Истински пари

Глава 11

Спорът в заседателната зала се разгорещяваше. Това никак не тревожеше лорд Ветинари. Той беше голям привърженик на идеята да остави хиляда гласа да бъдат чути, защото нищо не му пречеше да слуша само онези гласове, които имаха нещо полезно за казване, като „полезно“-то в случая имаше типичното за държавния служител значение „съвпадащо с моето мнение по въпроса“. Опитът му сочеше, че сред хилядата гласове „полезните“ обикновено са по-малко от десет. Освен това той беше забелязал, че хората, които държат на прословутите хиляда изразени мнения, обикновено искат просто техният глас да бъде чут над останалите 999. И точно по тези причини боговете бяха създали комисиите. Ветинари много го биваше да председателства разни комисии, особено ако Дръмнот води протокола. Лорд Ветинари използваше комисиите, както по-глупави тирани са ползвали Желязната девица. Комисиите струваха на хазната съвсем малко повече18, след тях се почистваше много по-лесно, бяха много по-ефективни и най-важното, хората трябваше да бъдат вкарвани в Желязната девица насила.

Той тъкмо се канеше да назначи десетимата най-гръмогласни души в Комисия по големския въпрос, която да бъде пратена да заседава в уединен, далечен офис, под ключ, когато един от тъмните чиновници изплува, като че ли от сенките, и прошепна нещо в ухото на Дръмнот. Секретарят се наведе надолу към господаря си.

— А, изглежда големите са си заминали — оповести Ветинари жизнерадостно, докато прилежният Дръмнот отстъпваше обратно на мястото си.

— Заминали? — повтори Прелест Дивна, като се опитваше да надникне през прозореца. — Как така са заминали?

— Вече не са тук — обясни Ветинари. — Както изглежда, г-н Мустак ги е отвел. Те напускат града ни в стройни редици.

— Не може да ги отвежда! — лорд Дауни беше вбесен. — Та ние още не сме решили какво да правим с тях!

— Да, но ги е отвел — отвърна Ветинари лъчезарно усмихнат.

— На него му е забранено да напуска града! Той е банков крадец! Командир Ваймс, изпълнете си дълга и го арестувайте! — долетя откъм Козмо.

Погледът на Ваймс би смразил и по-малко луд човек.

— Съмнявам се, че се кани да се отдалечи чак толкова, сър — отвърна той. — Как ще наредите да постъпя, милорд?

— Е, изглежда изобретателният г-н Мустак има план — коментира Ветинари. — Може би е най-добре да отидем и да проверим какъв е той.

Тълпата се втурна към изхода, който веднага се оказа задръстен от боричкащи се хора. Докато те си проправяха път навън, Ветинари сложи ръце зад главата си, облегна се назад и затвори очи.

— Обичам демокрацията. Цял ден мога да я слушам. Дръмнот, нареди да приготвят каретата, моля.

— Вече се погрижих, сър.

— Вие ли му натикахте тия бръмбари в главата!?

Ветинари отвори очи.

— Г-це Добродуш, винаги е удоволствие да ви видя — промърмори той и размаха ръка, за да разсее дима. — Мислех, че сте си тръгнала. Как приятно съм изненадан, че сте още тук.

— Е, ваша ли беше идеята? — настоя Прелест Дивна, а цигарата й видимо се скъси при следващото дръпване. Тя пушеше, сякаш воюваше с цигарите.

— Г-це Добродуш, не мисля, че бих могъл да подтикна Влаго фон Мустак към нещо по-опасно, от заниманията, с които той запълва времето си по собствено желание. Докато вие отсъствахте, той катереше сгради за забавление, отваряше с шперц ключалките в собствената си поща и дори се присъедини към Братството на екстремното кихане, чиито членове, честно казано, са ненормални. Той постоянно търси тръпката от надвиснала опасност, за да дава смисъл на живота му.

— Да, но не прави нищо подобно, когато аз съм тук!

— Именно. Мога ли да ви предложа да ви откарам?

— Това пък „именно“ какво трябва да означава? — попита Прелест Дивна подозрително.

Ветинари повдигна вежда.

— Ако изобщо съм научил нещо за начина, по който мисли годеникът ви, когато пристигнем, би трябвало да заварим огромен изкоп…

Ще ни трябват камъни, мислеше Влаго, докато големите копаеха. Доста камъни. Дали могат да правят хоросан? Разбира се, че могат. Като инструменти, те вероятно са равностойни на Ланкърското армейско ножче.

