото разбирам, се движиш с автомобил и в момента си и района на Питсбърг, нали?
Аех кимна.
— Ако отидеш до Кълъмбъс за приятеля си Парзивал, ще изпратя самолет, който да ви вземе от летището. Ако, разбира се, вие, момчета, не възразявате да пътувате заедно.
— Идеята е чудесна — погледна ме с периферното си зрение Аех. — Благодаря, Ог!
— Благодаря — повторих аз. — Спасяваш ни живота.
— Надявам се, младежо. — Той се усмихна мрачно и се обърна към всички ни. — Пожелавам ви лек път. Ще се видим скоро — и при тези думи изчезна така внезапно, както се беше появил.
— Да му се не види! — обърнах се аз към Аех. — АртЗмида и Шото ще ги вземат лимузини, а аз трябва да се возя до летището с теб, грознико! В някакъв раздрънкан микробус!
— Не е раздрънкан — засмя се Аех. — И като си толкова претенциозен, си вземи такси, тъпако.
— Много интересно — погледнах крадешком към АртЗмида. — Четиримата най-сетне ще се видим на живо.
— За мен ще е чест — кача Шото. — Очаквам срещата ни с нетърпение.
— Да — прикова ме с поглед тя. — И аз нямам търпение.
След като Шото и АртЗмида излязоха от Мазето, казах на Аех къде се намирам.
— Клубът е от веригатаКонтактът.Обади ми се, като пристигнеш, и ще се срещнем отпред.
— Дадено. Само искам да те предупредя, че изобщо не приличам на аватара си.
— Какво от това? Че кой прилича на аватара си? Аз не съм толкова висок, нито толкова мускулест. А носът ми е малко по-голям…
— Само те предупреждавам. Срещата ни може да е… малко шокираща за теб.
— Добре. Тогава защо не ми кажеш как изглеждаш още сега?
— Вече потеглих — отвърна той, без да отговори на въпроса ми. — Ще се видим след няколко часа.
— Дадено. Лек път, амиго.
Мисълта, че ще се срещна лице в лице с Аех след години приятелство с него, ме притесняваше повече, отколкото исках да си призная. Но това бе нищо в сравнение със смута, който се надигаше у мен при мисълта, че щях да се срещна с АртЗмида, когато стигнахме в Орегон. Опитах се да си представя мига, изпълнен със смесица от вълнение и ужас. Какво ли щеше да е да я срещна на живо? Снимката, която бях видял, истинска ли бе, или фалшива? Имах ли все още някакъв шанс с нея?
С неимоверни усилия успях да изтикам тези мисли от съзнанието си, като се съсредоточих върху предстоящата битка.
Щом излязох от Мазето, започнах да изпращам призива до всички адреси от списъка си с контакти и го публикувах във всички форуми за ловци. Направих и кратък видеозапис, в който аватарът ми прочете писмото, и го пуснах да се върти постоянно по телевизионния ми канал.
Мълвата се разнесе бързо. След час планът ни за нападение при замъка на Анорак беше водещата новина по всички канали, придружена от заглавия, катоЛовци обявяват война на Шестиците, Водещи ловци обвиняват ИОИ в отвличане и убийствоиИдва ли финалът на Лова?
По някои от каналите вече излъчваха записа от убийството на Дайто, който им бях изпратил, както и текста от бележката на Соренто, като посочваха, че са ги получили от "анонимен източник". Засега от ИОИ отказваха коментар. Соренто обаче вече знаеше, че някак си съм успял да вляза в базата данни и да взема поне част от информацията. Искаше ми се да мога да видя лицето му, когато разбереше как бях постигнал това — като се бях преструвал на длъжник цяла седмица само няколко етажа по-надолу от офиса му.
През следващите няколко часа екипирах аватара си и се подготвях психически за предстоящата битка. Когато вече не можех да си държа очите отворени, реших да подремна, докато Аех пристигне. Изключих опцията за автоматично излизане от ОАЗИС и задрямах на сензорния стол, завит с новото си яке и пистолета, който бях купил по-рано, в ръка.
Малко по-късно се събудих рязко от мелодията, с която звънеше телефонът ми, когато се обаждаше Аех. Той ме чакаше отвън. Казах му, че идвам. Станах от стола, събрах си вещите и върнах екипировката под наем на гишето. Когато излязох на улицата, видях, че се беше стъмнило. Мразовитият въздух ме удари, сякаш някой ме поля с кофа ледена вода.
Малкият микробус беше паркиран до тротоара на няколко метра от входа. Автомобилът беше кафеникавСънрайдър, дълъг около шест метра, модел от преди поне две десетилетия. Покривът и по-голямата част от кабината бях покрити със соларни панели, както и със сериозно количество ръжда. Прозорците бяха с тъмни стъкла, през които не можех да видя вътрешността.
Поех си дълбоко въздух и прекосих покрития с киша тротоар, изпълнен със странна смесица от страх и вълнение. Когато стигнах до микробуса, една врата отдясно се отвори и се спусна малка стълба. Качих се вътре и вратата се затвори с плъзване зад мен. Озовах се в миниатюрната кухня на автомобила. Вътре беше тъмно, като изключим лампичките, вградени на две редици в пода. Отляво имаше малък спален кът, сместен в пространството над акумулатора. Обърнах се и прекосих бавно сумрачната кухня, след което дръпнах завесата от мъниста, която водеше към кабината.
На шофьорското място седеше ниско, набито чернокожо момиче, което стискаше здраво волана и гледаше право напред. Тя беше на моята възраст, с къса рошава коса и шоколадова кожа, която сияеше на меката светлина, излъчвана от датчиците на таблото. Беше облечена с тениска от турнето2112на Ръш, а числата се опъваха върху големите ѝ гърди. Носеше и избелели черни джинси и чифт кубинки с капси. Трепереше, въпреки че в кабината беше топло и уютно.
За миг се взрях мълчаливо в нея и я изчаках да ми обърне внимание. Накрая момичето се обърна и ми се усмихна, а усмивката разпознах веднага. Същата усмивка, като на Усмихнатия котарак, която бях виждал хиляди пъти на лицето на аватара на Аех през безбройните вечери, които бяхме прекарали заедно в ОАЗИС, разказвайки си безвкусни вицове и гледайки скапани филми. И не само усмивката ѝ ми бе позната. Познавах очите и чертите на лицето ѝ. В мен не остана и капчица съмнение. Младата жена, която седеше пред мен, беше най-добрият ми приятел Аех.
Заля ме вълна от емоции. След като първоначалният шок отшумя, се почувствах измамен. Как бе възможно той —тя —да ме бе лъгал през всичките тези години? Целият пламнах от срам, като се сетих за всички интимни тийнейджърски неща които бях споделял с Аех. С човек, на когото вярвах безрезервно. С човек, когото си мислех, че познавам.
След като не продумах, тя сведе поглед и се взря в кубинките си. Седнах тежко на седалката до нея, без да откъсвам очи от лицето ѝ, без да знам какво да кажа. Тя ме поглеждаше крадешком, а после извръщаше очи нервно. Все още трепереше.
Целият ми гняв и чувството, че са ме лъгали, се изпариха бързо.
Не се сдържах и се разсмях. Не подигравателно. Усети това, защото раменете ѝ малко се отпуснаха, и въздъхна облекчено. После и тя се разсмя. Стори ми се, че се смееше през сълзи.
— Здрасти, Аех — казах аз, щом се успокоихме. — Как си?
— Добре, Зи. Всичко е цветя и рози. — И гласът ѝ звучеше познато. Но не беше толкова плътен, колкото онлайн. През цялото това време тя бе използвала софтуер, за да го преправя.
— Е, срещнахме се най-сетне — казах аз.
— Да, срещнахме се.
Настъпи неловка тишина. Поколебах се за миг, защото не знаех какво да правя. После последвах инстинкта си, протегнах се и я прегърнах.
— Радвам се да те видя, стари приятелю. Благодаря, че дойде да ме вземеш.
Тя също ме прегърна.
— И аз се радвам да те видя — отвърна искрено.
Пуснах я и се отдръпнах назад.
— Боже, Аех — казах с усмивка — знаех, че криеш нещо, но не съм си представял…
— Какво? — попита тя малко напрегнато. — Какво не си си представял?
— Че прочутият ловец Аех, най-страховитият и безмилостен боец в ОАЗИС в действителност е…
— Дебела негърка?
— Щях да кажа млада чернокожа жена.
Лицето ѝ помръкна.
— Имах си причина да не ти кажа.
— И съм сигурен, че е съвсем основателна, но това няма значение.
— Наистина ли?
— Разбира се. Ти си най-добрият ми приятел, Аех. Честно казано, ти си единственият ми приятел.
— Въпреки това искам да ти обясня.
— Добре, но не може ли да почакаш, докато излетим? Чака ни дълъг път и ще е много по-безопасно да излезем от града.
— Тръгваме, амиго — каза тя, запали микробуса и потегли.
Аех последва инструкциите на Ог до частен хангар край летището на Кълъмбъс, където ни чакаше малък луксозен самолет. Ог бе уредил микробусът да остане паркиран в друг хангар наблизо, но колата бе неин дом от толкова години, че виждах притеснението ѝ да я остави.
Зяпнахме удивени самолета, когато се приближихме. И преди бях виждал самолети в небето, но никога толкова отблизо. Само богатите можеха да си позволят да пътуват с тях. Фактът, че Ог можеше да си позволи да изпрати три частни самолета, за да ни вземат, без да му мигне окото, доказваше, че е смахнато богат.
Самолетът беше напълно автоматизиран и на борда нямаше екипаж. Бяхме сами. Спокойният глас на автопилота ни приветства на борда и ни каза да си сложим коланите и да се приготвим за излитане. След няколко минути потеглихме.
Досега не се бяхме качвали на самолет и през първия час от полета гледахме през прозорците, зашеметени от гледката на три хиляди метра височина на път за Орегон. Но след няколко часа във въздуха първоначалната ни почуда се стопи леко, двамата се отпуснахме и видях, че Аех беше готова да говори.
— Добре, Аех, разкажи ми историята си.
Тя се усмихна с характерната си усмивка и си пое дълбоко въздух.
— Първоначално идеята бе на майка ми — започна и ми разказа накратко историята си. Истинското ѝ име беше Хелън Харисън и беше само с няколко месеца по-голяма от мен. Самотната ѝ майка я отгледала в Атланта. Баща ѝ загинал в Афганистан, когато била още бебе. Майка ѝ, Мари, работела от вкъщи в онлайн център за обработка на данни. Според нея ОАЗИС била прекрасно изобретение, особено за жените и за чернокожите. От самото начало използвала аватар на бял мъж, докато работела онлайн, заради различното отношение и възможностите, които ѝ се предоставяли.
Когато Аех за пръв път си създала акаунт в ОАЗИС, тя последвала примера на майка си и си направила бял аватар от мъжки пол. Майка ѝ я наричала "X" от малка и затова решила да използва инициала за свое онлайн име. Няколко години по-късно, когато се записала в онлайн училище, излъгала за пола и расата ѝ в молбата за постъпване. Аех трябвало да даде снимка за училищното си досие — и изпратила фотореалистична снимка на лицето на аватара си, което била проектирала въз основа на истинските си черти.
Каза, че не е виждала и не е говорила с майка си, откакто се изнесла от дома им на осемнайсетия си рожден ден. Това бил денят, в който разкрила пред нея истинската си сексуална ориентация. Първоначално майка ѝ отказала да повярва, че дъщеря ѝ е лесбийка. Но после Хелън ѝ обяснила, че почти от година си има приятелка, с която се запознала онлайн.
Докато ми разказваше това, виждах, че наблюдаваше реакцията ми. Всъщност аз не се изненадах особено. През последните няколко години много пъти си бяхме говорили за възхищението си от женския пол. Всъщност почувствах облекчение, че не ме бе заблуждавала поне в това отношение.
— Как реагира майка ти, когато ѝ каза, че си имаш приятелка?
— Оказа се, че има дълбоко вкоренени предразсъдъци. Изгони ме от къщи и заяви, че повече не иска да ме вижда. Известно време нямах дом и живеех по приюти. Но накрая припечелих достатъчно от битки по турнири в ОАЗИС, за да си купя микробуса, и оттогава живея в него. Обикновено спирам само когато трябва да презаредя батериите.
Продължихме да си говорим и да се опознаваме, но и двамата осъзнахме, че вече се познаваме изключително добре. Бяхме близки от години. Пасвахме си чудесно. Разбирах я, вярвах ѝ и я обичах като скъпа приятелка. Нищо от това не можеше да се промени заради незначителни подробности като пола, цвета на кожата или сексуалната ѝ ориентация.
Останалата част от полета като че ли изтече, докато мигнем. С Аех бързо намерихме стария си ритъм и не след дълго се чувствах така, все едно седяхме в Мазето и си говорехме щуротии, докато играехме на някоя игра. Каквито и страхове да имах, че приятелството ни би могло да се промени в истинския свят, те бързо се стопиха, докато дойде време за кацане на частната писта на Ог в Орегон.
Бяхме летели на запад, е няколко часа преди изгрева, и когато кацнахме, тук още бе тъмно. Застинахме на място, когато слязохме от самолета, взрени смаяни в пейзажа. Дори на слабата лунна светлина гледката спираше дъха. Тъмният извисяващ се силует на планината Уалоа ни заобикаляше от всички страни. Пред нас по пистата се простираха редове от сини лампички, които очертаваха правоъгълна просека, изсечена в гората и превърната в писта за кацане. В края на пистата имаше стръмна каменна стълба, която водеше до великолепно обляно в светлина имение, построено на плато в подножието на планинската верига. В далечината се виждаха няколко водопада които се лееха от върховете отвъд имението на Мороу.
— Прилича на Ломидол — каза Аех и ми взе думите от устата.
Кимнах.
— Изглежда точно като Ломидол от филмите поВластелинът на пръстените —отвърнах аз, без да мога да откъсна очи от зашеметяващата гледка. — Съпругата на Ог е била голяма почитателка на Толкин, не помниш ли? Построил е имението за нея.
