Ивен, Рицаря с лъва

1

Вж. Мабиногион, келтски легенди, превод от английски Саркис Асланян, изд. „Г. Бакалов“, Варна, 1986.

2

Старинното название Арморика включва днешните френски области Нормандия, Бретан и Вандея.

3

Gaston Paris, La littérature française au Moyen Âge, Paris, 1905, p.95, цитирано по Philippe Walter, „Yvain ou le Chevalier au lion“, Notice, in Chrétien de Troyes, Œuvres complètes, Paris, Gallimard, 1994, p.1171.

4

Според други ръкописи този времеви интервал е по-дълъг — 7 или 10 години.

5

Например в романите за Тристан и Изолда в стихове (по-специално поемите Лудостта на Тристан) и в проза, Амадас и Идоан (края на XII в.], Ланселот в проза (XIII в.) и др.

6

Гениалните прозрения на Фройд в опитите му да тълкува сънищата по-скоро потвърждават, отколкото опровергават подобна констатация.

7

Jacques Le Goff, „Lévi-Strauss en Brocéliande“, in L’imaginaire médiéval, Paris, Gallimard, 1991 (nouvelle édition), p.163 (преводът мой — С.А.).

8

Пак там.

9

Цитирам по френския превод на книгата: Erich Auerbach, Mimesis. La représentation de la réalité dans la littérature occidentale, Paris, Gallimard, 1968, p.142 (преводът мой — С.А.).

10

Ще спомена например пазача на дивите бикове, великана Арпен Планинеца и двамата братя, синове на Дявола, от Замъка на патилата.

11

Жорж Дюби постави точен етикет на тази епоха, като озаглави една от своите книги Мъжкарско Средновековие (вж. G. Duby, Mâle Moyen Âge, Paris, Flammarion, „Champs“, 1990].

12

Ерих Ауербах, цит. съч., с.143.

13

Цитирам по френския превод на книгата на Ерих Кьолер Ideal und Wirklichkeit in der höfischen epik: Erich Köhler, L’aventure chevaleresque. Idéal et réalité dans le roman courtois, Paris, Gallimard, 1974, p.83. (Преводът мой — С.А.)

14

Първите френски разкази за Лисан са от последната четвърт на XII в.

15

Ще напомня, че френската дума за рицар — chevalier — означава на първо място „конник“.

16

За по-конкретни наблюдения върху тази мимикрия препращам към обяснителните бележки в края на настоящето издание.

17

Имам предвид персонажи като сенешала и двамата му братя, които ще се сражават срещу Говен, тоест трима срещу един; великана Арпен Планинеца; двамата братя, синове на Дявола, в Замъка на патилата.

18

Ст. 1: Под Бретан в случая следва да се разбира както Великобритания, където царува Артур, така и континентална Бретан, Франция, където протича действието на романа. За разлика от другите си четири романа тук Кретиен започва своя разказ без пролог — лично встъпление, в което авторът представя досегашното си творчество (Клижес), метода си на писане (Ерек и Енида), своя меценат или поръчител (Ланселот, Рицаря на каруцата; Персевал или разказ за Граала), — in media res, тоест направо в сюжета.

19

Ст. 6: Според Деяния на светите апостоли (2:1-13) на този ден Светият Дух се появил пред апостолите под формата на огнени езици. И други романи на Кретиен споменават този християнски празник: Ерек и Енида (ст. 2131, Персевал (ст. 2791, 8889). Действието на Ерек и Енида започва на Великден, а на Ланселот — на Възнесение. Но в Артуровото рицарско общество тези дати са до голяма степен изпразнени от християнско съдържание. Романната фикция ги използва като хронологически маркери за празненства, отбелязвани според някаква светска традиция. А повествователната функция на тези празници в артуровския роман е преди всичко да изобрази началния тласък на рицарското приключение. Обикновено това става в двора на Артур.

20

Ст. 9: В двора на Артур дамите се хранят отделно от мъжете. За този обичай споменават Джефри Монмутски (История на британските крале, 1138) и Вас (Роман за Брут, 1155).

21

Ст. 28: Кретиен повтаря разпространената по онова време идея, че миналото е по-добро от настоящето, и я обвързва с упадъка на истинското любовно чувство. Тази идея е литературен топос, който не отразява историческата действителност през втората половина на XII в., когато се утвърждава — именно под влияние на лириката и романа — идеалът за куртоазната любов (т.нар. fin’amor).

22

Ст. 32: Кретиен цитира известна поговорка (вж. J. Morawski, Proverbes français antérieurs au XVe s., Paris, Champion, 1925, №1257), която е особено показателна за разделението между поземлената аристокрация, към която спада и френското рицарство (за разлика от Англия или от Германия, където то принадлежи по онова време към воинското съсловие, а не към аристокрацията), и хората на селския труд. На тях куртоазният елит отрежда най-ниското стъпало в социалната и в ценностната йерархия.

23

Ст. 47: Дрямката на Артур в момент, когато започва разказ за приключение, се явява вариант на друг мотив от рицарския роман: Артур отказва да яде, докато не се случи нещо необикновено или — най-малкото — докато не чуе разказ за необикновена случка.

24

Ст. 54: Додинел е известен с прякора Дивака. Персонажът се споменава в по-стари разкази. За Сагремор говорят и други романи на Кретиен дьо Троа (Ерек и Енида, Клижес). В Персевал или разказ за Граала Сагремор носи прякора Безмерни (Desréé — „Лудия“, „Невъздържания“). За Сагремор споменават и по-късни рицарски романи от XIII век: Чудесата на Ригомер, Кларис и Ларис, Ланселот в проза.

25

Ст. 55: Сенешалът Ке е втори в йерархията на Артуровия двор. Титлата сенешал (от латинската дума senescalus — „най-възрастният“) се давала на началника на кралската администрация. Премахва я Филип-Август в 1185 г. Според История на британските крале Ке е млечен брат на Артур. По съвет на вълшебника Мерлин Игерна, майката на Артур, заченала при необикновени и незаконни обстоятелства, поверява новороденото на родителите на Ке. В романите на Кретиен дьо Троа Ке олицетворява претенциозност без покритие, невъздържаност, презрително отношение към непознатите рицари и т.н. — качества, несъвместими с рицарската етика.

