Каменният кръг

1. Пир на гарвани

16 април, 1746 г.

Той беше мъртъв. Обаче носът му пулсираше болезнено, което му се стори странно при тези обстоятелства. Макар да имаше голяма вяра в Божия промисъл, все пак таеше някаква първична вина, която кара всички хора да се страхуват от ада. Но ако се съди по онова, което беше чувал за ада, едва ли имаше голяма вероятност мъченията, запазени за нещастните му обитатели, да се ограничават до един пулсиращ нос.

От друга страна, не можеше да е и раят, по няколко причини. Първо — не го беше заслужил. Второ — не приличаше на рая. И трето — съмняваше се, че подобно на мъченията на обречените, и наградите за блажените включват счупен нос.

Винаги си бе представял Чистилището като някакво сиво място, но слабата червеникава светлина, която скриваше всичко около него, му изглеждаше подходяща. Умът му малко се проясни и съзнанието му започна да се завръща, макар и бавно. Някой, рече си доста подразнено, трябваше да го види и да му каже каква точно е присъдата му, докато изстрада достатъчно, за да се пречисти и най-сетне да влезе в Царството Небесно. Не знаеше кого очаква — демон или ангел. Нямаше представа какъв е персоналът на Чистилището; бяха пропуснали този въпрос в неделното училище.

Докато чакаше, започна да оглежда другите мъчения, които трябваше да изтърпи. Имаше много порязвания, рани и синини тук-там и беше почти сигурен, че си е счупил безименния пръст на дясната ръка отново — трудно беше да го опазиш като стърчи така скован, с неподвижна става. Но нищо от това не беше много сериозно. Какво друго?

Клеър. Името се заби като нож в сърцето му и го прониза с по-мъчителна болка от всичко, което тялото му някога щеше да изтърпи.

Ако все още имаше истинско тяло, със сигурност щеше да се превие от агония. Знаеше, че ще стане така, когато я изпрати да се върне през каменния кръг. Но душевната агония вероятно беше нормално състояние в Чистилището и той бе очаквал болката от раздялата да бъде основното му наказание — достатъчно, всъщност, да изкупи с него всичките си грехове: включително убийство и предателство.

Той не знаеше дали на попадналите в Чистилището е позволено да се молят, но все пак опита. Господи, нека да е жива и здрава. Тя и детето. Беше сигурен, че е успяла да стигне до кръга; бременна само от два месеца, тя още беше лека и бягаше бързо — освен това бе най-упоритата и решителна жена, която бе срещал. Но дали беше успяла да осъществи опасния преход към мястото, от което бе дошла — опасното плъзгане през мистериозните слоеве, които разделяха онова време от сегашното, безпомощна в прегръдката на камъка, — това никога нямаше да разбере и тази мисъл бе достатъчна да го накара да забрави дори за пулсиращия си нос.

Поднови прекъснатия оглед на болежките си и се разстрои неочаквано от откритието, че левият му крак като че ли липсва. Спираше да го усеща в бедрото, с бодежи като от карфици в ставата. Вероятно щеше да си го върне след време, или когато най-сетне пристигнеше в Рая, или в Деня на Страшния съд. Пък и зет му Иън се справяше много добре с дървения крак на мястото на неговия липсващ крак.

Все пак суетата му беше накърнена. О, сигурно това бе наказание, което да го излекува от греха на суетата. Той мислено стисна зъби, решен да приеме участта си твърдо и с колкото смирение успя да събере. Все пак не се сдържа и протегна ръка (или онова, което му служеше като ръка) колебливо надолу, просто за да види къде точно свършва кракът му.

Ръката докосна нещо твърдо и пръстите се оплетоха във влажна, сплетена коса. Той седна рязко и с известно усилие разпука слоя засъхнала кръв, която слепваше клепачите му. Нахлуха спомени и той изстена гласно. Беше се объркал. Това наистина беше адът. Но за нещастие Джеймс Фрейзър не беше мъртъв.

Върху него лежеше мъж. Мъртвото му тяло притискаше левия му крак и обясняваше липсата на усещане в него. Главата, тежка като изстреляно гюле, се притискаше с лицето надолу в корема му, а тъмната влажна и сплъстена коса се беше разпиляла по мокрия лен на ризата му. Той се надигна рязко внезапно паникьосан; главата се изтърколи в скута му и едно полуотворено око се втренчи невиждащо иззад кичурите коса.

Това беше Джак Рандал, красивата му червена капитанска куртка бе така потъмняла от влагата, че изглеждаше почти черна. Джейми направи непохватно усилие да отблъсне тялото настрани, но установи, че е изумително слаб; ръката му блъскаше немощно рамото на Рандал, а лакътят на другата поддаде внезапно, когато опита да се опре. Озова се отново по гръб, бледосивото небе се въртеше замайващо над него. Главата на Джак Рандал мърдаше неприлично нагоре-надолу върху корема му с всяко задавено дихание.

Той притисна ръце към мочурливата земя — водата се издигна студена между пръстите му и се просмука в ризата на гърба му — и се измъкна настрани. Между тях бе пленена малко топлина; когато отпуснатото мъртво тяло се плъзна бавно и го освободи, смразяващият дъжд удари откритата му плът и той потрепери от внезапен студ.

Докато се гърчеше на земята, борейки се с намачканите, покрити с кал дипли на наметалото си, чу някакви звуци над пронизителния вой на априлския вятър; далечни викове, стонове и плач, сякаш призрачен зов, носещ се с вятъра. И над всичко това дрезгавият зов на гарваните. Десетки гарвани, ако се съди по звука.

Смътно си помисли, че това е странно. Птиците не би трябвало да летят при такава буря. Един последен напън освободи наметалото му и той го преметна върху себе си. Когато посегна да завие краката си, видя, че килтът и левият му крак са покрити с кръв. Тази гледка не го изплаши; стори му се само смътно интересна, тъмночервените петна контрастираха със сивкавозеленото на мочурливите равнини около него. Екотът на битката вече заглъхваше и той остави полето Калоден на зова на гарваните.

Събуди се много по-късно, някой викаше името му.

— Фрейзър! Джейми Фрейзър! Ти ли си?

Не, помисли си замаяно. Не съм. Където и да беше попаднал, докато бе в несвяст, определено беше по-хубаво място от това. Лежеше в малка падинка, наполовина пълна с вода. Суграшицата бе спряла, но не и вятърът; той виеше над мочурището, пронизителен и смразяващ. Небето бе притъмняло, почти черно; сигурно се свечеряваше.

— Нали ти казах, че го видях да пада тук. Точно до оная голяма туфа прещип. — Гласът бе в далечината и заглъхваше, докато спореше с някого.

Нещо прошумоля близо до ухото му, той се обърна и видя гарван. Стоеше на тревата само на крачка от него, петно от разрошени от вятъра черни пера, което го гледаше с черното си блеснало око. Явно реши, че не представлява заплаха, извърна небрежно шия и заби острия си клюн в окото на Джак Рандал.

Джейми се надигна рязко с вик на отвращение и вихрено движение, което накара гарвана да размаха криле и да изграчи тревожно.

— О! Ей там!

Чу се джвакане по мочурливата земя и едно лице изникна пред него, после нечия ръка приятно легна на рамото му.

— Жив е! Хайде, Макдоналд! Помогни малко; няма да може да ходи сам. — Бяха четирима и с доста усилия го изправиха, после преметнаха немощните му ръце на раменете на Юън Камерън и Иън Маккинън.

Искаше да им каже да го оставят; решимостта му се бе завърнала със събуждането и той си спомни, че трябва да умре. Но присъствието им беше така приятно, че не можа да устои. След почивката отново усещаше изтръпналия си крак и знаеше колко сериозна е раната. При всички случаи скоро щеше да умре; слава богу, че нямаше да е сам, в тъмното.

— Вода? — Ръбът на чашата притисна устата му и той се надигна колкото да отпие, като внимаваше да не я изплюе. Една ръка докосна за миг челото му и се отдръпна.

Той гореше; усещаше пламъците зад очите си, когато ги затвореше. Устните му бяха напукани и разранени от жегата, но тя беше за предпочитане пред студа, който го връхлиташе на пориви. Поне когато изгаряше, можеше да лежи спокойно; тръпките от студа събуждаха спящите демони в крака му.

Мърто. Имаше ужасно предчувствие за кръстника си, но не и спомен, който да му придаде облик. Мърто беше мъртъв; знаеше, че е така, но не и защо или как е узнал. Половината от армията на планинците беше избита, изклана в тресавището — толкова успя да разбере от приказките на мъжете в селската къща, но не помнеше нищо от самата битка.

И преди се беше сражавал и знаеше, че такава загуба на памет не е нещо необичайно при войниците; беше я виждал, макар че за първи път я изпитваше. Знаеше, че спомените ще се завърнат, и се надяваше тогава вече да е мъртъв. Размърда се при тази мисъл, движението изпрати светкавица нажежена болка през крака му и го накара да изстене.

— Добре ли си, Джейми? — Юън се надигна на лакът до него, разтревоженото му лице беше бледо на утринната светлина. Главата му бе омотана с окървавена превръзка, а по яката му личаха ръждиви петна — от одраскване от куршум вляво на скалпа му.

Гарваните се бяха завърнали. Черни като нощта, те бяха отлетели с мрака, но по изгрев се завърнаха — птиците на войната, дошли да пируват с плътта на падналите. Тези жестоки човки можеше да се забият и в неговото око, помисли си той. Усещаше формата на очните си ябълки под клепачите, кръгли и горещи, вкусни сочни топки, които неуморно се въртят насам-натам, напразно търсят забрава, докато под светлината на изгряващото слънце клепачите му потъмняват и стават кървавочервени.

Четирима от мъжете, събрани близо до единствения прозорец на къщата, си говореха тихо.

— Да опитаме, тъй ли? — каза единият, кимайки навън. — Господи, най-здравите от нас едва се крепят — а поне шестима не могат да ходят.

— Ако ти можеш, тръгвай — каза един мъж от пода. Направи гримаса към крака си, превързан с остатъците от разкъсан килт. — Не се бави зарад нас.

Дънкан Макдоналд се извърна от прозореца с мрачна усмивка, клатейки глава. Светлината на утрото озари грубите му черти и подсили бръчките от умората.

— Не, като му дойде времето — рече той. — Англичаните са плъпнали като въшки по полето, виждам ги оттук. Вече никой не може да се измъкне цял от Друмоси.

— Дори онези, които избягаха вчера от бойното поле, не са стигнали далече — добави тихо Маккинън. — Не чухте ли как англичаните минаха нощеска с бърз марш? Няма да им е трудно да изловят нашата паплач.

Никой не отговори на това: всички знаеха твърде добре отговора. Мнозина от планинците едва се държаха на краката си на бойното поле преди битката, отслабени от студа, умората и глада.

Джейми извърна лице към стената, молеше се хората му да са тръгнали достатъчно рано. Лалиброх беше далече; ако успееха да се отдалечат достатъчно от Калоден, вероятно нямаше да ги хванат. И все пак Клеър му бе казала, че войниците на Къмбърланд ще опустошат Шотландия, ще вилнеят далеч от бойното поле заради жаждата си за отмъщение.

Мисълта за нея този път събуди само вълна от ужасен копнеж. Господи, да можеше да е тук, да го докосне, да се погрижи за раните му, да положи главата му в скута си. Но тя си отиде — отиде си на двеста години от него — и слава богу! Сълзи покапаха бавно от затворените му клепачи и той се обърна с болка настрани, за да ги скрие от останалите.

Господи, само да е добре — молеше се той. — И тя, и детето.

В ранния следобед през прозореца без стъкло до тях стигна миризма на изгоряло. Беше по-силна от миризмата на барутен дим, остра и смесена с друга, ужасяваща, защото напомняше на миризмата на печено месо.

— Изгарят мъртвите — каза Макдоналд. Почти не бе помръднал от мястото си до прозореца, откакто бяха дошли в къщата. Той самият изглеждаше като мъртвец, с катраненочерната, сплъстена от мръсотия коса, пригладена назад от костеливото му лице.

Тук-там из мочурището се чуваха тихи пропуквания. Пушки. Актове на милосърдие, извършвани от онези сред английските офицери, които имаха сърце, преди парцаливите шотландци да бъдат натрупани на кладата при другарите им, които бяха извадили по-голям късмет. Когато Джейми вдигна поглед, Дънкан Макдоналд още седеше до прозореца, но със затворени очи.

До него Юън Камерън се прекръсти.

— Дано и ние получим такава милост — прошепна той.

Получиха. Тъкмо минаваше пладне на втория ден, когато тропот на ботуши най-сетне приближи къщата и вратата се отвори тихо на кожените си панти.

— Господи — прошепна някой, когато видя гледката вътре. Течение от вратата раздвижи спарения въздух над мръсните, парцаливи и окървавени тела, които лежаха или седяха свити на пръстения под.

Дори не помислиха за съпротива; нямаха сили, нямаше и смисъл. Якобитите просто седяха и чакаха милостта на посетителя.

Той беше майор, млад и изпънат в безупречната си униформа, с лъснати ботуши. След миг колебание, след като огледа обитателите на къщата, пристъпи вътре, следван от лейтенант.

— Аз съм лорд Мелтън — каза той, оглеждайки се, сякаш търсеше водача на тези мъже, към когото бе редно да се обърне.

Дънкан Макдоналд също се огледа, после се изправи и наклони глава.

— Дънкан Макдоналд от Глен Рики — каза той. — А другите — махна с ръка — са оцелелите от армията на Негово Величество крал Джеймс.

— Така и предположих — каза сухо англичанинът. Беше млад, в началото на трийсетте, но се държеше с увереността на опитен войник. Огледа внимателно всички, после бръкна в куртката си и извади сгънат лист хартия.

— Имам заповед от Негова Светлост херцог Къмбърланд — каза той. — Тя нарежда незабавната екзекуция на всеки, който е участвал в този предателски бунт. — Огледа отново къщата. — Някой тук смята ли се за невинен по обвинението в измяна?

От шотландците долетя съвсем тих смях. Невинен ли, та димът от битката още беше по лицата им тук, до самото бойно поле?

— Не, милорд — каза Макдоналд, на устните му играеше лека усмивка. — Всички сме предатели. Е, ще ни бесят ли?

Лицето на Мелтън потрепна в мимолетна гримаса на отвращение и отново стана безизразно. Той беше слаб мъж, с фини кости, но въпреки това умееше да бъде властен.

— Ще бъдете разстреляни — каза той. — Имате един час да се приготвите. — Поколеба се, погледна към лейтенанта си, сякаш се страхуваше, че се е показал твърде милостив пред подчинения си, но продължи: — Ако някой от вас има нужда от перо и мастило — да остави писмо, да речем — писарят на моята рота ще се погрижи. — Кимна рязко на Макдоналд, обърна се и излезе.

Това беше мрачен час. Неколцина се възползваха от предложението за перо и мастило и задраскаха упорито, опрели хартията на скосения дървен комин поради липсата на друга твърда повърхност. Останалите се молеха тихо или просто седяха и чакаха.

Макдоналд се бе опитал да измоли милост за Джайлс Макмартин и Фредерик Мъри, като изтъкна, че са едва на седемнайсет и не бива да бъдат третирани като по-възрастните. Молбата му беше отхвърлена и сега момчетата седяха пребледнели до стената и се държаха за ръце.

Джейми го болеше най-много заради тях — и за другите, верни приятели и смели войници. За себе си обаче изпитваше единствено облекчение. Край на тревогите, край на всичко. Беше сторил каквото можа за хората си, за жена си, за нероденото си дете. Нека вече сложат край на мъките му на тоя свят, щеше да е благодарен за покоя.

И по-скоро защото подобаваше, отколкото изпитваше нужда, той затвори очи и започна „Деяние на разкаяние“ на френски, както винаги. Боже мой, разкайвам се… И все пак не се разкайваше; беше твърде късно за всякакво разкаяние.

Дали щеше да открие Клеър, когато умре? Или пък, както очакваше, бе осъден да са разделени известно време? Така или иначе щеше да я види отново; вкопчи се за това убеждение много по-силно, отколкото за догмите на Църквата. Бог му я беше изпратил; Той щеше да му я върне.

Забравил да се моли, започна да си представя лицето ѝ зад клепачите си, извивката на бузата, слепоочието, голямото бяло чело, което винаги го приканваше за целувка, на онова местенце между веждите, точно над носа, между ясните ѝ кехлибарени очи. Концентрира се върху формата на устата ѝ, като внимателно си представи пълната сладка извивка, вкусът и усещането, радостта от нея. Прошепнатите молитви, дращенето на перо и тихите, задавени стенания на Джайлс Макмартин започнаха да заглъхват за него.

Беше ранен следобед, когато Мелтън се върна, този път с шестима войници, лейтенанта и писаря. Отново спря на прага, но Макдоналд се изправи, преди той да заговори.

— Аз ще съм пръв — каза той и тръгна със сигурна крачка през стаята. Когато сведе глава да мине през вратата обаче, лорд Мелтън го хвана за ръкава.

— Ще ми кажете ли пълното си име, сър? Моят писар ще го запише.

Макдоналд се озърна към писаря, горчива усмивка подръпна ъгълчетата на устата му.

— Списък на трофеите, така ли? Ами добре. — Сви рамене и после изпъна гръб. — Дънкан Уилям Маклауд Макдоналд от Глен Рики. — Поклони се любезно на лорд Мелтън. — На вашите услуги, сър. — Излезе през вратата и не след дълго някъде наблизо изтрещя изстрел.

Позволиха на момчетата да тръгнат заедно и те все така се държаха здраво за ръце, докато излизаха от къщата. Останалите бяха извеждани един по един, всеки казваше името си, за да може писарят да го отбележи. Той седеше на ниско столче до вратата, свел глава над листите в скута си, и не поглеждаше към мъжете, които минаваха покрай него.

Когато дойде ред на Юън, Джейми се надигна с мъка на лакти и хвана ръката му колкото сили имаше.

— Скоро ще се видим — прошепна той.

Джейми стисна ръката му, но Камерън само се усмихна. После се наведе, целуна Джейми по устата и се изправи.

Оставиха шестимата, които не можеха да ходят сами, последни.

— Джеймс Алегзандър Малкълм Макензи Фрейзър — каза той съвсем бавно, за да може писарят да го запише правилно. — Господар на Брох Туарах. — Изрече го търпеливо буква по буква, после погледна към Мелтън.

— Трябва да помоля ваша милост да ми помогне да стана.

Мелтън не му отговори, само се взираше в него и леко неприязненото му изражение се промени в някаква смесица от удивление и нарастващ ужас.

— Фрейзър? — попита той. — От Брох Туарах?

— Да — отвърна търпеливо Джейми. Този човек нямаше ли да побърза? Едно е да се примириш с куршума, но да слушаш как избиват приятелите ти е съвсем друго и не е лесно за понасяне. Ръцете му трепереха от усилието да се опира на тях, а червата му, които не споделяха примирението на по-висшите му органи, тръпнеха и се усукваха от къкрещ ужас.

— Проклятие — прошепна англичанинът. Наведе се и се вгледа в Джейми, който лежеше в сянката на стената, после се обърна и кимна на лейтенанта си.

— Помогни ми да го изкараме на светлината — нареди той. Не бяха особено внимателни и Джейми изсумтя, когато раздвижването изпрати мълния от болка през десния му крак чак до темето. Това го замая за миг и той не чу какво му казва Мелтън.

— Ти ли си якобитът, когото наричат Червения Джейми? — попита Мелтън нетърпеливо.

Жилка страх премина през Джейми; ако признаеше, че е Червения Джейми, нямаше да го застрелят. Щяха да го отведат окован в Лондон, за да го съдят — като военен трофей. И след това го чакаше въжето, щеше да лежи полуудушен на платформата на бесилката, докато разпарят корема му и му изтръгват червата. Те изкъркориха отново, тази перспектива не им харесваше.

— Не — каза той с цялата категоричност, на която бе способен. — Хайде да се свършва, а?

Мелтън коленичи и отвори ризата му. Хвана Джейми за косата и дръпна главата му назад.

— Проклятие! — рече Мелтън. Притискаше с пръст гърлото на Джейми, точно над ключицата. Там имаше малък триъгълен белег и като че ли именно той го безпокоеше.

— Джеймс Фрейзър от Брох Туарах; червенокос и с триъгълен белег на гърлото. — Мелтън пусна косата му и седна на пети, потърквайки брадичката си някак разсеяно. После се изправи и се обърна към лейтенанта си, сочейки петимата мъже, останали в къщата.

— Изведете ги — нареди. Светлите му вежди се бяха сключили в смръщване. Остана така до Джейми, докато изведоха останалите шотландци.

— Трябва да помисля — промърмори Мелтън. — Проклятие, трябва да помисля!

— Мисли — рече Джейми, — щом можеш. Аз пък ще легна. — Бяха го облегнали в седнало положение на стената, с изпружени крака, но седенето така след два дни по гръб беше непосилно за него; стаята се люшкаше и малки ослепителни мълнии играеха пред очите му. Той се наклони на една страна и легна свит на пръстения под, затвори очи и зачака замайването да премине.

Мелтън мърмореше нещо под нос, но Джейми не можеше да различи думите; а и не го беше грижа. Докато бе седял под слънчевата светлина, за първи път видя ясно крака си и беше почти сигурен, че няма да доживее до бесилото.

Наситеното яростно червено на възпалението бе плъзнало нагоре от средата на бедрото му, много по-ярко от петната засъхнала кръв. Раната беше гноясала и когато вонята на останалите мъже отслабна, той надуши сладникавата миризма на гнойта. Все пак бърз куршум в главата бе за предпочитане пред болката и треската на смърт от инфекция. „Чу ли трясъка?“ — зачуди се той и се унесе, хладната отъпкана пръст бе гладка и успокояваща като майчина гръд под горещата му буза.

Не беше заспал, само се носеше в трескава дрямка, но гласът на Мелтън в ухото му го пробуди.

— Грей — казваше гласът. — Джон Уилям Грей! Знаеш ли това име?

— Не — рече Джейми, объркан от съня и треската. — Човече, или ме застреляй, или си върви. Лошо ми е.

— Близо до Карярик — проникна пак в съзнанието му нетърпеливият глас на Мелтън. — Едно момче, светлокосо момче, на шестнайсетина години. Срещнал си го в гората.

Джейми присви очи към мъчителя си. Треската разкривяваше всичко, но му се стори, че вижда нещо познато в лицето с фини кости над него, в тези големи, почти момичешки очи.

— О… — рече той, улавяйки едно лице от потока образи, които се вихреха безразборно из ума му. — Напереното хлапе, дето се опита да ме убие. О, да, помня го. — Затвори пак очи. По странните закони на треската едно усещане като че ли се преливаше в друго. Той беше счупил ръката на Джон Уилям Грей; споменът за фината кост на момчето под дланта му се преля в усещането за тънката ръка на Клеър, когато я издърпа от хватката на камъните. Хладният мъглив бриз погали лицето му с нейните пръсти.

— Събуди се, дявол да те вземе! — Той вдигна рязко глава, когато Мелтън го разтърси нетърпеливо. — Чуй ме!

Джейми отвори немощно очи.

— А?

— Джон Уилям Грей ми е брат — каза Мелтън. — Той ми разказа за срещата си с теб. Ти си го пощадил и той ти е обещал нещо — така ли е?

С огромно усилие Джейми се върна назад. Беше срещнал момчето два дни преди първата битка от Въстанието; шотландската победа при Престънпанс. Шестте месеца оттогава му се струваха като огромна бездна; толкова много неща се бяха случили.

— Аха, помня. Обеща да ме убие. Убий ме ти, не се кахъри. — Клепачите му пак се спуснаха. Трябваше ли да е буден, за да го застрелят?

— Той каза, че ти дължи услуга на честта, и е така. — Мелтън се изправи, изтупа бричовете си на коленете и се обърна към своя лейтенант, който бе гледал разпита със значително удивление.

— Положението е особено, Уолъс. Този… този якобитски боклук е прочут. Чувал ли си за Червения Джейми? От онези обявления? — Лейтенантът кимна, взирайки се с любопитство в раздърпания мъж в краката си. Мелтън се усмихна горчиво.

— Не, сега не изглежда толкова опасен, нали? Но е Червения Джейми Фрейзър, и Негова Светлост ще е повече от доволен да чуе, че сме заловили такъв важен затворник. Още не са открили Чарлс Стюарт, но тълпата на Тауър Хил ще се зарадва и на няколко от прочутите якобити.

— Да изпратя ли вест на Негова Светлост? — Лейтенантът посегна към кутията на колана си.

— Не! — Мелтън се извърна, за да се втренчи в затворника. — Това е трудността! Освен че ще е един от най-важните, които ще увиснат на бесилото, този мръсен негодник тук е и човекът, който залови малкия ми брат близо до Престън, и вместо да застреля дребното копеленце, както му се падаше, му пощади живота и го върна при другарите му. Заради туй — рече той през зъби — сега над семейството ми тегне дълг на честта!

— Всемогъщи Боже! — рече лейтенантът. — Значи не можете да го предадете на Негова Светлост.

— Не, проклет да съм! Не мога дори да го застрелям, без да опетня клетвата, която е дал брат ми!

Затворникът отвори едно око.

— Аз никому няма да кажа, ако го сториш — рече той и веднага го затвори отново.

— Млъквай! — Мелтън изгуби напълно контрол и изрита затворника, който само изсумтя, но не продума повече.

— Можем да го застреляме под друго име — предложи услужливо лейтенантът.

Мелтън го изгледа изпепеляващо, после се обърна към прозореца.

— След три часа ще мръкне. Аз ще надзиравам погребването на другите екзекутирани. Намери малка каруца и накарай да я напълнят със слама. Намери каруцар — някой, дето знае да си мълчи, Уолъс, и може да бъде подкупен — и го доведи тук още щом мръкне.

— Да, сър. А, сър? Ами затворникът? — Лейтенантът посочи колебливо към тялото на пода.

— Какво за него? — сопна се Мелтън. — Твърде слаб е дори да пълзи, камо ли да ходи. Няма да иде никъде — не и докато не дойде каруцата.

— Каруца ли? — Затворникът показа признаци на живот. Всъщност, стимулиран от оживлението, дори успя да се надигне на ръка. Кървясалите му сини очи бяха широко отворени от тревога под шиповете на сплъстената червена коса. — Къде ще ме водите? — Мелтън се извърна от вратата и му хвърли изпълнен с ненавист поглед.

— Ти си господар на Брох Туарах, нали? Е, тогава ще те пратя там.

— Не ща да си ходя у дома! Искам да ме застреляш!

Англичаните се спогледаха.

— Бълнува — рече многозначително лейтенантът, а Мелтън кимна.

— Едва ли ще преживее пътуването — но смъртта му поне няма да тежи на моята съвест.

Вратата са затръшна зад тях и Джейми Фрейзър остана сам — и все още жив.

2. Ловът започва

Инвърнес

2 май, 1968 г.

— Разбира се, че е мъртъв! — Гласът на Клеър прозвуча остро от вълнение; изкънтя силно в полупразния кабинет, отеквайки сред опразнените лавици. Тя стоеше срещу покритата с корк стена като затворник, очакващ отряда за разстрел, и се взираше ту в дъщеря си, ту в Роджър Уейкфийлд и обратно.

— Не мисля така. — Роджър беше ужасно изморен. Прокара ръка по лицето си, после взе папката от бюрото; папката, в която беше проучването, което бе направил, откакто Клеър и дъщеря ѝ дойдоха за първи път при него, преди три седмици, и го помолиха за помощ.

Отвори я и бавно започна да прелиства съдържанието ѝ. Якобитите от Калоден. Въстанието от четирийсет и пета. Храбрите шотландци, които се бяха събрали под знамето на Хубавия принц Чарли и се бяха врязали през Шотландия като пламтящ меч — само за да бъдат разбити и победени от херцог Къмбърланд в сивите тресавища на Калоден.

— Ето — каза той, като извади няколко прихванати заедно листа. Архаичният почерк изглеждаше странно на черно-бялото фотокопие. — Това е наборен списък на полка на господаря на Ловат.

Той подаде листите на Клеър, но дъщеря ѝ Бриана ги взе от ръката му и започна да ги прелиства, между червеникавите ѝ вежди се бе оформила бръчка.

— Прочети най-горния лист — каза Роджър. — Където пише „офицери“.

— Добре. „Офицери — прочете тя на глас. — Саймън, господар на Ловат“…

— Младата лисица — прекъсна я Роджър. — Синът на Ловат. И още пет имена, нали?

Бриана го погледна с извита вежда, но продължи да чете:

— „Уилям Чизхолм Фрейзър, лейтенант; Джордж Дамерд Фрейзър Шоу, капитан; Дънкан Джоузеф Фрейзър, лейтенант; Баярд Мъри Фрейзър, майор — замълча, преглъщайки, преди да прочете последното име — … Джеймс Алегзандър Малкълм Макензи Фрейзър. Капитан.“ — Сведе листата, беше леко пребледняла. — Баща ми.

Клеър бързо отиде до нея и стисна ръката ѝ. Тя също беше пребледняла.

— Да — каза на Роджър. — Знам, че той отиде на Калоден. Когато ме остави… в каменния кръг… смяташе да се върне на бойното поле, за да спаси хората си, които се биеха за Чарлс Стюарт. И знаем, че го е направил — тя кимна към папката на бюрото, картонената ѝ повърхност лежеше няма и невинна под светлината на лампата, — ти намери имената им. Но… но… Джейми… — Като че ли изричането на името му я разтърси и тя стисна здраво устни.

Сега бе ред на Бриана да подкрепи майка си.

— Казваш, че е смятал да се върне. — Очите ѝ, тъмносини и окуражаващи, се взираха напрегнато в лицето на Клеър. — Искал е да отведе хората си от бойното поле и после да се върне в битката.

Клеър кимна, съвземайки се малко.

— Той знаеше, че няма голям шанс да се измъкне; ако англичаните го хванеха… каза, че предпочита да умре в битка. Това смяташе да стори. — Тя се обърна към Роджър, кехлибареният ѝ поглед го притесняваше. Напомняше му за очите на ястреб, сякаш можеше да види много повече от останалите хора. — Не мога да повярвам, че не е умрял там — толкова много хора са загинали, а и той затова се върна!

Почти половината войници от армията на планинците бяха загинали при Калоден, покосени от оръдейния и мускетен огън. Но не и Джейми Фрейзър.

— Не — каза упорито Роджър. — Този пасаж, който ти прочетох от книгата на Линклатър… — Посегна и я взе, бял том, озаглавен „Принцът в пустошта“.

— След последната битка при Калоден осемнадесет офицери якобити, всичките ранени, намерили убежище в стара къща и лежали там, измъчвани от болки два дни, без никой да се погрижи за раните им; след това били отведени на разстрел. Един от тях, мъж от клана Фрейзър, от полка на господаря Ловат, избягал; останалите били погребани в края на имението.

— Виждате ли? — каза, като остави книгата и се вгледа открито в двете жени над страниците ѝ. — Офицер, от полка на господаря Ловат. — Взе листата от наборния списък.

— И ето ги тук! Шестима от тях. Вече знаем, че мъжът в къщата не може да е бил Младия Саймън; той е известна историческа фигура и ние знаем много добре какво се е случило с него. Оттеглил се е от бойното поле — невредим, забележете — с група от хората си и си е пробил път с бой на север, като накрая стигнал до замъка Бофорт, недалеч оттук. — Той махна неопределено към френския прозорец, през който мъждукаха светлините на нощен Инвърнес.

— А и мъжът, който е избягал от къщата в Лийнах, не е нито един от другите четирима офицери — Уилям, Джордж, Дънкан или Баярд — каза Роджър. — Защо? — Той грабна друг лист от папката и го размаха почти триумфално. — Защото те всички наистина са умрели при Калоден! И четиримата са убити на бойното поле — открих имената им на една плоча в църквата в Боли.

Клеър издиша дълго, после се отпусна в стария кожен въртящ се стол зад бюрото.

— Господи! — рече тя. Затвори очи и се наведе напред опря лакти на бюрото и отпусна глава върху дланите си. Гъстите ѝ кафяви къдрици се спуснаха напред да скрият лицето ѝ. Бриана сложи ръка на гърба ѝ и се наведе угрижена над нея. Тя беше високо момиче, с едри, изваяни кости, а дългата ѝ червена коса сияеше в топлата светлина на настолната лампа.

— Ако не е умрял… — започна тя колебливо.

Клеър вдигна рязко глава.

— Но той е мъртъв! — каза тя. Лицето ѝ бе напрегнато и около очите ѝ личаха малки бръчици. — За бога, минали са двеста години; без значение дали е умрял при Калоден, той вече е мъртъв!

Бриана отстъпи назад при този изблик и сведе глава, така че червената коса — наследена от баща ѝ — се люшна покрай бузата ѝ.

— Предполагам — прошепна тя. Роджър виждаше, че се бори със сълзите. И нищо чудно, каза си. Да разбереш за толкова кратко време, първо, че мъжът, когото си обичал и си наричал „татко“ цял живот, всъщност не е твой баща, и второ — че истинският ти баща е шотландски планинец, който е живял преди двеста години, и трето — да осъзнаеш, че най-вероятно го е застигнала ужасна смърт, немислимо далеч от съпругата и детето му, за които се е пожертвал… Предостатъчно, за да те съсипе, помисли си Роджър.

Той отиде до Бриана и докосна ръката ѝ. Тя го погледна за миг разсеяно и опита да се усмихне. Той я прегърна и в този миг на съчувствие си помисли колко невероятна е на допир — топла, мека и все пак напрегната като пружина.

Клеър още седеше зад бюрото и не помръдваше. Жълтите ястребови очи сега бяха в по-мек цвят, потънали в спомените. Те спряха невиждащо на източната стена на кабинета, все така покрита до тавана с бележките и сувенирите, оставени от преподобния Уейкфийлд, покойния осиновител на Роджър.

Роджър също погледна към стената и видя бележка за годишното събрание, изпратена от Обществото на Бялата роза — онези ексцентрични ентусиасти, които все още поддържаха каузата на шотландската независимост и се събираха в знак на носталгична почит към Чарлс Стюарт и шотландските герои, които го бяха последвали.

Роджър се прокашля леко.

— Ами… ако Джейми Фрейзър не е загинал при Калоден… — каза той.

— Тогава вероятно е умрял скоро след това. — Очите на Клеър срещнаха неговите, прямо, спокоен поглед на жълто-кафявите дълбини. — Нямаш представа какво беше — рече тя. — В планините имаше глад — никой от тези мъже не беше ял с дни преди битката. Той е бил ранен — знаем това. Дори да е избягал, пак… не е имало кой да се грижи за него. — Гласът ѝ пресекна леко на тези думи; сега тя бе лекар, а тогава беше лечителка, преди двайсет години, когато премина през каменния кръг и срещна съдбата си с Джеймс Алегзандър Малкълм Макензи Фрейзър.

Роджър усещаше ясно присъствието им — високото треперещо момиче, което държеше в прегръдките си, и жената зад бюрото, така неподвижна и овладяна. Тя бе пътувала през каменния кръг, през времето; беше смятана за шпионка, арестувана като вещица, и бе изтръгната от прегръдките на първия си съпруг, Франк Рандал, заради невъобразим обрат на съдбата. Три години по-късно, вторият ѝ съпруг, Джеймс Фрейзър, я бе изпратил обратно през каменния кръг, бременна, в отчаян опит да спаси и нея, и нероденото дете от неизбежното бедствие, което скоро щеше да го погълне.

Със сигурност е изстрадала достатъчно, помисли си той. Но Роджър беше историк. Той притежаваше онова неутолимо, аморално любопитство, което бе твърде мощно, за да бъде обуздано от простото съчувствие. И нещо повече — не можеше да спре да мисли за третия участник в семейната трагедия, в която се оказа, че е забъркан и самият той — Джейми Фрейзър.

— Ако не е умрял при Калоден — започна отново, по-твърдо, — тогава вероятно мога да открия какво се е случило с него. Искаш ли да опитам? — Той зачака, стаил дъх, усещаше топлия дъх на Бриана през ризата си.

Джейми Фрейзър бе имал живот, и смърт. Роджър смътно усещаше, че е негов дълг да открие цялата истина; че съпругата и дъщерята на Джейми Фрейзър заслужават да узнаят всичко възможно за него. За Бриана подобно знание бе всичко, което някога щеше да има от бащата, когото не познаваше. А за Клеър… зад въпроса му се криеше мисъл, която явно още не се беше породила в съзнанието ѝ, защото бе скована от шока: тя бе прекосила границата на времето вече два пъти. Можеше, просто имаше възможност, да го стори отново. А ако Джейми Фрейзър не беше загинал при Калоден…

Той видя как това осъзнаване просветва в потъмнелите кехлибарени очи. Тя по принцип беше бледа, но сега лицето ѝ побеля съвсем, като дръжката от слонова кост на ножа за писма на бюрото пред нея. Пръстите ѝ се свиха около него и го стиснаха така, че кокалчетата ѝ изпъкнаха.

Тя дълго не продума. Погледът ѝ се прикова в Бриана и остана там за момент, после се върна на лицето на Роджър.

— Да — прошепна тя така тихо, че той едва я чу. — Да. Направи го за мен. Моля те.

3. Франк и разкритието

Инвърнес

9 май, 1968 г.

Пешеходният трафик по моста над река Нес беше доста оживен, хората се прибираха у дома за чая. Роджър вървеше пред мен, широките му рамене ме пазеха от напора на тълпата.

Усещах как сърцето ми бие силно до корицата на книгата, която притисках към гърдите си. Правеше го всеки път, когато се замислях какво всъщност вършим. Не знаех коя от двете възможности е по-лоша: да открия, че Джейми е умрял при Калоден, или да науча, че е оцелял.

Дъските на моста отекваха кухо под краката ни, докато вървяхме обратно към имението. Ръцете ме боляха от тежестта на книгите и аз прехвърлих товара си от другата страна.

— Внимавай с това колело, човече! — изкрещя Роджър, побутвайки ме сръчно настрани, когато един работник с колело се вряза главоломно през хората на моста и почти ме избута до перилата.

— Прощавайте! — изкрещя той и ни помаха през рамо, докато колелото му лъкатушеше между две групи ученици, които се прибираха у дома. Погледнах към другия край на моста, да не би Бриана да е някъде зад нас, но нямаше и следа от нея.

С Роджър бяхме прекарали следобеда в Дружеството за съхранение на старините. Бриана беше отишла в канцеларията на „Планински кланове“, за да направи копия на списък с документи, който Роджър ѝ беше дал.

— Много мило от твоя страна, че си даваш целия този труд, Роджър — казах, надигайки глас, за да ме чуе над отекващия мост и шума на реката.

— Няма проблем — каза той малко смутено и спря да ме изчака. — Любопитно ми е — добави с лека усмивка. — Нали ги знаеш историците — не могат да търпят неразрешени загадки. — Поклати глава, в опит да отметне кичура коса, който вятърът бе запратил в очите му.

Да, знаех ги историците. Бях живяла с такъв двайсет години. Франк също не би искал да пропусне точно тази загадка. Но и едва ли щеше да иска да я разреши. Франк обаче бе умрял преди две години и сега беше мой ред — мой и на Бриана.

— Чу ли се вече с доктор Линклатър? — попитах, когато слязохме от моста. Макар че беше късен следобед, слънцето още беше високо, защото бяхме много на север. Уловено сред листата на липите по речния бряг, то сияеше в розово по гранитния монумент, който се издигаше под моста.

Роджър поклати глава, присвивайки очи срещу вятъра.

— Не, но му писах едва преди седмица. Ако не получа отговор до понеделник, ще му телефонирам. Не се тревожи — усмихна ми се той, — бях изключително внимателен. Казах му само, че за целите на едно проучване ми трябва списък — ако съществува такъв — на якобитските офицери, които са били в къщата в Лийнах след битката при Калоден, и ако има някаква информация за оцелелия от екзекуцията, би ли ме насочил към първоизточниците.

— Познаваш ли Линклатър? — попитах, като освободих лявата си ръка, подпирайки книгите на хълбока си.

— Не, но написах молбата си на хартия със знака на колежа „Балиол“ и тактично споменах мистър Чийзрайт, стария ми наставник, който познава Линклатър. — Роджър смигна окуражаващо и аз се засмях.

Очите му бяха блестящо, тревисто зелени, сияйни на маслинената му кожа. Може и да твърдеше, че ни помага да научим историята на Джейми само от любопитство, но аз много добре осъзнавах, че интересът му е доста по-дълбок — и е насочен към Бриана. Освен това знаех, че е взаимен. Това, което не знаех, е дали и Роджър го е разбрал.

Щом се върнахме в кабинета на преподобния Уейкфийлд, аз оставих с облекчение книгите на масата и се отпуснах в креслото до камината, а Роджър отиде да донесе чаша лимонада от кухнята.

Дишането ми се успокои, когато отпих от киселата сладост, но пулсът ми остана неравномерен, докато се взирах в огромните купчини книги, които бяхме донесли. Дали Джейми беше някъде там? И ако беше… ръцете ми се изпотиха върху студената чаша и аз прогоних тази мисъл. Не гледай толкова надалеч, предупредих се. По-добре да чакаш и да видиш какво ще откриете.

Роджър оглеждаше лавиците в кабинета, търсеше други възможности. Преподобният Уейкфийлд, покойният му осиновител, освен че бе добър историк аматьор, имаше и огромната склонност да трупа неща; писма, дневници, памфлети и обявления, стари и съвременни книги — всичко това бе натъпкано безредно по лавиците.

Роджър се поколеба, после ръката му спря на купчина книги върху една масичка наблизо. Това бяха книгите на Франк — впечатляващо постижение, доколкото можех да преценя от отзивите, отпечатани на обложките.

— Чела ли си я? — попита ме той, като взе книгата със заглавие „Якобитите“.

— Не — отвърнах. Отпих още една възстановяваща глътка от лимонадата и се закашлях. — Не — повторих, — не можех. — След завръщането си категорично отказвах да погледна всичко, свързано с миналото на Шотландия, макар че осемнайсети век бе една от областите, в които се бе специализирал Франк. При мисълта, че Джейми е мъртъв, и изправена пред необходимостта да живея без него, аз избягвах всичко, което можеше да ми напомня за това. Беше безсмислено — нямаше начин да не мисля за него, съществуването на Бриана бе достатъчно напомняне, — и въпреки това не можех да прочета книгите за Хубавия принц — този ужасен, безполезен младеж — или за неговите поддръжници.

— Разбирам. Просто си помислих, че може да знаеш дали в тях има нещо полезно. — Роджър замълча, скулите му се бяха изчервили. — А… съпругът ти… Франк — добави колебливо. — Ти каза ли му… за… — Замълча, задавен от смущение.

— Разбира се! — казах малко по-рязко. — Ти какво си мислеше — че просто влязох в кабинета му, след като ме нямаше три години, и казах: „О, здрасти, скъпи, какво би искал за вечеря?“

— Не, разбира се — измърмори той. Извърна се и пак се вгледа в лавиците. Тилът му беше ярко червен от смущение.

— Съжалявам — казах и поех дълбоко дъх. — Нормално е да попиташ. Само че за мен е още… малко мъчително. — Много повече от малко. Бях изненадана и ужасена да разбера колко болезнена е все още раната. Оставих чашата на масата. Ако щяхме да продължаваме с това, имах нужда от нещо по-силно от лимонада.

— Да, казах му. Всичко за камъните — за Джейми. Всичко.

Роджър не отговори за момент. После се извърна леко, така че само силните, резки линии на профила му се виждаха. Не ме погледна, гледаше купчината с книгите на Франк, снимката му на гърба на най-горната, слаб, тъмнокос и красив, усмихнат пред обектива.

— Той повярва ли ти? — попита ме тихо Роджър.

Устните ми още лепнеха от лимонадата и аз ги облизах, преди да отговоря.

— Не. В началото. Мислеше ме за луда; дори ме заведе на психиатър. — Засмях се, кратко, но споменът ме накара да стисна юмруци от гняв.

— А после? — Роджър се обърна към мен. Изчервяването бе избледняло, оставило само ехо от любопитство в очите му. — А после какво мислеше той?

Поех дълбоко дъх и затворих очи.

— Не зная.

Малката болница в Инвърнес миришеше странно, като на карболов дезинфектант и ко̀ла.

Не можех да мисля и се опитвах да не чувствам. Завръщането беше много по-ужасяващо от проникването в миналото, защото тогава бях обгърната от защитен слой съмнение и неверие относно мястото, на което се намирах, и онова, което се случваше, и живеех с надеждата за бягство. Сега знаех много добре къде съм и че няма как да избягам. Джейми беше мъртъв.

Лекарите и сестрите се опитваха да ми говорят мило, да ме хранят и да ми носят вода и напитки, но у мен нямаше място за нищо друго, освен за скръб и ужас. Казах им името си, когато ме попитаха, но повече не продумах.

Лежах в чисто, бяло легло, преплела здраво пръсти над уязвимия си корем, със затворени очи. Представях си отново и отново последното, което видях, преди да пристъпя през камъните — тресавището под дъжда и лицето на Джейми, — знаех, че ако се вгледам твърде дълго в новото си обкръжение, тези образи ще избледнеят, ще бъдат заменени от ежедневни неща, като сестри и вазата с цветя до леглото ми. Притиснах тайно палец към основата на другия, извличайки смътна утеха от малката рана там, малкото порязване във формата на буквата J. Джейми го беше направил, по моя молба — последният му допир до плътта ми.

Трябва да съм останала така известно време; понякога спях, сънувах последните няколко дни от Якобитското въстание — и пак видях мъртвеца в гората, заспал под пелената от яркосиня плесен, и Дугал Макензи, който умира на пода на тавана в Калоден Хаус; парцаливите мъже от армията на планинците, заспали сред калните окопи; последния им сън преди касапницата.

Събуждах се с писък или стон и ме посрещаха миризмата на дезинфектант и утешителни думи, неразбираеми на фона на ехото от крясъците в сънищата ми, и пак заспивах, стиснала здраво болката си.

И тогава отворих очи и видях Франк. Стоеше до вратата, приглаждаше тъмната си коса назад и изглеждаше неуверен — и нищо чудно, горкият човек.

Лежах на възглавниците и само го гледах, без да продумам. Приличаше на предшествениците си, Джак и Алекс Рандал; фини, ясни, аристократични черти и добре оформена глава под гъста права тъмна коса. В лицето му обаче имаше нещо съвсем различно, освен леката разлика в чертите. То не носеше белезите на страха и жестокостта; нито духовността на Алекс, нито ледената арогантност на Джак. Неговото слабо лице изглеждаше интелигентно, добро и леко изморено, небръснато и с тъмни сенки под очите. Знаех и без да ми казват, че е шофирал цяла нощ дотук.

— Клеър? — Той се приближи до леглото и заговори плахо, сякаш не беше сигурен, че съм аз.

Аз също не бях сигурна, но кимнах и отвърнах:

— Здрасти, Франк. — Гласът ми бе дрезгав и груб заради дългото мълчание.

Той взе ръката ми и аз му позволих.

— Ти… добре ли си? — попита след минутка. Беше се смръщил леко, докато ме гледаше.

— Бременна съм. — В хаоса в главата ми това ми се струваше най-важното. Не бях мислила какво ще кажа на Франк, ако някога го видя отново, но щом го видях до вратата, го разбрах съвсем ясно. Щях да му кажа, че съм бременна, той щеше да си тръгне и аз щях да остана сама с образа на Джейми и изгарящия му допир до ръката ми.

Лицето му се изопна леко, но той не пусна ръката ми.

— Знам, казаха ми. — Пое дълбоко дъх и издиша. — Клеър… ще ми кажеш ли какво ти се случи?

В първия миг не чувствах нищо, после свих рамене.

— Сигурно. — Събрах изморено мислите си; не исках да говоря за това, но чувствах някакво задължение пред този мъж. Не вина, още не; но все пак задължение. Бях омъжена за него.

— Е — казах, — влюбих се в друг и се омъжих за него. Съжалявам — добавих, в отговор на шока, който прекоси лицето му, — не можах да устоя.

Той не беше очаквал това. Отвори леко уста, затвори я, после стисна ръката ми така силно, че се намръщих и я измъкнах от хватката му.

— Какво имаш предвид? — попита той рязко. — Къде беше, Клеър? — Стана внезапно и се извиси над леглото.

— Помниш ли, че когато бяхме заедно за последно аз вървях към каменния кръг Крейг на Дун?

— Да? — Той се взираше в мен с някаква смесица от гняв и подозрение.

— Ами… — облизах изсъхналите си устни — всъщност аз минах през цепнатината в камъка на този кръг и се озовах в хиляда седемстотин четирийсет и трета година.

— Не се шегувай с мен, Клеър!

— Мислиш, че е смешно? — Тази мисъл бе така абсурдна, че наистина започнах да се смея, макар че това, което изпитвах, не можеше да се нарече веселие.

— Престани!

Спрях да се смея. Две сестри се появиха на прага като по магия; сигурно се бяха спотайвали в коридора. Франк се наведе и хвана ръката ми.

— Чуй ме — каза през зъби. — Ще ми разкажеш къде си била и какво си правила!

— Нали ти разказвам! Пусни ме! — Седнах в леглото и издърпах ръката си. — Казах ти; минах през камъка и се озовах двеста години назад. Срещнах твоя проклет предшественик Джак Рандал там!

Франк примигна, напълно смаян.

— Кого?

— Черния Джак Рандал, и той беше проклет, гнусен, гаден извратеняк!

Франк зяпна от изумление, зяпнаха и сестрите. Чувах някакви стъпки по коридора зад тях, забързани гласове.

— Трябваше да се омъжа за Джейми Фрейзър, за да се отърва от Джак Рандал, но тогава… Джейми… Не зависеше от мен, Франк, обичах го и щях да остана с него, ако можех, но той ме изпрати обратно заради Калоден и бебето, и… — млъкнах, когато един мъж с лекарска престилка влезе покрай сестрите в стаята.

— Франк — казах изморено, — съжалявам. Не исках да се случва и всякак се опитвах да се върна… наистина, опитах се… но не можах. А вече е твърде късно.

В очите ми започнаха да се събират сълзи, които се спуснаха по бузите. Предимно за Джейми, за мен, и за детето, което носех, но и няколко за Франк. Подсмръкнах силно и преглътнах в опит да спра, като се надигнах в леглото.

— Виж — казах, — знам, че няма да искаш да имаш нищо общо с мен и изобщо не те виня. Просто… просто си върви, става ли?

Лицето му се бе променило. Вече не изглеждаше ядосан, а разстроен и леко объркан. Седна на леглото, без да обръща внимание на лекаря, който опипваше пулса ми.

— Няма да ходя никъде — каза нежно той. Взе пак ръката ми, макар че се опитах да го отблъсна. — Този… Джейми. Кой е той?

Поех си накъсано дъх. Лекарят бе хванал другата ми ръка и още се опитваше да измери пулса ми, и тогава ме обзе абсурдна паника, сякаш ме държаха като пленница. Потиснах това чувство и се опитах да говоря спокойно.

— Джеймс Алегзандър Малкълм Макензи Фрейзър — казах, изричайки ясно и официално всяко име, както Джейми го направи, когато ми го каза за първи път — в деня на сватбата ни. При тази мисъл се отрони още една сълза и аз я обърсах в рамото си, защото държаха ръцете ми.

— Той беше планинец. И го у-убиха при Калоден. — Но нямаше полза, пак плачех, сълзите не облекчаваха мъката, която ме разкъсваше, ала бяха единствения отговор, който имах за непоносимата болка. Наведох се леко напред, за да го обгърна, да се увия около малкия, невидим живот в корема ми, единственото, което ми бе останало от Джейми Фрейзър.

Франк и лекарят се спогледаха, но аз почти не забелязах. Разбира се, за тях Калоден беше част от далечното минало. За мен — се бе случило само преди два дни.

— Вероятно трябва да оставим госпожа Рандал да си почине — предложи лекарят. — Сега изглежда доста разстроена.

Франк ме погледна несигурно.

— Да, наистина е разстроена. Но аз искам да разбера… какво е това, Клеър? — Докато галеше ръката ми, бе забелязал сребърния пръстен на безименния ми пръст и сега се наведе да го разгледа. Това беше пръстенът, който Джейми ми даде на сватбата; широка сребърна халка с характерен за планинците мотив, гравиран с миниатюрни, стилизирани цветове на магарешки бодил.

— Не! — извиках паникьосана, когато Франк се опита да го свали от пръста ми. Издърпах ръката си и я свих в юмрук под гърдите си, а после я покрих с лявата си длан, на която все още бе златната венчална халка от Франк. — Не, не можеш да го свалиш, няма да ти позволя! Това е венчалният ми пръстен!

— Виж, Клеър… — прекъсна го лекарят, който бе минал от неговата страна на леглото и се наведе да прошепне нещо в ухото му. Дочух няколко думи… „не безпокойте съпругата си сега. Шокът…“… После Франк се изправи и лекарят бързо го отведе, като кимна пътьом на една от сестрите.

За миг усетих ужилването на подкожната игла, но бях твърде погълната от новия прилив на мъката, за да забележа каквото и да било. Смътно чух последните думи на Франк: „Добре… но Клеър, аз ще разбера!“ И тогава се спусна блаженият мрак и аз заспах без сънища, много, много дълго време.

Роджър наклони гарафата и доля алкохола до средата на чашата. Подаде я на Клеър с лека усмивка.

— Бабата на Фиона все казваше, че уискито помага за всякакви болежки.

— Виждала съм и по-лоши лекарства. — Клеър взе чашата и също му се усмихна леко.

Роджър наля и на себе си, седна до нея и отпи.

— Опитах се да го отпратя — каза тя внезапно, свеждайки чашата си. — Франк. Казах му, че знам, че вече не може да изпитва същото към мен, каквото и да си мисли, че се е случило. Казах, че ще му дам развод; той трябва да си тръгне и да забрави за мен — да продължи живота си, който е започнал да изгражда без мен.

— Но не го е направил — рече Роджър. В кабинета започна да става хладно със залязването на слънцето и той се наведе да включи стария калорифер. — Защото си била бременна?

Тя го погледна остро, после се усмихна малко лукаво.

— Да, така беше. Не каза на никого, но само пълен негодник би изоставил бременна жена без никакви средства за препитание. Особено жена, която не е съвсем с всичкия си — добави иронично. — Е, не бях съвсем без средства — имах малко пари от чичо Ламб — но пък и Франк не беше негодник. — Тя пак погледна към лавиците. Историческите книги на съпруга ѝ бяха там, една до друга, гръбчетата им сияеха на светлината от настолната лампа.

— Той беше много свестен човек — каза тя тихо. Отпи отново от уискито и затвори очи, докато алкохолните пари се издигаха.

— Пък и… той знаеше, или подозираше, че не може да има деца. Голям удар за човек, който е така запален по историята и генеалогията. Нали разбираш, всички тези родствени връзки.

— Да, разбирам — каза бавно Роджър. — Но не се ли е чувствал… все пак детето е било от друг?

— Може. — Кехлибарените очи пак го гледаха, леко омекнали от уискито и спомените. — Но все пак, тъй като той никога не повярва — не можа да повярва — на онова, което му казах за Джейми, бащата на детето се водеше неизвестен. А ако не е знаел кой е мъжът — и се е убедил, че и аз не знам, а просто съм си измислила всичко заради шока — е, тогава никой не би могъл да твърди, че детето не е негово. Определено не и аз — каза тя с лека горчивина.

Отпи голяма глътка от уискито, от която очите ѝ се насълзиха, и тя ги избърса.

— Но за по-сигурно ме отведе. В Бостън — продължи тя. — Предложиха му хубава позиция в Харвард, а там никой не ни познаваше. Там се роди Бриана.

Изпълнен със страх плач ме събуди отново. Бях си легнала в 6:30, след като пет пъти ставах през нощта заради бебето. Сънен поглед към часовника ми показа, че е 7:00. От банята се чуваше пеене, Франк пееше „Владей, Британия“ и надвикваше шума на водата.

Лежах с натежали от изтощение крайници и се питах дали имам сили да издържа на плача, докато Франк излезе от банята и ми я донесе. И сякаш бебето чу мислите ми, защото повиши глас с един-два тона и плачът му ескалира в нещо като периодичен писък, накъсван от страховито давене. Отметнах завивките и станах от леглото, задвижвана от същата паника, с която посрещах и въздушните нападения по време на войната.

Заклатушках се по студения коридор към детската стая, където Бриана, на три месеца, лежеше по гръб и пищеше с всички сили. Бях така скапана от липсата на сън, че не съобразих в първия миг, че я бях оставила да лежи по корем.

— Скъпа! Обърнала си се! Сам-самичка! — Ужасена от дързостта си, Бриана размаха малките си розови юмручета и запищя още по-силно със здраво стиснати очи.

Грабнах я, започнах да я галя по гърба и да шепна над покритата с червено мъхче коса.

— Скъпоценното ми момиченце! Какво умно момиченце си ти!

— Какво става? Какво се е случило? — Франк се появи от банята, като си бършеше косата с кърпа, друга беше увита на кръста му. — Станало ли е нещо с Бриана?

Приближи се към нас, изглеждаше разтревожен. С наближаването на раждането и двамата бяхме станали раздразнителни. Той изнервен, а аз ужасена, защото не знаех какво може да се случи между нас при появата на детето на Джеймс Фрейзър. Но когато сестрата извади Бриана от кошчето и я подаде на Франк с думите: „Ето го малкото момиченце на татко“, лицето му стана безизразно, а после — вгледан в малкото личице, съвършено като розов цвят — омекна от изумление. До седмица вече беше неин — телом и духом.

Обърнах се към него усмихната.

— Тя се е обърнала! Сам-самичка!

— Наистина ли? — Избръснатото му лице засия от удоволствие. — Не е ли рано за това?

— Да, рано е. Доктор Спок казва, че трябва да го прави чак след месец, най-малко!

— Е, какво знае доктор Спок? Ела тук, малка красавице; дай целувка на татко, задето си толкова сладка. — Вдигна малкото ѝ телце в розова пижамка и я целуна по носа. Бриана кихна и двамата се засмяхме.

Тогава спрях, внезапно осъзнала, че се смея за първи път почти от година. И нещо повече — за първи път се смеех заедно с Франк.

Той също го осъзна; очите му срещнаха моите над главата на Бриана. Бяха пъстри и в момента — изпълнени с нежност. Усмихнах му се, малко треперливо, и внезапно съвсем осезаемо усетих, че той е почти гол, а капки вода се спускат по стройните му рамене и блестят по гладката кафява кожа на гърдите му. Едновременно усетихме миризмата на изгоряло, която нахлу в тази сцена на семейно блаженство.

— Кафето! — Той хвърли безцеремонно Бри в ръцете ми и се втурна към кухнята, като и двете кърпи останаха на купчина в краката ми. Усмихнах се при гледката на голия му задник, който светеше нелепо бял по пътя към кухнята, и го последвах по-бавно, като държах Бри до рамото си.

Той стоеше до мивката, гол, сред облак зловонна пара, която се издигаше от загорелия кафеник.

— Може би чай? — попитах, ловко закрепвайки Бриана на хълбока си с едната ръка, докато с другата започнах да ровя в шкафа. — Но насипният е свършил, има само „Липтън“ на торбички.

Франк направи физиономия; англичанин до мозъка на костите си, той би предпочел да лочи вода от тоалетната, отколкото да си направи чай от пакетче. Този беше останал от госпожа Гросман, чистачката, която идваше веднъж седмично, и смяташе, че приготвеният от насипни листа е мръсен и отвратителен.

— Не, ще пия кафе по път за университета. О, като стана дума, помниш ли, че поканихме декана и съпругата му на вечеря днес? Госпожа Хинчклиф ще донесе подарък за Бриана.

— О, да — казах без ентусиазъм. Бях срещала вече семейство Хинчклиф и не горях от желание да повторя преживяването. Все пак трябваше да положа усилие. Въздъхнах наум, преместих бебето от другата си страна и зарових в чекмеджето за молив, за да направя списък с покупки.

Бриана се зарови в предницата на червения ми пеньоар и започна да сумти тихичко.

— Не може пак да си гладна — казах на темето ѝ. — Нахраних те преди два часа. Гърдите ми обаче започнаха да текат в отговор на нейното ровене и аз седнах и отворих пеньоара си.

— Госпожа Хинчклиф каза, че бебето не бива да се храни всеки път, когато заплаче — отбеляза Франк. — Така се разглезвали и не спазвали режима.

Не за първи път чувах мнението на госпожа Хинчклиф относно отглеждането на дете.

— Тогава ще е разглезена, нали така? — казах студено, без да го поглеждам. Малката розова устичка захапа яростно и Бриана започна да смуче с огромен апетит. Знаех също и че според госпожа Хинчклиф кърменето е както вулгарно, така и нехигиенично. Аз обаче, която бях виждала много бебета от осемнайсети век да сучат доволно от гърдите на майките си, не мислех така.

Франк въздъхна, но не каза нищо повече. След миг остави кафеника и тръгна към вратата.

— Е — каза смутено. — Ще се видим към шест, нали? Трябва ли да донеса нещо… освен ако не излизаш?

Усмихнах му се за миг и отвърнах:

— Не, ще се оправя.

— Е, добре. — Поколеба се за миг, докато нагласях Бри по-удобно в скута си, главичката ѝ се отпусна в сгъвката на ръката ми и извивката ѝ повтори извивката на гърдата ми. Вдигнах очи от нея и го видях да ме гледа напрегнато, очите му бяха приковани в полуразголените ми гърди.

Моите очи също пробягаха по тялото му. Видях, че започва да се възбужда, и сведох глава към бебето, за да скрия поруменялото си лице.

— Довиждане — промърморих над главата на Бриана.

Той остана неподвижен за миг, после се наведе и ме целуна леко по бузата, а топлото му голо тяло се оказа притеснително близо.

— Довиждане, Клеър — рече тихо. — Ще се видим довечера.

Той не влезе повече в кухнята, преди да тръгне, затова успях да нахраня Бриана и приведа чувствата си в някакъв приблизителен ред.

Не бях виждала Франк гол от завръщането си; той винаги се обличаше в банята или в дрешника. Нито пък се бе опитвал да ме целуне преди тази сутрин. Гинеколозите определиха бременността ми като високо рискова, затова и дума не можеше да става Франк да спи с мен, дори и да имах такова желание — каквото нямах.

Трябваше да се досетя, че ще стане така, нали? Докато първо тънех в огромното си нещастие, а после във физическия ступор заради предстоящото майчинство, не мислех за нищо друго освен за огромния си корем. След раждането на Бриана живеех от кърмене до кърмене, като търсех кратките спокойни моменти, когато можех да прегърна малкото ѝ телце и да открия покой от мислите и спомените чрез чистото физическо удоволствие от това да я докосвам и прегръщам.

Франк също прегръщаше бебето и си играеше с него, заспиваше в голямото си кресло, докато тя лежеше върху отпуснатото му тяло, притиснала розовата си бузка към гърдите му, и хъркаха дружески заедно. С него не се бяхме докосвали обаче, нито говорехме за нещо друго, освен за ежедневните неща — и за Бриана.

Бебето беше нашият общ фокус; точка, чрез която можехме веднага да се свържем и едновременно с това да се държим на ръка разстояние. Но като че ли Франк вече искаше по-голяма близост.

Можех да го направя — поне физически. Бях ходила на преглед преди седмица и лекарят ме увери — с бащинско смигване и потупване по задника, — че вече мога да възобновя „взаимоотношенията“ си със съпруга си когато пожелая.

Знаех, че Франк не е живял като монах по време на изчезването ми. В края на четирийсетте си години, той още беше слаб и мускулест, тъмен и строен, много хубав мъж. Жените се тълпяха около него на коктейлните партита като пчели около гърне с мед и чак тихо жужаха от сексуално въодушевление.

Имаше едно момиче с кестенява коса, което бях забелязала на парти на факултета; тя стоеше в ъгъла и се взираше печално във Франк над чашата си. По-късно се напи и се разрева и бе изведена от две приятелки, които се редуваха да хвърлят злобни погледи към Франк и към мен, която стоях до него огромна с роклята за бременни на цветя.

Той обаче беше дискретен. Винаги се прибираше вечер и се стараеше да няма червило по яката. Явно вече бе решил да се прибере наистина. Предполагам, че имаше право да го очаква; все пак това не беше ли задължение на съпругата, а аз пак бяха негова съпруга, нали?

Имаше обаче един малък проблем. Не към Франк посягах нощем, когато се будех. Не неговото гладко и стройно тяло виждах в сънищата си, и не то ме възбуждаше така, че бях цялата влажна и задъхана, а сърцето ми бумтеше от спомена за онзи допир. Но знаех, че никога няма да докосна отново онзи мъж.

„Джейми — шепнех, — о, Джейми.“ Сълзите ми блестяха на утринната светлина, украсили мекия червен пух по главата на Бриана като пръснати перли и диаманти.

Денят не беше от добрите. Бриана имаше възпален обрив от пелените, заради който беше нервна и раздразнителна, и трябваше да я вземам на няколко минути. Нервничеше и сучеше, като от време на време плюеше и оставяше мокри петна по дрехата ми. Смених си блузата три пъти до единайсет часа.

Тежкият сутиен за кърмачки ме беше протрил под мишниците и усещах зърната си студени и разранени. Докато се опитвах да изчистя къщата, някъде под пода се чу свистящо дрънчене и тръбите на отоплението умряха с немощна въздишка.

— Не, не става другата седмица — казах по телефона на сервиза. Погледнах през прозореца, зад който студената февруарска мъгла заплашваше да се промъкне през перваза и да ни погълне. — Тук е шест градуса, а имам тримесечно бебе! — Въпросното бебе седеше в столчето си, опаковано с всичките си одеяла, и ревеше като попарено коте. Без да обръщам внимание на крякането на човека в другия край на линията, аз поднесох слушалката към широко отворената уста на Бриана за няколко секунди.

— Виждате ли? — попитах, като вдигнах пак телефона до ухото си.

— Добре, мадам — каза примирено гласът. — Ще дойда този следобед, някъде между обед и шест часа.

— Между обед и шест часа? Не може ли да сте малко по-точен? Трябва да отида да напазарувам — възразих аз.

— Не сте единствените с развалено отопление в града, мадам — каза категорично гласът и затвори. Погледнах към часовника; единайсет и половина. Нямаше да успея да напазарувам и да се върна за половин час. Пазаруването с малко бебе беше продължаваща час и половина експедиция до Борнео, изискваща огромни количества екипировка и гигантски разход на енергия.

Стиснах зъби и се обадих на скъпия магазин, който правеше доставки. Поръчах всичко необходимо за вечерята и взех бебето, което вече бе добило цвят на патладжан и доста намирисваше.

— Май те боли, миличко. Ще се почувстваш доста по-добре, когато го махнем, нали? — Опитвах се да я успокоявам, докато бършех кафявата каша от яркочервеното ѝ дупе. Тя изви гръб в опит да избегне мократа кърпа и запищя още повече. Намазах я с вазелин и сложих десетата чиста пелена за деня; камионът, който ги носеше, щеше да дойде чак утре, а къщата смърдеше на амоняк.

— Добре, скъпа, готово, готово. — Вдигнах я до рамото си, като я галех по гърба, но пищенето не спираше. Не че можех да я виня; горкото ѝ дупе беше истинска рана. В идеалния случай трябваше да я сложа на една кърпа без пелена, но при студа в къщата това не беше възможно. И двете бяхме с пуловери и дебели зимни палта, което правеше честото кърмене дори още по-неприятно; отнемаше ми няколко минути да изровя гърдата си под дрехите, докато Бриана пищеше.

Тя не можеше да заспи за повече от десет минути. А следователно и аз. Когато все пак се унесохме към четири часа, бяхме събудени след петнайсет минути от шумното пристигане на техника, който задумка по вратата с огромния си гаечен ключ.

Като крепях бебето до рамото си с едната ръка, започнах да приготвям вечеря с другата под акомпанимента на писъците до ухото ми и трясъците от мазето.

— Нищо не обещавам, мадам, но засега имате отопление. — Мъжът се появи внезапно, като бършеше машинно масло от челото си. Наведе се да огледа Бриана, която лежеше почти кротко на рамото ми, и шумно си смучеше пръста.

— Вкусно ли е пръстчето, сладурче? — попита той. — Казват, че не бива да си смучат палците, нали знаете? — информира ме той, докато се изправяше. — Изкривяват им се зъбите и трябва да им слагат скоби.

— Така ли? — процедих през зъби. — Колко ви дължа?

След половин час пилето лежеше в тавата, напълнено и намазано, обградено от намачкан чесън, розмарин и лентички лимонова кора. Само малко лимонов сок върху покритата с масло кожа и можех да го пъхна във фурната и да отида да облека Бриана и себе си. Кухнята изглеждаше като след некадърен обир, шкафовете зееха отворени и по всяка хоризонтална повърхност беше пръсната посуда. Затръшнах няколко вратички, а накрая и вратата на кухнята, с надеждата, че това ще задържи госпожа Хинчклиф навън, ако доброто възпитание не успее.

Франк беше купил нова розова рокличка за Бриана. Красива дрешка, но аз огледах слоевете дантела около врата със съмнение. Изглеждаха деликатни, но твърди.

— Е, ще опитаме — казах ѝ. — Татко ще иска да си красива. Нека се постараем да не повръщаме върху нея, става ли?

Бриана отговори, като затвори очи, скова се и започне да ака със сумтене.

— О, браво на теб! — казах най-искрено. Това означаваше смяна на чаршафа в креватчето, но поне нямаше да възпали още повече дупето ѝ. След като почистих всичко и сложих нова пелена, извадих розовата рокличка и внимателно избърсах лигите от лицето на бебето, преди да я прокарам през главата ѝ. Бриана примигна и изгъргори примамливо, размахвайки юмручета.

Покорно сведох глава и направих „Пфффф!“ на пъпчето ѝ, което я накара да се сгърчи и да се разкикоти. Направихме го още няколко пъти, после започна мъчителният ритуал по обличането на розовата рокля.

Бриана не я хареса; започна да се оплаква още щом я прекарах през главата ѝ и започнах да пъхам пухкавите ѝ ръчички в бухналите ръкави. Изметна глава назад и нададе пронизителен писък.

— Какво има? — попитах стреснато. Вече можех да разпознавам значението на повечето писъци, но този беше нов, изпълнен със страх и болка. — Какво има, скъпа?

Тя вече пищеше яростно, по бузите ѝ се стичаха сълзи. Обърнах я трескаво и я потупах по гърба, като си мислех, че може да е внезапен пристъп на колики, но тя не спираше. Мяташе се силно и когато я обърнах с гръб, за да я вдигна, видях дълга червена линия по нежната кожа от вътрешната страна на размахващата се ръчичка. Една карфица бе останала в роклята и бе одрала кожата ѝ, докато съм пъхала ръката ѝ в ръкава.

— О, скъпа! О, съжалявам! Мама много съжалява! — Сълзите потекоха и по моето лице, докато вадех карфицата. Притиснах детето към рамото си, започнах да го галя и успокоявам, в опит да успокоя и себе си, паниката и вината. Разбира се, не исках да я нараня, но тя не можеше да знае това.

— О, скъпа — шепнех. — Вече всичко е наред. Да, мама те обича, всичко е наред. — Защо не се бях сетила да проверя за карфици? И всъщност що за маниак ще опакова бебешки дрехи с карфици? Разкъсвана между яростта и тревогата, аз оправих рокличката на Бриана, избърсах брадичката ѝ и я отнесох в спалнята, където я сложих на двойното легло, докато набързо се преоблякох със свястна пола и чиста блуза.

Позвъни се точно когато си обувах чорапите. Имах дупка на петата, но нямах време да се занимавам с това. Нахлузих тесни високи обувки от кожа на алигатор, грабнах Бриана и отидох да отворя вратата.

Беше Франк, твърде натоварен с покупки, за да може да си отключи сам. Взех с една ръка повечето от тях и ги оставих на масата в коридора.

— Вечерята готова ли е, скъпа? Донесох нова покривка и салфетки — мисля, че нашите са доста захабени. И вино, разбира се. — Той вдигна бутилката, усмихнат, после се наведе да ме погледне и спря да се усмихва. Огледа ме неодобрително от рошавата коса до блузата, прясно лекьосана с изплюто мляко.

— За бога, Клеър! — каза той. — Не можа ли да се пооправиш малко? Все пак нямаш какво друго да правиш по цял ден у дома — не можа ли да отделиш няколко минути…

— Не — отвърнах доста силно. Бутнах Бриана, която пак плачеше от страх и изтощение, в ръцете му.

— Не — казах отново и задърпах бутилката вино от ръката му.

— НЕ! — изпищях, забивайки крака. Замахнах широко с бутилката и той приклекна, но закачих рамката на вратата и полетяха лилави пръски божоле, следвани от блещукащи на светлината от входа парченца стъкло.

Хвърлих строшената бутилка в азалиите и изтичах без палто по пътеката към смразяващата мъгла. В края ѝ минах покрай стреснатите Хинчклиф, които пристигаха с половин час по-рано, вероятно с надеждата да ме заварят в някакъв домашен недостиг. Надявах се да се насладят на вечерята.

Карах безцелно през мъглата, парното на колата сгряваше краката ми, докато не ми свърши бензинът. Нямаше да се прибера у дома; не още. Някое денонощно кафене? После осъзнах, че е петък вечер и вече наближава дванайсет. Все пак имах къде да отида. Обърнах към предградието, където живеехме, и към църквата „Свети Финбар“.

В този час параклисът беше заключен, за да се предотвратят обири и вандализъм. За късните богомолци имаше панел с бутони за отключване точно под дръжката на вратата. Пет бутона, от едно до пет. Като натиснеш три от тях, в правилната комбинация, ключалката се освобождава и можеш да влезеш.

Тръгнах тихо към дъното на параклиса, към дневника, положен в краката на свети Финбар, за да запиша появата си.

— Свети Финбар ли? — бе попитал невярващо Франк. — Няма такъв светец. Няма как да има.

— Има — отвърнах леко надменно. — Ирландски епископ от дванайсети век.

— О, ирландски — каза пренебрежително Франк. — Това обяснява всичко. Но не мога да разбера — добави с усилие да бъде тактичен — ами… ъъъ… защо?

— Какво защо?

— Защо е това Вечно поклонение? Никога не си била набожна, не повече от мен. Не ходиш на служба или нещо такова; отец Бегс всяка седмица ме пита къде си.

Поклатих глава.

— Не мога да ти обясня, Франк. Това е просто… имам нужда от него. — Погледнах го, неспособна да обясня. — Просто там има… покой — рекох накрая.

Той отвори уста, сякаш да каже нещо, но после се извърна, клатейки глава.

Там наистина цареше покой. Паркингът пред църквата бе пуст, ако не се брои колата на дежурния в този час поклонник, която сияеше в анонимно черно под светлините на арката. Вътре записах името си в дневника и тръгнах напред, като тактично се изкашлях, за да оповестя присъствието си на поклонника от единайсет часа, без да проявявам грубостта да заговоря. Коленичих зад него, едър мъж с жълт шлифер. След миг той стана, подви коляно пред олтара, обърна се и излезе, като ми кимна на минаване.

Вратата изсъска и се затвори и аз останах сама, само със Светите тайнства изобразени на олтара, пред великолепните златни лъчи на мощехранителницата. На олтара имаше две свещи, големи свещи. Гладки и бели, те горяха в неподвижния въздух, без да потрепнат. Затворих очи за миг, вслушвах се в тишината.

Всичко случило се през деня се завихри в ума ми в несвързан въртоп от мисли и чувства. Без палто треперех от студ от прекосяването на паркинга, но постепенно започнах да се сгрявам и свитите ми в юмруци ръце се отпуснаха в скута ми.

Поне, както обикновено ставаше тук, спрях да мисля. Дали времето бе спряло пред тази вечност, или просто ме обзе огромна умора, не зная. Но вината заради Франк намаля, ужасната мъка по Джейми отслабна и дори постоянният натиск на майчинството над чувствата ми отстъпи до нивото на фонов шум, не по-силен от бавното биене на сърцето ми, ритмично и успокояващо в тъмния покой на параклиса.

— О, Господи — прошепнах, — на Твоята милост предавам душата на твоя слуга Джеймс. — И моята, добавих мислено. И моята.

Останах там, без да помръдвам, загледана в потрепващото сияние на свещите върху златната повърхност на мощехранителницата, докато тихите стъпки на следващия поклонник не прозвучаха на пътеката зад мен и спряха с тежкото изскърцване на колениченето. Те идваха на всеки час, ден и нощ. Светите мощи никога не оставаха сами.

Постоях още няколко минути, после се плъзнах от молитвената пейка и сведох глава пред олтара. Докато вървях към изхода, видях една фигура на задната редица, под сянката на статуята на свети Антоний. Тя се размърда при приближаването ми, после мъжът се изправи и тръгна към пътеката, за да ме пресрещне.

— Какво правиш тук? — изсъсках аз.

Франк кимна към новия поклонник, който вече бе коленичил в съзерцание, хвана ме за лакътя и ме изведе навън.

Изчаках, докато вратата се затвори зад нас, откъснах се от ръката му и се обърнах към него.

— Какво искаш? — попитах гневно. — Защо си ме последвал?

— Тревожех се за теб. — Посочи към празния паркинг, където големият му буик се бе разположил пазителски до малкия ми форд. — Опасно е сама жена да се разхожда толкова късно из тази част на града. Дойдох да те прибера. Нищо повече.

Той не спомена семейство Хинчклиф, нито вечерята. Раздразнението ми утихна малко.

— О — отвърнах. — А какво направи с Бриана?

— Помолих съседката, старата госпожа Мънсинг да се ослушва, в случай че се разплаче. Но изглеждаше дълбоко заспала; не мисля, че има опасност да се събуди. Хайде, ела, студено е.

Наистина; леденият въздух от залива се извиваше на бели струи около стълбовете на лампите и аз треперех с тънката си блуза.

— Ще се видим у дома тогава — отвърнах.

Топлината на детската стая посегна да ме прегърне, когато влязох да проверя Бриана. Тя спеше, но неспокойно, въртеше рижавата си глава и отваряше и затваряше уста като малка рибка.

— Огладнява — прошепнах на Франк, който бе влязъл след мен и стоеше до рамото ми, взирайки се с обич в бебето. — По-добре да я нахраня, преди да си легна; така ще спи до по-късно сутринта.

— Ще ти донеса нещо топло за пиене. — И той изчезна към кухнята, докато аз вдигах сънливото топло вързопче.

Беше пресушила само едната гърда, но се засити. Устните ѝ бавно се отделиха от зърното, обрамчени с мляко, и покритата с пух главичка се отпусна тежко на ръката ми. Никакво леко разтърсване или думи не можеха да я събудят, за да суче и от другата гърда, затова накрая се отказах и я оставих в кошарката, като я потупвах леко по гърба, докато от възглавницата не се чу доволно оригване, последвано от тежка въздишка на абсолютно задоволство.

— Сега ще спи вече, нали? — Франк я зави с одеялцето, украсено с жълти зайчета.

— Да. — Седнах в люлеещия се стол, физически и психически твърде изморена, за да се надигна отново. Франк дойде зад мен и ръката му легна леко на рамото ми.

— Значи е мъртъв, така ли? — попита нежно.

Понечих да отвърна — нали ти казах. Но спрях, затворих уста и само кимнах, като бавно се люлеех и се взирах в тъмната кошарка и миниатюрния ѝ обитател.

Дясната ми гърда все още бе болезнено издута от мляко. Колкото и да бях изморена, нямаше да мога да заспя, докато не се погрижа за нея. С въздишка на примирение посегнах към помпата, едно доста нелепо на вид гумено приспособление. Беше ми неловко и неудобно да я използвам, но по-добре, отколкото да се събудя след час от силна болка и подгизнала от изтеклото мляко.

Махнах на Франк да излезе.

— Върви. Ще отнеме само няколко минути, но трябва да…

Вместо да излезе или да отговори нещо, той взе помпата от ръката ми и я сложи на масата. И сякаш по своя воля, без негово участие, ръката му се вдигна бавно в топлата тъмна стая и обхвана нежно издутата ми гърда.

Той сведе глава и устните му обхванаха нежно зърното ми. Изстенах, когато усетих как струята мляко излиза почти болезнено през малките каналчета. Сложих ръка на главата му и го притиснах към себе си.

— По-силно — прошепнах. Устата му беше мека и нежна, нищо общо със здравата хватка на твърдите беззъби бебешки венци, които се вкопчваха като в мъртва хватка, изискващи, сучещи, извличайки истински фонтан в отговор на жаждата им.

Франк коленичи пред мен, устата му умоляваше. Дали така се чувства Бог, запитах се, когато вижда поклонниците си — дали и Той е така изпълнен с нежност и състрадание? Заради мъглата на умората всичко сякаш се движеше на забавен кадър, сякаш бяхме под вода. Ръцете на Франк се движеха бавно като морски папрати, разлюлени от течението, минаваха по тялото ми с нежни като допир на водорасло докосвания, вдигнаха ме със силата на вълна и ме положиха на брега върху килима в детската. Затворих очи и се оставих на прилива да ме понесе.

Входната врата на старото имение се отвори със скърцане на ръждивите си панти, обявявайки завръщането на Бриана Рандал. Роджър веднага скочи и излезе в коридора, привлечен от звука на момичешки гласове.

— Фунт от най-хубавото масло — нали това ми каза да поискам, и аз го направих, но все се чудех има ли второ по хубост масло или пък най-лошо масло… — Бриана подаваше пакетите на Фиона и говореше през смях.

— Е, ако го вземеш от стария мошеник Уиклоу, сигур ще е от най-лошото, каквото и да му кажеш — прекъсна я Фиона. — О, взела си и канела, бравос! Ще направя канелени кифли тогаз; ще дойдеш ли да гледаш?

— Да, но първо ще хапна. Умирам от глад! — Бриана стоеше на пръсти и душеше с надежда по посока на кухнята. — Какво правиш… хагис?

— Хагис ли? Божке, какви сте глупави сасенак — не правим хагис през пролетта! Яде се през есента, когато заколят овцете.

— Значи съм сасенак? — Бриана изглеждаше доволна от това.

— Ами че да, как иначе. Но пак ми харесваш.

Фиона се засмя на Бриана, която се извисяваше над дребната шотландка почти с трийсет сантиметра. Фиона беше на деветнайсет, хубавка, очарователна и леко закръглена; до нея Бриана изглеждаше като средновековна статуя, силна и строга. С дългия си прав нос и дългата сияеща в червеникавозлатисто под лампата на тавана коса, тя беше като излязла от илюстриран ръкопис, достатъчно ярък, за да не избледнее хиляда години.

Роджър внезапно осъзна, че Клеър Рандал стои до него. Тя гледаше дъщеря си с изражение, в което обичта, гордостта и нещо друго се сливаха — спомен, вероятно? Той осъзна, с лек шок, че Джейми Фрейзър сигурно е притежавал не само внушителния ръст и викингската червена коса, които бе предал на дъщеря си, но и същото ярко физическо присъствие.

Това е забележително, помисли си Роджър. Тя не казва и не прави нищо необичайно и все пак безспорно привлича хората. Излъчваше някакво привличане, почти магнетично, което въздействаше на всеки, който се доближи до сиянието на нейната орбита.

Привличаше него; Бриана се обърна и му се усмихна, и без да осъзнава, че е помръднал, той се озова достатъчно близо, за да види малките лунички високо на скулите ѝ и да усети дъх на тютюн за лула, който се бе застоял в косата ѝ от обиколката ѝ на магазините.

— Здрасти — каза ѝ усмихнат. — Извади ли късмет при Клановете, или беше твърде заета да си играеш на момче за поръчки за Фиона?

— Момче за поръчки ли? — Бриана присви очи в сини триъгълници. — Момче за поръчки? Първо съм сасенак, а сега и момче за поръчки. Вие, шотландците, как наричате хората, когато се опитвате да сте мили?

— Скъпа — рече той, удължавайки преувеличено „ъ“-то, и двете момичета се разсмяха.

— Звучиш като абърдийнски териер в лошо настроение — отбеляза Клеър. — Откри ли нещо в библиотеката на Планинските кланове, Бри?

— Много неща — отвърна тя, ровейки в купчината фотокопия, които бе оставила на масата в коридора. — Успях да прочета повечето от тях, докато правеха копията — това е най-интересното. — Тя извади лист от купчината и го подаде на Роджър.

Беше откъс от книга с легенди на планинците; озаглавен „Скачащото буре“.

— Легенди ли? — попита Клеър, надничайки над рамото му. — Това ли търсим?

— Вероятно. — Роджър четеше листа и говореше разсеяно, с раздвоено внимание. — Що се отнася до шотландците планинци, повечето от историята им се е предавала устно, чак до средата на деветнайсети век. Това означава, че няма голяма разлика между разказите за реално съществували хора, за исторически личности, и легендите за митични създания като водни коне, призраци и делата на Стария народ. Учените, които са записали тези истории, често не знаели със сигурност с какво си имат работа, или пък понякога това били комбинации от факти и митове, а друг път си личало, че става дума за реални исторически събития.

— Това например — той подаде листа на Клеър — звучи като истинско. Описва историята на името на една скална формация в Северна Шотландия.

Клеър прибра косата зад ухото си и сведе глава да го прочете, присвивайки очи на слабата светлина от лампата в коридора. Фиона, твърде свикнала с разни документи и скучни исторически факти, за да се заинтригува, изчезна пак в кухнята да приготви вечерята.

— „Скачащото буре“ — прочете Клеър. — Тази необичайна формация, която се намира над речна клисура, носи името си от една история за якобитски господар и неговия слуга. Господарят, един от малкото щастливци, оцелели след бедствието при Калоден, успял с големи трудности да се добере до дома си, но бил принуден да се крие цели седем години в пещера в земите си, докато англичаните преследвали планинците поддръжници на Чарлс Стюарт. Селяните на господаря вярно пазили в тайна скривалището му и му носели храна и провизии. Много внимавали винаги да наричат беглеца само „Кафявата шапка“, за да не би неволно да го издадат пред английските патрули, които често прекосявали окръга.

Един ден едно момче носело буре с ейл по пътеката към пещерата на господаря и срещнало група английски драгуни. То храбро отказало да отговаря на въпросите им и да им даде товара си, затова било нападнато от един от драгуните и изпуснало бъчвата, която се затъркаляла по стръмния хълм към клисурата долу.

Клеър вдигна очи от листа и изви вежди към дъщеря си.

— Защо точно това? Ние знаем… или поне си мислим, че знаем — поправи се тя с иронично кимване към Роджър, — че Джейми е избягал от Калоден, но са избягали и много други. Какво те кара да мислиш, че този господар е бил Джейми?

— Заради Кафявата шапка, разбира се — отвърна Бриана, сякаш изненадана от въпроса ѝ.

— Какво? — погледна я объркан Роджър. — Какво означава това?

В отговор Бриана грабна кичур от гъстата си червена коса и я размаха под носа му.

— Кафявата шапка! — каза тя нетърпеливо. — Той е носел шапка постоянно, за да не го разпознаят по косата! Не каза ли, че англичаните са го наричали Червения Джейми? Знаели са, че е с червена коса — и е трябвало да я скрие!

Роджър се взираше онемял в нея. Косата се разпиля по раменете ѝ, оживяла от ярка светлина.

— Може и да си права — каза Клеър. Очите ѝ блестяха от вълнение, когато погледна дъщеря си. — Тя беше като твоята — косата на Джейми беше същата като твоята, Бри. — Протегна ръка и леко я погали по косата. Лицето на момичето омекна, когато погледна надолу към майка си.

— Знам — отвърна. — Мислех си за това, докато четях… опитвах се да си го представя. — Тя замълча, прочисти гърлото си, сякаш нещо бе заседнало там. — Виждах го там, сред храстите, как се крие, а косата му сияе на слънцето. Казвате, че е бил беглец; просто… просто си помислих, че сигурно много добре е знаел… как да се скрие. Щом са се опитвали да го убият — довърши тя тихо.

— Точно така — заговори бързо Роджър, за да разсее сенките в очите на Бриана. — Чудесно предположение, но вероятно можем да го докажем с още малко работа. Ако успеем да намерим Скачащото буре на картата…

— За глупачка ли ме мислиш? — попита смръщено Бриана. — Вече се сетих за това. — Сянката изчезна, заменена от самодоволство. — Затова закъснях толкова; накарах служителя да ми извади всички карти на Северна Шотландия, с които разполагат. — Тя измъкна още едно копие от купчината и посочи триумфално с пръст близо до горния му край.

— Виждате ли? Много е мъничко и не е отбелязано на повечето карти, но на тази го има. Точно тук; има едно село Брох Морда, за което мама казва, че е близо до имението Лалиброх, и тук… — Пръстът ѝ помръдна с половин сантиметър, сочейки нещо изписано с микроскопичен шрифт. — Виждате ли? — повтори тя. — Той се е върнал в имението си… Лалиброх… и се е скрил тук.

— Нямам лупа подръка, затова ще приема думата ти, че там е изписано Скачащото буре — каза Роджър, като се изправяше. Усмихна се на Бриана. — Поздравления тогава. Мисля, че го откри — поне приблизително.

Бриана се усмихна, очите ѝ бяха подозрително блеснали.

— Да — рече тихо. Докосна нежно с пръст двата листа. — Баща ми.

Клеър стисна ръката ѝ.

— Радвам се, че имаш не само косата на баща си, но и ума на майка си — рече тя усмихната. — Да вървим да отпразнуваме откритието ти с вечерята на Фиона.

— Браво на теб — каза Роджър на Бриана, докато следваха Клеър към трапезарията. Ръката му легна леко на кръста ѝ. — Трябва да се гордееш със себе си.

— Благодаря — отвърна тя с лека усмивка, но замисленото ѝ изражение се завърна почти веднага в извивката на устните ѝ.

— Какво има? — попита тихо Роджър и спря в коридора. — Нещо тревожи ли те?

— Не, всъщност не. — Тя се обърна към него, между червеникавите ѝ вежди ясно личеше бръчка. — Само че… просто си мислех, опитвам се да си представя… според теб какво му е било? Да живее в пещера седем години. И какво се е случило после с него?

Съвсем импулсивно Роджър се наведе напред и я целуна леко между веждите.

— Не зная, скъпа — каза той. — Но може би ще разберем.

4. Кафявата шапка

Лалиброх

Ноември, 1752 г.

Той слизаше до къщата веднъж месечно, за да се обръсне, когато някое от момчетата му донесеше вест, че е безопасно. Винаги нощем, като се движеше тихо като лисица в тъмното. Изглеждаше някак ненужно, дребен жест към идеята за цивилизованост.

Вмъкваше се като сянка през кухненската врата, за да бъде посрещнат от усмивката на Иън или целувката на сестра си, и усещаше началото на трансформацията. Леген с гореща вода, прясно наточен бръснач и онова, което служеше за сапун за бръснене, го чакаха на масата. Понякога имаше истински сапун, ако братовчедът Джаред бе изпратил от Франция; но по-често бе полупретопена лой, примесена с пареща очите луга.

Усещаше как промяната започва още с аромата на кухнята — толкова силен и богат, след изтънелите от вятъра миризми на езеро, мочурище и гора, — но чак когато приключеше ритуала на бръсненето, можеше да се почувства отново човек.

Бяха се научили да не очакват от него да говори, докато не се избръсне; думите идваха трудно след месец на самота. Не че се сещаше какво да каже; по-скоро думите в него се събираха на буца в гърлото му, сражавайки се една с друга, за да излязат за краткото време, с което разполагаше. Той се нуждаеше от тези няколко минути на внимателно бръснене, за да избере какво да каже първо и на кого.

Имаше новини за съобщаване — за английските патрули в околията, за политиката, за арести и съдебни процеси в Лондон и Единбург. Но те можеха да почакат. По-добре да поговори с Иън за имението, с Джени за децата. И ако беше безопасно, можеше да доведат децата долу, за да поздравят чичо си, да го прегърнат сънливо и да му залепят по някоя влажна целувка, преди да се заклатушкат отново към леглата си.

— Той скоро ще стане мъж — с това реши да започне разговора, когато дойде през септември, като кимна на най-голямото дете на Джени, което носеше името му. Десетгодишното момче седеше до масата някак напрегнато, явно съзнаваше достойнството на временната му позиция на мъж в къщата.

— Аха, още един дерт на главата — отвърна сопнато сестра му, но докосна сина си по рамото на минаване, с гордост, която отричаше думите ѝ.

— Значи имаш вест от Иън? — Зет му бе арестуван — за четвърти път — преди три седмици и бе отведен в Инвърнес по подозрението, че е симпатизант на якобитите.

Джени поклати глава, докато поставяше пред него покрита чиния. Плътната сгряваща миризма на пай с яребица се понесе от надупчената му коричка и устата му така се изпълни със слюнка, че трябваше да преглътне, преди да заговори.

— Не бой се — каза Джени, докато слагаше пай в чинията му. Гласът ѝ бе спокоен, но малката вертикална бръчка между веждите ѝ бе станала по-дълбока. — Изпратих Фъргъс да им покаже акта за имението и заповедта за освобождаване на Иън от полка му. Ще го изпратят пак у дома, щом осъзнаят, че не е господар на Лалиброх и нищо няма да постигнат. — Тя се озърна към сина си и посегна към халбата с ейл.

— Нека се мъчат да докажат, че едно дете е предател.

Гласът ѝ бе мрачен, но съдържаше и нотка на задоволство при мисълта за безсилието на английския съд. Измокреният от дъжда акт за прехвърляне на собствеността, който доказваше, че титлата на Лалиброх преминава от по-възрастния Джейми към по-младия, вече бе представян в съда — всеки път, когато кралят се опитваше да си присвои имението като собственост на предател якобит.

Когато си тръгваше, усещаше как го напуска това тънко човешко лустро — то изтъняваше с всяка стъпка, която го отдалечаваше от къщата. Понякога поддържаше илюзията за топлина и семейство по целия път до пещерата; друг път тя изчезваше почти веднага, прогонена от мразовит вятър, носещ зловонието на изгоряло.

Англичаните бяха опожарили три чифлика отвъд възвишението. Бяха издърпали Хо Кирби и Джеф Мъри от огнищата им и ги бяха разстреляли на собствения им праг, без да задават въпроси или да предявят официално обвинение. Младият Джо Фрейзър беше избягал, предупреден от жена си, която видяла приближаването на англичаните, и живя три седмици с Джейми в пещерата, докато войниците не се отдалечиха достатъчно от окръга — заедно с Иън.

През октомври проговори първо на по-големите момчета; Фъргъс, французинът, когото бе спасил от един парижки бордей, и Роби Макнаб, сина на прислужницата в кухнята и най-добър приятел на Фъргъс.

Тъкмо бе прокарал бавно бръснача по бузата си и по очертанието на челюстта, и избърса острието в ръба на легена. С крайчеца на окото си видя за миг завистливо очарования поглед на Роби Макнаб. Извърна се бавно и разбра, че момчетата са три — Роби, Фъргъс и Младия Джейми — всички го гледаха напрегнато, с леко отворена уста.

— Не сте ли виждали мъж да се бръсне? — попита той и изви вежда.

Роби и Фъргъс се спогледаха, но оставиха на Младия Джейми, като собственик на имението, да отговори.

— А, да… да, чичо — рече той, изчервен. — Но… ами — заекна леко и се изчерви още повече, — тате сега го няма, а и когато е тук, не го виждаме винаги как се бръсне и, ами, ти имаш толкоз много косми по лицето си, чичо, след цял месец, и ние тъй се радваме да те видим отново, и…

Тогава Джейми внезапно осъзна, че явно в очите на момчетата представлява крайно романтичен образ. Живее сам в пещера, излиза нощем да ловува и пак по тъмно се спуска надолу, мръсен и рошав, обрасъл с червена четина — да, на тяхната възраст навярно им се струваше славно приключение да си преследван от закона и да живееш в пущинака, във влажна, тясна пещера. На петнайсет, шестнайсет и на десет, те нямаха никаква представа от вината или от горчивата самота, или пък от тежестта на отговорността, която не може да бъде облекчена чрез действие.

Може би разбираха страха, донякъде. Страх да не бъдат заловени, страх от смъртта. Но не и страха от самотата, от собствената ти природа, от лудостта. Не и постоянния, хроничен страх от онова, което можеше да им причини присъствието му — дори и да мислеха изобщо за този риск, явно го отхвърляха с небрежната вяра, че са безсмъртни, която се полага на момчетата.

— Аха — рече той, обърна се пак към огледалото, когато Младия Джейми замълча. — Мъжът е роден за мъки и мустаци. Едно от наказанията на Адам.

— На Адам? — Фъргъс изглеждаше искрено озадачен, докато другите се преструваха, че имат някаква представа за какво говори Джейми. От Фъргъс обаче, нали беше французин, не се очакваше да знае всичко.

— Аха. — Джейми изпъна горната си устна над зъбите и се обръсна внимателно под носа. — В началото, когато Бог сътворил човека, брадичката на Адам била гола като на Ева. И телата им били гладки като на новородено — добави той, като видя, че Младия Джейми хвърля поглед към чатала на Роби. Той още нямаше брада, но лек тъмен мъх по горната му устна говореше и за ново окосмение на други места.

— Но когато ангелът с пламтящия меч ги отнесъл от Райската градина, още щом минали през портите ѝ, по брадичката на Адам започнали да никнат косми и го засърбяло, и оттогава мъжът е обречен да се бръсне. — Той довърши бръсненето на своята брадичка с последен замах и се поклони театрално на публиката си.

— Ами другите косми? — попита Роби. — Там не се бръснеш! — Младия Джейми се изкикоти при тази мисъл и пак се зачерви.

— И слава богу, нали тъй! — отвърна по-възрастният му съименник. — Там ще ти трябва дяволски сигурна ръка. Но не и огледало — добави и се надигна хор от кикот.

— Ами дамите? — попита Фъргъс. Гласът му прекъсна на думата „дамите“ и се превърна в жабешко квакане, което разсмя още повече другите двама. — И момичетата имат косми там, но те не ги бръснат — повечето — добави той, като явно си мислеше за някои от гледките, които бе видял като малък в бордея.

Джейми чу стъпките на сестра си по коридора.

— Е, туй тяхното не е проклятие — каза той на възхитената си публика, като взе легена и изля съдържанието му през прозореца. — Бог е дал това на мъжа като утешение. Ако нявга имате честта да видите гола жена, господа — каза той, поглеждайки през рамо към вратата и снишавайки поверително глас, — ще видите, че космите там растат под формата на стрела — сочи пътя, нали се сещате, за да може бедният невеж мъж да стигне до целта.

Извърна се достолепно от хихикането и сумтенето зад себе си, за да бъде завладян от срам при вида на сестра си, която идваше по коридора с бавната и тромава походка на напреднала бременност. Тя държеше поднос с вечерята му над издутия си корем. Как можа да я унизи така, просто заради грубата шега и заради мига на другарство с момчетата?

— Тихо! — сопна им се той, те веднага спряха да се кикотят и го погледнаха объркани. Той забърза напред да вземе подноса от Джени и го остави на масата.

Вечерята беше вкусна — от козе месо и бекон — и той видя как изпъкналата адамова ябълка на Фъргъс подскочи на тънката му шия при аромата. Знаеше, че пазят най-хубавата храна за него; стигаше му само да погледне лицата от другата страна на масата. Когато идваше, носеше дивеч, зайци или гъски, понякога гнездо с яйца на дъждосвирец — но никога не беше достатъчно за къща, в която гостоприемството трябваше да задоволява нуждите не само на семейството и на слугите, но и на семействата на убитите Кирби и Мъри. Поне до пролетта вдовиците и децата им щяха да се хранят тук и той трябваше да направи всичко по силите си за това.

— Седни с мен — каза на Джени, хвана я за ръката и леко я насочи към пейката до него. Тя изглеждаше изненадана — имаше навик да му прислужва, когато идваше, — но седна с удоволствие. Беше късно и тя бе изморена; той виждаше тъмните сенки под очите ѝ.

Отряза категорично голямо парче от ястието и сложи чиния пред нея.

— Но всичкото е за теб! — възрази тя. — Аз съм яла.

— Не достатъчно — каза той. — Имаш нужда от повече — заради бебето — сети се да добави. Поне заради детето трябваше да го направи. Тя се поколеба малко, после му се усмихна, взе лъжицата и започна да яде.

Сега беше ноември и студът го жилеше през тънката риза и бричовете. Но той едва го забелязваше, забил поглед в краката си. Бе облачно, но се виждаше тънка ивица синьо-зелено небе, от която луната разпръскваше сиянието си.

Слава богу, че не валеше; нищо не се чуваше от шуртенето на дъжда и силния аромат на мокрите растения прикриваше миризмата на животните. Носът му бе станал почти болезнено чувствителен през дългите месеци живот на открито; миризмите в къщата понякога едва не го поваляха, щом пристъпеше прага.

И все пак обонянието му не бе достатъчно изострено, за да надуши мускусния мирис на елена, но чу издайническото шумолене, когато еленът го надуши. Сега явно бе застинал, беше се превърнал в една от сенките, които набраздяваха склона около него под препускащите облаци.

Обърна се възможно най-бавно към мястото, където според слуха му беше еленът. Стискаше лъка, стрелата бе готова в тетивата. Щеше да има само един изстрел — може би, — когато животното побегнеше.

Да, там! Сърцето му се качи в гърлото, когато видя рогата, щръкнали остри и черни над прещипа. Спря, пое дълбоко дъх и после направи крачка напред.

Шумът от бягството на елена винаги бе стряскащо силен, за да изплаши преследвача. Този преследвач обаче бе готов. Той нито се стресна, нито го преследва, остана на мястото си, прицелвайки се с лъка, следвайки с поглед пътя на бягащия елен, преценяваше момента, изчакваше, а после тетивата шибна китката му с жилеща сила.

Чист изстрел, точно зад плешката, и добър също така; съмняваше се, че би имал силата да догони едър елен. Той бе паднал на малка полянка зад туфа прещип, изпружил крака, сковани като пръчки, по странно безпомощния начин на умиращо чифтокопитно животно. Пълната луна озаряваше стъклените му очи и мракът в тях бе скрит, мистерията на смъртта му бе заслонена от сребърна пелена.

Той издърпа кинжала от колана си и коленичи, като бързо изрече думите на молитвата на вътрешностите. Старият Джон Мъри, бащата на Иън, го беше научил на нея. Неговият собствен баща бе изкривил леко устни, щом я чу, от което Джейми разбра, че молитвата вероятно не е отправена към същия Бог, на когото се молят в църквата в неделя. Но баща му не каза нищо и той също прошепна думите, почти несъзнателно в нервното си вълнение, когато почувства ръката на стария Джон да подкрепя неговата и за първи път притисна острието на ножа до косматата и вдигаща пара плът.

Сега, с увереността на опита, вдигна лепкавата муцуна с една ръка, а с другата преряза гърлото на елена.

Кръвта шурна гореща по ножа и ръката му на два-три тласъка, после струята отслабна до спокоен поток, пресушавайки трупа — големите вени на гърлото бяха прерязани. Ако бе спрял да помисли, може би нямаше да го направи, но гладът и замайването, опиянението от студената нощ го бяха сварили в състояние, в което не можеше да мисли. Той сви шепи под струята и поднесе топлата кръв към устата си.

Луната озаряваше черното в шепите му и той сякаш попиваше, а не пиеше, същината на елена. Кръвта бе солена и сребриста на вкус, топла като неговата. Нямаше никакво сепване от студ или горещина, когато преглътна, само вкуса ѝ, богат в устата му, и замайващата миризма на нагорещен метал, и внезапното свиване и къркорене на стомаха му при близостта на храната.

Той затвори очи, вдиша и студеният влажен въздух се завърна, между топлата миризма на трупа и сетивата му. Преглътна веднъж, после се избърса с опакото на дланта си и почисти ръце в тревата. После се зае за работа.

Имаше едно внезапно усилие, докато вдигне отпуснатия тежък труп, след това изкормването — дълъг разрез с точната сила и деликатност, който разпори елена, но не проби ципата, която съдържаше вътрешностите. После пъхна ръце в трупа, гореща, влажна интимност, и отново последва усилие, докато издърпа торбата с вътрешностите, хлъзгава и озарена от луната в ръцете му. Един разрез отгоре и един отдолу и те бяха свободни, трансформацията на черната магия, която превърна елена в месо.

Еленът не беше много едър, макар че имаше връхчета на рогата си. С малко късмет щеше да го отнесе сам, вместо да го остави на лисици и язовци, докато доведе помощ. Подпъхна рамото си под единия крак и бавно се изправи, сумтейки от усилие, докато нагласяше товара на гърба си.

Луната хвърли сянката му върху една скала, прегърбена и фантастична, докато той вървеше бавно и тромаво надолу по хълма. Рогата на елена подскачаха над раменете му и сянката му заприлича на рогат човек. Той потрепери леко при тази мисъл, спомняйки си приказките за сборища на вещици, на които Рогатият идва, за да пие кръвта на жертвената коза или петел.

Чувстваше леко гадене и не съвсем леко замайване. Постепенно губеше усещане за ориентация от това двойно съществуване — между деня и нощта. Денем беше изцяло мисъл, за да избяга от влажния си затвор чрез упорито, дисциплинирано оттегляне по пътеките на мисълта и медитацията, търсейки убежище в страниците на книгите. Но с изгряването на луната разумът го напускаше, предаваше се пред сетивата, и той излизаше навън като звяр от леговището си, за да тича по тъмните хълмове под звездите, да ловува, движен от глада, опиянен от кръвта и лунната светлина.

Взираше се в земята, докато вървеше, виждаше достатъчно добре в тъмното, за да е стабилен въпреки тежкия товар. Еленът вече изстиваше, твърдата козина драскаше тила му, а вятърът охлаждаше собствената му пот, сякаш и той споделяше съдбата на жертвата си.

Едва когато видя светлините на Лалиброх в далечината, най-сетне усети как мантията на човешкото пак се спуска над него и съзнание и тяло отново се съединиха, докато се приготвяше за срещата със семейството си.

5. Дете ни се даде

Три седмици по-късно все още нямаше вест за завръщането на Иън. Всъщност нямаше никакви вести. Фъргъс не беше идвал до пещерата вече няколко дни и Джейми се страхуваше какво ли става в къщата. Ако не друго, еленът, който беше убил, отдавна трябваше да е изяден, при толкова гърла за хранене, а от кухненската градина едва ли изкарваха много по това време на годината.

Беше достатъчно разтревожен, за да рискува да слезе до къщата, да провери примамките си и да слезе по хълма точно преди залез. Само за всеки случай внимателно нагласи вълнената шапка, изплетена от груба сиво-кафява вълна, която щеше да крие косата му от издайническите късни лъчи на слънцето. Самият му ръст можеше да породи подозрение, но той бе уверен в силата на краката си и че ще могат да го измъкнат от беда, ако извадеше лошия късмет да попадне на английски патрул. Зайците в храсталаците не можеха да се мерят с Джейми Фрейзър.

Когато приближи, къщата бе странно тиха. Не се чуваше обичайната глъчка на деца: петте на Джени и шестте на арендаторите, да не говорим за Фъргъс и Роби Макнаб, които все още не бяха твърде пораснали, за да не се гонят около конюшните и да пищят като демони.

Усещаше къщата странно празна, когато пристъпи кухненския праг. Стоеше в задния коридор, килерът от едната страна, а помещението за миене на съдове от другата — главната кухня беше след него. Стоеше напълно неподвижен, търсеше с всичките си сетива, ослушваше се, докато вдишваше силните миризми на къщата. Не, тук имаше някого; слабо стържене, последвано от тихо, ритмично дрънчене зад покритата с платно врата, която пречеше на топлината от кухнята да изтича към мразовития заден килер.

Това беше успокоителен домашен звук, затова той отвори предпазливо вратата, но без страх. Сестра му Джени, сама и много бременна, стоеше до масата и разбъркваше нещо в жълта купа.

— Какво правиш тук? Къде е госпожа Коукър?

Сестра му пусна лъжицата и изпищя стреснато.

— Джейми! — Пребледняла, тя притисна ръка до гърдите си и затвори очи. — Господи! Изкара ми ангелите! — Отвори очи, тъмносини като неговите, и го изгледа втренчено. — В името на Божията майка, какво правиш тук? Очаквах те поне след седмица.