Чухме зад себе си електрическо бръмчене и стълбата се прибра, а люкът се затвори. Двигателите се запалиха и самолетът се приготви да излети отново с рев. Проследихме го как се издигаше в ясното звездно небе. После се обърнахме и тръгнахме по стълбите към къщата. Когато най-сетне ги изкачихме, горе ни чакаше Огдън Мороу.
— Добре дошли, приятели! — извика гърлено той и протегна ръце да ни приветства. Носеше кариран халат и пантофи с формата на зайчета. — Добре дошли в дома ми!
— Благодарим за поканата, сър — каза Аех.
— А, ти сигурно си Аех — отвърна Ог и ѝ стисна ръка. Дори да бе изненадан от външния ѝ вид, не го показа. — Познах те по гласа. — Той ѝ намигна и я прегърна. После се обърна и прегърна и мен. — А ти трябва да си Уейд, тоест Парзивал! Заповядайте! За мен е чест да се запознаем.
— За нас е чест, сър — казах аз. — Не мога да опиша колко сме ви благодарни.
— Вече ми благодарихте достатъчно, така че стига! — рече Мороу, обърна се и ни поведе през обширна зелена поляна към огромното имение. — Нямате представа колко се радвам, че имам гости. За съжаление, живея тук сам, откакто Кира почина. — Той замълча за миг, а после неочаквано се разсмя. — Ако не броим всички готвачи, камериерки и градинари, разбира се. Но те живеят тук, така че на практика не се броят за гости.
С Аех не знаехме как да реагираме, затова просто се усмихвахме и кимахме. Накрая събрах смелост да проговоря.
— АртЗмида и Шото пристигнаха ли вече?
Нещо в начина, по който произнесох името на АртЗмида, накара Мороу да се изкиска силно. След няколко секунди усетих, че и Аех ми се смееше.
— Какво толкова смешно има?
— Да — ухили се Ог. — АртЗмида пристигна първа преди няколко часа, а самолетът на Шото кацна преди около половин час.
— Ще се срещнем ли с тях? — попитах със зле прикрито смущение.
Ог поклати глава:
— АртЗмида реши, че ако се срещне с вас двамата сега, ще се разсее твърде много, затова предпочете да се видите след „голямото събитие“. Шото явно бе на същото мнение като нея. — Той ни изгледа мълчаливо за миг. — Мисля, че така е най-добре. Утре ви предстои важен ден.
Кимнах със смесица от облекчение и разочарование.
— Къде са те сега? — попита Аех.
Ог вдигна тържествуващо юмрук във въздуха.
— Вече са в ОАЗИС и се готвят за нападението срещу Шестиците! — Гласът му отекна от високите каменни стени на имението. — След мен! Мигът наближава!
Ентусиазмът на Ог ме оживи отново и стомахът ми се сви на топка от притеснение. Последвахме облечения си в халат благодетел през огромния, огрян от луната двор. Когато стигнахме до централната сграда, минахме през малка заградена градина, пълна с цветя. Тя бе разположена на странно място и не можах да разбера за какво служеше, докато не видях голямата надгробна плоча в средата. Тогава осъзнах, че това беше гробът на Кира Мороу. Но дори на ярката лунна светлина беше твърде тъмно, за да прочета надписа.
Ог ни въведе в имението през пищен вход. Вътре лампите не светеха, но вместо да ги включи, Мороу взе факла от стената и освети пътя ни. Дори на слабата светлина от огъня виждах колко величествена беше сградата. Стените бяха покрити с огромни гоблени и рисунки на фантастични тематика, а коридорите бяха обрамчени от статуи на гаргойли и доспехи.
Докато вървяхме след Ог, събрах достатъчно смелост, за да го заговоря.
— Моментът може би не е много подходящ — казах му, — но съм голям почитател на творбите ви. Израснах с образователните игри наХалцидония Интерактив.Чрез тях се научих да чета, да пиша, да решавам задачи и пъзели… — продължих да дърдоря, докато вървяхме, и въодушевено разказвах кои са любимите ми продукти наХалцидонияи колко голям фен на Ог съм по типичния нетактичен начин.
Аех явно реши, че се подмазвам, защото започна да се киска, докато пелтечех, но Ог се държа чудесно.
— Много се радвам да го чуя — каза той, искрено доволен. — С жена ми много се гордеехме с тези игри. Радвам се, че са ти оставили хубави спомени.
Завихме по един коридор и с Аех се спряхме пред входа към огромна зала, пълна с дълги редици стари видеоигри. Тона беше колекцията на Джеймс Холидей — колекцията, която бе завещал на Мороу. Ог ни видя, че стоим на прага, и се върна да ни вземе.
— Обещавам, че когато вълненията приключат, ще ви разведа из залата — каза той, малко задъхан. Движеше се бързо за човек с неговите размери и на такава възраст. Поведе ни надолу по спираловидно стълбище, до асансьор, който ни свали до мазето. Там обзавеждането беше много по-модерно. Последвахме го през лабиринт от застлани с килими коридори, докато не стигнахме до редица от седем кръгли врати, обозначени с номера.
— Пристигнахме! — посочи Мороу с факлата към вратите. — Това са моите кабини за достъп до ОАЗИС. Най-новият модел. Оу Ай Ар — 9400.
— 9400? Сериозно? — подсвирна тихо Аех. — Страхотно.
— Къде са другите? — озърнах се аз нервно.
— АртЗмида и Шото вече са в кабини 2 и 3. Кабина 1 е за мен. Изберете си от останалите.
Разгледах вратите, замисляйки се зад коя ли от тях е Арт Змида.
Ог посочи към дъното на коридора.
— В съблекалните има сензорни костюми с всякакъв размер. Отидете да се облечете!
Той се усмихна широко, когато с Аех излязохме от съблекалните няколко минути по-късно, облечени с чисто нови костюми и ръкавици.
— Отлично! А сега си изберете кабини и влизайте в ОАЗИС. Времето тече!
Аех се обърна към мен. Виждах, че иска да каже нещо. Но явно не намира думи. След няколко секунди протегна ръка и аз я стиснах.
— Успех, Аех.
— Успех, Зи — отвърна тя и после се обърна към Ог. — Пак искам да ти благодаря, Ог. — И преди той да успее да отреагира, тя се повдигна на пръсти и го целуна по бузата. После влезе през вратата на една от кабините, която се затвори със съскане зад гърба ѝ.
Ог се усмихна след нея и се обърна към мен.
— Целият свят е на ваша страна, момчето мм. Не го разочаровайте.
— Ще се постараем, сър.
— Знам. — Той протегна ръка и аз я стиснах.
Тръгнах към кабината, но в последния момент се обърнах назад.
— Oг, може ли да те попитам нещо?
Ог повдигна вежди.
— Ако ще ме питаш какво ви чака в Третата порта, нямам представа. А дори да имах, нямаше да ти кажа. Би трябвало знаеш…
Поклатих глава.
— Не, не става въпрос за това. Исках да попитам какво сложи край на приятелството ви с Холидей? Въпреки всички проучвания, не успях да разбера? Какво се случи?
Мороу ме изгледа изпитателно за миг. В интервюта непрекъснато му задаваха този въпрос, но той никога не отговаряше. Виждах обаче, че му се искаше да говори, че е чакал толкова много години, за да сподели с някого.
— Съпругата ми Кира. — Той замълча за миг, но после прочисти гърло и продължи. — Също като мен, и той бе влюбен в нея още от гимназията. Разбира се, така и не събра смелост да ѝ го признае. Тя не знаеше за чувствата му. Нито пък аз. Каза ми чак на смъртния си одър. Дори тогава му бе трудно да говори с мен. Джим не го биваше в общуването, не умееше и да изразява емоциите си.
Кимнах мълчаливо и го изчаках да продължи.
— Дори след като с Кира се сгодихме, мисля, че Джим таеше някаква надежда, че ще я открадне от мен. Но щом се оженихме, той се раздели с тази фантазия. Каза, че е спрял да ми говори заради ужасната ревност, която изпитва. Тя била единствената жена, която обичал. — Гласът на Мороу се задави. — Разбирам защо я е обичал. Беше невероятна. Беше невъзможно да не се влюбиш в нея. — Той ми се усмихна. — Знаеш как е да срещнеш подобна жена, нали?
— Да — отвърнах аз и когато усетих, че нямаше какво повече да каже по въпроса, рекох: — Благодаря, господин Мороу! Благодаря ви, че ми казахте!
— Няма защо, момчето ми — отвърна той, отиде до вратата на своята кабина и тя се отвори. Видях, че конзолата му е модифицирана така, че да включва няколко странни компонента, сред които конзолазаОАЗИС, видоизменена за да прилича на класически Commodore 64. Преди да влезе той се обърна към мен: Пожелавам ти късмет, Парзивал. Ще ти е нужен.
— Вие какво ще правите по време на битката?
_ Ще я гледам с удоволствие, разбира се! Имам чувството, че това ще е най-епичната битка в историята на видеоигрите. — При тези думи той влезе в кабината и аз останах сам в слабо осветения коридор.
Няколко минути размишлявах върху всичко, което ми бе казал. После си избрах кабина и влязох.
Озовах се в малка сферична стая. От тавана на хидравличен лост, изграден от множество сегменти, висеше лъскав сензорен стол. Нямаше многопосочна пътека за бягане, защото самата стая изпълняваше тази функция. Когато влезеш в мрежата, можеш да вървиш във всички посоки, сферата ще се върти около теб и под краката ти — и така няма никога да стигнеш до стената. Все едно се намирах в гигантско колело за хамстери.
Седнах на стола и усетих как той се нагласи спрямо извивките на тялото ми. От него се протегна роботизирана ръка, която сложи на лицето ми чисто нов визьор. И той се промени така, че да пасне идеално. Сканира ретините ми и системата ме подкани да произнеса новата си парола:Рейндиър Флотила Сетек Астрономи.
Поех си дълбоко въздух и влязох в ОАЗИС.
Бях готов да вилнея.
Аватарът ми беше въоръжен до зъби. Взех толкова магически предмети и оръжия, колкото можеха да се поберат в инвентара ми.
Всичко бе на мястото си. Планът ни бе приведен в действие. Време беше да тръгвам.
Влязох в хангара на крепостта си и натиснах бутона на стената, за да отворя вратите за излитане. Те се плъзнаха назад и от другата им страна се показа тунелът, който водеше до повърхността на Фалко. Тръгнах към края на пистата, като подминах екс-уинга иВонегът.Днес нямаше да пътувам с тях. Те бяха добри кораби с внушителна защита и оръжия, но не предлагаха сигурността, необходима за епичния хаос, който щеше да настане на Хтония. За щастие, имах ново превозно средство.
Извадих робота Леопардон от инвентара си и го поставих внимателно на пистата. Малко преди от ИОИ да ме арестуват, бях отделил известно време, за да го изследвам и да проверя какви са функциите му. Както и подозирах, той се оказа артефакт. Не ми отне много време да разбера командата, която го активираше. В оригиналния сериал на Тоей Супайдамен го призоваваше просто като извикваше името му. Сега направих точно това, като се отдръпнах предпазливо на значително разстояние, преди да изкрещя:
— Леопардон!
Последва пронизително стъргане на метал, когато малкият робот изведнъж се уголеми и достигна на височина почти сто метра. Горната част на главата му стърчеше през вратите в тавана на хангара.
Вдигнах очи към монументалния робот и се възхитих на детайлите, които Холидей бе пресъздал с кода си. Всяка подробност от оригиналния японски робот бе запазена, включително гигантския му светещ меч и щита с гравирана върху него паяжина. В масивното ляво ходило имаше малка вратичка, водеща до асансьор. Качих се в него и минах през вътрешността на крака и торса, докато не стигнах до пилотската кабина, разположена в бронирания гръден кош на робота. Седнах на капитанския стол. В прозрачна витрина на стената имаше сребърна контролна гривна. Извадих я и я сложих на китката си. Чрез нея щях да задавам гласови команди на робота, докато бях извън него.
На командната конзола имаше няколко реда копчета, надписани на японски. Натиснах едно от тях и двигателите се включиха с рев. После дръпнах лоста за газта и ракетите в ходилата на робота се запалиха и ме изстреляха в обсипаното със звезди небе над Фалко.
За удоволствие Холидей бе монтирал в командното табло и стар касетофон. Над дясното ми рамо имаше етажерка, пълна с касети. Взех една, пъхнах я в касетофона и от вътрешните тонколони на робота загърмяМръсни номеранаЕй Си/Ди Ситолкова силно, че столът ми се разтресе.
Щом роботът излезе от хангара, извиках в контролната гривна „Промени се,Чудако!“ (гласовите команди действаха само ако се изкрещяваха). Краката, ръцете и главата се прибраха и роботът се трансформира в космически кораб на имеЧудака.
След трансформацията излязох от орбита около Фалко и потеглих към най-близкия междузвезден портал.
Щом излязох от портала в Сектор 11, екранът на радара ми светна като коледна елха. Небето около мен гъмжеше от хиляди кораби. През обсипаната със звезди тъмнина се носеха космически превозни средства от всевъзможни модели и видове Имаше всичко — от едноместни совалки до гигантски транспортни кораби с размерите на луна. Никога не бях виждал толкова космически кораби на едно място. От портала се изливаше постоянен поток от пристигащи, а други се стичаха от всички посоки насам. Постепенно корабите се подредиха в колона и образуваха дълъг нестроен керван, който се носеше към Хтония — малка синьо-кафява сфера в далечината. Сякаш всички потребители на ОАЗИС отиваха към Замъка на Анорак. Усетих кратък прилив на адреналин, макар да знаех, че предупреждението на АртЗмида все още може да се окаже вярно — имаше вероятност повечето аватари да са дошли само за да гледат шоуто, и да нямат намерение да рискуват живота си в битка с Шестиците.
АртЗмида.След толкова дълго време, сега тя бе в стая само на няколко метра от мен. Щом битката приключеше, щяхме да се срещнем на живо. Тази мисъл трябваше да ме изпълни с ужас, но вместо това ме обгърна пълно спокойствие: каквото и да се случеше на Хтония, всички рискове щяха да си струват.
