Какво сънуват псиборгите?

Глава X

Аргументът беше солиден. Въпреки това Водан въобще не ми отговори.

Погледнах към пленниците си и установих, че не изглеждаха по-зле и ме наблюдаваха със същата подигравателна усмивка.

След това някакъв неудържим смях отекна в ушите ми. Все още невидим, Водан ми се присмиваше.

— Хайде, Сетни, за деца ли ни вземаш? Пленил си обикновени роботи. Истинските Даю и Оберон не са тук! Впрочем и аз също. Но повярвай, съжаляваме за това! Позволи ми да те поздравя за тази изолираща сфера. Наистина забележително постижение. Безспорно жителите на Полукс са на ниво. Признавам, че имам слабост към теб, и ще ти го докажа веднага.

При тези думи змията, която душеше Николет, изчезна и прекрасната млада жена се хвърли в обятията ми. А Юон слезе от клона си и дойде при нас, наблюдавайки развълнувано сцената.

Тези излияния ни отнеха известно време. Бяхме толкова щастливи отново заедно. Водан ни изчака от уважение, после продължи:

— Бъдете щастливи, нашата битка завърши. Не ще има нито победители, нито победени. Ако нямате нищо против, ще продължим този разговор другаде, където ще ни бъде по-приятно.

Сякаш по силата на някаква магия ние се озовахме на часа сред просторна, грейнала под слънчевите лъчи стая.

През широко отворените прозорци под нас се простираше чудна гледка. Редуваха се гори и долини в изумрудени цветове.

Изображенията на Водан, без военните му атрибути, на Даю и на Оберон ни гледаха усмихнати от удобни фотьойли.

Без да съзнавам, аз се наслаждавах на великолепието на джуджето-магьосник и още повече на принцесата, ала малката ръка, която стисках в моята, ми беше по-скъпа.

— Нещо разхладително, капитан Сетни? — каза с мелодичен глас един андроид, предлагайки ми подноса.

Това изречение ме накара да се усмихна, защото ме връщаше много дни назад, когато отивах в Калапол, извикан от Великия съвет.

— Можеш да изпиеш, без да се страхуваш, тази чаша с „Комендантско червено“ — увери ме Оберон. — Гарантирам ти, че не съдържа никакво вредно вещество и вярвам, че ще ти се понрави.

Поех чашата и вкусих кехлибареното питие. Действително се оказа превъзходно.

— Смелостта и проницателността ти бяха в твоя полза — рече Оберон. — Особено високо оценихме поведението ти пред жалките останки, които намери в пустинните градове отвъд морето. Ти си верен приятел и твоята любов е дълбока. Сега сме убедени, че жителите на Полукс не притежават войнствения и алчен за богатства нрав на много от човешките раси. Ето защо ние ще ти позволим да завършиш благополучно мисията си. Ти ще намериш отговора на загадките, които толкова много те занимаваха.

— Това е едно от моите най-съкровени желания… Кажете само как разбрахте кой съм и какви са навиците ми? Честна дума, бих се заклел, че се чувствувам като сред стари приятели!

Тогава се намеси Даю:

— Ние сме твои приятели, Сетни, дори и да не сме от една и съща раса с теб, защото, ако трябва да признаем всичко, телата, които стоят пред теб, са само роботи, които предават на нашето съзнание онова, което виждат, чуват, чувствуват. Е, истина е, че ти си има работа с един робот в град Ис. Надявам се, че това не те е разочаровало много?

Издъних се — както грубо се изразяват във флотата, — тъй като не държах да парадирам с креватните си подвизи пред Николет.

— Роботи! — изненадах се аз. — Достигнали сте рядко съвършенство в тази област. Да не би да сте сиборги?

— Не, скъпи мой! — поусмихна се Оберон. — Но това решение също би ни харесало, защото тогава поне щяхме да запазим човешкия си разум. Съдбата ни принуди да използваме друга, по-съвършена техника, ще разбереш защо.

Тогава Водан каза:

— Ако се съгласиш, ще проектирам твоя разум в миналото на тази планета. По този начин ще присъствуваш на страшната катастрофа, която ни сполетя и ни доведе до състоянието, в което сме.

Поколебах се за миг, но после приех. В края на краищата имаше доказателство, че те разполагаха с по-съвършени от моите средства. Вместо да се озова в Обероновия град на Облаците, те прекрасно биха могли да ме захвърлят в някой подземен затвор. Следователно можех да им се доверя.

