Изумителният Морис и неговите образовани гризачи

Глава 5

В един тунел на няколко пресечки оттам Загар висеше на четири връвчици, закачени за снаряжението му. Бяха завързани на една пръчка, закрепена като люлка на гърба на много дебел плъх. Двойка плъхове седяха на другия й край, а още няколко направляваха механизма.

Загар висеше на сантиметри от зъбците на голям стоманен капан, който изцяло запълваше прохода.

Той изцвърка сигнала за спиране. Пръчката леко се заклати под тежестта му.

— Точно над сиренето съм — подвикна той. — Мирише на „Ланкърско със синя жилка, супер вкусно“. Недокоснато. Доста старо при това. Спуснете ме с около две лапи4.

Пръчката се залюля нагоре-надолу, докато го изтласкваха.

— Внимателно, сър! — не издържа един от по-младите плъхове, струпали се в тунела зад Капанджиите.

Загар изсумтя и прикова поглед в зъбците, стърчащи пред носа му. Издърпа къса клечица изпод един от коланите си. На единия й край бе залепено парченце огледало.

— Дайте свещта малко по-насам — нареди той. — Така. Точно така. Да видим сега… — Пъхна огледалцето между зъбците и леко го завъртя. — А, така си и мислих… това е Малък Хапльо на Хлопсън и Джонсън, определено. От старите МК Тройки, но с допълнителен предпазител. Доста подобрен. Окей. Тия ги знаем, нали? Сирене за следобедната, момчета!

Откъм наблюдаващите се разнесе нервен кикот, а някой се обади:

— О, тия са лесни…

— Кой каза това? — рязко се обърна Загар.

Настъпи тишина. Загар изви глава назад. Младите плъхове предпазливо се бяха отдръпнали настрани от един, който изглеждаше много, много самотно.

— А, Питателна! — Загар отново се обърна към пусковия механизъм на капана. — Лесно, значи? Радвам се да го чуя. Тогава можеш да ни покажеш как се прави.

— Ъ-ъ, като казах лесно… — започна Питателна — тоест Всаламура показваше на тренировъчния капан и обясни, че…

— Няма нужда да скромничиш — очите на Загар проблеснаха. — Всичко е подготвено. Аз само ще гледам, става ли? Ти можеш да нахлузиш екипировката и да го направиш, нали?

— … ама, ама, ама, аз не можах да видя много добре, когато той показваше, сега се сещам, и, и, и…

— Добре тогава — прекъсна я Загар, — аз ще си действам по капана, става ли?

Питателна въздъхна с облекчение.

— А ти ще ми казваш точно какво да правя — добави Загар.

— Ъ-ъ — заекна Питателна. Сега имаше вид на плъх, готов моментално да се присъедини към Леката уринерия.

— Прекрасно — заключи Загар. Той внимателно махна огледалцето и извади метална пръчица от снаряжението си. Предпазливо ръчна капана. Питателна потръпна от звука на метал в метал.

— Сега, докъде бях стигнал… а, да, тук има един лост с пружинка и едно езиче. Какво да направя, госпожице Питателна?

— Ъ-ъ, ъ-ъ, ъ-ъ — запъна се тя.

— Тук нещата бая проскърцват, госпожице Питателна — обади се Загар от дълбините на капана.

— Ъ-ъ, ъ-ъ, заклинва се онова какмусевикаше…

— Кое от всичките е какмусевикаше, госпожице Питателна? Спокойно, не бързай, опа, това парченце метал поддава, но не бих искал да те пришпорвам по никакъв начин…

— Заклинва се, ъ-ъ, онова, ъ-ъ, онова… ъ-ъ… — очите й се въртяха диво.

— Може би е тази голяма СТЯГА аргх… аргх… аргх…

Питателна припадна.

Загар се изхлузи от екипировката и се стовари върху капана.

