Играта на Ендър

Глава пета Игрите

— Браво, печелиш овации. Счупена ръка — това се казва майсторски удар.

— Беше нещастен случай. Чиста случайност.

— Така ли? А пък аз вече те похвалих в официалния рапорт.

— Пресилил си нещата. Сега ще излезе, че другият малчуган е герой. Това би могло да повлияе зле върху обучението на много деца. Бях убеден, че ще извика за помощ.

— Да извика за помощ ли? А аз си мисля, че цениш у него най-много именно това, че сам си решава проблемите. Когато е в открития космос, заобиколен от вражески флот, никой няма да му се притече на помощ.

— Кой да допусне, че онова сукалче е разкопчало ремъците си? И че ще се бухне така нелепо в корпуса?

— Това е само поредният пример за глупостта на военните. Ако имаше ум в главата си, щеше да се заловиш с нещо сериозно — да продаваш застраховки за живот например.

— Същото се отнася и за теб, умнико.

— Просто трябва да приемем истината, че сме хора второ качество. В чиито ръце е поверена съдбата на човечеството. И от това се чувстваш могъщ, нали? Особено сега, защото, ако загубим войната, няма да има оцелели и няма кой да ни търси грешките.

— Никога не съм се замислял за това. Но по-добре ще е да не я загубим.

— Виж само как се справя Ендър с положението. Представи си, че го бяхме загубили или че няма тези качества, кой друг тогава? Има ли друг?

— Мога да направя цял списък.

— А междувременно помисли как да не загубим Ендър.

— Казах ти вече. Изолацията му е бетон. Той вече не би повярвал, че някой някога ще му помогне. Ако поне веднъж допусне, че за него има и по-лесен начин, той е загубен.

— Прав си. Би било ужасно, ако повярва, че може да има приятели.

— Приятели може да има. Но не и родители.

Когато Ендър пристигна, другите момчета си бяха вече избрали леглата. Той се поспря на прага на общата спалня, търсейки с поглед единственото свободно легло. Таванът бе нисък — би могъл да го докосне с ръка. Помещение, направено за деца, в което долните легла бяха направо на пода. Другите момчета го наблюдаваха изпод око. Точно така, единствено празно бе долното легло до вратата. За миг на Ендър му хрумна, че като приема най-лошото място, той всъщност отправя към останалите покана за бъдещи схватки. Но нямаше как да измести някого от леглото му.

— Ей, много ви благодаря — рече той с широка усмивка. В нея нямаше и следа от сарказъм. Поблагодари им толкова искрено, сякаш му бяха запазили най-доброто място. — Помислих си, че ще трябва специално да ви моля за долното легло до вратата.

Той седна и погледна отвореното шкафче в долния край на леглото си. Върху вътрешната страна на вратичката имаше залепен лист.

Ендър намери скенера — пластмасова матова плочка. Постави върху нея лявата си ръка и каза:

— Ендър Уигин. Ендър Уигин.

Скенерът за миг засия със зелена светлина. Ендър затвори шкафчето и после се опита да го отвори. Не успя. Тогава пак постави ръка върху скенера и каза: „Ендър Уигин“. Шкафът се отвори. А заедно с него и още три отделения.

В едното имаше четири гащеризона като този, който бе облякъл, и един бял. В другото отделение имаше малък чин, същият като в училище. Значи не бяха приключили с училищните занимания.

В най-голямото отделение обаче се намираше най-примамливото нещо. Приличаше на скафандър на пръв поглед и към него имаше шлем и ръкавици. Но не беше. Нямаше уплътнения. Въпреки това щеше сигурно спокойно да покрие цялото тяло. Беше дебело подплатен. И мъничко корав.

Към него имаше и пистолет. Лазерлет, поне на такъв приличаше, защото върхът на цевта бе направен от твърдо прозрачно стъкло. Едва ли обаче биха позволили на децата да притежават смъртоносни оръжия…

— Не е лазерлет — изрече мъжки глас.

Ендър вдигна очи. Беше мъж, когото виждаше за първи път. Млад и любезен на вид човек.