Тогава основата на летящия град стана прозрачна и стаята, в която се намирах, изчезна. Носех се с бясна скорост над планини и долини, след което за известно време потънах в пълен мрак и изведнъж пред мен изникна някакъв прекрасен град. Той приличаше на оня, чиито развалини бях наблюдавал заедно с рицаря на острова, който посетихме, с тази разлика, че тук кипеше живот.

Отново дочух гласа на Водан, който коментираше видяното от мен.

— Това са градовете на нашите деди. Както виждаш, те бяха цветущи, а жителите им се радваха на живота. За нещастие съществуваха две различни раси. Едната владееше този континент, а другата живееше в големите острови, откъдето идвате. Освен това нямахме никакви материални проблеми: енергията идваше от океаните; водородът захранваше огромни плазмени батерии; протеините се синтезираха в огромни, автоматични заводи; глад не ни заплашваше. По това време планетата ни се движеше в орбита в едно съзвездие, периферно на Млечния път от страна на Магелановите облаци. Осем други планети придружаваха нашата в обиколката й, а космическите ни кораби бяха успели да достигнат до две по-близки. Така можахме да установим, че там бяха съхранени следи от живот, твърде различен от нашия. Вълнуващ факт бяха откритите от наши пионери странни инсталации, които бяха запазени идеално, ала за нашите учени беше невъзможно да открият за какво се използват.

Но нашите проблеми не произтичаха от това. Народите ни бяха достигнали огромен прогрес в областта на физиката, химията и биологията. Затова пък бяхме твърде изостанали във всичко, касаещо социологията, и в отношенията между нациите. Вместо да създадем една Конфедерация като вашата, двата блока живееха всеки сам за себе си. Завиждаха си и всеки желаеше да наложи идеологията си. Бяха създадени и оборудвани атомни машини с невероятна разрушителна мощ, огромни флоти от космически кораби. За известно време се запази едно определено статукво. Управниците се опасяваха да не предизвикат катаклизъм, който рискуваше да унищожи тотално жителите на планетата, инсталациите, заводите, градовете. Знаеха, че репресалиите щяха да бъдат мълниеносни и че радиоактивният прах щеше да замърси атмосферата за дълги години.

Гласът на Водан замря за миг, сякаш извикването на тези спомени го изпълваше с безкрайна тъга. В същото време лъчезарните градове отстъпиха пред силози, криещи къси, мощни междуконтинентални ракети, на сателити-шпиони, обикалящи в орбита неуморно над морета и континенти, на неравни терени, където тези всяващи ужас бомби биваха изпробвани.

— За наше нещастие, веднъж се случи така, че един диктатор, готов на всичко, за да наложи своите възгледи, завзе властта в островите. В началото той се хвалеше с миролюбието си, говорейки пред тия, които желаеха да го слушат, че мислел единствено за благополучието на своите народи. Бяха извършени наистина грандиозни дела. Построени бяха нови градове, беше създадена нова летателна машина за граждански цели. Серийното й производство позволяваше всекиму да я притежава. Но скоро пред него изникна един остър проблем: тъй като не съществуваше контрол върху раждаемостта, островите, които владееше, станаха твърде малки за многобройното население. Тогава той предяви териториални претенции. Ние разбирахме проблемите му и в началото нашите управници не се противопоставиха на някои анексии, по-специално на тези в слабо населените острови на южния океан. Така за известно време отново се възцари надеждата за мир. Въпреки това шпионите, било то хора или роботи, непрестанно трупаха сведения, доказващи, че този диктатор полага гигантски усилия в областта на въоръжаването. Налагаше се да го догонваме. Бяха построени нови космически кораби, нови бомби, усъвършенствувани подводници и ужасяващото равновесие бе възстановено. Така за известно време военната заплаха почти изчезна. Облекчени, народите се впуснаха в оргии и удоволствия с желанието преди всичко да се наслаждават на живота. През това време в изкуствата и литературата настъпи истински бум. Никога в историята на нашите народи не бяха създавани такива чудеса.

В този момент видях в един музей движещата се пъстра тълпа и разбрах, че Водан казваше истината. Тези хора притежаваха вроден артистичен усет и техните творби им правеха чест. Малко раси от нашата иначе обширна Конфедерация можеха да се гордеят с подобни великолепия, съчетаващи обеми, цветове и звуци.