— Фъргъс не е идвал скоро на хълма, притесних се — каза той просто.

— Каква си душица, Джейми. — Цветът се завръщаше на лицето ѝ. Тя се усмихна на брат си и се приближи да го прегърне. А това беше трудна работа, защото бебето вече бе на път, но пък приятна. Той опря за миг буза на гладката ѝ тъмна коса и вдиша смесения аромат на восък и канела, на сапун от лой и на вълна. Но тази вечер в миризмата ѝ имаше и необичаен елемент; той си помисли, че тя започва да мирише на мляко.

— Къде са всички? — попита, като я пусна неохотно.

— Ами госпожа Коукър умря — отвърна тя и тънката бръчка между веждите ѝ стана по-дълбока.

— Тъй ли? — отвърна той тихо и се прекръсти. — Много съжалявам. — Госпожа Коукър беше главната прислужница и икономка на семейството още от сватбата на майка им и баща им, преди четирийсет години. — Кога?

— Вчера преди обед. Стана неочаквано, горкичката, и си отиде кротко. Умря в леглото си, както искаше, и отец Макмъртри ѝ даде последно причастие.

Джейми погледна към вратата, която водеше към помещенията за прислугата, до кухнята.

— Още ли е там?

Сестра му поклати глава.

— Не. Казах на сина ѝ, че трябва да я приготвим тук, но семейството ѝ реши, че при това положение — леката ѝ гримаса говореше за отсъствието на Иън, за дебнещите англичани, за бегълците от селото, за недостига на храна и за неговото рисковано присъствие в пещерата — те решиха, че ще е по-добре да го направят в Брох Морда, в къщата на сестра ѝ. Затова всички заминаха. Казах им, че не се чувствам достатъчно добре, за да пътувам — добави тя, после се усмихна, вдигайки дяволито вежда. — Но всъщност исках да остана сама, няколко часа на спокойствие.

— И ето ме мен, дойдох да го наруша — каза със съжаление Джейми. — Да си тръгвам ли?

— Не, идиот такъв — рече с обич сестра му. — Сядай тука, ще ти направя вечеря.

— Какво има за ядене? — попита той, като душеше с надежда.

— Зависи какво си донесъл — отвърна сестра му. Тя се движеше тежко из кухнята, взимаше разни неща от шкафа и долапа, като поспираше да разбърка голямото гърне, което висеше над огъня и вдигаше пара.

— Ако си донесъл дивеч, ще ядем дивеч. Ако не — бульон и джолан.

Той изкриви лице; мисълта за варен ечемик и телешки джолан, последните остатъци от осоленото телешко, което бяха купили преди два месеца, не беше особено примамлива.

— Е, добре че извадих късмет тогава. — Той отвори ловджийската си торба и изтърси от нея три заека, които се стовариха на масата като купчина сива козина и смачкани уши. — И трънки — добави и изсипа съдържанието на шапката си, чиято вътрешност бе изцапана от червения сок.

Очите на Джени светнаха при тази гледка.

— Пай със заек — обяви тя. — Нямаме стафиди, но трънките ще свършат дори по-хубава работа, а има и достатъчно масло, слава на Бога. — После забеляза някакво леко движение сред сивата козина, плесна с ръка по масата и унищожи миниатюрния нарушител.

— Изнеси ги навън да ги одереш, Джейми, или ще напълним кухнята с бълхи.

Когато се върна с одраните зайци, Джейми видя, че кората за пай вече е готова, а роклята на Джени е изцапана с брашно.

— Насечи ги на парчета и счупи костите, нали, Джейми? — каза тя, мръщейки се над книгата „Рецепти за гозби и печива на госпожа Макклинтък“, отворена пред нея до тавата за пая.

— Не можеш ли да направиш пай със заек, без да гледаш проклетата книга? — попита той, като послушно взе големия дървен чук от полицата над долапа. Изкриви лице, когато го стисна в ръка и усети тежестта му. Много приличаше на онзи, с който бяха потрошили дясната му ръка преди години, в английски затвор, и той много ясно си припомни строшените кости в пай със заешко, строшени и начупени, изпускащи солена кръв и сладост на костен мозък в месото.

— Да, мога — отвърна разсеяно сестра му, като прелистваше страниците. — Само че когато имаш само половината съставки за гозбата, понякога тук можеш да намериш нещо, което да използваш вместо тях. — Намръщи се над страницата. — Обикновено бих сложила бордо в соса, но нямаме, освен онова в една от бъчвите на Джаред в тайника на свещеника, но не ща да го пипам — може да потрябва.

Нямаше нужда да казва за какво ще ѝ потрябва. Сандък с бордо можеше да послужи като откуп за освобождаването на Иън — или поне като заплащане за новини за него. Джейми погледна към големия корем на Джени. Мъжете не разбираха от тези работи, но все пак му се струваше, че раждането наближава. Посегна разсеяно към котлето и разбърка горещата течност в него с ножа си, после го извади и го избърса.

— Защо го направи, Джейми? — Той се обърна и видя, че Джени се взира в него. Черните ѝ къдрици се бяха освободили от панделката и нещо го прободе, когато зърна блясъка на бял косъм сред абаноса.

— О… — рече той някак твърде небрежно, докато вдигаше единия заек. — Клеър… тя ми каза, че трябва да измиеш острието във вряла вода, преди да докосваш храната с него.

По-скоро почувства, отколкото видя как Джени вдига вежди. Беше го попитала за Клеър само веднъж, когато той се върна от Калоден, почти в безсъзнание и полумъртъв от треската.

— Тя си отиде — рече той и извърна лице. — Не изричай повече името ѝ пред мен. — Лоялна, както винаги, Джени не го беше правила, той също. И сам не знаеше какво го накара да го изрече днес; може би заради сънищата.

Често ги сънуваше, в различни варианти, и те винаги го разстройваха през следващия ден, сякаш за миг Клеър наистина е била така близо, че е можел да я докосне, а после отново си е отишла. Можеше да се закълне, че понякога се буди с аромата ѝ по него, мускусен и богат, носещ острата, свежа миризма на листа и зелени подправки. Неведнъж бе разливал семето си в съня си, нещо, след което бе малко засрамен и смутен. И за да се разсеят сега, той кимна към корема на Джени.

— Наближава ли? — попита. — Приличаш на огромна гъба — само да те пипне човек, и пух! — Той щракна с пръсти.

— О, тъй ли? Ами ще ми се да беше тъй лесно — пух! — Тя изви гръб, разтри кръста си и коремът ѝ щръкна направо притеснително. Джейми притисна гръб към стената, за да му направи място. — А дали наближава… може да стане всеки момент. Никой не знае. — Тя взе чашата и отмери брашното; скъпоценните остатъци от него в чувала, забеляза той мрачно.

— Изпрати вест до пещерата, когато се започне — каза Джейми внезапно. — Ще сляза. Да вървят по дяволите червените куртки.

Джени спря да разбърква и се втренчи в него.

— Ти? Защо?!

— Ами Иън го няма — изтъкна той и взе един от одраните зайци. С опитни движения ловко отсече бедрото и го отдели от гръбнака. Три бързи удара с чука и бледата плът се сплеска, готова за пая.

— И да беше тук, няма голяма полза — каза Джени. — Той си свърши работата преди девет месеца. — Тя сбърчи нос към брат си и посегна към чинията с масло.

— Хмм. — Той седна да продължи работата си, при което очите му се озоваха на нивото на корема ѝ. Съдържанието му, будно и дейно, мърдаше неспокойно и караше престилката ѝ да потръпва и да се издува. Джейми не можа да устои и докосна леко огромния корем, за да усети изненадващо силните тласъци и ритници на обитателя му, нетърпелив в тесния си затвор.

— Прати Фъргъс да ме извика, когато дойде времето — каза той отново.

Тя го погледна с раздразнение и перна ръката му с лъжицата.

— Не ти ли казах, че няма нужда, а? За бога, човече, имам си достатъчно дертове, къщата е пълна с народ и едва ги изхранвам, Иън е в тъмницата в Инвърнес, а червените куртки надзъртат през прозорците. Трябва ли да се тревожа и че ще те заловят?

— Няма защо да се тревожиш за мен; аз ще се оправя. — Той не я погледна, концентрира се върху ставата на предния крак, която отделяше.

— Е, тогаз, си стой горе на хълма. — Тя го погледна над дългия си прав нос и ръба на чашата. — Имам вече шест деца, нали? Да не мислиш, че няма да се справя сега?

— Не споря с теб, не е ли тъй?

— Не — рече тя бързо. — Затуй ще си стоиш там.

— Ще дойда.

Джени присви очи и го изгледа продължително.

— Ти си най-инатото магаре оттук чак до Абърдийн, а?

Усмивка се разля по лицето на брат ѝ, когато я погледна.

— Може би — рече той. Пресегна се и я потупа по корема. — А може би не. Но ще дойда. Изпрати Фъргъс, когато дойде времето.

Наближаваше изгрев след три дни, когато Фъргъс изкачи запъхтян склона към пещерата, изгубил пътеката в тъмното, и вдигаше такъв шум през храсталаците, че Джейми го чу много преди да стигне до отвора.

— Милорд… — започна той без дъх, когато се появи на върха, но Джейми вече минаваше покрай него и си слагаше наметалото, устремен към къщата.

— Но, милорд… — рече Фъргъс зад него, запъхтян и изплашен. — Милорд, войниците…

— Войници ли? — Джейми спря рязко и се обърна, чакаше нетърпеливо момчето да го настигне надолу по хълма.

— Какви войници? — попита отново, когато Фъргъс се изпързаля до него.

— Английски драгуни, милорд. Милейди ме изпрати да ви кажа — за нищо на света да не излизате от пещерата. Един от мъжете ги видял вчера, на лагер са до Дънмаглас.

— По дяволите.

— Да, милорд. — Фъргъс седна на един камък и започна да си вее с ръка, тесните му гърди се надигаха при всеки дъх.

Джейми се поколеба, не знаеше какво да стори. Инстинктите го подтикваха да не се връща в пещерата. Кръвта му се бе сгорещила от вълнението, когато видя Фъргъс, и той възнегодува пред мисълта да се върне послушно в скривалището си, като червейче, търсещо укритие под камък.

— Хмм. — Сведе поглед към Фъргъс. Променящата се светлина започваше да очертава слабия му силует на фона на чернотата на гората, но лицето му още бе само бледо петно, белязано от двете по-тъмни петна на очите. Някакво подозрение се разбуди у Джейми. Защо сестра му ще изпраща Фъргъс в такъв странен час?

Ако е трябвало да го предупреди за драгуните, по-безопасно беше да изпрати момчето през нощта. Ако пък не е било толкоз спешно, защо не е изчакала до следващата нощ? Отговорът беше очевиден — защото Джени бе решила, че вероятно няма да може да му изпрати вест следващата нощ.

— Как е сестра ми? — попита той Фъргъс.

— О, добре, милорд, много добре. — Твърде старателния отговор потвърди подозрението на Джейми.

— Ражда ли? — попита той.

— Не, милорд! Съвсем не!

Джейми се наведе и стисна здраво рамото му. Костите на момчето бяха така малки и крехки под пръстите му, че неприятно му напомниха за зайците, които бе разсякъл за Джени. Все пак засили хватката си. Фъргъс се сгърчи и опита да се измъкне.

— Кажи ми истината, човече — каза Джейми.

— Не, милорд! Наистина!

Хватката се затегна неумолимо.

— Тя ли ти каза да не ми казваш?

Забраната на Джени явно беше буквална, защото Фъргъс отговори на този въпрос с явно облекчение.

— Да, милорд!

— Ох… — Той отпусна ръката си и Фъргъс веднага скочи, вече говореше високо, докато разтриваше кльощавото си рамо.

— Рече да не ви казвам нищо друго, освен за войниците, милорд, защото иначе ще ми отреже шушулките и ще ги свари като репи и наденици!

Джейми не можа да скрие усмивката си при тази заплаха.

— Е, храната може да не достига — увери той своето протеже, — но не чак дотам.

Погледна към хоризонта, където вече личеше тънка ярка розова линия зад черните силуети на боровете.

— Хайде да вървим; след час ще е съмнало.

Тази сутрин къщата не изглеждаше никак пуста. И слепец можеше да види, че в Лалиброх става нещо; котелът за прането, пълен с вода и кърпи, стоеше на поставката си в двора и под него гореше огън. Жално мучене долиташе от обора — сякаш душаха някого — и подсказваше, че единствената останала крава спешно се нуждае от доене. Дразнещо блеене от козарника му подсказа, че и неговите женски обитатели се нуждаят от същото.

Когато влезе в двора, три пилета изтичаха покрай него, размахвайки крила, преследвани от Джеху, териера мишелов. Джейми скочи напред и изрита кучето точно под ребрата. То полетя във въздуха, а на муцуната му бе изписано изражение на крайна изненада. Приземи се със скимтене, надигна се и офейка.

Откри децата, по-големите момчета, Мери Макнаб и другата слугиня, Суки, в салона, под надзора на госпожа Кирби, строга и непреклонна вдовица, която им четеше от Библията.

— „И не Адам бил прелъстен, а жената била прелъстена и падна в престъпление“[1] — четеше госпожа Кирби. От горния етаж се чу силен, продължителен писък, който сякаш не спираше. Госпожа Кирби спря за миг, за да позволи на всички да го оценят, и после продължи да чете. Очите ѝ, бледосиви и влажни като сурови стриди, погледнаха към тавана, после спряха със задоволство на редицата напрегнати лица пред нея.

— „Но ще се спаси чрез раждане на деца, ако пребъде във вяра, в любов и в светост с целомъдрие.“[2] — прочете тя. Кити избухна в истеричен плач и зарови лице в рамото на сестра си. Маги Елън ставаше яркочервена под луничките, а по-големият ѝ брат бе пребледнял от писъка.

— Госпожо Кирби — каза Джейми. — Замълчете, ако обичате.

Думите бяха достатъчно възпитани, но погледът в очите му вероятно е бил онзи, който Джеху видя в секундата преди ритникът да го изпрати в полет, защото госпожа Кирби ахна и изпусна библията, която падна на пода с пърхане на хартия.

Джейми се наведе и я взе, после показа на госпожа Кирби зъбите си. Изражението му очевидно не успяваше да наподоби усмивка, но все пак оказа известен ефект. Госпожа Кирби пребледня и сложи ръка на щедрия си бюст.

— Що не идете в кухнята да свършите нещо? — каза Джейми и извъртя рязко глава натам, което накара Суки, прислужницата, да се устреми към кухнята като листо по вятъра. Значително по-достолепно, но без никакво колебание, госпожа Кирби стана и я последва.

Доволен от тази малка победа, Джейми разпусна набързо и останалите в салона — изпрати вдовицата Мъри и дъщерите ѝ да се занимават с казана с прането, по-малките деца излязоха да уловят пилетата под надзора на Мери Макнаб. По-големите момчета бяха изпратени, за тяхно облекчение, да се погрижат за животните.

Когато салонът най-сетне опустя, той остана там за миг, колебаеше се какво да стори. Чувстваше някак, че трябва да остане в къщата, на стража, макар че съвсем ясно съзнаваше, че — както бе казала Джени — с нищо не може да ѝ помогне, каквото и да се случеше. До входната врата чакаше непознато муле, вероятно на акушерката, която беше горе при нея.

Неспособен да седи мирно, той закрачи нервно из салона с библията в ръка и постоянно докосваше нещо. Лавицата с книгите на Джени, очукана и одраскана от последното претърсване на червените куртки преди три месеца. Голямата сребърна поставка за сладкиши. Беше леко наранена, но явно се бе оказала твърде тежка за войнишка раница, затова бе избегнала съдбата на по-дребните предмети. Не че англичаните бяха взели кой знае какво; малкото истински ценни вещи и оскъдния запас от злато бяха скрити на сигурно място в тайника, при виното от Джаред.

Чу протяжен стон отгоре и неволно погледна към библията в ръката си. Без да го иска съвсем, я остави да се отвори на страницата в началото, където се вписваха сватбите, ражданията и погребенията в семейството.

Записите започваха със сватбата на родителите му. Брайън Фрейзър и Елън Макензи. Имената ѝ датата бяха изписани с красивия заоблен почерк на майка му, а отдолу имаше кратка бележка с по-стегнатия и по-черен почерк на баща му. По любов, беше написал изрично той, с оглед на следващия запис, който показваше, че Уили се е родил едва два месеца след сватбата.

Джейми се усмихна, както винаги, при вида на тези думи и погледна към картината на самия него, на две години, застанал с Уили и Бран, огромната хрътка. Само това бе останало от Уили, който бе умрял от едра шарка на единайсет години. През платното минаваше разрез — явно направен от байонет, за да изрази яростта на собственика му.

— А ако не беше умрял — каза тихо на картината, — какво щеше да стане?

Какво наистина? Докато затваряше книгата, зърна последния запис — Кейтлин Мейзри Мъри, родена на 3 декември, 1749 г., споминала се на 3 декември, 1749 г. Да, ако. Ако червените куртки не бяха дошли на втори декември, дали Джени пак щеше да роди детето твърде рано? Ако имаха достатъчно храна, за да не е и тя, като всички останали, само кожа и кости, дали щеше да стане друго?

— Никой не знае, нали? — каза той на картината.

Нарисуваната ръка на Уили лежеше на рамото му; винаги се чувстваше в безопасност, когато Уили стоеше зад него.

Отгоре долетя още един писък и в спазъм на страх ръцете му стиснаха библията.

— Моли се за нас, братко — прошепна и се прекръсти. Остави библията и отиде в обора да помогне за добитъка.

Нямаше какво да стори тук; Роби и Фъргъс бяха повече от способни да се погрижат за малкото останали животни, а Младия Джейми, на десет, бе достатъчно голям, за да им помага. Докато се оглеждаше какво да свърши, Джейми събра шепа от пръснатата слама и я отнесе надолу по хълма към мулето на акушерката. Когато сламата свършеше, трябваше да заколят кравата; за разлика от козите, за нея не можеха да съберат достатъчно фураж по зимните хълмове, дори с накъсаните от малките деца трева и бурени. С малко късмет осоленото ѝ месо щеше да им стигне до пролетта.

Когато се върна в обора, Фъргъс вдигна поглед от вилата си.

— Това е истинска акушерка, нали? — попита той. И издаде агресивно дългата си брадичка. — Мадам не бива да бъде поверявана на грижите на селянка, нали!

— Откъде да знам? — попита Джейми. — Да не мислиш, че разбирам от акушерки? — Госпожа Мартин, старата акушерка, която бе изродила всички деца на Мъри, бе умряла — като мнозина други — по време на глада в годината след Калоден. Госпожа Инес, новата акушерка, беше много по-млада; и той се надяваше, че е достатъчно опитна, за да знае какво върши.

Роби като че ли също искаше да се включи в разговора. Намръщи се към Фъргъс.

— Тъй ли, и кво значи „селянка“? И ти си селянин, ако не си забелязал.

Фъргъс го изгледа отвисоко и с достойнство въпреки факта, че трябваше да наклони глава назад, за да го стори, тъй като беше с няколко сантиметра по-нисък от приятеля си.

— Не, ти си надут тъпак! — Роби го блъсна грубо, а Фъргъс изпъшка от изненада и падна назад, като се приземи тежко на пода на конюшнята. Само след миг се изправи. Хвърли се към Роби, който седеше на ръба на яслата и се смееше, но Джейми го хвана за яката и го издърпа обратно.

— Спрете се. Не ща да развалите малкото останало сено. — Изправи Фъргъс на крака и за да го разсее, попита: — А ти какво разбираш от акушерки?

— Много, господарю. — Фъргъс се изтупа елегантно. — Много от дамите при мадам Елиз бяха на легло, докато бях там…

— Сигурен съм — прекъсна го сухо Джейми. — Или ти имаше предвид, че са раждали?

— Разбира се, че раждаха. Че и аз съм роден там! — Френският младеж изду важно тесните си гърди.

— Така е — устата на Джейми леко потрепна. — Е, значи си провел внимателни наблюдения тогава, затуй знаеш как се правят тези неща?

Фъргъс не обърна внимание на сарказма му.

— Ами че да — рече той делово, — акушерката трябва да сложи нож под леглото, за да пререже болката.

— Не съм сигурен, че го е направила — промърмори Роби. — Поне не звучи така. — Повечето писъци не се чуваха в обора, но някои достигаха и до него.

— И яйце, поръсено със светена вода, трябва да се сложи в долния край на леглото, за да може жената да роди лесно — продължи невъзмутимо Фъргъс. Намръщи се и добави: — Аз лично дадох яйце на жената, но тя май не знаеше какво да прави с него. И го пазех специално за това — добави той жално, — тъй като кокошките вече почти не носят. Исках да съм сигурен, че ще имаме яйце, когато потрябва.

— После, след раждането — продължи той, ентусиазмът от лекцията бе потушил съмненията му — акушерката трябва да свари чай от плацентата и да даде на жената да го изпие, за да потече силно млякото ѝ.

Роби издаде отвратен звук.

— От изтеклото при раждането ли? — попита той невярващо. — Господи!

На Джейми също леко му се догади от сведенията за тези съвременни медицински методи.

— Ами да — рече той на Роби, като се опитваше да звучи небрежно, — те ядат жаби, все пак. И охлюви. Сигурно тез мръсотии не са им толкова неприятни, като се замисля. — А всъщност си мислеше колко ли време ще мине, преди и те самите да започнат да ядат жаби и охлюви, но реши да запази тези мисли за себе си.

Роби издаде звуци като от повръщане.

— Божке, не ща да съм франсе!

Фъргъс, който стоеше близо до него, се завъртя и го халоса светкавично с юмрук. Той беше дребен и слаб за възрастта си, но въпреки това силен и с невероятно точен прицел за слабите места на един мъж, знание, придобито от времето му на невръстен джебчия по улиците на Париж. Ударът изкара въздуха на Роби и той се преви на две, като издаде звук като от спукан мях.

— Проявявай уважение към по-висшите, ако обичаш — рече надменно Фъргъс. Лицето на Роби смени няколко нюанса на червеното, устата му се отвори и затвори като на риба, докато се опитваше да си поеме дъх. Очите му бяха изскочили от огромната изненада и той изглеждаше така странно, че Джейми едва се сдържа да не се разсмее, въпреки тревогите за Джени и раздразнението си от кавгата на момчетата.

— Вие двамата ще се спрете ли… — започна той, когато бе прекъснат от вика на Младия Джейми, който досега бе мълчал, очарован от разговора.

— Какво? — извърна се Джейми и ръката му сама посегна към пищова, който носеше винаги щом напускаше пещерата, но в обора нямаше английски войници, както почти очакваше.

— Какво става, по дяволите? — попита той. После проследи посоката, в която сочеше пръста на момчето, и ги видя. Три малки черни точици, които се носеха из осеяното с кафяви изсъхнали растения картофено поле.

— Гарвани — каза тихо той и усети как косата на тила му настръхва. Защото идването на тези птици на войната и смъртта в къща, в която има родилка, бе възможно най-лошата поличба. Един от тях дори кацна на покрива.

Без дори да се замисли, Джейми извади пищова от колана си, опря дулото на предмишницата си и се прицели внимателно. Разстоянието от обора до покрива на къщата беше голямо, а и гарванът бе високо. Но все пак…

Пищовът отскочи в ръката му и гарванът се взриви в облак от черни пера. Двамата му другари се стрелнаха във въздуха като изстреляни от експлозията, запляскаха лудо с криле, а дрезгавите им писъци бързо заглъхнаха в зимния въздух.

— Mon Dieu! — възкликна Фъргъс. — C’est bien, ça![3]

— Уха, страшен изстрел, сър. — Роби, все още зачервен и леко задъхан, се бе възстановил навреме, за да види изстрела. Сега кимна към къщата и посочи с брадичка. — Вижте, сър, това не е ли акушерката?

Тя беше. Госпожа Инес подаде глава от прозореца на втория етаж, светлата ѝ коса се разлетя, когато се наведе да погледне към двора. Вероятно бе чула изстрела и се страхуваше, че е станало нещо. Джейми излезе навън и помаха към прозореца.

— Всичко е наред — извика той. — Дребен инцидент. — Не искаше да споменава гарваните, за да не би тя да каже на Джени.

— Качете се! — изкрещя акушерката. — Детето се роди и сестра ви ви вика!

Джени отвори едно око, синьо и леко скосено, като неговото.

— Значи дойде, а?

— Исках някой да е тук… поне за да се моли за теб — рече той намусено.

Тя затвори окото и устните ѝ се извика леко. Стори му се, че много прилича на една картина, която бе видял във Франция — стара картина, нарисувана от някакъв италианец, но все пак хубава.

— Голям си глупак… и съм доволна от това — рече тя тихо. Отвори очи и погледна към вързопчето, което държеше в свитата си ръка.

— Искаш ли да го видиш?

— О, него ли, наистина ли? — С ръце на опитен чичо, той вдигна малкото вързопче и го сгуши до себе си, после отметна одеялото, което засенчваше лицето му.

Очите му бяха плътно затворени, миглите не се виждаха в дълбоката извивка на клепачите. А клепачите бяха силно скосени над румените кръгли бузки и обещаваха, че може би — поне по тази отличителна черта — ще прилича на майка си.

Главата беше странно буцеста, издължена така, че смущаващо му заприлича на ритнат пъпеш, но малката пухкава уста бе отпусната и спокойна, влажната розова горна устна потрепваше леко от похъркване след изтощението на това да се родиш.

— Трудно ли беше? — попита Джейми, говореше на детето, но отговори майката.

— Да, беше — рече Джени. — Има уиски в бюфета — ще ми дадеш ли една чашка? — Гласът ѝ бе дрезгав и тя трябваше да прочисти гърло, преди да довърши молбата си.

— Уиски ли? Не трябва ли да пиеш ейл с разбити яйца? — попита той, потискайки с известна трудност спомена за предложението на Фъргъс относно онова, което трябва да пият току-що родилите жени.

— Уиски — рече категорично сестра му. — Когато лежеше долу осакатен и кракът те болеше, ейл с яйца ли ти дадох?

— Ти ми даде много по-голяма гадост — рече брат ѝ и се ухили, — но си права, даде ми и уиски. — Остави внимателно спящото дете на леглото и се обърна да вземе уиски.

— Има ли си вече име? — попита, кимайки към бебето, докато наливаше щедра доза от кехлибарената течност.

— Ще го нарека Иън, на баща му. — Ръката на Джени докосна нежно кръглата главичка, покрита с лек златистокафяв пух. Меката фонтанела видимо пулсираше и на Джейми му се стори ужасяващо крехка, но акушерката го увери, че бебето е добре, здраво момченце, и той предположи, че трябва да ѝ се довери. Движен от неясния импулс да защити някак това уязвимо меко място, той пак взе детето и дръпна одеялото над главата му.

— Мери Макнаб ми каза за теб и госпожа Кирби — отбеляза Джени, докато отпиваше. — Жалко, че не го видях… Тя рече, че проклетата стара вещица направо си глътнала езика, когато си ѝ заговорил.

Джейми се усмихна, като галеше нежно гръбчето на бебето, което бе опрял на рамото си. То спеше дълбоко и малкото му телце лежеше отпуснато като къс шунка, мека, успокояваща тежест.

— Жалко, че не го глътна наистина. Как понасяш тази жена да живее в къщата? Аз бих я удушил, ако бях тук.

Сестра му изсумтя и затвори очи, накланяйки глава назад, за да може уискито да се спусне по гърлото ѝ.

— О, хората стигат дотам, додето им позволиш; аз не ѝ позволявам много. Все пак — добави тя, отваряйки очи — не мога да кажа, че не ми се ще да се отърва от нея. Наумила съм да я пратя при стария Кетрик, долу, в Брох Морда. Жена му и дъщеря му умряха миналата година и той ще иска някой да се грижи за него.

— Аха, но ако бях на мястото на Самюъл Кетрик, щях да взема вдовицата Мъри — каза Джейми, — а не вдовицата Кирби.

— Пеги Мъри вече е уредена — увери го сестра му. — Ще се жени за Дънкан Гибънс през пролетта.

— Дънкан не си губи времето — рече той, леко изненадан. После му хрумна нещо и се ухили. — Те познават ли се изобщо?

— Не — усмихна се сестра му. После усмивката избледня, заменена от замислено изражение. — Освен ако ти нямаш нещо на ум за Пеги?

— Аз? — Джейми бе така стъписан, сякаш тя внезапно бе предположила, че той може да иска да скочи от прозореца на втория етаж.

— Тя е само на двайсет и пет — продължи Джени. — Достатъчно млада е да роди още деца и е добра майка.

— Ти колко уиски изпи? — Брат ѝ се наведе напред и се престори, че оглежда нивото на уискито в гарафата, като придържаше главичката на бебето с една ръка. Изправи се и изгледа сестра си с леко раздразнение.

— Аз живея като животно в пещера, пък ти искаш да взема жена? — Внезапно се почувства кух отвътре. За да не разбере Джени колко са го разстроили думите ѝ, стана и тръгна из стаята, като съвсем ненужно припяваше тихо на вързопчето в ръцете си.

— Откога не си лягал с жена, Джейми? — попита разговорливо сестра му зад него. Шокиран, той се обърна рязко и я изгледа.

— Бива ли да се задава такъв въпрос на един мъж?

— Не си лягал с ни една от момите от Лалиброх до Брох Морда — продължи тя, без да му обръща внимание. — Поне аз не съм чула. Нито пък с вдовиците, нали? — Замълча деликатно.

— Много добре знаеш, че не съм — сопна се той. Усети как бузите му се изчервяват от раздразнение.

— Защо? — попита направо сестра му.

— Защо ли? — Втренчи се в нея с леко отворена уста. — Ти да не си изгуби ума? За какъв ме мислиш, за мъж, дето ще се промъква от къща в къща, за да ляга с всяка жена, която не го прогони с каиша?

— Няма да те прогонят. Ти си хубав мъж, Джейми — усмихна се Джени почти тъжно. — Ти не би се възползвал от никоя жена. Първо ще се ожениш за нея, нали?

— Не! — рече той разпалено. Бебето потрепна и изсумтя в съня си, и той го прехвърли механично на другото си рамо, започна да го гали и да се взира яростно в сестра си. — Не ща да се женя отново, тъй че не смей да ме сватосваш, Джени Мъри! Няма да стане, чуваш ли?

— О, чух те — рече тя невъзмутимо. Надигна се на възглавницата, за да може да го гледа в очите. — Ще живееш като монах до края на дните си? Ще идеш в гроба без син, който да те погребе и да почита името ти?

— Ти си гледай твоята работа, по дяволите! — Сърцето му бумтеше. Обърна ѝ гръб и тръгна към прозореца, където се втренчи невиждащ някъде отвъд конюшнята.

— Знам, че скърбиш за Клеър. — Гласът ѝ беше съвсем тих. — Мислиш ли, че аз ще мога да забравя Иън, ако не се върне? Но е време да продължиш напред, Джейми. Нали не мислиш, че Клеър би искала да живееш сам цял живот, без да има кой да те утеши и да ти роди деца?

Той не отговори дълго време, просто стоеше и усещаше топлината на малката, покрита с пух главичка до врата си. Виждаше неясния си образ в замъгленото стъкло, висок, мръсен, раздърпан мъж и бялото вързопче странно наместено под мрачното му лице.

— Тя носеше дете — каза той най-сетне, говореше на отражението си. — Когато… когато я загубих. — Как иначе да го каже? Нямаше как да обясни на сестра си къде е Клеър… или поне къде се надяваше, че е отишла. И че не може да помисли за друга жена, защото се надява, че тя е още жива, макар и завинаги загубена за него.

Джени дълго не отговори, накрая рече тихо:

— Затова ли дойде днес?

Той въздъхна и се обърна към нея, като облегна глава на студеното стъкло. Сестра му лежеше по гръб, тъмната ѝ коса бе пръсната по възглавницата, а погледът ѝ беше омекнал.

— Да, може би — рече той. — Не можах да помогна на жена си; сигурно съм си мислел, че мога да помогна поне на теб. Не че успях — добави с горчивина. — И за теб бях така безполезен, както и за нея.

Джени протегна ръка към него, изглеждаше разстроена.

— Джейми, мо крид[4] — рече тя, но спря, очите ѝ се отвориха широко, защо се чу силен трясък и викове от къщата долу.

— Света Богородице! — рече тя и пребледня още повече. — Англичаните!

— Господи! — Това бе колкото възклицание, толкова и молитва. Той се озърна бързо към прозореца, преценявайки възможностите да се скрие или да избяга. По стълбите вече се чуваше тропот на ботуши.

— Гардеробът, Джейми! — прошепна трескаво Джени. И без колебание, той влезе в гардероба и го затвори.

Вратата на стаята се отвори с трясък само след миг и вътре нахлу мъж с червена куртка и заострена шапка, който бе извадил сабята си. Капитанът на драгуните спря и огледа бързо стаята, накрая погледна към дребната фигура в леглото.

— Госпожа Мъри? — попита той.

Джени се опита да се надигне.

— Аз съм. И кой дявол ви докара в къщата ми? — попита тя. Лицето ѝ беше бледо и лъщеше от пот, а ръцете ѝ трепереха, но тя бе вирнала брадичка и гледаше дръзко мъжа. — Махайте се!

Без да ѝ обръща внимание, той прекоси стаята до прозореца; Джейми видя как силуета му изчезва зад ръба на гардероба, после се появи отново, обърна се и заговори на Джени.

— Един от съгледвачите ми докладва, че е чул изстрел около къщата неотдавна. Къде са мъжете?

— Няма мъже. — Треперещите ѝ ръце не можеха вече да я удържат и Джейми видя как сестра му се отпуска назад върху възглавниците. — Отведохте вече съпруга ми — най-големият ми син е едва на десет. — Тя не спомена Роби и Фъргъс; момчетата на тяхната възраст бяха достатъчно големи, за да бъдат третирани — или тормозени — като мъже, ако капитанът решеше. С малко късмет вероятно си бяха плюли на петите още щом бяха видели англичаните.

Капитанът беше груб мъж на средна възраст, който явно не се доверяваше лесно.

— Да държиш оръжие в този край е сериозно престъпление — рече и се обърна към войника, който бе влязъл в стаята след него. — Претърси къщата, Дженкинс.

Трябваше да повиши глас, защото от стълбището се чуваше някаква суматоха. Когато Дженкинс се обърна да излезе от стаята, госпожа Инес, акушерката, връхлетя покрай него, макар че той се опитваше да ѝ препречи пътя.

— Оставете горката жена на мира! — изпищя тя и се обърна към капитана, стиснала юмруци. Гласът ѝ трепереше, а косата ѝ се спускаше от забрадката. — Махайте се, проклетници! Оставете я на мира!

— Аз не тормозя господарката ти — започна капитанът с раздразнение, очевидно сметнал госпожа Инес за една от прислужниците. — Аз просто…

— Тя роди едва преди час! Срамота е дори да я гледате така, камо ли…

— Родила ли? — изостри се гласът на капитана и той погледна с внезапен интерес към леглото. — Родихте ли, госпожо Мъри? Къде е детето?

Въпросното дете се размърда в пелените си заради здравата прегръдка на ужасения си чичо.

От дълбините на гардероба той видя лицето на сестра си, бяло чак до устните и сковано като камък.

— Детето е мъртво — рече тя.

Акушерката зина от ужас, но за щастие капитанът бе насочил вниманието си към Джени.

— О… — рече той бавно. — А беше ли…

— Мамо! — чу се измъчен вик от прага, когато Малкия Джейми се освободи от ръцете на войника и се хвърли към майка си. — Мамо, бебето мъртво ли е? Не, не! — Ридаещ, той се отпусна на колене и зарови глава в завивките.

Сякаш да опровергае брат си, бебето Иън оповести присъствието си, като започна да рита много енергично ребрата на чичо си и да издава тихо сумтене, което за щастие остана незабелязано в суматохата отвън.

Джени се опитваше да успокои Младия Джейми, госпожа Инес безуспешно се мъчеше да го изправи на крака, но той стискаше с всички сили ръкава на майка си, а капитанът напразно се опитваше да надвика воя му — и над всичко това из къщата кънтяха приглушеният тропот на ботуши и викове.

Джейми си помисли, че капитанът ги пита къде се намира тялото на бебето. Стисна въпросното тяло още по-силно и го залюля, за да предотврати евентуален рев от негова страна. С другата ръка посегна към дръжката на кинжала си, но напразно; съмняваше, че щеше да има полза дори ако прережеше собственото си гърло, ако отвореха гардероба.

Бебето Иън изсумтя недоволно и с това показа, че не му харесва друсането. Джейми вече виждаше къщата в пламъци, а всичките ѝ обитатели изклани, затова сумтенето му прозвуча силно като скръбния вой на по-големия му племенник.

— Ти си виновен! — Младия Джейми се изправи с мокро от сълзите, подуто и гневно лице, и тръгна към капитана. Къдравата му чернокоса глава се сведе като на малък овен. — Ти уби брат ми, мръсен англичанино!

Капитанът бе стъписан от внезапната атака и дори направи крачка назад, примигвайки към момчето.

— Не, момче, грешиш. Аз само…

— Мръсник! Гаден чеп! А мхик ан диабоил! — Вече напълно обезумял, Младият Джейми преследваше капитана, крещеше всички най-гадни обиди, които бе чувал през живота си, на келтски и на английски.

Бебето Иън изхленчи в ухото на големия Джейми. Това доста приличаше на прелюдия към гръмогласен писък и в паниката си Джейми пусна кинжала и пъхна палец в меката влажна уста, от която излизаха звуците. Голите венци на бебето стиснаха палеца му така яростно, че той едва не извика.

— Махай се! Махай се! Махай се, или ще те убия! — Младият Джейми крещеше на капитана с разкривено от гняв лице. Англичанинът погледна безпомощно към леглото, сякаш молеше Джени да изтегли този неумолим малък враг, но тя лежеше като мъртва, със затворени очи.

— Ще чакам хората си долу — заяви капитанът възможно най-достолепно и се оттегли, като бързо затвори вратата след себе си. Лишен от врага си, Младият Джейми се свлече на пода и започна да плаче.

През пролуката във вратата Джейми видя госпожа Инес да го поглежда, отворила уста в ням въпрос. Джени се изстреля от завивките като Лазар, гневно смръщена и притиснала пръст към устните си. Бебето Иън сучеше яростно палеца и ръмжеше недоволно, защото той не пускаше нищо.

Джени се обърна рязко и седна на ръба на леглото, чакаше. Долу се чуваше тропот на войници. Тя трепереше от слабост, но протегна ръка към гардероба, където бяха скрити нейните мъже.

Джейми си пое дълбоко дъх и се стегна. Трябваше да рискува; дланта и китката му бяха мокри от слюнка, а недоволното ръмжене на бебето ставаше все по-силно.

Той излезе плувнал в пот от гардероба и подаде детето на Джени. Тя оголи гърдата си с едно рязко движение, притисна малката глава към зърното си и се наведе над детето, сякаш да го защити.

Наченките на рев се разтвориха в приглушеното сумтене на сученето и Джейми седна внезапно на пода. Имаше чувството, че някой го посече през коленете.

Младият Джейми бе изправил гръб при внезапното отваряне на гардероба и сега седеше проснат до вратата, пребледнял от изумление, като гледаше ту към майка си, ту към чичо си. Госпожа Инес коленичи до него и започна да шепне нещо в ухото му, но нищо в изражението на малкото му мокро от сълзите лице не показваше, че я разбира.

Когато виковете и скърцането на хамути отвън оповестиха заминаването на войниците, Младият Иън вече лежеше доволен и похъркваше в ръцете на майка си. Джейми стоеше до прозореца, така че да не го видят отвън, и ги наблюдаваше.

Стаята бе тиха, чуваше се само как госпожа Инес пие уиски. Младият Джейми седна близо до майка си и притисна буза в рамото ѝ. Тя не бе вдигнала поглед, откакто пое бебето, и още седеше така, със сведена над детето в скута ѝ глава, а черната коса криеше лицето ѝ.

Джейми пристъпи напред и я докосна по рамото. Топлината ѝ му се стори стряскаща, сякаш студеният ужас бе естественото му състояние и допирът до друго същество бе някак чужд и непривичен.

— Ще ида в тайника — каза той тихо, — и до пещерата, когато мръкне.

Джени кимна, но без да го поглежда. Той видя няколко бели косъма сред чернотата, проблясваха като сребро в средата на разделената на път коса.

— Мисля… мисля, че не бива да слизам повече тук — рече той накрая. — Поне за известно време.

Джени не каза нищо, но отново кимна.

6. След като сме се оправдали с кръвта му[5]

Но стана така, че той слезе отново до къщата. Цели два месеца се кри в пещерата, като рядко дръзваше дори да излезе на лов нощем, защото английските войници все още бяха в околността, разквартирувани в Комар. Те излизаха денем на малки патрули от осем-десет души, претърсваха местността, плячкосваха малкото, което бе останало за плячкосване, и унищожаваха онова, което не можеха да задигнат. И всичко това с благословията на английската корона.

Една пътека минаваше близо до основата на хълма, на който се намираше неговата пещера. Тя бе прокарана от елените и все още служеше за тази цел, макар че само много глупав елен би припарил така близо до миризмата, която се носеше от пещерата. Все пак понякога, когато вятърът духаше в друга посока, Джейми виждаше по някоя групичка червени елени на пътеката или пък откриваше прясна следа в калта до нея на следващия ден.

Пътеката служеше и на онези, които имаха работа по склона на хълма — слава богу, малцина. Вятърът духаше откъм пещерата и той не очакваше да види елен. Лежеше на земята точно до входа на пещерата, където достигаше достатъчно светлина през надвисналите клони на прещипа и офиката, за да може да чете в ясните дни. Нямаше кой знае колко книги, но Джаред все пак бе успял да прокара контрабандно няколко с подаръците си от Франция.

Сенките по страницата помръдваха, когато храстите над него се разлюляха. С изострени инстинкти, той долови веднага промяната на вятъра — а с нея и звука от гласове.

Скочи на крака и хвана кинжала на кръста си. Като спря само за миг, за да сложи книгата на скалния ръб, той се хвана за гранитната издатина, която използваше за опора, и се издърпа към стръмната тясна кухина, която представляваше входът на пещерата.

Проблясък на нещо червено и на метал на пътеката долу го удари като юмрук от шок и раздразнение. По дяволите! Не се страхуваше, че някой войник ще напусне пътеката — те бяха зле екипирани дори за обикновен преход по откритото мочурливо поле от торф и прещип, камо ли да тръгнат из храсталаците по стръмен склон като този — но присъствието им така близо означаваше, че не може да рискува да напусне пещерата преди мръкнало дори за да си налее вода или да се облекчи. Хвърли поглед към каната, но вече знаеше, че е почти празна.

Вик привлече вниманието му отново към пътеката долу и той едва не се изпусна от скалната издатина. Войниците се бяха събрали около малка фигура, която се бе прегърбила под тежестта на буре. Това беше Фъргъс, тръгнал нагоре, за да му донесе буре с прясно сварен ейл. По дяволите, по дяволите! Добре щеше да му се отрази този ейл, от месеци не беше близвал.

Вятърът пак се бе променил, затова той долови само откъслечни думи, но малката фигурка като че ли спореше с войника пред нея, като жестикулираше яростно със свободната си ръка.

— Идиот! — рече Джейми под нос. — Дай им го, малоумнико!

Един войник посегна с две ръце към бурето, но пропусна, защото малката тъмнокоса фигурка отскочи ловко назад. Джейми се удари по челото от ярост. Фъргъс не можеше да устои на изкушението да се изрепчи на властта — особено на английската власт.

Малката фигурка сега се пързаляше надолу по хълма и викаше нещо на преследвачите си.

— Глупак! — изсъска Джейми. — Хвърляй го и бягай!

Вместо да хвърли бурето и да избяга обаче, Фъргъс, явно уверен в бързината си, се обърна с гръб към войниците и започна да върти задник пред тях. Явно достатъчно вбесени, за да рискуват да хукнат по влажната трева, неколцина от червените куртки скочиха на пътеката след него.

Джейми видя как водачът им вдига ръка и вика нещо. Явно се беше досетил, че Фъргъс може да е само примамка, която се опитва да ги вкара в засада. Но Фъргъс също крещеше и войниците явно знаеха достатъчно уличен френски, за да разберат думите му, защото макар неколцина да спряха при заповедта на водача, четирима други се втурнаха презглава към подскачащото момче.

Чу се боричкане и още викове, когато Фъргъс отскочи, гърчейки се като змиорка между войниците. Заради суматохата и воя на вятъра Джейми не чу свистенето на измъкнатата от ножницата сабя, но въпреки това го почувства, сякаш нейният звън бе първият предвестник на бедствие. Тя сякаш звънтеше в ушите му всеки път, когато си спомняше тази сцена — а той я помни много дълго.

Вероятно нещо в настроението на войниците, раздразнението им, някак стигна до него в пещерата. Вероятно бе усещането за прокоба, което не го напускаше от Калоден насам, сякаш всичко около него бе опетнено; застрашено само защото е той наблизо. Без значение дали чу звъна на сабята или не, но тялото му се напрегна за скок, преди да види сребристата арка на острието във въздуха.

То се движеше почти лениво, достатъчно бавно, за да може мозъкът му да го проследи, да се досети за целта му и да изкрещи безмълвно „не!“. Със сигурност се движеше достатъчно бавно, за да може той да се втурне към мъжете, да сграбчи ръката, която държеше сабята, да изтръгне смъртоносното острие от нея и да го хвърли на земята.

Съзнателната част от ума му му казваше, че това са глупости и дори сковаваше ръцете му около гранитната издатина, приковаваше го, за да не се поддаде на завладяващия импулс да се надигне и да хукне напред.

Не можеш, каза му тих шепот под гнева и ужаса. Той го направи за теб; не можеш да го обезсмислиш. Не можеш — казваше умът му, студен като смъртта под изпепеляващата вълна от безпомощност, която го заливаше. Нищо не можеш да направиш.

И той не направи нищо, само гледаше как острието довърши ленивата си дъга, стовари се в целта си с тих, почти незначителен звук и въпросното буре се затъркаля надолу по склона, като последният му трясък се изгуби сред веселото гъргорене на кафявата вода далече долу.

Крясъците спряха внезапно и настъпи тишина. Той почти я чуваше — беше като бучене в ушите му. Коленете му поддадоха и той смътно осъзна, че ще припадне. Пред очите му причерня, червеникаво черно, осеяно със звезди и пръски светлина — но дори този мрак не можа да затъмни образа на ръката на Фъргъс, тази малка, сръчна и пъргава ръка на джебчия, която лежеше неподвижна на калната пътека с щедро извърната нагоре длан.

Той чака четирийсет и осем дълги, мъчителни часа, преди Роби Макнаб да дойде и да свирне от пътеката под пещерата.

— Как е той? — попита Джейми без предисловия.

— Госпожа Джени каза, че ще се оправи — отвърна Роби. Младото му лице бе пребледняло и изпито; явно не се беше възстановил от шока след случилото се с приятеля му. — Тя казва, че той няма треска и още няма следа от гниене по… — преглътна шумно — … по чуканчето.

— Значи войниците са го завели в къщата? — Без да чака отговор, той вече слизаше по хълма.

— Да, те всички… май… — Роби замълча, за да откачи ризата си от една шипка, и забърза да настигне работодателя си — … май съжаляваха за стореното. Поне капитанът тъй рече. И даде на госпожа Джени златен суверен… за Фъргъс.

— О, тъй ли? — рече Джейми. — Много щедро. — Не продума отново, докато не стигна до къщата.

Фъргъс лежеше в детската стая, на легло до прозореца. Очите му бяха затворени, когато Джейми влезе, дългите мигли лежаха меко на слабите му бузи. Така, без обичайното оживление, без гримасите и физиономиите, лицето му изглеждаше много различно. Леко кривият нос над дългата подвижна уста му придаваше аристократичен вид, а очертанията на костите под кожата обещаваха това лице някой ден да разцъфти от момчешки чар към безспорна красота.

Джейми се приближи до леглото и тъмните мигли веднага се вдигнаха.

— Милорд — каза Фъргъс, слаба усмивка възстанови познатите контури на лицето му. — В безопасност ли сте?

— Господи, момче, съжалявам. — Джейми коленичи до леглото. Не можеше да се накара да погледне към тънката ръка, която лежеше на завивката, крехката превързана китка свършваше внезапно, но той се насили да стисне Фъргъс за раменете в знак на поздрав и разроши нежно тъмната му коса.

— Много ли боли?

— Не, милорд — отвърна Фъргъс. Внезапно издайническо потрепване от болка прекоси чертите му и той се ухили безсрамно. — Е, не толкова много. А и мадам беше много щедра с уискито.

На масичката до него имаше пълна чаша, но от нея липсваше съвсем малко течност. Фъргъс, свикнал на френско вино, не обичаше особено уиски.

— Съжалявам — каза пак Джейми. Нямаше какво друго да каже. Нищо не можеше да каже, защото гърлото му се сви. Погледна бързо надолу, защото знаеше, че Фъргъс ще се разстрои, ако го види да плаче.

— О, милорд, не се тревожете толкова. — В гласа му се долавяше нотка от старата дяволитост. — Аз извадих късмет.

Джейми преглътна с мъка, преди да отговори:

— Тъй е, жив си — и слава на Бога!

— И не само това, милорд! — Джейми вдигна очи и го видя да се усмихва, макар да беше много блед. — Помните ли какво се разбрахме, милорд?

— Какво?

— Когато ме взехте на работа в Париж. Тогава ми казахте, че ако ме арестуват и екзекутират, вие ще давате меси за душата ми цяла година. — Здравата му ръка потрепна към очукания зеленикав медальон, който висеше на шията му — свети Дисмас, покровителя на крадците. — Но ако изгубя ухо или ръка, докато работя за вас…

— Ще те издържам до края на живота ти. — Джейми не знаеше да се смее ли, или да плаче, и затова се задоволи с потупване по ръката му, която сега лежеше кротко на завивката. — Да, помня. Можеш да си сигурен, че ще изпълня обещанието си.

— О, аз винаги съм ви вярвал, милорд — увери го Фъргъс. Явно се изморяваше; бледите му бузи бяха станали още по-бели и рошавата черна коса падна пак на възглавницата. — Аз съм такъв късметлия — промърмори той още усмихнат. — Защото само с един удар си спечелих доживотна издръжка, нали?

Джени го чакаше, когато той излезе от стаята на Фъргъс.

— Ела до скривалището на свещеника с мен — каза той, като я хвана за лакътя. — Трябва да поговорим, а аз не бива да оставам дълго тук.

Тя го последва без коментар по каменния заден коридор, който разделяше кухнята от килера. Сред плочите на пода имаше дървен панел, в който бяха пробити дупки и изглеждаше зазидан. На теория през него влизаше въздух в избата долу и ако някой подозрителен решеше да провери, щеше да види, че избата, в която се влизаше от вкопана врата отвън, наистина има такъв панел на тавана.

Не се виждаше обаче, че панелът всъщност осигурява светлина и въздух на малък тайник, изграден точно зад избата, в който се влизаше, като се издърпаше панелът, заедно с покритата с хоросан рамка, и така се разкриваше късо стълбище към малко помещение.

То беше едва пет квадратни стъпки, без никакви мебели, освен груба пейка, одеяло и нощно гърне. Имаше и огромна кана с вода и малка кутия твърди сухари. Всъщност то бе пристроено към къщата едва през последните години и затова не беше „дупката на свещеника“, както го наричаха, защото никакъв свещеник не го беше обитавал. Но пък без съмнение си беше дупка.

Двама души можеха да се сместят в нея само като седнеха един до друг на пейката, и Джейми се настани до сестра си още щом нагласи капака над главите им и се спусна по стълбата. Поседя мълчаливо за миг, после пое дъх и започна:

— Не мога да издържам повече. — Говореше така тихо, че Джени бе принудена да се наведе към него, като свещеник, изслушващ изповед. — Не мога. Трябва да замина.

Седяха така близо един до друг, че той усещаше надигането и спадането на гърдите ѝ при всеки дъх. Тя посегна и хвана ръката му, малките ѝ силни пръсти стиснаха неговите.

— Пак ли ще бягаш към Франция? — Той се бе опитал да избяга във Франция вече два пъти, но всеки опит бе осуетяван от английската охрана по пристанищата. Никаква маскировка не можеше да помогне на човек с неговия ръст и тен.

Той поклати глава.

— Не. Ще се оставя да ме заловят.

— Джейми! — Във вълнението си Джени позволи на гласа си да се надигне за миг, но го сниши отново, защото той стисна предупредително ръката ѝ.

— Джейми, не можеш! — рече тя по-тихо. — Господи, човече, ще те обесят!

Джейми бе свел глава като в размисъл, но я поклати категорично.

— Не мисля. — Погледна сестра си, после бързо извърна очи. — Клеър… тя имаше Дарбата. — И така можеше да се каже, макар да не беше съвсем истина. — Тя видя какво ще се случи при Калоден… тя знаеше. И ми каза какво ще стане после.

— О… — тихо рече Джени. — Така било значи. Затова ме накара да засадим картофи… и да построим това място.

— Аха. — Той стисна леко ръката на сестра си, после я пусна и се извърна на тясната пейка към нея. — Тя ми каза, че Короната ще преследва известно време якобитите — и така стана — добави с горчивина. — Но след първите няколко години вече няма да екзекутират заловените… само ще ги хвърлят в затвора.

— Само! — повтори сестра му. — Ако ще заминаваш, Джейми, върви в пущинака, но не се предавай, за да те хвърлят в английски затвор, без значение дали ще те обесят…

— Чакай. — Ръката му на рамото ѝ я спря. — Не съм ти казал още всичко. Не мисля просто да ида при англичаните и да се предам. Има голяма награда за главата ми, нали? Ще е жалко да я изпуснем, не мислиш ли? — Опита да го каже с усмивка, а тя се втренчи в него.

— Света Майко! — прошепна. — Значи искаш някой да те предаде?

— Ами да, само привидно. — Той бе измислил този план сам в пещерата, но досега не му се струваше съвсем реален. — Мисля си, че Джо Фрейзър ще е най-подходящ.

Джени притисна юмрук към устните си. Тя беше умна; Джейми знаеше, че вече е схванала плана… заедно с всичките му последствия.

— Но, Джейми — прошепна тя. — Дори да не те обесят веднага… а туй си е голям риск… Джейми, може да те убият, когато те заловят!

Раменете му внезапно увиснаха, под бремето на нещастието и изтощението.

— За бога, Джени! Мислиш ли, че ме е грижа?

Настъпи дълга тишина, преди тя да отговори:

— Не, не мисля. И не мога да те виня. — Замълча за миг, за да успокои гласа си. — Но мен ме е грижа. — Пръстите ѝ нежно докоснаха тила му, погалиха косата. — Затуй ще се пазиш, нали, главанако?

Отдушникът над тях потъмня за миг и се чу трополенето на леки стъпки. Една от прислужниците сигурно отиваше към килера. После сумрачната светлина се завърна и той отново можеше да вижда лицето на Джени.

— Аха. Ще се пазя — прошепна.

Отне им повече от два месеца, за да уредят всичко. Когато най-сетне дойде вестта, беше пролет.

Той седеше на любимата си скала, близо до входа на пещерата, и гледаше как звездите изгряват. Дори в най-страшното време след Калоден винаги успяваше да намери миг покой по това време на деня. Когато светлината изтляваше, сякаш всичко бе озарено отвътре и се очертаваше на фона на небето или земята съвършено ясно. Той можеше да види формата на мушица, невидима на светло, сега очертана в здрача от триъгълна тъмна сянка, която я караше да изпъква на стеблото, на което бе кацнала. След миг щеше да полети.

Той погледна към долината, опитваше се да види чак зад черните борове, които поръбваха далечния склон. И после нагоре, към звездите. Орион бе там, яздеше величествено хоризонта. Плеядите, едва видими на притъмняващото небе. Може би гледаше небето за последно и трябваше да му се наслади. Мислеше за затвора, за решетките, ключалките и дебелите стени, и си спомни Форт Уилям. Затворът Уентуърт. Бастилията. Каменни стени, дебели четири стъпки, които спираха въздуха и светлината. Мръсотия, воня, глад, гробница за живите…

Прогони тези мисли. Беше избрал пътя си и бе доволен от него. Все пак погледна отново към небето, търсеше Телец. Не най-красивото съзвездие, но неговото съзвездие. Роден под знака на бика, упорит и силен. Надяваше се, че е достатъчно силен, за онова, което смяташе да стори.

Сред засилващите се звуци на нощта се чу рязко, пронизително изсвирване. Можеше да е крясък на бекас в езерото, но той разпозна сигнала. Някой идваше по пътеката… приятел.

Беше Мери Макнаб, която бе станала прислужница в Лалиброх след смъртта на съпруга си. Обикновено идваха синът ѝ Роби или Фъргъс, които му носеха храна и новини, но и тя бе идвала няколко пъти.

Носеше кошница, необичайно добре заредена, със студена печена яребица, пресен хляб, няколко стръка зелен лук, шепа ранни череши и манерка с ейл. Джейми огледа това изобилие и вдигна очи с крива усмивка.

— Прощалната вечеря, а?

Тя кимна мълчаливо. Беше дребна жена, тъмната ѝ коса бе силно прошарена, а трудният живот бе оставил дълбоки следи по лицето ѝ. Все пак очите ѝ бяха меки и кафяви, а устните все още пълни и с красива извивка.

Той осъзна, че се взира в устата ѝ, и бързо се извърна отново към кошницата.

— Боже, така ще се натъпча, че няма да мога да помръдна. Има дори кейк! Как успяхте, дами?

Тя сви рамене… не беше много по приказките… и взе кошницата от него, като тръгна да нареди храната на дървената дъска, поставена върху камъни. Сервира за двама. Това не беше нищо необичайно; и друг път беше вечеряла с него, за да му разкаже клюките в околията, докато ядат. И все пак, ако това беше последното му ядене, преди да напусне Лалиброх, той бе изненадан, че нито сестра му, нито момчетата бяха дошли да го споделят с него. Вероятно в къщата имаше посетители, заради които не можеха да излязат незабелязано.

Той любезно ѝ даде знак да се настани първа, преди да седне и да кръстоса крака на твърдия пръстен под.

— Говорихте ли с Джо Фрейзър? Къде ще стане? — попита той, като си взе от яребицата.

Тя му каза подробностите на плана; ще доведат кон преди зазоряване и той ще препусне през тясната долина по пътя към прохода. После ще завие, ще прекоси скалистите подножия на хълмовете и ще слезе надолу, пак към долината, до Фийзихантс Бърн, сякаш се прибира у дома. Англичаните ще го пресрещнат някъде между Струи и Ескадейл, най-вероятно до Мидмайнс; това беше подходящо място за засада, защото долчинката се издигаше стръмно от двете страни, но до поточето имаше горичка, където можеха да се скрият неколцина души.

След вечерята тя прибра всичко в кошницата, като остави достатъчно храна за малка закуска, преди той да потегли на зазоряване. Той очакваше да си тръгне, но тя не го направи. Започна да рови в пукнатината, където той държеше завивките си, разпъна ги спретнато на пода, отметна одеялата и коленичи до сламеника, отпуснала ръце в скута си.

Той се облегна на стената на пещерата, скръстил ръце. Гледаше вбесен темето на сведената ѝ глава.

— О, така значи, а? И кой го измисли? Ти или сестра ми?

— Има ли значение? — Тя беше спокойна, ръцете ѝ лежаха съвсем неподвижни в скута, тъмната ѝ коса бе гладка под кърпата ѝ.

Той поклати глава и се наведе, за да я изправи.

— Не, няма значение, защото няма да стане. Оценявам готовността ти, но…

Целувката ѝ го прекъсна. Устните ѝ бяха толкова меки, колкото изглеждаха. Той я стисна здраво за китките и я отблъсна от себе си.

— Не! Няма нужда и не ща! — Със смущение установи, че тялото му не е съгласно с това изявление, и с още по-голямо смущение видя, че бричовете му, твърде тесни и протрити, показват издутината на това несъгласие съвсем очевидно за всеки, който реши да погледне. Леката усмивка, която изви тези пълни сладки устни, подсказа, че тя е погледнала.

Той се обърна към входа на пещерата и я побутна леко, при което тя отстъпи встрани и посегна зад себе си, за да развърже полата си.

— Не го прави! — възкликна той.

— И как ще ме спреш? — попита тя, прекрачи свляклата се пола и я сгъна спретнато на едно столче. Тънките ѝ пръсти посегнаха към вървите на корсажа.

— Щом ти не щеш да си идеш, аз излизам — отвърна решително той. Завъртя се и тръгна към изхода на пещерата, но гласът ѝ го настигна.

— Милорд!

Той спря, но не се обърна.

— Не е редно да ме наричаш така.

— Лалиброх е твой, и ще е твой, докато си жив. А щом си негов господар и аз ще те наричам тъй.

— Не е мой. Имението принадлежи на Младия Джейми.

— Не Младия Джейми те прави такъв — отвърна тя решително. — Не сестра ти ме помоли да направя това. Обърни се.

Той се обърна неохотно. Тя стоеше боса, само по риза, със спусната по раменете коса. Беше слаба, като всички напоследък, но гърдите ѝ бяха по-големи, отколкото той си мислеше, и зърната им личаха през тънката тъкан. Ризата бе протрита като останалите ѝ дрехи, разнищена по ръба и раменете, почти прозрачна на места. Той затвори очи.

Усети лек допир по ръката си и си наложи да остане неподвижен.

— Знам какво си мислиш — рече тя. — Защото съм те виждала с твоята дама и знам как беше между вас. Аз никога не съм го имала — добави с по-тих глас, — и с двамата ми мъже. Но мога да позная истинската любов и не искам да си мислиш, че я предаваш.

Докосването ѝ, леко като перце, се премести на бузата му и загрубелият от работа палец проследи вдлъбнатинката от носа до устата.

— Аз искам — рече тя тихо — да ти дам нещо друго. Нещо сигур по-малко, но ще ти е от полза; нещо, което ще те държи цял. Сестра ти и децата не могат да ти го дадат… но аз мога. — Той чу как тя си поема дъх и допирът ѝ изчезна от лицето му.

— Ти ми даде дом, живот и сина ми. Няма ли да ми позволиш да ти дам нещо толкоз малко в замяна?

Той усети как сълзите жилят клепачите му. Лекият допир мина по лицето му, попи влагата от очите му и приглади рошавата му коса. Той вдигна ръце, бавно, и посегна към нея. Тя пристъпи в прегръдката му така спокойно и простичко, сякаш нареждаше трапеза или постилаше легло.

— Аз… не съм го правил от много време — рече той, внезапно смутен.

— Аз също — отвърна тя с лека усмивка. — Но ще си спомним как се прави.

7. Вяра в документите

Инвърнес

25 май, 1968 г.

Пликът от Линклатър пристигна със сутрешната поща.

— Вижте колко е дебел! — възкликна Бриана. — Изпратил е нещо! — Връхчето на носа ѝ бе порозовяло от вълнение.

— Така изглежда — каза Роджър. Външно беше спокоен, но виждах как пулсът му бие във вдлъбнатинката на шията му. Той взе дебелия кафяв плик и го подържа за момент, претегляше тежестта му. После разкъса небрежно капачето с палец и извади фотокопирани страници.

Придружаващото писмо, на дебела университетска хартия, изпадна от плика. Грабнах го от пода и го прочетох, гласът ми леко трепереше.

— Скъпи доктор Уейкфийлд — започнах аз. — Изпращам това в отговор на вашето запитване относно екзекуцията на якобитските офицери от войниците на херцог Къмбърланд след Битката при Калоден. Основният източник, който се цитира в моята книга, която споменавате, беше личният дневник на някой си лорд Мелтън, който командвал пехотен полк от армията на Къмбърланд по времето на Калоден. Прилагам фотокопия на съответните страници от дневника; както ще видите, историята на оцелелия, някой си Джеймс Фрейзър, е странна и трогателна. Фрейзър не е важна историческа личност и не беше фокус на моето проучване, но често съм си мислел дали да не го проуча по-задълбочено, с надеждата да открия каква е била съдбата му. Ако установите, че е стигнал до имението си, ще съм много щастлив да ме информирате. Винаги съм се надявал, че е успял, макар че неговата ситуация, както е описана от Мелтън, прави тази възможност доста невероятна. Искрено ваш, Ерик Линклатър.

Писмото затрепери в ръката ми и аз го оставих много внимателно на бюрото.

— Невероятна, а? — каза Бриана, застанала на пръсти, за да вижда над рамото на Роджър. — Ха! Той наистина е успял, знаем, че е успял!

— Мислим, че е успял — поправи я Роджър, но това бе просто предпазливостта на учения; усмивката му бе широка като тази на Бриана.

— Ще пиете ли чай или какао в единайсет? — надникна къдравата тъмнокоса глава на Фиона в кабинета, прекъсвайки вълнението ни. — Има пресни джинджифилови бисквити с ядки, току-що изпечени. — Ароматът на джинджифил влезе в кабинета с нея, лъхайки изкусително от престилката ѝ.

— Чай, ако обичаш — каза Роджър точно когато Бриана рече: — О, какао ще е чудесно! — Фиона, усмихната самодоволно, избута вътре количката, на която имаше не само кана чай, но и кана с какао, както и чиния пресни джинджифилови бисквити с ядки.

Приех чаша чай и седнах на креслото със страниците от дневника на Мелтън. Почеркът от осемнайсети век бе изненадващо четлив въпреки архаичния правопис, и само след минути аз бях в къщата до Лийнах и си представях жуженето на мухите, шаването на натъпканите един до друг войници и силната миризма на кръвта, пропила се в пръстения под.

Оставих страниците на коляното си и преглътнах с мъка.

Голяма рана… възпалена и гноясала…

Знаех, така както не можеха да разберат Роджър и Бриана, колко сериозна е такава рана, без антибиотици и без никакво медицинско лечение; дори без най-основните билкови компреси, с които разполагаха лечителите в Северна Шотландия по онова време. Колко ли дълго бе продължило пътуването от Калоден до Брох Туарах с каруца? Два дни? Три? Как би могъл да оцелее в такова състояние, при тази нелекувана рана?

— Но е успял — гласът на Бриана прекъсна мислите ми, явно в отговор на нещо подобно, изречено от Роджър. Тя говореше с простичко убеждение, сякаш бе видяла лично всички събития, описани в дневника на Мелтън, и беше сигурна в изхода им. — Върнал се е. Той е бил Кафявата шапка, знам го.

— Кафявата шапка ли? — попита Фиона, докато цъкаше с език над моята чаша с изстинал чай, и погледна назад с изненада. — Чувала съм за Кафявата шапка.

— Така ли? — Роджър я погледна с удивление.

Тя кимна, като най-небрежно изля чая ми в саксията на аспидистрата до камината и ми наля пресен.

— Ами да. Баба ми разказваше тая приказка, често-често.

— Разкажи ни я! — Бриана се наведе напрегнато напред, стиснала с две ръце чашата с какао. — Моля те, Фиона! Каква е приказката?

Фиона изглеждаше леко изненадана да се озове в центъра на толкова много внимание, но сви добродушно рамене.

— Ами тя е просто приказка за един от следовниците на Хубавия принц. След голямото поражение при Калоден сума ти народ бил изклан, но неколцина се спасили. Един от тях избягал в полето и преплувал реката, но червените куртки го подгонили. Той стигнал до една черква, в която имало служба, влязъл вътре и започнал да моли свещеника за милост. Свещеникът и хората го съжалили и той облякъл расото му, затуй, когато червените куртки нахлули след миг, той стоял зад олтара и проповядвал, а водата се стичала от брадата и дрехите му и се събирала на локва в краката му. Англичаните решили, че са се объркали, и тръгнали надолу по пътя, и така той избягал — и всички в черквата казали, че туй е най-хубавата проповед, която са чували! — Фиона се засмя сърдечно, но Бриана беше смръщена, а Роджър изглеждаше объркан.

— Значи той е бил Кафявата шапка? — каза той. — Аз си мислех…

— Ох, не! — отвърна Фиона. — Това не е за Кафявата шапка… просто за друг избягал от Калоден. Той се върнал в имението си, но тъй като сасенаците търсели хората из цялата страна, и се скрил в една пещера за седем години.

Като чу това, Бриана се облегна в стола си с въздишка на облекчение.

— И селяните му го нарекли Кафявата шапка, за да не изричат името му и да не го издадат — прошепна тя.

— Ама ти знаеш приказката? — удиви се Фиона.

— Да, точно тъй.

— А баба ти каза ли какво е станало после с него? — попита Роджър.

— Ами да! — Очите на Фиона се бяха окръглили като бонбончета. — Това е най-хубавата част. Ами имало голям глад след Калоден; хората гладували в долините, прогонени от домовете си през зимата, мъжете били разстрелвани, а къщите — изгаряни. Селяните на Кафявата шапка се справяли малко по-добре, но въпреки това дошъл ден, когато храната свършила и коремите им къркорели от сутрин до вечер — в гората нямало дивеч, нямало зърно на полето, децата умирали в прегръдките на майките си, защото нямали мляко, с което да ги хранят.

Студ плъзна из мен при тези думи. Видях лицата на хората от Лалиброх — хората, които познавах и обичах — сбръчкани от студ и глад. Но не само ужас ме изпълваше; чувствах и вина. Аз бях на сигурно място, на топло, добре нахранена, и не споделях съдбата им — защото бях сторила, както поиска Джейми, и ги изоставих. Погледнах към Бриана, червенокосата ѝ глава бе сведена в размисъл и стягането в гърдите ми отмина леко. Тя също беше в безопасност през всички тези години, на топло, добре нахранена и обичана — защото бях сторила, както поиска Джейми.

— И той измислил дързък план, Кафявата шапка — продължи Фиона. Кръглото ѝ лице се бе озарило от драматизъм. — Той нагласил всичко така, че един от хората му да отиде при англичаните и да им предложи да го предаде. Имало голяма награда за главата му, защото той бил велик воин на принца. Селянинът щял да отнесе златото за наградата — за да го ползват хората от имението, разбира се — и казал на англичаните къде могат да заловят Кафявата шапка.

Ръката ми се сгърчи конвулсивно при тези думи и тънката дръжка на чашата се отчупи.

— Заловят? — изграчих, гласът ми бе предрезгавял от шока. — Обесили ли са го?

Фиона примигна изненадана.

— А не — рече тя. — Искали, тъй рече баба, и го съдили за измяна, но накрая само го хвърлили в затвора — но златото отишло при хората му и те преживели глада — довърши тя весело, очевидно смяташе това за щастлив завършек.

— Господи! — изпъшка Роджър. Остави внимателно чашата и се втренчи в пространството. — Затвор.

— Казваш го, сякаш е нещо хубаво — възрази Бриана. Устните ѝ се бяха сковали и очите ѝ леко блестяха.

— Така е — каза Роджър, забелязал колко е разстроена. — Англичаните са затваряли предателите якобити само в няколко затвора и всички те имат официални регистри. Не разбирате ли? — попита той, като гледаше ту изумената Фиона, ту смръщената Бриана, накрая погледът му спря на мен с надежда да го разбера. — Ако е пратен в затвора, мога да го намеря. — Тогава се обърна, за да погледне към високите лавици с книги по трите стени на кабинета, които съдържаха якобитската сбирка на покойния Уейкфийлд.

— Той е някъде там — рече тихо Роджър. — В някой затворнически регистър. В документ — истинско доказателство! Не разбирате ли? — настоя отново, като се обърна към мен. — Като са го хвърлили в затвора, те са го направили отново част от писаната история! И някъде там ще го открием!

— И какво се случило с него — ахна Бриана. — Когато са го освободили.

Роджър стисна здраво устни, за да не изрече алтернативата, която изскочи в ума му, както и в моя — „или е умрял там“.

— Да, точно така — каза той и хвана ръката на Бриана. Очите му срещнаха моите, дълбоко зелени и бездънни. — Когато са го освободили.

След седмица вярата на Роджър в документите остана непоклатима. Същото не можеше да се каже за масата от осемнайсети век на преподобния Уейкфийлд в кабинета, чиито тънки крачета се клатеха и скърцаха притеснително под това изненадващо бреме.

Тази маса обикновено крепеше само малка лампа и колекция от по-дребните артефакти на Преподобния; сега бе влязла в употреба само защото всяка друга повърхност в кабинета вече бе претрупана с хартии, дневници, книги и издути пликове от антикварни общества, университети и изследователски библиотеки из цяла Англия, Шотландия и Ирландия.

— Ако сложиш дори само още една страница върху това нещо, ще се срути — отбеляза Клеър, когато Роджър небрежно посегна с намерението да остави папката на малката масичка.

— А? О, добре. — Той смени посоката, огледа се за друго свободно място и накрая я остави на пода в краката си.

— Тъкмо приключих с Уентуърт — каза Клеър. Тя посочи нестабилната купчина на пода до крака ѝ. — Получихме ли регистрите от Беруик вече?

— Да, тази сутрин. Къде ги сложих обаче? — Роджър огледа стаята, която много приличаше на хаоса в Александрийската библиотека точно преди да запалят първата факла. Той потърка челото си в опит да се концентрира. След като цяла седмица по десет часа на ден прелиства ръкописни регистри на британски затвори, писмата и дневниците на техните директори в търсене на официална следа от Джейми Фрейзър, Роджър вече усещаше очите си като пълни с пясък.

— Беше син — каза той накрая. — Много добре помня, че беше син. Получих го от Макалистър, лектор по история в „Тринити“ в Кеймбридж, а в Тринити Колидж използват големи бледосини пликове с техния герб отпред. Може би Фиона го е виждала. Фиона!

Той отиде до вратата и извика по коридора към кухнята. Въпреки късния час там още светеше и сгряващият аромат на какао и току-що изпечена бадемова торта се усещаше във въздуха. Фиона никога не изоставяше поста си, докато имаше и най-слабата вероятност някой да огладнее.

— О, да? — Къдравата ѝ глава надникна от кухнята. — Какаото скоро ще е готово — увери го тя. — Само чаках да извадя тортата от печката.

Роджър ѝ се усмихна с обич. Фиона нямаше абсолютно никакъв интерес към историята — никога не бе чела нещо друго освен списание „Май Уикли“, — но не подлагаше под въпрос дейностите му, кротко бършеше праха от купчините книги и документи всеки ден, без да ги разбърква.

— Благодаря, Фиона — каза той. — Просто се чудех обаче дали си виждала един голям син плик — дебел горе-долу толкова? — Той показа с ръце. — Дойде със сутрешната поща, но не помня къде го оставих.

— Оставихте го в банята на горния етаж — отвърна тя веднага. — Там е и онази голяма дебела книга със златните букви и снимката на Хубавия принц отпред, и три писма, които тъкмо отворихте, и сметката за газта също, която не искахте да забравяте, защото крайният срок е на четиринайсети този месец. Сложих всичко върху бойлера, за да не пречи. — Тихичко остро дзън от таймера на фурната я накара да скрие внезапно глава в стаята с потиснато възклицание.

Роджър се обърна и заизкачва усмихнат стълбите към втория етаж, като взимаше по две наведнъж. Макар и да нямаше научни наклонности, с тази памет тя спокойно можеше да стане учен. Във всеки случай бе ценен помощник в проучването. Стига един документ или книга да можеше да бъде описан на външен вид, а не по заглавие или съдържание, Фиона със сигурност знаеше точното му местоположение.

— О, за нищо — увери тя Роджър, когато той се опита да ѝ се извини по-рано за бъркотията в къщата. — Като гледа човек тези хартии, ще си помисли, че Преподобния е още жив. Като в добрите стари времена, нали?

Докато слизаше, вече по-бавно, и със синия плик в ръце, той се питаше какво ли би си помислил покойният му осиновител за тяхното проучване.

— Щеше да се хвърли презглава в него, със сигурност — прошепна на себе си. Имаше жив спомен за Преподобния, как блестеше плешивата му глава под старомодните лампи, които висяха от тавана в коридора, докато той вървеше от кабинета към кухнята, където старата госпожа Греъм, бабата на Фиона, се въртеше около печката, за да задоволява хранителните нужди на стареца по време на нощните му научни занимания, точно както сега Фиона правеше за него.

Нищо чудно, помисли си Роджър, когато влезе в кабинета. Навремето се е смятало за съвсем нормално един младеж да приеме професията на баща си, но дали е било просто въпрос на удобство — за да се запази бизнесът в семейството, — или пък поради някаква семейна предразположеност към определен вид работа? Дали някои хора просто са били родени за ковачи, търговци или готвачи — родени с тази настройка и нагласа, освен удобната възможност?

Явно това не се отнасяше до всички; винаги имаше хора, които напускаха дома, тръгваха да скитат, опитваха едно или друго занимание, съвсем чуждо на семейството. Ако не беше така, вероятно нямаше да има изобретатели и изследователи; все пак като че ли съществуваше известен афинитет към определени кариери в семействата, дори в съвременното, неспокойно време на общодостъпно образование и лесно пътуване.

Но всъщност той се чудеше за Бриана. Като гледаше Клеър, сведената ѝ над бюрото къдрокоса глава, се питаше доколко Бриана е като нея и доколко прилича на мистериозния шотландец — воин, фермер, придворен и господар, — който ѝ беше баща?

Мислите му все още се движеха в тази посока петнайсет минути по-късно, когато Клеър затвори последната папка от купчината си и се облегна назад с въздишка.

— Давам пени, за да науча мислите ти — рече тя и посегна към чашата си.

— Не струват толкова много — отвърна Роджър с усмивка, като се откъсна от размисъла си. — Просто се чудех как хората стават такива, каквито са. Как ти си станала лекар, например?

— Как станах лекар ли? — Тя вдиша парата от чашата с какао, реши, че е твърде горещо, и го остави на бюрото сред пръснатите книги, дневници и издрасканите с молив листа. Усмихна се леко на Роджър и потърка длани, за да разсее топлината от чашата.

— А ти как стана историк?

— Може да се каже по призвание — отвърна той, като се облегна в креслото на Преподобния и махна към насъбралите се хартии и предмети около тях. Погали малкия позлатен пътнически часовник, който стоеше на бюрото — елегантно произведение на занаятчия от осемнайсети век, с миниатюрни камбанки, които звъняха на петнайсет минути, половин час и час.

— Израснах сред всичко това; бродих из планините да търся артефакти с баща си още откакто се научих да чета. Предполагам, че просто ми се стори съвсем естествено да продължа с това. А ти?

Тя кимна и се протегна, за да разкърши рамене, след като с часове бе седяла приведена над бюрото. Бриана, неспособна да остане будна, се беше отказала и си легна преди час, но Клеър и Роджър бяха продължили търсенето си из административните регистри на британските затвори.

— Ами и при мен беше нещо подобно — каза тя. — Не може да се каже, че някак внезапно съм решила да стана лекар — просто един ден осъзнах, че доста време бях лекар, а после вече не бях и ми липсваше.

Тя протегна ръце на бюрото и сви пръсти, дълги и силни, с овални, лъскави и късо изрязани нокти.

— Има една стара песен от Първата световна война — каза тя замислено. — Понякога я слушах, когато някой от приятелите на чичо Ламб от армията идваше на гости и оставаше до късно, защото беше пиян. Пееше се: „Как ще ги държиш на село, щом са видели Париж?“ — изпя тя първия стих, после се усмихна лукаво.

— Аз видях Париж — рече тихо. Вдигна очи, будни и вече в настоящето, но със следи от спомените в тях, и се вгледа в Роджър сякаш пророчески. — И много други неща. Кан и Амиен, Престън и Фолкърк, Болницата на Ангелите и така наречената лечебница в Леох. Аз бях лекар във всяко отношение — израждах бебета, намествах счупени кости, зашивах рани, лекувах трески… — Замълча и сви рамене. — Ужасно много неща не знаех, разбира се. Знаех колко много мога да науча — и затова записах медицина. Но всъщност нямаше значение. — Тя потопи пръст в битата сметана в какаото и го облиза. — Имах диплома за лекар… но бях лекар много преди да стъпя в университета.

— Не може да е било толкова лесно, колкото звучи. — Роджър духна какаото си, взирайки се с интерес в Клеър. — Не е имало много жени лекари тогава… няма много жени лекари и сега, като става на въпрос… А ти си имала и семейство.

— Не, изобщо не казвам, че беше лесно. — Тя го погледна насмешливо. — Изчаках, докато Бриана тръгне на училище, разбира се, и докато вече имахме достатъчно пари, за да си позволим да наемем жена, която да готви и чисти… но… — Сви рамене и се усмихна иронично. — Просто спрях да спя няколко години. Това помогна малко. И колкото и да е странно, Франк също.

Роджър опита от какаото си и установи, че е почти изстинало. Държеше го в дланите си, наслаждавайки се на топлината на дебелия бял порцелан. Макар и в началото на юни, нощите бяха достатъчно студени, за да продължават да включват калорифера.

— Наистина ли? — попита той любопитно. — Само от нещата, които ми каза за него, не бих предположил, че би му допаднало желанието ти да учиш медицина или да бъдеш лекар.

— Не му хареса. — Тя стисна здраво устни и това каза на Роджър повече от всякакви думи — спомени за спорове, недовършени разговори, противопоставяне чрез упорство и неискрени аргументи вместо открито неодобрение.

Какво изразително лице имаше тя, помисли си той. Запита се дали и неговото е така лесно за разгадаване. Мисълта бе така притеснителна, че сведе лице над чашата си и отпи от какаото, макар че още пареше леко.

Погледна отново и видя, че Клеър го гледа с лека усмивка.

— Защо? — попита той бързо, за да я разсее. — Какво го накара да си промени отношението?

— Бри — рече тя и лицето ѝ омекна, както винаги при споменаването на дъщеря ѝ. — Бри бе единственото истински важно нещо за Франк.

Както казах, изчаках докато Бриана тръгна на училище, преди да запиша медицина. Но дори така имаше огромно разминаване, истинска пропаст, между нейните часове и моите, която запълвахме с поредица от повече или по-малко компетентни помощници и детегледачки; само някои повече, но повечето — по-малко.

Мислите ми се върнаха към страховития ден, когато ми се обадиха от болницата и ми казаха, че Бриана е пострадала. Хукнах веднага, дори без да сваля зелената престилка, и потеглих към дома, без да спазвам ограниченията на скоростта, за да открия полицейска кола и линейка, които осветяваха нощта в кървавочервени пулсации, и групичка любопитни съседи на улицата пред къщата.

Когато по-късно сглобихме историята, се оказа, че последната временна детегледачка, подразнена от поредното ми закъснение, просто си облякла палтото, когато ѝ свършило работното време, и си тръгнала, като оставила моята седемгодишна Бриана с инструкциите „чакай мама“.

И тя го направила най-послушно в продължение на около час. Но когато мръкнало ѝ станало страшно да стои сама в къщата и решила да ме потърси. Докато пресичала една от оживените улици до дома ни, била ударена от кола, която тъкмо идвала от завоя.

Не беше… слава на Бога!… пострадала тежко; колата се движела бавно и тя бе само изплашена и натъртена на няколко места. Но далеч не беше изплашена колкото мен. Нито така я болеше, както когато влязох в дневната и я видях да лежи на дивана, и щом ме погледна, сълзите пак потекоха по покритите с петна бузи и рече: „Мамо! Къде беше? Не можах да те намеря!“

Трябваше да впрегна всичките си запаси от професионално хладнокръвие, за да я успокоя, да я прегледам, да се погрижа отново за ожулванията, да благодаря на спасителите ѝ — които, в трескавото ми съзнание, се взираха укоряващо в мен — и да я сложа да си легне с плюшеното мече, което стискаше здраво в прегръдките си. После седнах до кухненската маса и се наплаках.

Франк ме галеше непохватно, като ми шепнеше, но после се отказа и постъпи по-практично — отиде да направи чай.

— Аз реших — казах, когато се върна и остави чашата пред мен. Говорех унило, усещах главата си някак натежала и претъпкана. — Ще се откажа. Ще го направя още утре.

— Ще се откажеш? — Гласът му прозвуча рязко от удивление. — От медицината? Защо?

— Не мога да издържам повече. — Никога не слагах сметана или захар в чая си. Сега сложих и от двете, разбърках и загледах вихъра на млечните струйки. — Не мога да издържам повече да оставям така Бри и да не знам дали се грижат добре за нея… и да не знам дали е щастлива. Нали знаеш, че тя не хареса нито една от детегледачките.

— Да, зная. — Той седеше срещу мен и разбъркваше чая си. След доста време рече: — Но не мисля, че трябва да се отказваш.

Това бе последното, което очаквах; предполагах, че ще посрещне решението ми с облекчение и възторг. Втренчих се изумена в него, после издухах отново носа си в разръфаната салфетка, която извадих от джоба си.

— Така ли?

— О, Клеър. — Говореше търпеливо, някак с топлота. — Винаги си знаела коя си. Осъзнаваш ли колко необичайно е това?

— Не. — Избърсах нос в разкъсаната кърпа, като го попивах много внимателно.

Франк се наведе на стола си и поклати глава, като ме гледаше.

— Да, сигурно — рече той. Помълча за минутка, взирайки се в ръцете си. Те бяха тънки, с дълги пръсти; гладки и без косми, като на момиче. Елегантни ръце, създадени за небрежни жестове и акцентиращи движения при лекция.

Той ги протегна на масата и се вгледа в тях, сякаш никога не ги беше виждал.

— Аз го нямам — рече тихо най-сетне. — Да, добър съм. В това, което правя — в преподаването, писането. Понякога съм направо великолепен, наистина. И много ми харесва, радвам се на това, което върша. Но работата е там, че… — поколеба се и после ме погледна искрено с пъстрите си очи. — Не бих могъл да върша и нещо друго, и да съм също толкова добър. Да ми пука толкова много, или пък толкова малко. Не усещам това абсолютно убеждение, че имам някакво призвание в живота… а ти го имаш.

— Това добре ли е? — Ноздрите ми се бяха разранили, а очите ми бяха подпухнали от плач.

Той се изсмя.

— Това е ужасно неудобно, Клеър. За теб, за мен и за Бри, за тримата. Но, Господи, понякога ти завиждам.

Посегна към ръката ми и след миг колебание аз му я подадох.

— Да имаш такава страст към нещо — ъгълчето на устата му леко потрепна — или към някого. Това е невероятно, Клеър, и изключително рядко. — Той стисна нежно ръката ми и после я пусна, за да се обърне и да вземе една от книгите на лавицата до масата.

Беше „Патриоти“ на Удхил, серия профили на американските Бащи основатели.

Сложи ръка на корицата внимателно, сякаш не искаше да смути покоя на спящите животи, събрани в нея.

— Тези хора са били такива. Онези, на които им е пукало толкова много… достатъчно, за да рискуват всичко, достатъчно за да променят и вършат неща. Повечето хора не са такива. Не че не им пука, но не им пука толкова много. — Той взе отново ръката ми, този път я обърна с дланта нагоре. Проследи с пръст линиите по нея и усетих лек гъдел.

— Питам се дали е написано тук? — рече с лека усмивка. — Дали някои хора са просто предопределени за велика съдба или за велики дела? Или просто се раждат с някаква велика страст… и ако се озоват в правилните обстоятелства, нещата се случват? За такива неща се чуди човек, когато изучава история… но няма начин да разбереш, наистина. Знаем само какво са постигнали.

— Но Клеър… — В очите му се четеше някакво предупреждение, докато потупваше с пръсти по корицата на книгата. — Те са си платили за това.

— Зная. — Вече се чувствах някак откъсната, сякаш го гледах от много далече; и виждах всичко много ясно с вътрешното си зрение; Франк, хубав, строен и малко изморен, вече красиво посивяващ по слепоочията. Аз, с торбестите хирургически панталони, с провиснала коса, предницата на ризата ми е смачкана и на петна от сълзите на Бриана.

Помълчахме малко, ръката ми още лежеше в неговата. Виждах мистериозните ѝ линии и долини, ясни като пътна карта — но път към коя неизвестна цел?

Преди години ми бяха гледали на ръка, една стара шотландка, на име Греъм — бабата на Фиона. „Линиите на ръката ти се променят, когато се променяш и ти — каза ми тя. — Не говорят толкова за съдба по рождение, а за съдбата, която сама си ковеш.“

И каква съдба си бях изковала, каква съдба си ковях? Бях пълен провал, ето какво. Нито добра майка, нито добра съпруга, нито добър лекар. Провал. Преди си мислех, че съм цяла — мислех си, че съм способна да обичам мъж, да отгледам дете, да лекувам болните, — и знаех, че всичко това са естествени части от мен, а не някакви трудни, проблемни фрагменти, на които се бе разпаднал сега животът ми. Но това беше в миналото, мъжът, когото обичах, бе Джейми, и тогава, за известно време, бях част от нещо по-велико от самата мен.

— Аз ще вземам Бри.

Бях така потънала в нещастните си мисли, че за миг не осъзнах думите на Франк, и се втренчих тъпо в него.

— Какво каза?

— Казах — повтори той търпеливо, — че ще вземам Бри. Тя може да идва в университета след училище и да си играе в кабинета ми, докато съм готов да се приберем.

Потърках носа си.

— Мислех си, че смяташ за неподходящо преподавателите да водят децата си на работа. — Той беше доста критичен към госпожа Кланси, една от секретарките, която бе водила внука си на работа в продължение на месец, защото майка му беше болна.

Той сви рамене, изглеждаше смутен.

— Е, обстоятелствата го налагат. А и няма голяма вероятност Бриана да започне да тича наред-назад по коридорите и да разлива мастило като Барт Кланси.

— Не бих се обзаложила на това — казах лукаво. — Но наистина ли ще го направиш? — Някакво крехко чувство растеше в свития ми стомах; предпазливо, изпълнено с неверие облекчение. Може и да не вярвах на Франк, че ще ми бъде верен — всъщност знаех, че не е, — но можех да му се доверя напълно, че ще се грижи за Бри.

Внезапно тревогата изчезна. Нямаше нужда да бързам към дома след болницата, изпълнена със страх, защото съм закъсняла, и ужаса, че ще я намеря свита в стаята си, и сърдита, защото не е харесала новата гледачка. Тя обичаше Франк; знаех, че ще е възхитена от мисълта, че ще ходи в кабинета му всеки ден.

— Защо? — попитах направо. — Ти все пак не си особено запален по намерението ми да стана лекар… знам го.

— Не — рече той замислено. — Не е заради това. Но мисля, че няма начин да те спра… вероятно ще е най-добре да ти помогна, за да има най-малко вреда за Бриана. — Чертите му леко се сковаха и той се извърна.

— Ако някога е чувствал, че има някаква съдба — нещо, за което е призван да стори — според него това беше Бриана — рече Клеър. Разбърка какаото си замислено. — Защо те интересува, Роджър? — попита тя внезапно. — Защо ме попита?

Той не отговори веднага, бавно отпи от какаото. То беше гъсто и тъмно, направено с прясна сметана и щипка кафява захар. Фиона, вечният реалист, само бе погледнала Бриана и се отказа от опитите си да примами Роджър към олтара чрез гозбите си, но тя беше готвачка така, както Клеър бе лекар; родена за това и неспособна да не прилага уменията си.

— Защото съм историк вероятно — отвърна той накрая. Гледаше я над ръба на чашата. — Имам нужда да знам. Какво всъщност правят хората и защо го правят.

— И мислиш, че мога да ти кажа това? — Тя го погледна остро. — Или че го знам?

Той кимна, отпивайки.

— Знаеш го по-добре от повечето хора. Повечето от историческите извори нямат твоята… — замълча и се усмихна — … твоята перспектива, така да го наречем.

Напрежението внезапно се разсея. Тя се засмя и взе чашата си.

— Нека така го наречем.

— Освен това — продължи той, като я гледаше внимателно — ти си много откровена. Не мисля, че би могла да излъжеш, дори да искаш.

Тя пак го погледна остро и се изсмя сухо.

— Всички могат да лъжат, млади ми Роджър, ако имат достатъчно добра причина. Дори аз. Само че е много по-трудно за родените с прозрачни лица; трябва да намисляме лъжата предварително.

Тя сведе глава и запрелиства документите пред себе си бавно, един по един. Това бяха списъци с имена, списъци със затворници, преснимани от регистрите на британските затвори. Задачата се усложняваше от факта, че не във всички затвори бяха водени стриктни регистри.

Някои директори не бяха водили официални регистри на своите подопечни или пък ги бяха вписвали наслуки в дневниците, сред бележки за ежедневни разходи и поддръжка, без да правят голяма разлика между смъртта на затворник и заколването на два вола за осолено месо.

Роджър реши, че Клеър е приключила разговора им, но след миг тя отново го погледна.

— Всъщност си прав — рече тя. — Аз съм откровена… по подразбиране. За мен не е лесно да не кажа каквото мисля. Предполагам, че си го забелязал, защото и ти си такъв.

— Така ли? — Роджър се почувства абсурдно поласкан, сякаш някой му бе дал неочакван подарък.

Клеър кимна, лека усмивка се разля по устните ѝ, докато го гледаше.

— О, да. Това не може да се сбърка. Няма много такива хора… които ще ти кажат истината за себе си и всичко друго просто така. Срещала съм само трима такива, струва ми се… вече четирима — добави и усмивката ѝ стана още по-широка.

— Единият беше Джейми, разбира се. — Дългите ѝ пръсти легнаха леко на купчината документи и почти ги погалиха. — Мастър Раймон, аптекарят, когото познавах в Париж. И един приятел, когото срещнах в медицинското училище — Джо Абърнати. Сега и ти.

Тя наклони чашата си и изпи остатъка от гъстата кафява течност. Остави я и погледна Роджър в очите.

— Франк в известен смисъл беше прав. Не е задължително по-лесно, когато знаеш за какво си роден… но поне не си губиш времето с въпроси и съмнения. Ако си честен… е, и тогава не е задължително по-лесно. Но предполагам, че ако си честен със себе си и знаеш кой си, поне има по-малка вероятност да почувстваш, че си си пропилял живота, като си вършил погрешното нещо.

Тя остави купчината документи настрани и взе друга — това бяха папки с емблемата на Британския музей.

— Джейми беше такъв — каза тя тихо, сякаш на себе си. — Нищо не можеше да го отклони от онова, което смяташе за свое призвание. Въпреки опасностите. И мисля, че не е смятал живота си за пропилян… каквото и да е станало с него.

Тя замълча, а после потъна в изписаните със завъртян почерк думи на отдавна мъртъв автор, за да търси запис, който можеше да ѝ подскаже какво е сторил и къде е бил Джейми Фрейзър, и дали животът му е бил пропилян в затворническа килия, или е свършил в някоя самотна тъмница.

Часовникът на бюрото удари полунощ, камбанките запяха изненадващо плътно и мелодично за такъв малък уред. После удари дванайсет и петнайсет и след това — и половина, накъсвайки монотонното шумолене на хартията. Роджър остави купчината листа, които преглеждаше, и се прозя, без да си прави труд да закрива устата си.

— Толкова съм уморен, че виждам двойно — каза той. — Да продължим ли на сутринта?

Клеър не отговори веднага; взираше се в сияещите реотани на калорифера и изглеждаше неизречимо далече. Роджър повтори въпроса си и тя бавно се завърна в настоящето.

— Не — рече тя. Посегна към друга папка и му се усмихна, а далечният поглед още личеше в очите ѝ. — Ти върви, Роджър. Аз ще остана още малко.

Когато накрая го открих, едва не го подминах. Не четях внимателно имената, само преглеждах страницата за буквата J. „Джон, Джоузеф, Джак, Джеймс“. Имаше Джеймс Едуард, Джеймс Алън, Джейм Уолтър, до безкрайност. Тогава го видях, написано с дребен и прецизен почерк през страницата: „Джеймс Макензи Фрейзър, от Брох Туарах“.

Оставих внимателно страницата на масата, затворих очи за миг, за да се прояснят, и пак погледнах. Още си беше там.

— Джейми — казах на глас. Сърцето ми биеше силно в гърдите. — Джейми — повторих по-тихо.

Беше почти три сутринта. Всички спяха, но къщата, като всички стари къщи, още беше будна около мен, проскърцваше и въздишаше, правеше ми компания. Странно, но нямах желание да скоча и да събудя Бриана или Роджър, за да им съобщя новината. Исках да я запазя поне за малко за себе си, сякаш бях тук, в осветената от лампата стая, със самия Джейми.

Проследих с пръст мастилените думи. Човекът, който ги бе оставил, бе видял Джейми — вероятно дори беше написал това, докато той е стоял пред него. Датата на върха на страницата беше 16 май 1753 г. Някъде по това време на годината, значи. Можех да си представя какъв е бил въздухът, мразовит и свеж, а слабото пролетно слънце е озарявало раменете му и е подпалвало искри в косата му.

Как ли е изглеждала косата му — дълга или къса? Дали е предпочитал да я остави дълга, сплетена или на опашка на тила. Помня небрежния жест, с който я вдигаше от врата си, за да се охлади, докато се упражняваше.

Сигурно не е бил с килт — след Калоден са забранили носенето на тартан. Значи вероятно бричове и ленена риза. Бях му ушила такива; можех да си припомня мекотата на плата и разстлалите се цели три метра, които ми бяха нужни, за да ушия една риза с дълги пешове и широки ръкави, която позволяваше на планинците да свалят наметалата и да спят или да се бият само по риза. Можех да си представя широките му рамене под ръчнотъкания плат, топлината на кожата му през него, ръцете, докоснати от мраза на шотландската пролет.

И преди беше влизал в затвора. Как ли е изглеждал пред чиновника в английския затвор, като много добре е знаел какво го очаква? Сигурно ужасно мрачен, помислих си, гледащ надменно над дългия прав нос, със студени тъмносини очи — мрачни и страховити като водите на Лох Нес.

Аз отворих моите и едва тогава осъзнах, че седя на ръба на стола и притискам папката с пресниманите страници здраво до гърдите си, така потънала във виденията си, че не съм обърнала внимание от кой затвор са тези регистри.

В Англия през осемнайсети век са се използвали редовно няколко големи затвора и няколко по-малки. Обърнах бавно папката. Дали беше Беруик, близо до границата? Прочутия Толбуут в Единбург? Или някой от южните затвори, Лийдс Касъл или дори Тауър в Лондон?

„Ардсмюир“ — пишеше четливо на етикета, залепен на корицата на папката.

— Ардсмюир ли? — казах смаяно. — Къде, по дяволите, е това?

8. Почетен затворник

Ардсмюир, Шотландия

15 февруари, 1755 г.

— Ардсмюир е цирей на задника на Господ — каза полковник Хари Куори. Вдигна сардонично чаша към младия мъж до прозореца. — Тук съм от дванайсет месеца и това е с единайсет месеца и двайсет и девет дни прекалено дълго. Насладете се на новото си разпределение, милорд.

Майор Джон Уилям Грей се извърна от прозореца към вътрешния двор, откъдето разглеждаше новото си владение.

— Наистина е доста изолирано — съгласи се той сухо, като взе своята чаша. — Постоянно ли вали?

— Разбира се. Това е Шотландия — дори задникът на проклетата Шотландия. — Куори отпи голяма глътка от уискито, изкашля се и издиша шумно, докато оставяше празната чаша.

— Пиенето е единствената компенсация — рече малко дрезгаво. — Ако извикате местните търговци на пиячка изтупан с най-лъскавата си униформа, ще ви дадат много прилични цени. Изумително евтино е, без надценката. Ще ви оставя бележка с най-добрите дестилерии. — Той кимна към огромното дъбово писалище в едната част на стаята, което се издигаше на четирите си крака от островчето си на килима като малка крепост сред голото помещение. Илюзията за укрепление се засилваше от националното знаме и знамето на полка, които висяха от каменната стена зад него.

— Списъкът на дежурните е тук — каза Куори, стана и бръкна в горното чекмедже. Плесна ожулена кожена папка на писалището и добави още една върху нея. — И списъкът на затворниците. Имате сто деветдесет и шестима в момента; двеста е обичайният брой, ако не се броят умрелите от болест или по някой бракониер, прибран от околията.

— Двеста — каза Грей. — И колко войници има в казармите?

— Осемдесет и двама, точно. Само половината стават за нещо. — Куори посегна пак към чекмеджето и извади кафява стъклена бутилка с тапа. Разклати я, чу плискането вътре и се усмихна иронично. — Не само командирът търси утеха в алкохола. Половината от войниците обикновено не са в състояние да се явят на проверка. Ще ви я оставя, ако позволите? Ще ви е нужна. — Той прибра обратно бутилката и издърпа долното чекмедже.

— Реквизициите и преписите са тук; канцеларската работа е най-неприятното на този пост. Но не е кой знае колко всъщност, ако имате свестен чиновник. В момента нямате; аз имах един ефрейтор, който го биваше с перото, но умря преди две седмици. Обучете някой друг и няма да ви остане нищо за правене, освен да ловите гъски и да търсите Златото на французина. — Той се засмя сам на шегата си; слуховете за златото, което Луи, кралят на Франция, уж беше изпратил на братовчед си Чарлс Стюарт, процъфтяваха в този край на Шотландия.

— Затворниците не създават ли проблеми? — попита Грей. — Доколкото разбрах, повечето са планинци якобити.

— Така е. Но са достатъчно кротки. — Куори замълча, загледан през прозореца. Малка колона парцаливи мъже тъкмо излизаше от врата в страховитата каменна стена отсреща. — Не им е останал кураж след Калоден — рече той делово. — Касапинът Били се погрижи за това. Пък и ги караме да работят толкова много, че не им остават сили да създават проблеми.

Грей кимна. В момента течеше ремонт на крепостта Ардсмюир, в който, колкото и да е иронично, участваха самите шотландци, затворени там. Той стана и отиде при Куори до прозореца.

— Тъкмо излиза една работна група, ще режат торф — кимна Куори към мъжете долу. Десетина брадати мъже, парцаливи като бостански плашила, стояха в неравна колона пред войник с червена куртка, който сновеше напред-назад и ги инспектираше. Явно доволен, той изкрещя заповед и посочи към външната порта.

Затворниците бяха придружени от шестима въоръжени войници, които вървяха в началото и в края на колоната, вдигнали мускетите си като при марш, а спретнатите им униформи бяха в рязък контраст с дрипите на планинците. Затворниците вървяха бавно, сякаш незабелязващи дъжда и подгизналите си парцали. Една теглена от муле каруца скърцаше зад тях и в нея мътно проблясваше купчина ножове за рязане на торф.

Куори се смръщи и ги преброи.

— Някой сигурно е болен; работната група е от осемнайсет души — по трима затворници на пазач, заради ножовете. Макар че изненадващо малко се опитват да избягат — добави, като се извърна от прозореца. — Сигурно защото няма къде да отидат. — Стана от писалището, изрита настрани голяма плетена кошница, която стоеше до камината и бе пълна с едри парчета от нещо тъмнокафяво.

— Дръжте прозореца отворен дори когато вали — посъветва той Грей. — Иначе торфеният дим ще ви задуши. — Пое дълбоко дъх, за да демонстрира, и го изпусна рязко. — Господи, ще се радвам да се върна в Лондон!

— Сигурно тук няма кой знае какво местно общество? — попита сухо Грей. Куори се засмя, едрото му червено лице се набръчка развеселено от тази мисъл.

— Общество ли? Скъпи друже! Ако не броим един-двама свестни музиканти в селото, „обществото“ ще се състои единствено от разговорите ви с вашите офицери — те са четирима, като само един от тях е способен да се изразява без вулгаризми, — вашия ординарец и един затворник.

— Затворник ли? — Грей вдигна поглед от счетоводните книги, които разглеждаше, и светлата му вежда се изви въпросително.

— О, да. — Куори крачеше неспокойно из кабинета, нетърпелив да си тръгне. Каретата го чакаше; беше останал само за да поговори със заместника си и да предаде официално командването. Сега спря и погледна към Грей. Ъгълчето на устата му се изви нагоре, явно в отговор на неизречена шега.

— Сигурно сте чували за Червения Джейми Фрейзър?

Грей се скова леко, но запази неутрално изражение.

— Сигурно повечето хора са чували — рече той студено. — Той бе известен по време на Въстанието. — Куори бе чувал историята му, мамка му! Но дали цялата, или само първата част?

Устата на Куори потрепна леко, но той само кимна.

— Точно тъй. Е, той е при нас. Единственият висш офицер от якобитите тук; затворниците планинци се държат с него като с водач. Тъй че, ако те се разбунтуват — а ще го направят, уверявам ви, — той действа като техен говорител. — Куори беше по чорапи; сега седна и обу високите кавалерийски ботуши, готвеше се да излезе в калта.

— Сиймъс, мак ан феар Дуибх, така го наричах, или просто Мак Дуб. Говорите ли келтски? Аз също не говоря… Грисъм обаче говори; казва, че означавало „Джеймс, син на Черния“. Половината стражи се страхуват от него — тези, които са се били с Коуп при Престънпанс. Казват, че е самият Дявол. Но окаян дявол сега! — Куори изсумтя рязко, докато пъхаше крака си в ботуша. Тропна веднъж, за да го нагласи, и се изправи. — Затворниците му се подчиняват безпрекословно; ако издадете заповед, без той да я одобри, все едно си говорите на камъните в двора. Някога имали ли сте си работа с шотландци? О, разбира се; били сте се при Калоден с полка на брат ви, нали? — Куори се удари по челото в престорен жест. Проклет човек! Той знаеше всичко. — Значи имате представа. Упорити е много слабо казано. — Той размаха ръка, сякаш да освободи цял контингент вироглави шотландци.

— Което означава — замълча, явно се наслаждаваше, — че ще ви трябва благоразположението на Фрейзър… или поне сътрудничеството му. Аз го канех на вечеря веднъж седмично, за да обсъдим нещата, и установих, че има голям ефект. Може да опитате същото.

— Сигурно. — Грей говореше спокойно, но беше стиснал в юмруци до тялото си. Когато адът замръзне, тогава щеше да вечеря с Джеймс Фрейзър!

— Той е образован човек — продължи Куори, очите му, блеснали от злорадство, не се откъсваха от Грей. — С него е много по-интересно да се разговаря, отколкото с офицерите. Играе шах. Вие също играете понякога, нали?

— Понякога. — Мускулите на корема му бяха така стегнати, че едва си поемаше дъх. Този глупак нямаше ли да спре да говори и да си тръгне?

— О, ами тогава ще ви оставям. — Сякаш в отговор на желанието му, Куори нагласи перуката си, после си взе наметалото от куката на вратата и го метна дръзко на раменете си. Обърна се към вратата с шапка в ръка, после се обърна пак.

— И още нещо. Ако вечеряте насаме с Фрейзър — пазете си гърба. — Обидната веселост бе напуснала лицето му; Грей се смръщи, но не видя никакъв признак, че това предупреждение е шега.

— Наистина — рече Куори внезапно сериозен. — Окован е, но е много лесно да удушиш човек с вериги. А той е много едър човек, този Фрейзър.

— Знам. — Грей усети как кръвта му се качва в бузите и за да го скрие, се обърна и остави студения въздух от открехнатия прозорец да облъхне лицето му. — И щом — рече той на хлъзгавите от дъжда сиви камъни долу — е интелигентен, както казвате, сигурно няма да сглупи така, че да ме нападне в жилището ми, насред затвора? Какво би постигнал с това?

Куори не отговори. След миг Грей се обърна и го видя да се взира замислено в него, всякаква следа от веселие бе изчезнала от едрото червено лице.

— Интелигентността си е интелигентност — каза бавно Куори. — Но съществуват и други неща. Вероятно сте твърде млад, за да сте виждали омразата и отчаянието отблизо. А те са много разпространени в Шотландия през последните десетина години. — Той наклони глава, оглеждайки новия командир на Ардсмюир от позицията на петнайсет години старшинство.

Майор Грей беше млад, не повече от двайсет и шест годишен, със светло лице и момичешки мигли, които го караха да изглежда по-млад от годините си. И не стига това, ами бе с инч-два по-нисък от средното, с фини кости. Той веднага изпъна стойка.

— Осъзнавам това, полковник — каза равно. Куори беше по-малкият син на добро семейство, също като него, но все пак с по-висок чин; и трябваше да сдържа гнева си пред него.

Светлите пъстри очи на Куори го гледаха замислено.

— Надявам се.

С внезапно движение той нахлупи шапката на главата си. Докосна бузата си, където по-тъмната линия на белег разсичаше червендалестата кожа; спомен от скандалния дуел, който го бе изпратил в изгнание в Ардсмюир.

