ШЕСТА ЧАСТ

Докато полицаите от отдел „Убийства“ систематично претърсваха двете бунгала в Уелкъм хотел, Лепски се върна с колата в участъка.

С включена сирена той се носеше по оживения булевард и си представяше, че е Джим Кларк в последната отсечка от състезанието. Най-обичаше да се врязва между ролсовете, бентлитата и кадилаците на богаташите. Гледаше как гладките лъскави коли се отдръпват панически встрани на пътя, когато шофьорите чуеха сирената. Той профучаваше покрай богаташите с тлъсти морави лица и с безупречни дрехи и се хилеше с вълча усмивка. Това беше — си мислеше, докато задминаваше полупарализиран собственик на сребрист ролс — компенсация за отегчителния ужасен труд, с който се бе нагърбил като полицай.

Трябваше да полага неимоверни усилия, за да не се подаде през прозореца на колата и да изкрещи: „Всички ви изпреварих!“, докато се носеше надолу но булеварда.

Пристигна пред участъка и влетя през портала в двора. Спря сирената, избърса лице с опакото на дланта и бързо слезе от колата. Пресече тичешком двора, изкачи стълбите и изведнъж усети колко е уморен.

Спря за момент и се замисли. Сети се, че не се е прибирал у дома от две нощи и от петдесет и осем часа не е помислял за жена си. Осъзна, че е спал само четири часа, откакто я остави, и то на ниското легло на колелца в участъка.

После тръшна глава и продължи да се изкачва по стълбите. Влезе в стаята, където сержант Чарли Танър се занимаваше с текущите задачи.

— Чарли! Сети ли се да се обадиш на жена ми? — попита, изправен пред бюрото му.

— Как бих могъл? — отвърна Танър малко рязко. — Не стана нужда да й се обаждам. Тя ми се обади! Трябва да говориш с нея, Том, подпали ни телефоните!

— Разбирам — Лепски прокара пръсти през косата си. — Звучеше ли ти преуморена?

Танър се замисли, дъвчейки химикалката.

— Не знам какво имаш предвид под преуморена — каза накрая, — но на мен ми прозвуча като раздразнена тигрица.

Лепски затвори очи, после ги отвори.

— Виж какво, Чарли, бъди приятел! Обади й се и кажи, че работя непрекъснато. Ще ми направиш ли тази услуга?

— Не — каза твърдо Танър, — не искам да ми се спукат тъпанчетата.

Лепски така изсумтя, че би подплашил дори и бик.

— Кой го е грижа за проклетите тъпанчета? Обади й се! Аз не се ли обадих на жена ти, когато беше закъсал, а? Не се ли обадих?

Танър се оклюма. Спомни си онзи ужасен случай, когато беше с една сладка блондинка и Лепски с безсрамната си лъжа спаси брака му.

— Това е изнудване, Том!

— Добре, продължавай да си попълваш обвинителните актове — изръмжа Лепски. — Обади й се и замажи положението. — После тръгна към стаята на детективите.

След няколко минути докладваше на капитан Теръл. Там беше и Биглър.

— О’кей, Том, отиди да говориш с този лекар… как се казваше? Уоники? Ако това момче е толкова болно, колкото си мисли баща му, то е най-вероятният извършител. — Теръл се обърна към Биглър. — Изпрати някого в къщата на Тохоло. Може да се намери снимка, а също отпечатъци от пръсти. — Той стана. — Аз ще отида в Клуб 50 и ще говоря с някои от членовете.

Лепски тръгна надолу по стълбите и когато мина покрай Танър, видя, че онзи френетично размахва телефонната слушалка.

Лепски спря рязко.

— Какво има?

— Жена ти.

Само един поглед върху напрегнатото лице на Танър бе достатъчен за Лепски, за да почувства спазъм в стомаха. Той се поколеба, после сграбчи слушалката.

— Карол? Точно мислех да ти се обадя, скъпа! Но в момента съм много ядосан и съм затънал до гуша в работа. Ще ти се обадя по някое време. О’кей?… О’кей? Трябва веднага да тръгвам!

— Лепски!

Гласът на съпругата проби мозъка му сякаш с куршум.

Той примигна и се предаде.

— Да… да, как си, скъпа? Щурам се като черен дявол… Искам да кажа, че съм зает, мила!

— Лепски, престани да се вайкаш и ме слушай!

Той се облегна на бюрото на Танър и си разхлаби връзката.

— Казах ти… Съжалявам. Спал съм само 4 часа, откакто не сме се виждали. Аз… По дяволите! Зает съм!