— Но лъчът му е доста мощен. Добре фокусиран. Като го насочиш към стена на стотина метра, можеш да направиш светлинен кръг с диаметър около десет сантиметра.

— Къде се използва? — попита Ендър.

— При една от игрите, които играем през свободното време. Някой друг успя ли да отвори шкафа? — Човекът се огледа. — Искам да кажа, има ли и други, които са спазили наставленията и са закодирали гласа и дланите си? Без да направите това, не можете да проникнете в шкафовете си. Тази стая ще е вашият дом през първата година тук, във Военното училище, така че изберете си леглото, което ви харесва, и се настанявайте. Обикновено оставяме сами да си изберете старшия офицер и да го настаните на долното легло до вратата, но виждам, че това място е вече заето. А не можем да променим кода на шкафчетата ви. Така че помислете си кого да изберете. Вечерята е след седем минути. Следвайте светлинните кръгчета по пода. Вашият цветови код е червено-жълто-жълто. Където и да се наложи да отидете, винаги ще имате маркирана пътека — три кръгчета, червено-жълто-жълто, наредени едно до друго — следвайте тази светлинна маркировка. И така, какъв е вашият цветови код, момчета?

— Червено-жълто-жълто.

— Много добре. Аз съм Дап. И през следващите няколко месеца ще бъда вашата майка.

Момчетата се засмяха.

— Смейте се колкото си искате, но си го набийте в главите. Ако се загубите из училището, което е напълно възможно, не започвайте да отваряте врати. Някои от тях водят навън. — Нов взрив от смях. — Вместо това само кажете на някого, че майка ви се казва Дап, и те ще ме повикат. Или им кажете цветовия си код и те ще ви маркират пътечка, по която да се приберете. Ако имате някакъв проблем, идвайте при мен да си поговорим. И запомнете, аз съм единственият, на когото плащат да бъде добър с вас. Но не и прекалено добър. Направете ми някой нахален номер и ще ви размажа физиономията. Ясно?

Отново всички се засмяха. Дап се сдоби с цяла стая приятели. Сърцата на изплашените малчугани се печелят толкова лесно.

— Кой път води надолу, може ли някой да ми каже?

Казаха му.

— Да, вярно. Но тази посока води навън. Корабът се върти и по тази причина ни се струва, че там е надолу. Подът всъщност се движи в онази посока. Тръгнете нататък и като походите достатъчно, ще се върнете там, откъдето сте тръгнали. Само че не правете този опит. Защото нататък са учителските жилищни помещения, както и стаите на големите деца. А големите деца не обичат новобранците да им се пречкат на пътя. И току-виж някой ви изкомандвал. Всъщност със сигурност ще ви изкомандват. А стане ли така, не идвайте с плач при мен. Ясно ли е? Това е Военно училище, а не забавачница.

— Как трябва да постъпим тогава? — попита един съвсем дребен малчуган, който заемаше горното легло близо до Ендър.

— Ако не обичате да ви командват, преценете сами как да постъпите. Но ви предупреждавам — правилникът строго забранява убийството. Както и всякаква тежка телесна повреда. Разбрах, че по време на полета ви е имало опит за убийство. Счупена ръка. Ако тук се случи подобно нещо, някой „ще се простуди“. Разбрано ли е?

— Какво означава „да се простудиш“? — попита момчето, чиято ръка бе шинирана.

— Да се „простудиш“? Означава да те изкарат на студеното. Да те върнат на Земята. Да те изключат от Военното училище.

Никой не погледна към Ендър.

— И така, момчета, ако някои от вас са си наумили да правят пакости, нека поне ги правят умната, ясно ли е?

Дап си излезе. Момчетата продължиха да не поглеждат към Ендър.

Ендър чувстваше как страхът набъбва под лъжичката му. Не жалеше момчето, чиято ръка бе счупил. Той беше от сорта на Стилсън. И подобно на Стилсън вече събираше банда. Групичка деца, неколцина от по-големите. Те се смееха в отдалечения край на стаята и от време на време едно от тях се обръщаше да погледне Ендър.