— Готово. Заклиних го здраво, вече няма да се затвори. Можете да го махнете от пътя, момчета. — Той отиде до отряда и пусна бучка мухлясало сирене върху потрепващия стомах на Питателна. — В капанджийския бранш е много важно да сте пределно точни, да знаете. Или сте точни, или сте мъртви. Втората мишка обира сиренето. — Той задуши въздуха. — Е, сега поне който и човек да дойде тук, не би се усъмнил, че наоколо има плъхове…

Другите новобранци захихикаха с нервния, потиснат кикот на ученици, видели как някой става обект на вниманието на учителя и доволни, че този някой не са те.

Загар разгърна късче хартия. Той беше плъх на действието и идеята светът да бъде заклинен с разни символчета донякъде го тревожеше. Но разбираше колко полезно е това. Като нарисуваше картинка с разположението на тунела, хартията я помнеше. Тя не се объркваше от нови миризми. Другите плъхове, ако умееха да четат, можеха да видят в главите си онова, което е видял авторът.

Той изобрети картите. Това бяха картинки на света.

— Изумително нещо е т’ва новата технология — промърмори той. — И така… тук имаме маркирана отрова, два тунела назад. Взе ли мерки, Всаламура?

— Закопана и препикана — израпортува Всаламура, заместникът на Загар. — Беше сивата отрова №2, между другото.

— Добра работа — похвали го Загар. — Тая кльопачка има доста гадно действие.

— Около нея беше пълно с мъртви цвъркала.

— Сигурно. Няма противоотрова за тая гадост.

— Открихме и поставки с №1 и №3 — допълни Всаламура. — Страшно много.

— След отрова №1 се оцелява, ако си практичен — отбеляза Загар. — Запомнете го всички. А ако някога се нагълтате с отрова №3, има едно нещо, дето ще ви оправи. Имам предвид, че накрая ще оживеете, но ще минат ден-два, през които ще ви се иска да сте умрели.

— Има страшно много отрова, Загар — нервно повтори Всаламура. — Повече, отколкото някога съм виждал. И навсякъде скелети на плъхове.

— Тогава ето един важен предохранителен съвет. — Загар вече се отправяше към нов тунел. — Не яжте мъртви плъхове, освен ако не знаете от какво са умрели. Иначе и вие ще умрете от същото.

— Опасна Тиква казва, че според него изобщо не трябва да ядем плъхове — подхвърли Всаламура.

— Е, да, ами, може би — смръщи се Загар, — но в тунелите оцеляват практичните. Добрата храна не трябва да остава зян. И някой да събуди Питателна!

— Страшно много отрова — повтори Всаламура, докато отрядът напредваше. — Тук сигурно ужасно ненавиждат плъховете.

Загар не отговори. Усещаше, че плъховете вече стават неспокойни. От редиците се излъчваше мирис на страх. Никога досега не се бяха натъквали на толкова много отрова. Той обикновено не се притесняваше от нищо и се потисна, като усети как тревогата се заражда дълбоко в костите му.

Малък плъх, останал без дъх, изтърча по тунела и се сгърби пред него.

— Бъбрек, сър, Трети отряд, Тежка уринерия — изстреля той. — Открихме капан, сър! Не от обикновените! Фреш се нахендри право в него! Моля, елате!

В плевника над конюшните имаше много слама и топлината от конете, прииждаща отдолу, го правеше доста уютен.

Кийт лежеше по гръб, вглъбено вторачен в тавана. Морис бе вперил поглед в обяда си, който потрепваше с нос. До момента, в който се метна, Морис изглеждаше като лъскава машина за убиване. Всичко се обърка точно като скочи. Задницата му се надигна, замърда все по-бързо насам-натам, опашката му разцепи въздуха като змия и той се метна напред с извадени нокти…

— Църрр!

— Окей, гледай сега — каза Морис на потръпващата топка в ноктите си. — Само трябва да кажеш нещо. Каквото и да е. „Пусни ме“ например, или даже „Помощ!“. Църрр не върши работа. Щото е просто шум. Само ме помоли и ще те пусна. Никой не може да каже, че не съм високоморален в това отношение.

— Църрр! — изписка мишката.

— Добре тогава — каза Морис и я уби моментално. Отнесе я до ъгъла, където Кийт вече седеше в сламата и дояждаше един сандвич с осолено говеждо.

— Не можеше да говори — побърза да каже котаракът.

