Имперски убийства

Глава осма

— Или искат да ме видят, или имат да ти казват нещо, Клавдия! — обади се Парис, когато се озоваха в задната улица. Привлече я по-близо до себе си: — Коя си ти, наистина? В какво си се забъркала?

— Това е моя работа, теб не те засяга! — остро отговори тя и се отдръпна.

— По едно последно питие! — прошепна Парис. — Но на друго място, където ще се чувствам сигурен.

Двамата тръгнаха по тесните улички. Клавдия прецени, че вървят обратно към Палатин, но по обиколен път. Върху обсипаното със звезди небе се очертаваха паметници, колони, но и неугледни, мръсни постройки. Във входовете се бяха приютили застаряващи проститутки и похотливо им се хилеха.

— Ще оправя и теб, и приятелчето ти! — подвикна едната.

Парис се обърна, направи неприличен жест и побутна Клавдия към „Светилникът“, малка гостилница. Въздухът ухаеше на подправки и сладкиши, подът на трапезарията бе чист, имаше просторни сепарета и галерия над тях. Хората веднага започнаха да приветстват Парис, някои дори идваха да се ръкуват с него. Той самодоволно приемаше поздравите. Стопанинът отведе него и Клавдия в едно от сепаретата и им поднесе две чаши от най-доброто вино от Кампания, както се изрази. Млад мъж с танцуваща походка приближи към тях: имаше изпито лице, отпуснати устни и изпъкнали очи под ниско подстриганата руса коса.

— Парисе! — провлечено произнесе той и седна. Клавдия позна Йол — актьор прочут, докато не се пропи и не стана за посмешище на сцената.

— Знам те аз тебе! — изломоти той. — Значи, храбрият Парис се завърна!

— Какво? — полюбопитства Клавдия.

— Когато Максенций управляваше града — обясни Парис, — играх един мим в театъра. Север не го хареса, помисли, че се надсмивам на господаря му. И аз трябваше да бягам. Прекарах повечето време, като се криех в една изба. Не се върнах до пристигането на Константин. Ако нещо ме зарадва, то беше смяната на управлението!

— Винаги си бягал от ножове и кръв! — Йол отпи от чашата на Клавдия. Лицето му стана сериозно: — Би ли използвал влиянието си, Парисе? Търся си някаква работа.

— Тъкмо в момента имам нещо за теб! — Парис побутна една сребърна монета към него през масата. — Възнамеряваме да излезем през задния вход. Клавдия, гостите ни пристигнаха!

Група главорези с лакти си проправяха път към тях. Тя видя небръснати лица, неумолими очи. Парис стисна ръката й и я избута към вратата. Йол незабавно вдигна шумотевица, за да отвлече вниманието на преследвачите им. Двамата излязоха на уличката през едно външно стълбище.

— Идвай! — Парис вече не беше арогантен, безгрижен актьор. В неясната светлина лицето му изглеждаше бледо. Клавдия се подчини. Не за първи път избягваше убийци и начинът винаги беше един и същ: човек трябваше да се изплъзва и промъква, да внимава за капани по пътя, да завива и да се извърта. Колкото по-нататък бягаха, толкова повече Клавдия осъзнаваше колко изплашен е в действителност Парис. Сега беше неин ред да сграбчи китката му и да го побутва напред. После, сякаш в края на надбягване, двамата стигнаха до алеята при входа към Палатин. Тя видя стражи и конници. Двамата с Парис спряха до един фонтан и се огледаха: преследвачите им бяха изчезнали.

— Това ми е за последно! — увери я задъханият Парис, чието лице бе покрито с пот. — За последен път те каня на чаша вино. Другият път може ти да дойдеш при мен в театъра.

Наведе се и я целуна по челото.

— Парисе?

Той беше готов да си тръгне, но се обърна.

— Защо дойде да ме видиш тази вечер? Къде беше, когато убиха Фортуната?

