Испанската награда

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Следващите дни се запечатаха завинаги в паметта на Мария като безкрайна поредица от неуспехи и неловки ситуации. Отредиха й стаичка в частните покои на кралицата. Едва по-късно й стана ясно, че това е особена чест, защото повечето придворни дами бяха подслонени много по-скромно и постоянно се намираха под бдителния поглед на отговорничката за гардероба, която се грижеше за облеклото на кралицата и ръководеше с желязна ръка не само слугините, но и придворните дами.

Задълженията на Мария не бяха трудни: да придружава кралицата на обществени места, от време на време да й помага при обличане, да спи в покоите й. Всички тези задачи се падаха по-често на дамите с по-висок ранг и младата испанка нямаше никаква работа. През повечето време седеше в стаята си и часовете се влачеха мъчително бавно. По-възрастните придворни дами я приеха без особено въодушевление, любезността им беше изкуствена: очевидно нямаха доверие на чужденката, която така неочаквано беше проникнала в затворения им кръг.

В тихите нощни часове тя често плачеше във възглавницата си и усещаше болезнено липсата на сър Ричард. Едва сега осъзна колко е силна любовта й към него. След страшните часове в Картахена и особено след случилото си при предаването й на испанския губернатор, той беше постоянно до нея. Лека-полека тя бе свикнала с присъствието му и постоянната му закрила и сега разбираше, че е станала напълно зависима от него. Копнееше за добре познатата й иронична усмивка, за високата, представителна фигура, копнееше да усети отново силата на мускулестото му тяло, докато двамата се разхождаха спокойно по палубата на „Глориана“.

Досега двамата се бяха срещнали само два пъти в двора, и то за кратко, и бяха разменили само няколко нищо незначещи любезности. Под любопитните погледи на останалите дами просто не можеха да поведат истински разговор. Той изглеждаше загрижен за благополучието й, но и се гордееше с факта, че кралицата я бе удостоила с благосклонността си. Постепенно Мария започна да вярва, че Норууд се радва, дето се е отървал от досадните си задължения към нея. Засега не беше успял да открие роднините й.

Една вечер Мария беше получила нареждане да забавлява кралицата със свирене на лютня и след като Нейно величество се оттегли за сън, вървеше обратно по коридора към стаичката си. Изведнъж чу странен шум и се огледа уплашено. От една ниша долиташе отчаян плач. Мария спря пред еркерния прозорец, закрит със скъпоценна завеса, на която беше изобразена богинята Диана, и се поколеба. Знаеше, че много хора в това състояние не изпитват желание да бъдат утешени. Но самата тя в последно време беше толкова нещастна, че реши да предложи подкрепата си. Сигурно плачеше някоя от придворните дами на кралицата, а Мария, макар и отскоро в двора, знаеше, че Елизабет може да бъде много жестока и безмилостна към хората, които я заобикаляха.

Тя повдигна леко завесата и попита с тих глас:

— Мога ли да ви помогна?

Хълцането престана, в коридора се възцари тишина. Мария направи нов опит:

— Аз съм, доня Мария. Понякога и аз се чувствам много самотна. — Гласът й изразяваше искрено съчувствие: — Често си казвам, че съм длъжна да свикна с живота си тук… все едно как.

Нежна женска ръка отметна гоблена и на трепкащата светлина на стенните свещници Мария разпозна обляното в сълзи, силно зачервено лице на младата придворна дама, която беше до кралицата в деня на представянето й.

— Мистрес Лестър? Мога ли да направя, нещо за вас? Какво се е случило?

Урсула Лестър потисна тихия си стон.

— Прощавайте, аз си мислех… Всички дами са си легнали… Мислех, че никой няма да ме чуе.

— Заповядаха ми да свиря пред кралицата, затова се прибирам толкова късно. Тя не можеше за заспи. Да не сте болна, мистрес Лестър? Или ви боли нещо? Да повикам ли лекар?

— Не, не, моля ви! Не съм болна, само… само съм много, много нещастна тук. — Тя отвърна лице и отново избухна в плач.

— Сигурно ви е мъчно за дома? — попита меко Мария и вместо отговор раменете на момичето се разтресоха още по-силно. — Съчувствам ви, защото и аз изпитвам вашата мъка. Аз също съм много далече от родния дом и макар че дуенята ми е много мила с мен и ме гледа като родна майка, усещам болезнено липсата на родината си. Къде е вашата?

