СМРАЧАВАНЕ

Тътенът на костените барабани отекваше между зъберите на Черната планина още от залез-слънце.

От голата скала, върху която палатката й стенеше, брулена от сухия вятър, принцеса Елена Галантиус цял следобед наблюдава как армията на демонския лорд се излива по планинските склонове подобно на абаносови вълни. А сега, когато слънцето отдавна се беше скрило зад хоризонта, огньовете във вражеския лагер мъждукаха по хълмовете и долината под тях като звездно одеяло.

Толкова много огньове – толкова много в сравнение с тези от нейната страна на долината.

Не се нуждаеше от елфическия си слух, за да чуе молитвите на човешката си армия, и гласните, и безмълвните. Тя самата също беше отправила няколко през последните часове, макар и да знаеше, че ще останат нечути.

Елена никога не се бе замисляла къде може да намери смъртта си – не й бе хрумвало, че може да е толкова надалеч от скалистите планини и зеления простор на Терасен, че тялото й може да остане неизгорено, да го разкъсат зверовете на демонския лорд.

Нямаше да има дори паметник, който да показва на света къде е загинала една принцеса на Терасен. Никой от тях не можеше да се надява на такъв.

– Трябва ти почивка – обади се дълбок мъжки глас откъм входа на палатката зад нея.

Елена надникна през рамо и разпуснатата й сребриста коса се провлачи със свистене по изящните кожени люспи на бронята й. Но тъмният поглед на Гавин вече беше съсредоточен върху двете армии под тях. Върху тясната черна обозначителна лента, която скоро щяха да прекосят.

Макар и да говореше за почивка, Гавин не беше съблякъл собствената си броня, влизайки в палатката им преди часове. Едва преди броени минути военачалниците му най-сетне я напуснаха с карти в ръцете и нито късче надежда в сърцата. Елена надуши страха им. Отчаянието им.

Стъпките на Гавин скърцаха едва доловимо по сухата, скалиста земя, почти беззвучни благодарение на дългогодишното му скитане из пустошта на Юга. Появата му прекъсна самотното й бдение и тя отново извърна поглед към безчетните вражески огньове.

– Армията на баща ти още има шанс – промълви дрезгаво той.

Празна надежда. Слухът й на безсмъртна бе доловил всяка дума от бурните многочасови дебати в палатката зад тях.

– Долината се превърна в смъртоносен капан – заяви Елена.

А тя ги беше довела тук.

Гавин не отвърна.

– На разсъмване – продължи Елена – цялата ще е окъпана в кръв.

Пълководецът до нея запази мълчание – което му се случваше толкова рядко. Във вдигнатите му очи нямаше нито искрица от обичайната му необуздана ярост, а рошавата му кестенява коса висеше на мазни кичури около лицето му. Елена не можеше да си спомни кога за последно се бяха къпали.

Гавин обърна към нея онзи проницателен поглед, който я беше съблякъл гола в мига, в който за пръв път го срещна в залата на баща си преди около година. Преди цяла вечност.

Колко различно време, различен свят, когато по земите им още царяха музика и светлина, когато магията не бе започнала да се пробужда в нарастващата сянка на Ераван и демонските му войници. Чудеше се колко ли щеше да издържи Оринт след касапницата тук, в Юга. Дали Ераван щеше първо да унищожи лъскавия планински дворец на баща й, или да опожари кралската библиотека – сърцето и познанията на цяла епоха. А после и народа й.

– Има време до разсъмване – рече Гавин със заседнала в гърлото буца. – Достатъчно за бягство.

– Ще ни разкъсат на парчета, преди да сме се изнизали през проходите...

– Не ние. Ти. – Светлината от огъня играеше по смуглото му лице и го караше да изглежда като изсечено от камък. – Само ти.

– Няма да изоставя хората си. – Тя докосна с пръсти неговите. – Нито пък теб.

Гавин не промени изражението си.

– Няма как да избегнем утрешния ден и кръвопролитията, които ще донесе. Чу какво каза вестоносецът; знам, че ни подслушваше. В Аниел е касапница. Съюзниците ни от Севера ги няма вече. Армията на баща ти още е твърде далеч. Всички ще умрем, преди слънцето да е изгряло.

– Все някой ден ще умрем.