Беше страховито как успяваха да копаят дори в тази сбита, изхабена почва. Пръстта се изстрелваше нагоре във въздуха като своеобразен фонтан. На около половин миля от тях старата магьосническа кула, разположена на пътя за Сто Лат, се извисяваше над малък запуснат храсталак, отличаващ се сред прилежно култивираните ниви наоколо. Някога кулата е преливала от магия. Затова сега растенията наоколо растяха в странни усукани форми, ако изобщо оцелееха, а совите, населяващи развалините, си търсеха храна, колкото може по-далече. Мястото беше идеално. Никой не го искаше. Беше пущинак, а един истински пущинак не е за изпущане. Какво оръжие само, размишляваше Влаго, докато големът-кон, който беше възседнал обикаляше копаещите. Биха могли да сринат цял град за един ден. Каква ужасна сила биха се оказали в погрешните ръце.

Добре че се оказаха в моите…

Зрителите стояха на известно разстояние, но пък броят им нарастваше. Целият град се беше изсипал да види какво става. Да бъдеш истински гражданин на Анкх-Морпорк означаваше да не изпускаш нито едно подобно представление. А Г-н Каприз беше във вихъра си, настанен върху конската глава. Нищо не доставя по-голямо удоволствие на едно малко куче, от това да си намери високо място, от където да джафка бясно по хората долу… Е, добре, може би само едно нещо. Председателят беше успял да натика играчката си между глинено ухо и лапа и спираше да джафка, само за да изръмжи всеки път щом Влаго се опиташе да я докопа.

— Г-н Мустак!

Той се огледа и видя Захариса, която приближаваше, размахала бележник. „Как го прави?“, недоумяваше той, докато я гледаше как припка покрай копаещите големи и наоколо й се сипе пръст. Успява да се появи дори преди стражата.

— Виждам, че си имате голем-кон — извика тя, вече малко по-близо. — Много е красив.

— Усещането е като да яздиш саксия, която не можеш да направляваш — на Влаго също се наложи да крещи в отговор, за да надвие шума. — И седлото също няма да е лошо да се подплати. Обаче са много добри, нали? Забележете как пристъпват на място през цялото време, сякаш са живи.

— А защо големите се само-погребват?

— Защото аз им наредих!

— Но те са безценни!

— Да. И точно затова трябва да се погрижим да не пострадат, нали?

— Но те принадлежат на града!

— Да, но заемаха доста място, не смятате ли? Аз в никакъв случай не се опитвам да ги присвоя!

— Биха могли да вършат изумителни неща за града, нали?

Все повече хора пристигаха и инстинктивно се скупчваха по-близо до мъжа в златния костюм, защото на него винаги можеше да се разчита да извлече максимална полза от ситуацията.

— Като например да го хвърлят в нова война или да докарат хората до просешка тояга? Моята идея е по-добра!

— Сигурна съм, че ще я споделите с нас! — подкани го Захариса.

— Ще ги използвам като валутна основа! Ще ги превърна в пари! Злато, което само се пази! И не може да бъде фалшифицирано!

— Ще ни сложите на големски стандарт?

— Точно така! Погледнете ги! Колко струват според вас? — изкрещя Влаго, докато конят му отстъпваше, точно като истински кон. — Те могат да строят канали и да заприщват наводнения, да изравняват планини и да прокарват пътища! Ако ги накараме, ще го направят! А ако нямаме нужда от помощта им, дори като бездействат, те ще ни помогнат да станем по-богати! Доларът ще бъде толкова стабилен, че и трол няма да може да го помръдне!

Конят, чието поведение беше изненадващо адекватно, отново отстъпи назад, докато Влаго посочи групата усърдни големи.

— Това е истинска стойност! Това е истинско богатство! Колко по-ценна от златната монета е сръчната ръка, която я държи? — той повтори последното изречение на ум и добави — От това ще излезе отлично заглавие да първа страница, не мислите ли? И, моля ви, погрижете се да изпишат името ми правилно!

Захариса се разсмя.

— Първа страница вече е препълнена! Какво ще стане с тях сега?

— Ще останат тук, докато страстите се охладят и хората вземат разумно решение какво да ги правят.

— А от какво точно пазят града в момента?

— От собствената му глупост!

— Още нещо, Влаго. Изглежда вие единствен отгатнахте как да общувате с големите?

