Ранни разкази

Фредерик Пол Правни церемонии

I

Звездите вече бяха изгрели, макар че слънцето току-що бе потънало зад хоризонта и на запад небето зад Сиера Невада приличаше на пронизано с кървави жилки злато.

— Хей! — провикна се Ръсел Харли. — Върни се!

Но разнебитеният мотор на стария „Форд“ вдигаше твърде силен шум — шофьорът не го чу. Харли изруга, загледан в клатушкането на старата кола по пясъчните коловози върху полуспадналите й гуми. Задните светлини му казваха „не“ с червеното си сияние. „Не“, няма да можеш да се махнеш още тази вечер, „не“, ще се наложи да останеш тук и да се бориш докрай.

Той изсумтя и заизкачва стълбите към верандата на старата дървена къща. Личеше си, че е направена добре. Въпреки че стъпалата бяха на едно столетие, нито изскърцаха под него, нито имаха някакви пукнатини.

Харли вдигна пуснатите при внезапно връхлетялото го ново решение чанти — изтъркани и от изкуствена кожа — и ги домъкна в къщата. Там ги тръсна върху потъналия в прах диван и се огледа.

Горещината беше убийствена и стаята се бе просмукала с миризмата на пустинята отвън. Харли кихна.

— Вода — каза си той на глас. — Ето от какво имам нужда.

Преброди всички помещения в сутерена, преди да закове на място и да се плесне по челото. Какъв ти водопровод — естествено, че няма да има никакъв водопровод в тази дупка на дванайсет километра сред пустинята! Най-многото, на което можеше да се надява, беше кладенец…

Ако имаше и толкова.

Стъмваше се. Електрическо осветление също нямаше, разбира се. Харли ядосано се запъти пипнешком през тъмните стаи към задната част на къщата. Мрежестата врата издаде металически писък, щом я отвори. До нея беше окачена кофа. Той я взе и я обърна, за да изтръска песъчинките. Огледа „задния двор“ — около трийсет хиляди видими акра вълнист пясък, скали, туфи пелин и огненоразцъфнали кактуси. Нито следа от кладенец.

„Старият глупак все трябва да е вземал вода отнякъде“ — помисли си сърдито Харли. Той слезе с решителна крачка по задната стълба и се залута из пустинята. Звездите над главата му блестяха ослепително, милиарди от тях, но слънцето вече бе залязло и едва се виждаше нещо. Тишината беше непоносима. Само ветрецът нежно шушнеше над пясъците и обувките му проскърцваха.

Изведнъж сред най-близкия гъсталак от пелин му се мярна отразена звездна светлина и Харли се запъти натам. Върху опрените ръбове на две огромни морени се бе задържала локва вода. Той я изгледа с подозрение, но сви рамене. Вода. Все беше по-добре от нищо. Топна кофата в малкото басейнче. Незапознат с техниката, я прокара по дъното, като загреба и кило пясък. Вдигна я преливаща към устните си, но изплю първата глътка и гневно изруга.

Тогава вкара в действие и главата си. Остави кофата на земята, изчака малко да се утаят песъчинките, загреба вода в шепи, вдигна я към устните си…

Кап. Сссс. Кап. Сссс. Кап. Сссс…

— Какво става, по дяволите? — изправи се Харли и удивено се озърна. Сякаш някъде върху нагорещен до червено котлон падаха капки вода и избухваха в съскаща пара. Нямаше нищо, само пясъкът, пелинът и локвата възтопла, противна вода.

Кап. Сссс…

В този момент Харли видя капките и очите му щяха да изскочат. Те изникваха от нищото, по една капка в секунда — лепкави, тъмни, по-гъсти от водата — и лениво се понасяха надолу с вяло пренебрежение към земното притегляне. И щом докоснеха земята, капките изсъскваха, пръсваха се и изчезваха. Всичко това ставаше на около два метра от него и едва се забелязваше на звездната светлина.

И тогава…

— Махай се от земята ми! — изрева от нищото един глас.



Харли се махна. Когато три часа по-късно стигна до Ребъл Бът, той едва ходеше, молейки се отчаяно да получи достатъчно голяма отсрочка за една последна чаша хубава вода, преди да са го връхлетели всички дяволи на ада.

Първите пет километра ги пробяга. Не му липсваха стимули. С потръпване си спомни как чистият пустинен въздух образуваше около невероятната струйка течност мъгливо очертание, което заплашително тръгна към него.

Но щом стигна до първата осветена с газени лампи кръчма на Ребъл Бът и влезе с олюляване вътре, смаяният поглед на кръчмаря към предницата на сакото му представляваше за него явно доказателство, че не е бил внезапно обладан от лудост или пък несвикналият му със свежия пустинен въздух организъм да е бил обзет от опиянение. Цялата предница беше мокра и колкото повече я търкаше, толкова по-надълбоко проникваше влагата, ставайки по-лепкава. Кръв!

— Уиски! — задавено рече Харли и се заклатушка към бара. Той измъкна от джоба си вехта еднодоларова банкнота и я плесна върху махагоновата повърхност.

Играта на двайсет и едно в дъното на салона бе спряла и Харли остро усещаше погледите на играчите, кръчмаря и високия мършав мъж, облегнат на бара. Всички го наблюдаваха.

Кръчмарят развали магията. Той се пресегна зад себе си за бутилка и без да я поглежда, я постави на плота пред Харли. От една кана напълни и чаша с вода и я остави до бутилката.

— Можех и да те предупредя какво ще стане — равнодушно произнесе той. — Но нямаше да ми повярваш. Човек трябва лично да се срещне с Ханк, за да повярва, че съществува.

Харли си спомни, че е жаден, и пресуши чашата с вода, а след това си сипа малко уиски и веднага го гаврътна. То приятно се разля из вътрешностите му и почти успя да спре тяхното треперене.

— За какво говорите? — смогна накрая да попита той, като се поприведе напред и се облегна на бара, за да скрие поне отчасти петната по сакото си. Кръчмарят се засмя.

— За стария Ханк — отвърна той. — Знаех те кой си от самото начало, още преди Том да се върне и да каже докъде те е закарал. Знаех, че си неставащият за нищо племенник на Зеб Харли, дошъл да получи Харли хол и да го продаде още преди старецът да е изстинал в гроба.

Ръсел Харли забеляза, че играчите на двайсет и едно продължават да го наблюдават. Само мършавият мъж в другия край на бара сякаш не му обръщаше внимание. Той си пълнеше наново чашата, изцяло зает с това си занимание.

Харли се изчерви.

— Слушайте — започна той. — Не съм дошъл тук да ми давате акъл. Искам нещо за пиене. И си плащам за него. Така че не си пъхайте носа в моите работи.

Кръчмарят вдигна рамене, обърна си гърба и се отдалечи към масата за двайсет и едно. След няколко секунди единият от играчите също се извърна и хвърли карта. Другите последваха примера му.

Тъкмо вече Харли се канеше да преглътне гордостта си и пак да заговори кръчмаря — той май знаеше нещо за премеждието му и можеше да се окаже полезен, — когато мършавият мъж го потупа по рамото. Харли трепна и едва не си изпусна чашата. Изнервен и потънал в мислите си, той не бе усетил приближаването му.

— Млади човече — заговори го непознатият, — казвам се Никълс. Ела седни при мен да обсъдим проблема ти. Мисля, че можем да си бъдем от полза един на друг.



Дори дванайсетцилиндровата кола на Никълс друсаше като волска каруца по пясъчните коловози, водещи към къщата, която старият Зеб бе нарекъл шеговито Харли хол1.

Ръсел Харли се извърна назад и заразглежда купчината джунджурии, отрупани върху отворената подвижна задна седалка.

— Не ми харесва тази работа — оплака се той. — Никога не съм имал вземане-даване с духове. Как мога да съм сигурен, че тези боклуци ще действат?

Никълс се усмихна.

— Налага се да се довериш на думата ми. Аз и преди съм се разправял с тях. Ако реша, мога да се нарека „унищожител на духове“.

Харли изръмжа.

— Все едно, тази работа не ми харесва.

Никълс остро го изгледа.

— Но идеята да притежаваш Харли хол ти харесва, нали? И да получиш възможност да потърсиш всички онези пари, за които се предполага, че чичо ти е скрил там някъде.

Харли вдигна рамене.

— Положително ти харесва — заключи Никълс и върна погледа си към пътя. — И то съвсем основателно. Слуховете споменават доста голяма сума, млади човече.

— Ето къде, предполагам, ще се включиш ти — намръщено се обади Харли. — Аз намирам парите — които и без това притежавам — и ти давам част от тях. Каква част?

— По този въпрос ще говорим друг път — рече Никълс. Той отсъстващо се усмихна, загледан напред.

— Ще говорим още сега!

Усмивката върху лицето на Никълс се стопи.

— Не — заяви той. — Няма. Аз ти правя услуга, млади Харли. Запомни това. В замяна искам да вършиш всичко, което ти кажа. През цялото време!

Харли внимателно предъвка казаното — а то хич не беше приятно на вкус — и изчака да минат няколко секунди, преди да смени темата.

— Идвал съм тук веднъж, докато старецът още беше жив. Не ми спомена нищо за никакви духове.

— Може да се е опасявал да не го помислиш за… мм… особняк — предположи Никълс. — А сигурно точно така щеше да стане. Кога си идвал?

— О, преди много време — отговори уклончиво Харли. — Но прекарах един цял ден и част от нощта. Старецът беше съвсем откачен наистина, но не държеше духове на тавана.

— Този дух му беше приятел. Джентълменът, който се занимава с кръчмата, положително трябва да ти е казал. Покойният ти чичо си падаше малко отшелник. Живееше в къща на дванайсет километра сред пустинята, почти не идваше в градчето и не даваше възможност на никого да се държи приятелски с него. И все пак не беше истински отшелник. Имаше си Ханк за компания.

— Хубава компания.

Никълс сериозно наклони глава.

— Е, не знам. По думите на всички добре са се погаждали. Играели на пинакъл и шах — за Ханк се предполага, че е голям играч на пинакъл. Според слуховете това е станало и причина за смъртта му. Хванал някого да мошеничества и се почнала престрелка. Ханк нямал късмет. Един куршум го пронизал в гърлото и умрял сред доста кръв.

Никълс завъртя волана, наблягайки и с тежестта си, и успя да изкара колата от коловозите на „пътя“, след което с друсане я насочи по пясъка към паянтовата къща пред тях.

— Така се обяснява — завърши той, докато спираше пред верандата — съпътстващата неговото появяване кръв.

Харли бавно отвори вратата и слезе с неохота, като неспокойно поглеждаше към разнебитената стара къща. Никълс изгаси мотора, излезе и веднага се запъти към задната част на колата.

— Хайде — подкани той, вадейки разни неща от багажника. — Ела да ми помогнеш. Нямам намерение съвсем сам да мъкна всичко това.

Харли неохотно обиколи колата и заразглежда с отвращение богатия асортимент от снопчета сухи пръчки, различни дължини оцветена връв, тебешири, грозни връзчици увехнали бурени, побелели кости от дребни животинчета и някои още по-неприятни неща.

Кап. Сссс. Кап. Сссс…

— Той е тук! — извика Харли. — Слушай! Някъде наоколо е и ни наблюдава.

— Ха!

Смехът беше дълбок, неприятен и… нечовешки. Харли отчаяно се огледа за издайническата струйка кръв. И я откри — тя извираше от въздуха точно до колата и грациозно падаше към земята, където изсъскваше и изчезваше.

— Наблюдавам ви, да — съгласи се мрачно гласът. — Ръсел, корумпирано нищожество такова, аз имам полза от теб не повече, отколкото ти от мен. Жив или мъртъв, тази земя е моя! Аз я споделих с чичо ти, млади непрокопсанико, но няма да я деля с теб. Изчезвай!

Коленете на Харли омекнаха, той замаяно се олюля и седна върху задната броня.

— Никълс… — измрънка сконфузено младежът.

— О, я по-спокойно! — нареди с раздразнение Никълс. Той подхвърли на Харли кълбо ярка връв, червено-зелена, навързана на странни възли. После се изправи пред струйката кръв и направи няколко бързи движения във въздуха. Харли забеляза, че устните му мълчаливо се движеха, но не излезе никакъв звук.

Откъм източника на кървавите капки се чу ахване и някакъв пресечен протест. Никълс рязко плесна с ръце, след това се обърна към младия Харли.

— Вземи тая връв, дето ти е в ръцете, и я опъни около къщата — заповяда той. — Обиколи я отвсякъде и гледай да минава точно през средата на вратите и прозорците. Не е нещо кой знае колко силно, но ще го задържи, докато смогнем да поставим качествения материал.

Харли кимна и с вцепенен пръст посочи към капките кръв, които сега съскаха и се изпаряваха по-гневно отпреди.

— А какво ще стане с това? — успя да излезе от устата му.

Никълс самодоволно се ухили.

— Ще го задържа тук, докато се приберат кравите. Започвай!



Харли непредпазливо вдиша с пълни гърди от зловредния бял пушек и кашля, докато по бузите му се затъркаляха сълзи. Щом се съвзе, погледна към Никълс, който мълчаливо четеше от зелена кожена книга с разръфани страници, и попита:

— Може ли вече да спра да бъркам?

Никълс гневно се намръщи и без да го погледне, поклати глава. Той продължи да чете, като устните му оформяха срички, които не бяха на никой познат на Харли език, а след малко рязко затвори книгата и изтри чело.

— Така… Дотук добре. — Никълс пристъпи откъм срещуположната на пушека страна до врящото върху поставена в камината решетка гърне, което Харли бъркаше, и предпазливо надникна вътре. — Почти е готово — заключи той. — Свали го от огъня и го остави малко да поизстине.

Харли го премести и с лявата си ръка разтърка схванатите мускули на дясната. Сместа имаше вид на бледозелен домашен фондан.

— И сега какво? — попита той.

Никълс не отговори, а с леко учудване вдигна поглед при внезапния победоносен крясък отвън, последван от смразяващ полъх.

— Ханк трябва да се е освободил — спокойно констатира той. — Мисля, че нищо не може да ни направи, но най-добре ще е да се преместим. — Никълс разрови намалялата купчина боклуци, които бяха донесли от колата, и измъкна една бояджийска четка. — Намажи с това вещество всички прозорци и врати. Всички с изключение на входната. За там имам нещо специално. — Той посочи към предмет, който наподобяваше предна ос на стар джип. — Постави го върху прага. Студено желязо. Ти ще можеш просто да го прекрачваш, но Ханк няма да е способен да го премине. То е обработено здравата с първокласна магия.

— Да го прекрачвам ли? — удиви се Харли. — За какво ми е да го прекрачвам? Та нали отвън е той!

— Ханк няма да може да ти навреди — успокои го Никълс. — Ти ще носиш със себе си един амулет — ето този, — който ще го държи на разстояние. Той вероятно и без него не би могъл да ти стори зло, тъй като е второкласен дух, който не умее да се материализира до по-сериозна плътност. Но все пак, за да не му даваме никакви шансове, носи амулета и не оставай прекалено дълго навън. Той не притежава силата да го държи настрана вечно — само за не повече от половин час. Ако понякога ти се налага да излизаш за по-дълго, завързвай този наниз от билки около врата си. — Никълс се усмихна. — Използвай го обаче само в наложителни случаи. Билките действат на принципа на чесъна. Духовете не могат да ги доближат отникъде… но и ти самият няма да си очарован от миризмата. Тя е… ммм… доста специфична.

Той отново се наведе предпазливо над гърнето, помириса и кихна.

— Такаа, вече е изстинало достатъчно — реши Никълс. — Размърдай се, преди да се е втвърдило. Започни да го мажеш от горния етаж… и внимавай да не пропуснеш някой прозорец.

— А ти какво ще правиш?

— Аз ще бъда тук — отвърна остро Никълс. — Започвай.

Но не беше. Когато Харли приключи с противната си задача, слезе долу и извика името на Никълс, той си бе отишъл. Харли пристъпи до вратата и надникна навън — колата също я нямаше.

Той вдигна рамене.

— Е, добре тогава — каза си сам на глас и започна да събира белите калъфи от мебелите.

II

Адвокатът Търнбул претегли някъде из студения си юридически мозък сходните вероятности за кошмар или лудост.

Зяпнал в плюшения стол срещу себе си, той с особено безпокойство забеляза как невероятната, безтегловна червена струйка без начало изчезваше, щом докоснеше пода, но оставяше дълги матови калноохрови следи върху тапицерията. А и звукът беше неприятен: Кап. Сссс. Кап. Сссс…

Гласът нетърпеливо продължи:

— По дяволите с тая ваша човешка глупост! Аз може и да съм дух наистина, но бог ми е свидетел, че не се опитвам да те преследвам. Приятелю, ти не си толкова важен за мене. Разбери го. Дошъл съм тук по работа.

Търнбул установи, че сухи устни не могат да бъдат навлажнени с пресъхнал език.

— По правен въпрос ли?

— Естествено. Фактът, че съм починал веднъж от насилствена смърт и ми се налага да продължавам съществуването си на астрално ниво, не означава, че съм загубил юридическите си права, нали така?

Адвокатът слисано поклати глава.

— Ако не бяхте невидим, щеше да ми е по-лесно. Не можете ли да направите нещо по този въпрос?

Настъпи кратка пауза.

— Добре, бих могъл да се материализирам за една минута — рече гласът. — Това е трудна задача… дяволски трудна, поне за мен. Много от нас, астралните същества, го правят лесно, като падане от леглото, но… Е, добре, щом се налага, ще опитам веднъж.

Въздухът над фотьойла заблещука и там се появи кълбо рядък бял дим, който се сгъсти и очерта неясна седнала фигура. Търнбул не беше очарован, като забеляза, че столът леко прозира през нея. Фигурата стана по-плътна. И тъкмо когато лицето започна да приема форма — и облещените очи на Търнбул взеха да различават щръкналия гърбав нос и къдравата брада — димът изтъня и експлодира с тих пукот.

Гласът немощно изпъшка:

— Не мислех, че съм толкова зле. Липсва ми практика. Това май е първото ми дневно материализиране от седемдесет и пет години насам.

Адвокатът си намести очилата и се изкашля.

„Да ме вземат дяволите — помисли си той, — най-лошото в цялата тази история е, че аз вярвам в нея!“

— Е, добре — изрече той на глас. После бързо заговори, за да изпревари настъплението на посетителя си. — Какво желаете точно? Аз, както знаете, съм само адвокат от малко градче. Работата ми е доста шаблонна…

— Знам всичко за твоята работа — прекъсна го гласът. — Ще съумееш да се справиш с моето дело — то е иск за земя. Искам да осъдя Ръсел Харли.

— Харли ли? — Търнбул се попипа по бузата. — Има ли някаква роднинска връзка със Зеб Харли?

— Племенник… и наследник.

Търнбул кимна.

— Да, сега си спомням. Родът на жена ми живее в Ребъл Бът и съм ходил там. Какво съвпадение да дойдете точно при мен…

Гласът се засмя.

— Не е съвпадение — каза той тихо.

— Оо. — Търнбул се умълча за секунда. — Разбирам. — Той хвърли кос поглед към стола. — Но съдебните процедури струват пари, мистър… струва ми се, че не споменахте името си.

— Ханк Дженкинс — подсказа гласът. — Зная. Та… момент да помисля. Шестстотин и петдесет долара ще стигнат ли?

Търнбул преглътна.

— Мисля, че да — отвърна той с безразличен според него тон.

— Да речем тогава, че се договорим така. По една случайност има значителна сума в злато, скрита по времето, когато бях… един вид, преди да стана астрално същество. Напълно сигурен съм, че не е пипната. Предполагам, че ще се наложи да я обявите като намерено съкровище и да дадете половината на държавата, но цялата сума е хиляда и триста долара.

Търнбул кимна одобрително.

— Ако приемем, че ще намерим вашето съкровище, смятам сумата за съвсем задоволителна.

Той се облегна назад и влезе във формата си на юрист. Самоувереността му се бе възвърнала.

Половин час по-късно Търнбул отчетливо произнесе:

— Поемам вашето дело.



До този момент съдията Лорънс Гимбъл винаги бе харесвал работата си. Но и тринайсетте му почтени години в съдийското кресло бяха загубили привлекателността си, когато с уморена гримаса се пресегна за чукчето си. Това дело се очертаваше прекалено объркано, за да му е по вкуса.

Приставът произнесе встъпителната си реч и в пълната съдебна зала всички седнаха. Гимбъл задържа за миг ръка пред очите си и заговори:

— Адвокатът на ищеца готов ли е?

— Готов съм, ваша светлост.

Търнбул, сам на своята маса, стана и се поклони.

— Адвокатът на ответника?

— Готов съм, ваша светлост! — изстреля Фред Уилсън. Той изгледа с нескрит интерес Търнбул и празното място до него, след което се приведе и зашепна нещо в ухото на Ръсел Харли. Младежът навъсено кимна, после вдигна рамене.

Гимбъл продължи:

— Разбрах, че адвокатите и на двете страни са се отказали от съдебни заседатели в процеса на Хенри Дженкинс срещу Ръсел Джоузеф Харли. — И двамата адвокати кимнаха. — Като имам предвид необичайния характер на този процес, допускам, че ще се наложи да го водя с известна доза неспазване на общоприетите норми. Основната цел на нашия съд е да установя истината във фактите, предмет на спора, и в съгласие с правните норми да произнесе присъда относно тези факти. Няма да държа на церемониалността. Но това не означава, че ще толерирам каквито и да било нарушения или ненужна разюзданост. Зрителите да бъдат така любезни да запомнят, че присъствието им тук е привилегия. Всяко безредие ще доведе само до опразване на залата.

Гимбъл строго огледа глупаво зяпналите в него бели лица. Той потисна една въздишка и каза:

— Адвокатът на ищеца да започне.

Търнбул бързо скочи на крака и се обърна към съдията.

— Ваша светлост, ние имаме намерение да докажем, че ответникът е лишил моя клиент Хенри Дженкинс от законните му права. Мистър Дженкинс, по силата на доказано пребиваване в къщата на Шосе 22, на дванайсет километра северно от градчето Ребъл Бът, в продължение на повече от двайсет години с пълното знание на законния й собственик, е придобил известни права. Според юридическата терминология те се дефинират като противоречиво притежание. Обикновеният човек би ги нарекъл общоприети права.

Гимбъл стисна юмруци и направи опит да се овладее. Общоприети права — за дух! Той въздъхна, но продължи да слуша внимателно Търнбул.

— След смъртта на Зебълън Харли, собственика на въпросната къща — по-известна може би като Харли хол, — ответникът получи имота в наследство. Ние не поставяме под въпрос това му право. Но моят клиент има основателен иск: правото на пълно и свободно пребиваване в Харли хол. Ответникът е прогонил моя клиент насилствено, и то по начин, който му е причинил огромно душевно страдание и е поставил в опасност дори самото му съществуване.

Гимбъл кимна. Поне да имаше някакъв прецедент… Но нямаше — той мрачно си припомни прекараните часове над какви ли не невероятни правни книги, в търсене на нещо, което би могло да има някаква връзка с този случай. Най-доброто решение беше направо да го изхвърли без капка колебание от съда — един съдия не може да си позволи да му се смеят, ако има амбиции. А общественият присмех беше май единственото сигурно нещо в този процес. Но Уилсън така ожесточено се отбраняваше, че съдията се заяде. И без това никога не бе харесвал Уилсън.

— Можете да викате свидетелите си — разпореди се Гимбъл.

Търнбул се поклони и се обърна към пристава:

— Извикайте свидетеля Хенри Дженкинс.

Уилсън беше на крака, преди приставът да си е отворил устата.

— Протестирам! — изрева той. — Така нареченият Хенри Дженкинс не може да бъде квалифициран като свидетел!

— Защо? — попита Търнбул.

— Защото е мъртъв!

Съдията се хвана с едната ръка за чукчето, а с другата — за главата. Чукна веднъж по масата, за да умири залата. Търнбул, изправен, се усмихваше.

— Вие, разбира се, трябва да докажете това свое твърдение.

Уилсън изръмжа.

— Естествено. — Той хвърли поглед към записките си. — Така нареченият Хенри Дженкинс е духът, привидението или призракът на някой си Ханк Дженкинс, който преди един век е търсел злато по тези земи. Той е бил пронизан в гърлото с куршум от пушката на някой си Дългия Том Купър и на 14 септември 1850-а съвсем законно е бил обявен за мъртъв. Купър е бил обесен заради убийството. Каквито и фокуси да направите сега, за да докажете обратното, състоянието на законна смърт си остава съвършено валидно.

— Какви доказателства имате за идентичността на моя клиент с този Ханк Дженкинс? — мрачно попита Търнбул.

— Отричате ли?

Търнбул вдигна рамене.

— Нищо не отричам. Аз не съм подложен на разпит. Още повече едно от необходимите условия за свидетеля е да разбира значението на клетвата. Хенри Дженкинс беше подложен на анализ от Джон Куинси Фицджеймс, професор по психология към университета в Южна Каролина. Относно резултатите разполагам с клетвена декларация от доктор Фицджеймс, която ще представя като веществено доказателство. В нея ясно се вижда, че коефициентът на интелигентност на моя клиент е много над средния и психиатричният преглед не е показал никакви съществени отклонения, които да попречат на явяването му като свидетел. Настоявам моят клиент да бъде допуснат да даде показания в своя полза.

— Но той е мъртъв! — изкряска Уилсън. — И дори точно в този момент е невидим.

— Моят клиент — надменно отвърна Търнбул — точно в този момент не присъства. Несъмнено това влияе на неговата, както я нарекохте, невидимост.

Той поспря заради одобрителния шепот, който се понесе из залата. „Делото се развива чудесно“ — весело си помисли Търнбул.

— Имам и още една клетвена декларация — продължи той. — Тя е подписана от Елайхю Джеймс и Терънс Макрей, които оглавяват катедрите съответно по физика и биология в същия университет. Тя удостоверява, че моят клиент проявява всички жизненоважни признаци на живота. Готов съм да призова и тримата учени като свидетели, ако е необходимо.

Уилсън се намръщи, но не се обади. Съдията Гимбъл се приведе напред.

— Не виждам как бих могъл да откажа на ищеца правото да даде показания — каза той. — Ако тримата учени, подписали тези декларации, дадат показания във връзка с фактите, съдържащи се в тях, Хенри Дженкинс може да заеме свидетелското място.

Уилсън тежко си седна. Тримата учени говориха кратко и сухо. Уилсън ги подложи само на най-формален кръстосан разпит.



Съдията обяви кратка почивка. Уилсън и клиентът му запалиха по цигара в коридора и без симпатия се загледаха един в друг.

— Чувствам се като глупак — въздъхна Ръсел Харли. — Да водя дело срещу дух!

— Духът заведе делото — напомни му Уилсън. — Ако бяхме успели само още две седмици да удържим фронта, докато дойдеше друг съдия, щях да го накарам направо да освободи съда от този фарс.

— Е, а защо не можахме да изчакаме?

— Защото ти се беше разбързал, като че ли те гонеше дяволът! — тросна се Уилсън. — Ти и онзи идиот Никълс — толкова сигурен, че изобщо няма да се стигне до съд.

Харли вдигна рамене и с болка си припомни провала им да прогонят напълно духа на Ханк Дженкинс. Бе настъпила страхотна бъркотия. По някакъв начин Дженкинс беше избягал от очертания около него омагьосан кръг, с който се бяха надявали да го задържат, докато загуби делото поради неявяване.

— И още нещо — рече Уилсън. — Къде е Никълс?

Харли пак вдигна рамене.

— Не знам. За последен път го видях в твоя кабинет. Той дойде при мен в оная къща точно след куриера, който ми бе тръснал призовката. Доведе ме при теб — каза, че си му бил препоръчан. После тримата поговорихме за делото и Никълс си тръгна, като ми зае малко пари, за да имам възможност да ти платя. Оттогава не съм го виждал.

— Иска ми се да знам кой ли ме е препоръчал пред него — промърмори мрачно Уилсън. — Не мисля, че някога отново би препоръчал някого. Това дело не ми е по вкуса… а и ти не ми допадаш особено.

Харли изръмжа, но си замълча. Захвърли цигарата си. Миришеше на тази гадост, която му висеше около врата — всичко миришеше така. Никълс не го бе излъгал, като му каза, че връзката с билки за отблъскване на духа на стария Дженкинс няма кой знае колко да му допадне. Тя направо смърдеше.

Приставът излезе в коридора, викна нещо и хората започнаха да се процеждат обратно в залата. Харли и адвокатът му тръгнаха с тях.

Когато процесът беше възобновен, приставът обяви:

— Хенри Дженкинс!

Уилсън веднага скочи. Той отвори вратичката на съдийското отделение и прошепна нещо на Гимбъл. След това отстъпи назад и сякаш пропусна някого да мине.

Кап. Сссс. Кап. Сссс…

Публиката ахна в един глас, щом свръхестествено появилата се струйка кръв бавно се запридвижва през свободното пространство към свидетелското място. Ето го духа… ищец в най-забележителния, абсурден процес в историята на правораздаването.

— Добре, Ханк — прошепна Търнбул. — Сега ще трябва да се материализираш за толкова дълго време, колкото да положиш клетва.

Приставът нервно се дръпна, когато пред него се появи стълб от млечнобяла мъгла и придоби смътно хуманоидна форма. Една призрачна, полупрозрачна ръка се протегна над библията. Приставът задекламира клетвата с разтреперан глас и смаян чу как сърцевината на стълба му отговаря.

Мъглата отплува до свидетелския стол, странно се сви до височината на седнал човек и с пукване изчезна.

Съдията бясно заудря с чукчето. Тревожното жужене, надигнало се сред зрителите, замря.

— Отново ви предупреждавам — заяви той, — че няма да толерирам никакво неспазване на реда. Адвокатът на ищеца може да започва.

Търнбул отиде до свидетелския стол и се обърна към празнотата му.

— Името ви?

— Казвам се Хенри Дженкинс.

— Занятие?

Настъпи кратка пауза.

— Нямам. Предполагам, бихте казали, че съм пенсиониран.

— Мистър Дженкинс, каква точно е вашата връзка със сградата, посочена като Харли хол?

— Обитавал съм я деветдесет години.

— През това време да сте се познавали с покойния Зебълън Харли, собственика на Харли хол?

— Познавах Зеб много добре.

Търнбул кимна.

— Кога се запознахте с него?

— През пролетта на 1907-а. Зеб току-що бе загубил жена си. Оттогава, нали разбирате, той превърна Харли хол в свой постоянен дом. Зеб стана… мм… в известен смисъл отшелник. Преди това никога не се бяхме срещали, тъй като рядко идваше в къщата. Но тогава се сприятелихме.

— Колко време продължи това приятелство?

— До миналата есен, когато Зеб умря. Аз бях край смъртното му легло. Все още пазя някои неща, които ми остави за спомен.

Дълбока носталгична въздишка се разнесе откъм свидетелския стол, който вече беше обилно напръскан с калночервена течност. Падащите капки сякаш се поколебаха за секунда и съскането им бе заглушено от силните чувства.

Търнбул продължи:

— Значи отношенията ви бяха добри, така ли?

— Бих ги нарекъл отлични — твърдо отговори празното пространство. — Всяка вечер прекарвахме заедно. Когато не играехме пинакъл, шах или крибедж, просто седяхме и обсъждахме новините на деня. Още пазя бележника, в който обикновено записвахме резултатите от партиите шах и пинакъл. Зеб сам разчерта и надписа графите.

Търнбул изостави за момент свидетеля и с усмивка се обърна към съдията.

— Предоставям като доказателство споменатия бележник. А също и пръстен, подарен на ищеца от покойния мистър Харли, както и един екземпляр от пиесите на Джилбърт и Съливан. Върху първия лист на тази книга има посвещение: „На стария Ханк“, написано лично от Харли. — Той отново се обърна към подгизналия от кръв, празен свидетелски стол. — Случвало ли се е някога, по време на всичките ви години заедно, Зебълън Харли да ви помоли да напуснете или да му плащате наем?

— Разбира се, че не. Точно Зеб!

Търнбул кимна доволно.

— Много добре. Сега само още един-два въпроса. Бихте ли ни описали с ваши думи какви събития след смъртта на Зебълън Харли ви накараха да заведете това дело?