ПреобразихЧудакаобратно в робот и се присъединих към върволицата от космически кораби. Моето превозно средство се открояваше сред необятното множество от летателни апарати, тъй като само аз управлявах гигантски робот. Около мен бързо се оформи облак от по-малки кораби, пилотирани от любопитни аватари, които искаха да зърнат по-отблизо Леопардон. Наложи се да изключа радиостанцията си, защото твърде много хора искаха да ме поздравят, да ме питат кой съм и откъде съм се сдобил с такъв готин кораб.
Когато наближих Хтония, гъстотата и броят на корабите около мен като че ли се увеличи. Когато най-накрая навлязох в атмосферата на планетата и започнах да се спускам към повърхността, имах чувството, че летя през ято метални насекоми. Когато стигнах до замъка на Анорак, не можах да повярвам на очите си. Концентрирана, пулсираща маса от кораби и аватари бе покрила земята и кръжеше във въздуха. Гледката приличаше на неземен Уудсток. Аватари се простираха рамо до рамо чак до хоризонта във всички посоки. Още хиляди други летяха във въздуха, като заобикаляха с резки движения непрестанния поток от пристигащи кораби. А в центъра на цялата тази лудост стоеше самият замък на Анорак — черна перла, сияеща под прозрачния сферичен щит на Шестиците. На всеки няколко секунди злочест аватар или кораб неволно влиташе или докосваше щита и мигновено се изправяше като муха, налетяла на устройство за изтребване на насекоми.
Когато се приближих, забелязах празно парче земя точно пред входа на замъка отвън на щита. Три гигантски фигури стояха една до друга в средата на просеката. Тълпата около тях ту хукваше напред, ту се отдръпваше, тъй като аватарите се блъскаха назад, за да останат на почтително разстояние от Аех, АртЗмида и Шото, които седяха зад контролните табла на гигантските си сияещи роботи.
Сега за пръв път имах възможност да видя кои роботи си бяха избрали те, след като бяха излезли от Втората порта, и ми отне миг да се сетя кой е извисяващият се женски робот, който АртЗмида управляваше. Той бе черен с металически отблясъци, изкусно оформена като бумеранг каска и асиметрични нагръдници, които осъзнах, че го караха да прилича на женската версия на Транзор 3. И наистина беше така. Това беше женският вариант на малко известния герой от анимационния сериалМинерва X.
Аех си бе избрал Ар Екс-78 Гъндам от оригиналния анимационен сериалМобилният Гъндам— една от най-любимите му поредици. (Макар да бях наясно, че всъщност е момиче, аватарът ѝ си беше мъжки, затова реших да продължа да се обръщам към нея в мъжки род.)
Шото се извисяваше с няколко глави над тях в кабината на Рейдийн — огромен робот в червено и синьо от анимационната поредицаСмелият Рейдийнот средата на 70-те години. Грамадната машина стискаше запазената си марка — златен лък в едната ръка и огромен щит с остриета, прикрепен към другата.
Тълпата нададе рев, когато прелетях ниско над щита и после спрях рязко при останалите. Обърнах се така, че Леопардон да застане изправен, спрях двигателите и се спуснах плавно. Роботът ми се приземи на едно коляно, а от удара земята се разтресе. Изправих се и морето от зяпачи избухна в гръмовни аплодисменти, скандирайки името ми:
— Пар-зи-вал! Пар-зи-вал!
Когато скандирането утихна до глух рев, се обърнах към приятелите си.
— Зрелищна поява, фукльо — каза АртЗмида по вътрешната радиовръзка. — Нарочно ли закъсня?
— Вината не е моя, кълна се — отвърнах, опитвайки да запазя спокойствие. — Пред междузвездния портал имаше опашка.
Аех кимна с масивната глава на робота си.
— От снощи всички портали на планетата бълват аватари — посочи той към множеството около нас с масивната глава на Гъндам. — Невероятно. Никога не съм виждал толкова много кораби и аватари на едно място.
— Нито пък аз — рече АртЗмида. — Изненадвам се, че сървърите на ГСС успяват да поемат натоварването при цялото това движение в сектора. Но не виждам никакви забавяния.
Огледах морето от аватари около нас и изведнъж се обърнах към замъка. Около щита продължаваха да жужат хиляди летящи аватари и кораби, които от време на време изстрелваха куршуми, лазерни лъчове, ракети и други снаряди по него, но те се блъскаха в повърхността, без дори да я одраскат. Вътре в сферата хиляди въоръжени до зъби шестици стояха смълчани във формация, напълно опасваща замъка. Над тях имаше редици летящи танкове и бойни кораби. При всякакви други обстоятелства армията им щеше да изглежда страховита, дори непобедима. Но на фона на безбрежната тълпа, която ги заобикаляше в момента, изглеждаха далеч от необходимия брой и недостатъчно добре въоръжени.
— Е, Парзивал — обърна Шото огромната глава на робота си към мен. — Време е за шоу, стари приятелю. Ако тази сфера не изчезне, както предвиждаш, ще станем за смях.
— „Хан ще свали щита“ — цитира Аех. — „Трябва да му дадем още време!“
Засмях се и с дясната длан на робота потупах лявата си китка там, където би стоял часовник.
— Аех е прав. До пладне остават още шест минути.
Последните ми думи бяха заглушени от поредния рев на тълпата. Точно пред нас, от вътрешната страна на сферата, вратите на замъка на Анорак се отвориха и от тях излезе един аватар на Шестица.
Соренто.
Той се ухили на освиркванията и ропота, които го посрещнаха, и помаха с ръка на разположените пред замъка Шестици, които незабавно се разпръснаха и му освободиха голямо пространство. Соренто пристъпи напред и застана точно срещу нас само на двайсетина метра от другата страна на щита. От замъка излязоха още десет Шестици, които се разположиха зад Соренто на голямо разстояние един от друг.
— Имам лошо предчувствие — промърмори АртЗмида в микрофона си.
— Аз също — прошепна Аех.
Соренто огледа обстановката и ни се усмихна. Когато проговори, гласът му бе увеличен от мощни тонколони, монтирани на бойните кораби и танковете на Шестиците, за да могат да го чуят всички наоколо. И тъй като тук се бяха стекли и камери, и репортери от всички големи новинарски канали знаех, че думите му се излъчват пряко по целия сняг.
— Добре дошли в Замъка на Анорак — каза той. — Очаквахме ви. — Направи жест с ръка, обхващащ разярената тълпа, която го заобикаляше. — Трябва да призная, че малко се изненадахме от броя на хората, които дойдоха. Вече би трябвало да е ясно и на най-невежите от вас, че никой не може да премине през този щит.
Изказването му бе посрещнато с оглушителна вълна от крясъци, заплахи, обиди и цветисти ругатни. Изчаках малко, а после вдигнах ръцете на робота си, за да призова тълпата да утихне. След като всички се смълчаха, включих радиостанцията си, така че всички да ме чуват, което имаше същия ефект, като да включиш гигантски мегафон. Намалих звука на слушалките си, за да не ме оглушат виковете на тълпата, и казах:
— Грешиш, Соренто. Ще влезем по пладне. Всички до един.
Морето от ловци изригна в одобрителни възгласи. Соренто не си направи труд да ги изчака да утихнат.
— Опитайте — отвърна той с усмивка. После извади от инвентара си един предмет и го постави на земята пред себе си. Увеличих образа и стиснах устни. Беше робот играчка. Двукрак динозавър с бронирана кожа и две големи оръдия, прикрепени на гърба. Веднага го познах от няколко японски филми с чудовища.
Беше Мекагодзила.
— Кирю! —извика Соренто по мегафона. При тази команда малкият артефакт мигновено разрасна, докато не се извиси почти толкова, колкото самия замък — два пъти по-висок от „гигантските“ роботи, които ние четиримата пилотирахме. Главата на механизираното влечуго почти докосваше горната част на сферичния щит.
Тълпата замлъкна вцепенена, а сред хилядите ловци се разнесе уплашено шумолене, щом разпознаха чудовището. Всички знаеха кой беше металният исполин. И всички знаеха, че той е почти неуязвим.
Соренто влезе в робота през вратичка в една от масивните пети. Няколко секунди по-късно звярът се раздвижи. Очите му засияха в яркожълто и той отметна глава назад, отвори нащърбената си паст и нададе пронизителен металически рев.
Като по даден сигнал Шестиците зад Соренто извадиха своите малки роботи и ги активираха. Пет от тях си бяха избрали лъвовете роботи, които се превръщаха във Волтрон. Останалите петима имаха роботи отРоботекиНеон дженезис еванджелиън.
— Мамка му! — прошепнаха АртЗмида и Аех в един глас.
— Хайде, елате! — извика предизвикателно Соренто. Думите му отекнаха надалеч.
Много от ловците на предни линии неволно отстъпиха назад. Няколко други се обърнаха и си плюха на петите. Но ние с Аех, Шото и АртЗмида не помръднахме.
Погледнах на дисплея си колко беше часът. Оставаше по-малко от минута. Натиснах едно копче на контролното табло на Леопардон и гигантският ми робот извади сияещия си меч.
Не видях лично как стана, но мога почти със сигурност да ви разкажа, какво се бе случило след това:
Шестиците издигнали огромен брониран бункер зад Замъка на Анорак, пълен с купища оръжия и бойна екипировка, която бяха телепортирали вътре, преди да активират щита. Там е имало и дълга редица с трийсет помощни андроида, монтирана на източната стена на предверието. Поради липса на въображение от страна на проектанта на андроидите, те до един са изглеждали като робота Джони Пет от филма от 1986 г.Късо съединение.Помощните андроиди са били черноработници. Шестиците са ги използвали, за да зареждат с муниции и оръжия разположените отвън войски.
Точно минута преди пладне един от андроидите с обозначение Ес Ди-03се е включил и се е отделил от рафта за зареждане. После се е плъзнал напред на танковите си вериги по мраморния под до оръжейната, разположена в една ниша наблизо. Двама механизирани часовои са стояли на входа ѝ. Ес Ди-03 им е дал поръчката си заявка, която аз лично бях пратил по интранета на Шестиците преди два дни. Часовоите са я изпълнили и са се отдръпнали, за да направят път на андроида да влезе в оръжейната. Роботът се е плъзнал покрай етажерките с най-разнообразни оръжия: магически мечове, щитове, електрически брони, плазмени пушки, магнитни картечници и безброй други. Накрая е намерил етажерката, която търсел, и е спрял пред нея. На рафта е имало пет големи осмостенни устройства с размерите на футболна топка. На всяка от осемте им стени е имало клавиатура и сериен номер. Андроидът е намерил този, който бях посочил в заявката си. После, следвайки инструкциите, които бях програмирал в него през интранета на ИОИ, малкият робот е въвел командите с подобния си на нокът показалец на клавиатурата. След като е приключил, лампичката на клавиатурата е станала от зелена червена иЕс Ди-03 е взел устройството в ръце. Кпгато е излязъл от оръжейната, бомбата от антиматерия е била извадена от компютъризирания инвентар на Шестиците.
Ес Ди-03се е изкачил по няколко каменни стълбища до най-горния етаж на замъка. По пътя той е минал през няколко пропускателни пункта. Всеки път механизирани часовои са сканирали нивото му на достъп и са виждали, че е имал право да ходи, където си поиска. НакраяЕс Ди-03е стигнал до най-горния етаж на замъка и е излязъл на просторната наблюдателна платформа, разположена там.
По това време андроидът може и да е бил привлякъл някой и друг любопитен поглед от ескадрона елитни Шестици, охраняващ платформата. Няма как да знам. Нo дори пазачите по някакъв начин да са имали предчувствие за това, какво е щяло да се случи, и да са били открили огън по малкия андроид, вече е било твърдо късно да го спрат.
Ес Ди-03е продължил към центъра на покрива, където могъщ магьосник е държалСферата на Осувокс —артефакта, генериращ сферичния щит около замъка.
Тогава, в изпълнение на последната команда, която бях програмирал в устройството два дни по-рано, е вдигнал бомбата над главата си и я детонирал.
Експлозията е изпепелила помощния андроид, както и всички аватари на платформата, включително магьосника, който е държалСферата на Осувокс.В мига, в който той е загинал, артефактът се е изключил и е паднал на празната платформа.
Експлозията беше придружена със зрелищна светлина, която за миг ме заслепи. След като светлината угасна, обърнах очи към замъка. Щитът бе деактивиран. Армиите на Шестиците и ловците сега бяха разделени само от открито пространство.
В продължение на около пет секунди нищо не се случи. Сякаш времето бе спряло и всичко наоколо бе притихнало. После избухна пълен хаос.
От пилотската кабина на робота си нададох тих радостен възглас. Не можех да повярвам, че планът ми успя. Но нямах време да празнувам, защото сега се намирах в самото сърце на най-голямата битка в историята на ОАЗИС.
Не знаех какво да очаквам. Надявах се, че поне една десета от придошлите ловци ще се присъединят към нас срещу Шестиците. Но след няколко мига стана ясно, че абсолютно всички ловци възнамеряват да се бият. В мига, в който щитът изчезна, морето от аватари нададе свиреп боен вик и се спусна към Шестиците от всички страни. Удивих се от пълната липса на колебание у ловците, защото бе ясно, че много от тях отиваха на сигурна смърт.
Гледах удивен как двете могъщи армии се сблъскваха около мен — на земята и в небето. Гледката бе хаотична и спираше дъха — все едно няколко пчелни кошера и рояци оси се бяха спуснали заедно върху гигантски мравуняк.
С АртЗмида, Аех и Шото стояхме в самия център на битката. Първоначално дори не помръднах от страх да не премажа вълните от ловци, които се тълпяха около краката на робота ми. Соренто обаче не изчака никого да се отдръпне от пътя му. Той смаза десетки аватари, включително част от собствените си войници, с исполинските си механични крака, докато вървеше тежко към нас, а всяка от стъпките му оставяше след себе си малък кратер в каменистата повърхност на планетата.
— Опаа — чух да промърморва Шото, докато роботът му заемаше отбранителна позиция. — Ето го, идва.