— В Нортхамптъншир. Брат ми Уилям помоли кралицата да ме приеме в двора си и аз бях убедена, че ме очакват прекрасни приключения. Вече три месеца съм тук, а…

— Липсват ви родителите, братята и сестрите ви, нали?

Мистрес Лестър поклати глава.

— Родителите ми са мъртви. Останахме само Уилям и аз…

— Той ли ви заповяда да заемете мястото на придворна дама?

— Не, аз сама поисках. Бях много горда, че кралицата ме е удостоила с тази чест. Знаете ли, аз не съм от старата аристокрация, затова не хранех големи надежди… а после… когато Уилям ми каза… хвърлих се на шията му и бях най-щастливата жена на света, защото нямах представа…

— Какво не знаехте, мистрес Лестър? Нима кралицата не се отнася достатъчно любезно към вас, защото не сте от висшето общество?

— Не, кралицата е много любезна. — Урсула се усмихна с копнеж. — Е, поне когато е в добро настроение. Другите дами обаче, те… — Тя се разхълца отново. — Те ме отблъскват… и то не заради семейството ми, всъщност и затова, но главно защото аз… аз съм рекусантка. Нямах представа, че това ще ме изключи от техния кръг, но и не мога да го обясня на отговорничката за гардероба.

Мария приседна до нея на рамката на прозореца.

— Рекусантка… тази дума ми е непозната.

— О, разбира се, че няма откъде да я знаете. Не сте ли испанка? Тогава и вие трябва да принадлежите към старата вяра!

Мария отвори широко очи.

— Значи ли това, че сте католичка? Вярна дъщеря на римската църква?

— Да, ние с Уилям сме католици.

— А аз си мислех, че е забранено…

— Така е. Не ни преследват, но плащаме парична глоба, защото не принадлежим към официалната църква, и нямаме право да говорим открито за вярата си. Аз не съм казала нито дума в двора, но другите дами знаят и се държат ужасно. Твърдят, че всички католици са предатели, че не е редно да служа на кралицата, че никой от придворните не ме гледа с добро око. А тази вечер… някой е разкъсал бродерията ми. Бях ушила чудесна кърпичка и смятах да я подаря на Нейно величество за годишнината от възкачването й на трона. Не съм добра в бродерията, работих много упорито, а после… тази вечер я намерих разкъсана на парченца. Когато я открих, мистрес Уейнрайт избухна в смях и другите се присъединиха към нея. Избягах от спалнята и се скрих тук.

Мария сложи ръка на рамото й.

— Не бива да им позволявате да забележат колко дълбоко са ви засегнали.

— Няма да се върна при тях — отговори страстно Урсула. — Не мога да го направя. Ще помоля Уилям да ме вземе в къщи. Той ще подаде молба до кралицата и…

— Но, мистрес Лестър, така само ще ги зарадвате! Освен това може да навредите на кариерата на брат си.

Урсула кимна потиснато.

— Не бях помислила за това. Уилям е много добър с мен, но сигурно няма да се зарадва.

— Тази нощ няма защо да се връщате в спалнята на дамите. Можете да спите при мен. Кралицата ми предостави собствена малка стая. Предполагам, знаела е, че чуждестранният ми произход ме отдалечава твърде много от останалите дами. Стаичката не е голяма, но въпреки това ще се намери място и за вас. Искате ли да дойдете с мен?

Урсула вдигна към нея разплаканото си лице и направи опит да се усмихне.

— Би било чудесно. Но сигурна ли сте…

— Да, сигурна съм. — Мария й кимна окуражително. — Трябва да се държим една за друга, не намирате ли? А утре ще попитам дали ще ви разрешат да се пренесете изцяло при мен. Вярвам, че няма да откажат. Дуенята ми ще се грижи и за двете ни.

Приятелството с Урсула Лестър направи живота в кралския двор малко по-поносим за Мария. Английското момиче с плахата усмивка и големите кафяви, малко късогледи очи беше приятна компания. Двете бяха почти на една възраст, Урсула беше само с три месеца по-малка от Мария. Тя беше избрана за придворна дама само няколко дни преди Мария. Починалият й баща беше с ранг на баронет, а брат й, за когото непрекъснато разказваше, бе наследил имението си малко преди Коледа.

— Уилям беше приет в кралския двор за Нова година и кралицата много го хареса — разказваше гордо тя. — И това не е чудно, защото Уилям е красив и самоуверен. Знам, че и вие ще го харесате, когато го видите. Винаги сме били заедно и той много искаше да бъда близо до него, когато дойде в двора. Затова подаде молба да ме приемат като придворна дама на кралицата. За съжаление се виждаме твърде рядко и бях много самотна до вашето идване.

