Империя от злато

45 Дара

Изумително бе, че макар и на четиринайсет века, Дара никога не се бе чувствал по-неудобно през живота си.

Болничната стая беше претъпкана, а въздухът — задушен и натежал от повече напрежение, отколкото можеше да се побере в една стая. Бяха хората, които никога не биха се събрали заедно, ако изгубилата съзнание жена в средата не ги обединяваше… и може би още по-важно, поддържаше мира между тях. Защото Дара подозираше, че двамата с кахтанския принц не се бяха сбили само защото се страхуваха от гнева на Нахри.

Ализейд избра точно този момент, за да погледне към него, осеяните му с жълти пръски очи бяха зловещи и неразгадаеми. Дара го изгледа яростно, скръстил ръце на гърдите си. Нямаше да си тръгне. Дори ако Разу, Картир и Джамшид го бяха дръпнали настрана и бяха изтъкнали, че да посети нахидската болница, където бе вилнял и посял смърт, в част на града, която бе сринал със земята, едва ли бе особено тактично.

Дара нямаше да помръдне от мястото си, докато Нахри не отвореше очи.

Акиса явно забеляза яростните погледи, които двамата мъже си разменяха, защото се наведе към Ализейд и прошепна нещо на гезирски, поглаждайки дръжката на ножа, който висеше на кръста й.

Суба обаче бе тази, която проговори:

— На ръба съм да изхвърля всички ви навън — предупреди ги шафитската лекарка, докато подаваше един студен компрес на Джамшид. — Не си мислете, че няма да го направя. — Тя хвърли по-мрачен поглед на Дара. — И не си мисли, че съм впечатлена от перченето ти. Пистолетът ми все още е у мен… знам как да те накарам да побегнеш.

Дара се наежи, Акиса се разсмя, а Зейнаб се изкашля силно, опитвайки се да прикрие смеха на своята приятелка.

— Акиса, защо не отидем да видим как е брат ми? — предложи принцесата, улавяйки другата жена за ръката.

Джамшид вдигна поглед.

— Кажи на Мунтадир, че после ще отида при него, за да проверя превръзката на окото му, и ако я е пипал, ще го сложа в източното отделение заедно с останалите деца, докато не се научи да прави каквото му е наредено.

— Ще му предам.

Кахтанската принцеса мина покрай Дара така, сякаш той бе непотребна прашинка боклук.

Акиса обаче поспря.

— Все още се надявам да те изкормя един ден — заяви с мила усмивка, преди да последва Зейнаб.

Дара изсумтя в отговор и Разу сложи ръка на рамото му. Тя и Елашия бяха застанали от двете му страни и Дара силно подозираше, че при първото по-рязко движение, което направеше, бързо щеше да открие точно каква магия притежаваха двете жени.

Всички други мисли обаче се изпариха от главата му, когато Нахри се раздвижи, мърморейки в съня си. Сърцето на Дара подскочи и Разу го стисна по-силно за рамото.

Суба коленичи до Нахри.

— Бану Нахида? — повика я тя тихичко. — Чуваш ли ме?

Нахри примига бавно, очевидно пропъждайки последните останки от съня. Тази гледка накара сърцето на Дара да се свие от болка, напомняйки му за утрините по време на пътуването им преди много години.

— Суба? — изхриптя тя. — Наистина ли си ти?

Лекарката се усмихна.

— Добре дошла обратно при нас, приятелко.

Нахри изглеждаше уморена и доста объркана.

— Съжалявам за главоболието ти. А един от вас… — Замаяните й черни очи обходиха стаята. — На един от вас толкова му се повдига, че не мога да се съсредоточа.

Шафитската жена, която не бяха представили на Дара, онази с крайно съмнителния вид, която бе размахвала пистолет до Ализейд, когато двамата изскочиха на покрива, след като Нахри припадна, се изчерви.

— Съжалявам. Взех някои доста лоши решения, докато празнувахме победата.

По лицето на Нахри пробяга бегла изненада.

— Значи, победихме? — попита с обтегнат глас.

— Победихме. — Джамшид дойде по-близо и поднесе чаша до устните й. — Пийни. Звучиш като пияна жаба.

Нахри се намръщи.

— Не ти върнах магията, за да ми се подиграваш. — Тя отпи глътка вода. — И като стана дума за вода, маридите…

— Са доволни — каза Ализейд. — Много доволни. И в този момент празнуват в езерото… или поне мисля, че празнуват. Доста странна тайфа са. — Гласът му омекна. — Ти успя, Нахри. Спаси града.

Дара видя как погледите им се срещнаха. Странните очи на принца грееха, по лицето на Нахри пробяга изражение, което Дара не можа да разчете, изместено след миг от малка, тъжна усмивка.

— А ти се върна — каза тя.

Имаше нещо толкова крехко и ранимо в гласа й, че Дара пристъпи напред, без да го е грижа колко враждебни погледи се насочиха към него на мига.

— Трябва да си почиваш — заяви. — Всички тези приказки ще те изтощят. — Давайки си внезапно сметка, че бе оповестил присъствието си само за да й каже какво да прави, за пореден път, Дара се изчерви. — Искам да кажа, ако искаш да си починеш. Изборът, разбира се, е твой — побърза да добави, допирайки върховете на пръстите си в почтителен жест.

Е, сега всички го зяпаха така, сякаш беше глупак.

Ала тогава крайчецът на устните на Нахри потръпна, извивайки се в нещо, което може би беше саркастична усмивка, и сърцето на Дара се преметна в гърдите му.

— Радвам се да видя, че си се променил — подхвърли Нахри сухо, докато сядаше, а после потръпна и изгледа чашата си накриво. Водата в нея бе започнала да кипи. — Ще ми трябва известно време, докато свикна с тази магия.

— Отива ти — меко каза Дара. — Магията. Печатът. Всичко това.

Нахри отново срещна погледа му. Този път изглеждаше по-несигурна.

— Благодаря.

По-добре несигурна, отколкото изпълнена с отвращение. Ала сега, когато беше будна, ужасните неща, които й беше наговорил, се завърнаха.

— Не е нужно да ми благодариш. Аз би трябвало да се хвърля в краката ти заради онова, което се случи на покрива. Заради лъжите и това, че прострелях…

Ализейд се обърна рязко към него и температурата на въздуха се понижи, лепкав студ се разля в стаята.

— Прострелям си я?

— Беше просто драскотина — излъга Нахри и сложи ръка върху китката на принца. — Аз се изцелявам бързо. А то подейства, Дара. Това е единственото, което има значение.

Ала вредата вече беше нанесена, напрежението в стаята бе такова, че Дара се почувства още повече не на място. Даде си сметка, че останалите вече се чувстват като у дома си — Физа и Елашия наместваха възглавниците на Нахри, Суба мереше пулса й, Джамшид държеше кипящата чаша. Затрупана с одеяла, Нахри все още докосваше китката на Ализейд.

Тя принадлежи на тях. А те — на нея. Дара наведе глава, усетил върху плещите си тежестта на своите векове и изборите, които беше правил.

— Няма да те обременявам повече. Просто исках да се уверя, че си добре — каза и се отправи към вратата.

— Дара?

Той погледна назад.

Нахри все още имаше предпазливо изражение, ала гласът й беше твърд:

— Радвам се, че спасих живота ти. Радвам се, че избра да останеш в този свят.

Дара отново допря ръце за благословия, намирайки убежище в традициите, докато се покланяше ниско.

— Нека огньовете горят ярко за теб, Бану Нахида.

Разу излезе заедно с него, затваряйки вратата зад тях.

— Нека те изпратя.

— Не ми трябва водач — изръмжа Дара, борейки се с болката в сърцето си. — Познавам този град по-добре от всички вас.

— Радвам се да видя, че духът ти е останал недокоснат, но мисли за това по-скоро като за „нека се уверим, че наистина ще си тръгне“. Ела.

Дара се намръщи, но я последва по тъмния коридор.

— Тя ще бъде ли добре тук?

— Разбира се. — Разу като че ли се изненада от въпроса. — Това е нейната болница. Хората тук я обичаха, преди да спаси града от Маниже и да им върне магията.

Образът на претъпканата стая се завърна пред очите му.

— Не си бях дал сметка какви корени е пуснала в Девабад. Семейството, което си е създала.

Не се сещаше за по-подходяща дума, с която да опише множеството препиращи се, разтревожени хора, които се бяха суетили около Нахри. Деви и джинове, и шафити. От всички племена. От различни вери.

Не бе знаел, че нещо подобно е възможно.

— Е, тя е очарователна — замечтано отбеляза Разу. — Господи, в един друг живот двете с нея щяхме да опразним половината зали за хазарт в стария Арши.

— И в кой век точно падна старият Арши?

— Един Създател знае. — Разу сви рамене. — Опитвам се да не мисля за отминаването на времето. Ще полудея, ако твърде често се сещам за стария си живот.

— На кого го казваш — измърмори Дара. — И все пак тук имаш свое място. Цел. Имаш живот, който си си създала и на който се радваш.

— Нима не мислиш, че би могъл да сториш същото?

— Не ми убягна това, че ме извеждаш по дългия път през задния вход.

Изражението на Разу помръкна.

— Реших, че ще е най-добре да не попаднем на… ами на когото и да било. Вярвам, че си се намирал под контрола на Маниже, когато нападна кварталите, но мнозина не го вярват. Смятат, че е прекалено удобно оправдание. Изпълнени са с гняв и скръб и искат да видят как наказват някого.

Естествено. От станалото в Ки-зи бяха минали четиринайсет века, а той все още бе известен като Бича. Колко века щяха да са му нужни, за да изкупи вината си за този нов ужас?

— Не биваше да идвам в болницата. — От осъзнаването на това му се повдигна. — Съжалявам. Не биваше да си принудена да ме водиш по този начин… Не искам омразата, която хората изпитват към мен, да тегне върху теб.

— О, вярвай ми, афшине, мога да се грижа за себе си.

Стигнаха до една задна врата, която извеждаше на улицата.

Все още беше ранна сутрин и навън нямаше много хора.

Което означаваше, че нищо не скриваше от очите му разрушението, което се простираше между болницата и майдана. Телата бяха отнесени, ала тъмни петна, разкъсани дрехи и изоставени обувки бележеха местата, където загиналите бяха срещнали смъртта си. Земята бе покрита със съдържанието на рухналите сгради — натрошени съдове, мръсни завивки и счупени играчки. Предметите на цял един живот, домове, помещавали поколения, бяха разрушени за миг.

От него. По-рано се бе заловил да измагьоса в един ъгъл палатки, където хората да се подслонят, преди буквално да го изгонят. Жертвите му не искаха неговата помощ.

И Дара не можеше да ги вини.

— Трябваше да се опълча на Маниже по-рано — горчиво каза той. — Създателю, един ден по-рано. Един час. Толкова много хора все още щяха да са живи.

— Афшине, ако търсиш опрощение, няма да го получиш от мен — отвърна Разу. — Не мисля обаче, че който и да било от нас си даваше сметка колко голямо бе падението й. И за хиляда години не бих повярвала, че е способна да убие други деви за кръвна магия, още по-малко пък да пороби своя афшин.

Това не е всичко, на което беше способна. С цялото си същество Дара знаеше, че благородниците не бяха единствените деви, загинали от ръката на Маниже. Тя беше убила собствения си брат. Историята, която му бе разказала… как Рустам искал да принесе в жертва своята новородена племенница… Би могъл да се обзаложи, че ролите са били разменени.

— Не мога дори да си представя как ще оправим всичко това — призна той.

— Малко по малко. Открила съм, че и най-невъзможните задачи не изглеждат толкова обезсърчаващи отвътре. Всички имаме своите силни страни, своята роля.

Дара направи физиономия.

— Предполагам.

— Афшине, може ли да те попитам нещо? — Той кимна и Разу продължи: — Обичаш ли я? Обичаш ли я наистина?

— Не казах, че можеш да ме попиташ това.

Ако се беше съмнявал дали чувствата му към Нахри ще преживеят всички техни предателства и битки, в мига, в който тя му се бе усмихнала от болничното си легло, Дара бе осъзнал, че е влюбен все така безпаметно.

— Да — отвърна след известно време. — Обичам я. Повече от живота. Не вярвам, че някога ще обичам друг по същия начин.

Разу му се усмихна тъжно.

— Тогава се постарай да последваш собствените си думи отпреди малко. Тя е млада и блестяща и въпреки всичко, което се случи, изглежда, че е успяла да опази душата си недокосната. — Усмивката й избледня. — Недей да ставаш нейният товар.

Картир се облегна на застланата с възглавници пейка и махна с отчаяно изражение към пръснатите по пода реликви.

— Няма ги. Всички вместилища, които съхранявахме на сигурно място.

Дара коленичи на пода и взе една от реликвите.

— Колко бяха?

— Трийсет и седем — отвърна Картир глухо. — И това са само онези от нашите архиви. Подозирам, че Маниже е дала на ифритите част от „предателите“, които арестува. Заплаши ни с това по време на разпита. Не исках да го повярвам, ала ето че изчезнаха хора и… — Той не довърши, изглеждаше ужасно стар. — Визареш пътува с мълниите. Досега може да ги е пръснал из целия свят и няма как да ги проследим.

Дара продължаваше да събира реликвите. Не му се струваше редно да се търкалят по пода. И все пак напълно бе възможно джиновете и девите, на които те принадлежаха, вече да се намират в много по-лошо състояние, пробудени, за да робуват на нови господари след мрачното спокойствие на Храма. Спомените му за ужасния, смазващ контрол на Маниже се завърнаха, спомни си начина, по който бе принуден да надава безсилен вой в главата си, докато устата му издаваше заповеди за разруха, а ръцете му посичаха невинни.

Олюля се, както бе коленичил, и протегна ръка, за да се подпре на пейката. Никой не биваше да преживява това.

— Ако не може да бъдат проследени, как изобщо са били намерени вместилищата?

Картир въздъхна.

— Късмет. Понякога самите ифрити ги връщат. Случва се обикновено когато жертвата е особено травматизирана, така че да ни сплашат още повече. Но най-вече късмет. Някой пътуващ джин дочува мълва за странно могъщ човек или събитие, което може би има магически корени. То е като да търсиш точно определена песъчинка на плажа.

Създателят да ни е на помощ. Тук като че ли бе нужно много повече от късмет… звучеше като невъзможна задача.

Дара сложи реликвите, които беше събрал, настрана и се присъедини към Картир на пейката.

— Все още не мога да повярвам, че ги е дала на Визареш.

— Тя изби десетки невинни хора за кръвна магия и те принуди да унищожиш една пета от града. Според мен не би било трудно да повярваш, че е способна да причини и по-ужасни неща на жертви, които не са в състояние да протестират. — Картир потърка челото си. Като никога главата му не беше покрита. — Не преставам да се питам дали бих могъл да променя нещата. Познавам Маниже от самото й раждане, гледах я как расте. Гледах как я смазват — добави той по-меко. — Провалих се пред нея. Би трябвало да й бъда по-добър съветник.

— Тя не се нуждаеше от съветите ти, приятелю. Нуждаеше се от различен свят.

Защото каквото и да беше сторила Маниже, част от Дара щеше да скърби за нея по начин, по който подозираше, че няма да скърби никой друг, нито дори Джамшид. Дара се бе намирал в нейното положение — видял бе как убиват близките му и смазват хората му — и бе вярвал, наистина бе вярвал, че каузата им си струва и най-голямото кръвопролитие.

Не я беше излъгал на покрива, дори когато изопачаваше думите, за да сграбчи свободата си. Наистина бе разбирал Маниже. Искал бе тя да получи мир.

Надяваше се, че където и да бе сега, го бе открила.

— Различен свят — повтори Картир тихо. — Моля се да успеем да го създадем. Най-малкото имам вяра, че Бану Нахри и Бага Джамшид ще бъдат по-добри.