— Ако дори и за момент мислех, че не си бил, не си и няма да бъдеш зает, щях да се разведа с теб. А сега престани да се оплакваш и ме остави и аз да кажа нещо!

Лепски се опита да пробие с пръсти дупка в бюрото на Танър и почти успя.

— Слушам.

— Току-що се видях с Мекситейбъл Бесинджър.

— Даде ли още една бутилка от уискито ми?

— Престани да мислиш за твоето пиене. Мекситейбъл казва, че точно този индианец е Екзекутора! Казах ти, но ти не ме послуша. Тя…

— Момент… Даде ли й бутилка от проклетото уиски?

— Лепски, колко пъти ще те моля да не говориш вулгарно?!

Изражението на Лепски така стресна сержант Танър, че той инстинктивно посегна към аптечката.

— Добре. И какво ти предсказа дъртата пияндура?

— Не я наричай така! Ако бях на твое място, щеше да ме е срам да се изразявам по този начин за възрастната жена.

Той изръмжа като кола, която се мъчи да потегли със спукана гума.

— Какво беше това? — Карол се сепна, макар че бе свикнала със звуците, които издаваше мъжът й. — Добре ли си, Лепски?

— Не знам.

— Понякога се притеснявам за теб. Изглежда, не можеш да се концентрираш, а това е важно, ако искаш да станеш сержант.

Лепски изтри потта от челото си.

— Да… Права си. Продължавай… Концентрирах се.

— Слава Богу! Мекситейбъл каза… сигурен ли си, че слушаш?

Лепски стъпка собствения си крак с такъв гняв, че страшно го заболя. Когато започна да подскача на един крак, Танър, който не отлепяше око от него, го изгледа смаян.

— Да, слушам — потвърди с крак във въздуха.

— Тя каза, че трябва да търсиш Екзекутора при портокалите.

— При кого? — изкрещя Лепски.

— Недей да крещиш, просташко е. Каза, че трябва да го търсиш при портокалите. Вижда го в кристалната топка.

— Така ли? При портокалите? — Лепски пое така мощно дъх, че можеше да накара прахосмукачка „Хувър“ да позеленее от яд. — Е, това вече е нещо. Не би могла да сбърка с такова предположение, нали? Целият проклет район бъка от портокали! Тя победи, нали? И за награда не грабна ли още една бутилка от уискито ми?

— Предавам ти какво ми каза! Първия път се оказа права, но ти не й повярва. Това е втората улика. Мисли, Лепски!

— О’кей, скъпа, ще мисля. А сега трябва да вървя.

— Опитвам се да ти помогна да се издигнеш.

— Разбира се… да… да, благодаря! — Той замълча и после продължи. — Не отговори на въпроса ми дали тази стара врачка взе друга бутилка от уискито ми?

Последва дълга пауза, после Карол каза с леден глас:

— Има моменти, Лепски, когато си мисля, че мозъкът ти е миниатюрен. — И затвори телефона.

Лепски също затвори и погледна към Танър.

— Някога жена ти да ти е казвала, че мозъкът ти е миниатюрен, Чарли?

Танър го зяпна.

— Защо? Тя изобщо не знае тази дума.

— Разбирам. Ти си щастливец. — Той хукна надолу през три стъпала и се метна в колата.

* * *

Горещото следобедно слънце вече не огряваше раи-раните навеси на сергиите за плодове и се бе спуснало към кея. Пазарът бе към края си. Имаше само няколко скитници, които се надяваха да купят евтини плодове и все още обикаляха сергиите, но като цяло пазарният ден бе приключил.

Джъпитър Луси беше отишъл до близкия бар да пийне една бира, а Поук седеше на сергията. Денят се случи добър и само няколко кашона с портокали бяха останали.

Чък излезе от сумрака и застана пред тезгяха. Двамата се изгледаха. Бляскавите черни очи на индианеца и малките неспокойни очи на Чък огледаха кея, после Чък пристъпи напред.

— Взех ги: петстотин долара!

— Тя добре ли е?

Чък кимна.

Поук започна да тегли портокали, за да печели време.

— Утре ще е заета. — Той свали един голям портокал и потърси по-малък. — Пет телефона.

Чък престана да диша.

— Пет телефона… пет?

— Две хиляди и петстотин долара. Инструкциите как да ги събере са на дъното на сака…

Чък кимна. После огледа кея наляво и надясно и когато се увери, че никой не го гледа, пъхна нещо в ръката на Поук.

— Нали така: триста и петдесет за теб и сто и петдесет за мен.