26

Ст. 55: В този роман Калогренан е братовчед на Ивен. В романа на Робер дьо Блоа Боду (Нежният красавец) от средата на XIII в. Калогренан е племенник на Ивен. Персонажът се среща и в Ланселот в проза — също в ролята на неудачник, убит от Лионел. Според американския медиевист Р.Ш. Лумис (R. S. Loomis, Arthurian Tradition and Chrétien de Troyes, N.Y., Columbia University, 1947) името Калогренан произлиза от „Cai lo grenant“ (Кай Мърморкото), тоест Калогренан е двойник на Ке. В романа на Кретиен обаче двата персонажа са ясно разграничени и дори противопоставени.

27

Ст. 60: Мотивът за срама на неуспелия рицар влиза в симетрична опозиция с мотива за славата, към която се стреми всеки рицар, търсещ приключения.

28

Ст. 168: Преди да влезе в ролята си на разказвач, Калогренан излага своя възглед за това как следва да възприемаме неговия разказ. В това отношение той дублира работата на писателя, който винаги подсказва по нещо за начина на тълкуване на своята творба. Според Калогренан вникването в смисъла на разказа предполага не буквално възприемане със сетивата (ушите и очите), а усещане със сърцето. Тази идея напомня и за думите на Иисус Христос, когато говори с притчи на брега на Генисаретското езеро. Иисус прибягва до иносказателната форма, за да провери кой може да вникне в казаното от него: «Затова им говоря с притчи, понеже те гледат, а не виждат, слушат, а не чуват, нито разбират.» Тъкмо над тях се сбъдва пророчеството на Исаия, което гласи: С уши ще чуете и няма да разберете; с очи ще гледате и няма да видите. Защото сърцето на тези хора е закоравяло (Мат. 13: 13–15, цитирано по новия превод, издание на Българско библейско дружество, 2010). Типологичното родство между слушането на разказ за приключения и възприемането на уроците на Иисус е заложено в сърцето, тоест в съпреживяването на чутото. В концептуален план тази идея, приложена върху четенето на рицарски романи, означава преодоляване на буквалния смисъл и търсене на символични значения.

29

Ст. 175: Обикновено странстващият рицар се придружава от оръженосец или от друг рицар, негов приятел или възпитаник. И тук, подобно на казаното в стих 32, съзнанието за принадлежност към рицарството се проявява като презрение към селячеството.

30

Ст. 176: Според други ръкописи премеждието на Калогренан е станало преди 7 или преди 10 години — при всички случаи, твърде отдавна: разказът за срама (ст. 60) нарушава продължителното мълчание за случилото се. И тук Кретиен въвежда този мотив по логиката на опозицията с друг мотив — за успешното приключение, за което дворът на Артур трябва да научи час по-скоро.

31

Ст. 189: Броселиандската гора се намира на полуостров Бретан, Франция. От началото на романа разбираме, че Артур е свикал своя двор в Кардуел, Уелс (ст. 7–8). Нито в разказа на Калогренан, нито в приключението на Ивен не се споменава за прекосяване на морето от Великобритания до Франция. Подобна непоследователност в изобразяването на пространството подсказва, че местата на действие са символични, а не реалистични. Съответствията между пространството на романа и географското пространство са по-скоро изключение, отколкото правило.

32

Ст. 198: През XII в. ловът със соколи е бил привилегия на аристокрацията. Соколът е емблема на определен социален статус.

33

Ст. 216: През Средновековието медта е рядък и много скъп метал. Доменните пещи се въвеждат едва през следващия XIII в. Дотогава металите се извличат като в древността — чрез промиване на рудата.

34

Ст. 240: Зелената ливада и оградата са елементи от топоса за locus amoenus (място за наслада), който куртоазната литература заимства от латинската класическа поезия.

35

Ст. 296: Ампан — старинна мярка за дължина (около една педя).

36

Ст. 311: В описанието на пазача на бикове Кретиен следва условностите за изобразяване на «природния човек», тоест на същество, което живее извън цивилизацията: човешката физика бива сведена не до тази на определено животно, а се явява разнороден сбор от животински черти. Тъкмо в животинската хетерогенност е вложена идеята за човешка грозота.

37

Ст. 324: Пазачът на бикове се явява своеобразен първообраз на две фигури на по-късни епизоди от романа: 1) на обезумелия Ивен, който живее като безмълвен дивак в гората; 2) на великана Алпен Планинеца, с когото Ивен ще се сражава. От това получаваме известна представа за начина, по който Кретиен изгражда своите персонажи: едни и същи черти определят облика на различни герои. Така зад различията откриваме сходства, а зад сходствата — различия.

38

Ст. 354: Господарят на дивите бикове олицетворява животинското начало у човека. От друга страна, в способността му да укротява силните животни има нещо свръхестествено. По това той се родее с някои келтски герои (например с Луг). Но основната функция на този персонаж е да контрастира с фигурата на рицаря.

39

Ст. 367: Пазачът на бикове твърди, че не е чувал за приключенията (ст. 361) и чудесата (ст. 365), които търси Калогренан. Всъщност той знае за тях, както се вижда от неговите упътвания, но не е в състояние да ги назове. Така Кретиен внушава, че приключението предполага не само необикновено явление, но и съответен език за неговото изобразяване. Разграничителната линия между природа и култура, очертана първоначално от контраста рицар/говедар, тук преминава по границата между словото, което изгражда смътен образ на реалността, и словото, което я назовава адекватно.

40

Ст. 406: Вълшебният извор е ключов символ и централно място, което се появява циклично във възлови моменти от еволюцията на героя. Тълкуването на този символ изисква по-задълбочен анализ, който би надхвърлил рамките на една обяснителна бележка. Очевидно Кретиен е заимствал този мотив от англо-нормандския писател Вас, който в Роман за Ру (около 1160; Ру е романска форма на Ролон — основател на Нормандското херцогство в началото на X век) описва извора Берентон като място, където ловците идват лятно време за вода, а разлеят ли я по земята, предизвикват проливен дъжд. Вас няма обяснение за странното явление. Добавя само, че около извора често кръжат феи и се случват много необикновени неща.

