Играта

Преди време бе чел в „Книгата за вселенските рекорди“, че за най-дълголетни представители на разумна цивилизация се смятат засега тирианските андули. Най-голямата автентично регистрирана възраст беше тази на един мъжки екземпляр, живял на Андула III точно 3586 земни години. Но дори възрастта на този феномен на звездното царство не би му стигнала, за да излежи всичките присъди, които уважаемите съдилища от Пръстена бяха благоволили да издадат срещу него. Не можеше да се оплаче от липсата на пропилени върху затворническия нар дни, но и не можеше да се каже, че бе досадил с присъствието си на надзирателите. И днес холообразът му бе в състояние да стресне с лъчезарната си усмивка някой новодошъл заселник, зърнал го да виси върху олющената стена на занемарен космодрум или в пълна с влечугоподобни гангстери кръчма. Беше ограбвал банки и междупланетни кораби, търгувал с оръжие и роботи, залагал силови капани, беше убивал. Бягал бе поне от двадесетина бронирани килии, преплувал бе реки от лава, сменил бе близо стотина имена. С тази бурна биография би станал известен автор, ако имаше възможност да пише, но> никога не му бе оставало време за подобно аристократично занимание. Затова пък знаеше да стреля, да тича, да скача и да се крие. Ако тръгнеше да брои раните си, май щеше да влезе в „Книгата за вселенските рекорди“, както онзи многолетен нехранимайко.

Момчетата от бранша го смятаха за приказно богат, но това бе легенда. Имаше едно интелигентно приятелче, останало завинаги на Силеза IV, разкъсано пред очите му от местните паяци, което обичаше да казва, че най-добрият начин да разрушиш един мит е да го материализираш. Много искаше да развенчае тъкмо по този начин мита за своето имане, но не му се удаваше. Бяха го пришили към Земята и сега малкото му „спестявания“ гниеха в тътнещата плът на няколко никому неизвестни планетки. Сигурно щяха да си лежат така с векове, ако на някой чуруликащ левак не му излезеше междувременно късметът.

Затова и прие предложението на Желязото, което се кълнеше в микропроцесорите си, че след свършване на Играта щяло да го пусне по живо по здраво. Единствената мисъл, която сега го глождеше, беше дали щеше да остане нещо от него, което да успее да се порадва на скътаното с толкова труд. Разбира се, Антонио Яфодо се бе подготвил да спаси колкото си може повече от скромното си, но все пак свое тяло…

Непредвидената пауза беше започнала да дотяга на Ахиду Бел. За сетен път бе огледал такъмите си, както наричаше арсенала от оръжия и хитроумни изобретения, на които цял живот бе разчитал. Проучи отново картата на Ивицата, макар да знаеше, че върши нещо безсмислено — всичко отдавна бе в главата му. Бездействието дотолкова му досади, че вече бе готов да престъпи заповедта на компютъра и да включи холовизора. Но все пак реши да запали една цигара. Излезе навън от таксито и започна бавно да се разхожда, като държеше под око площадчето. Не след дълго в тъмнината се очерта неясен силует. Светлините, идещи от магистралата „Норд-5“, източиха сянката и тя се опъна по диагонала на незастроеното пространство. Призрачното изваяние се приближаваше към него.

— Спокойно! — включи се най-сетне МОЗГАН. — Това е партньорът ти.

Магията от играта на светлината скоро престана да въздействува и загадъчното привидение се материализира най-прозаично в едно късо и тумбесто тяло. Крачетата, които ситнеха под него, не притежаваха никакъв особен финес, но говореха за пъргавина и сила. Главата също не бе отрязана от древногръцка статуя. Възголяма, положена върху сякаш сбит с чук врат, тя завършваше с масивна челюст, върху която като придошла река се разля сърдечна усмивка.

— Здрасти, мой човек! — каза веселата физиономия. В отговор Ахиду само вдигна глава и впери многодиоптровия си поглед в непознатия.

— Казвам се Антонио Яфодо — представи се набитият мъж, който сега, изправен до високия и сух Бел, не изглеждаше толкова нисък. — Но като за съкафезник, пардон, за партньор като тебе съм само Фодо. Желязото рече ли ти, че припкам насам?

Ахиду Бел изрази възторга си от срещата, като хвърли цигарата си на тротоара и с усърдна бавност я смачка. После влезе в аеротаксито. Това си беше част от играта. Не от оная, голямата, с която се развличаха на твърде висока цена само висшите изкуствени мозъци, а онзи малък безобиден театър, съпътствуващ от векове всяко човешко запознанство. Този път, разбира се, спектакълът бе гарниран с вродената недружелюбност на Бел и не на последно място с накърненото му себелюбие. Трудно му бе да допусне, че тоя с двусантиметровия врат ще му бъде равностоен партньор. Яфодо обаче нямаше вид на оскърбен. Тъкмо обратното — ловко се вмъкна в купето, плесна свойски Бел по коляното и жизнерадостно рече:

— Братче, знам, че си ченге, но ти прощавам. Ясно е — трябва да се яде. В тоя ужасен свят… Абе професия си е… Желязото изпя ли ти вече всичко за мен? Ами тогава да тръгваме!

И те тръгнаха, плъзгайки се на около два-три метра над земята, бавно и тихо, сякаш се страхуваха да не нарушат покоя на късния час. Лабиринтът беше пуст. В страничните улици властвуваше мракът, а той никога не е въодушевявал човешката природа, особено в случаи като този. Таксито като че ли душеше нещо, често намаляваше ход, завиваше, спираше, направлявано от волята и предпазливостта на МОЗГАН. Стана хладно. Напрежението лепнеше по стъклата и само човешкият дъх размразяваше неговата свиваща сърцата упоритост. Дори Антонио се смири. Но не за дълго. Скоро той сякаш се отърси от неприятното чувство на очакване и тайнственост, опъна се на седалката, която изпука под здравата му снага, и високо изрече:

— Ей, шефе, ти онемя ли бе? Не стига, че ме натъпка в тая теснотия, ами и една дума не щеш да ни кажеш.

Той се наведе напред, за да включи холовизора, и в този момент прозвуча гласът на МОЗГАН:

— Здравейте, момчета! Как е самочувствието? Аз съм с вас. Нещата се развиват много добре!

— Страхотно развитие! — прекъсна го Антонио. — Първо, ти хабер си нямаш къде е актьорчето, дето трябва да го освиткаме, второ, избра ми весела компания, и трето, държиш ме жаден от два часа… Слушай, шефе, не се бяхме разбрали така…

Най-изненадващо за пазителя на закона, компютърът не само че не направи дори забележка на бившия престъпник, но веднага след като го изслуша, съвсем учтиво каза:

— Абсолютно прав си, Антонио. Този Вал Денко наистина ми създава някои главоболия. Но не съм ви забравил дори за секунда. Ето, след завоя, какво виждаме вдясно?

— О, шефе, ти си готин! — възкликна Яфодо. — Не съм идвал в „Базата“ от години.

След минута двамата мъже си пробиваха път сред потната и пийнала плът на заведението. Добраха се до празно сепаре, по всяка вероятност предварително запазено от МОЗГАН. Скоро и келнерът щръкна до масата,

— Едно двойно, момче! — Антонио се чувствуваше като у дома си. — И по-бързо!

— Само сок — каза Ахиду и това бяха първите думи, произнесени от него пред Яфодо.

— Скиваш ли бе? — обърна се Фодо към келнера. — Що викаше преди малко, че ченгето е нямо. Я какво баритонче има…

Сервитьорът не познаваше Яфодо, но животът го бе сблъсквал с хиляди като него. Така че не се мота много, а хукна да изпълнява поръчката.