– Не. – Гавин стисна ръката й. – Аз ще умра. Онези хора под нас също ще умрат. Или от меч, или от времето. Но ти... – Погледът му отскочи към островърхите й уши, наследство от баща й. – Ти може да живееш векове. Хилядолетия. Не изхвърляй безсмъртието си на боклука заради една обречена битка.

– Предпочитам да загина утре, отколкото да живея хиляда години като страхливка.

Гавин пак впери очи в долината. Във войската си, последната отбранителна линия срещу ордата на Ераван.

– Включи се в редиците на баща си – изграчи той – и продължи борбата оттам.

Тя преглътна сухо.

– Няма смисъл.

Гавин бавно извърна очи към нея. И след всичките тези месеци, след всичкото това време, Елена най-сетне призна:

– Силите на баща ми чезнат. Вече му остават само десетилетия до края. С всеки изминал ден светлината на Мала гасне в него все повече и повече. Не е способен да надвие Ераван.

Такива бяха последните думи на баща й, когато Елена потегляше на тази обречена мисия преди няколко месеца. Слънцето ми залязва, дъще. Направи всичко по силите си твоето да продължи да изгрява.

Лицето на Гавин пребледня.

– И чак сега ми го казваш?

– Казвам ти го, Гавин, защото и за мен няма надежда, независимо дали ще избягам тази нощ, или ще се бия утре. Континентът ще падне в ръцете на Ераван.

Гавин се обърна към десетките палатки върху скалата. Приятелите му.

Нейните приятели.

– Никой няма да се измъкне жив утре – пророни той.

Като долови как пресекват думите му и зърна тъжния блясък в очите му, Елена отново протегна ръка към неговата. Никога – нито веднъж за всичките им съвместни приключения, за всички ужаси, които бяха преживели заедно, не го беше виждала да плаче.

– Ераван ще завладее тази земя и всички останали и ще господства над тях, докато свят светува – прошепна Гавин.

Войниците в лагера под тях се раздвижиха. Чуха се шепот, ругатни, плач. Елена проследи с поглед източника на внезапния им ужас – чак до другия край на долината.

Огньовете в лагера на демонския лорд гаснеха един по един, сякаш пометени от гигантска черна ръка. Костените барабани забумтяха още по-силно.

Той беше пристигнал.

Самият Ераван бе дошъл да наблюдава последното сражение на армията на Гавин.

– Няма да чакат до зори – обяви той и посегна към ножницата с Дамарис.

Елена обаче хвана ръката му, усещайки твърдите й мускули като гранит под кожената му броня.

Ераван бе дошъл.

Може би боговете още ги слушаха. Може би огнената душа на майка й ги беше склонила.

Тя взе между дланите си грубото, обезумяло лице на Гавин – лицето, което с годините бе обикнала повече от всяко друго – и каза:

– Няма да спечелим тази битка. И няма да спечелим войната.

Тялото му потрепери, едва се сдържаше да не отиде при военачалниците си, но прояви уважението да я изслуша. И двамата се бяха научили да се почитат един друг по трудния начин.

Със свободната си ръка Елена вдигна пръстите му във въздуха помежду им. Суровата магия във вените й танцуваше, преминавайки от пламък във вода, от виеща се лоза в пращящ лед. Не представляваше бездънна бездна като тази на баща й, а гъвкава, жива дарба. Наследство от майка й.

– Няма да спечелим войната – повтори Елена, озарявайки лицето на Гавин с неопитомената си сила. – Но е възможно да я отложим още малко. Мога да прекося долината за час-два.

Тя сви ръцете си в юмруци и угаси магията.

Гавин сбърчи чело.

– Това е лудост, Елена. Самоубийство. Войниците му ще те заловят още преди да си проникнала в лагера им.

– Точно така. И тъй като вече е тук, ще ме отведат право при него. Ще се отнесат с мен като с ценен пленник, не като с враг, дошъл да го убие.

– Не – заповед и молба.

– Унищожа ли Ераван, зверовете му ще изпаднат в паника.

А това ще даде време на армията на баща ми да пристигне, да се обедини с остатъка от нашата и заедно да сразим вражеските легиони.

– Говориш за унищожението на Ераван така, сякаш е лесна задача. Той е валгски крал, Елена. Дори да те отведат при него, ще те подчини на волята си, преди да си направила каквото и да било.

Сърцето й се сви, но тя принуди думите да напуснат гърлото й.