— Нищо не съм те питал — вдигна рамене момчето.

— Имам предвид, че й дадох възможност — настоя Морис. — Ти ме чу, нали? Трябваше само да каже, че не иска да бъде изядена.

— Добре.

— На тебе ти е лесно, имам предвид, не е като да трябва да говориш на сандвичите си — продължи той, сякаш нещо все още го глождеше.

— Не знам какво толкова мога да им кажа.

— И бих искал да изтъкна, освен това, че не си играх с нея — добави Морис. — Един замах със старата лапа и стигнахме до „довиждане, това беше всичко от мемоарите й“, с тая разлика, че мишката очевидно не е написала никакви мемоари, понеже категорично й липсва разум.

— Вярвам ти.

— Тя изобщо не изпита болка — продължи котаракът.

Някъде от съседната улица се разнесе писък, а после и шум от трошащи се съдове. През последния половин час това се случваше доста често.

— Май момчетата още бачкат — отбеляза Морис, отнасяйки мъртвата мишка зад купчина сено. — Нищо не кара хората да пищят по-добре от Сардини, танцуващ по масата.

Вратите на конюшнята се отвориха. Влезе мъж, впрегна два от конете и ги изведе навън. Малко след това откъм двора се чу шум от отдалечаваща се карета.

Няколко секунди по-късно отдолу се разнесоха три силни удара. След малко се повториха. И после пак. Накрая прозвуча гласът на Злобина:

— Вие двамата там горе ли сте или не?

Кийт изпълзя от сламата и се надвеси.

— Да — изтърси той.

— Не чу ли тайното почукване? — ядосано го изгледа момичето.

— Не звучеше като тайно почукване — обади се Морис с пълна уста.

— Това Морис ли беше? — подозрително запита Злобина.

— Да — отвърна Кийт. — Ще трябва да го извиниш, в момента дояжда някой. Морис бързо преглътна.

— Не е някой — изсъска той. — Не е някой, освен ако не може да говори! Иначе е просто храна!

— Това беше тайно почукване! — сопна се Злобина. — Наясно съм с тези неща! И се предполага също да ми отвърнете с тайно почукване!

— Но ако някой просто си чука на вратата, ей така, малко по-въодушевено, и ние се разтропаме в отговор, какво мислиш ще реши, че има тук горе? — ядоса се Морис. — Ужасно дебел бръмбар?

За момент Злобина замълча, твърде несвойствено за нея, но бързо се стегна:

— Добър аргумент. Добър аргумент. Сетих се, ще извикам „Аз съм, Злобина!“ и после ще почукам тайно и така ще знаете, че съм аз, и можете да ми отвърнете с тайно почукване. Окей?

— Защо просто не отвърнем „Здрасти, тук горе сме“? — невинно подхвърли Кийт. Тя въздъхна.

— Хич ли нямате чувство за драматизъм? Вижте сега, баща ми отиде до Плъхкома на среща с членовете на Съвета. Каза, че съдовете са последната капка.

— Съдовете? — извика Морис. — Казала си му за Сардини?

— Наложи се да разкажа как съм се изплашила от огромен плъх и съм се опитала да се покатеря на бюфета, за да се спася.

— Излъгала си го?

— Просто разказах една историйка — спокойно рече Злобина. — При това си я биваше. Звучеше доста по-правдоподобно от истината. Танцуващ плъх? Както и да е, той не се впечатли много, понеже днес имало много оплаквания. Вашите дресирани плъхове наистина разстройват хората. Тайно ви завиждам.

— Не са нашите плъхове, а са си свои плъхове — тросна се Кийт.

— И винаги работят бързо — гордо рече Морис. — Не се помотват, като се опре до… мотаене.

— В един град, дето бяхме миналият месец, съветът пусна обява за ловец на плъхове още на следващата сутрин — призна Кийт. — Това беше големият ден на Сардини.

— Баща ми доста крещя и прати да повикат Удялото и Хърпуна. Те са плъхоловците! И нали се сещате какво значи това?

Морис и Кийт се спогледаха.

— Да кажем, че не — отвърна котаракът.