— Да.

Чък взе сака с портокалите и си тръгна.

След малко Луси дойде. Двамата с Поук започнаха да разглобяват сергията.

До следващото утро!

* * *

Когато капитан Теръл влезе с колата в предния двор на Клуб 50, с радост видя Родни Бранзънстейн, който тъкмо слизаше от ролса.

Бранзънстейн бе един от основателите на клуба. Освен че беше отличен бриджьор, беше и отличен адвокат.

Те си стиснаха ръцете.

— Какво правиш тук, Франк? Само не ми казвай, че се присъединяваш към този мавзолей.

— Нужна ми е информация — каза Теръл.

— Тогава си попаднал точно на когото трябва. — Бранзънстейн се усмихна. — Ела да пийнем по нещо.

— Предпочитам да поговорим в суперската ти кола. Басирам се, че в този мавзолей, както ти го нарече, са малко чувствителни към полицейските визити.

— Може би си прав.

Бранзънстейн отвори вратата и седна.

— Хубава кола: телевизор… телефон… климатик… барче… идеална кола — констатира Теръл, който се настани до него.

— Знаеш как е… символ на общественото положение. Бих предпочел да карам ейвис, но то е част от лукса. Какво те води насам, Франк?

Теръл му разказа.

— Поук Тохоло? Да, спомням си: хубав и правеше едни от най-хубавите коктейли с мартини в града. Бедата беше, разбира се, че „старата малка“ Хансън не може да си държи ръцете зад гърба и момчето трябваше да си отиде.

— Така и предположих. А как се отнасяха към него останалите членове на клуба… освен Хансън?

Бранзънстейн сви рамене.

— Деветдесет процента не вярват, че някой може да не е бял и да не е маймуна. Аз самият харесвам индианците семиноли. Но за по-голямата част от членовете на клуба те са маймуни, които са длъжни да им изпълняват поръчките.

— Тохоло имал ли и някога неприятности с мисис Дънк Браулер?

— Мисля, че да — каза Бранзънстейн и присви очи. — Разбира се, тя беше ужасна дърта кучка. Единственото, за което мислеше, бяха кучето и бриджът. Спомням си, че тогава играех на друга маса… беше преди около три месеца… а може и повече… забравил съм. Както и да е, Тохоло сервираше напитки и мисис Б. Му каза да изведе кучето навън да пишка. Тохоло й обясни, че не може да остави бара. Чух всичко. Може би не се държа сервилно, както очакваше мисис Б. В крайна сметка тя го нарече негър.

— След това какво стана?

— Останалите трима играчи казаха на Тохоло да не бъде безочлив и да изведе кучето… и той го изведе.

— Кои бяха?

— Ридъл, Маккуин и Джеферсън Лейсли.

Теръл се замисли.

— Това очертава една схема, нали? — каза най-накрая. — Маккуин, Ридъл, любовницата му и мисис Браулер са мъртви. Бих искал да говоря с Джеферсьн Лейсли.

Бранзънстейн кимна.

— О’кей. Той е един от специалните ни членове. Има стая в клуба. Искаш ли да те представя?

— Чудесно!

Но когато Барнзънстейн попита портиера дали мистър Лейсли е там, се оказа, че е излязъл преди около половин час.

Нито Бранзънстейн, нито Теръл можеха да предположат, че в този момент Джеферсън Лейсли панически прикрепва плик с петстотин долара под телефонния автомат в чакалнята на железопътната гара.

* * *

Мег едва ходеше, когато влезе в препълненото фоайе на второкласния хотел „Екселсиор“.

Снощи Чък й беше казал, че следващата сутрин ще трябва да прибере пет плика от пет различни телефонни кабини.

— Така е, щом потече големият мангиз. Така е, когато си направил велико откритие. Знаеш ли какво ще рече това?

Мег седеше на леглото и гледаше оръфания килим. Не каза нищо.

— Да не са ти запушени ушите, малката?

Заплахата в гласа му я накара да вдигне глава.

— Какво откритие? — попита тя незаинтересовано.

Чък кимна с одобрение:

— Правиш откритие като онзи Колумб или как му беше името… стигаш до Обетованата земя… сбъдват се мечтите ти!

Тя погледна през отворения прозорец към небето с розови облаци, които със залязването на слънцето полека-лека ставаха пурпурни…

— Ти като Колумб ли си?

— Да. Като него — захили се Чък. — Всеки в тоя проклет свят си търси късмета, а ти си ударила джакпота. Защото аз съм твоят късмет!