— Бог знае какво сте сторили, за да ви пратят тук, Грей — рече той, клатейки глава. — Но за ваше добро се надявам да го заслужавате! Късмет! — И излезе с развято наметало.

— Познатият дявол е за предпочитане пред непознатия — каза Мърдо Линдзи, като клатеше печално глава. — Хубавият Хари не беше чак толкоз лош.

— Не, не беше — съгласи си Кени Лезли. — Но ти си бил тук, когато е дошъл, нали? Бил е много по-свестен от мръсника Бугъл, нали?

— Аха — рече Мърдо с празен поглед. — Ама какво искаш да речеш?

— Ами ако Хубавеца е бил по-добър от Бугъл — обясни търпеливо Лезли, — тогаз Хубавецът е непознатият дявол, а Бугъл е бил познатият — но Хубавеца въпреки туй беше по-читав, тъй че бъркаш, човече.

— Тъй ли? — Мърдо, напълно объркан от това умозаключение, го изгледа кръвнишки. — Не, не е тъй!

— Ами тъй е — повтори Лезли, изгубил търпение. — Ти винаги бъркаш, Мърдо! Защо се инатиш, когат не си прав?

— Не се инатя! — възрази възмутено Мърдо. — Ти ми се инатиш, не аз на теб.

— Само защото не си прав, човече! — рече Лезли. — Ако беше прав, нямаше и дума да кажа.

— Прав съм! Поне тъй мисля — промърмори Мърдо, неспособен да си спомни точно какво бе казал. Обърна се умолително към едрата фигура в ъгъла. — Мак Дуб, прав ли съм?

Високият мъж се протегна, веригите му издрънчаха тихо и той се засмя.

— Да, Мърдо, прав си. Но все още не можем да сме сигурни. Не и докато не видим що за дявол е новият, нали? — Като видя, че Лезли смръщва чело, готов да продължи спора, той повиши глас и заговори на всички в килията: — Някой виждал ли е новия директор? Джонсън? Мактавиш?

— Аз — рече Хейс, като се премести напред доволно, за да сгрее ръце на огъня. Имаше само едно огнище в голямата килия и пред него имаше място само за шестима. Другите четирийсет мръзнеха, сгушени на малки групички, за да се стоплят.

Затова се разбраха, че онзи, който може да разкаже приказка или да изпее песен, ще получи място до огнището, докато говори. Мак Дуб бе казал, че това е правото на барда и когато бардовете отивали в старите замъци, им давали топло място и много храна и пиене, за да опитат от гостоприемството на господаря. Тук никога нямаше храна или пиене, но пък имаше топло място.

Хейс се отпусна, затворил очи, и на лицето му се появи блажена усмивка, когато протегна ръце към топлината. Сепнат от неспокойното движение от другата страна обаче, той бързо отвори очи и заговори:

— Видях го, когато дойде с каретата си, и после пак, когато носех горе чиния със сладкиши от кухнята, докато той и Хубавия Хари се разправяха. — Хейс се смръщи замислено. — Има руса коса, дълги жълти кичури, вързани със синя панделка. И големи очи с дълги мигли като на момиче. — Хейс се ухили на слушателите си и изпърха кокетно с острите си къси мигли.

Окуражен от смеха, той продължи да описва дрехите на новия директор — „хубави, господарски“ — каретата и слугата му — „един от ония сасенаци, които говорят, сякаш им е опарен езикът“ — и каквото бе дочул от думите на новодошлия.

— Говори рязко и бързо, сякаш си разбира от работата — рече Хейс, клатейки замислено глава. — Но е много млад, почти келеш, макар че сигурно е по-голям, отколкото изглежда.

— Аха, дребосък един, по-дребен от нашия Ангъс — обади се и Беърд, като кимна към Ангъс Макензи, който сепнато погледна надолу към тялото си. Ангъс беше на дванайсет, когато се би до баща си при Калоден. Бе прекарал почти половината си живот в Ардсмюир и заради лошата храна в затвора така и не беше пораснал повече.

— Аха — съгласи се Хейс, — но има осанка; изпънал рамене, сякаш има бастун в задника.

Това породи поредния бурен смях и неприлични коментари, и Хейс отстъпи място на Огилви, който знаеше някаква дълга и мръсна история за господаря на Донибристъл и дъщерята на свинаря. Хейс се отдръпна от огнището без неохота и отиде — както му беше обичаят — да седне до Мак Дуб.

Мак Дуб никога не сядаше до огнището, дори когато им разказваше дълги истории от книгите, които бе прочел — „Приключенията на Родерик Рандъм“, „Историята на Том Джоунс, безпризорното дете“, или любимата на всички — „Робинзон Крузо“. Като твърдеше, че му трябва място за дългите му крака, Мак Дуб винаги сядаше на едно и също място в ъгъла, откъдето всеки можеше да го чуе. Но мъжете, които напускаха огъня, идваха, един по един, да седнат на пейката до него и да му дадат от топлината, която се бе събрала в дрехите им.

— Ще говориш ли утре с новия директор, а, Мак Дуб? — попита Хейс, докато сядаше. — Срещнах Били Малкълм, връщаше се от торфа, и ми извика, че плъховете станали много нагли в тяхната килия. Шестима мъже били ухапани за седмица, докато спели, и на двама раните загноили.

Мак Дуб поклати глава и се почеса по брадичката. Позволяваха му да се обръсне преди седмичните срещи с Хари Куори, но от последната бяха изминали пет дни и брадичката му бе покрита с гъста червена четина.

— Не мога да кажа, Гавин — рече той. — Куори рече, че ще каже на новия за договорката ни, но новият може да не е съгласен, нали? Ако ме извика при него обаче, ще се погрижа да му кажа за плъховете. Малкълм повикал ли е Морисън да прегледа раните? — Затворът нямаше лекар; Морисън, който бе нещо като самоук лечител, бе получил разрешение от стражите да влиза в килиите и да се грижи за ранените или болните, по молба на Мак Дуб.

Хейс поклати глава.

— Нямаше време да каже повече… само минаваха покрай мен.

— Най-добре да изпратя Морисън — реши Мак Дуб. — Той може да попита Били какво става там. — Имаше четири главни килии, в които затворниците бяха държани на големи групи; информацията се разпространяваше между тях чрез визитите на Морисън и смесването на мъжете в работните групи, които всеки ден излизаха да секат камък или да режат торф в близкото тресавище.

Морисън дойде веднага и извади от джоба си четири от гравираните черепи на плъхове, с които затворниците играеха на импровизирани зарове. Мак Дуб бръкна под пейката, на която седеше, и извади торбата, с която ходеше на тресавището.

— О, не и още от проклетите бодили — възрази Морисън, като видя гримасата на Мак Дуб, докато ровеше в торбата. — Не мога да ги накарам да изядат тези неща; всички ме питат за магарета ли ги мисля, или за прасета?

Мак Дуб внимателно извади шепа повехнали стръкове и духна на набодените си пръсти.

— Упорити са като прасета, туй е сигурно — рече той. — Само млякото на магарешките бодили. Колко пъти да ти казвам, Морисън? Откъсни главичките и стрий листата и стъблата на ситно, и ако са твърде придирчиви да ги ядат намазани на хляб, направи чай и ги накарай да го изпият. Кажи им, че още не съм видял прасета да пият чай.

Сбръчканото лице на Морисън се изкриви в усмивка. Възрастен мъж, той знаеше много добре как да се оправя с опърничави пациенти; просто обичаше да се оплаква.

— А, добре, ще ги питам виждали ли са нявга беззъба крава? — отвърна примирен, докато прибираше повехналите стъбла внимателно в торбата си. — Но гледай да си пазиш твойте зъби от Джоуел Маккълок, когат го срещнеш. Той е най-лошият от тях, щото не вярва, че зелентиите помагат при скорбут.

— Кажи му, че ще го ухапя по задника — обеща Мак Дуб и се ухили с идеалните си зъби. — Ако чуя, че не е изял бодлите.

Морисън изсумтя развеселено, което минаваше за смях при него, и тръгна да донесе мазилата и билките, които ползваше като лекарства.

Мак Дуб се отпусна за миг и огледа стаята, за да е сигурен, че всичко е наред. Защото сега имаше няколко вражди; беше помирил Боби Синклер и Едуин Мъри преди седмица и макар че не бяха приятели, вече не се закачаха и стояха настрани.

Затвори очи. Беше изморен; беше товарил камъни цял ден. Вечерята бе след няколко минути — овесена каша и малко хляб, който да си поделят, както и бульон, ако извадеха късмет — и вероятно повечето от мъжете щяха да заспят скоро след това, и той щеше да има няколко минутки спокойствие и полуусамотение, когато не се налагаше да слуша някого или да прави нещо.

Още не бе имал време дори да помисли за новия директор, най-важния човек в техния живот. Млад, каза Хейс. Това можеше да е хубаво, но и лошо.

По-възрастните мъже, които бяха участвали във Въстанието, често бяха предубедени към планинците — Бугъл, който го беше оковал, бе от хората на Коуп. Един изплашен млад войник обаче, който се опитва да се справи с новите си задължения, може да е по-стриктен и тираничен и от най-закоравелите стари полковници. Е, нищо не можеше да стори, щеше да почака и да разбере.

Въздъхна и промени позата си, затруднен — за десетхиляден път — от оковите си. Размърда се подразнено, удари със звън едната си китка в ръба на пейката. Беше достатъчно едър тежестта на оковите да не му пречи прекалено, но те затрудняваха много работата. По-лоша от това беше неспособността му да разтвори хубаво ръце; това му причиняваше спазми и стягане дълбоко в мускулите на гърдите и гърба, което го напускаше само когато спеше.

— Мак Дуб — каза тих глас до него. — Може ли да ти кажа нещо? — Отвори очи и видя Рони Съдърланд да стърчи до него, заостреното му лице изглеждаше напрегнато, като на лисугер, на светлината от огъня.

— Да, Рони, разбира се. — Надигна се и прогони и оковите, и мисълта за новия директор от ума си.

Той спря и почука перото по попивателната. Върхът остави малки точици мастило и той разсеяно ги свърза с линии, създавайки контурите на някаква назъбена форма.

Дали да попита за Джордж? Не направо, така не можеше, но като спомене за семейството и се поинтересува дали майка му случайно е срещнала напоследък лейди Евърет, и би ли могъл да помоли да бъде споменат пред сина ѝ?

Въздъхна и добави още една точка към фигурата си. Не. Овдовялата му майка не знаеше за ситуацията, но съпругът на лейди Евърет се движеше във военните кръгове. Влиянието на брат му щеше да потушава клюката, но лорд Евърет можеше да долови нещо въпреки това и бързо да събере две и две. Ако споменеше нещо необмислено на съпругата си за Джордж, то щеше да стигне бързо до майка му… а вдовстващата графиня Мелтън не беше глупава.

Тя добре знаеше, че той е в немилост; обещаващите млади офицери, които се ползват с благоразположението на висшестоящите, не бяха изпращани на края на Шотландия, за да надзирават ремонта на малък и незначителен затвор-крепост. Но брат му Харолд ѝ бе казал, че причината е просто злощастна сърдечна афера, като разчиташе, че деликатността ще ѝ попречи да го разпитва повече. Тя вероятно си мислеше, че той е бил хванат със съпругата на някой полковник или пък заварен в бардак.

Злощастна сърдечна афера! Той се усмихна мрачно, потапяйки перото си мастилницата. Вероятно Хал бе проявил много по-голяма прозорливост в това описание, отколкото предполагаше. А и всичките му афери бяха злощастни след смъртта на Хектор при Калоден.

С мисълта за Калоден го споходи и мисълта за Фрейзър; която бе избягвал целия ден. Погледна от попивателната към папката, в която беше списъкът със затворниците, и прехапа устна. Изкушаваше се да я отвори и да потърси името му, но какъв смисъл имаше? Вероятно сред планинците имаше мнозина с името Джеймс Фрейзър, но само един бе известен като Червения Джейми.

Усети как се изчервява от залялата го топла вълна, но не заради близостта на огъня. Въпреки това стана и отиде до прозореца, пое дълбоко дъх, сякаш студеното течение можеше да го пречисти от спомена.

— Извинете, сър, но да ви затоплим ли вече постелята? — шотландската реч зад него го стресна и той се извърна, за да види как рошавата глава на затворника, назначен да се грижи за покоите му, наднича от вратата към спалнята му.

— О! Да. Благодаря… Макдонъл? — попита той.

— Маккей, милорд — поправи го мъжът без негодувание и главата му изчезна.

Грей въздъхна. Нищо не можеше да стори тази нощ. Върна се при писалището и събра папките, за да ги прибере. Назъбената форма, която бе начертал на попивателната, приличаше на един от боздуганите с шипове, с които древните рицари бяха разбивали главите на враговете си. Имаше чувството, че е погълнал такъв боздуган, макар че вероятно бе само лошо храносмилане, причинено от недосвареното овнешко.

Поклати глава, придърпа писмото към себе си и го подписа набързо.

С обич, ваш предан син, Джон У. Грей. Посипа подписа с пясък, после запечата писмото с пръстена си и го остави настрани, за да бъде изпратено сутринта.

Стана и се поколеба, взирайки се в сенчестите ъгли на кабината. Той беше голям, студен и гол, в него нямаше почти нищо, освен огромното писалище и два стола. Потрепери; слабото сияние на торфа в огнището не можеше да стопли огромното пространство, особено при влажния мразовит въздух, който влизаше през прозореца.

Погледна отново към списъка на затворниците. После се наведе, отвори долното чекмедже на писалището и извади оттам кафявата стъклена бутилка. Угаси свещта и тръгна към леглото си на слабото сияние от огнището.

Смесеният ефект на изтощението и уискито трябваше да го приспи веднага, но сънят не се спускаше, кръжеше над леглото му като прилеп, но така и не кацаше. Всеки път когато усещаше, че потъва в сънища, пред очите му изникваше гората на Карярик и отново се оказваше буден и изпотен, с лудо биещо в ушите му сърце.

Тогава беше на шестнайсет, крайно развълнуван от първата си кампания. Още не беше получил назначение, но брат му Хал го бе взел в полка си, за да усети вкуса на войниклъка.

Лагеруваха близо до една мрачна шотландска гора, по пътя към Престънпанс, за да се присъединят към генерал Коуп, и Джон бе твърде неспокоен, за да заспи. Какво ли щеше да представлява битката? Коуп беше велик генерал, всички приятели на Хал го твърдяха, но мъжете около огньовете разказваха страховити истории за яростните планинци и техните окървавени мечове. Дали щеше да има куража да се изправи пред страховитата им атака?

Не можеше да се накара да сподели страховете си дори с Хектор. Хектор го обичаше, но той беше на двайсет, висок, мускулест и безстрашен, с чин лейтенант и смайващи истории за сражения във Франция.

Не знаеше, дори сега, дали го направи, защото искаше да подражава на Хектор, или да го впечатли. Така или иначе, когато видя планинеца в гората и го разпозна от обявленията като прочутия Червен Джейми Фрейзър, бе решен да го убие или да го залови.

Мисълта да се върне в лагера за помощ наистина му хрумна, но мъжът беше сам — или поне Джон така си мислеше — и явно не подозираше нищо, седеше кротко на един дънер и ядеше хляб.

И затова той измъкна ножа от колана си и пропълзя тихо през гората към сияещата червена глава, дръжката се хлъзгаше в дланта му, а умът му бе изпълнен с видения на слава и похвали от Хектор.

Замахна бързо с ножа, уви здраво ръка около врата на шотландеца, за да го задуши, и тогава…

Лорд Джон Грей се завъртя в леглото, пламнал от спомена. Тогава паднаха назад и се затъркаляха по сухите дъбови листа, посягаха към ножа, мятаха се и се бореха — за живота си, както си помисли тогава.

Отначало шотландецът беше под него, после се извъртя някак си отгоре. Веднъж беше докосвал голяма змия, питон, който приятел на чичо му бе донесъл от Индия, и това беше същото — Фрейзър бе гъвкав, хлъзгав и ужасно силен, движеше се като спирала от мускули, никога там, където очакваш да бъде.

Грей бе повален позорно по лице върху листата, китката му бе изкривена болезнено на гърба. Беше ужасѐн, сигурен, че ще го посекат, започна да усуква с всички сили извитата си ръка и костта се счупи, червено-черна болка избухна в главата му и за миг изгуби съзнание.

Дойде на себе си след няколко мига, опрян на едно дърво, пред кръг от страховити планинци с карирани наметала. Сред тях стоеше Червения Джейми Фрейзър… и жената.

Грей стисна зъби. Проклета жена! Ако не беше тя — е, бог знае какво щеше да се случи. А онова, което се случи, бе, че тя заговори. Беше англичанка, и то дама, ако се съди по речта ѝ, и той — идиотът! — веднага реши, че е пленница на злите шотландци, без съмнение отвлечена, за да се развличат с нея. Всички казваха, че планинците изнасилват при всяка възможност и с голямо удоволствие обезчестяват англичанките; откъде можеше да предположи, че не е така!

Лорд Джон Уилям Грей, на шестнайсет и пълен до ушите с представи за галантност и благородни цели, насинен, разтърсен и измъчван от болката в счупената си ръка, се опита да сключи сделка, за да я спаси от участта ѝ. Фрейзър, висок и подигравателен, си играеше с него, почти разсъблече жената, за да го накара да му даде информация за позицията и силата на полка на брат му. И тогава, когато той му каза всичко, Фрейзър със смях му разкри, че жената му е съпруга. Всички се смяха; още чуваше циничните шотландски гласове.

Обърна се отново, като подразнено се намести върху дюшека, с който не беше свикнал. И за да стане още по-зле, Фрейзър дори не прояви приличието да го убие, ами го върза за едно дърво, където да го открият приятелите му на сутринта. Дотогава шотландците вече бяха намерили лагера им — с информацията, която той им даде! — и бяха отнесли колелата на оръдията, които те караха на генерал Коуп.

Всички разбраха, естествено, и макар че го извиняваха заради възрастта и неопитността му, той се превърна в парий и в обект на неприязън. Никой не му проговори вече, освен брат му… и Хектор. Верният Хектор.

Въздъхна и потърка буза във възглавницата. Още можеше да го види в ума си. Тъмнокос, синеок, с нежна уста, винаги усмихната. Минаха десет години от смъртта на Хектор при Калоден, беше насечен на парчета от шотландски меч, но Джон още се будеше призори понякога с извито от силен спазъм тяло — под допира на Хектор.

И сега това. Ужасяваше се от поста си, че ще бъде обграден от шотландци, от стържещите им гласове, под сянката на спомена за онова, което те бяха сторили с Хектор. Но никога, дори в най-мрачните си моменти, не бе предполагал, че някога ще срещне Джеймс Фрейзър отново.

Торфеният огън в огнището постепенно се бе превърнал в жарава, а после в студени въглени и прозорецът изсветля от черно към сивкаво с дъждовната шотландска зора. А Джон Грей още будуваше, горящите му очи бяха втренчени в почернелите от дима греди над главата му.

На сутринта Грей стана неотпочинал, но вече бе взел решение. Той беше тук. Фрейзър беше тук. И двамата не можеха да си тръгнат в обозримото бъдеще. Така че се налагаше да го вижда от време на време — щеше да говори пред всички затворници след час и трябваше да ги инспектира редовно след това, — но нямаше да се срещат насаме. Ако го държеше на разстояние, вероятно щеше да удържа надалече и спомените, който той събуждаше. И чувствата.

Отначало буден го държа споменът за яростта и унижението, но след това дочака зората с мисълта за другата страна на настоящата ситуация. Бавното осъзнаване, че Фрейзър вече е негов затворник; не негов мъчител, а затворник, като другите, изцяло във властта му.

Позвъни на прислужника си и отиде до прозореца, за да види какво е времето, смръщвайки се от студа на камъните под босите му крака.

И не се изненада, че пак вали. В двора долу затворниците вече бяха разделени на работни групи, мокри до кости. Треперещ в ризата си, Грей се отдръпна и притвори прозореца; добър компромис между смъртта от задушаване и смъртта от измръзване.

Образите на отмъщение го караха да се мята в леглото, докато навън просветляваше и дъждът барабанеше по перваза; мисълта как ще затвори Фрейзър в малка студена каменна килия, ще го държи гол през зимните нощи, ще го храни с помия, ще нареди да го бичуват на двора. И арогантната му сила се смирява, смалява се до унизително нещастие, уповавайки се единствено на неговата милост за миг облекчение.

Да, той мислеше за всичко това, представяше си го съвсем ясно, наслаждаваше му се. Чуваше как Фрейзър моли за милост, представяше си и себе си — презрителен и надменен. Мислеше за всички тези неща и ръбестата форма се превърташе в корема му, пронизваше го със самоненавист.

Какъвто и да бе за него Фрейзър навремето; сега той бе повален враг; военнопленник под грижите на Короната. Под неговите грижи всъщност; негова отговорност и това бе въпрос на чест.

Слугата му беше донесъл топла вода, за да се избръсне. Той намокри бузите си и топлината го успокои, прогони нощните мъчителни фантазии. Те бяха само това, осъзна той — фантазии, и тази мисъл му донесе някаква утеха.

Можеше да срещне Фрейзър в битка и да получи истинско свирепо удоволствие, като го убие или осакати. Но нямаше как да пренебрегне факта, че докато Фрейзър е негов затворник, честта не му позволява да го нарани. Когато се избръсна и слугата му помогна да се облече, той вече се бе съвзел достатъчно, за да открие дори малко мрачен хумор в ситуацията.

Глупавото му поведение при Карярик бе спасило живота на Фрейзър при Калоден. Сега, когато дългът вече бе изплатен и Фрейзър бе под неговата власт, самата му безпомощност като затворник пак му осигуряваше пълна безопасност. Защото мъдро или не, наивно или не, всички Грей бяха мъже на честта.

След като се почувства малко по-добре, той се погледна в огледалото, нагласи перуката си и отиде да закуси, преди да се изправи пред затворниците за първото си обръщение към тях.

— Ще искате ли да вечеряте в салона, сър, или тук? — главата на Маккей, рошава както винаги, надникна в кабинета му.

— А? — Грей бе потънал в документите, пръснати по писалището му. — О — вдигна очи. — Тук, ако обичаш. — Махна неясно към ъгъла на голямото бюро и се върна към работата си, като почти не погледна подноса с храната, който пристигна след малко.

Куори не се беше шегувал за чиновническата работа. Дори само огромното количество храна изискваше безкрайни заявки и описи — копия от всички тях трябва да се изпратят в Лондон, ако обичате! — да не говорим за стотиците други нужди на затворниците, на пазачите и мъжете и жените от селото, които идваха през деня да чистят казармите и да работят в кухните. Цял ден не бе правил нищо друго, освен да пише и да подписва документи. Трябваше да си намери писар скоро, или щеше да умре от изтощение.

Двеста фунта пшенично брашно, написа той, за затворниците. Шест бъчви ейл за казармите. Обикновено елегантният му почерк бързо бе деградирал до безлично драскане, а стилният му подпис се превърна в едно кратко Дж. Грей.

Остави перото с въздишка и затвори очи, като масажираше болката между веждите си. Слънцето не си бе направило труда да се покаже още от пристигането му и след цял ден работа в задимената стая на светлината на свещ очите му горяха като въглени. Книгите му бяха пристигнали предишния ден, но още дори не ги бе разопаковал, защото вечерта беше твърде изтощен и успя само да наплиска очите си със студена вода и да си легне.

Чу някакъв тих, потаен звук и изправи гръб на стола, отворил широко очи. Един голям кафяв плъх седеше в ъгъла на писалището му и държеше в предните си лапи парче от сладкиша със сливи. Не помръдна, само го гледаше замислено с потрепващи мустачки.

— О, Господи, проклет да съм! — възкликна удивен Грей. — Ей, негодник! Това е моята вечеря!

Плъхът отхапа замислено от кейка, блесналите му черни очички бяха приковани в майора.

— Махай се! — Разгневен, Грей грабна най-близкия предмет и го запрати към плъха. Мастилницата се пръсна на каменния под сред дъжд от чернилка, а стреснатият плъх скочи от писалището и избяга чевръсто, препускайки между краката на още по-стреснатия Маккей, който се появи на прага, за да види какъв е този шум.

— Затворът няма ли котка? — попита Грей, докато изхвърляше храната от подноса в кофата за боклук до писалището.

— Да, сър, има котки в складовете — отвърна Маккей, докато пълзеше на четири крака, за да избърше малките черни следи на плъха, който в бързото си оттегляне бе минал през локва от мастило.

— Е, доведи една тук, ако обичаш, Маккей — нареди Грей. — Веднага. — Той изсумтя при спомена за гнусната гола опашка, простряна небрежно върху чинията му. Беше виждал достатъчно плъхове на бойното поле, разбира се, но бе особено вбесяващо да видиш как един от тях се гощава с вечерята ти пред очите ти.

Отиде до прозореца и остана там, с надеждата свежият въздух да му прочисти главата, докато Маккей приключи с чистенето. Залезът наближаваше и изпълваше двора с лилави сенки. Камъните на крилото с килиите отсреща изглеждаха дори по-студени и по-страховити от обикновено.

Тъмничарите идваха през дъжда откъм кухненското крило; процесия от малки колички, натоварени с храна за затворниците; огромни казани с вдигаща пара овесена каша и кошници с хляб, покрити с кърпи заради дъжда. Поне горките нещастници щяха да имат топла храна след цял ден работа в каменната кариера мокри до кости.

Хрумна му нещо, когато се извърна от прозореца.

— В килиите има ли много плъхове? — попита той Маккей.

— О, да сър, страшно много — отвърна затворникът, като забърза за последно прага. — Да кажа на готвачката да ви приготви нов поднос?

— Ако обичаш — отвърна Грей. — И после, господин Маккей, погрижи се всяка килия да си има котка.

Маккей като че ли не беше особено убеден в това. Грей спря, докато събираше документите си.

— Нещо не е наред ли, Маккей?

— Не, сър — отвърна бавно Маккей. — Само че кафявите проклетници ядат хлебарките. И моите уважения, сър, но не мисля, че мъжете ще искат котка да им изяде всичките плъхове.

Грей се втренчи в него, леко му се гадеше.

— Затворниците ядат плъховете? — попита той, като съвсем ясно си припомни острите жълти зъби, които гризяха сливовия кейк.

— Само когато извадят късмет да хванат някой, сър — рече Маккей. — Сигурно котките все пак ще са от полза. Още тази нощ ли да ги намеря, сър?

9. Бродникът

Решимостта на Джон Грей по отношение на Джеймс Фрейзър издържа две седмици. После пристигна вестоносец от село Ардсмюир с новина, която промени всичко.

— Още ли е жив? — попита го рязко Грей. Мъжът, един от селяните, които работеха в затвора, кимна.

— Видях го с очите си, сър, когато го донесоха. Сега е в „Липата“ и се грижат за него… но не ми се струва, че туй ще му е достатъчно, сър, ако ме разбирате. — Вдигна многозначително вежда.

— Разбирам те — отвърна Грей. — Благодаря, господин…

— Алисън, сър. Руфъс Алисън. Ваш покорен слуга, сър. — Мъжът прие предложения шилинг, поклони се, стиснал шапката си под мишница, и си тръгна.

Грей седеше зад писалището си и се взираше в оловното небе. Слънцето почти не бе изгрявало от деня на пристигането му. Той почукваше с перото си, без да го е грижа за вредата, която нанася на подострения му връх.

Споменаването на злато бе достатъчно всеки да наостри уши, особено той.

Тази сутрин бяха открили мъж, който бродел из мочурището близо до селото. Дрехите му били подгизнали, но от морска вода, и не бил на себе си от треска.

Не спирал да говори, през повечето време несвързано, и спасителите му не успели да разберат нищо. Мъжът изглеждал шотландец и все пак говорел на неразбираема смесица от френски и келтски, осеяна тук-там с по някоя английска дума. И една от тези думи била „злато“.

Комбинацията от шотландец, злато и френски език, особено в тази част на страната, можеше да събуди само една мисъл у всички, които се бяха сражавали през последните дни на якобитското въстание. Златото на французина. Цяло съкровище в златни кюлчета бе скрито от армията на планинците при последните отстъпления на Север, преди окончателното поражение при Калоден. Други твърдяха, че златото така и не стигнало до Чарлс Стюарт, а било оставено на съхранение в една пещера близо до мястото, където той слязъл на северозападния бряг.

Някои казваха, че тайната на скривалището е изгубена, пазителите ѝ загинали при Калоден. Други твърдяха, че скривалището още е известно, но се пази в строга тайна от членовете на едно-единствено семейство планинци. Каквато и да бе истината, златото така и не бе намерено. Все още.

Френски и келтски. Грей говореше прилично френски, защото няколко години бе служил зад граница, но нито той, нито някой от офицерите му говореше варварския келтски, освен няколкото думи, които сержант Грисъм бе научил като дете от шотландската си бавачка.

Той не можеше да се довери на човек от селото; не и ако имаше някаква истина в тези приказки. Златото на французина! Отвъд стойността му като съкровище — което принадлежеше така или иначе на Короната — златото имаше и значителна лична стойност за Джон Уилям Грей. Откриването на това почти митично съкровище щеше да е неговият пропуск за напускането на Ардсмюир — и завръщането му в Лондон и цивилизацията. И най-черната немилост щеше веднага да бъде забравена под сиянието на злато.

Той захапа края на затъпеното перо, като усети как то изпука между зъбите му.

Проклятие. Не, не можеше да е селянин, нито някой от офицерите. Затворник тогава. Да, можеше да използва затворник, без да рискува, защото той нямаше да може да използва информацията за собствени цели.

Проклятие! Всички затворници говореха келтски, много знаеха и малко английски — но само един знаеше френски. Той е образован човек, гласът на Куори изкънтя в главата му.

— Проклятие, проклятие, проклятие! — измърмори Грей. Не можеше да се сдържи. Алисън бе казал, че човекът е много болен; нямаше време да търси други варианти. Изплю парче от перото.

— Брейм! — изкрещя. Стреснатият ефрейтор надникна в кабинета.

— Да, сър?

— Доведи ми затворник на име Джеймс Фрейзър. Веднага.

Директорът стоеше зад писалището си, наведен над него, сякаш то наистина беше укрепление, на каквото приличаше. Ръцете му бяха влажни върху гладкото дърво и бялата риза на униформата му стягаше на врата.

Сърцето му подскочи лудо, щом вратата се отвори. Шотландецът влезе, оковите му подрънкваха леко, и застана пред писалището. Всички свещи бяха запалени и в кабинета бе светло като в ден, макар че навън вече се смрачаваше.

Беше виждал Фрейзър няколко пъти, разбира се, стоеше на двора с останалите затворници, червенокос, извисяващ се почти над всички, но никога достатъчно близо, за да разгледа ясно лицето му.

Изглеждаше променен. Беше едновременно шок и облекчение — от толкова време виждаше онова гладко избръснато лице в паметта си, мрачно заплашително или озарено от подигравателен смях. Този мъж имаше къса брада, а лицето му бе спокойно и предпазливо, и макар че тъмносините очи си бяха същите, не показваха, че го е разпознал. Затворникът стоеше кротко пред писалището и чакаше.

Грей се прокашля. Сърцето му все още препускаше, но поне вече можеше да говори спокойно.

— Господин Фрейзър, благодаря, че дойдохте.

Шотландецът сведе любезно глава, но не отговори, че не е имал никакъв избор; очите му го изрекоха.

— Без съмнение се чудите защо ви повиках — каза Грей. Звучеше отвратително помпозно дори в собствените си уши, но не можеше да се спре. — Възникна ситуация, в която ще ми е нужна вашата помощ.

— Каква е тя, майоре? — Гласът бе същият — дълбок и прецизен, белязан от мекото гърлено произношение на планинците.

Той пое дълбоко дъх и се вкопчи в писалището. Предпочиташе всичко друго, пред това да моли за помощ точно този човек, но нямаше никакъв избор. Фрейзър бе единственият му вариант.

— Открили са един мъж да броди из тресавището близо до брега — каза той внимателно. — Изглежда е сериозно болен и говори неразбираемо. Обаче… свързани с него обстоятелства… представляват значителен интерес за Короната. Трябва да говоря с него и да разбера възможно най-много за самоличността му и за онова, за което говори.

Замълча, но Фрейзър просто стоеше и чакаше.

— За нещастие — каза Грей, поемайки си отново дъх — въпросният мъж е говорил на смесица от келтски и френски, само с по някоя английска дума.

Една от червеникавите вежди на шотландеца помръдна. Лицето му не се промени по никакъв начин, но беше ясно, че схваща добре ситуацията.

— Разбирам, майоре. — Тихият му глас бе изпълнен с ирония. — И бихте искали да ви съдействам, като превеждам онова, което този човек ще каже.

Грей не можеше да заговори, затова просто кимна рязко.

— Страхувам се, че трябва да откажа, майоре — отговори уважително Фрейзър, но с блясък в очите, който никак не беше уважителен. Ръката на Грей стисна здраво месинговия нож за писма на попивателната.

— Отказвате? — попита той. Стисна още по-силно ножа, за да овладее гласа си. — Може ли да попитам защо, господин Фрейзър?

— Аз съм затворник, майоре — отвърна любезно шотландецът. — Не съм преводач.

— Вашата помощ ще бъде… високо оценена — каза Грей, в опит да изпълни думите си със значение, без да предложи открито подкуп. — В противен случай — рече по-твърдо — отказът от такава съвсем законна помощ…

— Не е законно нито да ме принуждавате да ви съдействам, нито да ме заплашвате, майоре. — Гласът на Фрейзър беше много по-твърд от неговия.

— Не ви заплашвам! — Острието на ножа за писма се вряза в дланта му и той се насили да отпусне хватката си.

— Така ли? Е, радвам се да го чуя. — Фрейзър се обърна към вратата. — В такъв случай, майоре, ще ви пожелая лека нощ.

Грей би дал всичко просто да го остави да се махне от очите му. Но за нещастие дългът зовеше.

— Господин Фрейзър! — Шотландецът спря на няколко крачки от вратата, но не се обърна.

Грей пое дълбоко дъх и се овладя.

— Ако изпълните молбата ми, ще сваля оковите ви.

Фрейзър стоеше напълно неподвижен. Колкото и млад и неопитен да беше, Грей не беше ненаблюдателен. Нито пък не можеше да преценява хората. Сега видя как затворникът вдигна глава, видя напрежението в раменете му и почувства как тревогата, която го стягаше, откакто научи за странника, леко отслабва.

— Господин Фрейзър?

Шотландецът се обърна много бавно. Лицето му беше безизразно.

— Съгласен съм, майоре — рече той тихо.

Беше доста след полунощ, когато пристигнаха в село Ардсмюир. Никакви светлини не обозначаваха къщите, покрай които минаваха, и Грей усети, че се пита какво ли си мислят обитателите им при звука на копита и звъна на оръжия под прозорците им късно през нощта, слабо ехо от английските войници, които бяха помели тези земи преди десет години.

Странникът бе настанен в „Липата“, странноприемница, наречена така, защото от много години имаше огромна липа в двора; единственото дърво с такива размери на трийсет мили околовръст. Сега от него бе останал само дебел пън — дървото, като много други неща, бе отсечено след Калоден, изгорено за огрев от войниците на Къмбърланд, — но името си остана.

На вратата Грей спря и се обърна към Фрейзър.

— Помните ли какво се разбрахме?

— Да — отвърна тихо Фрейзър и мина покрай него.

В замяна на свалянето на оковите Грей бе поискал три неща: първо, Фрейзър да не се опитва да избяга по време на пътуването до и от селото. Второ, Фрейзър да превежда всичко, което странникът каже. И трето, Фрейзър да спази думата си на джентълмен да не говори с друг, освен с Грей за наученото.

Вътре гласове говореха на келтски; съдържателят възкликна от изненада при вида на Фрейзър и от страх пред червените куртки зад него. Стопанката стоеше на стълбата и газеникът в ръката ѝ хвърляше танцуващи сенки около нея.

Грей сложи стреснато длан върху ръката на ханджията.

— Кой е това? — На стълбите имаше още една фигура — привидение в черно.

— Това е свещеникът — каза тихо Фрейзър до него. — Значи човекът умира.

Грей пое дълбоко дъх в опит да се приготви за предстоящото.

— Значи нямаме време за губене — рече той твърдо и сложи крак на първото стъпало. — Да действаме.

Мъжът умря точно преди зазоряване, Фрейзър държеше едната му ръка, а свещеникът — другата. Когато свещеникът се наведе над леглото, като мърмореше на келтски и латински и правеше папски знаци над тялото, Фрейзър се отдръпна назад на столчето си, затворил очи, без да пуска малката крехка ръка.

Големият шотландец бе седял до болния цялата нощ, слуша го, окуражава го, утешава го. Грей стоя до вратата, не искаше да плаши мъжа с униформата си, едновременно изненадан и странно трогнат от нежността на Фрейзър.

Сега Фрейзър положи внимателно тънката суха ръка върху неподвижните гърди и направи същия знак като свещеника — докосна челото, сърцето и раменете в кръстния символ. Отвори очи и стана, главата му почти опираше в гредите на тавана. Кимна на Грей и тръгна пред него по тясното стълбище.

— Тук — посочи му Грей вратата на кръчмата, празна в този час. Сънливата прислужница запали огън и донесе хляб и ейл, после излезе и ги остави сами.

Той изчака Фрейзър да хапне, преди да го попита:

— Е, господин Фрейзър?

Шотландецът остави халбата и обърса устата си с ръка. Вече със сплетена дълга коса, не изглеждаше раздърпан след дългото нощно бдение, но имаше тъмни сенки под очите от умора.

— Е, добре. В приказките му нямаше много смисъл, майоре — добави предупредително, — но само това каза. — Заговори внимателно, като спираше да си припомни по някоя дума, и пак — за да обясни някакво келтско понятие. Грей слушаше дълбоко разочарован; Фрейзър се оказа прав… нямаше много смисъл.

— Бялата вещица? — прекъсна го Грей. — Говорил е за бяла вещица? И тюлени? — Това не беше по-неразбираемо от останалите неща, но все пак го изрече с неверие.

— Да, така каза.

— Повторете го отново — нареди Грей. — Дума по дума. Ако обичате.

Чувстваше се странно удобно с този мъж, осъзна той с изненада. Отчасти заради умората, разбира се; всичките му обичайни реакции и чувства бяха притъпени от дългото будуване и от напрежението да гледаш как умира човек.

Цялата нощ му се струваше нереална; не по-малко нереално бе и това, че седеше в сумрачната провинциална кръчма и пиеше ейл с Червения Джейми Фрейзър.

Фрейзър се подчини и заговори бавно, като спираше да си припомни. С по някоя различна дума тук-там, разказът му бе идентичен на първия — и онези части, които самият Грей бе успял да разбере, бяха вярно преведени.

Той поклати глава, обезкуражен. Просто бълнуване. Бълнуванията на мъжа бяха само това — бълнувания. Ако някога бе виждал някакво злато — и по едно време наистина изглеждаше така, — то нищо в неговите бръщолевения и трескави бълнувания не говореше къде и кога е станало това.

— Напълно ли сте сигурен, че само това каза? — въздъхна Грей със слабата надежда, че Фрейзър може да е пропуснал някоя малка фраза, нещо, което да го насочи към изгубеното злато.

Ръкавът на Фрейзър се смъкна надолу, когато той надигна халбата си; Грей видя дълбока ивица разранена плът на китката му, тъмна на сивкавата вечерна светлина в кръчмата. Фрейзър забеляза това, остави чашата и крехката илюзия за някакво другарство бе разрушена.

— Аз изпълних моята част от договорката, майоре — каза Фрейзър официално и се изправи. — Ще се връщаме ли вече?

Известно време яздеха мълчаливо. Фрейзър бе потънал в мисли, а Грей — в умора и разочарование. Спряха до малък извор да се освежат, точно когато слънцето докосна върха на ниските хълмове на север.

Грей пи студена вода, наплиска си лицето и усети как шокът го съживява на мига. Не беше спал повече от двайсет и четири часа и се чувстваше бавен и глупав.

Фрейзър бе будувал също толкова дълго, но нищо не показваше, че е затруднен от този факт. Пълзеше бързо около извора на четири крака и като че ли вадеше някакво растение от водата.

— Какво правите, господин Фрейзър? — попита Грей с удивление.

Фрейзър го погледна с лека изненада, но никакво смущение.

— Ами събирам мокреш, майоре.

— Виждам, но защо?

— За да го ям, майоре — отвърна Фрейзър. Свали лекьосаната платнена торба от колана си и пусна мокрите растения вътре.

— Така ли? Не ви ли хранят достатъчно? — попита Грей. — Не съм чувал някой да яде мокреш.

— Той е зелен, майоре.

Поради умората майорът бе завладян от обичайните си подозрения.

— Какъв друг цвят може да има един бурен, по дяволите? — попита той.

Устата на Фрейзър потрепна леко, той като че ли се чудеше за нещо. Накрая сви рамене и избърса влажните си ръце в панталоните.

— Ами просто, майоре, като ядете зелени растения, няма да получите скорбут и няма да ви изпадат зъбите. Моите хора ядат растенията, които им нося, а мокрешът има по-хубав вкус от другите, които бера в тресавището.

Грей усети как веждите му се стрелват нагоре.

— Зелените растения пазят от скорбут? — възкликна той. — Откъде ви хрумна това?

— От жена ми! — сопна се Фрейзър. Извърна се рязко и се изправи, като завърза торбата си с резки бързи движения.

Грей не можа да се спре и попита:

— А жена ви, сър… къде е тя?

Отговорът бе тъмносиня мълния, която го прогори до кости, толкова голяма бе силата ѝ.

Вероятно сте твърде млад, за да познавате силата на омразата и отчаянието — прозвуча гласът на Куори в паметта му. Не беше; разпозна ги веднага в дълбините на очите на Фрейзър.

Само за миг обаче; после обичайното було от хладна любезност отново се спусна.

— Отиде си — отвърна Фрейзър и пак се обърна толкова рязко, че бе почти грубо.

Грей бе разтърсен от внезапно чувство. Отчасти облекчение. Жената, която бе причината за неговото унижение, бе мъртва. И отчасти — съжаление.

И двамата не продумаха чак до затвора.

След три дни Джейми Фрейзър избяга. Не беше много трудно да избягаш от Ардсмюир; никой никога не го беше правил просто защото нямаше къде да отиде. На три мили от затвора брегът на Шотландия се спускаше към океана в склон от натрошен гранит. От другите три страни имаше само мили пусто мочурище.

Навремето човек можеше да избяга сред пущинака, разчитайки на хората от клана си за подкрепа и защита. Но клановете бяха разбити, хората мъртви и шотландските затворници бяха много далеч от родните си места. А гладната смърт сред тресавището не беше за предпочитане пред затворническата килия. Бягството не си струваше… за никого, освен за Джейми Фрейзър, който очевидно си имаше причина.

Драгуните яздеха само по пътя; тресавището изглеждаше равно като кадифен юрган, но лилавеещата трева бе само тънък слой, измамно постлан над около стъпка влажен, гъбест торф. Дори елените не го прекосяваха наслуки — Грей видя четири от тях сега, стройни силуети на около миля в далечината, а дирята им през тревата изглеждаше тънка като конец.

Фрейзър, разбира се, не беше на кон. Това означаваше, че можеше да е навсякъде из тресавището, свободен да следва пътеките на елените.

Дълг на Джон Грей беше да преследва затворника и да се опита да го залови. И нещо повече от дълг го накара да сформира отряд преследвачи от гарнизона и да ги пришпорва безмилостно, като спираха само за почивка и храна. Дълг, да, но и силното желание да открие френското злато и да спечели одобрението на господарите си… и да се отърве от това шотландско изгнаничество. Но имаше и гняв, и странното усещане, че е предаден.

Грей не знаеше дали е по-ядосан на Фрейзър, задето наруши думата си, или на себе си — задето бе достатъчно глупав да повярва, че един планинец — джентълмен или не — ще има същото чувство за чест като него. Но беше гневен и решен да мине по всяка еленска пътека в тресавището, ако е необходимо, за да залови Джеймс Фрейзър.

Стигнаха до брега на следващата нощ, точно след мръкване и след усилен ден на претърсване на тресавището. Мъглата бе изтъняла над скалите, пометена от крайбрежния вятър, и морето се простираше пред тях сгушено сред склоновете и осеяно с малки голи островчета.

Джон Грей стоеше до коня си на върха на скалите и гледаше надолу към дивото черно море. Беше ясна нощ, слава богу, и луната бе почти пълна; сиянието ѝ заливаше мокрите скали и ги караше да изпъкват и сияят като сребърни слитъци в черното кадифе на сенките.

Това бе най-изолираното място, което бе виждал, макар че притежаваше и някаква ужасяваща красота, която караше кръвта му да се смразява във вените. Нямаше и следа от Джеймс Фрейзър. Нямаше следа от жива душа.

Един от хората му възкликна от изненада и извади пищова си.

— Там! — извика той. — На скалите!

— Не стреляй, глупако — каза друг от войниците, като го хвана за ръката. Не се опита да прикрие отвращението си. — Не си ли виждал тюлени?

— А… не — каза другият смутено. Свали оръжието и се втренчи в малките тъмни форми по скалите долу.

Грей също не беше виждал тюлени и ги гледаше с интерес. Те приличаха на черни плужеци от това разстояние, луната озаряваше влажните им гърбове, докато надигаха глави и се клатеха и усукваха тромаво по пътя си към сушата.

Майка му имаше наметало от кожа на тюлен, когато той беше момче. Веднъж му позволиха да го докосне и той се изуми от усещането — тъмно и топло като безлунна лятна нощ. Невероятно бе, че такава гъста и мека козина принадлежеше на тези хлъзгави мокри създания.

— Шотландците ги наричат силкита — каза войникът, който ги бе разпознал. Кимна към тюлените с вид на посветен.

— Силкита ли? — попита Грей; втренчи се в интерес в мъжа. — Какво друго знаеш за тях, Сайкс?

Войникът сви рамене, наслаждаваше се на този миг на значимост.

— Не много, сър. Местните разказват разни приказки за тях обаче; казват, че понякога излизат на брега и събличат кожите си, и в тях има красива жена. Ако мъж намери тюленова кожа и я скрие, жената не може да се върне обратно и тогава ще е принудена да му стане съпруга. От тях излизали добри съпруги, сър, така съм чувал.

— Е, поне винаги са мокри — прошепна първият войник и мъжете избухнаха в смях и дюдюкане, което отекна сред скалите дрезгаво като крясъци на чайки.

— Стига! — Грей трябваше да повиши глас, за да го чуят над смеха и вулгарните подмятания.

— Разпръснете се! — нареди той. — Искам да претърсите скалите и в двете посоки. И дръжте лодките долу под око. Бог знае, че зад онези острови може да се скрие цял платноход.

Засрамени, мъжете тръгнаха послушно. Върнаха се след час, мокри от прибоя и раздърпани от катеренето, но без да видят и следа от Джейми Фрейзър… или от Златото на французина.

Призори, когато хлъзгавите скали се опъстриха с червено и златно, малки групи от драгуните бяха изпратени да претърсят склоновете и в двете посоки, като внимателно подбираха пътя си по тях и събаряха купчини камъни.

Нищо не откриха. Грей стоеше до огъня на върха и надзираваше търсенето. Беше се увил с наметалото си заради хапещия вятър и се подкрепяше периодично с горещо кафе, осигурявано от слугата му.

Мъжът от „Липата“ бе дошъл от морето, дрехите му бяха подгизнали с морска вода. Без значение дали Фрейзър беше научил от думите му нещо, което не бе казал на Грей, или бе решил просто да рискува и да търси сам, той със сигурност бе тръгнал към морето. И все пак още нямаше и следа от него по целия бряг. И дори по-лошо — нямаше следа и от златото.

— Ако е влязъл във водата тук, майоре, с него е свършено — каза сержант Гримсън, който се взираше в разбиващата се в назъбените скали вода. — Наричат това място Казана на дявола, защото вечно кипи. Често намират удавени рибари на този бряг; заради коварните течения, разбира се, но местните казват, че Дяволът ги хваща и ги дърпа надолу.

— Така ли? — отвърна разсеяно Грей. Взираше се в пенестия въртоп на четирийсет стъпки под него. — Не бих се съмнявал, сержант.

Обърна се към лагерния огън.

— Наредете да търсят до мръкване, сержант. Ако не открият нищо, ще тръгнем обратно на сутринта.

Грей вдигна поглед от врата на коня си и се вгледа с присвити очи в сумрака на ранната вечер. Те бяха подути от торфения дим и липсата на сън, а костите го боляха от няколкото нощи на влажната земя.

Връщането към Ардсмюир нямаше да отнеме повече от ден. Мисълта за мекото легло и топлата вечеря беше прекрасна — но той трябваше да напише и официална депеша до Лондон, за да съобщи за бягството на Фрейзър, причината за него и срамния му провал в опита да го залови.

Тази мрачна перспектива се подсилваше и от някакво силно стягане в долната част на корема му. Вдигна ръка, даде знак да спрат и се плъзна уморено от седлото.

— Чакайте тук — каза на хората си. Имаше малко хълмче на няколкостотин крачки; то щеше да му осигури достатъчно усамотение, за да облекчи червата си; те не бяха свикнали с шотландската овесена каша и овесени питки и се бунтуваха заради полевата диета.

Птиците пееха в храстите. Далеч от тропота на копитата и скърцането на хамутите, той чу всички малки звуци на пробуждащото се тресавище. Вятърът се бе променил на зазоряване и миризмата на море сега стигаше навътре в сушата, шепнеше из тревите. Малки животинки шумоляха от другата страна на прещипа. Цареше покой.

Докато се изправяше от позата, която твърде късно осъзна като крайно недостойна, Грей вдигна глава и погледна право в лицето на Джеймс Фрейзър.

Беше едва на шест крачки от него. Стоеше замръзнал като елен, вятърът го обливаше, а слънцето играеше в косата му.

Не помръдваха, взираха се един в друг. Слабият дъх на море долетя с вятъра. Не се чуваше нито звук, освен от бриза и пеенето на чучулигите. После Грей се надигна и преглътна, за да разкара сърцето от гърлото си.

— Опасявам се, че ме хващате в неизгодна позиция, господин Фрейзър — каза той спокойно, докато завързваше бричовете си с повече самообладание, отколкото чувстваше.

Очите на шотландеца бяха единствената подвижна част от него, плъзнаха се по Грей и после нагоре. След това погледна през рамо към шестимата въоръжени войници, които се бяха прицелили с мускетите си. Тъмносините очи срещнаха неговите. Едното ъгълче на устата на Фрейзър потрепна и той каза:

— Аз мисля, че и вие ме хващате в такава позиция, майоре.

10. Проклятието на бялата вещица

Джейми Фрейзър седеше треперещ на каменния под в празния склад, стискаше коленете си и се опитваше да се стопли. Имаше чувството, че никога няма да се сгрее отново. Морският мраз се бе просмукал в костите му и той още усещаше кипенето на прибоя дълбоко в корема си.

Искаше му се другите да бяха с него — Морисън, Хейс, Синклер, Съдърланд. Не само за компания, но и за да го сгреят с телата си. В най-студените нощи мъжете се притискаха един към друг, за да се стоплят, дишаха вонящия дъх на другарите си, търпяха въртенето и бутането заради топлината.

Той обаче беше сам. Вероятно нямаше да го върнат в голямата килия при другите, докато не стореха онова, което бяха намислили за наказание. Облегна се на стената с въздишка, мрачно съзнаващ как гръбнакът му се притиска в камъка и крехкостта на плътта над него.

Беше много изплашен, че ще го бичуват, и все пак се надяваше това да е наказанието му. Щеше да е ужасно, но щеше да свърши бързо — и безкрайно по-поносимо от оковаването му. Почти усещаше ударите на чука, отекващи в костите на ръцете му, докато ковачът забива нитовете на място, като държи китката му здраво на наковалнята.

Пръстите му потърсиха броеницата на врата му. Сестра му я беше дала, когато тръгна от Лалиброх; англичаните му позволиха да я задържи, тъй като нанизът дървени мъниста нямаше никаква стойност.

— Света милостива Дево — прошепна той, — благословена си ти сред жените.

Нямаше голяма надежда. Онзи дребен жълтокос майор беше разбрал, проклет да е… той знаеше колко ужасни са оковите.

— Благословен да е плодът на утробата ти, Исус. Света Дево, Божия майко, моли се за нас, грешниците…

Дребният майор му бе предложил сделка и той я спази. Майорът обаче надали мислеше така.

Беше спазил клетвата си, изпълни обещанието си. Беше предал всички думи, една по една, както ги чу от скиталеца. Но не беше част от сделката да каже на англичанина, че познава човека… и заключенията, които си извади от прошепнатите думи.

Бе разпознал Дънкан Кар веднага, макар и променен от времето и смъртоносната болест. Преди Калоден той беше васал на Колъм Макензи, чичото на Джейми. След това бе избягал във Франция, за да се препитава някак там.

— Не мърдай, караид; би самхак — беше му казал тихо на келтски, коленичейки до леглото на умиращия. Дънкан бе възрастен човек, лицето му бе изпито от болестта и умората, а очите блестяха от треската. Отначало Джейми реши, че Дънкан е твърде замаян, за да го познае, но слабата ръка го стисна с изненадваща сила и мъжът повтори, дишайки накъсано: мо караид. Мой ближен.

Ханджията гледаше от мястото си до вратата, надничайки над рамото на майор Грей. Джейми бе свел глава и прошепна в ухото на Дънкан:

— Всичко, което кажеш, ще бъде предадено на англичанина. Внимавай. — Очите на ханджията се присвиха, но той беше твърде далеч и Джейми бе сигурен, че не е чул. Тогава майорът се обърна и му нареди да излезе.

Не знаеше дали е заради предупреждението или заради унеса от треската, но думите на Дънкан бродеха като ума му, често неразбираеми, образи от миналото се застъпваха с тези от настоящето. Понякога наричаше Джейми „Дугал“, името на брата на Колъм, другият чичо на Джейми. Понякога изричаше стихове, друг път просто бълнуваше. И сред бълнуванията и откъслечните думи понякога имаше и зрънца смисъл… или повече от смисъл.

— Прокълнато е — прошепна Дънкан. — Златото е прокълнато. Внимавай, момче. То е дадено от бялата вещица, за сина на краля. Но Каузата е загубена и синът на краля избяга, а тя няма да позволи златото да отиде при страхливец.

— Коя е тя? — попита Джейми. Сърцето му запрепуска и го задави с думите на Дънкан, биеше лудо, когато попита: — Бялата вещица… коя е тя?

— Тя търси смел мъж. Някой Макензи, то е за Него. Макензи. То е тяхно, тъй казва тя, заради онзи, който умря.

— Коя е вещицата? — попита пак Джейми. Дънкан бе използвал думата бандруид — вещица, мъдра жена, бяла дама. Навремето наричаха така жена му. Клеър… неговата бяла дама. Той стисна здраво ръката на Дънкан, като с цялото си сърце се молеше да не изгуби съзнание.

— Коя е? — попита отново. — Коя е вещицата?

— Вещицата — прошепна Дънкан със затворени очи. — Вещицата. Тя яде души. Тя е смърт. Той е мъртъв, Макензи, той е мъртъв.

— Кой е мъртъв? Колъм Макензи?

— Всички, всички са мъртви. Всички. Всички! — извика болният, стиснал силно ръката му. — Колъм и Дугал, и Елън.

Внезапно отвори очи и се втренчи в неговите. Треската бе разширила зениците му и те приличаха на черни езера.

— Хората разказват — рече той изненадващо ясно — как Елън Макензи изоставила братята и дома си и се омъжила за силки от морето. Тя ги чула, да? — Дънкан се усмихна сънливо, черният му поглед се отнесе някъде далече. — Чула силкитата да пеят на скалите, един, два, три, и ги видяла от кулата си, един, два, три, и слязла долу, влязла в морето и там, в него, заживяла със силкитата. Нали? Тъй ли е?

— Така казват хората — отвърна Джейми с пресъхнала уста. Елън беше името на майка му. И ето какво са говорили хората, когато бе напуснала дома си, за да избяга с Брайън Дуб Фрейзър, мъж с лъскавата черна коса на силки. Мъжът, заради когото той самият бе наричан Мак Дуб — Синът на Черния Брайън.

Майор Грей стоеше наблизо, от другата страна на леглото, и наблюдаваше смръщен лицето на Дънкан. Англичанинът не знаеше келтски, но Джейми се обзалагаше, че знае думата за злато. Улови погледа му и кимна, наведе се отново към болния.

— Златото — каза на френски, достатъчно силно, за да го чуе Грей. — Къде е златото? — Стисна ръката на Дънкан възможно най-силно, с надеждата, че това ще послужи като предупреждение.

Дънкан затвори очи и завъртя глава на възглавницата. Промълви нещо, но прекалено тихо.

— Какво каза? — попита настойчиво майорът. — Какво?

— Не зная. — Джейми потупа Дънкан по ръката, за да го разбуди. — Говори ми, кажи го отново.

Не получи отговор, освен още мърморене. Очите на Дънкан се извъртяха назад и само тънка бяла ивица остана да просветва под сбръчканите клепачи. Нетърпелив, майорът се наведе напред и го разтърси за рамото.

— Събуди се! Говори с нас!

Очите на Дънкан Кар отново се отвориха. Той се втренчи нагоре, покрай двете надвесени над него лица, сякаш виждаше нещо далеч зад тях.

— Тя ще ти каже — рече на келтски. — Тя ще дойде за теб. — За част от секундата вниманието му като че ли се върна към стаята и очите му се фокусираха върху мъжете пред него. — И за двама ви — рече съвсем отчетливо.

После затвори очи и не продума повече, а стисна още по-силно ръката на Джейми. След време хватката му се отпусна, ръката му се изплъзна надолу и се свърши. Тайната на златото бе предадена.

И така, Джейми Фрейзър спази думата си пред англичанина — и дълга си към своите сънародници. Каза на майора всичко, което бе казал Дънкан, колкото и безполезно да беше за него! И когато му се удаде възможност да избяга, той се възползва от нея — хукна през пущинака към морето и направи каквото можа със завета на Дънкан Кар. А сега трябваше да плати за действията си, каквото и да се окажеше наказанието.

По коридора отвън приближаваха стъпки. Той стисна още по-силно коленете си, за да спре треперенето. Поне вече беше решено.

— … моли се за нас грешниците сега и в часа на смъртта ни, амин.

Вратата се отвори и пусна лъч светлина, който го накара да примигне. В коридора беше тъмно, но пазачът държеше факла.

— Ставай. — Мъжът посегна надолу и го издърпа въпреки скованите му стави. После го бутна към вратата. — Чакат те горе.

— Горе ли? Къде? — Това го сепна… ковачницата беше надолу, извън двора. А и нямаше да го бичуват толкова късно вечерта.

Мъжът изкриви лице, яростно и червендалесто на светлината на факлата.

— При майора — рече ухилен. — И нека Бог се смили над душата ти, Мак Дуб.

— Не, сър, няма да кажа къде съм бил. — Повтори го твърдо, като се опитваше да не позволява на зъбите си да тракат. Не го заведоха в кабинета, а в личния салон на Грей. В огнището гореше огън, но майорът стоеше пред него и блокираше топлината.

— Нито защо решихте да избягате? — попита той спокойно и официално.

Лицето на Джейми се изопна. Беше близо до лавицата с книги, където светлината от свещника с три свещи падаше върху лицето му; Грей пък бе само черен силует на фона на огъня.

— Това си е моя работа.

— Ваша работа? — повтори невярващо Грей. — Да не би да казахте, че си е ваша работа?

— Да.

Директорът издиша силно през носа.

— Това вероятно е най-вбесяващото нещо, което съм чувал през целия си живот!

— Вашият живот е бил доста кратък, майоре, ако ми позволите да отбележа — рече Фрейзър. Нямаше смисъл да го протака и да се опитва да го умилостиви. По-добре да провокира някакво решение веднага и да се свършва.

И със сигурност провокира нещо; Грей стисна здраво юмруци до тялото си и пристъпи към него, далеч от огъня.

— Имате ли някаква представа какво мога да ви причиня заради това? — попита той с тих и много овладян глас.

— Да, имам. Майоре. — Много добра представа. Знаеше от опит какво могат да му причинят и не го очакваше с нетърпение. Само че нямаше никакъв избор.

Грей издиша тежко и тръсна глава.

— Елате тук, господин Фрейзър — нареди той. Джейми се вгледа в него объркан.

— Тук! — повтори той категорично, като сочеше място точно до него на чергата пред огнището. — Застанете тук, сър!

— Не съм куче, майоре! — сопна се Джейми. — Правете каквото щете с мен, но няма да идвам като куче до вас!

Изненадан, Грей се изсмя неволно.

— Моите извинения, господин Фрейзър — рече той сухо. — Не исках да ви засегна. Просто искам да се приближите. Ще го направите ли? — Той отстъпи настрани и се поклони официално, като сочеше към камината.

Джейми се поколеба, после пристъпи колебливо на шарената черга. Грей се приближи до него, ноздрите му потрепваха. Беше толкова близо, че фините му кости и светлата кожа на лицето му го караха да прилича на момиче. Майорът сложи ръка на ръкава му и очите с дълги мигли се разшириха от изумление.

— Вие сте мокър!

— Да, мокър съм — рече Джейми с огромно търпение. Освен това замръзваше. Слаба, продължителна тръпка премина през него, макар и така близо до огъня.

— Защо?

— Защо ли? — попита изумен Джейми. — Не наредихте ли вие на пазачите да ме намокрят с вода, преди да ме хвърлят в студената килия?

— Не, не съм. — Явно казваше истината; лицето му пребледня под червената светлина на огъня и той като че ли се разгневи. Стисна устни в тънка линия.

— Приемете извиненията ми за това, господин Фрейзър.

— Приемам ги, майоре. — Тънки струйки пара започнаха да се издигат от дрехите му, но топлината се процеждаше през влажния плат. Мускулите го боляха от треперенето и му се искаше само да легне на чергата, може и като куче.

— Бягството ви имаше ли нещо общо с онова, което научихте в „Липата“?

Джейми замълча. Крайчетата на косата му изсъхваха и малки кичури се понесоха пред лицето му.

— Ще се закълнете ли, че бягството ви няма нищо общо с това?

Джейми пак мълчеше. Вече нямаше смисъл да казва каквото и да било.

Дребният майор започна да крачи напред-назад пред камината, хванал ръце зад гърба си. От време на време го поглеждаше и продължаваше да крачи.

Накрая спря пред Джейми.

— Господин Фрейзър — каза официално. — Ще ви попитам отново… Защо избягахте от затвора?

Джейми въздъхна. Нямаше да го оставят да стои още дълго пред огъня.

— Не мога да ви кажа, майоре.

— Не можете или не искате? — попита рязко Грей.

— Няма голяма разлика, майоре, щом тъй или иначе няма да ви кажа. — Затвори очи и зачака, опитваше се да попие възможно повече топлина, преди да го отведат.

Грей сякаш се обърка, от думите и от действията му. Упорит е много слабо казано — бе казал Куори. Наистина.

Пое си дълбоко дъх, чудеше се какво да стори. Беше смутен от жалката жестокост на отмъщението на пазачите; още повече защото той самият си бе представял нещо подобно, когато разбра, че Фрейзър е негов затворник.

Щеше да е напълно в неговите правомощия да нареди да го бичуват или да го оковат отново. Да го затвори сам, на намалени дажби — можеше да измисли още поне десетина наказания. И ако го направеше, вероятността някога да открие Златото на французина ставаше изключително малка.

А златото съществуваше. Или поне имаше голяма вероятност за това. Само вярата в това злато би могла да накара Фрейзър да действа така.

Той го огледа. Очите на шотландеца бяха затворени, а устните здраво стиснати. Имаше широка, силна уста, чието мрачно изражение някак се подсилваше от чувствените меки устни сред къдравото гнездо на червената брада.

Грей поспря, опитваше се да измисли някакъв начин да пробие стената от непокорство. Използването на сила щеше да е безсмислено и дори да влоши нещата — а и след стореното от пазачите щеше да се срамува от подобна заповед, дори да имаше склонност към жестокост.

Часовникът на камината удари десет. Беше късно; крепостта бе притихнала, освен стъпките на войника на стража в двора под прозореца му.

Явно нито силата, нито заплахите щяха да свършат работа. Неохотно, той осъзна, че пред него има само един път — ако все още иска да открие златото. Трябваше да пренебрегне неприязънта си към този човек и да последва предложението на Куори. Трябваше да се опита да се сближи с него и така да изкопчи някаква информация, която да го отведе до скритото съкровище.

Ако то съществуваше, напомни си, като се обърна към затворника. Пое си дълбоко дъх.

— Господин Фрейзър — рече официално, — ще ме удостоите ли с честта да вечеряте утре с мен в покоите ми?

Изпита кратко задоволство, че успя да сепне шотландското копеле. Сините очи се отвориха широко, но после Фрейзър овладя изражението си. Спря за миг и се поклони със замах, сякаш носеше килт и развяващо се наметало, а не влажни затворнически дрипи.

— За мен ще е удоволствие, майоре.

7 март, 1755 г.

Фрейзър бе доведен от пазача и чакаше в салона, където бе сервирана масата. Когато Грей дойде от спалнята си след няколко секунди, завари госта си до лавицата, явно задълбочен в „Жюли или новата Елоиза“[7].

— Интересувате се от френски романи? — попита той, без да осъзнава веднага колко изненадано прозвуча.

Фрейзър вдигна сепнато поглед и затвори рязко книгата. После много внимателно я върна на лавицата.

— Аз мога да чета, майоре — рече той. Беше се обръснал; скулите му бяха порозовели.

— Аз… да, разбира се, нямах предвид… просто… — собствените му бузи бяха по-розови и от тези на Фрейзър. Фактът, че подсъзнателно бе приел, че той не чете, въпреки очевидната му образованост, се дължеше единствено на планинския акцент и парцаливите дрехи.

Дрехите може и да бяха неугледни, но не и маниерите на Фрейзър. Той пренебрегна извинението на изчервения Грей и се обърна към лавицата.

— Разказвал съм на мъжете историята, но мина доста време, откакто я прочетох; реших да си освежа паметта като прочета пак края.

— Разбирам. — Този път Грей се въздържа да не попита: „А те разбраха ли я?“

Фрейзър явно обаче прочете неизречения въпрос на лицето му, защото каза сухо:

— Всички шотландски деца учат четмо и писмо, майоре. Освен това имаме богата разказваческа традиция.

— О, да, разбирам.

Влизането на прислужника с вечерята го спаси от неловкото положение и вечерята мина спокойно, макар че разговаряха малко и все за случващото се в затвора.

Следващият път той беше подредил шахматна дъска пред огъня и покани Фрейзър да играе с него, преди да сервират вечерята. В скосените сини очи просветна изненада, но той кимна в съгласие.

Това беше малък проблясък на гениалност, помисли си по-късно Грей. Облекчени, че не е нужно да говорят или да си разменят любезности, те постепенно започнаха да свикват един с друг, докато седяха над дъската с фигури от слонова кост и абанос, като преценяваха тихо ходовете на другия.

Когато накрая седнаха да вечерят, вече не бяха съвсем непознати, и разговорът, макар и все още предпазлив и официален, поне беше истински разговор — а не неловка размяна на кратки реплики. Обсъждаха живота в затвора, поговориха малко за книги и се разделиха официално, но в добри отношения. Грей не спомена за златото.

И така бе установен седмичен обичай. Грей се опитваше да предразположи госта си с надеждата, че Фрейзър ще изпусне нещо за съдбата на Златото на французина. Но все не се получаваше, колкото и внимателно да го подпитваше. При всеки намек за интерес към случилото се през трите дни, в които Фрейзър бе изчезнал от затвора, следваше тишина.

Над овнешкото и варените картофи той положи големи усилия да въвлече странния си гост в разговор за Франция и нейната политика, като по този начин да разбере дали съществуват някакви връзки между Фрейзър и възможния източник на злато във френския двор.

С изненада разбра, че Фрейзър наистина е прекарал две години във Франция, където се е занимавал с търговия на вино, преди въстанието на Стюарт.

Студени искрици на хумор в очите на Фрейзър му показаха, че той е наясно с мотивите зад тези въпроси. И в същото време участваше в разговора, макар че много внимаваше да насочва разговора встрани от личния си живот — към по-общи въпроси, като изкуството и обществото.

Грей бе прекарал известно време в Париж и въпреки опитите си да разбере нещо за връзките на Фрейзър с Франция, установи, че разговорът започва да го интригува въпреки всичко.

— Кажете ми, господин Фрейзър, по време на пребиваването ви в Париж имахте ли възможност да гледате драмите на мосю Волтер?

Фрейзър се усмихна.

— О, да, майоре. Всъщност имах привилегията да забавлявам мосю Аруе — знаете, че Волтер е негов псевдоним, нали? — на масата си повече от веднъж.

— Наистина ли? — Грей изви вежда заинтригуван. — И наистина ли е толкова остроумен в разговорите, както с перото?

— Не бих могъл да кажа — отвърна Фрейзър, като внимателно режеше парченце от овнешкото. — Рядко продумваше нещо, камо ли да се впусне в остроумия. Той седеше сгърбен на стола си, наблюдаваше всички и само въртеше очи от човек към човек. Така че никак не се изненадвах, ако нещата, чути на моята маса, по-късно се появяваха на сцената, макар че, за щастие, никога не видях пародия на самия себе си в творбите му. — Той затвори очи в миг на концентрация, докато дъвчеше овнешкото.

— Месото по вкуса ви ли е, господин Фрейзър? — попита любезно Грей. На него му се струваше жилаво и почти негодно за ядене. Но пък вероятно нямаше да мисли така, ако ядеше само овесена каша, плевели и от време на време по някой плъх.

— О, да, майоре. — Фрейзър попи малко от винения сос и поднесе последната хапка към устните си, като не възрази, когато Грей махна на Маккей да донесе отново подноса.

— Опасявам се обаче, че мосю Аруе не би оценил това отлично ястие — каза Фрейзър, клатейки глава, докато се гощаваше с още овнешко.

— Предполагам, че човек така ценен във френското висше общество ще има по-изискани вкусове — отвърна сухо Грей. Половината от месото в неговата чиния стоеше недокоснато, обречено да се превърне във вечеря на котката Огъстъс.

Фрейзър се засмя.

— Едва ли, майоре — увери той Грей. — Никога не съм виждал мосю Аруе да консумира нещо друго освен чаша вода и сухар, колкото и пищна да е трапезата. Той е сух дребен човек и истински мъченик на лошото храносмилане.

— Така ли? — изненада се Грей. — Вероятно това обяснява цинизма на някои от репликите, които съм чувал в пиесите му. Или вие не смятате, че характерът на автора се проявява в структурата на творбата му?

— Като се имат предвид характерите, които съм виждал да се появяват в пиеси и романи, майоре, ми се струва, че авторът трябва да е доста извратен, ако ги извлича единствено от себе си, не мислите ли?

— Предполагам — отвърна Грей, усмихнат при мисълта за някои по-крайни измислени герои, с които бе запознат. — Макар че, ако авторът извлича тези колоритни персонажи от живота, а не от дълбините на въображението си, със сигурност може да се похвали с много разнообразни познати!

Фрейзър кимна, изтръска трохите от скута си с ленената салфетка.

— Не мосю Аруе, а една дама романистка ми каза веднъж, че писането на романи е канибалско изкуство, в което човек често смесва частици от приятели и врагове, подправя ги с въображение и остава всичко това да поври, за да се получи вкусна отвара.

Грей се засмя на описанието и кимна на Маккей да отнесе чиниите и да донесе гарафите с портвайн и шери.

— Прекрасно описание, наистина! Като стана дума за канибали обаче, случайно да сте чели „Робинзон Крузо“ на господин Дефо? Още от дете обичам този роман.

Разговорът се насочи към книги и вълнуващите сюжети. Беше станало много късно, когато Фрейзър се върна в килията си, оставайки майор Грей в добро настроение, но в същото неведение относно местонахождението на златото на скиталеца.

2 април, 1755 г.

Джон Грей отвори пакет пера, които майка му беше изпратила от Лондон. Лебедови пера, по-тънки и по-здрави от гъшите. Усмихна се леко при вида им; не съвсем деликатно напомняне, че ѝ пише твърде рядко.

Майка му трябваше да почака до утре обаче. Той извади малкото ножче за писма с монограм, което винаги носеше със себе си, и бавно подостри едно перо така, както му харесваше, докато мислеше какво да напише. Когато потопи перото в мастилницата, думите бяха вече ясни в ума му и той написа бързо, почти без да спира.

Подробностите за външността на скиталеца и доклад за бълнуванията му последваха бързо след това, но Грей забави ръката си, докато описваше бягството и залавянето на Фрейзър.

Грей спря, като отново видя раздърпаната фигура на Джеймс Фрейзър, див като червените елени и сякаш съвсем у дома си сред тресавището, също като тях.

Той нямаше никакво съмнение, че Фрейзър можеше да се измъкне лесно от драгуните, ако беше решил, но не го направи. Остави се да го заловят. Защо? Продължи да пише — по-бавно.

Захапа леко края на перото и усети вкуса на мастило. Изкриви лице от горчивината, стана и се изплю през прозореца. Постоя там минута, загледан в студената пролетна нощ, като разсеяно бършеше устата си.

Накрая му бе хрумнало да попита; не въпросът, който бе задавал толкова време, а по-важния. Направи го в края на една партия шах, спечелена от Фрейзър. Пазачът стоеше до вратата, готов да го върне в килията; когато затворникът стана от мястото си, Грей също се изправи.

— Няма да ви питам отново защо напуснахте затвора — каза той спокойно, разговорливо. — Но ще ви попитам друго — защо се върнахте?

Фрейзър се скова за миг, сепнат. Обърна се и срещна директно погледа му. За миг не каза нищо. После устата му се изви в усмивка.

— Сигурно защото ценя компанията ви, майоре. Мога да ви уверя, че не е заради храната.

Грей изсумтя леко при спомена. Неспособен да измисли подходящ отговор, той бе позволил на Фрейзър да си тръгне. Едва по-късно през нощта най-сетне стигна до отговор, най-после се сети да зададе някои въпроси на себе си, а не на Фрейзър. Какво щеше да направи той, ако Фрейзър не се беше върнал?

Отговорът бе, че тогава щеше да провери всички близки на Фрейзър, в случай че той е потърсил убежище и помощ при тях.

И беше сигурен, че точно това е отговорът. Грей не беше участвал в подчиняването на планинците — беше изпратен в Италия и Франция, — но бе чувал повече от достатъчно за точно тази кампания. Беше виждал почернелите камъни на много опожарени къщи да се издигат като грамади насред съсипаните ниви, докато пътуваше на север към Ардсмюир.

Яростната лоялност на планинските шотландци беше легендарна. Планинец, който бе видял тези къщи в пламъци, със сигурност щеше да предпочете мъките в затвора, оковите и дори бичуването, за да спаси семейството си от посещението на английски войници.

Грей седна и взе перото, потопи го отново в мастилницата.

Предполагам знаеш какъв кураж притежават шотландците — написа той. Особено този шотландец, помисли си кисело. — Няма сила или заплаха, които да накарат Фрейзър да разкрие къде е златото… ако то съществува, а ако не съществува, заплахите съвсем няма да са от полза! Затова реших да започна някакво формално познанство с него, в качеството му на началник на шотландските затворници, и с надеждата от тези отношения да изскочи нещо изненадващо. Дотук не съм успял да науча нищо. Обаче от само себе си се налага друг подход.

По очевидни причини — продължи той, като пишеше бавно, докато формулираше мисълта си, — не бих искал това да става официално известно. Да привлече внимание към съкровище, което може да се окаже химерично, беше рисковано; опасността от разочарование бе твърде голяма. Щеше да има достатъчно време, ако откриеше съкровището, да информира висшестоящите и да си получи заслужената награда — бягство от Ардсмюир; назначение отново в цивилизацията.

Той натопи отново перото и подписа с лек замах:

15 май 1755 г.

— Хората, болни от la grippe — попита Грей, — те как са? — Вечерята беше свършила и с нея свърши и разговорът за книги. Сега беше време за работа.

Фрейзър се смръщи над чашата шери, което бе единственото, което приемаше за пиене. Все още не го беше опитал, макар че бяха приключили с вечерята преди известно време.

— Не много добре. Имам повече от шейсет болни, петнайсет от тях са много зле. — Поколеба се. — Може ли да помоля…

— Не мога да обещая нищо, господин Фрейзър, но може да помолите — отвърна официално Грей. Едва бе отпил от своето шери, по време на вечерята само го опита; стомахът му бе свит от очакване през целия ден.

Джейми замълча за миг, преценяваше шансовете си. Не можеше да получи всичко; трябваше да опита да получи най-важното, но като остави на Грей възможност да отхвърли някои от исканията.

— Трябват ни още одеяла, майоре, повече дърва за огъня и повече храна. И лекарства.

Грей завъртя шерито в чашата си, като гледаше как светлината от огъня играе във въртопа. Първо обичайната работа, напомни си. Имаше време за другото, по-късно.

— Имаме едва двайсетина резервни одеяла в склада — каза той, — но може да ги използвате за най-болните. Опасявам се, че не мога да повиша дажбите; много храна се изхвърля заради плъховете и загубихме голямо количество при срутването на склада преди два месеца. Ресурсите ни са ограничени и…

— Не става въпрос толкова за количеството — прекъсна го бързо Фрейзър, — а за вида на храната. Тези, които са най-болни, не могат лесно да смелят хляба и овесената каша. Вероятно можете да ги замените с нещо друго? — Всеки затворник, по закон, получаваше четвърт галон овесена каша и малък пшеничен самун хляб всеки ден. Рядък ечемичен бульон се даваше два пъти седмично, с кварта задушено месо в неделя, за да задоволи нуждите на хора, които вършат тежък физически труд от дванайсет до шестнайсет часа дневно.

Грей вдигна вежда.

— Какво предлагате, господин Фрейзър?

— Предполагам, че затворът има средства за закупуване на осолено телешко, ряпа и лук за неделното задушено?

— Да, но с тях трябва да осигурим провизии за следващото тримесечие.

— Тогава предлагам, майоре, да използвате тези пари сега, за да осигурите бульон и задушено за най-болните. Здравите от нас с готовност ще отстъпят дяла си за тримесечието.

Грей се смръщи.

— Но няма ли затворниците да изгубят сили така, без никакво месо? Ще могат ли да работят?

— Тези, които умрат от грипа, със сигурност няма да могат да работят — изтъкна ожесточено Фрейзър.

Грей изсумтя.

— Вярно е. Но здравите няма да бъдат здрави задълго, ако не получават дажбите си толкова време. — Той поклати глава. — Не, господин Фрейзър, не мисля. По-добре да оставим болните на съдбата им, отколкото да рискуваме и други да се разболеят.

Фрейзър беше упорит човек. Сведе глава за миг, после опита отново.

— Тогава ще ви помоля да ни позволите да ловуваме сами, майоре, щом Короната не може да ни осигури подходяща храна.

— Да ловувате? — Светлите вежди на Грей се извиха от удивление. — Да ви дам оръжия и да ви позволя да бродите из тресавището? За бога, господин Фрейзър!

— Мисля, че Бог не страда от скорбут, майоре — каза сухо Джейми. — Неговите зъби не са в опасност. — Той видя как устата на Грей потрепна и леко се отпусна. Грей винаги се опитваше да потисне чувството си за хумор, без съмнение, смяташе, че то го поставя в неизгодна позиция. Поне по отношение на Джейми Фрейзър бе точно така.

Окуражен от това леко потрепване, Джейми настоя.

— Не оръжия, майоре. И няма да бродят. Ще ни пуснете ли да заложим примки из тресавището, докато режем торф? И да задържим уловената плячка? — Случваше се по някой затворник да хване нещо с такава примка, но пазачите винаги му отнемаха улова.

Грей пое дълбоко дъх и издиша бавно, замислено.

— Примки? Няма ли да ви трябват материали за направата на тези примки, господин Фрейзър?

— Само малко канап, майоре — увери го Джейми. — И десетина сачми, не повече, и какъвто и да било канап, останалото оставете на нас.

Грей потърка бавно бузата си, после кимна.

— Добре. — Обърна се към малкото писалище, взе перото от мастилницата и написа бележка. — Ще дам такава заповед утре. Сега, колкото до останалите ви искания…

След четвърт час всичко беше уредено. Джейми отново се облегна назад, с въздишка, и най-сетне отпи от шерито. Замисли се за постигнатото.

Беше получил разрешение не само за примките, но и за това мъжете, които режеха торф, да работят по половин час допълнително всеки ден, като с допълнителния торф щяха да топлят килиите си. Нямаше да им осигурят лекарства, но той бе уговорил да позволят на Съдърланд да изпрати съобщение на братовчедка си в Улапул, чийто съпруг беше аптекар. Ако той се съгласеше да изпрати лекарства, затворниците щяха да ги получат.

Не беше зле за една вечер, помисли си Джейми. Той отпи отново от шерито и затвори очи, наслаждаваше се на топлината от огъня по бузата си.

Грей гледаше госта си с притворени клепачи, видя как широките рамене се отпуснаха леко, напрежението си отиваше, след като се бяха договорили. Или поне Фрейзър така си мислеше. Много добре, помисли си Грей. Да, пийни шери и се отпусни. Искам да свалиш защитите.

Наведе се напред да вземе гарафата и усети как писмото от Хал в джоба на гърдите му изшумоля. Сърцето му заби по-бързо.

— Няма ли да пийнете още малко, господин Фрейзър? И да ми кажете… как е сестра ви напоследък?

Видя как очите на Фрейзър се отвориха рязко и лицето му побеля от шок.

— Как са нещата в… Лалиброх, така го наричат, нали? — Грей остави настрани гарафата, без да откъсва поглед от госта си.

— Не бих могъл да кажа, майоре. — Гласът на Фрейзър беше спокоен, но очите му се бяха превърнали в тесни цепки.

— Така ли? Но смея да кажа, че се справят доста добре напоследък, със златото, което им осигурихте.

Широките рамене се сковаха леко, приведени под парцаливото палто. Грей небрежно взе една от шахматните фигури от близката дъска и я заподхвърля от ръка на ръка.

— Предполагам, че Иън… вашият зет, нали… знае как да го вкара в употреба.

Самият Фрейзър също се беше овладял. Тъмносините очи срещнаха неговите директно.

— След като сте така добре осведомен за близките ми, майоре — каза той равно, — трябва да предположа, че сте наясно и с факта, че домът ми се намира на стотици мили от Ардсмюир. Вероятно ще обясните как съм могъл да измина подобно разстояние, два пъти, само за три дни?

Очите на Грей не се откъснаха от шахматната фигура, която търкаляше от ръка в ръка. Тя беше пешка, малко войниче със заострена глава и яростно лице, изваяно от моржова кост.

— Може да сте срещнали някого в тресавището, който е отнесъл вест за златото — или пък самото злато — на вашето семейство.

Фрейзър изсумтя.

— В Ардсмюир? Каква е вероятността, майоре, да срещна случайно познат в тресавището? И то този познат да е човек, на когото мога да доверя подобно съобщение? — Той остави чашата си с категоричен жест. — Не съм срещал никого в тресавището, майоре.

— И трябва да вярвам на вашата дума за това, господин Фрейзър? — Грей позволи в гласа му да проличи значителен скептицизъм. Вдигна поглед, извил вежди.

Високите скули на Фрейзър леко порозовяха.

— Никой никога не е имал повод да се съмнява в думата ми, майоре — рече той сковано.

— Наистина ли? — Гневът му не беше съвсем престорен. — Мисля, че вече ми дадохте думата си, когато наредих да свалят оковите ви!

— И я спазих!

— Нима? — И двамата изправиха гръб, втренчени един в друг през масата.

— Вие поискахте от мен три неща, майоре, и аз изпълних сделката докрай!

Грей изсумтя презрително.

— Така ли, господин Фрейзър? Тогава, кажете ми, ако обичате, какво ви накара внезапно да се откажете от компанията на вашите другари и да тръгнете да общувате със зайците в тресавището? Тъй като ме уверихте, че там не сте срещнали никого — дадохте ми думата си. — Той изрече това с присмех, който накара лицето на Фрейзър да пламне още повече.

Огромната му ръка бавно се сви в юмрук.

— Да, майоре — рече той бавно, — дадох ви думата си и е точно така. — Той като че ли осъзна, че е свил юмрук, и много бавно го отпусна и сложи длан на масата.

— А какво ще кажете за бягството си?

— Вече ви казах, майоре, че няма да ви кажа нищо за бягството си. — Издиша бавно и се облегна в стола си, втренчен в Грей изпод гъстите си червеникави вежди.

Грей замълча за миг, после изправи гръб и остави пешката на масата.

— Нека говоря направо, господин Фрейзър. Оказвам ви честта да предполагам, че сте разумен човек.

— Аз съм много разумен по отношение на честта, майоре, уверявам ви.

Грей чу иронията, но не отговори; сега имаше преимущество.

— Работата е там, господин Фрейзър, че няма никакво значение дали сте се свързали със семейството си относно златото. Може и да сте го направили. Дори само възможността за това е достатъчна да ме накара да изпратя отряд драгуни да претърси Лалиброх — най-щателно — и да арестува и разпита всички членове на семейството ви.

Посегна към джоба на гърдите си и извади лист хартия. Разгъна го и прочете списък.

— Иън Мъри — ваш зет, доколкото разбрах? Жена му, Джанет. Това трябва да е сестра ви, разбира се. Техните деца, Джеймс… кръстен на чичо си, вероятно? — вдигна поглед за миг, само колкото да зърне лицето му, и пак зачете: — Маргарет, Катрин, Джанет, Майкъл и Иън. Доста челяд — рече той с пренебрежителен тон, който приравняваше децата на Мъри с котило прасенца. Остави списъка на масата до пешката. — Трите най-големи деца са достатъчно големи, за да бъдат арестувани и разпитвани с родителите си, както знаете. Подобни разпити често не протичат особено внимателно, господин Фрейзър.

Това беше самата истина и Фрейзър го знаеше. Целият цвят от лицето му изчезна и костите му сякаш изпъкнаха под кожата. Той затвори за миг очи, после ги отвори.

Грей чу отново гласа на Куори в паметта си: „Ако вечеряш сам с този човек, не му обръщай гръб.“ Космите по тила му внезапно настръхнаха, но той се овладя и отвърна на синия поглед на Фрейзър.

— Какво искате от мен? — Гласът му бе тих и дрезгав от ярост, но седеше неподвижно, като изваян от цинобър, позлатен от огъня.

Грей си пое дълбоко дъх.

— Искам истината — рече тихо.

В стаята не се чуваше нищо друго, освен пукането и съскането на торфа в огнището. Фрейзър помръдна леко — просто пръстите му потрепнаха върху крака му, но нищо повече. Седеше извърнал глава и се взираше в огъня, сякаш търсеше там отговора.

Грей седеше тихо и чакаше. Можеше да си го позволи. Накрая Фрейзър се обърна към него.

— Тогава истината. — Пое дълбоко дъх; Грей видя как гърдите му се издуват под ленената риза… той не носеше жилетка.

— Аз спазих думата си, майоре. Предадох ви вярно всичко, което ми каза мъжът онази нощ. Не ви казах обаче, че част от думите му имаха смисъл за мен.

— Така ли. — Грей стоеше съвсем неподвижно, не смееше да помръдне. — И какъв е този смисъл?

Широката уста на Фрейзър се превърна в тънка линия.

— Аз… ви споменах за жена си — каза той, като едва произнасяше думите, сякаш му причиняваха болка.

— Да, казахте, че е мъртва.

— Не, казах, че си е отишла, майоре — поправи го тихо Фрейзър. Взираше се в пешката. — Може и да е мъртва, но… — Спря и преглътна, после продължи по-твърдо: — Жена ми беше лечителка. Знахарка, както ги наричат в планините, но и нещо повече. Тя беше бяла дама. — Вдигна очи за миг. — На келтски се казва бандруид; означава също и вещица.

— Бялата вещица. — Грей също говореше тихо, но кръвта му пулсираше от вълнение. — Значи онзи мъж е говорил за жена ви?

— Мисля, че може да е така. И ако е така… — Широките му рамене се свиха леко. — Трябваше да отида — рече той просто. — Да проверя.

— А откъде знаехте къде да отидете? И това ли успяхте да разберете от думите на скитника? — Грей се наведе леко напред, любопитен. Фрейзър кимна, още гледаше шахматната фигура.

— Знам едно място, не е далеч оттук, където има светилище на света Бриджит. Тя е наричана още „бялата дама“ — обясни той, като вдигна поглед. — Макар че това светилище е много старо… още отпреди света Бриджит да дойде в Шотландия.

— Разбирам. И вие сте решили, че мъжът говори за това място, както и за съпругата ви?

Пак свиване на рамене.

— Не знаех — повтори Фрейзър. — Не знаех дали има предвид жена ми, или „бялата вещица“ означава света Бриджит… за да ме насочи към мястото. Но почувствах, че трябва да отида.

Той описа въпросното място и по настояване на Грей му даде указания как да го открие.

— Самото светилище е каменно и малко, във формата на древен кръст, така обветрено, че знаците едва личат. Издига се над малко езеро, полупотънало в тревата. В това езеро ще намерите малки бели камъни, оплетени сред корените на прещипа, който расте по брега. Смята се, че те притежават голяма сила, майоре — обясни той, като видя неразбиращото му изражение. — Но само когато ги използва бяла дама.

— Разбирам. И вашата жена…? — Грей замълча деликатно.

Фрейзър поклати рязко глава.

— Това няма нищо общо с нея — рече той тихо. — Нея вече я няма. — Гласът му беше тих и овладян, но Грей чуваше отчаянието в него.

Лицето на Фрейзър обикновено бе спокойно и неразгадаемо; той не промени изражението си и сега, но следите от скръбта бяха видими, отпечатани в бръчките до устата и в очите, които тънеха в сенки, хвърляни от танцуващия огън. Беше неподобаващо да се намесва в такова дълбоко чувство, макар и неизказано, но Грей си имаше дълг.

— А златото, господин Фрейзър? — попита той тихо.

Фрейзър пое дълбоко дъх и рече:

— То беше там.

— Какво! — Грей изправи рязко гръб на стола си, втренчен в шотландеца. — Открили сте го?

Фрейзър го погледна за миг и изкриви лукаво уста.

— Открих го.

— Наистина ли беше френското злато, изпратено от Луи на Чарлс Стюарт? — Вълнението препускаше из кръвта му, вече се виждаше как поднася огромните сандъци със злато на своите началници в Лондон.

— Луи никога не е изпращал злато на Стюартите — каза Фрейзър категорично. — Не, майоре, в езерото на светицата открих злато, но не във френски монети.

Беше открил малка кутия, която съдържаше няколко златни и сребърни монети, и по-малка кесия, пълна с бижута.

— Бижута ли? — попита Грей. — Те пък откъде са се взели?

Фрейзър го погледна леко подразнено.

— Нямам никаква представа, майоре — рече той. — Откъде да знам?

— Да, разбира се — отвърна Грей, като се изкашля, за да прикрие изчервяването си. — Разбира се. Но това съкровище… къде е то сега?

— Хвърлих го в морето.

Грей се втренчи неразбиращо в него.

— Какво?

— Хвърлих го в морето — повтори търпеливо Фрейзър. Скосените му сини очи срещнаха спокойно погледа му. — Сигурно сте чували за мястото, наречено Казана на Дявола, майоре? На не повече от половин миля от езерото на светицата е.

— Защо? Защо сте сторили подобно нещо? — попита Грей. — Няма никакъв смисъл, човече!

— Тогава не ме беше грижа особено за смисъла, майоре — каза тихо Фрейзър. — Бях отишъл там с надежда… и когато тя угасна, съкровището ми изглеждаше просто някаква жалка кутия с камъни и парчета почернял метал. Нямах полза от тях. — Вдигна очи и едната му вежда се изви иронично. — Но не виждах смисъл и да го давам на крал Джорди. Затова го хвърлих в морето.

Грей се облегна в стола си и механично си наля още една чаша шери, като почти не съзнаваше какво прави. В главата му се вихреше хаос.

Фрейзър седеше извърнал глава и подпрял брадичка на юмрука си, взираше се в огъня, лицето му отново бе станало безстрастно, както обикновено. Светлината сияеше зад него, озаряваше дългата правя линия на носа и меката извивка на устната му, засенчваше брадичката и челото.

Грей отпи доста голяма глътка от шерито и се окопити.

— Много трогателна история, господин Фрейзър — рече той равно. — Много драматична. И все пак няма никакво доказателство, че е истина.

Фрейзър се размърда и обърна глава към него. Скосените му очи се присвиха, може би някак развеселено.

— О, има, майоре — рече той. Бръкна под колана на парцаливите си панталони, порови там за миг и протегна ръка над масата, в очакване.

Грей протегна своята инстинктивно и нещо малко тупна на дланта му.

Беше сапфир, тъмносин като очите на Фрейзър, и доста голям.

Грей отвори уста, но не каза нищо, задавен от удивление.

— Ето ви доказателство за съществуването на съкровището, майоре. — Фрейзър кимна към камъка в ръката му. После срещна погледа на Грей над масата. — А колкото до останалото… съжалявам, майоре, но ще трябва да приемете моята дума.

— Но… но… вие казахте…

— Така е. — Фрейзър беше спокоен, сякаш обсъждаха дъжда навън. — Запазих само това камъче, като си мислех, че може да влезе в употреба, ако някога ме освободят, или пък мога да намеря начин да го изпратя на семейството си. Вие ще разберете, майоре — в сините очи проблесна подигравателно пламъче, — че семейството ми не може да се възползва от подобно съкровище, без да привлече нежелано внимание. Един камък — може би, но не и много такива.

Грей едва успяваше да мисли. Фрейзър говореше истината; един земеделец като зет му не можеше да обърне подобно съкровище в пари, без да предизвика приказки, които щяха да доведат хората на краля в Лалиброх. А самият Фрейзър може би щеше да остане затворник до края на живота си. И все пак да захвърлиш просто така цяло състояние! Но като гледаше шотландеца, можеше да повярва в това. Ако съществуваше човек, чиято преценка не би могла да бъде изкривена от алчност, това беше Джеймс Фрейзър. И все пак…

— Как задържахте камъка? — попита рязко Грей. — Бяхте претърсен на голо, когато ви върнаха обратно.

Широката уста се изви леко в първата искрена усмивка, която Грей виждаше.

— Глътнах го — рече Фрейзър.

Ръката на Грей се сви конвулсивно върху сапфира. Отвори я и доста внимателно остави проблясващия син камък на масата до пешката.

— Разбирам.

— Уверявам ви, майоре — рече Фрейзър с тържественост, която засилваше още повече веселието в очите му, — че овесената каша си има своите преимущества, сегиз-тогиз.

Грей потисна порива да се засмее и потърка устната си с пръст.

— Сигурен съм в това, господин Фрейзър. — Поседя така за миг, взирайки се в синия камък. После рязко вдигна поглед.

— Вие сте папист, нали, господин Фрейзър? — Знаеше вече отговора; малцина от следовниците на католиците Стюарт не бяха такива. Затова стана и тръгна към лавицата в ъгъла. Отне му малко време да го открие; подарък от майка му, не беше сред обичайните му четива.

Остави подвързаната с телешка кожа библия на масата, до камъка.

— Аз самият съм склонен да приема думата ви на джентълмен, господин Фрейзър — рече той. — Но ще ме разберете, трябва да изпълнявам дълга си.

Фрейзър се вгледа дълго в книгата, после вдигна очи към Грей с неразгадаемо изражение.

— Да, разбирам, майоре — рече тихо. И без колебание сложи едрата си длан върху библията.

— Заклевам се в името на Всемогъщия Господ Бог и Неговото Свято Слово — каза той твърдо. — Съкровището е каквото ви казах. — Очите му сияеха на светлината от огъня, тъмни и неразгадаеми. — И се заклевам в отвъдната участ на душата си — добави той тихо, — че сега е в морето.

11. Торемолиноски гамбит

След като въпросът с френското злато беше уреден, те се върнаха към обичайното; кратки преговори относно затворниците, следвани от неофициален разговор и по някоя игра на шах. Тази вечер тъкмо бяха станали от масата за вечеря и още обсъждаха огромния роман на Самюъл Ричардсън „Памела“.

— Мислите ли, че размерът на книгата се оправдава от сложността на историята? — попита Грей, като се наведе да запали пурата си от свещта на бюфета. — Все пак това е струвало много пари на издателя, както и значителни усилия от страна на читателя, за книга с такъв обем.

Фрейзър се усмихна. Той самият не пушеше, но бе избрал да пие портвайн тази вечер, като твърдеше, че това е единственото питие, чийто вкус не се влияе от вонята на тютюн.

— Колко беше… хиляда и двеста страници? Толкова, струва ми се. Все пак е трудно да се обхванат всички събития в един живот в по-малък обем, ако искаш да изградиш точно описание.

— Така е. Чувал съм обаче и мнението, че умението на един романист се изразява именно в умелото подбиране на подробностите. Не мислите ли, че подобен обем може би показва липса на дисциплина в това отношение, или пък липса на умение?

Фрейзър се замисли, отпивайки бавно от алената течност.

— Виждал съм книги, при които е точно така — рече той. — Авторът се стреми чрез простото изобилие от подробности да накара читателя да повярва. В случая обаче не мисля, че е така. Всеки образ е много внимателно обмислен и всички събития ми се струват нужни за историята. Не, мисля, че някои истории просто изискват по-голямо пространство, за да бъдат разказани. — Той отпи отново и се засмя. — Разбира се, аз съм донякъде предубеден в това отношение, майоре. Като се имат предвид обстоятелствата, при които четох „Памела“, щях да съм доволен, ако книгата беше двойно по-дълга.

— И какви бяха тези обстоятелства? — Грей сви устни и духна внимателно кръгче дим, което се понесе към тавана.

— Живях в пещера в Северна Шотландия няколко години, майоре — каза Фрейзър иронично. — И рядко имах повече от три книги при себе си, и те трябваше да ми стигнат за месеци. Да, пристрастен съм към дългите романи, но трябва да призная, че все пак не към всички.

— Това определено е така — съгласи се Грей. Присви очи, проследявайки пътя на първото кръгче дим, и издуха ново. То обаче се понесе настрани.

— Помня — продължи той, като дърпаше яростно от пурата — как една приятелка на майка ми… видя книгата… в салона на майка ми… — Той дръпна дълбоко и издуха отново, като изсумтя тихо от задоволство, когато новото кръгче удари старото и го разпръсна в малко облаче. — Беше лейди Хензли. Тя взе книгата, погледна я с онази безпомощност, която много жени обичат да изобразяват, и рече: „О, графиньо! Толкова сте смела да атакувате роман с подобни внушителни размери. Страхувам се, че аз никога не бих посмяла да започна такава дълга книга.“ — Грей си прочисти гърлото и сниши глас от фалцета, с който бе имитирал лейди Хензли. — И майка ми отговори — продължи той с нормален глас: — „Не се тревожете за това, скъпа моя; и без това няма да я разберете.“

Фрейзър се засмя, после се закашля и прогони с длан остатъците от поредното кръгче дим.

Грей бързо изгаси пурата и стана от мястото си.

— Хайде тогава, имаме тъкмо време за една бърза игра.

Не бяха равностойни; Фрейзър бе много по-добър играч, но Грей успяваше от време на време да спаси по някоя партия чрез дръзка игра.

Тази нощ опита Торемолиноски гамбит. Беше рисковано начало, с коня на царицата. Ако се изпълнеше успешно, отваряше път за необичайна комбинация от топ и офицер, чийто успех зависеше от лека заблуждаваща маневра от страна на коня на царя и пешката на царския офицер. Грей рядко я използваше, защото беше номер, който не вършеше работа с посредствен противник, с човек, който не е достатъчно интелигентен, за да забележи заплахата от коня или възможностите, които тя отваря. Това беше гамбит, който се използва срещу проницателен и жив ум, а след почти три месеца на седмични партии, Грей вече знаеше много добре що за човек стои от другата страна на дъската.

Той се насили да не стаява дъх, докато правеше предпоследния ход от комбинацията. Усети как Фрейзър го погледна за миг, но не срещна очите му, от страх да не издаде вълнението си. Вместо това посегна към гарафата на бюфета и напълни отново две чаши със сладкия тъмен портвайн, като се взираше внимателно в течността.

Дали щеше да е пешката или конят? Фрейзър сведе глава над дъската в размисъл, по косата му играеха малки червеникави отблясъци, когато помръдваше леко. Ако избереше коня — щеше да е вече твърде късно. Ако избереше пешката — всичко беше загубено.

Грей усещаше как сърцето му бие силно зад гръдната кост, докато чакаше. Фрейзър вдигна ръка над дъската, после внезапно взе решение, свали я и докосна една фигура. Коня.

Вероятно бе издишал твърде шумно, защото Фрейзър го погледна остро, но бе прекалено късно. Като внимаваше да не допуска никакъв триумф в изражението си, Грей изигра своя ход.

Фрейзър дълго гледа смръщен дъската, погледът му обикаляше оценяващо фигурите. После потрепна леко, когато го видя, и вдигна широко отворени очи.

— Измами ме, копеле такова! — рече той с тон, в който се четеше изненада и респект. — Къде, по дяволите, научи този номер?

— По-големият ми брат ме научи — отвърна Грей, изгубил обичайната си предпазливост заради удоволствието от победата. Обикновено побеждаваше Фрейзър веднъж на десет партии и триумфът беше сладък.

Фрейзър се изсмя, протегна дългия си показалец и нежно събори царя си.

— Трябваше да очаквам нещо подобно от човек като милорд Мелтън — каза той небрежно.

Грей се скова на мястото си. Фрейзър видя това и изви питащо вежда.

— Нали имате предвид лорд Мелтън? Или имате и друг брат?

— Нямам — отвърна Грей. Усещаше устните си леко сковани, макар че можеше да е от пурата. — Не, имам само един брат. — Сърцето му започна да бумти отново, но този път тежко и усилно. Нима шотландското копеле през цялото време е знаело кой е той?

— Срещата ни бе доста кратка по необходимост — рече сухо Фрейзър. — Но пък запомняща се. — Той вдигна чашата си и отпи, като гледаше Грей над кристалния ѝ ръб. — Може би не знаете, че срещнах лорд Мелтън при Калоден?

— Знаех. Аз се сражавах там. — Цялото удоволствие от победата се изпари. Чувстваше леко гадене от дима. — Не знаех, че си спомняте Хал обаче… или че знаете за роднинската ни връзка.

— Тъй като дължа живота си на тази среща, едва ли бих могъл да я забравя — рече сухо Фрейзър.

Грей вдигна очи.

— Разбрах, че не сте били особено благодарен, когато Хал ви е срещнал при Калоден.

Фрейзър стисна още по-силно устни, после те се отпуснаха.

— Така е — рече тихо. Усмихна се безрадостно. — Брат ви бе много упорит в отказа си да ме застреля. Не изпитвах благодарност за услугата навремето.

— Искали сте да ви застрелят? — вдигна вежди Грей.

Погледът на шотландеца се отнесе, беше вперен в шахматната дъска, но явно виждаше нещо друго.

— Тогава мислех, че имам основание — рече тихо.

— Какво основание? — попита Грей. Улови за миг погледа му и добави бързо: — Не искам да нахалствам с въпроса си. Просто… тогава аз… и аз се чувствах така. От думите ви за Стюартите не мисля, че загубата на каузата им ви е довела до подобно отчаяние.

Устата на Фрейзър потрепна леко, твърде леко, за да бъде усмивка. Той наклони за миг глава, сякаш в съгласие.

— Имаше такива, които се сражаваха от обич към Чарлс Стюарт… или от преданост към правото на баща му върху трона. Но вие сте прав; аз не бях от тях.

Не обясни нищо повече. Грей пое дълбоко дъх, без да откъсва очи от дъската.

— Казах, че тогава и аз се чувствах така. Аз… изгубих един приятел при Калоден. — С част от съзнанието си се питаше защо говори за Хектор на този мъж, точно на него; шотландски воин, който бе въртял меча си на онова смъртоносно поле, и може би именно неговия меч… Но в същото време не можеше да се спре; не би могъл да говори на другиго за Хектор, освен на този мъж, на този затворник, който не можеше да каже на никого, чиито думи не можеха да му навредят.

— Той ме накара да отида и да погледна тялото… Хал, брат ми — избълва Грей. Погледна надолу към ръката си, където наситеносиният сапфир на Хектор гореше върху кожата му, по-малка версия на камъка, даден му неохотно от Фрейзър.

— Той каза, че трябва; че ако не го видя мъртъв, никога няма да повярвам в смъртта му. И ако не знам, че Хектор… моят приятел… си е отишъл завинаги, ще скърбя вечно. Ако видя и разбера, ще скърбя, но после ще се излекувам… и ще забравя. — Вдигна очи в болезнен опит за усмивка. — Хал по принцип е прав, но не винаги.

Вероятно се беше излекувал, но никога нямаше да забрави. Определено нямаше да забрави как видя Хектор за последно — с бяло като восък лице, неподвижен в ранната утринна светлина, дългите му тъмни мигли почиваха деликатно на бузите му, сякаш бе заспал. И зейналата рана, която почти бе отделила главата му от тялото, разкривайки трахеята и големите вени на врата.

Известно време мълчаха. Фрейзър не каза нищо, но взе чашата си и я пресуши. Без да попита, Грей напълни чашите за трети път.

Облегна се назад в стола си, загледан любопитно в госта си.

— Смятате ли, че животът ви е твърде тежък, господин Фрейзър?

Шотландецът срещна погледа му съвсем спокойно. Явно не видя в изражението му друго, освен любопитство, защото широките му рамене се отпуснаха леко, както и мрачната линия на устата. Той се облегна назад и бавно раздвижи дясната си ръка, за да изпъне мускулите. Грей видя, че тя е била наранена; на светлината от огъня личаха малки белези и два от пръстите бяха сковани.

— Може би не чак толкова — отвърна бавно шотландецът. Срещна очите му безстрастно. — Мисля, че може би най-голямото бреме е в обичта ни към онези, на които не можем да помогнем.

— А не в липсата на някой, когото да обичаме?

Фрейзър не отговори веднага; сякаш обмисляше позицията на шахматни фигури.

— Това е празнота — каза той накрая, тихо. — Но не и голямо бреме.

Беше късно; крепостта бе притихнала около тях, само от време на време се чуваха стъпките на стражите долу.

— Жена ви… била е лечителка, казвате?

— Да. Тя… казва се Клеър. — Фрейзър преглътна, после вдигна чашата си и пи, сякаш се опитваше да прокара нещо залепнало на гърлото му.

— Мисля, че много сте я обичали — рече тихо Грей.

Видя у шотландеца същия порив, който и той бе изпитал преди няколко мига — нуждата да изрече име, което дълго не е изричал, да призове за миг призрака на една любов.

— Понякога си мисля, че трябва да ви благодаря, майоре — каза той тихо.

Грей се сепна.

— Да ми благодарите? Защо?

Шотландецът го погледна мрачно над приключилата шахматна партия.

— За онази нощ при Карярик, когато се срещнахме за първи път. — Гледаше го спокойно. — За онова, което сторихте за жена ми.

— Вие помните — рече дрезгаво Грей.

— Не съм забравил — отвърна простичко Фрейзър. Грей се стегна и погледна към него, но не видя и помен от смях в скосените сини очи.

Фрейзър му кимна много сериозно.

— Вие бяхте достоен противник, майоре; не бих могъл да го забравя.

Джон Грей се засмя горчиво. Странно, но не се почувства толкова зле, колкото очакваше, когато този срамен спомен беше съживен.

— Ако смятате едно шестнайсетгодишно хлапе, което се насира от страх, за достоен враг, господин Фрейзър, тогава не е изненадващо, че планинците бяха победени!

Фрейзър се усмихна леко.

— Мъж, който не се насира от страх, когато опрат оръжие в главата му, майоре, или няма черва, или няма мозък.

Грей се засмя въпреки себе си. Устните на Фрейзър също леко потрепнаха.

— Вие не проговорихте, за да спасите живота си, а за да спасите честта на една дама. Честта на моята дама — каза тихо Фрейзър. — На мен това не ми прилича на страх.