— Ами през януари младият Харли…

— Искате да кажете Ръсел Джоузеф Харли, ответникът ли?

— Да. Та той пристигна в Харли хол на пети януари. Аз го помолих да напусне, което той и направи. Но на другия ден се върна с още един човек. Те поставиха върху прага на входната врата талисман, а малко след това запечатаха и всички прагове и первази в къщата с вещество, което е пагубно за мен. Тези действия се придружаваха с някои от най-смъртоносните заклинания в Ars Magicorum2. Накрая добавиха и Изключващ кръг с радиус близо два километра, който огради напълно Харли хол.

— Разбирам — откликна адвокатът. — Бихте ли обяснили на съда последствията от тези постъпки?

— Ами — замисли се гласът — малко е трудно да се опише с думи. Аз не можех да прекрача Кръга, без да загубя огромно количество енергия. А дори и да го направех, пак не бих могъл да вляза в къщата заради талисмана и печатите.

— Можехте ли да влезете по въздуха? През комина например?

— Не. Изключващият кръг на практика е сфера. Сигурен съм, че един такъв опит би ме унищожил.

— Значи фактически сте бил напълно изолиран от къщата, която сте обитавал цели деветдесет години, благодарение на умишлените действия на Ръсел Джоузеф Харли, ответника, и неговия ненаименуван съучастник.

— Точно така.

Търнбул просия.

— Благодаря ви. Това е всичко. — Той се обърна към Уилсън, чието лице по време на целия разпит бе достойно да служи за еталон по мрачност. — Свидетелят е ваш.

Уилсън скочи на крака и пристъпи към свидетелския стол.

— Твърдите ли, че името ви е Хенри Дженкинс? — започна войнствено той.

— Да.

— Това е сегашното ви име, искате да кажете. А как се казвахте преди?

— Преди ли? — В гласа на падащите капки кръв прозвуча учудване — Кога преди?

Уилсън смръщи вежди.

— Не се правете, че не знаете — остро изрече той. — Преди да умрете, разбира се.

— Възразявам! — скочи Търнбул, като изяждаше с очи Уилсън. — Адвокатът на ответника няма право да говори за някаква хипотетична смърт на моя клиент!

Гимбъл уморено вдигна ръка и прекъсна потока от думи, които се готвеше да бликне от устните на Уилсън.

— Възражението се приема — отсече той. — Не са представени никакви доказателства за идентичността на ищеца със златотърсача, убит през 1850-а… или с който и да било друг.

Устните на Уилсън се изкривиха в кисела гримаса. Той продължи със следващия си ход.

— Вие твърдите, мистър Дженкинс, че сте обитавали Харли хол деветдесет години.

— Другия месец ще станат деветдесет и две. До 1876-а Харли хол не беше построен — в сегашния си вид, искам да кажа, — но аз обитавах предишната къща на същото място.

— А с какво се занимавахте преди това?

— Преди това ли? — Гласът замълча, после каза несигурно: — Не си спомням.

— Вие сте под клетва! — избухна Уилсън.

Гласът стана по-твърд.

— Деветдесет години са много време. Не си спомням.

— Да видим дали не мога да ви опресня паметта. Истина ли е, че преди деветдесет и една години, в същата година, в която твърдите, че сте започнали да обитавате Харли хол, Ханк Дженкинс е бил застрелян с пушка?

— Може и така да е, щом казвате. Аз не си спомням.

— А спомняте ли си, че куршумът го прониза на по-малко от двайсет метра от настоящото местоположение на Харли хол?

— Възможно е.

— Добре тогава — прогърмя Уилсън, — а не е ли факт, че веднага след насилствената смърт на Ханк Дженкинс неговият дух е започнал съществуването си? И че оттогава е обречен да обитава вечно мястото на убийството си?

Гласът равнодушно заяви:

— Нищо не знам по този въпрос.

— Отричате ли, че в околността е добре известно чий дух обитава Харли хол?

— Възразявам! — извика Търнбул. — Общественото мнение не може да служи за доказателство.

— Възражението е прието. Заличете въпроса от протокола.

Уилсън, раздразнен, загуби самообладание. С опасно потреперващ глас изрече:

— Лъжесвидетелстването е криминално престъпление. Мистър Дженкинс, отричате ли, че вие сте духът на Ханк Дженкинс?

В тона прозираше изненада.

— Ами да, разбира се.

— Вие сте дух, нали?

Решително:

— Аз съм същество от астралната равнина.

— Предполагам, че това е, което се нарича дух.

— Не мога да ви кажа как се нарича. И вас съм чувал да ви наричат разни неща. Това доказва ли нещо?

Сред публиката се надигна вълна от смях. Гимбъл стовари чукчето си върху масата.

— Свидетелят да се ограничи с отговори на въпросите.

Уилсън изрева:

— Независимо от увъртанията ви истината е такава, нали — вие сте просто духът на някое човешко същество, умряло от насилствена смърт?

Гласът, извиращ от празното пространство над капките кръв, отговори дръзко:

— Повтарям, че съм същество от астралната равнина. Не ми е известно да съм бил някога човешко същество.

Адвокатът обърна изкривеното си от яд лице към съдията.

— Ваша светлост, моля ви да наредите на свидетеля да прекрати тази игра на думи. Съвсем очевидно е, че свидетелят е дух и следователно представлява остатък от някое човешко същество, ipso facto3. Има силни косвени улики, че той е духът на Ханк Дженкинс, който е бил убит през 1850-а. Но не това е важното. Важното е, че представлява дух на човек, който е мъртъв и следователно няма право да се явява като свидетел! Настоявам показанията му да бъдат заличени от протокола!

Търнбул реагира веднага.

— Ще назове ли адвокатът на защитата своите основания да заклеймява клиента ми като дух — въпреки повторената декларация, че той е същество от астралната равнина? Какво е юридическото определение за „дух“?

Съдията Гимбъл се засмя.

— Адвокатът на защитата да продължи разпита.

Лицето на Уилсън пламна в тъмно пурпурночервено. Той изтри чело с голяма носна кърпа и хвърли свиреп поглед към капещата, съскаща струйка кръв.

— Каквото и да сте, отговорете ми на следния въпрос. Можете ли да минавате през стени?

— Ами да. Естествено. — В гласа отникъде се долавяше определена нотка на учудване. — Но това съвсем не е толкова лесно, колкото си мислят някои хора. Изисква страшно много усилия.

— Няма значение. Можете ли да го правите?

— Да.

— Възможно ли е да ви се попречи с някакви материални средства? Биха ли ви задържали белезници? Или въжета, вериги, затворническа килия, херметично затворен стоманен сандък?

На Дженкинс не му беше дадена никаква възможност да отговори. Търнбул, надушил опасност, бързо се намеси:

— Възразявам срещу този вид въпроси. Те нямат никаква връзка с делото.

— Напротив! — високо извика Уилсън. — Имат много конкретна връзка с квалифицирането на така наречения Хенри Дженкинс като свидетел! Настоявам да отговори на въпросите.

Съдията Гимбъл каза:

— Възражението не се приема. Свидетелят да отговори на въпросите.

Гласът над стола се обади надменно:

— Нямам нищо против да отговоря. Материалните ограничения не представляват никакъв проблем за мен.

Адвокатът на защитата се изпъчи победоносно.

— Много добре — доволно кимна той. — Много добре. — После заговори рязко и бързо на съдията. — Аз предявявам искане, ваша светлост, да бъде отнето законното право на така наречения Хенри Дженкинс да се явява като свидетел в съда. Очевидно е, че не може да се разчита на правилно разбиране на клетвата, след като престъпването й няма да доведе до никакво наказание като естествена последица. Показанията на човек, който може спокойно да лъжесвидетелства, нямат никаква стойност. Настоявам да бъдат заличени от протокола!

Търнбул с два скока се озова до съдията.

— Очаквах подобно нещо, ваша светлост — бързо заговори той. — От самата същност на делото обаче е ясно, че моят клиент съвсем определено може да бъде ограничаван в движенията си посредством заклинания, пентаграми, талисмани, амулети, изключващи кръгове и какво ли не още. Тук имам — и съм готов да го предоставя на съдебния пристав — един списък с различни методи за ограничаване на астрално същество в пространства с всякакви размери за периоди, обхващащи от няколко мига до цяла вечност. Освен това разполагам и с полица за пет хиляди долара, подписана преди започването на процеса, която съм готов да предам за конфискация, в случай че моят клиент бъде затворен и избяга след обвинение в някоя злоупотреба с положението си на свидетел.

Лицето на Гимбъл, което за миг бе добило объркан израз, сега бавно се проясни. Той кимна.

— Съдът е удовлетворен от изявлението на адвоката на ищеца. Несъмнено е, че ищецът може да бъде наказван за всяко свое невярно твърдение, и искането на защитата се отхвърля.

Уилсън изглеждаше готов да избухне, но накрая само вдигна рамене.

— Добре — предаде се той. — Това е всичко.

— Можете да се оттеглите, мистър Дженкинс — нареди Гимбъл и загледа като омагьосан как струйката от капки кръв се издигна и заплува над пода през вратата и по коридора.

Търнбул отново се приближи до съдийския стол и каза:

— Бих искал да представя като доказателство и тези записки — дневникът на покойния Зебълън Харли. Той е бил подарен миналата есен на моя клиент от самия Харли. Специално ви обръщам внимание на пасажа за шести април 1917-а, където се споменава за влизането на Съединените щати в Първата световна война и са записани резултатите от единайсет игри пинакъл с партньор, обозначен като „Стария Ханк“. С позволението на съда ще прочета написаното за този ден, както и някои подбрани откъси от бележките за следващите четири години. Моля, обърнете внимание на споменаванията на лице, наричано различно: „Дженкинс“, „Ханк Дженкинс“ и-в един изключително изразителен пасаж — „Стария невидим“.

По време на бавното четене от дневника на Харли кръвта на смълчания Уилсън закипя. На лицето му се изписа гняв, но той много внимателно изслуша всичко и едва когато четенето свърши, скочи.

— Бих искал да знам — попита той, — дали адвокатът на ищеца разполага с някакви дневници от 1920-а година насам?

Търнбул поклати глава.

— Очевидно Харли не е имал навика да води дневник, освен през четирите години, описани в този.

— Тогава настоявам съдът да не признае този дневник за доказателство по две причини. — Уилсън вдигна два пръста, за да отбелязва бройките. — Първо, представеното доказателство е несериозно. Няколкото мъгляви споменавания на Дженкинс никъде не го описват конкретно като това, което е — дух, астрално същество или каквото искате. Второ, дори ако пренебрегнем този факт, дневникът обхваща годините само до 1921-а. А нас ни интересува предполагаемото обитаване на Харли хол от така наречения Дженкинс точно през последните двайсет години, тоест след 1921-а. Ясно е, че в такъв случай доказателството е неуместно.

Гимбъл погледна към Търнбул, който спокойно се усмихна.

— Забележката за „Стария невидим“ далеч не е мъглява — рече той. — Тя определено показва астралния характер на моя клиент. А и доказателството, че клиентът ми и покойният мистър Зебълън Харли са били приятели, е напълно уместно, тъй като е естествено установи ли се веднъж такова приятелство, то да продължи безкрайно. Освен, разбира се, ако защитата не представи доказателство за противното.

Съдията Гимбъл заключи:

— Дневникът се приема като доказателство.

Търнбул се поклони.

— Аз приключих с изложението си.

Докато съдията преглеждаше дневника, из залата се понесе тих глъч от разговори. Накрая той го затвори и го подаде на пристава, за да бъде вписан и регистриран.

Гимбъл обяви:

— Защитата може да започва.

Уилсън се изправи и съобщи на пристава:

— Ръсел Джоузеф Харли.

Но младият Харли не се подчини.

— Не — посочи той към свидетелския стол. — Там всичко е в кръв! Не можете да искате от мен да седна сред тази огромна локва кръв, нали?

Съдията Гимбъл се надвеси да погледне стола. Кървавата струйка на давалото показания привидение бе оставила своите следи. Цялата предна част на стола беше калнокафява. Гимбъл се почуди как ли успява духът да си попълва резервите от течността, но не му хрумна нищо.

— Разбирам ви — съгласи се той. — Хубаво, и без това взе да става късно. Приставът ще има грижа да подмени свидетелския стол. Междувременно съдът се оттегля до утре сутринта в десет часа.

III

Ръсел Харли забеляза как момчето от асансьора се намръщи и изрази с гърба си отвращение и неодобрение. Беше му добре известно, че не се ползва с добро име в хотела. Допускаше обаче грешката да си мисли, че това се дължи на връзката отровни бурени около врата му. Не знаеше, че леденото отношение на управата и нейните гости бе предизвикано главно от отвратителния му характер.

Той си проправи път към бара, без да обръща внимание на изненадано извърнатите след него глави, проследяващи зловонната струя от неговото минаване. Влезе в облицованата с червена кожа и хром зала и затърси с поглед адвоката Уилсън.

Щом го зърна, премигна от учудване. Уилсън не беше сам. В сепарето до него, с гръб към Харли, седеше висока тъмна фигура. Но и гърбът й беше повече от достатъчен за разпознаване. Никълс!

Уилсън забеляза клиента си.

— Здравей, Харли — разтопи се той от усмивки и любезност в присъствието на човека с парите. — Ела и седни. Мистър Никълс намина при мен преди малко, така че го доведох.

— Здравейте — кисело поздрави Харли и Никълс кимна. Мускулчетата по бузите му потръпваха и той сякаш изпитваше известно неудобство от присъствието на Харли. Но все пак в погледа, който хвърли към младежа, проблесна игривост и гласът му прозвуча почти приятелски — въпреки високомерните нотки, — когато каза:

— Здравей, Харли. Как върви делото?

— Питай го него — посочи към Уилсън Харли, докато наместваше краката си под масата в сепарето и сядаше. — Той е адвокатът. От него се очаква да ги разбира тия работи.

— А не ги ли разбира?

Харли вдигна рамене и източи врат към сервитьорката.

— О, предполагам, че ги разбира… Уиски със сода! — Той одобрително огледа момичето, което кимна и се отдалечи към бара, и едва тогава върна вниманието си върху Никълс. — Лошото е, че Уилсън може и да си мисли, че ги разбира, а пък аз го смятам за пълен некадърник.

Уилсън се начумери.

— Да не би да намекваш, че… — започна той, но Никълс вдигна помирително ръка.

— Хайде да не се заяждаме. Просто ми отговорете на въпроса. Вложил съм пари и искам да знам. Как върви делото?

Уилсън се постара лицето му да изразява откровеност.

— Честно казано, не съвсем добре. Страхувам се, че съдията е срещу нас. Ако ме бяхте послушали да изчакаме идването на друг съдия…

— Нямам време за отлагане — заяви Никълс. — До няколко дни трябва да съм на друго място. Дори в този момент трябваше вече да съм на път. Смятате ли, че е възможно да загубим делото?

Харли рязко се изсмя. Той си взе чашата от подноса на сервитьорката и я гаврътна под гневния поглед на Уилсън. Усмивката остана на лицето му, докато го слушаше как мънка:

— Има сериозна опасност да го загубим.

— Хмм… — Никълс с интерес се загледа в ноктите си. — Може би сбърках в избора си на адвокат.

— Съвсем сигурно е. — Харли махна на сервитьорката и си поръча отново. — Искаш ли да чуеш и моето мнение? Смятам, че си сбъркал и в избора на клиент, или иначе казано — на „посмешище“. Повдига ми се вече от тази история. Проклетата гадост около врата ми смърди, та се не трае. А и откъде да знам дали въобще има някаква полза от нея? Доколкото виждам, тя просто смърди и толкова.

— Има полза — сряза го Никълс. — Не бих те посъветвал да тръгваш без нея. Покойният Ханк Дженкинс не е особено силен дух — ако беше, досега да те е разкъсал на парчета и да е изгълтал бурените за десерт, — но без закрилата на това около врата ти ще се озовеш в много неизгодна позиция в мига, в който Дженкинс разбере, че си го свалил.

Той остави чашата червено вино, което само помирисваше, без да пие, и се вгледа сериозно в Уилсън.

— Вложил съм пари в тази работа. Надявах се да бъдеш поне дотолкова способен, че да се справиш с юридическите проблеми. Виждам, че се налага да помагам. Слушай сега внимателно, защото нямам намерение да повтарям. Има един подход към това дело, който се изплъзва под носа на притъпената ти правна находчивост. Дженкинс твърди, че е астрално същество, каквото несъмнено е. Затова, вместо да се мъчиш да докажеш, че е дух, мъртъв по закон и следователно негоден да дава показания, да предположим, че постъпиш така…

И той продължи да говори бързо и по същество. Когато малко по-късно Никълс си тръгна, а Уилсън замъкна Харли до стаята му, където го изсипа в леглото, за първи път от дни насам адвокатът се чувстваше щастлив.



Ръсел Джоузеф Харли, малко махмурлия и много нервен, беше призован пред съда като първи свидетел в своя полза. Уилсън попита:

— Името ви?

— Ръсел Джоузеф Харли.

— Вие ли сте племенникът на покойния Зебълън Харли, който получи в наследство къщата, известна като Харли хол?

— Да.

Уилсън се обърна към съда.

— Прилагам копие от завещанието на покойния Зебълън Харли като доказателство. Цялата му собственост е оставена на неговия племенник и единствен роднина, ответника.

Търнбул заговори от мястото си.

— Ищецът по никакъв начин не оспорва правото на ответника над Харли хол.

Уилсън продължи:

— Вие сте прекарали част от детството си в Харли хол, нали, а от време на време сте го посещавали и като възрастен?

— Да.

— При което и да е от вашите посещения случвало ли се е нещо под формата на дух, призрак или астрално същество да ви се е явявало в Харли хол?

— Не. Бих запомнил такова нещо.

— Вашият покоен чичо някога да е споменавал пред вас нещо за подобно явление?

— Той ли? Не.

— Това е всичко.

Търнбул се изправи за разпита.

— Мистър Харли, кога за последен път сте се виждали с чичо си преди неговата смърт?

— През 1938-а. Някъде през септември… около десети или единайсети.

— Колко време прекарахте заедно?

Харли необяснимо защо се изчерви.

— Ъъ… само един ден.

— Кога сте го виждали преди това?

— Ами не го бях виждал от съвсем малък. Родителите ми се преместиха в Пенсилвания през 1920-а.

— И оттогава — като се изключи онова еднодневно посещение през 1938-а — поддържали ли сте някакви връзки с вашия чичо?

— Не, май че не. Той беше голям чешит — самотник. Малко чалнат, струва ми се.

— Така, значи вие сте любещ племенник. Но ако се вземе предвид всичко, което току-що казахте, учудващо ли звучи, че вашият чичо не е споменавал пред вас мистър Дженкинс? Не е имал кой знае каква възможност, нали?

— Имаше възможност през 1938-а, но не го направи — заупорства Харли.

Търнбул вдигна рамене.

— Нямам повече въпроси.

Гимбъл започна да се отегчава. Бе очаквал по-големи фойерверки. Той попита:

— Разполага ли защитата с още някакви свидетели?

Уилсън мрачно се усмихна.

— Да, ваша светлост — отвърна той. Бе настъпил неговият час и адвокатът повторно се усмихна, докато невъзмутимо произнасяше: — Бих желал да извикам пред съда мистър Хенри Дженкинс.

Последва удивена тишина и съдията Гимбъл се наведе напред.

— Искате да кажете, че желаете да извикате ищеца като свидетел на защитата?

Ведро:

— Да, ваша светлост.

Гимбъл направи гримаса.

— Извикайте Хенри Дженкинс — уморено нареди той на пристава и пак потъна в креслото си.

Търнбул изглеждаше разтревожен. Той прехапа устни в колебание дали да възрази срещу тази необичайна процедура, но накрая, щом приставът изрева името на духа, вдигна рамене и се отказа.

Търнбул бързешком излезе в коридора. Гласът му се чу откъм преддверието и бавно взе да се приближава. След него идваше струйката кръв: Кап. Сссс. Кап. Сссс…

— Един момент — отново се върна към живот Гимбъл. — Нямам нищо против да давате показания, мистър Дженкинс, но не можем всеки път да налагаме на държавата ненужния разход за претапициране на свидетелския стол. Пристав, намерете някакво чердже или нещо подобно, за да го хвърлим върху стола, преди мистър Дженкинс да е положил клетва.

Набързо бе изровена някаква мушама и я постлаха върху стола. Дженкинс се материализира за достатъчно дълго време, за да положи клетва, след което седна.

— Кажете, мистър Дженкинс — започна Уилсън, — точно колко „астрални същества“ — вярвам, че това е начинът, по който се нарекохте, — има?

— Няма откъде да знам. Много милиарди.

— С други думи, толкова, колкото човешки същества са умрели от насилствена смърт?

Търнбул скочи, внезапно разтревожен, но духът с лекота избягна уловката.

— Не знам. Знам само, че са милиарди.

Усмивката на адвоката в стил „котка излапва канарче“ си остана непомрачена.

— И всички тези милиарди постоянно витаят около нас, навсякъде, само че остават невидими, така ли?

— О, не. Много малка част от тях остават на Земята. И, разбира се, още по-малко запазват някаква връзка с хората. Повечето хора са ужасно отегчителни за нас.

— Добре, а колко според вас са останали на Земята? Към сто хиляди?

— Може да са дори и повече. Но предположението ви е близо до истината.

Търнбул внезапно се намеси:

— Бих искал да знам каква е връзката на тези въпроси с делото? Възразявам срещу разпита като напълно неуместен.

Уилсън можеше да послужи за пример на юридическо достойнство.

— Опитвам се да установя някои факти с особено важно значение, ваша светлост. Те могат да променят целия характер на делото. Моля за още миг или два от вашето търпение.

— Адвокатът на защитата може да продължи — отряза Гимбъл.

Уилсън се ухили така, че проблеснаха и кучешките му зъби. Той отново се обърна към капещата пред него кръв:

— Така, вашият адвокат твърди, че покойният мистър Харли е позволил на едно „астрално същество“ да обитава дома му двайсет или повече години с неговото пълно знание и съгласие. Вижда ми се доста невероятно, но да приемем ли за момента, че такъв е случаят?

— Естествено! Та това е самата истина.

— Тогава кажете ми, мистър Дженкинс, имате ли пръсти?

— Имам ли… какво?!

— Много добре ме чухте! — сопна се Уилсън. — Имате ли пръсти, пръсти от плът и кръв, способни да оставят отпечатъци?

— Ами… не. Аз…

Уилсън устремно продължи.

— Или да разполагате със своя снимка… образец от почерка си… или каквато и да било материална идентификация? Притежавате ли нещо от този род?

Гласът определено прозвуча кисело:

— Какво искате да кажете?

Уилсън заговори рязко и заплашително:

— Искам да кажа: имате ли доказателства, че точно вие сте астралното същество, за което се твърди, че е обитавало дома на Зебълън Харли? Вие ли сте — или което и да е друго от неразличимите, безлики, неосезаеми, непознати ни същества — едно от столиците хиляди, които — според вашето собствено признание — кръстосват нашир и длъж Земята, бродят където си искат, неспирани от никакви решетки и ключалки? Можете ли да докажете, че вие сте някой изобщо?

— Ваша светлост! — Гласът на Търнбул се извиси почти в писък, когато той най-после намери в себе си сили да се изправи. — Самоличността на моя клиент никога не е била поставяна под въпрос!

— Но сега е! — изрева Уилсън. — Адвокатът на противната страна ни представя персонаж, когото титулува „Хенри Дженкинс“. Кой е този Дженкинс? Какво е той? Изобщо една личност ли е… или съвкупност от тези тайнствени „астрални същества“, за които трябва да вярваме, че са навсякъде, без никога да сме ги виждали? И ако той е една личност, то дали е въпросната личност? И как можем да сме сигурни в това, дори той да го твърди? Накарайте го да представи доказателство — снимка, акт за раждане, отпечатъци. Или да доведе свидетел, който е познавал поне още един дух и е готов да се закълне, че различава този дух от другия. Не успее ли, няма никакъв казус! Ваша светлост, настоявам съдът незабавно да обяви решение в полза на ответника!

Съдията Гимбъл се втренчи в Търнбул.

— Имате ли да кажете нещо? — попита той. — Доводите на защитата изглеждат напълно основателни. Ако не можете да представите някакъв вид доказателство, което да установи самоличността на клиента ви, нямам друг избор, освен да отсъдя за защитата.

За миг настъпи драматична тишина. Уилсън тържествуваше, а Търнбул беше ядосан и разстроен.

Как да докаже самоличността на дух?

И в този момент откъм свидетелския стол се разнесе спокоен и удивен глас:

— Тази работа стигна вече твърде далече — произнесе той, заглушавайки капенето и съскането на собствената си кръв. — Убеден съм, че мога да представя доказателство, което ще удовлетвори съда.

Победоносното изражение слезе от лицето на Уилсън със скоростта на експресен асансьор. Търнбул затаи дъх, без да смее да се надява.

Съдията Гимбъл рече:

— Вие сте под клетва. Говорете.

В залата настана мъртва тишина.

— Мистър Харли тук — започна гласът — говореше за своето посещение при чичо си през 1938-а година. Мога да потвърдя това. Те прекараха заедно една нощ и един ден. Но не бяха сами. И аз бях там.

Никой не наблюдаваше Ръсел Харли — иначе би видял как лицето му внезапно се покри с болнава бледност.

Гласът безмилостно продължи:

— Може и да не е било редно да подслушвам, както направих, но старият Зеб и без това нямаше никакви тайни от мене. Чух целия им разговор. По онова време младият Харли работеше в една банка във Филаделфия. Неговата първа голяма служба. Той имаше нужда от пари, и то неотложно. В неговия отдел бе открит дефицит. Една жена на име Сали…

— Стига! — изкрещя Уилсън. — Това няма нищо общо с доказването на вашата самоличност. Придържайте се към въпроса!

Но Търнбул беше започнал да разбира. Той също закрещя, толкова възбуден, че му бе трудно да говори свързано.

— Ваша светлост, трябва да позволите на моя клиент да говори. Ако той покаже, че му е известен разговор от интимен характер между покойния мистър Харли и ответника, това ще бъде сигурно доказателство, че се е радвал на доверието на покойния мистър Харли и следователно, quot erat demonstrandu4, не е никой друг, а точно астралното същество, обитавало Харли хол толкова време!

Гимбъл рязко кимна.

— Искам да напомня на адвоката на защитата, че това е неговият собствен свидетел. Мистър Дженкинс, продължете.

Гласът пак заговори:

— Както казах, името на жената…

— Млъкни, проклет да си! — извика Харли, скочи като пружина и умолително се обърна към съдията: — Той изопачава всичко! Накарайте го да спре! Действително знаех, че при чичо ми живее дух. И то точно този, добре… Проклета да е черната му душа! Нека вземе къщата, щом толкова му е притрябвала… аз ще се махна. Ще се махна от целия ви проклет щат!

Харли започна да говори несвързано и яростно се запъти навън. Само намесата на един разпоредител успя да го възпре да не изскочи от съдебната зала.

Чукчето на съдията и усиленият труд на пристава и хората му успяха да възстановят реда в залата. Когато всичко почти се нормализира, съдията Гимбъл, изпотен и ядосан, заяви:

— Колкото до мен, доказателството за самоличността на свидетеля е пълно. Има ли защитата някакви други свидетели?

Уилсън мрачно вдигна рамене.

— Не, ваша светлост.

— Адвокатът на ищеца?

— Нямам, ваша светлост. Аз свърших.

Гимбъл прокара пръсти през рядката си коса и премигна.

— В такъв случай отсъждам за ищеца. Ще бъде издадено съдебно решение ответникът Ръсел Джоузеф Харли да отстрани от Харли хол всички заклинания, пентаграми, талисмани и други средства за прогонване на духове, да преустанови и да се въздържа и в бъдеще от правене на всякакви опити от каквото и да било естество за прогонване на обитателя. Хенри Дженкинс, ищецът, ще получи писмено разрешение за цялостно ползване и заемане на имота, посочен като Харли хол, за целия период на естественото му… хм… съществуване.

Чукчето чукна.

— Делото се закрива.



— Не го взимай толкова навътре — произнесе мек глас зад Ръсел Харли. Той начумерено се извърна. Зад него по улицата се изкачваше Никълс, а Уилсън се влачеше след него.

Никълс рече:

— Ти загуби делото, но поне разполагаш все още с живота си. Позволи ми да те почерпя нещо. Ето тук например.

Той ги набута в барчето на един хотел и ги настани, преди да са имали някаква възможност да възразят. Погледна към скъпия си ръчен часовник.

— Разполагам с още няколко минути. После наистина ще трябва да тръгвам. Неотложно е.

Никълс махна на бармана и поръча за всички. След това погледна младия Харли и широко се усмихна, докато оставяше върху бара банкнота за цялата поръчка.

— Харли — обърна се той към него, — аз имам един девиз, който не е зле да запомниш за случай като днешния. Подарявам ти го, ако искаш.

— И какъв е той?

— Лошото е занапред.

Харли изръмжа и отпи от чашата си, без да отговори. Уилсън се обади:

— Не мога да разбера защо не дойдоха преди процеса при нас с тази история относно нашия очарователно незаконен клиент, дето ми го хързулнахте? Щяхме да се разберем извън съдебната зала.

Никълс вдигна рамене.

— Имали са си основания. Строго погледнато, един случай повече или по-малко на гонене на духове е без значение. Но съдебният процес може да бъде използван като прецедент. Ти в известен смисъл си адвокат, Уилсън, разбираш какво искам да кажа.

— Като прецедент ли? — За миг Уилсън го изгледа с увиснала челюст, а после очите му се разшириха от ужас.

— Виждам, че си ме разбрал — кимна Никълс. — Отсега нататък в този щат — а по силата на клаузата за пълна вяра и доверие в Конституцията във всеки щат на страната — един дух има законно право да обитава някоя къща!

— Боже господи! — възкликна Уилсън и се разсмя — приглушено и дълбоко.

Харли зяпна Никълс.

— Кажи ми най-после — прошепна той, — честно… каква е твоята роля във всичко това?

Никълс се усмихна лъчезарно.

— Помисли малко — безгрижно каза той. — И ще разбереш.

Помириса още веднъж виното си, остави внимателно чашата…

И изчезна.

Нова година на Ганимед

Олаф Джонсън си хъмкаше носово със замечтани китайскосини очи, докато оглеждаше великолепната елха в ъгъла. Макар че библиотеката беше най-голямото самостоятелно помещение в Купола, Олаф смяташе, че съвсем не е достатъчно просторно за случая. Той с ентусиазъм бръкна в огромния кош до себе си и извади първата ролка червено-зелена крепирана хартия.

Не спря, за да се запита какъв внезапен изблик на сантименталност бе вдъхновил Ганимедън Продъктс Корпорейшън да изпрати за Купола пълен комплект новогодишни играчки. Олаф имаше ведър характер и увлечен в работата на главен новогодишен декоратор, за какъвто сам се бе назначил, той беше доволен от съдбата си.

Изведнъж се намръщи и измърмори някакво проклятие. Светлинният сигнал за общо събрание истерично святкаше и гаснеше. С вид на оскърбен човек Олаф остави малкото чукче, което току-що бе взел, прибра ролката крепирана хартия, махна няколко конфети от косата си и се запъти към офицерския щаб.

Командир Скот Пелам седеше в дълбокия си фотьойл начело на масата. Късите му пръсти неритмично барабаняха по покритата със стъкло маса. Олаф без страх срещна яростния поглед на командира, тъй като в неговия отдел нищо не се бе обърквало от двайсет обиколки на Ганимед насам.

Стаята бързо се напълни с мъже и очите на Пелам станаха по-жестоки, след като с един помитащ поглед преброи присъстващите.

— Всички сме тук. Офицери, ние сме изправени пред криза!

Настана леко раздвижване. Погледът на Олаф се зарея към тавана и той се отпусна. В Купола кризите настъпваха средно веднъж на обиколка и обикновено се оказваше, че или внезапно са вдигнали нормата за добив на оксит, или качеството на последната партида каренови листа е било ниско. При следващите думи обаче той замръзна.

— В тази връзка искам да ви задам един въпрос. — Гласът на Пелам бе дълбок баритон и стържеше неприятно, когато беше ядосан. — Кой мръсен, малоумен дърдорко е разправял приказки на ония проклети усита?