— Уви — продължи Водан, — това не продължи дълго… Съдбата бе осъдила нашия свят на ужасно бедствие. В желанието си на всяка цена да наложи своята идеология и социални структури на нашата планета, диктаторът бе предоставил на разположение на микробиолозите огромни лаборатории. Тези инсталации бяха толкова добре скрити в земните недра, че нашите спътници-шпиони не можаха да ги открият веднага. Те обаче отбелязаха засилена активност в някаква пустинна област и значителна консумация на енергия в един наглед необработваем район. Тайната беше толкова строго пазена, че дори нашите умело внедрени в правителствените сфери агенти не ни доставиха и най-малките сведения. Според тях се касаеше чисто и просто за гигантски фитотрони, създаващи най-нови методи за отглеждане на растенията. Беше приемливо, защото с демографския взрив нуждата от храна бе нараснала. През това време във всеки наш град бяха изградени секретни мрежи, набиращи членовете си главно между персонала на климатичната система и водоснабдяването.

Малко от тях бяха разкрити, поради което не можахме да разгадаем това странно предпочитание. В същото време ние, останалите, съсредоточавахме силите си върху методите на преподаване чрез психобобини. Почти навсякъде бяха построени огромни библиотеки, популяризиращи нашата култура, позволяващи бързо и достъпно обучение за всички. По това време самият аз и тези, които познаваш под имената Даю и Оберон, работехме в експериментален център за психически изследвания. Външните събития ни интересуваха твърде малко, защото току-що бяхме направили едно сензационно откритие. Мисля, че вашата Конфедерация използва роботите и познава сиборгите, тези хибридни същества, които съхраняват част от човешкия организъм — главния мозък в един специален сектор.

— Точно така — намесих се аз, — дори успяхме на практика да увековечим мозъците на нашите най-забележителни учени. Така наречените Велики мозъци са поставени в херметически контейнери, където техните неврони се оросяват, хранят и почистват от отпадъците им. Периодически те се пренасочват с цел да асимилират новите открития. Възникне ли някакъв важен проблем, Великият съвет иска тяхното мнение. Времето им минава в изследвания, но през дълги периоди се налага също и да почиват. Независимо от това съхраняването им изисква специални грижи и затова е поверено единствено на нашите най-големи умове.

— Този проблем ни отне твърде много време и ние стигнахме до подобни заключения. Тогава екипът ни се ориентира към друго решение. Вместо да използваме изключително крехката биологична материя, в случая невроните, ние решихме да извършим цялостно пренасяне на индивидуалността върху електронни субстрати. Желаехме да създадем двойна психика за отделния индивид с неговите стремежи, памет, чувствителност, страсти и радости, с една дума, цялостната му личност. Това имаше огромни предимства. Умаляването на веригите позволяваше да поставим този двойник във всеки сиборг, опростявайки значително механизмите му. Освен това по такъв начин един индивид можеше да бъде асимилиран от машина космически кораб и те не биха имали повече нужда от специално оборудване за защитата на живота на едно човешко тяло. Така се надявахме да проучим недрата на нашата планета, на океаните й, да тръгнем напосоки из Галактиката.

— Изключително! — възкликнах възхитено. — Това има неоспорими предимства за космическото изследване: такъв един чисто механичен организъм би могъл да остане безкрайно дълго време в база — установена върху необитаемо небесно тяло, непригодно за живот, и да извърши там значителни проучвания. И все пак не се ли опасявате, че подобно присаждане ще предизвика съществени смущения във функционирането на един разум, пренесен по такъв начин?

— Тази забележка е оправдана, скъпи мой. Това представляваше затруднение в началото. Сега до голяма степен сме го разрешили и смятам, че ти оцени сексуалните прояви на красивата ни Даю по време на престоя ти в Ис?

Този спомен ме накара да се почувствувам неловко и усетих как, без да искам, се изчервявам.

Обаче Водан невъзмутимо продължаваше:

— …И все пак, това беше само един усъвършенствуван робот, за момент съхранил разума си. Удоволствието, както видя, съвсем не ни е забранено. Но аз се връщам към времето, когато бе извършен геноцидът, който те разбунтува и те накара да ни заподозреш. У противниците ни всичко беше подготвено за светкавична офанзива със съвършени средства. Диктаторът беше заложил върху бактериологичното оръжие, което имаше огромни предимства, позволяваше отведнъж да се унищожи нашия народ, запазвайки всичките ценни инсталации: заводи, лаборатории, различни складове. Избраното оръжие бе вирус, поразяващ нервната система и предизвикващ почти мигновена парализа.

— Аха, сега разбирам защо тези градове бяха непокътнати — въздъхнах аз. — Какво дяволско средство!