Откровеността в гласа му бе твърде очевидна, за да се пренебрегне.

— Не сторих нищо за жена ви — каза с горчивина Грей. — Тя не беше в опасност, все пак!

— Но вие не го знаехте, нали? — изтъкна Фрейзър. — Мислехте, че спасявате живота и честта ѝ, като рискувахте своя. Вие ѝ оказахте тази чест… и понякога си мисля за това, откакто… я загубих. — Гласът му потрепна съвсем леко; само изопнатите мускули на шията му издаваха емоцията.

— Разбирам. — Грей пое дълбоко дъх и го издиша бавно. — Съжалявам за загубата ви — добави.

И двамата помълчаха за миг, сами със своите призраци. После Фрейзър вдигна поглед и пое дъх.

— Брат ви е бил прав, майоре — каза той. — Благодаря ви и ви желая лека нощ. — Стана, остави чашата си и излезе.

Това му напомни някак за годините в пещерата и посещенията му в къщата, онези оазиси от живот и топлина насред пустинята на самотата. Тук беше обратното, излизаше от претъпканата, студена мръсна килия към топлия апартамент на майора, където за няколко часа можеше да отпусне и съзнанието, и тялото си, да се наслади на топлина, разговор и изобилие от храна.

Това му носеше странно усещане за разместване; усещане за загуба на някаква ценна част от него, която не може да оцелее в прехода обратно към ежедневието. Всеки път този преход ставаше все по-труден.

Той стоеше във ветровития коридор и чакаше тъмничаря да отключи килията. Звуците на спящите мъже жужаха в ушите му и миризмата им го лъхна още с отварянето на вратата, остра като пръдня.

Той си пое дълбоко дъх, преди да сведе глава и да влезе.

Телата на пода се размърдаха, докато той пристъпваше в стаята, сянката му падна над изпружените и свити форми. Вратата са затвори след него, потопявайки килията в мрак, но през нея като вълна премина осъзнаване — мъжете се разбуждаха при появата му.

— Много закъсня, Мак Дуб — каза Мърдо Линдзи, гласът му бе дрезгав в съня. — Ще си скапан утре.

— Ще се справя, Мърдо — прошепна той, докато прекрачваше телата. Свали палтото си и го постави грижливо върху пейката, после взе грубото одеяло и си потърси място на пода, дългата му сянка потрепваше покрай зарешетения прозорец.

Рони Синклер се обърна, когато Мак Дуб легна до него. Примигна сънливо, русите му мигли бяха почти невидими на лунната светлина.

— Русият дребосък добре ли те нахрани, Мак Дуб?

— Нахрани ме, Рони, благодаря. — Намести се върху камъните, търсейки удобна поза.

— Ще ни разкажеш ли утре? — Затворниците изличаха странно удоволствие да слушат какво са му сервирали за вечеря, като приемаха за въпрос на чест водачът им да е добре нахранен.

— Да, ще ви разкажа, Рони — обеща Мак Дуб. — Но сега трябва да поспя.

— Наспи се, Мак Дуб — дойде шепот от ъгъла, където Хейс, Маклауд, Инес и Кийт се бяха свили като лъжици един до друг, защото обичаха да им е топло.

— Сладки сънища, Гавин — прошепна Мак Дуб и малко по малко килията започна пак да утихва.

Тази нощ сънува Клеър. Тя лежеше в ръцете му с отпуснати крайници и ароматна. Беше бременна; коремът ѝ бе кръгъл и гладък като диня, а гърдите едри, с тъмни като вино зърна, го приканваха да ги опита.

Ръката ѝ се беше свила между краката му и той посегна да ѝ върне услугата, и нейната мекота изпълни шепата му, притисна се към него, когато тя помръдна. Тя се надигна усмихната, косата ѝ падаше около лицето, и седна върху него.

— Дай ми устата си — прошепна той, не знаеше дали иска да я целуне, или тя да го поеме с уста, знаеше само, че трябва да я има някак.

— Ти ми дай твоята — рече тя. Засмя се и се наведе към него, с ръце на раменете му, косата ѝ докосна лицето му с аромат на мъх и слънчева светлина, и той усети шумолене на сухи листа под гърба си, и разбра, че лежат в долчинката близо до Лалиброх, и тя е с цвета на мед, с цвета на буковете; на букови листа и клони, златни очи и гладка бяла кожа, докосната от сенки.

После гърдите ѝ се притиснаха към устата му и той ги пое жадно, привличайки тялото ѝ плътно към себе си, когато засмука. Млякото ѝ беше горещо и сладко, със слаб вкус на сребро, като еленова кръв.

— По-силно — прошепна му тя и сложи ръка зад главата му, хвана го за тила и го притисна към себе си. — По-силно.

Тя легна върху него, ръцете му бяха вкопчени в сладката плът на бедрата ѝ, усещаше малката тежест на детето върху него, сякаш вече я споделяха, защитаваха малката издутина между телата си.

Той я прегърна силно и тя го задържа, когато той потрепери, косата ѝ падаше върху лицето му, ръцете ѝ бяха в косата му и детето бе между тях, не се знаеше къде започва някой от тримата и къде свършва.

Събуди се внезапно, задъхан и изпотен, полусвит настрани под една от пейките в килията. Още не беше съвсем съмнало, но той виждаше силуетите на мъжете, които лежаха до него, и се надяваше, че не е извикал. Затвори веднага очи, но сънят си беше отишъл. Лежеше съвсем неподвижно, сърцето му забавяше ритъма си. Зачака зората.

18 юни 1755 г.

Джон Грей се бе облякъл много внимателно тази вечер, с чиста риза и копринени чорапи. Не беше сложил перука, косата му бе сплетена и напръскана с тоник от лимон и върбинка. Зачуди се за миг дали да сложи пръстена на Хектор, но накрая го сложи. Вечерята бе хубава; фазан, който сам бе отстрелял, и зелена салата, заради странния вкус на Фрейзър към такива неща. Сега седяха пред шахматната дъска, изоставили леките разговори и съсредоточени над фигурите.

— Ще пиете ли шери? — Премести офицера си и се облегна назад, протягайки се.

Фрейзър кимна, замислен за новата позиция.

— Мисля, че да.

Грей стана и прекоси стаята, отдалечавайки се от огъня. Посегна към бюфета за бутилката и усети тънка струйка пот да се стича по ребрата му. Не беше от огъня, който потрепваше в другия край на стаята; беше от нерви.

Донесе бутилката на масата, като държеше чашите в другата си ръка; бяха от уотърфордски кристал, изпратени от майка му. Течността се изля в тях като блещукащ розов кехлибар на светлината на огъня. Очите на Фрейзър бяха вперени в чашата, гледаше как се надига шерито в нея, но с разсеяност, която показваше, че мисли за друго. Тъмносините очи бяха притворени. Грей се запита за какво ли мисли; не за играта… изходът ѝ беше ясен.

Грей посегна и премести офицера на царицата. Това само щеше да забави нещата; все пак постави в опасност царицата на Фрейзър и можеше да го принуди да се лиши от топа си.

Грей стана да сложи още торф в огъня. Протегна се и мина зад своя опонент, за да огледа ситуацията от неговия ъгъл.

Светлината от огъня трептеше, когато едрият шотландец се наведе да огледа дъската, и отново изтръгна наситеночервени нюанси от косата му, като ехо от сиянието на шерито в кристалните чаши.

Фрейзър беше вързал косата си на тила с тънка черна връв. Само леко дръпване щеше да я освободи. Джон Грей си представи как прокарва ръка под тази гъста, лъскава маса, за да докосне гладката и топла кожа на темето под нея. Да докосне…

Дланта му се затвори рязко, когато си представи усещането.

— Ваш ред е, майоре. — Мекият глас на шотландеца го накара да се съвземе и той зае мястото си, като огледа невиждащо шахматната дъска.

Всъщност не виждаше нищо, тъй като много силно съзнаваше движенията на другия, присъствието му. Въздухът около Фрейзър сякаш трептеше, невъзможно беше да не погледнеш към него. За да прикрие погледа си, Грей взе шерито и отпи, като едва усети вкуса на течното злато.

Фрейзър седеше неподвижно като статуя от цинобър, само дълбоките сини очи бяха живи на лицето му, докато оглеждаше дъската. Огънят догаряше и очертанията на тялото му тънеха в сенки. Ръката му, златна и черна на светлината от огъня, се отпусна върху масата, неподвижна и изящна като пленената пешка до нея.

Синият камък на пръстена на Джон Грей проблесна, когато той посегна към офицера на царицата си. Това грешно ли е, Хектор? — помисли си той. — Да обичам мъж, който може да те е убил? Или това бе начин най-сетне да оправи нещата; да излекува раните от Калоден и за двамата?

Офицерът тупна леко върху дъската, когато той постави прецизно покритата му с филц основа. Без да спира, ръката му се вдигна сякаш по своя воля. И прекоси краткото разстояние във въздуха, сякаш много добре знаеше какво иска, и се приземи върху ръката на Фрейзър. Дланта тръпнеше, а извитите пръсти нежно умоляваха.

Ръката под неговата беше топла — толкова топла, — но твърда и неподвижна като мрамор. Нищо не помръдна на масата, само трептенето на пламъка в сърцевината на шерито. Тогава Грей вдигна очи и срещна погледа на Фрейзър.

— Махнете ръката си от мен — каза Фрейзър много, много тихо. — Или ще ви убия.

Ръката му под ръката на Грей не помръдваше, не помръдваше и лицето над нея, но майорът усети тръпката на отвращение, спазъма на омраза и отвращение, които се надигнаха от сърцевината на този мъж и се излъчваха от плътта му.

Внезапно отново чу предупреждението на Куори в паметта си, така ясно, сякаш той говореше до ухото му:

Ако вечеряте сам с него — пазете си гърба.

Нямаше никакъв шанс за това; той не можеше да му обърне гръб. Не можеше дори да откъсне поглед от него или да примигне, да се освободи от тъмносиния поглед, който го смразяваше. И като я движеше така бавно, сякаш стоеше върху неизбухнала мина, той отдръпна ръката си.

Настъпи тишина, прекъсвана само от трополенето на дъжда и съскането на торфа в огъня. И двамата като че ли не дишаха. После Фрейзър стана безшумно и излезе от стаята.

12. Саможертва

Късноноемврийският дъжд трополеше по камъните на двора и по мрачните редици мъже, които стояха сгърбени под пороя. Червените куртки на стража не изглеждаха много по-щастливи от подгизналите затворници.

Майор Грей стоеше под стрехата на покрива и чакаше. Не беше най-подходящото време за провеждане на претърсване и чистене на затворническите килии, но по това време на годината нямаше смисъл да чакат времето да се оправи. А и с повече от двеста затворници в Ардсмюир беше необходимо да мият килиите поне веднъж месечно, за да предотвратят избухването на зарази.

Вратите към главния затворнически блок се отвориха и се появи къса колона затворници; те бяха свършили работата по чистенето, надзиравани от пазачите. В края на колоната ефрейтор Дънстейбъл излезе, понесъл купчина контрабандни вещи, които винаги изскачаха при подобно претърсване.

— Обичайните боклуци, сър — докладва той и хвърли жалките си находки върху бъчвата близо до майора. — Но може да погледнете това.

„Това“ беше малко парцалче, вероятно шест на четири инча, на зелено каре. Дънстейбъл погледна бързо редиците затворници, сякаш смяташе да хване някой от тях в издайническо действие.

Грей въздъхна, после изправи рамене.

— Да, предполагам.

Притежаването на шотландски тартан бе строго забранено от Акта против килтовете, който лишаваше планинците от въоръжение и им забраняваше да носят клановите си дрехи. Той излезе пред редиците мъже, а ефрейтор Дънстейбъл изкрещя рязко, за да привлече вниманието им.

— Чие е това? — Ефрейторът вдигна високо парцалчето и повиши глас. Грей погледна от яркия плат към затворниците, като мислено изреждаше имената им, опитваше се да ги свърже с несъвършените си познания за тартаните. Дори в един клан шарките варираха толкова много, че не можеше да се каже със сигурност коя на кой клан принадлежи, но имаше някакви общи цветове и дизайн.

Макалистър, Хейс, Инес, Греъм, Макмърти, Макензи, Макдоналд… стоп. Макензи. Това беше. Беше сигурен по-скоро заради познанията си за мъжете, отколкото заради връзката на тартана с конкретен клан. Макензи беше млад затворник, лицето му бе някак твърде овладяно, твърде безизразно.

— Твой е, Макензи. Нали? — попита Грей. Грабна плата от ефрейтора и го навря под носа на младежа. Лицето на затворника бе пребледняло под мръсните петна. Челюстта му бе стисната здраво и той дишаше тежко през носа си със слабо свистене.

Грей се втренчи победоносно в момчето. Младият шотландец също носеше в себе си онова ядро от неукротима омраза. Грей усещаше как страхът на младежа нараства; още секунда и щеше да се пречупи.

— Мой е. — Гласът бе спокоен, почти отегчен, и заговори с такова безразличие, че нито Макензи, нито Грей го осъзнаха веднага. Те се взираха един в друг, докато една голяма ръка посегна над рамото на Ангъс Макензи и леко дръпна парчето плат от ръката на офицера.

Джон Грей отстъпи назад, усетил думите като удар в корема. Забравил за Макензи, той вдигна очи с няколко сантиметра, за да види лицето на Джейми Фрейзър.

— Това не е тартан на клана Фрейзър — рече той, усещайки силата, с която думите минават през вкочанените му устни. Цялото му лице беше сковано, факт, заради който бе смътно благодарен — поне изражението му нямаше да го издаде пред редиците наблюдателни затворници.

Устата на Фрейзър леко се изви. Грей не откъсваше поглед от нея, страхуваше се да срещне тъмносините очи.

— Не, не е — съгласи се Фрейзър. — На Макензи е. Кланът на майка ми.

В някакво далечно ъгълче на съзнанието си Грей бе складирал още едно малко парченце информация с придружаващи факти в инкрустираното със скъпоценни камъни ковчеже с надпис „Джейми“ — майка му беше Макензи. Той знаеше, че е така, но знаеше и че тартанът не принадлежи на Фрейзър.

Чу гласа си, спокоен и уверен, да изрича:

— Притежанието на кланов тартан е незаконно. Знаете какво е наказанието, разбира се?

Широката уста се изви в крива усмивка.

— Знам.

Затворниците се разшаваха и започнаха да мърморят; не се движеха, но Грей усещаше как се променя строят, сякаш всички се приближаваха към Фрейзър, обграждаха го, обгръщаха го. Кръгът се разчупи и преформира и той осъзна, че е останал извън него. Джейми Фрейзър се бе върнал при своите.

С усилие на волята Грей се принуди да откъсне поглед от меките гладки устни, леко напукани от слънцето и вятъра. Страхуваше се от очите над тях; защото изразяваха онова, от което се боеше; не страх или гняв… а безразличие.

Той махна на стражите.

— Отведете го.

Майор Джон Уилям Грей сведе глава над писалището, подписваше заявки, без да ги чете. Рядко работеше толкова късно през нощта, но през деня не бе имал време и документите се бяха натрупали. Заявките трябваше да бъдат изпратени в Лондон тази седмица.

Двеста фунта пшенично брашно — написа той, в опит да се концентрира върху четливостта на почерка си. Проблемът при толкова много рутинна работа бе, че ангажираше вниманието му, но не и съзнанието му, и позволяваше на спомените от деня да се промъкнат нежелани.

Шест бъчви ейл, за казармите. Остави перото и потърка бързо ръце. Още усещаше студа, който се бе настанил в костите му, докато стоеше на двора тази сутрин. Сега гореше огън, но той като че ли не помагаше. Грей не се приближи до него; беше го сторил веднъж и стоя като хипнотизиран, виждаше образи от следобеда в пламъците, и се събуди едва когато бричовете му започнаха да прогарят.

Взе пак перото и се опита да прогони от съзнанието си виденията от двора.

По-добре беше да не отлага изпълнението на присъди от подобен род; затворниците ставаха неспокойни и нервни заради очакването и беше по-трудно да ги контролираш. Изпълнено веднага обаче, подобно наказание често имаше благотворен ефект, като показваше на затворниците, че отплатата може да е бърза и сурова, и да засили уважението им към онези, които ги охраняваха. Някак си Джон Грей подозираше, че точно този случай не бе засилил особено уважението на затворниците — поне към него.

Усещайки нещо повече от ледена тръпка във вените си, той бе издал заповедта, бързо и овладяно, и тя беше изпълнена.

Затворниците бяха наредени в редици около четирите страни на двора, като отпред, с лице към тях, се наредиха пазачите с готови байонети, за да попречат на всеки неподобаващ изблик.

Но нямаше изблици, подобаващи или неподобаващи. Затворниците чакаха в мразовитата тишина под лекия дъжд, който мокреше камъните на двора, и никой не продумваше, чуваше се само покашляне. Беше началото на зимата и катарът бе нещо обичайно както в казармите, така и във влажните килии.

Грей стоеше и гледаше безстрастно, хванал ръце зад гърба си, докато водеха затворника на платформата. Гледаше, докато дъждът се просмукваше в куртката му и се стичаше на малки струйки по врата му, как Джейми Фрейзър стои гол до кръста на платформата в другия край и се движи без никакво колебание, сякаш това бе нещо, което вече е правил, привична задача без значение.

Грей кимна на двама редници, те хванаха несъпротивляващите се ръце на затворника и ги вдигнаха, вързаха ги за пилона. Запушиха му устата и Фрейзър се изправи, дъждът се стичаше по ръцете му и по вдлъбнатината на гръбнака, за да се просмуче в тънкия плат на панталоните.

Още едно кимване, към сержанта, който държеше заповедта с обвинението, и после леко раздразнение, когато жестът накара дъждовната вода от периферията на шапката му да се изсипе върху него. Той оправи шапката си и подгизналата перука, после възвърна властната си стойка точно навреме, за да чуе обвинението и присъдата.

— … в нарушение на Акта срещу килтовете, издаден от Негово Величество и Парламента, заради което престъпление ще бъде наложено наказание от шейсет удара с бич.

Грей се озърна с професионално безразличие към сержанта, който трябваше да приложи наказанието; на никого не му беше за първи път. Сега не кимна; дъждът още се сипеше. Само притвори очи и изрече обичайните думи:

— Господин Фрейзър, наказанието ви ще бъде приложено.

И стоеше, с вперен напред поглед, и слушаше плющенето на бича и сумтенето на затворника при всеки удар, заглушавано от парцала в устата му.

Мускулите на мъжа се изопваха в отговор на болката. Отново и отново, докато всеки отделен мускул не се вкамени под кожата му. Неговите собствени мускули също го боляха от напрежението и Грей пристъпи незабележимо от крак на крак, докато ужасното усилие продължаваше. Тънки червени струйки се стичаха по гърба на затворника, примесена с вода кръв, и попиваха в панталоните му.

Грей усещаше мъжете зад себе си, войници и затворници, всички втренчени в платформата и фигурата на нея. Дори кашлянето бе спряло.

И над всичко това, като лепкав пласт лак, запечатващ чувствата на Грей, бе тънкият слой самоненавист, когато осъзна, че очите му са втренчени в тази сцена не заради дълга, а просто защото не можеше да откъсне поглед от лъскавия слой от дъжд и кръв, който сияеше по мускулите, изопнати от ужасната болка в извивка на мъчителна красота.

Сержантът спря само за кратко между ударите. Леко се забърза; всички искаха това да свърши по-скоро и да се отърват от дъжда. Грисъм отброяваше високо ударите и ги отбелязваше в документа. Сержантът провери бича, прокара краищата с покрити с восък възли между пръстите си, за да ги почисти от кръвта и полепналата плът, после го вдигна отново, завъртя го бавно два пъти над главата си и удари.

— Трийсет! — извика Грисъм.

Майор Грей издърпа най-долното чекмедже на писалището си и повърна върху заявките.

Пръстите му бяха забити силно в дланите му, но треперенето не спираше. Беше дълбоко в костите му, като зимния студ.

— Завийте го с одеяло; ще го сгрее за миг.

Гласът на английския лекар като че ли дойде от много далече, той не усещаше връзка между гласа и дланите, които го стиснаха здраво за двете ръце. Извика, когато го преместиха, извиването отвори почти непокритите рани на гърба му. Струйката топла кръв по ребрата му засили треперенето още повече въпреки грубото одеяло, което сложиха на раменете му.

Стисна ръбовете на пейката, на която лежеше, притиснал буза в дървото, със затворени очи, борещ се с треперенето. Някъде в стаята нещо се раздвижи и изшумоля, но той не можеше да обърне внимание, не можеше да го откъсне от стискането на зъбите си и от сковаността в ставите.

Вратата се затвори и стаята притихна. Нима го бяха оставили сам?

Не, чуха се стъпки близо до главата му и одеялото се вдигна от него, смъкна се отново към кръста му.

— Хм. Направиха те на каша, нали, момче?

Не отговори; като че ли и не очакваха отговор. Лекарят се извърна за миг; после сложи ръка под бузата му и вдигна главата му. Една кърпа се плъзна под лицето му и го отдели от грубото дърво.

— Сега ще прочистя раните — каза гласът. Беше някак безличен, но не и неприятелски.

Той си пое дъх през зъби, когато една ръка докосна гърба му. Последва странен хленчещ звук. Осъзна, че го издава той, и се засрами.

— На колко години си, момче?

— На деветнайсет. — Едва изрече думата, преди да потисне стон.

Лекарят докосна нежно гърба му тук-там и се изправи. Той чу как резето се затваря, после стъпките на лекаря се върнаха.

— Вече никой няма да влезе — каза гласът внимателно. — Хайде, наплачи се.

— Хей! — извика един глас. — Събуди се, човече!

Той бавно дойде в съзнание; грубото дърво под бузата му задържа и съня за миг, и той не можеше да си спомни къде е. Една ръка дойде от мрака и го докосна колебливо по бузата.

— Скърца със зъби в съня си — прошепна гласът. — Много ли боли?

— Малко. — Осъзна още една връзка между съня и събуждането, когато се опита да се надигне и болката изпращя по гърба му като мълния. Издиша с неволно сумтене и се отпусна пак на пейката.

Беше извадил късмет; бичува го Дос, едър войник на средна възраст, който не обичаше да бичува затворници и го правеше само защото беше част от работата му. Все пак шейсетте камшика бяха направили своето, макар и приложени без ентусиазъм.

— Не, хич не го боли. Искаш да го вбесиш ли? — Това беше гласът на Морисън. Нямаше кой друг да е.

Странно, помисли си той смътно. Във всяка група мъже като че ли всеки винаги си вършеше неговата работа, без значение дали го е правил преди. Морисън бе селянин, като повечето от тях. Вероятно го биваше с животните, но не мислеше много за това. Сега беше лечителят на мъжете, онзи, към когото се обръщаха, когато ги заболеше корем или си счупеха пръст. Морисън знаеше малко повече от останалите, но мъжете отиваха при него, когато бяха болни, както се обръщаха към Сиймъс Мак Дуб за утеха и насоки. И за справедливост.

На гърба му беше положена кърпа, от която се вдигаше пара, и той изсумтя при ужилването. Стисна устни, за да не извика. Сега усещаше малката ръка на Морисън, леко положена в центъра на гърба му.

— Потърпи, човече, горещото ще отмине.

С избледняването на кошмара той примигна и се настрои към гласовете и мъжете около него. Беше в голямата килия, в сенчестата ниша до комина. От огъня се издигаше дим; сигурно над него вреше казан. Видя Уолтър Маклауд да пуска купчина парцали в него, огънят оцветяваше тъмната му брада и веждите в червено. После, когато горещите парцали на гърба му изстинаха до приятна топлина, той затвори очи и потъна отново в полудрямка, унасян от тихия разговор на мъжете.

Това усещане на сънливо откъсване му беше познато. Беше изпитал нещо много подобно, след като посегна над рамото на младия Ангъс и стисна в юмрука си парчето тартан. Сякаш с този си избор някаква завеса падна между него и мъжете наоколо; сякаш беше сам, на някакво спокойно и безкрайно откъснато място.

Беше последвал пазача, който го отведе, съблече се, както му казаха, но без да усеща нищо, сякаш не беше буден. Зае мястото си на платформата и изслуша думите на обвинението и присъдата, без да ги чува наистина. Дори грубото ухапване на въжето върху китките му или студеният дъжд по голия му гръб не го събудиха. Струваше му се, че всичко това вече се е случвало; и каквото и да каже или направи, не можеше да го промени; така беше писано.

Колкото до бичуването, той го понесе. Тогава нямаше място за мисли или съжаления, или за нещо друго освен упоритата, отчаяна борба, която това ужасно телесно оскърбление изискваше.

— Кротко, кротко. — Ръката на Морисън легна на врата му, за да му попречи да мърда, докато свалят мокрите парцали и сложат нови, напоени с отварата, и те веднага събудиха всички заспали нервни окончания.

Едно последствие от това странно състояние на ума бе, че всички усещания като че ли бяха с еднаква интензивност. Ако се опиташе, можеше да усети всяка отделна рана на гърба си, можеше да види в мислите си ярките ивици в мрака на въображението. Но болката от раната, която минаваше от ребрата към рамото, не беше по-силна или по-значима от почти приятната тежест на краката му, разранените ръце или мекото бодливо докосване на косата му до бузата.

Сърцето му биеше бавно и ритмично в ушите му; дъхът му сякаш бе нещо отделно от надигането на гърдите. Съществуваше само като сбор от фрагменти, всяко малко парченце със собствени усещания, и нито едно от тях не се интересуваше особено от централния мозък.

— Ето, Мак Дуб — каза гласът на Морисън в ухото му. — Вдигни глава, изпий това.

Силната миризма на уиски го удари и той се опита да се извърне.

— Трябва — каза Морисън твърдо и делово, както сигурно правят всички лечители, сякаш винаги знаят по-добре от теб какво чувстваш или от какво имаш нужда. Тъй като нямаше сили и желание да спори, той отвори уста и отпи от уискито, като усети как мускулите на шията му потръпват под усилието да държи главата си изправена.

Уискито добави своето към хора от усещания, който го изпълваше. Парене в гърлото и корема, остра тръпка в основата на носа и нещо като замайване, което му каза, че е изпил твърде много и твърде бързо.

— Още малко, хайде, това е — каза Морисън. — Добро момче. Сега е по-добре, нали тъй? — Едрото тяло се премести и закри видимостта му към стаята. От високия прозорец нахлу студен въздух, но раздвижването около него като че ли не се дължеше само на вятъра.

— Е, как е гърбът? До утре ще си скован като царевичен кочан, но май можеше и по-зле да е. Хайде, трябва да пийнеш още. — Ръбът на роговата чаша се притисна настойчиво към устните му.

Морисън още говореше, доста високо, за нищо конкретно. Нещо не беше наред. Морисън не беше от приказливите. Нещо се случваше, но той не можеше да види. Вдигна глава, за да разбере какво става, но Морисън го притисна отново надолу.

— Не се тревожи, Мак Дуб — каза тихо. — И без туй не можеш да ги спреш.

Той легна под ръката на Морисън със затворени очи и зачака звуците да спрат. Все пак кой ли е, кой ли въздава справедливост в тъмното. Синклер. Умът му предостави отговора без колебание. И Хейс и Линдзи помагаха, без съмнение.

Те не можеха да се спрат, не повече от него, или от Морисън. Мъжете правеха това, за което бяха родени. Един бе лечител, друг бияч.

Звуците спряха, чуваше се само приглушен плач. Раменете му се отпуснаха и той не помръдна, когато Морисън махна последния мокър компрес и внимателно го подсуши, течението от прозореца го накара да потрепери от внезапен студ. Стисна здраво устни и не издаде нито звук. Този следобед му бяха запушили устата и той бе доволен от това; първия път, когато го бичуваха, преди години, почти отхапа долната си устна.

Чашата с уиски пак се притисна към устата му, но той извърна глава и тя изчезна някъде, където щеше да получи по-сърдечен прием. Мълиган, вероятно, ирландецът.

Един мъж имаше със слабост към пиенето, друг го мразеше. Един мъж обичаше жени, а друг…

Въздъхна и се размърда леко на твърдото си легло. Морисън го беше покрил с одеяло и си бе отишъл. Той се чувстваше изцеден и празен, все още на фрагменти, но умът му беше относително ясен, някъде много далеч от останалата част от него.

Морисън бе отнесъл и свещта; тя гореше в другия край на килията, където мъжете седяха сгърбени заедно и светлината ги превръщаше в черни форми, неразличими една от друга, поръбени със златно сияние като картини на безлики светци от старите требници.

Той се запита откъде ли идват тези дарби, които оформят природата на човека. От Бог?

Дали беше като спускането на Параклит и огнените езици, които са слезли при останалите апостоли? Помнеше картина от Библията в салона на майка си, апостолите, короновани с огън, и сякаш ужасени от него, стояха като восъчни свещи, запалени за празник.

Усмихна се при спомена и затвори очи. Сенките на свещта трептяха в червено под клепачите му.

Клеър, неговата Клеър… кой знае какво я бе изпратило при него, захвърлена в живот, за който със сигурност не беше родена? И все пак тя знаеше какво да стори, за какво е предназначена. Не всеки бе такъв щастливец да знае своята дарба.

Чу се предпазливо движение в мрака до него. Той отвори очи и видя само форма, но веднага позна кой е.

— Как си, Ангъс? — попита тихо на келтски.

Младежът коленичи тромаво до него и хвана ръката му.

— Аз… добре съм. Но ти… сър… съжалявам…

Дали опитът, или инстинкт го накара да стегне успокояващо ръката си?

— И аз съм добре. Лягай, малки Ангъс, и си почивай.

Фигурата сведе глава в странно официален жест и целуна опакото на дланта му.

— Аз… може ли да остана при теб, сър?

Ръката му тежеше цял тон, но той я вдигна и я положи на главата на младежа. После я отдръпна, но усети как напрежението на Ангъс отслабва след утехата от допира му.

Той бе роден за водач, после бе огънат и оформен, за да следва тази съдба. Но ако човек, който не е роден за тази роля, трябва да я изпълнява? Като Джон Грей, например. Или Чарлс Стюарт.

За първи път от десет години, от тази странна дистанция, той успя да намери у себе си прошка за немощния мъж, който някога бе негов приятел. След като така често плащаше цената за своята собствена дарба, той най-сетне успя да разбере по-ужасната участ да си роден крал, без да имаш дарбата да царуваш.

Ангъс Макензи седна свит до стената близо до него, свел глава над коленете си, завит с одеяло. Тихо, гъргорещо хъркане дойде от сгърбената фигура. И той усещаше приближаването на съня, който наместваше отново пръснатите парченца на съществото му, и знаеше, че ще се събуди цял — макар и с болки — на сутринта.

Внезапно усети облекчение от много неща. От тежестта на отговорността, от необходимостта да взема решения. Изкушението си отиде, заедно с възможността за него. По-важното — бремето на гнева се беше вдигнало; вероятно завинаги.

И, помисли си, през сгъстяващата се мъгла, Джон Грей му бе върнал отново съдбата.

Почти му беше благодарен.

13. Средата на играта

Инвърнес 2 юни 1968 г.

Роджър я откри на сутринта, свита на дивана в кабинета, под чергата, документите пръснати по пода, където се бяха разпилели от една от папките. Светлината от високите прозорци се изливаше в кабинета, но високата облегалка на дивана засенчваше лицето на Клеър и пречеше на зората да я събуди. Светлината едва сега преля над извивката от прашно кадифе, за да потрепне сред кичурите на косата ѝ.

Прозрачно лице не само в едно отношение, помисли си Роджър, докато я гледаше. Кожата ѝ бе така светла, че се виждаха сините вени на слепоочията и шията, и костите бяха така близо под нея, че сякаш бе изваяна от слонова кост.

Кувертюрата се бе смъкнала наполовина и разкриваше раменете ѝ. Едната ѝ ръка лежеше върху гърдите, притиснала един-единствен лист до тялото ѝ. Роджър вдигна внимателно ръката ѝ, за да издърпа листа, без да я събуди. Тя бе отпусната в съня си, плътта ѝ бе изненадващо топла и гладка.

Очите му намериха името веднага; знаеше, че трябва да го е открила.

— Джеймс Макензи Фрейзър — прошепна той. Вдигна поглед от листа към спящата жена на дивана. Светлината тъкмо бе докоснала извивката на ухото ѝ; тя се размърда леко и извърна глава, а лицето ѝ отново се отпусна в съня.

— Не знам кой си бил, приятел — прошепна той на шотландеца, когото никога не беше виждал, — но трябва да си бил голяма работа, за да я заслужиш.

Много внимателно вдигна завивката към раменете ѝ и спусна щората на прозореца зад нея. После клекна и събра разпилените листа от папката на Ардсмюир. Ардсмюир. Само това му трябваше сега; дори ако съдбата на Джейми Фрейзър не бе записана на тези страници в ръцете му, тя трябваше да е някъде из историята на затвора. Можеше да се наложи още едно посещение до архивите, или дори до Лондон, но следващата брънка от веригата бе изкована; пътят беше ясен.

Бриана слизаше по стълбите, когато той затваряше вратата на кабинета много внимателно. Тя изви питащо вежда и той вдигна усмихнат папката.

— Намерихме го.

Тя не проговори, но на лицето ѝ се разля усмивка, лъчиста като изгряващото слънце.

14. Дженива

Хелуотър

Септември 1756 г.

— Мисля — рече внимателно Грей, — че може да помислите за смяна на името ви.

Не очакваше отговор; за четирите дни пътуване Фрейзър не му бе казал и една дума, дори докато неловко споделяха стая в хана. Грей бе свил рамене и избра леглото, а Фрейзър, без никакъв жест или поглед, се уви в протритото си наметало и легна пред огнището. Докато се чешеше заради ухапванията на най-разнообразни насекоми, Грей си мислеше, че може би Фрейзър е извадил по-голям късмет с настаняването.

— Новият ви домакин не е благоразположен към Чарлс Стюарт и неговите следовници, тъй като загуби единствения си син при Престънпанс — продължи той, като говореше на каменния профил до него. Гордън Дънсейни бе само няколко години по-възрастен от него, млад капитан в полка на Болтън. Можеха и двамата да умрат на онова поле… ако не беше срещата в гората близо до Карярик.

— Едва ли можете да скриете факта, че сте шотландец, и планинец освен това. Ако решите да обмислите един добронамерен съвет, може би е разумно да не използвате име, което лесно ще бъде разпознато.

Каменното изражение на Фрейзър не се промени никак. Той пришпори коня си с пета и го поведе пред Грей, като търсеше остатъците от пътеката, отмити от скорошното наводнение.

Беше късен следобед, когато прекосиха моста Ашнес и се спуснаха по склона към Уотъндлат Тарн. Езерната област на Англия не приличаше на Шотландия, мислеше си Грей, но поне тук имаше планини. Заоблени, дебели, сънливи планини, а не строгите страховити канари на Северна Шотландия, но все пак планини.

Уотъндлат Тарн бе мрачен и помитан от вятъра на ранната есен, краищата му бяха обрасли с шавар и блатна трева. Летните дъждове се бяха изливали по-щедро от обичайното върху това влажно място и върховете на потъналите храсти стърчаха унило над водата, преляла от бреговете си.

На билото на следващия хълм пътеката се разделяше в две посоки. Фрейзър, малко по-напред, спря коня си и изчака инструкции, докато вятърът рошеше косата му. Не я беше сплел тази сутрин и тя се развяваше свободно, пламтящите кичури се вихреха диво около главата му.

Докато се клатушкаше нагоре по хълма, Джон Уилям Грей гледаше към мъжа над него, все още като бронзова статуя на седлото, ако не се брои развяващата се грива. Дъхът пресекна в гърлото му и той облиза устни.

— О, Луцифер, ти, син на утрото — промълви на себе си, но се принуди да не довършва цитата.

За Джейми четиридневното пътуване до Хелуотър бе мъчение. Внезапната илюзия за свобода, съчетана със сигурната ѝ загуба, го изпълваше с ужасно очакване на неизвестната им цел.

Това, както и гневът и мъката от раздялата с хората му — мъчителната раздяла с планинска Шотландия и мисълта, че може да е завинаги, — и чисто физическата болка в мускулите му, защото отдавна не беше яздил, бяха достатъчни да го потопят в агония по време на цялото пътуване. Само думата, която бе дал, го спираше да не смъкне майор Джон Уилям Грей от коня му и да го удуши на някое усамотено място.

Думите на Грей отекнаха в ушите му, полузаглушени от гневното пулсиране на собствената му кръв.

— Тъй като ремонтът на крепостта е в общи линии завършен — с вашето ценно съдействие, както и на хората ви — Грей бе позволил в гласа му да се промъкне нотка ирония, — затворниците трябва да бъдат преместени другаде, защото в крепостта Ардсмюир ще бъдат настанени войниците от Дванайсети драгунски полк на Негово Величество.

— Шотландските военнопленници ще бъдат откарани в Американските колонии — продължи той. — Там ще бъдат продадени за принудителен труд за срок от седем години.

Джейми внимателно поддържаше лицето си безизразно, но при тези новини усети как и то, и ръцете му се сковават от ужас.

— Принудителен труд ли? Това си е чисто робство — каза той, но сам не обърна голямо внимание на думите си. Америка! Земя на пустош и диваци — която може да бъде достигната, като прекосиш три хиляди мили бурно море! Затворничеството в Америка бе всъщност вечно изгнание от Шотландия.

— Не, не е робство — увери го Грей, но той много добре знаеше, че разликата е само юридическа, и бе вярно само доколкото тези хора можеха — ако оцелеят — да си върнат свободата след уречения срок. Един такъв слуга беше във всяко друго отношение роб на своя господар — с него можеха да сторят всичко, да го бичуват, да го жигосват, а той по закон нямаше право да напуска имота на господаря си без разрешение.

Както нямаше право и Джеймс Фрейзър.

— Вие няма да бъдете изпратен с останалите — каза Грей, без да го поглежда. — Вие не сте просто военнопленник, вие сте осъден изменник. Като такъв сте затворник на Негово Величество и присъдата ви не може да бъде заменена с изгнание без кралското одобрение. А Негово Величество не е дал одобрението си.

Джейми съзнаваше безбройните емоции, които бушуваха в него; под гнева имаше страх и мъка за съдбата на неговите хора, примесени с малък проблясък на срамно облекчение, че каквато и да бе участта му, нямаше да прекосява морето. Засрамен от това, той извърна студения си поглед към Грей.

— Златото — каза равно. — Заради него е, нали? — Докато оставаше и най-малкият шанс да разкрие онова, което знаеше за това почти митично съкровище, английската Корона нямаше да рискува да го изгуби в морето или сред диваците в колониите.

Майорът още не го поглеждаше, но сви леко рамене, почти в съгласие.

— Тогава къде ще ида аз? — Гласът му прозвуча дрезгаво в собствените му уши, когато започна да се съвзема от шока при новината.

Грей се зае да прибира документите си. Беше в началото на септември и топъл бриз нахлуваше през открехнатия прозорец и пръскаше хартиите.

— Нарича се Хелуотър. В Езерната област на Англия. Ще бъдете поверен на лорд Дънсейни, за да служите така, както той намери за добре. — Грей вдигна поглед, изражението в светлосините му очи бе неразгадаемо. — Аз ще ви посещавам веднъж на тримесечие… за да съм сигурен, че сте добре.

Сега гледаше облечения в червена куртка гръб на майора, докато яздеха един зад друг по тесните улички, и търсеше убежище от нещастието си, като с удоволствие си представяше тези големи сини очи кървясали и изскочили от изумление, когато ръцете му се стегнат около тънката шия, а палците се забият в загорялата от слънцето плът, докато дребното мускулесто тяло на майора не се отпусне като на прострелян заек.

Значи тъй решил Негово Величество? Не, едва ли. Това бе работа на Грей; златото бе само извинение. Той щеше да бъде продаден като слуга и пазен на място, където Грей можеше да го вижда и злорадства. Това бе отмъщението на майора.

Всяка нощ бе лежал пред огъня в хановете с болки в крайниците и съвсем ясно съзнаващ и най-малкото потрепване, шаване и дъха на мъжа в леглото зад него, и дълбоко ненавиждаше това. Със сивата светлина на зората той отново се отдаваше на яростта, като копнееше Грей да се надигне от леглото и да направи нещо срамно, за да може той да отпуши гнева си и да го убие. Но Грей само хъркаше.

По моста Хелвелин и покрай още едно непознато езеро, червените и жълти листа на кленовете и листвениците се спускаха до леко изпотените хълбоци на коня му, докосваха лицето му и се плъзгаха по него с шепнеща ласка.

Грей бе спрял напред и се обърна в седлото, чакаше. Бяха пристигнали. Земята се спускаше стръмно към долина, където господарската къща бе полускрита сред пожълтели от есента дървета.

Хелуотър се простираше пред тях, а с него и срамната участ на слуга. Той изправи гръб и пришпори коня си, по-силно, отколкото възнамеряваше.

Грей бе приет в главния салон, лорд Дънсейни любезно не обърна внимание на раздърпаните му дрехи и мръсни ботуши, а лейди Дънсейни, дребна закръглена жена с избеляла светла коса, бе много гостоприемна.

— Питие, Джони, трябва да пийнеш нещо! А, Луиза, скъпа, вероятно трябва да доведеш момичетата, за да поздравят госта ни.

Когато лейди Дънсейни се обърна, за да даде заповед на лакея, Негово Благородие се наведе над чашата си и прошепна на Грей:

— Шотландския затворник… водите ли го?

— Да — отвърна Грей. Лейди Дънсейни, която разговаряше оживено с иконома относно новата подредба на масата, не можеше да ги чуе, но въпреки това той отвърна тихо: — Оставих го във фоайето… не знаех какво сте решили да правите с него.

— Нали казахте, че го бива с конете? Да го направим коняр тогава, както предложихте. — Лорд Дънсейни погледна към жена си и внимателно се обърна с гръб към нея, преди да продължи разговора: — Още не съм казал на Луиза кой е той — прошепна баронетът. — Заради страха от планинците по време на Въстанието… цялата страна беше скована от страх, нали знаете? А и тя така и не преодоля смъртта на Гордън.

— Разбирам. — Грей го потупа окуражаващо по ръката. Не мислеше, че самият Дънсейни е преодолял смъртта на сина си, но се държеше заради жена си и дъщерите си.

— Просто ще ѝ кажа, че е слуга, когото сте ми препоръчали. И… той е безопасен, разбира се? Искам да кажа… ами, момичетата… — Лорд Дънсейни погледна неспокойно към жена си.

— Напълно безопасен — увери го Грей. — Той е човек на честта и е дал думата си. Няма да влезе в къщата, нито ще напусне границите на имота ви без вашето изрично позволение. — Хелуотър се простираше на повече от шестстотин акра. Беше далече от свободата и от Шотландия, но вероятно бе за предпочитане пред тесните каменни килии на Ардсмюир или мъките в далечните колонии.

Някакъв звук от прага накара Дънсейни да се обърне и да разцъфне в усмивка при вида на двете си дъщери.

— Помните ли Дженива, Джони? — попита той, водейки госта си напред. — Изобел бе още мъничка при последното ви посещение… Как лети времето, нали? — И поклати глава от изумление.

Изобел бе на четиринайсет, дребна, закръглена и руса като майка си. Грей всъщност не помнеше Дженива — или по-скоро я помнеше, но кльощавата ученичка не приличаше на изящната седемнайсетгодишна девойка, която сега му подаваше ръката си. Ако Изобел приличаше на майка си, Дженива приличаше на баща си — поне по отношение на ръста и стройната фигура. Прошарената коса на лорд Дънсейни навярно някога е била кестенява, а момичето имаше и неговите ясни сиви очи.

Дъщерите поздравиха любезно посетителя, но беше видно, че ги интересува нещо друго.

— Татко — каза Изобел, като дръпна баща си за ръкава. — Кой е огромният мъж във фоайето! Гледа ни през цялото време, докато слизахме по стълбите! Много е страшен!

— Кой е той, татко? — попита Дженива. Тя бе по-овладяна от сестра си, но явно също се интересуваше.

— Ами… това е новият коняр, който Джон ни доведе — каза лорд Дънсейни, изчервен. — Ще кажа на някой лакей да го изведе… — Но беше прекъснат от внезапната поява на лакей на прага.

— Сър — рече лакеят, явно шокиран от новините, които носеше, — във фоайето има един шотландец! — И сякаш смяташе, че няма да повярват на думите му, той се обърна и посочи към високата тиха фигура с наметало зад него.

При този знак непознатият пристъпи напред, забеляза лорд Дънсейни и любезно сведе глава.

— Казвам се Алекс Макензи — рече той с мек планински акцент. Поклони се на лорд Дънсейни без никаква подигравателна нотка. — Ваш покорен слуга, милорд.

За човек, свикнал с трудния живот в шотландска ферма или със затворническата работа, задълженията на коняр в Езерната област не бяха голямо усилие. За човек, който бе стоял сам в килия два месеца — откакто другите заминаха за колониите, — това бе ужасно. През първата седмица, докато мускулите му привикваха отново към внезапните изисквания за постоянно движение, Джейми Фрейзър падаше на сламеника в плевнята всяка вечер твърде изморен, за да сънува.

Беше пристигнал в Хелуотър така изтощен и в такъв душевен смут, че отначало го видя като поредния затвор — но сред непознати и далеч от Северна Шотландия. Сега, когато бе заврян тук, затворник на думата си като зад железни решетки, установи, че и тялото, и умът му се успокояват с течението на дните. Тялото му укрепваше, а той се успокояваше в кротката компания на конете и постепенно установи, че отново е възможно да мисли разумно.

Дори да нямаше истинска свобода, поне имаше чист въздух, светлина и пространство, където да изтегне крайниците си, гледката на планините и красивите коне, които Дънсейни развъждаше. Другите коняри и слуги бяха разбираемо подозрителни към него, но обикновено не го закачаха заради внушителния му ръст и страховития му вид. Това беше самотен живот — но той отдавна бе приел факта, че за него животът рядко е друг.

Над Хелуотър падна мек сняг и дори официалното посещение на майор Грей по Коледа — напрегнато и неловко — мина, без да смути нарастващото му усещане за доволство.

Успя да уреди тайно и някаква връзка с Джени и Иън в Шотландия. Освен редките писма, които достигаха до него по заобиколни пътища и които четеше, а после унищожаваше, за дома му напомняше единствено броеницата с топчета от бук, която носеше на врата си и криеше под ризата.

Десетина пъти на ден докосваше малкия кръст, който лежеше над сърцето му, като всеки път извикваше образа на любим човек и изричаше кратка молитва — за сестра си, Джени; за Иън и децата — неговия съименник, Младия Джейми, Маги и Катрин Мери, за близнаците Майкъл и Джанет и за бебето Иън. За селяните в Лалиброх и за мъжете от Ардсмюир. И винаги, първата молитва сутрин и последната вечер — и много между тях — за Клеър. Господи, нека е в безопасност. Тя и детето.

Когато снегът се стопи и годината започна да изсветлява в пролет, Джейми Фрейзър усещаше само един дразнител в ежедневието си — присъствието на лейди Дженива Дънсейни.

Красива, разглезена и аристократична, лейди Дженива бе свикнала да получава каквото иска и когато го поиска, и не се интересуваше какво ще причини с това на останалите. Тя беше добър ездач — Джейми ѝ го признаваше, — но с твърде остър език и капризна дотам, че конярите теглеха сламки кой ще има нещастието да я придружава на ежедневната ѝ езда.

Напоследък обаче лейди Дженива сама избираше придружителя си — Алекс Макензи.

— Глупости — каза тя, когато той опита да се извини с временно неразположение, за да не я придружи сред усамотените мъгливи подножия на хълмовете над Хелуотър; място, където ѝ бе забранено да язди, защото теренът и мъглите бяха опасни. — Не ставай глупав. Никой няма да ни види. Хайде! — Тя смуши кобилата си жестоко в ребрата и препусна, преди той да успее да я спре, като се смееше през рамо към него.

Нейното сляпо увлечение по него беше достатъчно очевидно, за да започнат другите коняри да се хилят накриво и да си шушукат при появата ѝ в конюшните. Когато беше с нея, той имаше силното желание да я изрита на някое болезнено място, но засега се задоволяваше само с поддържането на стриктно мълчание, като реагираше на всичко само със сумтене.

Вярваше, че тя рано или късно ще се отегчи от мълчанието му и ще прехвърли дразнещото си внимание към друг от конярите. Или… да даде Господ… скоро щеше да се омъжи и да се разкара както от Хелуотър, така и от него.

Беше рядък слънчев ден в Езерната област, където облаците почти се сливаха със земята заради влагата. Все пак в този майски следобед бе топло, достатъчно топло Джейми да реши да свали ризата си. Беше безопасно тук, на високото, само в компанията на Бес и Цветче, двата флегматични коня, които теглеха валяка.

Нивата беше голяма, а конете стари и добре обучени за задачата, която харесваха; той трябваше само да подръпва понякога юздите, за да вървят направо. Валякът бе от дърво, а не като старите — от камък или метал, и на него имаше тесен процеп между всяка дъска, затова вътрешността му можеше да се напълни с добре изгнила тор, която се посипваше на постоянна струя при въртенето му и тежкият валяк постепенно олекваше.

Джейми искрено одобряваше това изобретение. Трябваше да каже на Иън за него; да му нарисува чертеж. Циганите щяха да дойдат скоро; слугините в кухнята и конярите само за това говореха. Той може би щеше да има време да добави една притурка към писмото, което щеше да изпрати по катуна странстващи калайджии или по циганите, които идваха във фермата. Доставката му можеше да продължи цял месец, или три, или шест, но накрая пакетът щеше да стигне до Северна Шотландия, предаван от ръка на ръка, и накрая — до сестра му в Лалиброх, която щеше да плати щедро за него.

Отговорите от Лалиброх идваха по същия анонимен маршрут — защото като затворник на Короната, всичко, което получаваше или изпращаше по пощата, трябваше да бъде преглеждано от лорд Дънсейни. Той усети леко вълнение при мисълта за писмо, но се опита да го потисне; може да нямаше нищо.

— Стой! — извика повече по навик. Бес и Цветче виждаха наближаващата каменна ограда също като него и много добре съзнаваха, че на това място ще трябва тромаво да обърнат. Бес размърда ухо и изсумтя, а той се ухили.

— Да, знам — рече ѝ, като леко опъна юздата. — Но ми плащат да го кажа.

После тръгнаха по нова бразда и нямаше какво друго да прави, докато не стигнаха до каруцата в края на нивата, която бе натоварена с тор за пълненето на валяка. Слънцето сега грееше в лицето му и той затвори очи, наслаждавайки се на топлината по голите си гърди и рамене.

Силното изцвилване на кон го сепна от сънливостта след петнайсетина минути. Отвори очи и между ушите на Бес видя, че от долното ограждение идва ездач. Бързо изправи гръб и нахлузи ризата през главата си.

— Няма нужда да си толкова скромен, Макензи. — Гласът на Дженива Дънсейни бе висок и леко задъхан, когато дръпна юздите, за да накара кобилата си да продължи по-бавно покрай валяка.

— Хмм. — Тя беше облечена както обичайно — с брошка на врата, а лицето ѝ бе зачервено от топлия ден.

— Какво правиш? — попита тя, след като продължиха мълчаливо известно време.

— Разпръсквам лайна, милейди — отвърна той прецизно, без да я поглежда.

— О… — Тя язди с него половината бразда, преди да заговори пак.

— Знаеш ли, че ще се омъжвам?

Знаеше; всички слуги знаеха от месец, Ричардс, икономът, бе сервирал в библиотеката, когато ухажорът ѝ бе дошъл от Дъруънтуотър, за да сключат брачното споразумение. Лейди Дженива бе информирана преди два дни. Според прислужницата ѝ, Бети, не беше приела добре новината.

Той се задоволи само с изсумтяване.

— За Елсмиър — каза тя. Бузите ѝ се зачервиха още повече и тя стисна устни.

— Желая ви много щастие, милейди. — Джейми дръпна рязко юздите, когато стигна до края на нивата. Слезе от седлото, преди Бес да е спряла съвсем; нямаше желание да продължава разговора с лейди Дженива, чието настроение изглеждаше много опасно.

— Щастие ли! — извика тя. Големите ѝ сиви очи блестяха и тя се удари по бедрото, както ѝ беше навик. — Щастие! Да съм омъжена за човек, който може да ми бъде дядо!

Джейми се сдържа и не отбеляза, че изгледите за щастие на граф Елсмиър са още по-ограничени от нейните. Вместо това измърмори:

— Моля за извинение, милейди. — И тръгна да откачи валяка.

Тя слезе от коня си и го последва.

— Това е някаква гадна сделка между баща ми и Елсмиър! Той ме продава, това прави. Изобщо не го е грижа за мен, иначе нямаше да ми намери такъв мъж! Не мислиш ли, че ме използва най-грозно?

Напротив, Джейми смяташе, че лорд Дънсейни, най-преданият баща, вероятно бе намерил възможно най-добрата партия за своята разглезена по-голяма дъщеря. Граф Елсмиър наистина беше стар. Имаше голяма вероятност до няколко години Дженива да стане изключително богата млада вдовица, и графиня освен това. От друга страна, подобни съображения вероятно нямаха голямо значение за упоритата госпожица на седемнайсет години — инатлива, разглезена кучка, поправи се той, като видя сприхаво стисната уста и погледа в очите ѝ.

— Сигурен съм, че баща ви винаги действа в името на вашия интерес, милейди — отвърна той сковано. Тази малка проклетница нямаше ли да си отиде?

Нямаше. Добивайки по-привлекателно изражение, тя се приближи и застана до него, като му пречеше да отвори капака за зареждане на валяка.

— Но брак с такъв съсухрен старец? — попита тя. — Безсърдечно е от страна на татко да ме даде на подобно създание. — Тя застана на пръсти и се вгледа в Джейми. — Ти на колко си години, Макензи?

Сърцето му спря да бие за миг.

— Аз съм много по-голям от вас, милейди — отвърна той твърдо. — Моля да ме извините, милейди. — Плъзна се покрай нея, като се постара да не я докосва, и скочи върху торта в каруцата, където беше сигурен, че няма да го последва.

— Но не си тръгнал още към гробищата, нали, Макензи? — Сега беше пред него, засенчваше очи с ръка и се взираше нагоре. Вдигна се ветрец и кичурите на кестенявата ѝ коса се разлетяха около лицето ѝ. — Женил ли си се, Макензи?

Той стисна зъби, завладян от желанието да хвърли цяла лопата тор върху кестенявата ѝ глава, но се овладя, заби лопатата в купчината и само каза: „Да“, с тон, който прекъсваше всякакви по-нататъшни въпроси.

Лейди Дженива не се интересуваше от чувствата на другите.

— Добре — рече тя доволна. — Значи знаеш какво да правиш.

— Да правя? — Той спря рязко да копае, опрял крак на лопатата.

— В леглото — рече тя спокойно. — Искам да легнеш с мен.

Шокиран, в този миг той можа да си представи само как елегантната лейди Дженива, с вдигнати над лицето поли, се е проснала сред торта в каруцата.

Пусна лопатата и изграчи:

— Тук?

— Не, глупчо — рече тя нетърпеливо. — В легло, истинско легло. В спалнята ми.

— Изгубили сте си ума — каза студено Джейми, когато шокът леко отмина. — Или по-скоро трябва да кажа, ако сте имали ум, който да загубите.

Лицето ѝ пламна и тя присви очи.

— Как смееш да ми говориш така!

— А вие как смеете да ми говорите така! — отвърна ядосано Джейми. — Някаква си девойка аристократка прави неприлични предложения на мъж, който е два пъти на годините ѝ? И то коняр на баща ѝ? — добави, като се сети какъв е. Преглътна по-нататъшните си думи, защото се сети какво ужасно момиче е лейди Дженива и че той наистина беше коняр на баща ѝ.

— Моля да ме извините, милейди — рече, като се овладя с усилие. — Слънцето е много силно днес и сигурно е размътило малко главата ви. Очаквам веднага да се върнете у дома и да помолите прислужницата да сложи студени кърпи на челото ви.

Лейди Дженива тропна с обутия си в марокански ботуш крак.

— Нищо ми няма на главата!

Тя се взираше в него, вирнала брадичка. А тази брадичка беше малка и заострена, като зъбите ѝ, и при това решително изражение на лицето ѝ той си помисли, че наистина прилича на коварна лисица, каквато си беше.

— Чуй ме — рече тя. — Не мога да попреча на този отвратителен брак. Но — поколеба се, после продължи уверено, — но проклета да съм, ако отдам девствеността си на гнусно дърто чудовище като Елсмиър!

Джейми потърка с ръка устата си. Въпреки себе си изпита съчувствие към нея. Но проклет да беше той, ако позволеше на тази откачена фуста да го забърка в проблемите си.

— Оценявам високо оказаната ми чест, милейди — рече той накрая много иронично, — но наистина не мога…

— Можеш. — Очите ѝ спряха откровено на мръсните му панталони. — Бети така казва.

Той изгуби дар слово и изсумтя нечленоразделно. Накрая пое дълбоко дъх и каза с цялата твърдост, която можа да събере:

— Бети няма никакви основания за подобни заключения. Не съм я докосвал и с пръст!

Дженива се засмя с удоволствие.

— Значи не си лягал с нея? Тя каза, че не би го направил, но аз си помислих, че може би само се опитва да се спаси от боя. Това е добре; не бих могла да споделям мъж с прислужницата си.

Той въздъхна тежко. За нещастие не можеше да я прасне по главата с лопатата, нито да я удуши. Гневът му бавно се уталожи. Колкото и вбесяваща да беше, тя бе в общи линии безсилна. Не можеше да го принуди да легне с нея.

— Желая ви хубав ден, милейди — рече той възможно най-любезно. Обърна ѝ гръб и започна да хвърля с лопатата тор в кухия валяк.

— Ако не го направиш — каза тя сладко, — ще кажа на татко, че си ми се натискал. Ще го накарам да смъкне кожата от гърба ти.

Раменете му се изгърбиха неволно. Тя не можеше да знае. Той много внимаваше да не остава без риза пред никого, откакто дойде тук.

Обърна се внимателно и се втренчи в нея. Очите ѝ светеха победоносно.

— Баща ви може да не ме познава много добре, но вас познава, откакто сте се родила. Кажете му и вървете по дяволите!

Тя се наежи като боен петел, лицето ѝ почервеня от гняв.

— Така значи? — изпищя. — Е, ще видим тогава, и ти върви по дяволите!

Тя посегна към пазвата си и извади дебело писмо, което размаха под носа му. Черният почерк на сестра му бе така познат, че му трябваше само един поглед.

— Дай ми го! — Беше скочил от каруцата и се втурна след нея, но тя бе твърде бърза. Качи се на седлото, преди той да я стигне, отдръпна се, хванала юздите в едната си ръка, и размаха подигравателно писмото с другата.

— Искаш ли го, а?

— Да, искам го! Дай ми го! — Беше толкова бесен, че като нищо можеше да ѝ стори нещо, ако я докопаше. За нещастие кобилата ѝ усети настроението му и се отдръпна, сумтейки и пристъпвайки неспокойно.

— Не мисля. — Тя го погледна кокетно, червеното на гнева избледняваше от лицето ѝ. — Все пак мой дълг е да го дам на баща си, нали? Той наистина трябва да научи, че слугите му водят тайна кореспонденция, нали? Джени ли е твоята любима?

— Прочела си писмото? Мръсна малка кучка!

— О, какъв език! — рече тя и размаха пак писмото. — Мой дълг е да помагам на родителите си, като им съобщавам какви ужасни деяния вършат слугите им, нали? А аз съм предана дъщеря, нали, ето, съгласих се с този брак, без да гъкна? — Тя се наведе напред над седлото, ухилена подигравателно, и с новия пристъп на гняв той осъзна, че тя се наслаждава на всичко това, и то много.

— Сигурно татко ще го сметне за интересно четиво — рече тя. — Особено онази част за златото, което трябва да бъде изпратено на Лохиел във Франция. Не се ли смята още за измяна да се помага на враговете на краля? Тц-тц — изцъка тя просташки с език. — Колко лошо.

Той си помисли, че може да повърне на място, от чист ужас. Тя имаше ли изобщо представа колко много животи лежат в бялата ѝ ръка? Сестра му, Иън, шестте им деца и всички селяни и семейства от Лалиброх — вероятно дори живота на агентите, които пренасяха съобщения и пари между Шотландия и Франция, за да поддържат опасното съществуване на якобитските изгнаници там.

Той преглътна веднъж, после отново, преди да заговори:

— Добре. — По-естествена усмивка се появи на лицето ѝ и той осъзна колко млада е всъщност. Е, какво от това, и ухапването на малката змия е отровно като на голямата, нали?

— Няма да кажа — увери го тя, изглеждаш искрена. — Ще ти дам писмото и няма да кажа какво има в него. Обещавам.

— Благодаря ти. — Опита да се съвземе достатъчно, за да измисли разумен план. Разумен ли? Да иде в господарската къща, за да отнеме девствеността на дъщерята — по нейна молба? Никога не бе чувал нещо по-неразумно.

— Добре — каза отново. — Но трябва да внимаваме. — С усещане за смътен ужас, той осъзна, че влиза в ролята на неин съзаклятник.

— Да, не се тревожи, мога да уредя да изпратят слугинята ми някъде, а лакеят пие; винаги заспива преди десет.

— Уреди го тогава — каза той, стомахът му кипеше. — Но гледай да избереш безопасен ден.

— Безопасен ли?

— През седмицата, след като ти спре кръвта — каза той грубо. — Иначе може да заченеш.

— О… — Тя се изчерви при тези думи, но го погледна с възобновен интерес.

Гледаха се в мълчание много дълго, внезапно свързани от онова, което щяха да сторят.

— Ще ти изпратя вест — рече тя накрая и обърна коня си, после препусна през полето, а копитата на кобилата вдигаха във въздуха струи от току-що пръснатата тор.

Като проклинаше дълго и тихо, той пропълзя под листвениците. Нямаше луна и слава богу. Трябваше да прекоси шест ярда открита морава и сега бе нагазил до колене сред цветната леха.

Погледна към страничната стена на къщата, тя се издигаше тъмна и страховита над него. Да, на прозореца имаше свещ, както бе казала. Все пак преброи внимателно прозорците, за да е сигурен. Бог да му е на помощ, ако сбърка стаята. Бог да му е на помощ и ако не я сбърка, помисли си мрачно, и се хвана здраво за дънера на огромното сиво увивно растение, което покриваше тази стена на къщата.

Листата шумоляха като ураган и стъблата им, колкото и да бяха жилави, пукаха и се извиваха притеснително под тежестта му. Нямаше какво друго да стори, освен да се катери възможно най-бързо и да е готов да се хвърли обратно в нощта, ако някой от прозорците внезапно се отвори.

Стигна задъхан до малкото балконче, сърцето му препускаше, беше подгизнал от пот въпреки хладната нощ. Спря за миг, сам под слабото сияние на пролетните звезди, за да си поеме дъх. Използва го, за да прокълне Дженива Дънсейни отново, после отвори вратата ѝ.

Тя го чакаше и явно бе чула приближаването му по бръшляна. Стана от кушетката, на която седеше, и тръгна към него вирнала брадичка, със спусната по раменете кестенява коса.

Носеше бяла нощница от някаква прозрачна материя, вързана на шията с копринена панделка. Дрехата не приличаше на нощница на скромна млада дама и той шокиран осъзна, че е облякла нощницата за първата си брачна нощ.

— Ти дойде. — Той чу триумфалната нотка в гласа ѝ, но и лекото му потрепване. Значи не е била сигурна?

— Нямах избор — рече той кратко и се обърна да затвори вратата зад себе си.

— Ще искаш ли малко вино? — Като се опитваше да се движи грациозно, тя тръгна към масата, където имаше гарафа и две чаши. Как бе уредила това? Все пак една чашка нямаше да му е излишна при настоящите обстоятелства. Кимна и я пое от ръката ѝ.

Погледна я скришом, докато отпиваше. Нощницата не скриваше почти нищо от тялото ѝ и докато сърцето му постепенно забавяше ритъм след паниката при изкачването, той се изправи пред нов страх — че няма да може да изпълни своята част от сделката, — но го прогони с усилие. Тя беше слабичка, с тесни бедра и малки гърди, но определено жена.

Допи чашата и я остави. Нямаше смисъл да отлага.

— Писмото? — рече грубо.

— След това — каза тя и стисна устни.

— Сега или си тръгвам. — И той се извърна към прозореца, сякаш готов да изпълни заплахата си.

— Чакай! — Той пак се обърна, но я изгледа с неприкрито нетърпение.

— Не ми ли вярваш? — попита тя, опитваше се да звучи прелъстително.

— Не.

Тя като че ли се ядоса и издаде долната си устна, но той само я погледна студено през рамо, все още извърнат към прозореца.

— О, добре тогава — рече тя и сви рамене. Бръкна под някакви бродерии в кутия за шев, извади писмото и го хвърли на тоалетката до него.

Той го грабна и отвори листата, за да се увери. Усети порив на примесен с облекчение гняв при вида на разчупения печат и познатия почерк на Джени — четлив и решителен.

— Е? — Гласът на Дженива прекъсна с нетърпение четенето му. — Остави го и ела тук, Джейми. Аз съм готова. — Тя седна на леглото и обгърна коленете си.

Той се скова и извърна студения си син поглед към нея, над страниците в ръцете си.

— Няма да изричаш името ми — каза той. Тя вдигна заострената си брадичка още малко и изви изскубаните си вежди.

— Защо? Нали е твое. Сестра ти те нарича така.

Той се поколеба за миг, после много бавно остави писмото настрани и сведе глава към вървите на бричовете си.

— Ще го направя както трябва — каза той, като се взираше в пръстите си, — заради честта ми като мъж и заради твоята като жена. Но — вдигна глава и присви сините си очи към нея, — тъй като ме вкара в леглото си със заплахи към семейството ми, няма да ме наричаш с името, което те са ми дали. — Стоеше неподвижен, втренчен в очите ѝ. Накрая тя кимна съвсем леко и сведе поглед към покривката на леглото.

Прокара пръст по шарката.

— Как да те наричам тогава? — попита накрая тихо. — Не мога да те наричам Макензи!

Ъгълчетата на устата му се извиха леко, докато я гледаше. Изглеждаше толкова дребна, свита така, обгърнала с ръце коленете си и със сведена глава. Той въздъхна.

— Наричай ме Алекс. И това е мое име.

Тя кимна мълчаливо. Косата ѝ падаше около лицето, но той видя как блеснаха очите ѝ, когато надникна към него.

— Добре тогава. Можеш да ме гледаш — рече той сърдито. Свали бричовете си и чорапите с тях. После ги сгъна на един стол и започна да развързва ризата си, усещаше ясно погледа ѝ — още срамежлив, но директен. Все пак не забрави да се обърне към нея, когато сваляше ризата, за да ѝ спести гледката към гърба му.

— О! — Възклицанието ѝ беше тихо, но достатъчно да го спре.

— Нещо не е наред ли?

— О, не… искам да кажа, че просто не очаквах… — Косата се спусна отново, но не и преди той да види издайническата червенина по бузите ѝ.

— Не си ли виждала гол мъж? — Лъскавата кестенява глава се поклати напред-назад.

— Нее — каза тя колебливо. — Просто… не беше…

— Да, обикновено не е — отвърна той делово и седна на леглото до нея. — Но ако ще се люби, трябва да бъде.

— Разбирам — каза тя, но още не звучеше убедена. Той опита да се усмихне, за да я успокои.

— Не се тревожи. Няма да стане по-голям. И няма да направи нищо странно, ако го докоснеш. — Поне се надяваше. Да седи гол така близо до полуголо момиче бе огромно изпитание за самоконтрола му. Неговата предателска и лишавана твърде дълго анатомия не се интересуваше каква егоистична малка изнудвачка е тя. Вероятно за щастие, тя отказа предложението му и се сви малко към стената, макар че не откъсна очи от него. Той потърка колебливо брадичката си.

— Ти колко знаеш… имаш ли някаква представа как се прави?

Погледът ѝ бе ясен и издаваше пълно невежество, макар че бузите ѝ пламнаха.

— Е, сигурно като при конете? — Той кимна, но усети пробождане при спомена за първата си брачна нощ, когато и той очакваше да е като при конете.

— Нещо такова — каза, прочиствайки гърло. — Само че по-бавно. И по-нежно — добави, щом видя притеснения ѝ поглед.

— О… това е добре. Бавачката и слугините разправяха разни истории… за мъже и сватби и… звучеше доста плашещо. — Тя преглътна с усилие. — Много ли ще боли? — Вдигна внезапно глава и го погледна в очите.

— Не ми пречи — каза смело, — само че ми се иска да знам какво да очаквам. — Той изпита лека симпатия към нея. Може да беше разглезена, егоистична и безразсъдна, но поне имаше характер. А в неговите очи куражът не беше малка добродетел.

— Не мисля — рече той. — Ако се погрижа да си готова (ако успее да се погрижи, поправи го мозъкът му), мисля, че няма да боли повече от ощипване. — Посегна и щипна горната част на ръката ѝ. Тя подскочи и потърка мястото, но се усмихна.

— Мога да го понеса.

— Само първия път е така — увери я той. — Следващия път ще е по-добре.

Тя кимна, след миг колебание се премести към него и протегна пръст.

— Може ли да те докосна? — Този път той наистина се засмя, макар че го потисна бързо.

— Мисля, че ще трябва, милейди, ако ще правя това, което искате от мен.

Дженива прокара бавно ръка по ръката му, така нежно, че той усети гъдел, и кожата му изтръпна в отговор. Набрала увереност, тя остави ръката си да опише кръг по предмишницата му.

— Много си… голям. — Той се усмихна, но остана неподвижен, позволяваше ѝ да изследва тялото му колкото пожелае. Усети как мускулите на корема му се стягат, когато тя погали бедрото му и продължи колебливо по извивката на хълбока му. Пръстите ѝ наближиха кривата груба линия на белега, който минаваше по лявото му бедро, но рязко спряха.

— Всичко е наред — увери я той. — Не ме боли вече. — Тя не отговори, а прокара бавно два пръста по белега, без да натиска.

Изследващите ръце станаха по-дръзки, плъзнаха се по извивките на широките му рамене и надолу по гърба — и спряха рязко. Той затвори очи и зачака, следейки движенията ѝ по преместването на тежестта ѝ по матрака. Тя мина зад него, мълчеше. После се чу треперлива въздишка и ръцете ѝ докоснаха отново съсипания му гръб.

— И не се ли изплаши, когато казах, че ще те бичуват? — Гласът ѝ бе странно дрезгав, но той остана неподвижен, със затворени очи.

— Не. Вече не се страхувам особено. — Всъщност започваше да се страхува, че няма да може да държи ръцете си далеч от нея или да се отнесе към нея с необходимата нежност, когато му дойде времето. Тестисите го боляха и усещаше как сърцето му бие в слепоочията.

Тя слезе от леглото и се изправи пред него. Той внезапно стана и я стресна така, че тя отстъпи назад, но посегна и сложи ръце на раменете ѝ.

— Може ли аз да те докосна, милейди? — Каза го дразнещо, но допирът му не беше такъв. Тя кимна, останала без дъх, за да отговори, и ръцете му я прегърнаха.

Притисна я към гърдите си, без да мърда, докато дишането ѝ не се успокои. Усещаше у себе си странна смесица от чувства. Никога не беше прегръщал жена без поне малко обич към нея, но сега нямаше никаква обич, нито можеше да има, заради нея. Имаше нежност към младостта ѝ и съжаление заради ситуацията, в която се намираше. Гневът от манипулацията ѝ и страхът от огромното престъпление, което щеше да извърши. Но над всичко това имаше ужасна похот, нужда, която стискаше органите му и го караше да се страхува от собствената си мъжественост, макар и да признаваше властта ѝ. Като се мразеше, той сведе глава и обхвана с длани лицето ѝ.

Целуна я нежно, кратко, но после по-дълго. Тя трепереше до него, докато той развързваше нощницата и я смъкваше от раменете ѝ. Вдигна я и я положи на леглото.

Легна до нея, прегърна я с една ръка, а с другата галеше гърдите ѝ, първо едната, а после другата, обграждаше всяка така, че тя да усети тежестта и топлината им.

— Мъжът трябва да покаже почитта си към тялото ти — каза той тихо, като възбуждаше зърната ѝ с леки, кръгови движения. — Защото си красива и това е твое право.

Тя изпъшка леко, после се отпусна под ръцете му. Той не бързаше, движеше се възможно най-бавно, галеше и целуваше, докосваше я цялата. Не я харесваше, не искаше да бъде тук, не искаше да прави това, но… бяха минали повече от три години, откакто не бе докосвал жена.

Опита да прецени кога е най-готова, но как, по дяволите, можеше да го направи? Тя беше зачервена и дишаше тежко, но просто си лежеше като парче порцелан на витрина. Проклето момиче, не можеше ли да му даде някакъв знак?

Прекара треперещата си ръка през косата ѝ, опитваше се да потисне порива от объркани чувства, който пулсираше през него с всеки удар на сърцето. Беше ядосан, уплашен и ужасно възбуден, като повечето от тези чувства не му бяха никак от полза. Затвори очи и пое дълбоко дъх, опитваше се да запази спокойствие и да бъде нежен.

Не, разбира се, че не можеше да му покаже. Тя никога не бе докосвана от мъж. Като го принуди да легне с нея, му бе оказала проклето, нежелано и неоправдано доверие, оставяйки цялата работа на него!

Той я докосна нежно, погали я между бедрата. Тя не ги раздели, но и не се отдръпна. Беше леко влажна. Вероятно достатъчно?

— Добре — прошепна ѝ. — Стой мирна, мо крид — шепнеше с надеждата, че звучи успокоително, и се намести върху нея, като разтвори с коляно краката ѝ. Усети как тя се сепна при топлината на тялото му и при допира на члена му, и зарови ръце в косата ѝ, за да я задържи, като не спираше да шепти на келтски.

Смътно си помисли, че е добре, че говори на келтски, защото вече не обръщаше внимание какво казва. Малките ѝ твърди гърди бяха щръкнали под неговите.

— Мо нигеан — мърмореше той.

— Чакай малко — каза Дженива. — Мисля че май…

Усилието да се контролира го замайваше, но той го направи бавно, пъхна само инч в нея.

— Ох! — изпъшка Дженива и отвори широко очи.

Той тласна още малко.

— Спри! Прекалено е голям! Извади го! — Паникьосана, тя се мяташе под него. Притиснати под гърдите му, нейните се тресяха и се търкаха в него, затова неговите зърна щръкнаха като карфици от внезапното усещане.

Заради мятанията ѝ трябваше да приложи сила, когато се опитваше да е нежен. Полузамаян, той се помъчи да я задържи под себе си, като трескаво търсеше думи, с които да я успокои.

— Но…

— Спри!

— Аз…

— Извади го! — изпищя тя.

Той притисна ръка към устата ѝ и каза единственото разбираемо нещо, което можа да измисли.

— Не — рече категорично и тласна.

Нещо като писък излетя през пръстите му и очите ѝ останаха огромни, но бяха сухи.

Стореното — сторено, появи се в ума му тази абсурдна мисъл, като не остави след себе си нищо друго, освен каша от несвързани тревожни мисли. Сега можеше да стори само едно — и той го стори, тялото му безмилостно узурпира контрола, докато се движеше в ритъма на своята първична радост.

Бяха нужни само няколко тласъка, преди вълната да го залее, да кипне по гръбнака му и да изригне като гейзер сред скалите, помитайки и последните останки от съзнателна мисъл.

Дойде на себе си след миг, лежеше настрана, а сърцето му биеше бавно и силно в ушите му. Отвори едното си око и видя проблясък на розова кожа на светлината от лампата. Трябваше да види дали я е наранил твърде много, но Господи, не точно сега. Затвори пак око и просто дишаше.

— Какво… какво си мислиш? — Гласът звучеше колебливо и малко треперлив, но не и истеричен.

Твърде потресен, за да забележи абсурдността на въпроса, той ѝ каза истината:

— Чудя се защо, за бога, мъжете искат да лягат с девици.

Последва дълга тишина, после треперливо поемане на дъх.

— Съжалявам — каза тя тихо. — Не знаех, че и теб ще те боли.

Той отвори изумен очи и се надигна на лакът. Тя го гледаше като стреснато еленче. Лицето ѝ бе пребледняло и тя облиза сухите си устни.

— Да ме боли ли? — попита той изумено. — Мен не ме заболя.

— Но… — тя се смръщи и сведе поглед по тялото му, — реших, че те боли. Беше изкривил така страшно лице, сякаш ужасно те боли, и ти… така изстена…

— О, да — прекъсна я той бързо, преди да е разкрила още неласкави наблюдения за поведението му. — Но не… просто мъжете така се държат, когато… правят това — довърши вяло.

Шокът ѝ изтляваше в любопитство.

— Всички мъже ли се държат така, когато… правят това?

— Откъде да знам…? — започна той подразнено, но се спря със сепване, осъзнал, че всъщност все пак знае.

— Да, всички — каза рязко. Надигна се до седнало положение и отметна косата от челото си. — Мъжете са отвратителни ужасни зверове, както ти е казала бавачката. Много ли те заболя?

— Не мисля — отвърна тя с колебание. Раздвижи пробно крака. — Заболя, но само за миг, както ти каза, но не беше толкова зле.

Той въздъхна с облекчение, когато видя, че макар да е прокървила, петното на кърпата е съвсем малко и явно не я боли. Тя посегна плахо между бедрата си и изкриви лице с отвращение.

— Ооо! Толкова е отвратително и лепкаво!

Кръвта се качи в лицето му в смесица от гняв и смущение.

— Ето — промърмори и посегна към кърпата на масичката. Тя не я взе, а отвори крака и изви леко гръб, явно очакваше той да я почисти. Той почувства силен порив да натъпче парцала в гърлото ѝ, но погледна към писмото на масата и се въздържа. Това беше сделка все пак, и тя изпълни своята част.

Той мрачно намокри кърпата и започна да я бърше, но установи, че доверието, с което тя се оставяше на това, е странно трогателно. Движенията му бяха доста нежни и накрая усети, че целува леко гладкия ѝ корем.

— Готово.

— Благодаря — рече тя. Тя помръдна колебливо крака и посегна да го докосне. Той не помръдна, остави пръстите ѝ да се спускат по гърдите му и да си играят с дълбоката вдлъбнатина на пъпа. Лекият допир плахо се спусна надолу.

— Ти каза… че следващия път ще е по-добре — прошепна тя.

Той затвори очи и пое дълбоко дъх. Имаше много време до зазоряване.

— Предполагам — рече и отново се изпъна до нея.

— Джей… Алекс?

Той се чувстваше като упоен и ѝ отговори с усилие.

— Милейди?

Ръцете ѝ се вдигнаха около врата му и тя сгуши глава в извивката на рамото му, дъхът ѝ топлеше гърдите му.

— Обичам те, Алекс.

Той с усилие се събуди достатъчно, за да я отдели от себе си, като я държеше за раменете и се взираше в сивите ѝ очи, нежни като на кошута.

— Не — отвърна, но нежно, клатейки глава. — Това е третото правило. Можеш да получиш само една нощ. Не можеш да ме наричаш с истинското ми име. И не можеш да ме обичаш.

Сивите очи се навлажниха леко.

— Но ако не мога да се спра?

— Това, което усещаш сега, не е любов. — Надяваше се да е прав, заради себе си и заради нея. — Това е просто чувство, което събудих в тялото ти. То е силно и е хубаво, но не е същото като любовта.

— Каква е разликата?

Той прокара ръце по лицето си. Тя трябваше да стане философ, помисли си кисело. Пое дълбоко дъх и издиша, преди да отговори:

— Ами любовта е само към един човек. Това, което усещаш към мен… можеш да го имаш с всеки мъж.

Само един човек. Той прогони мисълта за Клеър и уморено отново се захвана за работа.

Приземи се тежко в пръстта на цветната леха, без да го е грижа, че смачка няколко малки и крехки растения. Трепереше. Преди зазоряване бе не само най-тъмно, но и най-студено, и тялото му силно възрази, когато трябваше да се надигне от топлото и меко гнездо и да излезе в мразовития мрак, защитено от ледения въздух само от тънка риза и бричове.

Той си спомни зачервената розова извивка на бузата ѝ, която се бе навел да целуне преди тръгване. Още усещаше формите ѝ топли в ръцете си, изви пръсти при спомена, дори докато посягаше в тъмното към още по-тъмната каменна стена на конюшнята. Беше изтощен и му костваше ужасно усилие да се изкатери на нея и да я прескочи, но не можеше да рискува портата да изскърца и да събуди Хо, главния коняр.

Вървеше опипом през вътрешния двор, претъпкан с каруци и бали слама, готови за пътуването на лейди Дженива към дома на нейния съпруг след сватбата следващия четвъртък. Най-сетне отвори вратата на конюшнята и стигна до стълбата към тавана. Легна на ледената слама и издърпа одеялото над себе си, като се чувстваше напълно изпразнен.

15. Нещастно стечение на обстоятелствата

Хелуотър

Януари 1758 г.

Съвсем подходящо, времето бе мрачно и буреносно, когато новините стигнаха до Хелуотър. Следобедната езда бе отменена заради силния порой и конете се гушеха до яслите си. Успокояващият, уютен звук на хрупане и цвилене се издигаше към тавана, където Джейми Фрейзър се бе изтегнал в своето удобно, покрито със слама гнездо, отворил книга на гърдите си.

Тя бе една от няколкото, които бе заел от посредника на имението, господин Грийвс, и я намираше за увлекателна, въпреки че трудно се четеше на слабата светлина, която влизаше под стрехите.

— О, да бе? — измърмори скептично Джейми. Вдигна вежди и се намести на сламата. Знаеше, че съществуват такива книги, разбира се, но… тъй като Джени поръчваше книгите за Лалиброх… не беше виждал досега. Те ангажираха малко по-различен аспект от ума, в сравнение с творбите на господата Дефо и Фийлдинг, но той нямаше нищо против разнообразието.

Джейми погледна към чатала си и изсумтя леко, но прелисти страницата. Тътен на гръмотевица отвън отвлече вниманието му само за част от секундата. Беше така потънал в четивото, че отначало не чу гласовете долу, удавени от силното шуртене на дъжда по дъските на няколко крачки над главата му.

— Макензи! — силният рев най-сетне проникна до сетивата му и той се изправи бързо, изпъна дрехите си и тръгна към стълбата.

— Да? — Надникна от ръба на тавана и видя Хо, тъкмо зейнал за още един рев.

— О, ето те. — Хо затвори уста и му махна да се приближи с разкривената си ръка, като се смръщи. Той страдаше от ревматизъм при влажно време; по време на бурята се беше свивал в малката стаичка до помещението с амунициите, където имаше легло и кана със саморъчно сварен алкохол. Ароматът се усещаше от тавана и ставаше по-силен със спускането на Джейми по стълбата.

— Ще помогнеш да приготвите каретата за лорд Дънсейни и лейди Изобел до Елсмиър — каза му Хо още щом кракът на Джейми докосна плочите на пода на конюшнята. Старецът се олюля притеснително и изхълца тихо.

— Сега ли? Побъркан ли си, човече? Или си просто пиян? — Джейми погледна през открехнатата врата зад Хо, зад която се спускаше плътна пелена от вода. В този момент небето се озари от мълния и планината се открои рязко на хоризонта. Изчезна пак така внезапно и остави послеобраз на ретините му. Той поклати глава, за да го прогони, и видя Джефрис, кочияша, да върви през двора, свел глава пред силата на вятъра и водата и увит плътно с наметалото си. Значи това не бе просто пиянска измислица на Хо.

— Джефрис има нужда от помощ с конете! — Хо се наведе към него и изкрещя, за да надвика бурята. Миризмата на алкохол бе поразяваща от такава дистанция.

— Аха, ама защо? Защо лорд Дънсейни… О, забрави! — Очите на главния коняр бяха зачервени и изцъклени; явно нищо смислено нямаше да научи от него. Отвратен, Джейми мина покрай Хо и изкачи бързо стълбата.

Миг да се увие с износеното наметало, още един — да скрие книгата под сеното, конярчетата не уважаваха чуждата собственост, — и пак се спусна по стълбата и излезе сред ревящата буря.

Това беше адско пътуване. Вятърът пищеше през прохода, шибаше голямата карета и заплашваше да я преобърне. Джейми седеше на капрата до Джефрис, наметалото не успяваше да го защити от носения от вятъра дъжд, нито когато бе принуден да слиза от капрата — като че ли на всеки няколко минути, — за да бута каретата, защото някое колело бе попаднало в жадната хватка на кална дупка.

Все пак едва забелязваше физическите неудобства на това пътуване, защото бе твърде ангажиран с вероятните причини за него. Не съществуваха кой знае колко поводи, които да накарат стар човек като лорд Дънсейни да тръгне с такава спешност в подобен ден, камо ли по изровения път към Елсмиър. Явно беше получил някаква вест от графа и тя можеше да се отнася единствено до лейди Дженива или нейното дете.

Доколкото бе чул от слугите, лейди Дженива трябваше да роди през януари, преброи на обратно и я прокле отново, а след това изрече бърза молитва за безопасно раждане. Оттогава правеше всичко по силите си да не мисли за това. Беше спал с нея само три дни преди сватбата; нямаше как да е сигурен.

Преди седмица лейди Дънсейни бе отишла в Елсмиър, за да бъде с дъщеря си. Оттогава изпращаше всеки ден пратеници до дома, за да ѝ донесат разни забравени и много необходими неща, и всеки от тях с пристигането докладваше: „Още няма новини.“ Явно сега имаше новини и те не бяха добри.

Като тръгна към предната част на каретата, след поредната битка с калта, той видя, че лейди Изобел наднича през покрития с ципа от рибешки мехур прозорец.

— О, Макензи! — каза тя, лицето ѝ бе разкривено от страх и притеснение. — Моля те, има ли още много?

Той се наведе да изкрещи в ухото ѝ над гъргоренето на пороя.

— Джефрис казва, че има още четири мили, милейди! Два часа може би. — Ако проклетата карета не се преобърнеше и не изсипеше нещастните си пасажери от моста Ашнес в Уотъндлат Тарн, добави той мислено.

Изобел кимна в благодарност и свали прозореца, но не и преди той да види, че влагата по бузите ѝ се дължи не само на дъжда, но и на сълзите. Тръпката на тревога, опасала сърцето му, се спусна надолу и стисна вътрешностите му.

Изминаха почти три часа, преди каретата най-сетне да влезе в двора на Елсмиър. Без колебание лорд Дънсейни скочи от нея и спря само за миг, да подаде ръка на по-малката си дъщеря, преди да хукне към къщата.

Отне им почти час да разпрегнат конете, да ги изтрият, да измият напластените с кал колела на каретата и да я приберат в конюшните на Елсмиър. Изтръпнал от студ, умора и глад, Джейми потърси заедно с Джефрис убежище и нещо за хапване в кухнята на Елсмиър.

— Горките, направо сте посинели от студ — каза готвачката. — Сядайте тук, ще ви направя нещо топло за хапване. — Тя беше слабичка и с остро лице, но фигурата ѝ не даваше вярна представа за уменията ѝ, защото след минути пред тях бе поставен по един огромен вкусен омлет с големи количества хляб и масло, и малко бурканче сладко.

— Добро е, доста е добро — произнесе се Джефрис, като огледа доволно храната. Смигна на готвачката. — Не че няма да влиза малко по-лесно с нещо за пийване, а? Приличаш на жена, която ще се смили над двама премръзнали нещастници, нали, скъпа?

Дали заради ирландския му чар или при вида на мокрите им, вдигащи пара дрехи, думите му дадоха ефект и на масата до мелничката за пипер се появи бутилка бренди за готвене. Джефрис си наля щедро и отпи без колебание, като млясна с устни.

— О, така е по-добре! Пий, братче. — Подаде бутилката на Джейми, после се отдаде с удоволствие на топлата храна и на клюки с прислужниците. — Е, какво става тука? Бебето роди ли се?

— О, да, снощи! — отвърна нетърпеливо кухненската прислужница. — Цяла нощ сме на крак, докторът идва, трябваха чисти чаршафи и кърпи, и в къщата е пълна лудница. Но не е заради бебето!

— Ей — прекъсна я намръщено готвачката. — Има твърде много работа, за да клюкарстваш. Захващай се, Мери Ан, върви в кабинета и виж дали Негово Благородие ще иска нещо.

Джейми, който обърса чинията си с парче хляб, видя, че прислужницата, несмутена от упрека, тръгна с такава пъргавина, че явно в кабинета се случваше нещо много интересно.

Вече получила цялото им внимание, готвачката им позволи да я убедят да сподели информация с единствено символична неохота.

— Ами започна се преди няколко месеца, когато на лейди Дженива ѝ пролича, горкичката. Негово Благородие е душичка човек. Откакто са се оженили, все се опитва да ѝ угоди, всичко поръчва от Лондон, все я пита дали ѝ е топло, дали иска да хапне… свестен човек е Негово Благородие. Но после, когато видя, че е бременна! — Готвачката замълча и изкриви многозначително лице.

Джейми отчаяно искаше да разбере за детето; какво беше и как е? Но нямаше начин да я пришпорва, затова овладя лицето си, придаде си заинтригувано изражение и се наведе напред окуражително.

— Леле, какви крясъци, какви викове бяха! — рече тя, като вдигна ръце, за да илюстрира изумлението си. — То крещяха, то викаха, то затръшваха врати, то се обиждаха, както и конярите не се обиждат — тъй рекох и на Ан Мари, когато тя ми каза…

— Значи господарят не е бил доволен, че ще има дете? — прекъсна я Джейми. Омлетът се превърна в твърда буца някъде под гръдната му кост. Той отпи още от брендито с надеждата да го прокара надолу.

Готвачката извърна зорките си като на птичка очи към него, извила вежда, явно впечатлена от интелигентността му.

— Ами би трябвало, ама не беше. Никак! Нищо подобно — добави натъртено.

— Ама защо? — попита Джефрис, не особено заинтригуван.

— Чух — каза готвачката, снишавайки глас в страхопочитание пред скандалната информация, — че детето не било негово!

Джефрис, който вече бе на втората чашка, изсумтя от отвращение и изумление.

— Стар козел с младо девойче? Не е много вероятно, но откъде пък е сигурен, че детето не е негово? Може да е негово, що да не е, само тя може да каже, нали?

Тънката уста на готвачката се разтегна в злорада усмивка.

— О, не казвам, че той знае чие е, но… е сигурен. А има само един начин да е сигурен, нали тъй?

Джефрис се взираше в нея, облягайки се в стола си.

— Какъв? Да не казваш, че Негово Благородие е неспособен? — Широка усмивка се появи на обветреното му лице при тази сочна новина. Джейми усети как омлетът се надига и бързо глътна още бренди.

— Е, аз не мога да го кажа. — Устата ѝ се изопна в права линия, после се раздели, за да добави: — Ама прислужницата казва, че чаршафите след първата брачна нощ си били бели, в туй съм сигурна.

Това беше прекалено. Прекъсвайки доволното кикотене на Джефрис, Джейми стовари чашата си на масата и каза рязко:

— Детето живо ли е?

Готвачката и Джефрис се втренчиха изумени в него, но тя, след моментно сепване, кимна в отговор.

— О, да. Хубаво здраво момченце, или поне тъй чух. Мислех си, че вече знаете. Майката умря.

Това директно заявление потопи кухнята в тишина. Дори Джефрис замълча за миг, изтрезнял от новината. После се прекръсти бързо, промърмори: „Бог да я прости“ и допи брендито си.

Джейми усети как гърлото му гори, дали от брендито или от сълзи, не знаеше. Шокът и мъката го задавиха като топка вълна; едва успя да изграчи:

— Кога?

— Тази сутрин — каза готвачката, като клатеше печално глава. — Точно преди обяда, горкото момиче. Първо си мислеха, че е добре, след като детето се роди; Мери Ан рече, че е седяла, държала го е и се смеела. — Въздъхна тежко при тази мисъл. — Но призори започна пак да кърви силно. Извикаха отново доктора и той дойде възможно най-бързо, но…

Вратата се отвори рязко и я прекъсна. Влезе Мери Ан, ококорила очи под шапчицата си, задъхана от вълнение и от усилието.

— Господарят ви вика! — избълва тя, като гледаше ту Джейми, ту кочияша. — И двамата, веднага, и… о, сър… — преглътна и кимна към Джефрис, — рече да вземете и пищовите си, за бога!

Кочияшът погледна ужасѐн Джейми, после скочи и изхвърча към конюшните. Като повечето кочияши, той носеше чифт заредени пищови под капрата, в случай че го нападнат разбойници по пътя.

Отне му няколко минути да намери оръжията и още малко, за да провери дали барутът не е повреден от влагата. Джейми се изправи и хвана треперещата прислужница за ръката.

— Заведи ме в кабинета. Веднага!

Но и високите гласове можеха да го отведат там, щом стигна до края на стълбището. Профуча покрай Мери Ан и спря за миг пред вратата, не знаеше дали да влезе веднага, или да изчака Джефрис.

— Трябва да имате огромна дързост и безочие, за да отправяте такива обвинения! — казваше Дънсейни, гласът му трепереше от гняв. — А моето бедно агънце още не е изстинало в постелята си! Ах ти, негоднико, страхливецо! Няма да оставя детето и една нощ под твоя покрив!

— Малкото копеле остава тук! — изхриптя дрезгаво гласът на Елсмиър. Би станало ясно и на най-ненаблюдателния зрител, че Негово Благородие е добре наквасен. — Копеле или не, той е мой наследник и остава при мен! Вече си платих за него и за твоята проклета курва. Поне ми роди момче.

— Проклет да си! — Гласът на Дънсейни бе стигнал такива пронизителни висоти, че вече приличаше повече на крякане, но гневът в него личеше повече от ясно. — Купил ли? Ти… ти… ти… смееш да намекваш…

— Не намеквам. — Гласът на Елсмиър още беше дрезгав, но вече по-овладян. — Ти ми продаде дъщеря си… и то като ме измами, мога да добавя — рече саркастично дрезгавият глас. — Платих трийсет хиляди паунда за девица с добро потекло. Първото условие не беше изпълнено, а вече се съмнявам и във второто. — Чу се шум от наливане на течност, последван от стържене на стъкло по дървена маса.

— Мисля, че вече сте изпили повече от достатъчно, сър — каза Дънсейни. Гласът му трепереше от очевидния опит да овладее емоциите си. — Мога да си обясня отвратителните ви оскърбления към чистотата на моята дъщеря само с очевидното ви опиянение. Така да бъде, взимам внука си и си тръгвам.

— О, твоят внук, тъй ли? — рече заваляно и подигравателно Елсмиър. — Явно ти си много сигурен в „чистотата“ на дъщеря си. Сигурен ли си, че копелето не е от теб? Тя рече…

Той изкрещя от изумление и се чу трясък. Джейми не посмя да изчака повече и се хвърли вътре, където намери Елсмиър и лорд Дънсейни вкопчени на килима. Търкаляха се напред-назад сред вихър от палта и крайници и не забелязваха огъня зад себе си.

Отне му миг да прецени ситуацията и после, съзрял отворила се възможност, се наведе към въргала, сграбчи работодателя си и го изправи.

— Успокойте се, милорд — прошепна в ухото му, докато го издърпваше от задъхания Елсмиър. А после изсъска: — Престани, стар глупак такъв! — когато Дънсейни налетя пак към противника си. Елсмиър бе стар почти колкото него, но много по-як и явно в по-добро здраве, въпреки пиенето.

Графът се изправи с олюляване, оредялата му коса бе разрошена, а кървясалите очи се взираха в Дънсейни. Избърса мократа си от слюнка уста с опакото на дланта си, дебелите му рамене се надигаха тежко.

— Ах ти, мършо — рече той почти разговорливо. — Как смееш да ми посягаш? — Все още задъхан, се хвърли към звънеца.

Джейми не беше сигурен, че лорд Дънсейни ще се задържи на крака, но нямаше време да се тревожи за това. Пусна го и скочи към посягащата ръка на Елсмиър.

— Не, милорд — рече той възможно най-уважително. Хвана го в мечешка прегръдка и извлече едрия граф през стаята. — Мисля, че ще е… неразумно… да въвличате… слугите си. — Сумтейки, той бутна Елсмиър към едно кресло.

— По-добре стойте там, милорд. — Джефрис, с по един пищов в двете ръце, пристъпваше предпазливо в стаята, а очите му се стрелкаха между Елсмиър, който се опитваше да се надигне от дълбините на креслото, и лорд Дънсейни, който пък се олюляваше до една масичка, побелял като платно.

Джефрис погледна към Дънсейни за инструкции и като не видя такива, инстинктивно погледна към Джейми. Джейми усети огромно раздразнение; защо се очакваше от него да се оправя с тази глупост? Все пак беше много важно посетителите от Хелуотър да отпътуват от имението възможно най-скоро. Той пристъпи напред и хвана Дънсейни за ръката.

— Да вървим, милорд. — Откачи олюляващия се Дънсейни от масичката и се опита да насочи високия стар благородник към вратата. Точно в този момент на бягство обаче вратата беше блокирана.

— Уилям? — Кръглото лице на лейди Дънсейни, на червени петна от плач, изразяваше глуповато удивление от сцената в кабинета. В ръцете ѝ имаше нещо като голям, раздърпан вързоп пране. Тя го вдигна и рече: — Прислужницата каза, че си поискал да донеса бебето. Какво… — Ревът на Елсмиър я прекъсна. Без да го е грижа за насочените пищови, графът скочи от стола си и изблъска смаяния Джефрис от пътя си.

— Той е мой! — Блъсна грубо лейди Дънсейни към стената и грабна вързопчето от ръцете ѝ. Стисна го до гърдите си и заотстъпва към прозореца. Взираше се кръвнишки в Дънсейни и пъхтеше като разярен звяр.

— Мой е, чухте ли?

Вързопчето нададе силен писък, сякаш възразявайки срещу това заявление; и Дънсейни, събуден от шока при вида на внука си в ръцете на Елсмиър, се втурна напред с разкривено от ярост лице.

— Дай ми го!

— Върви по дяволите, безчестен боклук! — И Елсмиър успя да отскочи от него с неподозирана пъргавина. Отдръпна завесите ѝ отвори с една ръка прозореца, като стискаше плачещото дете с другата.

— Махайте… се… от… къщата… ми! — изхриптя той, като пъшкаше при всяко завъртане на лоста, който отваряше все повече прозореца. — Веднага! Или ще хвърля малкото копеле, кълна се, ще го хвърля! — И за да подчертае заплахата си, той приближи пищящото вързопче към перваза и черната пустота, под която чакаха влажните камъни на двора, на трийсет крачки надолу.

Без никаква съзнателна мисъл или страх от последствията, Джейми Фрейзър се задейства по инстинкт, който го бе превеждал през десетки битки. Той грабна единия пищов от сащисания Джефрис, завъртя се и стреля.

При писъка на куршума всички застинаха. Дори детето спря да пищи. Лицето на Елсмиър пребледня напълно, гъстите му вежди се извиха въпросително. После той залитна, Джейми скочи напред, забелязвайки с някак дистанцирана яснота малката кръгла дупка в увисналата бебешка пелена, през която бе минала сачмата.

Застана като вкоренен на чергата пред камината, без да усеща, че огънят нагрява краката му, до все още дишащото тяло на Елсмиър, под акомпанимента на ритмичните истерични писъци на лейди Дънсейни, пронизителни като крясъци на паун. Стоеше, затворил здраво очи, треперещ като листо, неспособен нито да помръдне, нито да мисли, стиснал в прегръдките си безформеното, скимтящо и крякащо вързопче — своя син.

— Искам да говоря с Макензи. Насаме.

Лейди Дънсейни изглеждаше съвсем не на място в конюшнята. Дребна, пълна и безукорна с черната рокля, тя приличаше на порцеланова фигурка, свалена от безопасното си място над камината и изложена на постоянен и неминуем риск от счупване тук, в света на грубите животни и небръснатите мъже.

Хо само погледна изумен господарката си, поклони се и подръпна перчема си, преди да се оттегли в бърлогата си зад помещението с амунициите, като остави Макензи насаме с нея.

Отблизо впечатлението за крехкост се засилваше от бледността на лицето ѝ, със съвсем лека розовина в крайчето на носа и в ъгълчетата на очите. Тя приличаше на много малък и достолепен заек, облечен в траур. Джейми си помисли, че трябва да я покани да седне, но тук нямаше къде, освен на купчина слама или на преобърната ръчна количка.

— Тази сутрин беше съдебният процес, Макензи — каза тя.

— Да, милейди. — Знаеше това — всичко го знаеха и другите коняри страняха от него цялата сутрин. Не от уважение; а от ужас, както се страни от заразен със смъртоносна болест. Джефрис знаеше какво се случи в кабинета на Елсмиър и това означаваше, че всички слуги знаят. Но никой не говореше за това.

— Съдът се произнесе — граф Елсмиър е загинал при нещастно стечение на обстоятелствата. Следователят каза, че Негово Благородие е бил… в крайна възбуда… — тя изсумтя презрително — … заради смъртта на дъщеря ми. — Гласът ѝ потрепна леко, но не прекъсна. Крехката лейди Дънсейни се справяше много по-добре с трагедията от съпруга си; слугите говореха, че Негово Благородие не е ставал от леглото след завръщането си от Елсмиър.

— Да, милейди? — Джефрис бе призован да свидетелства. Макензи не. Що се отнасяше до съдия-следователя, конярят Макензи не беше стъпвал в Елсмиър.

Лейди Дънсейни срещна погледа му, директно. Очите ѝ бяха бледо синкавозелени, като на дъщеря ѝ Изобел, но сияещата руса коса на Изобел при майката бе избледняла, докосната от бели кичури, които сребрееха на слънчевите лъчи от отворената врата на конюшнята.

— Благодарни сме ви, Макензи — каза тя тихо.

— Благодаря, милейди.

— Много благодарни — повтори тя, все още взирайки се в него. — Макензи не е истинското ви име, нали? — попита тя внезапно.

— Не, милейди. — Ледена тръпка плъзна по гръбнака му въпреки топлината на следобедното слънце по раменете му. Колко ли бе казала лейди Дженива на майка си преди смъртта си?

Тя като че ли усети сковаването му, защото ъгълчето на устата ѝ се изви нагоре в нещо като окуражителна усмивка.

— Мисля, че не бива да ви питам за името ви — рече тя. — Но имам един въпрос към вас. Макензи… искате ли да се приберете у дома?

— У дома? — повтори безизразно той.

— В Шотландия. — Тя го гледаше напрегнато. — Знам кой сте. Не знам името ви, но знам, че сте от затворниците якобити. Съпругът ми ми каза.

Джейми я гледаше предпазливо, но тя не изглеждаше разстроена; не повече, отколкото би била всяка жена, която току-що е загубила дъщеря си и се е сдобила с внук.

— Надявам се, че ще ми простите тази заблуда, милейди — рече той. — Негово Благородие…

— Искаше да ми спести тревогите — довърши тя вместо него. — Да, знам. Уилям се тревожи твърде много. — Все пак дълбоката бръчка между веждите ѝ се отпусна мъничко при мисълта за тревогите на съпруга ѝ. Тази гледка, заедно с ехото на съпружеска преданост, която носеше, го накара да почувства слаба и неочаквана болка.

— Ние не сме богати… вероятно сте се досетили от думите на Елсмиър — продължи лейди Дънсейни. — Хелуотър има доста дългове. Моят внук обаче сега е наследник на едно от най-големите състояния в областта.

Нямаше какво да отговори на това освен „Да, милейди?“, макар че вече се чувстваше като папагала, който живееше в главния салон. Беше го видял, като се промъкваше през цветните лехи по залез предния ден, за да надзърне в къщата, докато семейството се приготвяше за вечеря, и да види за миг през прозореца новия граф Елсмиър.

— Ние живеем много усамотено тук — продължи тя. — Рядко посещаваме Лондон и съпругът ми няма голямо влияние сред висшето общество. Но…

— Да, милейди? — Вече се досещаше накъде бие тя с този заобиколен разговор и внезапно вълнение се настани в кухината под ребрата му.

— Джон… лорд Джон Грей… произхожда от семейство със значително влияние. Вторият му баща… е, това няма значение. — Тя сви малките си, облечени в черно рамене, пренебрегвайки подробностите.

— Искам да кажа, че е възможно да упражнят значително влияние във ваша полза, за да бъдете освободен от присъдата и да се върнете в Шотландия. Затова дойдох да ви попитам… искате ли да се приберете у дома, Макензи?

Той остана без дъх за миг, сякаш някой го удари много силно в корема.

Шотландия. Да си тръгне от този влажен край, да стъпи на забранения път и да тръгне с широка, свободна крачка нагоре към чукарите и по еленовите пътеки, да почувства как се прочиства въздухът и как се изострят ароматите на прещипа и изтравничето. Да се прибере у дома!

Да не бъде вече чужденец. Да се махне от враждебността и самотата, да слезе в Лалиброх, да види лицето на сестра си озарено от радост, да усети ръцете ѝ около кръста си, Иън да го прегърне през раменете, детски ръце да дърпат дрехите му.

Да замине и никога вече да не види или чуе собственото си дете отново. Взираше се в лейди Дънсейни съвсем безизразно, за да не може тя да се досети какъв смут породиха у него думите ѝ.

Вчера най-сетне бе видял бебето — лежеше в кошче близо до прозореца на детската стая на втория етаж. Качен на клона на огромния смърч, той напрягаше очи да види през игличките, които го скриваха.

Лицето на детето се виждаше само в профил, една пълна бузка се притискаше в рамото. Шапчицата се беше смъкнала настрани и Джейми успя да зърне гладката извивка на малкия череп, леко покрит с бледозлатен пух.

„Слава богу, че не е червена“ — беше първата му мисъл и той се прекръсти от благодарност.

„Господи, толкова е мъничък!“ — беше втората му мисъл, придружена от силен порив да влезе през прозореца и да вземе детето на ръце. Гладката, красиво оформена глава щеше да се събере в дланта му и той сякаш усети отново малкото мърдащо телце до сърцето си.

— Ти си силно момче — прошепна той. — Силно, смело и красиво. Но, за бога, толкова си малък!

Лейди Дънсейни чакаше търпеливо. Той сведе уважително глава, без да знае дали не прави ужасна грешка, но не можеше да постъпи иначе.

— Благодаря ви, милейди, но… мисля, че няма да си тръгна… все още.

Една светла вежда потрепна леко, но тя сведе учтиво глава.

— Както желаете, Макензи. Трябва само да кажете.

Обърна се като малка механична фигурка и излезе, върна се в света на Хелуотър, вече хиляда пъти по-сигурен затвор от когато и да било.

16. Уили

За негова огромна изненада следващите няколко години бяха сред най-щастливите в живота на Джейми Фрейзър, освен годините на брака му.

Освободен от отговорността за селяни, следовници и за когото и да било, освен за поверените му коне, животът бе относително прост. Макар че съдът не го беше забелязал, Джефрис бе изпуснал достатъчно информация относно смъртта на Елсмиър и останалите слуги се отнасяха с него с хладно уважение, но не търсеха компанията му.

Имаше храна, топли и чисти дрехи и дори по някое писмо от Шотландия, което го уверяваше, че подобни условия има и там.

Едно неочаквано предимство на спокойния живот в Хелуотър беше това, че някак бе възобновил старото си полуприятелство с лорд Джон Грей. Майорът, както обеща, се появяваше веднъж на тримесечие, като всеки път оставаше по няколко дни при Дънсейни. Не правеше опити да се натрапва на Джейми обаче, дори да говори с него, освен съвсем формални реплики.

Много бавно Джейми осъзна всичко, което лейди Дънсейни бе намекнала с предложението си да го освободят. „Джон… лорд Джон Грей… е от много влиятелно семейство. Вторият му баща… е, това няма значение“ — бе казала тя. Но имаше значение. Не Негово Величество го бе изпратил тук, вместо да го осъди на прекосяването на опасния океан и робството в Америка; а влиянието на Джон Грей.