Ендър от все сърце искаше да се върне у дома. Какво общо имаше всичко това със спасяването на света? Мониторът вече го нямаше. Ендър бе отново сам срещу бандата, само че сега те бяха тук, в стаята. Пак Питър, само че я нямаше Валънтайн.

Страхът продължи да го гнети и по време на вечерята в столовата, тъй като никой не седна до него. Другите момчета разговаряха за най-различни неща — за огромното табло за резултатите, окачено на стената, за храната, за по-големите момчета. Изолиран, Ендър можеше само да наблюдава.

Таблата с резултатите показваха класирането на отборите, кой губи и кой печели, както и междинните резултати. Някои от големите момчета очевидно се бяха обзаложили за резултата от току-що завършилите игри. Два отбора „Богомолка“ и „Трепетлика“ нямаха още краен резултат — тяхното квадратче светеше. Ендър реши, че те сигурно играят сега, в момента.

Той забеляза, че големите момчета бяха разделени на групи според униформите, които носеха. Имаше и някои с различни униформи, които разговаряха заедно, но обикновено всяка от групите имаше свой периметър. Новобранците — групата на Ендър, както и следващите по възраст две-три групи носеха изцяло сини униформи. Но големите деца, онези, които бяха в отбори, носеха много по-ярки облекла. Ендър се опита да отгатне кои дрехи подхождат на името на отбора. „Скорпион“ и „Паяк“ се разпознаваха лесно. Както и „Пламък“ и „Прилив“.

Едно голямо момче дойде и седна до него. Изглеждаше около дванайсет или тринайсетгодишен. Бяха му вече наболи мустачки.

— Здрасти! — поздрави той.

— Здрасти! — отвърна Ендър.

— Аз съм Мик.

— Ендър.

— Това име ли е?

— Сестра ми ме нарича така, откакто се помня.

— Името не е лошо за тук. Ендър. Човекът, който нанася съкрушителния удар.

— Дано.

— Ендър, ти ли си бъгерът на последната група?

Ендър сви рамене.

— Забелязах, че се храниш самичък. Всяка група си има по един като теб. Дете, което никой не харесва. Понякога си мисля, че учителите нарочно правят този номер. Учителите не са много свестни. Сам ще се убедиш.

— Хм.

— Значи ти си бъгерът?

— Сигурно.

— Ей, хич да не ти пука, така да знаеш. — Той даде на Ендър кифлата си и взе пудинга му. — Яж само хранителни неща. Ще ти дават сила. — Мик заби лъжичка в пудинга.

— Ами ти? — попита Ендър.

— Аз ли? Аз съм нищо. Едно лайно, цепнато в климатичната инсталация. И все там си стоя, но никой не знае за това.

Ендър се усмихна неуверено.

— Аха, смешно ти е, но аз не се шегувам. Тук стигнах до задънена улица. Доста поизраснах. Много скоро ще ме изпратят в следващото ми училище. Но няма начин да е в Тактическото. Никога не съм бил водач. Там пращат само онези копелета, които стават за водачи.

— Кои стават за водачи?

— Ей, ако знаех, мислиш ли, че щях да съм на това положение? Колко такива дългучи като мен виждаш наоколо?

Не много. Ендър обаче не го каза.

— Неколцина. Аз не съм единственият „полупростудил се“ некадърник. Няколко сме. Другите до един са командири. Всички момчета от моя набор си имат вече собствени отбори. С изключение на мен.

Ендър кимна.

— Слушай, малчугане, правя ти услуга с един съвет. Трябва да дружиш с останалите деца. Бъди водач. Ако се наложи, целувай и задници, но ако другите те ненавиждат… Ясно ли ти е за какво става въпрос?

Ендър повторно кимна.

— Нищо не ти е ясно. Вие, новобранците, си приличате до един. Нищо не знаете. Главите ви са като космоса. Абсолютно празно пространство. И при първия удар се скапвате. Виж, когато свършиш като мен, не забравяй, че все пак са те предупредили. Това е последното добро, което някой ще ти направи.

— Тогава защо ме предупреждаваш? — попита Ендър.