— Мислиш ли, че Нахри ще седне на престола заедно с Мунтадир?

Духовникът се разсмя.

— Двамата вече се разведоха. Когато посетих Бану Нахида в болницата тази сутрин, ги заварих да пият чай над горящите останки от брачния им договор. Никога не съм ги виждал по-щастливи заедно. Когато я попитах за престола, тя ми отговори, че предпочита да се занимава с повръщащи пациенти, отколкото „да седя в един натруфен стол, който на драго сърце бих продала, и да слушам безполезни петиции“.

— Звучи съвсем в неин стил.

— Не бих могъл да кажа, че я виня. Има си предостатъчно работа в болницата и тя като че ли наистина й харесва. Освен това ми каза, че двамата с Ализейд обсъждат възможността за споделяне на властта с останалите племена и шафитите. Комисии и репарации, и всякакви такива модерни неща.

Споделяне на властта. Въпреки всичко Дара настръхна при тази мисъл. Нахри бе долетяла в Девабад на гърба на едно шеду и бе впрегнала магия като самата Анахид, за да спаси града, изглеждала бе като богиня, докато го излекуваше с едно щракване на пръсти. Толкова лесно можеше да си я представи върху великолепния трон с шедуто, облечена в разкошни церемониални одежди. Именно това заслужаваше, това беше единствената съдба, достойна за нейното величие.

Ала тя не го иска. И именно това заслужава.

— Не мога да си представя как действа това — отбеляза той.

— Новото управление? Аз също. Но нека му дадем време.

Дара не можа да сдържи усмивката си. Той може и да изглеждаше по-младият от двамата, ала беше с цяло хилядолетие по-стар от свещеника и твърде добре знаеше какво „време“ бе нужно за подобна промяна.

— Разбира се.

— Макар че, като стана дума за време… — Картир се изправи с усилие на крака, подпирайки се тежко на бастуна си. Очевидно бе, че затворничеството му си бе казало думата. — Нашият Бага Нахид ни очаква.

Джамшид бе пожелал заупокойният ритуал на майка му да се състои в тесен кръг, така че Дара сам бе издигнал погребалната клада, а Картир бе прочел молитвите. Гледал бе мълчаливо как Джамшид пали савана с огън, измагьосан от ръцете му, как Картир се покланя за последно на Бану Маниже и си тръгва безмълвно.

— Искаш ли и аз да си отида? — попитал бе Дара.

Джамшид не бе откъснал поглед от горящата клада, чиито пламъци се отразяваха в безизразния му поглед.

— Не. До нея трябва да има някой, който я е познавал.

Така че Дара бе останал заедно с младия мъж, чийто живот беше преобърнал с краката нагоре, скърбящ за една жена, която отчаяно му се искаше да бе успял да спаси от нея самата.

След известно време Джамшид проговори отново:

— Имаше ли нещо добро у нея?

— Да — отвърна Дара откровено. — Тя беше невероятна лечителка и дълбоко я беше грижа за първите й последователи. Обичаше баща ти. Искрено вярвам, че искаше нещо по-добро за своите хора и своя град. Ала по пътя се изгуби. — Дара го погледна. — И те обичаше.

— Не ме познаваше.

— Ти беше неин син. Тя те обичаше.

Погледът на Джамшид не трепна.

— Ще ми се да бях имал повече време с нея. Толкова много имах да кажа. На нея, на баща ми. Десетки обвинения и въпроси. Толкова съм ядосан и все пак съм съкрушен. А сега, понеже не искам да обременявам хората, които обичам, като скърбя за убийците, които съсипаха живота им… нямам с кого да говоря, освен с теб.

Леко жегнат, Дара го потупа — насърчително, както се надяваше — по рамото.

— Всичко е наред. Длъжник съм ти. За всички онези стрели в гърба.

— Беше неописуемо удовлетворяващо да те прострелям.

— Радвам се, че намирам все нови и нови начини да служа на Нахидите — меко каза Дара. — Все още си много надарен с лъка.

Джамшид потрепери.

— Никога вече не искам да докосвам лък. Не и след кръвта, която родителите ми проляха. Дори не съм сигурен дали искам да ме наричат „Бага Нахид“. Подобна отговорност… — В гласа му се прокрадна страх. — Ами ако се проваля?

От него ще излезе добър лидер. От него и от Нахри. Все още замаян от всичко станало, Джамшид не можеше да осъзнае това, но Дара можеше.

Усети, че го завладява странно усещане, и му беше нужен миг, докато разбере, че е умиротворение. Като се имаше предвид състоянието на града, навярно не би трябвало да изпитва подобно спокойствие, и все пак беше така. Хората му се намираха в добри ръце. Способни, състрадателни ръце. Каква ирония — след като Нахидите в продължение на векове се бяха борили да си възвърнат престола, двамата най-достойни за него бяха достатъчно мъдри, за да не го искат.

— Ами ти? — попита Джамшид и го погледна за пръв път. — Няма да те лъжа. Не можех да си представя начин да си върнем Девабад, а ти да останеш жив.

— Благодаря ти за откровеността — отвърна Дара, преглъщайки сарказма си. Всички ясно даваха да се разбере какво мислят за това, че самият той не се намира върху погребална клада. Той въздъхна. — Не знам какво ще правя сега.

Джамшид все още го гледаше.

— Чух какво си казахте с Нахри, след като тя ти спаси живота. Ти… наистина ли си видял какво има отвъд?

Закачливата усмивка на Тамима и тихата кедрова горичка с изтъкана от майка му черга. Не беше сигурен, че това е място, което би трябвало да бъде видяно и споделено с този свят.

Поколеба се, а после отговори:

— Ако онова, което видях, е вярно, то означава, че има покой и за най-лошите сред нас. Отдих за онези, които не го заслужават. Беше красиво. И издаваше милост, каквато този свят не заслужава.

Джамшид потрепери.

— Чудя се дали един ден родителите ми ще могат да го видят. — Той погледна към тлеещата клада и отново се обърна към Дара. — Не беше ли изкушен?

— Ужасно много.

— Тогава защо не остана?

Защото не го бях заслужил.

Думите, изскочили в главата му с почти стряскаща яснота, го накараха да се сепне. Раздиран от болка, убил току-що Маниже… когато Нахри се появи пред него, огнено ярка с печата на Сулейман, сияещ върху слепоочието й, тя сякаш бе пратеница на Рая, от чиято присъда Дара се страхуваше. И когато го попита какво иска… смъртта, за която копнееше и се молеше…

Не я беше заслужил. Още не.

Ала това откровение бе донесло със себе си яснота. Бавното назряване на решение, което поглеждайки назад сега, му се струваше почти очевидно.

Дара срещна погледа на Джамшид.

— Защото все още има нещо, което трябва да направя.

От четиресет и двамата воини, които Дара бе довел в Девабад, бяха останали само осем. Още една загуба, вината за която Дара щеше да изкупи. Докато оглеждаше изпитите, покрити с белези лица на малката си групичка воини, той още по-ясно осъзна кой липсва. Лоялният Мардонийе, който бе паднал пръв, защитавайки Бану Маниже, и Бахрам, с когото Дара бе разговарял за последен път, когато изчервеният млад мъж се бе опитвал да си открадне няколко мига насаме с Иртемиз. Гуштап, който винаги се усмихваше широко, и Лале — една от най-тихите, — която очевидно бе екзекутирана от Маниже, когато бе открито, че е помогнала на неколцина от възрастните благородници да избягат от арената.

Те всички бяха толкова млади. Толкова многообещаващи и изпълнени с живот.

Сега изглеждаха прекършени, отчаяние се четеше в увисналите им рамене и гневно стиснатите устни. Дара познаваше това чувство… същата тъга и неприязън, които някога бяха тласкали и него.

Така че сега щеше да направи всичко по силите си, за да се увери, че то няма да ги довърши. Беше намерил тихо кътче в градината на Храма, където да се срещнат — горичка от сенчести дървета, заобиколена от грижливо поддържани розови храсти. Не бяха напълно скрити (някое любопитно лице надникваше от време на време, а до ушите им достигаха гласовете на поклонници), но Дара подозираше, че видът им е достатъчно плашещ, за да прогони всякакви натрапници.

Воините му не го прекъснаха, докато говореше — бяха твърде добре обучени. Нямаше как обаче да не забележи нарастващия ужас и изумлението по лицата им, докато описваше стореното от Маниже — от това, че бе екзекутирала деви за кръвна магия и го бе поробила, до това, че бе позволила на ифритите да плячкосат вместилищата от храма и бе измагьосала разрушителното нападение над палата, което бе убило толкова джинове, колкото и деви.

Когато приключи, се възцари тишина. Иртемиз бе толкова пребледняла, че почти му се прииска да провери пулса й.

— Но… но ние следвахме заповедите й — отвърна най-сетне Пироз. — Тя каза, че всички онези хора са виновни. Афшине, тя ме накара да откъсна родители от децата им.

— Знам — каза Дара. — И толкова много съжалявам, че не можах да я спра по-рано. Бях отговорен за вас, а не можах да видя в какво се бе превърнала тя, докато не стана твърде късно. Не можах да ви науча как да го видите. — Той преглътна с усилие. — Твърде дълго вярвах, че единствената ми роля е да се подчинявам. Да науча и вас как да се подчинявате. Грешах.

— Но тя беше Нахида — възрази Иртемиз. — Една от онези, които Сулейман е благословил. Вършеше чудеса!

— Вършеше магия — поправи я Дара. — Нямаше нищо чудотворно в начина, по който уби гезирците и ме съживи под нейна власт.

— Това са глупости. — Ношрад, воинът, когото Маниже бе поставила на неговото място в двора, скочи на крака. — Вече се носеха слухове, че си започнал да се отклоняваш от правия път. Колко удобно, че Бану Маниже се оказа покварена точно сега, когато Нахидата, която всички знаят, че искаш наистина, се завърна. — Лицето му се разкриви от ярост. — Ти я уби. Собствената ти Бану Нахида. Ако в този град бе останала някаква почтеност, щеше да увиснеш от стените на Храма. — Той се изплю в краката на Дара. — Приключих с този разговор.

Иртемиз, която изглеждаше разстроена, отвори уста, но Дара поклати глава.

— Нека си върви.

Ношрад нямаше да бъде единственият разгневен дев. Поддръжниците на Маниже бяха започнали да намаляват, но все още й бяха останали достатъчно истински последователи, деви, които бяха във възторг от това да видят как племето им се издига и на които никак нямаше да се понравят идеите на Нахри за „споделяне на властта“. Да се оправят с тях, щеше да бъде една от първите задачи на хората, които се канеха да съградят града наново.

Дара обаче нямаше да бъде един от тях.

— Чуйте ме — продължи той и ги изгледа един по един. — Защото искам да ви науча на един последен урок, който ми се иска да ми бяха преподали и на мен. Има време за битки и вие всички сте безстрашни воини, ученици, с които истински се гордея. Има обаче и време, в което трябва да свалите оръжие и да сключите мир. Време, в което да осъзнаете, че е започнала различна битка и тя може би ще се окаже още по-трудна. Може да бъдете принудени да се биете с думи и с вярванията си. Ала тя си заслужава. Животът ви си заслужава. Не допускайте да бъдете превърнати в пушечно месо от онези, които никога няма да бъдат на бойното поле. Направете нещо от себе си. Намерете щастие, а ако не можете да го откриете тук, започнете начисто някъде в Девастана.

Иртемиз бе тази, която проговори.

— Те ще искат да ни накажат, тези нови властници. Да не мислиш, че Мунтадир ал Кахтани е забравил войниците, които го държаха, докато Маниже му извади окото?

— Аз ще поема вината вместо вас. Вместо всички вас. Вече говорих с Бага Джамшид и Картир. Ще бъдете в безопасност.

— Но тогава те ще мразят теб.

— Те винаги са ме мразили. Аз се храня с омразата на джиновете. — Дара се усмихна. — А сега вървете. Денят е прекрасен, а толкова много трябва да се съгради наново. Не си губете времето, като слушате проповедите на един старец.

Подчиниха се на последната му заповед с видима неохота, но все пак си тръгнаха. Дара гледаше как се отдалечават със свито сърце. Въпреки всичко, беше открил приятелство сред своите воини. Да ги обучава, го беше спасило, дало му бе цел през мрачните първи години, след като го бяха съживили, когато се побъркваше от страх за Нахри. Обичаше ги.

Ужасно щяха да му липсват.

Затвори очи, попивайки бъбренето на дивастийски и миризмата на огнените олтари. Искаше да запомни това място, да го отпечата върху душата си.

— Какво искаше да кажеш с това „последен урок“?

Дара отвори очи. Иртемиз се бе върнала и тъмните й очи бяха пълни с тревога. Естествено, че не се бе подчинила. В известен смисъл беше разчитал на това.

Дара улови ръката й.

— Приятелко моя, ще трябва да те помоля за услуга.

46 Нахри

Нахри прокара длани по счупената ръка на малкото момиченце, притъпявайки нервните му окончания, преди да счупи наново парчетата, които бяха зараснали неправилно, и да им заповяда да заздравеят.

Гезирското момиче я гледаше с огромни сиви очи.

— Това е страхотно — възторгна се то, а после погледна към баща си. — Абба, виж!

Баща му беше лекичко позеленял.

— Виждам. — Той се обърна към Нахри. — И след това ще бъде добре?

— Стига само да си почива няколко дни. — Нахри намигна на момичето. — Много си смела. Ако след десет години все още мислиш, че това е страхотно, ела да ме потърсиш и може би ще те взема за ученичка.

— Би било невероятно!

Нахри подръпна една от плитките на момиченцето.

— Ще ида да видя дали не можем да ти намерим няколко превръзки, с които да се упражняваш вкъщи.

Нахри излезе от стаята за прегледи и начаса застана нащрек. Беше достатъчно бърза, за да не бъде стъпкана от тълпата в коридора отвън, но се размина на косъм. „Натоварена“ бе меко казано, когато ставаше дума за болницата. С ранените войници, обикновените граждани, пострадали при разрушението в града, и нормалните магически заболявания, нелекувани в продължение на седмици, мястото се пръскаше по шевовете. Суба бе повикала всички, които притежаваха и най-бегли медицински познания, а Джамшид получаваше ускорен курс по нахидско лечение на място.

Ала дори така, беше истински хаос. Нахри почти не спеше, почти не се хранеше.

Не я беше грижа. Болницата бе единственото място, където искаше да бъде. Работата може и да беше изтощителна, но това бе всичко, което се очакваше от нея. Не трябваше да мисли за политика, нито за онова, което се бе случило по време на жестоката последна битка с жената, която бе смятала за своя майка. Не беше нужно да има чувства. Единственото, което искаше, бе да лекува. Пациентите й толкова отчаяно се нуждаеха от нея, че дори само да помисли за нещо друго, би било себично.

Тя се отправи към аптеката. На двора Елашия се занимаваше с групичка деца, след като се бе нагърбила с грижите за децата на работещите в болницата и пациентите. Малчуганите бяха пъстроцветно петно, смееха се, докато си играеха с боички, пищейки от удоволствие, когато Елашия накараше рисунките им да се съживят в завъртулки от морски чудовища и летящи котки.

Нахри отвори вратата на аптеката и бе посрещната от ругатня.

— Окото на Сулейман — възмущаваше се Джамшид. — Не се предполага да станеш жълто! Защо непрекъснато ставаш жълто?

— Проблем? — попита Нахри.

— Да — отвърна Суба от другия край на стаята, където съвсем в свой стил хранеше дъщеря си, докато преглеждаше списъка с инвентара им. — Нетърпеливият ти чирак очевидно смята, че „нарязан на парчета“ и „накълцан на ситно“ са взаимозаменяеми.