— Значи, че можем да проникнем в тяхното свърталище и да разкрием мистерията на връзкообувковите опашки! — Злобина му хвърли критичен поглед. — Естествено, ще е по-… задоволително, ако бяхме четири хлапета и куче, което е правилната бройка за приключение, но ще се примирим и с каквото разполагаме.

— Ей, ние само крадем от правителства! — възропта Морис.

— Ъ-ъ, само от правителства, които не са нечии бащи, очевидно — додаде Кийт.

— Е, и? — Злобина го изгледа с особено изражение.

— То не е равносилно на престъпление! — каза Морис.

— Да, ама като имаме доказателства, можем да ги представим на Съвета и тогава изобщо няма да е престъпление, понеже ще сме спасили положението — отегчено, но търпеливо обясни момичето. — Естествено, Съветът и Стражата може да са се съюзили с плъхоловците, така че не трябва да се доверяваме на никого. Айде, бе, хора, не сте ли чели книжки? Скоро ще се стъмни, и ще дойда да ви взема и тогава можем да избием чивията.

— Можем ли? — опули се Кийт.

— Да. С фиба — поясни Злобина. — Знам, че става, понеже съм чела за това стотици пъти.

— Каква точно е тази чивия? — намеси се Морис.

— Голяма — отвърна Злобина. — Това, естествено, улеснява нещата. — Тя рязко се завъртя и изтича от конюшните.

— Морис? — обади се момчето.

— Да?

— Какво е чивия и как се избива?

— Нямам представа. Катанец може би?

— Но ти каза…

— Да, ама аз се опитвах да поддържам разговора, просто за всеки случай, да не започне да буйства. Доста е чалдисана, мен ако питаш. От ония хора е… като актьорите. Сещаш се. Непрекъснато играят роли. Изобщо не живеят в реалния свят. Сякаш е една голяма приказка. Опасна Тиква донякъде е така. Изключително опасна личност, бих казал.

— Той е много мил и внимателен плъх!

— О, да, ама проблемът е, че, видиш ли, смята, че всички останали са като него. Такива хора носят неприятности, хлапе. А нашата приятелка… тя пък си мисли, че животът е като вълшебна приказка.

— Е, това е безвредно, нали?

— Да, ама в приказките някой, като умре… просто така се казва.

Трети отряд от Тежката уринерия почиваше, щото и без това им бяха свършили амунициите. Никой нямаше желание да мине покрай капана до струйката вода, стичаща се по стената. И никой не искаше да погледне какво има в капана.

— Горкият стар Фреш — обади се глас. — Беше добър плъх.

— Трябваше обаче да внимава къде стъпва — добави друг.

— Смяташе, че знае всичко — сподели трети. — Свестен плъх все пак, макар и малко смрадлив.

— Ми да го извадим от капана, а? — събра смелост първият. — Някак си не върви да го оставим така.

— Ъхъ. Особено като сме толкова гладни.

— Опасна Тиква казва, че изобщо не трябва да ядем плъхове — намеси се един от околните.

— Не, бе, само ако не знаем от какво са умрели, щото може да са умрели от отрова — обади се друг.

— А него го знаем от какво е умрял. Умрял е от смазване. Смазването не е заразно — поясни трети.

Всички се вторачиха в покойния Фреш.

— Как мислите, какво ти се случва, като умреш? — бавно попита един плъх.

— Изяждат те. Или се спаружваш, или мухлясваш.

— Как, ама целият ли?

— Е, обикновено краката не се ядат.

Плъхът, задал въпроса, се обади отново:

— Но какво става с онова нещо вътре?

Онзи, който бе обяснил за краката, отвърна:

— О, онова лигавото зелено мехурчесто нещо ли? Не, и то не става за ядене. Отвратно е на вкус.

— Не, имам предвид онова вътре, дето е теб. То къде отива?

— Тука май нещо не го схванах.

— Ами… абе, като… сънищата?

Плъховете закимаха. Знаеха за сънищата. Бяха им се стоварили като голям шок, когато започнаха да сънуват.

