Изпепелена

ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Зоуи

Изпитах невъобразим шок, когато Калона се появи над Старк. Гледката ми върна спомена за всичко, което се случи в последния ден, преди светът ми да избухне и смъртта, отчаянието и вината да ме погълнат. Кехлибарените му очи срещнаха моите и аз застинах от тъгата, която видях в тях, както и от спомена за предишните пъти, когато вярвах, че виждам в тях човечност, доброта и дори любов.

Но грешах, грешах ужасно.

Заради тази моя грешка Хийт плати с живота си.

После Калона се обърна към моя воин, който го предизвикваше.

Не! О, Богиньо! Накарай го да замълчи. Нека да се върне обратно при мен.

Но Старк сякаш нарочно дразнеше Калона. Не би замълчал. Не би побягнал. Когато Калона се приземи, ме обзе истински ужас. Крилете му изрязаха дупка в земята и Старк пропадна в мрака.

Изведнъж осъзнах, че Старк също щеше да умре заради мен.

-Не!

Безмълвният вик отекна в мен, където беше съвсем празно и безнадеждно. Трябваше да бягам, да продължа да се движа, да избягам от това, което се случваше там.

Не можех да го понеса. Не беше останало достатъчно от мен, което да понесе това.

Но ако не направя нещо, Старк ще умре.

-Не!

Този път гласът ми не беше призрачен, безмълвен вик. Този път бе моят собствен глас, а не онова далечно и ужасно гъргорене, което се носеше от устата ми.

- Старк. Няма. Да. Умре.

Усетих думите и се насладих на тяхната позната форма и цялост, излязох от гората и се насочих към черната дупка, в която беше изчезнал моят воин.

Когато стигнах до нея, погледнах надолу и видях Старк и Калона един срещу друг. Старк държеше огромен меч с двете си ръце, а Калона - копие.

Изведнъж осъзнах, че това не е просто дупка в земята, а арена. Калона бе направил арена с гладки стени, по които никой не можеше да се покатери.

Беше хванал Старк в клопка. Той не би могъл да избяга, дори да реши да ме послуша. Не би могъл да спечели. А Калона не би се задоволил да го понашляпа малко. Или много. Калона щеше да го убие.

Вцепенението започна да ме задушава. Не можех да стоя на едно място, затова обикалях в кръг около арената, наблюдавайки как Старк напада безсмъртния.

Със зловещ ироничен смях Калона блъсна меча с копието си и с мълниеносна скорост, на която Старк по никакъв начин не би могъл да реагира, той зашлеви лицето му с ръка. Старк падна на земята, като стискаше главата си с ръце, сякаш се опитваше да потуши болката.

Бранителски меч това е смехотворно. Значи си въобразяваш, че можеш да си един от тях? - каза Калона, докато Старк дойде на себе си и се изправи отново срещу него.

От ушите, носа и устата му течеше кръв и се спускаше на струйки по врата му.

- Не си въобразявам, аз съм бранител.

- Не е възможно. Знам миналото ти, момче. Видях те да приемаш Мрака. Кажи това на бранителите и да видим после дали ще те искат още.

Единственият, който може да отмени бранителския ми обет, е моята кралица. А тя е наясно с мен и моето минало.

Гледах как Старк напада отново. С презрителна подигравка Калона отклони меча с копието си. Този път удари Старк с юмрук, който счупи носа и скулите му и го метна по гръб.

Притаих дъх и гледах безпомощно, очаквайки Калона да нанесе смъртоносен удар.

Но безсмъртният не направи нищо, освен да се засмее, докато Старк се гърчеше от болка в краката му.

- Зоуи не е кралица. Не е достатъчно силна. Тя е просто едно крехко момиче, което допусна душата й да се пръсне заради смъртта на някакъв човек.

- Грешиш. Зоуи не е никак слаба. Тя е загрижена! А относно момчето, това е една от причините да съм тук. Трябва да ми изплатиш дълга за живота му.