Той въздъхна раздразнено:

— Клавдия, не съм идвал нито при теб, нито при Фортуната — вие двете дойдохте при мен. Не е ли така?

Клавдия се съгласи.

— Бях любопитен, исках да те проверя. Разбра ли?

Клавдия се засмя.

— Аз съм актьор — продължи Парис. — Мразя кръвопролитията и не давам пукната пара за императора. Избягах от Рим дълго преди Максенций и Север да умрат: харесвах Фортуната, но трябва да знаеш, че наскоро отсъствах от града за няколко дни. Фортуната беше жива, когато заминах. О, да! — Парис се засмя на слисването на Клавдия. — Зосина ме изпрати в неговата вила на Албанските хълмове край Рим — близо до града, ала на мен ми се видя твърде далеч. Върнах се в същия ден, когато се срещнах с теб. — Той потупа ключа, закачен на врата му: — Той е от касата ми; единственото, което искам, е да бъда богат.

Стисна ръката й и изчезна в тъмнината.

— Добре ли си?

Дежурният центурион от стражата приближаваше към нея, бронята му блестеше на светлината от факлите. Наведе се, обветреното му лице беше добро: за миг на Клавдия й се стори, че това е баща й.

— Да, да! — отвърна тя. — Добре съм. Единственото, което ми трябва, е да се наспя хубаво.

Когато пристигна в спалнята на прислугата, тя беше прекалено изморена, за да мисли за случилото се вечерта. Изми си ръцете, наплиска лицето си, сви се на леглото и веднага заспа.

На другата сутрин се събуди рано, бързо се приготви и събра вещите си във вързоп. Закуси в готварницата с вчерашен хляб и студена яхния, после се отправи към двора на двореца, където Руфин се готвеше да отиде в Колизея. Небето гореше в червени и златни цветове: сякаш целият Рим се беше пробудил и в един глас възвестяваше, че днес започват игрите. Всички, от най-нищожния роб до приближените на императора, щяха да присъстват, за да наблюдават грандиозната драма, изпълнена с кръв и смърт. В двора Клавдия веднага почувства царящата възбуда. Сирийци в червени туники седяха край голямата резбована носилка с отметнати завеси, която щеше да отнесе Руфин в Колизея. Облечени в бяло негри щяха да тичат пред носилката, а от двете й страни — за да държи потните тълпи на достатъчно разстояние от банкера — щеше да се движи малък военен ескорт под командването на офицер.

Клавдия си проправи път през скупчените прислужници и дворцови паразити. Управителят Бес улови погледа й, щракна с пръсти и я повика.

— Ще вървиш край носилката на Руфин! — надуто възвести той.

— Ще вървя край носилката на Руфин! — покорно повтори Клавдия. — Трябва ли да ида на игрите, Бес?

— Разбира се, че трябва, момичето ми! — Той раздразнено изду дебелите си устни. — Предстои ти да влезеш в домакинството на Домацила. Какво великолепно място за работа!

Пристигнаха слуги с храна: сирене, грозде, чаши пиво. Небето започна да просветлява.

— Ще ми се да побърза! — измърмори под нос един от сирийските носачи. — Улиците към Колизея ще бъдат претъпкани и ще стане горещо. Искам този фукльо най-после да дойде!

Накрая, след още един час чакане, прозвучаха тромпети: Руфин слизаше по стълбите в цялото си великолепие, с бяла тога, грижливо вчесани сиви коси, с набраздено от усмивка тясно мургаво лице. От двете му страни роби носеха плодове, бяло вино и слънчобрани. Руфин се качи в носилката. Видя Клавдия и й смигна.

— Би могла да дойдеш с мен — прошепна той, като се наведе към нея, — но ако жена ми разбере, ще трябва месеци след това да й обяснявам. Ако ще съгрешаваш, Клавдия — добави той, — винаги съгрешавай тайно.