Роботите на Шестиците вече бяха изложени на канонада от изстрели от всички посоки. Най-много обстрелваха Соренто, защото неговият робот беше най-голямата мишена на бойното поле и всеки ловец, който бе достатъчно наблизо, не можеше да устои на изкушението да стреля по него. Непрестанната канонада от снаряди, огнени топки, магически ракети и лазерни лъчи бързо унищожи и обезвреди останалите роботи на Шестиците (които така и не успяха да се съберат във Волтрон). Но роботът на Соренто не бе пострадал изобщо. Всеки снаряд, който го удареше, отскачаше от бронираното тяло, без да го засегне. Около него кръжаха десетки кораби и совалки, които го обстрелваха, но без полза.
— Каква битка само, като вЧервена зора! — изкрещя Аех по радиостанцията. И при тези думи той насочи цялата огнена сила на Гъндам към Соренто. В този миг Шото започна да стреля с лъка на Рейдийн, а АртЗмида пусна червения лазерен лъч, който излизаше от гигантските метални гърди на Минерва X. Да не остана по-назад, аз пуснах дъговото оръжие на Леопардон — златен бумеранг, който се изстреля от челото на Робота.
Всичките ни изстрели попадаха точно в целта, но само лъчът на АртЗмида нанесе щети по робота на Соренто, като отчупи парче метал от дясната лопатка на гърба на металното влечуго и обезвреди оръдието, монтирано там. Това обаче не го забави особено. Той продължаваше да се приближава към нас, а очите на Мекагодзила засияха в яркосиньо. Соренто отвори устата на робота и от пастта му изригна синя светкавица. Лъчът удари земята пред краката ни и отвори дълбока димна пропаст, а Мекагодзила продължи напред и изпепели всички аватари по пътя си. Едва избягах от удара. Но и четиримата се спасихме, като изстреляхме роботите си във въздуха. Лъчът спря миг по-късно, но Соренто продължи да се движи тежко напред. Забелязах, че очите на робота му вече не светеха в синьо. Явно светкавицата трябваше да се презареди.
— Май стигнахме до последното чудовище — пошегува се Аех по радиостанцията. Четиримата се разпръснахме и започнахме да кръжим над Соренто като подвижни мишени.
— По дяволите, май не можем да го унищожим — казах аз.
— Много си наблюдателен, Зи. Да ти хрумва някоя невероятна идея? — попита АртЗмида.
Замислих се за миг.
— Какво ще кажете аз да му отвлека вниманието, а вие тримата да се промъкнете към замъка?
— Чудесен план — отвърна Шото. Но вместо да тръгне натам, той полетя право към Соренто и измина разстоянието между тях само за няколко секунди.
— Вървете! — извика той. — Този кретен е мой!
Аех го заобиколи отдясно, АртЗмида мина отляво, а аз се изстрелях в небето и го прескочих. Долу Шото се изправи срещу Соренто и разликата в размерите на роботите им ме притесни. Роботът на Шото изглеждаше като играчка в сравнение с огромния дракон на Соренто. Въпреки това, Шото изключи реактивните си двигатели и се спусна на земята срещу Мекагодзила.
— Побързайте! — извика Аех. — Входът на замъка е отворен!
От въздуха видях, че вълна след вълна от аватари нападаха Шестиците, обградили входа. Редовете им се разкъсаха и стотици аватари вече минаваха покрай тях към отворения замък само за да установят, че не могат да прекрачат прага, защото нямаха Кристален ключ.
Аех направи вираж точно пред мен, отвори кабината на Гъндам, скочи навън и в същия миг прошепна командата. Роботът мигновено се смали, той го хвана във въздуха и го прибра в инвентара си. Аватарът на Аех полетя по неведоми пътища във въздуха, тръгна да се спуска, като мина над блъсканицата от ловци на входа на замъка и влетя вътре през отворените врати. Миг по-късно АртЗмида направи подобна маневра, прибра робота си във въздуха и влетя в замъка след Аех.
Обърнах Леопардон рязко надолу и се приготвих да ги последвам.
— Шото! — изкрещях по радиостанцията. — Влизаме! Идвай!
— Ти върви, аз идвам ей сега — отвърна той. Но нещо в тона му ме разтревожи и отново издигнах робота си. Кръжеше над Соренто близо до дясното му рамо. Соренто бавно завъртя робота си и тръгна обратно към замъка. Сега разбрах, че недостатъкът на робота му бе бавното придвижване. Бавното движение на Мекагодзила и атаките от всички страни компенсираха привидната му неуязвимост.
— Шото! Какво чакаш? Да вървим!
— Вървете без мен. Трябва да се разплатя с този кучи син.
Преди да успея да отговоря, той се спусна към Соренто, размахал по един гигантски меч във всяка ръка на робота. Остриетата се врязаха в дясната страна на Соренто и пръснаха водопад от искри, но за моя изненада му нанесоха и поражения. Когато димът се разсея, видях, че дясната ръка на Мекагодзила виси неподвижно. Беше прерязана над лакътя.
— Вече ще си бършеш задника с лявата ръка, Соренто! — извика тържествуващо Шото. След това той запали ракетите на Рейдийн и се насочи в моята посока към замъка. Но Соренто вече бе успял да извърне главата на робота си и се целеше в Шото със светещите си сини очи.
— Шото! Пази се! — извиках аз, но гласът ми бе заглушен от светкавицата, която изригна от устата на металния дракон. Лъчът уцели робота му в гърба и той внезапно избухна в оранжева огнена топка.
Радиовръзката помежду ни изпука от статичен шум. Извиках го отново, но той не отговори. Тогава на дисплея ми се появи съобщение, че името на Шото е изчезнало от Класацията.
Той беше мъртъв.
Тази мисъл ме вцепени, което беше голям проблем, защото Соренто още стреляше със светкавицата. Лъчът бързо описа мощна дъга, която проряза земята, пропълзя диагонално по стената на замъка и се насочи към мен. Накрая реагирах — твърде късно — и Соренто уцели торса на Леопардон, секунда преди лъчът да угасне.
Погледнах надолу и видях, че долната му половина беше взривена. Всички индикатори в кабината започнаха да примигват, а роботът ми тръгна да пада на две димящи половини.
Някак си успях да запазя присъствие на духа, за да се протегна и да дръпна лоста за катапултиране над седалката. Покривът на кабината се отвори и аз изскочих от падащия гигант секунда преди той да се сгромоляса на стълбите на замъка и да убие няколко десетки аватара, струпали се там.
Активирах реактивните си ботуши точно преди да падна на земята и бързо смених настройките на конзолата, защото вече управлявах аватара си, а не гигантския робот. Успях да се приземя на няколко метра от входа на замъка и да избегна на косъм пламтящите останки на Леопардон. Миг след като се приземих, над мен се извиси сянка. Обърнах се и видях робота на Соренто да се спуска от небето. Той вдигна огромния си ляв крак и се приготви да ме смаже.
Направих три крачки тичешком, скочих и активирах реактивните ботуши. Ударната вълна ме изтласка тъкмо навреме, защото в следващия миг огромното ходило с нокти на Мекагодзила направи кратер на мястото, на което стоях само преди секунда. Металният звяр нададе пронизителен писък, последван от кухия, гръмък смях на Соренто.
Спрях реактивните ботуши и се свих на топка. Ударих земята, претърколих се напред и се изправих на крака. Вдигнах поглед към металната глава на влечугото и примижах. Очите му още не светеха. Сега можех да запаля реактивните ботуши и да вляза в замъка, преди оръжието на Соренто да се зареди. Той нямаше да може да ме последва вътре, без да излезе от огромния си робот.
Чувах как АртЗмида и Аех ме викаха по радиостанцията. Те вече ме чакаха пред портата.
Трябваше само да прелетя до замъка. Тримата можехме да отворим портата и да влезем, преди Соренто да ни догонеше. Бях сигурен в това.
Но не помръднах. Вместо това извадих Бета капсулата и вдигнах малкия метален цилиндър в дланта на аватара си.
Соренто се бе опитал да ме убие, а с бомбата, която беше заложил, уби леля ми, много от съседите ми, включително милата старица госпожа Гилмор, която не бе сторила зло никому. Той уби и Дайто и макар никога да не го бях срещал в истинския свят, Дайто ми беше приятел.
Преди малко уби и аватара на Шото и му отне всички шансове да влезе в Третата порта. Соренто не заслужаваше нито силата си, нито длъжността си. Заслужаваше да бъде унизен публично и победен. Заслужаваше някой да му срита задника пред очите на целия свят.
Вдигнах Бета капсулата високо и натиснах бутона за активиране.
Последва ослепителен проблясък и небето стана алено, а аватарът ми изведнъж се промени, порасна и се превърна в гигантско хуманоидно извънземно с кожа в червено и сребристо и светещи елипсовидни очи, чудата глава с перки и сияеща светлина в центъра на гръдния кош. През следващите три минути щях да съм Ултрамен.
Мекагодзила внезапно спря да пищи и да се мята. Погледът ѝ бе насочен към земята, където само миг преди това стоеше аватарът ми. Сега Соренто бавно вдигна глава, премери с поглед новия си опонент и очите ни най-накрая се срещнаха. Стоях лице в лице с робота му и бях почти с неговия ръст и размери.
Роботът направи няколко тромави крачки напред. Очите му отново засияха.
Аз приклекнах леко, заех отбранителна поза и видях, че броячът в ъгъла на дисплея ми вече отчиташе времето:
2:59. 2:58. 2:57.
Под хронометъра имаше меню с различните енергийни атаки на Ултрамен на японски. Бързо избрахСпециален лъчи вдигнах ръце пред себе си — едната хоризонтално, а другата вертикално под формата на кръст. От предмишниците ми се изстреля бял лъч, който удари Мекагодзила в гърдите и я блъсна назад. Загубил равновесие, Соренто изведнъж се препъна. Огромният му робот падна на земята.
Хиляди аватари от тънещото в хаос бойно поле около нас нададоха радостен възглас.
Изстрелях се във въздуха и прелетях половин километър нагоре. После се спуснах обратно, надолу с краката, насочил петите си право към извития гръбнак на Мекагодзила. Когато краката ми я удариха, чух как нещо в металния звяр изпука под тежестта ми. От устата на гиганта започна да излиза дим, а синият блясък в очите му угасна.
Направих задно салто и се приземих с клякане зад проснатия робот. Единствената му функционираща ръка се размаха обезумяло, а опашката и краката му се мятаха в конвулсии. Соренто явно не успяваше да го овладее и изправи на крака.
Избрах от менюто с оръжията сиУлтраразрез.В дясната ми ръка се появи светещ циркуляр от ярка синя светлина, койхо се въртеше бързо. Хвърлих го по Соренто с рязко движение на китката като фризби. Дискът профуча във въздуха и удари Мекагодзила в корема. За миг енергийното острие проряза металната кожа като тофу и разцепи робота на две. Точно преди машината да избухне, главата се отдели от врата и се изстреля. Соренто се бе катапултирал. Но тъй като роботът бе проснат на земята, той се изстреля по траектория, хоризонтално на земята. Бързо се нагласи и ракетите на главата му започнаха да се обръщат към небето. Преди да бе избягал надалеч, кръстосах ръце отново и изстрелях още един лъч, който прониза летящата глава като гълъб от пластелин и металът избухна в радваща окото експлозия.
Тълпата полудя.
Погледнах Класацията и се уверих, че служебният номер на Соренто беше изчезнал. Той беше мъртъв. Това обаче не ми донесе кой знае какво удовлетворение, защото знаех, че сигурно вече избутваше някой от подчинените си от сензорния му стол и поемаше управлението на нов аватар.
Броячът на дисплея ми показваше, че ми остават само петнайсет секунди, затова изключих Бета капсулата. Аватарът ми се сви до нормалния си ръст и вид. Обърнах се, запалих реактивните си ботуши и полетях към замъка.
Когато прекосих огромното преддверие, заварих Аех и АртЗмида да ме чакат пред кристалната врата. Димящите, окървавени тела на десетина току-що посечени Шестици лежаха пръснати по каменния под около тях и бавно се стопяваха в нищото. Очевидно бях пропуснал кратка решителна схватка.
— Не е честно — заявих аз, след като изключих реактивните ботуши и се спуснах на пода до Аех. — Можехте да ми оставите поне един.
АртЗмида не отговори, а ми показа среден пръст.
— Браво на теб, че размаза Соренто — каза Аех и плеснахме длани. — Епична битка, но въпреки това си пълен идиот, нали го знаеш?
— Да, знам — свих рамене аз.
— Какъв егоист си само! — изкрещя АртЗмида. — Ами ако беше загинал?
— Но не загинах, нали? — отвърнах аз и я заобиколих, за да разгледам кристалната врата. — Успокой се и да отворим портата.
Огледах ключалката в центъра и думите, гравирани върху шлифованата повърхност. „Любов. Надежда. Вяра.“
Извадих своя Кристален ключ и го вдигнах. Аех и АртЗмида последваха примера ми и също вдигнаха ключовете си.
Нищо не се случи.
Спогледахме се разтревожено. Тогава ми хрумна една идея и прочистих гърло.
— Три е вълшебно число— издекламирах първия стих от песентаУчилищен рок.Щом изрекох думите, кристалната врата засия и от двете страни на ключалката се появи по още една.
— Успя! — прошепна Аех. — Мамка му, не мога да повярвам. Наистина стигнахме до Третата порта.
АртЗмида кимна:
— Най-накрая.
Пъхнах своя ключ в средната ключалка. Аех постави своя в ключалката отляво, а АртЗмида — в ключалката отдясно.
— Да ги завъртим по часовниковата стрелка на три, става ли? — попита АртЗмида.
С Аех кимнахме. Тя преброи до три и завъртяхме ключовете едновременно. За миг проблесна синя светлина, а ключовете и самата врата изчезнаха. Пред нас се отвори Третата порта, която водеше към водовъртеж от звезди.
— Леле — прошепна АртЗмида до мен. — Отворихме я.
Тримата пристъпихме напред, готови да преминем, но изведнъж чухме оглушителен гръм. Сякаш цялата вселена се разцепи.
И тогава умряхме.
Когато аватарът загине, екранът не става черен веднага. Вместо това гледната точка преминава в трето лице и така имаш прекрасната възможност да наблюдаваш отстрани кончината на виртуалния си образ.
Миг след като чухме оглушителния гръм, гледната ми точка изведнъж се промени и видях трите ни аватара да стоят замръзнали пред отворената порта. Тогава изпепеляваща бяла светлина изпълни света, придружена от оглушителна звукова вълна. Точно така си бях представял усещането да попаднеш в ядрена експлозия.