— Невероятно, наистина, но така излиза.

— А защо е така?

— Предполагам, че съм просто много убедителен човек — тя отново се разсмя.

— Който съвсем случайно командва неунищожима армия. Какви искания ще поставите?

— Никакви! Всъщност, като се замисля, няма да възразя срещу малко кафе. Днес не съм закусвал! — тази забележка беше посрещната със смях от цялото множество зяпачи.

— А смятате ли, че гражданите трябва да са доволни, задето тъкмо вие, тъй да се каже, държите юздите?

— И още как! Вярвайте ми! — увери я Влаго, слезе от коня и вдигна Г-н Каприз, който неохотно се раздели с високото си положение.

— Е, кой би могъл да го знае по-добре от вас, г-н Мустак — това изтръгна вълна аплодисменти от тълпата. — А дали ще бъдете така добър да споделите какво стана със златото на банката?

— ’ми той го носи ’сичкото по себе си — подвикна някой за всеобщо забавление.

— Г-це Крипслок, вашата язвителност ми къса сърцето! — заяви Влаго. — Възнамерявах днес да разнищя този въпрос, но нали знаете, човек предполага, боговете разполагат и прочее. Просто не успявам да си разчистя програмата!

Хората се разсмяха дори на тази забележка, а тя не беше особено смешна.

— Г-н Мустак? Трябва да дойдете с мен… — командир Ваймс си проправи път през навалицата, придружен от още стражници.

— Арестуван ли съм?

— А как иначе? Напуснал сте града, въпреки предупреждението.

— Той вероятно може да защити тезата, че е взел целия град със себе си.

Всички глави се извъртяха. Пред лорд Ветинари веднага се отвори пътека, както обичайно се случва пред хората, за които се знае, че имат килии в мазето си. Прелест Дивна изкуцука покрай него, метна се към Влаго и започна да го налага по гърдите и да му крещи.

— Как успя да ги накараш да те чуят? Какво направи, че да те послушат? Кажи ми или никога повече няма да се омъжа за теб!

— Какви са намеренията ви, г-н Мустак? — попита Ветинари.

— Смятах да ги предам на Съюза на големите, сър — отвърна Влаго и отстрани Прелест Дивна от себе си възможно най-нежно.

— Така ли?

— Да, освен конете, сър. Сигурен съм, че са по-бързи от всеки кон от плът и кръв. Те са общо деветнадесет и, ако бихте послушал съвета ми, мисля, че е добре да предадете един от тях на краля на джуджетата, защото той вероятно е бесен в момента. От вас зависи какво ще стане с останалите. Но аз бих искал да помоля дузина големски коне да бъдат поверени на пощенската служба. Междувременно останалите ще са на сигурно място под земята. Виждате ли, аз искам да ги използвам като паричен стандарт, понеже…

— Да, чух обяснението ви преди малко — прекъсна го Ветинари. — Отлично, г-н Мустак, виждам, че внимателно сте обмислил ситуацията и единственото, което ми остава да кажа е…

— О, моля ви, няма нужда да ми благодарите…

— … арестувайте този човек, командир. Моля, закопчейте го към някой по-як офицер и ги качете и двамата в каретата ми.

— Какво? — възкликна Влаго.

— Какво!? — изкрещя Прелест Дивна.

— Директорите на Кралската банка са повдигнали обвинения в злоупотреба срещу вас и председателя, г-н Мустак — Ветинари се протегна, улови Г-н Каприз за врата и го повдигна. Кученцето се залюля напред-назад в ръката на патриция, огромните му очи изпълнени със страх, а новата му играчка вибрираща извинително в устата му.

— Не можете сериозно да го държите отговорен — възрази Влаго.

— Уви, той е председателят, г-н Мустак. Сложил е лапата си на всеки документ.

— Как можете да постъпвате така с Влаго, след това, което се случи току-що? — включи се Прелест Дивна. — Нима той не е героят на деня?

— Възможно е, макар да не съм напълно сигурен в чия полза е действал. Трябва да спазваме законите, г-це Добродуш. Дори на тираните се налага да се подчиняват на закона — той направи пауза, замисли се за момент и продължи. — Не, излъгах. Тираните очевидно няма нужда да се съобразяват със законите, но трябва поне да си дават вид, че го правят. Поне на мен ми се налага.

— Но той не е взел… — не се отказваше Прелест Дивна.