— Всъщност неприятелите ни бяха успели да произведат в лаборатория хибридни вируси. Външната обвивка с протеинов произход, която служеше за антигенна основа, беше премахната и заменена с тази на безобиден вирус. Поради това организмът на нашите съотечественици не можеше вече да изработва антитела, за да се защитава. Оголеният вирус запазваше своята рибонуклеинова киселина — носител на заразните свойства, която бързо предизвикваше смъртоносна парализа. Разбира се, нашите нападатели бяха получили тайно една доза предпазна ваксина, смесена с храната, и се оказаха защитени.

— Една подробност ми се изплъзва — прекъснах го аз. — При тези условия как се е получило така, че те също са били убити?

— Малко търпение… В часа „X“ противниковите агенти излели шишета с вируси във водните резервоари. Други впръскали смъртоносния причинител във въздуха на климатичните инсталации. В същото време спътниците изхвърлили дребни капсули, които се разтворили във въздуха над нашите земи, като с това довършили заразяването на континента ни. Сам ще видиш, че резултатът беше ужасен.

Под мен отново се появи някакъв град. Успях да различа по улиците залитащи нещастници, които на четири крака влизаха в сградите, търсейки помощ и закрила. Транспортните средства, летателните машини спираха или се приземяваха, катастрофирайки, а сирените за тревога злокобно виеха. Не всички бяха засегнати едновременно. Тези, които се намираха във военни блокови жилища, оцеляваха благодарение на собствените си скривалища. Но тяхната смърт бе само отсрочена, тъй като запасите не можеха да бъдат подновени. Членовете на правителството осъзнаха напълно катастрофата. Поне тези, които работеха в този момент в подземните зали. И за тях последният час настъпи бързо, тъй като се наложи херметичните врати да бъдат отворени, за да се опресни въздухът.

Из стаите видях нещастни хора, които се опитваха да спасят своя живот и този на семействата си, поглъщайки различни антибиотици или антивирусни лекарства. Това обаче нямаше никакво въздействие.

След няколко минути заразените хора се парализирваха и смъртта настъпваше вследствие спиране на дишането. Колкото повече се нижеха пред очите ми картини от града, толкова броят на оцелелите намаляваше.

След това кошмарното видение изчезна.

— В отделни случаи — продължи Водан — някои издържаха още известно време, в частност във военните бази, където отговорниците бяха имали време да изстрелят няколко атомни ракети, ала повечето от тях бяха прехванати от противниковата защита. Двадесет минути след часа „X“ противниковите командоси направиха десант. Без никакво затруднение те успяха да заловят и обезвредят малкото спасили се, като взривиха херметичните врати, които ги защитаваха. Четиридесет и осем часа след тази престъпна агресия не бе останал практически нито един жив мой съгражданин. И все пак Даю, Оберон и аз бяхме избягнали изтреблението.

— Благодарение на вашето откритие, без съмнение.

— Точно така. Предвид естеството на нашата работа, лабораториите ни бяха в стерилна атмосфера. Бяхме успели да прехвърлим психическото съдържание на мозъка на един дресиран папагал, както и този на едно особено интелигентно шимпанзе. Използвахме също делфини, свикнали да разговарят с нас на своеобразния си език, и резултатите бяха забележителни. Когато обявиха тревогата, помощният военен предавател ни предупреди за нападението, както и за вероятния му характер. След кратко съвещание се убедихме, че единственият начин да се спасим от ужасната смърт беше да пренесем нашия собствен разум върху електронни субстрати. Лабораторията съдържаше множество роботи, автономно енергийно оборудване с висока мощност, и бе достатъчно да свържем проводниците на бъдещия ни мозък с командните пултове на различните уреди, с които разполагахме, за да можем да продължим работата си, както и да разширим възможностите си за по-нататъшни действия. Това ни отне двадесетина часа, през които работехме без прекъсване. За щастие, нашият изследователски център не фигурираше в листата на най-важните обекти, предадени на противниковите командоси. Никой не ни обърна внимание! След като за последен път си стиснахме ръце, ние се настанихме в апаратите и процесът на преобразуването започна. Признавам, че в този момент бях по-скоро загрижен за това, какво щеше да стане с мен. На практика всичко приключи отлично — когато се „събудихме“, ние се бяхме превърнали в псиборги — това беше названието, което сами си дадохме и без затруднения успяхме да контролираме роботи и машини, запазвайки по този начин връзката с външния свят. Всичко това, разбира се, по-късно бе значително усъвършенствувано.