За частица от секундата видях скелетите на аватарите ни през прозрачните очертания на неподвижните ни тела. И тогава броячът за бойни точки на аватара ми падна на нула.
Ударната вълна връхлетя миг по-късно и унищожи всичко но пътя си. Нашите аватари, хилядите други, събрани около замъка, самият той, подът и стените. В миг всичко се превърна във фин прах от атоми, които останаха за секунда във въздуха, а после бавно заваляха към земята.
Цялата повърхност на планетата беше пометена. Целият район около замъка на Анорак, където доскоро воюваха хилили аватари, сега пустееше. Всичко бе унищожено. Стоеше само Третата порта — кристална рамка на врата, която висеше във въздуха над кратера, образувал се на мястото, на което само преди малко се бе издигал замъкът.
Първоначалният ми шок бързо премина в ужас, защото осъзнах какво се бе случило току-що.
Шестиците бяха активиралиКатаклизма.
Това беше единственото обяснение. Само този невероятно мощен артефакт можеше да причини подобно нещо. Не само че бе изтребил всички аватари в сектора, но беше унищожил и Замъка на Анорак — крепост, която поне досега бе доказала, че е неразрушима.
Взрях се в отворената порта, която се рееше във въздуха, и зачаках неизбежното — на дисплея ми да се появи последното съобщение. Думите, които в този миг виждаха всички аватари в сектора:КРАЙ НА ИГРАТА.
Но когато най-накрая съобщението се изписа на дисплея ми, то гласеше нещо съвсем различно:ЧЕСТИТО. СПЕЧЕЛИ ДОПЪЛНИТЕЛЕН ЖИВОТ!
Тогава видях удивено как аватарът ми изведнъж се появи отново на мястото, на което беше умрял преди няколко секунди. Пак стоях пред отворената порта. Но сега тя се носеше във въздуха на десетки метри над повърхността на планетата, над кратера, който се бе образувал при рухването на замъка. След като аватарът ми се материализира изцяло, погледнах надолу и видях, че подът, на който стоях преди това, беше изчезнал заедно с реактивните ми ботуши и всичко останало, което носех.
За миг сякаш увиснах във въздуха като Уили Койота oт анимационното филмче за Пътния бегач. Щом образът ми се появи окончателно, полетях надолу. Направих напразен опит да сграбча портата пред себе си; тя бе твърде далеч.
Стоварих се тежко на земята и изгубих половината от точките си за защита от удара. После бавно станах на крака и се огледах. Стоях на дъното на огромен кратер с формата на куб на мястото, където преди се намираха основите и подземните етажи на замъка. Наоколо бе пусто и цареше злокобна тишина. Нямаше отломки от рухналия замък, нито останки от хилядите космически кораби и совалки, от които небето гъмжеше преди малко. Всъщност не бе останала и следа от епичната битка, разигравала се тук само допреди миг. Катаклизмът бе изпепелил всичко.
Погледнах надолу към аватара си и видях, че сега беше облечен с бяла тениска и джинси — начинът, по който бе облечен всеки новосъздаден аватар. Отворих прозореца със статуса и инвентара си. Здравето на аватара ми бе идеално, бях си на същото ниво и имах същите показатели за умения, като преди. Но инвентарът ми бе напълно празен с изключение на един предмет — монетата от четвърт долар, която спечелих, след като изиграх перфектната игра наРас-МапнаАркайда.Не бях могъл да я извадя от инвентара си и затова не успях да я дам, за да ѝ направят магия или да разкрият за какво служи. Заради бурните събития от последните няколко месеца съвсем бях забравил за нея.
Но сега знаех — тя беше артефакт за еднократна употреба, който даде на аватара ми допълнителен живот. До този момент дори не подозирах, че подобно нещо беше възможно. В цялата история на ОАЗИС нямаше данни някой аватар да беше получавал допълнителен живот.
Маркирах монетата в инвентара си и се опитах да я извадя. Този път успях. Разгледах я в отворената си длан. Сега, след като единствената способност на артефакта бе използвана, тя вече не притежаваше магически качества. Сега си беше просто монета от четвърт долар.
Прибрах я обратно в инвентара си и погледнах нагоре към кристалната порта, рееща се на двайсет метра над мен. Още си стоеше там, широко отворена. Но нямах никаква представа как щях да се изкача, за да вляза през нея. Нямах реактивни ботуши, нито кораб, нито магически предмети. Нямах нищо, с което да полетя или да се издигна. А наоколо не се виждаха никакви стълби.
Стоях на един хвърлей от Третата порта, но не можех да стигна до нея.
— Хей, Зи? — обади се внезапно един глас. — Чуваш ли ме?
Беше Аех, но гласът ѝ вече не минаваше през филтър, за да звучи като мъжки. Чувах я прекрасно, сякаш говореше в слушалка на ухото ми. Но не разбирах как беше възможно това, защото аватарът ми вече нямаше радиостанция. А този на Аех беше мъртъв.
— Къде си? — попитах въздуха пред себе си.
— Мъртва съм като всички останали. Освен теб.
— Тогава защо те чувам?
— Ог успя да ни осигури достъп до аудио и видеовръзката ти. Виждаме и чуваме всичко, което ти виждаш и чуваш.
— Аха — отвърнах аз.
— Съгласен ли си, Парзивал? — попита Ог. — Ако не си, кажи.
Замислих се за миг.
— Съгласен съм. Шото и АртЗмида чуват ли ме?
— Да, тук съм — каза Шото.
— Добре де, всички сме тук — обади се АртЗмида и долових по гласа ѝ, че едва сдържеше гнева си. — Всички сме мъртви. Въпросът е, защо ти си жив, Парзивал?
— Да, много сме любопитни. Какво се случи? — попита Аех.
Извадих монетата и я вдигнах пред очите си.
— Преди няколко месеца спечелих тази монета наАркайда, след като преминах без грешка всички нива наРас-Мап.Оказа се, че е артефакт, но не знаех за какво служи. Сега обаче знам. Тя ми даде допълнителен живот.
За миг те замлъкнаха, а после Аех се разсмя.
— Какъв късметлия си, кучи сине! По новините съобщават, че всички аватари в Зона 10 са загинали. Това е повече от половината население на ОАЗИС.
— Катаклизмътли избухна? — попитах аз.
— Най-вероятно — отвърна Арт3мида. — Шестиците явно са го купили от онзи търг преди няколко години. И през цялото време са чакали най-подходящия момент да го използват.
— Но така са избили и цялата си войска — каза Шото. — Защо им е било да го правят?
— Мисля, че по-голямата част от тях и без това вече бяха мъртви — отвърна АртЗмида.
— Не са имали друг избор — поясних аз. — Само така можеха да ни спрат. Вече бяхме отворили Третата порта и тъкмо щяхме да влезем, когато детонираха артефакта… — замълчах за малко, защото се сетих нещо. — Но как са разбрали, че сме я отворили? Освен ако…
— Наблюдавали са ни — каза Аех. — Шестиците сигурно са имали камери, скрити около портата.
— Значи са ни видели как я отваряме — каза АртЗмида. — И сега знаят как и те да я отворят.
— И какво от това? — намеси се Шото. — Аватарът на Соренто и всички останали Шестици са мъртви.
— Грешиш — възрази АртЗмида. — Провери Класацията. В нея, след Парзивал, все още има двайсет аватара на Шестици. А резултатите им показват, че всички до един имат Кристален ключ.
— Мамка му! — възкликнаха в един глас Аех и Шото.
— Шестиците са били наясно, че е можело да се наложи да използватКатаклизма —обясних аз. — И са взели мерки да изтеглят част от аватарите си извън зоната. Сигурно чакат в кораб отвъд границата, където ще си в безопасност.
— Прав си — каза Аех. — Това означава, че още поне двайсет Шестици пътуват към теб, Зи. Размърдай си задника и влизай през портата. Това е единственият ти шанс. — Тя въздъхна сломено. — За нас всичко приключи и сега викаме за теб, амиго. Късмет.
— Благодаря, Аех.
— Gokouun о inorimasu —рече Шото. — Дай всичко от себе.
— Ще се постарая — отвърнах аз и изчаках и Арт3мида да ми даде благословията си.
— Успех, Парзивал — каза тя след дълго мълчание. Аех е прав. Няма да имаш втора възможност да спечелиш. Нито който и да било друг ловец — каза тя задавено, сякаш едва сдържаше сълзите си. После си пое дълбоко въздух и продължи: — Не прецаквай шанса си.
— Няма. Без напрежение, а?
Погледнах нагоре към отворената порта, която бе така недостижима. После сведох поглед и започнах да се оглеждам наоколо, като отчаяно се опитвах да измисля как да се кача до горе. И тогава нещо привлече погледа ми — просто няколко примигващи пиксела в далечината в другия край на кратера. Затичах натам.
— Не че искам да ти давам акъл — обади се Аех, — но накъде хукна?
— Всички предмети на аватара ми бяха унищожени от Катаклизма и сега няма как да полетя до портата.
— Шегуваш се! — въздъхна Аех. — Лошите новини не секват!
С приближаването си към предмета започнах да го виждам по-ясно. Беше Бета капсулата, която се рееше на няколко сантиметра над земята и се въртеше по посока на часовниковата стрелка.Катаклизмътбеше унищожил всичко в района, което можеше да бъде унищожено. Аватари, постройки, кораби, предмети. Но не бе унищожил артефактите, които аватарите носеха, защото те не можеха да бъдат унищожени. Точно като портата.
— Това е Бета капсулата! — извика Шото. — Явно ударната вълна я е запратила там. Можеш да се превърнеш в Ултрамен и да отлетиш до портата!
Кимнах, вдигнах капсулата високо и натиснах копчето, за да я активирам. Не последва нищо.
— Мамка му! — промърморих, когато осъзнах защо не проработи. — Не става. Може да се използва само веднъж дневно. — Прибрах капсулата и отново започнах да се оглеждам. — Наоколо би трябвало да има и други артефакти. — Започнах да обикалям основите на замъка с поглед, вперен в земята. — Някой от вас носеше ли артефакт, който дава способност за летене?
— Аз нямах артефакти — отвърна Шото.
— МоятМеч на Ба Хирбеше артефакт — каза Аех. — Той обаче няма да ти помогне да стигнеш до портата.
— Но моитеЧъкще ти помогнат — обади се АртЗмида.
— Какво е товаЧък?
— Кецовете ми. ЧерниЧък Тейлър.Те са артефакт, който дава на аватара възможност да тича много бързо и да лети.
— Идеално! — отвърнах аз. — Само трябва да ги открия. — Продължих да тичам напред и да оглеждам земята. Намерих меча на Аех след минута и го прибрах в инвентара си, но ми отне още пет минути да намеря вълшебните гуменки на АртЗмида в южния край на кратера. Обух ги и те паснаха идеално на краката на аватара ми. Когато завързах връзките, заявих:
— Ще ти ги върна, Арти. Обещавам.
— Гледай да удържиш на думата си, това са любимите ми кецове.
Направих няколко крачки тичешком, скочих във въздуха и полетях. Издигнах се нагоре, обърнах се към Третата порта и се насочих право към нея. Но в последния момент се дръпнах надясно и се спуснах от ново надолу. Спрях пред портата. Кристалната рамка висеше във въздуха точно срещу мен на няколко метра. Напомняше ми на летящата врата в началото наЗоната на здрача.
— Какво чакаш? — извика Аех. — Шестиците може да пристигнат всеки момент!
— Знам. Но искам да ви кажа нещо, преди да вляза.
— Хайде, изплюй камъчето! Времето тече, глупако — каза Артмида.
— Добре, добре! Исках само да ви кажа, че знам как се чувствате. Това, което се случи, не е честно Трябваше всички да влезем заедно. Затова преди да премина — искам да знаете едно. Ако стигна до Яйцето, ще разделя печалбата на четири равни части с вас.
Последва изумена тишина.
— Ало? — попитах след няколко секунди. — Чувате ли ме?
— Да не си полудял? Защо ще го правиш, Зи?
— Защото това е единственият достоен начин, по който мога да постъпя. Защото сам никога нямаше да стигна до тук. Защото и четиримата заслужаваме да видим какво има отвъд портата и да разберем как свършва играта. И, на последно място, защото се нуждая от помощта ви.
— Би ли повторил последното изречение, ако обичаш? — каза АртЗмида.
— Нуждая се от помощта ви. Прави сте. Това е единственият ми шанс да премина през Третата порта. Вече на никого няма да му се предостави тази възможност. Шестиците скоро ще пристигнат и щом дойдат, веднага ще влязат. Затова трябва да я премина преди тях от първия път. Ще имам много по-голям шанс да успея, ако вие тримата ми помагате. Е… какво ще кажете?
— Разчитай на мен, Зи — каза Аех. — И без това възнамерявах да те напътствам, глупако.
— Брой и мен. Нямам какво да губя — рече Шото.
— Нека се изясним — каза АртЗмида. — Ако ти помогнем да преминеш през портата, ще разделиш наградата с нас. Така ли?
— Грешиш. Ако спечеля, ще разделя парите с вас. Независимо дали ще ми помогнете. Така че във ваш интерес е да ми съдействате.
— Май няма време да дадеш писмено обещание, а?
Замислих се за миг и отворих менюто на телевизионния си канал. Включих на пряко излъчване, така че всички, които гледаха канала ми (според брояча за рейтинга в момента го гледаха над двеста милиона души), да могат да чуят какво ще кажа.
— Здравейте. Аз съм Уейд Уотс, известен още като Парзивал. Каня се да вляза през Третата порта. Преди това обаче искам целият свят да знае, че ако намеря Великденското яйце на Холидей, обещавам да разделя печалбата по равно с АртЗмида, Аех и Шото. Да пукна, ако лъжа. Честна ловджийска. Честна скаутска. Каквото се сетите. Ако излъжа, нека завинаги остана в историята като страхлив лакей на Шестиците.
Когато приключих с излъчването, чух АртЗмида да казва:
— Човече, полудя ли? Шегувах се!
