12

От този разговор и от съвета на Майкъл заплахата да ни разкрият започна да изглежда по-истинска и по-надвисвала, отколкото когато бях разговарял с чичо Ексъл по-рано същата вечер. Така сякаш изведнъж осъзнах, че един ден ще трябва да застанем лице срещу лице с истинската опасност; страхът от това нямаше да намалява и накрая да изчезне, за да живеем както преди. Знаех, че Майкъл се беше тревожил много през последната година, като че ли изпитваше чувството, че времето на спокойствието свършва, а сега и аз имах същото усещане. Дотам стигнах, че преди да си легна още същата вечер приготвих някои неща, да са ми подръка — лък и две дузини стрели; намерих и торба, в която сложих няколко хляба и малко сирене. Реших на следващия ден да събера дрехи за смяна, здрави обувки и други неща, които може да потрябват, и да ги скрия на някое сухо подходящо място извън къщи. Трябваше да взема дрехи и за Петра, както и няколко одеала, съд за вода за пиене… Не трябваше да забравям и кутийка с огниво.

Както изброявах наум всичко, което щеше да ни бъде необходимо, заспах…

Сигурно не бяха изминали повече от три часа, когато се събудих от вдигане на резето в стаята. Нямаше луна, но звездите бяха достатъчно ясни, за да различа до вратата малка фигура, облечена в нощница.

— Дейвид — каза тя, — Роузалинд.

Но нямаше нужда от повече. Роузалинд вече беше побързала да се включи.

— Дейвид — каза ми тя, — трябва да се измъкваме веднага. Арестуваха Сали и Кетърин.

Майкъл започна да излъчва едновременно с нея

— Бързайте и двамата, докато още има време. Решили са да ни изненадат. Ако знаят достатъчно много, сигурно са предвидили да изпратят хора и за вас, преди да има време да ви предупредим. Прибраха Сали и Кетърин почти едновременно преди десет минути. Бързо тръгвайте!

— Ще се срещнем до мелницата. Бързай! — добави Роузалинд.

Казах на Петра с думи:

— Обличай се светкавично. Сложи си панталони. Не вдигай никакъв шум.

Тя най-вероятно не беше уловила мисловните образи в подробност, но беше усетила, че това не търпи отлагане. Кимна ми и се прокрадва по тъмния коридор.

Навлякох дрехите си и направих одеялата от леглото на вързоп. Пипнешком открих в сумрака лъка, стрелите и торбата с храна, и тръгнах към вратата.

Петра беше вече почти облечена. Сграбчих някакви дрехи от шкафа й и ги пъхнах в одеялата.

— Не си слагай обувките — прошепнах на Петра. — Носи ги в ръка и стъпвай безшумно като котка.

Вън на двора оставих вързопа с одеялата и торбата на земята, докато се обухме. Петра се опита да заговори, но аз сложих пръст на устните си, после й предадох мислено образа на Савската царица — на черната кобила. Петра кимна, и прекосихме на пръсти двора. Тъкмо бях отворил вратата на конюшнята, когато долових далечен шум и се заослушах.

— Коне са — прошепна Петра.

Коне бяха. Чуваше се тътенът от много копита и лекото потракване на мундщуците.

Нямаше време да търсим седлото и юздите на Савската парица. Сложихме й оглавника и се качих отгоре й от големия камък, използуван за тази цел. Носех толкова много неща, че нямаше място за Петра отпред. Тя седна зад мене и се улови с ръце за кръста ми.

Тихо се измъкнахме през отдалечения край на двора и тръгнахме по пътечката към речния бряг, а ударите на копитата звучаха все по-близо до къщата.

— Тръгна ли? — попитах Роузалинд и казах как сме.

— Още преди десет минути. Всичко си бях приготвила — с укор ми каза тя. — Страшно се мъчихме да се свържем с тебе. Имахме късмет, че Петра случайно се събуди.

Петра се включи с мисловен образ и развълнувано искаше да знае какво се е случило. Все едно, че ни засипа фонтан от искри.

— По-внимателно, миличка. Бъди много по-внимателна — оплака се Роузалинд. — Скоро ще ти разкажем всичко.

И спря за миг, докато отмине чувството, че е ослепяла.

— Сали? Кетърин? — повика ги Роузалинд.