41

Ст. 429: Калогренан назовава прецизно редица елементи от декора, които пазачът на бикове е споменал преди това най-общо: зеленото дърво от указанието на говедаря (ст. 380) се оказва бор в разказа на Калогренан (ст. 412), скалата около извора — изумруд с рубинено дъно (ст. 425), чашата — златна (ст. 418 от оригинала; този детайл не е намерил място в българския превод). Материалният свят променя своя облик според гледната точка и културата на този, който го описва. По това време перспективата в живописта още не съществува. В този смисъл може да се каже, че литературата разполага с по-усъвършенствани похвати за представяне на реалността в сравнение с изобразителните изкуства.

42

Ст. 474: Кретиен дьо Троа конструира вълшебния извор като поредица от контрасти: водата кипи, а е по-студена от лед (някои коментатори смятат, че става дума за газирана вода — обяснение, което пренебрегва поетическото измерение на явлението); разрушителният ураган помита дървета и животни, но миг след това природата се възражда омиротворена и се превръща в земен рай, и т.н. Свръхестествените явления си остават загадка, но в същото време зад тях прозира манихейска визия за доброто и злото, пред които се изправя новодошлият рицар (ст. 455–456).

43

Ст. 484: Нападателят на Калогренан е сравнен със свиреп лъв. Това е първият анонс на фигурата на лъва, която впоследствие ще заема централно място в повествованието. И тук наблюдаваме техниката на Кретиен да обвързва образно или смислово персонажи, между които видимо няма връзка. Вж. също бел. към ст.324.

44

Ст. 577: Калогренан определя като лудост безразсъдното си приключение при вълшебния извор. Ивен пък го упреква в лудост, задето е мълчал досега. Лудостта в този роман има множество значения и се обвързва с множество персонажи.

45

Ст. 595: Саладин е султан на Сирия. Някои ръкописи на романа споменават не Саладин, а неговия предходник — султана Нуридин, починал в 1174 г. Очевидно преписвачите дават различен израз на чувството си за съвременност — така, както певецът изпълнява в собствен вариант определен музикален мотив. При всички случаи подобно споменаване на видни личности от съвременността (втората половина на XII в.) е анахронично спрямо епохата на крал Артур (VI в.). Анахронизмът е основен изобразителен похват в «античния» рицарски роман (1150–1180), но се среща и в артуровския роман.

46

Ст. 661: Романът на Кретиен Ерек и Енида споменава Лохол (ст. 1727) като син на Артур (от връзката му с Лизанор, дъщеря на граф Севен). От липсата на обяснения за извънбрачното дете на Артур може да се предположи, че подобни факти не са били изключение в средите на феодалната аристокрация.

47

Ст. 668: Празникът на Йоан Кръстител е на 24 юни, тоест около две седмици след Петдесетница. Разбира се, тези изчисления са твърде приблизителни, защото Петдесетница се определя спрямо Великден, който в различните години се пада на различни дати.

48

Ст. 696: Гората Броселианда е далече от Артуровия двор, но не е в отвъдморска страна (Франция). Тя е част от пространството на разказа, който хомогенизира твърде отдалечени едно от друго места. Вж. по този въпрос и бел. към ст.189.

49

Ст. 741: Обикновено рицарят тръгва на приключение със знанието и благословията на Артуровия двор. Тайното начинание на Ивен свидетелства за себичността, характерна за този етап от живота на героя. Ивен иска на всяка цена да успее там, където друг рицар се е провалил.

50

Ст. 945: Обикновено рицарят трябва да проявява винаги чувство за мярка и да избягва да умъртвява своя противник. Така е постъпил с Калогренан и пазителят на вълшебния извор: като победител той се задоволява просто да отведе коня на Калогренан. В случая обаче спасителен се оказва стремежът на Ивен да доведе докрай своето превъзходство. Кретиен обаче не обяснява това: внушава го като изтъква колко отблизо Ивен преследва своя противник. Под неговото перо новият жанр — романът — показва, че изразното му средство е не обяснението, а изображението.

51

Ст. 1030: Мотивът за пръстена-невидимко се среща в митологията и фолклора на различни страни: пастирът Гигес попада в подземния свят и намира пръстен, който го прави невидим и го довежда до царската корона (Платон, Държавата, II, 359d — З60b). В Роман за Троя (1165) от Беноа Сент-Мор Медея дава на Язон вълшебен пръстен, който го предпазва от опасности и го прави невидим. Мотивът се среща и в келтската традиция, от която най-вероятно Кретиен го е заел. Там феята дарява обичания от нея герой с пръстен-невидимко. В следващ епизод от Ивен героят ще получи и от съпругата си вълшебен пръстен, който да му помага да побеждава в трудни ситуации. Според някои критици (Филип Валтер) дамата на извора и нейната придворна Люнет са производни героини на една и съща фигура — феята от келтската митология, която обитава Другия свят и дарява своя смъртен избраник, при определени условия, с любов и безчетно богатство.

52

Ст. 1184: Раната, която започва да кърви в присъствието на убиеца, е мотив от келтската и скандинавската митология. Среща се и в Перлесваус или Старата книга за Граала (нач. на XIII в.), където Ланселот присъства на погребението на рицар, чиито рани прокървяват. Така той бива обвинен в убийството на покойника.

53

Ст. 1376: Топосът за любовта, която прониква през очите и засяда в сърцето на влюбения, води началото си от римските поети Вергилий Хораций и Овидий.

54

Ст. 1384: По всяка вероятност тук Кретиен пародира мотива за раната, кървяща в присъствието на убиеца. Вж. бел. към ст.1184.

55

Ст. 1432: Тук Кретиен използва темата за любовната лудост, типична за куртоазната лирика, но я адаптира към ценностната система на рицарския роман. Така лудостта се явява последица от страстта към приключения и от любовното чувство. Епизодът с лудостта на Ивен обединява в едно тези две душевни крайности.

56

Ст. 1508: Тук Кретиен повтаря една модерна условност: човешката красота е дело на природата, която пък изпълнява Божията воля.

57

Ст. 1624: Горската мома не е известна от други романи. Тук Кретиен я обвързва с конкретна епизодична функция — да обясни как дамата знае за предстоящото идване на Артур.