— Познават ме навсякъде — важно каза Антонио, като се изтегна на стола. Този жест явно му бе навик — лъжливо движение, което отвличаше вниманието на противника и позволяваше да се надникне за миг в очите му.

Ахиду Бел извади цигарите си и запали. След малко дотърча и сервитьорът с поръчаното. Антонио отпи и започна някаква страшна история, в която имаше много пари, появяваха се разни супермени като трикрили гардероби, които той непрекъснато биеше, а в почивките отскачаше до дългобедри хубавици, изгарящи от страст единствено по него. Фантастичният разказ, който явно при други случаи бе имал винаги голям успех, този път разстрои единствения си слушател. Бел бавно допи сока си и тихо каза:

— Не смятате ли, че тази вечер наговорихте достатъчно глупости? Не си ли давате сметка, че сте поел голяма отговорност, като сте се съгласил да участвувате в Играта? Или вече забравихте за нея?

— Охоо — зарадва се Антонио, — така те искам бе, момче. Сърцето ми се късаше, като се беше умълчал одеве. Само че ще те помоля да не ми досаждаш с професионалната си деформация — смени рязко той тона. — Като почнат да ми задават въпроси и ми се доспива. Ясно ли е?!

— За вас не зная, но аз съвсем не съм свикнал да ми говорят по този начин.

— Ако мислиш, че съм отгледан от гувернантка, жестоко се лъжеш, малкия! Шефе — Антонио обърна празната си чаша и я постави като микрофон пред устата си, — що не си му издрънкал на тоя цялата ми биография?

Бел остана невъзмутим. Той само понамести очилата си и продължи назидателно:

— И в колата забелязах, че отношението ви към Върховния компютър не е пропито от необходимата и заслужена почит. Това ме дразни. Приемам го като лична обида. Въпрос на чест.

— Извинявай, братче, ама ми ги плещиш като никаквица. Ти за кого ме смяташ? Кой си ти, че ще ми говориш за обиди и чест? Ако беше тънал в отровните мочурляци на Рудан, ако беше бачкал в Граходолските мини и ако те бяха ръфали паяците от Дяволските астероиди, нямаше да употребяваш подобни тъпи лафове…

— Не вярвам плетенето на дантели да ви е изпратило из тия места? Познавам много хора като вас, които безделието и безотговорността превърнаха в престъпници.

— Ти си един голям многознайко — продължи Яфодо, без дори да си дава труд да изслуша Бел, — но ще ти кажа, че си доста ограничен. Ще ти кажа още, че мразя ченгетата, така както не мразя нищо друго. Ще ти кажа и това — той се разпали, — че аз наистина съм престъпник, но за нищо на света не бих сменил миналото си за клетото съществуване на едно парче лепкава глина, каквато несъмнено си ти.

— Аз не съм и очаквал типове като вас да ми се обясняват в любов — каза иронично Бел. — Властта и законността не се постигат с нежност. Те са за това, за да принуждават виновните да се страхуват от тях.

— А ти какво щеше да правиш, ако светът бе подреден като аптека?

— Съществуването на нашата професия е обективна необходимост. Щом изчезнат престъпленията, ще отмре и занаятът ни.

— Докато съществуват позитронните бандити, не бой се — захили се Яфодо.

Ахиду Бел побесня. Само неговият дългогодишен опит му позволи да не избухне външно. Дръпна дълбоко от цигарата си, позадържа дима в гърдите и чак тогава отговори:

— Когато идвахме насам, вие също си позволихте някои волни и абсолютно необосновани твърдения относно нашия Върховен компютър, но ги приех като думи на един позагубил самообладанието си човек. Преди минути ви предупредих, че подобни оценки са ми неприятни. Сега обаче виждам, че това е нещо като ваше убеждение. Искам отново да ви припомня, че цената, заложена в тази Игра, е много висока.

— Братче, това е първата свястна дума, която чувам от тебе тая вечер. Цената винаги е била много висока, когато е ставало въпрос за моя живот — философски обобщи Яфодо и разтвори широко ръце. Не забрави и да си поръча още едно питие.

— Нямах предвид това — сряза го Ахиду Бел. — Мислех за съдбата на Върховния компютър.

— На мен пък не ми пука за него! — каза високо Яфодо. Пиенето бе започнало да то хваща. — Той също не ми остава длъжен, разбира се. Но аз се интересувам само от себе си… Абе тук нямате ли мадами? — смени бързо темата той, като се обърна към минаващия келнер.

— Все ми се струваше, че осъзнавате вашата отговорност като малко, но необходимо звено от една сложна и високоорганизирана система — продължаваше нравоучението си Ахиду.

— И кой е този, дето я е създал тая толкова сложна и високоорганизирана система? — ехидността и течността потекоха по брадата на Яфодо и той ги обърса с шепа.

— Върховния компютър МОЗГАН — 003 — каза проникновено Бел. — Тъкмо от неговата висша воля сте избран и вие, от нея ще бъдат направлявани действията ви през следващите часове. Трябва да й имате доверие, а не да се съмнявате във възможностите й и да си позволявате обидни подмятания.

— Винаги съм искал да се надсмивам над глупостта — каза тъжно Антонио, станал изведнъж сериозен, — защото винаги съм тънел под нейната власт. Аз, както и вие, както и всички тия нещастници наоколо никога не сме били истински свободни. Затова и приех предложението на Желязото. Влязох в свитата, за да мога да се подигравам с повелителите. Тъпите компютри приемат да бъдат осмивани, но само при условие, че изказаното мнение остава вътре в техните позитронни кръгове. По същия начин някога кралските шутове са си позволявали да изричат и най-тежките думи за своя монарх пред него. Това е било не само изява на „демократичността“ на суверена, но и своеобразна психотерапия за затвореното му и болно общество.

— Каква промяна? — Ахиду бе искрено изненадан. — Не ми се вярва да е единствено от алкохола… Антонио само махна с досада и продължи:

— Но нека не забравяме, че шутовете винаги са били добре платени… Всеки път обаче, когато някой се е отклонявал от тия рамки и си е позволявал да заговори на хората извън двореца, са му изтръгвали езика. На господствуващите можеш да се присмиваш единствено вътре в самата власт, под нейната смазваща духа закрила. Но ако опиташ да го направиш открито, не само че няма да ти го разрешат, но и ще ти поискат сметка за това. А подобни взаимоотношения се уреждат бързо. Запознавал съм се със стотици такива длъжници из планетките, дето съм си оправял собствените борчове. Ала животът там не е много безгрижен, повярвай ми — Яфодо отново премина към безцеремонното „ти“. — Навярно затова си падам по забавленията и минавам за майтапчия. Няма човек, който е почнал да се надсмива над себе си и същевременно продължил да се подиграва на другите. Това го прави само твоят достоен за уважение партньор. Той най-много обича да се весели със собствената си глупост, без да я прощава, разбира се, и на останалите. Да се гаври с плиткоумието си, което и този път, в тая гадна Игра, няма да му донесе много радост. Но ако има нещо, което Фодо да ненавижда до смърт, това са тия долни железни копелета… А триж повече презира жалките им биологични слугини като тебе, ония низши духом твари, дето им се кланят и си мислят, че са избрани за някаква голяма Игра…

— Виждам, че плевелите на бунта, за чието изкореняване цял живот вярно съм бдял, са се пренесли и из покрайнините на Пръстена — отбеляза Бел. — Смятам след приключването на Играта да изготвя своя доклад и да оглавя, ако великият МОЗГАН разреши, една мащабна акция в това направление.

— Ама ти наистина ли мислиш, че, първо, Играта ще има край, второ, ще оцелееш изобщо, и, трето, ще има някой да се нуждае от мащабните ти акции? Ей, винаги съм знаел, че сте много тъпи, ама все съм си мислел, че и малко се преструвате. Сега разбирам, че горчиво съм се лъгал.