— О, така ли — промълвих аз. — Да, разбира се, че знаех. Изпуках кокалчетата на пръстите си, след което влетях през портата и аватарът ми изчезна сред водовъртежа от звезди.
Озовах се сред необятно, черно празно пространство. Не виждах нито стени, нито таван, но явно имаше под, защото стоях върху нещо. Изчаках няколко секунди така, в несигурност. Тогава в бездната отекна гръмък електронен глас. Звучеше, сякаш беше генериран от примитивен синтезатор за реч, подобен на онези, използвани за игри катоQ*BertиGorf.„Постигни по-добър резултат или умри!“ — заяви гласът. После се появи лъч светлина някъде отгоре. Пред мен, в основата на лъча, стоеше стар монетен автомат за игри. Веднага разпознах характерния ъгловат шкаф.Tempest, Атари,1980 г.
Затворих очи и увесих нос.
— Мамка му — промърморих. — Хора, на тази игра не ме бива много.
— О, я стига — прошепна АртЗмида. — Трябваше да се досетиш, чеTempestще да бъде застъпена по някакъв начин в Третата порта. Беше очевидно.
— О, нима? И защо?
— Заради цитата на последната страница на Алманаха — отвърна тя. — „Но аз по пътя им ще сложа спънки, че току-виж от лекия успех олекнала наградата им.“
— Чувал съм този цитат — казах раздразнено. — На Шекспир е. Но си мислех, че така Холидей просто иска да каже колко труден ще е Ловът.
— Освен това обаче цитатът е и следа — каза АртЗмида. — Той е от последната пиеса на Шекспир —Бурята.
— Мамка му! — изсъсках. — Как съм могъл да пропусна по-добно нещо?
— И аз не направих тази връзка — призна си Аех. — Браво, АртЗмида.
— Бурясе появява за малко и във видеоклипа към песентаПодразделениянаРъш —добави тя. — Една от любимите на Холидей. Няма как да я подмине човек.
— Еха, добра е! — възкликна Шото.
— Добре! — извиках аз. — Явно е било очевидно, няма нужда да ми го натякваш!
— Значи не си се упражнявал много на тази, Зи, така ли? — попита Аех.
— Съвсем малко, преди много време. Но не достатъчно. Вижте най-високия резултат — посочих към монитора. Пишеше 728 329. Инициалите срещу него бяха „Дж. Д. X.“ — Джеймс Донован Холидей. Както се и опасявах, броячът за кредити в долната част на екрана показваше единица.
— Да му се не види — каза Аех. — Имаш само един кредит. Като наBlack Tiger.
Спомних си за монетата с допълнителния живот в инвентара, която вече не можех да ползвам, и я извадих. Но когато я пуснах в процепа, машината я върна. Взех я и видях до процепа за монети лепенка с надпис:Само жетони.
— Е, тази идея е безполезна. Не виждам никъде машина за жетони.
— Явно имаш право само на една игра — каза Аех. — Всичко или нищо.
— Не съм играл наTempestот години. С мен е свършено. Няма как да бия резултата на Холидей от първия опит.
— Не е нужно — каза АртЗмида. — Виж годината на издаване.
Погледнах към долната част на екрана.@MCMLXXXATARI— 1980 г.
— С какво ще му помогне това? — попита Аех.
— Да, как ще ми помогне?
— Това означава, че играта е първата версия наTempest —обясни АртЗмида. — Версията, която била разпространена с бъг в кода. Когато пусналиTempestпо игралните зали, децата открили, че ако умреш при даден резултат, машината ти дава шепа допълнителни кредити.
— О — казах, малко засрамен. — Нямах представа.
— Ако се беше интересувал колкото мен, щеше да го знаеш — отвърна АртЗмида.
— Да му се не види, момиче — подсвирна тихо Аех. — Доста си се постарала.
— Благодаря — каза АртЗмида. — Има някаква полза от това да си вманиачен по видеоигри. И да нямаш личен живот. — При тези думи всички се разсмяха. Без мен обаче, бях твърде нервен.
— Добре, Арти. Какво да направя, за да спечеля безплатните жетони?
— В момента преглеждам дневника си — отвърна тя. Чух шумолене на хартия. Като че ли прелистваше страниците на истинска книга.
— И просто случайно си носиш хартиено копие от дневника? — попитах аз.
— От край време си водя дневника в тетрадки, подвързани със спирала, което е много удобно, като се има предвид, че акаунтът ми в ОАЗИС и всичко в него преди малко бяха изтрити. — Чу се още шумолене от прелистване на страници. — Намерихго! Първотрябва да натрупаш над 180 000 точки. След това трябва да завършиш играта с резултат с последни цифри 06,11 или 12.Ако успееш, ще получиш четирийсет безплатни жетона.
— Сигурна ли си?
— Абсолютно.
— Добре. Започвам.
Изпълних ритуала, който правех, преди да започна някоя игра. Протегнах се, изпуках кокалчетата на пръстите си и завъртях врат наляво и надясно.
— Боже, колко още ще се мотаеш? — попита Аех. — Напрежението ще ме убие.
— Тихо! — скастри ги Шото. — Оставете човека да се приготви!
Всички млъкнаха, докато не приключих с ритуала си. След като се почувствах достатъчно готов, казах:
— Нямам вече какво да губя — и натиснах бутонаИграч 1.
ИгратаTempestимаше стари векторни графики — сияещи неонови линии върху катраненочерен екран. Играчът гледа отгоре триизмерен тунел, а „стрелецът“, който върви по ръба на тунела, се управлява с въртяща се шайба. Целта е да стреляш по враговете, които изпълзяват от тунела към теб, като в същото време се пазиш от обстрела им и преодоляваш други препятствия. С всяко следващо ниво тунелите придобиват все по-сложни геометрични форми, а броят на враговете и на другите препятствия, които пълзят към теб, се увеличава драстично.
Холидей бе настроил машината в режимТурнир,затова не можех да започна играта на по-високо от 9-то ниво. Отне ми около петнайсет минути да достигна 180 000 точки, а през това време изгубих два живота. Бях още по-зле, отколкото си мислех. Когато натрупах 189 412 точки, умишлено надянах стрелеца си на едно острие и изразходих последния си живот. Играта ме подкани да въведа инициалите си и аз нервно ги написах: У-О-У. След това броячът за жетони изведнъж скочи от 0 на 40.
Радостните възгласи на приятелите ми едва не ми докараха инфаркт.
— АртЗмида, ти си гениална — казах, щом шумът утихна.
— Знам.
Отново натиснах бутонаИграч 1и започнах втората игра, вече съсредоточен да надмина резултата на Холидей. Още бях нервен, но в значително по-малка степен. Ако не успеех сега, имах още 39 възможности да бия резултата му.
По време на почивката, между две вълни от нашественици, АртЗмида се обади:
— Значи инициалите ти са У-О-У? „0“ от какво е съкратено?
— От „олигофрен“.
Тя се разсмя.
— Сериозно те питам.
— От Оуен.
— Оуен — повтори тя. — Уейд Оуен Уотс. Хубаво име. — Когато следващата вълна от врагове се появи, тя замълча. Завърших втората игра след няколко минути с резултат 219 584 точки. Резултатът не беше плачевен, но беше далеч от целта ми.
— Не е зле — каза Аех.
— Да, но не е и много добър — каза трезво Шото. В този момент той се усети, че го чувах, и каза: — Имам предвид, че е много по-добре, Парзивал. Чудесно се справяш.
— Благодаря за доверието, Шото.
— Хей, чуйте това — каза АртЗмида и започна да чете от дневника си. — Идеята за играта хрумнала на създателя ѝ Дейв Търнър, след като сънувал кошмар, в който чудовища излизали от дупка в земята и го гонели. — Тя се разсмя звънко — смях, който не бях чувал отдавна. — Не е ли яко, Зи?
— Наистина е яко — отвърнах аз. Дори само като чувах гласа ѝ, се успокоявах. Струва ми се, че тя долови това — и продължи да ми говори. Изведнъж се почувствах ободрен. Натиснах бутонаИграч 1и започнах третата игра.
Останалите ме наблюдаваха в пълно мълчание. Близо час по-късно изгубих и последния си живот. Резултатът ми беше 437 977 точки.
Щом играта свърши, чух гласа на Аех.
— Беше прав, амиго.
— За какво?
— КогатоКатаклизмътизбухна, Шестиците са имали резервна група аватари на позиция отвъд границата на сектора. Веднага след експлозията са влезли в сектора и са се насочили към Хтония. Те… — гласът ѝ замря.
— Какво?
— Влязоха през портата преди пет минути — отговори ми АртЗмида. — Портата се затвори, след като ти влезе, но когато Шестиците пристигнаха, използваха три от ключовете си и я отвориха.
— Искаш да кажеш, че вече са там?
— Осемнайсет бройки — отвърна Аех. — Когато минаха, всеки влезе в отделна симулация. В момента всичките осемнайсет аватара играят наБурякато теб. Опитват се да бият резултата на Холидей. И всички до един използваха номера с 40-те жетона. Повечето от тях не са особено добри, но един има сериозни умения. Смятаме, че го управлява Соренто. Тъкмо започна втората си игра…
— Чакайте малко! — прекъснах ги аз. Откъде знаете всичко това?
— Виждаме ги — отвърна Шото. — Всички, които в момента са в ОАЗИС, ги виждат. Виждат и теб.
— Какво, по дяволите, имаш предвид?
— В мига, в който някой влезе през Третата порта, над Класацията се появява прозорец, в който на живо се излъчва играта му — обясни АргЗмида. — Очевидно Холидей е искал преминаването през последната порта да е зрелищно спортно състезание.
— Чакайте, да не искате да кажете, че целият свят ме е гледал как играя наTеmpestпрез последния един час?
— Точно так — отвърна Арт3мида. — Освен това те чуват какви глупости ни говориш, така че внимавай какво дрънкаш.
— Защо не ми казахте по-рано?
— Не искахме да те притесняваме и да разсейваме — каза Аех.
— Чудесно! Mного благодаря! — изкрещях истерично.
- Успокой се, Парзивал — рече Арт3мида. — Съсредоточи се върху играта. Тя вече се превърна в надпревара. Осемнайсет шестици ти дишат във врата. Следващата ти игра трябва да е перфектна, разбираш ли?
— Да — отвърнах аз и бавно издишах, — разбирам. — Поех си дълбоко въздух и за пореден път натиснах бутонаИграч 1.
Както обикновено, тъй като имах пряка конкуренция, се представих най-добре. Този път успях да вляза в ритъм. Завъртане. Стрелба, супер стрелба, следващо ниво, бягай от остриетата. Ръцете ми започнаха да натискат копчета, без дори да мисля за тях. Забравих за залога и за милионите хора, които ме гледаха. Потопих се в играта.
Играех вече повече от час и тъкмо бях минал ниво 81, когато внезапно в ушите ми прогърмяха радостни възгласи.
— Успя, човече! — крещеше Шото.
Очите ми се стрелнаха към горната част на екрана Резултатът ми беше 802 488 точки.
Продължих да играя, инстинктивно устремен към още по-висок резултат. Но когато АртЗмида шумно си прочисти гърлото, осъзнах, че нямаше нужда да продължавам. Всъщност сега губех ценните секунди преднина, която още имax пред Шестиците. Бързо изразходих оставащите ми два живота и на екрана се изписа KPAЙ. Въведох инициалите си и те се появиха на първо място в класацията, над резултата на Холидей. След това мониторът почерня и в средата му се изписа:
БРАВО, ПАРЗ,ТАП 2!
Шкафът с играта изчезна, а с него изчезна и аватарът ми.
Галопирах по обгърнат от мъгла склон. Предположих, че яздя кон, защото подскачах нагоре-надолу и чувах звук от копита. Пред мен от мъглата изникна познат на вид замък.
Погледнах надолу, към тялото на аватара си, и установих, че изобщо не яздя кон. Тичах по земята. Аватарът ми беше облечен с ризница, а ръцете ми бяха протегнати леко напред, сякаш държах юзди. Но на практика юзди нямаше. Не държах нищо. Ръцете ми бяха празни.
Спрях да се движа напред — и тракането на копитата също спря, но чак след няколко секунди. Обърнах се и видях откъде идваше звукът. Не го издаваше кон, а човек, който удряше две половини от кокосов орех една в друга.
Тогава разбрах къде се намирам. Бях в сцена отМонти Пайтън и Свещеният Граал —друг от любимите филми на Холидей и може би един от най-обичаните от феновете за всички времена.
Това беше симулация на филм, както в Първата порта.
Осъзнах, че съм облечен като крал Артур. Носех костюма, който Греъм Чапман носеше във филма. А мъжът с кокосовия орех беше верният ми прислужник Патси, чиято роля се изпълняваше от Тери Гилиъм.
Патси се поклони угоднически, когато се обърнах с лице към него, но не каза нищо.
— Това еСвещеният ГраалнаМонти Пайтън! — прошепна развълнувано Шото.
— Здрасти — отвърнах аз, забравил се за секунда. — Знам какво е, Шото.
На дисплея ми се изписа съобщение:НЕПРАВИЛЕН ДИАЛОГ!В ъгъла на дисплея ми се появи резултат от — 100 точки.
— Браво на теб, глупако — обади се АртЗмида.
— Просто дай знак, ако имаш нужда от помощ, Зи — каза Аех. — Размахай ръце или нещо подобно — и ще ти кажем нужната реплика.
Кимнах и вдигнах палци. Но едва ли щях да имам нужда от помощ. През последните шест години бях гледалМонти Пайтън и Свещеният Граалточно сто петдесет и седем пъти. Знаех всички реплики наизуст.
Погледнах към замъка и вече знаех какво ме чакаше там. Отново тръгнах "в галоп", стиснал невидимите юзди, и си представях, че препускам напред. Патси отново започна да удря половините от кокосовия орех и запрепуска до мен. Когато стигнахме до входа на замъка, дръпнах "юздите" на "жребеца" си.
— Ехо! — извиках.
Резултатът ми се увеличи със 100 точки и отново стана нула.
Като по даден знак, иззад стената на замъка се показаха двама войници.
— Кой е? — провикна се един от тях към нас.
— Аз съм Артур, син на Утер Пендрагон от замъка Камелот — издекламирах аз. — Крал на бритите! Унищожителят на саксонците! Владетел на цяла Англия!