— Изключително! — възкликнах аз. — От този миг нататък вирусът не е можел да ви порази. Въпреки това не мога да разбера защо и неприятелите ви също са измрели, след като са били ваксинирани против този вирусен агент.

— Сега ще разбереш… Този прочут вирус беше разпространен по цялата планета. Но се случи нещо непредвидено. Дали по исконно право или посредством намесата на неизвестни същества, вероятно онези, чиито инсталации открихме на една съседна планета, не знам, но под въздействието на слънчевата радиация и получената йонизация, вследствие няколкото атомни бомби, които взривихме, този вирус се оказа неиздържлив и неочаквано мутира. Той запази всичките си болестотворни свойства, но протеиновата му обвивка се промени. От този момент старата ваксина изгуби свойствата си и безмилостните ни противниците бяха застигнати от същата смърт.

— По дяволите! Не мога да повярвам… И все пак целият разказ се покрива идеално с онова, което видях. Разкажете ми продължението. Нямам търпение да го науча.

— Диктаторът почина един от последните и има време да осъзнае престъплението, което бе извършил. Не дочака кислородните запаси на скривалището му да се изчерпят и се самоуби. Според радиопредаванията, които чухме, беше полудял. От цялото население на планетата бяха останали живи само трима души, трима псиборги, лишени от всякакви човешки органи. Трябваше да мине известно време, докато се съвземем от преживения шок. Накрая решихме, че трябва да продължим проучванията си, за да населим отново, ако е възможно, тази планета, превърната в пустиня. Както би могъл да предположиш, това не стана за един ден. Какво значение имаше това, след като всъщност бяхме безсмъртни?

Постепенно разумът ни, чиято памет не се ограничаваше вече от възможностите на невронния мозък, усвои всичките знания на учените, живели по време на геноцида. Освен това собствените ни изследвания увеличиха още повече познанията ни. Беше възможно да произведем многобройни копия на нашия разум, всяко от които щеше да се занимава със специфични задачи. Създадени бяха нови заводи, заработиха нови лаборатории. Периодически нашите различни „аз“ се срещаха за обобщаване на възприетите знания, след което отново се разделяха. През този период на планетата не се виждаше нито едно човешко същество. Само някои насекоми и животни се бяха спасили от бедствието. Това положение продължи доста дълго време. Електронните сетива ни позволяваха да запазим връзката с действителността и често съжалявахме, че виждаме само една мрачна, отчайваща гледка. По това време открихме способ за прехвърляне на планетната ни система в многоизмерното пространство. Така се премествахме из Млечния път, променяйки на няколко пъти местоположението си. Продължавахме да се страхуваме от тези загадъчни същества, които вероятно носеха сериозна отговорност за онова, което се беше случило. Считахме за много вероятно да произхождат от Магелановите облаци. Поради това избягнахме един галактичен сектор, който, както вече ти казах, беше близо до тези звездни групи. Трябва също да ти призная, че винаги старателно сме отбягвали нашите предшественици, чийто разум, настроен за злини, ни ужасяваше. Все пак някакво ужасно отегчение ни обземаше с течение на времето. Тези безконечни научни изследвания ни уморяваха и ние се улавяхме, че мечтаем за миналите времена. Разполагайки с ресурсите на цяла една планета, с една изключително напреднала във всички области наука, за разнообразие решихме да осъществим мечтите си, да превърнем легендите, идващи от древния фолклор в действителност.

— Точно тогава вие сте създали андроидите, превръщайки ги в роби, изпълняващи комедии или трагедии за ваше удоволствие — извиках язвително аз.

— Сетни, приятелю, ти съдиш с твоя човешки манталитет! Не забравяй, че ние сме псиборги и гледаме на нещата под ъгъл, различен от твоя. Следвайки нашата фантазия, ние населяваме с актьори нашия планетен театър, възстановявайки за известно време старите цивилизации. Но не мисли, че го правим единствено за наше удоволствие. Всеки път извършваме психологическо и социологическо изследване с цел да научим как са еволюирали хората. По-нататък това ще помогне на новите цивилизации да избягнат множество разочарования.

— А защо сте осъдили Николет и Юон, отреждайки им толкова кратък живот?

— Смяташ ли, че това ги прави нещастни? Преди да дойдеш, те никога не бяха срещали нормални хора. От друга страна, ги предпазихме от доста беди. Рядко боледуват и не познават глада.