И не го беше направил, за да му отмъсти или от други недостойни мотиви, защото никога не му се натрапи по никакъв начин; никога не каза нищо, освен най-обичайните любезности. Не, беше довел Джейми тук, защото това бе най-доброто, което бе успял да стори; неспособен просто да го освободи навремето, Грей беше положил всички усилия да облекчи условията на затворничеството му — като му осигури чист въздух, светлина и коне.

Коства му известно усилие, но го направи. Когато Грей се появи в двора на конюшните на тримесечната си визита, Джейми го изчака да остане сам, докато се възхищаваше на един голям скопен дорест кон. Застана до него, облегнат на оградата. Гледаха коня в мълчание няколко минути.

— Пешка на де-5 — каза тихо Джейми накрая, без да поглежда към него.

Усети как Грей се сепна изненадан и почувства погледа му, но не обърна глава. После почувства и скърцане на дървото под ръката си, когато Грей се обърна, все така облегнат на оградата.

— Офицер на це-6 — отвърна Грей с малко по-дрезгав от обичайното глас.

Оттогава той идваше в конюшните при всяко гостуване, за да прекара вечерта с Джейми, седнал на грубото му столче. Разговаряха. Нямаха шахматна дъска и рядко играеха устно, но тези късни разговори продължиха — единствената връзка на Джейми със света отвъд Хелуотър и малко удоволствие, което и двамата очакваха с нетърпение всяко тримесечие.

Но най-вече той имаше Уили. Хелуотър бе посветен на конете; още преди момчето да може да стои стабилно на краката си, дядо му го качи на пони, за да го води из ограждението. Когато Уили стана на три, вече яздеше сам — под зоркото око на Макензи, коняря.

Уили беше силно, храбро и красиво момченце. Имаше ослепителна усмивка и можеше да очарова и птиците по дърветата, ако пожелаеше. Освен това беше изключително разглезен. Като девети граф Елсмиър и единствен наследник както на Елсмиър, така и на Хелуотър, без майка или баща, които да го държат под контрол, той налиташе презглава на баба си и дядо си, на младата си леля и на всеки слуга в имението — освен на Макензи.

И това беше само засега. Заплахите, че няма да му помага с конете, успяваха да укротят поведението му в конюшните, но рано или късно те вече нямаше да са достатъчни и Макензи конярят осъзна, че се пита какво ли ще се случи, когато най-сетне изгуби контрол и напердаши малкия дявол.

Като момче той самият беше ял здрав пердах от всички мъже в имението им и никога не смееше да се обърне към жена така, както бе чувал Уили да говори на леля си или на прислужниците, и импулсът да го завлече в някоя празна ясла и да се опита да коригира маниерите му често го завладяваше.

И все пак през повечето време Уили му носеше предимно радост. Момчето го обожаваше и докато растеше, прекарваше часове в неговата компания, яздеше огромните впрегатни коне, които влачеха тежкия валяк по горните ниви, и се качваше по опасно високите бали слама в каруците, когато слизаха от високите пасища през лятото.

Но съществуваше и заплаха за мирното му съществуване, която нарастваше с всеки изминал месец. Иронично, но тази заплаха идваше от самия Уили — и срещу нея нищо не можеше да стори.

— Какво красиво момченце е! И прекрасен ездач! — каза лейди Грозиър, докато стоеше на верандата с лейди Дънсейни и се възхищаваше на странстванията на Уили с понито по края на моравата.

Баба му се засмя, поглеждайки с обич детето.

— О, да. Той обича понито си. Ужасно ни е трудно да го накараме да се прибере дори за хранене. И е още по-привързан към коняря ни. Понякога се шегуваме, че прекарва толкова много време с Макензи, че вече започва да прилича на Макензи!

Лейди Грозиър, която, разбира се, бе забелязала коняря, сега погледна отново към него.

— Ама права сте! — възкликна тя, много развеселена. — Погледнете само — Уили си държи главата и раменете по същия начин! Колко странно!

Джейми се поклони уважително на дамите, но усети как по лицето му избива студена пот.

Очакваше това, но не искаше да повярва, че приликата вече е достатъчно голяма, за да е видима и за останалите. Като бебе Уили имаше бяло дебело личице и не приличаше на никого. Когато порасна обаче, пухкавостта изчезна от бузите и брадичката му и макар че носът му още беше по детски топчест, вече се виждаше намек за високите скули, а сиво-сините очи бяха станали тъмносини и ясни, гъсто опасани от меки ресници и леко скосени.

Щом дамите влязоха в къщата и се увери, че никой не ги гледа, Джейми прокара скришом ръка по собственото си лице. Наистина ли приликата беше толкова голяма? Косата на Уили беше мека и кафява, с лек помен от кестенявия блясък на майка му. И тези големи прозрачни уши — неговите със сигурност не стърчаха така, нали?

Проблемът беше, че Джейми Фрейзър всъщност не се бе виждал като хората от няколко години. Конярите нямаха огледала и той прилежно избягваше компанията на прислужниците, които биха могли да му осигурят такова.

Той се приближи до поилото и се наведе над него, небрежно, сякаш да огледа водомерките по трептящата повърхност. Но от потрепващата вода, опъстрена с плаващи сламки и кръстосвана от водомерки, в него се втренчи собственото му лице.

Той преглътна и видя как гърлото на отражението му мърда. Приликата в никакъв случай не беше пълна, но я имаше. По-скоро във формата и позата на раменете и главата, както бе отбелязала лейди Грозиър — но най-вече в очите. Очите на Фрейзър; баща му, Брайън, имаше такива очи, сестра му Джени също. Ако скулите на момчето станеха изпъкнали и широки, а малкото носле пораснеше дълго и право — тогава всеки щеше да види приликата.

Отражението в поилото изчезна, когато той се изправи и се втренчи невиждащо в конюшнята, която бе негов дом през последните години. Беше юли и слънцето прежуряше, но това не попречи на студа, който скова пръстите му и изпрати тръпка по гръбнака му.

Беше време да говори с лейди Дънсейни.

До средата на септември всичко беше уредено. Освобождаването бе издействано; Джон Грей бе донесъл документа предишния ден. Джейми имаше малко спестени пари, достатъчни за пътните разходи, и лейди Дънсейни му даде добър кон. Оставаше само да се сбогува с познатите си от Хелуотър — и с Уили.

— Утре си тръгвам — каза делово Джейми, без да сваля очи от крака на една дореста кобила. Острата козина падаше и покриваше праха по пода на конюшнята с груби черни косми.

— Къде отиваш? В Дъруънтуотър ли? Може ли да дойда с теб? — Уилям, виконт Дънсейни, девети граф Елсмиър, скочи от ръба на яслата и се приземи с трясък, който накара кобилата да се сепне и да изсумти.

— Не прави така — рече веднага Джейми. — Нали съм ти казвал да се движиш тихо покрай Мили? Тя е плашлива.

— Защо?

— И ти ще станеш плашлив, ако те ощипя по коляното. — Една голяма ръка се стрелна и щипна мускула точно над коляното на момчето. Уили изписка и отскочи назад със смях.

— Може ли да яздя Милифлауър, когато свършиш, Мак?

— Не — отвърна търпеливо Джейми за десети път този ден. — Казах ти хиляда пъти, че е твърде голяма за теб.

— Но аз искам да я яздя!

Джейми въздъхна, но не отговори. Вместо това мина от другата страна на Мили Фльор и хвана лявото копито.

— Казах, че искам да яздя Мили!

— Чух те.

— Тогава я оседлай за мен! Веднага!

Деветият граф Елсмиър вирна брадичка докъдето можа, но непокорният поглед в очите му бе смекчен от съмнение, когато срещна студените сини очи на Джейми. Джейми пусна бавно крака на коня, все така бавно се изправи и се извиси в целия си огромен ръст; сложи ръце на хълбоците си, погледна надолу към графа, който бе висок метър и десет, и каза много тихо:

— Не.

— Да! — Уили тропна с крак по покрития със слама под. — Трябва да правиш каквото ти кажа!

— Не, не трябва.

— Да, трябва!

— Не, аз… — Поклати глава така силно, че червената му коса се разлетя над ушите, после стисна здраво устни и клекна пред момчето.

— Виж сега, не съм длъжен да правя каквото ми казваш, защото вече няма да съм коняр тук. Казах ти — утре си тръгвам.

Лицето на Уили пребледня от шок, луничките по носа му изпъкнаха на бялата кожа.

— Не можеш! — каза той. — Не можеш да си тръгнеш.

— Трябва.

— Не! — Малкият граф стисна челюст, с което поразително заприлича на прадядо си по бащина линия. Джейми благодари на щастливата си звезда, че никой в Хелуотър не бе виждал Саймън Фрейзър, лорд Ловат. — Няма да ти позволя да тръгнеш!

— Вие, милорд, нямате думата по този въпрос — отвърна твърдо Джейми, вече започваше да се успокоява малко, защото най-сетне можеше да каже на момчето какво мисли.

— Ако си тръгнеш… — Уили се огледа безпомощно, търсеше заплаха и забеляза една подръка. — Ако си тръгнеш — повтори по-уверено, — ще пищя и ще викам, и ще изплаша всички коне, така да знаеш!

— Само да изпискаш, малък дявол такъв, ще ти хвърля много здрав пердах! — Освободен от обичайните задръжки и притеснен от мисълта, че това разглезено хлапе ще изплаши напрегнатите и много ценни коне, Джейми го гледаше страховито.

Очите на графа се ококориха от ярост и лицето му почервеня. Той пое дълбоко дъх, после се завъртя и хукна през конюшнята, като пищеше и размахваше ръце.

Мили Фльор, вече и без това изнервена от почистването на копитата, се вдигна на задните си крака и изцвили силно. Останалите коне започнаха да пристъпват и да цвилят в отделенията си, а Уили крещеше всички лоши думи, които знаеше — а те не бяха малко — и риташе като обезумял вратите на яслите.

Джейми успя да хване въжето на Мили Фльор и със значително усилие я изведе навън, без да пострада той или кобилата. Върза я за оградата и тръгна обратно към конюшнята, за да се оправи с Уили.

— Проклятие, проклятие, проклятие! — пищеше графът. — Гнусотия! Гадост! Лайно! Свиня!

Без да продума, Джейми го хвана за яката, вдигна го от земята и го отнесе навън, ритащ и пищящ, до налбантското столче, което използваше. Там седна, преметна графа над коляното си и го удари по задника пет-шест пъти, силно. После вдигна момчето и го изправи.

— Мразя те! — Омазаното със сълзи лице на виконта беше ярко червено, а юмруците му трепереха от гняв.

— Е, аз също не съм много очарован от теб, копеленце малко! — сопна му се Джейми.

Уили се изпъна, стиснал юмруци, и с лилаво лице.

— Не съм копеле! — изпищя той. — Не съм, не съм! Вземи си думите обратно! Никой не може да ме нарича така! Вземи си ги обратно!

Джейми се взираше шокиран в него. Значи говореха и Уили беше чул. Беше отложил заминаването си прекалено дълго.

Пое си дълбоко дъх и после пак, с надеждата, че гласът му няма да потрепери.

— Взимам ги обратно — рече тихо. — Не биваше да казвам тази дума, милорд.

Искаше да клекне и да го прегърне, или да го вземе и да притисне до рамото си — но това не беше нещо, което един коняр може да направи с граф, дори с малък граф. Лявата му длан пареше и той сви здраво пръсти над единствената бащина ласка, която някога щеше да даде на сина си.

Уили знаеше как трябва да се държи един граф. Полагаше големи усилия да сдържа сълзите си, подсмърчаше силно и бършеше лицето си с ръкав.

— Позволете ми, милорд. — Джейми коленичи и избърса нежно лицето на детето с грубата си носна кърпа. Уили го гледаше над памучния плат със зачервени и печални очи.

— Наистина ли трябва да заминеш, Мак? — попита той много тихо.

— Да, трябва. — Погледна в тъмносините очи, така сърцераздирателно подобни на неговите, и внезапно вече не му пукаше дали е редно и кой може да ги види. Придърпа грубо момчето към себе си, сгуши го до сърцето си и притисна лицето му към рамото си, за да не види Уили сълзите, които паднаха в гъстата му мека коса.

Ръцете на Уили се увиха около врата му и стиснаха здраво. Джейми усещаше малкото здраво телце да трепери до него от силата на потиснатите ридания. Погали гръбчето, приглади косата му и прошепна на келтски думи, които се надяваше, че детето не може да разбере.

Накрая свали ръцете му от врата си и го отблъсна нежно.

— Ела с мен в стаята ми, Уили; ще ти дам нещо за спомен.

Отдавна се беше преместил от тавана на конюшнята и се нанесе в стаичката на Хо до помещението с хамутите, когато възрастният коняр се оттегли. Тя беше малка и много просто обзаведена, но имаше две преимущества — топлина и усамотение.

До леглото имаше столче, нощно гърне и масичка, на която стояха малкото му книги, голяма свещ в глинен свещник и по-малка свещ, дебела и четвъртита, поставена отстрани пред статуя на Девата. Тя беше дървена и евтина, изпратена от Джени, но бе направена във Франция и не беше лишена от изящество.

— За какво е малката свещ? — попита Уили. — Баба казва, че само гадните паписти горят свещи пред езически образи.

— Е, аз съм гаден папист — каза Джейми с крива усмивка. — Но това не е езически образ, това е статуя на Божията майка.

— Такъв ли си? — Явно това откритие само засили очарованието на Джейми в очите на момчето. — Защо папистите горят свещи пред статуи?

Джейми прокара ръка през косата си.

— Ами… може би това е начин да се молят — и да помнят. Палиш свещта и казваш молитва, и мислиш за хората, които обичаш. И докато тя гори, пламъкът ги припомня вместо теб.

— А ти кого помниш? — Уили го погледна. Косата му стърчеше, разрошена от изстъпленията му, но сините очи бяха изпълнени с интерес.

— О, много хора. Моето семейство в Северна Шотландия — сестра ми и нейното семейство. Приятели. Жена ми. — Понякога свещта гореше в памет на едно младо и безразсъдно момиче на име Дженива, но той не го каза.

Уили се намръщи.

— Ти нямаш жена.

— Не. Вече не. Но винаги ще я помня.

Уили протегна пухкаво пръстче и внимателно докосна малката статуя. Ръцете на Девата бяха отворени приветствено, а хубавото ѝ лице изразяваше нежност и майчинска обич.

— И аз искам да бъда гаден папист — рече твърдо Уили.

— Не може! — възкликна Джейми, полуразвеселен, полутрогнат от тази мисъл. — Баба ти и леля ти много ще побеснеят.

— А ще им избие ли пяна на устата като на онази бясна лисица, която ти уби? — ухили се Уили.

— Няма да се учудя — отвърна сухо Джейми.

— Искам да стана! — Малките му черти изразяваха решителност. — Няма да казвам на баба и на леля Изобел; няма да кажа на никого. Моля те, Мак! Позволи ми! Искам да бъда като теб!

Джейми се поколеба, беше трогнат от искреността на момчето и внезапно му се прииска да остави на сина си нещо повече от дървеното конче, което бе направил като прощален подарък. Опита да си спомни какво ги бе учил отец Макмъртри за кръщението. Нямаше проблем да го направи мирянин, стига ситуацията да го изискваше и ако няма свещеник наблизо.

Можеше да се поспори дали ситуацията е от подобно спешно естество, но… внезапен импулс го накара да посегне към каната с вода, която държеше на перваза.

Очите, които приличаха на неговите, го гледаха широко отворени и сериозни, докато той леко приглади меката кафява коса назад от челото. Потопи три пръста във водата и внимателно направи с тях кръстен знак на челото на детето.

— Кръщавам те Уилям Джеймс — каза тихо, — в името на Отца и Сина, и Светия Дух. Амин.

Уили примигна и затвори очи, когато една капка вода се плъзна по носа му. Изплези език да я улови и Джейми се засмя въпреки себе си.

— Защо ме нарече Уилям Джеймс? — попита любопитно Уили. — Другите ми имена са Кларънс Хенри Джордж. — Направи физиономия; Кларънс не беше добра идея за име.

Джейми скри усмивката си.

— Когато те кръщават, получаваш ново име; Джеймс е твоето специално папско име. Като моето.

— Така ли? — Уили беше много доволен. — Значи вече съм гаден папист като теб?

— Да, поне доколкото знам. — Усмихна му се, после, по силата на друг порив, бръкна в ризата си.

— Ето. Запази и това, за да си спомняш за мен. — Сложи внимателно дървената броеница на шията на Уили. — Но никой не бива да я вижда — предупреди го. — И за бога, не казвай на никого, че си папист.

— Няма — обеща Уили. — На никого. — Пъхна броеницата под ризата си, като я потупа внимателно, за да се увери, че е добре скрита.

— Добре. — Джейми посегна и разроши косата му. — Почти стана време за чая ти; най-добре се връщай в къщата.

Уили тръгна към вратата, но спря, внезапно разстроен отново. Беше притиснал ръка към гърдите си.

— Каза да я взема, за да те запомня. Но аз нямам какво да ти дам, за да запомниш мен!

Джейми се усмихна леко. Сърцето му се стегна така силно, че сякаш не можеше да си поеме дъх, за да заговори. Все пак успя да изрече:

— Не се тревожи, ще те запомня.

17. Надигат се чудовища

Лох Нес

Август 1968 г.

Бриана примигна и отметна назад ярката, подхваната от вятъра коса.

— Почти забравих как изглежда слънцето — каза тя, присвивайки очи към въпросното слънце, което сияеше с необичайна сила над тъмните води на Лох Нес.

Майка ѝ се протегна доволно, наслаждаваше се на лекия вятър.

— Да не говорим колко освежаващ е въздухът тук. Чувствам се като някоя отровна гъба, расла на тъмно със седмици — бледа и мека.

— Големи изследователи сте, няма що — каза Роджър, но се ухили. И тримата бяха в добро настроение. След трудното търсене из регистрите на затворите късметът продължи да ги следва. Регистрите на Ардсмюир бяха пълни и за разлика от повечето други затвори — забележително ясни. Ардсмюир бе използван като затвор само петнайсет години; след ремонтирането му от затворници якобити той се бе превърнал в малък постоянен гарнизон и затворниците бяха пръснати — повечето транспортирани в Американските колонии.

— Още не мога да си представя защо Фрейзър не е бил изпратен в Америка с останалите — рече Роджър. Тогава за миг се бе паникьосал, преглеждаше отново и отново списъка с транспортираните от Ардсмюир, търсеше име по име, буква по буква, но не намираше Фрейзър. Беше сигурен, че Джейми Фрейзър е умрял в затвора, и го изби студена пот от страх при мисълта как ще каже на двете жени — докато не прелисти страницата, която показваше, че Фрейзър е бил изпратен на място, наречено Хелуотър.

— Не зная — каза Клеър, — но е станало адски добре, че не са го пратили в Америка. Той страда — той страдаше — поправи се тя бързо, но не толкова бързо, че Роджър да не забележи грешката ѝ — от ужасна, ужасна морска болест. — Тя посочи към повърхността на езерото пред тях, по която танцуваха малки вълнички. — Дори ако плаваше по такова езеро, щеше да позеленее след минути.

Роджър погледна с интерес към Бриана.

— Ти страдаш ли от морска болест?

Тя поклати глава, вятърът развяваше ярката ѝ коса.

— Не. — Потупа самодоволно корема си. — Железен е.

Роджър се засмя.

— Тогава искаш ли да поплаваме? Това е твоята ваканция все пак.

— Наистина ли? Може ли? Може ли да се лови риба? — Бриана засенчи очите си и се вгледа нетърпеливо в тъмната вода.

— Разбира се. Много пъти съм хващал сьомга и змиорки в Лох Нес — увери я Роджър. — Хайде, ще наема една малка лодка на пристанището в Дръмнадрочит.

Пътуването до Дръмнадрочит беше приятно. Денят бе от онези ясни летни дни, които карат туристите от Юга да нахлуят в Шотландия на тълпи през август и септември. Заситен с обилната закуска на Фиона — обядът ги чакаше в кошница в багажника — с Бриана Рандъл на седалката до него, с развяваща се на вятъра коса, Роджър бе много склонен да повярва, че всичко на света е наред.

Замисли се със задоволство за резултатите от проучванията им. Това означаваше да си вземе още отпуск от колежа за летния семестър, но щеше да си струва.

След като намери документа за условното освобождаване на Джеймс Фрейзър, последва двуседмично търсене — дори двудневно пътуване с Бри до Езерната област, а после и тримата отидоха до Лондон. После дойде гледката, която накара Бриана да извика от радост насред светая светих на читалнята в Британския музей, след което бързо се изнесоха сред вълна от ледено неодобрение. Там бяха намерили кралската заповед за освобождаване с печата на Джордж III, Крал на Англия, от 1764 г., на името на „Джеймс Алегзандър Макензи Фрейзър“.

— Приближаваме се — бе казал Роджър, докато се взираше във фотокопието на заповедта. — Много сме близо!

— Близо ли? — попита Бриана, но после дойде автобусът им и не продължиха разговора. Роджър бе усетил погледа на Клеър обаче — тя много добре знаеше какво има предвид.

Тя, разбира се, беше мислила за това. Той се питаше дали Бриана го е правила. Клеър бе изчезнала в миналото през 1945 година, беше изчезнала през каменния кръг на Крейг на Дун и се бе озовала в 1743 година. Беше живяла с Джейми Фрейзър почти три години, после се бе върнала през камъните. И то горе-долу три години след времето на изчезването ѝ, през април 1948 г.

Всичко това означаваше — вероятно, — че ако реши да се върне отново през камъните, ще се озове двайсет години след времето, което бе напуснала — в 1766 г. А 1766 година бе само две години след последната дата, за която имаха данни, че Джейми Фрейзър е бил жив и здрав. Ако бе оцелял още две години и ако Роджър успееше да го открие…

— Ето! — каза внезапно Бриана. — Лодки под наем. — Тя посочи към табелата на прозореца на кръчмата на пристанището и Роджър насочи колата към паркинга отвън, без повече да мисли за Джейми Фрейзър.

— Чудя се защо ниските мъже така често се влюбват в много високи жени? — Гласът на Клеър зад него изрече мислите му с неочаквана точност — и не за първи път.

— Синдромът на пеперудата и пламъка, вероятно? — предположи Роджър, смръщвайки се към дребния барман, който очевидно си бе паднал по Бриана. Двамата с Клеър стояха пред гишето за наемане на лодки и чакаха служителя да напише квитанцията, докато Бриана купуваше бутилки кока-кола и тъмен ейл като добавка към обяда им.

Младият барман, който ѝ стигаше приблизително до подмишницата, подскачаше напред-назад, предлагаше варени яйца и пушен език, като благоговейно бе вдигнал очи към облечената в жълто богиня пред него. От смеха ѝ можеше да се заключи, че го намира за „сладък“.

— Винаги съм казвала на Бри да не се занимава с ниски мъже — отбеляза Клеър.

— Така ли? — рече сухо Роджър. — Някак си не мога да си те представя да даваш подобни майчински съвети.

Тя се засмя, пренебрегвайки моментното му раздразнение.

— Е, така е, в общи линии. Когато забележиш важен принцип като този обаче, ти се струва майчински дълг да го предадеш на поколенията.

— Какво не им е наред на ниските мъже? — поинтересува се Роджър.

— Имат склонност да стават злобни, ако не стане на тяхното — отвърна Клеър. — Като малки джафкащи кученца. Сладки и пухкави, но ако ги разсърдиш, започват да те хапят по глезените.

Роджър се засмя.

— Това наблюдение е резултат на дългогодишен опит. Така ли да разбирам?

— О, да — кимна тя и го погледна. — Никога не съм виждала диригент на оркестър над метър и петдесет. Много злобни създания, всички до един. Но високите мъже — устните ѝ се извиха леко, докато оглеждаше високата му над метър и осемдесет фигура, — високите мъже почти винаги са сладки и нежни.

— Сладки, значи? — попита Роджър с циничен поглед към бармана, който режеше желирана змиорка за Бриана. На лицето ѝ бе изписано предпазливо отвращение, но тя се наведе напред, бърчейки нос, докато приемаше предложената от него хапка.

— С жените — уточни Клеър. — Винаги съм смятала, че е защото осъзнават, че няма какво да доказват; когато е съвсем очевидно, че могат да направят каквото решат, без значение дали ги искаш или не, те нямат нужда да го доказват.

— Докато ниските мъже… — настоя Роджър.

— Докато ниският мъж знае, че не може да направи нищо, ако не му позволиш, и това го подлудява, затова винаги опитва нещо, просто за да докаже, че може.

— Хм. — Роджър изсумтя гърлено по шотландски, което означаваше както одобрение на проницателността на Клеър, така и принципно подозрение към онова, което барманът може би искаше да докаже на Бриана.

— Благодаря — рече той на служителя, който плъзна квитанцията по плота към него. — Готова ли си, Бри?

Езерото беше спокойно и рибата не кълвеше много, но бе приятно във водата, докато августовското слънце сгряваше гърбовете им, а ароматът на малинаци и стоплени борове лъхаше от близкия бряг. След обилния обяд им се доспа и не след дълго Бриана се сви в лодката и заспа, положила глава върху сакото на Роджър. Клеър седеше на кърмата и примигваше, но още беше будна.

— Ами ниските и високите жени? — попита Роджър, възобновявайки предишния им разговор, докато се носеха бавно през езерото. Погледна през рамо към изумително дългите свити крака на Бриана. — Същото ли е? Дребните са злобни?

Клеър поклати замислено глава, къдриците ѝ започваха да се изплъзват от фибата.

— Не, не мисля. Като че ли не е свързано с ръста. Мисля, че по-скоро зависи от това дали приемат мъжете като врагове, или просто като мъже, и дали ги харесват.

— О, да не е свързано с освобождението на жените?

— Не, нищо подобно. През хиляда седемстотин четирийсет и трета видях същите отношения между мъжете и жените, каквито можеш да видиш и сега. С някои разлики, разбира се, в поведението, но не толкова в отношението към другия пол.

Тя погледна над тъмните води на езерото, засенчвайки очи с ръка. Може би се оглеждаше за видри и плаващи дънери, но Роджър си помисли, че погледът ѝ стига много по-далеч от скалите на другия бряг.

— Ти харесваш мъжете, нали? — попита той тихо. — Високите мъже.

Тя се усмихна за миг, без да го поглежда.

— Един от тях — рече тихо.

— Тогава ще отидеш ли… ако го намеря? — остави за миг веслата, като я гледаше.

Тя пое дълбоко дъх, преди да отговори. Вятърът караше бузите ѝ да розовеят и прилепваше бялата риза към фигурата ѝ, като показваше висок бюст и тънък кръст. Твърде млада е, за да бъде вдовица, помисли си Роджър, твърде хубава е, за да се похабява така.

— Не зная — рече малко треперливо. — При мисълта за това… или по-скоро при мислите за това! От една страна да открия отново Джейми… а от друга, да мина отново… през това. — През нея плъзна тръпка и тя затвори очи.

— Неописуемо е — рече, все още със затворени очи, сякаш виждаше зад клепачите си камъните на Крейг на Дун. — Ужасно, но не както са ужасни другите неща, така че не може да се обясни. — Тя отвори очи и му се усмихна.

— Все едно да обясниш на мъж какво е раждането; ще разбере, че е болезнено, но няма необходимото оборудване, за да проумее какво е усещането.

Роджър изсумтя развеселено.

— О, така ли? Е, има известна разлика все пак. Аз наистина чух онези проклети камъни. — Потрепери неволно. Споменът за нощта преди три месеца, когато Джилиън Едгарс мина през камъните, не беше от онези, които доброволно извикваше от паметта си; беше се завръщал няколко пъти в кошмарите му обаче. Той натисна силно веслата, в опит да го изличи.

— Сякаш те разкъсват, нали? — попита, вгледан в очите ѝ. — Нещо те дърпа, разкъсва те, влече те и не само отвън, но и отвътре, и усещаш как черепът ти ще се разлети на парченца всеки миг. И онзи ужасен звук. — Потрепери отново. Лицето ѝ леко пребледня.

— Не знаех, че можеш да ги чуваш — рече тя. — Не си ми казвал.

— Не ми се стори важно. — Той я погледна за миг, докато дърпаше веслата, после добави тихо: — Бри също ги чу.

— Разбирам. — Тя се обърна да погледне към езерото, където следата от лодката разтваряше своите V-образни крила. Далеч назад вълните от преминаването на по-голяма лодка се разбиваха в скалите и се съединяваха отново в центъра на езерото, образувайки дълга, гърбава форма от проблясваща вода — неподвижна вълна, феномен на езерото, който често бе вземан за появата на чудовището.

— То е там — каза тя внезапно, кимайки към черната, наситена с торф вода.

Той отвори уста да я попита какво има предвид, но после осъзна, че знае. Беше живял близо до Лох Нес през по-голямата част от живота си, беше ловил змиорки и сьомга във водите му и бе чувал и се смял на историите за „страховитото чудовище“, които се разказваха в кръчмите на Дръмнадрочит и Форт Огъстъс.

Сигурно заради невероятната ситуация — да седи тук и спокойно да обсъжда дали жената с него би предприела невъобразимия риск да се катапултира към непознатото минало. Но каквато и да бе причината за неговата увереност, внезапно му се стори не само възможно, но и сигурно, че в тъмните води на езерото се крие неизвестна, но съвсем съществуваща мистерия.

— Според теб какво е? — попита той, колкото да даде на нервите си време да се успокоят, толкова и от любопитство.

Клеър се наведе над борда, взирайки се напрегнато в един дънер, който се носеше по водата.

— Онова, което видях, вероятно беше плезиозавър — каза тя накрая. Не го погледна, взираше се надолу. — Макар че тогава не обърнах внимание. — Устата ѝ се изкриви в нещо като усмивка.

— И колко каменни кръга съществуват? — попита тя внезапно. — В Британия, в Европа. Знаеш ли?

— Не точно. Няколкостотин — отвърна той предпазливо. — Мислиш ли, че всички са…

— Откъде бих могла да знам? — прекъсна го нетърпеливо. — Работата е там, че може да са. Те са издигнати, за да бележат нещо, което означава, че може да има ужасно много места, където се случва това. — Тя наклони глава настрани, като отметна развяваната от вятъра коса от лицето си, и му се усмихна накриво. — Това би го обяснило.

— Кое? — Роджър изгуби ориентация в бързите промени в разговора им.

— Чудовището. — Тя посочи към водата. — Ами ако има такова място — или места — в езерото?

— Коридор през времето — проход, нещо такова? — Роджър погледна към бялата следа по водата, стъписан от тази идея.

— Това би обяснило много неща. — В крайчето на устните ѝ се криеше усмивка, зад булото на развяващата се коса. Той не знаеше дали е сериозна, или не. — Най-добрите кандидати за чудовището се все създания, които са изчезнали преди стотици хиляди години. Ако има проход през времето в езерото, това би обяснило този малък проблем.

— Би обяснило и защо свидетелствата се различават — каза Роджър, който все повече се запалваше по идеята. — Просто са влизали различни същества.

— Би обяснило и защо съществото — или съществата — не са заловени и не са виждани често. Може би просто се връщат обратно и не са в езерото постоянно.

— Каква невероятна идея! — каза Роджър. Двамата се усмихнаха един на друг.

— Знаеш ли какво? — рече тя. — Обзалагам се, че няма да бъде включена в списъка на популярните теории.

Роджър се засмя, докато хващаше един рак, и опръска Бриана. Тя изсумтя, седна рязко, примигвайки, и после пак легна със зачервено от съня лице, а дишането ѝ стана по-дълбоко само след секунди.

— Тя си легна късно снощи, помагаше ми да опаковам последните регистри, за да ги изпратим отново в Университета на Лийдс — каза Роджър в нейна защита.

Клеър кимна разсеяно, като гледаше дъщеря си.

— Джейми би го направил — рече тя тихо. — Би легнал да спи навсякъде.

Замълча. Роджър гребеше ритмично към онова място в езерото, където сред боровете се издигаха мрачните руини на замъка Ъркхарт.

— Работата е там — рече накрая Клеър, — че става по-трудно. Първото преминаване през времето бе най-ужасното нещо, което ми се беше случвало. А завръщането бе хиляди пъти по-лошо. — Очите ѝ бяха фиксирани в замъка.

— Не знам дали е защото не се върнах в правилния ден — когато заминах беше Белтейн, а се върнах две седмици преди него.

— Гейли — Джилиън — също тръгна на Белтейн. — И въпреки топлия ден Роджър усети лек студ, когато пак видя фигурата на жената, която бе едновременно негова предшественица и съвременница, да стои в светлината на горящата клада, застинала за миг там, преди да изчезне завинаги през процепа между камъните.

— Така пише в бележника ѝ — че вратата се отваря на Слънчевия и Огнения празник. Вероятно около тези дати е само частично отворена. Или пък тя е сбъркала; все пак си мислеше, че е нужно човешко жертвоприношение, за да се получи.

Клеър преглътна с усилие. Подгизналите от бензин останки на Грег Едгарс, съпруг на Джилиън, бяха отнесени от каменния кръг от полицията, на Майския празник. А за жена му бе отбелязано само: „избягала, местоположение неизвестно“.

Клеър се облегна на борда, като прокарваше ръка по водата. Малко облаче мина пред слънцето и езерото внезапно посивя, а по повърхността му се надигнаха малки вълнички със засилването на вятъра. Точно под тях, в следата от лодката, водата бе мрачна и непрогледна. Езерото Лох Нес беше дълбоко двеста и десет метра и много студено. Какво би могло да живее в тези води?

— Би ли слязъл долу, Роджър? — попита тя тихо. — Да скочиш от лодката, да се гмурнеш и да се спуснеш в мрака, докато дробовете ти горят, без да знаеш дали долу не те чакат огромни зъбати създания?

Роджър усети как космите по ръцете му настръхват и не само заради внезапния вятър.

— Но не в това е въпросът — продължи тя, все още взирайки се в мистериозните води. — Би ли отишъл, ако Бриана е долу? — Тя се изправи и извърна лице към него. — Би ли го направил? — Кехлибарените очи го гледаха напрегнато, немигащо, като ястреб.

Той облиза устни, изсъхнали и напукани от вятъра, и хвърли поглед през рамо към спящата Бриана. Обърна се към Клеър.

— Да, мисля, че ще го направя.

Тя го гледа още дълго, после кимна, без да се усмихва.

— Аз също.

18. Корени

Септември 1968 г.

Жената до мен вероятно тежеше сто и трийсет килограма. Похъркваше в съня си, дробовете ѝ се затрудняваха да вдигат огромния бюст за двестахиляден път. Бедрото и дебелата ѝ ръка се притискаха към мен, неприятно топли и влажни.

Нямаше къде да бягам; бях прикована от стоманената извивка на фюзелажа на самолета. Вдигнах ръка нагоре и включих осветлението, за да видя часовника си. Десет и половина, по лондонско време; най-малко още шест часа, преди да кацнем в Ню Йорк.

Самолетът бе изпълнен с колективните въздишки и хъркането на пасажерите, които дремеха кой както може. За мен сънят бе немислим. С въздишка на примирение бръкнах в джоба на седалката пред мен, за да извадя преполовения роман, който бях пъхнала там. Беше от любим автор, но установих, че вниманието ми се изплъзва от книгата — или към Роджър и Бриана, които бях оставила в Единбург, за да продължат с проучването, или напред, към онова, което ме чакаше в Бостън.

Не бях сигурна какво точно ме чака там, което бе част от проблема. Бях длъжна да се върна, поне временно; отпуската ми отдавна беше свършила, след няколко удължавания. Трябваше да уредя някои неща в болницата, да платя сметки у дома, да намеря кой да поддържа къщата и двора — потреперих при мисълта колко ли е обрасла моравата в задния двор, — трябваше да се обадя на приятели…

Особено на един конкретен приятел. Джоузеф Абърнати бе близък мой приятел от медицинското училище. Преди да взема някакво окончателно — и вероятно необратимо — решение, исках да поговоря с него. Затворих книгата в скута си и започнах да проследявам с пръст извивките на заглавието, като се усмихвах леко. Освен всичко останало на Джо дължах и вкуса си към романтични романи.

Познавах Джо още от началото на медицинското ми образование. Той изпъкваше сред другите стажанти в бостънската болница, също като мен. Аз бях единствената жена сред бъдещите лекари; Джо бе единственият чернокож.

Нашата обща отличителност ни насочи един към друг; и двамата я усещахме ясно, макар че никога не я споменавахме. Работехме много добре заедно, но гледахме — и с основание — да не се изтъкваме, и тънката връзка между нас, все още твърде зачатъчна, за да се нарече приятелство, остана непризната чак до края на стажа.

Онзи ден направих първата си самостоятелна операция — апендектомия без усложнения, на един тийнейджър в добро здраве. Мина добре и нямаше никаква причина да се очакват постоперативни проблеми. Все пак развих странно покровителствено отношение към момчето и не исках да се прибера у дома, докато не се събуди в реанимацията, макар че смяната ми беше свършила. Преоблякох се и отидох в стаята на лекарите на третия етаж да чакам.

Тя беше празна. Джоузеф Абърнати седеше на един от старите фотьойли и четеше брой на „Американски и световни новини“. Вдигна поглед към мен, когато влязох, и ми кимна за миг, преди да се зачете отново.

В стаята имаше купчини списания — спасени от чакалните — и няколко парцаливи книжки с меки корици, изоставени от изписани пациенти. Търсех разсейване и прелистих брой на „Гастроентерология“ отпреди шест месеца, един парцалив брой на „Тайм“ и спретната купчинка „Наблюдател“. Накрая взех една от книгите и седнах.

Нямаше корица, но титулната страница гласеше: „Дивият пират“. „Чувствена и завладяваща любовна история, безгранична като Испанската империя в Новия свят!“ — пишеше под заглавието. Така значи? Ако ми трябваше разсейване, това щеше да свърши работа, и аз я отворих наслуки. Попаднах на страница 42:

Извих вежда, но продължих да чета с интерес.

Аз изсумтях и доктор Абърнати ме погледна остро над списанието си. Бързо си придадох вглъбено изражение и прелистих страницата.

Изпъшках и изпуснах книгата, която се плъзна от скута ми и падна на пода до краката на доктор Абърнати.

— Извинявай — прошепнах и се наведох да я взема с пламнало лице. Докато се надигах с „Дивият пират“ в потната си длан, видях, че обикновено сдържаният доктор Абърнати се е ухилил до уши.

— Нека позная — рече той. — Валдес тъкмо го вкара до девствената ѝ ципа?

— Да — отвърнах, не се сдържах и се разхилих. — Откъде знаеш?

— Е, не си много напред — рече той, като взе книгата от ръката ми. Късите му дебели пръсти прелистваха експертно страниците. — Трябва да е или това, или онова на седемдесет и трета страница, където облизва розовите ѝ хълмове с жадния си език.

— Какво?

— Виж сама. — Той хвърли книгата в ръцете ми и посочи място под средата на страницата.

И наистина: … като отметна завивката, той сведе чернокосата си глава и облиза розовите ѝ хълмове с жадния си език. Теса изстена и… — аз изписках.

— Ти наистина си чел това? — попитах, откъсвайки очи от Теса и Валдес.

— О, да — рече той, широко ухилен. Имаше златен зъб, назад вдясно. — Два или три пъти. Не е най-добрият роман, но става.

— Най-добрият? Има и други такива?

— Разбира се. Да видим… — Стана и започна да рови из купчината парцаливи книги на масата. — Търси сред онези без корици. Те са най-добрите.

— А аз си мислех, че никога не си чел нищо друго, освен „Лансет“ и „Журнал на Американската медицинска асоциация“ — казах аз.

— Какво, прекарвам по трийсет и шест часа заровен до лактите в черва и си мислиш, че искам да дойда тук и да чета за напредъка в операциите на жлъчния мехур? За бога, не… предпочитам да плавам към Новия свят с Валдес. — Погледна ме с интерес, усмивката още не беше изчезнала. — Не мислех, че и ти четеш нещо друго освен медицински списания, лейди Джейн — рече той. — Външността май лъже, а?

— Сигурно — отвърнах сухо. — Какво е това „лейди Джейн“?

— О, Хохщайн го измисли — рече той и се облегна, преплел пръсти на коляното си. — Заради гласа ти и акцента, който звучи, все едно тъкмо си пила чай с кралицата. Това кара момчетата да се държат по-уважително. Звучиш като Уинстън Чърчил — ако Уинстън Чърчил беше дама, разбира се — и това ги плаши малко. Но у теб има и нещо друго — той ме огледа замислено, като се клатеше на стола си. — Говориш, сякаш очакваш да стане на твоето, и ако не стане, ще знаеш защо. Откъде го научи това?

— По време на войната — казах, усмихвайки се на описанието му.

Веждите му се извиха.

— В Корея?

— Не, бях сестра на фронта по време на Втората световна война; във Франция. Виждала съм много старши сестри, които можеха да направят стажанти и санитари на нищо само с един поглед. — А по-късно бях натрупала доста практика, при която това поведение на безспорен авторитет — колкото и илюзорен да беше — ми помагаше да отстоявам своето пред хора с много повече власт от сестрите и стажантите в бостънската болница.

Той кимна на обяснението ми.

— Да, разбирам. Аз лично използвах Уолтър Кронкайт.

— Уолтър Кронкайт? — ококорих се аз.

Той пак се усмихна, показвайки златния си зъб.

— Сещаш ли за някой по-подходящ? Освен това го гледам и слушам безплатно по радиото и телевизията всяка нощ. Преди забавлявах мама — тя искаше да стана проповедник. — Усмихна се почти печално. — Ако говорех като Уолтър Кронкайт там, където живеехме тогава, нямаше да доживея да уча медицина.

В този миг харесах още повече Джо Абърнати.

— Надявам се, че майка ти не е била разочарована, че си станал лекар вместо проповедник.

— Да ти кажа истината, не съм сигурен — ухили се пак той. — Когато ѝ казах, тя се втренчи в мен за минута, после въздъхна тежко и каза: „Е, поне ще можеш да ми купуваш по-евтино лекарството за ревматизъм.“

Засмях се.

— Съпругът ми не посрещна новината, че ще стана лекар, с чак такъв ентусиазъм. Втренчи се в мен и накрая каза, че ако се отегчавам, мога да стана доброволка, от онези, които пишат писма на хората в старческите домове.

Очите му бяха златистокафяви, като карамел. В тях проблясваше искрица хумор, когато се вгледаха в мен.

— Да, хората все още смятат, че имат право да ти кажат в лицето, че не можеш да правиш онова, което правиш. „Защо си тук, малка женичке, а не у дома да се грижиш за мъжа и детето?“ — имитира той.

Ухили се лукаво и ме потупа по ръката.

— Не се тревожи, рано или късно ще се откажат. Вече почти не ме питат защо не чистя тоалетните, както Бог ми е отредил.

Тогава една сестра дойде да ми каже, че моят апендикс се е събудил, и аз трябваше да тръгна, но приятелството, започнало със страница 42, разцъфтя и Джо Абърнати стана един от най-добрите ми приятели; вероятно единственият ми близък човек, който напълно разбираше какво правя и защо.

Усмихнах се леко, докато докосвах релефната корица. После се наведох напред и оставих пак книгата в джоба на седалката. Вероятно не исках бягство точно сега.

Навън озарен от луната облак скриваше земята под нас. Нагоре всичко бе тихо, красиво и спокойно, в пълен контраст със смута, царящ в живота отдолу.

Имах странното чувство, че съм потопена, неподвижна, обгърната от самота, дори тежкото дишане на жената до мен бе само част от белия шум, който създава тишина, заедно с хладния порив на климатиците и шума от стъпките на стюардесите по килима. В същото време знаех, че се носим през въздуха и прекосяваме стотици мили в час към някаква цел — а дали тя ще е безопасна, можехме само да се надяваме.

Затворих очи. В Шотландия Роджър и Бри търсеха Джейми. Отпред, в Бостън, ме чакаше работата — и Джо. А самият Джейми? Опитах се да прогоня тази мисъл, решена да не мисля за него, докато не взема решение.

Усетих леко разрошване на косата си, един кичур докосна бузата ми, като лек допир на любовник. Но явно бе само въздушен порив от вентилацията над мен и въображението ми, което накара задушната миризма на парфюм и цигари внезапно да добие дъх на вълна и изтравниче.

19. Да кажеш „Лека нощ“ на призрак

Най-сетне у дома, в къщата на Фюри Стрийт, където бях живяла с Франк и Бриана почти двайсет години. Азалиите до вратата не бяха умрели напълно, но листата им висяха унило и спечената пръст под тях бе покрита с паднали листа. Лятото беше горещо — както винаги в Бостън — и августовските дъждове не бяха дошли, макар че вече бе средата на септември.

Оставих багажа си до предната врата и отидох да пусна маркуча. Той бе лежал на слънцето; зелената гумена змия бе така гореща, че изгори ръката ми, и аз я запрехвърлях от длан на длан, докато тя оживя от шума на водата, изви се и изплю струя.

Не харесвах азалиите чак толкова много, че да започна от тях. Щях да ги изкореня отдавна, но не исках да променям нито един детайл от къщата след смъртта на Франк, заради Бриана. За нея бе достатъчен шок да изгуби баща си и да започне университет в една и съща година, нямаше нужда от още промени. Бях пренебрегвала къщата от много време; можех да продължа да го правя.

— Добре! — казах сърдито на азалиите и спрях водата. — Надявам се, че сте доволни, защото няма да получите повече. Сега искам аз да пийна нещо. И да се изкъпя — добавих, като видях опръсканите им с кал листа.

Седях по халат на ръба на голямата вана и гледах как водата се излива и мехурчетата в облаците парфюмирана пяна. Пара се вдигаше от развълнуваната повърхност; водата щеше да е твърде гореща.

Спрях я — едно бързо завъртане на кранчето — и останах седнала за миг, къщата около мен бе тиха, ако не се брои пукането на мехурчетата във ваната, слабо като звуците от далечна битка. Осъзнавах съвършено ясно какво правя. Правех го, откакто стъпих на борда на „Летящия холандец“ в Инвърнес и усетих как релсите оживяват под краката ми. Изпитвах се.

Обръщах голямо внимание на машините — на всички удобства на съвременния живот — и нещо по-важно — на моите реакции към тях. Влакът до Единбург, самолетът до Бостън, таксито от летището и десетките обслужващи механизми — автоматите за закуски, уличните лампи, тоалетната в самолета и нейният вихър от зловещо синьо-зелен дезинфектант, който отмиваше изпражненията и микробите само с едно натискане на копчето. Ресторантите, с техните сертификати за чистота от Министерство на здравеопазването, гарантиращи, че има по-малък шанс от петдесет процента да получиш хранително отравяне. В собствената ми къща — вездесъщите копчета, които осигуряваха светлина, топлина, вода и готвена храна.

Въпросът беше — пука ли ми? Потопих ръка в горещата вода и я завихрих напред-назад, като гледах как сенките на въртопа танцуват в мраморните дълбини. Мога ли да живея без всички тези „удобства“, големи и малки, с които бях свикнала?

Питах се това с всяко докосване на бутон, с всяко ръмжене на мотор, и бях почти сигурна, че отговорът е „да“. Все пак времето не променяше всичко; можех да прекося града и да открия хора, които живеят без много от тези удобства — а някъде далеч по света имаше цели страни, в които хората живееха щастливо и доволно, без изобщо да познават електричеството.

За мен самата това никога не е било от голямо значение. От петгодишна бях живяла с чичо Ламб, изтъкнат археолог, след като родителите ми починаха. Така че бях израснала в условия, които бяха меко казано „примитивни“, докато го придружавах на експедициите. Да, горещите вани и електрическите крушки бяха хубаво нещо, но аз бях живяла без тях дълго време — по време на войната, например — и не усещах особено силно липсата им.

Водата бе изстинала достатъчно, за да се търпи. Смъкнах халата на пода и влязох във ваната, усещайки приятна тръпка, когато топлината около краката ми накара раменете ми да почувстват хлад.

Потопих се във ваната и се отпуснах, протегнала крака. Седящите вани от осемнайсети век бяха нещо като големи бъчви; човек се къпеше на части, първо потапя центъра на тялото си, с увиснали навън крака, после се изправя и плакне торса си, докато кисне краката. По-често се къпеха с кана и леген, и с помощта на кърпа.

Не, удобствата си бяха просто удобства. Нищо жизненоважно, нищо, без което не можех да се справя.

Не че те бяха единственият проблем. Миналото бе опасна страна. Но дори напредъкът на така наречената цивилизация не гарантираше сигурност. Бях преживяла две големи „модерни“ войни — дори бях служила на бойното поле при една от тях, — а всяка вечер по телевизията виждах как поредната война започва да добива очертанията си.

„Цивилизованата“ война беше по-ужасяваща от старите версии. Може би ежедневието беше по-безопасно, но само ако си много внимателен. Части от Роксбъри днес бяха така опасни, както и уличките, по които бях вървяла в Париж преди двеста години.

Въздъхнах и издърпах тапата с пръстите на краката си. Нямаше смисъл да мисля за вани, бомби и изнасилвачи. Всичките удобства всъщност бяха просто разсейване. Истинският проблем бяха замесените хора, както винаги. Аз, Бриана и Джейми.

И последната вода се източи с гъргорене. Изправих се леко замаяна и отмих и последните мехурчета. Голямото огледало се бе замъглило от парата, но беше достатъчно чисто, за да се видя от коленете нагоре, розова като варена скарида.

Пуснах кърпата и се огледах. Свих ръце и ги вдигнах над главата си, за да видя дали нещо някъде провисва. Няма; бицепси и трицепси добре оформени, делтовидни мускули приятно закръглени и спускащи се с висока извивка към големия гръден мускул. Обърнах се леко настрани, стегнах и отпуснах коремните си мускули — външните коси коремни мускули с добър тонус, правият коремен мускул се прибира и почти хлътва.

— Слава богу, че не сме склонни към затлъстяване — прошепнах. Чичо Ламб бе останал слаб и жилав до деня на смъртта си, на седемдесет и пет. Предполагах, че баща ми — неговият брат — е имал подобна конструкция. Внезапно се запитах как ли е изглеждал задникът на майка ми. Жените все пак трябва да се примиряват с малко излишъци в този участък.

Обърнах се и се вгледах през рамо в огледалото. Дългите мускули на гърба сияеха от влага; все още имах талия, и то доста тънка.

А колкото до задника ми… „Е, поне няма трапчинки“ — казах на глас. Обърнах се и се вгледах в отражението си.

— Можеше да е много по-лошо.

Малко окуражена, аз облякох нощницата си и се заех да приготвя къщата за нощта. Нямаше котки, нито кучета за хранене — Бозо, последното ни куче, бе умрял на преклонна възраст преди година, и не исках да взимаме друго, когато Бриана бе далеч и смените ми в болницата бяха дълги и нередовни.

Нагласих термостата, проверих ключалките на прозорците и вратите и дали котлоните са изключени. Нямаше какво друго да правя. Осемнайсет години тази вечерна рутина включваше и отбиване в стаята на Бриана, но не и откакто тя замина да учи.

Движена от навика и от някакъв натрапчив порив, аз отворих вратата на стаята ѝ и светнах лампата. Някои хора се привързват към вещи, а други не. Бри се привързваше; почти всеки сантиметър от стените бе зает от плакати, снимки, сухи цветя, парченца рисувани платове, грамоти в рамки и тем подобни.

Някои хора успяват да наредят някак всичко около себе си, така че предметите придобиват не само свое значение и връзка с другите неща около тях, но и нещо повече — излъчваха аура, която принадлежеше не само на тях, но и на невидимия им собственик. Тук съм, защото Бриана ме сложи тук — сякаш казваха нещата в стаята. — Тук съм, защото тя е каквато е.

Беше странно, че притежава това. Франк също го притежаваше; когато отидох да изпразня кабинета му в университета след смъртта му, си помислих, че е като вкаменен къс от някакво отдавна изчезнало животно; книги, листове и малки боклучета пазеха формата, консистенцията и тежестта на съзнанието, което бе обитавало това пространство.

При някои от предметите на Бриана връзката с нея беше очевидна — снимки на мен, на Франк, на Бозо, на приятели. Парченца платове, които сама бе оцветила както ѝ харесваше — ярко тюркоазено, дълбоко индигово, магента и ясно жълто. Но другите неща — защо пръснатите по бюрото ѝ сухи рапанчета ще ми говорят „Бриана“? Или заоблената буца пемза, взета от плажа на Труро, неразличима от стотици хиляди такива — освен поради факта, че тя я беше взела?

Мен не ме биваше с вещите. Нямах порив нито да ги притежавам, нито да украсявам — Франк често се оплакваше от спартанската мебелировка в дома ни, докато Бриана не порасна достатъчно, за да се намеси. Дали това се дължеше на номадското ми детство или просто си бях такава, не знам, но аз живеех повече вътре в себе си и нямах желание да променям средата, за да ме отразява.

Джейми беше същият. Той имаше много малко, дребни вещи, които винаги носеше в спорана си, за удобство или като талисмани, но освен тях не притежаваше и не пазеше почти нищо. Дори по време на кратките периоди, в които живеехме в лукс в Париж, и по-дългия период на спокойствие в Лалиброх, той никога не показа някаква склонност към притежаване на вещи.

Сигурно и при него това се определяше от обстоятелствата на младостта му, когато беше живял като преследвано животно и никога не бе притежавал нищо, освен оръжията, с които да се защитава. Но вероятно това му бе просто вродено — тази изолация от света на вещите, това усещане за самодостатъчност, — едно от нещата, които ни караха да търсим завършеност чрез другия.

И все пак беше странно, че Бриана толкова много прилича и на двамата си бащи, по различни начини. Казах мислено лека нощ на призрака на отсъстващата си дъщеря и изключих лампата.

Мисълта за Франк тръгна с мен към спалнята. Гледката на голямото двойно легло, с гладко опъната тъмносиня сатенена покривка, го върна внезапно и много живо в ума ми, по начин, по който не бях мислила за него от много месеци.

Предполагах, че вероятността за предстоящото ми заминаване ме накара да се замисля за него сега. Тази стая — това легло, всъщност — бе мястото, където се бях сбогувала с него завинаги.

— Няма ли да си лягаш, Клеър? Минава полунощ. — Франк ме погледна над книгата си. Вече си беше легнал и четеше книгата, опряна на коленете му. Басейнчето светлина от лампата го караше да изглежда така, сякаш се носеше в топъл мехур, блажено изолиран от студения мрак на стаята. Беше началото на януари и въпреки усилията на парното единственото топло място в къщата бе леглото, под дебелите завивки.

Усмихнах му се и станах от стола, като свалих дебелия вълнен халат от раменете си.

— Задържам ли те? Съжалявам. Просто мислих за операцията сутринта.

— Да, знам — рече той сухо. — Личеше си по изражението ти. Очите ти бяха станали стъклени, а устата ти беше отворена.

— Извинявай — казах отново, със същия тон. — Не съм виновна за израженията си, докато мисля.

— Но каква полза има да го мислиш? — попита той, като пъхна разделителя в книгата. — Направила си каквото си могла — като се тревожиш сега, ще промениш ли… о, както и да е. — Сви подразнено рамене и затвори книгата. — Вече съм го казвал.

— Така е — отвърнах рязко.

Легнах, треперейки леко, и набутах халата около краката си. Франк автоматично се примъкна до мен и аз се плъзнах под чаршафите до него. Сгушихме се в пашкула от нашата топлина срещу студа.

— О, чакай; трябва да преместя телефона. — Отметнах завивките и пак станах, за да преместя телефона от страната на Франк до мен. Той обичаше да седи в леглото вечерта, да говори със студенти и колеги, докато аз чета или си водя бележки по операциите до него, но не обичаше да се буди от късните обаждания от болницата за мен. Толкова мразеше това, че бях помолила да ми звънят само в крайно наложителни случаи или когато съм оставила инструкции да ме държат в течение относно някой пациент. Тази нощ бях оставила инструкции заради тежка операция на червата. Ако нещо се объркаше, можеше да се наложи да се върна спешно.

Франк изсумтя, когато изключих лампата и пак легнах, но след миг се обърна към мен и ме прегърна през кръста. Аз също се обърнах и се сгуших до него, като постепенно се отпусках, докато пръстите на краката ми се размразяваха.

Мислено повтарях подробностите от операцията, като пак почувствах студ в краката от климатика в операционната и първоначалното, смущаващо усещане от топлината в корема на пациента, когато плъзнах облечените си в хирургически ръкавици пръсти в него. Засегнатото черво, увито като усойница, бе осеяно с лилавите петна на кръвоизливите и бавно изтичащата кръв от малките разкъсвания.

— Мислех си — чух гласа на Франк в мрака до мен, прекалено небрежен.

— Да? — Още бях погълната от мисълта за операцията, но се опитах да се завърна в настоящето. — За какво?

— За творческия ми отпуск. — Той трябваше да започне след месец. Беше планирал да направи няколко кратки пътувания из североизточните щати, за да събере материал, и после да отиде за шест месеца в Англия, а след това да се върне в Бостън, където щеше да пише през последните три месеца от отпуска.

— Мислех си да отида направо в Англия — рече предпазливо.

— Да, защо не? Времето ще е ужасно, но ако ще стоиш предимно в библиотеките…

— Искам да взема Бриана с мен.

Застинах, студът в стаята внезапно се събра на малка бучка от подозрение в стомаха ми.

— Тя не може да замине сега; остава ѝ само семестър до дипломирането. Със сигурност можеш да изчакаш, докато отидем заедно през лятото, нали? Подала съм молба за дълъг отпуск тогава и вероятно…

— Отивам сега. Без теб.

Отдръпнах се и седнах, светнах лампата. Франк примигваше до мен, тъмната му коса беше разрошена. Вече посивяваше по слепоочията и му придаваше отличителност, която явно имаше много силен ефект върху по-впечатлителните му студентки. Аз се чувствах странно спокойна.

— Защо сега, така внезапно? Последната те притиска, нали?

Стреснатият поглед в очите му бе така явен, че чак беше комичен. Засмях се с очевидна липса на веселие.

— Ти наистина ли си мислеше, че не знам? Господи, Франк! Ти си най… невежият мъж!

Той седна в леглото, стиснал челюст.

— Мислех, че съм много дискретен.

— Може и да си — казах саркастично. — За десет години преброих шест — ако са били всъщност десетина или повече, значи си направо образец за дискретност.

Лицето му рядко показваше силно чувство, но пребледняването около устата говореше, че наистина е много ядосан.

— Тази трябва да е нещо специално — казах, като скръстих ръце и се облегнах на таблата най-небрежно. — Но все пак… защо е това бързане да заминеш в Англия сега, и да вземеш Бри?

— Тя може да довърши семестъра в пансион там — каза той кратко. — Това ще е ново преживяване за нея.

— Но едва ли ще е желано — казах аз. — Не би искала да остави приятелите си, особено преди дипломирането. И определено няма да иска учи в пансион! — потреперих при тази мисъл. Аз се бях разминала на косъм от затварянето в такова училище като дете; миризмата на болничната кафетерия понякога събуждаше спомените за него, пълни с вълни от ужасната безпомощност, която изпитах, когато чичо Ламб ме заведе да го разгледаме.

— Малко дисциплина на никого не е навредила — каза Франк. Беше се успокоил, но лицето му бе още сковано. — Може да е от полза. — Махна с ръка, отхвърляйки темата. — Така да бъде. Все пак реших да се върна в Англия завинаги. Предложиха ми добра позиция в Кеймбридж и смятам да я приема. Не е нужно ти да напускаш болницата, разбира се. Но не смятам да оставя тук дъщеря си.

— Дъщеря ти? — За миг не можех да продумам. Значи той си бе уредил нова работа и си имаше нова любовница. Явно го планираше от доста време. Цял нов живот… но не и с Бриана.

— Моята дъщеря — каза той спокойно. — Ти можеш да я посещаваш когато пожелаеш, разбира се…

— Ах… ти… гадно… копеле! — казах аз.

— Бъди разумна, Клеър. — Погледна ме надуто, явно избрал план А, страдалческо търпение, което пазеше за студенти двойкаджии. — Ти почти не се прибираш. Ако и мен ме няма, кой ще се грижи подобаващо за Бри?

— Говориш, сякаш е на осем, а не почти на осемнайсет! За бога, тя е вече почти възрастна.

— Още по-основателна причина да се нуждае от грижи и надзор — сопна се той. — Ако беше видяла това, което аз съм видял в университета… пиенето, наркотиците…

— Виждала съм го — казах през зъби. — От доста отблизо в спешното отделение. Бри едва ли…

— Напротив, по дяволите! Момичетата на нейната възраст не са разумни… тя ще тръгне с първия срещнат…

— Не ставай идиот! Бри е много разумна. Освен това всички млади хора експериментират, така се учат. Не можеш да я държиш в пашкул цял живот.

— По-добре в пашкул, отколкото с някой шибан чернокож! — извика ми той. На скулите му бяха избили червени петна. — Като майка си, а? Но тая няма да стане, не и ако зависи от мен!

Станах от леглото и се втренчих в него.

— Ти нямаш никакво шибано право да решаваш нищо за Бри или за каквото и да било! — Треперех от гняв и трябваше да стисна юмруци до тялото си, за да не го ударя. — И имаш огромната наглост да ми казваш, че ме напускаш, за да живееш с последната от поредицата любовници, и да намекваш, че имам връзка с Джо Абърнати? Това намекваш, нали?

Той имаше достатъчно приличие да сведе леко очи.

— Всички си го мислят — промърмори. — През цялото време си с този мъж. Същото е, що се отнася до Бри. Да я въвличаш в… ситуации, в които е изложена на опасност, и… сред такива хора…

— Черни хора, това ли имаш предвид?

— Да, това, мамка му — рече той, като вдигна към мен пламналите си очи. — Достатъчно е, че Абърнати е на всяко парти у дома, макар че поне е образован. Но онзи дебелак, когото срещнах у тях, с племенните татуировки и калта в косата? Онова отвратително влечуго с мазния глас? А и малкият Абърнати, който денонощно се върти около Бри, води я на манифестации и сборища, на оргии с най-долните пропаднали…

— Не мисля, че има горни пропаднали — рекох аз, потискайки неподобаващия порив на смях при неласкавото, но точно описание, което Франк даде на двама от най-разкрепостените приятели на Ленард Абърнати. — Знаеш ли, че Лени вече се нарича Мохамед Исмаил Шабаз?

— Да, той ми каза — отвърна рязко, — и аз сега рискувам дъщеря ми да стане госпожа Шабаз.

— Не мисля, че Бри има подобни чувства към Лени — уверих го, като едва потисках раздразнението си.

— И няма да има. Тя идва в Англия с мен.

— Не и ако не иска — отвърнах абсолютно категорично.

Без съмнение усетил, че позата му го поставя в неизгодно положение, Франк стана от леглото и започна да си търси чехлите.

— Нямам нужда от твоето позволение, за да заведа дъщеря си в Англия — рече той. — И Бри е все още непълнолетна, така че отива където кажа. Ще съм ти благодарен, ако ѝ намериш медицинския картон; ще го искат в новото училище.

— Твоята дъщеря ли? — казах отново. Едва усещах студа в стаята, бях толкова ядосана, че цялата горях. — Бри е моя дъщеря и няма да я водиш никъде!

— Не можеш да ме спреш — изтъкна той с вбесяващо спокойствие, като взе халата си от края на леглото.

— Мога и още как. Искаш да се разведеш с мен? Чудесно. Използвай каквото основание искаш — с изключение на изневяра, което мога да докажа, защото такава не съществува. Но ако се опиташ да отведеш Бри, аз имам какво да кажа за изневерите. Искаш ли да знаеш колко много от твоите зарязани любовници дойдоха при мен, за да ме молят да те оставя?

Той отвори изумен уста.

— Казах на всички, че бих те зарязала на минутата, ако пожелаеш. — Скръстих ръце и пъхнах длани под мишниците си. Започвах отново да усещам студа. — Чудех се защо така и не пожела, но сигурно е било заради Бриана.

Лицето му беше станало съвсем бяло и светлееше като череп в сумрака от другата страна на леглото.

— Е — рече той, в жалък опит да възвърне самообладанието си, — не биваше да мисля, че ще имаш нещо против. Не че някога си правила нещо, за да ме спреш.

Втренчих се в него, напълно смаяна.

— Да те спра ли? Какво трябваше да направя? Да отварям на пара писмата ти и да ги размахвам под носа ти? Да вдигам скандали на коледните партита на факултета? Да се оплача на декана?

Той стисна здраво устни за миг, после ги отпусна.

— Можеше да покажеш, че изобщо ти пука — рече тихо.

— Пукаше ми. — Гласът ми прозвуча задавено.

Той поклати глава, все още втренчен в мен, очите му бяха тъмни на светлината от лампата.

— Недостатъчно. — Замълча, бледото му лице се понесе във въздуха над тъмния халат, после заобиколи леглото и застана до мен.

— Понякога се чудех дали всъщност имам право да те виня — рече той, почти замислено. — Той е приличал на Бри, нали? Бил е като нея?

— Да.

Въздъхна тежко, почти изсумтя.

— Виждам го на лицето ти… когато я погледнеш, мога да видя, че мислиш за него. По дяволите, Клеър Бюшамп — каза той много тихо. — Проклета да си и ти и лицето ти, което не може да скрие нито една мисъл или чувство.

След това настана тишина, от онзи вид, който те кара да чуваш всички мънички и недоловими звуци на скърцащо дърво или въздишащата къща — само заради усилието да се престориш, че не си чул току-що изреченото.

— Наистина те обичах — казах тихо накрая. — Някога.

— Някога — повтори той. — Трябва ли да съм благодарен за това?

Започнах отново да усещам скованите си устни.

— Аз ти казах. А после, когато ти не си тръгна… Франк, опитах се.

Каквото и да бе чул в гласа ми, го спря за миг.

— Наистина — повторих много тихо.

Той се извърна и тръгна към тоалетката, където започна да докосва разни неща, взимаше ги и ги оставяше наслуки.

— В началото не можех да те оставя… бременна и сама. Само негодник би го направил. А после… Бри. — Взираше се невиждащо в червилото, което държеше, после го остави внимателно на стъкления плот. — Не можех да се откажа от нея — рече тихо. Обърна се да ме погледне, очите му бяха тъмни дупки на засенченото лице. — Знаеше ли, че не мога да имам деца? Аз… се изследвах преди няколко години. Стерилен съм. Знаеше ли?

Поклатих глава, нямах вяра на гласа си.

— Бри е моя, моя дъщеря — рече той, сякаш на себе си. — Единственото дете, което някога ще имам. Не мога да се откажа от нея. — Изсмя се кратко. — Аз не мога да се откажа от нея, а ти не можеш да я погледнеш, без да помислиш за него, нали? Чудя се дали без това постоянно напомняне… щеше да го забравиш с времето?

— Не. — Прошепнатата дума като че ли мина през него като токов удар. Той застина за миг, после се завъртя към гардероба и започна да навлича дрехи върху пижамата си. Аз стоях, обгърнала се с ръце, и го гледах как облича палтото си и излиза от стаята, без да ме погледне. Яката на синята му копринена пижама стърчеше над астрагановия ръб на палтото.

След миг чух как се затваря входната врата — беше проявил достатъчно благоразумие да не я затръшне — и после звука на неохотно загряващ мотор. Фаровете минаха по тавана на спалнята, когато колата потегли по алеята. А после изчезна и ме остави да треперя до разбърканото легло.

Франк не се върна. Опитах се да заспя, но установих, че лежа сковано в студеното легло и мислено превъртам спора ни, ослушвайки се за хрущенето на гуми по алеята. Накрая станах и се облякох, оставих бележка за Бри и излязох.

Не се бяха обадили от болницата, но можех да отида да видя пациента си; по-добре, отколкото да се въртя в леглото цяла нощ. И ако трябва да бъда честна, нямах нищо против Франк да се върне и да види, че ме няма.

Улиците бяха хлъзгави като масло, черен лед блестеше под уличните лампи. Жълтото фосфорно сияние озаряваше вихри падащ сняг; до час ледът по улиците щеше да бъде скрит под нов сняг и щеше да стане два пъти по-опасен. Единственото ми утешение бе, че в четири сутринта нямаше никой по улиците. Само аз.

В болницата познатата задушна топла институционална миризма ме обгърна като одеяло и остави снежния мрак на нощта навън.

— Той е добре — каза ми тихо сестрата, сякаш ако повишеше глас, щеше да събуди спящия. — Всички показатели са стабилни и няма кървене. — Виждах, че е така. Лицето на пациента бе бледо, но със съвсем лека розовина, като жилка в листенце на бяла роза, а пулсът на шията му бе силен и ритмичен.

Издишах дъха, който не бях съзнавала, че сдържам.

— Това е добре. Много добре. — Сестрата ми се усмихна сърдечно и аз устоях на импулса да се излегна до него и да заспя. Болницата внезапно ми се стори единственото ми убежище.

Нямаше смисъл да се прибирам. Проверих набързо останалите си пациенти и тръгнах към кафенето. Все още миришеше като пансиона, но седнах с чаша кафе и отпивах бавно, като се питах какво ще кажа на Бри.

Вероятно бе минал половин час, когато една от сестрите в спешното влезе забързано през летящите врати и спря рязко, щом ме видя. После продължи, много бавно.

Веднага разбрах; твърде често бях виждала как лекари и сестри съобщават за смърт на близък, за да сбъркам знаците. Много спокойно, без да чувствам нищо, оставих почти пълната чаша, осъзнавайки, че до края на живота си ще запомня, че е имала нащърбен ръб и „Б“-то от златния надпис отстрани е било почти изличено.

— … казаха ми че сте тук. От документите в портфейла му… полицията каза… снега върху леда… поднесла… — сестрата говореше, не спираше, докато аз вървях по яркобелите коридори, без да я поглеждам, виждах как сестрите на рецепцията се извръщат към мен на забавен кадър, без да знаят, но от изражението ми разбират, че се е случило нещо фатално.

Той беше на носилка в едно от малките отделения в спешното; голо, анонимно помещение. Отвън бе паркирана линейка — вероятно онази, която го беше докарала. Двойните врати в края на коридора бяха отворени към ледената зора. Червените светлини на линейката пулсираха като артерия и обливаха коридора в кръв.

Докоснах го за миг. На допир плътта му бе безжизнена, като пластмасова, както винаги скоро след смъртта, така странно жива на вид. Не се виждаше никаква рана; всички травми бяха под одеялото, което го покриваше. Гърлото му бе гладко и кафяво — на шията не се виждаше пулс.

Стоях там, ръката ми лежеше на гърдите му, взирах се в него, сякаш не го бях виждала от много време. Силен и деликатен профил, чувствени устни и изсечени нос и челюст. Красив мъж, въпреки бръчките, които се бяха врязали дълбоко около устата, бръчки от разочарование и неизречен гняв, бръчки, които дори отпускането на плътта в смъртта не можеше да изличи.

Стоях неподвижна и слушах. Чувах воя на нова линейка, гласове в коридора. Скърцането на колелца на носилка, пращенето на полицейско радио и тихото жужене на флуоресцентна лампа някъде наблизо. Осъзнах със сепване, че се ослушвам за Франк, очаквайки… какво? Че призракът му ще кръжи някъде наблизо, нетърпелив да довърши разговора ни?

Затворих очи, за да не виждам разстройващата гледка на неподвижния му профил, който ставаше червен и бял, червен и бял, с пулсирането на светлините през отворените врати.

— Франк — казах тихо, за да раздвижа ледения въздух, — ако още си достатъчно близо, за да ме чуеш — наистина те обичах. Някога. Обичах те.

После се появи Джо, проправяше си път през претъпкания коридор с разтревожено лице и зелена хирургическа престилка. Идваше право от операционната; по очилата му имаше малка пръска кръв и петно на гърдите.

— Клеър — рече той. — Господи, Клеър! — И тогава започнах да треперя. За десет години нито веднъж не ме беше нарекъл иначе, освен „Джейн“ или „Ел Джей“. А щом ме наричаше по име, значи беше истинско. Ръката ми изглеждаше стряскащо бяла в тъмната му длан, после червена на пулсиращата светлина, а след това се обърнах към него, солиден като дървесен ствол, облегнах глава на рамото му и — за първи път — заплаках за Франк.

Опрях лице на прозореца в спалнята в къщата на Фюри Стрийт. Беше горещ и влажен в тази синя септемврийска вечер, изпълнена с песента на щурци и звука от пръскачките. Онова, което видях обаче, бе черно-бялото на онази зимна нощ преди две години — черен лед и бял болничен чаршаф, а после размиването на всичко в бледосивата зора.

Очите ми пак се замъглиха при спомена за анонимната суматоха в коридора и пулсиращата червена светлина на линейката, която обливаше притихналата стаичка в кървавочервено, докато плачех за Франк.

Сега плачех за последен път за него и още докато сълзите се спускаха по бузите ми, знаех, че с него се разделихме завинаги преди двайсет и няколко години, на билото на един зелен шотландски хълм.

Спрях да плача, станах и сложих ръка на гладката синя покривка на леглото, леко издута от възглавницата от лявата страна — страната на Франк.

— Сбогом, скъпи — прошепнах и слязох да спя долу, далеч от призраците.

На сутринта ме събуди звънецът и аз станах от дивана.

— Телеграма, мадам — каза пощальонът, като се опитваше да не зяпа нощницата ми.

Тези малки жълти пликчета вероятно бяха отговорни за повече инфаркти, отколкото тлъстият бекон за закуска. Моето сърце също се сви като юмрук, а после започна да бие някак тежко и неприятно.

Дадох бакшиш на куриера и тръгнах с телеграмата по коридора. Изглеждаше ми важно да не я отворя, докато не съм стигнала до относителната сигурност на банята, сякаш тя беше някаква бомба, която можеше да бъде обезвредена под вода.

Пръстите ми трепереха и аз едва отворих плика, седнах на ръба на ваната и притиснах гръб към плочките на стената за опора.

Беше кратко съобщение — разбира се, шотландците бяха пестеливи на думи, помислих си, колкото и да беше абсурдно.

Сгънах внимателно телеграмата и я прибрах в плика. Седях там и се взирах в него много дълго време. После станах и отидох да се облека.

20. Диагноза

Джо Абърнати седеше зад бюрото си и гледаше смръщен малкото правоъгълниче от картон, което държеше в две ръце.

— Какво е това? — попитах аз, като седнах безцеремонно на ръба на бюрото му.

— Визитна картичка. — Подаде ми я, като изглеждаше едновременно развеселен и подразнен.

Беше бледосива, от релефен скъп картон и отпечатана с елегантен серифен шрифт. Мохамед Исмаил Шабаз III, пишеше в средата, с адрес и телефон отдолу.

— Лени? — попитах през смях. — Мохамед Исмаил Шабаз трети?

— Аха. — Веселието като че ли взимаше връх. Златният зъб проблесна за миг, когато Джо взе обратно картичката. — Казва, че няма да приеме име на бял мъж, нито робско име. Ще си върне африканското наследство — рече иронично. — Добре, казах; и го питам — ще се разхождаш с кост, провряна през носа ли? Не стига, че си пусна ей такава коса — и той описа кръг около късо подстриганата си глава — и се разхожда с нещо, което му стига до коленете и изглежда така, сякаш сестра му го е направила в час по трудово. Не, Лени — извинявай, Мохамед, — трябва да е африканец докрай.

Джо махна с ръка към прозореца и неговата специална гледка към парка.

— Казвам му, огледай се, човече, да виждаш някъде лъвове? Да ти прилича на Африка? — Облегна се в тапицирания си стол и протегна крака. Поклати примирено глава. — Няма смисъл да се говори с момче на тази възраст.

— Вярно е — казах. — Но какво е това „трети“?

Отговори ми пак златно проблясване.

— Е, той все говори за „изгубена традиция“ и за „липсващата история“, и тем подобни. Казва: „Как ще си държа главата изправена, как ще погледна всички онези типове в «Йейл», които имат фамилии като Кадуоладър Четвърти или Сюъл Лодж Младши, когато дори не знам името на дядо си, не знам откъде произхождам?“

Джо изсумтя.

— Казах му, искаш да знаеш откъде произхождаш, така ли хлапе, погледни в огледалото. Не е от „Мейфлауър“, нали?

Той взе пак визитката и неохотно се усмихна.

— Той казва, че ако ще си връща наследството, защо да не стигне докрай? Ако дядо му няма да му даде име, тогава той ще даде на дядо си такова. И единственият проблем с това — рече, като ме погледна, извил вежда, — е, че това ме прави нещо като среден в потомството. Сега ще трябва да съм Мохамед Исмаил Шабаз Младши, за да може Лени да бъде „горд афроамериканец“. — Отблъсна се от бюрото, свел брадичка към гърдите си, и се вгледа мрачно в сивата визитна картичка.

— Ти си късметлийка, Ел Джей — каза той. — Поне Бри не те тормози да те пита кой е дядо ѝ. Трябва да се тревожиш само дали ще вземе дрога и дали ще забременее от някой негодник, който ще се омете към Канада.

Засмях се с немалко ирония.

— Само ти така си мислиш.

— Нима? — Изви заинтригувано вежда към мен, после свали очилата със златни рамки и ги избърса с края на вратовръзката си. — Е, как беше в Шотландия? — попита, като ме гледаше. — На Бри хареса ли ѝ?

— Още е там — казах аз. — Търси нейното минало.

Джо отвори уста да каже нещо, но колебливо почукване по вратата го прекъсна.

— Доктор Абърнати? — Един пълен млад мъж с тениска надникна плахо в кабинета, наведен над голяма картонена кутия, която стискаше към големия си корем.

— Наричай ме Исмаил — каза сърдечно Джо.

— Какво? — Младежът отвори леко уста и погледна към мен с объркване, примесено с надежда. — Вие ли сте доктор Абърнати?

— Не — отвърнах, — той е, когато е на себе си. — Станах от бюрото и придърпах надолу полата си. — Сега ще те оставя, Джо, но ако по-късно имаш време…

— Не, остани за малко, Ел Джей — прекъсна ме той, като се изправяше. Пое кутията от младежа, после му стисна официално ръката. — Вие трябва да сте господин Томсън? Джон Уиклоу ми се обади, че ще дойдете. Радвам се да се запознаем.

— Хорас Томсън, да — каза младежът, като примигна леко. — Донесох ви, ъъъ, мостра… — Махна с ръка към картонената кутия.

— Да, точно така. Ще се радвам да я погледна, но мисля, че доктор Рандал тук може също да ни е от помощ. — Той ме погледна с дяволита искра в очите. — Просто искам да видя дали можеш да го направиш и на мъртвец, Ел Джей.

— Какво да направя на мъртвец… — започнах аз, когато той бръкна в отворената кутия и внимателно извади един череп.

— О, красота — рече с удоволствие и го завъртя напред-назад.

„Красота“ не беше първата дума, която ми дойде на ум; черепът бе на петна и много обезцветен, костта беше станала тъмнокафява. Джо го отнесе до прозореца и го вдигна към светлината, палците му погалиха малките издатини над очните кухини.

— Красавица — каза той тихо, като говореше колкото на черепа, толкова на мен и на Хорас Томсън. — Напълно развита, в зряла възраст. Може би в края на четирийсетте, средата на петдесетте. Имате ли краката? — попита той, като се обърна рязко към пълния младеж.

— Да, тук са — увери го Хорас Томсън и бръкна в кутията. — Всъщност разполагаме с цялото тяло.

Хорас Томсън вероятно беше от офиса на съдебния лекар. Понякога носеха на Джо тела, открити в околността и много разложени, за експертното му мнение относно причината за смъртта. Това изглеждаше значително разложено.

— Ето, доктор Рандал. — Джо се наведе и внимателно сложи черепа в ръцете ми. — Кажете ми дали тази дама е била в добро здраве, докато аз прегледам краката ѝ.

— Аз ли? Аз не съм съдебен лекар. — Все пак автоматично погледнах надолу. Черепът или беше много стар, или е бил изложен дълго време на влиянието на атмосферните условия; костта бе гладка, с блясък, който по-скорошните кости нямаха, на петна и обезцветена от абсорбирането на пигментите в пръстта.

— О, добре — казах и завъртях бавно черепа в ръцете си, като изреждах мислено всяка кост. Гладката арка на теменната кост, споена със стръмнината на темпоралната кост, с малка издатина там, където започва челюстният мускул, стърчащ израстък, който се слива с челюстната кост в елегантна извивка. Имала е красиви скули — високи и широки. Зъбите на долната челюст бяха запазени — прави и бели.

Дълбоки очи. Вдлъбнатата кост зад очните кухини тънеше в сянка; дори като наклоних черепа настрани, не можах да видя цялата кухина. Той беше лек в ръцете ми, а костите изглеждаха крехки. Погалих челото и ръката ми продължи нагоре, чак зад тилната кост, пръстите ми търсеха тъмната дупка в основата, форамен магнум, където всички сигнали от нервната система преминават от и към мозъка.

После го задържах до корема си, затворих очи и почувствах мъка, която изпълни кухината на черепа като течаща вода. И някакво странно чувство… на изненада?

— Някой я е убил — казах аз. — Не е искала да умре. — Отворих очи и видях, че Хорас Томсън се взира в мен, ококорен и блед. Подадох му черепа, много внимателно. — Къде я намерихте?

Господин Томсън се спогледа с Джо, после се обърна към мен, веждите му още бяха извити.

— Тя е от една пещера на Карибите. С нея бяха открити много артефакти. Мислим, че вероятно е на сто и петдесет или двеста години.

— Какво?

Джо се ухили широко, наслаждавайки се на шегата.

— Нашият приятел господин Томсън е от антропологичния факултет на Харвард — каза той. — Неговият приятел Уиклоу ме познава. Помоли ме да погледна този скелет и да им кажа каквото мога за него.

— Ужасен си! — казах възмутено. — Помислих си, че това е неидентифицирано тяло от съдебна медицина.

— Е, тя е неидентифицирана — изтъкна Джо. — И определено ще си остане такава. — Започна да рови из кашона като териер. На капака пишеше „Сладка царевица“.

— Я да видим какво си имаме тук? — рече той и много внимателно извади найлонова торба с гръбначни прешлени.

— Тя беше на парчета, когато я намерихме — обясни Хорас.

— О, тилната кост е свързана с… шийния прешлен — пропя тихо Джо, като подреждаше гръбначните прешлени по края на бюрото. Дебелите му пръсти се стрелкаха умело по костите и ги подравняваха. — Той е свързан с… гръбначните прешлени…

— Не му обръщайте внимание — казах на Хорас. — Само ще го окуражите.

— А сега чуйте… словото… Божие! — завърши той триумфално. — Господи, Ел Джей, виж тук! — С Хорас Томсън се наведохме послушно над редицата шипести гръбначни прешлени. На широкия аксис имаше дълбока пукнатина и фрактурата минаваше през центъра на костта.

— Счупен врат? — попита Томсън, като надничаше заинтригувано.

— Да, но не само това. — Пръстът на Джо мина по линията на фрактурата. — Виждате ли тук? Костта не е просто счупена. Някой се е опитал да отреже главата на тази дама. С тъпо острие — заключи доволно.

Хорас Томпсън ме гледаше питащо.

— Как разбрахте, че е убита, доктор Рандал?

Усетих как кръвта нахлува в лицето ми.

— Не знам. Аз… тя… се чувстваше така.

— Наистина ли? — Той примигна няколко пъти, но не настоя. — Колко странно.

— Тя постоянно го прави — информира го Джо, като гледаше с присвити очи бедрената кост, която измерваше с шублер. — Предимно с живи хора обаче. Най-добрият диагностик, когото съм виждал. — Остави шублера и взе малка пластмасова линийка. — Пещера, казвате?

— Мислим, че е било… ъъъ, тайно погребение на роби — обясни господин Томсън, като се изчерви, и аз внезапно осъзнах защо изглеждаше толкова смутен, когато разбра кой от нас е доктор Абърнати, при когото го бяха изпратили. Джо го стрелна внезапно с поглед, но се наведе пак над костите. Все си припяваше „Сухи, сухи кости“, докато мереше отвора на пелвиса, после стана и се концентрира върху тибията. Накрая се изправи, клатейки глава.

— Не е робиня.

Хорас примигна.

— Трябва да е била. Нещата, които намерихме при нея… ясно африканско влияние…

— Не — каза равно Джо. Потупа по дългата бедрена кост на бюрото му. Нокътят му изтрака по нея. — Не е била черна.

— Как разбрахте? От костите? — Хорас Томсън бе видимо развълнуван. — Но аз си мислех… онзи труд на Янсен… теориите за расовите физически разлики… — Той се изчерви и не можа да довърши.

— О, има ги — каза Джо, много сухо. — Ако сте решили да мислите, че черните и белите са еднакви под кожата, моля, но науката не смята така. — Обърна се и взе една книга от лавицата зад него. Таблици на скелетните вариации, гласеше заглавието.

— Погледнете тук — подкани го Джо. — Ще видите разлики при много кости, но особено при костите на краката. Черните имат съвсем различно съотношение фемур към тибия от белите. А тази дама — посочи скелета на бюрото — е от бялата раса. Без съмнение.

— О — прошепна Хорас Томсън. — Е, ще трябва да си помисля. Искам да кажа, че беше много мило от ваша страна да прегледате костите. Много благодаря — добави той и смутено се поклони. Ние тихо го гледахме как събира костите в кутията от сладка царевица и после излиза, като спря на вратата да ни кимне отново.

Джо се изсмя, щом вратата се затвори след него.

— Искаш ли да се обзаложим, че ще я отнесе при Рютгерс за второ мнение?

— Учените не се отказват лесно от теориите си — свих рамене аз. — Живях достатъчно дълго с такъв.

Джо пак изсумтя.

— Така е. Е, след като се оправихме с господин Томсън и неговата мъртва бяла дама, какво мога да сторя за теб, Ел Джей?

Поех дълбоко дъх и се обърнах към него.

— Имам нужда от честно мнение от човек, на когото мога да разчитам, че ще е обективен. Не — поправих се, — имам нужда от мнение и после може би от услуга.

— Няма проблем — увери ме той. — Особено за мнението. Те са ми специалност. — Седна пак в стола си, отвори очилата със златни рамки и ги сложи на широкия си нос. После събра ръце на гърдите си и ми кимна. — Давай.

— Привлекателна ли съм сексуално? — попитах аз. Очите му винаги ми напомняха за карамелени капки с топлия си златистокафяв блясък. Сега станаха съвършено кръгли и приликата се засили.

После се присвиха, но той не отговори веднага. Огледа ме внимателно, от глава до пети.

— Това е някакъв капан, нали? Отговарям ти и една феминистка изскача иззад врата и крещи „Мръсно прасе!“, после ме удря по главата с плакат, на който пише „Кастрирайте мъжете шовинисти“. Нали?

— Не — уверих го. — Общо взето, ми трябва точно отговор на мъж сексист и шовинист.

— Е, добре. Щом го изяснихме. — Той поднови огледа си, като присви още очи, щом се изправих.

— Кльощава бяла мадама с твърде много коса, но страхотен задник — каза накрая. — Хубави цици — добави със сърдечно кимване. — Това ли искаше да знаеш?

— Да — отвърнах и отпуснах скованата си поза. — Точно това исках да знам. Не е въпрос, който можеш да зададеш на всеки.

Той сви устни в тихо изсвирване, после отметна глава назад и се засмя.

— Лейди Джейн! Хванала си си мъж!

Усетих как кръвта се вдига към бузите ми, но се опитах да запазя достойнство.

— Не знам. Може би. Само може би.

— Да бе, може би! Крайно време беше!

— Би ли спрял да се кикотиш — казах и седнах на стола за посетители. — Не отива на мъж на твоите години и с твоето положение.

— Моите години? Охо — рече той, като се вгледа лукаво в мен през очилата. — Значи е по-млад от теб? Това ли те притеснява?

— Не много — отвърнах и изчервяването започна да отминава. — Но не съм го виждала от двайсет години. Ти си единственият ми приятел, който ме познава от дълго време; ужасно много ли се промених от първата ни среща? — Погледнах го право в очите, изисквах честност.

Той ме погледна, свали очилата и присви очи, после пак ги сложи.

— Не. Няма как, освен ако не напълнееш.

— Няма как ли?

— Аха. Не си ли ходила на годишни срещи на гимназията?

— Не съм ходила в гимназия.

Пъргавите му вежди отскочиха нагоре.

— Така ли? Е, аз съм ходил. И знаеш ли какво Ел Джей? Гледаш всички тези хора, които не си виждал от двайсет години, и за част от секундата, когато погледнеш някой познат, си мислиш „Боже, променил се е!“, а после внезапно сякаш не се е променил — сякаш тези двайсет години изобщо ги няма. Искам да кажа — потърка бързо глава, търсеше думи — виждаш, че косата се прошарила, виждаш и малко бръчки, но две минути след този шок вече не ги виждаш. Те са си същите хора, каквито винаги са били, и ти трябва да отстъпиш малко назад, за да видиш, че вече не са на осемнайсет.

— Но ако са напълнели, наистина се променят — продължи той. — По-трудно е да ги видиш каквито са били, защото лицето се променя. Но ти — присви очи към мен, — ти никога няма да напълнееш; нямаш такива гени.

— Сигурно — казах. Погледнах към ръцете си, стиснати в скута ми. Тънки китки; поне не бях напълняла. Пръстените ми сияеха на есенното слънце през прозореца.

— Бащата на Бри ли е? — попита той тихо.

Вдигнах рязко глава и се втренчих в него.

— Откъде, за бога, разбра това?

Той се усмихна леко.

— Познавам Бри от колко? От десет години поне. — Поклати глава. — Тя е взела много неща от теб, Ел Джей, но нищо от Франк. Таткото е червенокос, нали? И ще е доста едър кучи син, освен ако всичко, което съм научил за генетиката, не се окаже лъжа.

— Да — отвърнах и усетих нещо като опияняващо вълнение при това простичко признание. Преди да кажа на Бри и Роджър за Джейми, не бях признавала пред никого от двайсет години. Радостта от това, че внезапно мога да говоря свободно за Джейми, бе опияняваща.

— Да, той е едър и червенокос, и е шотландец — казах и Джо отново се ококори.

— А Бри сега е в Шотландия?

Кимнах.

— Бри е там където пожелае.

След два часа напуснах болницата за последно, оставих зад себе си молба за напускане, адресирана до управителния съвет, всички необходими документи за управляване на имуществото ми, докато Бриана стане пълнолетна, и още един — който влизаше в сила пак тогава и прехвърляше всичко на нея. Докато излизах от паркинга, усетих някакво смесено чувство — на паника, съжаление и въодушевление. Вече бях на път.

21. Q. E. D.[8]

Инвърнес

5 октомври, 1968 г.

— Намерих акт за собственост. — Роджър се беше зачервил от вълнение. Едва се сдържаше, докато чакаше с явно нетърпение на гарата в Инвърнес Бриана да ме прегърне и да вземем багажа. Едва се бяхме натъпкали в малкия му морис и запали двигателя, преди да избълва новината.

— Какво, за Лалиброх? — Наведох се напред, между неговата седалка и седалката на Бриана, за да го чувам въпреки рева на мотора.

— Да, единият Джейми — твоят Джейми — пише, че прехвърля собствеността на племенника си, по-младия Джейми.

— В къщата е — каза Бриана, като се извъртя да ме погледне. — Страхувахме се да го вземем с нас; Роджър положи много усилия, за да се сдобие с него. — Бялата ѝ кожа бе порозовяла от вълнение и хладния ден, в червената ѝ коса имаше дъждовни капки. Винаги се сепвах, когато я видех след дълго отсъствие — майките винаги мислят децата си за красиви, но Бри наистина беше такава.

Усмихнах ѝ се с обич и малко паника. Наистина ли смятах да я изоставя? Тя реши, че се усмихвам заради новината, затова продължи, като стискаше облегалката от вълнение.

— И никога няма да се сетиш какво още открихме!

— Какво откри ти — поправи я Роджър, като стисна коляното ѝ, докато прекарваше малката оранжева кола през кръговото. Бри го погледна за миг и също го докосна с такава интимност, която накара майчинската ми аларма да зазвъни. Нима вече бяха толкова близки?

Имах чувството, че сянката на Франк гледа лошо над рамото ми. Е, поне Роджър не беше черен. Изкашлях се и казах:

— Наистина ли? Какво?

Те се спогледаха и се ухилиха широко един на друг.

— Почакай и ще видиш, мамо — каза Бри с дразнещо самодоволство.

— Виждаш ли? — рече тя двайсет минути по-късно, когато се наведох над бюрото в кабинета на имението. На издрасканата повърхност на писалището на преподобния Уейкфийлд имаше купчинка жълти листове, покафенели по краищата. Бяха сложени в найлонови джобчета, но явно досега не бяха пазени особено; крайчетата им бяха парцаливи, един лист бе скъсан през средата и всички имаха надраскани бележки в полетата и в текста. Очевидно това беше нечия чернова… на нещо.

— Това е текстът на една статия — каза ми Роджър, докато ровеше из купчина огромни книги, които лежаха на дивана. — Публикувана е в нещо като списание, наречено „Форестърс“, издавано от печатар, наречен Алегзандър Малкълм, в Единбург, през 1765 г.

Преглътнах и вталената ми рокля внезапно някак ми отесня под мишниците; 1765 година бе почти двайсет години след времето, когато напуснах Джейми.

Взирах се в изписаните на ръка покафенели букви. Бяха дело на някой не особено умел в писането, ту бяха сгъстени, ту разкрачени, с твърде големи завъртулки на някои букви. Вероятно почерк на левичар, който е писал с дясната ръка.

— Ето, това е публикуваната версия. — Роджър отвори папката на бюрото пред мен и посочи. — Виждаш ли датата? От 1765 г. е и текстът е почти същият като в ръкописа; само няколко странични бележки не са включени.

— Да. А актът за собствеността…

— Ето го. — Бриана зарови бързо в горното чекмедже и извади много смачкана хартия в същото найлоново джобче. Тази защита бе още по-закъсняла, отколкото при ръкописа; по хартията имаше следи от вода, мръсотия и беше скъсана, много от думите бяха размазани и нечетливи. Но имаше три подписа в дъното, които още личаха ясно.

Написано от моята ръка — гласеше нечетливият почерк, тук все пак изпълнен с по-голяма грижа и само едрата завъртулка на „р“ показваше, че е същият като небрежния ръкопис, — Джеймс Алегзандър Малкълм Макензи Фрейзър. И отдолу се бяха подписали двамата свидетели. С тънък фин почерк — Мърто Фицгибънс Фрейзър, и отдолу с моя едър и закръглен почерк — Клеър Бюшамп Фрейзър.

Седнах внезапно и сложих ръка върху документа, сякаш да отрека съществуването му.

— Това е, нали? — каза тихо Роджър. Привидната му овладяност се отричаше от ръцете, които трепереха леко, когато вдигна купчината листа на ръкописа, за да ги сложи до документа. — Ти си го подписала. Категорично доказателство… ако имахме нужда от такова — добави и погледна за миг към Бри.

Тя поклати глава и остави косата да скрие лицето ѝ. Не са имали нужда от такова, и двамата. Изчезването на Гейли Дънкан през камъните преди пет месеца бе достатъчно доказателство за истинността на моята история.

Все пак беше смайващо да го видиш черно на бяло. Отместих ръка и пак погледнах документа, а после и ръкописа.

— Същият ли е, мамо? — Бри се наведе тревожно над страниците, косата ѝ докосна леко ръката ми. — Статията не е подписана… или е била, но с псевдоним. — Тя се усмихна за миг. — Авторът се е подписал Q. E. D. На нас почеркът ни изглежда същият, но не сме специалисти и не искахме да го даваме на експерт, докато ти не го видиш.

— Да, мисля, че е същият. — Имах чувството, че не ми достига въздух, но в същото време се изпълвах с невероятна радост. — Да, почти сигурна съм. Джейми го е писал. — Q. E. D.! Усетих абсурден порив да извадя страниците от найлоновите им покрови и да ги стисна в ръце, да усетя мастилото и хартията, които бе докосвал; сигурното доказателство, че е оцелял.

— Има и още. Косвено доказателство — каза Роджър с гордост. — Виждаш ли? Това е статия срещу акцизен данък от 1764 г. и защитава отхвърлянето на ограниченията за износ на алкохол от Северна Шотландия към Англия. Ето го — препускащият му пръст спря на една фраза — „както се знае от векове“, „Свободата и Уискито са неразделни“. — Виждаш ли как е сложил шотландската диалектна фраза в кавички? Взел я е от някъде другаде.

— Взе я от мен — казах тихо. — Аз му я казах… когато се готвеше да открадне портвайна на принц Чарлс.

— Помня — кимна Роджър, очите му светеха от вълнение. — Но това е цитат от Бърнс — каза и се смръщи внезапно. — Вероятно е взета от него… Бърнс роден ли е бил тогава?

— Да — каза самодоволно Бри, прекъсвайки Роджър. — Но Робърт Бърнс е бил на шест години през 1765 г.

— А Джейми е бил на четирийсет и четири. — Внезапно всичко изглеждаше реално. Той беше жив — бил е жив, поправих се, като се опитвах да овладея емоциите. Сложих пръсти върху страниците, треперещи пръсти.

— И ако… — започнах, но спрях и преглътнах отново.

— И ако времето тече паралелно, както смятаме… — Роджър също замълча и ме погледна. После погледна Бриана.

Тя беше пребледняла, но гледаше спокойно и пръстите ѝ бяха топли, когато докосна ръката му.

— Тогава ти можеш да се върнеш, мамо — каза тя тихо. — И да го намериш.

Пластмасовите закачалки изтракаха в стоманената тръба на стойката с дрехи, докато прехвърлях наличния избор.

— Мога ли да ви помогна, госпожице? — Продавачката ме гледаше като горящ от желание да помогне пекинез, очертаните в синьо очи едва се виждаха през кичурите, които стигаха до върха на носа ѝ.

— Имате ли още от тези старомодни рокли? — посочих към окачалката пред мен, пълна с рокли по последната мода — с дантелени бюстиета, дълги поли от кариран памук и кадифе.

Устата на момичето бе така напластена с червило, че очаквах то да се напука, когато се усмихне, но не стана.

— О, да, получихме нова доставка от „Джесика Гутенбърг“ днес. Не са ли най-страхотните старомодни рокли? — Тя прокара възхитено пръст по един кафяв кадифен ръкав, после се завъртя на равните си обувки и посочи към центъра на магазина. — Ето там, до табелата.

Табелата стоеше върху една кръгла стойка за дрехи и гласеше: „Уловете чара на осемнайсети век“ с големи бели букви. Точно под нея с накъдрен почерк беше подписът — Джесика Гутенбърг.

Докато мислех върху вероятността някой наистина да се казва Джесика Гутенбърг, аз прехвърлях съдържанието на стойката и спрях на една наистина страхотна рокля от кремаво кадифе със сатенени платки и много дантела.

— Ще стои чудесно, нали. — Пекинезът се беше върнал. Малкото носле надушваше шанс за продажба.

— Може би — казах аз, — но не е много практична. Ще се нацапа само докато идеш до магазина. — Отметнах бялата рокля с известно съжаление и продължих към следващата десети размер.

— О, червената е разкошна! — Момичето плесна с ръце в екстаз пред една искряща гранатова рокля.

— Наистина — прошепнах, — но не ми трябва нещо толкова ярко. Не искам да ме вземат за проститутка, нали? — Пекинезът ме погледна стреснато, после реши, че се шегувам, и се изкикоти.

— Ето тази — каза решително и посегна покрай мен, — тази е идеална. Вашият цвят.

Наистина беше почти идеална. Дълга до пода, с три четвърти ръкави, поръбени с дантела. Наситено кафеникавозлатна, с кафяви, кехлибарени и оранжеви отблясъци в тежката коприна.

Вдигнах я внимателно от закачалката, за да я огледам. Малко прекалено, но щеше да свърши работа. Беше ушита горе-долу добре; без стърчащи конци или неравни ръбове. Машинната бродерия на бюстието бе само закрепена, но лесно можеше да се зашие.

— Ще я пробвате ли? Пробните са ето там. — Пекинезът подскачаше до мен, окуражен от интереса ми. Погледнах за миг цената и разбрах защо; сигурно работеше на комисион. Поех дълбоко дъх пред цифрата, която можеше да покрие месечен наем на апартамент в Лондон, но свих рамене. Все пак за какво бяха парите?

Но се поколебах.

— Не зная… — рекох със съмнение, — хубава е, но…

— О, не се тревожете, че е за по-млад човек — каза пекинезът най-искрено. — Вие изглеждаше на двайсет и пет! Е… може би на трийсет — заключи кротко, след като погледна лицето ми.

— Благодаря — отвърна сухо. — Не се тревожех за това обаче. Предполагам, че нямате без ципове, нали?

— Ципове ли? — Малкото ѝ кръгло личице пребледня под грима. — Ами… не. Мисля, че нямаме.

— Е, не се тревожете — казах, преметнах роклята на ръката си и тръгнах към пробната. — Циповете ще са ми най-малката грижа.

22. Нощта на Вси светии

— Две златни гвинеи, шест суверена, двайсет и три шилинга, осемнайсет флорина, десет полупенита и… дванайсет фартинга. — Роджър остави последната монета на проблясващата купчина, после зарови в джоба на ризата си с вглъбено изражение. — О, ето. — Извади малка найлонова торбичка и внимателно изсипа шепа медни монети на купчина до останалите.

— Това са най-дребните шотландски монети от онова време. Взех колкото можах, защото предимно тях ще използваш. Не би искала да плащаш с по-едрите монети, освен ако не си купуваш кон или нещо такова.

— Зная. — Взеха два суверена и ги наклоних в ръката си, като ги оставих да изтракат един в друг. Бяха тежки — златни монети, почти инч в диаметър. Роджър и Бри бяха обикаляли четири дни Лондон, ходеха от нумизмат на нумизмат, за да съберат малкото състояние, което сега сияеше на светлината на лампата пред мен.

— Знам, че е странно: тези монети сега струват много повече от номиналната им стойност — казах аз, като взех една златна гвинея, — но като се има предвид какво ще ми осигурят, тогава са стрували не по-малко от сега. Това е шестмесечен приход на един дребен фермер.

— Забравих — каза Роджър, — че ти вече знаеш всичко това; кое колко струва и как се продава.

— Лесно е да забравиш — казах, без да откъсвам очи от парите. С периферното си зрение видях как Бри се приближи до Роджър и ръката му посегна автоматично към нея.

Поех дълбоко дъх и вдигнах поглед от малките купчинки злато и сребро.

— Е, това беше. Да идем ли да вечеряме?

Вечерята — в една от кръчмите на Ривър Стрийт — мина доста тихо. Клеър и Бриана седяха една до друга, а Роджър срещу тях. Те почти не се поглеждаха, докато се хранеха, но Роджър виждаше, че често се докосват, с рамо или бедро, с пръсти.

Чудеше се как той би се справил. Ако трябваше той да вземе такова решение, или негов родител? Раздялата се случваше във всички семейства, но най-често смъртта се намесваше, за да разкъса връзките между родител и дете. Тук именно елементът на избора правеше всичко толкова трудно — не че би могло да бъде лесно, помисли си той, като си взе хапка от топлия овчарски пай.

Когато станаха да си тръгват, той сложи ръка на рамото на Клеър.

— Би ли направила нещо за мен, просто така? — каза той.

— Сигурно — усмихна се тя. — Какво?

Той кимна към вратата.

— Затвори очи и излез през тази врата. Когато си отвън, ги отвори. После влез и ми кажи какво е първото, което си видяла.

Устата ѝ потрепна развеселено.

— Добре. Да се надяваме, че първото, което видя, няма да е полицай, иначе ще трябва да ме освобождаваш от полицията или изтрезвителното.

— Важното е да не е патица.

Клеър го погледна странно, но послушно се обърна към вратата на кръчмата и затвори очи. Бриана я гледаше как излиза, протегнала ръка към стената, за да се ориентира. Обърна се към Роджър и изви червеникавите си вежди.

— Какво си намислил, Роджър? Патици?

— Нищо — рече той, все още вгледан в празния изход. — Просто стар обичай. Самайн — Хелоуин — това е един от празниците, когато е обичайно да се опитваш да разгадаеш бъдещето. И един от начините да го направиш е да излезеш от къщата със затворени очи. Първото, което видиш, когато ги отвориш, е предзнаменование за близкото бъдеще.

— А патиците са лошо предзнаменование?

— Зависи какво правят — каза той разсеяно, все още вгледан в изхода. — Ако крият глави под крилете си, означава смърт. Защо се бави толкова?

— Може би трябва да проверим — каза притеснено Бри. — Предполагам, че в центъра на Инвърнес няма много спящи патици, но реката е доста близо…

Точно когато стигнаха до вратата, матираното ѝ стъкло потъмня и тя се отвори пред Клеър, която изглеждаше леко изчервена.

— Никога няма да повярвате какво е първото, което видях — каза тя, като се смееше.

— Не и патица, която крие глава под крилото си, нали? — попита тревожно Бриана.

— Не — отвърна майка ѝ и я погледна объркана. — Полицай. Завих вдясно и се блъснах в него.

— Значи е вървял към теб? — попита Роджър необяснимо облекчен.

— Да, докато не връхлетях отгоре му — каза тя. — После потанцувахме малко по паважа, вкопчени един в друг. — Тя се засмя, беше поруменяла и красива, а кафявозлатистите ѝ очи светеха в кехлибарените светлини на кръчмата. — Защо?

— Това е на добър късмет — усмихна се Роджър. — Ако видиш човек да идва към теб на Самайн означава, че ще откриеш онова, което търсиш.

— Наистина ли? — Тя го погледна питащо в очите, после лицето ѝ се озари от внезапна усмивка. — Прекрасно! Да се прибираме да празнуваме, какво ще кажете?

Тревожното напрежение, което се бе спуснало над тях по време на вечерята, като че ли внезапно изчезна и бе заменено от налудничаво вълнение. Те се смееха и шегуваха по пътя към имението, където вдигаха тостове за миналото и бъдещето — скоч за Клеър и Роджър, кока-кола за Бриана — и говореха развълнувано за плановете на следващия ден. Бриана бе настояла да издълбаят тиквен фенер, който стоеше на бюфета и се хилеше добродушно.

— Имаш пари — каза Роджър за десети път.

— И наметало — добави Бриана.

— Да, да, да — каза нетърпеливо Клеър. — Всичко необходимо — или поне всичко, което успях да намеря — поправи се. После замълча и импулсивно посегна да хване ръцете им. — Благодаря и на двама ви — каза тя, като ги стисна. Очите ѝ сияеха от влага, а гласът ѝ бе станал дрезгав. — Благодаря ви. Не мога да ви опиша как се чувствам. Не мога. Но… о, скъпи мои, ще ми липсвате!

С Бриана се прегърнаха и Клеър сгуши глава до шията ѝ, притискаха се здраво, сякаш така можеха да изразят дълбочината на чувствата си.

После се разделиха с влажни очи и Клеър сложи длан на бузата на дъщеря си.

— Най-добре да се качвам горе — прошепна тя. — Трябва да свърша някои неща. Ще се видим на сутринта, Бри. — Повдигна се на пръсти и целуна дъщеря си по носа, после се обърна и излезе бързо от стаята.

След това Бриана седна с чашата си кока-кола и въздъхна дълбоко. Не продума, само гледаше огъня и въртеше бавно чашата в ръцете си.

Роджър започна да подрежда стаята, затвори прозорците, почисти писалището, прибра справочниците, които бе използвал, за да помогне на Клеър да се подготви за пътуването си. Спря до тиквения фенер, но той изглеждаше толкова весел със струящата светлина от скосените очи и назъбената уста, че не може да се накара да го изгаси.

— Не вярвам да подпали нещо — каза той. — Да го оставим ли?

Не последва отговор. Погледна към Бриана и видя, че седи като вкаменена, втренчена в огнището. Не го беше чула. Седна до нея и взе ръката ѝ.

— Тя сигурно ще може да се върне — рече нежно. — Не се знае.

Бриана поклати бавно глава, без да откъсва очи от подскачащите пламъци.

— Не мисля — рече тихо. — Нали ти каза какво е. Може дори да не успее да премине. — Дългите ѝ пръсти барабаняха неспокойно по бедрото ѝ.

Роджър погледна към вратата, за да се увери, че Клеър е горе, после седна на дивана до Бриана.

— Тя му принадлежи, Бри. Не виждаш ли как говори за него?