Може би причината беше в потискащата самотност без сър Ричард Норууд, но Мария скоро започна да харесва компанията и вниманието, което й оказваше Уилям Лестър. Той беше красив, точно както го бе описала сестра му, не толкова силен и широкоплещест като Норууд, с по-крехки крайници, но представителен. Тъмната му коса падаше на меки къдрици до раменете, кафявите му очи бяха меки и изразителни като на сестра му, цветът на лицето беше свеж и приятен. Обличаше се с много вкус, не с подчертания разкош на другите придворни, които пълнеха залите и коридорите на Уайтхол. Към Мария се отнасяше с искрено почитание.

— Доня Мария, просто нямам думи да изразя колко съм ви благодарен, че посвещавате толкова внимание на сестра ми. Тя ми разказа колко мило сте се държали и че дори сте споделили стаята си с нея. Знаех, че бедната Урсула не се чувства добре в двора, но нямах представа какво бих могъл да сторя, за да й помогна. А сега лицето й отново е щастливо…

Мария се усмихна поласкано.

— Аз също бях много радостна да си намеря приятелка. И аз страдам от носталгия, сър Уилям, а религията, която изповядвам, не ме прави приятна компания за останалите дами.

Сър Уилям я погледна с известен страх, но забележката го накара да осъзнае, че Мария копнее за утешението на религията си не по-малко от него и сестра му.

Някак съвсем естествено сър Уилям започна да придружава Мария при всяко излизане и да прави компания на двете млади дами. След като сестра му си бе намерила приятелка, той идваше в Уайтхол много по-често от преди.

Винаги когато задълженията му позволяваха, той извеждаше трите дами — Консуело бе настояла да ги придружи на разходка в града. Докато изпълняваше службата си при кралицата, Мария поглеждаше често към младия мъж и всеки път се изчервяваше цялата, защото забелязваше, че и неговият поглед е устремен към нея с пламенно желание. Комплиментите му я ласкаеха и й бяха приятни, защото чуждоземната й хубост правеше другите придворни несигурни и те избягваха по-близък контакт с нея. Тя бе разбрала отдавна, че другите дами бяха силно изненадани от внезапното й провъзгласяване за придворна дама на Елизабет, но не се осмеляваха да изразят открито недоверието си. Не беше чудно, че при тези обстоятелства тя започна да цени високо дружбата си с брата и сестрата Лестър.

Ала когато един ден Уилям насочи разговора към общата им религия, младото момиче се обезпокои. Тримата бяха седнали в една отдалечена беседка в градината. По едно време извикаха Урсула при кралицата и Мария и Уилям останаха сами. Смутена, Мария понечи да се изправи, но Уилям хвана ръката й и я задържа.

— Сигурно много страдате от постоянните дворцови интриги, доня Мария — заговори топло той. — Урсула ми разказа за спокойния ви живот в естанцията.

— Да, това е вярно. — Мария изкриви лице. — Не бих имала нищо против да живея далече от двора. Не съм подготвена за такъв живот, камо ли пък в Англия.

— За съжаление тук ви липсва и утехата на религията.

Макар че Уилям говореше съвсем тихо и наблизо нямаше никой, Мария усети как я побиха студени тръпки. Тя се огледа бързо, защото се боеше до смърт от любопитните придворни.

— Мисля, че е забранено да се ходи на католическа служба.

— Ако имате желание, ще ви намеря свещеник.

— Но това е много опасно, особено за духовното лице!

— Той е от хората, които не се стряскат пред опасностите, когато съвестта и дългът изискват действие.

— Кралицата знае ли, че Урсула…

— Елизабет е толерантна, стига католическите семейства да плащат редовно наложените им глоби и да се пазят от предателство към трона. Да, сигурен съм, че религиозните ни симпатии не са тайна за нея. Не бива да забравяте, че някога и тя е била приета в лоното на католическата вяра и едва по-късно е решила да се откаже от нея.

Мария преглътна мъчително. Много отдавна не се беше изповядвала и копнееше да чуе утешителните слова на свещеника.

— В никакъв случай не бих искала да ви излагам на опасност, сър Уилям, но с радост бих поговорила с някой духовник, ако не рискуваме твърде много.

Сър Уилям целуна пламенно ръката й.

— Имайте ми доверие, доня Мария. Знаете, че с удоволствие ще ви услужа.