— Ми то, такова, в сънищата, като те преследват кучета или летиш, или каквото там… кой го прави това? Не е тялото ти, щото то спи. Ще да е нещо невидимо, дето живее вътре в теб, нали така? Пък да си умрял е все едно да си заспал, нали?

— Не е все едно като заспал — обади се един плъх несигурно, поглеждайки разплесканото петно, дотогава известно като Фреш. — Искам да кажа, не се окървавяваш целия, нито ти стърчат чарковете. И се събуждаш.

— Добре, де — настоя плъхът, който повдигна целия този въпрос за невидимата част, — когато се събудиш, къде отива онова сънуващото в теб? Като умреш, къде отива онова нещо, дето е вътре в теб?

— Кое, зеленото мехурчесто нещо ли?

— Не! Онова, дето е зад ушите ти!

— Имаш предвид розовосивкавото нещо ли?

— Не бе! Невидимото нещо!

— Отде да знам? Никога не съм виждал невидимо нещо!

Всички се вторачиха във Фреш.

— Не ми се нрави тоя разговор — потръпна един от плъховете. — Напомня ми за сенките около пламъка на свещта.

— Чувал ли си за Костеливия Плъх? — подхвана друг. — Разправят, че като умреш, идва да те вземе.

— Разправят, разправят — измърмори трети. — Разправят и че има Голям Плъх Под Земята, който е направил всичко, така викат. Тъй че и хората е направил, а? Голям фен ни е бил, да тръгне да прави и хора, няма що! А?

— Отде да знам? Може тях да ги е направил Голям Човек?

— Е, сега пък взе да дрънкаш глупости — смръщи се съмняващият се плъх, когото наричаха Домат.

— Добре де, хубаво, ама признай, че всичко не може просто ей така да се е пръкнало, нали? Трябва да има причина. Пък Опасна Тиква казва, че има неща, дето трябва да ги правим, щото са правилни… е, добре, ама кой решава кое е правилно? Откъде идва „правилно“ и „грешно“? Разправят, че ако си бил добър плъх, може Големият Плъх да има някакъв тунел, фрашкан със свястна кльопачка, до който Костеливият Плъх ще те отведе…

— Ама Фреш си е още тук. И не съм скивал костелив плъх!

— Да, ама понеже казват, че го виждаш само ако идва за теб.

— О? О? — намеси се друг плъх, нервен до предела на лудешки сарказъм. — Ми тогава те как го виждат, а? Кажи ми де! Животът си е достатъчно гаден и без да се мъчим за невидими неща, дето не можем да ги видим!

— Ей, ей, какво става тук?

Плъховете се обърнаха, внезапно обхванати от невероятна радост, че виждат Загар да търчи през тунела.

Загар си проби път. Беше повлякъл и Питателна със себе си. Никога не е прекалено рано, казваше той, редовите да разберат какво става с някой, който погрешно е схванал нещата.

— Да… — промърмори той, вторачен в капана. Поклати тъжно глава. — Какво все повтарям?

— Да не се използват тунели, които не са маркирани като „чисти“, сър — издекламира Домат. — Ама Фреш, такова, той не е… той не беше от добрите слушатели. И искаше да е по-експедитивен, сър.

Загар прегледа капана, като се стараеше да запази самоуверено изражение. Макар че се оказа доста трудно. Никога не беше виждал подобен капан. Изглеждаше наистина гаднярски, по-скоро разплескващ, отколкото кълцащ. Беше сложен на място, където устремил се към водата плъх неизбежно ще се хване.

— Повече няма да му се наложи да слуша, това поне е сигурно — каза той. — Физиономията ми изглежда позната. Всъщност, като изключим изцъклените очи и изплезения език.

— Ъ-ъ, говорихте с Фреш тая сутрин на проверката, сър — обади се един плъх. — Казахте му, че е повишен в уринерец и да е по-експедитивен, сър.

Лицето на Загар остана безизразно. След момент той каза:

— Трябва да тръгваме. Навсякъде откриваме капани. Ще си проправим път обратно до вас. Никой да не прави и крачка навътре в този тунел, ясно? Да чуя всички: „Да, Загар!“

— Да, Загар! — в хор извикаха плъховете.