Мег продължаваше да се взира в облаците, които се обагриха в кървавочервено от лъчите на залязващото слънце.

— Така ли било? Значи аз поемам всички рискове, давам ти парите, а ти си ми бил късметът?

Чък запали друга цигара.

— Лошото е, че нямаш нищо в главата си, освен една празна дупка. Трябва да си щастлива с моя ум. Утре ще отидеш в пет телефонни будки и ще вземеш от всяка по петстотин долара. Колко прави това? Хайде де… кажи?

— Какво ме засяга? — каза Мег и сви рамене. — Защо ми досаждаш?

Чък замахна.

Мег се озова по гръб на леглото, бузата й пареше от шамара.

— Кажи ми — викна той злобно. — Кажи ми колко прави това?

Тя се хвана за бузата и продължи да го гледа. Отпечатъци от пръстите му се появиха върху бледата й страна.

— Не знам и не ме интересува — отвърна тя и затвори очи.

Втори шамар отметна главата й.

— Казвай колко мангизи са, малката?

Тя лежеше и трепереше със стиснати очи.

— О’кей, о’кей, щом си толкова тъпа! — Чък беше отвратен. — Знаеш ли к’во? Писна ми от тебе! Нямаш никакви амбиции. Утре ще прибереш две хиляди и петстотин долара! И после се махаме накъдето ни видят очите! С толкова много пари ще бъдем осигурени!

Мег изведнъж разбра какво и казва и какво означава това и почувства малка надежда.

— А той? — отвори очи.

— А, значи все пак имаш нещо в главата — Чък кимна с престорено възхищение. — Знаеш ли, това е първото умно нещо, което казваш, откакто те намерих.

„Намерил ме?“

Мег гледаше мръсния таван. Намерил ме… като изгубено куче… или бездомно коте. Да. Точно такава беше… загубена.

— Ще престанеш ли да се държиш като тъпачка и ще ме слушаш ли?

Беше хубаво да лежи в леглото и да усеща нощния бриз, който нахлуваше през отворения прозорец, по парещото, наранено лице. Нямаше нужда да прави никакви усилия. Дори и да слуша грубия глас на Чък не изискваше никакви усилия.

— Този индианец е луд… той е ненормален — продължи Чък. — Никога не съм ти го казвал, но той щеше да ме убие. Първия път… помниш ли? Когато отидохме да плуваме.

Защо я занимава с тия неща? — учуди се тя. — Да не е нещо ново? Тя вече му беше казала, че е луд.

— Така значи, той е откачен — Чък не спираше да говори, — но е измислил начин да спечели бързо пари, а на нас това ни трябва. Затова съм при него, но щом вземем мангизите… две хиляди и петстотин долара… ще го разкараме.

Мег си спомни за вкъщи. Изведнъж пред нея ярко изплуваха образите на майка й и баща й, които седят в стария хол и гледат телевизия. Виждаше безформеното тяло на майка си, потънало във фотьойла. Баща й имаше навика да си повдига с език протезите и да ги намества с отчетливо щракане. Майка й винаги сваляше пантофите си, когато гледаше телевизия: краката й бяха големи и мазолести.

— Виж какво, малката!

Гласът на Чък внезапно я върна в мрачната стая с петната от влага по стените и с шума от кея, който нахлуваше през отворения прозорец.

— Слушам!

— Щом приберем мангизите, взимаме колата и изчезваме! Нищо не може да ни направи! Две хиляди и петстотин долара!

Тя си спомни какво й беше казал Чък:

„Да се захванеш с откачен индианец не е шега работа. О’кей, да кажем, че се добереш до Маями? Какво му е хубавото на Маями, ако си с нож в червата или с куршум в черепа?“

В този момент тя престана да се страхува от смъртта, от болката, от полицията или от каквото и да било.

Какво значение имаше? Какво, по дяволите, изобщо имаше значение?

Фоайето на хотел „Екселсиор“ беше пълно с туристи, които търпеливо като овце очакваха да дойде автобусът и да ги закара до още по-долнопробен хотел с още по-гръмко име.

Никой не обърна внимание на Мег, когато отиде до телефонните кабини. Кабина 3 беше свободна. Тя отвори вратата, влезе вътре и напипа плика под автомата. Отлепи го и го прибра в чантата. Дори не се престори, че набира номер. Предпазливост! Вече просто не й пукаше.

После излезе от хотела и пресече булеварда. Усети как слънцето пари лицето й.

Влезе в буика, отвори чантата и пусна плика върху коленете на Чък. — Никакви проблеми?