— И все пак бих желал да им помогна да станат хора като мен! Този проблем не е труден за решаване. Трябва само да им поставим по един допълнителен бъбрек!

— Тук отново опростяваш много нещата, Сетни. Както сме ги създали, техният клетъчен метаболизъм им обещава само около тридесет години живот. Не ми е трудно да разбера за какво тъжиш. Ти се прояви като смел и честен човек и нито веднъж не се опита да оглавиш някакъв бунт. Воюваше само когато беше принуден. Но уви, опасявам се, че не мога да направя нищо за теб. Какъв би бил животът на Николет, остаряла и повяхнала редом с теб в разцвета на силите си? Не можеш да я отведеш със себе си. Колкото до Юон, сега единственото му желание е да се завърне при своята красива Есклармонда. Най-разумното, което бихме могли да направим, е да ти помогнем да забравиш това приключение. Ти ще продължаваш да срещаш любовта в живота си и не ще се замисляш повече за тази, която бързо ще повехне като цвят.

Тези думи разкъсваха сърцето ми. Бях ли срещнал моята светлоока девица само за да страдам и да я загубя?

Все пак истината в думите на Водан бе безспорна. Николет не би била щастлива с мен. Принадлежахме към твърде различни раси и светове и никой не можеше да ни помогне.

Бяхме се завърнали в залата на Града на облаците и за миг успях отново да зърна тази, с която толкова се надявах да свърша дните си.

Оберон ме измъкна от тези мрачни мисли, казвайки на свой ред:

— Е, Сетни, това посещение на планетата ни е към края си. Ти изпълни мисията си и ще разкажеш на Кампъл онова, което научи. Нека не се страхува от нищо, ние не възнамеряваме да останем в този галактичен сектор. Смятаме да изследваме съседните галактики, за да разберем дали някаква опасност не грози твоята Конфедерация. Може би някога отново ще се срещнем?

Тогава Даю стана и приближавайки се до мен, ми подшушна:

— Не се натъжавай, приятелю. Ние вече въздействувахме върху Николет и Юон и ти изчезна от паметта им, затова, в техен интерес, не се опитвай да им припомняш неща, които ще ги терзаят. Кажи им просто сбогом. Твоят кораб ще дойде да те вземе и най-сетне ще можеш отново да срещнеш приятеля си Пантозер — едно добро момче, което много се тревожи за теб. Сбогом, Сетни, и ако някога си спомниш за нас, не ни осъждай. Нашето изпитание бе ужасно. В един-единствен ден всички скъпи нам същества изчезнаха и трябваше да се приспособим към нов начин на живот. Такива катастрофи не бива никога вече да се повтарят!

Бях потресен от онова, което току-що бях научил.

Всичко стана като в сън. За последен път стиснах ръката на храбрия Юон и оставих последна целувка върху розовите устни на Николет. Малко след това аз отново бях под командата на корабчето си, следвайки курс към мястото, където ме очакваше Пантозер.

Преди да вляза в космическия кораб, бях изцяло дезинфектиран в шлюзната камера, след което притиснах най-после в обятията си моя верен приятел, който от вълнение започна да ми говори на ти.

— Господи! — възкликна той, като ме видя. — Вече не вярвах, че ще се завърнеш. Щях да отлетя за Калапол за помощ. Разказвай какво ти се случи там!

— Та това е цяла история, скъпи мой. Ще я научиш по-късно. Сега съм ужасно изморен… Остави ме да поспя до пристигането ни в Калапол.

— Добре, добре! Ама че съм глупак… Ясно, през главата ти е минало какво ли не. Почивай и нямай грижа за нищо. Наемам се да те върна благополучно.

— Във всеки случай — казах аз, преди да се върна в кабината си — бих могъл да те успокоя за резултата от моята мисия. Кампъл ще бъде доволен. Надявам се поне! Загадката е разкрита: обитателите на тази система нямат никакви лоши намерения спрямо нас, дори напротив.

— Добре! Това е главното. Няма нужда от подробности. Хайде, върви да спиш и приятни сънища!

Сънища бях натрупал за целия си живот. Дори знаех вече какво сънуват псиборгите. И тези няколко дни оставиха дълбоки следи у мен.

Преди да заспя, включих един екран, за да погледам дома на моята красива светлоока любима. Уви, бях я загубил завинаги…

Звездата и планетите й бяха изчезнали. Никой не ги видя повече.

Недостижими, псиборгите продължават да сънуват всред безкрая на космоса.