– Затова... – Не можеше да укроти треперещите си устни. – Затова трябва да дойдеш с мен, вместо да се сражаваш с хората си.

Гавин просто впи недоумяващ поглед в нея.

– Защото си ми нужен... – По бузите й се търкулнаха сълзи. – Някой трябва да отвлече вниманието им. Да ми спечели достатъчно време, за да се промъкна през вътрешната му защита.

Както утрешната битка щеше да им спечели време.

Защото Ераван несъмнено щеше да нападне първо Гавин. Човешкият воин, който от толкова време бранеше расата си от Мрачния владетел, който се бореше срещу него, макар и никой друг да не дръзваше... Омразата на Ераван към човешкия принц можеше да се мери само с омразата му към баща и.

Гавин я гледа дълго време, сетне се пресегна да избърше сълзите й.

– Той не може да бъде убит, Елена. Чу какво прошепна оракулът на баща ти.

Тя кимна.

– Знам.

– И дори да успеем да го вкараме в капан, да го обезсилим... – Гавин обмисли думите й. – Знаеш, че така само прехвърляме войната на някой друг... на бъдещия владетел на тези земи.

– Тази война – подхвана тихо Елена – е само вторият ход в играта, започната още в древни времена отвъд морето.

– Но така я завещаваме на другиго, в случай че Ераван бъде освободен. А и няма да спасим войниците ни от утрешното клане.

– Ако не направим нещо, няма да има кой да наследи войната – парира го Елена. От очите на Гавин надникна съмнение. – Дори сега – настоя тя – магията ни отслабва, боговете ни изоставят. Бягат от нас. Нямаме елфически съюзници, освен онези в армията на баща ми. А и тяхната сила вехне, също като неговата. Но може би, когато дойде време за третия ход... може би участниците в недовършената ни игра ще са различни от нас. Може би в бъдещето елфите и човеците ще се бият рамо до рамо, преливащи от мощ. Може би ще намерят начин да сложат край на всичко това. Затова ние ще загубим тази битка, Гавин. – Повтори тя. – Призори приятелите ни ще загинат с мечове в ръка и докато вниманието на всички е насочено към бойното поле, ние ще обезсилим Ераван в името на Ерилея.

Той стисна устни, отворил широко сапфирените си очи.

– Никой не бива да научава – продължи тя с пресекващ глас. – Дори да успеем, никой не бива да научава какво сме сторили.

Колебанието издълба дълбоки бразди по лицето му. Тя стисна ръката му по-силно.

Никой, Гавин.

Агония превзе изражението му. Но той кимна.

Хванати за ръка, двамата отправиха погледи към мрака, обгърнал планинските склонове, над които ехтеше тътенът на костените барабани, сякаш гигантски чукове блъскаха по желязо. Скоро щяха да ги заглушат писъците на умиращи войници. Скоро кървави потоци щяха да насекат долината.

– В такъв случай трябва да тръгнем веднага – каза Гавин. Очите му отново се задържаха върху близките палатки. Без сбогуване. Без последни думи. – Ще прехвърля командването на Холдрен. Той ще знае какво да каже на останалите.

Елена кимна. Друго потвърждение не му трябваше и Гавин пусна ръката й, отправяйки се към най-близката до тяхната палатка, където най-скъпият му приятел и най-предан пълководец вероятно оползотворяваше последните си часове с новата си съпруга.

Елена отмести очи, преди широките рамене на Гавин да отворят тежките крила на входа, и отново плъзна поглед по огньовете, през долината и чак до мрака от другата й страна. Можеше да се закълне, че той също я наблюдава, че ушите й долавят стърженето на отровни нокти по хиляди точиларски камъни.

Тя вдигна взор към опушеното небе и димната пелена се разкъса за миг, за да й покаже звездната нощ.

Господарят на Севера просветна мимолетно. Навярно последният дар на Мала към тези земи – за тази епоха поне. А може би благодарствен подарък за Елена... и прощален.

Защото в името на Терасен, на Ерилея, Елена беше готова да навлезе във вечния мрак, дебнещ отвъд долината.

Тя изпрати последна молитва по една струя пушек от долината с надеждата неродените, далечни потомци на тази нощ, наследници на бремето, което щеше да обрече или спаси Ерилея, да й простят за онова, което предстоеше да направи.

Загрузка...