Тя го видя, че гледа към хотела. Очите му се стрелкаха като на заек в капан. Той се притесняваше. Беше уплашен, а на нея не й пукаше. Това я издигаше една степен над него. Мег триумфираше. Видя го как разкъса плика, преброи парите — бързо въздъхна, като усети неговия страх, алчността му, липсата на зрялост. Мисълта за безмислието на връзката им я притисна като мъртвешки саван.

— Сега железопътната гара — каза Чък. — Телефонна кабина 8. Там не мога да паркирам. Ще обикалям с колата и щом свършиш, ще те взема.

Той караше по страничните улици, за да избегне задръстването, а Мег седеше неподвижно с ръце между коленете и гледаше безцелно през мръсното предно стъкло на колата.

— О’кей, малката!

Мислите й бяха далеч от тук и едва когато Чък грубо я разтърси за рамото, тя излезе от транса, който я бе върнал към сигурността на миналото.

Отиде на гарата и взе да си отваря път между хората към кабина 8. Прибра илика, сложи го в чантата и излезе.

След около минута буикът намали, тя се качи и Чък потегли.

— Никакви проблеми?

Тя отново погледна потното му лице и бързото движение на очите му.

— Не.

Той подсвирна тихо.

— Господи! То било като да береш череши.

Стигна до един паркинг и сиря.

— Дай го.

Мег му подаде илика и докато той го отваряше, тя гледаше лъскавите скъпи коли, които минаваха покрай тях. Гледаше угоените лица: жените с техните ужасни шапки, мъжете със спукани капиляри, все едно паяжина по лицата. Хора, които имат сигурност. Това ли означаваше сигурността: големи коли, дебели тела, морави лица и шапки с цветя.

— Вече са хиляда долара — каза Чък и пъхна илика в жабката. — Нали ти казвам… златна мина!

Тя кимна. Почти не чу какво й казва.

Извади от джоба си листа, който Поук му беше оставил на дъното на сака.

— Тръгваме… В хотел „Адлон“! Третата пресечка вдясно, нали?

— Не знам.

— К’во знаеш изобщо? — озъби се Чък. — Само аз ли ще мисля?

След десет минути Мег излезе от „Адлон“ и изчака да дойде буикът. Тя се качи и Чък потегли, като се оглеждаше неспокойно.

— Проблеми?

— Не.

— Тоя хитрец умно го е измислил! — Чък спря колата на друг паркинг и отвори плика.

— Хиляда и петстотин — изломоти той. — Още толкова и изчезваме. — После погледна листа. — Сега аерогарата, кабина С. После автобусната спирка на Грейхаунд. Кабина 6.

Чък спря на паркинга близо до входа.

— Побързай, малката. Ще те чакам тук.

Тя бързо пресече асфалта и влезе в препълнената чакалня на летището. Пет пари не даваше дали някой я гледа. Отиде до телефоните. Един мъж точно излизаше от кабина С. Той я погледна и тя прочете неодобрение в очите му. Беше на средна възраст, с добре оформено шкембе и безупречно облекло Мег ненавиждаше този тип консервирани еснафи. Тя профуча покрай него и влезе в кабината. Дори не си направи труда да затвори вратата, нито пък да се огледа дали мъжът я наблюдава.

Пипна под телефонния автомат и усети метала. Замръзна и опипа отново. Нямаше никакъв илик! Бързо погледна през рамо към остъклената врата. Нямаше грешка. Кабина С.

— Ще използвате ли телефона или сте се подслонили от дъжда? — попита саркастично един мъж.

Поредният старомоден и лъскаво облечен тип с голямо шкембе — помисли си Мег. Господи! Как ненавиждаше тия преуспели негодници със самодоволните им всезнаещи физиономии!

Тя тръгна бързо към буика и влезе вътре.

— О’кей? — попита Чък и включи двигателя.

— Не.

Той включи на скорост.

— К’во значи не?

— Кабина С, нали?

— Да… добре ме чу.

— Нямаше нищо.

Лицето на Чък се озлоби.

— Да не се опитваш да ме преметнеш, тъпа кучко?

Тя хвърли чантата на коленете му.

— Ето! Иди и провери сам. Няма нищо в кабина С.

Чък бутна обратно чантата й.

— Върни се и ги прерови всичките Трябва да има някаква грешка.

— Ти иди.

Той я удари с юмрук по коляното. Прониза я силна болка. Тя се преви и стисна с ръце крака си.

— Иди и провери! — изръмжа той.