Носачите се подредиха. Вдигнаха носилката и процесията започна триумфалния си път надолу по хълма и градските улици. Тук вълнението се чувстваше особено силно. Нямаше отворени нито пазари, нито сергии. Дюкяните и кръчмите бяха със заключени врати. Всеки бързаше за игрите — шумна, щастлива тълпа, сред която познавачите гръмко спореха за уменията на гладиаторите, а комарджии високо крещяха облозите си. Някои от майсторите на арената имаха свои поклонници; те бяха измъкнали огромни ярки флагове, на които обявяваха достойнствата на своите идоли. Група ученици монотонно пееха стария силогизъм54: „Моето магаре има уши. Ти имаш уши. Следователно ти си моето магаре.“

Отряди гвардейци разчистваха пътя. Гълчавата и врявата бяха вече оглушителни. И в един момент цялата тълпа замря. Руфин, който четеше някакви документи в носилката си, показа глава през завесите.

— Клавдия, бъди добро момиче, иди виж какво става.

Тя се затича между хората, като разблъскваше войниците, за да си проправи път. Намери се на края на огромното открито пространство, обикалящо Колизея, и ужасена спря. Императорските стражи отблъскваха назад тълпата от първото кърваво зрелище за този ден. В дълга редица там се бяха наредили талиги, с които превозваха престъпници, осъдени да умрат по пладне на арената. Затворниците в тях се свиваха с вързани зад гърба ръце. Един обаче, който вече не е можел да понесе напрежението или не е желаел да умре заради удоволствието на другите, по някакъв начин се бе измъкнал и се бе самоубил, пъхайки главата си между спиците на предната талига. Изкривеното му тяло още висеше на колелото и кръвта му се стичаше върху мръсните павета. Клавдия притисна устата си с ръка. Обърна се и побягна обратно. Руфин само кимна, когато му разказа за случката.

— Това ще подсили апетита — въздъхна той. — На тълпата ще й хареса.

— Императорът ще спре ли игрите? — попита Клавдия.

Руфин удивено завъртя очи и постави пръст върху устните си.

— Тихо, момиче! Вече се носи мълвата, че римският архиепископ и неговите хора не са особено доволни от тях! — Засмя се: — В края на краищата, откак се помня единственият повод християните да отиват в Колизея… — Той остави изречението недовършено.

Капитанът на стражата се върна и каза, че могат да продължат. Вдигнаха носилката и прекосиха откритото пространство. Клавдия погледна към талигата. Робът още висеше там и един войник извади меч, за да пререже врата му. Но поне сега тълпата напредваше по-бързо, а охраната им със сила проправяше път за носилката на Руфин.

Колизеят се извисяваше над тях, тъмните сенки на арките му подчертаваха белотата на тухлите. Самата фасада се издигаше на четири етажа, всеки украсен различно. Огромни статуи доминираха над множеството входове, общо седемдесет и шест. Над всеки вход имаше издълбан номер. Този, който искаше да бъде допуснат вътре, трябваше да покаже билет с номера на входа, балкона и мястото. Руфин обаче мина през императорския вход. Над него се издигаше огромният колос на Нерон, макар че следващите императори бяха променяли лицето така, че да отговаря на техните.

Руфин слезе от носилката. Главният разпоредител на игрите, останалите разпоредители и ланистите55 го посрещнаха в сянката на входа. Раздадоха чаши вино, вдигнаха се тостове, размениха се любезности. Клавдия стоеше в ъгъла, стиснала вързопчето и тоягата си. Вече мислеше, че банкерът я е забравил, но точно преди да го поведат към мястото му, той щракна с пръсти.

— Идваш с мен, Клавдия!

Изкачиха няколко стъпала, тръгнаха нагоре по лек наклон и влязоха в самия амфитеатър. Клавдия се закова на място от почуда. Тя гледаше знамената, флаговете и малките флагчета, които плющяха в ранния утринен вятър; ложите на знатните под техните сенници от богато драпирани скъпи материи; пясъкът, обагрен в странен оранжев цвят; и навсякъде и преди всичко тълпата. Още бе рано, но Колизеят се изпълваше и брътвежът на хилядите хора я замайваше. Руфин внимателно хвана ръката й и тя тръгна след него към покритата със сенник ложа, разположена непосредствено до императорската. По-късно в обкованите със злато кресла, наподобяващи тронове, пред малки масички щяха да седнат императорът и свитата му.

