Историята за любовта на Анете

Анете Щол растеше в един малък университетски град в централна Германия. Тя беше бодро младо момиче със светъл тен, безгрижна и често се усмихваше. Ходеше на училище с умерено желание и сладкишите и филмите й бяха слабост. Като дете приятел в игрите и беше младият Герхард Йегер, почти три години по-голям от нея, слаб и длъгнест, със слабост към книгите и сериозните разговори.

Те бяха съседи и родителите им бяха приятели. Стана така, че двамата израстнаха заедно като брат и сестра. Приключенията на единия бяха и приключения на другия — запуснатите градини, кривите улички, неделите със звън на камбани, ливадите през лятото, здрачът, звездите, уханието и смътната магия на младостта, оставящи те без дъх — всичко това те бяха преживели заедно.

А после всичко се промени. Момичето, хубаво и съзряло по-рано, придоби хладното самообладание на дръзка шестнайсетгодишна госпожица. От откритите и добре познати градини на детската дружба, тя внезапно поподна в сумрака на омайващи тайнства. Младият Герхард Йегер, който доскоро беше по-големият приятел и защитник на нейното детство, сега и се струваше непохватен, много по-малък от нея самата, и дори смешен с нерешителната си умисленост. Тя обичаше хубавите и предвидими неща и не беше трудно да се предскаже какъв би бил животът и — сигурен, спокоен и съвсем обикновен, с достоен за уважение съпруг и здрави деца.

Когато Герхард завърши първия си семестър в университета, двамата вече се бяха отчуждили.

После дойде войната. Треската и опиянението заразиха целия град. Ден след ден все повече гимназисти и начинаещи студенти заменяха пъстрите си студентски шапки за сивите войнишки кепета на доброволците. А младите им лица изглеждаха вече далечни, сериозни, по-възрастни, и все пак младежката им готовност да се жертват, но и все още близки до училищните чинове и клубовете по гребане и вечерните забави — все още прекалено близки до мира, за да имат ясната представа, какво означаваше всичко това и накъде отиваха.

Герхард Йегер беше от първите доброволци. Спокойното, колебливо и склонно към размишления момче се беше преобразило. Изглеждаше озарен от някакъв вътрешен огън, който беше още далече от безмерно опиянените от войната професори. Той и другарите му виждаха във войната нещо повече от бой и отбрана, за тях тя беше великият пробив, който щеше да изчисти остарелите идеали от самодоволно подреденото съществувание и трябваше да подмлади застарелия живот.

И една неделя всички те се сринаха. На гарата имаше много плачещи, възбудени и въодушевени приятели и роднини. Там беше почти целия град. Навсякъде имаше цветя, дулата на оръжията бяха закичени с клонки зеленина, военната музика свиреше, и навсякъде се носеха крясъци и подвиквания. Точно когато влакът тръгваше, Герхард Йегер изведнъж видя Анете до прозореца на купето си. Тя махаше на някого от другия вагон. Той сграбчи ръката и.

— Анете…!

Тя се засмя и му подхвърли останалите и цветя.

— Донеси ми нещо хубаво от Париж!

Той кимна, но не можа да каже нищо друго, защото влакът вече набираше скорост, а на гарата беше настала врява от песни и духова музика. Последният спомен, който му остана, беше развяващата се бяла лятна рокля на момичето…

През първите месеци Анете не чу почти нищо за Герхард. След това постепенно писмата и пощенските картички зачестиха. Всъщност тя доста се учуди, не можеше да разбере, защо изведнъж се получи така. Но още по-малко разбираше защо всички тези писма, които с месеците ставаха все по-редки, бяха пълни със спомени за общото им детство. Тя очакваше въодушевени описания на смели битки, а не да чете за неща, които вече знаеше и които я отегчаваха.

Бригадата на Герхард понесе ужасяващи загуби при битката за Фландрия. Няколко дни по-късно родителите му получиха само едно кратко известие, в което пишеше, че от двеста души, само той и още двадесет и седем войници, все още не са били ранени. От своя страна Анете получи едно дълго писмо, в което Герхард си спомняше почти със страст за едно майско утро и за белите цветове на черешите зад галерията със сводове край правоъгълния двор на катедралата. Баща му поклати глава, когато прочете писмото. Той се чувстваше длъжен на високите идеали и щеше да бъде щастлив, ако синът му бе показал малко повече геройство. Анете сви рамене и остави гъсто изписаното писмо настрани — тя не помнеше никакво майско утро.

Толкова по-голямо беше учудването и на двамата, когато скоро след това научиха, че Герхард е показал толкова голяма смелост в битката за Фландрия, че е бил награден и повишен в чин.