Мег излезе от колата и се върна в чакалнята. Почти куцаше от болка. Повечето от кабините бяха заети. Вече не й пукаше какво ще стане. Отваряше вратите независимо дали имаше някой или не, избутваше човека настрани, проверяваше под телефонния автомат и влизаше в следващата. Тебеширеното лице и втренченият поглед заглушаваха всякакъв протест.

За по-малко от пет минути провери всички будки. Хората я зяпаха.

В последната кабина имаше огромен мъж с шапка от туид и с малка лула между зъбите. Той се облегна на стената, докато Мег се наведе, за да провери под автомата.

— Да не си загубила нещо, пиленце? — попита я с широка усмивка.

— Не и тебе, откачалка такава. — Обърна се и забърза към буика.

— Нищо — каза, щом влезе в колата.

— По дяволите! К’во е станало? Мислиш ли, че някой сульо ги е свил преди тебе?

Мег потърка коляното, което продължаваше да я боли.

— Не знам.

— Само това ли ще кажеш? — изръмжа Чък. — Става дума за петстотин долара!

Подкара към автобусната спирка на Грейхаунд. Докато караше, си мърмореше под носа и от време на време удряше с юмрук волана.

— Хич не ти пука, нали? Глупава, тъпа кучка!

Мег мълчеше. Тя се облегна назад и заразтрива коляното си с отчаян поглед.

На спирката на Грейхаунд Чък видя, че е невъзможно да паркира. Той спря, наведе се напред през Мег и отвори вратата.

— Кабина 6… тръгвай! Аз ще се върна.

Мег слезе от колата и влезе в претъпканата чакалня, а Чък потегли.

В кабина 6 имаше едно момиче и Мег трябваше да изчака. Момичето беше с каменно изражение на лицето. Косата му — дълга и руса, с дълги заострени нокти. Дрехите му бяха скъпи, а на пръстите на ръката, която размахваше, докато говореше, имаше три диамантени пръстена.

Момичето продължаваше да говори, а Мег го наблюдаваше. След малко и то забеляза Мег и намали ръкомахането.

Имаше нещо в спокойствието, в мръсния пуловер и в провисналата дълга коса на Мег, което смути момичето. Най-накрая то затвори, излезе навън и като мина покрай Мег, я заобиколи.

Мег влезе в кабината, където ухаеше на скъп парфюм. Взе плика и излезе.

Младеж в жълт пуловер с поло, спортен панталон и с дълга коса, която се спускаше до яката, й се усмихна до ушите.

— Съкровище ли търсите? — попита той.

Преди такова момче би я развълнувало. Сега в него виждаше само секса и неприятностите.

Изгледа го със смразяващо безразличие и отмина. Знаеше, че такъв мъж — чист, заможен, романтичен, хубав — не е за нея. Като го отмина, сякаш умря.

Даде плика на Чък и той преброи парите.

— Две хиляди — промърмори след кратко мълчание. Прибра плика в жабката. — Ще свършат работа. Изчезваме оттука, малката. По-добре две хиляди, отколкото нищо. Ще се върнем, ще си приберем багажа и тръгваме за Лос Анжелос.

Докато той караше към Парадайз Сити, Мег гледаше през прозореца колите, къпещите се, които се забавляваха на плажа, сергиите с плодове на брега.

Чък взе пликовете и ги прибра под ризата си.

— Хайде… да стягаме багажа. — В гласа му се прокрадна нервна нотка. Той си погледна часовника. Беше 12.45. Изкараха една дълга сутрин. След половин час вече щяха да се движат по магистрала 25: Бел Глейд, Уидън, Бъкингам, Нокът, после магистрала 17.

Две хиляди долара — по-добре от нищо.

Тръгнаха по кея, после по вонящата алея и стигнаха до тяхната къща. Дебелият индианец седеше зад бюрото. Усмихна им се, когато тръгнаха нагоре но стълбите.

Две хиляди долара! Плюс колата! — мислеше си Чък, докато вървеше след Мег. — Откаченият индианец нямаше как да се оплаче в полицията, че са му откраднали колата. Веднъж да тръгнат, ще се отърват от него и то с две хилядарки!

Мег спря на площадката.

— Хайде, давай… върви! — бутна я нервно Чък, мина пред нея и отвори вратата.

Поук Тохоло седеше на леглото и ядеше портокал.

Чък застана на вратата като истукан, а Поук изплю семка на пода.

— Колко събра? — попита той. Черните му очи искряха.