— Императорът ще дойде едва следобед — прошепна Руфин. — Мястото му ще бъде заето от главния разпоредител на игрите.

Банкерът спомена името на един благородник.

Клавдия погледна към няколко кресла, разположени по стъпалата под ложата на Руфин.

— Те са за Домацила и момичетата й — обясни Руфин. — Боя се, че ти ще трябва да стоиш права.

Клавдия кимна, отиде настрани и се загледа в морето от лица. Чичо й, Попея и цялата прислуга от „Магариците“ бяха някъде там. Кръчмата щеше да бъде затворена и заключена, пазена от някой юначага. Океан също щеше да присъства на игрите и високо щеше да раздава съвети на хората наоколо какво трябва да гледат.

Колизеят бързо се пълнеше. Разносвачи и дребни търговци обикаляха по пътеките и предлагаха вода, вино, пиво, наденички с подправки, натопен в пилешки сос хляб, меденки и парцаливи късчета пергамент с имената на гладиаторите, които щяха да се бият. Събирачи на залози, които се разпознаваха по огромните слънчобрани, носени от писари с восъчни таблички, се разминаваха и приемаха облозите. Слънцето скоро щеше да се издигне. Моряци вече опъваха с въжета и макари накиснатите във вода сенници, които трябваше да защитят тълпата от най-опасните последици от жегата.

На амфитеатъра бяха издигнати огромни скелета с поставки с оръжията на гладиаторите — те щяха да бъдат официално огледани преди началото на игрите. Разпоредители, ланисти и надути чиновници вече се навъртаха край тях, вдигаха щитове, проверяваха шлемове, облизваха пръсти, за да изпитат остротата на мечовете. Роби изравняваха пясъка. Група музиканти напразно се опитваше да впечатли тълпата с някаква музика, но никой не им обръщаше внимание. Стражи и помощни войски с щитове и мечове вече заемаха позиции край портата, от която щяха да излязат гладиаторите. Те щяха да охраняват изхода с изричното нареждане да убият всеки, който се изплаши и побегне. Над бученето на тълпата отекваше ревът на лъвовете и пантерите, затворени в клетки под амфитеатъра. Клавдия потръпна. Мразеше игрите, без самата да знае защо. Беше виждала бойни полета, покрити с трупове. Собственият й баща беше казал, цитирайки думите на един поет… как беше? „При игрите смъртта е толкова евтина, толкова обикновена…“

Клавдия чу възторжени писъци и крясъци, и се обърна. Домацила и дамите й се блъскаха, за да бъдат поздравени от Руфин. Клавдия гледаше красивите млади жени от различни народности: африканки, саксонки, илирийки, германки, момичета от Галия и Дакия със съвършено накъдрени коси; по техните уши, вратове, китки и пръсти блестяха скъпоценности; нежните им, намазани с благовонни масла тела бяха загънати с копринени роби и шалове. Лицата им бяха прекрасно гримирани, веждите обръснати, а миглите оцветени. Руфин поздрави всичките с целувки и прегръдки. Отведоха ги към местата им и там им поднесоха чаши с изстуден сироп, а банкерът съпроводи господарката Домацила до едно кресло пред подиума. Тълпата ги приветства с котешко мяукане и подсвирквания, солени забележки и насмешливи подмятания. Но над закачките започна да се разнася и тих монотонен ропот: „In hoc signo occides! In hoc signo occides!“ — „С този знак ще убиваш!“. Тлъстото лице на Домацила разтревожено се изкриви пред това красноречиво доказателство колко добре бяха осведомени римляните за убийствата. Скандирането ставаше все по-силно. Добре, че главният уредник на игрите в императорската ложа пристъпи напред с протегнати ръце и събралите се го посрещнаха с необуздани викове. Домацила въздъхна с облекчение и тежко се отпусна в креслото си.