— Ти да не би да си голям умник, а? Я млъквай и яж!

Ендър млъкна и продължи да яде. Мик не му харесваше. А и знаеше, че няма начин да свърши като него. Може би такива да са и плановете на учителите, но Ендър не възнамеряваше да се съобразява с плановете им.

Няма да бъда бъгерът в групата си, мислеше си Ендър. Не съм оставил Валънтайн и мама, и татко, за да дойда тук и да „простина“.

Като поднесе вилицата към устата си, той се почувства заобиколен, както винаги, от цялото си семейство. Просто знаеше накъде да обърне глава, да вдигне очи и да види мама, която се опитва да отучи Валънтайн да сърба шумно. Просто знаеше къде е седнал и баща му и как следи новините върху плота на масата, докато се преструва, че участва в разговора. Питър, който се хвали, че ще извади счупен фъстък от носа си, дори и Питър можеше да бъде забавен.

Грешка бе да мисли сега за тях. Почувства как в гърлото му се надига ридание и веднага се опита да го преглътне. Не виждаше чинията си.

Не биваше да плаче. Бе невъзможно да срещне съчувствие. Дап не беше като мама. И най-малката проява на слабост щеше да предупреди онези стилсъновци и питъровци, че това момче може да бъде пречупено. Ендър постъпи така, както постъпваше винаги, когато Питър го измъчваше. Започна да умножава по две. Едно, две, четири, осем, шестнайсет, трийсет и две, шестдесет и четири… и продължи така, докато главата му успяваше да побира числата: 128, 256, 512, 1024, 2048, 4096, 8192, 16384, 32768, 65536, 131072, 262144. На 67108864 стана неуверен — дали не бе пропуснал някое число? Къде трябваше да е сега — под десет милиона, над сто милиона или…? Отново се опита да умножава по две, но загуби нишката. Май беше 1342. Или 16? Или 17738? Не си спомняше. Трябваше да започне отначало. Да умножава по две, докато главата му успяваше да побира числата. Болката премина. Сълзите се скриха. Нямаше да плаче.

С настъпването на нощта обаче, когато светлината на лампите избледня, до него достигнаха хлипанията на няколко момчета, които тъгуваха за майките, бащите или кучетата си. Той не можа да се сдържи. Устните му изрекоха безгласно името на Валънтайн. Чуваше гласа й, чуваше смеха й в далечината, в дъното на коридора, виждаше как мама минава край вратата му и надзърта, за да го види как е. Чуваше как татко се смее, докато гледа видео. Всичко беше толкова ясно, но никога вече нямаше да е същото. Когато ги видя пак, ще бъда най-малко дванайсетгодишен. Защо се съгласих? Защо излязох такъв глупак? Какво толкова страшно имаше в това да ходя на училище? Да срещам всеки ден Стилсън лице в лице. И Питър. Той бе пикльо. Ендър не се страхуваше от него.

„Искам да се върна у дома“, прошепна той. Шепотът му обаче бе като онзи, с който изплакваше мъката си, когато Питър го измъчваше. Той не стигаше по-далеч от собствените му уши, а понякога не отиваше и толкова далече.

Нежеланите сълзи можеха да капят по чаршафа, но тихите му, почти недоловими ридания не разтърсваха леглото. Болката обаче бе вътре у него, затъкваше гърлото, смъдеше в очите и пареше в гърдите. Искам да се върна у дома.

Дап дойде тази нощ и мина тихичко между леглата, докосвайки момчетата с ръка. Там, където минаваше, плачът не утихваше, а се усилваше. Съприкосновението с добрината в това страховито място бе достатъчно, за да накара някого да прескочи ръба и да избухне в плач. Но не и Ендър. Когато Дап дойде, той бе вече приключил с плача и лицето му бе сухо. Той поднасяше на мама и татко същото престорено лице, когато Питър биваше жесток с него и Ендър не искаше те да разберат. Благодаря ти за това, Питър. За сухите очи и безмълвния плач. Ти ме научи да крия всяко свое чувство. А това сега ми трябва повече от всякога.