* * *

Докато Мег чакаше момичето с диамантените пръстени да свърши телефонния разговор на автобусната спирка на Грейхаунд, капитан Теръл най-накрая реши, че индианецът Поук Тохоло е Екзекутора.

Той сложи и последния рапорт на бюрото, бутна стола назад и запали лулата.

— Това е нашият приятел! — каза на Биглър. — Остава да го открием.

До това решение стигна, след като прочете рапорта на отдел „Убийства“. Хората не само бяха намерили отпечатъци от пръстите на Поук в Уелкъм мотел, които съвпадаха с взетите от малката стаичка при родителите му, но също откриха и безспорни следи, че под матрака в бунгалото на мотела е имало пушка. По провиснатия матрак все още личаха отпечатъците и смазката.

Освен всичко това описанието, което направи мисис Бърта Харис, изцяло се покри с това на доктор Уоники.

Доктор Уоники бе над осемдесетгодишен и със слабо зрение. Лепски доби впечатление, че и умът му беше отслабнал. За малки неразположения все още го биваше и индианците семиноли ходеха при него, защото и прародителите им са ходили.

— Поук не е лошо момче — каза той на Лепски. — Може би е малко избухлив, но младите са такива. Душевноболен? — старецът поглади наболата си брада. Беше забравил да се обръсне заранта. — Има много душевноболни. Не бих казал, че Поук… — Той изведнъж се спря, сякаш го беше осенила някаква мисъл, която не му беше хрумвала досега: — Много беше избухлив.

Лепски продължи да го разпитва, но не можа да научи нищо друго от стареца, освен описанието, което съвпадаше с това на мъжа в мотела.

— Сега вече знаем кой е — каза Теръл. — Мотивът ме шокира. Възможно ли е да убие всички тези хора само защото някаква бабишкера го е нарекла негър?

— Той е ненормален — откликна Биглър. — Ламти за кръв. Кара богаташите да се потят. Човек никога не знае какво може да очаква от луд.

— Сега трябва да го открием.

— Да. — Биглър бе готов с отговора. — Има сто петдесет и двама индианци семиноли регистрирани в града и всички си приличат. С изключение на по-възрастните. По-добре ще е да съобщим, че искаме да говорим с Поук Тохоло — да го съобщим но радиото, по телевизията и в пресата. Мислиш ли, че кметът би предложил награда? Ако е достатъчно голяма, може и да го издадат.

Теръл се замисли.

— Индианците се поддържат. До този момент той не знае, че го търсим. — Сиря, за да запали лулата си. — Ако разбере, ще потъне вдън земя. Мисля си, че в момента се смята в безопасност и не се крие, но веднъж покрие ли се, ще бъде истински ад да го открием.

— Не и ако наградата е достатъчно голяма. — Биглър вярваше в силата на парите.

— Момчетата проверяваха нонстоп индианците през последните дни. Добраха ли се до нещо?

— Добраха се до достатъчно хартия, за да потопи боен кораб.

— И какво направиха с нея?

— Прехвърлиха я на Джак Хатчи.

Теръл хвърли бърз поглед към Биглър през дима на лулата.

— Много умна идея, Джо.

— От време на време ми се случва — каза Биглър с известно самодоволство. — Ако и Джак не проумее нищо от тези рапорти, никой няма да успее.

Джак Хатчи бе единственият индианец семинол, който работеше в градската полиция. Завеждаше архива, беше възрастен и се славеше със силната си памет.

— Провери дали вече е открил нещо.

Биглър кимна.

— Той ще ни се обади, шефе. Има да прехвърли един тон хартия и не обича да го пришпорват. По-добре да го оставим сам. Вече му казах, че е спешно.

Теръл дръпна от лулата. Дълго мисли, после прелисти рапортите на бюрото си и извади два листа. Разгледа ги, а Биглър запали цигара.

— Ще изчакаме да видим дали Джак ще открие нещо — заключи той. — Сигурен съм: ако съобщим, че търсим Тохоло, ще се спусне димна завеса и няма да можем да го открием. — Той потупа рапорта с лулата си. — Но имаме тези двамата — мистър и мисис Джак Алън. Знаем, че Поук не е сам. Според мисис Харис в мотела заедно с Поук пристигнали мъж и жена. Обзалагам се, че те са двамата, които помагат на Поук. Имаме описанията им, както и описанието на колата. Така че ще търсим тях, Джо. Хванем ли ги, те ще ни заведат при Поук. Кажи на момчетата да се заемат с това. — Той подаде двата листа на Биглър. — Все някъде трябва да са отседнали. Проверете всички евтини хотели, стаи под наем и търсете буик. Щом ги хванем, ще хванем и Поук.