Те отвърнаха заедно.

— Заведоха ни при инспектора. Преструваме се на невинни и учудени. Нали така е най-добре?

Майкъл и Роузалинд се съгласиха с тях.

— Смятаме — предложи Сали — да прекъснем връзката. Ще ни бъде по-лесно да се правим на нормални, ако наистина не знаем какво става. Затова не се опитвайте да правите контакт с нас.

— Добре — съгласи се Роузалинд. — Но ще бъдем готови да приемаме от вас.

И Роузалинд се обърна към мене.

— Побързайте, Дейвид. Запалиха светлини във фермата.

— Всичко е наред. Идваме — казах й аз. — В тъмното няма да разберат веднага накъде сме тръгнали.

— Ще разберат по това, че в конюшнята е още топло, че не сте стигнали далече — подхвърли тя.

Погледнах назад. Забелязах, че един от прозорците на къщата свети; някой носеше фенер. Отдалечено звучеше мъжки глас. Вече бяхме стигнали до речния бряг и не беше опасно да подкарам Савската царица в галоп. Карахме така половин миля, докато стигнахме до брода, после още четвърт миля до мелницата. Изглеждаше разумно да я заобиколим, защото можеше да има будни хора. Зад оградата подрънкваше с веригата си куче, но не излая. След малко улових от страна на Роузалинд чувство на облекчение; идваше от място близо пред нас.

Отново препуснахме и скоро забелязах, че нещо се движи под дърветата край пътя. Обърнах кобилата нататък и там ни чакаше Роузалинд — не само тя, но и чифтът великански коне на баща й. Огромните животни се извисяваха над нас; вместо седла имаха големи плетени кошове. В един от тях седеше Роузалинд, а до нея беше лъкът й — с опъната тетива, готов за стрелба.

Подкарах коня до нея, а тя се наведе да види какво нося.

— Подай ми одеялата — нареди Роузалинд и протегна ръце. — А в торбата какво има?

Казах й.

— Какво, само това ли си взел? — попита с укор тя.

— Трябваше да бързаме — припомних й аз.

Роузалинд подложи одеялата между кошовете. Повдигнах Петра, докато Роузалинд я пое. С общи усилия помогнахме на Петра да се изкатери и да се разположи върху одеялата.

— По-добре да бъдем на един кон — обърна се към мене Роузалинд. — Оставила съм място да седнеш в другия кош. Оттам можеш да стреляш с лява ръка.

И Роузалинд преметна през лявото рамо на коня нещо като малка въжена стълба.

Смъкнах се от гърба на Савската царица, обърнах я по посока на къщи и я плеснах по хълбока, за да тръгне, после тромаво се изкачих в другия кош. В мига, когато махнах крака от стремената, Роузалинд ги издърпа нагоре и ги завърза. Тръсна поводите и преди да бях седнал добре в коша, потеглихме, а вторият великански кон ни следваше, вързан зад нас.

Известно време препускахме в галоп, после оставихме пътя и тръгнахме покрай един поток. Там, където той се срещна с друг, последвахме по-малкото поточе. После оставихме и него и през една мочурлива местност стигнахме до друг поток. Вървяхме по коритото му половин миля или повече, после завихме към нови хълмисти и блатисти места, но скоро стигнахме твърда почва и след малко копитата на конете зачаткаха по камъни. Забавихме още ход, докато конете намериха криволичеща из скалите пътека. Разбрах, че Роузалинд беше съставила план как да скрием следите си. Сигурно без да искам излъчих тази мисъл, защото Роузалинд ми отвърна малко сърдито:

— Не беше лошо малко повече да мислиш, а по-малко да спиш.

— Бях започнал — оправдавах се аз. — На сутринта щях да приготвя всичко. Не ми изглеждаше чак толкова неотложно.

— Затова, когато се опитах да се посъветвам с тебе, беше вече заспал като пън. Мама и аз цели два часа пълнихме тези кошове и оседлавахме конете, за да бъдат в готовност, а ти през това време спокойно си спал.

— Майка ти ли? — попитах изумен. — Тя знаеше ли?