Провеждаха се учебни занятия. Всеки ден. Часове наред. Четене. Смятане. История. Видеозаписи на ожесточени битки в космоса, в които кръвта на десантчиците оплисква стените на бъгерските кораби. Холоси на ловки бойни маневри — кораби, които се превръщат в светли облачета, докато космическите флотилии взаимно се унищожават в дълбините на нощта. Много неща, от които човек може да се поучи. Ендър работеше усърдно като всички останали — те се сражаваха за първи път в живота си и за първи път в живота си се състезаваха със съученици, които им бяха равни по ум.

Но игрите… именно те бяха смисълът на живота им. Ето как игрите запълваха часовете между събуждането сутрин и лягането вечер.

На втория ден Дап ги запозна с игралната зала. Тя беше нагоре, далеч над палубите, където момчетата живееха и учеха. Изкатериха се по стълби, които водеха към помещения с по-слаба гравитация, и там, в огромната пещера, блеснаха ярките светлини на игрите.

Някои от тях им бяха познати — дори ги бяха играли долу, на Земята. Лесни и трудни игри. Ендър отмина видеоигрите в две измерения и се загледа внимателно в игрите на по-големите момчета, холографичните игри с предмети, кръжащи из въздуха. В тази част на залата той бе единственият новобранец и от време на време някое от големите момчета го избутваше, за да не им пречи. Какво търсиш тук? Хайде, чупката! Изчезвай, отлитай! И в условията на тукашната по-слаба гравитация той наистина отлиташе — изпружваше крака и се рееше, докато се блъсне в нещо или в някого.

Но всеки път, щом се измъкнеше, той се връщаше, макар и не на същото място, за да погледа под друг ъгъл играта. Ендър бе прекалено дребничък, за да разгледа лостовете за управление и проследи как точно протича играта. Това обаче нямаше значение. Той улавяше движенията във въздуха. Начинът, по който играчът дълбаеше тунели в мрака, светлинни тунели, които вражеските кораби щяха да търсят и безжалостно да проследяват, докато не заловят кораба на играча. Играчът можеше да залага във въздуха капани — мини, плаващи бомби и примки, които принуждаваха вражеските кораби да повтарят нападенията си до безкрайност. Някои играчи бяха умни. Други бързо губеха.

Ендър обаче най-много харесваше едноличните двубои. Тогава единият играч трябваше да използва тунелите на другия и бързо ставаше ясно чия стратегия е най-добрата.

След около час играта започна да втръсва. Но Ендър бе вече научил как се играе правилно. Разбираше правилата, които следваше компютърът, и вече знаеше, че щом се научи да борави сръчно с лостовете, винаги би могъл да надхитри врага. Спираловидни движения, когато врагът реагира така, и лупинги, когато врагът реагира иначе. Залегни и изчакай до някой капан. После заложи седем капана и ги примами ето така. В цялата работа нямаше тръпка, трябваше просто да се играе, докато компютърът заработеше с такова бясно темпо, че никакви човешки рефлекси не можеха да му насмогнат. Това не беше забавно. Той искаше да играе с другите момчета. С момчетата, които бяха тренирани от компютъра така, че дори когато играеха един срещу друг, всеки се стараеше да се съревновава с компютъра. Да разсъждаваш като машина, а не като момче. Мога да ги бия, както си поискам.

— Искам да играя срещу теб — рече той на момчето, което тъкмо бе спечелило.

— Мили боже, какво е това? — попита момчето. — Бръмбар или бъгер?

— Нова партида джуджета — обади се друго момче.

— Ама то говори! Знаехте ли, че могат да говорят?

— Ясно — рече Ендър. — Страх те е да изиграем две от три.

— Да те бия — каза момчето — е все едно да се изпикая под душа.

— А няма да е и наполовината приятно — обади се друг.

— Аз съм Ендър Уигин.

— Слушай, тъпако. Ти си никой. Ясно ли ти е? Ти си никой! Разбра ли? Ти си никой, докато не пречукаш някого. Загряваш ли?

Жаргонът на по-големите момчета имаше свой собствен ритъм. Ендър го схвана доста бързо.