58

Ст. 1764: Въпросният „мислен разговор“ представлява вмъкнато „тенсо“ — диалогичен жанр в куртоазната поезия, където двама души застъпват противоположни възгледи за любовта или по някой морален въпрос. Въпреки че „тенсо“ е лишен от поетическа стойност, той е показателен за актуалните нагласи в куртоазните среди. Формално „тенсо“ подражава на схоластичния диспут.

59

Ст. 1819: Историческата личност Уриен е уелски военачалник на северните брити. Живял е през втората половина на VI в.

60

Ст. 1923: Затворът на любовта е друг мотив в куртоазната лирика. По-късно той получава по-цялостни трактовки в Роман за Розата (1230) от Гийом дьо Лорис и в алегоричната поема на Жан Фроасар Затворът на любовта (1371–1372).

61

Ст. 1975: Според Р. Ш. Лумис името Ескладос произлиза от уелското Карадок, което се среща в редица романи. Льо Ру вероятно е прозвище — Рижавия. Но в текста на Кретиен нищо не потвърждава подобен прякор.

В три от общо десетте ръкописа на романа съпругата на Ескладос Льо Ру, а впоследствие и на Ивен, се нарича Лодин. Но в ръкописа, по който е направен българският превод, дамата на вълшебния извор остава анонимна. Само веднъж е спомената като дамата от Ландюк (ст. 2153). Тя е единствената централна героиня в романите на Кретиен, която остава неназована — факт, който може да се тълкува като отказ от страна на писателя да изгради цялостен характер. На тази героиня би следвало да гледаме като на съвкупност от функции, произтичащи от ролята й на владетелка на имение, вдовица, съпруга, господарка. Най-спорен е статутът й на любеща съпруга: в отношението й към Ескладос, а и към Ивен надделяват други чувства.

За отбелязване е, че повечето от женските персонажи в този роман остават неназовани. Анонимността на действащи лица в романите на Кретиен дьо Троа свидетелства за тенденция, която води началото си от „античния“ рицарски роман. В историческите хроники и в епическите песни от XII век почти всички персонажи, в това число второстепенните и епизодичните, носят имена. В тези два жанра собственото име е знак за историчност, който се вписва общия им замисъл — съхраняване на паметта за определено историческо минало и неговата прослава. Появилият се към средата на XII век „античен“ рицарски роман черпи своите сюжети от големите разкази на гръцко-римската античност — Илиада, Тиванци, Енеида и др. Но по същество това първо течение рицарски романи е чуждо на всякакъв историцизъм. Макар че носят имената на славни антични герои, неговите персонажи обслужват конкретната романна фикция, а не историческата правда или художествения модел от миналото. В тези романи анонимните фигури изобилстват. Новото явление е знак за нова естетическа ориентация, в която на преден план излиза не името, а повествователната функция на персонажа. Кретиен дьо Троа задълбочава тази тенденция. (Вж. програмната, макар и непълна статия на Daniele James-Raoul: „L’anonymat définitif des personnages et l’avènement du roman: l’apport de Chrétien de Troyes“, in Façonner son personnage, Aix-en-Provence, Presses de l’Université de Provence, 2007, p. 135–144.)

62

Ст. 1989: В куртоазната любовна етика рицарят задължително се подчинява на дамата.

63

Ст. 2036: Гледните точки на персонажите са твърде различни: докато Ивен дава израз на своите чувства, дамата е загрижена единствено да осигури защита на своето имение.

64

Ст. 2050: Бракът по сметка, който сключва дамата на вълшебния извор, е типичен по онова време по-скоро за мъжете, които се стремели към ръката на девойка с по-висше социално положение.

65

Ст. 2068: Изразът се среща често в тогавашната литература.

66

Ст. 2091: Това времево указание препраща към приключението на Калогренан при вълшебния извор. Излиза, че тогава Ексладос Льо Ру току-що се е оженил за дамата от Ландюк.

67

Ст. 2106: Обичаят е неписан закон през ранното Средновековие. На него се основава и колективната идентичност.

68

Ст. 2142: Чувствата на дамата към Ивен са изкуствена притурка към основанията й да приеме брак с героя. Всъщност на този брак по сметка тя се решава още преди да го е видяла.

69

Ст. 2415: Етимологията на името Люнет е била предмет на множество хипотези. Най-съответстваща на контекста на романа е тази на Р. Ш. Лумис: Люнет означава „малка Луна“. Така може да се обясни и внезапното привличане между Люнет и Говен. Келтските корени на Говен препращат към героя от Мабиногион Гури, наричан също Гуалткурин — „Коси от слънчев лъч“. Спорел някои романи (например Смъртта на крал Артур) силата на Говен нараства по обед, когато слънцето е в своя зенит.

70

Ст. 2418: Рицарите на Кръглата маса обикновено са обвързани сърдечно с една-единствена дама. В това отношение Говен е изключение: заради многобройните си и мимолетни сърдечни връзки някои коментатори го наричат „рицарския Дон Жуан“. Тук любовният „роман“ на Люнет с Говен е по-скоро блед отзвук от любовната страст на Ивен по дамата от Ландюк. Този похват на верижно влюбване ще влиза в честа употреба във френската комедия от епохата на класицизма. Но и в романа на Кретиен този епизод има ако не откровено комичен, то най-малкото чисто развлекателен характер. От тази любов не ще последва нищо важно за развоя на събитията в романа.

71

Ст. 2504: Говен увещава Ивен да тръгне с него в търсене на приключения и турнири, защото бездействието (recreantise) е пагубно за рицаря. Пред същата дилема е изправен и Ерек от романа Ерек и Енида, но със съществената разлика, че Ерек тръгва на път със съпругата си Енида, докато Ивен ще предпочете компанията на Говен.

72

Ст. 2508: И тук Кретиен перифразира известна поговорка (вж. Моравски, цит.съч., №136).

73

Ст. 2538: Думите на Говен от стих 2513 насам са набор от морализаторски клишета. Връзка между тях не следва да се търси. В конкретната повествователна ситуация те си остават чуждо слово, реторическо украшение (ornatus).