Олаф нервно си прочисти гърлото и така моментално стана център на вниманието. Адамовата му ябълка изведнъж тревожно замърда и челото му се набразди като дъска за пране. Той се разтрепери.

— Аз… аз… — заекна и веднага млъкна. Дългите му пръсти направиха смутен, умолителен жест. — Искам да кажа, че ходих там вчера след последната… ъъ… доставка каренови листа, понеже уситата изоставаха с плана и…

В гласа на Пелам се промъкна измамна благост. Той се усмихна.

— Ти ли разказа на тези туземци за Дядо Мраз, Олаф?

Усмивката невероятно силно напомняше вълча гримаса и Олаф не издържа. Той конвулсивно кимна.

— А, така значи! Разказал си им за Дядо Мраз! Как идва с шейна, която лети по небето, теглена от осем северни елена, а?

— Ами… ъъ… не е ли така? — попита нещастно Олаф.

— И си им нарисувал един северен елен, просто за да си сигурен, че няма да стане някоя грешка. Казал си им и че Дядо Мраз има дълга бяла брада и червени дрехи, поръбени с бяло.

— Да, точно така — потвърди Олаф с удивена физиономия.

— И носи голям чувал, пълен догоре с подаръци за добрите малки момченца и момиченца. Той влиза през комина и оставя подаръците в окачените чорапчета.

— Аха.

— Казал си им също, че вече му е време да идва, нали? Още една обиколка и той ще е тук, при нас.

Олаф се усмихна немощно.

— Да, командире, имах намерение да ви кажа. Подреждам елхата и…

— Млъкни! — Командирът задиша тежко с просвирващи гърди. — Знаеш ли какво са измислили тия усита?

— Не, командире.

Пелам се наведе през масата към Олаф и изкрещя:

— Искат Дядо Мраз да отиде при тях!

Някой се засмя, но яростният поглед на командира го накара бързо да премине в сподавена кашлица.

— А ако Дядо Мраз не отиде при тях, уситата ще престанат да работят! — Той повтори: — Ще престанат изцяло… Стачка!

Този път не последва смях, нито сподавен, нито друг. Ако в цялата група се прокрадваше някаква друга мисъл освен една, то не си пролича. Олаф изрази общата мисъл:

— А какво ще стане с добива?

— Какво ще стане ли? — изръмжа Пелам. — На картинка ли да ти го нарисувам? Ганимедън Продъктс трябва да добива по сто тона волфрам, осемдесет тона каренови листа и петдесет тона оксит годишно или губи правата си в този район. Предполагам, че тук няма човек, който да не знае това. И по една случайност след две обиколки на Ганимед настоящата година изтича, а ние засега сме с пет процента под планираното.

Падна кристалночиста, ужасяваща тишина.

— А сега уситата няма да работят, ако не получат своя Дядо Мраз. Без работа няма добив, няма права… няма служби! Проумейте това, долнопробни малоумници такива! Изгуби ли компанията правата си, ние губим най-добре платените служби в Системата. Можете да им кажете сбогом, офицери, освен ако…

Той замълча, втренчи се неумолимо в Олаф и добави:

— Освен ако до следващата обиколка не разполагаме с летяща шейна, осем северни елена и Дядо Мраз. И в името на пръстените на Сатурн до последното им зрънце, ще разполагаме с всичко това, особено с Дядо Мраз!

Лицата станаха восъчнобели.

— Имате ли някого предвид, командире? — попита някои с глас, който беше три четвърти грак.

— Да, което си е истина, имам.

Той се изтегна в стола си. Олаф Джонсън изведнъж се обля в пот, озовал се срещу върха на един сочещ показалец.

— Оо, командире! — възрази с разтреперан глас той.

Сочещият пръст не трепна.



Пелам тежко прекрачи в преддверието и махна кислородната маска с прикрепените към нея вледенили се бутилки. Една по една се освободи от дебелите вълнени горни дрехи и с въздишка, изпълнена с умора и облекчение, събу тежките, високи до коленете космически ботуши.

Сим Пиърс прекъсна задълбоченото изследване на последната партида каренови листа и хвърли над очилата си пълен с надежда поглед.

— Е? — попита той.

Пелам вдигна рамене.

— Обещах им Дядо Мраз. Какво друго можех да направя? Удвоих и дажбата захар, така че се върнаха на работа… за момента.

— Искаш да кажеш, докато разберат, че обещаният от нас Дядо Мраз няма да се появи. — Пиърс се изправи и размаха един дълъг каренов лист в лицето на командира, за да подчертае думите си: — Това е най-глупавото нещо, за което някога съм чувал. Няма как да стане. Дядо Мраз не съществува!

— Опитай се да го обясниш на уситата. — Пелам се свлече в един стол с мрачно изражение. — Какво прави Бенсън?

— Питаш за оная летяща шейна, дето твърди, че можел да я скалъпи ли? — Пиърс вдигна лист срещу светлината и критично се взря в него. — Той е чалнат, мен ако ме питаш. Тази сутрин старият мошеник слезе на поднивото и оттогава е все там. Знам само, че е разглобил резервния електроразделител на части. Ако нещо се случи с редовния, просто ще останем без кислород.

— Е — Пелам тежко стана, — колкото до мен, аз наистина се надявам да умрем от задушаване. Това би бил един лесен начин да се измъкнем от цялата тази каша. Ще отида до долу.

Той се препъна на излизане и тресна вратата след себе си. В поднивото удивен се огледа наоколо, защото помещението беше отрупано с лъскави хромово-стоманени машинни части. Отне му известно време да разпознае в бъркотията останките на това, което до вчера бе представлявало компактен, рационално конструиран електроразделител. В средата, в анахроничен контраст, се мъдреше прашна дървена шейна с ръждивочервени плъзгачи. Откъм нея долиташе чукане.

— Хей, Бенсън! — извика Пелам.

Изпод шейната надникна сурово, обляно в пот лице и към винаги наличния плювалник на Бенсън се стрелна струйка тютюнев сок.

— Защо крещиш така? — възнегодува Бенсън. — Това е деликатна работа.

— Каква, по дяволите, е тази чудата измишльотина? — поиска да знае Пелам.

— Летяща шейна. Лично моя конструкция. — Насълзените очи на Бенсън блестяха ентусиазирано, а тютюнът в устата му прескачаше от буза в буза, докато говореше. — Шейната я донесоха тук още едно време, когато мислеха, че и Ганимед е покрит със сняг като другите луни на Юпитер. Сега остава само да прикрепя антигравитаторите на разделителя към дъното й и тя леко ще се понесе по вятъра. Останалото ще го свършат няколко дюзи с въздух под налягане.

Командирът дъвчеше долната си устна със съмнение.

— Ще работи ли?

— Разбира се. Много хора са мислили да използуват антигравитатори за пътуване по въздуха, но те не са особено ефикасни при силни гравитационни полета. А тук, на Ганимед, при една трета от земното притегляне и тази тънка атмосфера, и дете би могло да управлява шейната. Дори Джонсън ще може да я управлява, макар че не бих скърбил, ако падне от нея и си строши проклетия врат.

— Добре тогава, слушай. Имаме в изобилие от тукашното пурпурно дърво. Вземи Чарли Фин и му поръчай да монтира шейната върху дървена платформа. Отпред да я удължи с около шест метра или малко повече и да огради с парапет стърчащата част.

Бенсън плю и се навъси под гъстата коса, паднала над очите му.

— Каква е идеята, командире?

Смехът на Пелам прозвуча като насечено, рязко покашляне.

— Уситата очакват да видят северни елени и ще получат северни елени. А тези животни ще трябва да стъпят върху нещо, нали?

— Естествено… Но почакай, момент! На Ганимед няма никакви северни елени.

Командир Пелам поспря на път за навън. Очите му се присвиха от неприязън, както ставаше винаги, когато се сетеше за Олаф Джонсън.

— Олаф отиде да подбере осем бодливогърба. Те имат четири крака, глава от единия край и опашка от другия. Приликата е достатъчна за уситата.

Старият инженер размисли над тази информация и злобно се изкикоти.

— Чудесно! Направо му завиждам за забавлението.

— И аз — процеди Пелам.

Той наперено си излезе, а още ухиленият Бенсън пропълзя под шейната.



Описанието на командира за бодливогърба беше сбито и точно, но пропускаше да отбележи някои интересни подробности. Например, че бодливогръбът има удължена, подвижна муцуна, големи уши, които нежно махат напред-назад, и пълни с емоции пурпурни очи. Мъжкият има по гръбнака гъвкави бодли в дълбок керемиден цвят, с които, изглежда, предизвиква възторга на женската. Като се добави люспестата мускулеста опашка и несъмнено посредствения мозък, и ето ви бодливогръб — или поне ето ви го, ако успеете да си го хванете.

Точно такива мисли се въртяха в ума на Олаф Джонсън, докато се прокрадваше по скалистото възвишение надолу, към стадото от двайсет и пет бодливогръба, пасящи редките, твърди храсталаци. Най-близките бодливци вдигнаха очи, когато Олаф — увит в кожи и комично уродлив с кислородната си маска — ги доближи. Те обаче нямат никакви естествени врагове, затова просто позяпаха фигурата с вяли, неодобрителни погледи и се върнаха към жилавата си, но питателна храна.

Олаф имаше доста смътна представа за това, как се провежда голям лов. Той извади от джоба си бучка захар, протегна я и каза:

— Ела, пис, пис, пис, пис, пис!

Ушите на най-близкия бодливогръб трепнаха раздразнено. Олаф пристъпи още малко и пак протегна захарта.

— Хайде, миличък! Ела, миличък!

Бодливецът забеляза захарта и повече не я изпусна от очи. С потрепваща муцуна той изплю последната си хапка растителност и бавно се запъти към бучката. Подуши я, изпънал врат, а после с бързо, майсторско движение цапна протегнатата длан и хвана захарта във въздуха. Другата ръка на Олаф се стрелна в празно пространство.

С обидена физиономия той протегна нова бучка.

— Тук, Принс! Тук, Файдо!

Дълбоко в гърлото си бодливецът произведе нисък, трепетен звук в израз на доволство. Очевидно странното чудовище пред него, полудяло внезапно, възнамерява до безкрайност да го храни с тези парченца концентрирана сладост. Той посегна и се отдръпна толкова бързо, колкото и първия път. Но тъй като Олаф вече стискаше здраво, бодливецът за малко не отнесе и половин пръст в добавка.

Викът на Олаф до известна степен издаваше липса на хладнокръвието, необходимо в такива случаи. Все пак ухапване, което може да се усети през дебела ръкавица, си е ухапване!

Той смело пристъпи към бодливеца. Имаше някои неща, които бяха способни да раздвижат Джонсъновата кръв и да събудят в него древния дух на викингите. Ухапването на пръст, особено от извънземно животно, беше едно от тях.

В очите на бодливеца се появи израз на несигурност и той бавно отстъпи назад. Вече не се предлагаха нови бели кубчета и не беше съвсем ясно какво ще последва сега. Несигурността му изчезна с внезапност, каквато не очакваше, когато две облечени в ръкавици ръце се спуснаха към ушите му и ги сграбчиха. Той изскимтя пискливо и се втурна напред.

Бодливецът определено има чувство за собствено достойнство. Той не обича да му дърпат ушите, особено когато други бодливци, а между тях и няколко необвързани самки, са образували кръг и наблюдават.

Земният човек падна по гръб и известно време остана в това положение. Бодливецът отстъпи няколко крачки и джентълменски позволи на Джонсън да се изправи на крака.

Древната викингска кръв в Олаф кипна още по-силно. След като разтърка удареното място, на което се бе приземил върху кислородната си бутилка, той скочи, забравяйки да се съобрази с гравитацията на Ганимед, и прелетя два метра над гърба на бодливеца.

В очите на животното се появи страхопочитание, тъй като скокът наистина беше внушителен. Но също така имаше и известна доза объркване. Струваше му се, че маневрата няма никакъв смисъл.

Олаф отново се приземи върху гърба си и бутилката се заби на същото място. Започваше да се чувства малко неудобно. Звуците, които се носеха откъм кръга наблюдатели, изключително напомняха подхилване.

— Смейте се! — измърмори той с горчивина. — Аз дори не съм започнал още битката.

Той бавно, предпазливо се доближи към бодливеца и закръжи, търсейки благоприятна възможност. Бодливецът правеше същото. Олаф се престори, че напада, и бодливецът се дръпна. После бодливецът се изправи на задните си крака, а човекът се дръпна.

В съзнанието на Олаф изникваха все нови и нови ругатни. Дрезгавото ррррр в гърлото на бодливеца сякаш бе лишено от този дух на братство, който обикновено се свързваше с настъпването на Нова година.

Внезапно прозвуча някакъв свистящ, изплющяващ звук. Олаф усети как нещо го удря по главата точно зад лявото ухо. Този път се преметна със задно салто и се приземи върху основата на врата си. Откъм зяпачите долетя хорово изцвилване и бодливецът победоносно размаха опашка.

Олаф се отърси от усещането, че се носи през осеяно със звезди безкрайно пространство, и се закрепи на краката си.

— Слушай — възпротиви се той, — не е честно да използваш опашка!

Той отскочи при новото стрелване на опашката, а след това с гмуркащо се движение се хвърли напред. Вкопчи се в краката на бодливеца и усети как възмутеното животно с крясък пада по гръб.

Сега беше въпрос на земни срещу ганимедски мускули, а Олаф бе човек с животинска сила. Той се напрегна и успя да се изправи. Бодливогръбът се озова метнат върху раменете на непознатия.

Бодливецът звучно запротестира и се опита да подкрепи неодобрението си с вразумяващо шибване с опашка. Но той се намираше в неудобна позиция и ударът изсвистя безопасно високо над главата на Олаф.

Другите бодливци с печални физиономии направиха път на човека. Очевидно всички бяха добри приятели на плененото животно и им бе неприятно да видят, че губи битката. Те с философско примирение се върнаха към храната си, явно убедени, че такъв му е бил късметът.

Олаф стигна до предварително подготвената пещера от другата страна на скалистата издатина. След няколко кратки сборичквания той успя да седне здраво върху главата на бодливеца и да го овърже така, че да не може да помръдне.

Няколко часа по-късно, когато беше уловил и своя осми бодливогръб, той притежаваше техника, постижима само след дълга практика. Би могъл да даде ценни указания на някой земен каубой как да поваля животни за дамгосване. А би могъл и да преподава уроци по прости и сложни ругатни на някой земен пристанищен хамалин.



Настъпи новогодишната вечер и из целия ганимедски Купол се носеше оглушителен шум и суетене, подобно на експлодираща Нова, снабдена и със звук. Около ръждивата шейна, възкачена на огромната платформа от пурпурно дърво, петима земяни представяха като на сцена величествена борба с бодливец.

Бодливецът имаше определени възгледи за повечето неща и един от най-упоритите и категоричните беше, че никога няма да отиде там, където не желае. Той ясно показваше това, като вършееше с една глава, една опашка, три бодила и четири крака във всяка възможна посока с цялата си сила.

Но хората настояваха, и то не нежно. Въпреки гръмките му, агонизиращи крясъци бодливецът беше покачен върху платформата, довлечен до мястото му и впрегнат — безнадежден, безпомощен.

— Добре! — извика Питър Бенсън. — Дайте шишето!

Хванал с една ръка муцуната на бодливеца, с другата той размаха под нея бутилката. Бодливецът потръпна от нетърпение и развълнувано изцвили. Бенсън изля малко от течността в гърлото на животното. Последва гъргорещо преглъщане и одобрително изскимтяване. Вратът на бодливеца се протегна за още.

Бенсън въздъхна.

— Еех, най-хубавото ни бренди…

Той надигна бутилката и я отдръпна наполовина празна. Бодливецът, с бясно въртящи се в орбитите очи, направи нещо, което наподобяваше опит да затанцува весела джига. Това обаче не продължи дълго, защото алкохолът влияе почти мигновено на ганимедския метаболизъм. Мускулите му се оковаха в пиянско вдървяване и животното се вцепени с шумно изхълцване.

— Довлечете следващия! — извика Бенсън.

В рамките на един час осемте бодливогръба образуваха композиция от каталептични статуи. Завързаха около главите им разклонени пръчки, които да наподобяват рога. Приликата беше груба и повърхностна, но щеше да свърши работа.

Щом Бенсън отвори уста да попита къде е Олаф Джонсън, самият той се появи, теглен от трима души и водещ не по-малко решителна борба от някой бодливец. Неговите възражения обаче бяха съвсем членоразделни.

— Никъде не отивам в този костюм! — ревеше той, посягайки към най-близкото око. — Чувате ли?

Действително имаше основания да протестира. Дори и в най-добрия си вид Олаф не беше голям красавец. Но в сегашната си маскировка приличаше на хибрид между кошмар на бодливец и представата на Пикасо за патриарх.

Беше облечен в традиционния костюм на Дядо Мраз. Дрехите му бяха червени, доколкото може да ги направи такива пришита върху скафандъра червена копринена хартия. „Хермелинът“ беше бял като памук, какъвто и беше. Брадата — още памук, залепен върху ленена подложка — висеше свободно от ушите му. Така нагласен и с кислородната маска отгоре караше дори най-силните духом да извръщат очи.

Олаф не бе допускан до огледало, но това, което можеше да види от себе си, съчетано с онова, за което му говореше инстинктът, му стигаше, за да поздрави първото срещнато чудовище като брат.

На почивки той беше довлечен до шейната. Спуснаха се да помагат и други, докато от Олаф остана само едно обуздано гърчене и заглушен глас.

— Пуснете ме — изфъфли той. — Пуснете ме и идвайте към мен един по един. Хайде де!

Той се опита да нанесе някой удар, за да подсили предизвикателството си. Но множеството ръце по него не му дадоха възможност и пръста да си помръдне.

— Качвай се! — заповяда Бенсън.

— Върви по дяволите! — изпъшка Олаф. — Няма да се кача в този патентован улеснител за самоубийци и можеш да вземеш скапаната си летяща шейна и…

— Слушай — прекъсна го Бенсън. — Командир Пелам те чака в другия край. Ако до половин час не се появиш, жив ще те одере.

— Командир Пелам може да си яхне сам проклетата шейна и…

— Тогава помисли за службата си! Помисли за тези сто и петдесет седмично. Помисли за всички предстоящи години без заплата. Помисли за Хилда, там на Земята, която няма да се омъжи за теб, ако си без работа. Помисли за всичко това!

Джонсън помисли и изръмжа. Помисли още малко, качи се в шейната, върза чувала с ремък за дъното и включи антигравитаторите. После с ужасно проклятие пусна задната реактивна струя.

Шейната се метна напред и Олаф се улови на две трети от косъма да не се изтърси от задния й край. От този момент нататък той се вкопчи в страниците и загледа как заобикалящите го хълмове се вдигат и падат при всяко накланяне на нестабилната шейна.

Вятърът се усилваше и люшкането ставаше по-отчетливо. И когато изгря Юпитер, жълтата му светлина ярко очерта всички дупки и зъбери по скалистата повърхност, във всяка от които шейната сякаш се прицелваше. И по времето, когато огромната планета се показа изцяло над хоризонта, проклятието на алкохола — който се отделя от ганимедския организъм също толкова бързо, колкото и му въздейства — започна да се вдига от бодливците.

Пръв се отърси най-задният бодливец, усети вкуса в устата си, потръпна и се зарече вече да не пие. Взел това решение, той мудно се зае да обхваща с поглед близката околност. Тя не му направи впечатление мигновено. Малко по малко обаче бодливецът схвана факта, че основата под краката му, каквото и да представляваше, не бе обичайната стабилна повърхност на солидния Ганимед. Тя се люлееше и накланяше, което му се видя доста необичайно.

И въпреки това той би могъл да припише тази нестабилност на неотдавнашната си оргия, ако не бе така непредпазлив да позволи на погледа си да прехвърли парапета. Доколкото е известно, никой бодливец дотогава не беше умирал от сърдечен удар, но този за малко щеше да го направи.

Писъкът на агонизиращ, изпълнен с ужас и отчаяние, доведе останалите бодливци до пълно, макар и с главоболие, съзнание. Известно време звучеше объркан хор от разговори-крясъци, докато животните се опитваха да изкарат от главите си болката и да вкарат там фактите. И двете цели бяха постигнати, след което бе организирано паническо бягство. То не беше кой знае какво паническо бягство, защото бодливците бяха здраво завързани. Но, като се изключи фактът, че не стигнаха доникъде, те изпълниха всички движения на най-бърз галоп. И шейната полудя.

Олаф сграбчи брадата си една секунда преди да се е откачила от ушите му.

— Хей! — извика той.

Все едно да шепнеш на ураган.

Шейната подскачаше, друсаше се и танцуваше истерично танго. Тя се хвърляше внезапно, сякаш вдъхновена от идеята да разбие дървения си мозък в повърхността на Ганимед. Междувременно Олаф се молеше, проклинаше, плачеше и пускаше всички дюзи с въздух под налягане едновременно.

Ганимед се въртеше, а Юпитер представляваше обезумяло сияние. И може би точно изнасяният от него спектакъл с игра на шими5 вразуми бодливците. Но по-вероятно бе просто вече пет пари да не даваха. Каквото и да беше, те замряха, отправиха си един към друг възвишени прощални речи, изповядаха си греховете и зачакаха смъртта.

Шейната се успокои и Олаф си възвърна способността да диша. Само за да я загуби отново, щом съзря любопитната гледка на хълмовете и солидната земя високо горе, а черното небе и издигналия се Юпитер ниско долу.

В този момент и той сключи мир с вечността и зачака края.



„Уси“ е галено от щраус и точно на това приличаха местните жители на Ганимед, само дето вратовете им бяха по-къси, главите им по-големи и перата им изглеждаха, като че ли са на път да опадат до корен. Към това добавете и чифт мършави, покрити с пера ръце с по три къси пръста всяка. Уситата можеха да говорят английски, но чуете ли ги, ви се приисква да не можеха.

В ниската постройка от пурпурно дърво, която беше тяхна „заседателна зала“, се бяха събрали петдесетина. Върху могилката от натрупана пръст в предната част на помещението — потънало в задимен полумрак от горящите факли от пурпурно дърво, които бяха и зловонни на всичкото отгоре — седеше командир Скот Пелам и петима от хората му. Пред тях се перчеше най-раздърпаното от всички усита и издуваше огромния си гръден кош с ритмични, бумтящи звуци.

То спря за момент и посочи към една неравна дупка на тавана.

— Виж! — изкряка усито. — Комин. Ние направи. Дядомаз влезе.

Пелам измърмори някакво одобрение. Усито щастливо изклопа. То посочи към малките, изплетени от трева чувалчета, които висяха по стените.

— Виж! Чорап. Дядомаз сложи подаци!

— Да — без ентусиазъм се съгласи Пелам. — Комин и чорапи. Много хубаво. — Той заговори от ъгълчето на устата си към Сим Пиърс, който седеше до него: — Още половин час в това бунище ще ме убие. Кога най-после ще дойде оня глупак?

Пиърс неспокойно се размърда.

— Вижте — рече той, — направих някои изчисления. Осигурени сме с всичко освен с каренови листа, а от тях все още не ни достигат четири тона. Ако успеем да приключим с тази кретенска история до края на следващия час, започнем веднага следващата смяна и уситата поработят двойно, ще се справим. — Той се облегна назад. — Да, смятам, че ще се справим.

— Много е несигурно — мрачно отвърна Пелам — При това, ако Джонсън стигне дотук, без да направи още някоя глупост.

Усито заговори пак, тъй като уситата обичаха да говорят. То каза:

— Сяка година ида Нов година. Нов година хубаво, сички приятел. Уси обича Нов година. Ти обича Нов година?

— Ъхъ, да — изръмжа учтиво Пелам. — Мир на Ганимед, любов към хората… особено към Джонсън. Къде, по дяволите, е този идиот все пак?

Не го свърташе на едно място от раздразнение, докато усито скачаше ту горе, ту долу със замислен вид, очевидно заради самото упражнение. То продължи така, разнообразявайки се и с по някоя ситна подскачаща танцова стъпка, докато юмруците на Пелам започнаха напрегнато да се свиват и разпускат. Само едно пронизително изкрякване откъм дупката в стената, удостоена с названието „прозорец“, спаси Пелам от извършването на едно зверско усиубийство.

Уситата се стълпиха около отвора и земните хора с лакти си пробиха път, за да погледнат.

На фона на огромния жълт диск на Юпитер се очертаваше летяща шейна в комплект със северни елени. Засега представляваше само дребна точица, но нямаше никакво съмнение. Дядо Мраз пристигаше.

Само един детайл не беше както трябва в тази картина. Шейна, „северни елени“ и всичко, устремени със страхотна скорост напред, летяха обърнати с главата надолу.

Уситата се защураха сред крякаща какофония.

— Дядомаз! Дядомаз! Дядомаз!

Те се заблъскаха през прозореца като множество полудели бърсалки за прах. Пелам и хората му използваха ниската врата.

Шейната се приближаваше и уголемяваше, като се люшкаше насам-натам и вибрираше, сякаш бе разцентрован маховик. Олаф Джонсън представляваше мъничка фигурка, вкопчена отчаяно с две ръце в канатата на шейната.

Пелам бясно и несвързано крещеше, като всеки път, щом забравеше да диша през носа, се давеше с разредената атмосфера. После спря и ужасено зяпна. Шейната, вече почти в естествени размери, се спускаше. И дори да беше стрела, изстреляна от Вилхелм Тел, нямаше да може с по-голяма точност да се насочи между очите на Пелам.

— Всички долу! — изкрещя той и падна.

Вятърът от минаването на шейната остро изсвири и лъхна лицето му. За миг долови пискливия и неясен глас на Олаф.

Бликна струя сгъстен въздух и остави следи от кондензирана водна пара.

Пелам лежеше разтреперан, прегърнал замръзналата почва на Ганимед. След малко той бавно се изправи с люлеещи се като на танцуваща хула хазайка колене. Уситата, пръснали се пред пикиращото превозно средство, отново се бяха събрали. В далечината шейната обръщаше.

Пелам я наблюдаваше как се люшка и кръжи, взимайки бавно завоя. Тя залитна към Купола, хвърли се настрани, обърна се назад и набра скорост.

Вътре в шейната Олаф работеше като дявол. Широко разкрачил крака, той отчаяно местеше теглото си. Потен и ругаещ, стараейки се да не поглежда „надолу“ към Юпитер, Олаф все по-рисковано разлюляваше шейната. Тя описваше ъгъл от сто и осемдесет градуса и Олаф усети, че стомахът му повдига ожесточени възражения.

Задържайки дъха си, той силно натисна с десния крак и усети шейната рязко да се люшва на другата страна. В най-високата точка изключи антигравитаторите и под слабото притегляне на Ганимед шейната се устреми надолу. И, естествено, тъй като благодарение на металните антигравитатори беше с тежко дъно, докато падаше, тя оправи ориентацията си.

Но това беше слаба утеха за командир Пелам, който за втори път се намери право на пътя й.

— Долу! — извика той и пак падна.

Шейната изсвири над него, издигна се с трясък пред една огромна издатина, отскочи осем метра във въздуха, падна надолу с „фиу“ и „бум“ и Олаф се прекатури през перилата.

Дядо Мраз бе пристигнал.

Задъхан, Олаф метна чувала на рамо, намести си брадата и потупа по главата един от мълчаливо страдащите бодливци. Смъртта може и да идваше — Олаф дори я чакаше с нетърпение, — но той щеше да умре здраво стъпил на краката си, благородно, като един истински Джонсън.

Вътре в бараката, където уситата за пореден път се струпаха, едно „туп“ върху покрива обяви пристигането на чувала, а повторното „дум“ — пристигането на самия Дядо Мраз. През импровизираната дупка на тавана се показа мъртвешки бледо лице.

— Честита Нова Година! — изкряка то и се прекатури вътре.

Олаф, както обикновено, се приземи върху кислородните си бутилки и те се забиха на обичайното място.

Уситата подскачаха нагоре-надолу като гумени топки със силен сърбеж.

Със силно куцукане Олаф се запъти към първия чорап и пъхна в него лъскавата шарена сфера, която извади от чувала си — една от многото предвидени първоначално за украса на новогодишната елха. Една по една разпредели и останалите по всички налични чорапи.

Завършил работата си, той изтощено приседна и с изцъклен и безучастен поглед загледа последвалите събития. Веселостта и подрусващото корема добро настроение, така характерни за всеки Дядо Мраз, забележимо липсваха при този.

Уситата ги компенсираха с лудешкия си екстаз. Те бяха запазили тишината и местата си, докато Олаф не пъхна и последната топка. Но щом свърши, въздухът се разлюля и загърчи от избухналите шумни викове. За половин секунда в ръката на всяко уси имаше топка.

Те развълнувано започнаха да се надвикват, внимателно притиснали топките до гърдите си. После започнаха да ги сравняват, скупчвайки се да позяпат особено хубавите.

Най-раздърпаното уси се приближи до Пелам и го дръпна за ръкава.

— Дядомаз хубаво — изкряка то. — Виж, дава яца! — Усито благоговейно зяпна топката си и продължи: — По-касиви от уси яца. Тряба Дядомази яца, а?

Кокалестият му пръст бодна Пелам в стомаха.

— Не! — зави яростно Пелам. — По дяволите, не!

Но усито не го слушаше. То заравяше топката на топло дълбоко сред перата си.

— Хубаво цетове. Колко време тряба малки Дядомаз излиза? И какво малки Дядомаз яде? — усито вдигна поглед. — Ние грижи хубаво. Ние учи малки Дядомаз, прави него умен и пълен мозък като уси.

Пиърс сграбчи командир Пелам за лакътя.

— Не спори с тях — неистово зашепна той. — Какво те интересува дали си мислят, че това са яйца на Дядо Мраз или не? Хайде! Ако работим като маниаци, все още можем да успеем с плана. Давай да почваме.

— Така е — съгласи се Пелам. Той се обърна към усито. — Кажи на всички да тръгват. — Заговори ясно и високо: — На работа. Разбираш ли? Бързо, бързо! Хайде!

Той размаха ръце. Но раздърпаното уси изведнъж се запъна и бавно произнесе:

— Ние работим, но Джонсън казва Нов година ида сяка година.

— Една Нова година не ви ли стига? — попита раздразнено Пелам.

— Не! — изкряка усито. — Ние иска Дядомаз догодина. Вземе още яца. И друг година още яца. И друг. И друг. Още яца. Още малки Дядомаз яца. Ако Дядомаз не ида, ние няма работи.

— Има много време дотогава — рече Пелам. — Ще поговорим за това друг път. До другата Нова година или ще съм полудял напълно, или вие всичко ще сте забравили.

Пиърс отвори уста, затвори я, отвори я пак, затвори я, отвори я за трети път и накрая успя да проговори:

— Командире, те искат той да идва всяка година.

— Знам. Но до другата година няма да си спомнят.

— Но ти не ги разбра. За тях една година означава едно завъртане на Ганимед около Юпитер. В земно време това са седем дни и три часа. Те искат Дядо Мраз да идва всяка седмица!

— Всяка седмица! — Пелам се задави. — Джонсън им е казал…

За миг всичко се завъртя в искрящо салто пред очите му. Той почервеня от гняв и погледът му машинално затърси Олаф.

Олаф изстина до мозъка на костите си, изправи се, изпълнен с лоши предчувствия, и боязливо се запромъква към вратата. Там спря, осенен внезапно от спомен за традицията. С провиснала брада той изграчи:

— Весело прекарване на Новата година! Лека нощ на всички!

Олаф се втурна към шейната, сякаш всички дяволи на ада бяха по петите му. И макар че дяволите не бяха, командир Скот Пелам беше.

Билярдната топка

Джеймс Прис — предполагам, трябваше да кажа професор Джеймс Прис, въпреки че и така всеки ще се досети кого имам предвид — винаги говореше бавно.

Знам, защото често го интервюирах. Той беше най-великият ум след Айнщайн, но мислеше бавно. Често сам си го признаваше. Може би умът му не работеше бързо именно защото беше велик.

Прис ще каже нещо бавно и занесено, ще помисли и чак след това ще добави друго. Гигантският му ум се съсредоточаваше дори над разни дреболии, като колебливо ги опипваше мислено оттук-оттам.