— В последно време наполовина знаеше, наполовина се беше досетила. Не зная доколко се досещаше — никога не сме говорили за това. Мисля, че тя смяташе, че докато не го изречем с думи, все едно че няма нищо. Когато й казах снощи, че е много възможно да трябва да се спасявам с бягство, тя се разплака — и толкова. Обаче не беше изненадана, не се опита да спори и да ме разубеждава. Имах чувството, че отдавна беше усетила вътрешно, че някой ден ще й се наложи да ми помага; затова, когато дойде това време, тя просто го направи.

Замислих се върху думите й. Не можех да си представя собствената ми майка да постъпи така заради Петра. Но все пак беше плакала, когато леля Хериът си замина. А леля Хериът беше повече от готова да престъпи законите за Чистотата. Както и майката на Соуфи. Човек започваше да се чуди колко ли много бяха майките, които се преструваха, че не забелязват въпроси, външно не противоречащи на Определението за Истинското подобие; преструваха се навярно и за неща, които явно им противоречаха, но се мъчеха да измамят инспектора… Чудех се също дали майка ми тайно щеше да се радва, или да съжалява, че съм отвел Петра…

Вървяхме по различни пътища, както беше намислила Роузалинд, за да прикрием бягството си. Минахме през още потоци и каменисти места, после насочихме конете нагоре по стръмния бряг и оттам — в гората. Не след дълго открихме път, водещ на югозапад. Не посмяхме да вървим по него, защото можеха да останат следи от копитата на великанските коне, затова вървяхме успоредно, докато небето започна да изсветлява. После навлязохме навътре в гората, докато стигнахме полянка с трева за конете. Там ги спънахме и ги оставихме да попасат.

След като се нахранихме с хляб и сирене, Роузалинд каза:

— Понеже си си отспал, най-добре ти да пазиш пръв.

Двете с Петра се завиха удобно с одеялата и скоро заспаха. А аз седях, обтегнатият лък лежеше напряко на колената ми, а половин дузина стрели стърчаха в земята досами мен. Чуваше се само птичи глъч, понякога се ръзмърдваше някое животинче, а великанските коне шумно хрупаха. Слънцето огря през по-редкия клонак и започна да топли по малко. Сегиз-тогиз се изправях и обхождах безшумно полянката по края, приготвил опъната стрела в лъка. Нищо не откривах, но така се борех със съня. След няколко часа се обади Майкъл:

— Къде сте сега? — попита той.

Обясних му, доколкото можах.

— А накъде отивате? — искаше да знае той.

— На югозапад — казах аз. — Решихме да се придвижваме нощем, а денем да се крием.

Той одобри това, но каза:

— Бедата е там, че заради страха от Оградата ще бъде пълно с патрули. Не зная дали Роузалинд не е сбъркала, като е взела великанските коне. Само да ги мернат, ще се разчуе като за пожар; стига и да забележат следа от копито.

— Но обикновените коне са по-добри само за къси разстояния — напомних му аз, — иначе не могат да се мерят с тях по издръжливост.

— Може би си прав. Според мене, Дейвид, много важно е да запазиш самообладание. Кой знае колко още ще трябва да се разплащаме. Сигурно са научили много повече за нас, отколкото предполагахме, макар че още не са се добрали до Марк, Рейчъл и до мене. Но явно, че много са се разтревожили. Ще пратят подире ви хайки. Хрумна ми веднага да се включа доброволно в една от тях. Каня се да изпратя съобщение, че сте били забелязани в югоизточна посока. А когато това изиграе ролята си, ще накараме Марк да ги отпрати на северозапад… Ако някой ви забележи, на всяка цена трябва да му попречите да се измъкне. Но не стреляйте. Издали са заповед да не се използуват пушки, освен при крайна нужда или за сигнализиране; ще търсят сметка за всеки пушечен изстрел.

— Това не ни засяга. Нямаме пушка — казах му аз.

— Още по-добре. Така няма да се полъжете да я използувате. Те обаче смятат, че имате.

Нарочно бях решил да не вземам пушка — отчасти защото изстрелите са шумни, но най-вече защото се презарежда бавно, тежка е за носене и става безполезна, щом ти се свърши барутът. Стрелите не достигат толкова далече, но не вдигат шум и докато се презарежда една пушка, можеш да изстреляш половин дузина.