— Щом съм никой, защо тогава те е страх да изиграем две от три?

Сега вече и другите момчета започнаха да губят търпение.

— Виж му сметката на този нахакан хлапак и да приключим с въпроса.

И така Ендър зае мястото си зад непознатите лостове. Ръцете му бяха малки, но пък и устройството на лостовете бе достатъчно просто. Само след няколко минути той вече знаеше кой лост кое оръжие задейства. Лостът за движение бе стандартна метална топка. Първоначално рефлексите му бяха забавени. Другото момче, чието име все още не знаеше, бързо дръпна напред. Но Ендър проумя много тънкости и в края на играта вече се справяше доста добре.

— Доволен ли си, новобранецо?

— Две от три.

— Тук не играем две от три.

— Значи успя да ме победиш само защото хващам тези лостове за първи път — рече Ендър. — Ако не можеш да го направиш два пъти подред, значи изобщо не можеш да го направиш.

Отново започнаха да играят. Но този път Ендър бе достатъчно ловък и успя да направи няколко маневри, които момчето очевидно никога не бе виждало. Неговите заучени положения не успяха да се справят с тях. Ендър не победи лесно, но все пак победи.

По-големите момчета престанаха да се смеят и шегуват. Третата игра премина в пълна тишина. Ендър победи бързо и с висок резултат.

Когато играта свърши, едно от големите момчета каза:

— Крайно време е да сменят тази бракма. Ако я кара така, всеки мухльо ще може да й надвива.

Никакви поздравления. Ендър си тръгна сред мъртва тишина.

Не стигна далеч. Отмина малко, спря наблизо и започна да наблюдава как следващите играчи се опитват да използват онова, което им бе показал. Всеки мухльо ли? Ендър мислено се усмихна. Тези няма да ме забравят.

Стана му хубаво. Бе победил, и то срещу по-големите момчета. Може би не най-добрите от тях, но той вече не изпитваше тревожното чувство, че краката му не стигат дъното и че Военното училище може да не е лъжица за неговата уста. Трябваше само да наблюдава играта, да усвои тънкостите и тогава можеше да овладее системата и дори да й надвие.

Само дето цената на това изчакване и наблюдаване бе много висока. Защото, докато изчакваше и наблюдаваше, трябваше и да оцелява. Момчето, чиято ръка бе счупил, дебнеше за отмъщение. Той се казваше, Ендър бързо узна това, Бърнард. Изговаряше името си с френски акцент, тъй като французите, с дръзкия си сепаратизъм, настояваха общоприетият английски да се преподава само на деца, навършили четиригодишна възраст, когато у тях са вече заложени френските езикови модели. Акцентът правеше речта му екзотична и интересна, счупената му ръка го превърна в мъченик, а жестокостта му бе притегателна сила за всички, които обичаха чуждото страдание и болка.

Тихомълком обявиха Ендър за свой враг.

Дребни неща. Всеки път, когато излизаха и влизаха, ритаха леглото му. Блъскаха го, когато носеше подноса си с храна. Препъваха го по стълбите. Ендър бързо се научи да прибира всичко свое в шкафа си, както и да скача пъргаво на крака и да се улавя бързо при падане. „Maladroit“1 го бе нарекъл Бърнард веднъж и това име му остана.

Понякога Ендър много се ядосваше. При Бърнард обаче и дума не можеше да става за гняв. Той бе просто мъчител. Ендър се вбесяваше от сляпото подчинение на неговите привърженици. Те, разбира се, знаеха, че в отмъщението на Бърнард няма и капчица справедливост. Те, разбира се, знаеха, че в совалката той бе ударил пръв и че Ендър бе само отвърнал на насилието. Но макар и да знаеха, те се държаха така, все едно че нищо не знаят, а дори и да не знаеха, би трябвало да разберат по поведението на самия Бърнард, че той е змия.

Та нали в края на краищата Ендър не бе единствената му мишена? Бърнард май си създаваше цяло царство.

