Играта

ГЛАВА IV

Тя побърза да надзърне през шпионката — пред нея беше самият ринг;Като на длан, ала част от публиката не се виждаше. Рингът беше добре осветен отгоре с цял грозд от специални лампи със светилен газ. Реши, че мъжете на първия ред, между които се бе провряла, трябва да са дописници на местни вестници, защото бяха извадили бележници и моливи. Един от тях дъвчеше дъвка. На задните два реда забеляза пожарникари от близката пожарна команда и няколко униформени полицаи, а в средата на първия ред, между репортьорите, бе седнал младият началник на полицията. Дженъвийв се учуди, като зърна на отсрещната страна мистър Клаузън — той седеше там на първия ред, съвсем близо до ринга, бял и розов, строг и тържествен със своите бакенбарди. На същия ред, само няколко места по-нататък, откри и Силвърстайн — повехналото му лице беше поруменяло от възбуда.

Тук-таме се чуха викове и ръкопляскания, когато няколко младежи по ризи, с кофи, бутилки и кърпи в ръце се запътиха към ринга, промъкнаха се под въжетата и минаха в ъгъла срещу Дженъвийв. Един от тях седна на трикрако столче и се облегна назад о въжетата. Тя забеляза, че целите му крака бяха голи, обут беше в платнени обувки, а тялото му плътно закрито от дебел бял пуловер. В това време друга група младежи зае ъгъла точно пред нея. По-силни викове и ръкопляскания привлякоха вниманието й към новодошлите и тя видя Джо, седнал също на трикрако столче, все още загърнат в халата; късите му кестеняви къдрици бяха само на един ярд от очите й.

Млад човек в черен костюм с рошав перчем и извънредно висока колосана яка излезе на средата на ринга и вдигна ръка.

— Моля уважаемите джентълмени да престанат да пушат — каза той.

Думите му бяха посрещнати с неодобрителни викове и подсвирквания. Тя с възмущение забеляза, че никой не престана да пуши. Точно когато той говореше, мистър Клаузън държеше пламтяща клечка кибрит и най-спокойно си запали пура. В този миг тя почувствува, че го ненавижда. Как може да се бори нейният Джо в такъв задимен въздух? Самата тя едва дишаше, а при това само седеше и гледаше.

Говорителят дойде при Джо. Джо се изправи, отхвърли халата и излезе в средата на ринга, гол, само по ниски платнени обувки и тесни бели гащета. Дженъвийв наведе очи. Тя беше сама, никой не я виждаше, но лицето й пламна от свян пред прекрасната голота на нейния любим. Погледна отново и се почувствува гузна, защото това, което видя, я изпълни с радост, а знаеше, че е греховно да се гледа. И вътрешния си трепет, и порива на цялото си същество към него смяташе за грях. Но този грях я изпълваше с наслада и тя не сваляше очи от своя любим. Напразно я възпираха общоприетите понятия за морал. Всичко, останало дълбоко в нея от езически времена, първородният грях, цялата й природа я тласкаше неудържимо. В нея заговориха майките от всички минали векове, зовяха я неродените й деца. Но за това тя нищо не знаеше. Знаеше само, че е грях, но после гордо вдигна глава, решила дръзко под напора на надигащия се в нея протест да съгреши до край.

Дженъвийв никога не бе дори и помисляла как изглежда човешкото тяло без облекло. Ръцете и лицето — това бе представата й за човешката плът. Дете на цивилизованото, облечено с дрехи общество, за нея формата на тялото бе по-скоро дрехата, която го покриваше. Човешкият род бе за нея порода двуноги, облечени в дрехи, с ръце, лица и коси на главите. Когато помислеше за Джо, пред нея изпъкваше един облечен Джо, с нежно като на момиче лице, със сини очи и къдрава коса — но облечен. А ето, че сега той стоеше там почти гол, красив като бог в ослепителния блясък на светлината. Представата й за бога бе винаги свързана с някаква неясна, забулена в облаци, голота и сравнението на бога с нейния възлюбен я стресна. Стори й се, че грехът й става вече светотатство, богохулство.