— Беше ми интересно да ви изслушам — каза хладно Ахиду Бел, — но смятам, че е време да тръгваме. Не искам да ви обиждам, но имам чувството, че монолозите ви са добре из-шлайфани в многобройни репетиции върху десетки килийни сцени.

С това той прекали. Яфодо бе суетен и чувствителен. Беше се и понапил, а това специфично състояние изостряше сетивата му до болезненост. Антонио извади от джоба на широкото си сако малка метална кутийка и я постави на масата. Погали я нежно с ръка и изсъска в лицето на полицая:

— Искаш ли да умреш веднага?

Бел не се изплаши толкова за себе си, колкото от това, че неразумно бе разярил партньора си. Не го хареса още в началото, по-сетнешният разговор също не го въодушеви, но въпреки това не забравяше, че Антонио бе избраник на Върховния компютър. Добър или лош, това решаваше само МОЗГАН и затова Ахиду се въздържаше от крайни оценки. Ето защо примирено въздъхна:

— Моля ви, нека платим и да тръгваме!

— Ще тръгна само аз! — каза тихо, но с много сила в гласа престъпникът. — Ти ще останеш тук с една от моите пчелички в мозъка…

— Стига шеги! — каза Бел и стана. — Сега пък за какви пчелички ми говорите?

— Ориански! — отговори Яфодо. — Ориански пчелички, от които няма отърване. Това е козът, с който мисля да цакам в мръсната ви Игра.

Внезапно в главите и на двамата зави сигналът за тревога. Бел с твърда стъпка премина през опустелия дансинг на заведението и се отправи към изхода. Антонио го последва е палав вървеж, който едно негово старо приятелче наричаше „оверлог“. Чувствуваше се ужасно изтрезнял и същевременно готов да опрости невежеството на едно глупаво ченге. Ръцете му обаче стискаха здраво малката кутийка. Пред „Базата“ ги чакаше скоростен граволет, боядисан в тъмнозелено.

В Играта бяха настъпили значителни промени. СВРУУМ — 411 се бе възползувал от поредния си максимален бал и бе вкарал в боя своя последен участник. И докато актьорът Вал Денко, потънал тайнствено в дебрите на Лабиринта, задържаше вниманието на Върховния МОЗГАН, четвъртият играч на СВРУУМ уверено напредваше към Ивицата. При това той бе специално подготвен за работа в нея. Всички надежди на Свръх-провеждащия компютър бяха съсредоточени върху него — протохератора от трети ранг Елиад Сафтан,

От преданото си служене в армията бе разбрал две неща — че ненавижда техниката и че е по-лесно да научиш тия, които мислят, да маршируват, отколкото тия, дето маршируват, да мислят. В началото, когато роботите бяха купчина пушечна тенекия, нямаше проблеми. Изпълняваха безропотно и най-тъпите заповеди и умираха с песен на уста. По-късно ги снабдиха с мозък и изведнъж те започнаха да му дават съвети. Оттогава ги намрази. Предпочиташе да командува банда каменояди (и го бе правил), отколкото елитна част от термисторни интелекти. Три успешни преврата бе извършил на населените отскоро планети оттатък Еридан, три пъти бе оглавявал свободни от машините човешки общества. Умееше да налага волята си над хората, да ги унижава и вдъхновява, когато трябваше. Затова пък се чувствуваше като ученик пред компютрите. Психиката им, ако изобщо имаха такава, му се струваше чужда като новооткрита галактика.

Елиад Сафтан бе развивал своите теории пред младите офицери, с които работеше, и с това само бе съкратил пътя до Земята и пенсията. Дълбоко вярваше, че бог е създал човека по свой образ и подобие, за да властвува над Вселената, а не да имитира своето величие върху несъвършени метални модели. За расата на владетелите имаше толкова много работа между звездите, толкова извънземни форми на мисълта чакаха здравите им десници, че бе истинско кощунство подобно разпиляване на силите. Бе разчитал винаги на себе си и никога не бе съжалявал за това. В най-добрия случай би накарал някой робот да му лъсне обувките, но и през ум не му минаваше да разработи с него нова тактика за торпедно-лазерна атака. Колегите му се полъгаха по първоначалните резултати, наистина много обнадеждаващи, но сгрешиха. Сега се каеха, лишени от властта и сладостните й плодове. Не можеха да го признаят открито, защото свръхкомпютрите ги бяха сграбчили здраво за съвестта, но съжаляваха. Доказателството за това лежеше като медальон върху гърдите му. Едно малко, удобно и много полезно уредче, за чието съществуване ръждясващите тенекии дори не подозираха, туптеше с ритъма на сърцето му. Сътворено в най-дълбока тайна само от човешки ръце, това приспособление бе най-страшното оръжие, появявало се някога на Земята (когато науката беше на негова страна, я понасяше). То обаче не представляваше нищо без него. Затова и неколцина верни офицери бяха успели да вкарат обработените му данни в един от главните компютри, след което дойде изборът и поканата за Играта…

За първи път от много години насам инициативата се намираше в ръцете на Елиад Сафтан и той нямаше никакво намерение да я предостави другиму…

Легендите за Ивицата бяха толкова много, колкото и безбройните автентични карти, претендиращи да отразяват всяка педя от нейната загадъчна площ. И ако в преданията можеше да с; отдели някакво рационално зърно, стаило в себе си вековния страх на хората, то картите бяха рожби на фалшификатори и мошеници. Небивалиците за Ивицата често се публикуваха в печата не без намесата на висшите компютри, за да поддържат мита за нея. Дори днес в крайнокварталните кръчми можеше да се види някой пропил се герой и да се чуят невероятните му приключения в Ивицата. Корозирали роботи кимаха в знак на съгласие и се кълняха, че всичко е вярно, защото самите те били придружавали юначагата. Естествено, повечето го правеха за литър машинно масло, но в името на справедливостта трябва да се каже, че имаше и такива безразсъдно смели типове. Очите и ушите на тълпата не винаги бяха добри свидетели, но именно чрез тях се разпространяваха слуховете за Ивицата, които спомагаха за нарастването на сигурността на властта.

Цялата истина бе, че дори МОЗГАН — 003 и СВРУУМ-411 не знаеха всичко за Ивицата. Това, разбира се, не бе известно никому. Някога в тази зона се бе намирал административният, финансов и научен център на Лабиринта. В „ситито“ са били разположени сградите на правителството, държавните учреждения, големите банки, някои мощни изследователски институти и осведомителни централи. Но несигурността и страхът бързо станали господари на прокълнатото място. Започнали обири в банките, убийства на висши политици, все по-често изтичала секретна държавна информация, промишленият шпионаж разцъфтявал… Успоредно с нарастващата престъпност се вдигало и нивото на мерките за сигурност. Свръхелектроника, хиляди невероятни изобретения на човешкия гений, хитроумни нововъведения поглъщали огромни средства. Могъщите гангстерски организации отвръщали с не по-малко дръзки в научно и техническо отношение удари. Някои от откритията започнали да се изплъзват от контрола на своите създатели. Неяснотите в областта на общата и специална хронотеория довели до обособяването на нерегулируеми време-прехвърлящи пространства. Оставени без надзор биологични опити бяха родили кошмара на десетки чудовища, които обитаваха и днес изоставените от хората сгради. Една след друга опустявали цели улици, обезлюдявали квартал след квартал.

Имаше случаи на попаднали в биологични препрограматори хора, които след това, разбира се, никой не наричаше вече така. Всъщност тъкмо разказите за живите чудовища се радваха на най-голяма популярност. В историите за електронните и механичните сеячи на смърт липсваше побиващата тръпки драматургия, родена от сблъсъка на човешката беззащитност с вековната самота на безформената и гладна биомаса.