— Виждам. Знам, че има нужда от него. — Пълната ѝ долна устна потрепна леко. — Но… аз се нуждая от нея! — Ръцете ѝ стиснаха здраво коленете, тя се наведе напред, сякаш да сдържи внезапна болка.

Роджър я погали по косата, като се възхити на мекотата на сияещите кичури, които се плъзнаха през пръстите му. Искаше да я прегърне, за да я усети до себе си и да я успокои, но тя беше скована.

— Ти си вече голяма, Бри — каза той тихо. — Вече живееш своя живот, нали? Може да я обичаш, но не се нуждаеш вече от нея… не и както когато си била малка. Тя няма ли право да е щастлива?

— Да. Но… Роджър, ти не разбираш! — избухна тя. Стисна здраво устни и преглътна с усилие, после се обърна към него с потъмнели от мъка очи.

— Само тя ми остана, Роджър! Само тя наистина ме познава. Тя и татко… Франк… — поправи се, — те са единствените, които ме познават от самото начало, виждали са ме как се уча да ходя и са се гордеели с мен, когато направя нещо в училище, и… — Тя замълча и сълзите потекоха, оставяйки сияещи следи на светлината на огъня.

— Това звучи много тъпо — каза яростно. — Много, много тъпо! Но… — търсеше безпомощна думи, после се изправи, не можеше вече да седи спокойно.

— Сякаш… Всички тези неща, които не знам! — започна да крачи бързо и гневно. — Мислиш ли, че помня как съм изглеждала, когато съм се учила да ходя или когато съм казала първата си дума? Не, но мама помни! И това е толкова глупаво, защото какво значение има, няма никакво значение, но е важно, и има значение, защото тя мисли, че има и… о, Роджър, ако тя си отиде, на този свят няма да остане нито един човек, който го е грижа каква съм или който да ме мисли за специална, не заради нещо конкретно, а заради мен самата! Тя е единственият човек на този свят, за когото е наистина важно, че съм се родила, и ако си отиде… — Застана пред камината, стиснала ръце в юмруци, с разкривена от усилието да се контролира уста и сълзи по бузите. После раменете ѝ се отпуснаха и напрежението се оттече от високата ѝ фигура.

— Това е много тъпо и егоистично — каза тя с тих, разумен глас. — И ти не разбираш, мислиш, че съм ужасна.

— Не — каза тихо Роджър. — Може би не е така. — Изправи се и мина зад нея, прегърна я през кръста, като я подтикна да се облегне на него. Тя устоя в началото, скована в ръцете му, но после се предаде пред нуждата от утеха. Той бе опрял брадичка на рамото ѝ, наклонил глава към нейната.

— Не го осъзнавах — каза той. — Досега. Помниш ли онези кутии в гаража?

— Кои точно? — попита тя и изсумтя. — Те са стотици.

— Онези, на които пише „Роджър“. — Той я стисна леко и вдигна ръце, кръстоса ги пред гърдите ѝ, като я сгуши до себе си.

— Те са пълни с вещи от родителите ми. Снимки и писма, бебешки дрешки и книги, всякакви боклучета. Преподобният ги опаковал, когато ме взел да живея с него. Отнасяше се с тях като с най-ценни исторически документи — в двойни кутии, защитени от молци и прочие.

Заклати се леко напред-назад, после настрани, като я люлееше, докато се взираше в огъня над рамото ѝ.

— Веднъж го попитах защо ги е запазил — аз не ги исках, не ми пукаше. Той каза, че все пак ще ги запазим; защото това било моето минало — а всеки се нуждаел от минало.

Бриана въздъхна, тялото ѝ като че ли се отпусна още малко и се присъедини към ритмичното му, почти несъзнателно люлеене.

— Поглеждал ли си някога какво има вътре?

Той поклати глава.

— Какво значение има. Важното е, че са там.

Тогава я пусна и отстъпи назад така, че тя да се обърне към него. Лицето ѝ бе на петна, а дългият красив нос бе малко подут.

— Не си права — каза той тихо и ѝ подаде ръката си. — Не само майка ти те обича.

Бриана си беше легнала отдавна, но Роджър седеше в кабинета и гледаше как пламъците догарят в огнището. Хелоуин винаги му се струваше неспокойна нощ, населена с пробудени духове. Тази нощ дори повече от всякога, при мисълта за онова, което щеше да се случи на сутринта. Тиквеният фенер на леглото се хилеше в очакване и изпълваше стаята с уютната миризма на тиквен пай.

Стъпки по стълбите го откъснаха от мислите му. Реши, че сигурно е Бриана, която не може да заспи, но беше Клеър.

— Предположих, че още си буден — каза тя. Беше по нощница, блещукащ бял сатен в тъмнината на коридора.

Той се усмихна и протегна приканващо ръка към нея.

— Никога не мога да заспя на Хелоуин. Не и след всичките истории, които баща ми ми разказваше; винаги ми се струваше, че чувам как призраците говорят пред прозореца ми.

Тя се усмихна и се приближи до огъня.

— И какво казваха?

— „Виждаш ли голямата сива глава и пълна със зъби уста?“ — цитира той. — Знаеш ли приказката? За малкия шивач, който прекарал цяла нощ в обитавана от призраци църква и срещнал гладния призрак?

— Знам я. Мисля, че ако аз бях чула това пред прозореца си, цяла нощ щях да съм скрита под завивките.

— О, обикновено точно така правех — увери я Роджър. — Но веднъж, когато бях на седем, събрах кураж, станах от леглото и надникнах през прозореца — Преподобният тъкмо ми бе казал, че пикаенето до прага пречи на призраците да влязат в къщата.

Клеър се засмя, огънят танцуваше в очите ѝ.

— И стана ли?

— Ами щеше да стане по-добре, ако бях отворил прозореца — каза Роджър, — но призраците наистина не влязоха.

Засмяха се заедно и после настъпи същата неловка тишина, която бе накъсвала цялата вечер, и внезапното осъзнаване за чудовищността, зейнала под разговора. Клеър седна до него, загледана в огъня, ръцете ѝ се движеха неспокойно сред гънките на нощницата. Светлината блещукаше по венчалните ѝ пръстени, сребърен и златен.

— Аз ще се грижа за нея — каза тихо Роджър накрая. — Знаеш го, нали?

Клеър кимна, без да го поглежда.

— Знам — каза тихо. Той видя сълзите, потрепващи по миглите ѝ и сияещи на светлината от огъня. Тя бръкна в джоба на нощницата и извади дълъг бял плик.

— Ще ме помислиш за ужасна страхливка, и аз съм такава. Но… наистина не мога да го направя… да се сбогувам с Бри. — Спря, овладя гласа си и после му подаде плика.

— Написах ѝ всичко — каквото можах. Ще го…?

Роджър взе плика. Беше стоплен от тялото ѝ. И с някакво неясно усещане, че не бива да го остави да изстине, преди да стигне до дъщеря ѝ, той го пъхна в джоба на гърдите си и усети как хартията изпука, когато пликът се прегъна.

— Да — отвърна и чу гласа си надебелял. — Значи ще тръгнеш…

— Рано — каза тя, поемайки дълбоко дъх. — Преди зазоряване. Уредила съм да ме вземе кола. — Кършеше ръце в скута си. — Ако аз… — Прехапа устна, после го погледна умолително. — Не знам, не знам дали ще мога да го направя. Много се страхувам. Страх ме е да тръгна. Страх ме е и да не тръгна. Просто… се страхувам.

— И аз бих се страхувал. — Протегна ръка и тя я хвана. Той я държа много дълго, усещаше пулса на китката ѝ, лек и бърз под пръстите си.

След доста време тя стисна леко ръката му и я пусна.

— Благодаря ти, Роджър. За всичко. — Наведе се и го целуна леко по устните. После се изправи и излезе — бял призрак в мрака на коридора, понесен от вятъра на Хелоуин.

Роджър поседя известно време сам, все още усещаше топлия ѝ допир по кожата си. Тиквеният фенер почти догаряше. Миризмата на восъчна свещ се засили в неспокойния въздух и езическите богове погледнаха за последен път през блесналите от сиянието очи.

23. Крейг на Дун

Въздухът на ранното утро бе студен и мъглив и бях доволна, че имам наметало. Бяха минали двайсет години, откакто бях слагала такова, но като се има предвид какво носеха хората днес, шивачът от Инвърнес не сметна поръчката ми за вълнено наметало с качулка за странна.

Не откъсвах очи от пътеката. Билото на хълма се виждаше, обгърнато от мъгла, когато колата ме остави на пътя долу.

— Тук ли е? — попита шофьорът, като се взираше със съмнение през прозореца към пустошта. — Сигурна ли сте, госпожо?

— Да — отвърнах, полузадавена от ужас. — Това е мястото.

— Така ли? — Изглежда се съмняваше въпреки едрата банкнота, която сложих в дланта му. — Искате ли да изчакам, госпожо? Или да дойда по-късно да ви взема?

Силно се изкуших да кажа „да“. Ами ако изгубех кураж? В момента като че ли не успявах да го задържам особено добре.

— Не — казах и преглътнах. — Няма да е необходимо. — Ако не успеех да го направя, просто щях да се върна пеша в Инвърнес. Или Роджър и Бриана щяха да дойдат; това беше най-лошият вариант — да ме приберат най-безславно. Или щеше да е облекчение?

Гранитните камъчета се търкаляха под краката ми и една буца пръст се разпадна на песъчинки след мен. Не можех да повярвам, че го правя. Тежестта на парите в подсиления джоб до бедрото ми, материалната сигурност на златото и среброто, напомняне за реалността. Аз го правех.

Не можех. Мислите за Бри, както я видях късно снощи, спокойно заспала, ме нападнаха. Пипалата на ужаса посегнаха от билото над мен, когато започнах да усещам близостта на камъните. Пищене, хаос и усещане, че те разкъсват на парчета. Не можех.

Не можех, но продължих да се изкачвам с изпотени длани, краката ми се движеха вече сякаш по своя воля.

Беше съмнало съвсем, когато стигнах до върха на хълма. Мъглата лежеше ниско, а камъните се издигаха ясни и тъмни на фона на кристалното небе. Щом ги видях, дланите ми се изпотиха от притеснение, но тръгнах напред и навлязох в кръга.

Те стояха на тревата пред цепнатината в камъка, един срещу друг. Бриана чу стъпките ми и се обърна към мен.

Втренчих се в нея, онемяла от изумление. Тя беше с рокля на Джесика Гутенбърг, много подобна на тази, която носех, само че нейната бе ярко зелена, с пластмасови камъчета по деколтето.

— Този цвят никак не ти отива — казах аз.

— Само тази беше шестнайсети размер — отвърна тя спокойно.

— Какво правите тук, за бога? — попитах, като се посъвзех донякъде.

— Дойдохме да те изпратим — каза тя и на устните ѝ се появи лека усмивка. Погледнах към Роджър, който сви леко рамене и ми се усмихна накриво.

— О, така ли, ясно. — Камъкът беше зад Бриана, два пъти колкото човешки ръст. Можех да видя през широката една стъпка цепнатина как утринното слънце сияе по тревата извън кръга.

— Или ти отиваш, или аз — каза тя твърдо.

— Ти! Да не си откачила?

— Не. — Погледна към цепнатината в камъка и преглътна. Може би яркозелената рокля караше лицето ѝ да изглежда бяло като тебешир. — Мога да го направя — мога да премина. Знам, че мога. Когато Гейли Дънкан мина през камъните, аз ги чух. Роджър също ги чу. — Тя погледна към него, сякаш за уверение, после впери очи в мен. — Не знам дали ще успея да открия Джейми Фрейзър; може би само ти можеш. Но ако не опиташ, аз ще го направя.

Отворих уста, но не успях да кажа нищо.

— Не разбираш ли, мамо? Той трябва да знае… трябва да знае, че е успял, че ни е спасил. — Устните ѝ потрепериха и тя ги стисна за минута.

— Дължим му го, мамо — каза тя тихо. — Някой трябва да го намери и да му каже. — Ръката ѝ докосна за миг лицето ми. — Кажи му, че съм се родила.

— О, Бри — отвърнах, гласът ми бе така задавен, че едва говорех. — О, Бри!

Тя стисна ръцете ми между своите, много силно.

— Той те даде на мен — каза тя така тихо, че едва я чух. — Сега аз ще те върна на него, мамо.

Очите ѝ толкова приличаха на очите на Джейми, когато погледнаха надолу към мен, изпълнени със сълзи.

— Ако го намериш — прошепна тя, — когато намериш баща ми — дай му това. — Наведе се и ме целуна, яростно, нежно, после се изправи и ме обърна към камъка.

— Върви, мамо — каза задъхано. — Обичам те. Върви!

С крайчеца на окото си видях Роджър да пристъпва към нея. Направих крачка напред, после още една. Чух звук, тихо бучене. Направих последната крачка и светът изчезна.

24. А. Малкълм, печатар

Първата ми съзнателна мисъл беше: „Вали. Трябва да е Шотландия.“ Втората ми мисъл беше, че това наблюдение не е голям напредък в сравнение с откъслечните образи, които подскачаха из главата ми, блъскаха се един в друг и възпламеняваха малки синаптични експлозии.

Отворих едното си око, с известна трудност. Клепачът ми беше залепнал и цялото ми лице бе студено и подпухнало като на удавник. Потреперих леко при тази мисъл и при това движение усетих мократа тъкан около мен.

Определено валеше — тихото, упорито барабанене на дъжда, който вдигаше слаба мъглица от капки над зеленото тресавище. Седнах, чувствах се като хипопотам, който се надига от блато, и веднага паднах по гръб.

Примигнах и затворих очи пред дъжда. Някакво смътно усещане за това коя съм — и къде съм — започна да се завръща в мен. Бри. Лицето ѝ се появи внезапно от паметта ми и ме сепна така, че ахнах, сякаш ме удариха в корема. Накъсани образи на загуба и болката от раздялата ме завладяха, слабо ехо от хаоса в каменния проход.

Джейми. Ето я — това беше котвата ми, единственото, което щеше да съхрани разсъдъка ми. Вдишах бавно и дълбоко, събрала ръце над бумтящото си сърце, призовавайки лицето на Джейми. За миг си помислих, че съм го изгубила, а после се появи — ясно и дръзко в ума ми.

Отново опитах да се изправя и този път останах така, подпряна на протегнатите си ръце. Да, определено беше Шотландия. Не можеше да е друго, разбира се, но освен това бе Шотландия от миналото. Поне се надявах да е от миналото. Във всеки случай не беше Шотландия, която напуснах. Дърветата и храстите бяха на други места; имаше и малка горичка от кленови фиданки точно под мен, не бях видяла такава при изкачването на хълма… Кога? Тази сутрин? Преди два дни?

Нямах представа колко време е минало от прехода и откога лежа в безсъзнание на склона под каменния кръг. Явно си бях полежала, ако се съдеше по това колко мокри бяха дрехите ми; бях подгизнала до кости и малки мразовити струйки се стичаха по тялото ми под роклята.

Едната ми изтръпнала буза започна да ме щипе; сложих ръка на нея и усетих някакви вдлъбнатини. Погледнах надолу и видях паднали плодове от офика, искрящо червени и черни сред тревата. Много подходящо, помислих си, леко развеселена. Бях паднала под офика — защитата на планинците срещу вещици и магии.

Хванах се за гладкия ствол на дървото и с мъка се надигнах на крака. Като все още се държах за него за опора, погледнах на североизток. Дъждът превръщаше хоризонта в невидима сивота, но аз знаех, че натам е Инвърнес. Не повече от час с кола, по модерни пътища.

Път наистина имаше; виждах очертанията му, които водеха покрай основата на хълма — тъмна сребриста линия сред сияещата зелена влага на мочурливата равнина. Обаче повече от четирийсет мили пеша беше нещо съвсем различно от пътуването с колата, която ме бе довела тук.

Вече започвах да се чувствам по-добре и се изправих. Слабостта в крайниците ми отминаваше, заедно с усещането за хаос в ума ми. Беше точно толкова лошо, колкото се страхувах, преходът; вероятно дори по-лошо. Усещах ужасяващото присъствие на камъните зад мен и потреперих, кожата ми настръхна.

Бях жива обаче. Жива и дори под ребрата ми, като малко слънце, разцъфваше увереност. Той беше тук. Вече го знаех, макар да не бях сигурна, когато минах между камъните; направих го само с надежда. Но бях хвърлила мисълта си за Джейми като спасително въже през бушуващ порой — и въжето се бе затегнало в хватката ми и ме измъкна.

Бях мокра, измръзнала и натъртена, сякаш прибоят ме е подмятал в каменист бряг. Но бях тук. И някъде в тази странна земя от миналото беше мъжът, когото дойдох да намеря. Спомените за мъка и ужас отстъпиха, когато осъзнах, че жребият е хвърлен. Не можех да се върна обратно; това почти със сигурност щеше да е фатално. И щом осъзнах, че ще остана тук, всички колебания и страхове бяха заменени от странно спокойствие, почти ликуване. Не можех да се върна. Нямаше какво друго да сторя, освен да вървя напред — и да го намеря.

Проклинайки небрежността си, задето бях забравила да кажа на шивача да сложи водоустойчива материя под подплатата, аз се увих по-плътно с наметалото. Макар и мокра, вълната все пак топлеше. Ако започнех да се движа, щях да се сгрея. Бързо докосване ме увери, че пакета със сандвичи е преминал с мен. Това беше добре; мисълта да измина четирийсет мили на празен стомах беше ужасяваща.

С малко късмет нямаше да се наложи. Можех да намеря село или къща, откъдето да си купя кон. Ако не — бях подготвена. Възнамерявах да стигна до Инвърнес — по един или друг начин — и оттам да взема дилижанса до Единбург.

Нямах никаква представа къде се намира Джейми в момента. Можеше да е в Единбург, където беше публикувана статията, но можеше и да е навсякъде другаде. Ако не го откриех там, можех да отида до дома му, Лалиброх. Със сигурност семейството му щеше да знае къде е — ако някой от тях бе оцелял. Тази внезапна мисъл ме смрази и аз потреперих.

Спомних си за малката книжарница, покрай която всяка сутрин минавах на път от паркинга към болницата. Там продаваха плакати, бях видяла няколко в психеделичен стил, когато си тръгнах от кабинета на Джо последния път.

„Днес е първият ден от остатъка на живота ти“ — пишеше на единия, над илюстрация на глуповато пиле, подало глава от яйчена черупка. На другия прозорец имаше плакат с гъсеница, която се изкачва по стъблото на цвете. Над него се извисяваше красиво оцветена пеперуда, а отдолу имаше надпис: „Дългото хиляда мили пътуване започва с една крачка“.

Най-вбесяващото на клишетата, реших аз, е, че често се оказват самата истина. Отблъснах се от офиката и тръгнах надолу по хълма, към моето бъдеще.

Пътуването от Инвърнес до Единбург бе дълго и друсащо и бях натъпкана в голяма карета с още две дами, малкия хленчещ син на едната и четирима джентълмени с различни размери и настроения.

Господин Греъм, дребен и жив човек в напреднала възраст, който седеше до мен, носеше торбичка с камфор и асафетида на врата си, за голямо сълзливо неудоволствие на останалите в каретата.

— Много е ефикасно за отблъскване на зловредните хумори на инфлуенцата — обясни ми той, като размаха леко торбичката под носа ми като кадилница. — Нося я всеки ден през есента и зимата и не съм се разболявал от почти трийсет години!

— Невероятно! — казах любезно, като се опитвах да сдържа дъха си. Не се и съмнявах; миризмата вероятно държеше на голямо разстояние всички бацили, които се осмеляваха да припарят до него.

Ефектите върху малкото момченце обаче не бяха така благотворни. След много недискретни и изречени на висок глас забележки относно миризмата в каретата, мастър Джорджи бе заглушен в гърдите на майка си, откъдето само надничаше от време на време и изглеждаше доста позеленял. Наблюдавах го, както и гърнето под седалката отсреща, ако се наложи бързо да влязат в съприкосновение.

Предположих, че гърнето е сложено там, в случай на много лошо време или някаква спешна нужда, тъй като заради дамите спирахме на всеки час и тогава пасажерите се пръскаха из растителността около пътя като ято гъски, дори и онези, които нямаха нужда да облекчат пикочния си мехур или червата, а търсеха някакво спасение от вонята на торбичката на господин Греъм.

След едно-две спирания господин Греъм установи, че мястото до мен е заето от господин Уолъс, пълничък млад адвокат, който се връщаше в Единбург, след като се бе погрижил за имението на възрастен близък в Инвърнес, както ми обясни.

Не намерих подробностите за юридическата му практика така интересни, за каквито ги смяташе той, но при тези обстоятелства очевидната му симпатия към мен ми подейства окуражаващо и аз прекарах няколко часа в игра на шах с него, на малка дъска, която извади от джоба си и сложи на коляното си.

Вниманието ми бе отвлечено както от неудобствата на пътуването, така и от маневрите в шаха, заради мислите за онова, което ме очакваше в Единбург. А. Малкълм. Името не спираше да се върти в ума ми като химн на надеждата. А. Малкълм. Трябваше да е Джейми, просто трябваше! Джеймс Алегзандър Малкълм Макензи Фрейзър.

— Като се има предвид как се отнесоха с планинците въстаници след Калоден, за него е било много разумно да използва друго име на място като Единбург — беше ми обяснил Роджър. — Особено за него — тъй като е бил осъден предател все пак. А и явно му е станало навик, като гледам — добави той критично, взирайки се в надраскания ръкопис на статията срещу акцизите. — За онова време това си е направо подривна дейност.

— Да, звучи точно като Джейми — казах аз сухо, но сърцето ми бе подскочило при вида на разкривения почерк и дръзко изразените мисли. Моят Джейми. Докоснах малкото твърдо правоъгълниче в джоба на полата си и се запитах колко ли време остава до Единбург.

Времето продължаваше да е нетипично добро за сезона, само от време на време ръмеше, и ние изминахме пътя за по-малко от два дни, като спирахме четири пъти за смяна на конете и за да се освежим в крайпътните ханове.

Каретата спря в един двор зад кръчмата „Белият кон на Бойд“, близо до подножието на Кралската миля в Единбург. Пътниците излязоха на слънцето като новоизлюпени какавиди, разрошени от вятъра и с отривисти движения заради дългото седене. След сумрака в каретата дори облачната сива светлина на Единбург изглеждаше ослепителна.

Краката ми бяха изтръпнали и усещах иглички от дългото седене, но въпреки това тръгнах бързо, с надеждата да се махна от двора, докато спътниците ми са заети със свалянето на багажа си. Де такъв късмет; господин Уолъс ме настигна на улицата.

— Госпожо Фрейзър! — каза той. — Да се надявам ли да ми доставите удоволствието да ви придружа до вашата цел? Със сигурност ще ви е нужна известна помощ с багажа. — Той погледна през рамо към каретата, където конярите подаваха чантите и палтата като че ли наслуки на тълпата отдолу, под акомпанимента на неразбираемо сумтене и викове.

— Ами… — казах. — Благодаря ви, но аз… ще оставя багажа си на съхранение при ханджията. Моят… слугата на съпруга ми ще дойде да го вземе по-късно.

Пълното лице посърна леко при думата „съпруг“, но той отстъпи галантно, взе ръката ми и се поклони над нея.

— Разбирам. Мога ли да изразя огромното си удоволствие от вашата компания по време на пътуването, госпожо Фрейзър? И вероятно надеждата да се срещнем отново. — Изправи се и огледа хората, които минаваха покрай нас. — Вашият съпруг ще ви посрещне ли? За мен ще е удоволствие да се запозная с него.

Досега интересът на господин Уолъс към мен бе по-скоро ласкателен, но вече се превръщаше в неудобство.

— Не, ще се срещна с него по-късно — отвърнах. — Много се радвам, че се запознахме, господин Уолъс; надявам се да се видим отново някой път. — Разтърсих ентусиазирано ръката му, което го смути достатъчно, за да ме остави да се слея с тълпата от пътници, коняри и продавачи на храна.

Не посмях да спра близо до хана от страх, че може да ме е последвал. Обърнах се и хукнах по склона на Кралската миля, като вървях толкова бързо, колкото обемните поли ми позволяваха, като се бутах в хората и си проправях път. Бях извадила късмет да уцеля пазарен ден и скоро се изгубих от поглед сред сергиите с бижута и продавачите на стриди по улицата.

Задъхана като избягал джебчия, спрях да си поема въздух по средата на хълма. Там имаше обществен фонтан и седнах на ръба да си почина.

Бях тук. Наистина тук. Единбург се издигаше зад мен, към сияйните висини на Замъка, и надолу — към великолепната царственост на двореца Холируд в подножието на града.

Последния път, когато бях стояла до този фонтан, Хубавия принц Чарли се обръщаше към гражданите на Единбург, за да ги вдъхнови с гледката на кралското си присъствие. Той скочи развълнувано от ръба към статуята в центъра на фонтана, с един крак в басейна, хвана се за една от бълващите вода глави за опора и закрещя: „Към Англия!“. Тълпата ревеше, доволна от тази проява на младежки дух и атлетическа ловкост. Аз самата щях да съм по-впечатлена, ако не бях забелязала, че водата на фонтана е спряна в очакване на този величествен жест.

Чудех се къде ли е Чарли сега. Беше се върнал в Италия след Калоден, вероятно за да живее така, както живееха кралските особи във вечно изгнание. Не знаех какво прави, но и не ме беше грижа. Той бе преминал през страниците на историята и на моя живот, оставяйки след себе си само опустошение и руини. Предстоеше да видя какво може да бъде спасено.

Бях много гладна; не бях хапнала нищо от бързата закуска с груба овесена каша и варено овнешко призори в един хан до Дъндаф. В джоба ми бе останал последният сандвич, но не исках да го ям в каретата под любопитните погледи на спътниците ми.

Извадих го и внимателно го разопаковах. Фъстъчено масло и желе върху бял хляб. Той беше в доста лошо състояние — с лилави петна от желето, попили в омекналия хляб, и напълно сплескан. Но беше вкусен.

Изядох го внимателно, наслаждавайки се на богатия вкус на фъстъченото масло. Колко много сутрини бях мазала фъстъчено масло на хляб, за да направя сандвичи за училищния обяд на Бриана? Прогоних тази мисъл и се загледах в минувачите, за да се разсея. Те наистина изглеждаха някак различни от съвременниците ми; и мъжете, и жените като че ли бяха по-ниски и следите от недохранване личаха. Все пак у тях имаше нещо много познато — това бяха моите хора, шотландци и англичани предимно, и докато слушах плътната глъчка по улицата след толкова много години носово произношение в Бостън, изпитах странното чувство, че съм си у дома.

Преглътнах последната сладка хапка от стария си живот и смачках опаковката в ръката си. Огледах се, но никой не гледаше към мен. Отворих ръка и пуснах найлоновото фолио да падне на земята. Смачкано на топка, то се изтъркаля по паветата, като се разгръщаше като живо. Лекият вятър го улови и малкото прозрачно парченце внезапно полетя и се понесе над сивите камъни като листо.

Течението, създадено от колелата на карета, го запрати под тях; то примигна веднъж с отразена светлина и изчезна, незабелязано от минувачите. Запитах се дали и моето анахронично присъствие ще причини толкова малко вреда.

„Мотаеш се, Бюшамп — казах си. — Време е да ставаш.“

Поех си дълбоко дъх и станах.

— Извинете — казах, като хванах за ръкава едно момче от пекарната, което минаваше покрай мен. — Търся един печатар — господин Малкълм. Алегзандър Малкълм. — Смесено чувство на страх и вълнение къркореше в корема ми. Ами ако в Единбург нямаше печатница, управлявана от Александър Малкълм?

Но имаше; лицето на момчето се изкриви в размисъл, после се отпусна.

— О, да, мадам — надолу по улицата и после вляво. Карфакс Клоуз. — И пъхна самуните си под мишница, кимна ми и се втурна обратно сред тълпата по улицата.

Карфакс Клоуз. Тръгнах пак през множеството, като се придържах близо до сградите, за да избегна някой дъжд от нечистотии, плиснат от прозорците горе. В Единбург живееха няколко хиляди души и отпадъците от всички тях течаха по канавките на павираната улица и градът оставаше обитаем единствено благодарение на гравитацията и честите дъждове.

Ниският тъмен вход към Карфакс Клоуз зееше точно пред мен, от другата страна на широката Кралска миля. Спрях рязко, втренчена в него, сърцето ми биеше така силно, че можеше да се чуе на цял метър от мен, ако някой се заслушаше.

Не валеше, но скоро щеше да завали и косата ми се къдреше от влагата във въздуха. Отметнах я от челото си и я оправих колкото можах без огледало. После видях един голям прозорец и забързах към него.

Стъклото бе замъглено от конденз, но все пак осигуряваше смътно отражение, в което лицето ми изглеждаше зачервено, с широко отворени очи, но иначе представително. Косата ми обаче се бе възползвала от възможността да се накъдри диво във всички посоки и се измъкваше от фибите в прекрасна имитация на кичурите на горгоната Медуза. Свалих нетърпеливо фибите и започнах да усуквам кичурите.

В магазина видях една жена, която се навеждаше през тезгяха. С нея имаше и три малки деца и аз поглеждах с едно око как тя прекъсва работата си, за да им извика по нещо, плесна с чантичката си средното — момченце, което си играеше с няколко стръка пресен анасон, потопен във ведро с вода на пода.

Това беше аптека; погледнах нагоре, видях името „Хо“ над вратата и усетих тръпка. Бях купувала билки тук, по време на краткия ни престой в Единбург. Декорът на витрината бе позасилен оттогава с добавянето на голям буркан с оцветена вода, в който плаваше нещо смътно хуманоидно. Зародиш на прасе или може би на павиан; то имаше сплескани черти, които се притискаха към заоблената стена на буркана по много притеснителен начин.

— Е, поне изглеждам по-добре от теб! — прошепнах и пъхнах в косата си една непослушна фиба.

Изглеждах по-добре и от жената вътре. Тя си свърши работата и натъпка покупката в чантичката си, като мръщеше слабото си лице. Имаше бледия вид на градски жител и кожата ѝ бе силно набръчкана, с дълбоки бразди, които минаваха от носа до устата и по сбърченото чело.

— На теб говоря, малък плъх такъв — рече тя сърдито на момченцето, докато всички излизаха от магазина. — Колко пъти ти повторих да си държиш лапите в джобовете?

— Извинете. — Пристъпих напред, водена от внезапно неустоимо любопитство.

— Да? — Разсеяна от майчинските укори, тя ме погледна безизразно. Отблизо изглеждаше още по-съсипана. Ъгълчетата на устата ѝ бяха хлътнали и устните ѝ също хлътваха навътре — без съмнение заради липсващи зъби.

— Не можах да не се възхитя на децата ви — казах с толкова престорено възхищение, колкото успях да събера. Усмихнах им се мило. — Такива красиви дечица! На колко са годинки?

Устата ѝ зейна и потвърди отсъствието на няколко зъба. Тя примигна към мен и рече:

— О! Ами туй е много мило от ваша страна. Ъ… Мейзри е на десет — каза тя и кимна към най-голямото момиче, което тъкмо си бършеше носа с ръкав, — Джоуи е на осем — извади си пръста от носа, дявол такъв! — изсъска тя, после се обърна и гордо потупа най-малкото по главата. — А туй е Поли, тамън навърши шест през май.

— Наистина ли! — взирах се в нея с престорено изумление. — Но вие не изглеждате толкова възрастна, за да имате така големи деца. Сигурно сте се омъжила много млада.

Тя се наежи леко и се подсмихна.

— О, не! Не чак толкоз млада; амчи бях на деветнайсет, когато се роди Мейзри.

— Невероятно — казах аз и наистина го мислех. Бръкнах в джоба си и предложих на всяко от децата по едно пени, което те приеха със срамежливи благодарности. — Желая ви хубав ден — и поздравления за прекрасното семейство — казах на жената и отминах с усмивка и помахване.

Била е на деветнайсет, когато се е родило най-голямото дете, а Мейзри беше на десет. Значи жената бе на двайсет и девет. И аз, благодарение на доброто хранене, хигиената и зъболечението, и тъй като не бяха изтощена от много бременности и тежък физически труд, изглеждах много по-млада от нея. Поех си дълбоко дъх, отметнах косата си назад и тръгнах през сенките на Карфакс Клоуз.

Това беше дълга и лъкатушна улица и печатницата се намираше в края ѝ. От двете страни имаше процъфтяващи магазинчета и жилищни сгради, но аз не обръщах внимание на нищо друго, освен на бялата табела, която висеше до вратата.

Пишеше на нея, а отдолу: Книги, визитни картички, памфлети, обявления, писма и т.н.

Протегнах ръка и докоснах черните букви на името А. Малкълм. Алегзандър Малкълм. Джеймс Алегзандър Малкълм Макензи Фрейзър. Вероятно.

След минутка щях да изгубя кураж. Отворих вратата и влязох.

В предната част на стаята имаше широк тезгях с отворен капак и стелаж от едната страна, на който бяха изложени няколко табли с метални букви. Обявления и обяви от всякакъв вид бяха окачени на отсрещната стена: мостри, без съмнение.

Вратата към задната стая беше отворена и през нея се виждаше голямата ръбеста форма на печатарска преса. Наведен над нея и с гръб към мен стоеше Джейми.

— Ти ли си, Джорди? — попита той, без да се обръща. Беше облечен с риза и бричове и държеше някакъв малък инструмент, с който човъркаше нещо във вътрешността на пресата. — Много се забави. Донесе ли…

— Не е Джорди — казах аз. Гласът ми бе по-висок от обичайното. — Аз съм. Клеър.

Той се изправи много бавно. Косата му беше дълга; дебела опашка от гъста кестенява коса, опъстрена с медночервено. Имах време да видя, че панделката, която я задържаше, беше зелена, и тогава той се обърна.

Вгледа се в мен, без да продума. Тръпка пробяга по мускулестия му врат, когато преглътна, но все още мълчеше.

Това бе същото широко, ведро лице, със скосени тъмносини очи, плоските скули на викинг, дългата уста, която се извиваше в крайчетата, сякаш на ръба на усмивка. Бръчките около очите и устните бяха станали по-дълбоки, разбира се. Носът се беше променил малко. В основата бе по-широк заради стара, зараснала фрактура. Така изглеждаше по-страховит, но пък намаляваше впечатлението за резервираност и му придаваше грубоват чар.

Минах през капака в тезгяха, без да виждам нищо друго, освен немигващия му поглед. Прочистих гърло и попитах:

— Кога си счупи носа?

Ъгълчетата на широката му уста се извиха леко.

— Около три минути след като те видях за последно… сасенак.

Изрече обръщението с колебание, почти въпросително. Между нас имаше едва една крачка. Посегнах колебливо и докоснах малката линия на счупването, където костта издуваше бронзовата кожа.

Той се отдръпна рязко, сякаш между нас прелетя електрическа искра, и спокойното изражение се разпадна.

— Истинска си — прошепна той. И преди това беше блед, но сега целият цвят изчезна от лицето му. Очите му се извъртяха нагоре и той се свлече на пода сред дъжд от хартии и всякакви дреболийки, които бяха стояли върху пресата — падна почти грациозно за такъв едър мъж, помислих си разсеяно аз.

Това бе само припадък; клепачите му вече започваха да потрепват, когато коленичих до него и разхлабих шалчето на врата му. Вече нямах никакви съмнения, но все пак погледнах автоматично, когато свалих дебелия плат. Там беше, разбира се, малкият триъгълен белег точно над ключицата, оставен от ножа на капитан Джонатан Рандал, ескуайър, от осми драгунски полк на Негово Величество.

Обичайният му здрав цвят се завръщаше. Седнах с кръстосани крака на пода и сложих главата му на бедрото си. Косата му бе гъста и мека под дланта ми. Очите му се отвориха.

— Чак толкова ли е зле? — попитах, усмихната. Точно това ми беше казал той в деня на сватбата ни, когато държеше главата ми в скута си, преди двайсет и няколко години.

— Толкова, че и по-лошо, сасенак — отвърна той, устата му потрепна почти в усмивка. Седна внезапно и се втренчи в мен.

— Господи Боже, ти си истинска!

— Ти също. — Вдигнах глава да го огледам. — Мислех, че си мъртъв. — Смятах да го изрека лековато, но гласът ми ме предаде. Сълзите се спуснаха по бузите ми, за да попият в грубия плат на ризата му, когато ме притисна към себе си.

Треперех така силно, че мина известно време, преди да осъзная, че и той трепери, и то по същата причина. Не знаех колко време сме седели така на прашния под и плачехме в прегръдките си, а трупаният двайсет години копнеж се стичаше по лицата ни.

Пръстите му се вкопчиха в косата ми, освободиха я и тя се спусна по врата ми. Фибите ми се посипаха по раменете и издрънчаха по пода като сачми. Пръстите ми бяха вкопчени в предмишницата му, забити в ризата, сякаш се страхувах, че ще изчезне, ако не го задържа физически.

Сякаш обзет от същия страх, той внезапно ме сграбчи за раменете и ме отдръпна от себе си, взирайки се отчаяно в лицето ми. Сложи ръка на бузата ми, проследяваше костите отново и отново, без да вижда сълзите и потеклия ми нос.

Подсмръкнах силно, което сякаш го събуди, защото ме пусна и бръкна в ръкава си за кърпа, с която непохватно обърса първо моето лице, а после и своето.

— Дай ми я. — Грабнах размятащата се кърпа и си издухах здраво носа. — Сега ти. — Подадох му я и го гледах как си духа носа с шум като крякане на стисната за врата гъска. Изкикотих се, завладяна от силно чувство.

Той също се усмихна, избърса сълзите си, неспособен да откъсне очи от мен.

Внезапно вече не можех да издържа да не го докосвам. Хвърлих се към него и той вдигна ръце точно навреме, за да ме хване. Стисках го, докато чух как ребрата му започнаха да пукат, и усещах как ръцете му грубо галят гърба ми, като не спираше да изрича името ми.

Най-сетне успях да го пусна и се отдръпнах леко. Той погледна към пода между краката си и се намръщи.

— Да не си изгубил нещо? — попитах изненадана.

После ме погледна и се усмихна срамежливо.

— Уплаших се, че съм се изпуснал и съм се напикал, но няма проблем. Просто съм седнал на гърнето с ейл.

И наистина под него бавно се разливаше кафеникава локвичка с характерен аромат. Аз изписках и станах да му помогна да се изправи. След като безуспешно се опитах да оправя щетите по задната част на панталоните му, той сви рамене и ги развърза. Смъкна ги по краката си, после спря и ме погледна леко изчервен.

— Не се притеснявай — казах, макар че и аз усещах как се загряват бузите ми. — Женени сме. — Сведох очи все пак, имах чувството, че не ми достига въздух. — Поне аз така си мисля.

Той ме гледа дълго, после усмивка изви широката му мека уста.

— О, да, женени сме — рече. Изрита лекьосаните панталони и пристъпи към мен.

Протегнах ръка към него, колкото да го спра, толкова и да го посрещна. Повече от всичко исках да го докосна отново, но бях необяснимо смутена. Как да започнем отначало след толкова време?

Той също усещаше напрежението от свян и интимност. Спря на сантиметри от мен и хвана ръката ми. Поколеба се за миг, после се наведе и устните му леко докоснаха кокалчетата ми. Пръстите му докоснаха сребърния пръстен и спряха там, държеше леко метала между палеца и показалеца си.

— Никога не го свалих — казах аз. Стори ми се важно да знае. Той стисна леко ръката ми, но не я пусна.

— Искам… — Спря и преглътна, все още хванал ръката ми. Пръстите му откриха отново сребърния пръстен. — Много искам да те целуна — рече тихо. — Може ли?

Едва сдържах сълзите. Още две избиха и преляха от очите ми; чувствах ги как се стичат по бузите ми.

— Да — прошепнах.

Той ме придърпа към себе си, като държеше преплетените ни ръце точно под гърдите си.

— Не съм го правил от много време — каза той. Видях надеждата и страха в сините му очи. Приех този дар и му отвърнах със същото.

— И аз — казах тихо.

Ръцете му обхванаха лицето ми с огромна нежност и той притисна устни в моите.

Не съм съвсем сигурна какво бях очаквала. Повторение на пулсиращата фурия, която придружаваше последната ни раздяла? Толкова често си я бях припомняла, съживявала в спомените си, неспособна да променя изхода. Почти грубите часове безвремие на нашето сливане в мрака на брачното легло? Бях копняла за това, често се будех потна и трепереща от спомена.

Но сега бяхме непознати, едва се докосвахме, всеки търсеше път към съединяването, бавно, колебливо, чакаше и даваше неизречено позволение с безмълвните си устни. Очите ми бяха затворени и знаех, че и неговите са затворени. Ние просто се страхувахме да се погледнем.

Без да вдига глава, той започна да ме гали леко, да усеща костите ми през дрехите, да си припомня отново терена на тялото ми. Накрая ръката му се спусна по моята и хвана дясната ми длан. Пръстите му я проследиха, докато отново откриха пръстена и го обгърнаха, почувстваха мотива по среброто, излъскан от дългите години носене, но все още различим.

Устните му се отделиха от моите и плъзнаха по бузите към очите. Аз леко погалих гърба му, усещайки през ризата следи, които не можех да видя, остатъци от стари белези, като моя пръстен — полуизличени, но не съвсем.

— Толкова пъти те виждах — каза той, гласът му шепнеше топъл в ухото ми. — Толкова често идваше при мен. Понякога насън. Когато лежах с треска. Когато бях толкова изплашен и така самотен, че знаех, че сигурно ще умра. Когато имах нужда от теб, винаги те виждах, усмихната, косата ти се къдри около лицето. Ти никога не ми проговори. И никога не ме докосна.

— Сега мога да те докосна. — Посегнах нагоре и прокарах нежно ръка по слепоочието, ухото, бузата и челюстта. После към тила му, под бронзовата коса, и той най-сетне вдигна глава и обхвана лицето ми с длани, любовта сияеше силно в тъмносините очи.

— Не се плаши — рече той тихо. — Вече сме двама.

Сигурно дълго щяхме да стоим така и да се гледаме, ако звънчето на магазина не беше иззвъняло. Пуснах Джейми и се огледах — видях дребен жилав мъж с тъмна права коса, стоеше направа със зейнала уста. Държеше някакъв пакет.

— О, ето те и теб, Джорди! Защо се забави? — попита Джейми.

Джорди не каза нищо, но очите му огледаха със съмнение работодателя му, който стоеше само по риза насред печатницата, а панталоните, обувките и чорапите бяха захвърлени на пода — и в ръцете му бях аз, с измачкана рокля и спусната коса. Тясното лице на Джорди се сбърчи неодобрително.

— Напускам — рече той с плътния акцент от западната част на Северна Шотландия. — Печатарството е едно — за него съм съгласен, ти си знаеш, — но аз съм от Свободната църква, също като татко и дядо. Да работиш за папист е една работа — неговите монети не са по-лоши от другите, нали тъй? — но да работиш за развратен папист си е съвсем друго нещо. Ти прави каквото щеш с душата си, но оргии в печатницата… това вече е прекалено, тъй да знаеш. Напускам!

Той остави внимателно пакета в центъра на тезгяха, обърна се и тръгна към вратата. Отвън Градският часовник на Толбуут започна да бие. Джорди се обърна на прага и се втренчи обвинително в нас.

— И още не е станало пладне! — И затръшна вратата.

Джейми гледа след него известно време, после се смъкна бавно на пода и започна да се смее така силно, че в очите му избиха сълзи.

— И още не е станало пладне! — повтори той, като избърса сълзите от бузите си. — О, Господи, Джорди! — Търкаляше се по пода, хванал коленете си с две ръце.

Не можах да се сдържа и също се засмях, колкото и притеснена да бях.

— Не исках да създавам проблеми — казах. — Той ще се върне ли, как мислиш?

Джейми подсмръкна и избърса нехайно лице с ризата си.

— О, да. Живее отсреща, на Уикъм Уинд. Ще ида да го видя след малко и… да му обясня — рече той. Погледна ме, усети се и добави: — Бог знае как! — За миг ми се стори, че ще се разсмее отново, но се овладя и стана.

— Имаш ли други панталони? — попитах, като взех захвърлените и ги провесих на тезгяха, за да изсъхнат.

— Да, имам — горе. Но почакай малко. — Бръкна с дългата си ръка в шкаф под тезгяха и извади красиво надписана табелка: „Няма ме“. Закачи я от външната страна на вратата, после заключи и се обърна към мен.

— Ще се качиш ли с мен? — Сви лакът приканващо, с блеснали очи. — Ако не го смяташ за неморално?

— Защо не? — отвърнах. Поривът да избухна в смях бе точно под повърхността, бълбукаше в кръвта ми като шампанско. — Все пак сме женени, нали?

Горният етаж бе разделен на две стаи, по една от двете страни на площадката — имаше и малка тоалетна точно до самата площадка. Задната стая явно бе превърната в склад на печатницата; вратата бе открехната и видях дървени щайги, пълни с книги, високи купчини памфлети, спретнато вързани с канап, бъчви с алкохол и мастило на прах, и някакви странни метални неща, за които предположих, че са резервни части за печатарската преса.

Предната стая беше гола като монашеска килия. Имаше скрин с чекмеджета с глинен свещник отгоре, леген, столче и тясно легло, почти походно. Издишах, когато го видях, и едва тогава осъзнах, че съм сдържала дъха си. Той спеше сам.

Бърз оглед потвърди, че няма никаква следа от женско присъствие в стаята, и сърцето ми започна да бие отново в нормален ритъм. Явно никой друг не живееше тук, освен Джейми; той бе дръпнал завесата, която скриваше ъгъла на стаята, и на редицата кукички там висяха само няколко ризи, палто, дълга тъмносива жилетка, сиво вълнено наметало и резервният чифт панталони, за които бе дошъл.

Той стоеше с гръб към мен, докато запасваше ризата и връзваше панталоните си, но видях, че е смутен, по напрегнатите му рамене. Усещах подобно напрежение и в собствения си тил. След като се възстановихме от шока на повторната среща, и двамата бяхме завладени от свенливост. Видях как раменете му се изправят и той се обърна към мен. Истеричният смях ни беше напуснал, заедно със сълзите, но лицето му още носеше белезите от силните чувства и аз знаех, че и с моето е така.

— Много е хубаво да те видя, Клеър — каза той тихо. — Мислех си, че никога… ами… — Сви леко рамене, сякаш да намести ризата си, преглътна и срещна погледа ми.

— Детето? — попита. Всичко, което чувстваше, бе изписано на лицето му; огромна надежда, отчаян страх и борбата между тях.

Усмихнах му се и протегнах ръка.

— Ела тук.

Бях мислила дълго и усилено какво да взема със себе си, ако пътуването ми през камъните успее. Но като имах предвид предишните обвинения във вещерство, трябваше да съм много внимателна. Едно нещо обаче трябваше да взема, каквито и да бяха последствията, ако някой го видеше.

Дръпнах го да седне до мен на леглото и извадих от джоба си малкото правоъгълно пакетче, което бях опаковала много грижливо в Бостън. Отворих непромокаемата опаковка и изсипах съдържанието в ръцете му.

— Ето.

Той ги взе колебливо от мен, като човек, който докосва неизвестно и вероятно опасно вещество. Големите му ръце обгърнаха за миг снимките и ги скриха. Кръглото личице на новородената Бриана изглеждаше в блажено неведение между пръстите му, малките юмручета, свити на одеялото, скосените очи, затворени от изтощението да дойде на този свят, малката уста бе леко отворена в съня.

Погледнах лицето му; беше абсолютно безизразно от шока. Той притисна снимките до гърдите си, неподвижен, отворил широко очи и втренчен напред, сякаш току-що бе пронизан от стрела право в сърцето — и вероятно бе точно така.

— Дъщеря ти ги изпраща — казах. Обърнах лицето му към себе си и нежно го целунах по устните. Това го извади от транса; той примигна и лицето му отново се съживи.

— Моята… тя… — Гласът му беше дрезгав от шока. — Дъщеря. Моя дъщеря. Тя… знае?

— Знае. Виж и останалите. — Плъзнах първата снимка от ръката му, за да разкрия моментна снимка на Бриана, която се смее омазана с глазурата от първата си торта за рожден ден, четиризъба усмивка на дяволит триумф, докато размахваше ново плюшено зайче над главата си.

Джейми издаде някакъв нечленоразделен звук и пръстите му се отпуснаха. Взех малката купчинка фотографии от него и започнах да му ги подавам една по една.

Бриана на две, тантуреста с дебелия гащеризон, с кръгли бузки, зачервени като ябълки, копринени кичури от косата ѝ надничаха от качулката.

Бри на четири, с гладка, подстригана като камбанка лъскава коса, седеше, опряла глезен на другото си коляно, и се усмихваше на фотографа, спретната и издокарана с бяла детска престилчица.

На пет, горд притежател на първата си кутия за обяд, чака да се качи на училищния автобус за детската градина.

— Не искаше да отида с нея; искаше да иде сама. Тя е много с-смела, не се страхува от нищо… — почти се задавих, докато обяснявах и сочех различните образи, които падаха от ръцете му и се плъзгаха по пода, когато понечваше да вземе нова снимка.

— О, Боже! — каза той, щом видя снимка на Бриана на десет, седи на пода в кухнята, прегърнала Смоуки, голямото ни куче, порода нюфаундленд. Тази беше цветна; косата ѝ светеше до лъскавата черна козина на кучето.

Ръцете му трепереха така силно, че не можеше да държи снимките; трябваше аз да му покажа последните — Бри, вече напълно пораснала, смее се на рибата, която е уловила; стои замислена до прозорец; със зачервено лице и рошава се обляга на дръжката на брадва, с която е цепила разпалки. Тези снимки показваха лицето ѝ във всички настроения, които бях успяла да уловя, но все това лице — с дълъг нос и широка уста, високи и широки викингски скули и скосени очи — по-фина и деликатна версия на лицето на баща ѝ, на мъжа, който седеше до мен. Устните му се движеха безмълвно, а сълзите се стичаха по бузите му.

Той разпери ръка над снимките, треперещите му пръсти едва докосваха лъскавата им повърхност, и после се обърна и се наведе към мен, бавно, с невероятната грация на падащо високо дърво. Зарови лице в рамото ми и се разпадна много тихо.

Притисках го до гърдите си, прегърнала широките тресящи се рамене, и моите сълзи се стичаха в косата му, оставяха малки тъмни петънца по червеникавите вълни. Притиснах буза към темето му и му зашепнах успокоително, все едно беше Бриана. Помислих си, че сигурно е като операция — дори когато тя има за цел да поправи някаква вреда, пак боли.

— Как се казва? — Вдигна най-сетне лице, избърса нос с опакото на ръката си. Взе пак снимките, внимателно, сякаш можеха да се разпаднат при допира му. — Какво ѝ е името?

— Бриана — казах гордо.

— Бриана? — рече и се смръщи. — Що за ужасно име за момиче!

Сепнах се като ужилена.

— Не е ужасно! Красиво е, освен това ти ми каза да я кръстя така! Как така ще е ужасно име?

— Аз съм ти казал да я кръстиш така? — Примигна той.

— Ами разбира се! Когато ние… когато… се видяхме за последно. — Стиснах здраво устни, за да не се разплача отново. След миг успях да се овладея достатъчно, за да добавя: — Ти ми каза да кръстя бебето на баща ти. Той се казва Брайън, нали?

— Ами да. — Усмивката се бореше за надмощие с другите емоции по лицето му. — Ами да, права си, казах го. Само че… е, просто си мислех, че ще е момче.

— И съжаляваш, че не е? — погледнах го страховито аз и рязко започнах да събирам разпилените снимки. Той ме хвана за раменете да ме спре.

— Не. Не, съжалявам. Разбира се, че не! — Устата му потрепна леко. — Но няма да отрека, че тя беше огромна изненада за мен, сасенак. Ти също.

Останах неподвижна за миг и го гледах. С месеци се бях подготвяла за това и все пак коленете ми омекнаха и стомахът ми се сви на възли. Той бе хванат напълно неподготвен от появата ми; нищо чудно, че още не беше на себе си.

— Предполагам. Съжаляваш ли, че дойдох? — попитах и преглътнах. — Искаш… искаш ли да си отида?

Ръцете му ме стиснаха така силно, че изписках леко. Осъзнал, че ме боли, той отпусна хватката си, но продължи да ме държи. Лицето му беше пребледняло от въпроса ми. Пое дълбоко дъх и го издиша.

— Не — каза с някакво подобие на спокойствие. — Не искам. Аз… — млъкна внезапно и стисна челюст. — Не — каза отново, категорично.

Ръката му се плъзна надолу, за да хване моята, а с другата посегна да събере снимките. Слагаше ги на коляното си и ги гледаше със сведена глава. Не виждах лицето му.

— Бриана — каза тихо. — Изричаш го грешно, сасенак. Името ѝ е Брийана — рече той със странна шотландска напевност, така че ударението падаше на първата сричка, а втората почти се чуваше. — Брийана.

— Брийана ли? — Той кимна, очите му още се взираха в снимките.

— Бриана — каза той. — Красиво име.

— Радвам се, че ти харесва.

Тогава срещна погледа ми, в ъгълчетата на широката му уста се криеше усмивка.

— Разкажи ми за нея. — Показалецът му проследи пухкавите черти на бебето с дебелия гащеризон. — Каква беше като мъничка? Какво каза първо, когато се учеше да говори?

Той дръпна ръката ми по-близо и аз се сгуших до него. Беше огромен и солиден, и миришеше на чист памук и мастило, с топла мъжка миризма, която бе колкото позната, толкова и вълнуваща.

— Куче. Това ѝ беше първата дума. Втората беше „не!“.

На лицето му се разля усмивка.

— Да, тази я учат много бързо. Значи харесва кучета? — Разпери снимките като карти, търсеше онази със Смоуки. — Това куче е хубаво. Какво е?

— Нюфаундленд. — Наведох се напред, за да прегледам снимките. — Има още една с кученце, което един мой приятел ѝ даде…

Сивата светлина на деня започна да изтлява, дъждът трополеше по покрива от известно време, преди разговорът ни да бъде прекъснат от яростен подземен рев, който се идеше от покритото с дантели бюстие на моята рокля от Джесика Гутенбърг. Беше минало много време от онзи сандвич с фъстъчено масло.

— Гладна ли си, сасенак? — попита той съвсем ненужно.

— Ами да, като го споменаваш. Още ли държиш храна в горното чекмедже? — Когато се оженихме, бях развила навик да държа по малко храна подръка, за да задоволявам непрестанния му апетит, и в горните чекмеджета на всеки скрин, в къщите, в които живеехме, имаше кифлички, малки сладкиши или парчета сирене.

Той се засмя и се протегна.

— Ами да. Сега обаче няма много, само две стари мекици. По-добре да те заведа долу в кръчмата и… — Щастливото изражение, породено от фотографиите на Бриана, изтля и беше заменено от тревога. Той погледна бързо към прозореца, където бледосивото вече преливаше в лилаво, и тревогата му се засили.

— Кръчмата! Боже! Забравих за господин Уилъби! — Скочи и започна да рови в сандъка за нови чорапи, преди да успея да кажа нещо. После дойде с чорапите в едната ръка и двете мекици в другата, хвърли мекиците в скута ми, седна на столчето и бързо навлече чорапите.

— Кой е господин Уилъби? — захапах мекицата, ръсейки трохи.

— По дяволите — рече той повече на себе си, — казах, че ще отида при него по обед, но съвсем ми излетя от главата! Сигурно вече е четири!

— Да, чух часовникът да удря четири преди малко.

— По дяволите! — повтори той. Обу чисти обувки с пиринчени катарами, стана, грабна палтото си от закачалката и спря при вратата.

— Ще дойдеш ли с мен? — попита притеснено.

Облизах устни, станах и се загърнах с наметалото.

— И стадо диви коне няма да ме спре — уверих го.

25. Къща на удоволствията

— Кой е господин Уилъби? — попитах, когато спряхме под арката на Карфакс Клоуз, за да погледнем към павираната улица.

— Ами… един мой съратник — отвърна Джейми и ме погледна предпазливо. — Сложи си качулката, вали.

Наистина валеше доста силно; завеси от вода се спускаха от арката над нас и клокочеха по канавките, прочиствайки улиците от изпражнения и боклуци. Вдишах дълбоко влажния чист въздух, чувствах се окрилена от тази безумна вечер и от близостта на Джейми, висок и силен до мен. Бях го открила. Бях го открила и каквото и да ме очакваше занапред, то нямаше значение. Чувствах се безстрашна и непобедима.

Хванах ръката му и я стиснах; той погледна надолу, усмихна се и стисна ръката ми в отговор.

— Къде отиваме?

— До „Краят на света“. — Ревът на водата затрудняваше разговора. Без да говори повече, Джейми ме хвана за лакътя, за да ми помогне по паветата, и тръгнахме по стръмния наклон на Кралската миля.

За щастие кръчмата, наречена „Краят на света“ беше само на стотина метра; валеше така силно, че раменете ми вече бяха съвсем мокри, когато се шмугнахме под ниския трегер в тясното фоайе.

Главният салон бе препълнен, топъл и задимен, уютно убежище от бурята навън. На пейките покрай стените се бяха настанили няколко жени, но клиентите бяха предимно мъже. Тук-там се виждаше по някой добре облечен търговец, но повечето мъже с домове се бяха прибрали вече; кръчмата приютяваше войници, пристанищни плъхове, работници и чираци, като се забелязваше и по някой пияница за разнообразие.

Неколцина вдигнаха глави при появата ни и се чуха приветствени викове, шумолене и бутане, за да се направи място на една от дългите маси. Явно Джейми беше добре познат в „Краят на света“. Към мен бяха отправени няколко любопитни погледа, но никой не каза нищо. Останах загърната с наметалото и последвах Джейми през тълпата в кръчмата.

— Не, госпожице, няма да оставаме — каза той на младата прислужница, която се втурна към него с усмивка. — Дойдох само за него.

Момичето извъртя очи.

— О, да, и тъкмо навреме! Мама го вкара долу.

— Да, закъснях — извини се Джейми. — Аз… имах работа.

Момичето ме погледна с любопитство, после сви рамене и се усмихна на Джейми.

— О, няма нищо, сър. Хари му занесе бренди и оттогава не сме го виждали.

— Бренди ли? — Джейми звучеше примирено. — Още е буден, нали? — Посегна в джоба на палтото си и извади малка кожена кесийка, взе от нея няколко монети и ги пусна в протегнатата длан на момичето.

— Сигурно — рече тя весело, докато прибираше парите. — Чух го да пее по някое време. Благодаря, сър!

Джейми кимна и влезе през ниската врата в задната стая, като ми махна да го последвам. Озовахме се в миниатюрна кухничка с извит таван зад главния салон, с огромно котле в огнището, в което къкреше нещо като омар. Миришеше вкусно и аз усетих как устата ми започва да се пълни със слюнка. Надявах се да вършим работа с този господин Уилъби, докато вечеряме.

Една дебела жена с мръсна пола коленичи до огнището и хвърли съчки в огъня. Погледна към Джейми и кимна, но не се изправи.

Той вдигна ръка в отговор и тръгна към малка дървена врата в ъгъла. Вдигна резето и я отвори към тъмно стълбище, спускащо се като че ли към недрата на земята. Светлина блещукаше някъде долу, сякаш елфи копаеха диаманти под кръчмата.

Раменете на Джейми изпълниха тясното стълбище и закриха гледката към онова, което се намираше под нас. Когато стигна долу, видях само дебели дъбови мертеци и огромни бъчви зад прегради от летви до каменната стена.

Една-единствена факла гореше в подножието на стълбата. Избата беше тъмна и подобните ѝ на пещера дълбини изглеждаха съвсем пусти. Заслушах се, но не чух нищо, освен приглушената врява от кръчмата горе. Определено не и пеене.

— Сигурен ли си, че е тук? — Наведох се да надникна под бъчвите, да не би любителят на чашката господин Уилъби да е бил надделян от брендито и да е потърсил закътано местенце, където да подремне.

— О, да. — Джейми звучеше мрачен, но примирен. — Но копеленцето се крие. Знае, че не обичам да пие в кръчми.

Извих вежда при тези думи, но той просто тръгна към сенките, като си мърмореше под нос. Избата беше голяма и аз го чувах как се движи предпазливо в мрака дълго след като се скри от погледа ми. Останах в светлината на факлата до стълбите и се оглеждах с интерес.

Освен редицата бъчви в средата на помещението имаше няколко дървени щайги до малка стеничка, която стърчеше самотно, издигаше се на пет стъпки от пода и продължаваше в мрака.

Бях чувала за тази особеност на кръчмата, когато отседнахме в Единбург преди двайсет години, с Негово Височество принц Чарлс, но не я бях виждала досега. Това бяха останки от стена, изградена от основателите на Единбург след гибелната Битка при Флодън Фийлд през 1513 г. Като заключили — не без основание, — че едва ли могат да чакат нещо добро от англичаните на юг, те изградили стена, която да определя както границите на града, така и границите на цивилизования шотландски свят. Оттук и „Краят на света“, име, под което кръчмата бе съществувала в различните си версии след построяването ѝ върху останките на стария шотландски оптимизъм.

— Проклето дребно копеленце. — Джейми излезе от сенките, по косата му имаше паяжини, а лицето му бе смръщено. — Трябва да е зад стената.

Обърна се, сви ръце около устата си и извика нещо. Звучеше съвсем неразбираемо — дори не приличаше на келтски. Аз заврях пръст в едното си ухо, като се чудех дали пътуването през каменния кръг не е увредило слуха ми.

Улових внезапно движение с периферното си зрение и се обърнах натам точно навреме, за да видя как една яркосиня топка прелита над старата стена и удря Джейми право между лопатките.

Той се стовари на пода с плашещ тътен и аз се втурнах към него.

— Джейми! Добре ли си?

Той изруга на келтски и седна бавно, като потъркваше челото си, което се бе треснало силно в каменния под. Междувременно синята топка се беше разгънала в много дребен китаец, който се кикотеше от удоволствие и кръглото му лице сияеше от веселие и бренди.

— Господин Уилъби, предполагам? — казах аз на това видение, но бях нащрек за някой друг номер.

Той като че ли разпозна името си, защото се ухили и ми закима трескаво, очите му се бяха превърнали в сияещи процепи. Посочи към себе си, каза нещо на китайски, после скочи във въздуха и изпълни бързо няколко задни салта, приземявайки се на крака, триумфално ухилен.

— Проклета муха. — Джейми се изправи, избърса внимателно ожулените си ръце в палтото. Стрелна бързо ръка, хвана китаеца за яката и го вдигна от земята.

— Хайде — рече и паркира дребосъка на стълбището, като го блъскаше силно в гърба. — Трябва да тръгваме, бързо. — Дребната, облечена в синьо фигурка се отпусна така, че заприлича на торба с мръсни дрехи, оставена на стълбите.

— Когато е трезвен е свестен — обясни ми извинително Джейми, докато премяташе китаеца на рамо. — Но брендито не му се отразява добре. Ужасно е наквасен.

— Виждам. Откъде, за бога, го намери? — Последвах Джейми по стълбите, като гледах как тънката плитка на господин Уилъби се люлее напред-назад като метроном по сивото вълнено наметало на Джейми.

— На пристанището. — Но преди да каже нещо повече, вратата над нас се отвори и отново бяхме в кухнята на кръчмата. Едрата кръчмарка ни видя и се приближи издула неодобрително дебелите си бузи.

— Господин Малкълм — започна тя, смръщена, — знайте, че сте добре дошъл тука, знайте и че аз не съм скандалджийка, щото не е подобаващо, когато въртиш кръчма. Ама вече съм ви казвала, че тоя дребосък не е…

— Да, да, споменахте го, госпожо Патерсън — прекъсна я Джейми. Зарови в джоба си и извади монета, която ѝ подаде с поклон. — И съм благодарен за търпението ви. Няма да се случи отново. Надявам се — добави под нос. Сложи си шапката, поклони се пак на госпожа Патерсън и излезе през ниската врата в салона.

Повторната ни поява отново предизвика раздвижване, но този път по-негативно. Хората се смълчаха и замърмориха проклятия под нос. Осъзнах, че вероятно господин Уилъби не е особено популярен сред клиентите.

Джейми си проправи път през тълпата, която отстъпваше неохотно. Аз се мъчех да го следвам и да не поглеждам към никого, дори да не дишам. Бях отвикнала от липсата на хигиена в осемнайсети век и вонята на толкова много некъпани тела в малко пространство беше съсипваща.

Близо до вратата обаче се натъкнахме на проблем в лицето на приятно закръглена млада жена, чиято рокля бе малко по-хубава от тази на кръчмарката и нейната дъщеря. Деколтето беше по-дълбочко и аз никак не се затрудних да отгатна професията ѝ. Тя флиртуваше с двамата чираци, когато се появихме от кухнята, но вдигна поглед при преминаването ни и скочи на крака с пронизителен писък, като събори чаша с ейл.

— Това е той! — изпищя тя, сочейки с треперещ пръст към Джейми. — Мръсник! — Очите ѝ трудно фокусираха и аз реших, че разляният ейл не ѝ е първият за тази вечер, макар че беше още рано.

Мъжете с нея се вгледаха с интерес в Джейми, особено когато младата жена се приближи и вирна пръст във въздуха като диригент на хор.

— Той е! Дребното копеленце, за което ви говорех — онзи, който ми направи онова отвратително нещо!

Аз, и цялата тълпа, се вгледахме с интерес в Джейми, но бързо осъзнах, както и те, че младата жена не говори за него, а за товара му.

— Ах ти дребно лайненце! — пищеше тя на облечения в синя коприна задник на господин Уилъби. — Боклук! Плужек!

Праведният девичи гняв накара придружителите ѝ да станат; единият бе висок, едър младеж, който стисна юмруци и се наведе над масата. Очите му блестяха от ейла и от гняв.

— Той е, тъй ли? Да го наръгам ли, Маги?

— Не се и опитвай, момко — посъветва го Джейми, като намести товара си. — Пий си пиенето, ние си тръгваме.

— О, тъй ли? Ти да не си сводника на дребното лайно? — Момчето се изхили неприятно и зачервеното му лице се извърна към мен. — Поне другата ти курва не е жълта… като я гледам. — Посегна с лапа и хвана края на наметалото ми, разкривайки дълбокото деколте на Джесика Гутенбърг.

— На мен ми изглежда розова — рече приятелят му с явно одобрение. — Дали цялата е такава? — И преди да успея да помръдна, той посегна към корсажа и хвана края на дантелата. Роклята не беше създадена за суровия живот през осемнайсети век и платът се отпра отстрани, разкривайки още много розовина.

— Остави я, кучи сине! — Джейми се извъртя с блеснали очи, свил свободната си ръка в юмрук.

— Кого обиждаш бе, жалък боклук? — Първият младеж, неспособен да се измъкне иззад масата, я прескочи и се хвърли към Джейми, който просто отстъпи встрани и му позволи да забие нос в стената.

Джейми направи една гигантска крачка към масата, стовари юмрук върху главата на другия чирак, от което устата на младежа зейна, после ме хвана за ръка и ме извлече навън.

— Хайде! — рече той, сумтейки, като наместваше хлъзгавия китаец на рамото си. — Ще ни подгонят всеки момент!

И наистина; чувах виковете, когато още буйни клиенти изскочиха от кръчмата на улицата зад нас. Джейми сви в първата пряка на Кралската миля, по тясна, тъмна алея, и заджапахме през калта и всякакви боклуци. Минахме под една арка и продължихме по лъкатушната алея, която сякаш се виеше през дълбините на Единбург. Покрай нас се нижеха тъмни стени и нацепени дървени врати, а после свихме зад ъгъл в малък вътрешен двор и там спряхме да поемем дъх.

— Какво… за бога… е направил? — изпъшках аз. Не можех да си представя какво може да стори дребният китаец на такава снажна мома като нашата Маги. Така като ги гледах, тя можеше да го сплеска като муха.

— Ами заради краката, нали разбираш — обясни Джейми и погледна с раздразнение и примирение господин Уилъби.

— Краката ли? — Погледнах неволно към мъничките крака на китаеца, които бяха обути в пантофки с филцова подметка.

— Не неговите — каза Джейми, уловил погледа ми. — На жените.

— Какви жени?

— Ами досега бяха все проститутки — каза той, поглеждайки към уличката за преследвачи, — но не се знае какво може да направи. Не мисли — обясни той кратко. — Езичник е.

— Разбирам — казах, макар че не разбирах. — Какво…

— Ето ги! — Вик от другия край на уличката прекъсна въпроса ми.

— По дяволите, мислех, че са се отказали. Хайде, насам!

Отново хукнахме по една уличка, излязохме на Кралската миля, изминахме няколко крачки надолу по хълма и пак се мушнахме в странична алея. Чувах викове и крясъци зад нас от главната улица, но Джейми ме хвана за ръка и ме дръпна в един вход към вътрешен двор, пълен с бъчви, вързопи и щайги. Огледа се трескаво, после напъха господин Уилъби в една голяма бъчва, пълна с боклуци. Като спря само за да го покрие с парче платно, той ме издърпа зад една натоварена с щайги каруца и ме накара да клекна до него.

Бях задъхана от непривичното усилие и сърцето ми препускаше от адреналина на страха. Лицето на Джейми беше зачервено от студа и тичането, косата му стърчеше във всички посоки, но той почти не се беше задъхал.

— Постоянно ли правиш такива неща? — попитах, като притисках с длан гърдите си в напразно усилие да успокоя сърцето си.

— Не точно — отвърна и надникна предпазливо над каруцата за преследвачи.

Чухме слабо ехо от тропот, което изчезна, и всичко притихна, остана само трополенето на дъжда по сандъците над нас.

— Отминаха. Най-добре да останем за малко тук, за по-сигурно. — Той ми сложи една щайга да седна, взе друга за себе си и се настани с въздишка, отмятайки косата от лицето си.

Усмихна ми се накриво.

— Съжалявам, сасенак. Не мислех, че ще е толкова…

— Изпълнено със събития? — довърших след него. Усмихнах му се и извадих кърпичка да избърша влагата от носа си. — Няма нищо. — Погледнах към голямата бъчва, в която нещо шаваше. Явно господин Уилъби се връщаше донякъде в съзнание. — А… как разбра това за краката?

— Той ми каза; обича да си пийва, нали разбираш — обясни Джейми, вперил поглед в бъчвата, където се криеше колегата му. — И когато попрекали, започва да говори за женски крака и за ужасните неща, които иска да направи с тях.

— И какви ужасни неща можеш да направиш с един крак? — поинтересувах се аз. — Възможностите със сигурност са ограничени.

— Не, не са — рече мрачно Джейми. — Но не е нещо, за което ми се говори на улицата.

Тихо припяване се носеше от дълбините на бъчвата зад нас. Не можеше да се каже със сигурност, заради особените интонации на езика, но ми се стори, че господин Уилъби задава някакъв въпрос.

— Млъквай, дребен червей — рече грубо Джейми. — Още една дума и лично ще ти стъпча физиономията; да видим дали ще ти хареса. — Чу се писклив кикот и бъчвата утихна.

— Той иска някой да му ходи по лицето? — попитах аз.

— Да. Ти — каза лаконично Джейми. Сви извинително рамене и бузите му станаха яркочервени. — Нямах време да му обясня коя си.

— Не говори ли английски?

— О, говори, донякъде, но малцина го разбират. Аз му говоря предимно на китайски.

Втренчих се в него.

— Знаеш китайски?

Пак сви рамене и наклони глава с лека усмивка.

— Ами говоря го толкова, колкото господин Уилъби говори английски, но пък тук няма голям избор, затова гледа да ме разбира.

Сърцето ми показваше признаци на успокоение и аз се облегнах на каруцата, като дръпнах напред качулката си заради дъжда.

— Защо, за бога, се казва Уилъби? — попитах. Макар че бях любопитна за китаеца, повече ме интересуваше какво общо има с него един уважаван единбургски печатар, но някак си се смущавах да разпитвам за живота на Джейми. Току-що завърнала се от мъртвите — или от нещо подобно, — едва ли можех да настоявам за подробности от живота му на този етап.

Джейми потърка носа си.

— Ами, истинското му име е И Тиен Чо. Казва, че означавало „Осланящ се на небесата“.

— На шотландците им е трудно да го произнесат? — Като знаех колко тесногръди са шотландците, не бях изненадана, че не искат да навлязат в чужди лингвистични води. Джейми, с неговата дарба за езици, беше генетична аномалия.

Той се усмихна, зъбите му блеснаха в бяло в мрака.

— Е, не точно заради това. Но ако каже името си малко по-различно, звучи като обида на келтски. Реших, че Уилъби ще е по-добре.

— Разбирам. — При дадените обстоятелства не бива да питам за неделикатната келтска дума. Погледнах през рамо, но теренът изглеждаше чист.

Джейми видя това и стана, кимайки.

— Да, можем да вървим; момчетата сигурно вече са се върнали в кръчмата.

— А не трябва ли да минем покрай нея на път за печатницата? — попитах със съмнение. — Или има друг начин? — Вече беше съвсем тъмно и мисълта да се препъвам по калните задни улички на Единбург не беше привлекателна.

— Ами… не. Няма да ходим в печатницата. — Не можех да видя лицето му, но ми се струваше леко резервиран. Вероятно имаше жилище и другаде в града? Почувствах се странно при тази мисъл; стаята над печатницата беше като монашеска килия; но сигурно той имаше цяла къща някъде другаде… със семейство в нея? Не бях имала време да го питам за това. Нямаше как да знам какво е правил през последните двайсет години и какво е положението му сега.

Все пак беше доста доволен — меко казано — да ме види и смръщеното му изражение сега може би бе свързано предимно с неговия другар пияница, отколкото с мен.

Той се наведе над бъчвата и каза нещо на китайски с шотландски акцент. Това бе едно от най-странните неща, които съм чувала; приличаше на цвърчене на настройвана гайда и много ме развесели.

Каквото и да му каза Джейми, господин Уилъби отвърна гръмогласно, като се кикотеше и сумтеше. Накрая дребният китаец изпълзя от бъчвата и мъничкият му силует се очерта на светлината на един фенер в уличката. Той скочи доста пъргаво и веднага се просна на земята пред мен.

Тъй като знаех за слабостта му към крака, бързо отстъпих назад, но Джейми сложи ръка на рамото ми.

— Не, всичко е наред, сасенак — каза. — Той само ти поднася почитанията си заради неуважителното си поведение преди малко.

— О, ясно. — Огледах със съмнение господин Уилъби, който дърдореше нещо, забил нос в земята. Напълно забравила за всякакви обноски, аз се наведох и го потупах по главата. Явно постъпих правилно, защото той веднага се изправи и ми се поклони няколко пъти, докато Джейми му повтаряше да спре. Накрая тръгнахме обратно към Кралската миля.

Сградата, в която ни заведе Джейми, беше дискретно скрита в малка уличка точно над Кенънгейт, вероятно на четвърт миля над двореца Холируд. Видях фенерите пред портата на двореца под нас и потреперих леко при вида им. Бяхме живели там с Чарлс Стюарт почти пет седмици, в славното начало на кратката му кариера. Чичото на Джейми, Колъм Макензи, беше умрял там.

Джейми почука, вратата се отвори и всички мисли за миналото излетяха от ума ми. Жената, която стоеше пред нас със свещ в ръка, беше дребна, тъмнокоса и елегантна. Когато видя Джейми, тя го дръпна вътре с радостен вик и го целуна по бузата. Вътрешностите ми се свиха като юмрук, но после се отпуснаха, щом го чух да я нарича „мадам Жан“. Никой не би нарекъл така съпругата си — нито пък, надявам се, любовницата си.

Все пак нещо в тази жена ме притесняваше. По всичко личеше, че е французойка, макар че говореше добре английски — това не беше много странно; Единбург бе пристанищен и относително космополитен град. Тя бе облечена прилично, но не и бедно — с тежка, качествена коприна. Но пък имаше твърде много руж и пудра, в сравнение с шотландките. Най-много ме притесни обаче начинът, по който ме гледаше — смръщена и с осезаема неприязън.

— Мосю Фрейзър — рече тя, докосвайки Джейми по рамото със собственически жест, който никак не ми хареса, — може ли да поговорим насаме?

Джейми подаде наметалото си на прислужницата, погледна ме за миг и веднага осъзна ситуацията.

— Разбира се, мадам Жан — каза той любезно и протегна ръка да ме издърпа напред. — Но нека първо… ви представя съпругата си, мадам Фрейзър.

Сърцето ми спря да бие за миг, после продължи така силно, че със сигурност го чуваха всички в малкия коридор. Очите на Джейми срещнаха моите и той се усмихна, пръстите стиснаха по-здраво ръката ми.

— Вашата… съпруга? — Не можех да разбера какво се бе изписало на лицето на мадам Жан — ужас или удивление. — Но мосю Фрейзър… вие я водите тук? Мислех си… жена… е, това е достатъчно обидно за нашите jeune filles[9]… но чак… съпруга. — Беше зяпнала неприятно и се виждаха няколко развалени кътника. После се съвзе и пак се наежи, наклони глава към мен в опит за любезност. — Bonsoir… мадам.

— Добър вечер и на вас — отвърнах учтиво.

— Стаята ми готова ли е, мадам? — попита Джейми. И без да чака отговор, се насочи към стълбите и ме поведе с него. — Трябва да нощуваме тук.

Погледна към господин Уилъби, който беше дошъл с нас. Той веднага бе седнал на пода, от него капеше вода, а на малкото му плоско лице имаше сънливо изражение.

— И… — Джейми посочи леко към него и вдигна вежди към мадам Жан. Тя се вгледа в дребния китаец, сякаш се чудеше откъде се е взел, после се съвзе и плесна рязко с ръце на прислужницата.

— Виж дали мадмоазел Джози е свободна, ако обичаш, Полин — каза тя. — И после качи горе топла вода и чисти кърпи за мосю Фрейзър и неговата… съпруга. — Тя изрече думата с такова изумление, сякаш все още не можеше да повярва.

— О, и още нещо, ако бъдете така любезна, мадам? — Джейми се наведе през парапета и ѝ се усмихна. — Жена ми има нужда от нова рокля; претърпя неприятен инцидент. Дали бихте могли да ни намерите нещо подходящо до сутринта? Благодаря, мадам Жан. Bonsoir!

Мълчах, докато го следвах до четвъртия етаж на къщата. Бях твърде заета да мисля, в главата ми имаше истински вихър. „Сводник“, така го беше нарекъл младежът в кръчмата. Но сигурно просто като обида… защото беше абсолютно невъзможно. За Джейми, когото познавах, беше напълно невъзможно, поправих се аз, като погледнах към широките рамене под тъмносивото вълнено палто. Но за този мъж?

Не знаех точно какво съм очаквала, но стаята бе съвсем обикновена, малка и чиста — макар че точно това бе необикновеното, като се замисля — обзаведена със стол, просто легло и скрин, на който имаше леген, кана и глинен свещник с една восъчна свещ, която Джейми запали от тази, която носеше.

Свали мокрото си палто и го преметна небрежно на стола, после седна на леглото, за да си събуе мокрите чорапи.

— Господи, умирам от глад — рече той. — Дано готвачката не си е легнала.

— Джейми…

— Свали си наметалото, сасенак — каза той, като видя, че още стоя до вратата. — Подгизнала си.

— Да. Е… да — преглътнах и продължих. — Просто… Джейми… защо държиш стая в публичен дом? — изплюх камъчето накрая.

Той потърка брадичка и ме погледна леко смутен.

— Съжалявам, сасенак. Не знам дали е редно да те водя тук, но не се сетих за друго място, където да ти закърпят бързо роклята и да ни дадат топла вечеря. А и трябваше да оставя господин Уилъби някъде, където няма да се забърква в още неприятности, а тъй като и без това щеше да дойде тук… ами… — погледна към леглото, — пък и е много по-удобно от койката в печатницата. Но май не беше добра идея. Можем да си тръгнем, ако не ти…

— Не, не това — прекъснах го. — Питах защо държиш стая в бордей? Толкова добър клиент ли си…

— Клиент ли? — Той се втренчи в мен, извил вежди. — Тук? Господи, сасенак, за какъв ме мислиш?

— Откъде да знам — рекох. — Нали затова питам. Ще отговориш ли на въпроса ми?

Той се вгледа в чорапите си и размърда пръсти върху дървения под. Накрая вдигна очи към мен и отговори спокойно.

— Сигурно. Аз не съм клиент на Жан, тя е мой клиент… и то добър. Държи тази стая за мен, защото често замръквам по работа и ми трябва място, където да ме нахранят и да ме приютят по всяко време, тайно. Стаята е част от договорката ми с нея.

Бях стаила дъх. Сега го изпуснах наполовина.

— Добре. Тогава следващият въпрос е що за работа може да има една съдържателка на бордей с печатар? — Абсурдната мисъл, че той вероятно ѝ печата рекламни брошури, премина през ума ми, но веднага бе отхвърлена.

— Ами не. Не мисля, че това е въпросът.

— Така ли?

— Да. — С едно плавно движение той стана от леглото и се озова пред мен, толкова близо, че трябваше да вдигна глава, за да видя лицето му. Внезапно ми се прииска да отстъпя назад, но не го направих, предимно защото нямаше място.

— Въпросът, сасенак, е защо ти се върна? — каза той тихо.

— Точно това ли намери да ме питаш! — Притиснах длани към грубата дървена врата. — Според теб защо се върнах, да те вземат дяволите?

— Откъде да знам. — Тихият глас беше спокоен, но дори на слабата светлина виждах как вената на шията му пулсира.

— Върна се, за да ми бъдеш отново жена? Или само за да ми кажеш за дъщеря ми? — Сякаш усетил, че близостта му ме изнервя, той се извърна внезапно и тръгна към прозореца, чиито капаци скърцаха на вятъра.

— Ти си майка на детето ми — дори само за това ти дължа душата си — задето ми каза, че не съм живял напразно… че детето ми е в безопасност. — Той се обърна към мен, сините му очи гледаха напрегнато. — Но мина време, сасенак, откакто с теб бяхме едно. Ти сигурно си имала твой живот и… аз имах мой. Не знаеш какво съм правил. Защо се върна, защото искаше… или защото се чувстваше длъжна?

Гърлото ми се сви, но срещнах очите му.

— Дойдох сега, защото… мислех те за мъртъв. Мислех, че си умрял при Калоден.

Той сведе очи към перваза и започна да чопли една треска.

— Да, ясно. Е… трябваше да съм мъртъв. — Усмихна се безрадостно, втренчен в треската. — Положих всички усилия. — Пак ме погледна. — Как разбра, че не съм мъртъв? И къде да ме намериш?

— Помогнаха ми. Един млад историк на име Роджър Уейкфийлд намери документите; проследи те до Единбург. И когато видях „А. Малкълм“, разбрах… помислих си… че може да си ти — добавих плахо. Щяхме да имаме достатъчно време за подробностите.

— Да, разбирам. И после дойде. Но все пак… защо?

Взирах се в него, без да продумам. Сякаш имаше нужда от свеж въздух или за да прави нещо, той махна резето на капаците и ги отвори наполовина, а в стаята нахлу шумът от плисък на вода, студ и свежият аромат на дъжд.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че не искаш да остана? — казах накрая. — Защото ако е така… знам, че вече си имаш свой живот… може би имаш… други връзки… — С неестествено изострени сетива чувах тихите шумове от къщата под нас, дори над шума на бурята и бумтенето на собственото ми сърце. Дланите ми бяха влажни и аз ги избърсах тайничко в полите си.

Той се извърна от прозореца да ме погледне.

— Господи! Да не те искам? — Беше пребледнял и очите му блестяха неестествено. — Изгарям за теб от двайсет години, сасенак — каза тихо. — Нима не го знаеш? Господи! — Вятърът развяваше косата му и той я отметна нетърпеливо назад. — Но вече не съм мъжът, когото познаваше преди двайсет години, нали? — Извърна се с жест на раздразнение. — Сега се познаваме дори по-малко, отколкото преди да се оженим.

— Искаш ли да си отида? — Кръвта бумтеше в ушите ми.

— Не! — Извъртя се бързо към мен и ме сграбчи за рамото, а аз неволно се отдръпнах. — Не — каза по-тихо. — Не искам да си отиваш. Вече ти казах, наистина. Но… трябва да знам. — Сведе глава към мен, гледаше ме питащо. — Искаш ли ме? — прошепна той. — Сасенак, ще ме приемеш ли… ще рискуваш ли с мъжа, който съм сега, заради мъжа, когото си познавала?

Усетих огромна вълна от облекчение, примесена със страх. Тя плъзна от ръката му по моето рамо, чак до пръстите на краката, и отслаби ставите ми.

— Твърде късно е да ме питаш това — казах аз и посегнах да докосна бузата му, където вече поникваше брада. Беше мека, като плюш. — Защото вече рискувах всичко, което имах. Но който и да си сега, Джейми Фрейзър… да. Искам те.

Светлината от свещта сияеше синя в очите му, когато той протегна ръце към мен и аз пристъпих в прегръдката му. Опрях лице на гърдите му, беше невероятно да съм в ръцете му — така големи, така твърди и топли. Истински, след толкова години на копнеж по един призрак, когото не можех да докосна.

Той се отдръпна след миг, погледна ме и докосна много нежно бузата ми. Усмихна се леко.

— Куражлийка си като самия дявол, нали? Но ти винаги си била такава.

Опитах да му се усмихна, но устните ми трепереха.

— Ами ти? Откъде можеш да знаеш каква съм аз сега? Не знаеш какво съм правила през тези двайсет години. Може да съм станала ужасен човек!

Усмивката премина от устните в очите му и ги озари.

— Може, може. Но, знаеш ли, сасенак… дали ме е грижа?

Гледах го още цяла минута, после въздъхнах така дълбоко, че сигурно разпорих още няколко шева на роклята си.

— И мен не ме е грижа.

Струваше ми се абсурдно да се срамувам от него, но беше така. Приключенията от вечерта и думите му бяха отворили отново онази пропаст — двайсетте години на раздяла зееха между нас, а зад тях се простираше неизвестното бъдеще. Сега бяхме стигнали до място, в което щяхме да се опознаваме отново и да разберем дали наистина сме същите онези хора, които навремето бяха едно цяло — и дали можем да бъдем едно цяло отново.

Почукване по вратата разсея напрежението. Беше една дребна прислужница с поднос с вечеря. Тя ми се поклони срамежливо, усмихна се на Джейми, остави вечерята — студено месо, гореща супа и топли овесени питки с масло — запали бързо огън и излезе, като измърмори „Лека вечер“.

Хапнахме бавно и говорехме за общи неща; казах му как съм стигнала от Крейг на Дун до Инвърнес и той се смя на историята за господин Греъм и мастър Джорджи. После ми разказа за господин Уилъби; как е открил дребния китаец, почти умрял от глад и мъртво пиян, проснат зад някакви бъчви на пристанището в Бърнтайланд, близо до Единбург.

Не говорихме много за себе си, но докато се хранехме, аз оглеждах тялото му — фините дълги ръце, докато наливаше вино и режеше месото, извивката на силния торс под ризата му и изящната линия на шията и рамото, когато се наведе да вземе една паднала салфетка. Веднъж-дваж ми се стори, че ме гледа по същия начин — колебливо и жадно, — но бързо извръщаше очи и аз не разбирах какво е видял и какво чувства.

Когато вечерята свърши, и двамата мислехме за едно и също. Едва ли можеше да е иначе, като се има предвид мястото, на което се намирахме. Тръпка, примесена със страх и очакване, се стрелна през мен.

Накрая той допи виното си, остави чашата и срещна погледа ми.

— Ще… — Спря, вече се изчервяваше, но ме погледна в очите, преглътна и продължи: — Ще легнеш ли при мен? Защото — добави бързо, — е студено и двамата сме мокри, и…

— И няма никакви кресла — довърших вместо него. — Добре. — Издърпах ръката си от неговата и се обърнах към леглото, усещах странна смесица от вълнение и колебание, от която дъхът ми се накъсваше.

Той свали бързо чорапите и панталоните си и ме погледна.

— Извинявай, сасенак; трябваше да ти помогна с връзките на роклята.

Значи не съблича често жени, помислих си, преди да се усетя, и устните ми се извиха в усмивка.

— Е, това не са връзки — прошепнах, — но ако ми помогнеш… — Оставих наметалото и се обърнах с гръб към него, като вдигнах коса.

Настъпи смаяно мълчание. После усетих как един пръст се плъзга по гръбнака ми.

— Какво е това? — попита той стреснато.

— Нарича се цип — казах с усмивка, макар че не можеше да ме види. — Виждаш ли малкия накрайник отгоре? Просто го хвани и го дръпни право надолу.

Ципът се отвори с тих звук като от разпаряне и остатъците от роклята на Джесика Гутенбърг увиснаха настрани. Извадих ръце от ръкавите и оставих роклята да падне в краката ми, после се обърнах към Джейми, преди да съм изгубила смелост.

Той отскочи назад, стреснат от това внезапно разсъбличане. Примигна и се втренчи в мен.

Стоях пред него само по обувки и набрани розови копринени чорапи. Изпитах силен порив да дръпна роклята обратно, но устоях. Изпънах гръб, вирнах брадичка и зачаках.

Той не каза и дума. Очите му сияеха на светлината на свещта, когато вдигна леко глава, но пак направи онзи номер и скри мислите си зад неразгадаема маска.

— Няма ли да кажеш нещо, по дяволите? — попитах накрая, гласът ми потрепери съвсем леко.

Той отвори уста, но не излязоха думи. Поклати бавно глава.

— Господи — прошепна накрая. — Клеър… ти си най-красивата жена, която съм виждал.

— Явно — казах аз убедено — зрението ти отслабва. Сигурно е глаукома; твърде млад си за перде.

Той се засмя малко треперливо и после видях, че наистина е заслепен — очите му блестяха от влага, когато се усмихна. Примигна и протегна ръка.

— Аз — каза той, също толкова убедено — имам орлов поглед, както винаги. Ела при мен.

Поех ръката му малко неохотно и излязох от жалкото убежище на роклята в краката ми. Той ме дръпна леко да застана между коленете му, когато седна на леглото. После ме целуна нежно, по двете гърди, и сложи глава между тях, топлият му дъх галеше кожата ми.

— Гърдите ти са като слонова кост — каза тихо, изрече го напевно, като планинец, както винаги когато бе развълнуван. Ръката му се вдигна и обхвана едната гърда, пръстите му тъмнееха на бледата ми кожа.

— Само да ги видя, такива пълни и кръгли… Господи, мога вечно да лежа на тях. Но да те докосна, сасенак… кожата ти като бяло кадифе и сладките издължени линии на тялото ти… — Той замълча и аз усетих как мускулите на шията му се движат, когато преглътна, ръката му се спусна към кръста и хълбока ми, по извивката на задника и бедрото.

— Боже мой — каза все така тихо. — Не мога да те погледна, сасенак, без да те докосна и пожелая. — Той вдигна глава и ме целуна над сърцето, после спусна ръка по леката извивка на корема ми и леко проследи малките белези от раждането на Бриана.

— Ти… нали нямаш нищо против? — попитах колебливо, като прокарах пръсти по корема си.

Той ми се усмихна с нещо като полуразкаяно изражение.

Поколеба се за миг и вдигна ризата си.

— А ти?

Белегът тръгваше от средата на бедрото почти до слабините му, дълга двайсетина сантиметра криволичеща белезникава тъкан. Не можах да потисна ахването си и коленичих до него.

Опрях буза на тялото му, хванах се здраво за крака му, сякаш да го задържа сега… защото тогава не бях успяла. Усещах бавното дълбоко пулсиране на кръвта по феморалната артерия под пръстите си — само на инч от грозния криволичещ белег.

— Не те плаши, нали, сасенак? — попита той и сложи ръка на косата ми. Вдигнах глава и го погледнах.

— Разбира се, че не!

— Добре. — Посегна да докосне корема ми, като ме гледаше в очите. — И ти имаш белези от твоите битки, сасенак — каза тихо, — и аз не се плаша от тях.

Той ме вдигна на леглото до него и се наведе да ме целуне. Изритах обувките си и свих крака, усещах топлината му през ризата. Понечих да разкопчая горното копче.

— Искам да те видя.

— Е, не е много за гледане, сасенак — каза той с несигурен смях. — Но каквото и да е — твое е, ако го искаш.

Съблече ризата през главата си и я хвърли на пода, после се опря на ръце назад, излагайки тялото си на показ.

Не знам какво бях очаквала. Всъщност гледката на голото му тяло ме остави без дъх. Той още беше висок, разбира се, и красиво сложен, дългите кости, гладките мускули — елегантни и силни. Сияеше на светлината от свещта, сякаш тя се излъчваше от него самия.

Беше се променил, разбира се, но едва доловимо; сякаш просто го бяха пъхнали във фурната и допекли малко. Мускулите и кожата се бяха изопнали леко и изглеждаше по-жилав; никога не е бил отпуснат, но вече не бе останало нищо момчешко.

Кожата му бе потъмняла до бледозлатисто, бронзова по лицето и шията, но изсветляваше по тялото до чисто бяло, осеяно със сини вени по вдлъбнатините на бедрата. Космите между тях изпъкваха червеникавокестеняви и бе очевидно, че не ме е лъгал; наистина ме искаше, много.

Срещнах очите му и устата му потрепна леко.

— Навремето ти казах, че ще бъда честен с теб, сасенак.

Засмях се и усетих сълзи в очите си, заля ме прилив на объркани чувства.

— Аз също. — Посегнах към него колебливо и той хвана ръката ми. Силата и топлината ѝ бяха стряскащи и аз потрепнах леко. После стиснах по-здраво и той се изправи пред мен.

Стояхме така, смутени и колебливи. Усещахме много остро присъствието на другия — как би могло да е иначе? Стаята беше доста малка и атмосферата сякаш беше заредена с почти видимо електричество. Усещах огромен страх, като на върха на скоростно влакче.

— Колкото мен ли си изплашен? — попитах накрая, гласът ми беше странно дрезгав.

Той ме огледа внимателно и изви вежда.

— Едва ли. Цялата си настръхнала. Страх ли те е, сасенак, или ти е студено?

— И двете — отвърнах и той се засмя.

— Лягай тогава. — Пусна ръката ми и се наведе да отметне юргана.

Не спрях да треперя, когато се плъзна под юргана до мен, макар че топлината на тялото му беше като шок.

— Господи, ти не си студен! — избълвах аз. Обърнах се към него и топлината му затрептя по кожата ми от главата до пръстите на краката. Инстинктивно привлечена, аз се притиснах към него и затреперих. Усещах зърната си твърди до гърдите му.

Той се засмя леко несигурно.

— Не, не съм. Сигурно трябва да ме е страх, нали? — Прегърна ме нежно и аз докоснах гърдите му, усетих как кожата му настръхва под пръстите ми под къдравите червени косми.

— Когато бяхме изплашени един от друг — прошепнах аз, — в първата ни брачна нощ… ти ме хвана за ръцете. И каза, че ще е по-лесно, ако се докосваме.

Той издаде тих звук, когато пръстът ми откри зърното му.

— Да, казах — рече задъхано. — Господи, докосни ме отново така. — Ръцете му се стегнаха внезапно и ме притиснаха към него.

— Докосни ме — повтори тихо — и ми позволи да те докосна, моя сасенак. — Ръката му обхвана гърдата ми, галеше я, а тя лежеше напрегната в дланта му. Започнах да треперя, но вече и той трепереше.

— Когато се оженихме — прошепна, дъхът му беше топъл върху кожата ми — и те видях там, толкова хубава с бялата рокля, не можех да мисля за друго, освен как ще останем сами, ще съблека роклята и ще лежиш гола до мен в леглото.

— А сега искаш ли ме? — прошепнах и целунах загорялата кожа във вдлъбнатинката над ключицата му. Тя беше леко солена на вкус и косата му миришеше на дим и на мъж.

Той не отговори, но се раздвижи внезапно и усетих колко е твърд и напрегнат до корема ми.

Притиснах се към него, както от желание, така и от страх. Исках го, гърдите ме боляха, а коремът ми беше напрегнат, непривична възбуда ме завладя и усетих, че вече съм влажна, отварям се за него. Но не по-слабо от възбудата беше желанието ми той просто да ме обладае, да ме завладее, да потуши съмненията ми, да ме превземе бързо и силно, за да ме накара да забравя за всичко.

Усещах как порива за това трепери в ръцете му, които стискаха задника ми, усещах го в неволното потрепване на бедрата му.

Направи го, помислих си, в агонията на очакването. За бога, направи го сега и не бъди нежен!

Не можех да го изрека. Виждах нуждата на лицето му, но и той не можеше да я изрече; и за двама ни бе твърде скоро и твърде късно за подобни думи.

Но ние бяхме споделяли и друг език, и тялото ми още го помнеше. Притиснах се рязко към него и стиснах здраво хълбоците му. Извърнах лице нагоре за целувка точно в мига, в който той внезапно се наведе да ме целуне.

Носът ми се удари в челото му с ужасно хрущене. Очите ми се напълниха със сълзи, когато се извъртях от него, покрила с длани лицето си.

— Ох!

— Господи, нараних ли те, Клеър? — Примигвайки от сълзите, успях да видя лицето му, надвесено тревожно над мен.

— Не — отвърнах глупаво. — Но мисля, че носът ми е счупен.

— Не, не е — каза той, като леко опипа костта. — Когато си счупиш носа, се чува едно гадно хрущене и кървиш като прасе. Ще се оправи.

Опипах леко ноздрите си, но той беше прав; не кървяха. Болката също бързо отслабваше. Когато осъзнах това, осъзнах и че той лежи върху мен — краката ми са отворени под него, а членът му ме докосва, бяхме на косъм.

Видях в очите му и че той осъзнава това. И двамата не помръднахме, едва дишахме. После гърдите му се издуха, когато пое дълбоко дъх, посегна и хвана и двете ми китки с една ръка. Вдигна ги над главата ми и тялото ми се изви безпомощно под него.

— Дай ми устата си, сасенак — каза тихо и се наведе над мен. Главата му закриваше светлината и не виждах нищо, освен смътно сияние и тъмната му плът, когато устата му докосна моята. Нежно, съвсем леко, после се притисна топла и аз се отворих за него с лека въздишка, езикът му веднага потърси моя.

Ухапах устната му и той се отдръпна леко сепнат.

— Джейми — казах до устните му. — Джейми! — Само това можех да изрека, но притисках хълбоци към него отново и отново, призовавах го към действие. Извърнах глава и захапах рамото му.

Той издаде някакъв гърлен звук и влезе силно в мен. Бях стегната като девица и извиках, извивайки се под него.

— Не спирай! За бога, не спирай!

Тялото му ме чу и отговори на същия език, ръката му стисна по-здраво китките ми, докато той нахлуваше силно в мен, усещах как тласъците достигат до матката ми.

После пусна ръцете ми и почти падна отгоре ми, тежестта му ме прикова към леглото, когато посегна под мен, стисна хълбоците ми и ме притисна.

Аз изскимтях и се размърдах под него, а той ухапа врата ми.

— Стой мирна — каза в ухото ми. И аз стоях, просто защото не можех да помръдна. Лежахме притиснати един в друг, треперещи. Усещах бумтене в ребрата си, но не знаех моето сърце ли е, или неговото.

После се раздвижи в мен, много бавно, плътски въпрос. Това бе достатъчно; аз се извих в отговор, безпомощна под него, и усетих как спазмите на оргазма ми го галят, галят, сграбчват и отпускат, приканват го да ме последва.

Той се надигна на ръце, изви гръб, отметна глава назад със затворени очи, дишаше тежко. После много бавно се наведе и отвори очи. Погледна ме с неизразима нежност и светлината от свещта озари за миг влагата по бузата му, от пот или от сълзи.

— О, Клеър — прошепна той. — О, Господи, Клеър.

И неговото освобождение започна, дълбоко в мен, без той да помръдва, тялото му трепереше така, че ръцете му се тресяха, а червените косъмчета потрепваха на слабата светлина. Той сведе глава с нещо като стон, косата му скри лицето и всяка тръпка и пулсация на плътта му между краката ми събуждаше ехо в мен.

Когато свърши, се задържа над мен като вкаменен, задълго. После съвсем нежно се отпусна, притисна глава към моята и застина като мъртвец.

Най-сетне се размърдах от дълбокия, изпълнен с наслада ступор, и вдигнах ръка да я положа върху мястото, където пулсът му биеше бавно и силно, точно в основата на ключицата.

— Мисля, че е като карането на велосипед — казах аз. Главата ми почиваше в извивката на рамото му, ръката ми леко си играеше с червеникавозлатистите къдрици по гърдите му. — Знаеш ли, че сега имаш повече косми по гърдите от преди?

— Не — рече той сънливо, — не съм ги броил. А тези велосипеди много косми ли имат?

Това ме изненада и се засмях.

— Не, исках да кажа, че сякаш веднага си спомнихме как се прави.

Джейми отвори едно око и ме погледна замислено.

— Трябва да си много тъп, за да забравиш това, сасенак — рече той. — Може да ми липсва практика, но още не съм изгубил всичките си способности.

Дълго лежахме така, слушахме дишането си, усещахме всяко леко потрепване и шаване. Пасвахме си добре, главата ми лежеше на рамото му, тялото му бе топло под ръката ми, едновременно непознато и познато, очакващо да бъде преоткрито.

Сградата беше солидна и стените приглушаваха шума на бурята, но от време на време се чуваха стъпки или гласове от етажите под нас; нисък, мъжки смях, или високия глас на флиртуваща професионалистка.

Щом чу това, Джейми се размърда смутено.

— Май трябваше да те заведа в някой хан — рече той. — Само че…

— Всичко е наред. Макар че това е последното място, на което си представях, че ще бъдем заедно отново. — Поколебах се, не исках да любопитствам, но не се сдържах. — Ти… нали не си собственик на този бордей, Джейми?

Той се отдръпна леко и ме погледна.

— Аз ли? Господи, сасенак, за какъв ме мислиш?

— Е, откъде да знам? — изтъкнах малко рязко. — Когато те открих, ти припадна, а щом те изправих на крака, ме завлече в някаква кръчма, после ни преследваха из Единбург в компанията на развратен китаец и накрая се озовахме в бордей — чиято мадам като че ли е много близка с теб, трябва да добавя. — Връхчетата на ушите му порозовяха и в него като че ли се бореха смехът и възмущението.

— После ти си съблече дрехите, обяви, че си ужасен човек с тъмно минало, и ме завлече в леглото. Какво очакваш да си помисля?

Смехът победи.

— Е, не съм светец, сасенак — отвърна той. — Но не съм и сводник.

— Радвам се да го чуя. — Настъпи пауза, после казах: — А смяташ ли да ми кажеш какъв си, или ще трябва да изреждам всякакви позорни възможности, докато налучкам?

— О, така ли? — рече той, развеселен. — И какво е най-доброто ти предположение?

Огледах го внимателно. Лежеше отпуснат сред смачканите чаршафи, с ръка зад главата, и ми се хилеше.

— Е, мога да се обзаложа, че не си печатар.

Той се ухили още по-широко.

— Защо?

Смуших го грубо в ребрата.

— В твърде добра форма си. Повечето мъже след четирийсетте трупат тлъстини по корема, а ти нямаш и грам тлъстина.

— Предимно защото няма кой да ми готви — рече той печално. — Ако ядеш все по кръчмите и ти нямаше да си дебела. За щастие явно се храниш добре. — Потупа свойски задника ми и после се отдръпна със смях, когато го пернах по ръката.

— Не се опитвай да ме разсееш — отвърнах аз с достойнство. — А и не си направил тези мускули на печатарската преса.

— А ти някога работила ли си на печатарска преса, сасенак? — Той изви подигравателно вежда.

— Не. — Сбърчих замислено чело. — Но предполагам, че не си пладнешки разбойник, нали?

— Не съм — отвърна широко усмихнат. — Опитай пак.

— Незаконно присвояване.

— Не.

— Е, едва ли е отвличане за откуп — казах и започнах да изброявам на пръсти възможностите. — Крадец? Не. Пират? Не, не би могъл, освен ако вече не получаваш морска болест. Лихвар? Не вярвам. — Отпуснах ръка и се втренчих в него. — Когато те видях за последно, беше изменник, но това едва ли е добро препитание.

— О, още съм си изменник — увери ме той. — Просто не са ме съдили наскоро.

— Наскоро?

— Изкарах няколко години в затвора за измяна, сасенак — каза той мрачно. — Заради Въстанието. Но това беше отдавна.

— Да, знам.

Той отвори широко очи.

— Знаеш?

— Знам и още нещо. Ще ти кажа после. Но нека засега оставим това и да се върнем на въпроса — с какво се прехранваш напоследък?

— Печатар съм — ухили се той широко.

— И изменник?

— И изменник — потвърди с кимане. — Арестуваха ме за подривна дейност шест пъти през последните две години и два пъти претърсваха печатницата и жилището ми, но съдът не можа да докаже нищо.

— И какво ще стане с теб, ако докажат нещо някой път?

— О — рече той небрежно, като махна с ръка — на позорния стълб. Ще ми заковат ушите. Ще ме бичуват. Ще ме затворят. Ще ме изпратят на каторга. Такива неща. Но най-вероятно няма да ме обесят.

— Какво облекчение — казах сухо. Усещах се странно. Дори не се опитах да си представя какъв е животът му, когато го открих. Сега бях малко стъписана.

— Предупредих те — каза той. Вече не ме дразнеше и тъмносините очи бяха сериозни и бдителни.

— Така е — казах и поех дълбоко дъх.

— Сега искаш ли да си тръгнеш? — Говореше небрежно, но видях как пръстите му стиснаха една гънка на завивката така, че кокалчетата му побеляха под загорялата кожа.

— Не. — Усмихнах му се, доколкото можах. — Не се върнах само за да се любя с теб веднъж. Дойдох да бъда с теб… ако ти ме искаш — добавих леко колебливо.

— Ако аз те искам! — Издиша дъха, който бе сдържал, и седна срещу мен, кръстосал крака в леглото. Посегна и хвана ръцете ми, обгърна ги между своите.

— Аз… дори не мога да изразя какво почувствах, когато те докоснах днес, сасенак, и разбрах, че си истинска. — Очите му ме обходиха и аз усетих силата на копнежа му и собствения си копнеж към него. — Да те открия отново… и после да те изгубя… — Спря и преглътна.

Докоснах лицето му, проследих фината линия на скулата и челюстта.

— Няма да ме изгубиш — казах аз. — Никога. — Усмихнах се, приглаждайки червеникавата коса зад ухото му. — Дори и да разбера, че си станал двуженец и пияница.

Той потрепна рязко при това и пусна стреснат ръката ми.

— Какво има?

— Ами… — започна и спря. Сви устни и ме погледна бързо. — Просто…

— Какво? Има ли още нещо, което не си ми казал?

— Е, печатането на подривни брошури не е толкова печелившо — обясни той.

— Сигурно — казах и сърцето ми пак ускори при вероятността от още разкрития. — С какво друго се занимаваш?

— Ами малко се занимавам с контрабанда — каза извинително. — Така, странично.

— Контрабандист? Какво вкарваш?

— Ами предимно уиски, но понякога и ром, и малко френско вино и батиста.

— Значи това било! — Най-сетне парченцата на пъзела си дойдоха на мястото — господин Уилъби, единбургските пристанища, загадката на настоящото ни обкръжение. — Това ли е връзката ти с този бордей — това ли имаше предвид, като каза, че мадам Жан ти е клиентка?

— Това — кимна той. — Работи много добре; складираме алкохола в една от избите долу, когато дойде от Франция. Част от него продавам на Жан; а тя ни съхранява друга част, докато я откараме.

— Аха. И тази уговорка включва… — започнах деликатно.

Сините очи се присвиха.

— Отговорът на това, което си мислиш, сасенак, е не — отвърна категорично.

— О, така ли? — Бях изключително доволна. — Ти май четеш мисли? И какво си мисля?

— Питаш се дали не ми плаща и по друг начин, нали? — Изви вежда към мен.

— Е, така е — признах. — Не че е моя работа.

— О, така ли? — Изви и двете си червеникави вежди, хвана ме за раменете и се наведе към мен. — Така ли? — повтори след миг. Звучеше леко задъхан.

— Да — отвърнах и аз задъхано. — И ти не…

— Не. Ела тук.