— Като настоящ закрилник на доня Мария в Лондон аз се радвам да чуя такива думи от устата ви.

Мария вдигна изненадано глава и се смути още повече, като видя сър Ричард, който стоеше на входа на беседката и ги наблюдаваше с весело лице. Бузите й пламнаха. Уилям Лестър не беше пуснал ръката й и тя побърза да я издърпа.

Сър Уилям скочи и се поклони дълбоко.

— Доня Мария е добра приятелка със сестра ми, сър Ричард, затова и аз се стремя да й помагам, доколкото мога.

Норууд го удостои с обичайната си подигравателна усмивка, добре позната и възбуждаща.

— Както вече казах, радвам се да чуя такива думи. За съжаление ще се наложи да ви отнема доня Мария, млади момко. Трябва да придружа младата дама в покоите на кралицата. Тя желае да ни попеете, доня.

Лестър се поклони сковано и Мария подаде ръка на сър Ричард. Беше извънредно смутена от факта, че я бяха заварили сама с младия мъж, въпреки това сърцето й направи огромен радостен скок при вида на любимия човек, който не се беше явявал в двора повече от две седмици.

— Значи сте си намерила приятели.

— За сър Уилям ли говорите?

Сивите очи на мъжа светеха със странен блясък.

— Всъщност имах предвид по-скоро мистрес Урсула…

— О, да — прошепна смутено Мария. — Двете имаме много общи неща.

— Лестърови са католици.

— И какво значение има това? — попита сърдито Мария. — Както знаете, аз също съм…

— Послушайте съвета ми и не излизайте сама със сър Уилям — прекъсна я меко Норууд. — Кралицата не понася, когато дамите й си намират обожатели, и обикновено ги наказва много строго. — Усмивката му беше невесела. — Младият Лестър е привлекателен мъж и самата кралица го удостоява с благоволението си, поне засега.

— Урсула ни напусна само преди минути…

Норууд я погледна изпитателно.

— Вярвам ви. И вие ли го намирате привлекателен, Мария?

— Той и сестра му се държат много мило с мен. Не съм си позволявала нищо нередно. Консуело винаги излиза с нас.

— Тогава всичко е наред — заключи спокойно той и я поведе към покоите на кралицата.

След два дни Урсула помоли приятелката си да излязат в градината и зашепна съзаклятнически:

— Утре следобед ще отидем в жилището на брат ми. Няма да разполагаме с много време, тъй като трябва и да направим някои покупки, за да обясним задоволително отсъствието си. Консуело може да ни придружи.

Мария беше развълнувана и много обезпокоена.

— Ами ако кралицата ни повика точно по това време?

— Не е вероятно. Поръчала е златаря си и обикновено прекарва много часове в избор на благородни камъни. Разбира се, ако златарят не дойде, ще отложим посещението за друг ден.

Мария копнееше да излезе сърцето си пред свещеник и да се освободи от всички съмнения и болки. В Картахена не бе посмяла да говори с друг, освен с Консуело, за ужаса си от разкритията на дон Луис и сега искаше да чуе мъдрите думи на свещеника за съдбата на майка си. Беше сигурна, че като отиде при английски свещеник, също изложен на опасности и преследвания, той щеше да я разбере. Щеше да й бъде много трудно да говори, но може би щеше да се освободи от душевния си товар и отново да намери утеха и спокойствие във вярата си.

Консуело беше много по-уплашена от питомката си.

— Сигурна ли сте, че не се излагаме на опасност?

— Урсула ме увери, че брат й е уредил всичко и е проявил извънредна предпазливост. Това е както в наш интерес, така и за да опазим божия служител.

— Как ще отидем в жилището на неженен мъж? Даже в тази страна, където момичетата правят, каквото си искат, подобно поведение е осъдително. Какво ще каже сър Ричард, ако узнае?

— Това си е моя работа и сър Ричард няма право да ми се меси. Той ни остави да се оправяме сами и…

— Не говорете глупости, момичето ми! Той ви намери място при кралицата, а тя ви удостоява с благоволението си, защото много обича да слуша песните ви. Мисля, че е по-добре да не отиваме. Това би могло да предизвика недоволството й.

— О, Консуело, не ти ли се иска да се изповядаш?

Старата жена я погледна смутено.

— Разбира се, че ми се иска, но ако е опасно…

— Трябва само да се доверим на сър Уилям. Той обеща да бъде дискретен.