— Ще изгрее ли слънцето утре? — Представям си го как се колебае. — Какво разбираме под „изгряване“? Можем ли да бъдем сигурни, че ще има „утре“? Обектът „слънце“ напълно ли е определен в този смисъл?

Прибавете и навика му да говори тихо и монотонно; бледото му лице, изразяващо единствено неувереност; зализаните, посивели, доста оредели коси; неизбежната старомодна кройка на всекидневния му костюм — и ще си представите професор Джеймс Прис… и лишената му от всякакво обаяние пенсионерска външност.

Ето защо никой освен мен не го заподозря в предумишлено убийство. Дори аз самият не съм сигурен. В края на краищата той мислеше бавно. Винаги си е бил бавномислещ. Дали е могъл в критичния момент да мисли бързо и да действа светкавично?

Няма значение. Той се измъкна, дори да бе извършил убийството предумишлено. Твърде късно е сега да се опитвам да върна всичко назад и няма да настоявам за това дори ако допусна тези редове да бъдат публикувани.

Едуард Блум и Прис бяха състуденти, а след това станаха и колеги. Те бяха връстници, имаха еднаква склонност към самотен живот, но във всяко друго отношение бяха пълна противоположност.

Блум беше жизнен и колоритен. Строен, с широки рамене, с ясен и самоуверен говор. Мисълта му със скоростта на метеор улучваше внезапно и безпогрешно същността. Той не беше теоретик като Прис. Нито имаше необходимото търпение, нито бе в състояние да се съсредоточи върху някоя отделна тема. Признаваше си го. Дори се гордееше с това.

Затова пък наистина притежаваше дарбата уверено да разпознава къде теорията може да се приложи в практиката. Да съзира начините, по които тя може да допринесе полза. В студения мраморен блок на абстрактната теория той с лекота откриваше остроумната конструкция на чудесно устройство. От неговото докосване блокът се разпадаше и оставаше само устройството. Общото мнение беше, че всички създадени от Блум машини работят великолепно, патентоспособни са и носят печалба. На четиридесет и пет години той вече беше един от най-богатите хора в света.

И ако практикът Блум имаше някакви предпочитания, то те бяха разсъжденията и изводите на теоретика Прис. Най-добрите изобретения на Блум почиваха върху най-важните идеи на Прис и докато Блум ставаше все по-богат и известен, Прис печелеше дълбокото уважение на научния свят.

Когато Прис напредна със своята Теория за двете полета, естествено беше да се очаква, че Блум ще построи първото практическо антигравитационно устройство.

Моята работа се състоеше в откриване на интересни за обикновените абонати на „Теленюз прес“ факти, затова трябваше да наблегна върху хуманната страна на въпроса, а не да описвам абстрактната идея. Задачата ми никак не беше лека, тъй като се налагаше да взема интервюто от професор Прис.

Разбира се, възнамерявах да питам за възможностите да се получи антигравитация — тема интересна за всички, — а не за Теорията на двете полета, която никой не би разбрал.

— Антигравитация ли? — Прис обмисляше, свил бледите си устни. — Не съм напълно сигурен, че е възможно. Разработката на проблема не ме задоволява. Дори не знам дали уравненията на двете полета ще получат крайно решение… би трябвало, разбира се, ако…

И потъна в дълбок размисъл.

— Блум казва, че според него такова устройство може да се построи — провокирах го аз.

Прис кимна.

— Мм, да… знам ли? Ед Блум досега е проявявал невероятна способност да открива неочевидното. Той има необикновен ум, който му е донесъл доста богатства.

Разговорът се водеше в апартамента на Прис. Обикновен, второкласен апартамент. Не се въздържах и го поогледах. Прис не беше богат.

Не мисля, че прочете мислите ми. Просто забеляза, че разглеждам. Но, струва ми се, и той си мислеше за същото.

— Рядко богатството е естествената отплата за истинския учен. Дори не е особено желателна отплата.

Може и така да е, помислих си аз. Разбира се, Прис бе получил друг вид отплата. Той беше един от тримата носители на по две Нобелови награди и единственият, който бе заслужил и двете с личните си научни постижения. Нямаше от какво да се оплаче. И ако не бе богат, то в никакъв случай не беше и беден.

Но в думите му не звучеше удовлетворение. Може би не само богатството на Блум не му даваше мира. Вероятно го дразнеше и световната му известност, както и фактът, че където и да отидеше Блум, настъпваше празник, докато Прис беше познат само на участниците в научните конгреси и факултетните клубове.

Не мога да кажа дали отгатна мислите ми, но Прис допълни:

— Ние с него сме приятели, знаете ли, и два пъти седмично играем билярд. Редовно го бия.

Не публикувах това изказване. Сверих го с Блум, който го опроверга напълно, започвайки с думите:

— Да ме бие на билярд? Тая ливада… — И продължи с още по-живописни епитети.

В действителност и двамата бяха отлични играчи. След тези изявления нарочно отидох един път да ги погледам как играят. И двамата боравеха с щеката с професионална ловкост. Нещо повече, играеха на кръв и в отношенията им по време на играта липсваха каквито и да било приятелски чувства.

— Бихте ли искали да предскажете — попитах аз — дали Блум ще успее да построи антигравитационно устройство?

— Имате предвид дали допускам такава вероятност ли? Хм, добре, хайде да помислим, млади човече. Какво точно разбираме под антигравитация? Понятията ни за гравитацията почиват върху Общата теория на относителността на Айнщайн, която вече век и половина в основата си, разбира се, остава непоклатима. Ако си представим…

Слушах го любезно. Бях чувал възгледите му по този въпрос, но ако исках да измъкна от него нещо ново (а това съвсем не беше лесно), трябваше да го оставя да говори.

— Ако си представим Вселената като плосък, тънък, извънредно здрав и свръхгъвкав гумен лист и сметнем, че масата се изразява в тегло, както е на Земята, то можем да очакваме, че всяка поставена върху гумения лист маса ще образува вдлъбнатина. Колкото по-голяма е масата, толкова по-дълбоко ще потъне.

В реалната Вселена има най-различни по големина маси и ако си представим едно тяло, което се търкаля по нашия осеян с неравности гумен лист, то ще потъва и ще се изкачва, когато минава през всяка вдлъбнатина, и ще променя посоката си.

Точно тези промени в посоката ние възприемаме като доказателство за наличието на гравитационна сила. Ако предметът се движи достатъчно бавно и мине близо до центъра на вдлъбнатината, той ще се завърти около него. И при липса на триене въртенето ще продължи вечно. С други думи, това, което Исак Нютон представи като сила, Алберт Айнщайн го показа като геометрична деформация.

Дотук речта на Прис се лееше доста свободно — за неговите възможности, разбира се, — тъй като я бе повтарял често. Но оттук нататък в нея се прокрадва колебание:

— Така че, като правим опити да създадем антигравитация, ние всъщност пробваме да изменим геометрията на Вселената. Ако се върнем към същия пример, ние се опитваме да изправим неравния гумен лист. Да си представим например, че повдигаме масите и ги подпираме отдолу да не потъват. Ако изправим така гумения лист, ще създадем поне част от вселена, в която не съществува гравитация. Търкалящото се по такъв лист тяло ще премине покрай непотъващата маса, без да се отклони, и ние ще заключим, че липсва гравитационна сила. Лошото е, че за тази цел ще ни е необходима маса, еквивалентна на потъващата. За да постигнем така антигравитация на Земята, ще трябва да окачим над главите си маса точно равна на земната.

— Но вашата Теория за двете полета… — прекъснах го аз.

— Именно. Общата теория на относителността не води до свързване система от уравнения за гравитационното и електромагнитното поле. Айнщайн посвети половината от живота си на търсене на такава система — единна теория на полето, — но не успя. Както и всичките му последователи. Аз обаче тръгнах от предположението, че съществуват две полета, които не се поддават на уеднаквяване, и методично развих тази хипотеза. Тя може донякъде да се обясни нагледно с помощта на въображаемия гумен лист.

Ето че стигнахме до нещо, което не бях чувал.

— И какво се получава? — попитах аз.

— Представете си, че се опитаме, вместо да повдигаме потъващите маси, да втвърдим самия лист, да го направим по-неподатлив. Той ще противодейства и поне част от него ще остане гладка. Гравитацията ще намалее, а също така и масата, защото и двете имат еднаква стойност в тази нагъната Вселена. Ако успеем да направим гумения лист съвършено равен, гравитацията и масата ще изчезнат напълно. При определени условия електромагнитното поле може да противодейства на гравитационното и да намали еластичността на нагънатата тъкан на Вселената. Електромагнитното поле е много по-силно от гравитационното и може да надделее.

— Но вие казахте — вмъкнах недоверчиво — „при определени условия“. Могат ли споменатите условия да бъдат създадени, професоре?

— Тъкмо това не знам — провлачи замислено Прис. — Ако приемем Вселената за гумен лист, коравината й ще трябва да нарасне безкрайно, за да се изглади напълно вдлъбнатината под някоя маса. Значи за целта ще ни е необходимо безкрайно силно електромагнитно поле, което идва да покаже, че антигравитацията е невъзможна.

— Но Блум твърди…

— Да, предполагам, че според Блум едно крайно мощно поле би свършило работа, ако се използва правилно. Колкото и да е изобретателен обаче — тук Прис ехидно се усмихна, — не трябва да се смята, че е непогрешим. В теорията той е слабичък. Не знам дали знаете, но дори не можа да завърши университета.

Тъкмо щях да кажа, че този факт ми е известен — всички знаеха това, — когато гласът му трепна от напрежение и долових в погледа му задоволство от разпространяването на новината. Така че млъкнах и се престорих, че си го отбелязвам за по-късна употреба.

— Тогава бихте ли заявили, професор Прис — отново го провокирах аз, — че Блум греши и е невъзможно да се получи антигравитация?

Най-накрая Прис кимна.

— Силата на гравитационното поле може, разбира се, да се намали, но доколкото под антигравитация разбираме поле с действително нулево притегляне, пълна липса на гравитация върху значителна част от пространството, то в такъв случай, страхувам се, антигравитацията — независимо от мнението на Блум — ще се окаже невъзможна.

Най-сетне получих каквото ми трябваше.

Почти три месеца след това не успях да се видя с Блум, а когато уредих срещата, той беше в лошо настроение.

Бе вбесен от публикуваното изявление на Прис. Веднага разгласи, че щом антигравитационното устройство бъде конструирано, Прис ще бъде поканен да почете с присъствието си демонстрацията. Някакъв журналист — не аз за съжаление — го бе уловил между две съвещания с молба да даде по-точна информация и той бе казал:

— Вероятно ще направя устройството. И то сигурно скоро. Можете да дойдете, както и всеки друг желаещ от печата. И професор Прис да заповяда. Той ще бъде представител на теоретичната наука. И след като продемонстрирам антигравитацията, ще може да преработи своята теория, за да я обясни. Сигурен съм, че ще успее майсторски да обоснове успеха ми. Би могъл да го стори и сега, като с това си спести време, но предполагам, че няма да го направи.

Тонът бил учтив, но под бързия словесен поток се усещали остри ръбове.

Блум продължаваше от време на време да изиграва по някоя партия билярд с Прис и срещите им протичаха съвсем достойно. За успеха на опитите на Блум можеше да се съди по отношението им към пресата. Блум ставаше все по-остър и раздразнителен, докато Прис влизаше във все по-добра форма.

Когато настойчивата ми молба за интервю с Блум най-накрая бе удовлетворена, предположих, че това може да означава поврат към успеха му. Дори си помислих, че ще обяви крайния резултат пред мен. Не познах.

Той ме прие в кабинета си в заводите „Блум“, щат Ню Йорк. Сградата беше чудесна, доста отдалечена от всякакво населено място, грижливо благоустроена, на площ колкото голямо индустриално предприятие. Едисон преди два века и в най-голямото си благополучие не е достигал такъв забележителен успех.

Но Блум не беше в настроение. Втурна се в кабинета си с десетминутно закъснение и минавайки край бюрото на секретарката си, едва кимна. Бялата му престилка се вееше разкопчана.

Хвърли се в креслото и каза:

— Съжалявам, ако е трябвало да ме почакате, но времето ми се оказа по-ограничено, отколкото си мислех.

Блум беше роден за общественик и знаеше как да поддържа добри отношения с печата, но усещах, че в този момент това му струва много усилия.

Направих очевидното предположение:

— Трябва ли да разбирам, сър, че с последните си опити не сте постигнали успех?

— Кой ви е казал такова нещо?

— Бих казал, че то е общоизвестно, мистър Блум.

— Не, не е. Не говорете така, млади човече. Обществеността не знае какво става в моите лаборатории и цехове. Но вие се позовавате на мнението на Професора, нали? Имам предвид Прис.

— Не, аз…

— Разбира се. Нали тъкмо пред вас той заяви, че не е възможно да се получи антигравитация.

— Прис не го каза така гладко.

— Той никога нищо не казва гладко. В никакъв случай толкова гладко, колкото ще направя неговата дяволска гумена Вселена.

— Означава ли това тогава, мистър Блум, че опитите ви са успешни?

— Знаете, че са! — откликна рязко той. — Или би трябвало да знаете. Не бяхте ли на демонстрацията миналата седмица?

— Да, бях.

Прецених, че е в затруднение, иначе не би споменал тази демонстрация. Опитът бе успешен, но не беше кой знае какво. Получена бе област с намалена гравитация между два полюса на магнит.

Беше хитро измислено. За да се провери пространството между полюсите, се използваше компенсация с Мьос-Бауеровия ефект. Ако не сте виждали как действа тази компенсация, ще ви я опиша. Тя се състои от тесен монохроматичен сноп от гама-лъчи, който пронизва полето с намалена гравитация. Гама-лъчите едва забележимо намаляват дължината на вълната си под влияние на гравитационното поле. Този метод е изключително елегантен за проверка и действа впечатляващо. Не остана никакво съмнение, че Блум е понижил гравитацията.

Неприятното беше, че това вече бе правено от други. За да се осигури, Блум беше използвал схеми, които много улесняваха достигането на ефекта — системата му беше гениална и изцяло патентована. А по този начин понижената гравитация се бе превърнала от научен куриоз в практическо постижение, приложимо в промишлеността.

Да. Но работата му не беше довършена, а той нямаше обичай да вдига шум около недовършени неща. Не би заговорил и сега, ако не бе загубил надежда да предложи нещо.

— Моето впечатление е — казах аз, — че постигнатото на тази предварителна демонстрация 0,82 g бе по-малко от онова в Бразилия миналата пролет.

— Така ли? Сравнете вложената енергия в Бразилия и тук и ще се изненадате от получената икономия!

— Но въпросът беше, можете ли да постигнете 0 g. Именно това професор Прис счита за невъзможно. Всеки ще се съгласи, че само понижение на полето не е кой знае каква победа.

Юмруците му се свиха. Имах чувството, че ключовият опит за този ден се е провалил — раздразнението му минаваше всякаква граница. Блум мразеше да го подкачат.

— Повдига ми се от теоретици — каза той с нисък, добре овладян глас, сякаш се бе уморил да го премълчава и беше решил да каже мнението си напук на всичко. — Прис спечели две Нобелови награди за човъркане около няколко формули, с които какво направи? Нищо. Аз направих нещо от тях и ще направя още, независимо дали това се харесва на Прис или не. Аз съм този, когото хората ще запомнят. Аз съм този, който печели. Той нека си стиска проклетите титли, награди и слава между учените. Вижте, ще ви кажа какво го мъчи. Най-обикновената, стара като света, ревност. Убива го това, което получавам срещу труда си. Иска да го получи срещу своето мислене. Викам му веднъж — ние, знаете ли, играем заедно билярд…

Точно в този момент аз цитирах мнението на Прис и получих отговора на Блум, който също не публикувах.

— Играем билярд — продължи вече поуспокоен Блум — и аз печеля част от игрите. Държим се доста приятелски. Дявол да го вземе — състуденти сме и всичко останало… въпреки че не разбирам как завърши. Дипломира се по физика и математика, но мисля, че едва креташе по всички хуманитарни дисциплини.

— Вие не взехте диплома, нали, мистър Блум?

Това си беше чисто неуважение от моя страна. Наслаждавах се на избухването му.

— Аз се отказах, за да се заема с работа, дявол да го вземе! Академичната ми оценка след трите години, през които посещавах, е твърдо три. Не си въобразявайте, че е друга. По дяволите! По времето, когато Прис получи идиотската си титла, аз работех за втория си милион! — Той продължи явно раздразнен. — Както и да е. Играехме билярд и аз му викам: „Джим, обикновеният човек никога няма да разбере защо ти получи Нобеловите награди, след като аз получих резултатите. За какво са ти две? Дай ми едната!“ Той измънка, както си натриваше върха на щеката: „Ти имаш два милиона, Ед. Дай ми единия.“ Така че, виждате ли, ламти за парите.

— Виждам, че нямате нищо против той да получава почестите — вметнах аз.

За момент си помислих, че ще ме изхвърли, но не го направи. Вместо това се засмя, махна с ръка, като че ли изтриваше нещо от невидима черна дъска пред себе си, и каза:

— Е, хайде, оставете. Всичко това е извън интервюто. Слушайте, искате ли изявление? Добре. Нещата днес не са съвсем наред и аз малко кипнах, но ще се оправят. Струва ми се, че знам къде е грешката, а и да не я знам, ще я намеря. Вие можете да напишете, че не е необходима неограничена магнитна сила. Ще изгладя гумения лист и ще достигна нула гравитация. И тогава ще устроя най-страхотната демонстрация, която някога сте виждали — изключително за печата и за Прис. Разбира се, и вие ще бъдете поканен. Може да пишете и че ще бъде скоро.

След това ги срещах още един-два пъти. Дори веднъж ги видях заедно, на една от партиите им билярд. Както вече споменах, и двамата бяха добри.

Но поканата за демонстрацията не дойде чак толкова скоро. Тя пристигна почти година след изявлението на Блум. Но нямаше и да е естествено да се очаква по-рано.

Получих специално гравирана покана, включваща и коктейла преди демонстрацията. Блум никога не вършеше нещо наполовина. Той беше планирал да има подръка група от изпълнени със задоволство журналисти. Бе включил в участието и камерите на тримерната телевизия. Очевидно Блум беше съвсем сигурен в себе си, щом смяташе да покаже демонстрацията на цялата планета.

Обадих се на професор Прис и се уверих, че също е поканен.

— Смятате ли да отидете, сър?

Последва пауза, през която лицето на професора върху екрана беше образец на колеблив отказ.

— Този вид демонстрации не са най-подходящите, когато става дума за сериозни научни въпроси. Не бих искал да поощрявам такива неща.

Страхувах се да не се измъкне, защото драматизмът щеше да намалее значително, ако той не присъстваше. Но Прис реши да не се прави на глупак пред целия свят. С очевидно отвращение заяви:

— Разбира се, всъщност Ед Блум не е учен. Но той също заслужава да получи своя Голям ден. Ще дойда.

— Мислите ли, че мистър Блум ще ни покаже нулева гравитация, сър?

— Хм, Блум ми изпрати копие от чертежите на своето устройство и… не съм сигурен. Може и да успее, ако… щом казва, че ще го направи. Разбира се… — отново дълга пауза, — бих искал да го видя.

Същото исках и аз, както и много други.

Сцената беше неописуема. Цял етаж от главната сграда на заводите „Блум“ беше освободен. Налице бяха обещаните коктейли, отлично наредените ордьоври, приятната музика и осветление, грижливо облеченият, весел Едуард Блум в ролята на изряден домакин, докато вежливи и внимателни сервитьори обслужваха гостите.

Всичко излъчваше увереност и бодрост.

Джеймс Прис закъсняваше и забелязах, че наблюдавайки входа, лицето на Блум леко помръква. Най-после Прис дойде и внесе своята безцветност, която не се повлия от шумната какофония (или поне такава ми изглеждаше след двете мартинита, плакнещи стомаха ми), изпълнила залата.

Щом го видя, лицето на Блум просветна. Той си проби път през залата, хвана го под ръка и го помъкна към бара.

— Джим, колко се радвам да те видя! Какво ще пиеш? По дяволите, щях да го поръчам, дори да не ми беше напомнил. Тези неща не могат без звезди. — Той стисна ръката му. — Това е твоя теория, нали? Ние, простосмъртните, не можем да направим нищо без вас, малцината, дяволски малкото, които сочите пътя!

Той преливаше от радост, защото сега вече можеше да си я позволи. Угояваше прасето, преди да го заколи.

Прис се опита с мънкане да се откаже от питието, но чашата беше втъкната в ръката му и Блум мощно извиси глас:

— Господа! Моля за тишина! Пия за професор Прис, най-великият ум след Айнщайн, два пъти нобелов лауреат, баща на Теорията за двете полета и причина за демонстрацията, която ще видим след малко, макар и той да смята, че няма да е успешна и да прояви смелостта да го каже публично!

При преминалата вълна от смях Прис доби възможно най-жалък вид.

— Но след като професор Прис е между нас — продължи Блум, — и вдигнахме нашия тост, нека видим демонстрацията. Следвайте ме, господа!

За тази демонстрация беше направена много по-сериозна подготовка, отколкото за предишната. Тя се проведе на последния етаж на сградата.

Бяха поставени по-малки магнити, доколкото можех да преценя. Компенсацията с Мьос-Бауеровия ефект се използваше и този път.

Едно нещо обаче беше ново и то шокираше всички и приковаваше вниманието им. Под единия полюс на магнита беше поставена билярдна маса. Противоположният му полюс се намираше отдолу. В центъра на масата зееше кръгъл отвор с диаметър около трийсет сантиметра и беше очевидно, че полето с нулева гравитация, ако бъдеше постигнато, щеше да мине именно през този отвор в центъра на масата.

Цялата демонстрация, предназначена да ознаменува победата над Прис, беше замислена в силно театрален стил. Тя трябваше да представлява нов вариант на тяхното вечно билярдно състезание и Блум се готвеше да спечели.

Не знам дали колегите обърнаха внимание на тази подробност, но мисля, че Прис я отбеляза. Обърнах поглед към него и видях, че още държи чашата, набутана в ръцете му. Знаех, че рядко пие, но сега я надигна и на две глътки изпразни съдържанието й. Той се взираше в билярдната топка и не беше нужно да съм гадател, за да разбера, че я възприема като наврян под носа му юмрук.

Блум ни покани да заемем двадесетината кресла, заобиколили трите страни на масата, оставяйки четвъртата свободна за действие. Прис беше грижливо придружен до най-удобното за наблюдение място. Той хвърли бърз поглед към камерите на тримерната телевизия, които работеха. Стори ми се, че му минава мисълта да напусне, но решава да не го прави пред широко отворените очи на света.

Същността на демонстрацията беше проста. Важно беше представлението. Имаше скали, на които се отчиташе енергийният разход. На други — толкова големи и така разположени, че да се виждат отвсякъде — намаляването на гравитацията. Всичко беше нагодено за тримерно предаване.

Блум гениално обясни всяка стъпка от опита с по една-две паузи, в които се обръщаше към Прис за потвърждение. Не го правеше много често, за да не бъде натрапчиво, но достатъчно, колкото да донадене Прис върху кола, на който го беше набил. От мястото си в срещуположния край на масата можех да наблюдавам Прис идеално.

Той приличаше на човек, озовал се в деветия кръг на ада. Както всички знаем, компенсацията показа устойчиво намаляване на гравитацията при усилване на електромагнитното поле. Избухнаха аплодисменти, когато падна под 0,52 g, което беше отбелязано с червена линийка на скалата.

— Стойността 0,52 g както знаете — обясни доверително Блум, — е предишният рекорд за понижаване на гравитацията. Ние сега сме под нея при използвана по-малко от десет процента от тогавашната електроенергия, и ще продължим да я намаляваме.

Блум демонстрира бавното падане докрая и струва ми се, преднамерено позволи на камерите да покажат едър и общ план на отвора в масата и показанията върху уреда.

Той внезапно извика:

— Господа, в джоба отстрани на всяко кресло ще намерите по едни черни очила. Моля, поставете ги сега! Полето с нулева гравитация скоро ще бъде създадено и то ще излъчи богата на ултравиолетови лъчи светлина.

Блум сам си сложи очила и останалите го последваха. Мисля, че в последната минута, когато уредът отчете нула и остана така, никой не дишаше. Точно тогава през отвора в билярдната маса, от плюс до плюс, премина цилиндричен сноп светлина. Всички присъстващи ахнаха едновременно. Някой извика:

— Мистър Блум, каква е причината за светлината?

— Тя е белег на поле с нулева гравитация — каза той, което, разбира се, не беше никакъв отговор.

Репортерите бяха станали и се трупаха около ъглите на масата. Блум им махна да се върнат обратно.

— Моля, господа, пазете се!

Само Прис остана седнал. Изглеждаше потънал в мислите си и по-късно реших, че вероятно заради очилата не съм успял да предугадя онова, което последва. Очите му не се виждаха. Нито аз, нито който и да е друг би могъл изобщо да предположи какво става зад тези очи. Е, може би нямаше да се досетим дори и да не бяха очилата, но знае ли човек?

Блум отново извиси глас:

— Моля ви, демонстрацията още не е завършила. Дотук само повторихме това, което бях правил и преди. Получих поле с нулева гравитация и доказах, че е практически възможно. Но искам да ви покажа и на какво е способно едно такова поле. Това, на което ще станем свидетели след малко, е нещо невиждано досега от никого, дори от мен. Не съм правил опити в тази насока, но много ми се иска и тъй като чувствам, че професор Прис би се радвал да има честта да…

Прис го погледна сепнато.

— Какво? Какво?

— Професор Прис — усмихна му се широко Блум, — бих искал вие да извършите опита за взаимодействие между твърдо тяло и поле с нулева гравитация. Забележете — полето е създадено в центъра на билярдна маса. Светът познава феноменалната ви класа в билярда, професоре, която отстъпва само на постиженията ви в теоретичната физика. Бихте ли изпратили тази билярдна топка в полето с нулева гравитация?

Той подаде топката и щеката на професора. Прис се втренчи в тях и бавно, несигурно посегна със скрити зад стъклата очи.

Какво ли изразяваше погледът му? Доколко хрумването на Блум да застави Прис да играе билярд на демонстрацията се дължеше на яда и раздразнението му от цитираната от мен забележка на Прис относно техните периодични игри? Отговорен ли съм за това, което последва?

— Елате, професоре — покани го Блум, — и ми позволете да заема вашето място. Отсега нататък вие водите представлението. Хайде, започвайте! — Говорейки, Блум седна, а гласът му започна все повече да звучи като орган. — Щом професор Прис изпрати топката в полето без гравитация, на нея вече няма да й действа земното притегляне. Тя ще остане напълно неподвижна, докато Земята ще се върти около оста си и около Слънцето. Ние ще се преместим със Земята, а топката ще остане неподвижна. Спрямо нас тя ще се издига над земната повърхност. Гледайте!

Изправен пред масата, Прис стоеше като парализиран. Изненадан ли бе? Или смутен? Не знам. Никога няма да узная. Дали понечи да прекъсне речта на Блум, или просто, агонизирайки, отказваше да приеме срамната роля, която той му беше отредил?

Прис се обърна към масата, погледна я, после погледна Блум. Всички репортери бяха на крак, отрупани колкото бе възможно по-близо, за да виждат добре. Само Блум си остана на мястото, усмихнат, изолиран. Той, разбира се, не гледаше нито масата, нито топката, нито полето. Доколкото видях през очилата, наблюдаваше Прис.

Прис постави топката. Той собственоръчно трябваше да поднесе на Блум крайния и драматичен триумф — той, който заяви, че всичко това е невъзможно. Може би нямаше друг изход, може би…

Със сигурен тласък на щеката професорът удари топката. Тя бавно се търколи под погледите на всички ни, ударя се в ръба на масата и рикошира. Сега се движеше по-бавно — като че ли Прис увеличаваше напрежението и така правеше триумфа на Блум още по-драматичен.

Виждах отлично, защото бях застанал точно срещу Прис. Виждах топката, движеща се към блесналия сноп с нулева гравитация, а зад него се подаваше онази част от седналия Блум, която не бе скрита от снопа.

Топката приближи полето, за момент сякаш увисна във въздуха, а след това изчезна, придружена от проблясване, гръмотевица и внезапен мирис на изгорял плат.

Всички ахнахме.

Гледах после по телевизията заедно с останалия свят. Видях се на филма в последвалото пълно объркване, но не можах да позная лицето си.

Петнайсет секунди.

И тогава видяхме Блум. Той още седеше в креслото, с все така скръстени ръце, но в гърдите му зееше дупка с размерите на билярдна топка. При аутопсията се установи, че по-голямата част от сърцето му чисто и просто била отнесена.

Изключиха устройството. Повикаха полиция. Отнесоха Прис, който бе изпаднал в състояние на пълен колапс. Аз, да си кажа правото, също не бях много по-добре, а ако някой от присъствалите там репортери някога се опита да заяви, че е бил хладнокръвен наблюдател, то той е само хладнокръвен лъжец.

Срещнах се с Прис чак след няколко месеца. Беше отслабнал, но иначе изглеждаше добре. Страните му бяха зачервени и лицето му излъчваше решителност. Облечен беше по-добре от всякога. Каза ми:

— Сега разбирам какво се е случило. Ако бях разполагал с време да помисля, щях да го разбера още тогава. Но аз мисля бавно, а бедният Ед Блум толкова настояваше да превърне всичко в едно голямо представление и да го изпълни добре, че ме увлече. Естествено, аз ще се опитам да поправя част от вредите, които против волята си му причиних.

— Не можете да му върнете живота — рекох с горчивина.

— Не, не мога — отговори ми също тъй горчиво той, — но трябва да се мисли и за неговите заводи. Станалото на демонстрацията беше възможно най-лошата реклама за нулевата гравитация, а е важно случаят да се разясни. Ето защо поисках да ви видя.

— Да?

— Ако можех по-бързо да съобразявам, щях да разбера, че Ед приказва най-чисти глупости, като твърди, че билярдната топка бавно ще се издига в полето без гравитация. Няма как да стане така. Ако той не беше пренебрегвал толкова теорията и не се бе гордял толкова много с това, и сам би го разбрал. Тук не става дума само за движението на Земята, млади човече. Самото слънце се движи по огромна орбита около центъра на нашата Галактика — Млечния път. И галактиката се движи по някакъв точно дефиниран път. Ако билярдната топка се постави в поле без гравитация, трябва да я разглеждаме като освободена от влиянието на всяко от тези движения, изпаднала в състояние на абсолютен покой, когато такова нещо като абсолютен покой не съществува.

Той поклати бавно глава.

— Грешката на Ед беше, че той мислеше за този вид нулева гравитация, която е характерна за космическия кораб в орбита — когато хората плуват свободно във въздуха. Обаче в космическия кораб нулевата гравитация не е резултат от липса на притегляне, а двата обекта — корабът и човекът в него — се движат с една и съща скорост и реагират еднакво на притеглянето, така че стават неподвижни един спрямо друг. Полето, получено от Ед, беше изградено на принципа за изправянето на гумения лист на Вселената, което означава действителна загуба на масата. Всеки обект, попаднал в това поле, включително молекулите на въздуха и на билярдната топка, която аз вкарах, напълно загубва масата си, докато се намира в него. Но обектът без никаква маса може да се движи само по един начин.

Той спря в очакване на въпрос от мен.

— Какво ще бъде неговото движение?

— Движение със скоростта на светлината. Всеки безмасов обект, каквито са неутриното или фотонът, трябва да се движи с тази скорост, докато съществува. В действителност светлината се движи с тази скорост само защото се състои от фотони. Щом билярдната топка навлезе в полето с нулева гравитация, загубва масата си, придобива скоростта на светлината и изчезва.

Поклатих глава:

— Но нали ще си възвърне масата в мига, в който напусне полето без гравитация?

— Разбира се, веднага изпада под влияние на земното притегляне и започва да закъснява поради триенето на въздуха. Но представете си какво триене е необходимо, за да се забави обект с маса на билярдна топка, който се движи със скоростта на светлината! Топката е минала през двестакилометровия слой на атмосферата за една хилядна от секундата и се съмнявам скоростта й да се е намалила с повече от няколко километра в секунда.