Тя изгледа кипящата и действително много жълта отвара, която заплашваше да прелее от стъкленицата, която Джамшид държеше толкова далече от себе си, колкото му беше възможно.

— Кожа на захак — каза Суба пренебрежително. — Знаеш ли какво няма своя собствена агресивна воля? Човешките съставки.

— И ние непрекъснато се прекланяме пред твоето превъзходство — отвърна Нахри, докосвайки сърцето си.

— Не мисля, че през живота си си се покланяла доброволно на когото и да било — отвърна Суба. — Особено пък както се перчиш с новите си сили. Няма никаква нужда да лекуваш кости от другия край на стаята. Несъмнено би било също толкова ефективно, ако седиш до леглото.

— Така е по-експедитивно.

— По дяволите! — Джамшид пусна стъкленицата в метална купа. — Сега дори купата е жълта.

Нахри се приближи до него и премести табличката със съставки.

— Защо аз не поработя малко върху отварите, а ти можеш да отидеш на обиколка из хирургичното крило, за да видиш дали има спешни случаи?

Облекчение се разля по лицето на Джамшид.

— Казвал ли съм ти, че си най-добрата сестра на света?

Доброто настроение на Нахри помръкна леко.

— Всъщност братовчедка.

— Сестра — настоя той. — Не ме е грижа какво казва кръвта.

Джамшид я целуна по върха на главата и излезе.

Суба въздъхна и остави перото върху листовете пред себе си.

— Свършва ни… ами… всичко. Корабите на Ализейд донесоха колкото билки и припаси можаха, но все така трябва да измислим начин да се сдобием с още, и то скоро.

— Ще го направим. — Нахри я изгледа за миг. Суба сякаш беше остаряла с пет години, бръчки на тревога се бяха врязали около очите й, в косата й имаше сребърни кичури. — Кога за последно си беше вкъщи, за да поспиш?

— Преди Навастем.

Нахри седна насреща й.

— Веднъж една мъдра жена ме предупреди, че няма да съм в състояние да помагам на пациентите си, ако съм преуморена.

— Онази жена нямаше представа какво е да ръководиш болница по време на война.

Суба разтърка очи и намести дъщеричката си в скута си.

— Защо не ме оставиш да подържа Мандра за малко?

Лекарката я изгледа скептично.

— Да не би да имаш опит с бебетата?

— Надарена съм с безброй таланти.

Нахри подпря Мандра на рамото си и разтърка гръбчето й. Малкото телце беше топло, а меката му тежест — неочаквано приятна.

— Да не си посмяла да направиш някой нахидски трик, за да я накараш да се оригне — предупреди я Суба и като се изправи, разкърши врата си.

— Никога. — Нахри замълча за миг. — Съжалявам, между другото. Задето те оставих тук съвсем сама.

— Не бях останала с впечатлението, че да изчезнеш магически през езерото е било съзнателен избор.

— Не, вероятно не. И все пак е трудно да не се чувствам виновна.

— Ти се върна. Помогна нещата да бъдат оправени. Макар че, след като си говорим откровено, имам въпрос. Чух слуховете за това какво ти е казала Маниже за родителите ти. Вярно ли е?

Въпросът не я изненада. Нахри знаеше, че има такъв слух… и го оставяше да се носи, възползвайки се от възможността да обяви човешкото си потекло.

— Доколкото знам, да.

— Значи, си шафит. — Суба се взря в нея. — Знаеше ли?

Нахри бе по-малко подготвена за този въпрос. Нямаше обаче да излъже, не и Суба.

— Да. Не знаех истината за родителите ми. Действително вярвах, че съм дъщеря на Маниже. Но Гасан още преди години ми каза, че съм шафит, и аз му повярвах.

Изражението на Суба беше неразгадаемо. Не сърдито, не съдещо. Просто изчакващо.

— Защо не ми каза?

— Защото се страхувах. — Не беше храбро, но беше истината. — На никого не казах. Не мислех, че бих могла. Ужасно се боях, че девите ще се обърнат против мен и Гасан ще го използва, за да ме унищожи.

— Разбирам.

Нов вид вина се надигна у Нахри, този път — примесена със срам. Беше водила труден живот в Девабад под управлението на Гасан, ала не беше шафитски живот. Беше се възползвала от привилегията си на предполагаема чистокръвна, за да оцелее, и знаеше, че това бе нещо, за което ще трябва да отговаря.

— Мразите ли ме?

— Задето си опазила живота си в един чуждоземен, враждебен магически град? Не. Освен това не говоря от името на всички шафити. Никой не го прави. Трябва обаче да поправиш това, Нахри. Не ни оставяй отново да се борим сами. Това би било много по-полезно от всяко извинение.

— Няма — обеща Нахри. — Заклевам се… ау! — изписка тя, когато Чандра сграбчи шепа от косата й. — Ти да не си екзекуторът на майка си?

На вратата се почука и Разу надникна вътре.

— Имаш ли нужда да бъдеш спасена, Бану Нахри?

— Да. Те имат числено надмощие.

— Изобщо не се съмнявам. — После обаче тонът на Разу стана сериозен. — Може ли да поговорим за малко насаме?

Суба вече вземаше дъщеря си обратно, разплитайки умело косата на Нахри от пръстчетата й.

— По-късно ще поговорим още.

Разу запази мълчание, докато шафитската лекарка не си тръгна, а после пристъпи в аптеката.

— Как се чувстваш? Наистина?

Нахри успя да се усмихне.

— Изтощена съм и бих искала никога вече да не изпитвам чувства, но иначе съм добре.

Другата жена сложи ръка на рамото й.

— Не можеше да не дочуя част от разговора ви, докато се приближавах. Съжалявам… признавам си, че подозирах, че е възможно да си дъщеря на Рустам. Когато се срещнахме за пръв път, почувствах следа от връзката, която имах с него. Никога не съм имала нещо такова с Маниже и то ме накара да се зачудя.

— И той ли беше същият като нея?

Нахри не можа да скрие страха в гласа си.

Разу протегна ръка и отметна една от къдриците, които Чандра бе разрошила, от очите на Нахри.

— Не. Рустам никога не е притежавал амбицията на сестра си, нито нейния мрак. Беше много мил и много умел, ала Кахтаните го бяха прекършили много отдавна и мисля, че той просто се опитваше да оцелее. — Тя махна към градината отвъд вратата на аптеката. — Би се влюбил в това място. Невероятно го биваше с растенията и лекарствата. Когато седеше навън, цветя и лиани плъзваха по него, сякаш му бяха домашни любимци.

— И с мен се случва понякога — осъзна Нахри и в гърдите й се надигна нова скръб. — Господи, има толкова много неща, които никога няма да науча.

Разу я прегърна.

— Ще ти помогна да събереш каквото можеш. Имам моите истории, а съм сигурна, че не съм само аз. Рустам нямаше много довереници, но се радваше на симпатиите на мнозина.

Нахри опита да се усмихне. Ала истината бе, че не за баща си искаше да научи повече. Отчаяно копнееше да знае коя е била майка й. Да попълни празните места в ума и паметта си, зейнали още повече след жестокото признание на Маниже. Искаше да научи за египтянката, която бе дошла в Девабад и бе пресякла пътя на един Бага Нахид. Жената, която бе рискувала живота си и гнева на Маниже, за да се върне в своята родина и да сключи пакт със самия повелител на Нил.

Разу я пусна.

— Не дойдох обаче, за да си говорим за Рустам. Нося съобщение. — Ярките й зелени очи срещнаха тези на Нахри. — Афшинът би искал да те види.

Въпреки че години наред бе живяла в Девабад, Нахри рядко бе посещавала горите в другия край на острова. С изключение на добре охраняваните ферми на девите, останалата част от земите бяха покрити с необуздана, дива растителност. Естествено, говореше се, че мястото е обитавано от духове. Че поляните със стигащи до кръста диви цветя и непроходимите гори са пълни с духовете на нещастно влюбени и на стенещи ловци, с изгубените души на онези, които бяха предпочели да избягат в гората и да отнемат собствения си живот пред това да се предадат на войските на Зейди ал Кахтани.

Нахри не бе сигурна, че го вярва, но беше забележително колко бързо утихнаха звуците на града, когато двете с Разу прекрачиха през прастарата врата от кедрово дърво, която разделяше Квартала на девите от гората. Добре утъпкан път минаваше през скалистата земя и отвеждаше в тунел от зеленина, но иначе природата бе съвсем дива: лиани пълзяха по месинговите стени, а гората беше толкова гъста, че дълбините й тънеха в мрак. Планините отвъд, някога така далечни, сега се извисяваха съвсем близки, приютили в сърцето си острова на Девабад.

— Дара иска да се срещне с мен тук? — попита Нахри.

— Да.

Нахри и Разу подскочиха при гласа на афшина, появил се внезапно на пътя зад тях, сякаш през цялото време бе стоял там.

— Простете ми — каза той, очевидно забелязал израженията им. — Не исках да ви стресна.

Нахри настръхна. Това беше едновременно онзи Дара, когото познаваше (подчертано старовремският му акцент и извинението му, в което нямаше и следа от разкаяние), и непознатият Дара — вражеският генерал, когото едва допреди няколко дни бе възнамерявала да убие. Макар че беше заздравяло, рамото изведнъж я заболя — сянка на раната, оставена от стрелата му.

— Няма нищо.

Нахри чу студените нотки в гласа си, усети разстоянието, което вече се опитваше да постави между тях, тялото й се предпазваше от бъдеща болка.

Разу я докосна по китката.

— Искаш ли да остана? — попита тя на тохаристански.

— Не, добре съм — настоя Нахри, макар изобщо да не се чувстваше така.

Разу отправи на Дара поглед, пълен със свирепо предупреждение, и си тръгна. В мига, в който тя си отиде, напрежението в гората стана осезаемо. Беше същата стена, която се бе издигнала между тях в болницата — Нахри просто не знаеше какво да изпитва към мъжа насреща си.

Вгледа се в него, без да пропусне да забележи, че той прави същото. Беше сменил великолепната униформа, която носеше като роб на Маниже, с простичка среднощно черна връхна дреха, която му стигаше до коленете, и широк панталон, напъхан в прашни ботуши. Главата му не беше покрита, черните му къдрици падаха свободно около раменете му.

И все пак в него имаше нещо така чуждо. Усещане за различност, което Нахри бе забелязала на покрива, но за което не бе могла да се замисли, докато бе заета да възстанови магията и да премести целия остров.

— Не си белязан от проклятието — каза тя, осъзнавайки го на глас. — Проклятието на Сулейман, имам предвид.

Изражение, което Нахри не бе в състояние да разчете, пробяга по лицето му.

— Не, предполагам, че не съм. Чувствам се възстановен до онова, което бях, когато Маниже ме възкреси в пустинята. — Той вдигна ръка и тя се промени за миг. Кожата му стана огнена, хищни нокти увенчаха пръстите му, преди отново да приеме предишните си очертания. — Истински дев, каквито сме били някога.

— Със сили, които Сулейман сметнал за прекалено опасни, за да бъдат оставени неозаптени — добави Нахри. — И държа да отбележа, че съм съгласна.

— Значи, добре е, че именно ти носиш пръстена му сега. — Дара се приближи и изумрудените му очи се плъзнаха по лицето й. — Как се чувстваш?

Сякаш отново ме пронизва ледена кама.

— Добре — излъга тя. — Могъща. — Това не беше лъжа. — Способна да се разправя с един дев такъв, каквито са били първите деви.

Дара примига изненадано, а крайчецът на устата му се изви в съвсем бегла усмивка.

— Шест години в Девабад, а езикът ти е също толкова остър, колкото когато те открих в едно гробище в Кайро.

Сърцето на Нахри се качи в гърлото й.

— Ти беше най-невъзможното, най-вбесяващото създание, което бях срещала някога. Заслужаваше всяка рязка забележка.

— Така си е. — Той направи още една стъпка към нея, изпивайки я с очи. — Но се надявам, че няма да сметнеш за нужно да се „разправиш с мен“. Или поне още не. Исках да говоря с теб.

— Насаме в гората?

— Реших, че ще е по-добре, ако не те виждат с мен. А и не ми се струваше правилно да се върна в болницата. Не и след като…

— Чух за това.

Нахри знаеше всичко за нападението на Дара над болницата и смъртта, която бе посял, за да избяга. Знаеше, защото го беше научила от самите жертви, мнозина от които все още бяха в болницата, осакатени войници и обикновени граждани и деца, останали без родители.

А дори това бледнееше в сравнение с гезирците, загинали от отровата на Маниже. Войниците и младите кадети от Царската стража, които бяха удавени, смазани или погълнати от гули в нощта на нападението. Хилядите невинни граждани, убити, когато Маниже му бе заповядала да срине града.

Нахри вдигна очи към лицето на Дара — към сериозното му, несигурно, пленително красиво лице — и зададе въпрос, надявайки се без надежда, че отговорът ще бъде различен от онова, което подозираше.

— Ти… през цялото това време ли беше под неин контрол?

— Не — отвърна Дара простичко.

Нахри се взираше в него. Сами в гората, Дара толкова много приличаше на дева, който я беше взел от Египет. На вбесяващия мрачен воин, който бе искал толкова много за своите хора. За нея. За двамата.

Ала не беше само това. Никога нямаше да бъде само това. Нахри не бе в състояние да погледне Дара и да не види смърт и разруха. Измъченото му обяснение за жените от Ки-зи… това щеше да живее в нея до края на дните й.

— Ти ме разкъсваш — избъбри. Думите се изплъзнаха от битката, която водеше със сърцето си. — Всеки ден от нападението насам отново и отново си повтарям думите ти в главата си и се опитвам да свържа мъжа, когото познавах, с безпощадното оръжие, което твърдеше, че си. Готова бях да те убия. А после ти взе, че постъпи правилно.

Дара прехапа долната си устна; изглеждаше така, сякаш е на път както да се разплаче, така и да се усмихне.

— Съжалявам. Изглежда, че времето ни заедно винаги е било източник на голямо раздразнение за теб.

— Не винаги, Дара. Не винаги.

Той изпусна шумно дъха си и извърна поглед. И двамата стояха на една ръка разстояние, сякаш по неизречено споразумение и от споделения страх, че да се приближат повече, щеше да им причини още болка.

След миг той посочи към тясна пътека, която криволичеше през високата трева.

— Искаш ли… искаш ли да се поразходим?

Нахри кимна мълчаливо и те поеха по пътеката. Дара сякаш се плъзгаше изящно над неравната земя и мислите на Нахри се върнаха към първото им пътуване заедно, когато бяха прекосили пустини и замръзнали равнини, дългите дни върху конете и хапливите разговори под звездите. Винаги се бе смятала за умна и опитна, ала поглеждайки сега назад, не можеше да не си даде сметка колко млада бе тогава. Колко наивна за същинските размери на влиянието на демоните от миналото му.

Те вървяха. През поляни с розови детелини и над каменни възвишения, покрай лъкатушещ ручей и под короните на огромни прастари кедри, чиито дънери не можеше да бъдат обгърнати и от петима мъже. Нахри подозираше, че някога голяма част от тези земи бяха гледали към езерото, ала сега то бе скрито от покритите с гъсти гори планини и новата река на Али, границата, която маридите искаха между своите свещени води и града на джиновете. Дори така, мястото беше прелестно, изцелено и изцеляващо и Нахри си помисли, че може би е време да срутят стените на града. Тихият покой и естествената красота на Шефала я бяха впечатлили — хубаво би било хората й да могат да дишат свеж въздух и да се разхождат под дърветата.