Намеси се Марк:

— Чух разговора ви. Ще пусна слуха за северозапад веднага, щом стане нужда.

— Добре. Но не го прави, преди да ти кажа. Сигурно Роузалинд сега спи? Като се събуди, помоли я да се свърже с мене — каза Майкъл.

Обещах му и всички се оттеглихме. Останах на пост още два часа, а после събудих Роузалинд, да ме смени. Петра спеше дълбоко. Легнах до нея и след миг вече спях.

Сигурно спях леко, или пък просто по съвпадение се събудих, точно за да уловя една тревожна мисъл от Роузалинд.

— Убих го, Майкъл. Мъртъв е…

После мисловният образ премина уплашено в някаква объркана форма.

Включи се Майкъл — твърдо решил да ни ускокои.

— Не се бой, Роузалинд. Не можеше да не го направиш. Това е война — между нашия вид и техния. Не я започнахме ние; имаме не по-малко право на съществуване от тях. Не бива да се плашиш, миличка; не може другояче.

— Какво се е случило? — запитах аз, като приседнах.

Те не ми обърнаха внимание, или пък бяха прекалено погълнати от разговора, за да ме забележат. Огледах полянката. До мен, все още заспала, лежеше Петра; великанските коне спокойно пасяха трева. Майкъл отново се появи:

— Скрий го, Роузалинд. Потърси долчинка и го затрупай с листа.

Последва мълчание. После се обади Роузалинд — вече беше овладяла паниката, но продължаваше да е много разтревожена, когато се съгласяваше.

Станах, взех лъка си и прекосих полянката към мястото, където знаех, че е тя. Когато стигнах до първите дървета се сетих, че оставям Петра сама, и не продължих.

След малко откъм храстите се показа Роузалинд. Вървеше бавно и по пътя чистеше стрелата си с листа.

— Какво се е случило? — попитах аз.

Но тя изглежда отново беше изгубила контрол над мисловните образи; чувствата й ги объркваха и изкривяваха. Когато ме доближи, каза с думи:

— Един човек… Беше дошъл по следите на конете. Видях как идва по тях. Нали Майкъл каза… О, Дейвид, не исках да го направя, но какво друго ми оставаше?

Очите й бяха пълни със сълзи. Прегърнах я и я оставих да си поплаче на рамото ми. Нямаше с какво да я успокоя особено. Освен да я уверявам, както Майкъл, че направеното от нея е абсолютно необходимо.

Не след дълго бавно се върнахме на поляната. Роузалинд седна до спящата Петра. Сетих се да попитам:

— А какво стана с коня му, Роузалинд? Конят избяга ли?

Тя поклати глава.

— Не зная. Положително е имал кон, но когато го видях, вървеше по следите пеша.

Реших, че е най-добре да се върна по пътя и да видя дали не беше оставил коня си вързан някъде. Вървях половин миля, но не открих нищо. Нямаше и пресни следи от копита, освен от великанските коне. Когато се върнах, Петра се беше събудила и бъбреше с Роузалинд.

Денят си отиваше. Повече не ни потърсиха нито Майкъл, нито останалите. Независимо от случилото се, по-добре беше да останем, където бяхме, отколкото да се придвижваме по светло с риск да ни забележат. Затова чакахме.

После, следобеда, нещо внезапно се появи.

Не беше мисловен образ, нямаше истинска форма; беше просто израз на страдание, като мъчителна агония. Петра задиша тежко, разплака се и се хвърли в ръцете на Роузалинд. Беше с такава сила, че направо изпитвахме болка. Двамата с Роузалинд се спогледахме с широко отворени очи. Ръцете ми се разтрепериха. Ударът обаче беше така безформен, че не можехме да кажем кой го излъчва.

После се появи смесица от болка и срам, а над нея — без надежда отчаяние, сред което се мяркаха характерни форми, които веднага разпознахме като Кетъринени. Роузалинд улови ръката ми и я стисна. Търпяхме, докато остротата намаля и напрежението отслабна.

Обади се Сали — несвързано, на вълни на вълни: отначало с любов и състрадание към Кетърин, после с тревога към нас:

— Пречупиха Кетърин. Успяха… О, миличка Кетърин… Не, не бива да я вините, никой не бива да я вини. Моля ви, не я обвинявайте. Те я подлагат на мъчения. Можеше да се случи с всеки от нас. Сега изчезна… Не ни чува… О, Кетърин…

И мислите на Сали бяха погълнати от мъката й. След малко се появи Майкъл — отначало неуверено, след това в една толкова сурова форма, каквато не бях получавал от него.