Резултатът ми скочи с още 500 точки и на дисплея ми се изписа съобщение, че съм получил бонус заради акцента и артикулацията. Отпуснах се и усетих, че започвам да се забавлявам.
— Да бе! — отвърна войникът.
— Истината казвам — продължих. — А това е верният ми прислужник Патси. Обходихме земята надлъж и нашир да търсим рицари за моя двор в Камелот. Искам да говоря с теб и господаря ти!
Получих още 500 точки. В ухото си чух как приятелите ми се кискаха и ме аплодираха.
— Какво, на кон ли? — попита войникът.
— Да! — отвърнах аз. Още 100 точки.
— Та вие използвате кокосови орехи!
— Моля? — 100 точки.
— Държите две празни половини от кокосов орех и ги удряте една в друга!
— Е, и? Яздим още откакто зимните снегове покриваха тази земя, през кралство Мерсия, през… — 500 точки.
— Откъде взехте косовите орехи?
И така нататък още час и половина. Във всяка следваща, сцена играех героя с най-много реплики. За своя изненада обърках само шест или седем изречения. Всеки път, когато се запънех, свивах рамене и вдигах длани — знакът, че се нуждая от от помощ — и Аех, АртЗмида и Шото с радост ми казваха вярната реплика. През другото време мълчаха, като изключим кискането и гръмкия смях. Единствената трудност за мен беше и аз да не се разсмея, особено когато АртЗмида започна да рецитира съвършено всички реплики на Каръл Кливланд от сцената в замъка Антракс. Няколко пъти не се сдържах и загубих точки. Иначе всичко мина като по вода.
Да играя във филма беше не просто лесно, а и истинско удоволствие.
По средата, след сблъсъка си с рицарите на Ни, отворих текстови прозорец и написах:ДОКЪДЕ СА ШЕСТИЦИТЕ?
— Петнайсет от тях още играят наБуря— отвърна Аех. — Но трима минаха резултата на Холидей и вече са в симулацията на филма. — Тя замълча за малко. — А най-бързият, онзи, който мислим, че е Соренто, е само на девет минути след теб.
— И засега не е объркал нито една реплика — добави Шото.
За малко да изругая на глас, но се усетих и написах „Мамка му!“.
— Именно — отвърна АртЗмида.
Поех си дълбоко дъх и се съсредоточих върху следващата сцена (историята на сър Ланселот). Аех продължи да ми съобщава как се движат Шестиците, когато се интересувах.
Когато стигнах до последната сцена във филма (нападението срещу френския замък), изведнъж отново се разтревожих за това какво ще последва по-нататък. В Първата порта трябваше да играя във филм(Военни игри),а във Втората трябваше да играя на видеоигра (Black Tiger).Досега Третата порта съдържаше и двата типа предизвикателства. Знаех, че ще има и трети етап, но нямах представа какъв можеше да е.
Научих отговора няколко минути по-късно. Щом завърших последната сцена отСвещения Граал,дисплеят ми угасна, а финалната весела мелодия на орган от края на филма звуча няколко минути. Когато музиката спря, се появи следният надпис:
И щом надписът изчезна, се озовах в огромна зала с дъбова ламперия, голяма колкото склад, с висок сводест таван и полиран дървен под. Нямаше прозорци и имаше само един изход — голяма двукрила врата на една от четирите голи стени. В самия център на залата стоеше остаряла конзола от висок клас за ОАЗИС. Тя беше заобиколена от над сто стъклени маси, подредени в елипса. На всяка маса имаше различен класически персонален компютър или видеоигра и етажерки, пълни с всякакви периферни устройства, контролери, софтуер и игри. Всички те бяха идеално подредени, като експонати в музей. Огледах системите в кръга и видях, че са подредени по година на издаване. ИмашеPDP-1. Altair 8800. IMSAI8080. Apple IиApple II. Atari 2600. Commodore PET. Intellivision.Няколко различни моделаTRS-80. Atari 400и800. ColecoVision. TI-99/4. Sinclair ZX80. Commodore 64.Различни игрални системиNintendoиSega.Цялата поредицаМасиPC, PlayStationиХbох.И накрая кръга завършваше конзола за ОАЗИС — свързана с терминала в центъра на залата.
Осъзнах, че стоя във възстановка на офиса на Джеймс Холидей. Стаята в имението му, в която беше прекарал последните петнайсет години от живота си. Мястото, на което бе създал последната си, най-велика игра. Играта, на която играех в момента.
Никога не бях виждал снимки на помещението, но разположението и обзавеждането му бяха описани подробно от хората от фирмата за превози, наети да почистят къщата след смъртта на Холидей.
Погледнах надолу към аватара си и видях, че вече не изглеждам като рицарите отМонти Пайтън.Отново бях Парзивал.
Първо реших да пробвам най-логичното действие и се опитах да изляза. Вратата не помръдна.
Обърнах се и пак огледах стаята и особено кръга от паметници на историята на компютрите и видеоигрите.
Тогава забелязах, че овалната форма, в която бяха подредени те, всъщност образуваше очертанията на яйце.
Мислено си припомних първата гатанка на Холидей отПоканата на Анорак:
Три ключа трите тайни порти пазят.
Зад тях премеждия ви дебнат там, във мрака.
И онзи, който най-достоен се окаже,
ще стигне Края, где наградата го чака.
Бях стигнал до Края. Яйцето на Холидей трябваше да е скрито някъде в тази стая.
— Виждате ли това? — прошепнах аз.
Не получих отговор.
— Ало? Аех? АртЗмида? Шото? Чувате ли ме?
Пак не получих отговор. Или Ог бе прекъснал връзката им с мен, или Холидей бе създал така последния етап от портата, че комуникацията с външния свят да бъде забранена. Бях почти убеден, че е вторият вариант.
Постоях притихнал за около минута, не знаейки какво да правя. После направих първото, което ми хрумна, и отидох доAtari 2600.Конзолата беше свързана с цветен телевизорZenithот 1977 г. Включих го, но не се случи нищо. После пуснах играта. Пак нищо. Нямаше ток, въпреки че и телевизорът, и тя бяха включени в контакти на пода.
Опитах сApple IIна масата до тях. И този компютър не се включи.
След като експериментирах няколко минути, открих, че единственият компютър, който се включваше, беше най-старият —IMSAI 8080.Съшият модел, който героят на Матю Бродерик имаше въвВоенни игри.
Когато компютърът зареди, екранът му остана черен с изключение на една дума.
ПОТРЕБИТЕЛ:
ВъведохАНОРАКи натиснахENTER.
ГРЕШНО ПОТРЕБИТЕЛСКО ИМЕ — ВРЪЗКАТА ПРЕКЪСНАТА.
Компютърът се изключи и се наложи да го пусна отново, за да видя пак полето за влизане.
НаписахХОЛИДЕЙ.Нямах късмет.
ВъвВоенни игрипаролата, която даваше достъп до суперкомпютъра, беше ДЖОШУА. Професор Фалкън, създателят на компютъра, бе използвал за парола името на сина си — човека, когото бе обичал най-много на света.
ВъведохОГ.Не стана. ИОГДЪНне беше правилната парола.
НаписахКИРАи натиснахENTER.
ГРЕШНО ПОТРЕБИТЕЛСКО ИМЕ — ВРЪЗКАТА ПРЕКЪСНАТА.
Опитах с имената на родителите му. Опитах съсЗЕЙФОД —името на златната му рибка. После въведохТИБЕРИЙ— името на хамстера му.
Всички те бяха грешни.
Погледнах колко е часът. Бях тук вече от десет минути, което означаваше, че Соренто ме е настигнал. Той сигурно беше в отделно копие на тази стая. С екип от учени, изучаващи живота на Холидей, които несъмнено шептяха предложения в ухото му. Те вече сигурно съставяха списък с възможни отговори и ги пробваха толкова бързо, колкото можеше да ги въведе.
Времето ми изтичаше.
Стиснах ядно зъби. Нямах представа какво име да пробвам.
И тогава изведнъж си спомних следния пасаж от биографията на Огдън Мороу зa Холидей и Кира: "Джим страшно се притесняваше от нежния пол и Кира беше единственото момиче, с което го бях виждал да говори спокойно. Но дори и с нея говореше така само в образ като Анорак, по време на игрите ни, при това се обръщаше към нея само сЛевкозия,името на героинята ѝ вDungeons & Dragons".
Отново пуснах компютъра. Този път въведох ЛЕВКОЗИЯ.
Изведнъж всички компютри и игри в залата се включиха. Звукът на бръмчащи харддисковс, тестови писукания и други звуци от стартиране отекнаха от сводестия таван.
Изтичах обратно приAtari 2600и прегледах огромната етажерка с подредени по азбучен ред касети, докато не открих онова, което търсех:Adventure.Пъхнах касетата в машината, включих системата и натиснах копчето за рестартиране, за да започна играта.
Отне ми само няколко минути да стигна до тайната стая.
Грабнах меча и посякох всички дракони. Намерих черния ключ, с който се отваряха вратите на Черния замък, и влязох в лабиринта. Сивата точка бе скрита точно там, където си мислех. Взех я и я пренесох обратно през миниатюрното 8-битово кралство, а после я използвах, за да премина през вълшебната бариера и да вляза в Тайната стая. Но Тайната стая бе различна. В нея вече не стоеше името на Уорън Робинет, създателя наAdventure.Вместо това в центъра на екрана имаше голям бял овал с назъбени краища.
Яйцето.
За миг просто се взирах вцепенен в екрана. После дръпнах джойстика надясно и преместих аватара си под формата на малко квадратче по примигващия екран. Телевизорът изписука, когато пуснах сивата точка върху яйцето и го взех. В същия миг проблесна ослепителна светлина и видях, че аватарът ми вече не държеше джойстик. Сега в ръцете ми имаше голямо сребърно яйце. Виждах изкривеното си отражение в заоблената му повърхност.
Когато най-накрая успях да откъсна очи от него, вдигнах поглед и видях, че двукрилата врата в другия край на стаята беше заменена от изход — портал с кристална рамка, който водеше обратно до фоайето на замъка на Анорак. Той изглеждаше напълно възстановен, въпреки че сървърът на ОАЗИС щеше да се рестартира чак след няколко часа.
Погледнах за последно офиса на Холидей и стиснал Яйцето в ръце, прекосих стаята и излязох.
Щом минах през нея и се обърнах, Кристалната порта се преобрази в голяма дървена врата в стената на замъка.
Отворих я. Зад нея имаше спираловидно стълбище, което водеше до върха на най-високата кула. Там намерих кабинета на Анорак. Стените бяха обрамчени от високи етажерки, пълни с древни свитъци и прашни книги със заклинания.
Отидох до прозореца, от който се разкриваше зашеметяващата гледка. Наоколо вече не цареше пустош. Погромът, причинен отКатаклизма,бе заличен — и цяла Хтония се бе възстановила заедно със замъка.
Огледах стаята. Точно под познатата картина на черния дракон имаше богато украсен кристален пиедестал, върху който стоеше златен бокал, инкрустиран с мънички скъпоценни камъни. Диаметърът му бе точно колкото на яйцето в ръцете ми.
Поставих го в бокала и то пасна идеално.
В далечината чух фанфари и Яйцето засия.
— Ти спечели — обади се глас. Обърнах се и видях, че зад мен стои Анорак. Черната му като обсидиан роба сякаш поглъщаше слънчевата светлина в стаята. — Честито — протегна той дългите си пръсти.
Поколебах се, защото се зачудих дали това не е поредният трик. Или може би последното изпитание…
— Играта свърши — каза Анорак, сякаш бе прочел мислите ми. — Време е да получиш наградата си.
Погледнах към протегнатата му ръка. После, след миг колебание, я стиснах.
Изведнъж между нас изригна синя светлина, която се плъзна и ни обгърна, сякаш аватарът му даваше сила на моя. Когато светлината се стопи, Анорак вече не беше облечен с черната си магьосническа роба. Всъщност той вече изобщо не изглеждаше като Анорак. Беше по-нисък, по-слаб и не толкова красив. Сега аватарът изглеждаше като Джеймс Холидей. Блед. Слаб.
На средна възраст. Носеше износени джинси и избеляла тениска наSpace Invaders.
Погледнах надолу към своя аватар и видях, че сега аз бях облечен с робата на Анорак. Тогава забелязах, че иконите и показателите за статуса в края на дисплея ми също се бяха променили. Всички показатели на аватара ми бяха на максимална степен, а имах и списък с магии, сили и вълшебни предмети, които сякаш нямаха край.
Броячите за ниво и бойни точки на аватара ми имаха след себе си знаци за безкрайност.
А броячът ми за кредити показваше число, дълго дванайсет цифри. Това означаваше, че бях мултимилиардер.
— Поверявам ОАЗИС на теб. Парзивал — каза Холидей. — Твоят аватар е безсмъртен и всемогъщ. Ако искаш нещо, трябва само да си го пожелаеш. Страхотно, нали? — Той се приведе напред и сниши глас. — Направи ми една услуга. Опитай се да използваш силата си само за добри дела. Разбрахме ли се?
— Да — отвърнах аз почти шепнешком.
Холидей описа жест с ръка.
— Сега това е твоят замък. Създадох тази стая така, че само твоят аватар да може да влезе в нея. Направих го, защото само ти трябва да имаш достъп до това… — Той отиде до една от етажерките и подръпна гръбчето на книга. Чу се изщракване, етажерката се плъзна встрани и разкри метална плоча в стената. В центъра на плочата имаше комично голям червен бутон, върху който бе изписана една-единствена дума:ИЗКЛЮЧВАНЕ.
— Наричам го „Големия червен бутон“ — каза Холидей. Ако го натиснеш, ще изключиш цялата ОАЗИС и ще стартираш червей, който ще изтрие всичко, което се съхранява на сървърите на ГСС, включително целия първичен код на изобретението ми. Така симулацията ще изключи завинаги. — Той се усмихна самодоволно. — Тъй че не го натискай, освен ако не си абсолютно сигурен, че се налага. — Холидей се усмихна загадъчно. — Вярвам на преценката ти.