— Да благодарим на боговете! — хрипливо прошепна тя и като взе ветрилото си, яростно започна да си вее.

Руфин извика Клавдия и я представи. Домацила я прегърна и, обвита в облак екзотични благовония, звучно я целуна по двете бузи. Беше пълна жена, приятна на вид, с лъскави, старателно боядисани коси и дебел слой грим върху лицето.

— Значи, идваш при нас във вилата? — изгука тя, докато я оглеждаше от главата до петите. — Не си хубавелка, но си интересна. Може да ми прислужваш. Стой по-настрана, но не забравяй, че ако не си плащаш, няма и да получиш нищо.

Тя превзето изкриви устни, но погледът й беше твърд. Клавдия разбираше, че Домацила знае коя е в действителност.

— Божествената Августа вече ми изпрати съобщение. Нарича те свое малко мишле, но пък тук има толкова много котки, нали, Клавдия?

Клавдия само се засмя. Седналият до Домацила Руфин лукаво намигна.

— А сега искам да гледам игрите! — каза Домацила. Тя махна с ръка с пурпурночервени нокти; месестите й пръсти бяха покрити с пръстени, а гривните по китките й издрънчаха. — Надявам се игрите да са хубави — прошепна тя. — Време е градът да се върне към удоволствията си, нали така, Руфине?

Клавдия възприе това като знак, че може да се оттегли, и застана отзад в сянката на ложата. Огледа се. Някои куртизанки я наблюдаваха с крайчеца на окото си, като си шепнеха и се смееха. Дойдоха слуги със сребърни подноси с бяло вино и специално приготвени деликатеси. Ставаше все по-горещо и въздухът натежа от аромата на благовонията. При острия звук на тръбите всички разговори и смехове замряха. Игрите щяха да започнат. Главният разпоредител обаче навярно беше зает някъде другаде, защото не отговори на зова на тръбачите. Дамите се върнаха към разговорите си. Вниманието им беше погълнато от историята на престъпника, който се беше самоубил.

— Чух — извика Домацила, — че имало и други самоубийства. Един германец отишъл в нужника и напъхал в гърлото си парче дърво и гъбата, която се използва за най-долни цели!

Изявлението й предизвика ужасени писъци сред останалите.

— И трима саксонци се удушили сами…

Тръбите отново прогърмяха. Главният разпоредител отиде до края на императорската ложа и вдигна ръка. Посрещна го гръмовен рев. От помещенията под амфитеатъра се появиха гладиаторите: тракийци, самнити, рециарии. Трибуните утихнаха, сякаш огромна ръка изведнъж запуши огромната уста на тълпата. Гладиаторите бяха шестнайсет на брой, телата им блестяха от пот. Някои бяха гологлави, други носеха украсени шлемове, трети — големи или малки обли щитове. Те се построиха в редица пред императорската ложа с вдигнати оръжия.

— Отиващите на смърт те поздравяват!