Вкусът й, оформен от цветни литографии, не попречи на естественото й естетическо чувство да й подскаже, че това, което вижда сега, е чудно красиво. Външността на Джо винаги й бе харесвала, но това бе външност на човек с дрехи и тя бе смятала, че той е привлекателен, защото винаги се облича

спретнато, с вкус. Тя не бе и сънувала, че под дрехите му се крие такова съвършенство. Беше удивена. Кожата му беше хубава като на жена, но още по-атлазена и никакви косми не загрозяваха блестящата й белота. Това тя схващаше, но всичко останало — съвършените линии, силата и хармоничното развитие на тялото — й доставяше удоволствие, без да знае защо. Той бе тъй чист, тъй привлекателен. Лицето му приличаше на камея, а разтворените в усмивка устни му придаваха израз на малко момче.

Обърнат към публиката, той се усмихна, когато говорителят сложи ръка на рамото му и каза:

— Джо Флеминг, гордостта на Западен Оукланд.

Последваха бурни възгласи и ръкопляскания. Тя чу сърдечните приветствия: „Джо!“, „Браво Джо“, които се повториха многократно.

Той се върна в своя ъгъл. Стори й се, че сега по-малко от всякога прилича на боксьор. Очите му бяха толкова кротки, нищо зверско нямаше в тях, нито пък, в лицето му; тялото му, тъй бяло и гладко, изглеждаше крехко, а лицето — съвсем момчешко, добродушно и умно. Тя нямаше вещо око и не можеше да оцени мощния му гръден кош, широките ноздри, дълбокото дишане и здравите мускули под атлазената им обвивка — източник на енергия и сила, която можеше и да разрушава. Той приличаше на статуя от дрезденски порцелан, която трябва да се докосва нежно и внимателно, защото би могла да се счупи ма парчета при първия груб допир.

Джон Понта, след като двама от неговите секунданти с усилие смъкнаха белия му пуловер, също излезе в средата на ринга. Ужас обхвана Дженъвийв, когато го погледна. Ето това беше истински боксьор — звяр с ниско, схлупено чело, мънички очи изпод гъсти, рошави вежди, сплескан нос, дебели бърни и нацупени уста. Челюстите му бяха грамадни, вратът — като на бик, а късите му щръкнали коси се сториха на изплашената Дженъвийв като твърда четина по гърба на шопар. От него лъхаше грубост и жестокост — нещо диво, първобитно, свирепо. Беше мургав, почти черен, а цялото му тяло беше покрито с косми, които по гърдите и раменете ставаха гъсти и. чорлави като кучешка козина. Въпреки широките гърди, яките крака и развитите мускули тялото му беше безформено, Мишците му бяха възлести, целият

беше грубоват, недодялан, лишен от всякаква красота поради прекомерната си сила.

— Джон Понта, от атлетическия клуб „Уест Бей“ — каза говорителят.

Приветствуваха го с много по-малко ръкопляскания и викове. Ясно беше, че симпатиите на зрителите бяха към Джо.

— Карай Понта, изяж го! — чу се нечий глас в настъпилата тишина. — Изяж го без остатък!

Тези думи бяха посрещнати с презрителни възгласи и викове на неодобрение. Това не се хареса „а Понта. Намусените му бърни се изкривиха и той

Noсе ©зъби, когато се връщаше към своя ъгъл. Твърде?много напомняше далечните предшественици на чо-5века и не можеше да предизвика възхищение в тълпата. Зрителите инстинктивно изпитваха неприязън към него. Той беше животно без ум и душа, опасно творение, внушаващо страх, тъй както тигърът и змията са опасни, внушават страх и трябва да се държат в клетка, а не да се оставят свободни, на воля.

Сам той почувствува, че зрителите са против него. Беше като звяр, обкръжен от врагове; обърна се и гневно изгледа тълпата със злите си очи. Дребничкият Силвърстайн, който тъй радостно викаше името на Джо, се сви като попарен от погледа на Понта, а гласът му затрепера и замря в гърлото. Дженъвийв видя тази малка сцена, а когато Понта бавно и с омраза изви очи из цялата зала и срещна нейния поглед, тя също се сви и се отдръпна назад. Следващия миг той вече бе спрял погледа си върху Джо и втренчено го наблюдаваше. Стори й се, че Понта нарочно иска да изпадне в ярост. Джо също го изгледа с ясните си момчешки очи, но лицето му се помрачи.

Говорителят доведе до средата на ринга трети младеж; той беше по риза, с весело добродушно лице.