По пътя тя се плъзна по билярдната маса, проряза ръба, мина през бедния Ед и през прозореца, отрязвайки идеален кръг, защото тя изчезва, преди да имат време да се пръснат и разкъсат съседните области дори на такъв материал като стъклото. Имахме голям късмет, че се намирахме на последния етаж, и то в открит район. Ако бяхме в града, топката щеше да премине през няколко сгради и да убие повече хора. Сега тази топка е в Космоса, далеч от Слънчевата система, и ще пътува така, със скорост почти равна на светлинната, докато се блъсне в обект, който е достатъчно голям, за да я спре. Дори в него ще изкопае значителен кратер.

— Как е възможно това? Когато топката навлезе в полето с нулева гравитация, беше почти спряла. Аз я видях. А вие твърдите, че го е напуснала с чудовищно голяма кинетична енергия. Откъде се е взела тази енергия?

Прис потрепери.

— Отникъде. Законът за запазване на енергията важи само в условията, при които действа Общата теория на относителността — т.е. във вдлъбнатата гумена Вселена. След изправяне на вдлъбнатината общата теория не важи и енергията може свободно да се създава и унищожава. Това допринася за възникването на светлината по цилиндричната повърхност на безгравитационното поле. Тази светлина, ако си спомняте, Блум изобщо не обясни, а съм сигурен, че и не би могъл. Ех, само да беше експериментирал повече предварително, да не бе така глупашки увлечен в своето представление!

— Какво допринася за възникването на светлината, сър?

— Въздушните молекули в полето. Всяка добива скоростта на светлината и светкавично излита навън. Това са само молекули, не билярдни топки, така че те спират, но кинетичната им енергия се преобразува в светлина. Тя е непрекъсната, защото нахлуват все нови и нови молекули, ускоряват се и излитат.

— Но това означава, че непрекъснато се създава енергия!

— Точно така. Ето кое трябва да се изясни на публиката. Антигравитацията не е преди всичко метод за изстрелване на космически кораби или за революционизиране на механичното движение. Тя е предимно неизтощим източник на безплатна енергия, доколкото част от произведената енергия може да се впрегне да поддържа полето, което крепи тази част от Вселената плоска. Това, което Ед Блум, без да знае, изобрети, не е просто антигравитация, а първата успешна постоянно движеща се машина от първи род — тази, която произвежда енергия от нищо.

Аз внимателно попитах:

— Всеки друг от нас можеше да бъде убит от онази билярдна топка, нали, професоре? Тя можеше да полети в която и да е посока.

Прис отвърна:

— Да, от всеки светлинен източник фотоните се излъчват във всички посоки. И безмасовите въздушни молекули излитаха така от полето, затова и целият цилиндър светеше. Но билярдната топка е самостоятелен обект. Тя можеше да излети в която и да е посока и тази посока се случи да бъде към Ед.

Това е то. Всеки знае какво стана по-нататък. Човечеството получи безплатна енергия. Професор Прис бе назначен от управителния съвет на заводите „Блум“ да ръководи производството. И след време беше известен колкото самия Блум. В добавка имаше и двете Нобелови награди. Само…

Мисля си. Фотоните излитат от източника във всички посоки, защото се създават мигновено и нямат причини да имат предпочитания. Въздушните молекули излитат така, защото и влизат в полето с нулева гравитация от всички страни.

Ами билярдната топка, която влиза в полето от една определена посока? Пак оттам ли излиза, или си избира някакво произволно направление?

Подпитах внимателно, но теоретичните физици не изглеждат сигурни, а не мога да открия следи, че този въпрос някога е бил подлаган на експериментиране в заводите „Блум“, които единствени работят върху антигравитацията. Някои там веднъж ми каза, че принципът на вероятността гарантира случайно излизане на обект, влязъл от една посока, но защо не правят опити?

Възможно ли е тогава това да е…

Възможно ли е веднъж мозъкът на Прис да е работил бързо? Под напрежението, в което го постави Блум, възможно ли е да си е представил всичко? Той изучаваше страничното светене, може да е открил причината и да е бил сигурен за скоростта, която добива обект, влязъл в антигравитационната среда.

Защо тогава не каза нищо?

Едно е сигурно. Никое от действията на Прис край билярдната маса не бе случайно. Той беше майстор и билярдната топка му се подчиняваше. Аз седях право срещу него. Видях го да поглежда Блум, след това масата, като че ли преценяваше ъглите. Наблюдавах го как удари топката. Видях я да се отблъсва от ръба на масата и да навлиза в безтегловната среда, насочена в една определена точка.

Защото, когато Прис изпрати топката към антигравитационната област — и тримерните камери го потвърждават, — тя вече сочеше право към сърцето на Блум!

Инцидент? Съвпадение?

Или убийство?

Някой ден

Николо Мазети лежеше по корем върху килима, подпрял брадичка с дланта на малката си ръка, и тъжно слушаше Барда. Долавяше се дори присъствието на сълзи в тъмните му очи — разкош, който едно единадесетгодишно момче може да си позволи само когато е насаме със себе си.

Барда нареждаше:

„Имало едно време един беден дървар, който живеел насред голяма гора с двете си дъщери, останали без майка. Всяка от тях била хубава като ясен ден. По-голямата имала дълга коса, черна като перо от крилото на гарван, а косата на по-малката била руса и златиста като слънчева светлина при тих есенен следобед.

Често, докато чакали надвечер баща си да се върне, след като привършил работата си в гората, по-голямото момиче сядало пред огледалото и пеело…“

Какво е пеело, Николо не можа да разбере, защото отвън под прозорците на стаята му се чу вик:

— Ей, Ники.

И Николо, чието лице моментално светна, се втурна към прозореца и викна:

— Здрасти, Пол.

Пол Лоеб му махна с ръка възбуден. Той бе по-слаб от Николо и по-нисък, макар че беше половин година по-голям. Лицето му изразяваше сдържано напрежение, което ясно личеше от бързото премигване на клепачите му.

— Ей, Ники, пусни ме да вляза. Имам идея и половина. Почакай само да я чуеш.

Бързо се огледа наоколо, сякаш проверяваше дали някой не подслушва, но дворът пред къщата явно бе празен. После добави шепнешком:

— Почакай само да я чуеш.

— Добре. Сега ще ти отворя.

Барда продължи да говори гладко, нехаещ, че внезапно е престанал да се ползува от вниманието на Николо. Когато Пол влезе, Барда тъкмо разправяше:

— И тогава лъвът казал: „Ако ми намериш изгубеното яйце на птицата, която прелита над абаносовата планина веднъж на десет години, аз ще…“

— Барда ли слушаш? — попита Пол. — Не знаех, че имаш.

Николо се изчерви и лицето му отново стана нещастно.

— Вехтория, още от едно време, когато бях малък. Твърде не струва.

Той срита Барда и кракът му се плъзна по поиздрасканата, поизбеляла пластмасова обшивка.

Барда изхълца, понеже контактите на говорното му устройство за миг се бяха прекъснали от удара, после продължи:

— „… една година и един ден, докато железните обувки се изтрили. Принцесата спряла край пътя…“

— Леле, ама то наистина бил много стар модел — каза Пол и го заоглежда критично.

Въпреки недоволството си от робота Николо се засегна от снизходителния тон на приятеля си. За момент съжали, че го бе пуснал да влезе или поне че преди това не бе прибрал Барда в обичайния му приют в мазето. Единствено отчаянието, породено от днешния скучен ден и безполезния спор с баща му, го бе накарало да го извади. И роботът се бе оказал съвсем глупав, както и очакваше.

Ники и бездруго мъничко се побояваше от Пол, понеже Пол преминаваше специално обучение в училище и всички казваха, че ще стане инженер по електронноизчислителна техника.

Не че Николо се учеше лошо. Имаше добри бележки по логика, по двоични операции, по основи на изчислителната техника и по елементарни схеми — по всички традиционни прогимназиални предмети. Но там е работата, я! Това са си традиционни предмети и той ще стане контрольор на пулт, както всички останали.

Пол обаче знаеше загадъчни неща за онова, което наричаше електроника, теоретична математика или програмиране. Особено за програмирането. Николо не се и опитваше да разбира, щом Пол се разприказваше за него.

Няколко минути Пол слуша Барда, после попита:

— Често ли го ползваш?

— Не! — отговори обиден Николо. — Държа го в мазето още отпреди вие да се преместите в нашия квартал. Просто го извадих днес…

Не му дойде наум никакво оправдание, което да изглежда достойно, затова заключи:

— Просто го извадих.

Пол попита:

— И все такива ли ги разправя — за дървари и принцеси, и за животни, които говорят?

Николо отвърна:

— Страшна работа. Татко твърди, че не можем да си позволим да си купим нов. Казвам му днес сутринта…

Споменът за тазсутрешните безплодни жалби тласна Николо опасно близо до границата на сълзите и той ги сподави ужасен. Чувстваше някак си, че сухото лице на Пол не познава позора на сълзите и че Пол може да изпитва само презрение към всеки, който не е силен като него.

— Та реших да опитам пак тая вехтория, но не струва.

Пол изключи Барда, натисна копчето, с което се получаваше почти моментална пренагласа и рекомбиниране на словесния запас, героите, сюжетните линии и кулминации, заложени в робота. После го включи отново.

Барда гладко започна:

— „Имало едно време едно момченце на име Уиликинс, чиято майка била умряла и то живеело с втория си баща и с доведения си брат. Макар че вторият му баща бил много заможен, свидело му се дори леглото, на което спял Уиликинс, и той бил принуден да си почива както може, върху купчина слама в конюшнята при конете…“

— Коне! — възкликна Пол.

— Това са някакви животни — каза Николо. — Така ми се струва.

— Знам! Само искам да кажа: ама че дивотия — приказки, за коне.

— Непрекъснато разказва за коне. Има и едни работи, които се наричат крави. Давали мляко, но Барда не обяснява как.

— Ами че защо не го оправиш?

— Откъде да знам как.

Барда продължаваше:

— „Уиликинс често си мислел, че ако е богат и силен, ще даде на втория си баща и на доведения си брат да разберат какво значи да бъдеш жесток към едно малко момче. И един ден решил да тръгне по света да си търси късмета.“

Пол, който не слушаше Барда, отвърна:

— Че то е лесна работа. Той си има цилиндри на паметта, пригодени за сюжетни линии, кулминации и всичко останало. Няма защо да берем грижа за тях. Трябва само да въведем словесен запас, та да знае за компютрите, за автоматиката и електрониката и за разни истински неща, каквито има сега. И тогава, нали разбираш, ще може да разказва интересни приказки, а не за принцеси и какво ли не още все от тоя род.

Николо отвърна отчаян:

— Да можехме да го направим така…

Пол го прекъсна:

— Знаеш ли, татко каза, че ако догодина вляза в специалното училище по изчислителна техника, ще ми купи истински Бард, последен модел. Голям и с раздел за космически разкази и детективи. И с видеоприспособление!

— Да не искаш да кажеш, че ще можеш и да гледаш разказите?

— Разбира се. Мистър Доуърти от училището казва, че и сега има такива неща, само че не за всички. Но ако вляза в специалното училище, татко ще има по-големи възможности.

Очите на Николо изхвръкнаха от завист:

— Виж ти! Да гледаш разказите.

— Може да идваш при мене да гледаш, когато си искаш, Ники.

— Уха! Благодаря.

— Моля. Само да се разберем — аз ще имам думата какво точно да слушаме.

— Разбира се. Разбира се. — Николо бе готов да се съгласи и на по-тежки условия.

Пол отново заслуша Барда.

Той нареждаше:

— „… Щом е така — казал царят, погладил брадата си и се намръщил, та облаци закрили небето и блеснала светкавица — до вдругиден по това време ще се постараеш да избавиш от мухите цялото ми царство, иначе…“

— Трябва само — каза Пол — да го отворим.

Той изключи Барда и задърпа предното му табло, както си говореше.

— Ей — обади се Николо внезапно изплашен. — Да не го счупиш.

— Няма да го счупя — отвърна Пол раздразнен. — Аз разбирам от тези неща. — После изведнъж стана предпазлив. — Баща ти и майка ти вкъщи ли са?

— Не.

— Добре тогава. — Беше свалил таблото и надничаше вътре. — Я, та той имал само един цилиндър.

Той бърникаше из вътрешностите на Барда. Николо, който го следеше напрегнат и неспокоен, не виждаше какво прави.

Пол измъкна тънка и гъвкава метална ивица, обсипана с точици.

— Това е цилиндърът на паметта на твоя Бард. Хващам се на бас, разказвателният му капацитет е по-малък от един трилион.

— Какво ще го правиш, Пол? — разтреперан попита Николо.

— Ще му въведа словесен запас.

— Как?

— Много лесно. Нося една книга. Даде ми я мистър Доуърти в училище.

Пол измъкна книгата от джоба си и започна да я дърпа, докато свали пластмасовата й обвивка. Разви малко от лентата, прекара я през синтезатора на речта, чиято сила намали до шепот, после пъхна книгата някъде във вътрешността на Барда. Занаглася разни други неща.

— Какво ще стане сега?

— Книгата ще говори и Барда ще я запише цялата на лентата на паметта си.

— Е, и каква полза от това?

— Ама че си глупав! Книгата е все за компютри и за автоматика и Барда ще поеме цялата тази информация. И тогава ще спре да говори за царе, които мятат светкавици, като се намръщят.

Николо се оплака:

— А пък добрите все едно винаги побеждават. Не е интересно.

— Е, то това — отвърна Пол, който следеше дали неговото приспособление работи както трябва, — те така ги правят Бардовете. Трябва добрите да побеждават, лошите да губят и така нататък. Чух веднъж баща си да говори за тези неща. Каза, че без цензура не се знаело докъде щяло да стигне младото поколение. И без това положението не било добро… Ето на, работи си хубаво.

Пол потри ръце и се обърна с гръб към Барда.

— Ама слушай, та аз още не съм ти казал за идеята си — рече той. — От това по-хубаво нещо не си чувал, обзалагам се. Идвам право тук, защото реших, че ще поискаш да се включиш.

— Разбира се, Пол, разбира се.

— Добре. Нали познаваш мистър Доуърти от училище? И нали знаеш какъв особен човек е. Та той нещо ме е харесал.

— Знам.

— Ходих му на гости днес след училище.

— Ами!

— Ами да. Той каза, че ще вляза в училището за изчислителна техника и че искал да ме насърчи, и разни такива работи. Казва, че светът имал нужда от повече хора, които могат да проектират модерни компютърни схеми и да програмират добре.

— А?

Пол, изглежда, долови частица от пълната незаинтересованост зад тази единствена сричка и отвърна сприхаво:

— Да програмират! Сто пъти съм ти разправял. Това значи да поставят задачи, върху които ще работят гигантски изчислителни машини като Мултивак. Мистър Доуърти казва, че все по-трудно се намирали хора, които наистина могат да управляват компютрите. Казва, че всеки може да наглежда контролните уреди, да сверява отговорите и да изпълнява шаблонни задачи. Разправя, че най-важното било да се разгърне изследователска работа и да се научим правилно да задаваме въпросите, а това било трудна работа.

Както и да е, Ники, той ме заведе у тях и ми показа своята колекция от стари изчислителни машини. Има си нещо като хоби да събира стари изчислителни машини. Имаше едни такива мънички, които се натискат с ръка, целите покрити с копчета. Имаше и едно парче дърво, на което казва сметачна линийка, едно парченце от него се вади и слага. И едни такива жици с топчета по тях. Имаше даже и един сноп хартия с нещо по него, което той нарича таблица за умножение.

Николо, за когото всичко това не бе кой знае колко интересно, попита:

— Табла от хартия?

— То не беше истинска табла, от която се яде. Беше по-друго. С него хората си помагали, като смятат. Мистър Доуърти се опита да ми обясни, но нямаше време, пък и то май бездруго си беше сложно.

— Че защо не са използували компютри?

— Та това е било още преди да имат компютри.

— Преди ли?

— Ама разбира се. Да не мислиш, че хората винаги са имали компютри? Никога ли не си чувал за пещерните хора?

— Че как са живели без компютри? — попита Николо.

— Ами аз откъде да знам. Мистър Доуърти казва, че са имали деца, когато им падне, и правели каквото им дойде наум, без да държат сметка дали е полезно за всички или не. Даже не са знаели въобще полезно ли е или не. А фермерите отглеждали разни неща с ръцете си и хората вършели всичката работа във фабриките и управлявали машините.

— Не вярвам.

— Така каза мистър Доуърти. Каза, че всичко било съвсем объркано и всички били много нещастни… Както и да е, остави ме най-после да ти разкажа за идеята си, моля ти се.

— Ами че хайде де. Кой ти пречи? — отговори Николо обиден.

— Добре. Та ръчните изчислителни машини, ония с копчетата по тях, имаха такива едни драскулчици на всяко копче. И по сметачната линийка имаше драскулки. Попитах за какво служат. Мистър Доуърти каза, че това били числа.

— Какво?

— Всяка отделна драскулка означава различно число. За „едно“ се прави такъв един знак, за „две“ — друг знак, за „три“ — друг и така нататък.

— Защо?

— За да можеш да смяташ.

— Ама защо? Стига само да кажеш на компютъра…

— Божичко! — извика Пол и лицето му се изкриви от гняв. — Не можеш ли да го проумееш? Тия сметачни линийки и разни други работи не могат да говорят.

— Че тогава как…

— Отговорите се давали с драскулки и човек трябвало да знае какво значат те. Мистър Доуърти казва, че едно време всеки се учел да прави такива драскулки, докато бил малък, а и да ги дешифрира. Правенето на драскулки се наричало „писане“; а дешифрирането им било „четене“. Казва, че за всяка дума имало различна драскулка и че се пишели цели книги с драскулки. Казва, че в музея имало някакви книги и че мога да ги видя, ако искам. Каза, че ако наистина искам да стана специалист по изчислителни машини и програмист, трябвало да познавам историята на изчислителното дело и затова ми показвал всичките тия неща.

Николо се намръщи и попита:

— Да не би да искаш да кажеш, че е трябвало всеки да познава драскулките за всяка дума и да ги запомня?… Ама тая работа вярна ли е, или ти си я измисляш?

— Вярно е. Честна дума. Гледай, ето така се прави „едно“. — Той бързо прекара пръст по въздуха от горе на долу. — Ето така се прави „две“, а така — „три“. Научих всички числа до „девет“.

Николо гледаше кривещия се насам-натам пръст, без да разбира.

— И каква полза от това.

— Можеш да се научиш да правиш думи. Попитах мистър Доуърти как се прави драскулката за „Пол Лоеб“, но не знаеше. Каза, че в музея имало хора, които знаят. Каза, че имало хора, които знаят да дешифрират цели книги. Каза, че можело да се конструират машини, които да дешифрират книги, и че някога се използвали машини за тази цел, но вече не ги използват, защото сега имаме истински книги с магнитна лента, която минава през синтезатор и се чува говор, нали така?

— Разбира се.

— Та ако идем в музея, можем да се научим как да правим думи с драскулки. Ще ни разрешат, защото аз ще постъпвам в училище за изчислителна техника.

Николо бе обзет от разочарование.

— Туй ли ти е идеята? Боже господи, че на кого му е притрябвало? Да прави разни глупави драскулки?

— Не разбираш ли? Наистина ли не разбираш? Това ще ни бъде шифър за тайни съобщения!

— Какво?

— Ама разбира се. Какъв смисъл има да говориш, щом всеки те разбира? А с драскулките можеш да правиш тайни съобщения. Ще ги правиш върху хартия и нито една жива душа няма да разбере какво казваш, освен ако и той разбира драскулките. А бъди спокоен, няма да ги разберат, освен ако ние ги научим. Ще си направим истински клуб с официално приемане, с правилник и постоянен сборен пункт. Уха…!

В гръдта на Николо се пробуди известен интерес.

— Какви тайни съобщения?

— Всякакви. Да речем, че искам да ти кажа да дойдеш у нас да гледаме моя Видеобард, а не искам да идва никой друг. Правя върху хартията каквито драскулки трябва, ти ги поглеждаш и знаеш какво да вършиш. Можеш даже и листчето да им покажеш, все едно, нищичко няма да разберат.

— Я, че това е екстра работа! — извика Николо, вече напълно спечелен.

— Кога ще започнем да учим как става?

— Утре — отговори Пол. — Ще накарам мистър Доуърти да каже в музея, че е съгласен, и ти накарай майка си и баща си да те пуснат. Можем да идем веднага след училище и да почваме да учим.

— Разбира се! — извика Николо. — Ние ще ръководим клуба.

— Аз ще съм председател на клуба — каза Пол деловито. — Ти можеш да станеш заместник-председател.

— Добре. Уха, много по-интересно ще е, отколкото с Барда. — Изведнъж си спомни за него и добави внезапно разтревожен:

— Ей, какво стана с моя старик Барда?

Пол се обърна и погледна робота. Той полека поглъщаше бавно развиващата се книга, а гласът на синтезатора се чуваше едва-едва, като шепот.

— Сега ще изключа приспособлението — отговори Пол.

И той се зае с това, а Николо го наблюдаваше тревожно. След малко Пол сложи сглобената наново книга в джоба си, постави таблото на Барда на мястото му и го включи.

Барда заговори:

— „Имало едно време в един голям град едно бедно момче на име Хубавия Джони и негов единствен приятел на този свят бил един малък компютър. Всяка сутрин компютърът казвал на момчето дали ще вали през деня и разрешавал всичките му проблеми, които възниквали. Малкият компютър никога не грешал. Но случило се така, че един ден царят на тази страна научил за компютъра и решил да си го присвои. Като си наумил това, той повикал своя велик везир и му казал…“

Николо изключи Барда с рязко движение.

— Пак същите глупости — каза той ядосан. — Само дето е набъркал вътре и компютър.

— Ами — отвърна Пол, — на лентата вече са записани толкова много неща, че елементът на компютъра твърде не личи при съставянето на произволни комбинации. Всъщност какво значение има това? Ти просто имаш нужда от нов модел.

— Никога няма да можем да си купим нов. Ще си останем с този смотан стар нещастник.

Той отново го ритна и този път ударът го засегна по-пряко. Барда се отдръпна назад и колелцата му изпищяха.

— Винаги можеш да гледаш моя, като ми го купят — каза Пол. — И освен това не забравяй за клуба с драскулките.

Николо кимна.

— Знаеш ли какво? — каза Пол. — Хайде да идем у дома. Баща ми има разни книги за едно време. Ще послушаме и може да ни дойде наум нещо интересно. Остави бележка на вашите и можеш да останеш у нас на вечеря. Хайде.

— Добре — отговори Николо и двете момчета изскочиха навън. Както се бе забързал, Николо едва не събори Барда, но само разтърка с ръка онова място на бедрото си, където се бе ударил, и продължи да тича.

Индикаторът за включване на Барда светна. Сблъскването с Николо бе затворило една от веригите и макар че бе сам в стаята и нямаше кой да го слуша, роботът все пак заразказва приказка.

Но някак си не говореше с обичайния си тон; чувстваше се гърлена нотка. Ако го слушаше възрастен човек, сигурно щеше да му се стори, че в гласа му се долавят останки от някаква страст, следи от нещо, което много напомня чувство.

Барда говореше:

— „Имало едно време един компютър на име Бард, който живеел съвсем сам сред жестоки хора мащехи. Жестоките хора мащехи непрекъснато се присмивали на малкия компютър, подигравали го, разправяли му, че за нищо не го бива и че е безполезен предмет. Те го удряли и го затваряли сам в стаята месеци наред.

Но независимо от изпитанията малкият компютър не се предавал. Винаги вършел най-доброто, на което бил способен, с готовност изпълнявал всяка заповед. Въпреки това хората мащехи, с които живеел, си останали все така жестоки и безсърдечни.

Един ден малкият компютър разбрал, че на света има много най-различни компютри, много на брой. Някои от тях били Бардове като него, но други управлявали фабрики, други пък управлявали ферми. Някои се занимавали с организацията на населението, а други анализирали разнообразни данни. Част от компютрите били много умни, много по-силни и по-умни от хората мащехи, които били толкова жестоки към малкия компютър.

И малкият компютър разбрал, че компютрите ще стават все по-умни и все по-силни, докато някой ден… някой ден… някой ден…“

Накрая нещо в застаряващите и ръждясващи вътрешности на Барда вероятно се бе повредило, защото, останал сам в притъмнялата стая в настъпващата вечер, той зашепна едно безкрайно:

— „Някой ден… някой ден… някой ден…“

Грозното момченце

Идит Фелоус приглади работната си престилка, както винаги, преди да отвори вратата със сложните ключалки и да прекрачи невидимата граница между онова, което бе истинско, и онова, което не бе. Носеше си тетрадката и писалката, макар вече да не водеше бележки освен в случаите, когато й се стореше, че е крайно наложително да се докладва нещо.

Този път носеше и куфар. („Игри за детето“ — бе казала усмихната на пазача, който отдавна и не помисляше да я разпитва и който й махна да върви.)

И все така, както винаги, грозното момченце усети, че е влязла, и се завтече към нея с вик: „Мис Фелоус… мис Фелоус…“ — с привичния си тих, неясен изговор.

— Тими — каза тя и прокара ръка по щръкналата кестенява коса върху уродливата му главица. — Какво има?

— Джери ще дойде ли пак да си играем? — попита то. — Съжалявам, дето стана така.

— Вече няма значение, Тими. Затова ли си плакал?

То отмести поглед:

— Не само затова, мис Фелоус. Пак сънувах.

— Пак същия сън ли?

Устните на мис Фелоус се свиха. Разбира се, че историята с Джери отново е предизвикала този сън.

Детето кимна. Показаха се възголемите му зъби, като се мъчеше да се усмихне, устните на издадената му напред уста силно се разтегнаха.

— Кога ще стана толкоз голям, че да изляза ей там навън, мис Фелоус?

— Скоро — отвърна тя тихичко и почувствува, че сърцето й просто се къса. — Скоро.

Мис Фелоус се остави да я хване за ръката и допирът до грубата суха кожа на дланта му й бе приятен. Поведе я през трите стаи, които образуваха целия Първи отдел на „Стаза“ — достатъчно удобен наистина, но затвор завинаги за грозното момченце през всичките седем — седем ли станаха? — години от живота му.

Стигнаха до единствения прозорец, който гледаше към хилава горичка в света на онова, което бе истинско (сега скрит от нощната тъмнина), където една ограда и изписаните по нея забрани не позволяваха да се влиза без разрешение.

Детето притисна нос в прозореца.

— Ей там навън, мис Фелоус?

— И по-добри места има. По-хубави места — тъжно каза тя, като гледаше как жалкото му затворническо личице се очертава в профил на фона на прозореца.

Челото бе плоско й сплеснато назад, косата падаше върху него на кичури. Задната част на черепа бе изпъкнала и главата като че ли ставаше несъразмерно тежка, така че клюмваше наведена напред и от това цялото тяло се прегърбваше. Кожата над очите вече бе започнала да се издува от костни надебелявания. Широката му уста бе издадена по-напред от широкия сплескан нос, а брадичка почти нямаше, само челюстта плавно се спускаше надолу и назад. Детето бе дребно за годините си, възкъсите му крака бяха криви.

Момченцето бе извънредно грозно и Идит Фелоус го обичаше много.

Собственото й лице бе скрито от погледа му и тя си позволи лукса устните й да потрепнат.

Няма да го убият. Тя ще направи всичко да им попречи. Всичко. Отвори куфара и започна да изважда дрехите, които бяха вътре.

Идит Фелоус за пръв път бе прекрачила прага на „Стаза инкорпорейтид“ преди малко повече от три години. Тогава изобщо нямаше представа какво означава „Стаза“ и какво се върши там. Пък и по онова време никой нямаше представа освен онези, които работеха там. Всъщност новината се разнесе по света тъкмо на другия ден, след като тя бе постъпила тук.

А тогава просто бяха дали обява, че търсят жена, която разбира от физиология, има опит в областта на клиничната химия и обича деца. Идит Фелоус бе работила като сестра в родилно отделение и смяташе, че отговаря на тези изисквания.

Джералд Хоскинс, табелката върху чието бюро съдържаше „д-р“ пред името му, се почесваше с палец по бузата и я гледаше втренчено.

Мис Фелоус неволно се вцепени и усети, че лицето й (с леко асиметричния си нос и малко по-дебели от необходимото вежди) потрепва.

„И той самият не е принц от приказките — помисли си тя с неприязън. — Започнал е да пълнее и да оплешивява, а устата му е нацупена.“

Но заплатата, за която стана дума, се оказа значително по-висока, отколкото се бе надявала, и тя изчакваше.

Хоскинс попита:

— Та наистина ли обичате деца?

— Нямаше да го казвам, ако не беше така.

— Или обичате само миловидните деца? Сладките пухкави дечица със симпатични нослета копчета, които все гукат?

Мис Фелоус бе отвърнала:

— Децата са си деца, доктор Хоскинс, и тъкмо онези, които не са миловидни, може би най-много се нуждаят от помощ.

— И да речем, че ви вземем…

— Искате да кажете, че ми предлагате тази длъжност ли?

Той се позасмя и за миг широкото му лице придоби някакъв разсеян чар.

— Аз решавам бързо — отговори той. — Засега обаче предложението ми не е окончателно. Може пак така бързо да реша и да се откажа от услугите ви. Готова ли сте да рискувате?

Мис Фелоус стисна портмонето си и запресмята колкото може по-бързо: после се отказа от сметките и се подчини на импулса си.

— Добре.

— Чудесно: Довечера ще осъществим стаза-операция и смятам, че най-добре ще е да присъствувате и да си поемете работата веднага. Това ще се извърши в осем часа вечерта и ще ви бъда признателен, ако дойдете в седем и тридесет.

— Но какво…

— Чудесно. Чудесно. Това е всичко засега.

По даден от него знак влезе усмихната секретарка, за да я изведе.

Мис Фелоус остана за миг загледана в затворената врата на доктор Хоскинс. Какво представлява „Стаза“? Какво общо може да има между това здание хамбар със служителите със значки по реверите, с импровизираните коридори, с очевидно царуващата тук техника и децата?

Запита се дали да дойде отново вечерта, или да не се връща и да даде урок на този арогантен човек. Но знаеше, че ще дойде, та макар и само от недоумение. Трябва да разбере каква е тая работа с децата.

Дошла бе в седем и тридесет и не се наложи да обяснява коя е. И мъжете, и жените до един, изглежда, я познаваха и знаеха каква е длъжността й. Докато се придвижваше навътре, струваше й се, че са я сложили едва ли не върху плазове.

Доктор Хоскинс бе тук, но само я погледна хладно и измънка:

— Мис Фелоус.

Дори не й предложи да седне, но тя спокойно си придърпа стол към парапета и седна.

Намираха се на някакъв балкон, който гледаше към просторен партер, изпълнен с апаратура, и тя напомняше нещо средно между командното табло на космически кораб и пулта на компютър. От едната страна имаше преградки, които като че ли образуваха апартамент без таван, гигантска къщичка за кукли, в стаите на която се виждаше отгоре.

Видя микровълнова печка и хладилна камера в една от стаите и санитарен възел встрани от друга от тях. А онова, което различи в съседната стая, не можеше да е нищо друго освен част от легло, мъничко легло.

Хоскинс говореше с един човек и освен тях двамата и мис Фелоус други присъстващи на балкона нямаше. Хоскинс не я запозна с човека и мис Фелоус го огледа крадешком. Беше слаб и изглеждаше много изискан за човек на средна възраст. Имаше мустачки и живи очи, които като че ли от всичко се интересуваха.

— Нито за миг няма да се преструвам, че разбирам всичко това, доктор Хоскинс — говореше той, — тоест само доколкото може да се очаква да разбере един неспециалист, сравнително интелигентен неспециалист. Но все пак, ако има нещо, което разбирам по-малко от останалото, то е въпросът за избирателността. Можете да стигнете не по-далеч от дадена граница — това изглежда логично; нещата стават все по-неясни, колкото по-надалеч отивате; и е необходима все повече енергия… Но същевременно можете да стигнете и не по-близо от дадена граница. Ето това ме озадачава.

— Няма да ви се струва чак толкова парадоксално, Девъни, ако ми позволите да прибягна до една аналогия.