Вътрешният телефон иззвъня. Теръл натисна копчето.

— Шефе?

Беше сержант Танър.

— Тук има една лейди… искала да говори с вас. Мисис Матилда Доуби. Обясних й, че сте зает, но тя твърди, че също е заета, обаче било много важно.

— Попита ли я за какво става дума?

— Да… Не било моя работа — каза Танър кисело.

Теръл се поколеба, после сви рамене.

— О’кей… доведи я горе.

Той погледна Биглър.

— Нещо да ти говори — Матилда Доуби?

— И да ми говореше, не бих го признал — каза Биглър и стана. — Отивам да дам работа на момчетата.

Той излезе и тръгна към стаята на детективите.

След няколко минути сержант Танър почука на вратата на Теръл и надникна.

— Мисис Доуби, сър.

Теръл бутна купчината книжа на бюрото си и каза строго:

— Покани я, Чарли.

Мисис Матилда Доуби беше дребна жена към осемдесетте, облечена спретнато, но с овехтели черни дрехи. Имаше снежнобяла коса и живи сини очи.

— Вие ли сте шефът на полицията? — попита, застанала пред бюрото на Теръл.

Теръл стана и й се усмихна топло и приятелски.

— Точно така, мисис Доуби.

Заобиколи бюрото и й подаде стол.

Мисис Доуби го огледа с одобрение.

— Благодаря ви. Не съм така млада, както преди, но още не се чувствам и толкова стара.

— Искате ли кафе, мисис Доуби? — попита Теръл, като си седна отново на мястото.

— Не, благодаря ви. Имам работа. Да ви кажа, много се отклоних от пътя си. Трябва да се прибирам, за да приготвя вечеря за мистър Доуби. Ще се притеснява за мен.

— Какво се е случило? — попита Теръл и сложи масивните си ръце върху книжата на бюрото.

— Току-що идвам от аерогарата. Посрещах внука си. Исках да се обадя на дъщеря си, за да й кажа, че Джери… внукът… е пристигнал благополучно. — Мисис Доуби замълча. — Не мислете, че говоря само за да се намирам на приказки. Знам, че полицията се интересува от фактите… нали така?

— Точно така. — Спокойствието бе едно от качествата на Теръл, което го правеше добър шеф на полицията.

— Дъщеря ми работи в един офис. Имам сестра в Маями, тя се грижи за Джери… но после — всъщност това не ви интересува. Съгласих се да гледам Джери, защото дъщеря ми е заета в службата… Бабите са за това, нали?

Теръл смукна от лулата си и кимна.

— Вероятно, мисис Доуби.

— Според дъщеря ми е ясно от само себе си, такива са младите. Нямам нищо против. Да не изглежда, че се оплаквам?

Теръл почисти лулата си.

— Обадихте ли се на дъщеря си? — понита той, докато пълнеше лулата си.

— Да. Влязох в една от кабините на аерогарата. Случайно си изпуснах портмонето. — Тя погледна към Теръл, а бдителните й очи излъчваха ирония. — Ако искате го наречете старост, но на всеки може да се случи.

— Да, предполагам. И аз самият доста често си изпускам нещата.

Мисис Доуби го изгледа мнително.

— Да не го казвате само от любезност?

— Значи си изпуснахте портмонето.

Тя се усмихна с хубава, разбираща усмивка.

— Проблемът ми е, че говоря прекалено много. Извинете. — Тя се настани по-удобно на стола и продължи: — Когато се наведох да го вдигна, отдолу на автомата видях залепен с лепенка този плик. — Тя отвори голямата си опърпана чанта и извади плика. — Като си помисля, доста странно място да сложиш плик. — Тя погледна право в Теръл. — Може би сгреших, но го отворих. Ако не го бях отворила обаче как щях да разбера какво има вътре? Може би трябваше да потърся полицай и да му го дам, без да го отварям? Така ли трябваше да направя?

— Какво има в плика? — попита Теръл, заобикаляйки въпроса.

— Много пари. — Тя го погледна. — Когато го отворих и видях толкова много нари, разбрах, че не биваше да го отварям. Разбрах, че трябва да дойда при вас и да не го давам на никакъв полицай. Толкова много пари са изкушение, а полицаите не са милионери.

Теръл се покашля леко.

— Мога ли да взема плика, мисис Доуби? Ще ви дам разписка.

— Не искам разписка — каза тя и му го подаде, — само да се прибера навреме за вечерята на мистър Доуби.

Загрузка...