— Наистина е война. Един ден ще им отмъстя за това, което направиха с Кетърин.

После повече от час не се чу нищо. Направихме всичко възможно да успокоим и утешим Петра, макар и не особено убедително. Тя беше разбрала малко от разговора ни, но беше доловила силата на излъчването и това стигаше, за да се изплаши.

След това отново се появи Сали — убита, нещастна, насилваща се да говори:

— Кетърин направи признания; изповяда всичко. Аз го потвърдих. И мене щяха да пречупят в края на краищата…

Гласът й стана колеблив и затрепера:

— Не можех иначе… Как щях да изтърпя нажеженото желязо, след като тя вече призна? Не можех. Простете ми… простете и на двете ни…

И тя изчезна.

Появи се Майкъл — също неуверен и разтревожен.

— Сали, миличка, как може да обвиняваме и теб, и Кетърин. Разбираме ви. Но трябва да знаем какво им казахте. Какво им е известно?

— За мисловните образи… за Дейвид и Роузалинд. Бяха почти сигурни за тях, но искаха да го потвърдим.

— И за Петра ли?

— Да. О…

Появи се безформен образ, изпълнен с угризения.

— Нямаше как. Клетата малка Петра… Но всъщност те вече знаеха. Защото Дейвид и Роузалинд иначе не биха я взели със себе си. С никаква лъжа нямаше да го прикрием.

— А за другите?

— Не. Казахме им, че други няма. Мисля, че ни вярват. Все още ни задават въпроси. Опитват се да научат подробности. Искат да знаят как правим мисловните образи, какъв е обсега на излъчването. Лъжа ги. Казвам, че е не повече от пет мили и че дори тогава не е лесно да се разбират мисловните образи… Кетърин е почти в безсъзнание. Няма сили да се свърже с вас. Но продължават да разпитват и двете ни, непрекъснато. Да можехте да видите какво са й направили… Краката й, Майкъл, клетите й крака…

Картината от Сали се замъгли и изчезна.

Никой друг не се включи. Сигурно всички бяхме дълбоко наранени и потресени. Човек избира думите, после ги изрича… А образите чувствува вътре в себе си…

Слънцето се бе спуснало ниско и вече събирахме багажа, когато Майкъл се включи.

— Слушайте ме внимателно — каза той. — Здравата са се заели с цялата работа. Много са се уплашили от нас. Обикновено оставят Отклоненията на мира, когато напуснат областта. Никой не може да се засели без документи за самоличност, или много обстоен оглед от местния инспектор, затова без друго обикновено свършва при Оградните жители. Но от нас са се притеснили много, защото външно нищо не ни личи. Живели сме сред тях почти двадесет години, без те да ни подозират. Навсякъде биха ни приели за нормални. Затова са разлепили съобщения, в които описват трима ви и официално ви обявяват за отклонения. С други думи — не принадлежите на човешкия род и следователно не ви се полага да ползувате правата или закрилата на човешкото общество. Всеки, който ви помогне, извършва престъпно деяние; всеки, който не съобщи местонохождението ви, ако му е известно, също подлежи на наказание… Изобщо, поставени сте извън закона. Всеки, който ви забележи, може безнаказано да ви застреля. Ще дадат малка награда на този, който съобщи, че сте мъртви и занесе доказателства; наградата е обаче много по-голяма, ако ви залови живи.

Майкъл помълча, за да ни даде време да възприемем казаното.

— Нещо не ми е ясно — обади се Роузалинд. — А ако дадем дума да се махнем оттук и да не се появяваме?

— Страхуват се от нас. Искат да ви хванат, за да научат повече за нас, затова са предвидили по-голяма награда. Не става вече въпрос само за истинското подобие, макар че те твърдят това. Разбрали са, че можем да представляваме опасност за тях. Ами ако се окажем много повече на брой, ако можем да мислим заедно, да правим планове и да ги съгласуваме без цялата им машинария от думи и съобщения — значи винаги бихме могли да ги надхитрим. Мисълта за това им е неприятна, затова искат да ни жигосат, преди да се появят още като нас. За тях това е въпрос на оцеляване на вида им — и може би не грешат, нали?