74

Ст. 2563: Оригиналът използва думата «recreant» (бездеен) — тежко провинение за един рицар. Вж. бел. към ст.2504.

75

Ст. 2578: Условията, които поставя дамата, подхождат повече на феите от приказките, отколкото на героините на романи, в които се наблюдава първоначално психологическо правдоподобие.

76

Ст. 2610: Подобно на пръстена от Люнет (вж. бел. към ст.1030), и пръстенът на дамата на Ландюк е вълшебен атрибут на героиня, чийто първообраз е вероятно фея или божество от келтската митология. Кретиен използва мотива за вълшебния пръстен, дар от съпругата, не за да обясни как героят става неуязвим и побеждава неизменно, а като символ на доверие от страна на дамата. Затова по-късно, когато Ивен нарушава дадения обет да се върне до една година, дамата оттегля своето доверие и първият й жест е да си вземе пръстена обратно чрез своята пратеничка.

77

Ст. 2661: От куртоазната поезия мотивът за любовната мъка като раздяла между тялото и сърцето преминава в романа. Освен въпросния пасаж от Ивен, типичен пример в това отношение е и един роман от края на XII век, Амадас и Идоан, чийто герой страда от отсъствието на своята любима и се определя като «тяло без сърце» (ст. 699–700), а авторът коментира, че най-лошата участ за едно сърце е то да стане «скиталческо», тоест да се отдалечи от тялото.

78

Ст. 2681: Става дума за английския град Уинчестър, който по времето на Кретиен е бил своеобразна втора столица на Великобритания, след Лондон. И тук наблюдаваме неправдоподобно споменаване на местата на действие: от една страна, дворът на Артур е в Уелс, от друга, приключенията на Ивен протичат в континентална Бретан.

79

Ст. 2684: Оригиналът използва формулата «разказът гласи» (li contes dist), с която авторът поставя своя роман под знака на друг източник. В естетиката на средновековната литература оригиналността не е ценност. Критерий за стойност на творбата е тя да черпи своя сюжет от стари извори. Затова авторите често прибягват до така наречената литературна мистификация — похват, при който авторът приписва своята творба на друг, най-често анонимен автор — или до формули от типа на «разказът гласи». Доколкото литературната мистификация или формулировки като въпросната са крайно неопределени, имаме основание да разглеждаме този похват като прикриване на автора и на първоизточника. На преден план излиза текстът, който публиката възприема непосредствено. В този смисъл формулата «разказът гласи» може да се тълкува и като автореференциален: текстът утвърждава единствено себе си като смислообразуваща инстанция.

80

Ст. 2693: Още в първия си роман Ерек и Енида Кретиен въвежда ситуация, при която не рицарят се представя пред Артур, за да му отдаде своята почит, а обратно — Артур се придвижва, включително и със своето обкръжение, до мястото, където се намира героят, за да му засвидетелства своето уважение. Смисълът на тази ситуация ясен: със своите подвизи героят е станал своеобразен център на рицарството, около който вече гравитира и кралският двор. Мотивът се среща и в Персевал или разказ за Граала. Използван е често и от подражателите на Кретиен дьо Троа.

81

Ст. 2828: Лудостта на Ивен е описана като пълна загуба на рицарския статус и на чувството за идентичност. Ивен подивява, става коренна противоположност на това, което е бил до този момент — виден представител на рицарския елит. Кризата, която героят изживява в този момент, е анализирана от Жак Льо Гоф с концептуалния инструментариум на Клод Леви-Строс и най-вече през дихотомията култура/природа (вж. Jacques Le Goff, «Lévi-Strauss en Brocéliande», in L’imaginaire médiéval, Paris, Gallimard, 1991, p. 151–187). В първите жестове на обезумелия Ивен (ст. 2802–2828) долавяме четири аспекта на срива на културния пласт в съзнанието и в битието на героя: загуба на чувството за идентичност (ст. 2823–2824); отхвърляне на социалните атрибути на тялото (дрехи и оръжие — ст. 2808–2809); ловуване като средство за оцеляване (ст. 2827); суровоядство (ст. 2828). На всяка една от тези четири страни от живота сред дивата природа Леви-Строс посвещава по един том от фундаменталното си изследване Митологични: Суровото и печеното (1964), От меда до пепелта (1967 — емблеми на естествената и на сготвената храна), Произход на обноските по време на хранене (1968), Голият човек (1971). Тези аспекти на загубата на култура наблюдаваме и при обезумелия Ивен: героят губи паметта си, захвърля дрехите и доспехите си, прониква гол в гората, където изтръгва от някакво момче лък и стрели, с които ще убива дивеч, за да се храни със сурово месо.

82

Ст. 2883: С основание Жак Льо Гоф (вж. цит.съч.) долавя в негласното споразумение между обезумелия Ивен и отшелника най-ниската степен на икономически обмен. Отшелникът живее на границата между дивата природа и цивилизования свят. Той обитава гората, но ходи и сред хората, където продава кожите от животните, убити от Ивен, за да купува брашно. От друга страна, отшелникът готви, тоест обработва, макар и най-елементарно, на огън хранителните продукти: хлябът е непречистен, но все пак опечен, месото — също, макар и без подправки. «Дивакът» осигурява суровините (дивеч за месо и за кожи), отшелникът ги превръща в стока и в кулинарно изделие.

83

Ст. 2953: Моргана е сестра на Артур според латинския разказ на Джефри Монмутски Житие на Мерлин (1150, Vita Merlini). Джефри отбелязва, че Моргана познава всички лечебни билки. Редом с Мелюзина тя е една от двете най-популярни феи през Средновековието. Но докато Мелюзина влиза — при определени условия — във връзка със смъртен мъж и заживява с него в тукашния свят, Моргана задържа при себе си, тоест в Другия свят, мъжете, които обича. Според Смъртта на крал Артур Моргана отвежда тежко ранения Артур на остров Авалон — келтското царство на мъртвите.

Бързото възстановяване на Ивен е типично за рицарския роман. След полагане на специален мехлем или лечебни билки героят оздравява незабавно и напълно. Корените на този мотив следва да търсим в стари разкази за чудотворни изцеления, включително и в евангелската традиция за чудесата на Христос лечителя.