Консуело я погледна със съмнение, но не повдигна друго възражение. Всичко мина гладко, точно както беше предсказала Урсула. На следващия ден кралицата избра две от фаворитките си и трите се затвориха в покоите й заедно със златаря. Така двете девойки и Консуело можаха да напуснат палата незабелязани. Жилището на сър Уилям беше оттатък широката улица, наречена „Странд“, съвсем близо до палата. Тромавият слуга на младия баронет ги пропусна да влязат и безмълвно ги отведе в апартамента. Домакинът ги поздрави почтително, но Мария беше много смутена, защото на масата освен свещеника седеше още един млад мъж, който също стана и се поклони учтиво. Представиха го на дамите и Мария изпита дълбоко разочарование от присъствието на неочаквания гост, което щеше да предотврати желаното усамотение със свещеника. Очевидно сър Уилям отгатна мислите й, защото й се усмихна окуражително.

— Отец Джон ще ви изповяда тук, а ние ще се оттеглим в кабинета ми.

Мария погледна изненадано в сериозните очи на духовника, който кимна сериозно.

— Не се страхувайте, дъще. Чух, че се нуждаете от моята подкрепа.

Когато останаха сами, свещеникът настоя Мария да седне и да изпие чаша вино. Тя поднесе бокала към устните си с трепереща ръка. Дори тук, в добре пазеното жилище на сър Уилям, сърцето й беше пълно със страх, най-вече за свещеника и после за нея самата.

Духовникът беше умен и чувствителен мъж, точно както беше очаквала Мария. Той разбра напълно отвращението и гнева й спрямо служителите на светата инквизиция, които бяха осъдили майка й и й даде опрощение за отчуждението, което бе изпитала към Светата църква. После отслужи кратка служба в памет на семейството й. Консуело и останалите също взеха участие.

Изведнъж Урсула забеляза, че е станало късно и е крайно време да си тръгнат. Имаха да направят някои покупки, а и не биваше да отсъстват твърде дълго от двореца. На вратата Мария се обърна и се сбогува с домакина с думи на най-дълбока благодарност. Той целуна ръката й много по-сърдечно и по-пламенно, отколкото изискваше приличието.

— Надявам се да се видим скоро в двора, доня Мария. А дотогава ще се моля на Светата дева да ви закриля. — Тя усети желанието в гласа му и се почувства ужасно неловко.

Все още замаяна от случилото се, Мария се уплаши ужасно, когато почти веднага след излизането си срещнаха сър Ричард. Той изглеждаше много елегантен в новия си жакет от ръждивокафяво кадифе и тя неволно направи сравнение между внушителната му мъжественост и стройната младежка фигура на сър Уилям Лестър.

— Желая ви добър ден, доня Мария, и на вас също, мистрес Урсула. — Той кимна зарадвано на Консуело, размаха украсената с пера барета и се поклони с преувеличена учтивост. После хвърли бърз поглед към вратата, от която бяха излезли двете девойки, и Мария разбра, че му е известно на кого принадлежи жилището.

— Вероятно дамите са тръгнали да търсят някой определен търговец? — осведоми се учтиво той.

Мария се стъписа още повече под погледа на проницателните сиви очи, от които не убягваше нищо.

— Да — отговори задъхано тя и се обърна към Урсула, сякаш търсеше помощ. — Имам нужда от тънък лен. — Забелязала едва забележимото окуражително кимване на Урсула, тя добави по-спокойно: — Влязохме за малко при брата на мистрес Урсула.

При споменаването на лена сър Ричард бе примигнал изненадано и както винаги, Мария усети леката насмешка, с която беше свикнала, но не преставаше да се дразни. Норууд, който иначе беше самата учтивост, само присви леко очи при споменаването на сър Уилям.

Урсула не можеше да преодолее смущението си и Мария сметна за свой дълг да заговори за незначителни неща. Норууд придружи дамите до близкия магазин и настоя да подари на всяка от тях по няколко цветни панделки, които се предлагаха на улицата.

Под претекст, че иска да избере панделка, която да подхожда на цвета на роклята й, Норууд издърпа Мария настрана и заговори настойчиво:

— Радвам се, че се срещнахме. Пристигна вест от леля ви.

— Намерили сте я! — Мария не беше на себе си от неочакваната радост. — Тя зарадва ли се да чуе за мен или… — Тя млъкна несигурно. Беше твърде вероятно роднините на майка й да се откажат от общуването с испанската си племенница.

