Как да поставиш проблема - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Фредерик Форсайт (АВГУСТ) #8

АВГУСТ

Месец август се изля върху лондонския Уест Енд като чаша хлороформ. Туристите превзеха града и онези, които живееха и работеха там, се опитаха да изчезнат. За висшите служители в „Дарси“ това означаваше разнообразни скъпи почивки: вили в Тоскана, имения във Франция, хижи в Швейцария, яхти в Карибско море.

Господин Алан Лий-Тревърс беше страстен любител моряк и имаше яхта на британските Вирджински острови. По време на триседмичната си отпуска той възнамеряваше да стигне на юг чак до Гренадините.

Перигрин Слейд може и да смяташе, че е превърнал компютърната система на „Дарси“ в непревзимаема крепост, но грешеше. Компютърният специалист, когото бе повикал, използваше една от програмите, разработени от шефа на Джули. Тя му бе помогнала да доусъвършенства софтуера. Създателят на една система винаги може да я заобиколи. Както и се случи. Бени имаше нужда от графика за отпуските през август, наред с адресите за връзка. И Джули качи нужната информация.

Бени научи, че Лий-Тревърс заминава за Карибите и е оставил два номера: на мобилния си телефон и честотата, на която щеше да настрои радиостанцията на яхтата си. Джули ги промени с по една цифра. Макар че не го знаеше, господин Лий-Тревърс наистина щеше да прекара спокойно почивката си — изобщо без никакви смущения.

На 6 август рижият шотландец нахлу в лондонския офис и си поиска картината. Нямаше възражения. Той дори можеше да назове складовия й номер и след десет минути един носач я донесе от мазето.

Вечерта Джули забеляза, че в компютърния архив картината вече фигурира като получена на 31 юли от клона в Бери Сейнт Едмъндс за оценка, но на 6 август изтеглена от собственика.

Тя промени последната част. Новите данни показваха, че е била взета по споразумение от бус на института „Колбърт“. На 10 август господин Лий-Тревърс, който никога не беше чувал за „Чантата за дивеч“, та камо ли да я е виждал, замина за „Хийтроу“, а оттам — за Маями, откъдето щеше да се прекачи на самолет за Сейнт Томас и Бийф Айланд.

Перигрин Слейд бе един от онези, които предпочитаха да не пътуват през август. Според него пътищата, летищата и курортите бяха истински кошмар. Не че оставаше в Лондон — той се оттегляше в хемпширското си имение. Лейди Елинор щеше да замине за вилата на свои приятели в Порто Ерколе и той щеше да остане сам при своя басейн, просторни земи и малък, но опитен персонал. Директорът също беше оставил номера за връзка и Бени ги знаеше.

На 8 август Слейд замина за Хемпшир. На 11-и получи писмо, написано на ръка и пратено от „Хийтроу“. Веднага позна почерка и подписа — беше от Алан Лий-Тревърс.

„Скъпи Пери, пиша ти набързо от залата за заминаващи. В целия хаос, докато подготвях отдела за септемврийския търг, забравих да ти спомена нещо.

Преди десет дни в клона в Бери някакъв непознат донесъл една картина за оценка. Когато я получихме в Лондон, тя попадна при мен. Честно казано, доста грозна късновикторианска маслена картина с две мъртви яребици и пушка. Адски безвкусна и при обикновени обстоятелства щях веднага да я върна. Но нещо в нея ми се стори странно и ме заинтригува.

Почти няма късновикториански картини, рисувани върху дъска — винаги са върху платно. Тази обаче беше върху дъска, която изглеждаше изключително стара, поне няколко века преди викторианския период.

И преди съм виждал такива дъски, обикновено в отдела на Себ. Но не беше дъб, ето кое ме заинтригува. По-скоро приличаше на топола. Та затова ми хрумна, че някой викториански вандал може да е замазал много по-стара творба.

Зная, че ще струва доста и може да се окаже просто загуба на време, но я пратих в «Колбърт» и помолих Стив Карпентър да я погледне и да й направи рентген. Тъй като аз ще отсъствам и Стив ми каза, че също ще излиза в отпуска, с него се разбрахме да ти прати доклада си направо в Хемпшир.

Ще се видим в края на месеца. Алан.“

Перигрин Слейд лежеше на шезлонг край басейна и два пъти препрочете писмото, докато отпиваше първия си коктейл за деня. Той също беше заинтригуван. Във Великобритания никога не се използваше неколковековна тополова дъска. Северноевропейците използваха дъб. Топола използваха италианците и колкото бе по-дебела дъската, толкова по-голяма беше възрастта й, тъй като преди векове не бяха можели да режат тънки дъски.

Преизползването на стари картини не се срещаше толкова рядко и в историята на изкуството имаше много примери, когато някой бездарен идиот замазваше по-стар шедьовър.

За щастие съвременната техника позволяваше да се определя възрастта на парченца дърво, плат и боя и по този начин да се установява не само страната на произведението, но понякога и школата. С помощта на рентген се виждаше каква е била първата картина.