Дара проговори отново, изтръгвайки я от мислите й:

— Когато бях съвсем малък, си играехме с нахидските деца из тези гори и се плашехме с истории за ифрити и гули, и най-различни чудовища, които искаха да ни изядат. Аз и братовчедите ми събирахме бойни пръчки, а Нахидите лекуваха драскотините ни. — Гласът му стана замечтан. — Не трая дълго, разбира се. Докато растях, чувах баща ми и чичовците ми да си шушукат за това как Съветът на Нахидите се променял, ала ми бяха нужни векове, докато го разбера.

— Предполагам, че така става, когато си научен да боготвориш управниците си.

— Ти беше готова да пожертваш живота си за Девабад. Държиш силата на пророк в сърцето си, сила, която използва, за да преобразиш самата земя и да върнеш магията на стотици хиляди по целия свят. Не смяташ ли, че си достойна да бъдеш боготворена?

— Смятам, че да ме боготворят звучи изтощително. Имам си достатъчно отговорности… Не ми трябват и очаквания за съвършенство и божественост отгоре им.

Дара се вгледа в нея, светлината, която се процеждаше през листата на дърветата, хвърляше слънчеви зайчета по черната му коса.

— Какво искаш тогава, Нахри?

Какво искаш? Колко пъти й бяха задавали една или друга разновидност на този въпрос? Колко пъти се бе въздържала да отговори, боейки се, че ако изрече мечтите си на глас, би означавало да ги унищожи?

Така че тя си ги представи. Видя Девабад — построен наново и процъфтяващ, стените, които го заобикаляха и които разделяха племенните квартали — паднали. Болницата — пълна с блестящи, жадни за знания ученици от всички краища на магическия свят. Дъщерята на Суба — пораснала достатъчно, за да си учи уроците в градината и да разпитва Картир и Разу за миналото. Видя Джамшид да работи рамо до рамо с шафитски хирург — магия и човешки похвати, допълващи се в съвършена хармония.

Видя се щастлива. Седнала в градините на Храма с бъбрещи деца деви, играеща на табла с Физа в шафитско кафене. Али, който й се усмихваше широко иззад нелепо висока купчина свитъци, докато двамата заедно пренаписваха правилата на своя свят.

— Това, което винаги съм искала — отвърна най-сетне. — Искам да бъда лекар. Искам да лекувам хората и да пълня главата си със знание. И може би да открия малко богатство и щастие по пътя си.

— Грейнала си — каза Дара. — Не мисля, че някога съм те виждал да се усмихваш по този начин.

Бузите на Нахри пламнаха и тя опита да си върне предишната сдържаност.

— Сигурна съм, че ти не си съгласен. Вероятно смяташ, че би трябвало да седна на престола и да накарам всички да се преклонят пред мен.

— Няма значение какво мисля аз. Това е твоят живот. — Думите му станаха накъсани. — Ще ми се да го бях осъзнал по-рано. Съжалявам, Нахри, съжалявам повече, отколкото бих могъл да изразя с думи, че се опитах да ти отнема този избор. Ако можех да се върна назад… Сърцето ми се къса при мисълта за различния път, по който можехме да поемем.

Гърлото на Нахри се сви и тя кимна — нямаше си доверие да проговори. Все още не бе в състояние да погледне назад и да се зачуди какво би могло да бъде… Подозираше, че ще са й нужни толкова години да се възстанови, колкото и на Девабад. Твърде голяма част от живота си бе прекарала, оцелявайки, събирайки парчетата от живота си, за да ги сглоби отново и за да продължи упорито напред.

Може би бе за добро, че джиновете живееха по-дълго от човеците — имаше чувството, че ще се нуждае от тези векове.

Продължиха да вървят, все още от двете страни на пътеката, но вече не чак толкова далече един от друг. Дърветата започнаха да оредяват, отстъпвайки място на прелестна долчинка, изпълнена с цветя. Морски кончета се стрелкаха над стигащата до кръста трева, пчели прелитаха от цвят на цвят. Папуняк подскачаше по един чепат клон в покрайнините на гората, оранжево-черният гребен на главата му привлече вниманието й.

И не беше само той. Нахри присви очи, мръщейки се, докато се вглеждаше изпитателно в източния край на долчинката. Макар денят да бе ясен и слънчев, там бе надвиснала странна мъгла — като пожълтелия въздух след пясъчна буря.

— Завесата — обясни Дара, забелязал погледа й. — Открих го по-рано. Новият праг на твоите владения.

Нахри потрепери.

— Не мисля, че скоро ще го прекося. Може би никога — добави, потискайки леката тъга, която я обзе, когато го осъзна. Това означаваше, че никога вече нямаше да види Египет. Почти сигурно никога вече нямаше да види Якуб. — Не и след последния път, когато печатът на Сулейман напусна града.

— Не — съгласи се Дара с безизразен глас. — Предполагам, че няма.

Въпреки всичко Нахри все още можеше да го разчете достатъчно добре, за да усети как я залива тревога.

— Дара, защо ме доведе тук?

Той преглътна, ясните му очи бяха извърнати.

— Малко след зазоряване утре при теб ще дойде една дева воин. Името й е Иртемиз. Тя е… тя ми е като по-малка сестра. — Дара се препъваше в думите. — Тя ще има история за теб, история, която я помолих да разпространи.

Нахри застина — нищо от това не й харесваше.

— Каква история?

Дара я погледна и болката в очите му я изпълни със страх още преди да беше отворил уста.

— Ще ти каже, че предишната нощ съм се напил и съм станал още по-мрачен от обикновено. И тогава, в пристъп на чувство за вина, съм се зарекъл да тръгна по следите на Визареш и поробените джинове и съм минал през завесата, преди някой да успее да ме спре.

Нахри примига. От всички неща, които си бе мислила, че може да й каже, това не бе едно от тях.

— Не разбирам.

— Ще тръгна по следите на Визареш — повтори Дара. — Ще намеря поробените джинове, които той открадна, и ще ги върна, за да бъдат освободени. Ала не възнамерявам да спра дотам. Възнамерявам да открия всички поробени джинове и деви в света на човеците. Онези, които са били изгубени и забравени, също като мен. Онези, за които знаем, и онези, за които сме загубили всякаква надежда. Ще открия вместилищата им и ще ги върна у дома.

Нахри се мъчеше да намери отговор.

— Но как? От това, което чувам… то е невъзможно. Повечето вместилища са пръстени. Те са толкова малки. Би могло да се намират навсякъде по света и няма начин да бъдат проследени.

— Какъв късмет тогава, че разполагам с хилядолетия, за да открия начин.

Хилядолетия… Нахри не се бе замисляла за тази част от новото бъдеще на Дара и при тази мисъл стомахът й се сви на възел.

— Дара, знам, че се чувстваш виновен, но не е нужно да го правиш. Да се посветиш на такъв невъзможен подвиг…

— Знам, че не е нужно. Само че искам да го направя. — Дара задържа погледа й. — Нахри, не мога да се върна назад и да поправя грешките си, но мога да изкупя вината си. Да използвам този втори шанс, който ми беше даден. — Той се усмихна прекършено. — А може би вече е трети или четвърти шанс.

— Но ти не можеш просто да си тръгнеш — възрази тя. — Девите имат нужда от теб.

— Девите имат теб. В продължение на векове няма да имат нужда от нищо друго. Ала те не са единствените ми събратя, а няма по-подходящ от мен за това да тръгне по следите на поробените джинове. Аз притежавам необходимото време. Притежавам необходимата магия. Определено притежавам желанието да преследвам ифрити. Визареш. Кандиша… те все още са някъде там.

Нахри си пое дълбоко дъх, неспособна да разбере окончателността в гласа му.

— Добре. Но все пак можеш да се връщаш в Девабад. Не е като…

— Не мога. Премина ли веднъж през завесата, ще бъде както преди. Няма да бъда в състояние да се завърна. Както ти каза, аз не нося проклятието на Сулейман.

А аз не мога да напусна града. Истинската тежест на онова, което Дара се опитваше да й каже, едва не я събори.

Сълзи горяха в очите й.

— Значи, никога вече няма да те видя.

— Мисля, че е много вероятно. Нахри… — Дара прекоси разстоянието между тях в мига, в който тя изгуби битката със сълзите, и я притегли в прегръдките си за пръв път от нощта, в която ги бяха изтръгнали един от друг в езерото. — Нахри, моля те. Недей да скърбиш — прошепна той. — Ще си създадеш прекрасен живот тук, живот, който винаги си искала. Девабад ще стане великолепен и ще бъде по-лесно, ако аз не съм тук. — Дара улови лицето й в шепите си, целувайки сълзите, които се ронеха от очите й. — Ти си заслужи твоя щастлив завършек, малка крадло. Позволи ми да сторя същото. Позволи ми да си заслужа място в градината при семейството ми.

Нахри преглътна едно ридание.

— Но ти ще бъдеш сам.

— О, Нахри… — Дара потрепери, ала гласът му си остана твърд. — Аз ще бъда добре. Няма да е нужно да се крия, както правех някога. Мога да посетя местата от детството ми, да кажа на девите по границата да отидат да посетят своите нови Нахиди. — Отдръпна се съвсем леко, така че да я погледне. Очите му грееха с непролети сълзи. — Има цял един свят, който да опозная. Царства отвъд нашето и толкова много ифрити и перита, които да плаша. Очакват ме приключения. — Той й отправи прекършена полуусмивчица. — Ти си тази, която трябва да остане тук заедно с бюрократите.

От Нахри се изтръгна хлипащ смях.

— Ама че вбесяващ мъж. Не може да ме разсмиваш така, докато разбиваш сърцето ми.

— Как иначе ще те видя да се усмихваш един последен път? — Дара пъхна пръсти в нейните и ги поднесе към устните си. — С мен всичко ще бъде наред, Нахри, обещавам ти. А ако някога Девабад наистина има нужда от мен, ако ти имаш нужда от мен, другата ми клетва си остава. Ще намеря начин да се върна. Може отново да отида и да сплаша маридите или пък твоят странен принц може да ме преведе през водите си.

— Това изобщо няма да му хареса.

— Което прави перспективата още по-привлекателна.

Нахри затвори очи, залята от скръб. Отново да се закачат по този начин, да чувства ръцете му върху лицето си, устните му върху пръстите си, правеше всичко това още по-лошо. Трябваше да има начин да го заобиколят.

Ти му каза да избира. На покрива Нахри му бе дала свобода. Обещала бе да зачете избора му. И ето че той го беше направил.

Позволи ми да си заслужа място в градината при семейството ми. Нямаше право да му го отнеме. Никой нямаше.

Отново притегли Дара в ръцете си и зарови глава в рамото му. Вдъхна опушения цитрус на кожата му и призова и последната си капчица сила. По-късно щеше да си позволи да тъгува. Щеше да си позволи да скърби за всичко, което биха могли да бъдат.

Ала сега щеше да бъде онази Бану Нахида, която той заслужаваше.

— Ще науча как да ги освободя — прошепна в ухото му, прокарвайки пръсти през косата му за последен път. — Заклевам ти се, афшине. Намери хората ни, доведи ги и у дома и аз ще ги освободя.

А после си заповяда да го пусне. Да разтвори пръсти, да свали ръце и да се изпъне.

Дара докосна ръба на чадора й, а после бавно, решително го пусна.

— Пещерата до Гозан. Пещерата, където ние… — Гласът му пресекна. — Тя е добре защитена от природните стихии. Ето къде ще оставям вместилищата, които открия. Изпращай хора да проверяват през няколко години. — Той се поколеба. Изглеждаше така, сякаш не иска да продължи, а когато го направи, Нахри разбра защо. — Научи и децата си да го правят. Кажи им да научат и техните деца, и поколенията след тях.

Нахри се олюля, видяла вековете, които се проточваха пред него. Хилядолетията, в които тя вече нямаше да е на този свят.

— Ще го направя. Кълна се.

Дара отстъпи назад към завесата и Нахри начаса го последва, осъзнала, че се кани да си тръгне сега.

— Нямаш никакви припаси. Никакви оръжия. Как ще се защитаваш?

Беглата усмивка, която Дара й отправи, развеселена и прекършена, щеше да я преследва до края на дните й.

— Мога да се превръщам във вятър. Мисля, че все някак ще се справя.

Нахри си избърса очите.

— Все така арогантен.

— Все така груба. — Усмивката на Дара се стопи. — Може ли да те попитам нещо?

Можеш да ме попиташ всичко, ако това означава, че ще останеш миг по-дълго. Ала Нахри просто кимна.

По лицето на Дара пробяга страх.

— Там, край Ефрат, когато те попитах дали искаш да продължиш и ти улови ръката ми… би ли го направила отново? Трябваше ли да спра, да те върна в Кайро…

Нахри в миг посегна към ръката му.

— Бих го направила отново. Бих уловила ръката ти още хиляда пъти.

Дара поднесе пръстите й към устните си за последен път и я целуна по кокалчетата.

— Намери своето щастие, малка крадло. Открадни го и никога не го пускай.

Няма да го пусна. Нахри откъсна клонка от най-близкото дърво и я изгори в шепата си. Дара се наведе безмълвно и тя беляза челото му с пепел, борейки се да овладее гласа си:

— Нека огньовете горят ярко за теб, афшине.

Дара се изправи и задържа очите й за миг. Нахри го изпиваше с поглед, запечатвайки в паметта си блестящите му очи и среднощно тъмната му коса. Това беше мъжът, когото щеше да запомни.

А после нейният афшин се дръпна назад и изчезна.

Нахри изчака в продължение на един дълъг миг, шумовете на гората — песента на папуняка и шумоленето на листата — бяха единствените звуци.

Нещо я погъделичка леко по китката. Деликатен филиз с нежнозеления цвят на току-що покарало растение докосваше пръстите й. Пред очите й се разтвори цвете с ярки лилави листенца.

Нахри го поднесе към лицето си и избухна в сълзи.

Ала тя не беше сама. Не и в Девабад. Не беше плакала дълго, когато долетяха тежките стъпки на голямо животно, и ето че ослепително крило с цветовете на дъгата се обви около нея.

Нахри притисна мокрото си лице в копринената грива на своето шеду.

— Да си вървим у дома, Мишмиш. Не мисля, че той ще се върне.

47 Али

Езерото отново беше спокойно.

Али седеше в плитчините на делтата на своята река, потопен до кръста, заровил пръстите на краката си в тинята. Гъста мъгла тегнеше във въздуха, толкова влажна, че бе трудно да се каже къде свършва езерото и започва небето. Макар да беше пладне и слънцето да грееше ярко отвъд зелените планини, тук светлината бе приглушена до бледо сияние.

Али нямаше нищо против. Мястото бе невероятно умиротворяващо и той затвори очи, облягайки се на скалата, върху която се беше излегнал Собек. Създанията в новите владения на Али, рибките, които го хапеха лекичко по глезените, и водната змия, която се увиваше около кръста му, като че ли го прегръщаха, игривите хладни струи на планински извори обливаха скута му.

Собек пусна китката му и Али примига, замаян, сякаш се пробуждаше от сън.

— Виждаш ли колко по-лесно е, когато не се съпротивляваш — отбеляза нилският марид. — Тиамат ще бъде доволна от тези спомени. Ти се би добре.

Али прокара ръце по лицето си, идвайки на себе си. Тиамат. Собек. Те бяха причината да бъде тук, за да даде отчет като новия посланик между двете раси.

— Задоволително ли е? — попита уморено. — Бану Нахида обещава да зачита реката като наша граница.

— Задоволително е, стига хората й да правят същото. — Собек се протегна като крокодила, какъвто беше. — Защо не направиш реката си по-широка? Мога да изпратя още от децата ми да се заселят във водите й.

Али лесно можеше да се досети какво представляват тези деца и не беше готов да изпълни реката си с ядящи джинове крокодили.

— Мислех си, че няма да е лошо първо да опитаме с мир.

— Както искаш. При тях ли ще се върнеш сега?

Али кимна.

— Брат ми и сестра ми ме чакат. Все още ни предстои много работа.