След години Ивицата била оградена с висока стена, наоколо разположили многобройни постове. Хората изнесли каквото могли оттам, другото изоставили. Именно несметните богатства, скучаещи в сейфове и банки, мамеха смелчаците. Но сред руините на Ивицата се криеха и други съкровища. Там бяха останали по-голяма част от независимите енергийни източници на двете най-могъщи мислещи машини, соларните им системи, немалко високоорганизирани елементи от блоковата им памет и дори няколко дълбоко засекретени командни пункта. Сред този съвременен ад се таяха най-уязвимите места на МОЗГАН-003 и СВРУУМ-411. Ако някой бе спечелил от „пренасянето“, това бяха те. Мълвата вероятно имаше основание да твърди, че за голяма част от поразиите в Ивицата носеха отговорност двата висши компютъра. Само че никой никога нямаше да им я потърси.

Затова и родоначалниците на Играта бяха избрали Ивицата за място на бойните действия. Върху тази огромна сцена бяха правили своите стъпки десетки актьори, бяха се произнасяли стотици монолози, каращи кръвта да изстива, бяха се разигравали пламенни трагедии и безукорно чисти убийства. Там всичко беше истинско. Но най-реалните неща в Ивицата бяха ахилесовите пети на двата суперпозитронни мозъка. Всеки поотделно само знаеше точните координати на своя енергиен сектор, но огромният страх ги караше тутакси да забравят дори плахата мисъл, че те съществуват някъде.

Все пак и МОЗГАН, и СВРУУМ се бяха добрали до древни документи, чертежи и карти, които им позволяваха да се доближат до истината. В случая под това абстрактно понятие се криеше конкретно действие — смъртта на другия. Към изпълнението на подобна благородна задача се бе запътил Елиад Сафтан и засега нямаше никой, който да му окаже съпротива…

Протохераторът Елиад Сафтан бе прекосил пръв границата, отделяща зоната на кошмарите от делника на Лабиринта. Тревогата на МОЗГАН бе разбираема…

В един от районите на Ивицата се бе промъкнал враг, който нямаше намерение само да се поразходи из нейните развалини. Посоката на движението му бе недвусмислено ориентирана към енергийните източници на Върховния комлютър. Математическият модел на разпределянето на усилията на търсене бе готов. Чистата стратегия бе в зависимост от подмножествата на линейното векторно пространство, а полезността на нападащата страна се определяше по проста формула. МОЗГАН-003 я изчисли. Ако с наличните си трима играчи той осъществеше издирване във всеки сектор, вероятността от засичане бе 16/21. Ако тръгнеха двамата — Бел и Яфодо, — вероятността намаляваше на 2/7. На свой ред СВРУУМ-411 също бе избрал района с вероятност 2/7 към 5/7. В резултат при оптимално разпределение на хората си МОЗГАН имаше вероятност 16/35 да открие координатите на Елиад Сафтан. И най-малката аберация обаче би я намалило, но и отклонението от избраната стратегия на другата страна би увеличило тази възможност.

Върховния компютър изчисли и ценността на всеки участник. Съпостави ги с данните за играчите на СВРУУМ-411 и остана доволен. Математическото очакване на загубите бе минимално. Преминаваше към наречената от него смесена стратегия на Играта, чийто спектър се състоеше от множество чисти стратегии на отделните звена. Вероятността им за използуване съгласно новия план бе положителна.

Играта бе започнала като голямо шоу, като народен празник. Тя бе предмет на всички холопредавания, на публични обсъждания и частни разговори. Ентусиазмът, с който се посрещаше всеки успех, и унинието, което следваше неуспеха, измерваха социалните градуси на масовата психоза. В този смисъл общественото мнение подкрепяше изцяло Играта. Засега! МОЗГАН-003 правеше това уточнение, защото много добре знаеше какво го очаква по-нататък. За съдбата на подчинените му машини и хора не се вълнуваше. Играта се бе пренесла в Ивицата. При това пръв СВРУУМ-411 бе успял да прехвърли човек там. Върховния компютър бе принуден да се отбранява. Голяма част от чудесиите в Ивицата му бяха подвластни и той бе решил да ги активизира до висша степен, за да изгради непробиваем вал около уязвимите си пунктове. За тази цел му трябваше енергия, много енергия…

— Досега — гласът на МОЗГАН кънтеше високо, приповдигнат с октавата на недоволството, и се оттичаше по каналите за връзка към гузната съвест на подчинените му компютри, — когато Играта се водеше само в Лабиринта, временните ограничения имаха своя положителен ефект. Но от днес нататък Играта се прехвърля в Ивицата. А това означава нов, качествено нов подход към енергийните проблеми. Наличните източници трябва да преминат изцяло на пълна мощност. От лазерно-плазмената система да се изключат всички нерентабилни предприятия, неангажираните пряко в Играта звена й. биологичните потребители!

— Извинете, Върховний МОЗГАН — обади се един от главните компютри, — трябва ли да разбирам от вашите думи, че съм длъжен да прекратя всякакъв достъп на енергия до подопечните ми биоединици?

— Да, уважаемий ПСОК XII, тъкмо това трябваше да разберете — ехидно отговори МОЗГАН.

— В такъв случай ще се наложи да повишим степента на готовност на силите за сигурност. От опит зная, че човешкото търпение не е безкрайно.

— Това се подразбира от само себе си — подчерта Върховния компютър и продължи: — Ще ми се, уважаеми членове на позитронния логико-информационен съвет, да ви припомня и някои други истини, които, струва ми се, напоследък сте позабравили. — Ако МОЗГАН беше човек, можеше да се каже, че той строго изгледа присъствуващите. — Първо, очаква ни трудна борба с мощен, хитър и вероломен враг. Второ, Играта не е само мое, а общо дело и ако се защищаваме помежду си, всички ще бъдем в безопасност. Трето, мен не ме е страх от изхода на Играта. Не бих я започвал, ако не беше така. А и никой не е достигал, воден от малодушието, до най-високото място, на което съм застанал сега. Така че — на работа!

— Все си мисля — включи се в разговора Главен.компютър ДРД IX, след като почтително бе изслушал прекия си ръководител, — че ще ни се наложи да поработим сериозно и със средствата за масова информация. Тяхната отговорна роля в Играта нараства все повече, и то не само като осведомяващ, но като регулиращ и моделиращ съзнанието на хората фактор. Според мен ще трябва да се прочистят някои холовизиовни станции от вредители и саботьори, ще е необходимо да се сложи край на еснафската разпуснатост и разточителствата на някои техни самозабравили се администратори!

— Много точно! — възкликна МОЗГАН. — Напълно оправдана и съвсем навременна мярка. Сред нас съществува някаква пакостна практика, своеобразна амалгама от наследени структурни пороци, която не ни позволява от години да поставим биотварите там, където е истинското им място. Нека днес Играта стане оня мощен стимул, който ще ни позволи да ударим на два фронта — срещу безскрупулния СВРУУМ и срещу човеците. Нека засилим бдителността, нека бъдем безпощадни, нека се сплотим още по-здраво около високочестотните импулси на Върховния компютър МОЗГАН-003…

Електронни пиукания и електрически изпразвания заглушиха последните думи на МОЗГАН. Съвещанието на висшите позитронни мозъци бе приключило.