— Сър Франсис Уолсингъм изпрати един от хората си в северната част на страната, за да потърси близките ви. Установихме, че имате само една леля, доколкото разбрах, по-голямата сестра на майка ви. Името й е мистрес Ан Уинтертън, омъжена е за сър Томас Уинтертън от Морпет в Нортъмбърланд. Омъжила се е и е отишла да живее на север, преди майка ви да се запознае с дон Диего, и оттогава не е идвала в Лондон. Била много засегната от смъртта на сестра си, но в същото време изразила бурната си радост, че има племенница, която е в Лондон. Написала ви е писмо, което сър Франсис ми даде тази сутрин. Не очаквах да ви видя тук, но ви обещавам тази вечер да го донеса в двореца.

— Мислите ли, че някой ден ще мога да я посетя? — попита възбудено Мария. Радостта от откритието, че не е съвсем сама в Англия, я накара да забрави объркването, което беше предизвикала неочакваната среща със сър Ричард непосредствено след непозволеното посещение при отец Джон в дома на сър Уилям Лестър.

Сър Ричард поклати глава и в очите му се изписа съмнение.

— Нортъмбърланд е много далече на север, а и вашите задължения в кралския двор правят това пътуване невъзможно. По-късно, когато вече няма да бъдете придворна дама, бих могъл да ви заведа да видите роднините си. — Той се обърна към Урсула и Консуело, които се опитваха да се спазарят с търговеца. Тъй като Консуело говореше английски едва-едва, пазарлъкът беше много смешен.

— Наистина ли беше нужно да влезете с мистрес Урсула в дома на брат й? — Тонът на Норууд стана необичайно остър и сърцето на Мария заби уплашено. Дали защитникът й беше загрижен за доброто й име или се сърдеше, че тя се бе срещнала със сър Уилям толкова скоро след предупреждението му?

— Урсула трябваше да поговори с брат си за семейни дела — обясни смутено тя. — Тъй като се бяхме уговорили да излезем на покупки, тя ме помоли първо да се отбием за малко в жилището му и не можах да й откажа. Сър Уилям се държа като истински рицар.

— Сигурен съм, че е било точно така — отговори раздразнено сър Ричард и Мария се смути още повече под изпитателния му поглед.

— Имате ли нещо против сър Уилям?

— Аз? В никакъв случай. Та аз почти не го познавам. — Норууд я погледна в очите и Мария потръпна от странния блясък в сивите зеници. Днес те й приличаха на дълбоко езеро под дъжда. — Той е нов в двора. Един от многото млади мъже, дошли да търсят щастието си. Но вече ви казах, че не е много умно да настроите кралицата срещу себе си, като му позволявате да ви ухажва.

Мария се готвеше да му отговори, че няма нищо такова, и да му разкрие истинската цел на посещението си в дома на сър Уилям, но не посмя да каже нито дума. Тайната трябваше да бъде запазена, най-вече заради сигурността на свещеника. Тя се извърна настрана, защото не можеше да издържи на изпитателния му поглед, и посегна към синята панделка, която беше харесала. За първи път криеше нещо от Норууд и се чувстваше ужасно неловко.

Сър Ричард придружи дамите до Уайтхол и се сбогува със студена учтивост.

Докато двете момичета бързаха по коридорите към кралските покои, Мария попита обезпокоено:

— Мислите ли, че сър Ричард предполага коя е била истинската причина за посещението ни при вашия брат?

Урсула прехапа устни.

— Не знам… Той е на служба при Уолсингъм, всички го знаят. Но както и да е, беше съвсем естествено да посетя брат си и вие да ме придружите.

— Кажете ми, Урсула, и вие ли отивате на изповед с такъв страх като мен днес?

— Най-много се боя за свещеника. Понякога си мисля, че Уилям е твърде доверчив.

— Но той ме увери, че няма опасност!

Урсула поклати глава.

— Не се съмнявам в него, но някои от приятелите му не ми харесват.

— Мислите, че вършат нередни неща и могат да го отклонят от правия път?

— Всеки млад мъж, останал без надзор, може да попадне в лоша компания, нали?

Вечерта, когато се срещнаха в голямата зала, сър Уилям се отнесе с подчертано внимание към Мария и тя се почувства ужасно неловко, защото постоянно усещаше върху себе си подигравателния поглед на сър Ричард. Когато сър Уилям я покани на танц, тя се постара да не поглежда към защитника си и винаги когато минаваха покрай него се обръщаше настрана. Танцът не й достави никакво удоволствие. Макар че Норууд не каза нито дума когато седнаха заедно на вечеря, й избираше най-хубавите късчета, тя съзнаваше напълно колко бе ядосан от интереса на сър Уилям. Обзета от своенравното желание да го подразни, Мария се съгласи да придружи Урсула и брат й в розовата градина. Скоро Урсула си намери някакво извинение и се оттегли, а Мария, объркана от новото оставане насаме със сър Уилям, закачи роклята си на един розов храст. При опита си да се отдръпне тя убоде пръста си и потече кръв. Без да се колебае, сър Уилям откъсна парче коприна от подплатата на жакета си и превърза раничката, за да не замърси бялата рокля на Мария.