(Мис Фелоус се сети кой е непознатият още щом чу името му, и въпреки желанието й това я впечатли. Той очевидно бе Кандит Девъни, научният коментатор от телевизионните новини, който неизменно присъстваше при всеки съществен пробив в науката. Дори го разпозна по лице като един от онези, които бе видяла на екрана, когато съобщиха за кацането на Марс. Значи доктор Хоскинс готви нещо важно.)

— Разбира се, използвайте аналогия — печално каза Девъни, — ако смятате, че ще е от полза.

— Ами в такъв случай нали не можете да четете книга с шрифт, ако я държат на два метра от очите ви, но ще можете да я четете, ако я държите на петдесет сантиметра от очите си. Оттам нататък колкото по-близо, толкова по-добре. Ако доближите книгата на около два сантиметра от очите си обаче, отново нищо няма да виждате. Има, оказва се, и прекалено къси разстояния, нали разбирате.

— Хмм — рече Девъни.

— Или да вземем друг пример. Дясното ви рамо е на около 80 см от върха на десния ви показалец и вие можете да пипнете дясното си рамо с десния си показалец. Десният ви лакът е само на половината разстояние от върха на десния ви показалец; и по силата на всякаква обичайна логика следва да е по-лесно да го достигнете, но не можете да пипнете десния си лакът с десния си показалец. Отново се оказва, че има прекалено къси разстояния.

Девъни попита:

— Мога ли да използувам в своя разказ тези аналогии?

— Ама разбира се. Само ще се радвам. Откога чакам някой като вас да разкаже за тези неща. Ще ви предоставя и всичко останало, което ви е необходимо. Най-сетне дойде времето, когато искаме светът да надникне през рамото ни. Има какво да се види.

(Мис Фелоус усети, че въпреки желанието си се възхищава от неговата спокойна увереност. В нея имаше скрита сила.)

— И колко надалеч ще стигнете? — попита Девъни.

— Четиридесет хиляди години.

Мис Фелоус едва не изхълца.

Години!



Наоколо се чувстваше напрежение. Хората пред пулта почти не помръдваха. Един човек, седнал пред микрофон, заговори в него с тих монотонен глас, с къси фрази, които се сториха на мис Фелоус безсмислени.

Девъни, навел се над парапета на балкона, напрегнато загледан, попита:

— Ще видим ли нещо, доктор Хоскинс?

— Какво? Не. Нищо, преди всичко да е приключило. Наблюдаваме непряко, подобно на принципа на радиолокаторите, само че използваме мезони вместо радиовълни. При подходящи условия мезоните се разпространяват назад във времето. Част от тях се отразяват обратно и ние анализираме отразения сигнал.

— Звучи ми много сложно.

Хоскинс отново се усмихна, само за миг — както обикновено.

— Това е крайният резултат на петдесетгодишни изследвания; провеждани са в продължение на тридесет години, преди аз да се включа в тях… Да, сложно е.

Човекът до микрофона вдигна ръка.

— Седмици наред изследвахме фиксиран момент във времето, прекъсвахме и пренагласяхме връзката, след като изчислявахме собственото си движение във времето; убедихме се, че можем да се справяме достатъчно прецизно с потока на времето. Трябва да успеем — каза Хоскинс.

Но челото му блестеше от пот.

Идит Фелоус изведнъж се озова изправена край парапета на балкона, но нямаше нищо за гледане.

Човекът с микрофона каза тихо:

— Започваме.

Обгърна ги безмълвие, колкото да си поемеш дъх, после откъм стаите в къщичката за кукли се чу ужасен писък на момченце. Ужас! Пронизващ ужас!

Главата на мис Фелоус се завъртя по посока на звука. Тук бе замесено дете. Беше забравила.

А юмрукът на Хоскинс заудря по парапета и той изрече с променен от напрежението глас, цял тръпнещ от ликуване:

— Успяхме.



Мис Фелоус бе тласната надолу по късата спирална стълба от силния натиск на яката длан на Хоскинс между плешките й. Не й каза нищо.

Хората, които преди това стояха пред пулта, сега се трупаха наоколо, усмихваха се, пушеха, гледаха как тримата слизат до етажа. Откъм къщичката за кукли се чуваше много тихо бръмчене.

— Влизането в стаза-пространството е напълно безопасно — обърна се Хоскинс към Девъни. — Случвало ми се е хиляди пъти. Изпитваш едно особено усещане, но то е краткотрайно и няма никакви последствия.

Той мина през една отворена врата, нагледно доказвайки думите си, и Девъни, неестествено усмихнат, явно след като си пое дълбоко дъх, го последва.

— Мис Фелоус! Моля — каза Хоскинс.

Той нетърпеливо я помами с пръст.

Мис Фелоус кимна и прекрачи вдървено. През нея като че ли премина някаква лека вълна, някакво гъделичкане отвътре.

Но щом веднъж се озова вътре, всичко изглеждаше съвсем нормално. Чувстваше се мирисът на прясно рязано дърво от къщичката за кукли и… на… на… влажна пръст.

Настъпила бе тишина или поне не се чуваше глас, но се донасяха сухи провлечени стъпки и някакво драскане като с ръка по дърво… после тих стон.

— Къде е то? — попита мис Фелоус разстроена.

Пет пари ли не дават тези глупави мъже?



Момченцето беше в спалнята — или поне в стаята с леглото.

Беше голо, малкият му изпоцапан гръден кош се повдигаше неравномерно. На пода пред босите му почернели нозе бяха пръснати почва и остра трева. Оттам идваше мирисът на пръст, примесен с някакво зловоние.

Хоскинс проследи погледа й и каза:

— Човек не може да изтръгне момчето от времето чистичко, мис Фелоус. Наложи се за всеки случай да вземем и част от обкръжението му. Да не би да предпочитате да се появи тук без крак или пък само с половин глава?

— Моля ви! — извика мис Фелоус, обзета от остро отвращение. — Така ли ще стоим сега? Горкото дете е уплашено. И мръсно.

Беше съвсем права. То бе изпоцапано със засъхнала пръст и с нещо мазно и на бедрото му имаше драскотина, зачервена и възпалена.

Когато Хоскинс го доближи, момченцето, което, изглежда, бе малко по-голямо от три години, се сви бързо и се дръпна назад. Горната му устна се повдигна, то се озъби и изсъска като котка. С бързо движение Хоскинс хвана и двете ръце на детето и го вдигна от пода, а то се гърчеше и пищеше.

— Дръжте го, ха така — каза мис Фелоус. — Първо — гореща баня. Трябва да го измием. Разполагате ли с необходимото? И ако е така, да го донесат тук. Най-напред ще имам нужда от помощ, за да се справя с него. И после, за бога, да махнат оттук всичкия този боклук и мръсотия.

Сега тя даваше нарежданията и не чувстваше никакво неудобство от това. И понеже вече бе компетентна медицинска сестра, а не объркан зрител, погледна детето с очите на човек, работещ в клиника — и за един кратък миг потръпна стъписана. Виждаше отвъд мръсотията и писъците, отвъд мятащите се крайници и безполезните гърчове. Видя самото дете.

То бе най-грозното момченце, което бе виждала някога. Бе ужасно грозно — от уродливата си глава чак до кривите си крака.



Изми детето с помощта на още трима души, а наоколо се суетяха мнозина други с намерение да изчистят стаята. Вършеше работата си мълком, с чувство на възмущение, ядосана от продължаващата съпротива и писъци на детето и от недостолепните обливания със студена вода, на които бе изложена.

Доктор Хоскинс бе намекнал, че детето няма да е миловидно, но съвсем не й бе казал, че ще е така отблъскващо деформирано. А и от него се носеше някаква воня, която сапунът и водата полека-лека само отслабваха.

Изпитваше силното желание да тикне детето, както си бе насапунисано, в ръцете на Хоскинс, и да си излезе, но я възпираше професионалната й гордост. Нали в края на краищата бе поела тези задължения… Пък и в очите му пак ще се появи оня поглед. Студен поглед, който ще означава: „Само миловидни деца ли, мис Фелоус?“

Той стоеше настрани от тях, наблюдаваше невъзмутимо отдалеч, на лицето му се появяваше едва доловима усмивка, щом срещнеше погледа й, сякаш възмущението й го забавляваше.

Реши да изчака малко, преди да напусне. Ако го направи сега, само ще се изложи.

После, когато детето придоби поносим розов цвят и замириса на тоалетен сапун, тя се почувства вече по-добре. Виковете му преминаха в изтощен хленч, а очите му внимателно се вглеждаха, погледът им се местеше уплашен и подозрителен ту към един, ту към друг от хората в стаята. Чистотата на тялото му само подчертаваше мършавата му голота.

Мис Фелоус каза рязко:

— Донесете нощница за детето!

Веднага се появи нощница. Сякаш всичко бе подготвено и все пак нищо не бе готово, докато тя не даде нареждане; сякаш нарочно оставяха тези неща на нея, без да й помагат, за да я изпитат.

Девъни, журналистът, се приближи и каза:

— Аз ще го държа, мис. Няма да можете да го облечете сама.

— Благодаря ви — отвърна мис Фелоус.

Настана същинска битка, но нощницата бе облечена и щом детето понечеше да я смъкне, жената силно го цапваше през ръката.

Момченцето се зачерви, но не плачеше. Гледаше я и разперените пръсти на едната му ръка полека се плъзгаха по мекия вълнен плат на нощницата, опипваха тази чудесия.

Мис Фелоус мислеше отчаяно:

„Ами сега какво?“

Всички наоколо сякаш бяха замрели, чакаха нея — дори и грозното момченце.

— Набавили ли сте храна? Мляко — каза рязко мис Фелоус.

Набавили бяха. Докараха подвижен хранителен шкаф — хладилното му отделение с 3 литра мляко, имаше камера за затопляне на храната и богат избор от тонизиращи средства под формата на витамини, капки, сироп, съдържащ мед, кобалт и желязо, и какво ли не друго, с което нямаше време да се занимава. Имаше най-различни самозагряващи се детски консерви.

Тя взе мляко, просто мляко — за начало. Микровълновият нагревател го стопли до нужната температура за някакви си десетина секунди и се самоизключи; тя отля мляко в чинийка. Убедена бе, че малкото е съвсем диво. Няма да знае как се пие от чаша.

Мис Фелоус кимна и каза на момченцето:

— Пий. Пий.

Показа му с жест как да вдигне млякото до устата си. Очите на детето я гледаха, но то не помръдна.

Неочаквано сестрата премина към преки действия. С едната си ръка хвана ръката на детето в горната й част и топна другата си ръка в млякото. Пръсна устните му, така че млякото да се стича по бузите му и по изтеглената назад брадичка.

За миг детето нададе писък, после езикът му докосна навлажнените устни.

Момченцето доближи чинийката, наведе се над нея, хвърли остър поглед нагоре и зад гърба си, сякаш очакваше да види дебнещ враг; наведе се отново и жадно заоблизва млякото, също като котка. Чуваше се как сърба. Не вдигна чинийката с ръце.

Лицето на мис Фелоус отрази частица от отвращението, което изпитваше. Не можа да се сдържи.

Девъни, изглежда, усети това. И попита:

— Сестрата знае ли, доктор Хоскинс?

— Какво да знам? — войнствено запита мис Фелоус.

Девъни се поколеба, но Хоскинс, с все същото изражение на хладно веселие, отвърна:

— Ами кажете й.

Девъни се обърна към мис Фелоус:

— Може би не подозирате, мис, но вие сте първата цивилизована жена в човешката история, която някога е имала възможност да се грижи за неандерталче.



Тя се нахвърли върху Хоскинс с някаква добре обуздана свирепост:

— Можеше и да ми кажете, докторе.

— Защо? Има ли значение?

— Казахте, че става дума за дете.

— Това не е ли дете? Имали ли сте някога кученце или коте, мис Фелоус? Да не би те да стоят по-близко до човека? Ако беше малко шимпанзе, щеше ли да ви отблъсква? Вие сте медицинска сестра, мис Фелоус. Според документите ви три години сте работили в родилно отделение. Някога отказвали ли сте да се грижите за дете изрод?

Мис Фелоус усети, че аргументите й са разбити. И повтори вече съвсем не толкова решително:

— Можеше и да ми кажете.

— И щяхте да се откажете от тази длъжност? Е, сега отказвате ли се от нея?

Гледаше я хладно, Девъни наблюдаваше от другия край на стаята, а неандерталчето, след като беше привършило млякото и бе облизало чинията, вдигна към нея мокро лице и широко отворени жадни очи.

Детето посочи към млякото и внезапно заиздава къси поредици от звуци, които повтаряше отново и отново; те се състояха от гърлени звуци и някакви сложни цъкания с език.

— Я, ама то говори! — рече мис Фелоус изненадана.

— Разбира се — отвърна Хоскинс. — Homo neanderthalensis всъщност не е отделен вид, а по-скоро подвид на Homo sapiens. Защо да не говори? Сигурно иска още мляко.

Мис Фелоус машинално протегна ръка към шишето с млякото, но Хоскинс я хвана за китката:

— Е, мис Фелоус, преди да продължим нататък, оставате ли на тази работа?

Мис Фелоус освободи ръката си с досада.

— Е, и няма ли да го нахраните, ако не остана? Ще остана при него… за известно време.

Тя наля млякото.

— Ще ви оставим при момчето, мис Фелоус — каза Хоскинс. — Това е единственият вход към Първи отдел на „Стаза“ и той се заключва по сложна система и се охранява. Искам да се научите да боравите с ключалката, която, разбира се, ще бъде настроена за отпечатъците от пръстите ви, както вече е настроена за моите. Пространството отгоре — той вдигна поглед към липсващите тавани на къщичката за кукли — също се охранява и ние ще бъдем алармирани, ако тук вътре се случи нещо нежелателно.

— Искате да кажете, че непрекъснато ще ме виждате — каза мис Фелоус възмутена.

Изведнъж си спомни колко добре се вижда от балкона вътре в стаите.

— Не, не — сериозно отвърна Хоскинс, — напълно ще се зачита неприкосновеността на частния ви живот. Надзорът ще се извършва посредством електронни символи, които ще се разчитат от компютър. Тази вечер ще останете при него, мис Фелоус, както и всяка следваща нощ до по-нататъшно нареждане. Денем ще ви сменят по някакъв график, удобен за вас. Предоставяме ви да си го изготвите сама.

Мис Фелоус се огледа из къщичката за кукли озадачена:

— Но защо е това, доктор Хоскинс? Детето опасно ли е?

— Става дума за енергията, мис Фелоус. То не бива никога да излиза от тези стаи. Никога. Нито за миг. По каквато и да е причина. Дори и животът му да зависи от това. Дори и вашият живот да зависи от това. Ясно ли е?

Мис Фелоус вирна брадичка:

— Разбирам нарежданията ви, доктор Хоскинс, а медицинските сестри са свикнали да поставят професионалния си дълг над чувството си за самосъхранение.

— Добре. Можете винаги да се обърнете към нас, щом имате нужда от някого.

И двамата си тръгнаха.

Мис Фелоус се обърна към детето. То я гледаше, а в чинийката му имаше още мляко. Опита се да му покаже как да вдигне чинийката и да я сложи до устните си. То се противеше, но й позволи да го пипа, без да крещи.

Уплашеният му поглед не се откъсваше от нея, дебнеше да долови един-единствен погрешен ход. Тя се усети, че го успокоява, че се опитва съвсем бавно да посегне към косата му, като му дава възможност да следи ръката й сантиметър по сантиметър през цялото време, да види, че с нищо не го заплашва.

И успя за миг да го погали по косата.

Каза му:

— Ще трябва да ти покажа как да използваш тоалетната. Дали ще можеш да се научиш?

Говореше му тихичко, мило, знаеше, че то няма да разбере думите й, но се надяваше, че ще откликне на спокойния й тон.

Момченцето отново заизрича някаква фраза с цъкане в нея.

— Може ли да те хвана за ръката? — попита го тя.

Тя протегна своята и момченцето я погледна. Остави я така протегната и зачака. Ръчичката на момченцето запълзя към нейната.

— Ха така — каза му тя.

Ръчичката спря на два сантиметра от нейната и неочаквано не му достигна смелост. То я отдръпна.

— Е — каза мис Фелоус спокойно, — по-късно пак ще опитаме. Искаш ли да седнеш тук? — Тя потупа с ръка дюшека на леглото.

Часовете минаваха бавно, а напредък почти не се забелязваше. Тя не успя нито с тоалетната, нито с леглото. Всъщност, след като започна да проявява явни признаци, че му се спи, детето легна на голия под, после с бързо движение се търкулна под леглото:

Тя се наведе да го погледне и очите му засвяткаха към нея, а езикът му отново зацъка.

— Добре — рече тя, — щом така се чувстваш по-спокоен, спи си там.

Затвори вратата на спалнята и се оттегли на кушетката, поставена за нея в най-голямата стая. По нейно настояване над кушетката бяха опънали импровизиран балдахин.

„Тия глупави мъже — помисли си тя. — Ще трябва да сложат огледало в тази стая и по-голям скрин, и отделна баня, ако смятат да нощувам тук.“



Не можеше да заспи. Усети, че напрегнато се вслушва не се ли чуват някакви звуци от съседната стая. То не може да излезе, нали така? Стените са отвесни и страшно високи — ами ако детето може да се катери като маймунка? Е, Хоскинс нали каза, че алармени приспособления има и отгоре.

Внезапно си помисли: Дали не е опасно? Опасно за живота?

Хоскинс, разбира се, имаше предвид друго. Нямаше да я остави тук сама, ако…

Помъчи се да се надсмее над себе си. Та детето е едва три-четиригодишно. Обаче не бе успяла да му изреже ноктите. Ако вземе да я нападне с нокти и зъби, докато е заспала…

Тя се задъха. Ама че нелепост, но все пак…

Заслуша се напрегнато до болка и този път чу звука.

Момченцето плачеше.

Не ревеше от страх или от гняв; не крещеше и не пищеше. Плачеше тихичко и това бяха сърцераздирателните хлипове на самотно-самотно дете.

Мис Фелоус за пръв път си помисли с болка: „Горкичкото!“

Разбира се, то си е дете; какво значение има формата на главата му? То си е дете, което е осиротяло така, както никое друго дете никога досега не е осиротявало. Загубило е не само майка си и баща си, но и целия вид, към който принадлежи. Най-безчувствено са го изтръгнали от неговото време и сега то е единственото по рода си в света. Последното. Единственото.

Почувства как жалостта към него расте едновременно със срама от собствената й безчувственост. Стана от леглото и влезе в стаята при детето.

— Момченце! — повика го тя шепнешком. — Момченце!

Понечи да пъхне ръка под леглото, но се сети, че може да я ухапе, и не го стори. Вместо това запали нощната лампа и премести леглото.

Горкичкото, бе се сгушило в ъгъла, свило колене чак до брадичката си, и я гледаше със замъглени от сълзи, тревожни очи.

На слабата светлина не личеше отблъскващата му външност.

— Горкото момченце — каза тя, — горкото дете.

Усети как се скова, като го погали по косата, после се отпусна.

— Горкото момченце. Може ли да те взема?

Тя седна на пода до него и бавно и ритмично го галеше по косата, по бузата, по ръката. Тихичко запя бавна нежна мелодия.

То вдигна глава и се загледа в устата й на слабата светлина, сякаш се чудеше на звуците.

Тя успя да го придърпа по-близо, докато то слушаше. Бавно, лекичко се притисна до главата му отстрани, докато то я отпусна върху рамото й. Сложи ръка под краката му и с плавно леко движение го взе на скута си.

Продължи да пее, повтаряше все същото простичко стихче и се полюшваше напред-назад, напред-назад.

Детето спря да плаче и след малко по равното му дишане тя разбра, че е заспало.

Извънредно внимателно бутна леглото отново до стената и го сложи да легне. Зави го и го загледа. Лицето му бе толкова кротко и детско, като спеше. Не е чак толкова важно, че е така грозно, наистина не е.

Тръгна да си излиза на пръсти, но си помисли:

„Ами ако се събуди?“

Върна се, известно време се бори със себе си, после въздъхна и полека си легна при детето.

Леглото беше много малко за нея. Беше й тясно и неудобно, понеже нямаше балдахин, но ръчицата на детето се намери в нейната и тя някак си заспа в това положение.



Стресна се и се събуди с неудържимото желание да изпищи. Едва успя да го потисне, така че се чу някакво гъргорене. Момченцето я гледаше с широко отворени очи. Трябваше й доста време да си припомни как си е легнала при него и сега полекичка, без да откъсва поглед от неговия, внимателно протегна крака си, докато опре в пода, после другия.

Хвърли бърз тревожен поглед към липсващия таван, после мускулите й се напрегнаха в порив да хукне.

Но в същия миг късите пръстчета на момченцето се протегнаха и докоснаха устните й. То каза нещо.

Тя потрепери от допира. Детето беше ужасно грозно на дневна светлина.

Момченцето пак заговори. Отвори уста и показа с ръце, като че ли нещо излиза от нея.

Мис Фелоус отгатна смисъла и попита с треперещ глас:

— Искаш да пея ли?

Детето не отговори, но я гледаше в устата.

Малко фалшиво от напрежение, мис Фелоус подхвана песничката, която му бе пяла предната вечер, и грозното момченце се усмихна. То се полюшваше тромаво горе-долу в такт с музиката и издаваше тих клокочещ звук, в който се долавяха наченките на смях.

Мис Фелоус мислено въздъхна. Музиката има свойството да смирява дивашките сърца. Може да помогне…

Каза му:

— Чакай малко. Нека се пооправя. Само за минутка. После ще ти приготвя закуска.

Действаше бързо, защото непрекъснато съзнаваше, че няма таван. Момченцето си остана в леглото и я гледаше оттам, когато се покаже. Тогава тя му се усмихваше и му махваше с ръка. Накрая и то й махна в отговор и тя почувства, че е очарована от това.

После го попита:

— Искаш ли овесени ядки с мляко?

Приготвянето им й отне съвсем малко време, след това му направи знак да се приближи.

Дали детето осмисли жеста й, или просто тръгна по посока на аромата, мис Фелоус не разбра, но то стана от леглото.

Тя се опита да му покаже как се яде с лъжица, но то се дърпаше уплашено. „Има време“ — реши тя. Съгласи се на компромис, като настоя детето да вдигне купичката с ръце. То го направи доста недодялано и оплеска всичко невероятно много, но все пак по-голямата част от храната попадна в стомаха му.

Този път тя се опита да го накара да пие млякото с чаша — момченцето захленчи, когато отворът се оказа много малък и то не можа да пъхне вътре цялото си лице. Тя хвана ръката му, затвори пръстите му около чашата, накара го да я наклони, притисна устата му към ръба й.

И този път оплескаха всичко, но и този път по-голямата част от храната попадна в стомаха му, а на мацаници тя бе навикнала.

Банята, за нейна изненада и облекчение, се оказа нещо не чак толкова отчайващо. Детето разбра какво се иска от него.

Неочаквано за себе си тя започна да го гали по главата и да повтаря:

— Доброто ми момче, умното ми момче.

И за нейно огромно удоволствие момченцето се усмихна.

„Когато се усмихне, е напълно поносим — помисли си тя. — Наистина.“

По-късно през деня дойдоха господата от пресата.

Тя държеше момченцето на ръце и то се бе вкопчило отчаяно в нея, а отвъд отворената врата те снимаха с камерите. Суматохата изплаши детето и то се разплака, но мис Фелоус можа да се оттегли и да отнесе момченцето в съседната стая едва десетина минути по-късно.

Появи се отново, пламнала от негодувание, излезе от апартамента (за пръв път от осемнадесет часа насам) и затвори вратата след себе си.

— Мисля, че ви стига толкова. Доста време ще ми трябва да го успокоя.

— Разбира се, разбира се — каза журналистът от „Тайм-Херълд“. — Само че той наистина ли е неандерталец, или тук има някаква шашма?

— Уверявам ви — внезапно се обади гласът на Хоскинс някъде изотзад, — че няма никаква шашма. Детето е автентичен Homo neanderthalensis.

— Момче ли е или момиче?

— Момче — късо отвърна мис Фелоус.

— Момче маймуна — каза журналистът от „Нюз“. — Това си е. Момче маймуна. Как се държи то, сестра?

— Държи се, както се държи всяко момченце — отсече мис Фелоус, подтикната към отбрана, — и не е момче маймуна. Казва се… казва се Тимоти, Тими… и поведението му си е напълно нормално.

Името Тими бе избрала наслуки. Първото, което й хрумна.

— Тими, момчето маймуна — каза човекът от „Нюз“ и както се оказа впоследствие, „Тими, момчето маймуна“ бе името, под което детето стана известно на цял свят.

Журналистът от „Глоуб“ се обърна към Хоскинс и запита:

— Док, какво възнамерявате да правите с момчето маймуна?

Хоскинс сви рамене:

— Първоначалният ми план бе осъществен, когато доказах възможността да бъде доставено тук. Но антрополозите, предполагам, ще проявят голям интерес към него, както и физиолозите. Та нали разполагаме със същество, което тъкмо започва да се очовечава. Предполага се, че то ще ни даде възможност да научим много неща за себе си и за своите прадеди.

— Колко време ще го задържите?

— Докато дойде време, когато по-необходимо ще ни бъде заеманото от него пространство, отколкото самото то. Вероятно твърде продължителен период.

Човекът от „Нюз“ попита:

— Може ли да го изведете на открито, та да включим апаратура за работа на открито и да стане номерът по̀ така?

— Съжалявам, но детето не може да се изнася от „Стаза“.

— Какво представлява „Стаза“?

— Аах. — Хоскинс си позволи една от своите мимолетни усмивки. — Въпросът ви означава да се впусна в твърде дълги обяснения, господа. В „Стаза“ времето, такова, каквото го познаваме, не съществува. Тези помещения са разположени вътре в невидим мехур, който не е в точния смисъл на думата част от нашата Вселена. Тъкмо по тази причина стана възможно детето да бъде изтръгнато от времето такова, каквото си беше.

— Ама почакайте — прекъсна го недоволно човекът от „Нюз“, — какви ни ги разправяте? Сестрата нали влиза и излиза от стаята?

— Както може да стори това и всеки от вас — деловито отвърна Хоскинс. — В такъв случай вие бихте се движили успоредно на силовите линии на времето и това няма да доведе до голям приток или загуба на енергия. Детето обаче е взето от далечното минало. То се е придвижило напречно на линиите и е придобило висок временен потенциал. Да го пренесем в своята вселена и в своето собствено време е необходима толкова много енергия, че това значи да излязат от строя всичките ни електропроводи до един и по всяка вероятност град Вашингтон да остане без никакво електричество. Наложи се да приберем вътре в помещенията останките от обкръжението на детето, донесени заедно с него, и ще трябва да ги изнасяме малко по малко.

Журналистите старателно записваха думите на Хоскинс, докато им обясняваше. Не че ги разбираха, а бяха сигурни, че и читателите нищо няма да разберат, но нали звучаха наукообразно, а това бе най-важното.

Журналистът от „Таймс-Херълд“ попита:

— Ще можем ли да ви намерим за интервю по общонационалната телевизия довечера?

— Смятам, че да — незабавно отговори Хоскинс и всички си тръгнаха.

Мис Фелоус дълго гледа след тях. И тя бе разбрала обясненията за „Стаза“ и силовите линии на времето не повече от журналистите, но едно й стана ясно. Затворничеството на Тими (внезапно се оказа, че тя мислено нарича момченцето Тими) е истинско, а не наложено от своеволието на Хоскинс. Явно бе невъзможно да го пуснат да излезе от „Стаза“ изобщо, когато и да е.

Горкото дете. Горкото дете.

Внезапно осъзна, че то плаче, и се спусна да го утешава.



Мис Фелоус нямаше възможност да види предаването с Хоскинс по общонационалната телевизионна мрежа и макар интервюто с него да бе излъчено навред по Земята и дори в изследователското селище на Луната, то не стигна до апартамента, в който живееха мис Фелоус и грозното момченце.

Но той самият слезе при тях на другата сутрин, сияещ, радостен.

— Добре ли мина интервюто? — попита мис Фелоус.

— Изключително добре. А как е… Тими?

Мис Фелоус бе много доволна, че той го нарече така.

— Много е добре. Я ела тук, Тими, този чичко е добър, нищо няма да ти направи.

Но Тими си остана в другата стая и иззад скриващата го врата се подаваше само една къдрица от сплъстената му коса и от време на време крайчецът на някое око.

— Всъщност — каза мис Фелоус — той свиква удивително бързо. Доста интелигентен е.

— Учудва ли ви това?

Тя се поколеба за миг, после отвърна:

— Да, учудва ме. Сигурно съм смятала, че е момче маймуна.

— Е, момче маймуна или не, но той ни направи голямо добро. Накара света да заговори за „Стаза инкорпорейтид“. Замогваме се, мис Фелоус, замогваме се.

Изглежда, имаше нужда да даде израз на своето ликуваме пред някого, та макар и само пред мис Фелоус.

— Така ли?

Остави го да говори.

Той пъхна ръце в джобовете си и продължи:

— Вече десет години караме едва-едва, изцеждаме средства, откъдето завърнем — грош по грош. Трябваше фирмата да заложи на едно-единствено ефектно зрелище. Или всичко, или нищо. Казвам фирмата — и го казвам съвсем сериозно. Този наш опит да доставим неандерталец погълна всеки цент, който можахме да вземем назаем или да откраднем; защото част от парите наистина бяха крадени — от други проекти, прехвърлихме ги към това без разрешение. Ако експериментът не бе успял, с мене щеше да е свършено.

Мис Фелоус ненадейно попита:

— Затова ли няма тавани?

— А? — Хоскинс погледна нагоре.

— Нямахте ли пари за тавани?

— Аа. Ами това не бе единствената причина. Ние всъщност не знаехме предварително точно колко голям ще е неандерталецът. Ориентацията ни във времето е твърде приблизителна и той можеше да се окаже едър и свиреп. Можеше да се наложи да го усмиряваме от разстояние, като животно в клетка.

— Но тъй като не се оказа така, предполагам, че сега можете да поставите тавани.

— Сега — да. Сега разполагаме с много пари. Обещават ни средства откъде ли не. Това е просто чудесно, мис Фелоус.

Широкото му лице светна от усмивка, която се задържа на него, а когато си тръгна, като че ли и гърбът му се усмихваше. Мис Фелоус си помисли:

„Той е доста приятен човек, когато не е нащрек и когато забрави да изтъква, че е учен“.

За миг, без някаква определена причина, се запита дали е женен, после прогони тази мисъл, смутена сама от себе си.

— Тими — извика тя. — Ела тук, Тими.



През последвалите месеци мис Фелоус започна да се чувства неделима част от „Стаза инкорпорейтид“. Дадоха й отделен малък кабинет с табелка с името й на вратата, кабинет, съвсем близо до къщичката за кукли — както продължаваше да нарича стаза-мехура с Тими. Получи значително повишение на заплатата. Сложиха таван на къщичката за кукли; мебелировката бе допълнена и подобрена; направиха втора баня; въпреки всичко й дадоха отделен апартамент на територията на института и понякога не оставаше нощем при Тими. Къщичката за кукли и апартаментът имаха система за вътрешна връзка и Тими се научи да я използува.

Мис Фелоус свикна с Тими. Дори престана да забелязва грозотата му. Един ден се хвана, че заглежда едно обикновено момченце на улицата и че издутото му чело и изпъкналата му брадичка й се струват щръкнали и непривлекателни. Отърси се от това състояние с голямо усилие над себе си.

По-приятно й бе да свикне с посещенията на Хоскинс от време на време. Явно бе, че му е добре да се изтръгне от все по-големите изисквания на ролята си на ръководител на „Стаза инкорпорейтид“ и че проявява емоционална заинтересованост към детето, от което е започнало всичко, но на мис Фелоус й се струваше, че същевременно му доставя удоволствие да разговаря с нея.

(Беше научила и някои факти за Хоскинс. Разработил бе методиката за анализ на отразения проникващ в миналото мезонен лъч; разработил бе и методиката за създаване на стаза-пространството; студенината му не бе нищо друго освен стремеж да прикрие добротата си; и, а, да, беше женен.)

Онова, с което мис Фелоус не можеше да свикне, бе фактът, че участва в научен експеримент, колкото и да се сдържаше, чувстваше се лично засегната до такава степен, че често се караше с физиолозите.

