Истината

Дежурните сестри се зарадваха, че се говори за тях. Посред нощ най-честите посетители в болницата идваха от телевизорите.

— „Защо го стори!? Защо!“ — кипеше тона на гласа на Мила.

Човекът пред нея се усмихваше грозно.

— Вие сте пратеници на Мрака! Трябва да бъдете унищожени до един!

„Господи, защо!“ — плачеше без сълзи тя, безсилна пред жестоката действителност.

— А ти кой си? Теб Той ли те праща, изчадие гадно?! — продължи Мила и изненада следователите, които не бяха виждали толкова несдържана психоложка.

— Той. За да ви спра!

Безпомощността на жената се смеси с увереност. Новата сплав бе избухлива.

— Няма да можеш, смахнат глупак! Няма да ни спреш!

Стрелецът се усмихна още по-грозно.

— Неговата войска е неизброима. Няма да осъществите дяволската си цел. Ще бъдете унищожени! Вие и проклетите ви машини!

Околните гледаха с любопитство и очакване, но Мила прекъсна представлението, понеже взе да съжалява задържания.

Един от полицаите я придружи, докато излизаше от стаята със стрелеца и влизаше в полуосветения от неонови лампи коридор на полицейското управление.

Чакалнята на болницата, където се бе свила и гледаше в пространството без определена цел, имаше подобно осветление. Тук Мила превърташе в съзнанието си думите на душевно болния, стрелял по нея и приятеля й.

Красивият Вихрогон на Иво спря пред болницата. Човекът затръшна вратата и забърза към светещите прозорци на сградата.

При ранения бе дошла сестра.

— Не бива да говори. Ще ви помоля да напуснете и да го оставите да си почине!

— Не. — продума Емил — Мила? Как е Мила?

Хладокръвният Морчо го успокои.

— Добре е.

— Моля ви, не тревожете повече пациента! Напуснете!

— Казах не! — изстена простреляният — На моя отговорност.

Сестрата заби острия си поглед в него и приятелите му.

— Не трябва да натоварвате изобщо дробовете си!

Гърдите на легналия тихо пъшкаха.

— Емо, трябва да те оставим на спокойствие. — рече Петя.

Млада жена чакаше някого пред стаята на ранения. През стъклото виждаше очертанията на човеците отзад, но ставащото вътре не дразнеше любопитството й.

Сметачолюбецът премина като вихър покрай дежурната сестра на входа. Криеше очите си със затъмнителя, който обаче не му попречи да забележи приятелката си.

— Мила! Защо си тук!?

— Като теб…

— Как е ръката ти?

— Добре. Емил още не е дошъл на себе си. Петя и Морчо са при него.

Сестрата от регистратурата дочу.

— Ако се интересувате от състоянието на Емил Юнаков — той се е върнал в съзнание току-що, но свижданията по правилник са забранени при такова тежко състояние. Вашите приятели би трябвало ей сега да слязат при вас.

Двамата приеха данните.

— Да се качим горе? — попита Иво.

— Не може да влизате! — настоя сестрата.

— Няма да влизаме. — искаше да й затвори устата сметачолюбецът.

Двамата се насочиха към асансьорите. Мила имаше нужда от него, иначе Иво би предпочел да потича по стълбището и да изпревари машината. Тъгата му почти не личеше, прикрита от очилата.

— Все някога… ще си почина,… не сега. — изрече с мъка умотворецът.

Безплътната челюст с безброй остри зъби го сграбчи в прегръдката си и го стисна.

— Емо, трябва да си починеш. — посъветва го Петя. — Като се върнем ще си по-добре. — и тръгна към вратата, подканяна от сестрата.

Асансьорът пълзеше през равнищата към чакащите го хора.

Младата жена зърна добре облечения млад мъж, задаващ се от дъното на коридора. Тя грейна при вида му. Той изглеждаше като огледало за лъчите й.

Двамата сплетоха длани и се запътиха към някое по-приятно място.

Остриетата не го пускаха и когато не дишаше. Забиваха се все по-дълбоко.

Умореният почувства, че мястото на отказа в него се намира в областта на сърцето. Разпростря се и около него. „Ако имах по-добри средства за преждевременно известяване на повредите, щях да знам какво ме чака… Хе-хе, а ако имах и средства за поправка на такива повреди… Той обаче ще има…“

Жизненитепоказатели се залюляха и пиукащият уред, прикачен към тленните надупчени от куршуми гърди, полудя.

Подвижното равнище пое с двамата приятели към третия етаж.

Убезпокоителното скимтене на машината, следяща искрите живот в тялото на ранения, привлече вниманието на напускащите.

Сърдечна дейност липсваше.

Звънецът обозначи пристигането. Мила и Иво слязоха от подвижната стаичка.

— Триста и осем? — потърси обратна връзка сметачолюбецът.

— Да. — изпрати му я психоложката.

Мъж и жена пристъпваха щастливо към тях. В главата на Иво хрумна нещо, свързано с него и Мила. То издърпа за кратко устните му, макар че малко по-нагоре лицето му още червенееше от солта.

— Още не са излезли. — забеляза психоложката.

Уредчето пиукаше тревожно пред погледите на смразените човеци.

Емил чуваше нещо далечно и неясно. Пламъчетата на съзнанието му все още горяха. Използваха запасите си, които бързо се изчерпваха, оставени без снабдителя Сърце.