Главният уредник отново вдигна ръка в знак, че е приел поздрава и тълпата одобрително изрева. В загрятия утринен въздух тя надуши миризмата на смъртта. Сега арената беше опразнена, всяка подробност, всяка дреболия изчезнаха. Тълпата започна да крещи имената на любимците си, някои от жените хвърляха цветя: танцът на смъртта щеше да започне. Клавдия гледаше как гладиаторите си тръгват и се опита да различи сред тях Муран, докато накрая разбра, че е останал на мястото си. Щеше да бъде сред първите. С изключение на гърдите, тялото му беше покрито с метал и кожа. Носеше набедреник от червен лен, придържан от оръжеен колан през кръста. Наколенници пазеха двата му крака, кожен ръкав, подсилен с метални люспи, покриваше лявата ръка. Носеше малък щит и закривен като сърп меч. Муран наложи огромния си шлем във формата на глиганска глава. Щеше да се сражава като тракиец. Животът му зависеше от майсторството и силата му. Неговият противник, самнитът, носеше малък щит и дълъг меч за мушкане. Имаше набедреник, колан и кожени предпазители на китките и краката. Животът му зависеше от неговата скорост и пъргавината му. Тръбите отново прогърмяха. На арената вече нямаше други, главният уредник даде знак. Тълпата ахна, сетне хората тихичко започнаха да коментират достойнствата на двамата мъже, които се дебнеха един друг. Те почти не се движеха, защото пестяха силите си. Отбиването и симулирането на удари започна внимателно. Внезапно, сякаш усетили нетърпението на тълпите, двамата яростно се счепкаха: мечовете и щитовете им проблясваха във въздуха, те се въртяха и обръщаха, като всеки търсеше предимство. Клавдия гледаше като омагьосана. Самнитът, противникът на Муран, се отдръпна, приведе се и изви ръка, насочвайки напред щита с меча зад него. Той се придвижи в дясно, Муран се движеше заедно с него. Самнитът парира, а Муран нанесе удар, като се опита да свали противника на земята. Остриетата се извиха във въздуха, щитовете се люшнаха в резкия сблъсък на метал с метал. Двубоят се проточи. Мъжете сякаш не се поддаваха на умората, докато в един момент Муран не реагира достатъчно бързо. Той се олюля, мечът изпадна от ръката му.

— Негов е! Негов е! — ревеше тълпата.

Клавдия притисна ръце към корема си.

— Довърши го!

Сега тълпата изразявате одобрението си за майсторството на Муран, защото, докато противникът му се бе разсеял от виковете, фризиецът се превъртя върху пясъка, грабна меча си и скочи на крака. Битката се поднови, но с различен ритъм. Муран изглеждаше решен да я приключи. Самнитът изгуби щита си, Муран го порази в рамото и другият се олюля. Захвърли меча си и вдигна пръста на лявата си ръка към императорската ложа — знак, че не може да се сражава повече и моли за милост. От протегната му ръка струеше кръв, раната бе по-дълбока, отколкото можеше да се предположи. Ланистите, въоръжени с камшици и мечове, за да подтикват гладиаторите, ако те решат да не се сражават, излязоха на арената и застанаха между Муран и победения му противник. Уредникът на игрите се изправи и се наведе от края на ложата. Сега самнитът стоеше на едно коляно. Бе захвърлил меча и се кланяше с протегнати ръце. Тълпата се раздели. Бяха се наслаждавали на сражението, но сега се обърнаха срещу самнита. Повечето мислеха, че е трябвало да продължи да се бори. Разнесе се вик:

— Прережи гърлото му! Прережи гърлото му!

Викът прерасна в рев. Уредникът протегна дясната си ръка с насочен напред палец. Ревът се усили още повече. Уредникът обърна палеца надолу: никакво милосърдие, никаква милост, самнитът трябваше да умре! Муран свали шлема си и пристъпи с меч в ръката. Самнитът се опита да се изправи. Той се хвана за бедрото на Муран, за да се опре. Муран му каза нещо. Мъжът вдигна глава. Муран заби меча право в незащитеното му гърло. Самнитът сякаш се отпусна назад; за миг остана полуседнал, после бавно се свлече на едната си страна. Тълпата притихна. Изтощен до краен предел, Муран също се строполи върху пясъка.

Сега на арената се появиха странни създания, водени от гротескна фигура, облечена в плътно прилепнала към тялото туника и високи ботуши от мека кожа. На лицето си мъжът имаше маска наподобяваща птица. В едната си ръка носеше чук, а в другата — нажежено до червено желязо. Групичката се приближи до мъртвия гладиатор. Мъжът залепи желязото на гърдите на самнита, за да провери дали действително е мъртъв, преди да разбие главата му с чука. Завързаха ходилата на трупа с въжета и докато го извличаха през „Портата на смъртта“, гротескната фигура, която трябваше да изобразява Харон, танцуваше пред него. Муран се изправи и с протегнати ръце прие поздравленията на тълпата. Когато напусна арената веднага дотърчаха роби с гребла, които изравниха пясъка за да скрият кръвта, и прибраха падналите оръжия. Игрите продължаваха.