Ендър наблюдаваше отстрани как Бърнард създава йерархията в бандата си. Някои от момчетата му бяха необходими и той бурно ги ухажваше. Други охотно му слугуваха и правеха каквото им каже, макар че той се отнасяше с презрение към тях. Някои момчета обаче се дразнеха от господството на Бърнард.

Като човек, който наблюдава, Ендър знаеше кои негодуват срещу Бърнард. Шен бе дребничко, амбициозно и избухливо момче. Бърнард бе открил набързо това и бе започнал да го нарича Червея. „Защото е много дребен — бе обяснил Бърнард. — И защото се извива. Вижте само как си върти задника, като върви.“

Шен побесня, но това само накара другите да се смеят още по-гръмко.

— Вижте му задника! Ама наистина! Хей, Червей!

Ендър не каза нищо на Шен — щеше да стане очевидно, че и той организира своя банда. Той просто седна, уловил чина си с длани, като се стараеше да си придаде възможно най-прилежен вид.

Ендър изобщо не учеше. Той даваше нареждания на чина си да предава едно съобщение през интервали от трийсет секунди. Съобщението бе адресирано до всички и бе кратко, но съдържателно. Трудното бе да замаскира от кого идва съобщението, нещо, което учителите успяваха да постигнат. Под съобщенията, изпратени от всяко момче, се изписваше автоматично и името му. Ендър все още не бе проникнал в защитната система на учителите, така че не можеше да се представи за учител. Можеше обаче да изпрати съобщението от името на несъществуващ ученик, който по приумица нарече „Бог“.

Едва когато съобщението бе готово, той се опита да улови погледа на Шен. Като всички останали момчета той наблюдаваше Бърнард и неговите приближени, как се смеят и шегуват, присмивайки се на учителя по математика, който често спираше насред изречението и се оглеждаше, сякаш автобусът го бе оставил на друга спирка и той не знаеше къде се намира.

Шен обаче случайно се огледа. Ендър му кимна, посочи към чина си и се усмихна. Шен изглеждаше объркан. Ендър повдигна леко плота на чина си и пак му го посочи. Шен се пресегна към собствения си чин. И тогава Ендър изпрати съобщението. Шен веднага го прочете и гръмко се изсмя. Той погледна към Ендър, сякаш искаше да му каже: „Ти ли го измисли?“ Ендър сви рамене, с което казваше: „Не знам кой го изпрати, но със сигурност не съм аз.“

Шен отново се изсмя и някои от другите момчета, които не бяха близки с тайфата на Бърнард, извадиха чиновете си и погледнаха. На всеки трийсет секунди съобщението се появяваше на всеки чин, обикаляше бързо екрана и изчезваше. Момчетата вкупом се изсмяха.

— Какво има толкова смешно? — попита Бърнард и се огледа из стаята. Ендър се постара да запази сериозна физиономия, като се преструваше, че го е страх колкото и останалите. Шен, разбира се, се усмихваше още по-предизвикателно. Само след миг Бърнард нареди на най-близкото момче да извади един чин. Те прочетоха следното съобщение:

Бърнард пламна от гняв.

— Кой посмя! — изкрещя той.

— Бог — отвърна Шен.

— Съвсем сигурно е, че не си ти — рече Бърнард. — Мозъкът на един червей не стига за такова нещо.

Съобщението на Ендър спря да се появява след пет минути. След малко върху чина му се появи съобщение от Бърнард:

Ендър не вдигна поглед. Той всъщност се държеше така, сякаш не е видял съобщението. Бърнард просто иска да ме улови с гузна физиономия. Само че той не е напълно сигурен, че съм аз.

Разбира се, нямаше значение дали е сигурен, или не. Бърнард така или иначе щеше да го накаже, защото трябваше да си възвърне позицията на водач. Единственото нещо, което не можеше да понася, бе другите момчета да му се присмиват. Трябваше да се изясни кой е главатарят. Ето защо още същата сутрин Ендър бе съборен под душа. Едно от момчетата на Бърнард се престори, че се препъва в него, и успя да забие коляно в корема му. Ендър понесе мълчаливо удара. Що се отнасяше до явната война, той си запазваше ролята на наблюдател. Нищо нямаше да предприема.