84

Ст. 3080: За пръв път героят иска да бъде полезен на другите. До този момент е влагал рицарските си умения единствено за собствена прослава.

85

Ст. 3122: И тук Кретиен прибягва до известни поговорки (вж. Моравски, цит.съч., №2328, 2347).

86

Ст. 3138: В келтския разказ «Господарката на вълшебния извор» от цикъла Мабиногион по време на лудостта си героят Оуайн се окосмява като животно: «Дълго броди по света, толкова дълго, че дрехите на гърба му се изпокъсаха и цялото му тяло обрасна в дълги косми» (Мабиногион, келтски легенди, изд. «Г. Бакалов», Варна, 1986, с.194).

87

Ст. 3202: Устремът на Ивен, сравнен с лъв, напомня за устрема на Ескладос Льо Ру, защитника на вълшебния извор (вж. ст.484). Сравнението е повече от художествена условност. То изпълнява функцията на анонс: малко преди да срещне лъва, за да не се отделя повече от него, героят прилича на лъв. На пръв поглед случайна (в изкуството нищо не е случайно), срещата му с лъва реализира ситуационно качества, заложени в самия него.

88

Ст. 3236: Кретиен се позовава на сюжета на Песен за Роланд — най-популярната епическа поема (края на XI век), чийто герой Роланд поразява с меча си Дюрандал десетки врагове. Обикновено авторите на рицарски романи сравняват своите герои с герои от Античността (Александър, Херакъл, Ахил и др.). Два съвременни сюжета се утвърждават като модели: Тристан и Изолда (за любовните чувства) и Роланд (за воинската храброст).

89

Ст. 3237: В Песен за Роланд Карл Велики и племенникът му Роланд се сражават не срещу турци, а срещу сарацините от Испания, макар че в заключителната фаза на войната на помощ на сарацините идват войски от Изтока, включително и турци. Фактът, че Кретиен говори за битка срещу турци може да се тълкува или като доказателство, че той познава много добре сюжета на Песен за Роланд, където за турци се споменава мимоходом три пъти в края на поемата, или има само бегла представа за сюжета и бърка сарацините с турците. Второто предположение е по-вероятно.

90

Ст. 3287: Р. Ш. Лумис извежда етимологията на името на замъка Нороазон от «noir oisel» (черна птица) и прави връзка с фигурата на феята-птица. Според него господарката на Нороазон напомняла за феята Моргана, от която, както видяхме, е получила вълшебния мехлем. И в този случай Кретиен заличава митологичния пласт в своите персонажи, за да неутрализира свръхестествената им природа. В интригата на Ивен дамата от Нороазон е преди всичко заможна, но уязвима владетелка. Липсата на мъж прави други мъже агресивни и към сърцето, и към имотите на владетелката. В това отношение дамата от Нороазон напомня за дамата на вълшебния извор, оказала се без защитник след смъртта на съпруга си Ескладос Льо Ру.

91

Ст. 3323: От този момент Ивен ще отказва категорично да пребивава там, където е сторил някому добро. Социалната му мисия (да помага на други хора в беда) не позволява той да се установи на определено място. В личен план крайната му цел е единствено завръщане при своята съпруга и помиряване с нея.

92

Ст. 3351: Средновековната публика е долавяла лесно символиката на схватката между лъва и огнедишащия змей. В бестиариите (описания на животни, тълкувани алегорично в светлината на християнските добродетели и пороци) лъвът е алегория на доброто и на Иисус Христос, а змията — на злото и на Дявола. Фигурата на крилатия змей с огнена паст е по всяка вероятност от келтски произход. Според друга келтска легенда Тристан освобождава Ирландия от такъв змей, спечелва ръката на Изолда и я омъжва за вуйчо си крал Марк (вж. Тристан и Изолда, ранни творби, «Изток-Запад», София, 2013).

93

Ст. 3388: В описанията си на двубои Кретиен често вмъква някой, на пръв поглед, незначителен детайл за щета, нанесена на победителя. Така например, когато Ивен прониква в замъка на Ескладос Льо Ру, една порта, остра като гилотина, се спуска внезапно, разсича коня му на две, засяга крайчеца на шпорите и за малко не му откъсва петите (ст. 946–951). В двубоя със змея лъвът оцелява, но губи крайчеца на своята опашка. В последния си роман Персевал или разказ за Граала Кретиен описва схватка между Говен и един кръвожаден лъв: когато лъвът се нахвърля върху щита, зад който се брани Говен, последният му отсича с меча предните лапи. Ноктите на лъва остават забити в щита като ловен трофей. Те се прибавят към герба, изобразен върху същия щит. Този епизод влиза в съзвучие с първия подвиг на Херакъл — удушаването на Немейския лъв. Впоследствие гръцкият герой ще използва лъвската кожа като наметало, а лъвската глава — за шлем. В Разказ за Граала победата над лъва означава, че лъвската сила преминава в героя след смъртта на най-силния горски звяр. В Ивен дружбата с лъва е възможна само доколкото лъвът бива антропоморфизиран — става двойник на героя. В този смисъл крайчецът на лъвската опашка, отрязан от Ивен, и лъвските лапи, отсечени от Говен в Разказ за Граала, символизират прехода на силата от животното в човека.

94

Ст. 3417: Занапред лъвът ще придружава Ивен. На пръв поглед поведението му напомня за добре дресирано куче. Всъщност, като придава човешко поведение на животното (вж. горната бележка), Кретиен го превръща в боен другар на героя. Така приключва цял един етап от еволюцията на Ивен, през който той е живял в пълно уединение. Дружбата с лъва символизира първата степен от социализирането на героя.

95

Ст. 3433: Лъвът, който върви на разстояние пред своя господар, напомня за начина, по който в Ерек и Енида героинята язди далеч пред Ерек и с красотата си предизвиква всеки срещнат рицар. Енида няма право да проговаря първа, но тя неизменно нарушава забраната, поставяйки така на първо място загрижеността си за Ерек. Лъвът също няма право да се намесва в двубоите, които води Ивен, но нарушава забраната, воден от силната си привързаност към героя. Като прокарва аналогии в поведението на два, на пръв поглед съвсем различни персонажа (Енида и лъва), Кретиен дава доказателство за новите възможности на литературата: да борави свободно с елементи от видимата реалност и да ги организира смислово с оглед на художествения замисъл на творбата.