Лий-Тревърс основателно се беше застраховал, за всеки случай. На другия ден Слейд възнамеряваше да отиде до Лондон за поредното си изключително болезнено посещение при Марина и щеше да се отбие в службата, за да провери в компютъра.

Компютърът напълно потвърди писмото от „Хийтроу“. Някой си Хемиш Макфий се беше появил в клона в Бери и бе оставил викториански натюрморт, озаглавен „Чантата за дивеч“. Бяха му дали складов номер Ф 608.

Архивът на склада показа, че картината е получена в Лондон на 1 август и на 6-и е била взета от „Колбърт“. Слейд изключи системата, като си мислеше, че ще чака с интерес доклада на легендарния Стивън Карпентър, когото лично не познаваше.

Той си погледна часовника и видя, че е шест часът в Лондон или един на Карибите. В продължение на час се мъчи да се свърже с Лий-Тревърс по мобилния му телефон или радиостанцията, но винаги попадаше на грешен номер. Накрая се отказа и отиде на срещата си с Марина.

На 18-и един нисък носач с гащеризон на института „Колбърт“ влезе в „Дарси“ и отиде на гишето. Носеше малка маслена картина в найлонова опаковка.

— Добрутро, малката. Пратка от „Колбърт“.

Младата жена зад гишето въпросително го погледна. Мъжът извади от джоба си лист хартия.

— Складов номер в „Дарси“ Ф шестстотин и осем. — Лицето й се проясни. Имаше номер, който да въведе в компютъра зад себе си.

— Един момент — каза момичето, обърна се и се консултира с извора на мъдростта. Оракулът й обясни положението. Тя видя, че въпросната картина е напуснала склада за анализ в „Колбърт“ по нареждане на отсъстващия шеф на отдел „Съвременно британско и викторианско изкуство“. И сега я връщаха. Служителката повика носач на фирмата.

След няколко минути вече беше подписала разписката на човека от „Колбърт“ и увитата картина бе свалена в склада.

„Ако пак дойда в тази сграда — докато излизаше на горещия паваж, си помисли Тръмпингтън Гор — ще трябва да започна да им плащам наем.“

На 20 август докладът на професор Стивън Карпентър пристигна в хемпширското имение на Перигрин Слейд, който тъкмо закусваше след приятно плуване в басейна. Докато го четеше, яйцата и кафето му изстинаха. Писмото гласеше:

„Уважаеми господин Слейд, сигурен съм, вече знаете, че преди да замине на почивка, Алан Лий-Тревърс ме помоли да погледна една малка маслена картина, смятана за късновикторианска и нарисувана в страната.

Трябва да отбележа, че тази задача се оказа изключително предизвикателство и удоволствие за мен.

На пръв поглед озаглавената «Чантата за дивеч» картина се отличава с абсолютна грозота и липса на достойнства. Обикновена мацаница на бездарен аматьор отпреди стотина години. Вниманието на Алан обаче беше привлякла дъската и затова съсредоточих усилията си върху нея.

Извадих викторианската рамка и внимателно проучих дървото. То несъмнено е от топола, при това много стара. По ръбовете открих следи от някогашно лепило, което показва, че навярно е част от много по-голяма творба, например от олтар.

Отрязах малък фрагмент от задната част на дъската и го подложих на анализи за възраст и произход. Както ви е известно, при тополите дендрохронологията е безполезна, тъй като за разлика от дъба, това дърво няма годишни пръстени. Въпреки това съвременната наука има на разположение още няколко фокуса.

Успях да установя, че дървото почти със сигурност произхожда от района между Сиена и Флоренция и трябва да е било отсечено към 1425 г. По-нататъшните анализи с помощта на спектромикроскоп показаха несиметрични следи, оставени от трион, идентични с онези по други дъски от този период и район. Това доказва, че произхожда от същата дърводелница в някогашна Тоскана, която са използвали някои от най-големите майстори от онова време.

Викторианската картина на две мъртви яребици и пушка несъмнено е нарисувана върху много по-старо произведение. Взех микроскопична люспа от боята и установих, че тази на оригиналната картина не е масло, а темпера.

Взех още по-миниатюрен фрагмент темпера за спектроанализ и открих, че съдържа абсолютно същото съчетание, каквото са използвали неколцина майстори от периода. Накрая направих рентгенова снимка, за да видя какво се крие под по-късното изображение.

Отдолу има темперна картина и само дебелият пласт боя, положен от неизвестния викториански вандал, не позволява по-голяма яснота.

Фонът представлява пасторален пейзаж от посочения период, ниски хълмове и в далечината — камбанария. В средата като че ли има път, излизащ от плитка долина.

На преден план се откроява самостоятелна фигура, очевидно библейска, която гледа право към зрителя.

Не мога да определя точно художника, но е възможно да сте се сдобили с неизвестен шедьовър от времето и епохата на Чимабуе, Дучо и Джото.