— Ще убият ли Сали и Кетърин?

Въпросът беше непредпазлив и се изплъзна от Роузалинд. Чакахме да ни отговори някое от момичетата, но не последва отговор. Не знаехме какво може да означава това; може би просто отново се бяха изключили, или бяха заспали от изтощение, или вече бяха мъртви… Майкъл не смяташе така:

— Няма смисъл да го правят, след като ги държат в ръцете си; възможно е с това да предизвикат лошо отношение. Да обявиш едно новородено бебе за чуждо на човешкия род поради телесни недостатъци е едно, а това е много по-сложно. Няма да е лесно за тези, които познават Сали и Кетърин от години, да приемат присъдата, че не са човешки същества. Ако ги убият, много хора ще изпитат неодобрение и съмнение в действията на властта, нещо като създаване на закон със задна дата.

— Но нас спокойно могат да убият, нали? — забеляза Роузалинд малко тъжно.

— Вие вече не сте пленници, не сте между хора, които ви познават. За тях сте подобия на хора, които се опитват да избягат.

Нямаше какво да кажем на това. Майкъл попита:

— Накъде ще вървите нощес?

— Все така на югозапад — казах му аз. — Смятах да намерим място в Дивите земи, където да спрем, но щом като всеки ловец вече има право да ни застреля, мисля че трябва да отидем в Оградата.

— Това е най-доброто. Ако намерите там място, където да се скриете за известно време, ще видим дали няма да можем да ви представим за мъртви. Ще се помъча да измисля някакъв начин. Утре ще бъда с един отряд, който ще ви търси на югоизток. Ще ви обадя какво става. Междувременно, ако попаднете на човек, гледайте да стреляте първи.

След тези думи Майкъл се изключи. Роузалинд доподреди багажа, оправихме хамутите, за да ни бъде по-удобно в кошовете, отколкото предната вечер. После се покатерихме вътре — аз отново седнах отляво, а Петра и Роузалинд — в десния кош. Роузалинд се протегна, плесна с ръка огромния хълбок и отново тежко потеглихме напред. Петра, която беше необикновено мълчалива, докато стягахме багажа, избухна в сълзи и започна да излъчва страдание.

От неясните й образи се разбра, че не иска да ходи в Оградата, че в съзнанието си мъчително си представя Старата Мега, Косматия Джек и семейството му, както и другите създания, с които я бяха плашили в ранното детство — та нали те живееха по тези места…

Нямаше да бъде трудно да я успокоим, ако в самите нас нямаше останки от чувство на страх от тези чудовища, или пък ако знаехме нещо съществено за Оградната област, което да противопоставим на ужасната представа за нея. Но и ние като повечето хора знаехме много малко, за да говорим убедително, и започнахме да се измъчваме от образите на страданието на Петра. Вярно, че не бяха толкова ярки, колкото в предишните случаи, пък и опитът вече ни позволяваше донякъде да поставим преграда при приемането; въпреки това последствията ни изтощаваха. Мина половин час преди Роузалинд да успее да успокои тази всепоглъщаща бърканица. Веднага след това останалите се включиха разтревожени; Майкъл с раздразнение попита:

— Това пък какво беше?

Обяснихме му. Майкъл се успокои и се обърна към самата Петра. Започна да й обяснява бавно, с отчетливи мисловни форми, че Оградата всъщност не е такова страшно място, каквото го представят. Просто повечето мъже и жени, които живеят там, са онеправдани и нещастни. Изгонили са ги от домовете им — много често още като бебета; а на някои се е наложило да напуснат къщите си като по-големи, просто защото не приличали на другите хора, и да отидат да живеят в Оградата, защото никъде другаде не ги оставяли на мира. Някои от тях наистина изглеждали много странни и необикновени, но не били виновни за това. Човек трябвало да ги съжалява, а не да се плаши от тях. Ако ни се беше случило нещастието да се родим с повече пръсти или уши, щяха и нас да изпратят в Оградата — макар че вътрешно щяхме да си бъдем същите като сега. Изобщо няма особено значение как изглежда човек, с външния вид лесно се свиква…

В този миг Петра го прекъсна.