96

Ст. 3468: Кретиен организира тази сцена като отзвук от епизода с обезумелия Ивен и отшелника, когато първият ловува, а вторият пече месото. Сега Ивен влиза в ролята на отшелника-готвач, докато лъвът изпълнява тази на дивака-ловец. И в двата случая печеното месо е единствената храна — без подправки, вино и прибори.

97

Ст. 3480: Нов пример за това как Кретиен прехвърля определени ситуации от една своя творба в друга: както Енида бди над нощния сън на Ерек в Ерек и Енида, така тук лъвът будува, докато Ивен възстановява своите сили.

98

Ст. 3521: Епизодът напомня за историята на Пирам и Тисба, разказана от Овидий (Метаморфози, IV). Овидий е най-четеният и коментиран латински автор през Средновековието. Кретиен пише «Филомена», адаптация на Овидиевата «Филомела» (Метаморфози, VI, ст.412-674.) и несъмнено познава разказа за Пирам и Тисба. Разказвал е и други Овидиеви творби, но тези адаптации не са достигнали до нас.

Трагичният край на Овидиевите герои е плод на недоразумение: под дървото, където е определил среща на Тисба, Пирам намира окървавения й шал, вижда следи от лъвски стъпки и като решава, че любимата му е разкъсана от звяра, се пробожда с меч. Тисба го намира в предсмъртна агония и слага край на живота си със същото оръжие. От сравнението с Овидиевия разказ е видно, че Кретиен предлага омекотен вариант на тази сцена. Разликите между двете описания навеждат на мисълта за пародия на Овидиевия разказ.

99

Ст. 3564: Разговорът между Люнет и Ивен през процепа на стената е друг елемент, заимстван от историята на Пирам и Тисба. В Овидиевия разказ влюбените живеят в съседни къщи, но поради забраната на бащите им да се виждат, могат да си говорят само през пролуката на стената (Метаморфози, IV, ст.65).

100

Ст. 3673: Същият сенешал бе изказал недвусмисленото си одобрение на идеята за брак между вдовицата от Ландюк и Ивен (ст. 2082–2106). Пореден пример за това, че поведението на персонажите на рицарския роман — особено на второстепенните — се определя по-скоро от конкретната ситуация, отколкото от определен характер.

101

Ст. 3711: Казаното от Люнет препраща към сюжета на друг роман на Кретиен — Ланселот, Рицаря на каруцата, — над който писателят работи едновременно с работата си над Ивен (1176–1181). В началото на Ланселот, Рицаря с каруцата Гениевра бива отвлечена демонстративно от Мелеаган пред очите на Артур и рицарите от неговия двор. Сенешалът Ке и Говен тръгват след похитителя. По-късно към тях се присъединява и Ланселот, който побеждава Мелеаган и освобождава Гениевра. Подобно кръстосване на сюжетите на два романа е новост за тогавашната литература.

102

Ст. 3725: От този момент Ивен ще се представя с прозвището Рицаря с лъва. Анонимността на героя продължава през цялата поредица от изпитания — до края на двубоя му с Говен. Равенството с Говен означава, че героят е стигнал до върха на рицарското умение, олицетворявано от племенника на Артур. Идентичността на героя се разкрива само когато той е постигнал желаното съвършенство. В други свои романи (Ерек и Енида, Ланселот, Рицаря с каруцата, Персевал или разказ за Граала) Кретиен забавя продължително назоваването на героя или героинята. От една страна, така той поражда ефект на очакването, от друга, разкрива името в ключов момент от еволюцията на персонажа.

103

Ст. 3844: Идеята за рицаря-благодетел първоначално намира почва не в историческата действителност, а в рицарския роман. Ивен става първият ярък образ на рицар, поставил се изцяло в служба на онеправданите. Разбира се, социалното рицарство на героя е класово ограничено: Ивен помага само на представители на благородническото съсловие.

104

Ст. 3853: Според Филип Валтер (редактор на друг ръкопис на Ивен, публикуван в престижната поредица „Плеяда“ на издателство „Галимар“) Арпен е име на герой, символизиращ дивия ловец в келтската митология. Ако и Кретиен е искал да възобнови келтската традиция със свой вариант на „дивия човек“, можем да смятаме, че тази функция в Ивен той е разпределил между три фигури: пазача на диви бикове, обезумелия Ивен и Арпен Планинеца. Срещата с говедаря подсказва, че пътят към чудното приключение минава през „дивото“, изобразено като природа (гората Броселианда), животни (дивите бикове) и хора (властелина на бикове). Кризата на лудост, както видяхме, е изобразена като срив на културата и сливане с дивата природа. А предстоящата победа на Ивен над Арпен Планинеца е победа над животинското, дивото и злодейското начало. В този смисъл може да се каже, че в своята еволюция Ивен преодолява три нисши човешки състояния — на дивака, на безумеца и на злодея.

105

Ст. 3913: Не е ясно за коя сестра става дума. В Клижес сестра на Говен е Сордамор, майка на Клижес. В Персевал или разказ за Граала, сестра на Говен е Кларисан, родена в Другия свят и обитаваща Замъка на двете кралици (Игерна, майката на Артур, и собствената й майка), символ на отвъдното. Никой текст не съобщава за сестра на Говен, която да е майка на шест сина и една дъщеря. Кретиен изгражда тези роднински връзки за нуждите на конкретната творба, което обаче не му пречи в други случаи да постъпва обратно: да възпроизвежда роднински връзки, за които вече е споменал в предишна своя творба. Художественото пространство в романите на Кретиен дьо Троа е, от една страна, автономно, а от друга, пропускливо както за други фикции, така и за елементи от конкретна историческа действителност.

106

Ст. 3923: И тук Кретиен намесва епизод от друг свой роман — Ланселот, Рицаря на каруцата. Вж. бел. към ст.374.

107

Ст. 4078: Тарс е проспериращ град по времето на юдейското царство, а и на Израел като провинция на Римската империя.