— Девет часа утре сутрин в Голямата зала. Каня всички заинтересувани да присъстват. Ще разнищим този случай — след това той повиши глас. — Дали някой от директорите на Кралската банка присъства тук в момента? А, г-н Охол. Добре ли сте?

Козмо Охол се измъкна от тълпата с несигурна походка, подкрепян от младеж в кафява роба.

— Арестувахте ли го? — попита Козмо.

— Един неоспорим факт е, че г-н Мустак, от името на Г-н Каприз, формално е поел отговорност за златото.

— Точно така — потвърди Козмо, забил унищожителен поглед във Влаго.

— Но при дадените обстоятелства, считам, че трябва да преценя всички аспекти на ситуацията.

— Мненията ни по въпроса съвпадат — съгласи се Козмо.

— За целта, днес изпращам чиновниците си в банката, където те ще прегледат документалния архив.

— Не мога да приема молбата ви — отвърна Козмо.

— За мой късмет, това не е молба — Ветинари гушна Г-н Каприз в свитата си ръка и продължи. — Както виждате, председателят ме придружава. Командир Ваймс, моля, отведете г-н Мустак в каретата ми и се погрижете някой да придружи г-ца Добродуш до дома й. Утре сутрин ще си изясним всичко.

Патрицият огледа прашния стълб, обвил неуморимите големи и допълни:

— Денят беше натоварен за всички ни.

В уличката зад клуб Розовото коте упоритата, бумтяща музика беше приглушена, но все пак ясно доловима. Тъмни фигури се суетяха наоколо…

— Доктор Селяк, сър?

Завеждащият Отдела по посмъртни комуникации спря, както рисуваше една доста сложна руна сред не толкова изтънчените обичайни графити, покриващи стената, и обърна поглед към загрижената физиономия на своя студент.

— Да, Предиобор?

— Това тук не противоречи ли на университетските правила, сър?

— Разбира се! Помисли само какво може да стане, ако с такова нещо се заемат неподходящите хора! Дръж тоя фенер по-високо Козли, нищо не виждам.

— А кои хора биха били неподходящи, сър?

— Ами, реално погледнато, ние например. Но всичко ще е наред, стига Съветът да не открие какво правим. Което, разбира се, няма да се случи, защото те майсторски избягват подобни открития.

— Значи наистина сме в нарушение?

— Е, хайде сега — отговори Селяк, а символът, който рисуваше просветна в синкаво за момент. — Ако си говорим честно, кой измежду нас може да каже кое е правилно и кое погрешно?

— Университетският съвет? — предположи Предиобор.

Селяк хвърли тебешира и се изправи.

— Слушайте ме внимателно вие четиримата! Ще довършим инсорсизма на Угоен, ясно? За негова вечна радост и в не малка степен за доброто на Отдела, уверявам ви! Този ритуал не е лесен, но ако ми помогнете, до края на семестъра всички ще сте доктори по посмъртни комуникации, ясно? Всички ще получите отлични оценки и, разбира се, пръстен с череп! И като се има предвид, че с общи усилия досега сте успели да предадете една трета курсова работа, струва ми се, че такова предложение ви устройва, не мислиш ли, Предиобор?

Студентът примига под напрежението, породено от този въпрос, но природната съобразителност му дойде на помощ. Той се прокашля по типично академичен маниер и заяви:

— Мисля, че ви разбирам, сър. Нашето дело тук, надхвърля жалките светски разбирания за правилно и грешно, нали така? Ние служим на по-висша истина.

— Отлично, Предиобор, далеч ще стигнеш. Чухте ли всички? Висша истина. А така! Дайте сега да прелеем стария досадник вътре и да се омитаме, преди някой да ни усети!

Офицер трол в карета не е нещо, което може да остане незабелязано. Той просто се набива в очи. Вероятно това беше разбирането на Ваймс за малка шегичка. Сержант Детритус седеше зад Влаго, поради което той се беше оказал премазан о седалката. Ветинари и Дръмнот седяха срещу тях. Негова светлост беше скръстил ръце върху бастуна със сребърна дръжка, а брадичката му почиваше върху ръцете. Той не изпускаше Влаго от очи.

Говореше се, че шпагата, скрита в бастуна е изкована от желязото, извлечено от кръвта на хиляда мъже. Влаго считаше това за чисто разхищение — ако бяха добавили само още малко материал, можеше да се получи чудесно рало. Кой изобщо ги измисляше тия неща?