— Другият кой е? — попита тя.

— Кой друг? Какво искаш да кажеш? — учуди се Майкъл.

— Другият, който изпраща картини, и те се смесват с твоите — обясни Петра.

…Последва мълчание. Опитах се веднага да уловя излъчването, но не открих никакви мисловни образи. След това дойде от Майкъл:

— Нищо не приемам. Това трябва да е…

Марк и Рейчъл казаха същото.

Усетихме стремителен силен сигнал от Петра. С думи това щеше да бъде едно нетърпеливо „Млъквайте!“ Ние се притаихме и зачакахме.

Хвърлих поглед към другия кош. Роузалинд беше прегърнала с една ръка Петра и я наблюдаваше внимателно. Самата Петра беше затворила очи, сякаш се беше съсредоточила само да слуша. След малко момиченцето се отпусна.

— Какво стана? — попита я Роузалинд.

Петра отвори очи. Отговори с картина, която изразяваше озадачаване и бе с неясна форма.

— Някаква жена ми задаваше въпроси. Мисля, че се намира много, много далече. Каза, че преди е приемала мислите ми — когато съм изпитвала страх. Иска да знае коя съм аз, и къде съм. Да й кажа ли?

За миг се поколебахме. След това Майкъл ни попита леко развълнуван дали имаме нещо против. Ние нямахме.

— Добре, Петра. Можеш да й кажеш — съгласи се той.

— Ще трябва да вдигна много шум, прекалено далече е — предупреди ни Петра.

И добре, че го направи. Ако се беше впуснала, без да сме се изключили, мозъците ни щяха да се повредят. Аз се откъснах от разговора и съсредоточих вниманието си на пътя пред нас. Това ми помогна, но в никакъв случай не бе достатъчна защита. Образите бяха прости — както и можеше да се предполага, поради възрастта на Петра, но все пак достигаха до мене с мощност и яркост, която ме зашеметяваше и оглушаваше.

Майкъл излъчи нещо като „Пфу!“, когато разговорът приключи, а веднага след него Петра повтори своето „Млъкнете!“ Настъпи тишина, а после отново кратък ослепяващ ни период. Когато това свърши, Майкъл попита:

— Къде се намира тя?

— Ей натам — каза Петра.

— За бога!…

— Сочи на югозапад — обясних аз.

— Попита ли я как се казва нейното място, миличка? — обади се Роузалинд.

— Да, но не ми звучеше познато, състои се от две части и там има много вода — обясни й Петра доста неясно. — А и тя не разбра къде съм аз.

Роузалинд предложи:

— Кажи й да изпише името с формата на буквите.

— Но аз не зная да чета — протестира със сълзи на очи Петра.

— Ах, да, колко неприятно — съгласи се Роузалинд. — Но ние поне можем да изпишем нашето място. Ще ти предавам формите една по една, а ти мислено ще й ги препредаваш. Съгласна ли си?

Петра доста неуверено се съгласи да опита.

— Добре — каза Роузалинд. — Моля всички внимавайте! Започваме.

И тя изписа „Л“. Петра го предаде със страхотна сила. След това Роузалинд показа „а“, „б“ и така нататък до края на думата. Петра ни каза:

— Тя разбра, обаче не знае къде е Лабрадор. Каза, че ще се опита да научи. Иска да ни изпрати своите букви, но аз й казах, че няма защо.

— Но има защо, миличка. Ще ги получиш от нея, после ще ни ги покажеш; само че внимателно, за да успеем да ги разчетем.

След малко получихме първата буква. Беше „з“. Изпитахме разочарование.

— Какво изобщо може да е? — в един глас питаха всички.

— Сигурно е сбъркала. Трябва да е „с“, а не „з“ — реши Майкъл.

— Не е „с“, „з“ е — настояваше разплакала Петра.

— Не им обръщай внимание. Продължавай — каза й Роузалинд.

Получихме думата до края.

— Е, поне останалите букви са верни — успокои се Майкъл. — Селандия… това трябва да е…

— Не Селандия, Зеландия — упорствуваше отново Петра.

— Но, миличка, „з“-то не означава нищо. А Селандия явно значи „Морска земя“.