— Толкова съжалявам — прошепна нещастно младата жена. — Не биваше да правите това. Повредихте красивия си нов жакет. Знам колко е скъпа една такава дреха.

Сър Уилям вдигна рамене и стисна ръката й.

— Разходите нямат значение за мен, след като можах да ви помогна, доня Мария.

Гласът му беше предрезгавял от възбуда и Мария побърза да се отдръпне, уплашена от глупостта си. В никакъв случай не биваше да остава насаме с него.

Мъжът забеляза неволното й отвращение и лицето му помрачня.

— Не ми се сърдете, моля ви! Нима ви обидих? Кълна се, не съм имал намерение да ви досаждам!

— Не, не, сър Уилям, аз съм ви дълбоко благодарна за любезността и особено за това, че изложихте на опасност дома си и себе си, за да ми направите услуга. Не можете да си представите какво означаваше за мен възможността да се изповядам.

— Значи разговорът с отец Джон ви утеши и ободри?

— Да, разбира се.

— Тогава съм пребогато възнаграден за усилията си. Когато на пътя падна сянка, той вдигна глава и Мария забеляза недвусмисления му гняв.

— Изглежда, вие сте твърде загрижен за благото на доня Мария, сър Ричард, след като не я изпускате от очите си нито за миг — отбеляза сковано той. — Сестра ми се отдалечи само преди минута. Както виждате, доня Мария се нарани и аз побързах да й окажа помощ. Сър Ричард не допусна да бъде предизвикан, само се усмихна учтиво.

— Дойдох да поговоря с доня Мария, защото ми се налага да напусна двореца. Бях обещал да й донеса писмо.

Мария скочи от пейката и буквално изтръгна от ръцете му големия плик.

— Много съм ви благодарна, сър. Мисля, че е време да се връщаме в залата. — Тонът й им даде да разберат, че не е желателно да се карат. Придружена от двамата джентълмени, тя се запъти спокойно към препълнената зала, където сър Уилям се поклони церемониално и се оттегли.

— Как стана така, че се наранихте? — Въпросът на сър Ричард дойде твърде неочаквано и Мария се стресна.

— Нищо ми няма? Роклята ми се закачи на един розов храст.

— Погрижете се раната да бъде почистена. Чувал съм за много опасни последствия при убождане на тръни.

Мария разбра, че той не говореше само за тръните, на които беше закачила роклята си, а насочваше вниманието й към други, по-сериозни опасности. Лицето й пламна от срам.

— Много ви благодаря, че донесохте писмото на леля ми.

— Нали ви бях обещал… — Норууд сложи ръка на рамото й и я погледна настойчиво. — Мария, аз не говоря така само заради моментното си лошо настроение. Разберете ме, моля ви: трябва да бъдете много внимателна с кого общувате в двора!

Мария го погледна с разширени от изненада очи. Тонът му беше толкова заклинателен, че я разтревожи не на шега. Тя хвърли бърз поглед към излизащия сър Уилям.

— Повтарям ви, сър, той се отнася с мен с най-голямата възможна учтивост.

— Това е добре. Но не забравяйте, че в двора има твърде много мъже и жени, които се ръководят единствено от стремежа си да направят кариера. Бъдете нащрек да не ви забъркат в опасни интриги. — Той се поклони учтиво и я остави сама.

Мария дълго стоя замислена. Дали беше узнал с каква цел бяха ходили в жилището на сър Уилям? Дали искаше да я предупреди за опасностите, които заплашваха английските католици, и да я предпази от по-тясна връзка с тях? Ако беше така, дружбата й с Лестърови нямаше да просъществува дълго.

Мария беше сама в стаята си. Урсула и Консуело не се бяха върнали от банкетната зала. Тя разтвори писмото на леля си и го прочете с радостно вълнение. Написаното беше много сърдечно и Мария изпита безкрайно облекчение от уверенията на леля си, че не се гневи на починалия й баща за женитбата и отвеждането на майка й в Испания, където беше намерила смъртта си.