Много работа, разбира се, беше меко казано. Трябваше да възстановят един разрушен от война град. Една цяла цивилизация. Може би дори да ги съградят наново.

Бумтенето на Собек издаваше, че изобщо не е впечатлен.

— Огнекръвни. Целиш се толкова ниско, Ализейд ал Кахтани. Би могъл да бъдеш истински речен повелител, а вместо това си готов да се задоволиш с бумащина и сметки. — Звучеше скандализиран. — Да си похабиш живота, опитвайки се да постигнеш мир между разправящите се джинове в един сух каменен град.

— Съжалявам, че съм такова разочарование — сухо каза Али. — Мога да ти върна доспехите и меча, ако искаш.

Собек настръхна.

— Няма да е нужно. Знай обаче, че Тиамат ще очаква да се връщаш в нейния двор и да зачетеш пакта ви поне веднъж на няколко години. Полезно би било, ако посещаваш и мен.

— Внимателно, Собек. Звучиш почти така, сякаш си привързан към мен.

— Нямаш представа как да се грижиш за една река. Все някой трябва да те научи. — Той махна към реката, която Али бе изтеглил през земята, когато Нахри бе преместила града. — Ти си отговорен за тези води и живота в тях. Докато те процъфтяват, ти също ще процъфтяваш. Занемариш ли ги, това ще бъде краят ви. — Той изгледа Али с влечуговите очи, които и двамата имаха сега. — Трябва да разбереш, че оттук нататък ще бъдеш в света на джиновете само с единия крак.

— Знам каква цена платих.

Виждаше го в очите на всички, от шокираните джинове по целия свят, които Физа бе трябвало да убеждава, че той все още е един от тях, до шушукането, което го следваше навсякъде. Никой не го беше укорил… все още. Той бе един от спасителите на Девабад, намираше се сред приятели и роднини.

Знаеше обаче, че укорите ще дойдат. Знаеше, че понякога шушукането ще бъде жлъчно. Че ще го наричат крокодил, предател, извращение. Лоялността и вярата му щяха да бъдат подлагани на съмнение. Знаеше също така, че щеше да има моменти, когато ще е нетърпимо, когато ще копнее да измагьоса пламък в шепата си и отново да бъде част от хората си, знаейки, че това никога няма да се случи.

И все пак не съжаляваше. Беше помогнал за освобождаването на своя град и твърде добре знаеше, че и други заплатиха цена — аяанлийските му предци например. А ако трябваше да бъде откровен, част от него изпитваше покой за пръв път в живота му, сякаш онова късче от него, което произлизаше от Собек, най-сетне бе признато и утвърдено.

Али се изправи на крака.

— Трябва да се прибирам.

— Да, предполагам, че трябва. Кажи на огнекръвните, че ще ги удавим, ако се доближат до езерото ни.

— Няма да им кажа такова нещо.

Собек нагази във водата до него.

— Би трябвало да се обвържеш с Нахидата, ако настояваш да останеш тук. Общо потомство на двете ни раси още по-силно ще скрепи новия ни пакт. Те също може да ми идват на гости.

Али беше дотук.

— О, погледни само небето — каза той, махвайки към гъстата мъгла, която скриваше всичко. — Става късно. Защо не продължа сам?

Собек като че ли изобщо не забеляза опита му да се измъкне. Изглеждаше потънал в собствените си мисли.

— Тя беше почти дете, когато я срещнах за пръв път.

— Нахри?

— Майка й.

Али се закова на място. Собек за пръв път сам повдигаше темата за семейството на Нахри и определено за пръв път споменаваше майка й.

Знаейки колко сдържан можеше да бъде прародителят му, той избра думите си много предпазливо.

— Значи, онова, което Маниже каза на Нахри, е вярно?

Вече беше споделил спомените си със Собек и маридът знаеше всичко, което и той: че историята на Маниже, осъждаща Нахри като „грешка“ на Рустам, дъщеря на шафитска майка, се разпространяваше като пожар.

— Да. — Собек помълча в продължение на един дълъг миг. — Твоята Нахида пое голям риск, за да сключи мир със събратята ми. Да ни върне езерото… то е същински дар.

Али се досети накъде бие.

— А ти не би искал да й бъдеш длъжник.

— Не, не бих. — Нилският марид впи поглед в него. — Обещанието което дадох на майка й, бе да премахна спомените й, така че тя да може да започне нов живот. Ти си близък с нея и ще оставя ти да прецениш дали вече го е направила.

— Да — бързо отговори Али. Знаеше, че малко бяха нещата, които Нахри би искала повече. — Възстанови спомените й. Незабавно ще я доведа…

— Спомените на твоята Нахида са изгубени. Ала майка й сключи сделка с мен. Дурия. — Собек произнесе името с тиха почит. — Нейните спомени преминаха в мен, когато тя умря. Мога да ги споделя с теб, а после ти ще сториш същото.

— Но аз никога не съм правил такава магия.

— Не е трудно. — Собек замълча за миг. Изражението му, променящо се между човекоподобно и влечугово, рядко можеше да бъде разгадано, но Али би могъл да се закълне, че зърна следа от скръб. — Не са леки спомени. По-добре би било, ако дойдат от някой приятел.

Али се поколеба. В спомените си видя как Нахри седи до него на брега на Нил, а реката се отразяваше в тъмните й очи, докато тя говореше с осезаем копнеж за най-ранните си години, които не можеше да си спомни.

Видя жената, в която се бе превърнала, заобиколена от хора, които я обичаха, жена достатъчно храбра, за да предизвика самата смърт, за да ги спаси.

Али протегна ръце към Собек.

— Покажи ми.

Все още му се виеше свят, докато вървеше покрай реката, към мястото, където го чакаха Зейнаб и Мунтадир. Би било по-лесно да призове маридската магия, която щеше да го пренесе по скритите течения под повърхността на водата. Само че имаше нужда да повърви, за да прочисти мозъка си от онова, което беше видял… както и да помисли как точно да съобщи тази нова история на своята приятелка, чийто свят току-що бе разтърсен из основи. Нуждаеше се от твърда почва под краката, постепенно завръщане в другото царство, на което също принадлежеше.

Чу ги да се шегуват още преди да свърне зад скалистия завой на реката.

— … защото не е честно, че всичко ти стои толкова добре — възмущаваше се Зейнаб. — Излезе от тъмницата преди по-малко от седмица. Как е възможно вече да имаш такава разкошна бродирана превръзка за окото?

— Моите обожаващи ме почитатели, сестричке. Цяла мрежа от тях.

И ето че те се появиха пред него, излегнати на постелката, която Али бе донесъл тук, и очевидно довършили храната, която той беше взел от кухнята. Братът и сестрата, които мислеше, че е изгубил, които му бяха липсвали и за които се беше притеснявал толкова, че дъхът му спираше.

Мунтадир вдигна поглед и се усмихна широко.

— Зейди! Бояхме се, че никога няма да се върнеш. Изядохме храната, за всеки случай.

Зейнаб го смушка с лакът.

— Недей да го дразниш. И така вече изглежда, сякаш отново ще се разплаче и ще започне да ни целува.

Али внезапно се зарадва, че се е върнал пеша, защото по дрехите му имаше достатъчно речна кал, та сега да опръска брат си и сестра си с нея, докато се отпускаше между тях, изтръгвайки писъци и от двамата.

— Нали знаете, че можех да бъда цар в Та Нтри, вместо да се върна заради вас двамата. Замък, богатства…

— И амма, контролираща всеки твой ход. — Зейнаб придърпа кошницата. — Не му позволих да изяде всичко.

— Бог да те поживи.

С къркорещ стомах, Али грабна една плоска питка, навита на руло с плънка от леща с подправки и зеле.

Сестра му все още го гледаше и тревогата й ясно си личеше под престореното й безразличие.

— Всичко добре ли мина с марида?

— Опита се да ми намекне, че иска внуци, но иначе всичко между нас е наред. — Не спомена нищо за това, което Собек му беше показал. То бе единствено за Нахри. — Стига само да уважаваме границата, мисля, че между нас ще има мир. — Той отхапа нов залък. — Макар че предложи да напълни реката с крокодили.

Зейнаб потрепери.

— Надявам се, че си наясно, че никога няма да проуча тази част от потеклото ни. Никога. Напълно съм щастлива да си бъда джин, много благодаря. — Гласът й стана по-мрачен. — Мислиш ли, че има някакъв шанс да… да те освободят? — осмели се да го попита тя. — Да ти върнат огнената магия или…

— Не — отвърна Али сериозно. — Но аз нямам нищо против.

— Е, според мен „маридски посланик“ ти отива — отбеляза Мунтадир. — Имаш си своя собствена река, сребърните белези ти придават загадъчност, а очите ти са ужасяващи. Ще ти бъдат от полза, докато водиш преговори за преустройството на цялото ни управление.

— Определено ще продаде на търг всички семейни богатства, върху които успее да сложи ръка — предупреди Зейнаб. — Надявам се, че си си заделил нещичко, Диру. Аз определено го направих. Ще наблюдавам революцията на народа от страничната линия.

Али излапа останалата храна и се излегна, закривайки очите си от слънцето, чиито лъчи проникваха през короните на дърветата.

— Надявах се вие двамата да се присъедините към революцията на народа и тогава бих могъл просто да ви плащам заплата.

Зейнаб вече клатеше глава.

— Обичам те, малки братко, обичам и града си, но веднага щом нещата се поуспокоят, смятам да си тръгна от тук.

— Почакай, какво? — сепна се Али. — Къде ще отидеш?

— Навсякъде? — Сестра му му отправи необичайно срамежлива усмивка. — Никога не съм напускала Девабад. Никога не съм мислила, че ще го напусна, освен за да го заменя с палата на някой чуждоземен благородник, съпруг, с когото щях да съм принудена да си играя на политика. — Зейнаб подръпна златната гривна около китката си. — Бях се примирила с това. Вярвах, че то е най-добрият начин да служа на семейството си. А после онзи свят рухна и да ръководя съпротивата в Девабад… беше изтощаващо. Но освен това ме научи на много неща. Научи ме, че искам повече.

Али не бе в състояние да скрие притеснението си.

— Поне ми кажи, че няма да тръгнеш сама.

— Не, но ти благодаря, че ме смяташ за неспособна. Акиса ще дойде с мен. Първо ще отидем в Бир Набат. Тя иска да отнесе праха на Лубейд у дома.

— Именно там трябва да почива — меко каза Али, обзет от скръб при споменаването на убития си приятел. — Само че ще ми липсваш, ухти. Ужасно ще ми липсваш.

Зейнаб стисна ръката му.

— Ще се върна, малки братко. Все някой здравомислещ трябва да се увери, че няма да оплескаш всичко.

Али не беше взел оръжията си, когато отиде да се срещне със Собек, но сега седна и посегна към зулфикара си.

— Вземи това.

Сиво-златните очи на Зейнаб се разшириха.

— Не мога да взема зулфикара ти!

— Не е мой. Принадлежи на семейството ни, а аз никога вече няма да мога да се бия с него както преди. Вземи го. Научи се да призоваваш пламъците му и върви да приключенстваш, Зейнаб.

Пръстите на сестра му се сключиха около дръжката.

— Сигурен ли си?

— Да. Стига само да мога да ти пиша за съвет, когато неминуемото се случи и оплескам нещата.

Зейнаб се усмихна.

— Имаш го.

Али се обърна към Мунтадир.

— Не ми казвай, че и ти смяташ да се отправиш на пътешествие в неизвестното.

Мунтадир потрепери.

— За нищо на света. Ще трябва да откопчиш пълните кухни, меките легла и чистите дрехи от покритите ми със скъпоценности ръце. — Той замълча за миг. — Но няма да се върна и в палата.

— Така ли? — В ума на Али палатът и брат му бяха неразривно свързани. — Но ти си емирът. Нуждая се от помощта ти.

— И ще я имаш — увери го Мунтадир. — Но не и като емир. — Изглеждаше така, сякаш се опитва, и не успява, да се усмихне шеговито. — Искам да кажа, ти планираш да премахнеш монархията и аз… — Мунтадир изпусна дъха си, придобил внезапно по-крехък вид. — Не мога да се върна, ахи, съжалявам. Не мога да се върна там, където тя изкла приятелите ми и отрови хората ми. Където те… — Силна тръпка разтърси тялото му и той побърза да избърше дясното си око. — Знам, че вероятно съм страхливец.

Но Али не смяташе брат си за страхливец. Всъщност, откакто го беше открил в тъмницата, Али бе сигурен, че Мунтадир е един от най-храбрите хора, които познава.

Беше слязъл в тъмницата веднага след като се увери, че Нахри е добре, заобиколена от приятели, а и Суба всеки миг щеше да пристигне. Не беше отишъл сам — Джамшид бе настоял да го придружи и докато се спускаха в мрачните недра на тъмницата, натъквайки се на килии, претъпкани с разлагащите се врагове на Маниже, Али никога не бе изпитвал по-голяма благодарност за това, че не е сам. Сцената беше ужасна — толкова красноречиво доказателство за бруталността на Маниже, колкото и сринатите до основи квартали над главите им и масовите гробове с полуизгорени гезирски останки, които бяха открили на арената.

Сред затворниците имаше познати лица — учени и министри, и благородници, които Али познаваше от малък, имена за увеличаващия се списък на мъртвите. И докато навлизаха все по-надълбоко, Али бе започнал да губи малкото останало му хладнокръвие, молейки се на Бог да не бъде принуден да намери телата на убитите си брат и сестра.

Не беше — милост, за която щеше да бъде благодарен до края на дните си. Първо бяха открили Зейнаб, заключена, но невредима — част от Маниже очевидно все още бе достатъчно прагматична, за да запази най-ценната си заложница жива.

Зейнаб се бе хвърлила в прегръдките му, вкопчвайки се в него толкова силно, че му беше причинила болка.

— Знаех си, че ще се върнеш — прошепна тя. — Знаех си.

С Мунтадир беше съвсем различно.

Когато най-сетне откриха килията и изкъртиха вратата, Али бе убеден, че брат му е мъртъв. Миризмата на разложение и телесна мръсотия бе толкова силна, че Али едва бе в състояние да диша. Когато забеляза измършавелия мъж, сгърчен до стената, към която беше прикован, изглеждаше невъзможно това да е неговият очарователен, сякаш недосегаем по-голям брат. Синини, белези и открити, сълзящи рани покриваха мръсната му кожа, изцапана препаска едва се държеше около бедрата му. Беше се свлякъл дотолкова, доколкото оковите му позволяваха, ръцете му бяха вдигнати над главата под мъчителен ъгъл. Косата му беше избуяла, сплъстени черни къдрици бяха залепнали по лицето му.

От Джамшид се бе изтръгнал нисък вик, така че Али бе влязъл пръв, опитвайки се да му спести толкова болка, колкото можеше. Мунтадир не беше реагирал, когато Али го докосна по врата, но за свое огромно облекчение, Али долови пулс. А после, когато повика нежно името му, Мунтадир се бе размърдал, така че веригите му издрънчаха, и бавно бе отворил единственото си око.

И тогава беше изпищял. Крещял бе, че Али е мъртъв, че е бил заменен от демон, дърпайки се рязко и от допира на Джамшид, когато неговият любим се бе втурнал в килията. Започнал бе да си блъска главата в стената, ридаейки и хлипайки, че двамата мъже пред него са „нахидска измама“.

Али беше обезумял. Беше предизвикал Тиамат и бе пътувал с теченията на света, но докато гледаше как по-големият му брат се срива пред очите му, изведнъж се бе почувствал толкова дребен. Толкова безполезен.

Така че Джамшид се беше намесил.

Уловил бе внимателно ръцете на Мунтадир, изцелявайки го, докато прокарваше пръсти по покритата му с мръсотия кожа, за да го освободи от оковите.