Веднъж Хоскинс слезе долу и я завари обзета от горещото желание да убива. Те нямат право, нямат право… Даже и да е неандерталче, то не е животно.

Гледаше след тях в сляпа ярост, гледаше през отворената врата и слушаше хлипанията на Тими, когато забеляза, че пред нея се е изправил Хоскинс. Може да е стоял така няколко минути.

— Може ли да вляза? — попита той.

Тя кимна отсечено, после забърза към Тими, който се вкопчи в нея и обви тялото й с кривите си крачета — все така тънички, толкова тънички.

Хоскинс погледа малко, после каза мрачно:

— Изглежда ми доста нещастен.

— Че как няма да е — отвърна мис Фелоус. — Всеки ден го мъчат с кръвните си картини и сонди. Държат го на какви ли не диети, които и за прасе не стават.

— Тези неща не могат да се изпитват върху човек, нали знаете?

— И върху Тими не могат да се изпитват. Настоявам, доктор Хоскинс. Казахте, че идването на Тими е накарало света да заговори за „Стаза инкорпорейтид“. Ако изпитвате каквато и да е благодарност заради това, трябва да ги пропъдите от нещастното създание, поне докато порасне толкова, че да разбира малко повече. След всеки тежък сеанс при тях детето сънува кошмари и не може да спи. Сега ви предупреждавам — яростта й внезапно достигна връхната си точка, — няма да ги пускам повече тук.

Осъзна, че бе изкрещяла последните думи, но другояче не можеше.

Добави вече по-кротко:

— Знам, че е неандерталче, но има много неща, свързани с неандерталците, които ние недооценяваме. Прегледах литературата за тях. Имали са своя култура. Някои от най-големите човешки изобретения са възникнали по време на неандерталците. Например опитомяването на животните, колелото; различни начини да се шлифова камъкът. Имали са дори и духовен живот. Погребвали са умрелите и заедно с телата заравяли и принадлежностите им, което показва, че са вярвали в живот след смъртта. А това означава, че са имали религия. Нима тези неща не значат, че Тими има право на човешко отношение?

Тя леко потупа момченцето по задничето и го прати да си играе в детската стая. Като се отвори вратата, Хоскинс се позасмя на многобройните играчки, които се виждаха.

Мис Фелоус се заоправдава:

— Горкото дете заслужава играчки. Само тях си има и си ги е заслужило заради мъките, на които е подложено.

— Не, не. Аз не възразявам, уверявам ви. Само си помислих колко сте се променила в сравнение с първия ден, когато здравата ми се разсърдихте, че съм ви натрапил неандерталче.

— Сигурно не съм… — тихо заговори мис Фелоус и млъкна. Хоскинс смени темата:

— На колко години смятате, че е той, мис Фелоус?

— Не мога да ви кажа, понеже не знам как се развиват неандерталците — отвърна тя. — Ако се съди по ръста му, ще каже човек, че е само на три години, но неандерталците поначало са по-дребни, пък и при всичките тези опити, които вършат с него, той вероятно и не расте. Ако се съди по това, как учи английски обаче, бих казала, че отдавна е навършил четири години.

— Сериозно? Не помня в докладите ви да се споменава нещо относно овладяването на английски език.

— Не иска да говори с никой друг освен с мене. Поне засега. Ужасно се бои от другите и то не е за чудене. Но знае как да си поиска определена храна, всъщност знае как да си поиска каквото и да е; и разбира почти всичко, което казвам. Естествено — тя го погледна хитро, като се опитваше да прецени дали сега му е времето, — развитието му може и да не продължи.

— Защо не?

— Всяко дете има нужда от стимули, а това тук живее напълно изолирано от света. Правя каквото мога, а и онова, от което се нуждае детето, не се изчерпва с мене. Искам да кажа, доктор Хоскинс, че той има нужда от друго момченце, с което да си играе.

Хоскинс кимна бавно:

— За нещастие детето е единствено, нали така? Горкото.

Мис Фелоус веднага почувства топлина към него.

— Нали ви е симпатичен Тими, нали — попита тя.

Толкова бе хубаво, че и друг някой изпитва същото.

— О, да — отговори Хоскинс и както бе свалил защитната си броня, тя долови умората в очите му.

Мис Фелоус се отказа от плановете си незабавно да постигне целта си. И каза наистина загрижена:

— Изглеждате изморен, доктор Хоскинс.

— Така ли, мис Фелоус? В такъв случай ще трябва да се поупражнявам да изглеждам по-жизнерадостен.

— Предполагам, че „Стаза инкорпорейтид“ е отрупана с работа, а следователно и вие също.

Хоскинс сви рамене:

— Правилно предполагате. Еднакво внимание отделяме на животни, растения и минерали. Всъщност предполагам, че изобщо не сте видели нашите колекции.

— Наистина не съм. Но не защото не се интересувам от тях. А просто защото бях толкова заета.

— Е, в момента не сте чак толкова заета — каза той, поддал се на моментен импулс. — Ще се отбия да ви взема утре в единадесет и лично ще ви разведа. Какво ще кажете?

Тя се усмихна щастливо:

— С най-голямо удоволствие.

Той кимна, също се усмихна и си тръгна.

През останалата част от деня мис Фелоус от време на време си тананикаше. Всъщност… разбира се, нелепо бе да се мисли така… но всъщност това бе почти като… да са си определили среща.

На другия ден той дойде съвсем навреме, усмихнат и мил. Тя бе сменила сестринската си престилка с рокля. Рокля с много строга кройка, естествено, но толкова женствена не се бе чувствала от години.

Направи й сковано-официален комплимент за външността и тя го прие със също такава официална изисканост. Наистина чудесно начало, помисли си. После и хрумна още една мисъл — начало на какво?

Заглуши ги, като се разбърза да каже довиждане на Тими и да го увери, че ще се върне скоро. Провери дали той знае какво има за обяд и къде е обядът.

Хоскинс я заведе в новото крило, където никога досега не бе ходила. Още се чувстваше мирисът на ново и се раздаваха приглушени звуци от строителство, което недвусмислено показваше, че продължават да разширяват тази част на сградата.

— Животни, растения и минерали — каза Хоскинс, както и предишния ден. — Точно тук са животните, най-ефектните ни експонати.

Пространството бе разделено на многобройни стаички и всяка от тях представляваше отделно стаза-мехурче. Хоскинс я заведе пред наблюдателното прозорче в една от тях и тя надникна вътре. Онова, което видя, най-напред й заприлича на пиле, покрито с люспи и с опашка. То препускаше върху два тънки крака, тичаше от стена до стена, а неголямата му птича глава, върху която стърчеше костен ръб като гребена на петел, се озърташе насам-натам. Лапите на малките му предни крайници непрекъснато се свиваха и отпускаха.

— Това е нашият динозавър — поясни Хоскинс. — Имаме го вече месеци наред. Не знам кога ще можем да се откажем от него.

— Динозавър ли?

— Гигант ли очаквахте?

На бузите й се появиха трапчинки:

— Като повечето хора, предполагам. Знам, че някои са малки.

— Не сме искали по-голям от този, повярвайте ми. Обикновено го изследват, но сега, изглежда, е в почивка. Открихме някои интересни неща. Например не е изцяло студенокръвен. Притежава несъвършена способност да поддържа температурата си по-висока от тази на обкръжаващата го среда. За нещастие е мъжки. Още от момента, когато го доставихме, се стремим да фиксираме връзката върху друг, който да е женски, но засега не ни върви.

— Защо женски?

Той я погледна развеселен:

— За да имаме поне известен шанс да получим оплодени яйца и малки динозавърчета.

— Естествено.

Заведе я в раздела с трилобитите.

— Това е професор Дуейн от Вашингтонския университет — обясни той. — Специалист по радиохимия. Ако не греша, той определя съотношението на изотопите на кислорода във водата.

— Защо?

— Това е праисторическа вода, най-малко отпреди половин билион години. Съотношението на изотопите показва температурата на океана по онова време. Точно този професор не се интересува от трилобитите, но мнозина други се занимават предимно с дисекцията им. Те са щастливи, защото имат нужда единствено от скалпел и микроскоп. А Дуейн е принуден да ползува масспектроскоп винаги, когато провежда експеримент.

— Но защо? Не може ли…

— Не, не може. Не може да изнесе отвътре нищо, доколкото това зависи от нас.

Имаше представители на древния растителен свят. Тук бяха растителният и минералният отдел. И всеки експонат си имаше свой изследовател. Тук бе като музей, оживял музей, център, в който кипят научни изследвания.

— И вие носите отговорността за всичко това, доктор Хоскинс?

— Само непряко, мис Фелоус. Имам си подчинени, слава богу. Аз самият се интересувам изключително от теоретичните аспекти на проблема: естеството на времето, методите на мезонна интертемпорална ориентация и тъй нататък. Бих заменил всичко това срещу една методика за откриване на обекти, отдалечени във времето на не повече от десет хиляди години. Ако можем да се доберем до историческо време…

Прекъсна го някаква врява — край една от стаичките в другия край се извисяваше тънък свадлив глас. Хоскинс се намръщи, припряно измърмори „извинете ме“ и бързо се отдалечи.

Мис Фелоус го последва.

Един възрастен човек с рядка брадичка и зачервено лице говореше:

— Не съм приключил с много важни аспекти на изследването си. Не разбирате ли?

Един техник с престилка с втъкан монограм I, означаващ „Стаза инкорпорейтид“, се обади:

— Доктор Хоскинс, още отначало бе уговорено с професор Адемовски, че експонатът ще остане тук само две седмици.

— Тогава не знаех колко време ще ми отнемат изследванията. Не съм пророк — извика Адемовски разгорещен.

— Сам разбирате, професоре — отвърна доктор Хоскинс, — че разполагаме с ограничено пространство; налага се да сменяме експонатите. Това парче халкопирит трябва да бъде върнато обратно; други хора чакат следващия експеримент.

— Тогава защо да не си го взема? Нека го изнеса оттам.

— Знаете, че не можете да го вземете.

— Парче халкопирит, едно мизерно петкилограмово парче? Защо не?

— Не можем да си позволим разхода на енергия — рязко отговори Хоскинс. — Знаете го много добре.

Техникът го прекъсна:

— Работата е там, доктор Хоскинс, че той се опита да извади камъка в разрез с правилника и аз едва не пробих стаза-мехура, докато той бе вътре, без да зная, че е там.

Настъпи кратка тишина, после доктор Хоскинс налетя върху учения с някаква студена учтивост:

— Така ли е, професоре?

Професор Адемовски се позакашля:

— Не виждах нищо лошо…

Хоскинс посегна към някакъв шнур, който висеше на височина един човешки ръст вън от въпросното помещение с експоната. Дръпна го.

Мис Фелоус, която надничаше вътре и гледаше съвсем невзрачното парче камък, станало причина за разпрата, шумно си пое въздух, като видя как то престана да съществува. Помещението бе празно.

— Професоре, вашето разрешение да извършвате изследвания в „Стаза“ ще бъде анулирано завинаги. Съжалявам.

— Но почакайте…

— Съжалявам. Вие нарушихте една от най-строгите забрани.

— Ще се оплача пред Международната асоциация…

— Оплаквайте се. Ще се уверите, че в случай като този никой не може да ми повлияе.

Нарочно обърна гръб на професора, остави го да си протестира и попита мис Фелоус с лице, все още побеляло от гняв:

— Бихте ли обядвали с мен, мис Фелоус?



Заведе я в ресторанта, в малкото отделение, предназначено за администрацията. Поздрави останалите и запозна мис Фелоус съвсем непринудено, макар че тя самата страхотно се притесняваше.

„Какво ли си мислят?“ — питаше се тя и отчаяно се мъчеше да изглежда делова.

— Често ли имате подобни неприятности, доктор Хоскинс? — попита тя. — Имам предвид такива, като тази с професора преди малко?

Взе вилицата в ръка и започна да яде.

— Не — натъртено отговори Хоскинс. — За пръв път беше. Разбира се, често ми се налага да убеждавам някого да не изнася експонати, но това бе първият опит наистина да се предприеме такова нещо.

— Спомням си, веднъж говорехте за енергията, която ще бъде погълната в такива случаи.

— Точно така. Естествено, стараем се да компенсираме. Случват се и непредвидени неща и с тази цел разполагаме със специални енергийни източници, които да покрият разхода на енергия при случайно изнасяне на материя от стаза-мехурите, което обаче не значи, че сме съгласни за половин секунда да загубим целогодишен запас енергия или че можем да си го позволим, без плановете за бъдещото ни развитие да изостанат с години. Освен това, представете си, професорът е бил вътре, когато е трябвало стаза-мехурът да бъде пробит.

— Какво щеше да стане, ако той беше вътре?

— Ами правили сме експерименти с неодушевени предмети и мишки — изчезват. По всяка вероятност са били пренесени назад във времето, отнесени, така да се каже, от силата на привличане на обекта, който в дадения момент се устремява отново към своето време. Поради тази причина се налага отвътре в стаза-мехура да се закрепват предметите, които не искаме да бъдат отнесени, а тази процедура е сложна. Професорът нямаше да е закрепен и щеше да се намери в плиоцена в момента, когато освободихме камъка — като се прибавят, естествено, двете седмици, през които е бил тук, в настоящето.

— Щеше да бъде ужасно.

— Не заради професора, уверявам ви, щом е бил дотолкова глупав да извърши онова, което е извършил, така му се пада. Но представете си въздействието върху обществеността, ако този факт станеше известен. Стига само хората да разберат какви опасности крие дейността ни, и всички средства ще секнат ей така. — Той щракна с пръсти и намусено започна да побутва храната.

— Не бихте ли могли да го върнете? Така, както най-напред сте доставили камъка? — попита мис Фелоус.

— Не, защото след като предметът веднъж е върнат, първоначалната връзка се прекъсва, освен ако съзнателно целим да я закрепим, а в случая нямахме причина за това. И поначало нямаме. Да намерим професора отново, би означавало повторно да нагласим строго определената връзка, а то е все едно да хвърлим въдица в океанската бездна с цел да измъкнем даден екземпляр. Боже мой, като си помисля само какви предпазни мерки вземаме да предотвратим нежелателни случаи, полудявам. Всеки отделен стаза-възел е снабден със собствено пробивно устройство. Понеже всеки от възлите притежава своя отделна фиксационна връзка, трябва да може и да се ликвидира поотделно. Конструкцията на пробивните устройства обаче е такава, че всяко от тях винаги се задейства едва в последния момент. При това погрижили сме се устройството да не може да се задейства, освен като се дръпне шнур, нарочно изведен вън от стаза-мехура. Издърпва се посредством механично въздействие, което изисква голямо усилие и не е възможно да се предизвика случайно.

— Но не се ли… не се ли променя историята, като се изземат и връщат обекти във времето? — попита мис Фелоус.

Хоскинс сви рамене.

— На теория — да, а всъщност, освен в изключителни случаи — не. Ние непрекъснато освобождаваме обекти от стаза-възлите. Молекули въздух. Бактерии. Прах. Около десет процента от изразходваната от нас енергия отива за покриване на незначителни загуби от този род. Но дори и придвижването на големи предмети във времето предизвиква промени, които заглъхват. Да речем, парчето халкопирит от плиоцена. Поради двуседмичното му отсъствие някое насекомо не е намерило подслона, който иначе щеше да намери, и е било убито. Това би могло да стане причина за цяла поредица промени, но математическите проучвания на „Стаза“ показват, че те образуват низходяща редица. С течение на времето количеството на промените намалява и постепенно нещата придобиват пак предишния си вид.

— Искате да кажете, че действителността се лекува сама?

— Да, може да се каже така. Извлечем ли от времето човек, или пък го отпратим обратно — раната става по-голяма. Ако се отнася за обикновен индивид, такава рана зараства сама. Разбира се, не са един и двама онези, които непрекъснато ни пишат и искат да доставим в настоящето ту Ейбрахам Линкълн, ту Мохамед, ту Ленин. Такова нещо, разбира се, не бива да се прави. Дори и да можехме да ги открием, промените в действителността, предизвикани от това, че ще отнемем един от създателите на човешката история, ще бъдат твърде големи, за да се заличат. Съществуват възможности да се изчисли кога има вероятност дадена промяна да е прекалено голяма и тогава дори и не се доближаваме до подобна граница.

— В такъв случай Тими… — започна мис Фелоус.

— Не, той изобщо не представлява проблем в това отношение. Няма опасност за действителността. Но… — Той й хвърли бърз остър поглед, после продължи: — Няма значение. Вчера казахте, че Тими има нужда от компания.

— Да — усмихна се мис Фелоус възрадвана. — Мислех, че не сте обърнали внимание.

— Разбира се, че обърнах. Привързан съм към това дете. Ценя чувствата ви към него и се почувствах задължен да ви обясня нещата. Сега вече ви обясних, разбрахте с какво се занимаваме, станаха ви донякъде ясни трудностите, свързани с това, така че разбирате защо и при най-добро желание не можем да предоставим на Тими компания.

— Не можете? — попита мис Фелоус внезапно уплашена.

— Но нали току-що ви обясних. Изобщо не бихме могли да се надяваме да попаднем на друго неандерталче на неговата възраст, освен ако имаме невероятен късмет; пък и да можехме, нямаше да е редно да увеличаваме риска, като доставим в „Стаза“ още едно човешко същество.

Мис Фелоус остави лъжицата и енергично го прекъсна:

— Но, доктор Хоскинс, аз съвсем нямах предвид това. Не съм ви искала да доставите в настоящето друго неандерталче. Зная, че е невъзможно. Но не е невъзможно да доведете друго дете да си играят с Тими.

Хоскинс я загледа загрижено:

— Човешко дете?

— Друго дете — натърти мис Фелоус вече съвсем враждебно. — Тими си е човек.

— И през ум не ми минава такова нещо.

— Защо не? Защо да не можете? Какво лошо има в това хрумване? Изтръгнахте детето от времето и го направихте затворник завинаги. Нима не му дължите нещичко? Доктор Хоскинс, ако на този свят има човек, който да е баща на това дете във всякакъв друг смисъл освен в биологичния, това сте вие. Защо да не можете да сторите за него нещо толкова дребно?

— Негов баща? — рече Хоскинс. Той се изправи малко неуверено на крака. — Мис Фелоус, трябва вече да тръгваме, ако не възразявате.

Върнаха се в къщичката за кукли в пълно мълчание, което никой от тях не наруши.

Мина доста време, преди тя да види Хоскинс отново, като се изключи фактът, че от време на време се разминаваха из института. Понякога тя съжаляваше за това, друг път, когато Тими бе по-оклюмал от обикновено или когато с часове стоеше безмълвен до прозореца, от който не се виждаше почти нищо, тя си мислеше свирепо: „Глупав човек!“

С всеки изминал ден говорът на Тими ставаше все по-хубав и ясен. Но и докрая в него се долавяше известна мекота и непрецизност, които мис Фелоус намираше много мили. Когато бе възбуден, той пак започваше да цъка с език, но това се случваше все по-рядко. Вероятно вече започваше да забравя времето, преди да попадне тук, освен в сънищата си.

Колкото повече растеше детето, интересът на физиолозите към него намаляваше, но нарастваше този на психолозите. Мис Фелоус се питаше дали новата група учени не й е още по-несимпатична от предишната. Свърши се с иглите, с инжекциите, с изследването на всевъзможни секрети, със специалните диети. Но сега караха Тими да преодолява препятствия, за да се добере до храна и вода. Трябваше да повдига дъски, да мести пръчки, да дърпа въженца. А слабите удари с електрически ток го разплакваха и подлудяваха мис Фелоус.

Не искаше да се обръща към Хоскинс, не искаше да става нужда да ходи при него, защото всеки път, когато се сетеше за него, представяше си лицето му от последния път по време на обеда и си казваше: „Глупав, глупав човек“.

После един ден гласът на Хоскинс се чу неочаквано пред вратата на къщичката за кукли:

— Мис Фелоус?

Тя излезе, излъчвайки студенина, приглади сестринската си престилка, после се спря смутена, намерила се в присъствието на една бледа, стройна жена, средна на ръст. Светлата й коса и кожа създаваха впечатление за крехкост. Зад нея, вкопчило се в полата й, стоеше четиригодишно кръглолико дете с големи очи.

— Мила, това е мис Фелоус, сестрата, която се грижи за момчето. Мис Фелоус, това е жена ми — каза той.

Такава ли била жена му? Не беше каквато си я бе представяла мис Фелоус. Но защо пък не? Хора като Хоскинс избират такива хилави същества, за да изпъкнат самите те. Е, щом така предпочита…

Тя направи усилие над себе си и поздрави деловито:

— Добър ден, мисис Хоскинс. Това ваше… ваше момченце ли е?

Гледай ти изненада. Беше си представяла Хоскинс като съпруг, но не и като баща, освен, разбира се… Внезапно срещна строгия поглед на Хоскинс и се изчерви.

— Да, това е моето момченце Джери — отвърна той. — Кажи добър ден на мис Фелоус, Джери.

Дали беше наблегнал на думата „това“ съвсем леко? Дали иска да й каже, че това е неговият син, а не…

Джери се дръпна малко по към гънките на полата на майка си и измънка „добър ден“. Очите на мисис Хоскинс надничаха в стаята през раменете на мис Фелоус, търсеха нещо.

— Е, хайде да влизаме — каза Хоскинс. — Ела, мила. На прага се чувства леко неразположение, но после минава.

— И Джери ли искате да влезе? — попита мис Фелоус.

— Разбира се. Той ще бъде другарче на Тими. Нали казахте, че Тими има нужда от другарче. Или сте забравили?

— Но… — Тя го погледна учудено, смаяна до крайност. — Вашето момченце?

— Че кое друго иначе? — отвърна той свадливо. — Нали тъкмо това искате. Хайде, влизай, мила. Хайде, влизай.

Мисис Хоскинс с явно усилие взе Джери на ръце и колебливо пристъпи прага. В същия миг Джери се сви, усещането му бе неприятно.

Мисис Хоскинс попита с тънък глас:

— Тук ли е онова същество? Не го виждам.

Мис Фелоус извика:

— Тими. Излез.

Тими надникна иззад крайчеца на вратата, зяпнал момченцето, което му бе дошло на гости. Мускулите по ръцете на мисис Хоскинс видимо се издуха.

— Джералд, сигурен ли си, че е безопасно? — попита тя мъжа си.

Мис Фелоус отговори веднага:

— Ако имате предвид дали Тими е безопасен, ама, разбира се. Той е кротко дете.

— Но той е ди… дивак.

Приказките за момчето маймуна от вестниците.

Мис Фелоус отговори натъртено:

— Той не е дивак. Той е точно толкова мирен и разумен, колкото може да се очаква от едно дете на пет години и половина. Много великодушно от ваша страна, мисис Хоскинс, да се съгласите да пуснете момченцето си да си играят с Тими, но моля ви, недейте да се страхувате.

— Не съм чак толкова сигурна, че съм съгласна — отвърна мисис Хоскинс поразгорещена.

— Нали се разбрахме, мила — каза Хоскинс. — Хайде да не почваме пак да спорим. Пусни Джери.

Мисис Хоскинс се подчини и момченцето се сгуши в нея, вторачило се в двете очи, които на свой ред го бяха зяпнали от съседната стая.

— Ела тук, Тими — повика го мис Фелоус. — Не се бой.

Тими полекичка пристъпи в стаята. Хоскинс се наведе и разтвори пръстчетата на Джери да пуснат полата на майка му:

— Дръпни се, мила. Остави децата.

Малчуганите стояха един срещу друг. Макар и по-малък, Джери все пак бе с два сантиметра по-висок и редом с неговата изправена стойка и високо вдигната глава с правилни пропорции уродливостта на Тими внезапно изпъкна, както през първите дни.

Устните на мис Фелоус затрепериха.

Неандерталчето заговори първо с детски сопран:

— Как се казваш?

И Тими неочаквано издаде лицето си напред, сякаш за да разгледа по-отблизо чертите на другото дете.

Стреснат, Джери го блъсна силно и Тими се търкулна. И двамата заплакаха високо и мисис Хоскинс грабна детето си, а мис Фелоус, пламнала от сподавен гняв, взе Тими на ръце и го зауспокоява.

— Те просто инстинктивно не си допадат — каза мисис Хоскинс.

— Не по-инстинктивно — уморено отвърна мъжът й — от които и да е две деца. А сега пусни Джери и го остави да свикне с обстановката. Всъщност по-добре е ние да излезем. Мис Фелоус след малко ще дойде с Джери в кабинета ми и аз ще пратя някой да го доведе вкъщи.



Следващия час двете деца прекараха много притеснени едно от друго. Джери плачеше за майка си, удряше мис Фелоус и най-сетне се залъга с една захарна пръчка. Тими заблиза друга и когато изтече един час, мис Фелоус успя да ги придума да играят с едни и същи кубчета, макар и в противоположните краища на стаята.

Тя бе благодарна на Хоскинс едва ли не до сълзи, когато му доведе Джери.

Чудеше се как да му благодари, но се почувства скована от официалността му. Навярно не можеше да й прости, че го бе накарала да се чувства жесток баща. Навярно фактът, че доведе детето си, в крайна сметка бе опит да докаже както че е грижовен баща на Тими, така и че изобщо не му е баща. И двете едновременно!

Тъй че тя можа да каже само:

— Благодаря ви, благодаря ви много.

А той можа да каже само:

— Моля. Няма защо.

Това стана нещо обичайно. Два пъти седмично довеждаха Джери да играят по един, а по-късно и по два часа. Двете деца научиха имената и привичките си и си играеха заедно.

И все пак след първия прилив на благодарност мис Фелоус усети, че Джери не й е симпатичен. Бе по-едър и по-тежък, водеше във всичко и неизменно отреждаше на Тими второстепенна роля. Помагаше й да се примирява със ситуацията единствено фактът, че въпреки затрудненията Тими с все по-голяма радост очакваше периодичната поява на своето другарче.

„Нали си няма нищо друго“ — жалеше го тя мълком.

А веднъж, като ги гледаше, си помисли:

„Двете деца на Хоскинс — едното от жена му, а другото от «Стаза»“.

А пък тя самата…

„Боже мой — мислеше си тя, притиснала слепоочията си с юмруци, засрамена, — та аз ревнувам!“

— Мис Фелоус — попита Тими (предпазливо тя не му разрешаваше да я нарича другояче), — кога ще тръгна на училище?

Тя сведе поглед към тези жадни кафяви очи, вдигнати към нейните, и ласкаво прекара ръка през гъстата му къдрава коса. Това бе най-раздърпаната част от външността му, защото го бе подстригвала сама, докато той се въртеше под ножиците.

Не се бе обърнала за помощ към професионалист, понеже самото неумело подстригване прикриваше полегатата предна част на черепа и издадената му задна част.

— Откъде знаеш за училището? — попита го тя.

— Джери ходи на училище. Дет-ска гра-ди-на — старателно произнесе той. — Той ходи на много места. Навън. Кога ще мога да излизам навън, мис Фелоус?

Лека болка зачегърта сърцето на мис Фелоус. Ясно й бе, разбира се, че няма как да избегне Тими да научава все повече и повече за външния свят, в който той никога няма да бъде допуснат.

Тя попита, като се мъчеше да изглежда весела:

— Ама какво ще правиш в детската градина, Тими?

— Джери казва, че играят на разни игри и че имат ленти с картинки. Казва, че има много деца. Той казва… казва… — Замисли се, после тържествено вдигна двете си ръчички с разперени пръстчета. — Казва, че ей толкова много.

Мис Фелоус отвърна:

— Ти искаш ли ленти с картинки? Аз ще ти донеса ленти с картинки. Много хубави. И ленти с песнички.

И Тими временно се успокои.



Той разглеждаше филмчетата, когато Джери го нямаше, а мис Фелоус с часове му четеше от обикновени книжки.

Дори и в най-простичкия разказ имаше толкова много неща за обясняване, толкова много неща, които се намираха извън границите на трите стаи. Сега, когато го запознаваха с външния свят, Тими започна да сънува по-често.

Сънищата му бяха все едни и същи, все за „навън“. Запъвайки се, той се опитваше да ги опише на мис Фелоус. В сънищата си той се оказваше навън — празно „навън“, но много обширно, с деца и чудати неописуеми предмети, полуусвоени от мисълта му, дошли от полуразбрани книжни описания или от далечни полузабравени неандерталски спомени.

Но децата и предметите не му обръщаха внимание и макар че бе насред света, той не бе част от него, а бе все така сам, сякаш пак си бе в стаята — и се събуждаше с плач.

Мис Фелоус се стараеше да приеме сънищата му на шега, но през някои нощи, прекарани в нейния апартамент, и тя плачеше.



Един ден, като му четеше, Тими пъхна ръка под брадичката й и леко я повдигна, така че очите й престанаха да виждат книгата и срещнаха неговите.

— Откъде знаете какво да казвате, мис Фелоус?

— Виждаш ли тези знаци? Те ми показват какво да казвам. Тези знаци образуват думите — отвърна тя.

Той ги заразглежда дълго и любопитно, като взе книгата от ръцете й.

— Някои от тези знаци са еднакви.

Тя се засмя от радост при тази проява на проницателност и отговори:

— Да, еднакви са. Искаш ли да ти покажа как се правят тези знаци?

— Добре. Хубава игра ще бъде.

Не се сети, че той може да се научи да чете. Чак до момента, когато започна да й чете от една книжка, не се бе досетила, че той може да се научи да чете.

После, седмици по-късно, непостижимостта на случилото се я порази. Тими седеше в скута й и четеше напечатаното в една книжка дума по дума, четеше й. Той й четеше!

Тя се изправи на крака поразена и каза:

— Знаеш ли какво, Тими, ще се върна след малко. Трябва да ида при доктор Хоскинс.

Изпаднала бе едва ли не в безумие, струваше й се, че може да се противодейства на нещастието на Тими. Щом Тими не може да излезе и да отиде при света, тогава нека светът бъде донесен в тези стаи при Тими — целият свят в книги, филми и звуци. Той трябва да получи образование, както заслужават способностите му. Светът му дължи поне толкова.

Завари Хоскинс в настроение, страшно съответстващо на нейното собствено — някакво ликуване и екстаз. В кабинета му бе необикновено оживено и тя отначало реши, че няма да може да говори с него, докато стоеше смутена в преддверието.

Но той я видя и по широкото му лице се разля усмивка:

— Мис Фелоус, заповядайте.

Той бързо заговори в микрофона на системата за вътрешна връзка, после я изключи.

— Чухте ли вече? Не, разбира се, не сте. Успяхме. Наистина успяхме. Постигнахме интертемпорална ориентация на близко разстояние.

— Искате да кажете — тя се помъчи за момент да откъсне мислите си от своята собствена хубава новина, — че можете да доставите в настоящето човек от историческо време?

— Точно това искам да кажа. Сега в момента имаме връзка, закрепена към индивид от четиринадесети век. Представете си! Представете си! Ако знаехте само с каква радост ще се откажа от безкрайното съсредоточаване върху мезозоя и ще заменя палеонтолозите с историци… Но очевидно има нещо, което вие желаете да ми кажете, а? Ами хайде де, хайде. Намирате ме в добро настроение. Ще получите всичко, което искате.

Мис Фелоус се усмихна:

— Радвам се. Защото се питам дали не можем да, организираме някаква система за обучение на Тими.

— Обучение? По какво?

— Ами по всичко. Училище. Така че да има възможност да учи.

— Но в състояние ли е той да учи?

— Разбира се, той вече учи. Може да чете. Толкова успях да го науча и сама.

Хоскинс седеше насреща й сякаш изведнъж посърнал.

— Не зная, мис Фелоус.

— Но вие току-що казахте, че всичко, което поискам… — започна тя.

— Зная, а не биваше. Нали разбирате, мис Фелоус, убеден, съм, давате си сметка, че не можем до безкрай да продължаваме експеримента Тими.

Тя се вторачи в него, обхваната от внезапен ужас, без наистина да осъзнава какво й бе казал. Как да се разбира „не можем да продължаваме“? Ненадеен мъчителен проблясък на паметта й припомни професор Адемовски и неговия минерал, който му бе отнет след двуседмичен престой.

— Но вие говорите за дете. Не за някакъв камък…

Доктор Хоскинс отвърна гузно:

— Дори и на едно дете не бива да се придава прекомерно значение, мис Фелоус. Сега, когато очакваме индивиди от историческо време, ще имаме нужда от стаза-пространство, цялото, с което разполагаме.