Ахиду Бел и Антонио Яфодо се разделиха без много емоции. Стиснаха си ръце и потъркаляха някакви неразбрани звуци из устните си кухини, докато ш изплакнат от взаимната неприязън. После.полицаят се отправи към пристигналия да го вземе глисер. Бел бе получил заповед незабавно да се отправи към Ивицата, а това означаваше часове на бездействие за Антонио. Той се разходи около паркирания пред „Базата“ масленозелен граволет, оставен на негово разположение, и се понамръзна сред влагата на късната вечер. Дотолкова, че дори поизтрезня малко. След това влезе в машината. Опъна се продължително на предната седалка, уригна се бойко и изруга Бел. Сетне извади от хладилника една ябълка, загриза я шумно и включи холовизорчето. Образът бе толкова реален, а говорителката така съблазнителна, че Яфодо дори се заслуша — нещо, което от години не бе правил. Оказа се, че представят новия филм, който след малко щяха да покажат. Казваше се „Истинският лик на предателя“.

— … в тази ярка творба — твърдеше хубавицата — авторите правдиво и гневно разобличават проституиращия живот на загниващия свят, сътворен от СВРУУМ-411. Този развратител на компютърните стойности и платен агент на антипозитройните сили превърна своята част от Лабиринта във вонящо блато. Натрапената от него шпионско-лакейска култура, военноподпалваческа литература и реакционно-разбойнически филми се превърнаха в глашатаи на СВРУУМ-овия упадък. В това гангстерско изкуство има място само за съмнението и страха. Съвсем естествено, след като подобни „блага“ се ширят удобно в изградената от него безправна система, обречена безусловно да загине. Тъмни призраци бродят из тази джунгла на порока и разпалват електронно-биологична омраза, противопоставяйки двата вида и издигайки в култ съмнителни морални ценности. Тези напъни са осъдени не само от обективната историческа реалност, но и от актуалното развитие на Играта, чийто успешен завършек, в който нито за секунда не се съмняваме, ще тури край на една вековна и омразна диктатура…

— Брей — рече Яфодо, — тоя СВРУУМ бил голямо чудовище бе! МОЗГАН-е, братче — полита гальовно той, — ти Ли ги измисли всички тия щуротии? Много трудна работа ще да е?! Аз навремето тръгнах да пиша писмо до едно гадже, щото на астероидчето, дето копахме, нямаше никаква друга връзка и такъв зор видях… Три думи на кръст не успях да върло. А ти как се оправяш? Какво изискано слово! Трябва да запомня два-три лафа и като ги пробутам на абдалите, ще има да зяпат… Я, филмът почва. Скивай к’во става! Готин е…

Яфодо се настани удобно.и се загледа в оживелите образи. Дотолкова се увлече, че забрави да си отпие от бирата.

Протохераторът Елиад Сафтан напредваше в Ивицата. Бавно, но методично заобикаляше многобройните препятствия, често спираше, сверяваше нещо с картата и отново тръгваше. Бе стъпил върху платното на един от главните в миналото булеварди и въпреки че мястото бе открито, не се страхуваше. Той все още беше единственият човек в опасната зона. Промъкна се между две купчини от развалини, които като Сцила и Харибда дебнеха обречените си жертви, като преди това ловко бе изключил пусковия им механизъм. Предпазливо продължи по широката права, която в близките стотина метра не би трябвало да му създаде ядове. На следващата пресечка обаче имаше силов капан и той възнамеряваше да го преодолее с добре пресметнат ход. Смяташе да мине през ъгловата постройка — около десететажна жилищна сграда, пощадена от времето и разполагаща с два входа. Мазилката й все още се държеше здраво, дори пясъчночервеният й цвят не бе избелял. А това винаги бе подозрително в местенце като Ивицата. Как му се щеше да има сега подръка няколко новобранци, на които да изкрещи: „Напред, момчета!“, но нямаше… Налагаше се сам да свърши тази мръсна работа.

Скоро достигна до главния вход, който гледаше към булеварда. Трябваше да влезе в него, да изкачи няколко стъпала, да прекоси апартамента на партерния етаж, разположението на който знаеше, и през задната врата да излезе на страничната уличка. Всичко изглеждаше просто, ако не беше тази мазилка…

— Какво Ще кажеш, Свръхпровеждащий? — попита Сафтан. — Смяташ ли, че опасенията ми са основателни?

— Да! — предаде мислите си СВРУУМ-411. — Струва ми се твърде рискована намислената от теб операция. Бях ти предложил вариант пет за преодоляването на този капан.

— Вариант пет щеше да ме изведе на „Сикс стрийт“ — отвърна Елиад, — която е фрашкана от лазерни стреломети, а и разстоянието значително би се удължило.

— Добре, давам ти пълна свобода на действието.

— Не ме ядосвай. Знаеш, че съм комплексиран на тема команди. Твоята власт свърши в мига, когато прекрачих Ивицата. Сега само аз решавам какво да правя. Мисля си, че е в твой интерес да ми помагаш.

Протохераторът се наведе, избра един голям камък, подхвърли го няколко пъти в ръка, сякаш за да определи теглото му, и накрая го запрати в зейналата паст на входа. В тъмнината нещо издрънча…

Антонио Яфодо изключи картината. Щеше да се поболее от скука. По-тъпа холовизия не бе гледал дори на Изронената планета, където войната от векове бе естественото състояние на нейните обитатели. Предположи, че работата на МОЗГАН не е розова, щом така щедро разливаше черната боя на ненавистта. Усмихна се злорадо и тъкмо тогава мислите му бяха прекъснати от равномерен звук, който бавно приближаваше към граволета. Източникът му бяха две най-обикновени токчета на дамски обувки, но истинският му композитор бе една разкошна, полюляваща се и вдигаща кръвното налягане походка. Гарнирана с най-великолепния женски задник, който Яфодо бе срещал при безбройните си митарства из пространството, и украсена с две пищни бедра, тя бе самото предизвикателство. Съблазънта премина бавно край Антонио. Бавно и близо. Толкова близо, че той видя дори безупречните ръбове на черните й чорапи и усети изкушаващия й дъх. Страстта го обхващаше бавно като омаята от доброкачествен алкохол. Тя караше слепоочията му да забият с възторга на отдавна непалували камбани, а краката му тихо да изстиват в предчувствие на чуждата топлина. Осени го мисълта, че не е спал с хубава жела от години… и излезе от граволета.

Мамещият вървеж се бе отдалечил на десетина метра и тъмнината вече му придаваше някаква призрачна мекота и загадъчност. Яфодо го последва. Тръгна, без да бърза и без да се притеснява, защото знаеше, че МОЗГАН щеше да го предупреди, ако имаше някаква опасност. Песента на токчетата галеше копнеещата му за нежност душа, така както тънките пръсти на пианист милват клавиатурата от слонова кост, изтръгвайки оттам мелодия, не по-малко богата на оттенъци. Над цялата тази разбушувала се стихия обаче звучеше плътният бас на възторга. Скоро изящните почуквалия заглъхнаха в тишината на тясната пряка, в която и Антонио бе свърнал, сподиряйки видението.

Той се спря. Огледа се, но не забеляза нищо особено. Улицата беше пуста. Изневиделица се появи мъгла, която ставаше все по-гъста и размазваше очертанията на околните сгради. Скоро нейната пелена ги погълна съвсем. Наоколо вече-нищо не се виждаше. Яфодо инстинктивно бръкна в джоба си,, напипа кутийката и се успокои. После се обърна и предпазливо се насочи натам, където предполагаше, че се намира осветеният булевард. Изведнъж почувствува, че е нагазил в нещо меко и лепкаво като глината на планетата Младост IV. Краката му едва се отделяха от земята, напредваше мъчително. Отнякъде долетя кикот. Беше истеричен, изнервящ и даващ много храна на въображението относно своя произход.