Обаче, знае ли човек, с Ветинари всичко беше възможно, макар и малко мърляво.

— Вижте, ако позволите на Козмо… — подхвана Влаго.

— Pas devant le gendarme — прекъсна го Ветинари.

— Туй значи да не плямпаш, докато аз съм наоколо — преведе Детритус услужливо.

— А може ли да си говорим за ангели? — опита Влаго отново след малко.

— Не, не можем. Г-н Мустак, изглежда вие сте единственият, комуто се подчинява най-голямата армия, която сме виждали след разпадането на Империята. Смятате ли, че това е добра идея?

— Е, не беше моя идея да ми се подчиняват! Просто първи се сетих как да ги накарам!

— Знаете ли, г-н Мустак, ако бъдете убит сега, това ще реши огромен брой проблеми.

— Ама аз нямах намерение да стане така! Т.е.… не точно така.

— Хората не са възнамерявали да строят и империя. Тя просто се е превърнала в лош навик. Така или иначе, г-н Мустак, сега, когато големите са на ваше разположение, как смятате да постъпите с тях?

— Ще пратя по един на всяка семафорна кула, да я задвижва. Магаретата в крачните колела никога не са вършили достатъчно добра работа. Не ми се вярва останалите градове да възразят срещу такова нещо. Ще бъде от полза за цялото човечест… за целокупното население, а и магаретата едва ли ще имат нещо против.

— Това ще осигури работа на няколкостотин. А останалите?

— Смятам да ги превърна в злато, сър. Мисля, че това ще ни реши всички проблеми.

Ветинари повдигна вежда насмешливо.

— Всичките ни проблеми?

Понякога болката вземаше връх, но това някак го успокояваше. Сякаш беше доказателство, че наистина се превръща във Ветинари. Болката беше хубаво нещо. Беше добра болка. Тя му помагаше да се съсредоточи и да мисли.

Точно в момента Козмо си мислеше, че Пучи наистина е трябвало да бъде удушена при раждането си, както, според семейните предания, той самият се е опитал да постъпи. Всяко нещо у нея дразнеше. Тя беше егоистична, надменна, алчна, суетна, жестока, инатлива, напълно лишена от чувство за такт и неспособна да преценява собствените си действия.

Не че в това семейство такива черти се приемаха за недостатъци. Човек не би могъл да натрупа богатство, ако постоянно се тревожи дали постъпва добре или зле. Но Пучи, отгоре на всичко, се имаше за красавица, и това просто вбесяваше Козмо. Вярно, имаше хубава коса, но тези обувки с токове? Изглеждаше като балон с окачени тежести! Единствената причина тялото й да има каквато и да било форма, беше заради чудото на корсетите. А и, въпреки разпространеното мнение, че дебелите момичета поне са приятни личности, личността на Пучи беше просто изобилна и до последната капка — Охол.

От друга страна обаче тя беше на неговата възраст и поне беше амбициозна и способна да изпитва нестихваща омраза. Не беше безделница като всички останали, които си прекарваха целия живот, вкопчени в парите. Те не проявяваха никаква инициатива. С Пучи поне можеше да разговаря. Тя гледаше на нещата от по-чувствителна, женска гледна точка.

— Най-добре Непреклон да бъде убит — заяви тя. — Сигурна съм, че знае нещо. Да го увесим за глезените от някой мост. Дядо така правеше. Защо още носиш тая ръкавица?

— Той е служил вярно на банката дълги години — отговори Козмо, като пренебрегна последната й забележка.

— И? Това какво общо има? Още ли имаш проблеми с ръката?

— Нищо й няма на ръката ми — тросна се Козмо в същия момент, в който поредната кървава роза на болката разцъфтя нагоре до рамото му.

Близо съм, помисли си той. Толкова близо! Ветинари мисли, че съм му паднал в ръцете, но всъщност той падна в моите! О, да! Въпреки това… може би беше време да поразчисти.

— Ще изпратя Боровинка да се погрижи за г-н Непреклон довечера — каза той. — Сега, когато разполагам с Гепи, вече нямам нужда от него.

— Хубаво. А после ще тикнат оня Муцвак в пандиза и ние ще си върнем банката. Ама никак не изглеждаш добре, да знаеш. Много си блед.

— Блед, колкото Ветинари? — попита Козмо и посочи портрета.