- Глупак! Само на Зоуи може да бъде изплатен такъв дълг.

С тези думи Калона сякаш вдигна копието си и разсече мъглата от вина, която ме обви от мига, в който видях Хийт да умира. Изведнъж всичко се проясни пред мен.

Може да не се виждах като кралица, но Старк вярваше в мен. Хийт вярваше в мен. Стиви Рей и дори Афродита вярваха в мен.

Не загрижеността за другите ме правеше слаба, а по-скоро изборът, който бях направила заради тази загриженост.

Допуснах любовта да пръсне душата ми веднъж, но докато гледах как Калона си играе е моя воин, моя бранител, аз избрах честта да ме излекува.

И най-после взех своето решение.

Обърнах гръб на арената и се доближих до гората на богинята. Блокирах безпокойството, което ме дърпаше навътре, без да ме води на конкретно място, и се заставих да остана спокойна. Разперих ръце и се концентрирах най-напред върху последния дух, който ме напусна.

- Бриджит! Нуждая се от силата си!

Червенокоската се появи пред мен. Изглеждаше като самата богиня, огнена и изпълнена с мощ и вяра. каквито аз не притежавах.

- Не - поправих се аз. - Мощта и вярата са си мои, просто ги бях загубила за малко.

- Готова ли си да ги приемеш обратно?

- Готова съм.

- Е, време беше.

Тя пристъпи напред и ме обгърна с ръце, придърпа ме към себе си в интимна прегръдка. Аз също я прегърнах и тя се стопи при допира с кожата ми. Усетих как ме изпълни вълна от сила - чиста сила.

Едно на нула казах аз. Стегни се и действай, момиче.

Отново разперих ръце. Този път останах на място, а желанието да се движа, да търся, да бягам, мина покрай мен безобидно като пролетен дъжд.

- Нуждая се от радостта си!

Деветгодишната ми версия не се материализира пред мен. Тя излезе от гората, подскачайки. Със смях се хвърли в ръцете ми. Хванах я и тя потъна в душата ми.

С усмивка разперих ръце отново. Радостта и силата ми помогнаха да приема обратно последната част от душата си - състраданието.

- Ая, искам да се върнеш при мен - извиках към гората.

Индианската девойка пристъпи грациозно между дърветата.

- А-де-ле, сестро. Радвам се да чуя, че ме викаш.

- Мога честно да кажа, че се радвам да си част от душата ми. Приемам те, Ая. Напълно. Ще се върнеш ли?

- Аз винаги съм била тук. Просто трябваше да ме повикаш.

Прегърнах я и отново възвърнах душата си.

- А сега нека да видим кой е слабо момиче - казах и се върнах на арената при Калона.

Стигнах до ръба и погледнах надолу. Старк отново беше на колене. От тази гледка сърцето ми се сви. Моят бранител изглеждаше ужасно. Устните му бяха подути и разцепени на няколко места. Носът му беше счупен и от лицето му течеше кръв. Лявото му рамо бе смачкано и безформено, а ръката му висеше немощно. Красивият меч лежеше на земята, но далеч, така че да не може да го стигне. Виждах, че костите на единия му крак и коляното са счупени, но той се опитваше да се изправи на крака, надявайки се да достигне меча си.

Калона беше вдигнал копието си, сякаш преценяваше тежестта му.

- Потрошен бранител на момиче с пръсната душа. Изглежда, двамата перфектно си подхождате - каза той.

Това адски ме вбеси.

- Нямаш представа колко ми е писнало от глупостите ти, Калона - извиках.

И двамата се обърнаха към мен. Не отместих поглед от Калона, но почувствах доволната усмивка на Старк.

- Връщай се в гората, Зоуи - каза Калона. - Там е най-добре за теб.

- Знаеш ли какво мразя най-много? Мъже, които ми казват какво да правя.

Да, кралице моя, Хийт каза същото.

Сега усещах усмивката в гласа на Старк и трябваше да погледна към него. В изтерзаното му лице видях колко се гордее с мен и очите ми се напълниха със сълзи.