Той ме прегърна и ме привлече към себе си. Телесната памет е различна от паметта на съзнанието. Когато мислех, чудех се и се тревожех, бяха непохватна и смутена. Без намесата на съзнателна мисъл обаче тялото ми го позна и му отвърна веднага в унисон, сякаш се бяхме разделили преди секунди, а не преди години.

— Този път бях по-изплашена, отколкото в първата ни брачна нощ — прошепнах, вгледана в бавното силно пулсиране във вдлъбнатинката на шията му.

— Така ли? — ръката му се премести и се стегна около мен. — Плаша ли те, сасенак?

— Не. — Докоснах пулса му, вдишах дълбокия мускусен аромат. — Само че… първия път… не мислех, че ще е завинаги. Тогава исках да се върна.

Той изсумтя тихо, потта блещукаше леко по малката вдлъбнатинка в центъра на гърдите му.

— И ти си отиде и се върна — каза той. — Тук си; нищо друго няма значение.

Надигнах се леко да го погледна. Очите му бяха затворени, скосени като на котка, миглите имаха невероятния цвят, който помнех толкова добре, защото го бях виждала много често; тъмнокестеняво на връхчетата, избеляващо до червено, толкова бледо, че ставаше почти русо в корените.

— Какво си мислеше, когато за първи път легнахме заедно? — попитах. Тъмносините очи се отвориха бавно и спряха на мен.

— За мен винаги е било завинаги, сасенак — каза той простичко.

Малко по-късно заспахме преплетени, дъждът трополеше тихо по капаците и шумът му се смесваше със звуците от бизнеса, който се въртеше в къщата под нас.

Беше неспокойна нощ. Твърде изморена, за да остана будна, аз бях и твърде щастлива, за да заспя дълбоко. Вероятно се страхувах, че той ще изчезне, докато спя. Сигурно и той изпитваше същото. Лежахме един до друг, не будни, но и не съвсем заспали. Усещах всяко леко потрепване на мускулите му, всяко издигане на гърдите му и знаех, че и той ме усеща така.

Полузадрямали, ние се обръщахме заедно и все се докосвахме в сънлив, бавен балет, учехме се отново на езика на телата си. Някъде посред нощ, в най-тихите часове, той се обърна към мен, без да продума, и аз към него и правихме любов бавно, мълчаливо и нежно, а после най-сетне заспахме, опознали тайните си.

Леко като пеперуда, летяща в мрака, ръката ми премина по крака му и откри тънкия дълбок поток на белега му. Пръстите ми го проследиха и спряха съвсем леко в края му, питайки безмълвно „Как?“.

Дишането му се превърна във въздишка и ръката му легна върху моята.

— Калоден — каза той и прошепнатата дума събуди спомен за трагедия. Смърт. Безнадеждност. И ужасната раздяла, която ме откъсна от него.

— Никога няма да те изоставя — прошепнах. — Никога вече.

Главата му се обърна на възглавницата, чертите му не се виждаха в мрака, устните му докоснаха моите, леки като крилце на насекомо. Той се обърна по гръб, дръпна ме към себе си и ръката му легна тежка върху извивката на бедрото ми.

По-късно го усетих да се размърдва отново и да издърпва малко завивките. По ръката ми лъхна студено течение, малките косъмчета се изправиха и после пак се отпуснаха под топлината на допира му. Отворих очи и видях, че се е обърнал настрани и се взира в ръката ми. Тя лежеше върху завивката, като бяло изваяние, всички кости и сухожилия изпъкваха в сиво, докато в стаята започваше леко да изсветлява.

— Опиши ми я — прошепна той, сведе глава и леко започна да прокарва пръсти по моите, дълги и призрачни в мрака под допира му. — Какво е взела от теб, от мен? Можеш ли да ми кажеш? Ръцете ѝ като твоите ли са, Клеър, или като моите? Нарисувай ми я, нека я видя. — Той сложи ръка върху моята. Неговата скъпа ръка, с прави пръсти и плоски стави, ноктите дълбоко изрязани — четвъртити и чисти.

— Като моята — отвърнах. Гласът ми беше тих и дрезгав от съня, едва се чуваше над барабаненето на дъжда. Къщата под нас бе тиха. Вдигнах леко пръсти, за да му покажа. — Тя има дълги и тънки ръце като моите — но по-големи от моите, по-широки в дланта и с по-голяма извивка отстрани, близо до китката — ето така. Като твоите; пулсът ѝ се усеща ето тук, като при теб. — Докоснах мястото, където вената пресичаше извивката на радиуса, точно където китката се съединява с ръката. Той бе толкова неподвижен, че усещах пулса му.

— Ноктите ѝ са като твоите; четвъртити, не овални като моите. Но кутрето ѝ на дясната ръка е изкривено като моето — казах и го вдигнах. — И при майка ми е било така, чичо Ламбърт ми каза. — Майка ми умря, когато бях на пет. Не я помнех, но винаги се сещах за нея, когато видех ръката си неочаквано, в подобни моменти. Сложих ръката с изкривеното кутре върху неговата, после я вдигнах към лицето му.

— Тя има тази линия — казах тихо и плъзнах пръст от слепоочието към бузата му. — Очите ти, точно същите, и миглите и веждите. Носа на Фрейзър. Устата ѝ е по-скоро като моята, с по-пълна долна устна, но е широка като твоята. Заострена брадичка, като моята, но по-изразена. Високо момиче е — почти метър и осемдесет. — Усетих как се сепна от изумление и аз го бутнах леко с коляно. — Има дълги крака, като твоите, но много женствени.

— И има ли такава малка синя веничка тук? — Докосна лицето ми съвсем нежно, по слепоочието. — И уши като малки крилца, сасенак?

— Не си харесва ушите — казва, че стърчали — казах аз и усетих как сълзи жилят очите ми, когато Бриана внезапно се появи между нас.

— Пробити са. Нямаш против, нали? — добавих, говорих бързо, за да сдържа сълзите. — Франк имаше против; каза, че изглеждало евтино, но тя искаше да го направи и аз ѝ позволих, когато беше на шестнайсет. Моите са пробити; не ми се струваше правилно да ѝ забранявам, а и всичките ѝ приятелки го правеха и аз не исках…

— Права си била — каза той, прекъсвайки потока на почти истеричните ми думи. — Добре си направила — повтори тихо, но твърдо, прегръщайки ме здраво. — Ти си била прекрасна майка, сигурен съм.

Пак плачех, почти беззвучно, тресях се до него. Той ме държеше нежно, галеше ме по гърба и шепнеше:

— Справила си се добре. Добре си направила. — И след малко спрях да плача.

— Ти ми даде дете, мо нигеан дон — каза тихо в косата ми. — Заедно сме вечно. Тя е в безопасност; и сега ние ще живеем вечно заедно. — Целуна ме, много леко, и положи глава на възглавницата до мен. — Бриана — прошепна по онзи странен планински начин, който правеше името ѝ негово. Въздъхна дълбоко и след миг заспа. След още миг заспах и аз, последното, което видях, беше широката му сладка уста, отпусната в съня в лека усмивка.

26. Закуска на блудница

През годините, в които съвместявах майчинството и медицината, бях развила способност да се събуждам дори от най-дълбокия сън внезапно и напълно. Събудих се така и сега и веднага усетих износените чаршафи около мен, капещите стрехи отвън и топлия аромат на тялото на Джейми, смесен със студа и сладкия въздух, който нахлуваше през пролуките на капаците.

Джейми го нямаше в леглото; без да посягам или отварям очи, разбрах, че мястото до мен е празно. Но той беше наблизо. Чу се някакво тихо движение и слабо стържене. Обърнах глава на възглавницата и отворих очи.

Стаята бе изпълнена със сива светлина, която отмиваше цвета от всичко, но бледите линии на тялото му бяха ясни в сумрака. Той изпъкваше в мрака на стаята, солиден като слонова кост, ярък, като гравиран във въздуха. Беше гол, с гръб към мен, и стоеше пред нощното гърне, което тъкмо бе извадил изпод умивалника.

Възхитих се на заоблените му хълбоци, малката вдлъбнатинка в мускулите и бледата им уязвимост. Долината на гръбнака му, която се простираше като дълбока и гладка извивка от кръста към раменете. Когато се раздвижи леко, светлината улови слабия сребрист блясък на белезите по гърба му и дъхът ми секна.

Той се обърна, със спокойно и леко безизразно лице. Видя, че го гледам, и като че ли се стресна леко.

Усмихнах му се, но не продумах, не знаех какво да кажа. Продължих да го гледам обаче, и той мен, и същата усмивка се появи на устните му. Без да продума, тръгна към мен и седна на леглото, дюшекът помръдна под тежестта му. Положи длан на завивката и аз сложих моята в нея без колебание.

— Добре ли спа? — попитах като идиотка.

Усмивката му стана по-широка.

— Не. А ти?

— И аз. — Усещах топлината му дори от разстояние въпреки студа в стаята. — Не ти ли е студено?

— Не.

Пак замълчахме, но не можехме да откъснем очи един от друг. Огледах го внимателно на засилващата се светлина, сравнявах спомените си с реалността. Един тесен лъч на утринното слънце се промъкна през процепа в капаците и освети кичур от косата му като полиран бронз, плъзгайки се по извивката на рамото му и гладкия му корем. Изглеждаше малко по-едър, отколкото го помнех, и дяволски, невероятно близък.

— По-едър си, отколкото те помня — казах аз. Той наклони глава и ме погледна развеселен.

— А ти си малко по-дребна, май.

Ръката му обгърна моята, пръстите деликатно се свиха около китката ми. Устата ми беше пресъхнала, преглътнах и облизах устни.

— Преди много време ти ме попита дали знам какво има между нас — казах аз.

Очите му спряха на моите, така тъмносини, почти черни на тази светлина.

— Помня — каза тихо. Пръстите му се свиха за миг върху моите. — Какво е… да те докосвам; когато лягаш с мен.

— Казах, че не зная.

— И аз не знаех. — Усмивката му помръкна малко, но още беше там, спотайваше се в ъгълчетата на устните.

— И още не знам. Но… — замълчах и прочистих гърлото си.

— Но то все така си е там — довърши той вместо мен и усмивката се премести от устните му към очите и ги озари. — Нали?

Така беше. Аз все още го усещах като запалена пръчка динамит до мен, но чувството се беше променило. Бяхме заспали като едно същество, свързани от обичта към детето, което бяхме създали, и се събудихме като двама души — свързани от нещо различно.

— Да. Така е… но не е само заради Бриана, нали?

Той стисна по-здраво пръстите ми.

— Дали те искам само защото си майка на детето ми? — Той изви невярващо червеникавата си вежда. — Ами не. Не че не съм благодарен — добави бързо. — Но… не. — Сведе глава да ме погледне напрегнато и слънцето освети тесния му нос и заискри в миглите му.

— Не — каза той. — Мисля, че мога да те гледам с часове, сасенак, да гледам как си се променила или как си все същата. Само да видя нещо мъничко, като извивката на брадичката ти — той докосна нежно челюстта ми, като вдигна ръка и обхвана главата ми, палецът му галеше ухото ми — или ушите ти и хубавите дупки за обиците ти. Те са си същите като преди. Косата ти… помниш ли, че те наричах мо нигеан дон? Кестенявата ми. — Гласът му бе съвсем тих, пръстите играеха с къдриците ми.

— Сигурно се е променила малко — казах. Не бях посивяла, но имаше по-бледи нишки там, където светлокафявото бе избледняло до златисто, и тук-там блясък на тънък сребърен кичур.

— Като бук в дъжда — каза той усмихнат, играеше си с един кичур — и капките се спускат от листата по кората.

Посегнах и погалих бедрото му, докоснах дългия белег.

— Ще ми се да бях там, за да се грижа за теб — казах тихо. — Това беше най-ужасното нещо, което съм правила… да те оставя, като знам, че… че ще те убият. — Едва успях да изрека думата.

— Е, много се постарах да ме убият — каза той с гримаса, която ме разсмя въпреки всичко. — Не съм виновен аз, че не успяха. — Погледна безстрастно към дългия дебел белег по бедрото си. — Не е виновен и сасенакът с байонета, де.

Надигнах се на лакът и се вгледах в белега.

— От байонет ли е?

— Аха. Гнояса — обясни той.

— Знам; намерихме дневника на лорд Мелтън, който те е изпратил у дома от бойното поле. Не е вярвал, че ще оцелееш. — Ръката ми стисна коляното му, сякаш да се уверя, че наистина е пред мен, жив.

Той изсумтя.

— Ами почти не оцелях. Бях си направо мъртъв, когато ме свалиха от каруцата в Лалиброх. — Лицето му потъмня при спомена. — Господи, понякога сънувам оная каруца. Пътувах два дни и ту ме тресеше, ту умирах от студ, или и двете. Бях покрит със слама и тя се завираше в очите и ушите ми, през ризата, бълхите ме изяждаха жив, а кракът ме болеше ужасно при всяко друсване. Пътят беше много неравен — добави замислено.

— Звучи ужасно — казах аз, но усещах, че тази дума е твърде слаба. Той изсумтя.

— Аха. Издържах само защото си представях какво ще направя на Мелтън, ако го срещна отново, за да му отмъстя, задето не ме застреля.

Пак се засмях и той ме погледна с крива усмивка.

— Не се смея, защото е смешно — обясних. — Смея се, защото иначе трябва да заплача, а не искам… не и сега, когато е свършило.

— Да, знам. — Стисна ръката ми.

Поех дълбоко дъх.

— Аз… не поглеждах назад. Не мислех, че мога да понеса да науча… какво се е случило. — Прехапах устна; това признание ми изглеждаше като предателство. — Не че се опитвах… че исках… да забравя… — казах, не намирах думи. — Не бих могла да те забравя, не мисли подобно нещо. Никога. Но…

— Не се тормози, сасенак — прекъсна ме той. Потупа нежно ръката ми. — Знам какво казваш. И аз се опитвах да не поглеждам назад.

— Но ако го бях направила — взирах се в чаршафа, — ако го бях направила… щях да те открия по-скоро.

Думите увиснаха във въздуха между нас като обвинение, напомняне за тежките години на загуба и раздяла. Накрая той въздъхна дълбоко, сложи пръст под брадичката ми и вдигна лицето ми.

— И ако го беше направила? Щеше да оставиш детето там без майка? Или да дойдеш при мен по времето след Калоден, когато нямаше да мога да се грижа за теб, само ще те гледам как страдаш с останалите и ще чувствам вина, че съм ти го причинил? Може би дори щях да те видя как умираш от глад или от болест и щях да знам, че аз съм те убил? — Вдигна въпросително вежда и поклати глава. — Не. Казах ти да си отидеш и да забравиш. Бих ли те винил, че си ме послушала, сасенак? Не.

— Но можехме да имаме повече време! — казах аз. — Можехме да… — Той ме спря, като се наведе и притисна устни към устата ми. Бяха топли и много меки, а наболата брада леко драскаше кожата ми.

След миг се отдръпна. Светлината се засилваше, придаваше цвят на лицето му. Кожата му сияеше в бронзово, осеяно с меденото на брадата. Той пое дълбоко дъх.

— Да, можехме. Но като се замисля… не можехме. — Очите му срещнаха моите търсещо. — Не мога да гледам назад и да живея, сасенак — каза простичко. — Дори да имахме само тази нощ и този миг, пак е достатъчно.

— Не и за мен, не! — казах и той се засмя.

— Алчно създание си ти, нали?

— Да. — Напрежението се разсея и аз насочих пак вниманието си към белега на крака му, за да се откъсна от болезнените мисли за изгубеното време и възможности. — Тъкмо ми разказваше как си го получил.

— Така е. — Наклони се леко назад и присви очи към тънката бяла линия по бедрото си.

— Ами Джени го направи… сестра ми, нали я знаеш? — Наистина помнех Джени, два пъти по-дребна от него и тъмна, макар че той беше светъл, но имаше неговата упоритост, че и повече.

— Тя каза, че няма да ме остави да умра — рече той с тъжна усмивка. — И не ме остави. Моето мнение като че ли нямаше значение, затова не ме и попита.

— Типично за Джени. — Усетих лека топлина при мисълта за снаха си. Значи Джейми не е бил сам, както се опасявах; Джени Мъри би се сражавала и със самия Дявол, за да спаси брат си… и явно го беше сторила.

— Тя ме приспа заради треската и сложи компреси на крака ми, за да извлече отровата, но ставаше по-зле. Наду се и започна да смърди, а после започна да почернява и да загнива, затова решиха, че трябва да отрежат крака, за да оцелея.

Той разказваше това делово, но на мен леко ми прилоша при тази мисъл.

— Очевидно не са го направили. Защо?

Джейми се почеса по носа и прекара ръка през косата си, като я отметна от очите.

— Ами заради Иън. Той не ѝ позволи. Каза, че много добре знае какво е да живееш без крак и докато на него не му пречело толкова, на мен нямало да ми хареса… — добави, махна с ръка и в очите му прочетох всичко — загубата на битката, на войната, на мен, на дома и на прехраната — целия му живот. Реших, че Иън вероятно е бил прав.

— Затова Джени накара трима от селяните да седнат върху мен и да ме държат, а после ми разряза крака чак до костта с кухненски нож и проми раната с вряла вода — каза той небрежно.

— Господи! — възкликнах ужасена.

Той се усмихна леко на изражението ми.

— Аха, но се получи.

Преглътнах тежко, усетих жлъчка.

— Господи. Би трябвало да си осакатен!

— Е, тя я прочисти много добре и я заши. Каза, че няма да ме остави да умра и няма да позволи да осакатея, за да лежа по цял ден и да се самосъжалявам, и… — Сви примирено рамене. — Когато изреди всичко, което няма да ми позволи, като че ли ми оставаше единствено да оздравея.

Засмя се при спомена и аз с него.

— Щом можех да ставам, тя накара Иън да ме извежда по тъмно и да ме кара да ходя. Господи, били сме страшна гледка, той с дървения крак, аз с бастуна, куцукаме нагоре-надолу по пътя като два сакати жерава!

Пак се засмях, но трябваше да примигна, за да прогоня сълзите; представях си много добре двете високи куцукащи фигури, упорито борещи се с мрака и болката, облегнати един на друг за опора.

— Известно време си живял в пещера, нали? Намерихме приказка за това.

Веждите му се извика в изненада.

— Приказка ли? За мен?

— Ти си прочута легенда на планинците — отвърнах му сухо, — или ще бъдеш.

— Задето съм живял в пещера? — Изглеждаше полудоволен, полусмутен. — Е, глупаво е да правиш приказка от това, нали?

— Това, че си уредил да те предадат на англичаните заради наградата за главата ти, е малко по-драматично — казах още по-сухо. — Малко си рискувал, нали?

Краят на носа му порозовя, изглеждаше засрамен.

— Ами — рече смутено, — не мислех, че затворът ще е много страшен, като се има предвид другото…

Говорех възможно най-спокойно, но исках да го разтърся, внезапно му се разгневих.

— Затвор ли, глупости! Много добре си знаел, че ще те обесят! И си го направил, мамка му!

— Трябваше да направя нещо — каза той с усилие. — И ако англичаните бяха достатъчно глупави да платят за трупа ми — е, няма закон, който забранява да се възползваш от глупаците, нали? — Ъгълчето на устата му се изви нагоре и аз се разкъсвах между желанието да го целуна и да го зашлевя.

Не направих и двете, седнах в леглото и започнах да сресвам заплетената си коса с пръсти.

— Мисля, че може да се спори кой точно е глупакът — казах, без да го поглеждам, — но въпреки това трябва да знаеш, че дъщерята ти много се гордее с теб.

— Така ли? — Звучеше потресен и аз го погледнах и се разсмях въпреки раздразнението си.

— Ами разбира се. Ти си герой, нали?

Той се изчерви и стана, изглеждаше много разстроен.

— Аз ли? Не! — Прекара ръка през косата си, имаше този навик, когато мислеше или нещо го тревожеше. — Не — каза бавно. — Не бях никакъв герой. Просто… не можех да издържам повече. Да ги гледам как умират от глад и да не мога да се грижа за тях — Джени, Иън и децата; всички селяни и семействата им. — Погледна ме безпомощно. — Наистина не ме беше грижа дали англичаните ще ме обесят. Не мислех, че ще го направят, заради това, което ти ми беше казала, но дори да бях сигурен, че ще ме обесят… пак щях да го направя, сасенак, не ме беше грижа. Но не беше от смелост… изобщо. — Вдигна ръце в безсилен жест и се извърна. — Нямаше какво друго да сторя!

— Разбирам — казах тихо след миг. — Разбирам. — Той стоеше до тоалетката все още гол и се обърна леко към мен.

— Наистина ли? — Изглеждаше сериозен.

— Познавам те, Джейми Фрейзър. — Заговорих с повече увереност, отколкото бях чувствала, след като преминах през камъните.

— Наистина ли? — попита той отново и леко се усмихна.

— Да, наистина.

Усмивката му се разшири и той отвори уста да отговори. Преди това обаче на вратата се почука.

Аз се стреснах като опарена. Джейми се засмя и се наведе да ме потупа по хълбока, после отиде до вратата.

— Сигурно прислужницата носи закуската, сасенак, не е стражар. И ние сме женени, нали? — Изви питащо вежда.

— Все пак не трябва ли да облечеш нещо? — попитах аз, докато той посягаше към вратата.

Погледна се.

— Не мисля, че някой тук ще се стъписа от това, сасенак. Но заради деликатността на дамата… — ухили ми се и взе една ленена кърпа от умивалника, уви я небрежно на слабините си, после отвори вратата.

Зърнах висока мъжка фигура в коридора и веднага се завих през глава. Това беше чиста паника, защото ако беше единбургският пристав или някой от подчинените му, едва ли щях да съм скрита под завивките. Но тогава посетителят заговори и аз се зарадвах, че за момента не ме вижда.

— Джейми? — Гласът прозвуча стреснато. Въпреки че не го бях чувала от двайсет години, веднага го познах. Завъртях се и лекичко надигнах крайчето на завивката да надникна.

— Ами аз съм — отвърна Джейми доста подразнено. — Сляп ли си, човече? — Дръпна вътре зет си Иън и затвори вратата.

— Видях аз, че си ти — каза Иън остро. — Просто не повярвах на очите си! — По гладката му кафява коса имаше сиви нишки и на лицето му личаха бръчки от годините тежък труд. Но Джо Абърнати се оказа прав; още с първите му думи новият образ се сля със стария и това беше Иън Мъри, когото познавах.

— Дойдох, защото момъкът от печатницата каза, че не си бил там снощи, а Джени ти изпраща писмата на този адрес — казваше той. Огледа стаята с ококорени очи, сякаш очакваше нещо да изскочи иззад гардероба. После погледна пак Джейми, който правеше повърхностни усилия да закрепи кърпата на слабините си. — Не съм и помислял, че ще те открия в бардак, Джейми! Не бях сигурен, когато… дамата ми отвори вратата, но после…

— Не е каквото си мислиш, Иън — рече рязко Джейми.

— О, тъй ли? А Джени се тревожеше, че ще се поболееш, като живееш без жена толкова дълго! — изсумтя Иън. — Ще ѝ кажа да не бере грижа за теб. И къде е синът ми тогаз, в друга стая с някоя друга блудница?

— Синът ти ли? — Изненадата на Джейми беше очевидна. — Кой син?

Иън се втренчи в него, гневът на дългото познато лице избледняваше в тревога.

— Не е ли при теб? Младия Иън не е ли тук?

— Младия Иън? Господи, човече, мислиш ли, че ще доведа четиринайсетгодишно момче в бордей?

Иън отвори уста, после я затвори и седна на стола.

— Да ти кажа правичката, Джейми, вече не знам какви ги вършиш — рече равно. Погледна нагоре към зет си, стиснал зъби. — Преди знаех. Но не и сега.

— И какво, по дяволите, значи това? — Виждах как Джейми се зачервява от гняв.

Иън погледна към леглото и пак отклони очи. Джейми си остана все така зачервен, но видях и лекото потрепване на устните му. Поклони се официално на зет си.

— Моля да ме извиниш, Иън, постъпих невъзпитано. Позволи ми да ти представя моята дама. — Приближи се до леглото и дръпна надолу завивката.

— Не! — извика Иън, скочи и загледа трескаво пода, гардероба, но не и леглото.

— Какво, няма ли да поздравиш съпругата ми, Иън? — попита Джейми.

— Съпруга? — Иън забрави да гледа настрани и се ококори ужасѐн пред Джейми. — Оженил си се за курва? — изграчи той.

— Аз не бих се изразила точно така — казах. Щом чу гласа ми, Иън се извърна бързо към мен.

— Здравей — казах и му помахах ведро сред завивките. — Много време мина, нали?

Винаги бях смятала, че описанията на хора, видели призрак, са доста преувеличени, но бях принудена да преосмисля това заради реакциите на хората след завръщането ми в миналото. Джейми беше припаднал, а ако косата на Иън не се изправи буквално, той със сигурност изглеждаше изплашен до смърт.

Очите му изскочиха, отвори и затвори уста, изгъргори леко и това сякаш много развесели Джейми.

— Това ще те научи да не мислиш все лошо за мен — рече той с явно задоволство. После съжали потресения си зет, наля му малко бренди и му подаде чашата. — Не съди и няма да бъдеш съден, нали тъй?

Помислих си, че Иън ще разлее брендито по панталоните си, но той успя да вдигне чашата до устата си и да отпие.

— Какво… — попита с насълзени, вперени в мен очи. — Как…?

— Дълга история — казах аз, поглеждайки към Джейми. Той кимна. През последните двайсет и четири часа имахме да мислим за по-важни неща от това как ще обясни появата ми на хората, и при тези обстоятелства аз реших, че обясненията могат да почакат.

— Мисля, че не познавам Младия Иън. Няма ли го? — попитах любезно.

Иън кимна механично, без да откъсва очи от мен.

— Избяга от къщи миналия петък — каза той, звучеше замаян. — Остави бележка, че отивал при чичо си. — Отпи още от брендито, закашля се и примигна няколко пъти, после избърса очи, изправи гръб на стола, вгледан в мен. — Не му е за първи път — добави. Като че ли възвръщаше самообладанието си, като видя, че наистина съм от плът и кръв и явно нямам намерение да стана от леглото, да сложа глава под мишница и да се разхождам около него, какъвто навик имаха призраците в Северна Шотландия.

Джейми седна до мен и хвана ръката ми.

— Не съм виждал Младия Иън, откакто го изпратих у дома с Фъргъс преди шест месеца — каза той. Вече изглеждаше притеснен. — Сигурен ли си, че е казал, че идва при мен?

— Е, не знам да има други чичовци — рече Иън доста кисело. Обърна остатъка от брендито и остави чашата.

— Фъргъс ли? — прекъснах го аз. — Значи той е добре? — Усетих прилив на радост при споменаването на френското сираче, което Джейми навремето наел в Париж като джебчия и после заведе в Шотландия като слуга.

Джейми ме погледна разсеяно.

— О, да, Фъргъс вече е голям, хубавец. Малко променен, разбира се. — Сянка мина по лицето му, но изчезна, когато се усмихна. — Направо ще онемее, като те види, сасенак.

Незаинтересован от Фъргъс, Иън беше станал и крачеше по лъснатите дъски на пода.

— Не е взел кон — каза той. — Не носеше и нищо, заради което да го ограбят. — Извърна се към Джейми. — Ти откъде го доведе тук последния път? Покрай Фърт или прекосихте с лодка?

Джейми се потърка смръщен по брадичката.

— Не аз дойдох да го взема от Лалиброх. С Фъргъс минаха през прохода Карярик и се срещнахме точно над Лох Лаган. После се спуснахме през Струан и Уийм и… а, сега си спомням. Не искахме да минаваме през земите на Кембъл, затова дойдохме от изток и минахме през залива на Донибристъл.

— Мислиш ли, че ще го направи пак? — попита Иън. — Само този път ли знае?

Джейми поклати глава със съмнение.

— Може. Но той знае, че крайбрежието е опасно.

Иън продължи да крачи, стиснал ръце зад гърба си.

— Последния път, когато избяга, го бих, докато не можеше да си стои на краката, камо ли да седне — каза той, клатейки глава. Устните му бяха изопнати и реших, че Младия Иън е доста голямо изпитание за баща си. — Да си помисли човек, че малкият глупак ще си вземе поука, нали?

Джейми изсумтя, но не без съчувствие.

— Нима пердахът някога те е спирал да направиш каквото си наумил?

Иън спря да крачи и седна пак на стола с въздишка.

— Не е — рече честно, — но сигурно е било някакво облекчение за баща ми. — Лицето му се набръчка в неохотна усмивка, когато Джейми се засмя.

— Той ще се справи — рече уверено Джейми. Стана и остави кърпата да падне на пода, когато посегна към панталоните си. — Ще ида да поразпитам за него. Ако е в Единбург, до довечера ще научим нещо.

Иън погледна към мен и стана бързо.

— Ще дойда с теб.

Стори ми се, че по лицето на Джейми преминава сянка, но той кимна и навлече ризата през главата си.

— Добре — отвърна, когато главата му се показа от нея. Смръщи се към мен. — Опасявам се, че ще трябва да останеш тук, сасенак.

— Сигурно — отвърнах сухо. — Като гледам, нямам дрехи. — Прислужницата, която ни беше донесла вечеря, беше взела роклята ми, но друга още не бях получила.

Рошавите вежди на Иън се стрелнаха към косата му, но Джейми само кимна.

— Ще кажа на Жан на излизане. — Смръщи се леко, мислеше. — Може да се позабавим, сасенак. Има някои неща… имам малко работа. — Стисна ръката ми и изражението му омекна, когато ме погледна.

— Не искам да те оставям — каза тихо. — Но трябва. — Ще останеш ли тук, докато се върна?

— Не се тревожи — уверих го и махнах към кърпата, която бе захвърлил. — Едва ли ще отида някъде само по това.

Стъпките им отекнаха по коридора и заглъхнаха сред шумовете на разбуждащата се къща. Бардакът се събуждаше, късно и лениво по строгите шотландски стандарти на Единбург. Отдолу чувах по някой приглушен тътен, трясък на отварящи се капаци, викове и след секунда плясък на излети изпражнения на улицата под нас.

Гласове надолу по коридора, кратък, неразбираем разговор и затваряне на врата. Самата сграда като че ли се протягаше и въздишаше със скърцане на греди и стълбище, и внезапен полъх на миришещ на въглища въздух от студеното огнище заради огън, запален на долния етаж.

Отпуснах се на възглавниците, бях сънлива и изпълнена с доволство. Чувствах се леко и приятно възпалена на някои нетипични места и макар че не исках Джейми да излиза, без съмнение бе хубаво да остана сама и да премисля нещата.

Чувствах се като човек, на когото са дали запечатано ковчеже с отдавна изгубено съкровище. Усещаш приятната му тежест и формата му и огромната радост да го притежаваш, но все още не знаеш точно какво има в него.

Много исках да разбера какво е правил и говорил, и мислил, през всички тези години. Разбира се, знаех, че щом е оцелял при Калоден си е имал живот — и като го познавах, едва ли е бил обикновен. Но едно е да знаеш, а друго да се сблъскаш с реалността.

Той бе отпечатан в паметта ми така дълго, сияещ, но статичен, като насекомо в кехлибар. И после дойдоха откритията на Роджър, като леко надзъртане през ключалка; отделни образи, като препинателни знаци; настройки на спомените, всеки показващ крилцата на водното конче вдигнати или спуснати под различен ъгъл, като отделни кадри от филм. Сега времето отново течеше за нас и водното конче летеше пред мен, пърхаше от място на място и аз все още виждах единствено проблясването на крилата му.

Толкова много въпроси не бяхме успели да си зададем — какво става със семейството му в Лалиброх, със сестра му Джени и децата? Очевидно Иън беше жив и добре, въпреки дървения крак — но дали останалите от семейството и селяните в имението бяха оцелели след опустошаването на Северна Шотландия? Ако бе така, защо Джейми беше в Единбург?

И ако бяха живи… какво щяхме да им кажем за внезапната ми поява? Прехапах устна, чудех се дали има някакво обяснение — освен истината, — което да прозвучи убедително. Може би зависеше от това, което Джейми им бе казал за изчезването ми след Калоден; тогава сякаш нямаше нужда да измисляме причина за това; просто щяха да приемат, че съм загинала след Въстанието, още едно безименно тяло, умряло от глад на скалите или посечено в някоя долина.

Е, щяхме да се оправяме с това, когато му дойде времето. Сега ми бяха по-интересни естеството и рискът в заниманията на Джейми. Контрабанда и подривна дейност? Знаех, че за планинците контрабандата е почти толкова почтено занимание колкото кражбата на добитък преди двайсет години и не носеше голям риск. Подривната дейност обаче беше друго нещо и не изглеждаше особено безопасно занимание за един осъден изменник, бивш якобит.

Предположих, че затова си е сменил името — или поне една от причините. Макар че бях разстроена и притеснена, когато дойдохме снощи в бардака, забелязах, че мадам Жан се обърна към него с истинското му име. Затова вероятно се занимаваше контрабанда под собствената си самоличност, а извършваше другата си дейност — законна и незаконна — като Алекс Малкълм.

Бях видяла, чула и почувствала достатъчно по време на твърде кратката нощ, за да съм относително сигурна, че Джейми Фрейзър, когото познавах, все още съществува. Предстоеше да видя другите му лица.

Някой почука плахо на вратата, прекъсвайки мислите ми. Закуска, и точно навреме. Умирах от глад.

— Влез — извиках и седнах в леглото, като вдигнах възглавниците, за да се облегна на тях.

Вратата се отвори много бавно и след дълга пауза една глава надникна през отвора, почти като охлюв, който се подава от черупката си след буря.

Тя беше увенчана със зле подстригана кафява коса, толкова гъста, че стърчеше над големите уши. Лицето под нея беше дълго и костеливо; почти приятно познато, ако не се броят красивите кафяви очи, меки и огромни като на елен, които спряха на мен с колеблив интерес.

Гледахме се известно време с главата.

— Вие ли сте… жената на господин Малкълм? — попита тя.

— Вероятно може да се каже така — отвърнах предпазливо. Беше очевидно, че не е прислужницата със закуската ми. Нито пък беше някоя от служителките в къщата, като се имаше предвид, че е мъж, макар и много млад. Изглеждаше ми смътно познат, но бях сигурна, че не съм го виждала преди. Дръпнах чаршафа по-високо на гърдите си.

— А ти кой си?

Главата помисли известно време и накрая отвърна все така предпазливо:

— Иън Мъри.

— Иън Мъри? — Изправих се рязко, като хванах чаршафа в последния момент. — Ела тук — наредих категорично. — Ако си този, за когото те мисля, защо не си там, където трябва да бъдеш, и какво правиш тук? — На лицето му се изписа тревога и той като че ли понечи да се отдръпне.

— Спри! — извиках и свалих крак от леглото. Големите кафяви очи се разшириха при вида на голия ми крак и той замръзна. — Казах да влезеш.

Бавно отдръпнах крак под завивката и също толкова бавно той влезе в стаята.

Беше висок, слаб и някак непохватен като новоизлюпен щъркел. По високата поне метър и осемдесет фигура имаше не повече от петдесет килограма плът. Сега, когато знаех кой е, приликата с баща му беше очевидна. Имаше бледата кожа на майка си обаче, която се изчерви силно, когато внезапно осъзна, че стои пред легло с гола жена.

— Аз… ъ… търсех моя… господин Малкълм — прошепна той, взирайки се в пода до краката си.

— Ако говориш за чичо си Джейми, той не е тук.

— Да, май го няма. — Като че ли не можеше да измисли нищо повече, но продължи да се взира в пода, изкривил единия си крак настрани, сякаш смяташе да го свие в коляното, точно като птицата, на която толкова приличаше.

— А да знайте къде… — започна той, вдигайки поглед, но щом ме зърна, отново се втренчи в пода, изчерви се и млъкна.

— Тръгна да те търси. С баща ти — добавих. — Тръгнаха преди по-малко от половин час.

Главата му се изправи рязко на кльощавия врат, очите се ококориха.

— С баща ми? — ахна той. — Баща ми е тук? Вие го познавате?

— Ами да — казах, без да се замисля. — Познавам Иън от доста време.

Може и да беше племенник на Джейми, но не притежаваше неговото неразгадаемо изражение. Всяка мисъл се изписваше на лицето му и лесно успявах да ги проследя. Първо шок от присъствието на баща му в Единбург, после нещо като смайване и ужас от разкритието, че жена с определена професия е стара позната на баща му, и накрая наченки на гняв, когато започна да преосмисля мнението си за своя родител.

— Ами… — казах, леко притеснена. — Не е каквото си мислиш. С баща ти… всъщност имам предвид с чичо ти… — чудех се как да му обясня ситуацията, без да навлизам в по-дълбоки води, но той се обърна и тръгна към вратата.

— Чакай малко. — Спря, но не се извърна. Добре измитите му уши стърчаха като малки крилца, утринната светлина озаряваше нежната им розовина. — На колко си години?

Той се обърна към мен с някак болезнено достойнство.

— Ще стана на петнайсет след три седмици. — Червеното отново плъзна по бузите му. — Не се кахърете, достатъчно голям съм, за да разбера… какво е това място. — После килна глава към мен в опит за поклон.

— Не се засягайте, госпожо. Ако чичо Джейми… искам да кажа… — търсеше подходящите думи, не ги намери и накрая избълва: — Беше ми приятно да се запознаем, госпожо! — Обърна се и се изстреля навън, като затръшна вратата така, че тя се разтресе в рамката си.

Пак паднах на възглавниците, едновременно развеселена и притеснена. Чудех се какво ли ще каже големият Иън на сина си, когато се срещнат — и обратното. И тъй като вече бях започнала да се чудя, се зачудих и какво бе накарало Младия Иън да тръгне да търси Джейми. Очевидно знаеше къде да открие чичо си; и все пак, ако се съдеше от неувереността му, никога не беше стъпвал в бардак.

Дали беше изкопчил тази информация от Джорди в печатницата? Едва ли. И все пак, ако не беше така… значи бе разбрал за връзката на чичо си с това място от друг. И най-вероятно от самия Джейми.

Но в такъв случай Джейми вече е знаел, че племенникът му е в Единбург, така че защо се престори, че не го е виждал? Иън беше най-старият му приятел, бяха израснали заедно. Джейми трябваше да има много сериозна причина, за да го заблуди така.

Не продължих с размишленията, защото пак се почука на вратата.

— Влез — казах и пригладих завивките в очакване да поставят закуската върху тях.

Когато вратата се отвори, насочих вниманието си към място на около метър и половина над пода, където очаквах да се намира главата на прислужницата. При последното отваряне на въпросната врата се бе наложило да настроя мерника си на около стъпка по-нагоре, за да възприема появата на Младия Иън. Този път трябваше да го сваля.

— Какво правиш тук, по дяволите? — попитах миниатюрния господин Уилъби, който влезе на четири крака. Седнах и бързо свих крака под себе си, като дръпнах не само чаршафа, но и завивките около раменете си.

В отговор китаецът се приближи на около крачка от леглото и после стовари главата си на пода с осезаем трясък. Вдигна я и повтори процеса с голямо старание, като произвеждаше ужасен звук, сякаш някой забиваше секира в диня.

— Престани! — извиках, когато понечи да го направи отново.

— Хиляди извинение — обясни той, седна на петите си и примигна към мен. Изглеждаше доста раздърпан и червеното петно на челото му от блъскането в пода не подобряваше външния му вид. Не мислех, че наистина е възнамерявал да блъсне главата си хиляда пъти, но не бях сигурна. Очевидно имаше ужасен махмурлук; така че дори фактът, че опита, бе впечатляващ.

— Всичко е наред — казах аз, примъквайки се предпазливо към стената. — Няма за какво да се извиняваш.

— Да, извинява — настоя той. — Це-ми казва съпруга. Дама най-почетна Първа съпруга, а не смрадлива курва.

— Много благодаря. Це-ми? Джейми ли имаш предвид? Джейми Фрейзър?

Дребосъкът кимна и това определено не се отрази добре на главата му. Той я сграбчи с две ръце и затвори очи, които веднага изчезнаха в гънките на бузите му.

— Це-ми — потвърди, все така със затворени очи. — Це-ми казва извини на най-почетна Първа съпруга. И Тиен Чо най-смирен слуга. — Поклони се дълбоко, като още си държеше главата. — И Тиен Чо — добави, отваряйки очи и тупайки се по гърдите, за да покаже, че това му е името, в случай че го сбъркам с някой друг смирен слуга.

— Всичко е наред — казах аз. — Радвам се, че се запознахме.

Явно зарадван от това, той се отпусна и се просна по лице пред мен.

— И Тиен Чо слуга на дама — каза той. — Първа съпруга може ходи по смирен слуга, ако иска.

— Ха! Знам те аз. Да ходя по теб, а? Забрави!

Видях проблясък на черно око и той се изкикоти така искрено, че и аз се засмях. Седна отново, приглади вкоравената си от прах черна коса, която стърчеше като бодли на таралеж.

— Да измие крака на Първа съпруга? — предложи, широко ухилен.

— В никакъв случай — отвърнах. — Ако наистина искаш да свършиш нещо полезно, иди кажи на някого да ми донесе закуска. Не, чакай малко — промених си решението аз. — Първо ми кажи къде се запозна с Джейми. Ако нямаш нищо против — добавих от любезност.

Той седна на петите си, главата му се клатеше леко.

— Пристанища. Преди две години. Аз дойде Китай, дълъг път, без храна. Крил се бъчва — обясни той, описа с ръце кръг, за да демонстрира транспортното си средство.

— На гратис?

— Търговски кораб — кимна той. — На пристанище краде храна. Краде бренди нощем, много напива се. Много студено да спи; умре скоро, но Це-ми намерил. — Вирна отново пръст към гърдите си. — Смирен слуга на Це-ми. Смирен слуга на Първа съпруга. — Поклони ми се, като се олюля притеснително, но пак се изправи.

— Изглежда брендито ти е слабото място — казах аз. — Съжалявам, че нямам какво да ти дам за главоболието; не нося никакви лекарства.

— О, не тревожи — увери ме той. — Аз има лечебни топки.

— Много се радвам за теб — казах, като не знаех дали прави нов опит да се добере до краката ми, или просто е още твърде пиян, за да различава частите на човешкото тяло. Вероятно според китайската философия имаше някаква връзка между състоянието на главата и на тестисите? Така или иначе се огледах за нещо, което мога да използвам като оръжие, в случай че покаже намерение да се завре под завивките.

Вместо това той бръкна в торбестия си син копринен ръкав и извади като фокусник малка копринена торбичка. Развърза я и на дланта му изпаднаха две топки. Бяха по-големи от мраморни топчета и по-малки от бейзболни топки; горе-долу колкото тестиси, всъщност. Но много по-твърди и направени от полиран зеленикав камък.

— Лечебни топки — обясни господин Уилъби и ги търколи по дланта си. Те се чукнаха с приятен звук. — Нефрит, от Кантон. Най-хубавите лечебни топки.

— Наистина ли? — попитах с интерес. — И са медицински, така ли, полезни, това ли казваш?

Той кимна трескаво, после спря внезапно и изстена. След пауза отвори ръка и плъзна топките напред-назад, като ги задвижваше ловко с пръсти.

— Цяло тяло една част; ръка всички части — каза той. Посочи с пръст отворената си длан, докосна леко тук-там между гладките зелени топчета. — Глава тук, стомах тук, черен дроб тук. Топки оправят всичко.

— Е, предполагам, че са преносими като алказелцер. — Вероятно споменаването на стомаха накара моя да изкъркори силно.

— Първа съпруга иска храна — отбеляза проницателно господин Уилъби.

— Много наблюдателно от твоя страна. Да, искам храна. Можеш ли да кажеш на някого?

Той хвърли веднага лечебните топки в торбичката си, скочи на крака и се поклони дълбоко.

— Смирен слуга сега отива. — И излезе, като се блъсна доста силно в рамката на вратата.

Това ставаше нелепо. Таях значително съмнение дали намесата на господин Уилъби ще доведе до храна; той щеше да е късметлия да слезе по стълбите, без да си строши главата, ако се съдеше по състоянието му.

Вместо да продължавам да седя тук гола и да приемам случайни делегации от външния свят, реших, че е време да предприема нещо. Станах и внимателно увих завивката около тялото си и излязох в коридора.

Горният етаж изглеждаше пуст. Освен стаята, от която бях излязла, имаше още две врати. Видях голите греди на тавана. Значи бяхме на тавана; вероятно останалите стаи бяха на слуги, които сигурно сега бяха заети долу.

Чувах слаби шумове по стълбите. Нещо друго се носеше с тях — миризма на пържена наденица. Силно къркорене ме уведоми, че и стомахът ми го е забелязал, и освен това вътрешностите ми смятат, че поглъщането на един сандвич с фъстъчено масло и една купа супа за двайсет и четири часа не е достатъчно.

Подпъхнах краищата на завивката в нещо като саронг над гърдите си, събрах дългите поли и последвах миризмата надолу.

Миризмата — и дрънченето, тракането и сърбането на доста хранещи се хора — идваха от затворена врата на първия етаж над приземния. Отворих я и се озовах в края на дълга стая, обзаведена като столова.

Около масата седяха двайсетина жени, някои вече съвсем облечени, но повечето в различна степен на неглиже, което караше моята одежда да изглежда дори прилична. Една жена в края на масата видя, че стоя на прага, кимна ми и дружески се плъзна настрани, за да ми направи място.

— Ти сигурно си новото момиче? — рече тя, като ме оглеждаше с интерес. — Малко по-старичка си от тези, дето обикновено ги взима мадам… Тя не ще да са на повече от двайсет и пет. Но не си никак зле — увери ме бързо. — Сигурна съм, че ще се справяш отлично.

— Хубава кожа, хубаво лице — отбеляза една тъмнокоса дама срещу нас, като ме оглеждаше безстрастно, както човек оглежда кон. — И хубави цици, доколкото виждам. — Вирна леко брадичка, за да ги види.

— Мадам не обича да взимаме завивките — каза укорително първата ми събеседничка. — Трябва да си носиш твоите дрехи.

— Да, внимавай със завивката — посъветва ме тъмнокосото момиче, като все още ме оглеждаше. — Мадам ще ти намали надницата, ако забележи петна по нея.

— Как се казваш, скъпа? — Едно ниско и доста пълно момиче с кръгло и приятелско лице се наведе покрай лакътя на тъмнокосата и ми се усмихна. — Говорим ти, а още не сме те посрещнали подобаващо. Аз съм Доркас, това е Пеги — тя посочи към тъмнокосата, после през масата към русата жена до мен, — а това е Моли.

— Аз съм Клеър — казах, усмихнах се и дръпнах малко по-здраво завивката. Не знаех как да поправя впечатлението, че съм новото момиче на мадам Жан; това не ми изглеждаше толкова важно, колкото закуската.

Явно усетила това, приятелски настроената Доркас посегна към бюфета зад нея, подаде ми дървена чиния и бутна голям поднос с наденички към мен.

Храната беше добре приготвена, но и да не беше, аз умирах от глад и ми се видя манна небесна. Много по-хубава от закуските в болничната кафетерия, казах си, докато си взимах още една порция пържени картофи.

— Грубиян ли ти се падна първия път? — попита Мили, кимайки към скута ми. Погледнах надолу и с ужас видях, че има голямо червено петно над края на завивката. Не можех да видя врата си, но по погледа на Мили разбрах, че лекото изтръпване там е заради следи от ухапвания.

— Носът ти също е малко подут — каза Пеги, смръщвайки се критично. Посегна през масата да го докосне, пренебрегвайки факта, че при този жест халата ѝ се отвори до кръста. — Удари ли те? Ако са толкова груби, трябва да извикаш, нали знаеш; мадам не позволява на клиентите да ни тормозят — изкрещи хубаво и Бруно ще дойде след миг.

— Бруно ли? — попитах немощно.

— Портиерът — обясни Доркас, която тъпчеше яйца в устата си. — Голям е като мечок… затова го наричаме Бруно. Иначе как се казва? — попита тя всички около масата. — Хорас?

— Теобалд — поправи я Мили. Обърна се да извика прислужницата от другия край на стаята. — Джени, ще донесеш ли още ейл? Новото момиче не е пило!

— Да, Пеги е права — каза тя, като се обърна към мен. Никак не беше хубава, но имаше красива уста и приятно изражение. — Едно е да ти се падне мъж, който обича да си играе по-грубо… и не викай Бруно при някой добър клиент, иначе ще си платиш, и то много. Но ако мислиш, че наистина те е наранил, просто се разкрещи хубаво. Бруно винаги е наблизо нощем. О, ето го и ейла — добави тя, като взе голяма глинена халба от прислужницата и я пльосна пред мен.

— Не я е наранил — каза Доркас, след като завърши огледа на видимите части от моята персона. — Ама малко си разранена между краката, нали? — рече тя проницателно, като ми се хилеше.

— О, вижте, тя се изчервява — засмя се Моли. — О, ти наистина си нова.

Отпих голяма глътка от ейла. Беше тъмен, плътен и ми дойде много добре, както и заради огромната халба, която скриваше лицето ми.

— Няма значение. — Моли ме потупа по ръката. — След закуска ще ти покажа къде са мехлемите. Може да си накиснеш оная работа в топла вода и до довечера ще е като нова.

— Покажи ѝ и къде са бурканите — добави Доркас. — С ароматните билките — обясни ми тя. — Сложи ги във водата, преди да седнеш в нея. Мадам иска да миришем хубаво.

— Ако мъжете искат да лягат с уиби, ще отидат на пуистанището, че е и по-евтино — имитира я Пеги. Всички избухнаха в смях, който бързо бе потушен от внезапната поява на самата мадам през вратата в другия край на стаята.

Мадам Жан се мръщеше притеснено и изглеждаше твърде замислена, за да забележи потиснатото веселие на жените.

— Ранен клиент — прошепна Моли. — Мразя, когато идват насред закуската. Не можеш да си смелиш храната като хората.

— Не се тревожи, Моли, Клеър ще го поеме — каза Пеги, като метна настрани тъмната си плитка. — Новите момичета поемат, ако никой друг не иска — осведоми ме тя.

— Заври си пръста в задника му — посъветва ме Доркас. — Така ще свърши по-бързо. Ще ти запазя една питка за после, ако искаш.

— А… благодаря — казах аз. Тогава мадам Жан ме забеляза и устата ѝ се отвори в ужасено „О“.

— Какво правиш ти тук? — изсъска тя, втурна се и ме сграбчи за ръката.

— Ям — отвърнах, не бях в настроение за подобни обноски. Отдръпнах ръката си и взех халбата с ейл.

— Merde! Никой ли не ти донесе храна сутринта?

— Не. Нито дрехи. — Посочих завивката, която всеки миг щеше да падне.

— Nez de Cleopatre! — рече тя жестоко. Изправи се и огледа кръвнишки стаята. — Някоя мързелива прислужница ще бъде изритана заради това! Хиляди извинения, мадам!

— Няма нищо — отвърнах благосклонно, съзнавайки изумлението на останалите жени. — Хапнах си чудесно. Приятно ми беше да се запознаем, дами — казах аз, станах и се опитах да се поклоня елегантно, докато стисках завивката. — А сега, мадам… относно роклята ми?

Сред трескавите извинения на мадам Жан и изразените надежди, че няма да сметна за необходимо да кажа на мосю Фрейзър, че съм била изложена на нежелана близост с работещите членове на къщата, аз изкачих тромаво два етажа и влязох в малка стая, в която висяха рокли в различна степен на завършеност, а в ъглите бяха натрупани топове плат.

— Един момент, моля — каза мадам Жан, поклони се дълбоко и ме остави в компанията на един шивашки манекен, от чиито гърди стърчаха огромен брой карфици.

Явно тук се произвеждаха дрехите за служителките. Обиколих стаята, завивката се влачеше след мен. Огледах няколко копринени халата, както и натруфени рокли с много дълбоки деколтета и не една доста разкрепостени версии на долни ризи и камизоли. Свалих една риза от кукичката и я облякох.

Беше от фин памук, с голямо набрано деколте и бродерия във формата на множество ръце, които се извиваха прелъстително под пазвата и надолу към кръста, разстилайки се в похотливи ласки по бедрата. Не беше поръбена, но иначе бе завършена и ми даваше много по-голяма свобода на движенията от завивката.

Чувах гласове от другата стая, където мадам явно крещеше на Бруно… или поне така реших заради мъжкия глас.

— Не ме е грижа какво е направила сестрата на нещастното момиче — каза тя, — не осъзнаваш ли, че съпругата на мосю Джейми беше оставена гола и гладна…

— Сигурна ли сте, че му е съпруга? — попита дълбокият мъжки глас. — Аз чух…

— Аз също. Но щом той казва, че му е съпруга, не смятам да споря, n’est-ce pas[10]? — Мадам звучеше изнервена. — А сега, колкото до проклетата Мадлен…

— Не е тя виновна, мадам — намеси се Бруно. — Не сте ли чули новината тази сутрин… за Демона?

Мадам изпъшка.

— Не! Още един ли?

— Да, мадам — отвърна мрачно Бруно. — Само на няколко къщи от нас… над кръчмата „Зелената сова“. Момичето е сестра на Мадлен; свещеникът ѝ каза точно преди закуска. Така че…

— Да, разбирам. — Мадам звучеше леко задъхана. — Да, разбира се. Разбира се. Пак ли е било… същото? — Гласът ѝ потрепери от отвращение.

— Да, мадам. Брадва или голям нож. — Сниши глас, както правят хората, когато съобщават нещо ужасно. — Свещеникът ми каза, че главата ѝ била напълно отрязана. Тялото лежало близо до вратата на стаята, а главата — сниши още повече глас, почти до шепот, — главата ѝ била на полицата на камината, гледала към стаята. Хазяйката припаднала, когато я открила.

Силен тътен от съседната стая ми подсказа, че мадам Жан е направила същото. Ръцете ми настръхнаха и собствените ми колене започнаха да омекват. Започнах да разбирам страха на Джейми, когато каза, че не е разумно да ме оставя в бардак.

Така или иначе вече бях облечена, макар и не напълно, и влязох в съседната стая, където открих мадам Жан излегната на дивана в малък салон, а един едър, нещастен на вид мъж седеше на възглавничка до краката ѝ.

Мадам се сепна, когато ме видя.

— Мадам Фрейзър! О, толкова съжалявам! Не исках да ви оставям да чакате, но… — поколеба се, като търсеше по-деликатен израз — … получих разстройващи новини.

— Да, личи си. Какъв е този Демон?

— Чули сте? — Тя вече беше бледа, но сега стана още по-бяла и започна да кърши ръце. — Какво ще каже той? Ще се вбеси ли? — застена.

— Кой? Джейми или Демонът?

— Съпругът ви — рече тя. Огледа разсеяно салона. — Когато чуе, че жена му е била така ужасно пренебрегната, взета за fille de joie[11] — и изложена на… на…

— Не мисля, че ще има нещо против, но бих искала да чуя за Демона.

— Така ли? — вдигна вежди Бруно. Беше едър мъж с приведени рамене и дълги ръце, заради които приличаше на горила; а приликата се подсилваше от ниското чело и хлътналата брадичка. Изглеждаше изключително подходящ за бияч в бардак.

— Е — поколеба се, погледна мадам Жан за насоки, но тя видя един малък емайлиран часовник на камината и скочи, възкликвайки ужасено.

— Трябва да вървя! — И като махна към мен, прелетя през стаята и остави Бруно да гледа след нея изненадан.

— О… — каза той, докато се съвземаше. — Точно така, трябваше да дойде в десет. — Беше десет и петнайсет, според емайлирания часовник. Надявах се, че „онова“, което е трябвало да дойде, ще почака.

— Демона — настоях аз.

Като повечето хора, Бруно нямаше търпение да разкрие всички ужасни подробности, след като проформа се подърпа малко от приличие.

Единбургският Демон беше — както се досетих вече от разговора им — убиец. Нещо като по-ранен Джак Изкормвача, който се е специализирал по проститутки, които убиваше с тежко острие. В някои случаи телата бяха разчленени, в други беше „си поиграл“, както каза тихо Бруно.

Убийствата — общо осем — се бяха случили през последните две години. С едно изключение жените бяха убити в собствените си стаи; повечето бяха живели сами — две бяха убити в бардаци. Оттук и притеснението на мадам, предположих аз.

— А какво е изключението? — попитах.

Бруно се прекръсти.

— Една монахиня — прошепна той, това очевидно още го шокираше. — Французойка, милосърдна сестра.

Сестра, която бе дошла в Единбург с група монахини, на път за Лондон, и била отвлечена от пристанището, без някоя от другите да усети отсъствието ѝ в суматохата. Когато я открили в една уличка след мръкване, било вече твърде късно.

— Изнасилена ли е? — попитах с клиничен интерес.

Той ме огледа доста подозрително.

— Не знам — отвърна хладно. Надигна се тежко, маймунските му рамене висяха от умора. Предположих, че е бил на пост цялата нощ и сега му е време да си ляга. — Ако ме извините, мадам — каза той с официално и излезе.

Седнах на малкото кадифено диванче, бях леко замаяна. Дори не бях подозирала колко много неща се случват в бардаците през деня.

Някой задумка по вратата. Не звучеше като обикновено чукане, а сякаш някой наистина използваше метален чук, за да изиска да го пуснат вътре. Станах, но вратата се отвори рязко и една стройна властна фигура влезе в стаята, като заговори на френски с така изявен акцент и така яростно, че не можах да го разбера.

— Мадам Жан ли търсите? — успях да попитам в една пауза, когато той спря да си поеме дъх. Посетителят беше млад мъж на трийсетина години, слаб, строен и поразително красив, с гъста черна коса и черни вежди. Погледна ме под тях и след малко лицето му претърпя невероятна промяна. Веждите се вдигнаха, черните очи станаха огромни, а лицето пребледня.

— Милейди! — възкликна той и се хвърли на колене, като прегърна бедрата ми и притисна лице в памучната риза на нивото на слабините ми.

— Пусни ме! — извиках и го блъснах в раменете. — Не работя тук. Махай се, казах!

— Милейди! — повтаряше той. — Милейди! Върнахте се! Чудо! Бог ви върна!

Погледна ме, усмихнат през сълзи, които се стичаха по лицето му. Имаше големи бели и съвършени зъби. Внезапно паметта ми се разбуди и ми показа чертите на едно сираче в дръзкото лице на мъжа.

— Фъргъс! Фъргъс, ти ли си? Стани, за бога… нека те огледам!

Той се изправи, но не спря да го огледам. Награби ме в напукваща ребрата прегръдка и аз го прегърнах в отговор, като го тупах по гърба от вълнение. Той беше на десетина години, когато го видях за последно, точно преди Калоден. Сега беше мъж, наболата брада дращеше бузите ми.

— Реших, че виждам призрак! — възкликна той. — Наистина сте вие, нали?

— Да, аз съм — уверих го.

— Видяхте ли милорд? — попита той развълнувано. — Той знае ли, че сте тук?

— Да.

— О! — Примигна и се отдръпна леко, сякаш му беше хрумнало нещо. — Но… но какво… — Замълча леко объркан.

— Какво какво?

— Ето те! Какво, за бога, правиш тук, Фъргъс? — Високата фигура на Джейми внезапно се появи на прага. Ококори се, когато ме видя с бродираната риза. — Къде са ти дрехите? Няма значение — каза и махна нетърпеливо с ръка, когато отворих уста да отговоря. — Нямам време сега. Ела, Фъргъс, има осемнайсет анкъра бренди на улицата, а акцизните са по петите ми!

И те изчезнаха с тропот на ботуши по дървеното стълбище, а аз отново останах сама.

Не знаех дали да сляза при тях, но любопитството надделя. След бърза визита до шивачницата, за да намеря нещо по-прилично, аз слязох долу завита с голям, недоизбродиран с цветя шал.

Бях добила само смътна представа от разположението на къщата предната нощ, но шумът се процеждаше през прозорците и показваше коя страна на къщата е обърната към главната улица. Предположих, че уличката, за която говореше Джейми, е от другата страна, но не бях сигурна. Къщите в Единбург често имаха странни малки крила и извити стени, за да се използва максимално пространството.

Спрях на голямата площадка в подножието на стълбите и се заслушах за шум от търкаляни бъчви. Докато стоях там, усетих внезапно течение с босите си крака, обърнах се и видях един мъж да стои на прага на кухнята.

Изглеждаше не по-малко изненадан от мен, но след като примигна, се усмихна, приближи се и ме хвана за лакътя.

— Добро утро, скъпа моя. Не очаквах да видя някоя от дамите толкова рано сутринта.

— Е, нали знаете какво казват за ранните птици — казах аз, като се опитах да измъкна лакътя си.

Той се засмя, показвайки доста изгнили зъби в тясната си челюст.

— Не, какво казват?

— Е, всъщност, като се замисля, го казват в Америка — отвърнах, внезапно осъзнала, че Бенджамин Франклин, макар че вече сигурно публикуваше, едва ли имаше много читатели в Единбург.

— Явно си шегаджийка, пиленце — каза той с лека усмивка. — Тя те изпрати да ме разсейваш, нали?

— Не. Кой?

— Мадам — каза той, като се озърна. — Къде е тя?

— Нямам представа. Пусни ме!

Той затегна хватката си така, че пръстите му болезнено се впиха в мускулите на ръката ми. Наведе се към мен и зашепна в ухото ми с гаден, вонящ на тютюн дъх.

— Има награда — прошепна поверително. — Процент от стойността на заловената контрабанда. Няма нужда никой да разбира, освен мен и теб. — Той прокара леко пръст по гърдата ми, от което зърното щръкна под тънкия памук. — Какво ще кажеш, пиленце?

Взирах се в него. „Акцизните са по петите ми“ — беше казал Джейми. Този явно беше един от тях; служител на Короната, който отговаря за предотвратяване на контрабандата и ареста на контрабандистите. Какво бе казал Джейми? „Позорен стълб, каторга, бичуване, затвор и заковаване на ушите“ и махна с ръка, сякаш тези наказания бяха нещо като глоба за паркиране.

— За какво говориш? — попитах аз, като се опитах да изглежда объркана. — И за последен път ти казвам, пусни ме!

— Едва ли беше сам. Колко ли бяха в къщата?

— Да, моля, пусни — каза един глас зад мен. Видях как очите на акцизния се отварят широко, когато погледна над рамото ми.

Господин Уилъби стоеше на второто стъпало с измачканата си синя копринена дреха и стискаше голям пищов в ръцете си. Сведе любезно глава пред акцизния.

— Не мръсна курва — обясни той, примигвайки като сова. — Почтена съпруга.

Акцизният, явно сепнат от неочакваната поява на китаеца, зяпна към мен, а после и към господин Уилъби.

— Съпруга? — рече той смаяно. — Казваш, че ти е съпруга?

Господин Уилъби явно долови само последната дума и закима с удоволствие.

— Съпруга. Моля пуснеш я. — Очите му бяха кървясали процепи и на мен поне ми беше ясно, че във въпросната кръв има поне 80 промила алкохол.

Акцизният ме дръпна към себе си и се смръщи на господин Уилъби.

— Виж какво… — започна той. Но не стигна по-далеч, защото господин Уилъби явно реши, че го е предупредил предостатъчно, вдигна пищова и дръпна спусъка.

Чу се силен гръм и дори по-силен писък, който сигурно беше мой, и площадката се изпълни с облак сив барутен дим. Акцизният политна назад към стената с крайно изненадано изражение и разстилащо се по гърдите червено петно.

Аз скочих напред съвсем инстинктивно, подхванах го под раменете и го отпуснах внимателно на пода. Отгоре се чу шум и обитателите на къщата се събраха с възклицания на горната площадка, привлечени от изстрела. Чух стъпки по стълбата, взимаха по две стъпала наведнъж.

Фъргъс изскочи от една врата, сигурно на избата, с пищов в ръка.

— Милейди — ахна той, като видя, че седя в ъгъла, а тялото на акцизния е проснато в скута ми. — Какво направихте?

— Аз ли? — възмутих се. — Аз нищо не съм направила, а китаецът на Джейми. — Кимнах към стълбището, където беше господин Уилъби. Пищовът лежеше в краката му, а той седеше на стъпалото и гледаше добродушно и с кървясали очи сцената долу.

Фъргъс каза нещо на френски, което беше твърде разговорно, за да мога да го преведа, и звучеше доста неблагоприятно за господин Уилъби. Прекоси площадката и сграбчи дребния китаец за рамото — или поне така реших аз, докато не видях, че ръката, която протегна, не завършва с длан, а с блестяща кука от тъмен метал.

— Фъргъс! — Бях така шокирана от тази гледка, че спрях с опитите да затискам раната на акцизния с шала си. — Какво… какво…

— Кое? — обърна се той към мен. После проследи погледа ми и рече: — А, това ли — сви рамене. — Англичаните. Не се тревожете сега за това, милейди, нямаме време. Ей, canaille[12], слизай долу! — Той дръпна господин Уилъби по стълбите и го повлече към вратата на избата, после го бутна през нея с пълно безразличие към безопасността му. Чух поредица от тътени, които подсказваха, че китаецът се търкаля по стълбите. Акробатичните му умения временно го бяха изоставили, но сега не можех да се тревожа за това.

Фъргъс клекна до мен и вдигна главата на акцизния за косата.

— Колко хора има с теб? — попита той. — Казвай бързо, cochon[13], или ще ти разпоря гърлото!

По всичко личеше, че заплахата е излишна. Очите на мъжа вече се изцъкляха. Със значително усилие той изви устни в усмивка.

— Ще… те… видя… да… гориш… в… ада — прошепна той и с последен спазъм, който фиксира усмивката в страховита гримаса на лицето му, изкашля стряскащо количество яркочервена пенеста кръв и умря в скута ми.

Още крака идваха по стълбите с голяма бързина. Джейми се втурна през избата и едва не настъпи краката на акцизния. Очите му обходиха тялото и спряха на лицето ми с ужас и изумление.

— Какво си направила, сасенак? — попита той.

— Не тя… жълтата пъпка — рече Фъргъс и ме спаси. Пъхна пищова в колана си и ми подаде здравата си ръка. — Елате, милейди, трябва да слезете долу!

Джейми го изпревари, наведе се над мен и извъртя глава към фоайето.

— Аз ще се оправя тук. Пази входа, Фъргъс. Обичайният сигнал и не вади оръжието без нужда.

Фъргъс кимна и изчезна през вратата към коридора.

Джейми беше успял да увие трупа в шала ми; вдигна го от мен и аз се изправих. Бях много облекчена да се отърва от него въпреки кръвта и другите неясни субстанции, които се бяха просмукали в ризата ми.

— О! Мисля, че е мъртъв! — понесе се ужасѐн глас отгоре и аз вдигнах глава, за да видя десетина проститутки, надничащи като херувимчета оттам.

— Връщайте се по стаите! — излая Джейми. Чу се хор от изплашени писъци и те се пръснаха като гълъби.

Джейми огледа площадката за следи от случилото се, но за щастие нямаше такива — шалът и моя милост бяхме поели всичко.

— Хайде — рече той.

Стълбището беше сумрачно, а избата тънеше в пълен мрак. Спрях долу и го изчаках. Акцизният не беше от леките и Джейми пъшкаше от усилие, когато стигна до мен.

— Към другия край — рече, задъхан. — Има фалшива стена. Дръж ръката ми.

Вратата горе се затвори и аз не виждах нищо; за щастие Джейми като че ли се ориентираше с радар. Поведе ме уверено покрай някакви големи предмети, в които се удрях, и накрая спряхме. Усещах миризмата на влажен камък и протегнах ръка — напипах груба стена пред мен.

Джейми каза нещо високо на келтски. Явно беше келтският еквивалент на „Сезам, отвори се“, защото след малко се чу стържене и се появи слаба ивица светлина в мрака пред мен. Тя се разшири до процеп и една част от стената се завъртя, разкривайки малка врата от дърво, над която имаше камъни, за да прилича на част от вратата.

Скритата изба беше голяма, поне трийсет стъпки на дължина. Няколко фигури се движеха из нея, а въздухът бе задушен и напоен с миризма на бренди. Джейми хвърли безцеремонно тялото в ъгъла, после се обърна към мен.

— Господи, сасенак, добре ли си? — Избата като че ли бе осветена от свещи, които блещукаха тук-там в мрака. Едва виждах лицето му, кожата се беше изопнала над скулите.

— Малко ми е студено — казах, опитвах се да не тракам със зъби. — Ризата ми подгизна от кръв. Иначе съм добре. Май.

— Жан! — Той се обърна и се провикна към другия край на избата. Една от фигурите тръгна към нас и постепенно се превърна в една много угрижена мадам. Той ѝ обясни с няколко думи ситуацията и изражението ѝ стана още по-угрижено.

— Horreur![14] Убит! В моето заведение? Пред свидетели?

— Да, опасявам се. — Джейми звучеше спокоен. — Ще се оправя с това. Но междувременно ти трябва да се качиш горе. Може да не е бил сам. Знаеш какво да правиш.

Говореше със спокойна увереност и стисна ръката ѝ. Допирът като че ли я успокои — поне се надявах, че той затова го направи — и тя се обърна да излезе.

— О, и Жан — извика Джейми след нея. — Когато се върнеш, може ли да донесеш някакви дрехи за жена ми? Ако роклята ѝ не е готова, мисля, че Дафни е с нейния ръст.

— Дрехи ли? — Мадам Жан присви очи към сенките, в които стоях. Аз услужливо излязох на светлината, за да покажа резултатите от срещата си с акцизния:

Мадам Жан примигна веднъж-дваж, прекръсти се и се обърна, без да каже и дума. Изчезна през скритата врата, която се затвори след нея с приглушен тътен.

Започвах да треперя, колкото от случилото се, толкова и от студ. Макар да бях свикнала с кръв и дори с внезапна смърт, събитията от тази сутрин бяха доста разтърсващи. Беше като тежка съботна вечер в спешното.

— Ела насам, сасенак — каза Джейми и сложи бавно ръка на кръста ми. — Ще те измием. — Допирът му ми подейства като на мадам Жан; веднага се почувствах по-добре, макар че още бях притеснена.

— Да ме измиеш? С какво? С бренди?

Той се изсмя.

— Не, с вода. Мога да ти предложа вана, но се опасявам, че ще е студена.

Беше изключително студена.

— О-о-откъде се взема тази вода? — попитах, треперейки. — От някой ледник? — Водата се изливаше от една тръба в стената, която преди това бе запушена с доста нехигиенични на вид парцали, увити като груб печат около дървения чеп, който служеше за тапа.

Отдръпнах ръка от мразовитата струя и я избърсах в ризата, която вече и без това за нищо не ставаше. Джейми поклати глава, когато тръгна към голяма дървена вана до тръбата.

— От покрива — отвърна той. — Там има резервоар за дъждовна вода. По стената на сградата върви улук, в който е скрита тръбата от резервоара. — Той изглеждаше абсурдно горд от себе си и аз се засмях.

— Много удобно. За какво ти е водата?

— Да разреждам алкохола — обясни той. Посочи към другия край на избата, където някакви тъмни фигури работеха много усърдно сред големите бъчви. — Идва с много висок градус. Смесваме го с чиста вода и пълним отново бъчвите, за да го продаваме на кръчмите.

Той пъхна пак гадната тапа в тръбата и се наведе да издърпа голямата вана по каменния под.

— Ето, ще я изместим настрани; на тях ще им трябва вода. — Един от мъжете наистина стоеше до нас с малко буренце в ръце; само ме погледна любопитно, после кимна на Джейми и пъхна бурето под струята.

Застанах зад набързо подредени празни бъчви и се взирах със съмнение в дълбините на импровизираната вана. Една свещ гореше в локвичка восък наблизо, блещукаше по повърхността на водата и я караше да изглежда черна и бездънна. Съблякох се, като треперех силно и си мислех, че беше много лесно да се откажа от удобствата на горещата вода и модерната канализация, когато бяха още под носа ми.

Джейми бръкна в ръкава си, извади голяма носна кърпа и я погледна изпитателно.

— Е, ами може би е по-чиста от ризата ти. — Сви рамене, подаде ми я, после се извини, че трябвало да наглежда дейността в другия край на избата.

Водата беше смразяваща, също като самата изба, и аз плахо се търках, а ледените струйки се стичаха по корема и бедрата ми и предизвикваха нови пристъпи на треперене.

Мисълта за онова, което се случваше горе, също не помагаше. Вероятно в момента бяхме в безопасност, докато фалшивата стена успяваше да заблуди акцизните.

Но ако стената не успееше да ни скрие, позицията ни ставаше безнадеждна. Като че ли нямаше друг изход от това помещение, освен през фалшивата стена — и ако тя бъдеше разкрита, щяха да ни хванат на местопрестъплението с много контрабандно бренди и с трупа на убит кралски служител.

А изчезването на въпросния служител щеше да провокира щателно претърсване, нали? Започнах да си представям как акцизните претърсват бардака, разпитват и заплашват жените, които им дават пълно описание на мен, на Джейми и на господин Уилъби, както и свидетелски показания за убийството. Неволно погледнах към другия ъгъл, където мъртвецът лежеше под окървавения си саван, бродиран с розови и жълти цветчета. Китаецът не се виждаше никъде, явно беше припаднал зад някоя бъчва с бренди.

— Ето, сасенак. Изпий това; зъбите ти така тракат, че ще си прехапеш езика. — Джейми се беше появил отново до мен като санбернар, носещ манерка с бренди.

— Б-благодаря. — Трябваше да пусна кърпата и да използвам и двете си ръце, за да задържа дървената чаша така, че да не се удря в зъбите ми, но брендито помогна; то потече като горящи въглени в стомаха ми и изпрати малки филизи топлина през скованите ми крайници.

— О, Господи, така е по-добре — казах аз, като спрях, колкото да си поема дъх. — Това неразредената версия ли е?

— Не, тя ще те убие. Но е малко по-силно от това, което продаваме. Измий се и облечи нещо; после ще ти дам още. — Джейми взе чашата от ръката ми и пак ми подаде кърпата. Докато набързо привършвах мразовития си тоалет, аз го гледах с крайчето на окото си. Той се взираше смръщено в мен, явно дълбоко потънал в мисли. Бях си представяла, че животът му е сложен, но не ми беше хрумвало, че моето присъствие ще го усложни още повече. Бих дала всичко, за да разбера за какво мисли.

— За какво мислиш, Джейми? — попитах, като го гледах странично, докато бършех и последните петна по бедрата си. Водата се вълнуваше около прасците ми и светлината на свещта опъстряше вълните с искри, сякаш тъмната кръв, която отмивах от тялото си, отново засия жива и червена във водата.

Смръщването веднага изчезна, очите му се проясниха и се приковаха в лицето ми.

— Мисля, че си много красива, сасенак — каза той тихо.

— Може би, ако харесваш настръхнала като на оскубано пиле кожа — казах сопнато, излязох от ваната и посегнах към чашата.

Той внезапно ми се ухили и зъбите му блеснаха в сумрака на избата.

— О, да — каза той. — Е, говориш с единствения човек в Шотландия, който ужасно се надървя при вида на оскубано пиле.

Задавих се с брендито и се закашлях, почти в истерия от напрежението и страха.

Джейми бързо свали палтото си, уви ме с него и ме притисна към себе си, докато аз треперех и кашлях.

— Не мога да подмина сергия с пилета, без да се надървя — прошепна той в ухото ми, като бързо търкаше гърба ми. — Тихо, сасенак, тихо. Ще се оправиш.

Притисках се трепереща към него.

— Извинявай. Добре съм. Аз съм виновна обаче. Господин Уилъби простреля акцизния, защото реши, че ми се натрапва.

Джейми изсумтя.

— Това не значи, че ти си виновна, сасенак — каза той сухо. — А и това не е първата глупост на китаеца. Когато е пиян, може да направи всичко, и най-откаченото нещо.

Внезапно изражението му се промени, защото осъзна какво съм казала. Вгледа се в мен с широко отворени очи:

— Акцизен ли каза, сасенак?

— Да, защо?

Не отговори, но ме пусна, обърна се, грабна свещта и тръгна нанякъде. За да не оставам в тъмната изба, аз го последвах към ъгъла, където трупът лежеше под шала ми.

— Дръж. — Джейми ми подаде безцеремонно свещта, после коленичи до мъртвия и отдръпна окървавения шал от лицето му.

Бях виждала много мъртъвци; гледката не ме шокираше, но все пак беше неприятна. Очите се бяха извъртели под полуспуснатите клепачи, което му придаваше още по-зловещ вид. Джейми огледа смръщен бялото като восък лице със зееща уста и прошепна нещо под нос.

— Какво има? — попитах. Бях си мислила, че вече никога няма да се стопля, но палтото му беше не само дебело и добре ушито, но и пазеше остатъци от телесната му топлина. Още ми беше студено, но не треперех така силно.

— Това не е акцизен — каза Джейми, все още смръщен. — Познавам всички акцизни в окръга и надзираващите офицери. Но не съм виждал този преди. — С известно отвращение отвори подгизналото палто на трупа и зарови вътре.

Действаше внимателно, но щателно, докато претърсваше дрехите му и накрая извади малко джобно ножче и книжка, подвързана с червена хартия.

— „Новият завет“ — прочетох аз с изумление.

Джейми кимна и ме погледна с извита вежда.

— Акцизен или не, странно е да го носиш в бардак. — Избърса малката книжка с шала, после доста внимателно покри с него лицето на мъртвия, като клатеше глава.

— Само това беше в джобовете му. Всички митничари или акцизни носят пълномощните си със себе си, иначе нямат власт да претърсват и да конфискуват стоки. — Погледна нагоре, извил вежди. — Защо реши, че е акцизен?

Събрах полите на палтото му около себе си, в опит да си припомня какво ми беше казал мъжът на площадката.

— Попита ме дали съм примамка и къде е мадам. После каза, че имало награда… процент от конфискуваната контрабанда — и че никой нямало да знае, освен нас двамата. А ти каза, че те преследват акцизни — добавих. — Затова реших, че е такъв. После господин Уилъби се появи и всичко отиде по дяволите.

Джейми кимна, още изглеждаше объркан.

— Аха, добре. Нямам никаква представа кой е, но е добре, че не е акцизен. От самото начало нещо не ми се връзваше, но май няма проблем.

— Не се връзваше?

Той се усмихна за миг.

— Имам уговорка с главния митничар за района, сасенак.

Зяпнах от изумление.

— Уговорка?

Той сви рамене.

— Е, подкуп, ако държиш да сме точни. — Звучеше леко подразнен.

— Без съмнение е стандартна процедура, нали? — попитах аз тактично. Ъгълчето на устните му потрепна леко.

— Да, стандартна е. Е, поне може да се каже, че съществува известно разбирателство между сър Пърсивъл Търнър и моя милост, и много се притесних да чуя, че е изпратил хора тук.

— Ясно — казах бавно, като премислях всички недоизяснени събития от сутринта, в опит да ги проумея. — Но тогава какво имаше предвид, като каза на Фъргъс, че акцизните са по петите ти? И защо всички търчат наоколо като кокошки без глави?

— О, това ли? — Той се усмихна за миг, хвана ме за ръка и ме обърна към трупа в краката ни. — Ами това е част от уговорката. Сър Пърсивъл трябва да задоволи началниците си в Лондон, като от време на време залавя по малко контрабанда. Затова се грижим да има тази възможност. Уоли и момчетата докараха две каруци от брега; едната с най-хубавото бренди, а другата пълна с разлети бъчви и кисело вино, а отгоре има само няколко анкъра евтин алкохол, колкото да замирише. Посрещнах ги точно извън града тази сутрин, както бяхме планирали, и после вкарахме вътре каруците, като се погрижихме да привлечем вниманието на Конния офицер, който тъкмо минаваше с малък отряд драгуни. Те дойдоха и ние им осигурихме малко преследване из уличките, докато не стана време аз и хубавото бренди да се отделим от Уоли и неговия товар. Той скочи от каруцата си и изчезна, а аз подкарах като дявол насам, следван от двама-трима драгуни, само за пред хората. Ще изглежда добре в доклада. — Ухили се и цитира: — Контрабандистите избягаха въпреки усиленото преследване, но усърдните войници на Негово Величество успяха да заловят цяла каруца с алкохол на стойност шейсет паунда и десет шилинга. Нали се сещаш?

— Да, сещам се — отвърнах. — Значи ти и хубавият алкохол трябваше да пристигнете в десет? Мадам Жан каза…

— Да — смръщи се той. — Тя трябваше да отвори вратата на избата и да приготви рампата точно в десет… нямахме време да разтоварим всичко. Но тази сутрин ужасно закъсня. Трябваше да обиколя два пъти, за да не доведа драгуните право до вратата.

— Тя беше малко разсеяна — казах аз, като внезапно си спомних за Демона. Казах на Джейми за убийството в „Зелената сова“, а той направи гримаса и се прекръсти.

— Горкото момиче.

Потреперих за миг при спомена за описанието на Бруно и пристъпих към Джейми, който ме прегърна през раменете. Целуна ме разсеяно по челото и пак погледна към покрития с шала труп на земята.

— Е, който и да е бил, ако не е акцизен, вероятно няма други горе. Трябва да можем да излезем скоро оттук.

— Това е добре. — Палтото му ми стигаше до коленете, но усещах потайните погледи от другия край на избата към голите ми крака и твърде ясно съзнавах, че съм гола под него. — В печатницата ли ще се върнем? — Така или иначе не исках да се възползвам прекалено от гостоприемството на мадам Жан.

— Може би за малко. Трябва да помисля. — Говореше разсеяно и челото му бе смръщено. Прегърна ме леко, а после започна да крачи из избата и да се взира замислено в камъните на пода.

— Ами… какво стана с Иън?

Той вдигна невиждащо поглед; после лицето му се проясни.

— О, Иън. Оставих го да търси из кръчмите над Маркет Крос. Да не забравя да се срещна с него по-късно — промърмори сякаш на себе си.

— Между другото, срещнах се с Младия Иън — казах аз разговорливо.

Джейми се сепна.

— Идвал е тук?

— Да. Търсеше те… към четвърт час след като ти излезе.

— Слава богу! — Той прокара ръка през косата си, изглеждаше едновременно развеселен и разтревожен. — Не знам как ще обясня на Иън какво прави тук синът му.

— А ти знаеш ли какво прави тук? — попитах любопитно.

— Не, не знам! Трябваше да е… о, няма значение. Не мога да се тревожа и за това сега. — Той пак потъна в мисли, като изплува за миг само за да попита: — А Младия Иън каза ли къде отива?

Поклатих глава, събирайки палтото около себе си, а той кимна с въздишка и започна пак да крачи.

Седнах на едно обърнато буре и го загледах. Въпреки опасността и неудобството се чувствах абсурдно щастлива просто защото бях близо до него. Тъй като разбирах, че няма как да помогна, се увих добре с палтото и се отдадох на удоволствието да го гледам — нещо, което не бях имала възможност да сторя при вихъра от събития.

Въпреки загрижеността си той вървеше с изяществото на боец, мъж, който съзнава твърде добре тялото си, за да го забрави изцяло. Мъжете до буретата работеха на светлината на факла; тя блестеше в косата му, когато се обърна, озаряваше я като тигрова козина с ивици златно и тъмно.

Долових леко потрепване, когато два пръста на дясната му ръка се удариха в плата на панталоните, и този жест ми се стори странно познат. Бях го виждала хиляди пъти и сега се почувствах сякаш цялото време, в което бяхме разделени, не е повече от един изгрев и един залез.

Като че ли доловил мислите ми, той спря да крачи и ми се усмихна.

— Ще се стоплиш ли, сасенак?

— Не, но няма значение. — Станах от бъчвата и отидох при него, като пъхнах ръка под лакътя му. — Напредваш ли с мисленето?

Той се засмя печално.

— Не. Мисля за десетина работи едновременно и за половината от тях нищо не мога да сторя. Като например дали Младия Иън е там, където трябва да бъде.

Вгледах се в него.

— А къде трябва да бъде? Къде трябва да бъде според теб?

— Трябва да е в печатницата — каза Джейми натъртено. — Но тази сутрин трябваше да е с Уоли, а не беше.

— С Уоли? Искаш да кажеш, че си знаел, че не си е у дома, когато баща му дойде да го търси тази сутрин?

Потърка носа си с пръст, изглеждаше едновременно подразнен и развеселен.

— О, да. Обещах на Младия Иън, че няма да кажа на баща му, докато не му обясни сам. Не че това ще му спести пердаха — добави той.

Младият Иън дошъл, както каза баща му, при чичо си в Единбург, без да си направи труда да поиска разрешение от родителите си. Джейми открил това относително скоро, но не искал да изпраща племенника си сам към Лалиброх, а все още нямал време да го придружи лично.

— Не че не може да се грижи за себе си — обясни Джейми, веселието печелеше битката с другите изражения на лицето му. — Той е много способно момче. Просто е… ами нали знаеш как около някои хора просто се случват разни неща, като че ли без те да правят нищо?

— Сега като го спомена, да — казах сухо. — Аз съм един от тях.

Той се засмя високо.

— Господи, права си, сасенак! Може би затова харесвам толкова Младия Иън, напомня ми за теб.

— На мен пък ми напомня за теб — отвърнах.

Джейми изсумтя.

— Господи, Джени ще ме убие, ако разбере, че малкото ѝ момче се е мотало из къща с лоша репутация. Надявам се, че малкият хаймана ще има достатъчно ум да си мълчи, когато се прибере.

— Надявам се да се прибере у дома — казах, като мислех, че кльощавото почти петнайсетгодишно момче, което бях видяла сутринта, е някъде из Единбург, пълен с проститутки, акцизни, контрабандисти и Демони с брадви. — Поне не е момиче — добавих. — Демонът май не предпочита млади момчета.

— Аха, да, но много други предпочитат — каза горчиво Джейми. — Между Младия Иън и теб, сасенак, ще имам късмет, ако косата ми не побелее без време в тази смрадлива изба.

— Мен ли? — попитах изненадана. — Не е нужно да се тревожиш за мен.

— Не е ли? — Той пусна ръката ми и ме погледна. — Няма нужда да се тревожа за теб ли? Това ли каза? Господи! Оставих те в легло, да си чакаш закуската, а след по-малко от час те намирам долу по риза, да стискаш труп в скута си! А сега стоиш пред мен гола като яйце, а петнайсетима мъже се чудат коя си, по дяволите… и как да им обясня, сасенак? Кажи ми как? — Той пак прокара с безсилие ръка през косата си. — Боже Господи! Трябва да тръгна нагоре по крайбрежието след два дни, а не мога да те оставя в Единбург, не и с тези Демони с брадви, и с толкова народ, който те мисли за проститутка… и… и… — Връвта около плитката му се скъса внезапно от натиска и косата му бухна около главата като лъвска грива. Засмях се. Той ме погледна гневно, но после на устните му се появи неохотна усмивка.

— Е, добре — рече примирено. — Сигурно ще се справя.

— И аз така мисля — казах и застанах на пръсти, за да прибера косата зад ушите му. Също като магнит, привлечен от обратния полюс, той сведе глава и ме целуна.

— Бях забравил — каза след миг.

— Какво? — Гърбът му беше топъл под тънката риза.

— Всичко. — Говореше много тихо, в косата ми. — Радостта. Страха. Най-вече страха. — Ръката му се вдигна и махна къдриците от носа ми.

— Не съм се страхувал от много време, сасенак — прошепна той. — Но мисля, че сега се страхувам. Защото сега имам какво да губя.

Отдръпнах се леко, за да го погледна. Ръцете му стискаха здраво кръста ми, а очите му бяха тъмни като бездънни води. После лицето му се промени и той ме целуна бързо по челото.

— Ела, сасенак — каза и ме хвана за ръка. — Ще кажа на мъжете, че си ми жена. Останалото ще трябва да го преживеем.

27. В пламъци

Роклята беше с по-дълбоко деколте от необходимото и малко тясна в гърдите, но иначе не беше чак толкова зле.

— И откъде знаеш, че Дафни е моят размер? — попитах, докато загребвах супа с лъжицата.

— Казах ти, че не съм лягал с тях — отвърна внимателно Джейми. — Никога не съм ги и поглеждал. — Примигна насреща ми като голяма червена сова — някакъв вроден тик му пречеше да смигне само с едното око — и аз се засмях.

— Тази рокля ти стои много по-добре, отколкото на Дафни, обаче. — Огледа одобрително деколтето ми и махна на една прислужница, която носеше поднос с пресни питки.

Кръчмата на Мубрей въртеше добър бизнес по обед. За разлика от задушевната задимена атмосфера в „Краят на света“ и други подобни питейни заведения, кръчмата на Мубрей беше голяма и елегантна, с външно стълбище, което водеше до втория етаж, където имаше просторна трапезария, която да задоволи апетита на единбургските проспериращи търговци и чиновници.

— Кой си в момента? — попитах го. — Чух мадам Жан да те нарича „мосю Фрейзър“… Фрейзър ли си за обществото обаче?

Той поклати глава и начупи една питка в супата си.

— Не, в момента съм Сони Малкълм, печатар и издател.

— Сони ли? Това галено от Алегзандър ли е? Очаквах да е „Санди“, особено като се има предвид цветът на косата ти. — Не че косата му бе с пясъчен свят, всъщност. Приличаше на косата на Бри — много гъста, леко вълниста и с всички оттенъци на червеното и златното; медено и канела, кестеняво и кехлибарено, червено, червеникавокафяво — всичко смесено.

Внезапно усетих вълна от копнеж по Бри; и едновременно с това жадувах да развържа косата на Джейми и да прекарам ръце под нея, да усетя извивката на черепа му и меките кичури между пръстите си. Още усещах гъделичкането ѝ, докато бе разпусната върху гърдите ми в утринната светлина.

Дъхът ми се накъса леко и аз сведох глава над супата от омари.

Джейми като че ли не забеляза; добави голяма буца масло в купата си и поклати глава.

— Сони се казва в Северна Шотландия — информира ме той. — И на Островите. Санди казват в Низините… невежите сасенаци. — Вдигна вежда към мен с усмивка и поднесе лъжица от гъста и ароматна супа към устата си.

— Добре. Сигурно по-подходящият въпрос е… коя съм аз?

Той все пак бе забелязал. Усетих как един голям крак побутва моя и ми се усмихна над купата си.

— Ти си моята съпруга, сасенак. Винаги. Който и да съм аз… ти си ми жена.

По лицето ми плъзна прилив на удоволствие и видях как спомените от нощта се отразяват и на неговото. Връхчетата на ушите му порозовяха.

— Не мислиш ли, че в супата ти има твърде много черен пипер? — попитах и преглътнах още една лъжица. — Сигурен ли си, Джейми?

— Аха. Сигурен съм. И не — няма твърде много пипер. Обичам да е пиперлива. — Кракът се плъзна леко по моя, върхът на обувката му докосваше глезена ми.

— Значи аз съм госпожа Малкълм — казах, и изрекох пробно името. От това „госпожа“ усетих абсурдна тръпка, сякаш бях младоженка. Неволно погледнах към сребърния пръстен на безименния си пръст.

Джейми видя това и вдигна чашата си към мен.

— За госпожа Малкълм — рече тихо и онова усещане пак се завърна.

Той остави чашата и хвана ръката ми; неговата беше голяма и така топла, че сияйна топлина се разля бързо по пръстите ми. Усещах сребърния пръстен отделен от плътта си, металът се загря от допира му.

— За да се обичаме и почитаме — каза той усмихнат.

— Докато смъртта ни раздели — казах аз, без изобщо да ми пука, че привличаме заинтригувани погледи от другите клиенти.

Джейми сведе глава и притисна устни към ръката ми, при което погледите станаха втренчени. Един чиновник седеше в другия край на помещението; взираше се в нас и каза нещо на сътрапезниците си, които също се обърнаха и се втренчиха. Единият беше дребен възрастен мъж; а другият, с изненада установих аз, бе господин Уолъс, спътникът ми в дилижанса от Инвърнес.

— Горе има стаи — прошепна Джейми, сините му очи танцуваха над кокалчетата ми, и аз изгубих интерес към господин Уолъс.

— Колко интересно — казах. — Още не си си доял супата.

— Майната ѝ на супата.

— Идва прислужницата с ейла.

— Майната ѝ и на нея. — Остри бели зъби се затвориха леко върху кокалчето ми и ме накараха да подскоча на стола си.

— Хората те гледат.

— Нека, дано им хареса.

Езикът му ме облиза леко между пръстите.

— Един мъж със зелено палто идва насам.

— По дяво… — започна Джейми, после сянката на мъжа падна над масата.

— Добър ден, господин Малкълм — каза той с учтив поклон. — Надявам се, че не се натрапвам?

— Напротив — каза Джейми и се изправи, но продължи да стиска ръката ми. Обърна студения си поглед към новодошлия. — Мисля, че не ви познавам, сър?

Джентълменът, англичанин, на около трийсет и пет години, облечен скромно, но добре, пак се поклони, несмутен от липсата на гостоприемство.

— Не съм имал удоволствието да се запозная с вас, сър — каза той почтително. — Моят господар обаче ми поръча да ви поздравя и да попитам дали вие… и вашата придружителка… ще се съгласите да пийнете малко вино с него.

Кратката пауза преди думата „придружителка“ беше едва доловима, но Джейми я усети. Присви очи.

— Със съпругата ми — каза той със същата кратка пауза преди „съпругата“ — сме ангажирани с друго в момента. Вашият господар би ли искал да говори с мен…

— Изпрати ме сър Пърсивъл Търнър, сър — прекъсна го бързо секретарят, сигурно беше такъв. Макар и добре възпитан, той не устоя да не вдигне леко вежда, като човек, който споменава значително име.

— Така ли — рече сухо Джейми. — Е, при цялото ми уважение към сър Пърсивъл, в момента съм зает. Ще му предадете ли съжаленията ми? — Поклони се с така явна любезност, че чак се усещаше грубост, и обърна гръб на секретаря. Той останат там за миг с леко отворена уста, после се врътна на пета и тръгна през масите към другия край на трапезарията.

— Докъде бях стигнал? — попита Джейми. — О, да… майната им на джентълмените със зелени палта. Сега да се върнем на стаите горе…

— Какво ще обясниш за мен на хората?

Той вдигна вежда.

— Какво да обяснявам? — Изгледа ме от горе до долу. — Защо да се оправдавам за теб? Нямаш липсващи крайници; не си сипаничава, не си гърбава, не си беззъба или саката…

— Знаеш какво имам предвид — казах аз, като го ритнах леко под масата. Дамата, която седеше до стената, сръчка придружителя си и отвори широко и неодобрително очи към нас. Усмихнах им се безгрижно.

— Да, знам — ухили се той. — Обаче покрай действията на господин Уилъби тази сутрин и едно-друго нямах време да помисля по въпроса. Може би ще кажа просто…

— Скъпи друже, значи си се оженил! Голяма новина! Просто голяма! Най-искрените ми поздравления и нека първи — смея ли да се надявам? — да поднеса дълбоките си почитания и най-добри благопожелания на твоята съпруга?

Един дребен възрастен джентълмен със спретната перука, облегнат на бастун със златна глава, ни се усмихваше сърдечно. Това бе дребният джентълмен, който седеше с господин Уолъс и чиновника.

— Сигурен съм, че ще извините дребното ми прегрешение, задето изпратих Джонсън да ви доведе — каза той укорително. — Просто проклетата ми немощ пречи на бързото придвижване, както виждате.

Джейми се беше изправил при появата му и с любезен жест издърпа един стол.

— Ще се присъедините ли към нас, сър Пърсивъл?

— О, не, всъщност не! Не бих дръзнал да се натрапвам на щастието на новобрачни, скъпи сър. Всъщност нямах представа… — Като все още протестираше, той седна на предложения стол и потрепна леко, щом протегна крак под масата.

— Аз съм мъченик на подаграта, скъпа моя — довери ми той, като се наведе така близо до мен, че усетих лошия му старчески дъх под аромата на голтерия, с който бяха напоени дрехите му.

Той не изглеждаше корумпиран човек — като не броим дъха му, — но пък външният вид може да лъже; само преди четири часа мен ме бяха взели за проститутка.

Джейми веднага поръча вино и прие продължаващите извинения на сър Пърсивъл с любезност.

— Голям късмет е, че те срещам тук, скъпи приятелю — каза възрастният джентълмен, прекъсвайки най-сетне цветистите си комплименти. Сложи малката си ръка с поддържани нокти върху ръкава на Джейми. — Исках да ти кажа нещо. Всъщност изпратих бележка до печатницата, но пратеникът ми не те откри там.

— О? — Джейми изви въпросително вежда.

— Да — продължи сър Пърсивъл. — Мисля, че ми спомена — преди няколко седмици, едва си спомням вече, — за намерението си да пътуваш на север по работа. За нова преса или нещо подобно? — Сър Пърсивъл имаше доста приятно лице, хубаво и патрицианско въпреки годините, с големи неразгадаеми сини очи.

— Да, така е — съгласи се любезно Джейми. — Поканен съм от господин Маклауд в Пърт, за да видя новите шрифтове, които наскоро е пуснал в употреба.

— Точно тъй. — Сър Пърсивъл извади кутия с енфие от джоба си, беше красива, емайлирана в зелено и златисто, с херувимчета по капака.

— Но силно те съветвам да не предприемаш пътуване на север точно сега — каза той, като отвори кутията и се концентрира върху съдържанието ѝ. — Никак не те съветвам. Времето е доста променливо през този сезон; сигурен съм, че няма да се отрази добре на госпожа Малкълм. — Усмихна ми се като застаряващ ангел и смръкна голяма щипка енфие, приготвил кърпичката си.

Джейми отпи от виното си, лицето му беше неразгадаемо.

— Много съм благодарен за съвета, сър Пърсивъл — каза той. — Вероятно сте получили вест от вашите агенти за скорошни бури на север?

Сър Пърсивъл кихна, леко и спретнато, като мишчица в студа. Той целият приличаше на бяло мишле, помислих си аз, като видях как усърдно попива върха на розовия си нос.

— Точно тъй — каза той, остави кърпичката и запримигва добродушно към Джейми. — Не, аз наистина — тъй като си скъп на сърцето ми приятел — силно препоръчвам да останеш в Единбург. Все пак — добави и се обърна да огрее и мен с благоразположението си — сигурно вече имаш причина да си останеш у дома, нали? А сега, скъпи млади хора, опасявам се, че трябва да ви напусна; не бива да преча повече на вашата, както изглежда, сватбена закуска.

С малко помощ от кръжащия наблизо Джонсън, сър Пърсивъл стана и се отдалечи, а бастунът със златната глава потракваше по пода.

— Той изглежда много мил старец — отбелязах аз, когато бях сигурна, че вече не може да ме чуе.

Джейми изсумтя.

— Прогнил е като проядена от дървеници дъска — каза той. Вдигна чашата и я пресуши. — Да не повярваш — рече замислено и се вгледа в слабата фигура, която сега предпазливо слизаше по стълбите, — за човек, който е така близо до Съдния ден, като сър Пърсивъл, имам предвид. Ще си речеш, че страхът от Дявола ще го спре, но не би.

— Предполагам, че не е по-различен от останалите — казах цинично. — Повечето хора си мислят, че ще живеят вечно.

Джейми се засмя, възвръщаше отново настроението си.

— Да, така е — рече той. Бутна чашата ми към мен. — А сега, когато си тук, сасенак, вече съм убеден в това. Изпий го, мо нигеан дон, и ще се качим горе.

— Post coitum omne animalium triste est[15] — казах аз със затворени очи.

Не последва отговор от топлата тежест на гърдите ми, освен лекото му дишане. След миг обаче усетих нещо като подземна вибрация, която разтълкувах като смях.

— Това е много странно, сасенак — каза Джейми, гласът му беше сънен. — Надявам се, че не си го измислила ти?

— Не съм. — Пригладих назад от челото му влажната ярка коса и той обърна лице към извивката на рамото ми с доволно сумтене.

Стаите над кръчмата не предоставяха всички необходими удобства за влюбените. Все пак диванът поне предлагаше мека хоризонтална повърхност, която беше повече от достатъчна, като се замисли човек. Макар да бях решила, че все още съм способна на прояви на страст, все пак бях твърде стара да ги осъществявам на голия под.

— Не знам кой го е казал… някой древен философ. Беше цитирано в един от учебниците ми по медицина; в главата за човешката репродуктивна система.

Вибрацията се озвучи в тихо кикотене.

— Явно прилагаш добре на практика уроците, сасенак — каза той. Ръката му мина по хълбока ми и тръгна бавно към задника. Въздъхна доволно и ме стисна леко.

— Не знам кога съм се чувствал по-малко triste — каза той.

— Аз също. — Проследих малкото лизнато в косата му в средата на главата. — Това ме кара да си мисля… по-скоро да се чудя какво е довело древният философ до подобно заключение.

— Сигурно зависи от вида animalie, с които си е имал взимане даване — каза Джейми. — Може би просто нито едно от тях не му е харесало, но той е продължил да опитва усърдно, за да направи такова категорично заключение.

Той се задържа по-здраво за мен, когато смехът ме разтърси леко.

— Ще извиняваш, но кучетата понякога изглеждат доста тъжни и сънливи след чифтосване — каза той.

— Аха. А как изглеждат овцете?

— Е, женските си приличат на овце… не че имат много голям избор, нали?

— О, така ли? А как изглеждат мъжките?

— Ами те изглеждат доста изтощени. Езиците им висят от устата, лиги текат, а очите им се извъртат назад и издават отвратителни звуци. Като повечето мъжки животни, нали? — Усещах извивката на усмивката му на рамото си. Той пак ме стисна и аз дръпнах ухото му.

— Не съм забелязала езикът ти да виси.

— Как ще забележиш — очите ти са затворени.

— Не съм чувала и отвратителни звуци.

— Е, просто не можах да се сетя за такива в точния момент — призна той. — Другия път ще се постарая повече.

Засмяхме се тихо и после притихнахме, заслушани в дъха на другия.

— Джейми — казах накрая, като погалих главата му. — Не мисля, че някога съм била толкова щастлива.

Той се обърна настрани, премести внимателно тежестта си така, че да не ме смаже, и се надигна да легне с лице към мен.

— И аз, моя сасенак — каза той и ме целуна, много леко, но имах време да затворя устни в леко ухапване на долната му устна.

— Не е само заради леглото — каза той, като се отдръпна накрая. Очите му ме гледаха, меко тъмносиньо като топло тропическо море.

— Да, не е — казах и докоснах бузата му.

— Да си отново с мен… да говоря с теб… да знам, че мога да ти кажа всичко, без да си меря думите или да крия мислите си… Господи, сасенак, само Бог знае, че съм изпълнен с похот като младеж и не мога да сваля ръце от теб… — добави лукаво, — но това е нищо пред удоволствието да си до мен и да ти разкривам сърцето си.

— Беше самотно без теб. Много самотно.

— И за мен — каза той. Погледна надолу, дългите мигли скриваха очите му, поколеба се за миг.

— Няма да кажа, че съм живял като монах — рече тихо. — Когато трябваше… когато усещах, че трябва или че ще полудея…

Сложих пръсти на устните му, за да го спра.

— Аз също. Франк…

Ръката му притисна устата ми. И двамата занемели, ние се гледахме и аз усещах как усмивката му расте под ръката ми, а моята под неговата. Свалих ръка.

— Това няма значение.

— Да. Няма значение. — Проследи линията на устните си с моя пръст.

— Е, излей ми сърцето си, ако има време.

Той погледна към прозореца, за да прецени светлината — трябваше да се срещнем с Иън в печатницата в пет часа, за да видим как върви търсенето на Младия Иън. После Джейми се отдръпна внимателно от мен.

— Има поне два часа, преди да тръгнем. Седни и се облечи, а аз ще поръчам малко вино и бисквити.

Това звучеше прекрасно. Като че ли постоянно бях гладна, откакто го открих. Седнах и започнах да ровя из купчината дрехи на пода, търсех корсета за роклята с дълбокото деколте.

— Изобщо не съм тъжен, но може би съм малко засрамен — отбеляза Джейми, докато обуваше копринените чорапи. — Или поне би трябвало.

— Защо?

— Ами ето ме тук, в рая, така да се каже, с теб, с вино и бисквити, докато Иън трополи по паважа и се тревожи за сина си.

— А ти тревожиш ли се за Младия Иън? — попитах, концентрирайки се върху връзките на роклята.

Той се смръщи леко, докато дърпаше другия чорап.

— Не толкова се тревожа, колкото се опасявам, че може да не се появи до утре.

— Какво ще стане утре? — попитах и тогава със закъснение се сетих за срещата със сър Пърсивъл Търнър. — О, пътуването ти на север… утре ли трябва да тръгнеш?

Той кимна.

— Да, имам среща в Мълинс Коув, утре няма да има луна. Люгер от Франция, с вино и батиста.

— И сър Пърсивъл те предупреди да не ходиш на тази среща?

— Така изглежда. Не знам какво се е случило, но сигурно ще разбера. Дали е дошъл главният митнически управител на окръга, или пък е научил за нещо друго, което се случва по крайбрежието и няма нищо общо с нас, но може да попречи. — Сви рамене и закопча жартиера на чорапа си.

После сложи ръце на коленете си, с дланите нагоре, и бавно сви пръсти. Лявата се сви веднага в компактен юмрук, оръжие, готово за битка. Пръстите на дясната се свиха по-бавно; средният беше изкривен и не искаше да легне до втория. Безименният изобщо не се сви, а стърчеше и кутрето до него бе извито под странен ъгъл.

Погледна ме усмихнат.

— Спомняш ли нощта, когато намести ръката ми?

— Понякога, в най-ужасните си мигове. — Не можеше да не помня онази нощ, нямаше как да я забравя. Въпреки всичко го бях спасила от затвора Уентуърт и от смъртната присъда — но не успях да го спася от жестоките мъчения и насилието от страна на Черния Джак Рандал.

Хванах дясната му ръка и я сложих на коляното си. Той я остави да лежи там, топла, тежка и неподвижна, и не възрази, докато опипвах всеки пръст, като дърпах леко, за да разтегна сухожилията и ги извивах, за да проверя обхвата на движение на ставите.

— Първата ми ортопедична операция — казах с горчивина.

— Оттогава правила ли си много такива? — попита любопитно.

— Да, няколко. Аз съм хирург — но това не значи каквото означава сега — добавих бързо. — Хирурзите от моето време не вадят зъби и не пускат кръв. Те са по-скоро като онези, които днес наричате „лекари“ — обучени са във всички области на медицината, но имат специалност.

— Специални, така ли? Ти винаги си била специална — ухили се той. Осакатените пръсти се плъзнаха в дланта ми и палецът погали кокалчетата. — И какво толкова специално прави хирургът?

Намръщих се, опитвах се да намеря правилните думи.

— Ами доколкото мога да обясня… хирургът се опитва да лекува… чрез нож.

Устата му се изви нагоре.

— Хубаво противоречие… но ти отива, сасенак.

— Така ли? — сепнах се аз.

Той кимна, не откъсваше очи от лицето ми. Виждах как ме изучава и смутено се запитах как ли му изглеждам, изчервена след любенето, с разрошена коса.

— Никога не си била по-хубава, сасенак — каза той и усмивката му се разшири, когато вдигнах ръка да пригладя косата си. Той хвана ръката ми и я целуна нежно. — Остави къдриците на мира.

— Не — добави и хвана ръцете ми, — не, ти не си нож, като се замисля. А по-скоро умело изработена сабя, най-красивата сабя, сасенак — проследи устните ми с пръст, извиквайки усмивка, — но закалена добре… и с много коварен остър ръб.

— Коварен? — изненадах се аз.

— Не жесток — увери ме той. Очите му спряха на лицето ми, напрегнати и любопитни. Усмивка докосна устните му. — Не, не това. Но можеш да си безмилостно силна, сасенак, когато се наложи.

Усмихнах се малко лукаво.

— Мога.

— И преди съм го виждал у теб. — Гласът му стана по-тих и той стисна по-силно ръката ми. — Но сега си мисля, че си дори по-корава, отколкото преди. Често ли ти се е налагало да си такава?

Внезапно осъзнах защо той вижда така ясно онова, което Франк така и не видя.

— И на теб ти се е налагало — казах. — И ти си имал нужда от това. Често. — Несъзнателно пръстите ми докоснаха назъбения белег, който пресичаше безименния му пръст и разкривяваше ставата.

Той кимна.