Нещо подсилваше остриетата около гърдите му. „Сърдечен масаж.“ — успяха да взаимодействат огънчетата на гаснещото съзнание.

Нежните устни губеха чувствителността си, но успяха да съобщят, че нещо се допира до тях. „Изкуствено дишане!“ — припламнаха искриците съзнание — „Може би е Петя?!“ — заиграха палаво те.

Сестрата се бореше с отказа на сърцето.

„Сътресение?“ — можаха за последно да отбележат гаснещите огньове, но не и да осъзнаят, че поредица от слаби токови удари преминаха през сърцето. За жалост те не успяха да го запалят.

Окъснелите посетители на болницата стигнаха до целта. Ужас обзе момичето.

Ярост завладя момчето.

„Поне ще узная Истината първи.“ — припламна пожарът на Живота, безсилен пред мощните угасители на Смъртта.

Искриците мъждукаха едва-едва.

Вече нямаха сили да захранят чувствениците по тялото, нямаха сили да карат ума на човека да работи, нямаха сили да се борят.

Безпомощността раждаше ярост, която рисуваше с грубите си бои по Иво.

Съдбата бе избрала по-нежни, водни бои за Мила. Две прозрачни, кристално чисти стъкълца се приплъзваха от очите й към бездната.

Отвъд разделителното стъкло Истината бе изрисувала и нейната приятелка Петя по същия начин.

У Морчо имаше примирение. Краят е неизбежен… Замислите върху Разума мъничко се променяха. Единият човек нямаше да го има вече, но основната работа бе вече свършена… от него.

Щяха да се справят и без Емил по-нататък, естествено.

На уредчето обаче му писна да пищи и, малко неочаквано за дишащите, запиука с обичайната си честота.

— Слава Богу, върнахме го. — въздъхна сестрата.

На вратата се задаваше лекар. Иво и Мила само се взираха през прозрачната стена. Случващото се променяше твърде бързо, за да могат да отвърнат своевременно.

— Защо сте тук?! — крещеше нововлезлият на късните свидетели.

Къндилцата в черепа на Емил получиха нови сили. Сърцето наля мазнина в съдовете им и те замъждукаха отново. Огнените пътища в главата му се осветяваха. Мракът, който бавно се спускаше върху временно изключения му мозък, се разнасяше. Разумът се включи отново. Сякаш не бе изключван — последната мисъл, намираща се в съзнанието миг преди да прекъсне захранването, бе изпратена в пространството.

— Ще… узная Истината… първи…

„Истината? Каква истина?“ — не разбираше Морчо.

— Не говорете! — заповяда лекарят. Трябва да си починете! Заспивайте!

— До скоро, Емо — отрони красивото момиче, докато излизаше с Морчо.

Човекът копнееше да сподели с тях за Истината, но за съжаление клещите бяха победени за съвсем кратко време от живота.

Вратата се затвори. Четиримата умотворци останаха отвън — зад оградата, разделяща ги от Уморения.

Стягите пак смазаха човека с все сила и прекършиха окончателно съпротивата му. Сърцето се скапа напълно. Развалянето му създаде работа на уредчето, работа на лекаря, на сестрата, на приятелите…

Огънчетата успяха само да избълват няколко безсилни искрици живот, които угаснаха в студения свят. Кладите, скрити в черепа на човека, гаснеха по-бързо от първия път, защото не бяха останали никакви запаси. Пътищата се рушаха. Паметта се изтриваше.

Човеците в лекарски дрехи щъкаха около изключващото тяло и пускаха искрици през сърцето. Силата на искриците се увеличаваше, и увеличаваше, но съживяващият уред си остана безсилен. Също като скимтящото устройство, което уплашено съобщаваше, че сърцето на Емил не бие вече.

Минутите минаваха. Сълзите в очите на живите ставаха по-солени, а знанието, събирано за толкова години в главата на мъртвия бледнееше и връзките се разпадаха. Краят зверски заличаваше всичко записано и разрушаваше всичко съградено.

Свитите юмруци на живия отвъд стъклото не помагаха.

Сълзите също. Човекът обаче не можа да ги спре — та тя отново открадна от него нещо твърде скъпо. Отново! Как смее!?

За Морчо бе тъжно, но животът продължава. Няма време за безсмислено и безполезно оплакване. Лекарите бяха негова подкрепа. Пазителите на човешкия живот бяха безсилни пред Нея. Истината е ежедневие — тя иска своя дан и трябва да го получи.

Мила се свлече на седалките пред стаята, сякаш бе обезсърчена като Емил. Мразеше Го, но щеше да Го потърси. Хората винаги правят така.

Иво забрави за живите. Тръгна си от тях.

— Съжалявам, направихме…

— …всичко, което ви беше по-силите! — довърши гневно Петя.

Дишащият сметачолюбец избяга през стълбището. Профуча покрай жената от приемната, блъсна вратата и излетя от сградата. Скочи в колата при Ива и свали затъмнителя от лицето си. Приятелката му си нямаше очи, за да зърне болката в него; той искаше да покаже своите на мрака: огорчени и натъжени, но още живи.

— Светни. — рече дрезгаво Иво.

Ива го послуша и включи осветлението в колата. Лъчите позволиха на човека да види смачканото си лице в огледалото, преди да я подкара нанякъде.