Моят воин... - прошепнах аз.

Това беше достатъчно за Калона.

Трябваше да се върнеш в гората - чух го да казва. Видях как очите на Старк се разшириха и когато погледът ми се върна обратно на Калона, той замах на с копието си назад като древен бог. Засили го с такава сила и скорост, че просто не можех...

- Не! - извиках аз. - Ела при мен, въздух! - Хвърлих се на арената, като разчитах въздухът да омекоти падането ми. Въпреки всичко вече беше късно.

Копието на Калона прониза Старк в гърдите. То премина през тялото му и куките в края на острието се захванаха за

Гръдния му кош и го хвърлиха назад с такава мощ, че той бе забоден в далечната стена на арената със страшна сила.

Приземих се на земята и се затичах към Старк. Погледите ни се срещнаха. Той беше още жив!

“ Не умирай! Не умирай! Мога да го оправя, не може да няма начин.

Колкото и да бе невероятно, той се засмя:

- Точно така. Моята кралица няма да допусне нищо да я пръсне отново. Вземай дълга си и да се връщаме вкъщи.

Старк затвори очи и е усмивка на уста тялото му потрепна. Кървави балончета излязоха от раната на гърдите му и изведнъж тялото му застина неподвижно. Моят воин беше мъртъв.

Този път, макар отново да видях смъртта на някого, когото обичам, не се поддадох на ужаса и болката. Този път държах духа плътно до себе си, вместо да го хвърлям в атака. Извличах сила от него и се оставих да ме водят инстинктите, а не болката, вината и отчаянието.

Калона поклати глава:

- Искаше ми се това да бе свършило по друг начин. Ако ме беше послушала, ако ме беше приела, нямаше да се стигне дотук.

- Радвам се да чуя, че си съгласен е мен, защото това ще свърши по друг начин - казах.

Преди да тръгна към него, взех меча на Старк. Беше по-тежък, отколкото очаквах, но все още бе топъл от ръката на Старк и тази топлина ми даде сили да го вдигна.

Усмивката на Калона беше почти мила:

- Няма да се бия с теб. Това е подаръкът ми към теб, Зоуи. Сбогом. Ще ми липсваш и често ще мисля за теб.

Той разпери огромните си криле.

- Въздух, не му давай да отлети.

Напълно разперените му криле бяха лесни за улавяне и един мощен поток от въздух го притисна към стената на арената в зловещо отражение на последната поза на Старк.

Доближих се до него и без колебание забих меча на Старк в гърдите му.

- Това е за Старк. Знам, че няма да умреш, но си струва да го направя казах аз. - Знам, че гой би го оценил.

Очите на Калона блеснаха застрашително:

Не можеш да ме държиш тук вечно. А когато най-после ме освободиш, ще те накарам да си платиш.

- О, я да видим. Както каза Старк, грешиш. Отново. Тук правилата са малко по-различни и вероятно бих могла да те задържа завинаги, стига да исках да се превърна в Лудата отмъстителка. Само че веднъж вече играх ролята на луда и не ми се занимава с това повече. А и искам да се прибирам. Така че ето какво ще направиш: ще ми платиш дълга си за убийството на моя консорт Хийт Лък, като ми върнеш обратно Старк. После двамата с него се прибираме вкъщи. И не ми пука ти къде ще ходиш.

Ти си луда. Не мога да възкресявам мъртвите.

- В този случай мисля, че можеш. Тялото на Старк е на сигурно място на земята, заедно е моето. Сега сме в Отвъдното, но тук са само душите ни. Ти си безсмъртен, което значи, че можеш да вземеш частица от безсмъртния си дух и да го споделиш с моя бранител. И да го ми го върнеш обратно. Веднага. Защото ми дължиш отплата. Разбра ли? Изисквам да изплатиш дълга си, а времето за плащане току-що настъпи.

- Не притежаваш силата, с която да ме заставиш - каза Калона.

Тя не, но аз да.