— И един да остане на стража — разпореди той. — Може да има още капани натам.

— Какво да правим с Фреш, сър? — попита Домат.

— Не яжте зеленото мехурчесто нещо — отвърна през рамо Загар и бързо се отдалечи.

„Капани! — помисли си. — При това прекалено много. И прекалено много отрова. Дори опитните бойци вече почват да се изнервят.“ Той не обичаше да се натъква на непознати неща. Обикновено откриваш какво са непознатите неща едва след като те умъртвят.

Плъховете напредваха все повече в дълбините на града, който не приличаше на никой от останалите градове, в които бяха попадали. Цялото място беше капан за плъхове. Не бяха открили нито едно живо цвъркало. Нито едно. Това не беше нормално. Винаги имаше плъхове. Има ли хора, има и плъхове.

А на всичкото отгоре младите плъхове прекалено много си блъскаха главите… за разни неща. Неща, които не можеш да видиш или да подушиш. Призрачни неща. Загар разтърси глава. В тунелите нямаше място за подобни разсъждения. Животът беше реален, беше практичен и можеше да ти бъде съвсем бързо отнет, ако не внимаваш…

Докато преминаваха по една тръба, той забеляза Питателна да се озърта и да души въздуха.

— Точно така — одобрително избоботи той. — От предпазливост никой не е пострадал. Никога не прибързвай. Може пък плъхът пред теб да е бил късметлия и да е прескочил капана.

— Да, сър.

— И не се кахъри толкова все пак.

— Той изглеждаше ужасно… сплескан, сър.

— Глупците прибързват, Питателна. Глупците прибързват… — Загар усещаше разстилащия се страх. Това го тревожеше. Ако Променените се паникьосат, ще се паникьосат по плъхски. А тунелите в този град не бяха място, из което да се втурнат обезумели плъхове. Но ако един плъх излезеше от строя и побегнеше, повечето щяха да го последват. Миризмата тегнеше в тунелите. Когато нещата вървяха добре, всички се чувстваха уверени. Дойдеше ли страхът обаче, той се изливаше през редиците като напорна вълна. Паниката при плъховете беше болест, която твърде лесно се прихваща.

Нещата не се подобриха, като настигнаха останалите капанджии. Този път бяха открили нова отрова.

— Не й берете грижа — каза Загар, който беше угрижен. — И преди сме попадали на нови отрови, нали?

— От цяла вечност не сме — обади се един плъх. — Помниш ли онази в Скрот? С искрящите сини неща? Дето, ако стъпиш, ти прогаря краката? Как народът се натресе в нея, преди да се усети?

— Тук са сложили от нея?

— По-добре ела да видиш.

В един от тунелите лежеше плъх, превит на две. Краката му бяха неистово свити, като юмруци. Скимтеше.

Загар веднага разбра, че с този плъх е свършено. Беше само въпрос на време. За плъховете в Скрот беше въпрос на ужасяващо време.

— Мога да й прегриза врата — нагърби се доброволно един плъх. — Всичко ще свърши бързо.

— Мило предложение, но тая гадост прониква в кръвта — спря го Загар. — Намерете капан тип хапльо, да не е обезвреден. Действайте внимателно.

— Ще пъхнем плъх в капан, сър? — не издържа Питателна.

— Да! По-добре бърза, отколкото бавна смърт!

— Въпреки това не е… — Доброволецът по прегризването понечи да възрази.

Козината по лицето на Загар настръхна. Той се изправи на задни крака и оголи зъби.

— Прави каквото казах или ще те сдъвча — изрева той.

Другият плъх се сгърби.

— Добре, Загар, добре…

— И предупреди всички останали! — извика Загар. — Това не е лов на плъхове, това е война. Всички да се изтеглят внимателно! Никой да не пипа нищо! Ще… Да? Какво има сега?

Дребен плъх бе долазил до Загар. Когато капанджията се извъртя към него, той припряно се сгърби, почти претъркулвайки се по гръб да покаже колко е дребен и безобиден.

— Моля, сър… — смънка той.

— Да?

— Този път открихме един жив…