— А това не ни помага с нищо. Според моя чичо Ексъл морето е много по-голямо, отколкото може да си представи човек.

В този, миг всичко беше засенчено от възмутената Петра, която разговаряше с непознатата. След малко свърши, за да съобщи тържествено:

— „З“ е. Жената каза, че буквата се различава от „с“, като бръмченето на мухите е.

— Добре — съгласи се Майкъл, за да има мир. — Попитай я обаче има ли там море?

Скоро Петра отговори:

— Да. Сушата е на две части, а около тях има много море. Оттам, където е тя, се вижда как слънцето огрява морето страшно надалече, и то цялото е синьо…

— В полунощ? Жената трябва да е луда — каза Майкъл.

— Но при нея не е нощ. Тя ми показа — обиди се Петра. — Там има много къщи, които не са като къщите в Уокнак, много по-големи са. По пътищата се движат смешни каруци без коне. А във въздуха летят едни неща, и отгоре им нещо се върти…

Изтръпнах, защото познах картината от детските си сънища, които почти бях забравил. Включих се и повторих описанието по-ясно от Петра: по форма тези неща приличат на риби, блестящи и бели на цвят.

— Да, такива са — съгласи се Петра.

— В цялата тази работа има нещо странно — намеси се Майкъл. — Дейвид, ти откъде знаеше…

Аз го прекъснах.

— Нека Петра предаде всичко, което може. После ще се разберем.

И ние отново се постарахме да сложим преграда между нас и явно едностранното излъчване, което Петра водеше с вълнение и напрежение.

…Пробивахме си път през гората бавно. Бояхме се да не оставим следи по пътищата и коловозите, затова напредвахме по малко. Лъковете ни бяха непрекъснато готови за стрелба, трябваше да внимаваме да не се изплъзнат от ръцете ни и да се навеждаме, когато минаваме под надвиснали клони. Вероятността да срещнем хора не беше голяма, но се случваше да попаднем на звяр, излязъл на лов. За щастие винаги, когато чуехме приближаването му, успявахме бързо да избягаме. Може би и той се плашеше от огромните великански коне; значи имаше поне едно преимущество, което да оправдава дирите, които оставяхме.

Летните нощи по тези места не са дълги. Вървяхме мъчително, докато се появиха първите признаци на зазоряване и после намерихме поляна, където да почиваме. Прекалено много щяхме да рискуваме да разседлаваме конете; щеше да ни се наложи да вдигаме тежките седла и кошове с въже, прехвърлено през висок клон, а това щеше да ни лиши от всяка възможност да се измъкнем светкавично. Просто спънахме конете, както предния път.

Докато похапвахме, разговарях с Петра за нещата, които й беше показала нейната приятелка. Колкото повече научавах, толкова повече се вълнувах. Почти всичко съвпадаше със сънищата, които имах като момче. Като разбрах, че мястото наистина съществува, сякаш получих внезапно озарение — значи това не е било само сън за живота на Древните, а е истинско място някъде в света. Но Петра беше уморена, затова не я разпитвах толкова, колкото ми се искаше. Оставих ги да си легнат с Роузалинд.

Точно след изгрев се обади развълнуван Майкъл:

— Тръгнали са по дирите ви, Дейвид. Кучето на човека, когото уби Роузалинд, го намерило, а после попаднали и на следите от конете. Нашата група се отправя на югозапад, за да се присъедини към хайката. Най-добре да потегляте. Къде сте сега?

Казах му колкото знаех — че според пресмятанията си сме само на няколко мили от Дивите земи.

— Тогава тръгвайте — каза ми той. — Колкото повече се бавите, толкова повече време ще имат те да изпратят група, която да отреже пътя ви напред.

Съветът ми се видя добър. Събудих Роузалинд и й обясних. След десет минути отново бяхме на път; Петра все още почти спеше. Понеже сега беше по-важно да бързаме, отколкото да се крием, насочихме се по първия път на юг, който открихме, и подкарахме конете в тромав тръс.

Пътят малко криволичеше според местността, но посоката му като цяло не се променяше. Изминахме по него десет мили, без да срещнем някакви затруднения, но след един завой се озовахме точно срещу един конник, на не повече от петдесет ярда, който препускаше към нас.

Загрузка...