Безплътните думи се понесоха около нас. Разпознах гласа на Никс и се огледах с очакване да я видя. Калона се взираше през рамото ми с изражение, което напълно промени лицето му. Отне ми известно време да го разгадая. Гледал ме е със страст, със собственическо чувство и дори с нещо, което той наричаше любов. Но това не беше вярно. Никога не ме е обичал. Калона обичаше Никс.

Проследих погледа му и се обърнах, за да видя богинята, застанала до тялото на Старк. Беше положила ръка на главата му.

- Никс! - Гласът на безсмъртния звучеше отчаяно, но и изненадващо младежки. - Богиньо моя!

Никс вдигна очи от тялото на Старк, но не погледна Калона. Вместо него се взря в мен и цялото ми същество се изпълни с радост.

- Добра среща, Зоуи.

Усмихнах се доволно и сведох глава.

-Добра среща, Никс.

- Справи се добре, дъще моя. Накара ме отново да се гордея с теб,

- Отне ми твърде много време. Съжалявам за това.

Погледът й беше изключително мил:

- Както винаги, трябва да искаш прошка от себе си, не от мен.

- Ами аз? - простена Калона. - Ще ми простиш ли някога?

Богинята най-после го погледна. Очите й бяха тъжни, но устните й бяха стиснати в мрачно изражение, а думите й прозвучаха безчувствено:

Ако някога си заслужиш прошката, тогава може да ме помолиш за нея. Не и преди това.

Никс вдигна ръка от главата на Старк и насочи пръст към Калона. Мечът изчезна от гърдите му и той падна на земята.

- Ще платиш на моята дъщеря дълга си, а после ще се завърнеш към реалния свят и обстоятелствата, които те очакват там, И знай, че и на душата, както и на тялото ти, вече е забранено да пристъпват моите владения.

Без повече да го поглежда, Никс му обърна гръб. Тя се наведе и целуна устните на Старк, а после въздухът около нея проблесна и тя изчезна.

Калона се изправи на крака и аз отстъпих назад, като вдигнах ръце и се приготвих да използвам вятъра, за да се боря с него. Погледите ни се срещнаха и видях, че той плаче.

- Ще направя това. което тя ми заповяда. С изключение на един-единствен път, винаги съм й се подчинявал - каза той.

Калона се доближи до тялото на Старк и аз го последвах.

Вдъхвам ти живот от моя дъх. Живей с него и приеми малка частица от моето безсмъртие, с което си плащам за човешкия живот, който отнех. ^

И после, за моя огромна изненада, Калона повтори действието на Никс и целуна Старк.

Тялото му потрепна. Той вдиша и издиша трудно.

Преди да успея да го спра, Калона сложи ръка на рамото му и издърпа копието от гърдите му.

Старк се загърчи в агония и падна на земята.

- Ах ти, гадняр такъв! - Изтичах към Старк и сложих главата му в скута си. Той дишаше тежко, но все пак дишаше. Вдигнах поглед към Калона. Не се учудвам, че тя отказа да ти прости. Ти си жесток и безсърдечен. И въобще си абсолютно сбъркан.

Когато се върнеш в реалния свят, стой далеч от мен. Там Никс няма да може да дотича да те спасява.

- Колкото по-далече съм от теб, толкова по-добре.

Калона разпери криле, но преди да полети, нишки от

Мрак, лепкави и остри, се процедиха от черните стени на арената и катраненочерния прахоляк под краката ни. Докато все още гледаше към мен, те оплетоха тялото му и прерязаха плътта му. Малко по малко покриха цялото му тяло, докато не остана нищо, освен кръв, мрак и кехлибарени очи. Тогава нишките на мрака стигнаха до очите му и се гмурнаха в тях. Аз изкрещях от ужас, щом те откъснаха от него нещо, което бе толкова ослепително светло, че трябваше да затворя очите си пред неговата яркост. Когато ги отворих отново, тялото на Калона беше изчезнало заедно с арената, а аз и Старк седяхме насред гората.