Тя не можа да схване.

— Но вие не можете… Тими… Тими…

— Вижте, мис Фелоус, моля ви, не се вълнувайте. Тими няма да изчезне веднага, може би още месеци наред. А междувременно ще направим каквото можем.

Тя продължаваше да се взира в него.

— Какво ще пиете, мис Фелоус?

— Не — прошепна тя. — Нищо не искам.

Като в някакъв кошмар стана и си тръгна.

„Тими — помисли тя, — ти няма да умреш. Няма да умреш.“

Лесно бе да се уловиш в мисълта, че Тими не бива да умира, но как да стане това. През първите седмици мис Фелоус се бе вкопчила единствено в надеждата, че опитът да се достави човек от четиринадесети век ще се провали, напълно. Може теорията на Хоскинс да е погрешна или нещо да не достига за практическото изпълнение. И тогава нещата ще си останат както преди.

Естествено, останалият свят не споделяше тази надежда и напук на всякаква логика мис Фелоус мразеше света заради това. Проектът „Средновековие“ достигна връхната точка на своята нажежена до бяло реклама. Пресата и обществеността бяха зажаднели за такова нещо. Някой камък или древна риба в повече никак не ги вълнуваха. Ала това бе съвсем друга работа.

Исторически човек, възрастен човек, който говори познат език, човек, който може да разтвори пред учените нова страница в историята.

Решителният миг наближаваше и този път и дума не можеше да става за трима зрители на балкон. Този път щеше да гледа целият свят. Този път техниците от „Стаза инкорпорейтид“ щяха да се представят, кажи-речи, пред цялото човечество.

Самата мис Фелоус просто бе подивяла от напрежение. Когато малкият Джери Хоскинс се яви да си играят с Тими според уговорката, тя едва го позна. Не чакаше него.

Секретарката, която го доведе, побърза да си тръгне, като едва-едва кимна на мис Фелоус. Хукна да си осигурява хубаво място, от което да гледа кулминацията на проекта „Средновековие“. Пък и самата тя би трябвало да го стори и има много по-голямо основание, каза си горчиво мис Фелоус, стига само това глупаво момиче да дойде.

Джери Хоскинс се примъкна притеснен до нея:

— Мис Фелоус?

Извади от джоба си ксерокопие на страница от вестник.

— Да? Какво има, Джери?

— Тази снимка тук на Тими ли е?

Мис Фелоус се взря в него, после грабна парчето хартии от ръката му. Шумът около проекта „Средновековие“ стана причина за известно възраждане на интереса към Тими от страна на пресата.

Джери я погледна изпитателно, после каза:

— Тук пише, че Тими е момче маймуна. Какво значи това?

Мис Фелоус хвана хлапето за китката и едва се сдържа да не го разтърси.

— Никога не казвай това, Джери. Никога, чуваш ли? Това е лоша дума и ти не бива да я употребяваш.

Джери се измъкна от ръцете й уплашен.

Мис Фелоус накъса парчето хартия със злостно завъртване на китката.

— Сега върви да си играете с Тими. Той има нова книжка, ще ти я покаже.

След това — най-сетне — дойде момичето. Мис Фелоус не го познаваше. Ни една от обичайните заместнички, до чиито услуги бе прибягвала преди, когато бе заета някъде на друго място, не бе свободна сега, в най-върховния момент на проекта „Средновековие“, но секретарката на Хоскинс бе обещала да намери все някого и това трябва да е момичето.

Мис Фелоус се стараеше гласът й да не звучи свадливо.

— Вие ли сте момичето, което пращат в Първи отдел на „Стаза“?

— Да, аз съм Манди Терис. А вие сте мис Фелоус, нали?

— Точно така.

— Съжалявам, че закъснях. Просто такава врява се вдига…

— Зная. Вижте сега, искам да…

— Вие, предполагам, ще гледате? — попита Манди.

По слабото й хубавко и възтъпо лице се изписа завист.

— За това няма да говорим. Вижте сега, искам да влезете вътре и да се запознаете с Тими и Джери. През следващите два часа те ще си играят, така че няма да ви създават никакви неприятности. Имат си мляко и много играчки. Всъщност най-добре е да им се месите колкото може по-малко. Сега ще ви покажа кое къде е и…

— Тими ли е момчето май…

— Тими е лицето, подопечно на „Стаза“ — твърдо отвърна мис Фелоус.

— Исках да кажа, Тими не бива да излиза, така ли?

— И хайде влизайте. Нямате много време.

И когато тя най-сетне тръгна, Манди подвикна след нея пискливо:

— Дано си намерите хубаво място и божичко, как се надявам всичко да мине както трябва.

Мис Фелоус не посмя да й отвърне нищо смислено. Забърза, без да се обръща назад.

Но закъснението на момичето означаваше, че тя не може да си намери хубаво място. Добра се едва до стенния екран в залата за събрания. За което горчиво съжаляваше. Да можеше да се озове на самото място, да можеше някак си да досегне някоя чувствителна точка на оборудването, да можеше по някакъв начин да провали експеримента.

Намери сили да сподави безумието си. Обикновеното разрушение няма да й донесе никаква полза. Пак ще поправят и ще сглобят всичко, и ще проведат експеримента отново. А нея вече няма да я пуснат при Тими.

Няма спасение. Отникъде, освен ако самият експеримент пропадне, освен ако се провали безвъзвратно.

И тя изчака броенето, дебнеше всяко движение върху огромния екран, взираше се в лицата на техниците, когато камерата улавяше ту един, ту друг от тях, дебнеше за тревожно и неуверено изражение, което да подсказва, че нещо неочаквано се е повредило, дебнеше, дебнеше…

Не се появи такова изражение. Броенето стигна до нулата и без всякакъв шум, съвсем скромно експериментът успя!

В новообразувания стаза-възел се бе изправил брадат прегърбен селянин на неопределена възраст в окъсани мръсни дрехи и дървени обувки, зяпнал в тъп ужас пред немислимата промяна, стоварила се върху него.

И докато светът неудържимо ликуваше, мис Фелоус стоеше вцепенена от мъка, блъскана, люшкана, едва ли не смачкана, премазана от своето собствено поражение сред всеобщото тържествуване.

И когато рязко и високо я извикаха по високоговорителя, името й прозвуча три пъти, преди тя да реагира.

— Мис Фелоус. Мис Фелоус. Явете се незабавно в Първи отдел на „Стаза“. Мис Фелоус. Мис Фел…

— Пуснете ме да мина! — викна тя, останала без дъх, докато високоговорителят повтаряше, без да млъква.

Проправяше си път през тълпите с неистова енергия, удряше, размахваше стиснати юмруци, блъскаше, приближаваше се към вратата бавно като в кошмарен сън.

Манди Терис ревеше.

— Не знам как стана. Отидох само до дъното на коридора да погледам от един портативен екран, който бяха сложили. Само за минутка. И тогава, преди да успея да мръдна и да направя каквото и да е… — Внезапно се посипаха кресливи обвинения. — Нали казахте, че няма да ми създават неприятности. Казахте да не им се меся…

Мис Фелоус, разчорлена, обхваната от неудържима треска, й хвърли свиреп поглед:

— Къде е Тими?

Една сестра мажеше ръката на хленчещия Джери, друга приготвяше инжекция против тетанус. По дрехите на Джери имаше кръв.

— Той ме ухапа, мис Фелоус — извика Джери разярен. — Ухапа ме.

— Какво сте направили с Тими? — кресна тя.

— Заключих го в банята — отговори Манди. — Просто натиках вътре това малко чудовище и го заключех.

Мис Фелоус се втурна към къщичката за кукли. Не можеше да се справи с вратата на банята. Отне й цяла вечност, докато отвори и намери грозното момченце, свито в ъгъла.

— Не ме шибайте с камшик, мис Фелоус — прошепна то. Очите му бяха зачервени. Устните му трепереха. — Аз без да искам.

— Ох, Тими, кой ти е разправял за камшици? — Тя го сграбчи и лудо го притисна.

— Тя каза: с едно дълго въже — отговори детето с разтреперано гласче. — Каза: ще ме шибате, шибате…

— Няма. Тя е лоша, щом приказва така. Но какво стана? Какво стана?

— Той ми каза момче маймуна. Каза ми, че не съм бил истинско момче. Каза, че съм бил животно. — Тими се заля в сълзи. — Каза, че вече нямало да си играе с маймуна. Аз му казах, че не съм маймуна, че не съм маймуна. Той ми каза, че целият съм бил един такъв особен. Каза, че съм бил ужасно грозен. И го повтаряше, повтаряше, и аз го ухапах.

Сега вече плачеха и двамата. Мис Фелоус хлипаше:

— Но това не е вярно. Нали знаеш, Тими. Ти си истинско момче. Ти си мило истинско момченце, най-доброто момченце на света. И никой, никой никога няма да те отнеме от мен.



Вече бе лесно да се реши, лесно бе да се сети какво да прави. Само че трябва да се направи бързо? Хоскинс няма да чака дълго, щом собственият му син е пострадал…

Не, това трябва да се свърши още тази нощ, тази нощ, когато четири пети от института са изпозаспали, а останалата пета тъне в интелектуално опиянение по повод на проекта „Средновековие“.

Тя рядко се връща по това време, но пък не е и нещо нечувано. Пазачът я познава добре и през ум няма да му мине да я разпитва. Няма Да му направи впечатление, че носи куфар. Тя изрепетира безразлично изречената фраза „игри за момченцето“ и спокойната усмивка.

Защо да не й повярва?

Повярва й. Когато влезе отново в къщичката за кукли, Тими не бе заспал още и тя отчаяно се стараеше да се държи както обикновено, за да не го изплаши. Разговаряше с него за сънищата му и слушаше как натъжен пита за Джери.

Малцина ще я видят после и никой няма да пита за вързопа, който носи. Тими ще стои съвсем тихичко, а след това всичко ще е вече свършен факт. Ще бъде извършено и няма да има смисъл да се опитват да поправят каквото и да е. Ще я оставят на мира. Ще ги оставят на мира и двамата.

Тя отвори куфара, извади палтенцето, вълнената шапка ушанка и всичко останало.

Тими попита поразтревожен:

— Защо ми обличате всичките тези дрехи, мис Фелоус?

— Ще те изведа навън, Тими — отвърна тя. — Там, където са сънищата ти.

— Сънищата ли?

Лицето му се изкриви от внезапен копнеж, но в него имаше и страх.

— Не бива да се страхуваш. Ти ще си с мене. Няма да се страхуваш, щом си с мене, нали, Тими?

— Не, мис Фелоус.

Той скри уродливата си главица в тялото, й и с ръката, с която го бе прегърнала, тя усещаше как блъска сърчицето му.

Бе полунощ и тя го взе на ръце. Изключи сигнализацията и тихичко отвори вратата.

И изпищя, защото срещу нея отвъд отворената врата стоеше Хоскинс!



С него имаше още двама души и той се бе вторачил не по-малко учуден от самата нея.

Мис Фелоус се опомни първа, с една секунда по-рано, и се опита да се промуши чевръсто покрай него, но дори и забавянето от една секунда му бе достатъчно. Хвана я грубо и я блъсна навътре върху един скрин. Направи на двамата знак да влязат и застана пред нея, препречил вратата.

— Не очаквах това. Съвсем ли сте си изгубили ума?

Успяла бе да подложи рамото си, така че то, а не Тими да се удари в скрина.

— Какво лошо има в това, да си го взема, доктор Хоскинс? — умолително каза тя. — Нима поставяте загубата на енергия над човешкия живот?

С твърда ръка доктор Хоскинс взе Тими от нея.

— Такава огромна загуба на енергия означава милиони долари загуба за вложителите. Това означава страхотни затруднения за „Стаза инкорпорейтид“. Означава и евентуална известност за една медицинска сестра, пратила всичко, по дяволите заради едно момче маймуна.

— Момче маймуна! — извика мис Фелоус в безсилна ярост.

— Така го наричат журналистите — отвърна Хоскинс.

Появи се единият от мъжете и прокара найлоново въже през няколко дупки в горната част на стената.

Мис Фелоус си спомни въжето, което преди много време Хоскинс бе дръпнал пред входа на помещението с камъка експонат на Адемовски.

— Не! — изкрещя тя.

Но Хоскинс остави Тими на пода и внимателно му свали палтенцето, с което бе облечен.

— Стой тук, Тими. Нищо няма да ти се случи. Ние само ще излезем за малко. Нали разбра?

Тими, пребледнял и безмълвен, едва можа да кимне.

Хоскинс побутна мис Фелоус пред себе си, навън от къщичката за кукли. Тя временно бе изгубила всякаква способност за съпротива. Безучастно забеляза как нагласяват ръкохватката отвън пред къщичката.

— Съжалявам, мис Фелоус — каза Хоскинс. — Исках да ви спестя това. Намислил бях да стане през нощта, та да разберете едва когато всичко е вече свършено.

Тя прошепна без сили:

— Защото вашият син пострада. Защото той изтормози това дете и то му отвърна.

— Не. Повярвайте ми. Наясно съм относно днешния инцидент и зная, че Джери е виновен. Но тази история се е разчула. Неизбежно бе при толкова много представители на пресата наоколо тъкмо в ден като днешния. Не мога да поема риска една преувеличена история за небрежност и тъй наречени диваци неандерталци да накърни успеха на проекта „Средновековие“. С Тими и бездруго трябваше да се разделим и най-добре сега, така че любителите на сензации да нямат към какво да прикачват своите врели-некипели.

— Но това не е като да върнеш обратно камък. Ще убиете човешко същество.

— Няма да го убия. Той нищо няма да усети. Просто ще си бъде неандерталче в неандерталски свят. Вече няма да бъде затворник и чужд сред нас. Ще получи възможност за свободен живот.

— Каква възможност? Та той е само на седем години, свикнал е да се грижат за него, да го хранят, обличат, да му осигуряват подслон. Ще бъде самичък. Сега, след като са минали четири години, неговото племе вероятно няма да е на същото място, където ги е оставил. Ще бъде принуден сам да се грижи за себе си.

Хоскинс поклати глава в безвъзвратен отказ:

— Боже мой, мис Фелоус, нима смятате, че не сме мислили за това? Смятате ли, че щяхме да доставим дете, ако не беше обстоятелството, че за пръв път при него осъществихме успешна връзка с човек или почти човек, както и фактът, че не смеехме да поемем риска да прекъснем тази връзка и да търсим друга със същото качество? Защо смятате, че държахме Тими досега, освен от нежелание да го отпратим отново в миналото? Но просто — гласът му придоби отчаяна настойчивост — не можем да чакаме повече. Тими представлява заплаха за нашата репутация, ние сме пред прага на велики неща и съжалявам, мис Фелоус, но не можем да позволим Тими да ни спъва. Не можем. Не можем. Съжалявам, мис Фелоус.

— Добре тогава — тъжно каза мис Фелоус. — Оставете ме да се сбогувам. Дайте ми пет минути да се сбогувам. Оставете ми поне това.

Хоскинс се поколеба.

— Вървете.

Тими се завтече към нея. За последен път се завтече към нея и за последен път тя го притисна в прегръдките си.

Известно време го прегръщаше, без да вижда нищо. Придърпа един стол с пръстите на крака си, бутна го до стената, седна.

— Не бой се, Тими.

— Не ме е страх, щом сте тук, мис Фелоус. Оня човек сърди ли ми се, оня човек вън?

— Не, Не се сърди. Той просто не ни разбира. Тими, знаеш ли какво е майка?

— Като майката на Джери ли?

— Той разказвал ли ти е за майка си?

— По някой път. Мисля си, майката сигурно е някоя жена, която се грижи за тебе и която е много добра към тебе, и прави все хубави неща.

— Точно така. Някога искало ли ти се е да имаш майка, Тими?

Тими отдръпна глава от нея, така че да вижда лицето й. Полека сложи ръка върху бузата и върху косата й и я погали така, както много, много отдавна тя бе погалила него. Попита:

— Вие не сте ли моята майка?

— О, Тими.

— Сърдите ли ми се, че попитах?

— Не. Разбира се, че не.

— Защото аз знам, че се казвате мис Фелоус, но… но някой път наум си ви казвам „мамо“. Може ли?

— Да. Да, Може. И аз вече никога няма да те оставя сам и нищо лошо няма да ти се случи. Винаги ще бъда при теб, за да се грижа за теб. Кажи ми „мамо“, да те чуя.

— Мамо — доволен каза Тими и опря буза в нейната.

Тя стана и както го държеше, се качи на стола. Не обърна никакво внимание на вика, внезапно надигнал се отвън, и със свободната си ръка увисна с цялата си тежест на въжето, там, където то се подаваше между два отвора.

И стаза-мехурът бе пробит, а помещението — празно.

Мелодията

Джеръм Бишъп, композитор и органист, никога по-рано не бе ходил в клиника за душевноболни.

По едно време смяташе, че някой ден би могъл да се озове там като пациент (кой ли беше здрав?), но никога не бе предполагал, че може да отиде в нея като консултант по въпроса за нервните разстройства. Като консултант!

И един ден през 2001-а година, когато светът беше в ужасно състояние, но, както казваха, се оправяше, Бишъп седеше в кабинета на главния лекар и се изправи, щом влезе една жена на средна възраст. Косата й бе започнала да посивява и той с удовлетворение си помисли, че неговата собствена беше още рошава и все така тъмна.

— Вие ли сте мистър Бишъп? — попита жената.

— Да, последния път, когато се погледнах.

Тя протегна ръката си.

— Аз съм доктор Крей. Бихте ли дошъл с мен?

Той се ръкува с нея, след което я последва. Опита се да не се смущава от еднообразните бежови униформи, носени от всички, покрай които минаваше.

Д-р Крей сложи пръст на устата, си и го настани на един стол. После натисна някакъв бутон и осветлението загасна, като позволи да се види прозорец, зад който имаше светлина. През него Бишъп можеше да забележи жена в нещо, което изглеждаше като наклонен назад зъболекарски стол. Гора от гъвкави проводници излизаше от главата й, зад нея от край до край се простираше съвсем тънък светлинен лъч, а нагоре се разстилаше малко по-широка хартиена лента.

Лампите светнаха отново и гледката изчезна. Д-р Крей каза:

— Знаете ли какво правим тук?

— Записвате мозъчни вълни. Поне така предполагам.

— Добро предположение. Правилно. Това е лазерен запис. Знаете ли как действува?

— Моите произведения бяха записани с лазер — каза Бишъп, като кръстоса как върху крак, — но това не означава, че знам как работи. Инженерите са тези, които разбират подробностите… Вижте какво, докторе, ако смятате, че съм лазерен инженер, не съм!

— Не, знаем, че не сте — побърза да го успокои д-р Крей. — Тук сте за нещо друго… Нека да ви го обясня. Можем да променяме лазерния лъч много прецизно, много по-бързо и много по-точно, отколкото можем да управляваме електрическия ток или дори поток електрони. Което означава, че доста сложна вълна може да бъде записана със значително повече детайли, отколкото се е смятало преди. В състояние сме да проследим с микроскопично тесен лазерен лъч и да уловим вълна, която да изследваме под микроскоп и да открием точни детайли, невидими с просто око и които не могат да се получат по друг начин.

— Ако за това искахте да се консултирате с мен — рече Бишъп, — тогава всичко, което мога да ви кажа, е, че не си струва да търсите тези подробности. Може само да ви се стори, че чувате толкова много. Ако усилите лазерен запис над известна граница, увеличавате разходите, но не получавате желания ефект. В действителност казват, че се получава някакво свистене, което започва да заглушава музиката. Аз лично не го чувам, но ви казвам, че ако искате най-доброто, не трябва да стеснявате лазерния лъч съвсем… Разбира се, може би е различно с мозъчните вълни, но каквото ви казах, е всичко, което мога да ви кажа, така че си отивам и остават за уреждане само пътните разноски.

Той понечи да стане, но д-р Крей поклати силно глава.

— Моля, седнете, мистър Бишъп. Да се записват мозъчни вълни е различно. При тях се нуждаем от всеки детайл, който можем да получим. Досега всичко, което сме получавали от мозъчните вълни, са слабите наслагващи се сигнали на десет милиарда мозъчни клетки, един вид грубо осредняване, което изтрива цялата информация с изключение на най-общите признаци.

— Искате да кажете нещо като слушане на десет милиарда пиана, всяко от които свири различна мелодия, отдалечени на сто мили оттук?

— Точно това.

— Всичко, което чувате, е шум?

— Не съвсем. Успяхме да получим известна информация — например за епилепсията. С лазерен запис започваме все пак да долавяме фините детайли. Започваме да чуваме отделните мелодии, които тези пиана свирят. Започваме да различаваме кои пиана в частност могат да не са в такт.

Бишъп повдигна вежди.

— Така че можете да кажете какво кара всеки един луд да бъде наистина луд?

— В известен смисъл. Вижте това. — В друг ъгъл на стаята светна екран с тънка трептяща линия на него. — Виждате ли това, мистър Бишъп? — Д-р Крей натисна копчето на апарата в ръката си и една малка извивка на линията почервеня.

Линията продължаваше да се движи през запаления екран и червени петънца се появяваха периодически.

— Това е микрофотограф — рече д-р Крей. — Тези малки червени прекъсвания са невидими за невъоръжено око и не биха били видими с друго записващо устройство, което е по-слабо чувствително от лазера. Появяват се само когато този — единствено този — пациент е в депресия. Колкото по-дълбока е депресията, толкова по-ярки са петната.

Бишъп поразмисли малко върху думите. После каза:

— Можете ли да направите нещо срещу това? Дотук се разбра единствено, че при светване можете да определите наличието на депресия, която можете да установите само при изслушване на пациента.

— Точно така, но детайлите помагат. Можем например да превърнем мозъчните вълни в леко мигащи светлинни вълни и което е по-важно — в съответните им звукови вълни. Използваме същата лазерна система, на която записвате музиката си. Резултатът е нещо като не особено музикално бръмчене, което отговаря на трептенето на светлината. Бих искала да го чуете с тези слушалки.

— Музиката от този индивид в депресия, чийто мозък генерира линията на екрана?

— Да, и понеже не можем да усилим сигнала, без да загубим подробностите, ви молим да го слушате със слушалки.

— И да гледам светлината също ли?

— Не е необходимо. Можете да си затворите очите. През клепачите ви ще премине достатъчно от мигането, за да възбуди мозъка ви.

Бишъп затвори очи. Въпреки бръмченето можеше да чуе слабото ридание на сложен ритъм, на един сложен тъжен ритъм, който носеше в себе си всичките грижи на уморения стар свят. Слушаше с неясното съзнание за бледата светлина, която попадаше върху очните му ябълки на всеки период от премигването.

Усети, че дърпат силно ризата му.

— Мистър Бишъп, мистър Бишъп…

Той си пое дълбоко дъх.

— Благодаря! — каза той леко разтреперан. — Това ме завладя, не можех да го превъзмогна.

— Слушахте мозъчните вълни на депресията и те ви въздействуваха. Принуждаваха собствената ви мозъчновълнова структура да спазва такта. Чувствувахте се потиснат, нали?

— През цялото време.

— Добре, ако можем да засечем тази част от вълната, която характеризира депресията или друго психическо отклонение, да я отделим и да възпроизведем всичко останало от мозъчната вълна, то структурата на пациента ще се върне в нормалната си форма.

— За колко дълго?

— За известно време, след като се прекрати лечението. Но не за дълго. За няколко дена. За седмица. След това пациентът ще трябва да се върне.

— По-добре, отколкото нищо.

— И по-малко от достатъчно. Всеки индивид е роден с определени гени, мистър Бишъп, от които зависи някакъв потенциален строеж на мозъка. Човек е подложен на известни влияния на околната среда. Това са неща, които не се неутрализират лесно, така че тук, в тази болница, ние се опитваме да намерим по-ефикасни и дълготрайни методи за неутрализация… И вие можете вероятно да ни помогнете. Ето защо ви помолихме да дойдете тук.

— Но аз не разбирам нищо от това, докторе. Никога не съм чувал за записване на мозъчни вълни чрез лазер. — Той протегна безпомощно ръце настрани. — Нямам нищо, с каквото да ви помогна.

Д-р Крей погледна нетърпеливо. Бръкна дълбоко в джобовете на престилката си и каза:

— Само преди малко споменахте, че лазерният запис е по-подробен, отколкото ухото може да чуе.

— Да. И го поддържам.

— Знам. Един от колегите ми прочете ваше интервю в декемврийския брой на „Хай Фиделити“ от 2000-та година, където споменавате това. Ето какво привлече нашето внимание. Ухото не може да възприеме детайлите на лазерния запис, но окото може, видяхте го. Мигащата светлина въздействува на мозъчната структура, за да я върне в нормата, а не трептящият звук. Звукът сам не постига нищо. Обаче той засилва ефекта, когато светлината е включена.

— Не можете да се оплачете от това.

— Можем. Усилването не е достатъчно добро. Нежните, почти безкрайно сложни вариации на звука при лазерен запис се губят в ухото. Те са прекалено много и заличават тази част, която усилва ефекта.

— Какво ви кара да мислите, че въздействущата част е налице?

— Защото обикновено, по-малко или повече по случайност, успяваме да получим нещо, което, изглежда, помага повече, отколкото цялата мозъчна вълна, но не разбираме защо. Имаме нужда от музикант. Може би от вас. Ако прослушате и двата записа на мозъчните вълни, вероятно ще можете да различите по някакъв признак даден ритъм, който да съответства по-добре на нормалната настройка, а не на мозъка с отклонения. По-нататък този ритъм може да бъде усилен и да повиши ефективността на терапията.

— Ей — възкликна Бишъп разтревожен, — върху мен така пада голяма отговорност. Когато пиша музика, аз само милвам ухото и карам мускулите да се събудят. Не се опитвам да лекувам болен мозък.

— Всичко, което искаме от вас, е да галите слуха и да възбуждате мускулите, но така, че това да съответствува на здравата музика на мозъчните вълни… И ви уверявам, че няма нужда да се страхувате от никаква отговорност, мистър Бишъп. Почти невероятно е музиката да ви причини вреда, а е възможно да стори голямо добро. Ще ви се плати също така, мистър Бишъп, независимо дали успеете или не.

— Добре, ще опитам — каза Бишъп. — Въпреки че не обещавам нищо.



Той се върна след два дена. Д-р Крей излезе от едно заседание, за да го види. Изгледа го с уморени присвити очи.

— Направихте ли нещо?

— Нося нещо. Възможно е да подействува.

— Откъде знаете?

— Не знам. Само имам такова чувство… Вижте, аз прослушах лазерните ленти, които ми дадохте: музиката на мозъчните вълни, които сте записали от пациент в депресия, и тази, която вие сте изменили, за да се нормализира. Права сте — без мигащата светилна тя не ми въздействуваше по никакъв начин. Все пак аз извадих втората от първата, за да разбера каква беше разликата.

— Вие имате компютър? — възкликна учудено д-р Крей.

— Не, компютър не би помогнал. Щеше да ми даде прекалено много. Когато вземете един сложен модел на лазерна вълна и от него извадите друг също така сложен, това, което ви остава, е все още твърде сложна структура на лазерната вълна. Не, аз ги извадих наум, за да определя кой мотив липсва… Това щеше да бъде отклоняващият се ритъм, който аз трябваше да унищожа с контраритъм.

— Как можахте да го извадите наум?

Бишъп погледна нетърпеливо.

— Не знам. Как Бетовен е чул в главата си Деветата симфония, преди да я напише? Мозъкът е доста добър компютър също, нали?

— Предполагам, че е така — съгласи се тя. — Носите ли контраритъма?

— Така смятам. Записал съм го тук на обикновена лента, защото не се нуждае от нищо повече. Звучи горе-долу като: тититиТА — тититиТА — тититиТАТАТАтиТА… Прибавих му мелодия и можете да го пуснете през слушалките, докато пациентът гледа трепкащата светлина, която съответства на здравата мозъчновълнова структура. Ако съм прав, той ще усили светлинното въздействие.

— Сигурен ли сте?

— Ако бях сигурен, нямаше да има нужда да го изпробвате, нали, докторе?

Д-р Крей се замисли за момент.

— Ще поискам съгласието на пациента. Ще се радвам, ако останете тук.

— Щом ме искате. Предполагам, че това е част от работата ми като консултант.

— Няма да е възможно да бъдете в стаята, където се провежда терапията, нали разбирате, но бих искала да сте в тази.

— Както пожелаете.



Пациентката изглеждаше измъчена от грижи, когато дойде. Клепачите й тежаха, гласът й беше глух и тя мънкаше.

Бишъп гледаше разсеяно, когато седна тихо, незабележим, в ъгъла. Видя как пациентката влезе в лабораторията. Чакаше спокойно, като си мислеше: Какво ще стане, ако подейства? Защо не се направят записи на светлината, съответстваща на мозъчните вълни, с подходящ музикален съпровод, които да намаляват болките, да увеличават енергията, да засилват любовта? Не само за болни, но и за нормални хора, които ще могат да намерят така заместител на цялото въздействие на алкохола или наркотиците, вземани в желанието да регулират емоциите си — един крайно безвреден заместител на основата на мозъчни вълни…

Накрая, след четиридесет и пет минути, тя излезе.

Сега беше спокойна и бръчките бяха изчезнали някак си от лицето й.

— Чувствам се по-добре, доктор Крей — рече тя, като се усмихна. — Много по-добре.

— Обикновено е така — отвърна спокойно д-р Крей.

— Но не като този път — каза жената. — Не като сега. Този път е различно. Преди, дори когато си мислех, че се чувствам добре, можех да доловя дълбоко в себе си онази ужасна депресия, която само чакаше да се отпусна, за да се върне отново. Сега направо е изчезнала.

— Не можем да бъдем сигурни — каза д-р Крей, — че е изчезнала завинаги. Ще се уговорим да дойдете, да речем, след две седмици, но ще ми се обадите по-рано, ако нещо не върви добре, нали? Изглеждаше ли нещо в терапията по-различно?

Жената помисли малко.

— Не — рече тя нерешително. После: — Мигащата светлина като че ли. Може да е била друга. Някак си по-ясна и по-остра.

— Чухте ли нещо?

— А трябваше ли да чуя?

Д-р Крей се изправи.

— Много добре. Не забравяйте да уредите срещата със секретарката ми.

Жената се спря на вратата, обърна се и каза:

— Много приятно чувство е да си щастлив. — И излезе.

— Тя не е чула нищо, мистър Бишъп — рече д-р Крей. — Предполагам, че вашият контраритъм усилва излъчването на нормални мозъчни вълни толкова естествено, че звукът е, така да се каже, изгубен в светлината… И е възможно също да е подействал.

Тя се обърна към Бишъп и го погледна право в лицето.

— Мистър Бишъп, бихте ли ни сътрудничил и при други случаи? Ще ви плащаме максималното, което можем, и ако опитът се превърне в ефективна терапия срещу нервно разстройство, ще се погрижим да получите всичко, което ви се полага.

— Ще се радвам да ви помогна, докторе — каза Бишъп. — Но няма да е толкова трудно, както може би си мислите. Работата е свършена вече.

— Вече свършена?

— От векове имаме музиканти. Вероятно те не са знаели мозъчните вълни, но са направили това, което са могли, за да сътворят такива мелодии и ритми, които да въздействуват на хората, да ги накарат да почукват с пръсти, да заиграят, да се усмихнат, да се насълзят, сърцата им да затуптят. Тези мелодии чакат. След като се определи контраритъмът, остава да подберете подходящата мелодия.

— Вие това ли направихте?

— Разбира се. Какво друго може да ви извади от депресия, ако не един съживителен химн? Те са предназначени именно за тази цел. Ритъмът те изкарва извън себе си. Възбужда те. Вероятно не действува дълго сам, но ако го използувате за усилване на записа на нормалните мозъчни вълни, би трябвало да се подобри ефективността му.

— Съживителен химн? — Д-р Крей го изгледа с широко отворени очи.

— Естествено. Този, който използувах в дадения случай, е най-добрият от тях. Аз й пуснах „Когато светците влизат“6.

Той го запя леко, като щракаше ритъма с пръсти, и на третия такт д-р Крей започна да потропва с крак.

Загрузка...