Клавдия се отдръпна още по-назад в сянката на подиума. Гадеше й се и беше развълнувана, но се радваше, че Муран победи, и че довечера Януария няма да рони сълзи. Погледна благородните дами сред публиката. Някои, очевидно възбудени, плъзгаха ръце под туниките, между краката си. Две се притискаха една о друга, ръцете им шареха по краката, раменете, гърдите. Домацила се беше проснала възнак с полуотворена уста, приличаше на жена, която е пила много. Преструвайки се, че гледа битките на арената, Руфин скришом четеше някакви документи, поставени върху коленете му.

Денят напредваше, борбите продължаваха. Понякога гладиаторите бяха нерешителни, друг път радваха тълпата; на двама подариха живота. Най-сетне първата част на празничния ден завърши. Всички налични сенници бяха вече опънати, търговци на храна и вино обикаляха по редовете. Някои от зрителите напуснаха местата си, за да потърсят прохлада и освежителни напитки. Други обаче останаха, за да се забавляват с масовата екзекуция на осъдени роби и престъпници. Завлякоха неколцина от нещастниците на арената и пуснаха от клетките три едри мечки. Отначало животните и хората стояха далеч едни от други. Скоро обаче роби с камшици и нагорещено желязо погнаха мечките напред. Разярен, един от зверовете се втурна към затворниците и ги разхвърля като топки за игра. Подушили кръвта, и другите две мечки се включиха в лова. Един от затворниците се освободи от въжетата и побягна. Тълпата забрави да яде и ревеше от смях пред разкривеното от ужас лице на клетника. Клавдия отвърна очи. Промъкна се до вратата и излезе. Тълпата край нея беше в празнично настроение, хората се тъпчеха с храната, която бяха купили или носеха със себе си. Очите им виждаха само горките окаяници, които вече се бяха изтощили да бягат и сега стояха, заобиколени от трите звяра. Клавдия се опитваше да не обръща внимание на крясъците от арената и рева на тълпите. Усети, че някой я дърпа за туниката и се обърна. Един мърляв хлапак с омазана с мед уста се пулеше срещу нея.

— Ти ли си Клавдия? — Той заекна, докато произнасяше името й.

— Аз съм Клавдия.

— Чичо Поли… Чичо Полиб…

— Полибий… — довърши Клавдия вместо него.

— Каза, че трябва да идеш при него. Мъжът с бокала на китката. Долу е. В бърлогите на зверовете.

Стомахът на Клавдия се сви. Толкова беше търсила този човек! И сега той бе тук, сред затъпяващата жега на Колизея, където въздухът бе натегнал от мирис на мръсотия, благовония, масло и кръв, и крещящата тълпа, която се превиваше от смях при смъртта на някой нещастник. Клавдия погледна момчето.

— Чичо Полибий го видя. Трябва да дойдеш! Трябва да дойдеш!

То я подкани с малката си ръчичка.

Клавдия се почувства странно, от шока леко й прималя. Тълпата сякаш се люшкаше напред-назад като вълна. Тя потърси къде да се подпре и докосна мъжа, седнал в края на балкона.

— Може и малко по-надолу, мила!

Клавдия си пое дълбоко дъх. Хлапето вече припкаше по стълбите, мърлявото му голо задниче се мяркаше под дрипавата туника. Клавдия нямаше друг избор, освен да го последва. Двамата стигнаха до входа към ямите. Стражите бяха погълнати от това, което ставаше на арената. Момчето започна да слиза, бледото му лице ясно се очертаваше в мътния полумрак. Клавдия усети как силата й се връща и вълнението свива стомаха й. Тръгна надолу. Коридорът пред нея беше дълъг и водеше напред в тъмнината. Въздухът бе спарен и зловонен, примесен с мириса на мухъл и слама — смъртоносният мирис на затворени диви животни.