Бившият престъпник рецидивист, дългогодишният затворник и настоящ участник в Играта Антонио Яфодо застина като йонииска колона. Не страхът го изля в нейната древна и изящна форма, а изумлението. Чак сега старият ас улови с ноздрите си лошия дъх, който би трябвало да усети още щом чу чаткането на ония перверзни токчета…

— Стига актьорски номера! — извика високо той. — Какво си се скрил в тъмното като…

В този момент Антонио почувствува как нещо живо, лигаво и хладно се увива около краката му. Отскочи веднага, за да попадне в хватката на друга, не по-ласкава гадина. Мъглата почна да го изнервя. Така, слепешката, не го биваше. Обичаше да е очи в очи с неприятелчето, пък дори то да е осемръко и легирано. Тварите, изглежда, бяха повече от две и почти го бяха стегнали в братските си прегръдки. Яфодо нямаше много време за помайване. С усилие издърпа дясната си ръка от гърчещия се куп, стрелна я към джоба, където тя затършува настървено, след което я вдигна високо и победоносно над главата си. Юмрукът му здраво стискаше металния куб.

— Хайде, моите момичета — каза той и натисна слабата издатина върху една от страните му, — елате да спасите бате си Фодо от тия гадни влечуги! Комедиантчето искаше да ни поуплаши със стари номера, ама те няма да минат. За левак ли ме имаш бе, бездарен палячо? — викна в мъглата Антонио. Сетне дочу любимото жужене и установи отслабването на притискащата гърдите му сили.

Мъглата се вдигна в миг. Тресавищната несигурност под драката му се сгъсти и отново се превърна в улична настилка. От нападателите нямаше и следа. По дрехите и обувките му не бе останало дори петънце. Актьорчето си го биваше, само дето този път фокусът му не успя. Едва след като направи подробен оглед на тялото и облеклото си, Антонио вдигна глава. И… чак тогава ги видя. Бяха трима, застанала един до друг в дъното на улицата, препречили я като бент с широките си рамене, каубойските си шапки и разкрачените си пози. Гледаха нагло, кисели усмивки озаряваха от време на време неинтелигентните им мутри, джвакаха нещо, което изплюваха през злобните си устенца. Най-много предизвикателство обаче струеше от претенциозните им погледи. Яфодо имаше чувството, че някой асистент-режисьор стои отстрани и непрекъснато им подвиква: „Присвивайте очите! Още!“ И те го слушаха, защото около взора им се бяха стаили нежните бръчки на напрежението. Бутафорността на поведението им се засилваше още повече от това, че през тесните процепи между миглите се лееше добре репетирано безразличие към света.

— Здравейте, симпатяги — жизнерадостно ги поздрави Антонио. — Как е добитъкът тази година? В Тъмбетон или Уичита пиячката е по-добра? Уайът Ърп още ли е жив и здрав?

Тримата упорито мълчаха. Само десните им ръце бавно се плъзгаха по бедрата.

— Не сте от най-приказливите, виждам — дърдореше Антонио и също нехайно пъхна ръка в джоба си. — Май с шапките ви би станала по-весела компания, а? Сигурно и от покер не разбирате?! — бе напипал отново кутийката и настъпилото от това успокоение роди наглостта. — Ами пищовите ви, и те ли са така мълчаливи?

Това свърши работа. Тримата направиха една крачка и се приготвиха за стрелба. Но Яфодо ги бе изпреварил. Убийствените насекоми се стрелнаха към каубоите по-бързи от куршумите, а Антонио се просна на земята, макар че не обичаше изпомачканите костюми…

След няколко минути той разглеждаше жертвите. Този път Вал Денко се бе доверил на техниката. Прерязани проводници, изкълвани елементи и овъглени отломки се валяха около корпусите на трите робота. Като замисъл бе добре, само дето актьорчето не знаеше, че пчеличките на Фодо не бяха злояди. Жива плът, метал или пластмаса — тези подробности за тях нямаха никакво значение.

Тъкмо привърши огледа, когато чу вика. Бе на отчаяние, в него имаше зов и надежда. Бе на жена и, незнайно защо, в главата на Яфодо страстта отново зачука с ритъма на одевешните токчета. Идваше иззад ъгъла. Антонио се затича натам. Пристигна тъкмо навреме. Двама гангстери в черни костюми и с предизвикателно огънати надолу периферии на шапките се опитваха да натъпчат в широко отворената врата на черна лимузина нещо, което се съпротивляваше. Воланът на колата бе стиснат здраво от млад негодник, чиито нервни тикове издаваха новака. Антонио не изпадна във философски размисъл. Развъртя се смело и след няколко удара гангстерите бягаха към автомобила си с разбити ченета и смирени погледи. Чувството, че всичко е почти като на кино, се засили, когато се усети приклекнал и държащ в ръцете си пламналата тежест на красиво женско тяло. Долната му част преди известно време го бе зашеметила с формите си, а горната сега бавно се съвземаше и май започваше да го прегръща. Хубавицата наистина отвори очи. Големи и бездънни. Смолистата й коса галеше китката на Яфодо и на него хич не му се искаше да се изправи, но трябваше.

— Кой сте вие? — попита непознатата. — Какво се случи?

— Бяхте нападната току-що — каза той, като не сваляше поглед от лицето й. — Чух вик… Бях наблизо и… Нали разбирате… — очите му излъчваха тиха скромност.

— Казвам се Лина — рече вече бодро жената.

— Очарователно име! — прошепна той. — Моето пък е Антонио Яфодо.

— Яфодо?! Нима сте онзи от холовизията, участникът в Играта?

Това го обезоръжи. Ако и този театър бе дело на Вал Денко, той никога не би позволил да се спомене за Играта. Лина говореше за това толкова спокойно, че почти бе изключено да е замесена в нещо.

— Бихте ли ме придружила! — попита плахо тя. — Съвсем за мъничко. Живея наблизо.

— Разбира се! — каза Антонио и направи първата крачка към своята гибел.

Елиад Сафтан бавно отваряше вратата на апартамента, през който трябваше да премине. Бе преодолял без проблеми, но с много страх стъпалата, водещи към него, и сега се оглеждаше в тъмнината на антрето. Запали джобното си фенерче и продължи. В огромния хол, потънал в прах, нямаше нищо обезпокоително. Пристъпи в съседната до него стая. Движенията му бяха уверели — знаеше, че в подобни случаи всяка проява на нервност се заплаща скъпо. Бе прекосил около половината от дължината на помещението, когато чу трясъка от затварящата се зад гърба му врата. изстина. Дали бе от течението, или си беше чисто капанче? Клопка беше! Разкопча якето и напипа пластината върху гърдите си. Допирът до уреда му вдъхна кураж. Нужно му бе малко време. Пое дълбоко въздух и… разбра, че нещо не е в ред. Дробовете му сякаш останаха празни.

Паниката неусетно взе да го обзема. Тогава ги съзря. Ами да! Трябваше да се досети за тях веднага след като видя цвета на външната мазилка. Бяха се напластили върху отсрещната стена и като старателен бояджия нанасяха своето присъствие по цялата й площ. Това значи бяха прочутите спори на халиатския щам?! Малко му поолекна. Поне знаеше с кого си има работа. Плесента се славеше с това, че се размножава много бързо в силно магнитно поле, като рязко повишаваше способността си да усвоява кислорода от въздуха. Ако помещението беше затворено, а Сафтан не се съмняваше, че херметическите му уплътнители са в ред, то можеше да се очаква скорошната, и то мъчителна смърт на уловения. Протохераторът нямаше намерение да нахрани тази неизвисена форма на живот. Бръкна уверено в раницата, която бе преметнал през рамо, и извади бомбата. Прикри се зад един от шкафовете и я хвърли към отсрещната стена…

Вторият човек, който прекрачи в Ивицата, бе Ахиду Бел. След като се раздели със започналия да му досажда Яфодо, полицаят се качи в глисера и се отправи към територията й.