Ти си добре дошла в Морпет, ако сър Ричард намери време да те доведе в дома ни — пишеше лелята. — Бог не ни благослови с деца и аз се радвам, че, макар и след толкова дълго време, мога да се запозная с племенницата си. Гордея се, че са те избрали за придворна дама на кралицата, и съзнавам, че не ни е съдено да се видим, преди да завършиш службата си или да се омъжиш. Ще се моля на Светата дева да те закриля, мила племеннице, и да те доведе скоро в Нортъмбърланд.

Мария беше трогната и очите й се напълниха със сълзи. Писмото събуди спомени за мъртвите родители и в душата й отново се надигна желанието да заживее сред близки хора. Кралицата беше мила с нея, но кралският двор беше студено място, пълно с интриги и коварство.

Когато се върна, Урсула завари приятелката си с мокри очи и се уплаши.

— Какво има, Мария? Да не би сър Ричард да ви е засегнал с гневни думи? Видях как се върнахте в залата. Надявам се, че Уилям не е направил някоя глупост?

— Разбира се, че не. Получих писмо от леля си и съм много радостна от сърдечността й.

— Значи сър Ричард не подозира нищо за днес следобед?

— Мисля, че не. Но ме предупреди да се пазя от дворцовите интриги.

— Предупредил ви е да се пазите от Уилям?

Мария се изчерви.

— Не пряко. Мисля по-скоро, че се бои да не разсърдя кралицата, ако допусна брат ви да ме ухажва.

Урсула я погледна замислено, после изведнъж изтърси:

— Мария, Уилям ви обича.

Младата жена сведе глава. Вниманието на Уилям я ласкаеше, но не беше очаквала такова обяснение.

— Не, той не бива…

Урсула въздъхна тежко.

— Значи съм права! Бедният Уилям няма никакъв шанс! Той се надяваше, че… тъй като нямате зестра… простете, че говоря така, но този факт ви прави неприемлива за повечето мъже в двора… Във всеки случай, Уилям се надяваше, че кралицата ще му позволи да ви ухажва. Но вие обичате Ричард Норууд, нали?

— Норууд ме мрази, гледа на мен като на враг. Когато е бил в Испания, са го хвърлили в затвора, а после са го изпратили като гребец на галера. Доведе ме тук като военна плячка, това е всичко. Понякога изпитвам страх от него. — Мария помълча малко и прибави шепнешком: — Можете ли да си представите какво означаваше да бъда негова пленница… непрекъснато да очаквам… да се боя от…

— Значи, въпреки че е разполагал с живота ви, той не е поискал всичко от своята плячка? — попита внимателно Урсула. За първи път някой се осмели да изрази с думи онова, което мислеха другите дами и вероятно го споделяха помежду си. Мария знаеше това и не се разсърди.

— Докато пътувахме насам, между мен и сър Ричард не се случи нищо непочтено — отговори спокойно тя. — Знам, че никой няма да ми повярва, но…

— Нито аз, нито Уилям ще търпим да обиждат добродетелта ви и вие го знаете — прекъсна я решително Урсула. — Думите ви обаче ми подсказват, че между вас и Уилям няма пречки, стига вие да… Връзката с Уилям ще ви донесе много изгода, Мария. Той няма големи имения, но не е беден, а и се надява да… — Тя млъкна като опарена. Очевидно щеше да издаде някаква тайна, с която можеше да навреди на брат си. — Но стига толкова. Нямам право да обсъждам делата на брат си. Ако разбере какво съм ви казала, сигурно ще ме укори за глупостта ми. — Тя се зае да оправя леглата, но не можа да се удържи и попита любопитно: — Щом сър Ричард не ви е сторил зло, защо се страхувате от него, Мария?

Младата жена поклати глава.

— И аз не знам. Между нас се натрупа толкова враждебност, че… Понякога имам чувството, че един ден ще ми отмъсти, и то жестоко.

— Отмъщение — това е страшна дума.

— Аз му причиних голямо зло и той не може да го забрави.

Урсула разтърси тъмните си къдрици.

— Ако замисляше отмъщение, той нямаше да ви вземе със себе си в Англия, камо ли пък да ви предаде под закрилата на кралицата.

По-късно, когато Урсула и Консуело заспаха спокойно, Мария продължи да размишлява над думите на приятелката си.

Какви бяха намеренията на сър Ричард? Защо я бе довел в двора? И изобщо, ако не я обичаше, защо беше толкова загрижен от близостта й със сър Уилям?