Преди години тя бе идвала тук с баща си. Той беше получил отпуск и я бе довел долу да види тигъра, едро снежнобяло животно със зелени очи. Клавдия помнеше, че всяка от вратите в прохода води към редица паралелни коридори с животински клетки от двете страни. Момчето отвори една врата. Проходът беше тъмен, осветен само от факла, поставена в ниша в другия му край. Клавдия надникна към клетките. Тази вдясно изглеждаше празна и тя стреснато изкрещя, когато огромен лъв с тежка дебела грива и тъмножълта козина внезапно се хвърли върху решетките от лявата й страна. Животното се изправи на задните си крака и отвори уста с големи бели зъби.

Клавдия понечи да се върне, но вратата беше затворена. Лъвът сега стоеше на четири лапи, заковал в нея жълтите си очи. Клавдия огледа клетката. Беше здраво зарезена, значи нямаше от какво да се страхува. Лъвът изрева с отметната назад глава и другите животни по коридора му отговориха. Клавдия пак опита да отвори вратата. Някой я беше заключил отвън. Тя я натисна и започна да блъска с юмруци по нея. Лъвът отново изрева и момичето видя как към решетките се притискат неясни форми. Пристъпи напред. Звярът пак се хвърли към нея. Клавдия имаше чувството, че се е озовала в преддверието на подземния свят. Въздухът миришеше на кисело и тя усети слама под краката си. Факлата над вратата в другия край я мамеше. Колко глупаво се бе държала! Дали това не беше някаква жестока шега? Момчето я доведе тук, сигурно му бяха дали монета и го бяха подучили какво да каже. Но защо? Почувства, че й се гади, облегна се на вратата, пое дълбоко въздух и опита да се успокои. Тази врата може да е заключена, но другата? Лъвът внимателно я оглеждаше, сякаш я преценяваше. После внезапно скочи, раздирайки въздуха с рев и огромната му лапа се провря през решетките.

Клавдия побягна. Въздухът пулсираше от вой и ръмжене, гладни очи святкаха към нея. Със стон стигна до края на коридора и дръпна резето. То не помръдна. Тя го удари с юмрук и изведнъж чу как вратата в другия край се отваря. Дали това не беше някаква садистична игра? Клавдия се обърна и разтреперана впери поглед пред себе си. Някой бе влязъл и излязъл. Вратата беше вече затворена, но клетката на лъва зееше отворена. Момичето ужасено впи очи в полумрака. Лъвът пристъпи, протегна се на предните си лапи и изрева. Още едно животно изръмжа предизвикателно. Лъвът с наведена глава се прокрадваше напред. Клавдия опипа колана си за нож или кама, но не намери нищо. Обърна се надясно, но единственото, което видя, беше тъмната сянка в една клетка; вляво върху сламата лежеше мечка. Клавдия се запита дали не е ранена. Лъвът спря. Клавдия пропълзя, за да измъкне факлата от металната скоба и одра лакътя си. После се обърна към звяра с горящата главня, от която капеше смола. Лъвът беше слисан от новопридобитата си свобода. Клавдия беше плячка: той щеше да я нападне, но засега огънят го държеше надалеч. Клавдия се чу как крещи, някой риташе по вратата. Осъзна, че я рита самата тя: петата на левия й крак бе натъртена. Лъвът приближаваше. Клавдия размаха факлата. Той отстъпи назад, а после снишавайки се, дебнещо започна да се промъква към нея. Известно време сякаш изчакваше, а после рязко скочи към факлата. Нещо твърдо удари Клавдия по главата. Вратата се отвори. Лъвът пак нападна. Клавдия хвърли факлата към него точно в мига, когато една ръка я сграбчи и я извлече навън. Муран затвори вратата с ритник и спусна здраво резето.