Но в другата война, войната на чиновете, той бе вече заложил следващата си атака. Когато Ендър се върна от банята, Бърнард вилнееше, риташе леглата и крещеше на момчетата.

— Не съм го написал аз! Млъкнете!

По екраните на всички чинове непрекъснато обикаляше следното съобщение:

— Не съм писал това съобщение! — крещеше Бърнард. Виковете продължиха още малко и накрая Дап изникна на прага.

— Каква е тази врява? — попита той.

— Някой пише съобщения и ги изпраща от мое име — отвърна навъсено Бърнард.

— Какво съобщение?

— Не е важно какво съобщение!

— За мен е важно. — Дап извади най-близкия чин, който се случи чинът на момчето от леглото над Бърнард. Прочете съобщението, едва-едва се усмихна и върна чина.

— Интересно — рече той.

— Няма ли да издирите кой го е написал? — попита Бърнард.

— Аз знам кой е — отвърна Дап.

Да, помисли си Ендър. Тази защитна система бе прекалено уязвима. Направено е с цел да проникваме лесно в нея или в отделни нейни звена. Знаят, че съм аз.

— Кой е? — изкрещя Бърнард.

— На мен ли крещиш, войнико? — попита много тихичко Дап.

Настроението в помещението незабавно се промени. Най-близките приятели на Бърнард забравиха за гнева си, а другите — за едва сдържания си смях, и всички станаха сериозни. Началството се канеше да говори.

— Не, сър — отвърна Бърнард.

— На всички ви е известно, че системата автоматично изписва името на подателя.

— Не съм го написал аз! — извика Бърнард.

— Пак ли крещиш? — попита Дап.

— Вчера някой изпрати съобщение с подпис „Бог“ — рече Бърнард.

— Така ли? — каза Дап. — Не знаех, че и той е включен в системата. — Дап се обърна и излезе, а в помещението избухна смях.

Опитът на Бърнард да си възвърне властта се провали. Само неколцина останаха в тайфата му. Те обаче бяха най-злите. Ендър знаеше, че няма да му дадат мира. И все пак номерът със системата свърши добра работа. Крилцата на Бърнард бяха подрязани, а всички по-свестни момчета се освободиха от властта му. А най-хубавото от всичко бе, че Ендър успя да постигне това, без да го изпраща в болницата. И така бе много по-добре.

Сега той се залови със сериозна работа — трябваше да изработи защитна система за собствения си чин, тъй като вградената защита не бе надеждна. Щом в нея можеше да проникне едно шестгодишно момче, то тя бе играчка, а не сериозна защита. Поредната игра, която ни осигуряват учителите. А за тази игра много ме бива.

— Как успя да го направиш? — попита Шен на закуска.

Ендър спокойно си отбеляза, че за първи път новобранец от собствения му клас сяда при него по време на хранене.

— Кое? — попита той.

— Да изпратиш съобщение с измислено име. И с името на Бърнард! Това беше страхотно. Сега му казват Задникобройкара. Или само Бройкара за пред учителите, но всеки знае какво бройка.

— Горкият Бърнард — измърмори Ендър. — А той е толкова чувствителен.

— Я стига, Ендър. Ти си проникнал в системата. Как успя?

Ендър поклати глава и се усмихна.

— Благодаря ти, че ме мислиш за толкова умен. Аз само видях пръв съобщението, това е.

— Добре, добре, не е нужно да ми казваш — рече Шен. — И все пак беше страшно хубаво. — Те продължиха да се хранят мълчаливо. — Наистина ли си въртя задника, когато вървя?

— Неее — отвърна Ендър. — Съвсем мъничко. Просто не прави такива големи крачки, това е.

Шен кимна.

— Друг освен Бърнард едва ли би го забелязъл.

— Той е прасе — рече Шен.

Ендър сви рамене.

— В края на краищата прасетата не са чак толкова лоши.

Шен се засмя.

— Прав си. Не съм справедлив спрямо прасетата.

Те се засмяха заедно и към тях се присъединиха други двама новобранци. Изолацията на Ендър свърши. Войната тепърва започваше.