— Какво? Какви ги плещиш, не бъди идиот — отвърна Пучи. — И се усеща някаква гадна миризма. Нещо да не е умряло наоколо?

— Мислите ми са кристално бистри. Утре ще е последният ден на Ветинари като патриций, уверявам те.

— Продължаваш да говориш глупости. И се потиш като прасе, ако искаш да знаеш — сряза го Пучи. — Честно, потта капе от брадичката ти. Вземи се стегни!

— Сигурно, когато какавидата започне да се превръща в красива пеперуда, тя се чувства сякаш умира — говореше си Козмо замечтано.

— Какво, какво? Кой ти знае. Пък и какво общо има това? — попита Пучи. — И ако искаш да знаеш, не е толкова просто, защото, виж, много странно — гъсеницата всъщност умира и става на каша вътре в какавидата, а после някаква малка част от нея, като бъбрек или нещо подобно се събужда, изпива сока, останал от гъсеницата и тогава се измъква навън като пеперуда. Чудно нещо. А ти стига си хленчил, сигурно просто си хванал грип. Излизам, имам среща. До утре.

Тя излезе и остави Козмо сам, в компанията на Боровинка, който четеше в ъгъла. На Козмо му хрумна, че не знае почти нищо за този човек. Разбира се, веднага щом стане Ветинари, той щеше да знае всичко за всеки.

— Ти си завършил Школата за убийци, нали, Боровинка? — попита Козмо.

Боровинка извади малък сребърен разделител от горния си джоб, постави го внимателно на страницата и затвори книгата.

— Да, сър. Бях стипендиант.

— О, да. Помня ги тези. Виждахме ги да се мотаят наоколо. Другите студенти бяха склонни да ги тормозят.

— Да, сър. Но някои от нас оцеляха.

— Някога аз да съм те тормозил?

— Не, сър. Щях да си спомням.

— Много добре, много добре. Как ти е малкото име, Боровинка?

— Не знам, сър. Бил съм подхвърлено дете.

— Колко тъжно. Животът ти трябва да е бил труден.

— Да, сър.

— Понякога светът може да е крайно жесток.

— Да, сър.

— Ще бъдеш ли така добър да убиеш г-н Непреклон довечера?

— Отбелязвам си го, сър. Ще взема някой да ме придружи и ще се заема с изпълнение на задачата час преди изгрев. По това време мъглата е най-гъста, а и повечето наематели на г-жа Кейк ще отсъстват. За щастие самата г-жа Кейк ще нощува при старата си приятелка, г-жа Смажи-Бръмбар в Желан сапун. По-рано днес направих малко проучване, в очакване на това ваше решение.

— Ти си истински професионалист, Боровинка. Поздравявам те.

— Благодаря, сър.

— Да си виждал Ейдотук някъде?

— Не, сър.

— Къде ли се е дянал? Всъщност, най-добре върви да вечеряш. Аз няма да ям тази вечер.

След като вратата се затвори след Боровинка, Козмо допълни на глас:

— А утре ще бъда нов човек.

Той се протегна и изтегли шпагата. Тя беше истински шедьовър.

От своя портрет срещу него, Ветинари повдигна вежда и каза:

— Утре ще се превърнеш в красива пеперуда.

Козмо се усмихна. Почти беше успял. А Ветинари беше напълно побъркан.

Г-н Непреклон отвори очи и се взря в тавана.

След няколко секунди тази безлична гледка беше заменена от огромен нос, както и остатъка от едно загрижено лице на заден план, зад носа.

— Вие сте буден!

Г-н Непреклон примига, за да фокусира поглед и откри, че се взира в силуета на г-ца Драперия, очертан срещу светлината от лампата.

— Случи ви се забавна малка преживелица, г-н Непреклон — обясни му тя с бавния, внимателен тон, който хората ползват, когато говорят с психично болни пациенти, със старци и с въоръжени злодеи.

— Забавна преживелица? Направил съм нещо забавно? — той вдигна глава от възглавницата и подуши. — Защо сте окачила чесън около врата си, г-це Драперия?

— За… всеки случай — отвърна тя гузно. — Срещу… настинка, да, за да ме пази от настинка. Човек не може да е прекалено внимателен. А вие как се чувствате?

Г-н Непреклон се поколеба. Не беше сигурен как се чувства. Не беше сигурен дори кой е той. Усещаше някаква празнина в себе си. Сякаш отсъстваше от собственото си тяло.