— Аз съм, емир-джан — уверил го бе меко. — Просто аз, никакви измами. — А после бе целунал връхчетата на пръстите му. — Ти ме събуди по този начин, след като бях прострелян, помниш ли? Каза, че толкова си се страхувал да не ме нараниш, че не си знаел къде другаде да ме докоснеш.

При тези думи Мунтадир най-сетне бе престанал да се съпротивлява. Заровил бе лице в рамото на Джамшид и бе заплакал още по-силно.

— Мислех, че си мъртъв — изхлипал бе той. — Мислех, че всички сте мъртви.

И въпреки разкошната превръзка на окото и шеговитата му усмивка, Али все още виждаше онзи мъж, когато погледнеше Мунтадир, който очевидно се мъчеше да ги убеди, че е добре. Али бе научил по трудния начин колко добре Мунтадир умее да прикрива истинската си същност, дори и от онези, които обичаше.

Той се пресегна и стисна ръката на брат си.

— Изобщо не си страхливец, Диру. Ни най-малко.

— Имам заделени пари — меко каза Зейнаб. — Достатъчно, за да ти купя къща в Гезирския квартал.

— Няма да се преместя в Гезирския квартал — отвърна Мунтадир. — Джамшид… каза, че бих могъл да остана при него за известно време. Има достатъчно място, а открай време сме близки…

Думите като че ли го препъваха, думите на историята, която вероятно беше упражнявал предварително.

О, ахи… Али прехапа устни, копнеейки да може да говори свободно. Само че не знаеше дали Джамшид му бе казал, че малкият му брат знае за връзката им, а Али чувстваше, че бе изгубил правото да разпитва. Вместо това щеше да се опита да спечели доверието на Мунтадир и да го остави той да реши кога и как да сподели с него.

Така че сега просто стисна отново ръката му.

— Страхотна идея. Мисля, че ще бъде добре и за двама ви.

Мунтадир го погледна предпазливо, ала в очите му имаше искрица надежда.

— Благодаря ти, Зейди. — Отново се отпусна на лакти, оставяйки слънцето да се заиграе по все още бледото му лице, и намигна, възвръщайки си част от палавото изражение. — Макар че е ужасно невъзпитано, че пропусна да ме поздравиш за най-новото ми лично постижение.

— Което е?

— Развод. — Мунтадир въздъхна, звучеше замечтано. — Сладостното усещане на свободата и на това най-неподходящото партньорство буквално да изгори до пепел.

— Да — подхвърли Зейнаб саркастично. — Защото бракът ти толкова те ограничаваше.

— Двамата с Нахри сте разведени? — попита Али. — То… официално ли е?

Мунтадир се ухили широко и хвърли поглед към Зейнаб.

— Нали ти казах, най-малко три пъти.

Зейнаб поклати глава.

— Само веднъж. Определено е достатъчно безразсъден, за да го направи, но няма начин след това да не е изпаднал в паника, защото е грях.

Али действително започваше да се бори с надигаща се паника.

— За какво говорите вие двамата?

В очите на сестра му проблеснаха искрици.

— Колко пъти си целунал Нахри.

Али внезапно изпита благодарност, че се бе отказал от огнената си магия, защото, ако не беше, като нищо щеше да избухне в пламъци от смущение.

— Аз… това не е… — заекна той. — Искам да кажа, беше много емоционална нощ.

Зейнаб и Мунтадир избухнаха в смях.

— Веднъж — съгласи се Мунтадир, смеейки се толкова силно, че трябваше да избърше сълза от окото си. — Дължа ти един дирхам.

— Обзаложили сте се дали съм целунал съпругата ти, или не? — Али беше ужасен. — Какво ви има на вас двамата? — Когато в отговор брат му и сестра му се разсмяха още по-силно, той се изпъна. — Мразя ви. Мразя ви и двамата.

Зейнаб отпусна глава на рамото му.

— Обичаш ни.

Али се насили да издаде сърдит звук. Защото действително ги обичаше. И макар чете го вземаха на подбив и планираха бъдеще отделно от него, той изведнъж почувства искрица неподправена надежда, докато седеше в тихата гора заедно брат си и сестра си, между реката и града — неговата река и неговия град — световете и хората, които той щеше да обедини. Очакваше го повече работа, отколкото когато и да било: да установи ново управление и да оправи съсипаната икономика. Да скрепи съюзничества и да сподели нови семейни тайни с най-скъпата от партньорите си. Майка, която очакваше много дълго писмо, и баща, за когото най-сетне да бъде прочетена заупокойна молитва.

Ала точно в този миг му стигаше просто да седи и да се наслаждава на слънцето върху лицето си, свежия езерен въздух и компанията на семейството си.

— Ал-хамду ли-лла х — промълви той.

Слава на Бога.

Мунтадир вдигна лениво поглед от стръкчето трева, с което си играеше.

— За какво беше това?

— Нищо. Всичко. — Али се усмихна. — Просто съм толкова благодарен.

48 Нахри

Отне й изненадващо малко време, за да събере живота, който си беше създала в палата.

От дузините копринени рокли и чадори със златна бродерия Нахри взе само няколко. Бяха прелестни, но тя нямаше да има особена полза от великолепни дрехи по новия път, който си беше избрала. От украшенията си обаче взе всичко, което можа да побере в един сандък. Никога нямаше да се отърси от спомените за бедността си и макар на драго сърце да бе готова да допринесе с част от притежанията си за фонда, създаден за възстановяването на Девабад, нямаше да се остави без пукната пара, особено когато болницата й също имаше своите нужди.

Книгите си подбра по-внимателно, боейки се, че за доста дълго напред няма да има почти никакво свободно време за четене. Медицинските книги бяха извадени и прибрани в отделен сандък. Най-сетне тя се изправи и се огледа из стаята.

Вниманието й беше привлечено от редичка предмети на перваза: малките подаръци, които възрастният египетски готвач й бе изпращал заедно с храната. Нахри взе един от тях, мъничка тръстикова лодка, и избърса прахта с палец. Зачуди се дали старецът бе преживял нападението над палата. Може би след като си събереше багажа, щеше да слезе в кухните и да попита.

Би трябвало да подам ръка на останалите египетски шафити тук. Сега, когато беше свободна да приеме корените си, може би щеше да е приятно да прекарва известно време заедно с останалите си съотечественици, които бяха в изгнание. Може би някой щеше да прояви интерес към това да се върне в Кайро и да отнесе едно много дълго писмо на един много объркан аптекар.

Може би някой бе чувал за млада жена от тяхната общност, уловила някога окото на един Бага Нахид.

Ала преди да отиде където и да било, Нахри трябваше да прибере още нещо. Върна се до леглото и коленичи на пода.

А после се поколеба. Знаеше, че има немалка вероятност да не я открие. Въпреки че стаята й в палата изглеждаше прашна и недокосната, Нахри подозираше, че след нашествието на Маниже е била претърсена.

Така че, когато прокара пръсти под напречните греди, направи го с трепет. А после сърцето й подскочи, когато ръката й напипа увитото в лен оръжие, което бе пъхнала там преди близо година.

Камата на Дара.

Нахри извади украсения със скъпоценни камъни нож и го разви. Излъсканото желязо грейна на слабата светлина, която се процеждаше през пердетата на прозорците, халцедони и лапис лазули искряха. Взря се в камата, спомняйки си деня, в който Дара я беше научил как се хвърля нож, а смехът му гъделичкаше ухото й. В гърдите й се надигна тъга, но сега тя имаше различен вкус. Не толкова горчив.

Надявам се да спечелиш щастливия си завършек, Дара. Наистина. Прибра камата в ножницата й и я постави до тръстиковата лодка и дрехите, които възнамеряваше да вземе със себе си.

Разнесе се тихо почукване и тя хвърли поглед назад.

Али чакаше на прага на отворената врата.

На светлината на късното утро, той сякаш бе откъснат от всичко наоколо, тиха, кипяща бездна. Ленти от мъгла играеха около краката му, жълтото в очите му светеше леко, като очите на котка. Слънцето огряваше онези от белезите му, които се виждаха, среброто изглеждаше сякаш разтопено и ослепително на фона на черната му кожа.

Той се върна различен. Прощалните думи на Физа на брега в Шефала, броени секунди преди да си тръгне забързано с Джамшид, отекнаха в главата на Нахри. Нахри се бе подготвила или поне се бе опитала да се подготви, прикривайки шока си толкова бързо, колкото можа, когато при събуждането си откри Али до себе си — меката сивота на очите му беше заменена с влечуговото жълто-черно. Ала скованите му думи (защото те едва се бяха виждали от битката насам и все още не бяха оставали насаме бяха предизвикали още въпроси.

Аз ще бъде посланик между расите ни. Промениха ме, така че да мога да говоря от тяхно име.

И наистина, полускрит в сенките, Али изглеждаше съвсем подходящ за тази роля. Посетител от дълбините, пратеник на един загадъчен, непознаваем свят на дъното на морето.

— Сабах ел-хаир — поздрави я тихо по начина, по който тя го беше научила.

— Сабах ел-нур — отвърна Нахри, докато се изправяше.

Али скръсти ръце и отново ги отпусна, сякаш не знаеше какво да прави с тях.

— Извинявай, че се натрапвам. Чух, че си тук, и реших, че трябва да се отбия. Минаха няколко дни, откакто говорихме за последно.

— Всъщност цяла седмица — поправи го Нахри, опитвайки да не допусне в гласа й да се промъкне емоция. — Бях започнала да си мисля, че си забравил за нас в болницата.

Али не вдигаше очи от пода, пръстите му си играеха с крайчеца на тюрбана.

— Знаех, че ще си заета. Не исках да те притеснявам и си помислих… помислих, че може би трябва да ти дам малко лично пространство.

Нахри наклони скептично глава.

— „Да ми да дадеш лично пространство“?

— Да.

— Ализейд ал Кахтани, не можеш да ме убедиш, че това са твои думи.

— Е, Зейнаб го предложи. — Гласът на Али стана дрезгав от смущение. — Каза, че понякога мога да бъда задушаващ.

И просто така той се превърна от загадъчния маридски посланик в онзи Али, когото Нахри познаваше. Искрена усмивка се разля по лицето й и тя се приближи до него.

— Не се нуждая от лично пространство точно от теб, приятелю — каза, притегляйки го в прегръдка.

Али я притисна до гърдите си.

— Моля те, никога вече недей да се пронизваш в сърцето.

Думите му бяха неясни, защото устните му бяха притиснати до върха на главата й.

— Надявам се, че беше нещо, което се случва веднъж в живота.

Нахри долепи чело до гърдите му. Али бе по-хладен от обикновено, но усещането беше приятно. Кожата му все още лъхаше на сол и наноси, изпълвайки я с усещането, че се е потопила в поток в хладно утро. Ударите на сърцето му също бяха различни, по-бавни, по-продължителни.

Беше се променил. Ала беше толкова прекрасно да бъде в прегръдките му, че не я беше грижа. Бяха оцелели — само това имаше значение. По тялото й пробяга тръпка и тя почувства как част от напрежението, което се бе трупало в нея с дни, най-сетне я напусна.

— Добре ли си? — промълви Али.

— Не — призна Нахри. — Но мисля, че има шанс един ден да бъда, което е напредък. — Отново си пое дълбоко дъх, преди да прокара ръка по мекия памучен плат, който покриваше гърба му, и да отстъпи назад. — Хайде, остани с мен за малко… Недей да гледаш вратата по този начин — каза тя, опитвайки се да не се изчерви. Определено не беше забравила какво се бе случило последния път, когато двамата бяха сами зад затворена врата. — Ще я оставя отворена, така че дяволът да може да избяга, става ли?

Али изглеждаше ужасно смутен, но не възрази, когато Нахри го издърпа вътре.

— Покоите ти като че ли са преминали през войната невредими — отбеляза той, като че ли просто за да каже нещо.

— Едно от малкото места, които са останали недокоснати. Дори не мога да вляза в лечебницата. Не и след онова, което Маниже е направила там. Имам чувството, че все още мога да усетя миризмата на изгорените тела на предците ми. — Тя въздъхна. — Господи, Али, то е почти непоносимо. Има толкова много мъртви, толкова много съсипани животи. Онова, което каза в Кайро, че може би ще трябва да се трудим цял живот, за да постигнем мир, и пак няма да доживеем да го видим?

— Тогава нека поставим солидна основа за това. Най-добрата, която бихме могли.

Нахри направи физиономия.

— Винаги си бил безразсъден оптимист.

Али изцъка с език.

— О, не. Изгуби всяко право да ме наричаш безразсъден, след като заплаши перитата, като сама се намушка в гърдите.

— Те ме дразнеха. — Изрече тези думи меко, но после в гласа й се завърна следа от предишния й гняв. — Никога вече няма да бъда наричана малоценна или нисша. Няма да позволя хората ми, никой от тях, да бъдат наричани така. Най-малкото пък от някакви си досадни, надути гълъби.

— Мислиш ли, че надутите гълъби един ден ще се върнат, за да ни накарат да съжаляваме?

Днес ти си създаде враг, предупредили я бяха перитата.

— Не изглеждаха никак доволни — призна Нахри. — Но се надявам, че оплетените им правила за ненамеса ще ги задържат настрана, докато не станем по-силни.

— Ако е рекъл Господ. — В гласа на Али се прокрадна несигурност. — И като стана дума за прекалено могъщи създания, чувам, че е имало бягство.

Стомахът на Нахри се сви.

— Нещо такова.

Али задържа погледа й. Колкото и да бяха различни сега, Нахри видя дузината въпроси в очите му.

— Има хора, които настояват за правосъдие, Нахри. Хора, които изпратиха войници по дирите му.

— Само ще си изгубят времето и всички го знаем. Никой няма да залови Дара, ако той не иска да бъда заловен. Знам, че хората искат справедливост. Знам също, че ще създадем ново управление, нов свят. Ала той бе въпрос, който трябваше да бъде разрешен по стария начин, по начина на девите. Нека Дара прекара хилядолетията си, спасявайки душите, откраднати от ифритите. От това ще има по-голяма полза, отколкото да гние в някоя тъмница.

Али не изглеждаше убеден.

— Може да събере армия и да се върне.

Няма да го направи. Нахри бе видяла непоколебимостта в сбогуването му — сбогуването на мъж, който не очаква някога отново да види жената, която обича.

— Али, твърдиш, че ми имаш доверие — меко каза тя. — Имай ми доверие тогава. Той няма да се върне.

Али я погледа още един дълъг миг, но после кимна леко. Не беше много… Нахри знаеше, че гезирците имат право да искат отмъщение. Ала тяхното отмъщение щеше да е в отговор на предишно отмъщение. А проблемът бе, че те не бяха единствените, уловени в този кръговрат.

Именно затова постигането на мир щеше да отнеме няколко поколения. И именно затова, колкото и да я болеше, Нахри знаеше, че Дара бе прав да си тръгне. Присъствието му тук щеше да всява раздор. Имаше твърде много деви закрилнически настроени към него и твърде много джинове и шафити — с основание разгневени да гледат как оръжието на Маниже живее свободно между тях. Може би щеше да настъпи ден, когато щеше да е възможно да се върне… Може би някое бъдещо поколение щеше да е достатъчно далече от войната, за да познава Дара преди всичко като герой, като афшина, посветил живота си на спасяването на поробени души, а не като Бича.

Ала Нахри се боеше, че този ден е много далече.

Али вдигна ръка, за да разтърка рамото си. Яката му се дръпна достатъчно, та Нахри да зърне късче от тялото му, покрито с люспеста кожа.

— Какво е това? — попита тя.

Али свали ръка, изглеждаше засрамен.

— Едно от децата на Тиамат ме ужили.

— Ужили те?

— Не искаш да знаеш подробностите, вярвай ми. Собек ме излекува, но ми остави белег.

— Може ли да видя?

