Из книгата „За гроба на Анатол“

болно

напролет

мъртво наесен

— това е слънцето

—————

смътната

идея кашлицата

баща и майка

обещали си

да нямат друга

рожба

— изровената от детето яма

животът свършва там

ти можеш с твоите

ръчици да ме отведеш

там, в твоя гроб — ти имаш

право на това —

самият аз, аз, който

те следвам, аз се

оставям да ме водиш,

но ако ти поискаш,

за двама ни, да сторим…

ти ме гледаш

Не мога да ти кажа

все още истината

не смея малък мой

Това което ти се случи

—

все някога ще ти го кажа

— защото мъж

не искам аз

О! Остави

ни гробище

баща

— да си говорим за

това което

и двамата

го знаем

загадка

смъртта — нашепва тихо

— аз съм никоя —

сама не се познавам

(защото мъртвите не знаят

че те са

мъртви — нито че умират

а още

по-малко пък

децата

или

идеалното семейство

уравновесено

майка дъщеря

баща и син

и нарушено —

трима, бездна

между нас,

в търсене…

повече живот за

—

мене

и се виждам

легнал в гроба

редом с теб.

или: Обикновено

стихотворение

Истина е

ти ме съкруши

и наистина добре избра

свойта рана —

— и т.н.

— ела

————

и отмъщение

битка между гений

и смъртта

бащата сам

и майката сама

—

се крият

един от друг

и пак са

—

——————

заедно

човекът и

отсъствието —

духът

близнак, с когото

се свързваме, когато

сънуваме, мечтаем

— отсъствие, подир

смъртта единствено, едно

какво! Смъртта

чудовищната — ах

смъртта ужасна

—

да порази едно

тъй малко същество

—

аз казвам на смъртта коварна

уви! смъртта е в нас

а не наоколо

Ах! Очите на мъртвите

колко по-силни са те

от очите най-красивите очи

на живите

—

как само ще ви привлекат

земята говори —

майка поверена

на земята

чрез изровената от детето

яма — където

тя ще бъде — — —

по-късно —

Притихнал баща

начало на мисъл

—

о тайна ужасна,

която владея

(така да е

—

ще стана аз

сянка

на гроба му

неразгадана —

—

щом трябва

той да умре.

после, ти не ще го

вземеш

Да —

познах я

твойта мощ, о смърт

долу

— ти го взе —

той е само дух останал

в нас — и т.н.

Немощна срещу духа човешки

ала смърт човешка

докато човечеството

време гробница гранит

гробище

потребност да отидеш там

да подновиш

скръбта

разкъсваща —

за любимото ти същество

идеята за <гибел> там

—

когато илюзията

толкова силна че да го има

завинаги с теб

не, ти не си мъртъв

— ти няма да си между тях

мъртвите завинаги в нас

нека никога

бъдните очи

пълни с пръст,

времето

не ги забули

——————

видение

което безкрай се пречиства

чрез моите сълзи

——————

не, повече няма

да хвърлям буцата пръст

на забравата

— — —

(земьо майко

вземи го

в своите сенки

—

и духа му дори

който е в мен)

майката кървя и плака,

в жертва го принесе и боготвори — бащата

животът, където ти ме

зовеш

(раззинал се за нас

свят

на мъртвите)

затвори очи

— не искам

да затворя аз очите —

— дето ще ме гле-

дат винаги

————————

или на смъртно ложе

със склопени очи и т.н.

отново да го видиш болен

как се бори с тая

безпомощност —

Какво, това което казвам,

е истина —

не музика

единствено

и т.н.

букети

човек се чувства задължен

в земята да ги хвърли

която се разтваря пред

детето — най-

красивите букети —

<цветята> най-красиви

родени тук от тая

земя — пожертвани

— да я забулят

битка

за двама

баща и син

единият, за да запази

сина си в мисълта — о, идеал —

а другият, за да

живее, вдигайки се…

и т.н. —

— прекъсвания,

липса

—

изникнала!

— сянка

майко моя

майка и син

чак до +

до деня злощастен

който аз не

подозирах