Известно време след това той се върна в отпус вкъщи, беше пъргав, слаб и загорял от слънцето, съвсем различен от това, което Анете си беше представяла от писмата му. За разлика от словоохотливия му и горд баща, той изглеждаше два пъти по-сериозен, понякога потънал в мисли и някак странно разсеян. Първият път, когато се озова насаме с Анете, след един забележителен, почти безмълвен час, изпълнен с неловко озъртане и директни погледи, изведнъж той взе ръката и и я попита дали да не се оженят. Дори и когато дойде съображението, че са още твърде млади, той продължи да държи на своето по особен твърд и спокоен начин. Той беше на деветнадесет, а тя още нямаше седемнадесет.

Тогава нямаше нищо необичайно в припряните военни женитби и годежи, по някакъв начин те се вписваха във всеобщото въодушевление. След първоначалната изненада Анете бързо свикна с мисълта — тя реши, че би било очарователно, да е първата от техния клас, която се омъжва, а пък и наистина харесваше мъжествения млад офицер, който се беше излюпил от мечтателния Герхард от нейното детство. Повече от това не беше необходимо. Родителите и, заможни, добронамерени и освен това и патриотично настроени, дадоха съгласието си и дори бяха очаровани — сватбата щеше да бъде предлог за голям празник.

Тържеството беше по обед. Следобед повреме на сватбената гощавка се появи извънредно издание на вестника, което съобщаваше за нова голяма победа на източния фронт. Бащата на Герхард поръча да донесат всички налични вестници и прочете със силен глас новината пред гостите. Пленени са десет хиляди руснаци! Гостите изпаднаха в разгулна радост. Държаха се речи, пяха се патриотични песни, а Герхард в сивата си униформа изглеждаше като олицетворението на идеалите, от които всички бяха запленени.

Свещенникът се здрависваше с него, учителят го тупаше по рамото, баща му го насърчаваше да им отвръща със същата целеустременост, а всички присъстващи държаха да пият с него за „победа, слава и успех в боя“. Герхард, който беше станал още по-навъсен и мълчалив, изведнъж скочи, грабна чашата си, и докато гостите седяха в мълчаливо очакване, я удари така рязко в масата, че тя се разби на парчета.

— Вие — каза той, — вие… — докато тъмните му блестящи очи се местеха от човек на човек. — Какво ли разбирате и вие от това? — и излезе.

Вечерта и цялата нощ след това той говори разпалено с Анете, като че ли търсеше опора, за която да се задържи, говореше за младост, за цел, за живота. През цялото време той говореше само за нея, но на нея често и се струваше, че като че ли той има нещо съвсем друго предвид.

Следващата вечер той замина обратно за фронта. Но целият ден преди това той се опитваше да остане сам с Анете. Беше като трескав. Не искаше да вижда никого другиго, а само да се разхожда с нея по местата и градините, по поляните край реката, докато не стана време да заминава. На нея той и се струваше интересен и малко я беше страх от него. Когато се сбогуваха, той я прегърна силно и заговори бързо и припряно, все едно беше останало още много неизказано и ненаправено. След това скочи във влака, който вече потегляше.

Четири седмици по-късно той падна убит, а Анете стана вдовица на седемнадесет години.

Войната продължаваше и годините ставаха все по-кървави, докато не остана къща в малкото градче, в която да не носят траур. И съдбата на Анете, за която често се говореше, избледня на фона на по-тежките изпитания пред онова семейство, където бяха загинали и бащата, и синовете. Постепенно и самата тя вече не чувстваше нищо. Беше твърде млада и малкото дни, които бяха прекарали заедно, не и бяха достатъчни, за да гледа на Герхард като на свой съпруг. За нея той беше само приятел от нейната младост, който е загинал, както толкова много други.

Но все пак правеше впечатление, че животът и е станал някак затворен. Всъщност тя вече не търсеше приятелките си от преди, момичешкото в нея го нямаше. А от друга страна тя смяташе, че също толкова малко принадлежи и на света на възрастните, за тях беше все още момиче. И стана така, че тя нямаше представа как да се държи. Твърде много се беше случило и твърде бързо беше отминало.

Но събитията от последните години на войната не и оставяха време за размисли. От сутрин до вечер тя доброволно работеше като медицинска сестра в една болница. Течението на тези времена нахлу и повлия на всички.

После дойде примирието, революцията, опитите за преврат, кошмарът на инфлацията и най-накрая, когато вече всичко беше минало и Анете дойде на себе си, тя почти с учудване откри, че е станала жена на дведесет и пет, без да е обогатила живота си по какъвто и да било начин. Защото тя все още рядко се сещаше за Герхард.