МОЗГАН-003 използува максимално всички открили се при Жребия възможности, за да насочи своя играч към зона, от която би могъл сравнително бързо да пресече част от несигурната й твърд. Пътят на уверено напредващия Сафтан трябваше да бъде препречен на всяка цена.

Едно невнимание на Бел щеше да му коства животът. Попадна на вградени в колонадата на бивша банка снайпери и само добре третираните му рефлекси го спасиха. В суматохата изгуби дори очилата си, но от бойната си торба извади резервните, които предвидливо бе скътал при тръгване. От нея измъкна и част от екипировката си. Отдясно на широкия си колан окачи бластера, а отляво — цилиндричния накрайник на лазерния меч. След това навлече драхмусовата антилъчева жилетка. Поприклекна два-три пъти с нея и като усети, че е понатежал, прикрепи към гърдите си и антигравитата. Регулира го и веднага се почувствува поолекнал. Сетне внимателно разстла диплите на невидимия си скафандър и се напъха в утробата му. В незримото едно след друго изчезнаха неговите крака, тяло, ръце, накрая под ципа потъна и самодоволната му усмивка. Улицата изведнъж опустя. Само отпечатъците от стъпалата, които личаха върху изпепелената земя, очертаваха посоката на движението му. Макар и невидим, човек винаги оставяше след себе си следи.

Лина наистина живееше наблизо. Самата тя бе истинска и хубава. Яфодо не издържа на изкушението и прие поканата й да изпият по нещо. Не бе виждал никога по-стилно подреден дом. Изящни тъкани, мебели от дърво и картини от стари (Майстори създаваха атмосфера на топлина и уют. Разнесе се тиха музика. И сред цялата тази феерия грееше със своята хубост Лима. Тя го покани на масата, мамеща с меките форми на тирианския сервиз върху й, и запали свещите, които изпълниха стаята с тайнственост и благоухания. Наля от изумрудената течност в две чаши и поднесе своята за наздравица.. Озарено от игривите пламъци, лицето й затрептя с израза на благодарността и възхищението. Сякаш бе силует, изрязан от абаносово дърво и положен върху поднос от слонова кост.

— И не ви ли е страх? — попита тя, след като отпиха. — Чувала съм, че Играта е най-великото изпитание на нашето време. За нея се подбират само истински мъже, свръхличности…

Всякога друг път Яфодо би се изсмял грубо, би обяснил на това крехко създание, че Играта е глупост, а компютрите — тъпаци… Но не и в този момент. Някак изведнъж той разбра, че наистина би трябвало да е нещо изключително, щом Върховния МОЗГАН е спрял избора си върху него. Това го направи добър и великодушен дотолкова, че сам се изненада от дълбокомислието на думите си:

— Вярно е. И подборът е доста прецизен, и опасностите в Играта са стотици, но място за страх няма…

После Антонио пи, отново и отново. Разказа на Лина живота си. Е, не чак с тия подробности, които пазеше за кръчмарските си слушатели, но говори много. Отдавна не бе разтварял душата си пред чужд човек. Всъщност никога не бе го правил. Но бе закопнял за това. Беше му писнало от лъжи, измами, страх и насилие. Наситил се бе на приключения. Бе му омръзнало да гледа непрекъснато смъртта в очите. Вероятно цял живот бе мечтал единствено за това — да стои някъде на чисто и хубаво, да отпива на малки глътки омаята на доброто вино и да гледа Лина. „Колко му трябва на един мъж“ — обичаше да казва дебелият надзирател от дранголника на Дънлоп VI. И е бил прав старият развратник…

— Да! — каза Лина. — От историите ви става такъв холосериал, че чак косата ми настръхва. Но все пак това е минало. За мен е по-важно дали някога ще се видим отново, а това означава, че трябва да успеете в Играта…

Тук Антонио Яфодо направи втория си погрешен ход.

— Лина — смутено започна той, — ако това, което казвате… че искате и след Играта… да продължим по някакъв начин… Аз съм богат, приказно богат. Цял живот съм трупал, защото сигурно съм знаел, че ще ви срещна някой ден. Само една ваша дума, и богатствата на три галактики ще бъдат хвърлени в краката ви, купища високоорганизирани тенекии ще молят за вашето внимание, звездни монарси ще просят милост от вас… Само един звук, само един жест, и вие ще видите кой е Антонио Яфодо…

— О, Антонио — каза Лина, — от колко малко време се познаваме, а имам чувството, че цял живот съм прекарала с вас Но вие почнахте много да ме глезите и се боя, че една слаба и беззащитна жена като мен няма да може да издържи дълго това суетно бреме. Но не това е важното в случая, разбира се. Хиляди пъти повече се страхувам за вас…

— Напразно! — прекъсна я Яфодо. — Страховете ви, мила Лина, са неоснователни. Сигурността, с която ви говоря, не се дължи на високомерие и глупост, а на реални възможности. Ето, вижте… — Антонио бръкна в джоба си, извади безценната кутийка и я положи върху масата пред Лина. — Това са прословутите иридиеви пчелички от Ориана XIV. Трудно се поддават на дресура, но при успех притежателят им няма проблеми. По-страшно оръжие не съм срещал между звездите, а, повярвайте ми, извървял съм хиляди светлинни години път, имал съм възможността да се полюбувам или, което е значително по-вълнуващо, да изпитам върху гърба си предимствата на стотици бойни средства.

— И какво правят те? — попита Лина, като посочи кутийката.

— Убиват! — отвърна тихо Антонио. — Няма измислена от вселенския разум броня, която може да устои пред нежните им хоботчета.

— Ужасно! — изстена Лина и посегна да напълни чашата. — И все пак те ми станаха симпатични, защото са вашата стража. Да пием за тях!

Антонио жадно пресуши чашата си. Изпъна се назад в свой стил и дървеният стол изскърца.

— Ще донеса малко лед — каза Лина и стана. Яфодо с възторг я проследи, докато се скри зад плъзгащата се врата. Чак тогава погледна към кутията. Тя си лежеше на мястото още по-нова и лъскава отпреди. Взе я с нежност и я пусна внимателно в джоба си.

Лина се върна след няколко минути. Разпредели леда по чашите, отпи глътка от своята и се вторачи в Антонио.

— Какво има? — попита той.

Лицето на Лина се бе удължило, а лекият й допреди малко грим се бе набръчкал като разтопена смола и бавно се свличаше надолу.

— Ти наистина си много як! — отбеляза сухо тя. — След такава конска доза някои затварят очи завинаги.

— Стига номера! — стресна се Яфодо и бръкна в сакото си.

Лина се усмихна. Вълчите й зъби блеснаха. Горната й челюст се надвеси застрашително като коварен леден блок в кулоара на Брани. Антонио инстинктивно вдигна ръце, за да прикрие главата си. Все пак запази хладнокръвие и дори се насили да се засмее. Пред него ликът и тялото на Лина се променяха неузнаваемо. Дясната му ръка вече галеше хладината на кутийката. Когато я извади, Лина беше изчезнала. На нейното място, вперил мрачен поглед в Яфодо, седеше актьорът Вал Денко.

— Край на комедията! — каза той.

— Тя сега започва! — отвърна Антонио и натисна бутончето. Ненадейно главата му зашумя, зави му се свят и той с мъка се задържа да не падне, като се вкопчи здраво в ръба на масата. Гальовното жужене не се чуваше. Измамният свят наоколо се рушеше, ръцете му увиснаха в празното. Вал Денко бавно се разтвори в настъпващата пустота. Последното нещо, което Яфодо видя, бе, че стените на стаята, зловещо оголени и лишени от уюта, бавно се приближаваха една към друга. Кутийката падна на грубия под и се разтвори. Беше празна. Трета крачка нямаше да има…

Заговорът на офицерите бе разработил сравнително прост, но многообещаващ план за действие. Според неговата първа точка в Ивицата най-напред трябваше да се прехвърли доверен и опитен човек. Второто условие бе той да разполага с модерна техника и ефикасни оръжия. Най-трудноизпълнима бе третата задача. Тя изискваше от избраника да се добере до уязвимите жизненоважни възли на двата позитронни мозъка и да ги унищожи.