Когато Али кимна, Нахри дръпна яката му настрани и проследи тясната пътечка на люспестия белег, ивица от променена плът. Не й убягнаха учестените удари на сърцето му, докато го докосваше, нито ефектът, който имаше върху нея това да го докосва, ала сега не беше моментът за него.

— Завинаги ли е? Онова, което ти сториха?

— Да. Тиамат отцеди огъня от кръвта ми. Искаше да е сигурна, че няма да бъда в състояние да им обърна гръб. — Али задържа погледа й, сияещите му очи бяха пълни със скръб. — Не мисля, че някога отново ще ти помагам да измагьосваш пламъци.

— Ти се върна — яростно каза Нахри. — Това е единственото, което има значение. — Тя оправи яката му, а после вдигна ръка и дръпна ръкава си, за да разкрие белега, който Маниже бе прогорила върху китката й. Въпреки магията й, той не бе изчезнал. — Подхождаме си.

Това извика тъжна усмивка върху лицето му.

— Предполагам, че е така. — Али погледна над рамото й и се намръщи. — Да не би да си събираш нещата?

— Да.

— Това означава ли… — Лицето му посърна. — Да не би и ти да си тръгваш от палата? — Звучеше съкрушен, но добави: — Искам да кажа, не че очаквах да останеш. Нямам никакви очаквания към теб. Към нас.

Нахри улови ръката му, за да го накара да престане да заеква.

— Да се поразходим. Имам нужда от малко свеж въздух.

Тя го поведе към двора на лечебницата, пристъпвайки внимателно по обраслата пътека. Градината бе зле поддържана, плевели и трева задушаваха целителните й растения, ала не беше нещо, което не можеше да бъде поправено. Портокаловата горичка бе зелена, както винаги, клоните бяха натежали от бели цветове и ярки плодове.

Портокаловата горичка на баща й. Издръжливостта на растенията намери нов отклик у нея, също като името, което той й беше дал. Голбахар, пролетно цвете. Може и да не беше името, което Нахри си беше избрала, ала въпреки това тя можеше да почете значението му.

Обещанието за нов живот, разцъфнал след зима на насилие.

— Намерих си къща в Шафитския район — обясни тя. — Изглежда така, сякаш е била изоставена още преди нападението, но има добър скелет и малък вътрешен двор и се намира съвсем близо до болницата. Собственикът бе готов да ми я продаде почти без пари и мисля… мисля, че за мен ще е добре да живея там.

— Звучи хубаво — отвърна Али. — Макар че бих предпочел всички, които познавам, да не си тръгваха. — Звучеше така, сякаш се мъчи да се пошегува и не успява. — Ще останем само аз, един пълен с призраци палат и цял куп препиращи се чиновници и делегати, опитващи се да не се хванат за гушите.

— Сякаш не си мечтаеш точно за това. — Нахри го издърпа в портокаловата горичка и го притегли да седне до нея на старата люлка. Али изгледа предпазливо корените, които пълзяха по земята. — Спокойно. Този път си поканен. А аз не те оставям. Ще ти помагам, обещавам. Но освен това искам да започна да изграждам нещо за себе си — каза, чувствайки се необичайно срамежлива. — Мой собствен дом, болницата… онзи живот, който искам.

— В такъв случай се радвам за теб — топло каза той. — Наистина. Ще ми липсва да не те виждам всеки ден, но се радвам за теб.

Нахри наведе очи.

— Всъщност се надявах… — Тя се заигра нервно с ръба на чадора си. — Надявах се, че може да ме посещаваш. Редовно. Сметките на болницата… никога не ме е бивало с тях — добави, мъчейки се да не се изчерви.

— Сметките на болницата? — Али се намръщи и поклати глава. — Мога да ти намеря много по-добър счетоводител от мен, вярвай ми. Би могла да направиш много с помощта на благотворително финансиране, а ако разполагаш с истински специалист…

— Не искам специалист! — Създателю, недосетливостта на този мъж щеше да я довърши. — Искам да прекарвам време с теб. Време в къщата ми, в което да сме нормални, а не да бягаме от чудовища и да планираме революции. Искам да видя как ще е.

— О. — Закъсняло разбиране пробяга по лицето на Али. — О.

Лицето на Нахри гореше.

— Ще направя така, че да има полза и за теб. Ти ще проверяваш сметките ми, а аз ще те науча на дивастийски.

— Ти неведнъж ми спаси живота, Нахри. Определено не ми дължиш нищо за това да проверявам сметките ти.

Нахри си заповяда да срещне очите му, опитвайки се да призове различна смелост от онази, с която беше свикнала.

Смелостта да бъде уязвима.

— Али, мислех, че ясно ти дадох да разбереш, че не възнамерявам да те освободя от дълга ти към мен.

Не каза нищо друго. Не бе в състояние. Да разкрие дори толкова от сърцето си, бе ужасяващо, а тя знаеше, че няма да е способна на нещо по-дълбоко, навярно не и за още дълго занапред. Просто твърде много пъти бе виждала как разбиват мечтите й.

Щеше обаче да пусне корени и да види какво ще израсте. Щеше да открадне щастието си, както беше обещала на Дара, но щеше да го направи както тя искаше и с нейното темпо и да се моли този път онова, което бе построила, да не рухне.

Али задържа погледа й. А после се усмихна — навярно най-слънчевата, най-щастливата усмивка, която бе виждала върху лицето му.

— Предполагам, че така би било най-разумно… от политическа гледна точка — съгласи се той. — Дивастийският ми наистина е ужасен.

— Потресаващ — побърза да каже Нахри.

А после притихна, чувствайки се едновременно неловко, но и страшно доволна. Освен това ясно си даваше сметка колко тиха и изолирана бе портокаловата горичка — двамата с Али бяха уединени в своето зелено кътче.

Разбира се, Али избра точно този момент, за да проговори.

— Нали знаеш колко ме бива да избирам най-неподходящия момент?

Нахри простена.

— Али, защо? Сега пък какво?

— Не съм сигурен как да ти го кажа — призна той. — Мислех, че би трябвало да изчакам подходящия момент или да ти дам време да се отдадеш на скръбта си. — Той улови ръката й. — Ала знам, че на твое място бих искал сам да взема това решение. А и нали си обещахме да няма никакви лъжи между нас.

Сърцето на Нахри се качи в гърлото й.

— Какво има?

— Тази сутрин се срещнах със Собек. — Али задържа погледа й, очите му бяха меки. — Той има спомените на майка ти. Показа ми как бих могъл да ги споделя…

— Да — прекъсна го Нахри. — Каквито и да са, да.

Али се поколеба.

— Трудни са, Нахри. А и никога досега не съм правил това. Не искам да те обременя или да те нараня…

— Трябва да знам. Моля те.

Али си пое дълбоко дъх.

— Добре. Дай ми ръцете си. — Нахри му протегна и другата си ръка и той я улови. — Тази част може да боли малко.

Той заби нокти в дланите й.

Нахри ахна… и градината изчезна.

Спомените връхлетяха толкова бързо, толкова нагъсто в началото, че й беше трудно да ги раздели един от друг. Успяваше да зърне само откъслеци, преди те да бъдат заменени от нещо друго. Усети мириса на прясно изпечен хляб и се сгуши до топлата гръд на една жена. Покатери се на едно дърво, за да зарее поглед към нивите с полюшваща се захарна тръстика покрай Нил. Ридаеше, обзета от смазваща тъга, докато спускаха обвито в саван тяло в гроба.

Име. Дурия.

А после потъна дълбоко.

Вече не беше Бану Нахида, която седеше в магическа градина заедно с един принц на джиновете. Беше малко момиченце, на име Дурия, което живееше само с овдовелия си баща в едно селце край Нил.

Дурия тичаше през полята със захарна тръстика, като прескачаше напоителните вади и пееше. Беше сама, както винаги — малките момиченца със златни пръски в очите, които караха готварските огньове да лумнат високо, когато се разсърдеха, нямаха приятели, — така че тя говореше на животните, разказваше им истории и им доверяваше тайните си.

А после, един ден, едно от тях й отговори. Най-старият крокодил, който бе виждала някога, полумъртъв от глад на брега на реката. Крокодил, в чиито странни очи беше проблеснало разпознаване при вида на златните пръски в очите й и предложението за спасение.

— Донеси ми кръв — примолил се бе Собек. — Толкова съм гладен.

И Дурия го направи. Гълъби и риба, които крадеше от гълъбарници и мрежи, твърдо решена да опази люспестия си питомец жив. И двамата бяха самотни, всеки по свой начин, тя говореше с него и той говореше с нея. В замяна на кръвта Собек я научи на някои дребни трикове, магически и човешки. Как да измагьосва огън и как да подтиква пшеницата да расте. Кои бяха най-добрите растения за балсами и извличането на отрова.

Подобни умения бяха полезни в малкото й селце. Дурия беше умна и знаеше как да бъде дискретна. Би могла да си създаде щастлив живот там, стига само да си намереше някой глупавичък, обожаващ я съпруг.

Имаше обаче такива, които издирваха човеци, владеещи магии, и кога то водите на Нил бяха съвсем ниски, а Собек — твърде далече, за да чуе виковете й, един от тях я намери.

Ловецът на глави беше безмилостен. Можеше да се изкарат добри пари от връщането на шафитите (нова за Дурия дума, която щеше да определя живота й оттук нататък) в някакъв магически град с непознато име в другия край на света. Джинът бе предложил да пожали баща й, ако Дурия тръгне доброволно, а металическите му на цвят очи, плъзнали се по тялото й, ясно даваха да се разбере какво означава „доброволно“. Обляна в сълзи, тя се бе съгласила, а той бе излъгал и бе пленил и двамата, а после я бе насилил в мрака на най-дългия път в живота й.

Това бе въвеждането й в нейния нов свят.

Девабад. Претъпкано жилище в рушаща се част на града, споделяно с други шафити, които говореха арабски и които бяха посрещнали Дурия и баща й и им бяха помогнали да си намерят работа в палата. Самият палат беше излязъл сякаш от вълшебна приказка, пълен със също толкова красиви и чудовищни създания. Имаше цар, за когото се говореше, че насъсквал свирепи зверове срещу враговете си, и брат и сестра с черни очи, които можеха да чупят кости от другия край на стаята. Уплашена до смърт, Дурия с огромно облекчение откри, че единствената й отговорност бе да прислужва на царицата… мила жена, чиято неприкрита обич към малкия й син накара Дурия да си помисли, че може би все пак има нещо човешко в създанията, съсипали живота й.

А после царицата умря и Дурия бе дадена на Нахидите.

Черноок мъж, който покриваше лицето си и се молеше пред огнен олтар, който Дурия не разбираше. Мъж, който никога не говореше с нея, докато не я залови в градината, наричайки плевели ютните растения, които тя отглеждаше, за да приготвя молохия[13]за страдащия за родината им баща. Бага Нахид бе посегнал да ги изкорени и побесняла от гняв, Дурия го беше ударила, изливайки яростта си върху един от най-опасните мъже в Девабад.

Той я беше погледнал със слисани очи, воалът, закриващ лицето му, бе разкъсан, устната му, която ръката й бе разкървавила, зарасна пред очите й.

И все пак Рустам не бе поискал да я екзекутират, нито още по-страховитата му сестра бе накарала кръвта на Дурия да закипи във вените й. Вместо това бе изслушал разплаканите й обяснения за това за какво й беше нужна ютата, а после бе докоснал тъмната пръст и под допира му бяха израснали дузина нови стръкчета.

Дурия се влюби. Беше глупаво и опасно и ако все още беше в селото си, Дурия никога не би била толкова дръзка. Само че тя отчаяно бе копняла за мъничко щастие, а какъв по-лесен обект за любовта й от принца с тъжните очи, който бе също толкова пленник, колкото и самата тя. Докато коремът й не започна да се издува, а порязванията й да се изцеляват сами, детето, растящо в нея, беше богато надарено с магия.

Разговорът, в който каза на баща си, мина зле. Този с Рустам — още по-ужасно. Дурия не разбираше политиката на града, в който бе пленена. За нея те всички бяха джинове и не бе могла да разбере паническите молби на Рустам, когато я заведе при сестра си.

— Помогни ми, Ману — примолил се бе той и Маниже бе плъзнала един поглед с неразгадаемите си очи по корема на Дурия и се бе съгласила.

Дурия отново бе отведена тайно някъде, без да посмее да каже на баща си, да не би дворцовата интрига, в която се бе оказала въвлечена, да оплете и него.

Дъщеря й, родена на пътя, примигала към нея с черни очички. Рустам, взел я в прегръдките си с изражение на крехко удивление, докато целуваше главичката на бебето, докосвайки меките й къдрици. Тя бе смесица от двама им, прекалено видимо джин, за да може да остане незабелязана в човешкия свят, и все пак — очевидно шафит.

— Искам да я отведа у дома — прошепна Рустам, проследявайки очертанията на едно заострено малко ухо. — Обратно в Девабад.

Дурия бе потресена.

— Но ти каза, че никой не бива да узнае.

— Нека узнаят. Не ме е грижа. — Рустам, който винаги бе така мек, пламенно държеше на своето. — Искам да имам семейство в града, построен от предците ми, и да науча дъщеря ми на нашите обичаи.

Маниже обаче бе имала други намерения.

Пламналата равнина беше пълна със смазани тела. Рустам, замаян и издъхващ, след като се беше борил с магия, която Дурия дори не бе знаела, че съществува, мъчещ се да я качи върху последния кон.

— Върни се в света на човеците — умоляваше я, давейки се в собствената си кръв, докато отчаяно изпиваше дъщеря с един последен поглед. — Бягай толкова бързо, колкото можеш. Ала вземи това.

Беше изумруденият пръстен, заради който двамата с Маниже бяха воювали. Халката се бе впила в пръста му и от ръката му изригна кръв, когато Рустам най-сетне успя да я свали, сякаш пръстенът бе изцеждал живота му.

— Отърви се от него — промълви, а по челото му изби пепел.

— Ела с нас — умоляваше го Дурия, намествайки пищящото бебе в ръцете си. — Моля те!

Рустам поклати глава.

— Маниже ще се върне. Ще я задържа колкото успея. Върви!

Дурия бе препуснала през горящите пасища. Това би трябвало да я убие — тялото й все още се съвземаше от раждането.

Ала от тъмноокото бебе, притиснато до гърдите й, струеше магия и я изцеляваше неестествено бързо. Когато изумруденият пръстен започна да трепери, изгаряйки кожата й, Дурия го захвърли в едно поле, ненавиждайки това, което скверното нещо й беше струвало.

Приключила бе с магията. Вместо това използва всичко друго, с което разполагаше, за да се завърне у дома — разума и хитростта си, и тялото си, когато нямаше друг избор. Крадеше, просеше и мамеше, докато най-сетне отново стъпи на египетска почва.

Не се върна в селото си на юг. Вместо това, спомняйки си, че бе чула да говорят, че джиновете не обичали градовете на човеците, тя намери селце недалече от могъщо Кайро. На брега на Нил. Достатъчно близо, та да може да коленичи в плитчините, да пореже ръката си и да загледа как кръвта и сълзите й се разливат в мътната вода.

— Стари приятелю — изхлипала бе тя. — Нуждая се от помощта ти.

Годините изминаха като неясно петно, Дурия си намери работа като акушерка и нещо като лечителка, използвайки онова, което бе видяла в лечебницата, и нещата, на които я беше научил Собек. Малката Голбахар (защото тя бе запазила името, което Рустам бе дал на дъщеря им) растеше силна, чертите й на джин бяха скрити от Собек. Дурия я обичаше яростно, правейки всичко, което можеше, за да я опази в безопасност и да скрие магията й. Когато нощем се сгушеха заедно и коленете на дъщеря й бяха притиснати в корема й, малките й гърдички — вдигащи се и спускащи се в съня, Дурия се молеше на всеки, който би могъл да я чуе.