Скоро след това починаха родителите и. Състоянието им се беше стопило дотолкова, че Анете се принуди да постъпи като медицинска сестра в един град в северна Германия. Няколко месеца по-късно тя се запозна с един мъж, който поддържаше двора и, и той пожела да се ожени за нея. Отначало тя се поколеба, но с времето и тя го хареса, и денят за сватбата беше уточнен.

Сега тя трябваше да е истински щастлива, и въпреки това стана неспокойна. Нещо в нея, тя не знаеше какво, я плашеше. Тя дори се улови, че се губи в собствените си мисли; слушаше разсеяно, когато някой говореше с нея. Мислите и бяха мъгляви и неясни и я носеха в унесеността на тъжна и мрачна меланхолия. През нощта тя се будеше плачейки без причина. Тогава тя се опита да преодолее странната бариера, която постепенно се издигаше пред нея, с буйна нежност, със старстен копнеж за благосклонност.

Понякога, когато беше сама в стаята си, и гледаше през прозореца голите сиви къщи, и се струваше, че стените като че ли се разтварят като някаква мъгла и зад тях се отваряха врати, и там имаше улички, покриви с остри върхове, летни поляни и топли изоставени градини. И тогава я обзе настойчивият копнеж да се върне пак вкъщи, докато накрая на стигна до убеждението, че всичките и затруднения произтичат от това. Беше просто носталгия и за да я преодолее, трябваше само да се върне пак там и пак да види всичко.

Тя реши да посети родния си край за няколко дни и годеникът и дойде с нея.

Пристигнаха вечерта. Анете беше силно възбудена. Веднага щом си разопакова нещата в хотела, тя се освободи от годеника си и тръгна сама.

Стоеше пред къщата, която беше неин дом. Влезе в градината. Вълнението и нарастваше. Луната грееше, а покривите блестяха. Във въздуха се носеше дъх на пролет и тя имаше чувството, че и предстои нещо, някакво начало. То нарастваше, прехвърли хоризонта и приближи, искаше да бъде спомнено, искаше едно име.

Тя тръгна из поляните. Тревата беше натежала от роса. Черешите светлееха като нов сняг. И тогава се случи съвсем неочаквано: един глас, замечтан, забравен, потънал глас, замечтано забравено, потънало лице; вътре в нея нещо се скъса, нещо задъхано, нещо безкрайно далечно, невероятно уморено, тежко, тъжно — тя никога не беше мислила пак за него; сега то се надигна като живо и беше силно; изведнъж много обичано, загубено без никога да е било нейно — Герхард Йегер.

Тя се върна в хотела странно разколебана. Погледна годеника си — колко чужд и беше той! Можеше да го мрази, както стоеше там пред нея жив и здрав. С усилие можа да му каже малкото нужни думи. Той искаше да говори с нея; настояваше да премисли още един път; обеща и да я чака. Тя само кимаше на всичко това и искаше да остане сама.

Малкото дни, които беше преживяла с Герхард, сега станаха мъчение и нейна тайна. Вадеше писмата му и ги четеше, докато очите и се заслепяха от сълзите. Тя издири някои от другарите му и неуморно ги питаше какво знаят за него. Един от тях често беше говорил с него, дори и в дена, когато той паднал убит. Сега Анете за пръв път чуваше каква всъщност е била войната; за пръв път разбираше за какво и е говорил Герхард в нощта преди да замине; за пръв път осъзнаваше какво беше очаквал той от нея — спокойно място, пристан, малък огън от любов сред толкова много омраза; искра човечност сред унищожението; топлина, доверие, основа, на която да застане; земя, родина, мост по който да може да се върне.

Обзеха я разкаяние и любов. Тя, за която някога всичко това беше само дребна суета, повърхностна сколнност към необикновени неща, едно малко приятелство и малко момичешко удоволствие; тя, която забрави толкова бързо, че вече дори не си спомняше, сега изведнъж започна да обича, да обича една сянка.

Тя се отдръпна от всичко. Познатите и се опитваха да се противопоставят на тов и да и помогнат пак да открие себе си. Но нищо не помагаше. Ако беше живяла с човешко същество, може би щеше да е възможно да я освободят; но тя живееше с един спомен.

Стана още по-особена. Често, когато беше сама в стаята си, сама си говореше на глас. Скоро загуби работата си. По-късно постъпи в една малка секта, която провеждаше спиритически сеанси. Веднъж си мислеше, че е видяла Герхард да се приближава към нея. Така минаваха годините… И един ден вече я нямаше… Последното, което видя, беше тъмният кръст на рамката на прозореца, зад който стоеше залязващото слънце.