Искрено Ваш,

Стивън Карпентър.“

Перигрин Слейд седеше като хипнотизиран. Писмото лежеше на масата пред него. „Чимабуе… О, Господи! Дучо… Мили Боже. Джото… дяволите да ме вземат.“

Левият му клепач пак затрепери. Той вдигна ръка и го спря с показалец. Замисли се какво да прави.

Спомни си за двете неотдавнашни открития, и двете направени (за негово разочарование) от „Сотби“. В оръжейната на старо имение на съфъкското крайбрежие един оценител беше намерил точно такава дъска и бе разпознал ръката на майстор. Картината се бе оказала на Чимабуе, най-редкият от старите художници, и беше продадена за милиони.

Още по-наскоро друг служител на „Сотби“ в папка със забравени евтини скици в замъка Хауард беше открил рисунка на скърбяща жена със скрито в шепи лице и бе поискал да бъдат извършени по-експертни анализи. Скицата се беше оказала на Микеланджело. Цената ли? Осем милиона лири. А сега изглеждаше, че и той се е натъкнал на безценно съкровище, скрито под две мъртви яребици.

Очевидно нямаше да мине нов номер с Реджи Феншоу. Едно беше да се избави от младока Бени Евънс, но Алан Лий-Тревърс бе съвсем друго нещо. Бордът щеше да повярва на Алан, даже да нямаше копие от писмото, което му беше пратил от летището. А и повече не можеше да използва Феншоу. Светът на изкуството не бе чак толкова лековерен.

Ала можеше и щеше да прочуе името си и отново да издигне „Дарси“ на полагащия й се пиедестал. И ако това не струваше шестцифрена коледна премия… След час се беше измил и облякъл, седеше зад волана на бентлито си и гълташе километрите до Лондон.

Складът бе празен и той бързо намери картината с номер Ф 608. През прозрачната найлонова опаковка се виждаха двете мъртви яребици на куката. Слейд я занесе в кабинета си.

Господи, тя наистина беше ужасяващо грозна. И все пак под нея… Очевидно не можеше да става и дума да я пусне на търг. Трябваше да я купи компанията и после случайно да я открие.

Проблемът бе професор Карпентър. Човек, известен с честността си. Човек, който непременно беше направил копие на доклада си. Човек, който гневно щеше да възрази, ако някой си Перигрин Слейд измамеше собственика на мацаницата, някакъв нещастен плебей.

От друга страна, професорът не бе казал, че скритата картина със сигурност е шедьовър, а само, че може да е. Нямаше закон, който да забранява на аукционерските къщи да рискуват. Рискът не винаги се изплащаше. Така че, ако предложеше на собственика справедлива цена и като се вземеше предвид несигурността…

Той отвори информацията за собственика и откри господин Хемиш Макфий от Съдбери, Съфък. Имаше адрес. Слейд написа, подпечата и прати писмо, с което предлагаше на нещастния Макфий сумата петдесет хиляди лири за „извънредно интересната композиция“ на дядо му. За да не изпусне случая от ръцете си, посочи собствения си мобилен телефон за връзка. Беше съвсем сигурен, че глупакът ще приеме и тогава той лично щеше да занесе чека за продажбата в Съдбери.

След два дни телефонът му иззвъня. Слейд чу глас със силен шотландски акцент, при това оскърбен.

— Дядо ми беше велик художник, господин Слейд. Пренебрегван навремето, но същото се отнася и за Ван Гог. Убеден съм, че сега светът най-после ще познае истинския талант. Не мога да приема предложението ви, но ще ви направя друго. Ако творбата на дядо ми не се появи на следващия ви търг на викториански майстори в началото на идващия месец, ще я изтегля и ще я занеса в „Кристи“.

Когато затвори телефона, Слейд трепереше. Ван Гог ли? Този човек да не бе идиот? Ала нямаше избор. Търгът на викторианските майстори бе насрочен за 8 септември. Вече беше късно да я включат в каталога, който в момента се печаташе и щеше да излезе след два дни. Щеше да се наложи нещастните яребици да бъдат прибавени впоследствие, както често се случваше. Но той пазеше копие на писмото с офертата до Макфий и бе записал телефонния разговор. Предложените петдесет хиляди лири далеч нямаше да удовлетворят професор Карпентър и бордът на „Дарси“ щеше да го подкрепи срещу евентуални бъдещи обвинения.

Трябваше да купи картината „за фирмата“ и това означаваше в залата да има наддаващ, който точно да изпълнява нарежданията и в същото време да не прилича на служител на „Дарси“. Щеше да използва Бъртрам, главния носач, на когото предстоеше да се пенсионира и който след четиридесет години служба беше абсолютно верен на работодателите си. Човек с въображение на щипалка, но безпрекословно изпълняващ заповеди.

Тръмпингтън Гор затвори телефона и се обърна към Бени.

— Скъпо момче, наистина ли знаеш какво правиш? Петдесет хиляди лири са адски много пари.

— Довери ми се — отвърна младежът. Гласът му звучеше по-уверено, отколкото се чувстваше. Той ежечасно се молеше на циничния бог на старите майстори Слейд да е прекалено алчен, за да разкрие намеренията си на безукорно честния професор Карпентър.