108

Ст. 4099: В подобна светлина е изобразено и едно друго джудже (вж. Кретиен дьо Троа, Ерек и Енида, изд. «Изток-Запад», София, 2013, ст. 182–188).

109

Ст. 4136: Съдбата, която грози девойката, е сходна с тази на Изолда от романа на Берул, когато Марк заменя смъртната присъда над своята съпруга с друго наказание: Изолда да стане обща жена на сто похотливи прокажени. И в двата случая връх на унижението е това, че жената ще бъде изнасилвана от хора от по-низше съсловие.

110

Ст. 4188: Подобно на пазача на дивите бикове — исполин, покрит с говежди кожи, Арпен е великан-дивак, наметнат с меча кожа, която му служи едновременно за дреха и за щит.

111

Ст. 4237: Рицарският морален кодекс изисква победителят да пощади живота на своя противник, ако победеният помоли за милост. Тази етика не важи обаче за великана, който е антитеза на рицаря.

112

Ст. 4274: Обикновено за подвига на странстващия рицар се съобщава в двора на Артур — мястото, където рицарят получава най-високо признание за своите подвизи. Тук Говен се явява тази върховна инстанция.

113

Ст. 4288: Новата идентичност на Ивен отговаря на новия смисъл, който героят влага в своите изпитания: да помага на нуждаещите се.

114

Ст. 4698: Относно бързото оздравяване на ранения рицар вж. бел. към ст.2953.

115

Ст. 4718: Спорът за наследство между братя е често срещана тема в епопеята. Кретиен я използва като подменя братята с две сестри. Конфликт между по-голямата и по-малката сестра наблюдаваме и в Персевал или разказ за Граала (епизод от приключенията на Говен).

116

Ст. 4745: Трето позоваване на Ланселот, Рицаря с каруцата.

117

Ст. 4804: В традиционните средновековни практики по разрешаване на спорни въпроси срокът на давност за наказание или отмъщение е 40 дни. Вж. Marc Bloch, La société féodale, Paris, Albin Michel, 1939; Georges Duby, Histoire de la civilisation française, I, Paris, Armand Colin, 1958, p.161.

118

Ст. 5030: Пътешествието на девойката възпроизвежда маршрута на Ивен и се явява своеобразно поклонение по местата на неговите подвизи.

119

Ст. 5258: Джефри Монмутски споменава за Острова на девиците (Castellum puellarum). Вас също говори за Chastel des Pucelles. Редица коментатори тълкуват това място като територия от келтския Друг свят.

120

Ст. 5276: Мотивът за детето, родено от Дявол и земна жена, е реплика на мита за непорочното зачатие на Богородица. Вълшебникът Мерлин също е рожба на такава връзка: майка му е девица, обладана в съня си от Дявола.

121

Ст. 5296: Оригиналът уточнява, че девойките тъкат копринено платно.

122

Ст. 5313: Редица коментатори тълкуват жалбата на тъкачките (ст. 5258–5333) като ярък социален елемент в романа. Описанието на условията на труд на робините в романа на Кретиен не съвпада обаче с тогавашната историческа действителност. По времето на Кретиен в Западна Европа копринена индустрия не съществува (във Франция тя се заражда едва в края на XV в.). В тъкачниците работят предимно мъже. Числеността на тъкачките в романа на Кретиен също няма аналог в тогавашната действителност. В началото на XIV в. най-голямата тъкачница (в гр. Амиен) използва труда на 120 работници. От друга страна, почти веднага след въвеждането на наемната работна ръка в занаятите нощният труд е забранен (изключение правят мелниците) и продължителността на работния ден варира между 8 и 16 часа. (Тези сведения черпя от изследването на Режин Перну: Régine Pernoud, Histoire de la bourgeoisie en France, Pari, Seuil, 1960.) Независимо от силно преувеличения характер на въпросното описание, то свидетелства за интуицията на Кретиен да долови в този вид труд форма на безмилостна експлоатация. От друга страна следва да отчитаме фолклорните измерения на този епизод. Дяволските синове, които вземат кръвен данък от краля на Девичия остров, е мотив от приказките на различни народи. Филип Валтер търси например съответствия с българската народна приказка «Великанът Ох и трите девойки» (вж. Ангел Каралийчев, Български народни приказки, том 2, изд. «ПАН», София, 200, с. 16–29). Валтер говори по този повод за «синтактичен субстрат от общи мотиви» между двата текста. (Вж. Philippe Walter, «Yvain, l’ogre et les trois jeunes filles (autour d’un conte bulgare)», in Etudes sur Yvain, PRIS-MA, t. III, №1, janvier-juin 1987, Poitiers, p.75. Тезите си по този въпрос Валтер доразвива в книгата си Canicule. Essai de mythologie sur «Yvain» de Chrétien de Troyes, Paris, CEDES, 1988.

123

Ст. 5364: Кретиен е сред първите автори на романи, които въвеждат мотива за четящата девойка. От неговата поява може да се предполага, че романът — за разлика от епическите песни, предназначени за публично мелодекламиране — вече става предмет на индивидуално четене. В конкретния епизод девойката чете на глас, а майка й слуша.

124

Ст. 5393: Кретиен подхваща отново темата за упадъка на любовта, но в сравнение с началото на романа тук гледната точка е различна.

125

Ст. 5485: Вече имахме повод да отбележим значението на обичая (вж. бел към ст.2106). Сега мотивът получава по-разгърнат вид. Освен задължението на новодошлия рицар да се сражава с двамата великани, се добавя и друго: победителят да се ожени за дъщерята на кастелана. В действителност между освобождаването на робините тъкачки и дъщерята за женене смислова връзка няма. Тук проличава един аспект от писателската техника на Кретиен — да събира в общ разказ мотиви от различен произход, похват, който невинаги е доведен до край.

126

Ст. 5555: В условието, поставено от великаните, долавяме съществена страна от рицарското изпитание: героят се изправя пред сили, които по презумпция го превъзхождат. От тази първоначална неравнопоставеност се вижда, че победата е себенадмогване, преодоляване на индивидуалните граници. В този смисъл може да се каже, че намесата на лъва символизира допълнителната сила, необходима на героя за преодоляване на непреодолимото препятствие.