— Какво пропуснах, г-це Драперия?

— О, няма нужда да се тревожите за това сега — опита да го разведри тя плахо.

— Напротив, г-це Драперия, има.

— Докторът каза, че не трябва да се вълнувате, г-н Непреклон.

— Доколкото ми е известно, г-це Драперия, в живота си никога не съм се вълнувал.

Тя кимна. Уви, никак не й беше трудно да му повярва.

— Ами, нали си спомняте г-н Мустак? Казват, че е откраднал всичкото злато от трезора!…

И думите потекоха. По-голямата част от историята се състоеше от предположения, лични или дочути, а понеже г-ца Драперия беше гореща почитателка на Пандизчийски рог, разказът и беше в същия стил, в който обичайно се предаваха страховитите убийства.

Затова й се стори шокиращо, че слушателят й лежа безучастно през цялото време. Веднъж-дваж я помоли да повтори някоя подробност, но лицето му като цяло не промени израза си. Тя се опита да обрисува една истински вълнуваща картина, изпълни малката стая с удивителни знаци, но той дори не забеляза.

— … и сега е затворен в Мрънкалника — приключи разказа си тя. — Казват, че ще го провесят за врата, докато пукне. Мисля, че да те провесят е по-лошо, отколкото просто да те обесят.

— Но не могат да намерят златото… — прошепна Чистонрав Непреклон и се отпусна назад върху възглавницата си.

— Точно така! Някои казват, че е било похитено от негови дръзки съучастници! — обясни г-ца Драперия. — Изглежда г-н Козмо Охол е повдигнал обвинения срещу него.

— Аз съм обречен човек, г-це Драперия, съден и прокълнат — промълви Непреклон, взрян в стената.

— Вие, г-н Непреклон? Така ли се говори! Вие, който никога не сте допускал грешка?

— О, аз прегреших. Така е! Покланях се на фалшиви идоли!

— Е, ами, човек не винаги може да си намери истински — успокои го тя, като потупваше ръката му и се чудеше дали трябва да повика някого. — Вижте, ако търсите опрощение, мисля, че при последователите на Йо тази седмица имат промоция „Два гряха на цената на един“…

— Настигна ме — прошепна той. — О, скъпа г-це Драперия. Нещо се надига в мен и иска да се измъкне!

— Няма страшно, имаме кофа — отвърна тя.

— Не! Трябва да си вървите, веднага! Ще бъде ужасно!

— Никъде не мърдам, г-н Непреклон — г-ца Драперия беше образец на решимост. — Това е просто една забавна преживелица и толкоз.

— Ха! — каза г-н Непреклон. — Ха… ха… хаха… — смехът се надигна от гърлото му, като нещо изпълзяло от крипта.

Кльощавото му тяло се вцепени и изви, сякаш се надигаше от матрака. Г-ца Драперия се хвърли напреко на леглото, но закъсня. Ръката на мъжа се вдигна разтреперана и пръстите се протегнаха към гардероба.

— Ето ни отново! — изкрещя той.

Ключалката изщрака. Вратите се отвориха широко.

Във вътрешността се виждаха камара бележници и нещо… покрито. Г-н Непреклон отвори очи и ги втренчи в очите на г-ца Драперия.

— Донесох го със себе си — каза той, сякаш сам си говореше. — Мразех го, но го донесох със себе си. Защо? Кой управлява цирка?

Г-ца Драперия мълчеше. Знаеше само, че каквото и да става, тя ще остане до края. Все пак, беше прекарала нощта в спалнята на чужд мъж, а мнението на лейди Диърдри Трезве по въпроса беше недвусмислено. Г-ца Драперия се явяваше Съсипана жена, което не изглеждаше особено честно, като се има предвид, че на практика, никак даже не беше съсипана.

Тя наблюдаваше как г-н Непреклон се… преоблича. Той имаше благоприличието да й обърне гръб, но тя въпреки това си затвори очите. След това обаче си спомни, че е Съсипана, така че какъв беше смисълът? Затова отново ги отвори.

— Г-це Драперия? — каза г-н Непреклон замечтано.

— Да, г-н Непреклон? — отвърна тя с тракащи зъби.

— Трябва да намерим… пекарна.

В този момент Боровинка и сътрудника му влязоха в стаята и се заковаха на място. Това не беше по план.

— А вероятно и стълба — допълни Непреклон.

Той дръпна парче розова гума от джоба си и се поклони.