Не се бе оказало достатъчно. Защото Рустам беше прав и Маниже в крайна сметка дойде за тях.

Селото нямаше никакъв шанс, унищожено в огнена буря, хората му загинаха с писъци. Дурия едва имаше време да грабне Голбахар, да изтича до реката и да повика нейния повелител.

Собек не бе окуражителен.

— Те са Нахиди, а нашият пакт беше изплатен. Кръвта, която ще е нужна за искането ти…

Дурия не се поколеба. От деня, в който бяха побягнали от горящата равнина, знаеше, че няма нищо, което не би сторила за детето си.

— Ще ти дам кръвта, която искаш.

А после целуна Голбахар по главата, каза й, че я обича, и я тикна в люспестите ръце на едно чудовище.

Когато пристигна, Маниже побесня. Дурия открай време не бе нищо повече от досадна мръснокръвна, нисше създание, недостойно за внимание, освен заради нахидското дете, което беше родила… и пръстена, който Маниже вярваше, че е откраднала. Не беше нужно много за да я накара да избухне.

Не беше нужно много, за да се увери, че Собек ще получи своята кръв.

Водата беше топла, когато Дурия най-сетне падна и Нил я пое за последен път в прегръдките си. Би могла да се закълне, че ръце с хищни нокти помилваха косата й, но разбира се, това беше невъзможно. Собек никога не проявяваше подобна нежност.

Ала докато умираше, Дурия го чу да прошепва обещанието си, вдъхващо такава сигурност, каквато и всяка молитва:

— Ще я защитавам. Винаги ще я защитавам.

Нахри ридаеше още преди усещането от допира на водата да се стопи. Собствените й спомени се завръщаха на късчета. Как се бе вкопчила в роклята на майка си, докато тя се шегуваше с клиентите си. Простички ястия с боб и хляб, сладките фитеери, които майка й се бе научила от своя баща да приготвя.

Думите, които майка й й бе казвала всяка нощ, простички думи, които никой друг не й бе казвал оттогава, не и на езика, който Нахри все още използваше, за да призовава пламъци.

Обичам те, мъничката ми. Толкова много те обичам.

Али вече протягаше ръце към нея. Ридаейки твърде силно, за да каже каквото и да било, Нахри се хвърли в прегръдките му и там, в градината, където родителите й се бяха срещнали, най-сетне се отдаде на скръбта си за тях.

Вече бе настъпила вечер, докато Нахри отиде в кухните на двореца. Знаеше, че изглежда ужасно, очите й бяха зачервени и подпухнали от плач. Знаеше също така, че би било по-разумно да изчака до следващия ден, докато скръбта й улегнеше. Дори Али се бе опитал да я разубеди нежно, боейки се колко съкрушена щеше да бъде, ако се окажеше, че греши. Та нали бе имало война и мнозина бяха загинали… особено в палата.

Нахри беше отишла въпреки това.

Кухненските прислужници бяха съвсем оредели, останали бяха само шепа шафити. Нахри обаче разбра в мига, в който видя превития му гръб и опръсканата с мазнина галабия — беше възрастният египтянин, който тихичко й бе приготвял ястия от общата им родина и й бе правил дребни подаръчета.

Той вдигна очи от тестото, което месеше, и Нахри видя лицето от спомените на майка си, само че остаряло.

Тя избухна в сълзи.

— Дядо?

— Разбрах в мига, в който те видях — прошепна той. — Толкова много приличаш на нея, а когато ми се усмихваше… — Дядо й избърса очите си с крайчеца на шала си. — Имаш нейната усмивка. Тя толкова много се усмихваше у дома.

Всички други в кухнята бяха побързали да си тръгнат, чаят, който той бе настоял да й приготви, стоеше недокоснат, ментата беше почерняла. Нахри беше жадна единствено за неговите думи.

— Защо не каза нищо? — попита тя. — През цялото това време.

— Не смеех. Те се отнасяха с теб като с царска особа. Не можех да ти го отнема. — Той поклати глава. — Прекарал бях цяло поколение в този град. Твърде добре знаех как се държат с шафитите и това не е живот, който бих пожелал дори на враговете си, камо ли на родната си внучка.

Нахри стисна ръката му.

— Ще ми се да бях знаела. Ще ми се да бях сторила нещо за теб.

— Заслужавах всички трудности, които трябваше да понеса. Дурия… тя дойде да ми каже за бременността и аз… — Дядо й затвори очи за миг, а по лицето му пробяга болка. — Ти си израснала в нашата страна, знаеш как са нещата. Бях уплашен и разстроен, ала това не е извинение. Наговорих й неща, които никога няма да имам възможност да си взема обратно, а после я изгубих завинаги.

Нахри не знаеше какво да каже. Сърцето я болеше от знанието за съдбата на родителите й. Те бяха положили такива усилия да я спасят и да си изградят живот в един невъзможен свят, само за да бъдат покосени от Маниже.

И все пак бе видяла достатъчно, за да знае, че те биха се гордели с нея. Усещаше изпълнена с копнеж, интимна близост с майка си, животите им толкова си приличаха. Самотното малко момиченце, различно от всички останали в света на човеците заради магията си, смазано в Девабад. Жената, която се беше борила със зъби и нокти, за да се върне в родината си заедно с детето, което още кърмеше. Нахри бе свикнала да се бори за оцеляването си, но не мислеше, че дори тя притежава силата на майка си.

Аз съм толкова Дурия, колкото и Рустам. Прекарала бе толкова голяма част от живота си, фокусирана върху нахидското си наследство, ала всъщност имаше повече общо с борбената си шафитска майка, която бе надхитрила Маниже в смъртта си, за да защити своето дете.

Тази мисъл й носеше повече покой, отколкото Нахри би могла да повярва, че е възможно.

— Сега сме заедно — каза тя най-сетне, стискайки ръката на дядо си. — И ще почетем паметта й.

Защото Нахри щеше да постави началото на един свят, в който майка й би била свободна.

Епилог

Шест месеца след като за пръв път пи чай с дядо си, Нахри се бе отпуснала в трона с шедуто.

Въздъхна, облегнала гръб на кованото злато, и прокара пръсти по безценните камъни, които украсяваха крилата и изгряващото слънце. Възглавницата беше великолепно мека и Нахри се бе излегнала назад, наслаждавайки се на нелепо скъпия престол.

Тя подхвърли една кайсия на Мишмиш. Шедуто, което изглеждаше напълно доволно да остане в Девабад и да върви подире й, вместо да се върне при перитата, улови плода с лекота и го лапна на една хапка, след което се върна в гнездото, което си беше направило, разкъсвайки килима.

Вратите на тронната зала се отвориха, разкривайки мъж, така превит под тежестта на свитъците, които носеше, че високото му тяло бе приведено, когато влезе.

Нахри вдигна длан.

— Поклони ми се, селянино. Дай ми златото си или ще ти отрежа езика.

Али й протегна свитъците.

— Ще приемеш ли изключително подробни бележки за състоянието на хазната вместо това?

— Не, Али. Никой не би го сторил. Звучи ужасяващо досадно.

— Уви. — Той кимна към трона, докато се приближаваше. — Не ми казвай, че си размислила.

— Ако бях размислила, снощи щях да те изритам от вкъщи и да се наспя, вместо да те оставя да ми надуваш главата с приказки за данъчни проценти.

— Виновен е чаят на дядо ти. — Али остави свитъците и й протегна ръка, за да й помогне да слезе от трона. През последните седмици работници бяха започнали да го опаковат внимателно, за да го отнесат във Великия храм, където щеше да бъде изложен на показ. — То е като да пиеш мълния. След това не мога да спя с часове наред.

— Никога няма да обвиня дядо ми за каквото и да било. Той е мил старец, който пълни къщата ми и болницата със сладкиши по всяко време на денонощието. Има запазено място в Рая за него.

— Несъмнено. — Али се усмихна. — Е, ще слезеш ли?

Нахри помилва инкрустираните със скъпоценни камъни облегалки за последен път.

— Да. Просто трябваше поне веднъж да седна в него.

Тя улови ръката му и се прехвърли през гредите, с които беше обградена основата му.

— Не можеше ли да седнеш в него в Храма?

— Там ще бъде отрупан с деца денем и нощем. Не ми се струва особено достойно да се боря с тях за място.

Тя скочи, оставяйки Али да я улови. Не се нуждаеше наистина от помощта му, но той изглеждаше поразително в широките си тъмносребристи одежди и тя си позволи да се наслади на тръпките в стомаха си при мимолетния допир на ръцете му, преди да пропъди усещането. Ставаше все по-добра в това — да се наслаждава на миговете на щастие, вместо да се тревожи, че ще й бъдат отнети. Да пие чай с дядо си, докато той й разказва истории от детството на майка й. Да се оплаква от трудните пациенти на Суба и Джамшид и да си правят ужасяващо мрачни и неуместни шеги. Да играе на пристрастяващата човешка игра на карти, на която Физа ги беше научила с Разу… и благодарение на която Физа постепенно забогатяваше за тяхна сметка.

Али я пусна на земята и отново взе свитъците.

— Притесняваш ли се?

— Мъничко — призна си Нахри, докато вървеше до него. — Аз съм по-скоро по подмамването на всички да отстъпят, отколкото по компромисите и сключването на истински съюзничества.

— О, то е досущ като да се пазариш на базара. Ала с последици на живот и смърт. Стига само да сме дипломатични и търпеливи, всичко ще бъде наред, ако е рекъл Бог. Какъв беше онзи израз на дивастийски? — попита той и изрецитира ужасно изопачен и доста мръсен стих на нейния език.

Нахри спря, скандализирана.

— Какво каза току-що?

— „Приятен глас кара змията да се покаже от дупката си“ — повтори Али, този път на джинистански. — Джамшид ме научи на него. — Нахри запуши устата си с ръка, мъчейки се да потисне смеха си. — Почакай, защо?

Нахри се опита да бъде милостива.

— Това не е точно начинът, по който казваме този израз. Думата, която ти е казал, е „змия“. Има обаче и друго, по-често срещано значение. Мъжкият, ами…

— О, не. — Али изглеждаше ужасен. — Нахри, аз казвах този израз на делегатите на девите. На духовниците.

— Гледай на него като на оригинален начин да разчупиш леда. — Али простена и Нахри улови ръката му. — Просто от сега нататък проверявай с мен всички изрази на дивастийски, на които Джамшид те учи. Макар че съм сигурна, че двамата с Мунтадир страшно са се позабавлявали.

— Ще направя така, че всички течности, минаващи в тръбите под къщата им, да се изсипят вътре.

— Нека да намеря водопроводчик, който да ни даде процент от печалбата от ремонта, и ще ти помогна.

Али се ухили.

— Партньори?

Вече бяха стигнали до вратата на старата Царска библиотека.

— До самия край — отвърна Нахри.

Двамата влязоха в библиотеката, ала този път не бяха посрещнати само от книги. Вътре имаше множество хора, които вече се препираха. Джинове, шафити и деви. Представители на всички племена, от десетки градове и всички провинции, на Великия храм и улема, занаятчийските гилдии и войската.

Слабо би било да се каже, че бяха изключително разнообразно множество. Тъй като не искаха да се месят, Нахри и Али бяха оставили различните групи сами да изберат своите делегати и резултатът вече беше налице — като за начало, никой не седеше. Вместо това всички си крещяха на дузина различни езици над възглавниците, подредени около една огромна маса.

Али хвърли несигурен поглед на тълпата, изглеждаше мъничко зашеметен.

— Блестящо начало на едно ново управление.

Нахри обаче се засмя.

— Пазарене, казваш?

Тя огледа множеството с обиграното изражение на професионалист, усмихвайки се благосклонно, когато каращите се делегати започнаха да поглеждат към тях.

Нахри винаги се усмихваше на своите мишени.

Благодарности

Е, това беше истинско пътешествие.

Ако си стигнал дотук, бих искала преди всичко да ти благодаря, скъпи читателю. Живеем в славно време за фентъзи литература и знам, че повечето от нас имаме огромна купчина книги, които бихме искали да прочетем. Така че ти благодаря, задето избра моята и даде шанс на един нов автор, един нов свят и три все по-големи книги. Надявам се, че пътуването до Девабад ти е харесало.

Дължа огромна благодарност и на литературната общност. На онези, които написаха рецензии, на блогърите, на всички в инстаграм, дискорд, туитър, на библиотекарите и всички, които говореха за тази книга, споделяха своите илюстрации, своите теории и своята обич към поредицата. Това беше трилогия, чиято популярност се дължеше на феновете, които си я препоръчваха един на друг, и съм им невероятно благодарна. Вие сте невероятни и се надявам, че не разбих напълно сърцата ви. Благодаря и на всички прекрасни писатели, с които се сприятелих през последните години, за подкрепата и съветите ви, особено онези, които бяха така мили, че да прочетат книгите ми и да ги популяризират, помагайки на една своя нова колежка. Вие ми дадохте пример, който да последвам. На Кам, Джон, Синтия, Фран, Рошани, Питър и Швета — дължа ви толкова много печени вкуснотии.

Джен и Бен от Американската библиотекарска асоциация, благодаря ви, че ме напътствахте през няколко много интересни години! На Дейвид Померико, Пам Джафи, Анджела Клафт, Кейли Уеб, Мирея Чирибога, Наташа Бардън, Джак Ренисън, Хайме Уиткоум, Рони Кутис, Мумтаз Мустафа, Мари Ан Петяк, Пола Шафрански, Виктория Матюс, Шелби Пийк, Нанси Инглис, Лиейт Стехлик, Дженифър Харт и всички в „Харпър Колинс“, които взеха участие в създаването на тази трилогия. Толкова съм благодарна и поласкана, че работих заедно с вас. Вие променихте живота ми. Благодаря също така на Алан Дингман за тази спираща дъха последна корица и на Приянка Кришман, задето помогна този проект да се осъществи.

Никога не бих се справила през последните няколко години без огромната подкрепа на моето семейство. Мамо и татко, тази книга е за вас и се надявам, че се гордеете с мен. Шамик, благодаря ти, че продължаваш да бъдеш моята скала и задето прочете приблизително деветдесет версии на тази книга.

Алия, обич моя и моя най-голяма благословия, никога не бих могла да напиша последната глава, ако ти не беше в живота ми, и се надявам един ден да разбереш колко много ме подкрепяха всички малки рисунки и бележки, които оставяше на бюрото ми.

Най-сетне, за никого не е тайна, че живеем в трудни времена. Има дни, в които ми се струва глупаво и себично да прекарвам дните си, пишейки истории за чудовища и магия. Ала все още вярвам, и то отчаяно, в силата на историите. Ако запомните някакво послание от тази трилогия, надявам се то да е да избирате онова, което е правилно, дори когато изглежда безнадеждно… особено когато изглежда безнадеждно. Защитавайте справедливостта, бъдете светлина и помнете какво ни беше обещано от Онзи, който знае най-добре.

След всяка трудност идва облекчение.

Информация за текста

С. А. Чакраборти

Империя от злато

© Вера Паунова, превод

© Кремена Петрова, дизайн на корицата

© Владислав Кирилов, графично оформление

Издателство „Ибис“, 2021

ISBN 978-619-157-367-7

Редактор Преслава Колева

Коректор Соня Илиева

Технически редактор Симеон Айтов

Художник на корицата Кремена Петрова

Американска. Първо издание

Формат 60x90/16. Печ. коли 42,25

Цена 22,90 лв.

Издателство ИБИС

София, ул. „Поручик Христо Топракчиев“ 11

Книжна борса „Искър“, етаж 2, офис 17

e-mail: office@ibis.bg

тел. 02 981 68 31

Предпечатна подготовка „Ибис“

Печат „Симолини“