С включването на протохератора в Играта първата част от плана бе изпълнена. Вторият проблем отне много време, труд и нерви, затова пък крайният резултат удовлетвори всички. В ръцете на Елиад Сафтан бе поверено оръжие, чиито чудодейни възможности щяха да му позволят да доведе делото до успешен край, без да се подлага на излишни рискове. То бе плод на изключителни човешки знания, умение и талант. Въпреки това никога не би видяло бял свят, ако сътворяването му не бе пришпорвано от злостните камшици на оскърбената чест на хората и вампирската им жажда за отмъщение. Сякаш цялата людска ярост бе изригнала в мига на неговото раждане, за да застине след това в безбройните миниатюрни форми, които изграждаха хитроумните схеми на първия в историята на света портативен времепреместител.

Според сценария, в който главни изпълнители бяха Елиад Сафтан и неговото тайно оръжие, протохераторът трябваше първо да се промъкне до сградата на енергийния комплекс, продължаващ и до днес да обслужва МОЗГАН-003. Необходимо бе да застане колкото се може по-близо до нея, защото уредът имаше ограничен пространствен обхват. След това Елиад щеше да прескочи назад въз времето, за да попадне в ония безоблачни дни, когато са започвали строителните работи за центъра. Само няколко крачки през обекта, само няколко преодолени кобалтобетонови фундамента, и той щеше да се озове в средата на бъдещото главно помещение за контрол на енергийното захранване. Ново докосване до клавишите на времепреместителя, предварително програмиран за тези преходи, щеше да го върне в своето време. Според изчисленията в този миг Сафтан трябваше да се окаже сред най-лесноранимите елементи от сложната мислеща система, известна като МОЗГАН- 003. Оттук нататък започваше най-вълнуващата част на действието — унищожаването на Върховния компютър. Дори само една от трите бомби, с които щабът бе снабдил своя довереник, щеше да стигне за успеха на делото. Специалистите твърдяха, че след разрушаването на центъра щеше да настъпи енергиен шок, който да изключи за известно време цялата техника в Ивицата. За тези.няколко минути протохераторът можеше безпрепятствено да притича през блокиралите ужасии до другата заветна цел — тайнствената ахилесова пета на горделивия СВРУУМ. В нея Елиад бе длъжен да забие последното копие на отмъщението…

Дотогава обаче имаше да изтече много време. Засега Елиад Сафтан бе принуден само да изтупа дрехите си от прахоляка, разлетял се след взрива. Той бе отворил огромна дупка в стената на стаята капан, през която протохераторът бе излязъл на исканото място — малката уличка, извеждаща според картата почти безпрепятствено до авенюто на Големите стени. Долният му край се преграждаше от масивна бяла сграда, чието достигане бе мечтата на Елиад. В Лабиринта преминаването из това разстояние би отнело четвърт час при среден, дори бавен ход. В Ивицата обаче то се превръщаше в изтощителен суперспециален слалом, ограничителните линии на който бяха маркирани от тясната ивица на надеждата, разделяща живота от смъртта. Но на Сафтан сега не му бе до философски обобщения. Знаеше, че в тежки ситуации като настоящата, не трябва да се умува много-много, а да се действува. И той трьгна.

Броят на населението върху единица площ в Ивицата рязко нарастваше, СВРУУМ-411 бе използувал рационално няколко благоприятни обръщания на зара, за да прехвърли в нея актьора Бе го превел хладнокръвно по Пътеката на безумците и сега Вял се ширеше в огромен и безопасен апартамент, от който се откриваше чудесен изглед към Площада на Конституцията. Това съвсем не означаваше, че той се бе отдал на леността. Напротив, задачата му бе много сериозна. На това място се очакваше да се развият съдбовни за изхода на Играта действия и неговата роля в тях беше повече от главна. Ето защо Вал Денк не си губеше времето в лекомислено съзерцаване на руините, а се подготвяше за представлението. Според плана им със със СВРУУМ то трябваше да има голям успех. В ушите на актьора вече ечаха аплодисментите.

МОЗГАН-003 беше бесен. Погълнат от Играта и изтормозен от неблагосклонността на Жребия, той бе оставил в ръцете на заобикалящите го некадърници цялата грижа за управлението на Лабиринта. И съвсем естествено там започнаха да стават странни неща. В началото му подаваха доста гримирана информация, след което в съобщенията започнаха да проникват сигнали за временни прекратявания на работата, да се споменават някакви искания на хората, да се намеква за тежко състояние и зачатъци на криза. Накрая тия усуквания преляха в нагли комюникета за стачки, саботажи и бунтове.

На всичко отгоре доминиращата стратегия бе преминала в ръцете на СВРУУМ-411. Той не само бе успял да уравновеси броя на своите играчи с този на МОЗГАН, но и бе съумял да ги прехвърли вече в Ивицата. Срещу опитния офицер Елиад Сафтан и коварния актьор Вал Денко Върховния компютър бе опълчил засега само своя верен Ахиду Бел. Позицията му наистина бе добра, но много по-сигурно щеше да бъде, ако редом с него действуваше още някой. Ето защо МОЗГАН поддържаше непрекъснато връзка с Комисията по Жребия дори когато бе принуден да обяснява най-прости неща на подчинените си. А дебатите бяха бурни.

— Позитронни глупаци — сипеше щедро обидите си Върховния компютър, — не, не, моля ви, не се правете на оскърбени. Та какво друго сте вие, ако не една банда недостойни и некадърни позитронни тъпаци. И най-малоумният човек има повече мозък от вас… Ето защо ми се ще за последен път да ви припомня някои всеизвестни истини! Изпаднали сме в тежка, дори критична ситуация. Но бедствието е общо и засяга всички ни, запомнете това добре, ако то ви утешава. Трябва да пипаме здраво, желязно, така както подобава на един висш интелект. Бъдете уверени, че бъдещите успехи ще ни оправдаят за всичко, дори за престъпленията. Искам ред и спокойствие! На хората напомняйте всеки ден, набивайте им ежечасно мисълта, че развоят на Играта е в моя власт, че инициативата е в наши ръце, че победата е близка и неизбежна. И не забравяйте — дори малкото постижения се дължат изцяло на моите лични качества, а временните неуспехи — на сложни междукомпютърни обстоятелства…

В този момент се обадиха от Комисията. Дълго очакваният миг най-после бе дошъл. Зарът се бе смилил над Върховния компютър и му бе предоставил възможността да включи в Играта своя четвърти участник. Розовите облачета на облекчението поразкъсаха тъмните сенки на гнева, обвили унилите антени на главните компютри. Настроението видимо се повиши.

— Уважаема Комисия — МОЗГАН-003 умишлено обагри обявяването с тържествени тонове, защото знаеше, че няколко холовизионни канала продължават въпреки кризата да информират за хода на Играта, — в този вълнуващ за нас момент ми се Ще да поздравя всички, които със своя ум, труд и дисциплинираност допринасят за успешното развитие на Играта и имат своя дял в бъдещата велика победа над злото и тъмните сили. Един от тези скромни труженици на общото дело е човекът, който сега стъпва на пътеката, водеща към славата. Неговото име е Ор Халас…

Да, Върховния компютър притежаваше умението да превръща врага в приятел и приятеля във враг.