— Еди Джонс, който днес ще бъде съдия на ринга — каза говорителят.

— Браво, Еди! — чуха се множество възгласи сред бурните ръкопляскания и Дженъвийв разбра, че и той бе любимец на публиката.

С помощта на секундантите двамата състезатели

Noсложиха боксовите ръкавици, а един от хората на Понта отиде да провери ръкавиците на Джо, преди

466

той да ги надене на ръцете си. Съдията повика двамата състезатели в средата на ринга. Секундантите ги последваха и всички заедно образуваха доста внушителна група: Джо и Понта — един срещу друг, съдията — помежду им, а секундантите, всеки сложил ръка върху рамото на съседа си, протягаха шии напред. Говореше съдията и всички слушаха внимателно.

Групата се разпръсна и отново говорителят излезе напред:

— Джо Флеминг — сто двадесет и осем фунта — съобщи той, — Джон Понта — сто и четиридесет. Могат да се бият, когато едната им ръка е свободна, и трябва да се пазят при излизане от клинч. Дължа да подчертая пред уважаемата публика, че мачът трябва да завърши с победа на едната или ма другата страна. В този клуб не се признава равен резултат.

Той се провря през въжетата и скочи от ринга на пода. Секундантите бързо зашетаха из ъглите и също се измъкнаха, като се провряха през въжетата, отнасяйки столчетата и кофите. На ринга останаха само двамата боксьори и съдията. Чу се удар на гонг. Двамата противници бързо дойдоха в средата. Десниците им се протегнаха и за съвсем кратък миг те машинално се ръкуваха. Понта почна Да замахва ожесточено наляво и надясно, но Джо избягваше ударите, като отскачаше назад. Понта се спусна към него като изстрелян снаряд.

Борбата започна. Дженъвийв наблюдаваше, притиснала ръка о гърдите си. Тя се смая от стремителното диво настъпление на Понта и от ударите му, които се сипеха като градушка. Струваше й се, че той ще унищожи Джо. Понякога не можеше да видя лицето му, засенчено от бързо кръжащите ръкавици. Но тя чуваше как отекват ударите и при звука на всеки удар изпитваше неприятно усещане в стомаха. Не знаеше, че това, което чува, е сблъсък на ръкавица в ръкавица или на ръкавица в рамото и че тези удари не причиняват (никаква вреда.

Изведнъж в двубоя настъпи промяна. Двамата противници се вкопчиха ед“н в друг, сякаш здраво се бяха прегърнали; ударите се прекратиха — тя разбра, че това е „клинч“, както й го бе описал Джо, Понта се стараеше да се освободи, но Джо здраво го държеше. Съдията извика: „Брейк“. Джо направи усилие да се отдръпне, но Понта освободи едната си ръка и Джо бързо го обхвана в нов клинч, за да

избегне удара. Тя забеляза, че този път той бе притиснал с ръкавицата си устата и брадата на Понта и при второто подвикване „брейк“ Джо отблъсна назад главата на противника си, а сам леко отскочи встрани.

За няколко кратки мига нищо не пречеше на Дженъвийв да вижда добре своя любим. Изнесъл левия си крак малко напред, леко присвил колене и привел тялото си, той бе вдигнал високо рамене, за да защищава сгушената си между тях глава. Ръцете му бяха отпред, готови за нападение или отбрана; мускулите на цялото му тяло бяха напрегнати и тя можеше да следи как при всяко движение те се свиват, и укрепват и пълзят като живи същества под бялата кожа.

Но Понта отново се нахвърли и Джо се бореше сякаш на живот и смърт. Сниши се още малко, сви тяло и се закри с ръце и лакти. Ударите се сипеха като град върху му и на Дженъвийв се стори, че го бият до смърт. Но той посрещаше ударите с ръкавиците или с раменете си, люлееше се назад-напред като дърво при буря, а публиката викаше от възторг. И чак когато разбра защо ръкопляскат и видя Силвърстайн, който едва се сдържаше на стола си, полудял от радост, чак когато чу стотици гърла да викат: „Браво, браво, Джо!“, стана й ясно че той съвсем не беше жестоко пребит, а, — напротив, отлично се справяше с противника си. От време на време той се мярваше и отново изчезваше, скрит от погледа й зад урагана от свирепите удари на Понта