При тези думи плъзна книгата обратно и бутонът се скри. После ме стресна, като ме прегърна през рамо.
— Слушай сега — заговори той с поверителен тон. — Преди да си тръгна, трябва да ти кажа още нещо. Нещо, което разбрах прекалено късно. — Той ме заведе до прозореца и посочи към пейзажа навън. — Създадох ОАЗИС, защото не се чувствах удобно в истинския свят. Не знаех как да общувам с хората в него. Страхувах се до смърт. Докато не усетих, че тя наближаваше. Тогава осъзнах, че колкото и страшна и болезнена да е действителността, това е единственото място, на което може да се постигне истинско щастие. Действителността ереална.Разбираш ли?
— Да. Мисля, че разбирам.
— Добре — намигна ми той. — Не допускай моята грешка. Не се крий тук завинаги.
Той се усмихна и се отдръпна на няколко крачки.
— Добре тогава. Май това е всичко. Време е да изчезвам.
И пред очите ми Джеймс Холидей започна бавно да изчезва. Усмихна се и ми помаха за сбогом, докато аватарът му бавно се стопяваше.
— Успех, Парзивал. И ти благодаря, че игра играта ми.
В следващия миг образът му изчезна напълно.
— Чувате ли ме? — казах на празното пространство няколко минути след това.
— Да! — обади се развълнувано Аех. — Ти чуваш ли ни?
— Да, вече ви чувам. Какво стана?
— Системата прекъсна гласовата ни връзка с теб, щом влезе в офиса на Холидей и престана да ни чуваш.
— За щастие, помощта ни не ти трябваше — каза Шото. — Браво на теб!
— Честито, Уейд — каза АртЗмида искрено.
— Благодаря. Но нямаше да се справя без вас.
— Прав си — рече АртЗмида. — Не забравяй да го кажеш и пред медиите. Ог каза, че насам вече пътуват няколкостотин репортери.
Хвърлих поглед назад към библиотеката, в която бе скрит Големия червен бутон.
— Видяхте ли всичко, което Холидей ми каза, преди да изчезне? — попитах аз.
— Не — отвърна АртЗмида. — Виждахме какво става, докато той ти каза да се опиташ да използваш силата си само за добри дела. След това видеовръзката прекъсна. Какво стана после?
— Нищо особено. По-късно ще ви разкажа.
— Човече, трябва да видиш Класацията — каза Аех.
Отворих я в прозорец. Беше права. Списъкът с резултатите бе изчезнал. Сега на уебсайта на Холидей имаше само снимка на аватара ми, облечен с робата на Анорак и с Яйцето в ръце, а под нея пишеше:ПАРЗИВАЛ СПЕЧЕЛИ!
— Какво стана с Шестиците, които влязоха в портата?
— Не знаем — отвърна Аех. — Видеосигналът от тях изчезна, когато Класацията се промени.
— Сигурно аватарите им са загинали или пък… — каза Шото.
— Може просто портата да ги е изхвърлила.
Отворих карта на Хтония и видях, че вече мога да се телепортирам навсякъде в ОАЗИС просто като избера желаното място на картата. Намерих замъка на Анорак, избрах стълбите пред входа и след миг аватарът ми се озова там.
Оказах се прав. Когато преминах Третата порта, осемнайсетте Шестици, които се намираха вътре, бяха изхвърлени пред замъка. Сега те стояха с объркани изражения, а аз се появих изведнъж пред тях в пълния си блясък с новото си облекло. Те ме зяпаха мълчаливо няколко секунди, след което наизвадиха пушки и мечове, готови да ме нападнат. Всички изглеждаха еднакво и не знаех кой аватар точно се управляваше от Соренто. Но вече не ме беше грижа.
С новия интерфейс на суперпотребител маркирах с едно движение всички Шестици на дисплея си. Очертанията им засияха в червено. После натиснах иконата с череп и кръстосани кости, която фигурираше в менюто ми. И осемнайсетте Шестици мигновено паднаха мъртви. Телата им бавно изчезнаха и оставиха след себе си купчинки оръжия и предмети.
— Да му се не види! — възкликна Шото в ухото ми. — Как го направи?
— Чу какво каза Холидей — каза Аех. — Сега аватарът му е безсмъртен и всемогъщ.
— Да, явно не се е шегувал — отвърнах аз.
— Холидей каза, че можеш и да си пожелаеш каквото поискаш — каза Аех. — Какво ще си пожелаеш първо?
Замислих се за миг, след което натиснах иконата за команди, която сега стоеше в ъгъла на дисплея ми и заявих:
— Искам Аех, АртЗмида и Шото да възкръснат.
На дисплея ми се появи диалогов прозорец, който искаше да потвърдя правописа на имената на аватарите им. След това системата ме попита дали искам да възстановя и всичките им изгубени предмети. Натиснах бутонаДа.В центъра на дисплея ми се появи съобщение:ВЪЗКРЕСЯВАНЕТО ЗАВЪРШЕНО. АВАТАРИТЕ СА ВЪЗСТАНОВЕНИ.
— Опитайте се да влезете в акаунтите си — казах аз.
Секунди по-късно Шото влезе и аватарът му се материализира близо до мен на мястото, на което бе загинал няколко часа по-рано. Той дотича, ухилен до уши.
— Аригато,Парзивал-сан — поклони се той.
Аз също се поклоних, след което го прегърнах.
— Добре дошъл!
Миг по-късно Аех излезе от входа на замъка и дотича при нас.
— Като чисто нов е рече тя и се усмихна на аватара си. — Благодаря, Зи.
— Де нада. —Погледнах към отворената врата на замъка. — Къде е АртЗмида? Трябваше и тя да се появи до теб…
— Тя не влезе в акаунта си — отвърна Аех. — Каза, че иска да излезе навън на чист въздух.
— Ти си я видял? Какво… — Замислих се за подходящите думи. — Как изглеждаше?
Те двамата само ми се усмихнаха и Аех постави ръка на рамото ми.
— Каза, че те чака навън. Когато си готов да се срещнеш с нея.
Кимнах. Тъкмо щях да натисна иконата за изход, когато Аех вдигна ръка.
— Чакай малко! Преди да излезеш, трябва да видиш нещо — каза тя… той и отвори прозорец пред мен. — Дават това по всички новинарски канали. Федералните току-що са задържали Соренто за разпит. Нахлули в централата на ИОИ и го измъкнали направо от сензорния му стол!
Започна видеоклип, заснет с ръчна камера. Даваха екип федерални агенти, които водеха Соренто през фоайето в централния офис на ИОИ. Все още носеше сензорния си костюм, а по петите му вървеше костюмиран мъж с прошарена коса, който вероятно беше адвокатът му. Соренто изглеждаше най-вече раздразнен, сякаш цялата тази работа представляваше просто дребно неудобство. Надписът в долната част на прозореца гласеше:Висши служители на ИОИ арестувани за заговор и убийство.
— От един час по новините излъчват записа от разговора ти в чатрума на Соренто — каза Аех, след като натисна пауза на клипа. — Особено онази част, в която заплашва да те убие, а после взривява караваната на леля ти.
Аех натисна бутона и клипът продължи. Федералните продължиха със Соренто през фоайето, пълно с репортери, които се блъскаха и викаха въпроси. Журналистът, който снимаше клипа, се спусна напред и тикна камерата в лицето му.
— Лично ли дадохте заповедта за убиването на Уейд Уотс? — извика. — Как се чувствате, след като изгубихте състезанието?
Соренто се усмихна, но не отговори. Тогава адвокатът му застана пред камерата и се обърна към репортерите:
— Обвиненията срещу клиента ми са абсурдни. Записът, който се разпространява, очевидно е фалшификат. Нямаме какво друго да кажем за момента.
Соренто кимна и продължи да се усмихва, докато федералните го извеждаха от сградата.
— На проклетникът вероятно ще му се размине — казах аз. — ИОИ могат да си позволят да наемат най-добрите адвокати на света.
— Така е — отвърна Аех, след което се ухили широко. — Но вече и ние можем да си го позволим.
Когато излязох от кабината за достъп до ОАЗИС, Ог ме чакаше пред вратата.
— Браво на теб, Уейд! — дръпна ме той и ме прегърна мечешки. — Браво!
— Благодаря, Ог! — още бях замаян и едва се държах на краката си.
— Докато беше в ОАЗИС, тук пристигнаха няколко от директорите на ГСС, както и всички адвокати на Джим. Чакат те горе. Както сигурно предполагаш, нямат търпение да говорят с теб.
— Веднага ли трябва да се срещна с тях?
— Разбира се, че не! — засмя се Мороу. — Сега те са твои служители! Остави ги да чакат колкото си искаш! — Той се наведе напред. — Моят адвокат също е тук. Той е добър човек, истински питбул. Ще се погрижи да не те будалкат, искаш ли?
— Благодаря, Ог. Много съм ти задължен.
— Глупости! Аз трябва да ти благодаря. Не съм се забавлявал така от десетилетия! Справи се страхотно, малкия.
Огледах се несигурно. Аех и Шото все още бяха в кабинките си и даваха импровизирана онлайн пресконференция. Но кабината на АртЗмида беше празна. Обърнах се към Ог.
— Знаеш ли къде е АртЗмида?
Ог се усмихна и посочи с ръка.
— Качи се по стълбите и влез през първата врата, която ше видиш. Каза, че ще бъде в центъра на лабиринта от жив плет. — Той се усмихна загадъчно. — Лабиринтът е лесен. Бързо ще я намериш.
Излязох навън и примижах, докато очите ми свикнат със светлината. Въздухът беше топъл, а слънцето вече се бе вдигнало високо. В небето нямаше нито едно облаче.
Денят бе прекрасен.
Лабиринтът беше разположен върху няколко акра зад имението. На входа, подобен на фасадата на замък, имаше отворена порта. Стените от гъст жив плет бяха високи три метра и нямаше как да надникна над тях, дори да се качах на някоя от поставените тук-там пейки.
Влязох в лабиринта и безуспешно обикалях няколко минути. Накрая осъзнах, че дизайнът на лабиринта бе идентичен с този вAdventure.
След това ми трябваха само няколко минути, за да стигна до обширното празно пространство в центъра. Там имаше голям фонтан с каменна скулптура на трите дракона — онези с форма на патици от играта. Всеки от тях бълваше струя вода, вместо огън.
И тогава я видях.
Седеше на каменна пейка наблизо и се взираше във фонтана. Седеше с гръб към мен със сведена глава. Дългата ѝ черна коса се спускаше по дясното ѝ рамо. Виждах, че кърши ръце в скута си.
Страхувах се да се приближа. Най-накрая събрах смелост да заговоря.
— Здравей!
Тя вдигна глава, но не се обърна.
— Здравей — промълви в отговор. И гласът ѝ беше като на АртЗмида. Гласът, който бях слушал с часове. Това ми даде смелост да пристъпя напред.
Приближих се до фонтана и спрях пред нея. Тя обаче чу стъпките ми и извърна глава.
Но аз я виждах.
Изглеждаше точно като на снимката от досието. Имаше същите Рубенсови форми. Същата бледа кожа с лунички. Същите кристални сини очи и гарвановочерна коса. Същото красиво кръгло лице със същия червеникав белег. Но за разлика от снимката, сега не се опитваше да прикрие белега с косата си. Беше я отметнала назад, за да го видя.
Зачаках мълчаливо, но тя отказваше да ме погледне.
— Изглеждаш точно както си те представях. Красива.
— Наистина ли? — попита тя тихо. После бавно обърна лице към мен и ме заразглежда малко по малко, като започна от краката и постепенно стигна до лицето. Когато очите ни най-накрая се срещнаха, се усмихна нервно.
— Кой да се досети? Изглеждаш точно както си представях. Грозен като смъртта.
Разсмяхме се и напрежението във въздуха се разсея. После се взирахме дълго един в друг. Осъзнах, че се гледаме в очите за пръв път.
— Нямахме възможност да се запознаем официално. Аз съм Саманта.
— Здравей, Саманта. Аз съм Уейд.
— Радвам се най-сетне да се видим на живо, Уейд.
Тя потупа пейката до себе си и аз седнах.
След дълго мълчание каза:
— Какво ще стане сега?
Усмихнах се.
— Ще използваме всички мангизи, които току-що спечелих, за да нахраним цялата планета. Ще направим света по-хубав, нали?
Тя се ухили.
— Не искаш ли да построиш огромен космически кораб, да го заредиш с видеоигри, боклучава храна и удобни дивани и да се разкараш оттук?
— И това бих направил, ако означава, че ще прекарам остатъка от живота си с теб.
Тя се усмихна срамежливо.
— Ще видим. Все пак току-що се запознахме.
— Знаеш, че съм влюбен в теб.
Долната ѝ устна затрепери.
— Сигурен ли си?
— Да. Сигурен съм. Защото е истина.
Тя се усмихна, но видях и че се разплака.
— Съжалявам, че скъсах с теб и че престанах да ти говоря. Просто…
— Няма нищо. Сега разбирам защо постъпи така.
Тя изглеждаше облекчена.
— Наистина ли?
Кимнах.
— Постъпи правилно.
— Наистина ли го мислиш?
— Спечелихме, нали?
Усмихна се — и аз ѝ се усмихнах в отговор.
— Виж, няма да бързаме. След като ме опознаеш, ще видиш, че съм добро момче. Кълна се.
Тя се разсмя и избърса няколко сълзи, но не каза нищо.
— Споменах ли, че съм невероятно богат? Разбира се, ти също си богата, така че не е кой знае какво предимство.
— Не е нужно да се изтъкваш, Уейд. Ти си най-добрият ми приятел. Любимата ми личност. — При тези думи тя, с малко усилие, ме погледна в очите. — Много ми липсваше.
Сърцето ми сякаш пламна. Трябваше ми миг да събера кураж, но после я хванах за ръка. Пръстите ни се сплетоха. Поседяхме така известно време, хванати за ръце, наслаждавайки се на чудатото ново усещане да се докосваме наистина.
Малко по-късно тя се наведе към мен и ме целуна. Усещането беше точно както обещаваха във всички песни и стихове. Все едно ме удари гръм.
Тогава ми хрумна, че за пръв път, откакто се помнех, нямах никакво желание да вляза в ОАЗИС.