— Питах се — каза така тихо, че едва го чувах. — Често се питах, дали мога да призова това острие при нужда и после да го прибера пак в ножницата. Защото съм виждал как много велики мъже стават жестоки при този призив и стоманата им потъмнява. И често се питах дали съм господар на душата си, или съм станал роб на собственото си острие?

— Не спирах да мисля — продължи той, като гледаше свързаните ни ръце — … дали не съм вадил острието твърде често и дали битката ми не е продължила твърде дълго, за да съм все още способен на човешки отношения.

Устните ми потрепнаха в порив да отвърна, но замълчах. Той видя това и се усмихна малко лукаво.

— Не мислех, че ще мога отново да се смея с жена в леглото, сасенак — каза той. — Или дори че ще отида пак при жена, не като озверяло от нужда животно — добави с горчивина в гласа.

Вдигнах ръката му и целунах малкия белег.

— Не мога да си те представя като животно — казах аз почти на шега, но лицето му омекна и той отвърна сериозно:

— Знам, сасенак. И точно това, че ти не можеш да ме видиш така, ми дава надежда. Защото аз… аз го знам… и все пак вероятно… — Замълча, гледаше ме напрегнато.

— Ти имаш тази… сила. Имаш я, но владееш и душата си. Затова вероятно и моята може да бъде спасена.

Не знаех какво да отвърна на това и мълчах известно време, само държах ръката му, галех изкривените пръсти и големите твърди кокалчета. Това беше ръка на воин… но той сега не беше воин.

Обърнах ръката му и я сложих на коляното си с дланта нагоре. Бавно проследих дълбоките линии и хълмчета, малката буква C, в основата на палеца; която го бележеше като мой.

— Познавах една старица в планините навремето, която каза, че линиите на ръката не предсказват живота ти, а го отразяват.

— Така ли е? — Пръстите му потрепнаха леко, но дланта беше неподвижна.

— Не зная. Каза, че човек се ражда с тези линии — с живот, — но линиите се променят от твоите постъпки и когато ти се променяш. — Не знаех нищо за хиромантията, но виждах една дълбока линия, която минаваше от китката към средата на дланта и се разклоняваше няколко пъти.

— Мисля, че тази се нарича линия на живота — казах аз. — Виждаш ли тези разклонения? Сигурно означават, че си променял често живота си, правил си много избори.

Той изсумтя, но по-скоро развеселено.

— О, тъй ли? Е, това може да се каже за всеки. — Вгледа се в дланта си на коляното ми. — Сигурно първото разклонение е когато срещнах Джак Рандал, а второто, когато се ожених за теб… виж как са близо едно до друго.

— Така е. — Прокарах бавно пръст по линията и пръстите му потрепнаха леко като от гъдел. — А Калоден сигурно е някоя друга?

— Сигурно. — Но той не искаше да говори за Калоден. Продължи да прокарва пръста си. — И когато влязох в затвора, когато се върнах и когато дойдох в Единбург.

— И стана печатар. — Спрях и го погледнах с извити вежди. — Как, за бога, стана печатар? Това е последното, което би ми хрумнало.

— О, това ли? — Устата му се изви в усмивка. — Ами стана малко по случайност.

В началото просто търсел някакво занимание, което ще му помогне да скрие и управлява контрабандата. Разполагал със значителна сума от някакво доходно начинание и бил решен да си купи бизнес, при който се използва голяма каруца и коне, и някакво дискретно помещение, където да складира временно стоките.

Каруцарството било най-близко до ума, но го отхвърлил именно защото онези, които се занимавали с това, често ставали обект на подозрения и обиски от страна на митничарите. По същия начин отпаднало и кръчмарството или ханджийството, макар че били донякъде приемливи, защото изисквали големи доставки на стоки, но пък били твърде уязвими в законните си дейности, за да прикриват и незаконна; данъчните и митничарите се навъртали около кръчмите като бълхи около дебело куче.

— Сетих се за печатарството, когато отидох на едно място да поръчам обявления — обясни той. — Докато чаках да дам поръчката, видях една каруца да пристига, натоварена със сандъци хартия и бурета алкохол за мастилото, и си казах, за бога, това е! Акцизните никога нямаше да се сетят за подобно място.

Едва след като купил магазина на Карфакс Клоуз, наел Джорди да работи на пресата и наистина започнал да изпълнява поръчки за обявления, памфлети, афиши и книги, му хрумнали и другите възможности на подобно занимание.

— Един човек на име Том Гейдж — обясни той. Издърпа ръката си от мен, защото разказваше все по-оживено, жестикулираше и прокарваше ръце през косата си, като я разрошваше с ентусиазъм. — Той ми носеше разни малки поръчки — все невинни неща, — но често, и оставаше да си поговорим, не само с мен, но и с Джорди, макар че сигурно беше забелязал, че знам за тоя занаят по-малко и от самия него.

Усмихна ми се дяволито.

— Не разбирам много от печатарство, сасенак, но разбирам от хора.

Изглежда, този Гейдж бе развил симпатия към Алегзандър Малкълм; като чул леката напевност на родния му край в речта му, той започнал деликатно да подпитва, споменал свой познат, на когото симпатиите към якобитите навлекли неприятности по време на Въстанието, сплитал нишките от взаимни познанства и умело насочвал разговора, преследвайки жертвата си. Докато накрая развеселената жертва не му казала направо да изплюе камъчето; защото хората на краля никога няма да узнаят.

— И той ти се довери. — Не беше въпрос; единственият човек, който се бе доверил погрешка на Джейми Фрейзър бе Чарлс Стюарт — и всъщност грешката беше на Джейми.

— Да. — И така започнало съдружието, отначало чисто делово, но се задълбочило в приятелство с времето. Джейми печатал всички материали на малката група радикални политически автори на Гейдж — от публично известни статии до анонимни брошури и памфлети с материали, заради които авторите им можели да влязат в затвора или да увиснат на бесилото.

— Ходехме в кръчмата надолу по улицата и разговаряхме, след като отпечатвахме материалите. Срещнах неколцина от приятелите му и накрая Том каза, че трябва да напиша и аз нещо. Засмях се и му казах, че с тази ръка, докато напиша нещо, което може да се прочете, всички ще сме вече в гроба… от старост.

— Стоях до пресата, когато разговаряхме, и нагласях буквите с лявата си ръка, без дори да се замисля. Той само се взираше в мен и започна да се смее. Посочи тавата, после ръката ми и продължи да се смее, докато не седна на пода.

Протегна ръце пред себе си, сви пръсти и започна да ги оглежда безстрастно. Сви едната ръка в юмрук и я поднесе към лицето си, като мускулите на предмишницата подскочиха и се издуха под ризата.

— Достатъчно силен съм сега — каза той. — И с малко късмет ще съм така още много години… но не вечно, сасенак. Бил съм се много пъти с меч и кинжал, но за всеки воин идва ден, когато силата го изоставя. — Поклати глава и протегна ръка към палтото си, което лежеше на пода.

— Взех тези онзи ден с Том Гейдж, за да ми напомнят това — каза той.

Взе ръката ми и сложи в нея нещо, което извади от джоба си. Бяха някакви овални оловни неща, студени и твърди на допир. Нямаше нужда да опитвам краищата им, за да разбера, че са оловни букви от печатарска преса.

— Q.E.D. — казах.

— Англичаните ми взеха меча и кинжала — рече той тихо. Пръстът му докосна буквите на дланта ми. — Но Том Гейдж пак сложи оръжие в ръцете ми и мисля, че него няма да оставя.

Вървяхме хванати за ръце по павирания склон на Кралската миля в пет без петнайсет, изпълнени с доволство заради няколко купи добре подлютена супа от омар и бутилка вино, споделени по време на „частния ни разговор“.

Градът сияеше около нас, сякаш и той бе щастлив. Единбург лежеше под мъгла, която скоро щеше да се сгъсти до дъжд отново, но засега светлината на залязващото слънце висеше златна, розова и червена в облаците и сияеше по влажните павета, и сивите камъни на къщите светеха с отразена светлина и също сияеха на свой ред така, че сгряваха бузите ми и блестяха в очите на Джейми, когато ме погледнеше.

Носехме се по улицата в това блажено състояние и минаха двайсет минути, докато забележа нещо друго. Един мъж нетърпеливо ни заобиколи и после спря точно пред мен, като ме накара да се препъна по влажните камъни и едната ми обувка изхвърча.

Той вдигна глава и се вгледа за миг в небето, после забърза надолу по улицата, не бягаше, но вървеше колкото сили имаше.

— Какво му става на този? — попитах, докато се навеждах да си взема обувката. Внезапно забелязах, че всички около нас спират, взират се нагоре и после се втурват по улицата.

— Според теб какво…? — започнах, но когато се обърнах към Джейми, той също се взираше напрегнато нагоре. И аз погледнах, и ми отне миг да видя, че червеното сияние на облаците е станало много по-тъмно от обичайния цвят на залеза и като че ли потрепва някак странно и нехарактерно за това небесно явление.

— Пожар — каза той. — Господи, мисля че е на Лийт Уинд!

В същия момент някой далече надолу по улицата изкрещя „Пожар“ и сякаш тази официална диагноза най-сетне даде разрешение на хората да се затичат. Всички хукнаха като луди по улицата, подобна на стадо леминги, нетърпеливи да се хвърлят в кладата.

Неколцина по-разумни хукнаха нагоре, покрай нас, като също крещяха „Пожар“, но вероятно с намерението да уведомят онова, което минаваше за пожарна команда.

Джейми вече се бе задействал, дърпаше ме, докато аз куцуках на един крак. Вместо да спра, изритах и другата обувка и го последвах, като се подхлъзвах и си натъртих хубаво пръстите по студените влажни павета.

Огънят не беше на Лийт Уинд, а в съседство — на Карфакс Клоуз. Входът към уличката бе изпълнен от развълнувани зяпачи, които се бутаха, проточваха вратове да видят какво става и си крещяха неразбираеми въпроси. Миризмата на дим бе гореща и остра във влажния вечерен въздух, а вълните от жега ме блъснаха в лицето, когато влязох в уличката.

Джейми не се поколеба, хвърли се в тълпата и си отвори път със сила. Аз напредвах след него, преди човешката вълна да се затвори, и размахах лакти, неспособна да видя нищо друго, освен широкия гръб на Джейми пред себе си.

Когато изскочихме пред тълпата, видях всичко много добре. Гъсти облаци сив дим се кълбяха от долните прозорци на печатницата и аз чувах шепота и пукането, които се издигаха над шума на зрителите, сякаш огънят си говореше сам.

— Пресата ми! — С вик на ужас, Джейми се втурна към стъпалата и изрита вратата. Тя избълва облак дим, който го погълна като гладен звяр. Зърнах го за миг как залита от сблъсъка с дима, после падна на колене и пропълзя в сградата.

Вдъхновени от примера му, неколцина мъже от тълпата хукнаха към стълбите на печатницата и по същия начин пропълзяха в изпълнената ѝ с дим вътрешност. Жегата беше така силна, че усещах как полите се развяват към краката ми от полъха ѝ, и се запитах как ще издържат мъжете вътре.

Нов крясък от тълпата зад мен обяви появата на Градската стража, въоръжена с ведра. Очевидно свикнали с подобна задача, мъжете хвърлиха виненочервените си униформени куртки и започнаха веднага да атакуват огъня, като разбиха прозорците и яростно започнаха да хвърлят вътре вода. Междувременно тълпата се увеличи и шумът ѝ се смесваше с постоянния тропот на крака по многото стълбища по улицата, докато семействата по горните етажи на околните сгради бързо подкарваха орди развълнувани деца надолу.

Не мислех, че усилията на бригадата с ведрата, макар и яростни, ще окажат голям ефект върху вече добре разбушувал се пожар. Крачех напред-назад по паважа и се опитвах да видя нещо вътре, когато водачът на онези с ведрата нададе стреснат вик и отскочи назад точно навреме, за да не бъде коронован с табла оловни букви, която профуча през един счупен прозорец и падна на паветата с трясък, разпръсквайки букви във всички посоки.

Две-три бездомни деца се провряха през тълпата и грабнаха буквите, но бяха задържани и изтеглени от възмутени съседи. Една дебела дама със забрадка и престилка се втурна напред, с риск за живота и крайниците си, и пое контрола над оловния шрифт, като го извлече на тротоара, където клекна опекунски над него като кокошка в полог.

Преди съратниците ѝ да съберат изпадалите букви обаче, те бяха изтласкани назад от порой предмети, които летяха през двата прозореца: още табли с букви, валци, тампони за мастило, бутилки с мастило, които се строшиха на паважа и оставиха огромни петна, които потекоха към локвите, направени от огнеборците.

Окуражен от течението от отворената врата и прозорците, гласът на огъня нарасна от шепот в самодоволен пращящ рев. И тъй като вече не можеха да изливат вода през прозорците заради летящите през тях предмети, водачът на Градската стража извика на хората си и като притисна мокра кърпа към лицето си, се приведе и изтича в сградата, последван от половин дузина стражи.

Редиците бързо се прегрупираха, пълни ведра се предаваха от ръка на ръка зад ъгъла от най-близката и нагоре по склона. Развълнувани младежи грабваха търкалящите се надолу ведра и хукваха да ги напълнят отново. Единбург беше каменен град, но при толкова натъпкани една до друга сгради, които имаха много огнища и комини, пожарите вероятно не бяха рядко явление.

Очевидно, защото нова суматоха зад мен извести закъснялата поява на пожарната команда. Вълните от хора се разделиха като Червено море, за да пропуснат колата, теглена от двама мъже, а не от коне, които не можеха да влязат в тесните улички.

Машината беше истинско чудо от бронз, който сияеше като жарава от отраженията на пламъците. Горещината стана по-силна; усещах как дробовете ми пресъхват, с трудност си поемах дъх и бях ужасена за Джейми. Докога щеше да издържи да диша в тази адска димна мъгла и жега, да не говорим за опасността от самите пламъци?

— Господи, Марийо и Йосифе! — Иън, който си пробиваше път през тълпата въпреки дървения си крак, се появи внезапно до мен. Хвана ме за ръка, за да запази равновесие, когато поредният дъжд от предмети накара хората наоколо да отстъпят.

— Къде е Джейми? — извика в ухото ми.

— Там! — изревах и посочих.

Настана нова суматоха около вратата на печатницата, викове се надигнаха дори над рева на огъня. Няколко чифта крака се появиха и започнаха да крачат напред-назад под димната завеса, която вратата бълваше. Появиха се шестима мъже, Джейми сред тях, които залитаха под тежестта на огромна машина — безценната печатарска преса. Оставиха я под стъпалото и я бутнаха към тълпата, а после се върнаха в печатницата.

Твърде късно беше за още спасителни маневри; отвътре се чу трясък и нов порив на жега изпрати тълпата назад. Внезапно прозорците на горния етаж се озариха от танцуващите вътре пламъци. Малка колона мъже се заизнизва от сградата. Те кашляха и се давеха, някои пълзяха, почернели от саждите и подгизнали от пот. Пожарникарите помпаха диво, но гъстата струя вода от маркуча им не правеше никакво впечатление на огъня.

Ръката на Иън стисна моята като челюсти на капан.

— Иън! — изпищях аз така силно, че се чух над шума на тълпата и огъня.

Погледнах натам, накъдето гледаше той, и видях нещо като привидение на прозореца на втория етаж. Като че ли се бореше с черчевето и после падна назад, обгърнато от дим.

Сърцето ми се качи право в устата. Не беше ясно дали тази фигура наистина е Младия Иън, но със сигурност имаше човешка форма. Иън не изгуби време да зяпа натам, а тръгна към вратата толкова бързо, колкото дървеният крак му позволяваше.

— Чакай! — извиках и хукнах след него.

Джейми се облягаше на печатарската преса и гърдите му се надигаха с мъка, докато се опитваше да си поеме въздух и да благодари на помощниците си.

— Джейми! — Хванах го за ръкава и грубо го извърнах от червендалестия бръснар, който развълнувано бършеше ръце в престилката и оставяше дълги черни ивици сред петната от засъхнал сапун и точиците кръв.

— Горе! — изкрещях и посочих. — Младия Иън е горе!

Джейми отстъпи назад, като бършеше черното си лице с ръкав, и се втренчи диво в прозорците. Не се виждаше нищо, освен потрепващия блясък на огъня.

Иън се мяташе в ръцете на неколцина съседи, които се опитваха да му попречат да влезе в печатницата.

— Не, човече, не можеш да влезеш! — изкрещя капитанът на Стражата и се опита да сграбчи размятаните му ръце. — Стълбището падна и покривът ще падне!

Въпреки че не беше много едър и имаше дървен крак, Иън беше висок и жилав, и немощната хватка на стражите — предимно пенсионери от полковете на планинците — не можеше да се мери с неговата сила, подклаждана от отчаянието на бащата. Бавно, но сигурно, цялата групичка се приближаваше до стълбите на печатницата и Иън повлече своите спасители към пламъците.

Усетих как Джейми си поема дъх възможно най-дълбоко и след миг също беше на стълбите. Хвана Иън през кръста и го издърпа назад.

— Слизай, човече! — изкрещя дрезгаво. — Няма да се справиш… Стълбището го няма! — Огледа се, видя ме и хвърли Иън назад. Той изгуби равновесие и падна в ръцете ми. — Дръж го — извика над рева на пламъците. — Ще доведа момчето!

После се обърна и хукна по стълбите на съседната сграда, като си пробиваше път през клиентите на магазина за шоколад на приземния етаж, които бяха излезли на улицата да зяпат развълнувани с глинени чаши в ръце.

Аз последвах примера на Джейми и хванах здраво Иън през кръста. Той направи подмолен опит да последва Джейми, но после спря и се скова в ръцете ми. Сърцето му биеше лудо под бузата ми.

— Не се тревожи — казах безсмислено аз. — Той ще се справи; ще го изведе. Ще видиш. Знам, че ще успее.

Иън не отговори — може и да не беше чул, — но стоеше скован като статуя в ръцете ми, дъхът му излизаше накъсано като стенания. Когато го освободих, пак не помръдна, но щом застанах до него, хвана ръката ми и я стисна силно. Костите ми щяха да застържат едни в други, ако не го бях стиснала и аз така здраво.

Не мина и минута, преди прозорецът над магазина за шоколад да се отвори и главата и раменете на Джейми се появиха — червената му коса сияеше като заблуден пламък, отделил се от главния огън. Той се покатери на перваза и предпазливо се извърна клекнал, докато не се обърна към сградата.

Изправи се по чорапи, хвана се за улука на покрива и се издърпа бавно, а дългите пръсти на краката му търсеха опора в цепнатините между споените с хоросан камъни по фасадата на къщата. Със сумтене, което се чу дори над огъня и тълпата, той се олюля над ръба на покрива и изчезна зад билото му.

Един по-нисък мъж вероятно нямаше да успее. Нито пък Иън с дървения си крак. Чух го как каза нещо под нос; молитва вероятно, но когато го погледнах, беше стиснал зъби и чертите му бяха сковани от страх.

„Какво, по дяволите, прави там?“, помислих си и не усетих как съм го изрекла на глас, докато бръснарят, заслонил очи до мен, не отвърна:

— На покрива на печатницата има капандура, мадам. Сигурно господин Малкълм се опитва да влезе на горния етаж през нея. Чиракът му ли е там?

— Не! — сопна се Иън. — Моят син!

Бръснарят се сви под погледа на Иън, като мърмореше: „О, да, точно тъй, сър, точно тъй!“ и се кръстеше. Виковете на тълпата прераснаха в рев, когато на покрива на магазина за шоколад се появиха две фигури. Иън пусна ръката ми и се втурна напред.

Джейми беше хванал през кръста Младия Иън, който се привеждаше и се олюляваше заради вдишания дим. Беше очевидно, че няма да могат да се върнат през съседната сграда в това си състояние.

Точно тогава Джейми забеляза Иън долу. Сви ръка около устата си и изрева:

— Въже!

Въже се намери; Градската стража бе дошла оборудвана. Иън грабна намотката от приближаващия страж, който примигна от възмущение, и се обърна към къщата.

Зърнах блясъка на зъбите на Джейми, хилеше се на зет си долу, и ответната киселата физиономия на Иън. Колко ли пъти си бяха хвърляли въже, за да вдигнат сено на тавана на плевника или да завържат товар върху каруца?

Тълпата отстъпи назад, когато Иън замахна, и тежката намотка полетя в плавна парабола, като се развиваше по пътя си, и се приземи в протегната ръка на Джейми с точност на пчела, кацаща върху цвете. Джейми дръпна края му и изчезна за миг, за да завърже въжето за основата на комина.

След няколко опасни момента двете почернели от дима фигури се приземиха на паважа. Младия Иън, с въже под мишниците, остана прав за миг, а после, когато въжето се разхлаби, коленете му поддадоха и той се плъзна на купчинка на земята.

— Добре ли си? Балаих, кажи ми нещо! — Иън падна на колене до сина си и трескаво се опитваше да развърже възела на гърдите му, като едновременно с това вдигаше олюляващата се глава.

Джейми се беше навел над перилата на магазина за шоколад, с черно лице, и си изкашляше дробовете, но иначе изглеждаше невредим. Аз седнах от другата страна на момчето и взех главата му в скута си.

Не знаех дали да плача или да се смея. Когато го бях видяла сутринта, той изглеждаше симпатичен, не чак красавец, но имаше нещо от приятната хубост на баща си. Сега гъстата коса над едната страна на челото бе опърлена до червеникава четина, а веждите и миглите му бяха изгорели напълно. Кожата под чернилката беше ярко розова като на прасенце сукалче, току-що свалено от шиша.

Усетих пулс в тънката шия, успокояващо силен. Дишането му беше дрезгаво и неравно, и нищо чудно; надявах се лигавицата на дробовете да не е изгоряла. Той кашляше, дълго и мъчително, и тънкото му тяло се тресеше в скута ми.

— Той добре ли е? — Иън инстинктивно хвана сина под мишниците и го вдигна да седне. Главата му се клатушкаше напред-назад и момчето се катурна напред в ръцете ми.

— Мисля, че да. Но не съм сигурна. — Момчето още кашляше, но не беше напълно в съзнание; държах го до рамото си като огромно бебе и го тупах безсмислено по гърба, докато се давеше.

— Той добре ли е? — попита този път Джейми, клекнал задъхан до мен. Гласът му беше толкова дрезгав, че не можах да го позная.

— Така мисля. Ами ти? Приличаш на таласъм — казах аз, взирайки се в него над клатещото се рамо на Младия Иън.

— Така ли? — Сложи ръка на лицето си, изглеждаше стреснат, после се усмихна. — Не, не мога да кажа как изглеждам, но все още не съм станал таласъм, само съм малко опърлен.

— Назад, назад! — Капитанът на стражата стоеше до мен, сивата му брада стърчеше тревожно. Той ме дърпаше за ръкава. — Отместете се, мадам, покривът пада!

И наистина, докато се отдръпвахме на безопасно разстояние, покривът на печатницата се срути навътре и от тълпата се надигна смаяно ахване, когато огромен фонтан искри се изви към притъмняващото небе.

И сякаш във възмутен отговор на това, последваха първите дъждовни капки, които пльокаха силно по паветата около нас. Единбургчани, които вече трябваше да са свикнали с дъжда, започнаха да възклицават и да се крият в околните сгради като хлебарки, оставайки природата да довърши започнатото от пожарникарите.

След миг с Иън вече бяхме сами с Младия Иън. Джейми, след като раздаде щедро монети на стражата и на други помагачи и уреди да приберат печатарската преса и другите инструменти в склада на бръснарницата, тръгна изморено към нас.

— Как е момчето? — попита, докато бършеше с ръка лицето си. Дъждът бе започнал да се засилва и в резултат почерненото му от сажди лице стана още по-живописно. Иън го погледна и за първи път гневът, тревогата и страхът отстъпиха малко пред тази гледка. Той се усмихна криво на Джейми.

— Не изглежда много по-зле от теб, човече… но мисля, че ще се оправи. Ще помогнеш ли?

И като мърмореше нежно на келтски, Иън се наведе над сина си, който вече седеше на тротоара и се олюляваше напред-назад като чапла на силен вятър.

Когато стигнахме до къщата на мадам Жан, Младия Иън вече можеше да ходи, макар и с помощ от страна на чичо си и баща си. Бруно, който ни отвори вратата, примигна смаяно при гледката, после я отвори широко и се засмя така силно, че едва успя да я затвори след нас.

Трябваше да призная, че не бяхме големи хубавци, мокри до кости от дъжда. С Джейми бяхме боси, а дрехите му висяха на парцали, прогорени и разкъсани, покрити със струйки сажди. Тъмната коса на Иън висеше над очите му и го караше да прилича на удавен плъх с дървен крак.

Младия Иън обаче беше център на вниманието, когато множество глави надникнаха от салона в отговор на шума, който Бруно вдигаше. С прогорената коса, подутото червено лице, големия нос и примигващи очи без мигли, той много приличаше на новоизлюпено пиле от екзотичен вид — може би фламинго. Лицето нямаше как да се зачерви повече, но вратът му пламтеше в алено, когато женски кикот ни последва по стълбите.

Щом се затворихме в малката дневна на горния етаж, Иън обърна лице към нещастното си отроче.

— Значи оцеля, малък мизернико? — попита той.

— Да, сър — отвърна Младия Иън с мрачен грак, но изглеждаше така, сякаш искаше да отвърне „не“.

— Добре — рече мрачно баща му. — Ще обясняваш ли, или да те нашибам още сега с колана, че да не си губим времето и двамата?

— Не можеш да пребиеш човек, когото тъкмо е останал без вежди, Иън — възрази дрезгаво Джейми и си наля чаша портър от гарафата на масата. — Няма да е хуманно. — Ухили се на племенника си и му подаде чашата, а момчето я сграбчи с усърдие.

— Е, да. Сигурно — съгласи се Иън, наблюдавайки сина си. Ъгълчето на устата му потрепна. Младия Иън беше жална гледка; и едновременно с това ужасно смешна. — Това не означава, че няма да ти направя пришки на задника по-късно, да знаеш — предупреди той момчето, — и то без да броим това, което майка ти смята да ти направи, когато те види. Но засега се отпусни.

Не особено успокоен от великодушния тон на последното заявление, Младия Иън не отговори, а потърси убежище в дълбините на чашата с портър.

Аз също пиех от чашата си с голямо удоволствие. Със закъснение бях осъзнала точно защо жителите на Единбург реагираха така на дъжда; когато човек се намокреше, беше адски трудно да изсъхне отново във влажните каменни къщи; без да си смени дрехите и без достатъчно топлина, освен слабия огън в огнището.

Дръпнах влажния корсаж от гърдите си, забелязах заинтригувания поглед на Младия Иън и със съжаление реших, че няма как да се съблека, докато момчето е в стаята. Джейми като че ли го беше покварил достатъчно. Вместо това започнах да гълтам от портъра, усещайки богатия вкус, който стопляше вътрешностите ми.

— Достатъчно добре ли се чувстваш, за да поговорим, момче? — Джейми седна срещу племенника си, до Иън на възглавницата.

— Да… струва ми се — изграчи предпазливо Младия Иън. Прочисти гърло като жаба и повтори по-уверено. — Да.

— Добре. Е, тогава, първо, как се озова в печатницата и второ — как така се озова в пожар?

Младия Иън се замисли за минута, после изпи още една глътка за кураж и каза:

— Аз го запалих.

И Джейми, и Иън изправиха гръб при тези думи. Виждах как Джейми преразглежда мнението си относно хуманността да се бият хора без вежди, но се овладя с очевидно усилие и попита само:

— Защо?

— Ами там имаше един мъж — започна Младия Иън и спря рязко.

— Мъж — повтори Джейми търпеливо, когато племенникът му като че ли внезапно онемя и оглуша. — Какъв мъж?

Младия Иън стисна чашата с две ръце, изглеждаше дълбоко нещастен.

— Веднага отговорѝ на чичо си — нареди рязко Иън. — Или ще те метна на коляното си и ще те напердаша още тук.

Със смесица от подобни заплахи и окуражавания, двамата мъже успяха да изтръгнат някаква почти свързана история от момчето.

Младия Иън бил в кръчмата на улица Кърс тази сутрин, където трябвало да се срещне с Уоли, който щял да дойде там, за да натовари пробитите бъчви и вкисналото вино.

— Така ли? И кой ти каза да идеш там?

— Аз — отвърна Джейми, преди Младия Иън да отговори. Махна с ръка на зет си, за да го накара да замълчи. — Да, знаех, че е тук. Ще поговорим по-късно за това, моля те. Важно е да разберем какво стана днес.

Иън се взираше в Джейми и отвори уста да възрази, после рязко я затвори. Кимна на сина си да продължава.

— Ами бях гладен — каза Младия Иън.

— Ти кога не си? — попитаха баща му и чичо му едновременно, в идеален синхрон. Спогледаха се, изсумтяха от смях и напрежението в стаята спадна леко.

— Та значи отишъл си в кръчмата да хапнеш — каза Джейми. — Няма лошо, момче, няма лошо. И какво се случи, докато беше там?

Оказа се, че там видял онзи мъж. Дребен, подобен на плъх, с плитка като на моряк и едно сляпо око, говорел с кръчмаря.

— Той те познаваше, чичо Джейми — каза Младия Иън, вече говореше по-лесно след поглъщането на портъра. — С истинското ти име.

Джейми се стресна, изглеждаше изненадан.

— Джейми Фрейзър ли? — Младия Иън кимна, отпивайки. — Да. Но знаеше и другото ти име — Джейми Рой.

— Джейми Рой ли? — Иън погледна объркано зет си, който сви нетърпеливо рамене.

— Така ме знаят на пристанищата. Господи, Иън, знаеш с какво се занимавам!

— Да, знам, но не знаех, че и момчето ти помага. — Той стисна устни и насочи пак вниманието си към сина си. — Продължавай, момче. Няма да те прекъсвам повече.

Морякът попитал кръчмаря как един стар морски вълк, който си търси работа, може да намери някой си Джейми Фрейзър, за когото се знаело, че търси способни мъже. Кръчмарят отвърнал, че не знае това име, а морякът се навел по-близо, плъзнал монета по масата и с по-тих глас го попитал дали името „Джейми Рой“ му е по-познато.

Кръчмарят останал невъзмутим и морякът скоро излязъл от кръчмата, а Младия Иън тръгнал след него.

— Реших, че ще е добре да разбера кой е и какво иска — обясни той, примигвайки.

— А защо не се сети да оставиш съобщение за Уоли на кръчмаря? — каза Джейми. — А онзи накъде тръгна?

Тръгнал бързо по пътя, но не толкова бързо, че едно здраво момче да не може да го следва на внимателно разстояние. Морякът тръгнал към Единбург, който бил на около пет мили, и на по-малко от час, и накрая пристигнал в кръчмата „Зелената сова“, следван от Младия Иън, който бил пред припадък от жажда.

Аз се сепнах, щом чух името на кръчмата, но не казах нищо, не исках да прекъсвам разказа му.

— Там беше ужасно претъпкано — докладва момчето. — Нещо се беше случило сутринта и всички говореха за него… но млъкнаха, когато ме видяха. Така или иначе и там стана същото. — Той се закашля и прочисти гърлото си. — Морякът си поръча пиене — бренди, — после попита кръчмаря дали познава някой си доставчик на бренди на име Джейми Рой или Джейми Фрейзър.

— И той какво каза? — прошепна Джейми. Гледаше напрегнато племенника си, но аз виждах как мисли усилено, защото между гъстите му вежди се бе образувала малка бръчка.

Мъжът тръгнал методично от кръчма на кръчма, следван от сянката си, и навсякъде си поръчвал бренди и повтарял въпроса.

— Трябва да се е напил с толкова бренди — отбеляза Иън.

Младия Иън поклати глава.

— Той не го пиеше. Само го миришеше.

Баща му изцъка с език при това скандално прахосване на хубава пиячка, но червените вежди на Джейми скочиха още по-високо.

— А опита ли някое? — попита той рязко.

— Да. В „Кучето и пищова“, и после в „Синият глиган“. Само го опита обаче, после остави чашата. Никъде не пи, а ходихме в пет кръчми, преди да… — замълча и отпи отново.

Лицето на Джейми претърпя изумителна трансформация. От смръщено объркване сега стана напълно безизразно и после като че ли получи прозрение.

— Значи така — каза си тихо. — Така значи. — Вниманието му се върна към племенника му. — А после какво стана, момче?

Младия Иън пак доби нещастен вид. Преглътна и видях тръпката по дългата му шия.

— Ами от Кърс до Единбург пътят беше ужасно дълъг — започна той, — много бях жаден…

Баща му и чичо му се спогледаха недоволно.

— И пи твърде много — рече примирено Джейми.

— Ами не знаех, че ще ходи в толкова много кръчми, нали? — извика момчето в самозащита и ушите му порозовяха.

— Не, разбира се — каза любезно Джейми, потушавайки забележката, която Иън бе на път да излае. — Докога издържа?

До средата на Кралската миля, оказа се, където Младия Иън, победен от ранното ставане, дългия преход и ефектите на около две кварти ейл, заспал в едно кьоше и се събудил след час, а от моряка нямало и следа.

— Затова дойдох тук — обясни той. — Мислех си, че чичо Джейми трябва да знае за това. Но го нямаше. — Погледна ме и ушите му станаха още по-розови.

— И защо реши, че той трябва да е тук? — Иън се взираше страховито в отрочето си, после обърна свредела на погледа си към своя зет. Кипящият гняв, който бе сдържал от сутринта, внезапно изригна.

— Точно ти ли ще ме питаш, татко! — Младия Иън се изправи, олюлявайки се леко, но бе сложил големите си кокалести длани на кръста.

— Аз ли? И какво трябва да означава това, идиотче нещастно? — извика Иън, ококорен от гняв.

— Означава, че си гаден лицемер! — изкрещя дрезгаво синът му. — Проповядваш на мен и на Майкъл благочестие и да имаме само една жена, а ти през цялото време си се измъквал в града, за да гониш курви!

— Какво? — Лицето на Иън стана съвсем лилаво. Погледнах притеснено към Джейми, който като че ли намираше нещо забавно в ситуацията.

— Ти си… ъъъ… проклет двуличник! — заяви Младия Иън с победоносна усмивка, после спря, сякаш се опита да измисли още някое определение. Устата му се отвори, но не излезе нищо, освен тихо оригване.

— Момчето се напи — казах на Джейми.

Той взе гарафата с портъра, огледа нивото на течността и я остави.

— Права си. Трябваше да забележа по-рано, но е трудно да се каже, като е такъв опърлен.

Големият Иън обаче не беше пиян, но изражението му много приличаше на това на сина му, обагрено в червено, с изскочили очи и изпъкнали жили на врата.

— Какво говориш, проклет да съм? — извика той. Тръгна заплашително към Младия Иън, който неволно отстъпи назад и внезапно седна, когато прасците му се удариха в ръба на дивана.

— Нея — рече той стреснато. Посочи ме, за по-ясно. — Нея! Ти мамиш мама с тази мръсна курва, ето какво говоря!

Иън зашлеви сина си над ухото и го просна на дивана.

— Ах ти мизернико! — извика той, скандализиран. — Хубави ги приказваш за леля си Клеър, да не говорим за мен и за майка си!

— Леля? — Младия Иън ме зяпна от възглавниците, изглеждаше като пиленце, което чака храна, и аз не се сдържах и избухнах в смях.

— Ти си тръгна, преди да успея да ти се представя тази сутрин — казах.

— Но ти си мъртва — рече той смаяно.

— Не още — уверих го. — Освен ако не хвана пневмония от тази мокра рокля.

Очите му станаха съвършено кръгли, докато се взираше в мен. Сега в тях като че ли проблесна и въодушевление.

— Някои от стариците в Лалиброх казват, че си лечителка — бяла дама, или може би фея. Когато чичо се прибрал от Калоден без теб, те решили, че сигурно си се върнала при феите, откъдето си дошла. Вярно ли е? Наистина ли живееш в сумрака?

Погледнах към Джейми, който извъртя очи към тавана.

— Не — отвърнах. — Аз… аз…

— Тя избяга във Франция след Калоден — намеси се внезапно Иън много категорично. — Решила е, че чичо ти е загинал в битката, затова отишла при близки във Франция. Тя беше голяма приятелка на принц Теарлах, не можеше да се върне в Шотландия след войната, защото щеше да е в голяма опасност. Но после чула за чичо ти и още щом узнала, че съпругът ѝ не е мъртъв, се качила на кораб и дошла да го намери.

Устата на Младия Иън висеше леко отворена. Моята също.

— Ами да — казах, като я затворих. — Точно така беше.

Момчето обърна големите си искрящи очи към чичо си.

— Значи си се върнала при него? — каза щастливо. — Боже, колко романтично!

Напрежението си отиде. Иън се поколеба, но очите му омекнаха, щом погледна от Джейми към мен.

— Да — рече и се усмихна неохотно. — Май че е така.

— Не очаквах да го направи, преди да минат поне още две-три години — каза Джейми, като държеше главата на племенника си, а той повръщаше в плювалника, който държах.

— Да, той все бърза — отвърна примирено Иън. — Научи се да ходи, преди да може да стои, и винаги се катурваше в огъня, в казана с вода или в кочината, или в краварника. — Потупа кльощавия тресящ се врат. — Давай, момче, изкарай го.

След малко момчето бе свито на изтощена купчинка на дивана, за да се възстанови от ефектите на дима, емоциите и твърде много портър под строгия надзор на чичо си и баща си.

— Къде е проклетият чай, който поръчах? — Джейми посегна нетърпеливо към звънеца, но аз го спрях. Явно домакинството в бардака все още не бе въведено в ред след вълнуващата сутрин.

— Недей. Ще ида да донеса — казах аз. Взех плювалника и го отнесох с мен, протегнала ръка пред себе си, и чух как Иън казва вразумяващо: — Виж какво, глупако…

Открих кухнята без трудности и взех необходимите провизии. Надявах се Джейми и Иън да оставят на момчето пет минути отдих, не само заради него, но и за да не пропусна нищо от историята му.

Явно бях пропуснала нещо; защото, когато се върнах в дневната, отново се усещаше напрежение, а Младия Иън погледна нагоре и бързо извърна очи. Джейми беше непроницаем, както обикновено, но големия Иън изглеждаше изчервен почти колкото сина си. Тръгна да вземе подноса от мен, като мърмореше благодарности, но не ме погледна.

Вдигнах вежда към Джейми, който ми се усмихна леко и сви рамене. Аз също свих рамене и взех една купа от подноса.

— Хляб и мляко — казах и я подадох на Младия Иън, който веднага доби по-щастлив вид.

— Горещ чай — добавих и подадох каната на баща му.

— Уиски — подадох бутилката на Джейми, — и студен чай за изгарянията. — Махнах капака от последната купа, в която няколко салфетки се киснеха в студен чай.

— Студен чай ли? — Джейми вдигна вежди. — Готвачката няма ли масло?

— Не се слага масло на изгаряния — казах му аз. — Сок от алое или сок от плантан или живовляк, но готвачката няма такива. Студеният чай е най-добрият ни вариант.

Наложих мехурите по ръцете и предмишниците на момчето и попих нежно аленото му лице с напоени в чай салфетки, докато Джейми и Иън се гощаваха с чай и уиски, след което всички седнахме освежени, за да чуем остатъка от историята на Иън.

— Ами — започна той — повървях из града, чудех се какво да направя. Накрая главата ми малко се проясни и реших, че ако мъжът, когото следвах, върви от кръчма на кръчма по главната улица, ако ида до другия край и тръгна нагоре по улицата, може да го срещна по пътя.

— Гениална мисъл — рече Джейми и Иън кимна одобрително, вече не беше така смръщен. — Намери ли го?

Младия Иън кимна.

— Намерих го.

Той слязъл пеша по Кралската миля почти до двореца Холируд и тръгнал обратно нагоре по улицата, като спирал във всяка кръчма да пита за едноок мъж с плитка. Под Кенънгейт никой не го бил виждал и той започнал да се отчайва, но внезапно го забелязал да седи в една кръчма близо до пивоварната на Холируд.

Вероятно спрял да си почине, а не да търси информация, защото просто си седял и пиел бира. Младия Иън се скрил зад кочината в двора и останал там да наблюдава, докато накрая мъжът станал, платил и излязъл бавно навън.

— Той не отиде в повече кръчми — докладва момчето, като обърса капка мляко от брадичката си. — Отиде право на Карфакс Клоуз, при печатницата.

Джейми каза нещо на келтски под нос.

— Така ли? А после?

— Ами видя, че е затворено, разбира се. После видя, че вратата е заключена, и погледна към прозорците, сякаш се чудеше дали да ги разбие. После го видях да се озърта към минувачите — по това време имаше много хора, отиваха в магазина за шоколад. Той постоя отпред малко, мислеше, и после тръгна назад по уличката — трябваше да вляза в шивачницата на ъгъла, за да не ме види.

Мъжът спрял на входа на уличката, после явно взел решение, завил надясно, изминал няколко крачки надолу и изчезнал в малка алея.

— Знаех, че тя води до двор зад улицата — обясни Младия Иън. — И веднага разбрах какво е намислил.

— Там има малък двор — обясни Джейми, като видя, че съм объркана. — За боклуци и доставки — но задната врата на печатницата води натам.

Младия Иън кимна и остави празната купа.

— Да. Реших, че е наумил да влезе в печатницата. И се сетих за новите брошури.

— Господи! — рече Джейми. Беше леко пребледнял.

— Брошури ли? — вдигна вежди Иън. — Какви брошури?

— Нови материали за господин Гейдж — обясни Младия Иън.

Иън все още изглеждаше в неведение, също като мен.

— Политически — рече направо Джейми. — Статия за отхвърляне на последния акцизен закон — с призив към гражданската опозиция, — ако се налага и чрез насилие. Пет хиляди, току-що отпечатани, складирани в задната стаичка. Гейдж щеше да дойде да ги вземе утре сутрин.

— Господи! — каза Иън. Беше пребледнял дори повече от Джейми, в когото се взираше с ужас и страхопочитание. — Ти да не си откачил? На гърба ти вече няма здраво място. Още не е изсъхнало мастилото на указа за помилването ти? Забъркал си се с Том Гейдж и подривната му група и си замесил и сина ми в това?

Гласът му се надигаше и сега той скочи на крака със стиснати юмруци.

— Как можа, Джейми… как? Не страда ли достатъчно заради действията си — не страдахме ли и ние с Джени? През войната и след това… Господи, мислех, че вече си приключил със затворите, кръвта и насилието!

— Така е — каза кратко Джейми. — Не съм част от групата на Гейдж. Но съм печатар, нали? Той ми плати за тези брошури.

Иън вдигна ръце в жест на огромно раздразнение.

— О, да! И това ще е от огромно значение за агентите на краля, когато те арестуват и те заведат в Лондон да те обесят! Ако намерят тези неща в печатницата ти… — Тогава му хрумна нещо и той се обърна към сина си.

— О, затова ли? — попита. — Сетил си се, че тези брошури са там… затова ли запали печатницата?

Младия Иън кимна, сериозен като млада сова.

— Не можех да ги изнеса навреме — рече той. — Не и пет хиляди. Мъжът… морякът… счупи задния прозорец и се протегна към резето на вратата.

Иън се обърна към Джейми.

— Проклет да си! — рече яростно. — Проклет да си, безразсъден глупако, Джейми Фрейзър! Първо якобит, а сега и това!

Джейми вече се беше зачервил, а сега лицето му потъмня.

— Аз ли бях виновен за Чарлс Стюарт? — попита той. Очите му святкаха гневно и той остави чаената чаша така силно, че разля уиски по полираната маса. — Не направих ли всичко възможно да спра този глупак? Не жертвах ли всичко в тази борба — всичко, Иън! Земята си, свободата си, жена си — за да спася всички ни? — Погледна ме и аз успях да зърна малка частица от онова, което тези двайсет години му бяха коствали.

Обърна се пак към Иън, веждите му се смръщиха, когато продължи, гласът му стана по-твърд.

— А колкото до онова, което е коствало на семейството ми… а ти какво спечели, Иън? Лалиброх сега принадлежи на малкия Джеймс, нали? На твоя син, не на моя!

Иън потрепна при тези думи.

— Никога не съм те молил… — започна той.

— Да, не си. Не те обвинявам, за бога! Но фактът е, че Лалиброх вече не е мой, нали? Баща ми го остави на мен и аз се грижих за него с всички сили — грижих се за земята и за селяните — и ти ми помагаше, Иън. — Гласът му омекна малко. — Нямаше да се справя без теб и Джени. Не съжалявам, че го приписах на Младия Джейми — трябваше да се направи. Но все пак… — Извърна се за миг със сведена глава, широките му рамене бяха напрегнати под ленената риза.

Не смеех да помръдна и да продумам, но улових погледа на Младия Иън, изпълнен с безпределен ужас. Сложих ръка на кльощавото му рамо и усетих пулса му под нежната кожа над ключицата. Той сложи голямата си кокалеста длан върху ръката ми и я стисна здраво.

Джейми се обърна към зет си, опитваше се да овладее гласа и гнева си.

— Заклевам ти се, Иън, не съм изложил момчето на опасност. Държах го възможно най-далече от това — не позволих на хората от пристанището да го видят и не го пусках на корабите с Фъргъс, колкото и да ме молеше. — Погледна към Младия Иън и изражението му се промени в странна смесица от обич и раздразнение.

— Не съм го молил да идва при мен, Иън, и му казах, че трябва да се прибере у дома.

— Но не си го накарал да се прибере, нали? — Червенината вече избледняваше по лицето на Иън, но меките кафяви очи все още бяха присвити и светеха от гняв. — И не ни изпрати вест. За бога, Джейми, Джени не е спала и една нощ този месец!

Джейми стисна здраво устни.

— Не — каза той, изричаше думите бавно. — Не го направих. Аз… — Погледна пак към момчето и сви смутено рамене, сякаш ризата внезапно му отесня.

— Не — каза отново. — Мислех да го заведа сам у дома.

— Той е достатъчно голям да пътува сам — каза Иън. — Дошъл е сам, нали?

— Да. Не беше заради това. — Джейми се извърна, взе чашата и започна да я върти между дланите си. — Не, исках да го доведа, за да ви помоля за разрешение… теб и Джени… момчето да дойде да живее известно време с мен.

Иън се изсмя саркастично.

— О, така ли! Да дадем разрешение да го обесят или да го изпратят в колониите с теб, така ли?

Гневът отново просветна по чертите на Джейми и той вдигна поглед от чашата в ръцете си.

— Знаеш, че не бих позволил да пострада — каза той. — За бога, Иън, обичам го като мой син, много добре го знаеш!

Иън дишаше накъсано; чувах го от мястото си зад дивана.

— О, знам го много добре — каза той, взирайки се усилено в лицето на Джейми. — Но той е мой син, нали? Той е мой.

Джейми се втренчи в него за миг, после посегна и внимателно остави чашата на масата.

— Да — рече тихо. — Твой е.

Иън остана така за миг, дишаше тежко, после избърса с ръка челото си и отметна назад гъстата си тъмна коса.

— Добре тогава — рече. Пое дълбоко дъх два пъти и се обърна към сина си. — Хайде, идвай. Имам стая в „Холидей“.

Кокалестите пръсти на Младия Иън стиснаха моите. Видях го да преглъща, но не стана от мястото си.

— Не, татко. — Гласът му трепереше, примигна с усилие, но не заплака. — Няма да дойда с теб.

Иън пребледня съвсем, по ъгловатите скули избиха тъмночервени петна, сякаш някой го беше зашлевил здраво и по двете бузи.

— Така ли?

Младия Иън кимна, преглъщайки.

— Аз… аз ще тръгна с теб на сутринта, татко; ще се прибера с теб у дома. Но не сега.

Иън се взира в сина си, без да продума. После раменете му увиснаха и цялото напрежение напусна тялото му.

— Разбирам — каза тихо. — Е, добре тогава.

Без да каже нищо повече, той се обърна и излезе, като затвори внимателно вратата след себе си. Чувах тромавите му стъпки по дървеното стълбище. Последва леко тътрене, когато стигна до долу, после гласът на Бруно и тътенът на затръшнатата входна врата. И след това в стаята настана тишина, само огънят съскаше зад мен.

Рамото на момчето се тресеше под ръката ми и то стисна още по-силно пръстите ми, плачеше беззвучно.

Джейми седна бавно до него с угрижено изражение.

— Иън, о, малки Иън. Господи, момче, не биваше да го правиш.

— Трябваше. — Иън изпъшка и подсмръкна и аз осъзнах, че е сдържал дъха си. Обърна опърлено си лице към чичо си, чертите му се разкривиха от мъка.

— Не исках да наранявам татко — каза той. — Не исках!

Джейми потупа разсеяно коляното му.

— Знам, момче, но да му кажеш такова нещо…

— Не можех иначе, трябва да ти кажа нещо, чичо Джейми!

Джейми го погледна, внезапно притеснен от тона му.

— Какво? Какво да ми кажеш?

— Мъжът. Мъжът с плитката.

— Какво за него?

Младия Иън облиза устните си и се стегна.

— Мисля, че го убих — прошепна той.

Стреснат, Джейми ме погледна, после пак погледна него.

— Как?

— Ами… малко излъгах — започна Иън с треперещ глас. Сълзите още се събираха в очите му, но той ги избърса. — Когато влязох в печатницата… ти нали ми даде ключ… мъжът вече беше вътре.

Морякът бил в задната стаичка, където били новоотпечатаните поръчки, както и запаси от мастило, попивателни, с които се чистела пресата, и малка ковачница, където износените букви се претопяват и се изливат нови.

— Той взимаше брошури от купчината и ги слагаше в жакета си — каза Иън. — Когато го видях, му изкрещях да ги върне обратно, но той се завъртя към мен с пищов в ръка.

Пищовът гръмнал и много изплашил Младия Иън, но сачмата не го уцелила. Морякът се втурнал към момчето и замахнал с оръжието като с тояга.

— Нямаше време да бягам или да мисля — каза той. Беше пуснал ръката ми и бе преплел пръсти на коляното си. — Посегнах към първото, което ми попадна, и го хвърлих.

Първото, което му попаднало, било меден черпак с дълга дръжка, с който се изливало разтопеното олово в калъпите. Пещта още горяла, макар и слабо, и макар че в казана била останала само малка локвичка олово, изгарящите капки полетели от черпака към лицето на моряка.

— Господи, как запищя! — Младия Иън се разтресе силно и аз заобиколих дивана, за да седна до него и да хвана и двете му ръце.

Морякът се олюлял назад, покрил лицето си с длани, и преобърнал малката ковачница, като пръснал въглените навсякъде.

— Така започна пожара — каза момчето. — Опитах се да го потуша, но хартията улови пламъците и внезапно се чу едно уууш! И сякаш цялата стая светна.

— Бъчвите с мастило сигурно — каза сякаш на себе си Джейми. — Мастилото на прах се разтваря в алкохол.

Купчините горяща хартия паднали между Младия Иън и задната врата като стена от огън, която бълвала черен пушек и заплашвала да се срути върху него. Морякът, ослепен и пищящ като банши, стоял на четири крака между момчето и вратата към предното помещение на печатницата.

— Аз… аз не можех да се накарам да го докосна, да го отблъсна от пътя си — каза той, пак трепереше.

Бил толкова объркан, че хукнал нагоре по стълбите, но тогава се озовал в капана на пламъците, които се впуснали през задната стая и нагоре по стълбището като по комин и бързо изпълнили помещението на втория етаж с ослепяващ дим.

— Не се ли сети да излезеш през капандурата на покрива? — попита Джейми.

Младия Иън поклати нещастно глава.

— Не знаех, че я има.

— А защо всъщност я има? — попитах любопитно.

Джейми се усмихна леко.

— За всеки случай. Само глупавата лисица има дупка с един изход. Макар че трябва да отбележа, че не я направих точно в случай на пожар. — Поклати глава и попита: — Но мислиш, че онзи мъж не се е спасил от пожара?

— Не виждам как би могъл — отвърна Младия Иън, като пак започна да подсмърча. — И ако е мъртъв, аз съм го убил. Не можех да кажа на татко, че съм у-у-убиец… — Пак се разплака така силно, че не можеше да говори.

— Не си убиец, Иън — каза твърдо Джейми. Потупа го по тресящото се рамо. — Престани, всичко е наред… не си сбъркал, момче. Не си, чуваш ли?

Момчето преглътна и кимна, но не можеше да спре да плаче и да се тресе. Накрая го прегърнах, обърнах го към себе си и придърпах главата му на рамото си, като го потупвах по гърба и издавах тихи утешителни звуци.

Усещах го много странно в ръцете си; голям почти колкото мъж, но с тънки, леки кости, и така лека плът по тях, че сякаш прегръщах скелет. Той говореше на бюста ми, думите се накъсваха от емоцията и се приглушаваха от роклята, затова едва ги разбирах.

— … смъртен грях… — май каза — … прокълнат в ада… не мога да кажа на татко… страх ме е… не мога да се прибера…

Джейми изви вежди към мен, но аз само свих безпомощно рамене, като галех гъстата рошава коса на тила на момчето. Джейми накрая се наведе напред, хвана го твърдо за раменете и го изправи в седнало положение.

— Погледни ме, Иън. Не, погледни ме… погледни ме!

С огромно усилие момчето изпъна врат и фиксира зачервените си очи в лицето на чичо си.

— Сега. — Джейми стисна ръцете му леко. — Първо — не е грях да убиеш човек, който се опитва да те убие. Църквата позволява да го убиеш, ако трябва, за да се защитиш, себе си, семейството си или страната си. Не си извършил смъртен грях и не си прокълнат.

— Не съм ли? — Младия Иън подсмръкна силно и попи лицето си с ръкав.

— Не, не си. — Джейми допусна в очите си лека усмивка. — Ще отидем заедно при отец Хейс на сутринта и той ще те изповяда и ще те опрости, но ще ти каже същото като мен.

— О… — изпъшка момчето с огромно облекчение и слабите му рамене се вдигнаха осезаемо, сякаш от тях бе паднало бреме.

Джейми пак го потупа по коляното.

— А за второто, не се страхувай да кажеш на баща си.

— Така ли? — Младия Иън бе приел думите на Джейми за състоянието на душата му без колебание, но изглеждаше доста недоверчив по отношение на този светски въпрос.

— Е, не казвам, че няма да се разстрои — добави честно Джейми. — Всъщност сигурно и цялата му коса ще побелее веднага. Но ще разбере. Той няма да те прогони, нито да се отрече от теб, ако от това се страхуваш.

— Мислиш, че ще разбере? — Младия Иън го погледна с очи, в които надеждата се бореше със съмнението. — Аз… не мисля, че той… татко убивал ли е човек? — попита внезапно.

Джейми примигна, стъписан от въпроса.

— Ами — рече бавно, — предполагам… все пак се е сражавал в битка, но аз… да ти кажа право, Иън, не знам. — Погледна малко безпомощно племенника си. — Хората не си споделят такива неща. Само понякога войниците, когато са много пияни.

Младия Иън кимна и пак подсмръкна с ужасен гъргорещ звук. Джейми бръкна бързо в ръкава за кърпата си, но внезапно вдигна глава, сякаш му бе хрумнало нещо.

— Затова ли каза, че трябва да говориш с мен, а не с баща си? Защото знаеш, че аз съм убивал хора?

Момчето кимна, оглеждайки лицето му с притеснени, доверчиви очи.

— Ами да. Помислих си… че ти ще знаеш какво се прави.

— Аха. — Джейми пое дълбоко дъх и ме погледна. — Ами… — Изпъна рамене и видях как приема бремето, което Младия Иън му предаваше. И въздъхна.

— Това, което се прави, е първо да се запиташ дали си имал избор. Не си имал, така че се успокой. После отиваш на изповед, ако можеш; ако не, казваш Деяние на разкаяние… това е достатъчно, защото не е смъртен грях. Нямаш вина — рече искрено, — но покаянието е защото много съжаляваш, че ти се е наложило да го направиш. Понякога така става и няма как да го спреш.

— А след това казваш молитва за душата на убития — продължи той, — да почива в мир и да не те преследва. Знаеш ли молитвата за упокой на душите? Ами нея трябва да кажеш, ако имаш възможност. В битка, когато няма време за нея, кажи… „Нека тази душа почива в мир, Исусе Христе, Царю на Небесата, амин.“

— „Нека тази душа почива в мир, Исусе Христе, Царю на Небесата, амин“ — повтори Младия Иън под нос. Кимна бавно. — Да, добре. А после?

Джейми докосна бузата му много нежно.

— После живееш с това, момче — рече тихо. — И това е.

28. Пазител на добродетелта

— Мислиш ли, че мъжът, когото Младия Иън е проследил, има нещо общо с предупреждението на сър Пърсивъл? — Вдигнах капака на подноса с вечерята и помирисах одобрително; беше минало много време от супата при Мубрей.

Джейми кимна и взе нещо като пълнено рулце.

— Ще се изненадам, ако не е така — рече сухо. — Не само един човек ми желае злото, но не мога да си представя, че бродят на банди из Единбург. — Той отхапа и сдъвка усърдно, като клатеше глава. — Не, достатъчно ясно е, и няма какво да го мислим повече.

— Така ли? — Отхапах малко от моето рулце, после отхапах още. — Това е вкусно. Какво е?

Джейми свали рулото, от което се канеше да отхапе, и го изгледа с присвити очи.

— Гълъб с трюфели — рече той и го натъпка цялото в устата си.

— Не — каза и спря да преглътне. — Не — каза отново, по-ясно. — Повече ми прилича на съперник контрабандист. Има две банди, с които от време на време си имам неприятности. — Махна с ръка, пръскайки трохи, и посегна за друго руло.

— От начина, по който се е държал — мирисал е брендито и рядко го е опитвал… сигурно е дегустатор; някой, който може да разбере от миризмата къде е правено виното, а от вкуса — коя година е бутилирано. Много ценен човек — добави замислено, — странно, че са изпратили него по следите ми.

Виното беше дошло с вечерята. Налях една чаша и я поднесох под носа си.

— Можел е да те проследи… чрез брендито? — попитах любопитно.

— Донякъде. Помниш ли братовчеда Джаред?

— Разбира се. Още ли е жив? — След клането при Калоден и опустошенията след него беше прекрасно да чуя, че Джаред, богат шотландски емигрант и проспериращ търговец на вино в Париж, още е жив и здрав.

— Сигурно ще трябва да го сложат в някоя бъчва и да го хвърлят в Сена, за да се отърват от него — каза Джейми, зъбите му блеснаха в бяло на черното от сажди лице. — И не само е жив, но и се радва на живота. Според теб откъде взимам френското бренди, което вкарвам в Шотландия?

Очевидният отговор беше „от Франция“, но не го казах.

— Сигурно от Джаред?

Джейми кимна отново с пълна уста.

— Хей! — наведе се и грабна чинията изпод колебливо посягащите кльощави пръсти на Младия Иън. — Ти не трябва да ядеш такава силна храна в това състояние — каза той и се смръщи, дъвчейки. Преглътна и облиза устни. — Ще ти поръчам още хляб и мляко.

— Но, чичо — каза Младия Иън, като се взираше с копнеж във вкусните рулца. — Ужасно съм гладен. — Пречистен от изповедта, той доста се беше ободрил и очевидно беше възвърнал и апетита си.

Джейми го погледна и въздъхна.

— Ами добре. Но се закълни, че няма да повърнеш отгоре ми?

— Няма, чичо — рече покорно Младия Иън.

— Добре тогава. — Джейми бутна чинията към него и се върна към обяснението си.

— Джаред ми изпраща предимно второкачествено вино от собствените му винарни в Мозел, като запазва първокласното за продажба във Франция, където могат да усетят разликата.

— Значи онова, което вкарваш в Шотландия, е неопределимо?

Той сви рамене, посягайки към виното.

— Само за истински дегустатор. Но всъщност Иън е видял онзи да опитва виното в „Кучето и пищова“ и в „Синият глиган“, а това са двете кръчми на главната улица, които купуват бренди предимно от мен. Няколко други също, но те купуват и от други. Така или иначе, както казах, не съм толкова разтревожен, че някой търси Джейми Рой из кръчмите. — Вдигна чашата си, по навик я поднесе към носа си, направи несъзнателна физиономия и отпи. — Не — рече, когато я свали, — това, което ме тревожи, е, че този мъж е открил печатницата. Защото аз се погрижих много усърдно онези, които са виждали Джейми Рой на пристанището в Бърнтайланд, да не са същите хора, които виждат по цял ден на главната улица господин Алекс Малкълм, печатар.

Сбърчих вежди, опитвах се да разбера.

— Но сър Пърсивъл те нарече Малкълм и знаеше, че си контрабандист — възразих.

Джейми кимна търпеливо.

— Половината мъже по пристанищата около Единбург са контрабандисти, сасенак. Да, сър Пърсивъл знае, че съм контрабандист, но не знае, че съм Джейми Рой… камо ли Джеймс Фрейзър. Мисли, че вкарвам топове недекларирана коприна и кадифе от Холандия… защото с това му плащам. — Усмихна се коварно. — Давам бренди за тях, на шивача на ъгъла. Сър Пърсивъл има око за фините платове, а госпожата му още повече. Но той не знае, че се занимавам с алкохол… камо ли с какви количества… иначе щеше да иска много повече, отколкото някое парче дантела.

— А не може ли някой от кръчмарите да е казал на моряка за теб? Сигурно са те виждали.

Той прокара ръка през косата си, както винаги когато мислеше, и няколко къси косъмчета на темето щръкнаха като малки шипове.

— Да, виждали са ме — рече бавно, — но само като клиент. Фъргъс се занимава с доставките на кръчмите… а той много внимава да не припарва до печатницата. Винаги се срещаме тук, насаме. — Ухили ми се накриво. — Никой не се чуди защо един мъж ходи в бардак, нали?

— Така ли? — попитах, поразена от внезапна мисъл. — Значи всеки може да дойде тук без проблем. А дали морякът, който Младия Иън, е проследил, не те е виждал тук… с Фъргъс? Или е чул описанието ти от някое от момичетата? Все пак ти не си най-незабележимият мъж. — Макар че в Единбург сигурно имаше и други червенокоси мъже, малцина от тях имаха неговия ръст, а още по-малко крачеха по улиците с несъзнателната арогантност на воин без оръжия.

— Това е много полезна мисъл, сасенак — каза той и ми кимна. — Лесно ще разберем дали моряк с плитка и едно око е идвал наскоро; ще накарам Жан да разпита момичетата.

Изправи се и се протегна, ръцете му почти докоснаха дървените мертеци.

— А после, сасенак, може би ще си легнем, а? — Свали ръце и ми смигна с усмивка. — Беше адски ден, нали?

— Така е — усмихнах се в отговор.

Жан, призована за инструкции, пристигна с Фъргъс, който отвори вратата пред нея с фамилиарността на брат или братовчед. Нищо чудно, че се чувстваше така у дома си; беше роден в парижки бардак и бе прекарал първите десет години от живота си там, като беше спал в един шкаф под стълбите, когато не се прехранвал чрез джебчийство на улицата.

— Брендито замина — докладва той на Джейми. — Продадох го на Макалпин… с малка отстъпка, за съжаление, милорд. Реших, че ще е най-добре така.

— Най-добре да не е тук — съгласи се Джейми. — Какво направи с тялото?

Фъргъс се усмихна за миг, с това слабо лице и тъмен перчем много приличаше на пират.

— Нашият човек също замина за кръчмата на Макалпин, милорд… подходящо дегизиран.

— Като какъв? — попитах аз.

Пиратската усмивка се обърна към мен; Фъргъс беше станал много красив мъж, въпреки куката вместо ръка.

— Като буре с мента, милейди.

— Не мисля, че някой в Единбург е пил мента през последните сто години — отбеляза мадам Жан. — Шотландците езичници не са свикнали с цивилизовани напитки; не съм виждала клиент тук да пие друго освен уиски, бира или бренди.

— Точно така, мадам — кимна Фъргъс. — Не искаме хората на господин Макалпин да отворят бъчвата, нали?

— Сигурно все някога някой ще погледне в тази бъчва — казах аз. — Не искам да бъда неделикатна, но…

— Точно така, милейди — каза Фъргъс с уважителен поклон. — Макар че ментата е с много високо съдържание на алкохол. Избата на кръчмата е само временна спирка към вечния покой на нашия неизвестен приятел. Утре бъчвата отива на пристанището, а оттам някъде много далеч. Просто не исках междувременно да заема място в заведението на мадам Жан.

Жан каза на френски нещо на света Агнес, което не разбрах съвсем, после сви рамене и се обърна да излезе.

— Ще разпитам моите les filles относно моряка утре, мосю, когато си почиват. Засега…

— Като стана дума за почивка — прекъсна я Фъргъс, — може ли мадмоазел Софи да се освободи за тази вечер?

Мадам го погледна иронично развеселена.

— Тъй като ви видя, че идвате, mon petit saucisse[16], предполагам, че е на разположение. — Погледна към Младия Иън, изтегнат на възглавниците като плашило, на което са махнали сламения пълнеж. — Да намеря ли къде са спи младият джентълмен?

— О, да. — Джейми погледна замислено племенника си. — Предполагам, че може да му сложите сламеник в моята стая.

— О, не! — избълва Младия Иън. — Ти ще искаш да си насаме със съпругата си, нали, чичо?

— Какво? — втренчи се в него Джейми.

— Ами… — Момчето се поколеба, погледна ме и се извърна бързо. — Сигурно ще искаш да… ъъъ… мфффм? — Истински планинец, той успя да произведе последния звук с изумителна неделикатност.

Джейми потърка с кокалчета долната си устна.

— Е, много мило от твоя страна, Иън — рече той. Гласът му потрепери леко от усилието да сдържи смеха си. — Поласкан съм, че имаш такова високо мнение за издръжливостта ми и предполагаш, че съм способен на друго, освен да спя, след такъв ден. Но мисля, че сигурно ще мога да пропусна задоволяването на животинските си нужди една нощ — колкото и да харесвам леля ти — добави той и ми се ухили.

— Но Бруно ми каза, че тази нощ няма много клиенти — намеси се Фъргъс, като се огледа с леко изумление. — Защо момчето не…

— Защото е още на четиринайсет, за бога! — отвърна Джейми скандализиран.

— Почти на петнайсет! — поправи го Иън и седна със заинтригуван вид.

— Е, това е съвсем достатъчно — каза Фъргъс, като погледна към мадам Жан за потвърждение. — Братята ти не бяха по-големи, когато ги доведох за първи път тук, и се представиха много добре.

— Какво си направил? — ококори се Джейми.

— Ами някой трябваше да го стори — рече Фъргъс, леко подразнен. — Обикновено е бащата на момчето… но, разбира се, мосю не… не искам да проявя неуважение към уважавания ти баща, разбира се — добави той и кимна на Младия Иън, който кимна в отговор като механична играчка, — но просто направих преценка въз основа на опита, ако ме разбирате?

— Значи — обърна се към мадам Жан с вид на чревоугодник, който се консултира с виночерпеца — Доркас, как мислиш, или Пенелъпи?

— Не, не, — рече тя, като клатеше решително глава, — трябва да е втората Мари, абсолютно. Дребната.

— О, с русата коса ли? Да, мисля, че си права — отвърна одобрително Фъргъс. — Ами доведи я.

Жан излезе, преди Джейми да успее да възрази с нещо друго, освен със задавен грак.

— Но… но… момчето не може… — започна той.

— Напротив, мога — каза Младия Иън. — Поне така си мисля. — Лицето му нямаше как да стане по-червено, но ушите му бяха алени от вълнение, травматичните събития от деня бяха напълно забравени.

— Но това… трябва да… не мога да ти позволя… — Джейми замълча и се втренчи в племенника си задълго. Накрая вдигна ръце в жест на безсилие.

— И какво ще кажа на майка ти? — попита той, когато вратата се отвори зад него.

На прага стоеше много ниско младо момиче, пълничко и меко като яребица в синята си копринена камизола. Кръглото ѝ сладко лице сияеше под облак руса коса. Още щом я видя, Младия Иън се вкамени и спря да диша.

Когато накрая се наложи да поеме дъх, за да не умре, той се обърна към Джейми. И с ужасно мила усмивка му каза:

— Чичо Джейми, ако бях на твое място… — гласът му се извиси внезапно в стряскащо сопрано и той спря, прочисти гърлото си, преди да си върне подобаващия баритон, — нямаше да ѝ кажа. Лека нощ, лельо — рече той и тръгна устремено напред.

— Не знам дали трябва да убия Фъргъс, или да му благодаря. — Джейми седеше на леглото в таванската ни стая и бавно разкопчаваше ризата си.

Аз оставих влажната рокля на стола и коленичих пред него да разкопчая токите на коленете му.

— Предполагам, че се опитва да се грижи за Младия Иън.

— Да… по проклетия си развратен френски начин. — Джейми посегна назад да развърже връзката на косата си. Не я беше сплел отново, когато излязохме от кръчмата, затова тя падна мека и свободна по раменете му, обрамчвайки широките скули и дългия прав нос, и той заприлича на някой от по-яростните италиански ангели от Ренесанса.

— Архангел Михаил ли беше прогонил Адам и Ева от райската градина? — попитах, докато му събувах чорапите.

Той се изсмя леко.

— На това ли ти приличам… на пазител на добродетелта? А Фъргъс е порочната змия? — Ръцете му ме хванаха за лактите и ме побутнаха да се изправя. — Стани, сасенак, не бива да си на колене и да ми служиш.

— Ти служи немалко на другите днес — казах аз, като го накарах да стане с мен. — Макар че не се наложи да убиеш никого. — По ръцете му имаше големи мехури и въпреки че бе избърсал повечето сажди, все още имаше една черна ивица на брадичката.

Ръцете ми обгърнаха кръста му, за да му помогна с колана на бричовете, но той ги задържа там и опря за миг буза в темето ми.

— Не бях съвсем честен с момчето.

— Така ли? Мислех, че се справи прекрасно с него. Той се почувства по-добре след разговора с теб.

— Да, надявам се. И може би молитвите ще помогнат… няма да му навредят поне. Но не му казах всичко.

— Какво друго има? — Вдигнах глава към него и леко докоснах устата му с устни. Миришеше на дим и пот.

— Онова, което мъжът прави, когато душата му се измъчва заради убийство, е да намери жена, сасенак — отвърна той тихо. — Собствената му жена, ако може; друга, ако се налага. Защото тя може да стори това, което никой друг не може — да го изцели.

Пръстите ми откриха връзките на панталоните и ги развързаха.

— Затова ли му позволи да отиде с втората Мери?

Той сви рамене и отстъпи назад, после свали бричовете.

— Не можех да го спра. Мисля, че не сбърках, макар че е още млад. — Усмихна ми се накриво. — Поне тази нощ няма да се тормози заради моряка.

— Да, сигурно. Ами ти? — Съблякох ризата през главата си.

— Аз ли? — Вгледа се в мен с извити вежди, мръсната риза висеше отворена на раменете му.

Погледнах към леглото зад него.

— Да. Ти не си убивал никого, но искаш ли да… мфффм? — Срещнах погледа му и също извих въпросително вежди.

Усмивката се разля по лицето му и всяка прилика с Михаил, строгия пазител на добродетелта, изчезна. Той вдигна рамо, после другото и след това ги отпусна, а ризата се плъзна по ръцете му към пода.

— Май да — отвърна. — Но ще си нежна с мен, нали?

29. Последната жертва на Калоден

На сутринта изпратих Джейми и Иън на праведната им мисия, после излязох и аз, като спрях да купя голяма плетена кошница от една сергия на улицата. Беше време да започна да се оборудвам с каквито медицински провизии успеех да намеря. След събитията от предишния ден вече се страхувах, че ще имам нужда от тях скоро.

Аптеката на Хо не се беше променила изобщо по време на английската окупация, шотландското въстание и падението на Стюарт, и сърцето ми се изпълни с удоволствие, когато влязох сред познатите аромати на еленски рог, мента, бадемово масло и анасон.

Мъжът зад тезгяха беше Хо, но един много по-млад Хо, а не човекът на средна възраст, с когото си бях имала работа преди двайсет години, когато идвах тук, за да разузнавам военни сведения и да купувам отвари и билки.

По-младият Хо не ме познаваше, разбира се, но любезно отиде да намери билките, които поисках, сред спретнато подредените буркани по лавиците. Много от тях бяха съвсем обикновени — розмарин, вратига, невен, — но няколко билки от списъка ми го накараха да извие рижите си вежди и да свие замислено устни, докато се взираше в бурканите.

В аптеката имаше още един клиент, който чакаше до тезгяха, където се разреждаха тониците и се смилаха съставките за поръчки. Вървеше напред-назад с ръце зад гърба, явно нетърпелив. След миг дойде при нас.

— Още колко? — сопна се на гърба на господин Хо.

— Не мога да кажа, преподобни — рече извинително аптекарят. — Луиза рече, че трябва да се свари.

Единственият отговор беше сумтене и мъжът, висок и с тесни рамене, облечен в черно, продължи да крачи и да поглежда от време на време към вратата на задната стая, където невидимата Луиза явно работеше. Мъжът ми се стори леко познат, но нямах време да се чудя къде съм го виждала.

Господин Хо гледаше с присвити очи списъка, който му бях дала.

— Самакитка. Самакитка. Какво ли може да е това?

— Е, отрова предимно — казах и господин Хо зяпна за миг.

— И лекарство — уверих го. — Но трябва да се използва много внимателно. Външно е полезно за ревматизъм, но много малко количество, прието през устата, може да забави пулса. Полезно е при някои сърдечни заболявания.

— Наистина — примигна господин Хо. Обърна се към лавиците, изглеждаше безпомощен. — Ами да знаете поне как мирише?

Приех това за покана и влязох зад щанда, като започнах да преглеждам бурканите. Те имаха етикети, но някои от тях бяха толкова стари, че мастилото бе избеляло и хартията се белеше по ръбовете.

— Опасявам се, че все още не съм така вещ като баща ми — каза господин Хо до мен. — Той ме научи на много неща, но почина преди година и все още не знам употребата на някои билки, опасявам се.

— Е, това помага при кашлица — казах аз, като взех буркан с бял оман и погледнах към нетърпеливия преподобен, който бе извадил кърпичка и хриптеше като астматик в нея. — Особено за влажна кашлица.

Смръщих се към претъпканите рафтове. Всичко бе безукорно чисто, но явно не беше подредено в някакъв азбучен или ботанически ред. Нима старият господин Хо просто бе помнил кое къде е или пък е имал някаква друга система? Затворих очи и се опитах да си спомня последното си идване тук.

За моя изненада стана лесно. Бях дошла за напръстник, за да направя отвари за Алекс Рандал, по-малкия брат на Черния Джак Рандал — и прадядо на Франк преди шест поколения. Горкото момче вече бе мъртво от двайсет години, макар че живя достатъчно, за да създаде син. Усетих пробождане на любопитство при мисълта за този син и за майка му, която беше моя приятелка, но се насилих да не мисля за тях, а да си представя господин Хо, който стои на пръсти и посяга към рафтовете си с дясната си ръка.

— Там. — Посегнах близо до буркан с надпис „Напръстник“. От едната му страна имаше етикет „Хвощ“, а от другата „Корен момина сълза“. — Поколебах се, като превъртях в ума си възможните употреби на тези растения. Бяха за сърце, всичките. Ако имаше самакитка, трябваше да е някъде наблизо.

Открих я бързо в буркан с надпис „Бабина качулка“.

— Внимавайте с нея — подадох внимателно буркана на господин Хо. — Дори съвсем малко ще накара кожата ви да изтръпне. Вероятно е по-добре да я сложим в стъклено шишенце. — Повечето билки, които купих, бяха завити в квадратни парченца марля или в усукани парчета хартия, но младият Хо кимна и отнесе буркана със самакитка в задната стаичка, като го държеше далече от себе си, сякаш очакваше да гръмне в лицето му.

— Вие като че ли сте по-добре запозната с билките от момчето — каза дълбок дрезгав глас зад мен.

— Е, имам малко повече опит от него, вероятно. — Обърнах се към свещеника, който се беше навел на тезгяха и ме гледаше със светлосини очи изпод гъстите си вежди. Осъзнах със сепване къде го бях видяла; при Мубрей предишния ден. Той не показа с нищо, че ме е разпознал; вероятно защото наметалото криеше роклята на Дафни. Бях установила, че повечето мъже не забелязват много лицето на жена с дълбоко деколте, макар че това не говореше добре за един свещеник. Той се прокашля.

— Ммфффмм. А знаете ли какво се дава за нерви?

— Какви са по-точно оплакванията?

Смръщи се, сякаш не знаеше дали да ми се довери. Горната му устна се сви като човка на сова, а долната беше пълна и увиснала.

— Ами… малко е сложен случаят. Но общо казано… — погледна ме внимателно. — Какво бихте дали при нещо като… припадък?

— Епилептичен припадък ли? Човекът пада и се гърчи, така ли?

Той поклати глава и разкри зачервена ивица на врата си, където се бе опирала високата бяла якичка.

— Не, друг припадък. С пищене и кокорене.

— Пищене и кокорене?

— Не едновременно — добави бързо. — Първо едното, после другото… или май беше обратното. Първо тя само седи ококорена няколко дни, не говори, а после внезапно започва да крещи така, че ще събуди и мъртвите.

— Това звучи много уморително. — Наистина; ако болната беше жена му, това обясняваше дълбоките бръчки от напрежение около устата и очите и сините кръгове от изтощение под очите.

Почуках с пръст по щанда, мислех.

— Не знам, трябва да видя пациентката.

Езикът на свещеника докосна горната му устна.

— Вероятно… бихте ли искали да дойдете да я видите? Не е далече — добави доста сковано. Явно не беше свикнал да се моли, но настоятелността на молбата му личеше въпреки скованата поза.

— Точно сега не — отвърнах. — Трябва да се срещна със съпруга си. Но вероятно следобед…

— В два часа — рече той веднага. — У Хендерсън, на Карубърс Клоуз. Казвам се Кембъл, преподобният Арчибалд Кембъл.

Преди да отвърна нещо, завесата на задната стая потрепна малко и господин Хо се появи с две шишенца, като ни подаде по едно.

Преподобният огледа подозрително неговото, докато бъркаше в джоба си за монета.

— Е, че и скъпо — рече той неблагодарно и плесна монетата на плота. — Надявам се, че не си объркал шишето и не си ми дал отровата за дамата.

Завесата изшумоля отново и една жена погледна навън след отдалечаващия се свещеник.

— Прав ти път — рече тя. — Цял час се мъча и накрая обижда! Господ трябва да ги избира по-добре, само туй ще кажа!

— Познавате ли го? — попитах, любопитна дали Луиза има някаква полезна информация за болната жена.

— Не мога да кажа, че го познавам добре — рече тя, като се взираше в мен с искрено любопитство. — Той е от свещениците на Свободната църква, дето все дърдорят на ъгъла до Маркет Крос, разправят на хората, че няма да отговарят за греховете си, ами за да се спасят, трябвало само да „прегърнат Исус“ — сякаш Господ Бог е някой си пехливанин! — Тя изсумтя с презрение към подобен еретичен възглед и се прекръсти за всеки случай.

— Изненадана съм, че хора като преподобния Кембъл идват в нашия магазин, като знам какво мислят за папистите. — Очите ѝ ме погледнаха по-проницателно. — Но може и вие да сте от Свободната църква, мадам; не исках да ви обидя, ако е тъй.

— Не, аз съм католичка… ъъъ, папистка — уверих я. — Просто се питах дали знаете нещо за съпругата на преподобния и нейното състояние.

Луиза поклати глава и се обърна към нов клиент.

— Не, не съм я виждала. Но каквото и да ѝ става — добави тя, смръщена, — сигурна съм, че животът с него не ѝ помаха хич!

Времето беше студено, но ясно, в градината на дома на свещеника се усещаше само лек полъх на дим, който напомняше за пожара. С Джейми седяхме на пейка до стената и попивахме бледата зимна слънчева светлина, докато чакахме Младия Иън да приключи с изповедта си.

— Ти ли каза на Иън глупостите, които наприказва на сина си вчера? За това къде съм била през цялото това време.

— О, да — каза той. — Иън е твърде хитър, за да повярва, но пък изглежда достоверно и той е твърде добър приятел, за да настоява, че не е истина.

— Предполагам, че ще свърши работа за обща употреба — съгласих се аз. — Но не биваше ли да я пробуташ и на сър Пърсивъл, вместо да ни мисли за младоженци?

Той поклати решително глава.

— О, не. Първо на първо, той няма представа за истинското ми име, макар че бих заложил годишния си доход, че знае, че не съм Малкълм. Не искам да ме свързва с Калоден по никакъв начин. И второ на второ, история като тази, която разказах на Иън, ще предизвика много повече клюки от новината, че печатарят се е оженил.

— „О, какви сложни паяжини плетем — цитирах аз, — когато още се учим да мамим.“

Той ме погледна със сините си очи и изви леко устни.

— Става по-лесно с практиката, сасенак. Опитай да живееш с мен известно време и ще видиш как ще започнеш да си ги смучеш съвсем лесно от пръстите…

Избухнах в смях.

— Искам да видя как го правиш.

— Ами ти вече видя. — Той стана и изви врат, за да погледне над стената на градината.

— Младия Иън много се забави — отбеляза, докато сядаше. — Какво толкова има да изповядва едно петнайсетгодишно момче?

— След вчерашния ден и нощта ли? Сигурно зависи колко подробности иска да чуе отец Хейс — казах аз, като ясно си припомних закуската с проститутките. — През цялото време ли беше там?

— Е, не. — Крайчетата на ушите на Джейми леко порозовяха в утринната светлина. — Ами… трябваше първо аз да ида. Да дам пример.

— Нищо чудно, че е отнело толкова време — подразних го аз. — Откога не се беше изповядвал?

— Казах на отец Хейс, че са минали шест месеца.

— И толкова ли са?

— Не, но предполагам, че щом ми даде опрощение за кражба, нападение и словоблудство, ще ми прости и лъжата.

— Какво, ами прелюбодейство и нечисти мисли?

— Абсолютно не — отвърна той праведно. — Можеш да мислиш най-ужасни неща и да не прегрешаваш, ако си ги представяш с жена си. Само ако мислиш за други жени, е грях.

— Нямах представа, че съм се върнала, за да спася душата ти — казах скромно, — но се радвам, че мога да бъда полезна.

Той се засмя, наведе се и ме целуна дълго.

— Питам се дали се смята за опрощение — каза той, като си пое дъх. — Не би трябвало, нали? Нужно е много повече от молитви, за да задържиш човек далеч от адските огньове. Като стана дума — добави той, като бръкна в джоба си и извади една доста надъвкана дървена броеница — напомни ми, че трябва да си кажа молитвите по някое време днес. Тъкмо щях да започвам, когато ти дойде.

— Колко пъти трябва да кажеш Отче наш? — попитах, като опипвах зърната на броеницата. Явно наистина беше надъвкана; имаше следи от зъби по повечето топчета.

— Миналата година срещнах един евреин — каза той, като пренебрегна въпроса ми. — Натурфилософ, който шест пъти е обиколил света по море. Каза ми, че и при мюсюлманите и при евреите се смята за добродетел съпруг и съпруга да лягат заедно.

— Чудя се дали има нещо общо с това, че и евреите и мюсюлманите се обрязват — добави замислено. — Така и не го попитах… но може би щеше да го сметне за неделикатен въпрос.

— Не мисля, че кожата по главата на члена има нещо общо с добродетелта — уверих го.

— О, добре — рече и пак ме целуна.

— Какво е станало с броеницата ти? — попитах и я взех, защото бе паднала на тревата. — Сякаш са я дъвкали плъхове.

— Не плъхове. Деца.

— Какви деца.

— О, ами всякакви. — Той сви рамене и прибра броеницата в джоба си. — Младия Джейми сега има три, а Маги и Кити по две. Майкъл тъкмо се ожени, но жена му е трудна. — Слънцето беше зад него и лицето му тъмнееше, затова зъбите му проблеснаха внезапно, когато се усмихна. — Не знаеше, че си пралеля на седем деца, нали?

— Пралеля ли? — смаях се аз.

— Ами аз съм прачичо — отвърна весело, — и не е кой знае колко трудно, освен че ми дъвчат броеницата, когато им растат зъби… и ме наричат „деди“.

Понякога двайсет години изглеждат като миг, а понякога като много, много дълго време.

— Ами… няма женски еквивалент на „деди“, нали?

— О, не — увери ме той. — Всички ще те наричат пралеля Клеър и ще се отнасят с огромно уважение към теб.

— Много благодаря — промърморих, докато си представях гериатричното отделение в болницата.

Джейми се засмя и с лекота, която без съмнение бе предизвикана и от скорошното опрощение на греховете му, ме сграбчи през кръста и ме вдигна в скута си.

— Не съм виждал друга пралеля с толкова сочен задник — рече одобрително, като ме подрусваше леко на коляното си. Дъхът му гъделичкаше врата ми, когато се наведе напред. Аз изписках тихо, щом ухапа леко ухото ми.

— Добре ли си, лельо? — чух гласа на Младия Иън зад нас, ужасно загрижен.

Джейми се сепна и едва не ме катапултира от скута си, но после ме хвана пак през кръста.

— Ами да — каза той. — Леля ти тъкмо видя един паяк.

— Къде? — огледа Младия Иън пейката с интерес.

— Ей там. — Джейми стана, изправи ме на крака и посочи една липа, където — наистина — имаше паяжина между чатала на два клона, която проблясваше от влагата. Самият паяк стоеше в центъра ѝ, кръгъл като черешка, с пъстро зелено-жълто гръбче.

— Тъкмо казвах на леля ти — каза Джейми, докато Младия Иън оглеждаше ококорен паяжината, — за един евреин, когото познавам, натурфилософ. Той беше проучвал паяците; всъщност дойде в Единбург, за да донесе един научен труд в Кралското дружество, въпреки че е евреин.

— Наистина ли? Каза ли ти много за паяците? — попита с нетърпение Младия Иън.

— Много повече, отколкото бих искал да знам — отвърна Джейми. — Но си има място и време за приказки за паяци, които снасят яйца в гъсеници, за да може малките да изядат горкото създание живо, но не и когато наближава обяд. Каза обаче нещо много интересно — добави, като присвиваше очи към мрежата. Духна я леко и паякът бързо се втурна към укритието си. — Каза, че паяците тъкат два вида нишки и ако имаш увеличителни лещи — и можеш да накараш паяка да стои мирно, предполагам, — ще видиш двете места, от които излиза коприната; нарече ги паяжинни брадавици. Единият вид нишка е лепкав и ако си буболечка и я докоснеш, с теб е свършено. Но другият вид е суха нишка, като коприната с която се бродира, но по-фина.

Паякът отново напредваше предпазливо към центъра на паяжината си.

— Виж къде отива. — Джейми посочи паяжината и спиците ѝ, които поддържаха сложната плетеница. — Тези спици са от сухата коприна, затова паякът може да ходи по тях без проблеми. Останалите са от лепкавата — или повечето — и ако погледаш внимателно паяка известно време, ще видиш, че върви само по сухите нишки, защото ако мине по лепкавите и той ще залепне.

— Така ли? — Иън духна почтително паяжината, като гледаше напрегнато как паякът отново тръгва към укритието си по своя нелепкав път.

— Предполагам, че има някаква поговорка за онези, които плетат паяжини — каза ми Джейми. — Увери се, че знаеш кои от нишките ти не са лепкави.

— Сигурно ще помогне още повече, ако имаш късмета да се появи някой паяк, когато ти е нужен такъв — казах сухо.

Той се засмя и хвана ръката ми.

— Това не е късмет, сасенак. А наблюдателност. Иън, идваш ли?

— О, да. — Младия Иън изостави паяжината с явна неохота и ни последва към портата на черквата.

— О, чичо Джейми, исках да те питам може ли да заема броеницата ти? — попита той, когато излязохме на паветата на Кралската миля. — Свещеникът ми каза, че трябва да кажа петдесет молитви за опрощение и са твърде много, за да ги броя на пръсти.

— Разбира се. — Джейми спря и бръкна в джоба си за броеницата. — Но да ми я върнеш.

Младия Иън се ухили.

— Да, сигурно и на теб ще ти трябва, чичо. Свещеникът ми каза, че е много покварен — довери ми Младия Иън и ми смигна с лишено от мигли око, — и рече да не приличам на него.

— Ммффммм. — Джейми огледа улицата, преценявайки скоростта на една приближаваща се ръчна количка, и тръгна по стръмния склон. Сутринта се беше избръснал и сега бузите му розовееха.

— Колко молитви трябва да кажеш за покаянието си? — попитах аз любопитно.

— Осемдесет и пет — промърмори той. Розовината на прясно избръснатите бузи се засили.

Устата на Младия Иън зейна от възхищение.

— Откога не си се изповядвал, чичо?

— От много време — сопна се Джейми. — Хайде!

Джейми имаше среща след обяда с някой си господин Хардинг, представител на застрахователното дружество „Ръка за ръка“, който бе застраховал печатницата, за да огледат останките и да преценят щетите.

— Няма да ми трябваш, момче — каза успокояващо той на Младия Иън, който явно не гореше от ентусиазъм да посети отново сцената на приключенията си. — Ще отидеш с леля си да видиш онази луда жена.

— Не знам как го правиш — вдигна вежда към мен. — В града си по-малко от два дни, а вече всички болни на мили околовръст се вкопчиха за полите ти.

— Е, не всички — отвърнах сухо. — Само една жена и още не съм я видяла.

— Да, добре. Поне лудостта не е заразна… надявам се. — Целуна ме бързо и се обърна да тръгва, като плесна дружески Младия Иън по рамото. — Грижи се за леля си.

Той спря за миг, загледан след високата му фигура.

— Искаш ли да отидеш с него, Иън? — попитах. — Мога да са се справя и сама…

— О, не, лельо! — Обърна се към мен, изглеждаше ужасѐн. — Не искам да отивам, никак. Просто… се чудех… ами ако те… открият нещо? В пепелта?

— Имаш предвид тяло — казах направо. И той, разбира се, осъзнаваше, че именно заради вероятността да открият там тялото на едноокия моряк Джейми му каза да дойде с мен.

Момчето кимна смутено. Кожата му беше избеляла до розовеникав тен, но още бе достатъчно тъмна, за да личи пребледняването от емоции.

— Не знам — казах аз. — Ако огънят е бил много силен, вероятно не е останало нищо. Но не се тревожи за това. — Докоснах успокояващо ръката му. — Чичо ти знае какво да прави.

— Да, така е. — Лицето му се проясни, изпълнено с доверие към способността на чичо му да се справи с всяка ситуация. Усмихнах се, когато видях това изражение, после осъзнах с лека изненада, че и аз вярвам в това. Дали ще е пиян китаец, корумпиран митничар или господин Хардинг от „Ръка за ръка“, изобщо не се съмнявах, че Джейми ще се справи.

— Хайде тогава — казах, когато камбаната на църквата на Кенънгейт започна да бие. — Точно два часът е.

Въпреки посещението си при отец Хейс, Иън като че ли не беше изгубил съвсем мечтателното си настроение и ние не говорихме много, докато се изчаквахме по Кралската миля към къщата за гости на Хендерсън, в Карубърс Клоуз.

Това беше спокоен хотел, но луксозен по единбургските стандарти, с шарен килим на стълбите и витражи на прозореца към улицата. Изглеждаше доста скъпо място за свещеник на Свободната църква, но пък аз не знаех много за тях; вероятно не даваха обет за бедност като католическите свещеници.

До третия етаж ни заведе едно момче и вратата бе отворена веднага от едра жена с престилка и угрижено изражение. Реших, че е към средата на двайсетте, макар че вече беше изгубила няколко предни зъба.

— Вие сигурно сте дамата, за която преподобният каза, че ще дойде? — попита тя. Аз кимнах, лицето ѝ леко просветля и тя отвори широко вратата.

— Господин Кембъл трябваше да излезе — каза тя със силен акцент от низините, — но рече, че ще ви е много задължен за съвета относно сестра му, мадам.

Сестра, не съпруга.

— Е, ще направя всичко по силите си. Може ли да видя госпожица Кембъл.

Оставих Иън да мечтае в дневната и тръгнах с жената, която се представи като Нели Коудън, към задната стая.

Госпожица Кембъл гледаше втренчено, както бях предупредена. Бледосините ѝ очи бяха широко отворени, но тя като че ли не виждаше нищо… определено не и мен.

Седеше на нещо като широко ниско кресло, наречено кресло за кърмачки, с гръб към огъня. Беше сумрачно и не можех да видя добре чертите ѝ, само непримигващите очи. Но и отблизо чертите ѝ си оставаха някак безлични; меко, кръгло лице, без някаква отличителна костна структура, тънка като на бебе кафява коса, прилежно сресана. Носът ѝ беше малък и чип, имаше двойна брадичка, а устата ѝ висеше отворена и формата ѝ не личеше.

— Госпожице Кембъл? — казах аз с любопитство. От пълната фигура на креслото не дойде отговор. Но очите примигваха, макар и не така често, колкото би трябвало.

— Няма да ви отговори, когато е на това дередже — каза зад мен Нели Коудън. Поклати глава, докато бършеше ръце в престилката си. — Не, нито дума.

— Откога е така? — Хванах едната пълна ръка и опипах за пулс. Усетих го — бавен и доста силен.

— О, вече от два дни този път. — Явно заинтригувана, госпожица Коудън се наведе напред и се вгледа в лицето на повереницата си. — Обикновено остава така за седмица и повече — най-дълго е било за тринайсет дни.

С бавни движения — макар че явно нямаше да смутя госпожица Кембъл — започнах да преглеждам отпуснатото ѝ тяло, като междувременно задавах въпроси на прислужницата. Госпожица Маргарет Кембъл беше на трийсет и седем години, единствена роднина на преподобния Арчибалд Кембъл, с когото живеела през последните двайсет години, след смъртта на родителите им.

— Какво предизвиква това? Знаете ли?

Госпожица Коудън поклати глава.

— Не знам, мадам. Като че ли нищо не го предизвиква. Както си гледа, говори и се смее или пък вечеря, милата ми сладурана, в следващия миг… Щрак! — Тя щракна с пръсти за ефект, наведе се напред и щракна отново, нарочно, точно под носа на госпожица Кембъл.

— Видяхте ли? — каза тя. — И шестима тръбачи да минат през стаята, няма да обърне внимание.

Бях почти сигурна, че проблемът на госпожица Кембъл е психически, а не физиологичен, но все пак направих пълен преглед, доколкото беше възможно, без да събличам отпуснатото тежко тяло.

— Най-страшно е, когато се събужда обаче — каза госпожица Коудън и клекна до мен, когато коленичих на пода да проверя рефлексите на госпожица Кембъл. Краката ѝ, след като събух обувките и чорапите, бяха влажни и миришеха лошо.

Прокарах нокът по стъпалото на всеки крак, като проверявах за рефлекс на Бабински, който можеше да покаже мозъчно увреждане. Но нищо; пръстите ѝ се свиха, съвсем нормална реакция.

— Какво става тогава? Започва да крещи, както спомена преподобният ли? — Изправих се. — Ще ми донесете ли запалена свещ, моля!

— О, да, пищенето. — Госпожица Коудън побърза да изпълни задачата и запали една восъчна свещ от огъня. — И тогава крещи ужасни неща, не спира, докато не се изтощи напълно. После заспива — цял ден някой път — и се буди все едно нищо не се е случило.

— И когато е будна, е наред, така ли? — попитах. Прокарах пламъка на свещта бавно напред-назад пред очите на пациентката. Зениците се свиха автоматично в реакция на светлината, но ирисите останаха неподвижни, не проследиха пламъка. Усещах физически призрака на солидната дръжка на офталмоскопа в ръката си, за да изследвам ретините, но де такъв късмет.

— Е, не съвсем наред — каза бавно госпожица Коудън. Извърна се да погледне пациентката и сви едрите си рамене.

— Малко е бавна в главата, горкичката — каза тя делово. — Тъй си е от двайсет години.

— Но вие не сте се грижили за нея през цялото време, предполагам?

— О, не! Господин Кембъл е плащал на жена да се грижи за нея там, където са живели, в Бърнтайланд, но жената била възрастна и не искала да напуска дома си. Затова, когато преподобният решил да приеме предложението на Мисионерското общество да отиде в Западните Индии… пусна обява, че търси силна жена с добър характер, която няма против да пътува… и ето ме мен. — Госпожица Коудън ме дари с леко беззъба усмивка, в доказателство за добродетелите си.

— Западните Индии? Смята да качи госпожица Кембъл на кораб за Западните Индии? — Бях смаяна; достатъчно добре познавах какви са условията на корабите, за да знам, че подобно пътуване би било огромно изпитание за болна жена. Тази жена… но после размислих. Може би Маргарет Кембъл щеше да понесе такова пътуване по-добре от нормална жена… поне ако останеше в транса си.

— Решил, че смяната на климата може да е добра за нея — обясни госпожица Коудън. — Иска да я махне от Шотландия и всички ужасни спомени. Ако питате мен, отдавна е трябвало да го направи.

— Какви ужасни спомени? — попитах. По блясъка в очите на госпожица Коудън видях, че гори от нетърпение да ми каже. Бях приключила с прегледа и смятах, че госпожица Кембъл няма големи физически проблеми, освен обездвижването и лошата храна, но съществуваше възможност нещо в миналото ѝ да подскаже някакво лечение.

— Ами — започна госпожица Коудън, като се плъзна към масата, където имаше гарафа и няколко чаши на поднос, — знам само туй, дето ми го каза Тили Лоусън, дето се е грижила за госпожица Кембъл толкоз дълго, но тя се кълне, че е истина, а е добра жена. Ще пийнете ли малко ликьорче, мадам, в чест на гостоприемството на преподобния?

Столът, на който седеше госпожица Кембъл, беше единственият в стаята, затова с госпожица Коудън седнахме неелегантно на леглото, една до друга, и се загледахме в мълчаливата фигура пред нас, докато отпивахме боровинков ликьор и тя ми разказваше историята на Маргарет Кембъл.

Маргарет Кембъл била родена в Бърнтайланд, само на пет мили от Единбург, от другата страна на Фърт ъф Форт. През четирийсет и пета, когато Чарлс Стюарт влязъл в Единбург, за да предяви претенции към трона на баща си, тя била на седемнайсет.

— Баща ѝ бил роялист, разбира се, а брат ѝ в полк на правителството, който тръгнал на север, за да потуши въстаниците — каза госпожица Коудън, като отпи пестеливо от ликьора. — Но не и госпожица Маргарет. Не, тя била за Хубавия принц и за планинците, които го последвали.

Най-вече за един от тях, но госпожица Коудън не знаела името му. Сигурно обаче бил джентълмен, защото госпожица Маргарет избягала от дома, за да се срещне с него, и му казала информацията, която научила от баща си и приятелите му, и от писмата на брат си.

После дошла битката при Фолкърк — победна, но на голяма цена, последвана от отстъпление. Говорело се, че армията на принца е избягала на север и никой не се съмнявал, че това ще доведе до опустошения. Госпожица Маргарет, отчаяна от слуховете, излязла от дома си посред нощ в студения март и тръгнала да търси мъжа, когото обичала.

Оттук разказът ставаше по-неясен — дали го е намерила и той я е прогонил, или не го е намерила изобщо и е била принудена да се върне от Калоден — но така или иначе тя се върнала и в деня след битката попаднала в ръцете на банда английски войници.

— Сторили ѝ нещо ужасно — каза госпожица Коудън, като понижи глас, за да не я чуе жената на стола. — Ужасно! — Англичаните, заслепени от желание за мъст и убийство, преследвали бегълците от Калоден и изобщо не я попитали за името ѝ или какви са пристрастията на семейството ѝ. По речта ѝ разбрали, че е шотландка, и това било достатъчно.

Оставили я да умре в един наполовина пълен с ледена вода ров и само случайното присъствие на семейство калайджии, които се криели в близките храсти от войниците, я спасило.

— Не мога да не си мисля, че е жалко, че са я спасили, нехристиянско дори — прошепна госпожица Коудън. — Иначе горкото агънце можеше да напусне тази грешна земя и да се възнесе щастливо при Господ. Но ето я сега… — Тя посочи смутено към мълчаливата фигура и изпи последните капки от ликьора.

Маргарет оцеляла, но не продумвала. Възстановила се донякъде, но била няма, пътувала с калайджиите и се движела на юг с тях, за да избегнат опустошението на Северна Шотландия след Калоден. И тогава един ден, докато седяла в двора на една кръчма и държала канчето, за да събира медните монети, докато калайджиите пеели и танцували, тя била открита от брат си, който спрял с полка си там на път за Единбург.

— Тя го познала и той я познал, и шокът от срещата ѝ върнал гласа, но не и разсъдъка, горкичката. Той я отвел у дома, разбира се, но тя като че ли все тъй си оставала в миналото — във времето преди да срещне планинеца. Баща ѝ вече бил мъртъв, от инфлуенца, а Тили Лоусън рече, че майка ѝ умряла от потрес, когато я видяла, но може и тя да е умряла от инфлуенца, защото в тая година имало много болни.

След всичко това Арчибалд Кембъл се изпълнил с голяма омраза към шотландците планинци и английската армия, и напуснал войската. Родителите му били мъртви и той трябвало да се справя някак дори само за да издържа съсипаната си сестра.

— Не могъл да се ожени — обясни госпожица Коудън, — защото коя жена ще го вземе и ще… — кимна към огъня… — ще се съгласи на това?

Заради тези трудности той се обърнал към Господ и станал свещеник. Неспособен да изостави сестра си или да остане сам с нея в семейната къща в Бърнтайланд, той купил карета, наел една жена да се грижи за Маргарет и започнал да пътува из околността и да проповядва, като често я взимал със себе си.

Проповедите му пожънали успех и тази година бил поканен от Дружеството на презвитерианските мисионери да предприеме дълго пътуване до Западните Индии, където да организира църкви и да назначи старейшини в колониите Барбадос и Ямайка. Той се молил и получил отговор. Продал семейното имущество в Бърнтайланд и се преместил със сестра си в Единбург, докато се подготви за пътуването.

Отново погледнах към фигурата пред огъня. Топлият въздух разклащаше полите около краката ѝ, но иначе тя не помръдваше, беше като статуя.

— Е — казах с въздишка, — не мога да направя кой знае какво за нея, опасявам се. Но ще ѝ предпиша лекарства, за да ги поръчате в аптеката, преди да тръгнете.

Ако не помогнеха, поне нямаше да навредят, помислих си, докато записвах краткия списък със съставките. Лайка, хмел, седефче, вратига и върбинка, с голяма щипка мента за успокояващ тоник. Чай от шипка, за да поправи леките хранителни дефицити, които бях забелязала — подути кървящи венци и бледо подпухнало лице.

— Когато стигнете до Индиите — казах, като подадох на госпожица Коудън листа, — трябва да се погрижите да яде много плодове — портокали, грейпфрути и най-вече лимони. И вие трябва да правите същото — добавих, като огледах лицето на прислужницата. Съмнявах се, че е яла други зеленчуци освен понякога лук или картофи и ежедневната овесена каша.

Преподобният Кембъл не се беше върнал и аз не виждах причина да го чакам. Сбогувах се с госпожица Кембъл, отворих вратата на спалнята и видях, че зад нея стои Младия Иън.

— О! — стресна се той. — Тъкмо идвах да те търся, лельо. Вече е почти три и половина и чичо Джейми каза…

— Джейми? — Чу се глас зад мен, от стола до огъня.

С госпожица Коудън се обърнахме и видяхме, че госпожица Кембъл стои права, с широко отворени и вперени в нас очи. Гледаше прага и когато Младия Иън влезе вътре, тя започна да пищи.

Доста разстроени от срещата с госпожица Кембъл, с Младия Иън тръгнахме с облекчение към убежището на бардака, където бяхме посрещнати делово от Бруно и отведени до задния салон. Там открихме Джейми и Фъргъс, потънали в разговор.

— Така е, не вярваме на сър Пърсивъл — казваше Фъргъс, — но какъв смисъл има да ти казва за засада, ако тя не съществува наистина?

— Откъде да знам — каза искрено Джейми, облегнат назад и изтегнат на стола си. — В такъв случай наистина трябва да заключим, че ще има засада на акцизните. След два дни, така каза. Сигурно ще е в Мълинс Коув. — После, като ни видя, се понадигна и ни даде знак да седнем.

— Да го направим на скалите под Балкарис тогава? — попита Фъргъс.

Джейми се смръщи замислено, двата сковани пръста на дясната му ръка барабаняха бавно по масата.

— Не — рече накрая. — Нека бъде Арброут, заливчето под абатството. За по-сигурно.

— Добре. — Фъргъс бутна настрани полупразната чиния с овесени питки, от която се гощаваше, и стана. — Ще съобщя на когото трябва, милорд. Арброут, след четири дни. — Кимна ми, сложи си наметалото и излезе.

— Това контрабандата ли е, чичо? — попита нетърпеливо Младия Иън. — Френският люгер ли идва? — Той си взе питка и я захапа, като пръсна трохи по масата.

Джейми още беше разсеян и замислен, но очите му се проясниха, когато погледна племенника си.

— Да. А ти, Млади Иън, нямаш нищо общо с това.

— Но мога да помогна! — възрази момчето. — Ще ти трябва човек да държи мулетата!

— След всичко, което баща ти каза на теб и на мен вчера? — Джейми изви вежди. — Господи, много къса памет имаш, момче!

Иън изглеждаше леко смутен и си взе още една питка, за да го прикрие. Като го видях така смълчан, аз се възползвах от възможността да задам своите въпроси.

— Значи отиваш в Арброут, за да посрещнеш френски кораб, който носи контрабанден алкохол? Не мислиш ли, че е опасно, след предупреждението на сър Пърсивъл?

Джейми ме погледна, едната му вежда още беше извита, но отговори търпеливо.

— Не. Сър Пърсивъл ме предупреди, че знаят за срещата след два дни. Тя трябваше да е в Мълинс Коув. Аз обаче имам уговорка с Джаред и капитаните му. Ако срещата не се състои по някаква причина, люгерът да остане далеч от брега и да дойде пак на следващата нощ — но на друго място. Има и трета среща, ако втората не се състои.

— Но ако сър Пърсивъл знае за първата, сигурно ще знае и за другите, нали? — настоях аз.

Джейми поклати глава и си наля чаша вино. Изви вежда към мен, за да попита дали искам и аз, и след като поклатих глава, отпи.

— Не. Местата на срещите се уговарят на три етапа, между мен и Джаред, изпращат се в запечатано писмо в пакет, адресиран до Жан, тук. Щом прочета писмото, го изгарям. Мъжете, които ще помагат да разтоварим люгера, знаят само за първата среща, разбира се — предполагам, че някой от тях се е разприказвал — добави, като се смръщи на чашата си. — Но никой — дори Фъргъс — не знае другите две места, освен ако не се наложи да ги използваме. И когато го направим, всички знаят, че трябва да си държат устите затворени.

— Но значи ще е безопасно, чичо! — избухна Младия Иън. — Моля те, вземи ме! Няма да се пречкам — обеща той.

Джейми го погледна развеселено.

— А, ще дойдеш. Ще дойдеш с мен в Арброут и с леля ти ще останете в хана на пътя над абатството, докато приключим. Трябва да заведа момчето в Лалиброх, Клеър — обясни ми той. — Да оправя нещата с родителите му. — Възрастният Иън беше напуснал хана си тази сутрин, преди Джейми и Младия Иън да отидат там. Не беше оставил съобщение и вероятно бе тръгнал към дома. — Нали нямаш против? Не те попитах, а и тъкмо си пътувала от Инвърнес — погледна ме с лека, заговорническа усмивка, — но трябва да го прибера възможно най-скоро у дома.

— Изобщо нямам против — уверих го. — Ще се радвам да видя Джени и останалите от семейството ти.

— Но чичо… — възропта Младия Иън. — Ами…

— Мълчи! — сопна се Джейми. — Да не си гъкнал повече, момче. Нито думичка.

Младия Иън изглеждаше засегнат, но си взе още една питка и я пъхна в устата си с подчертан маниер, който трябваше да покаже намерението му да остане напълно ням.

Джейми се отпусна и ми се усмихна.

— Е, как мина посещението при лудата?

— Много интересно. Джейми, да познаваш хора на име Кембъл?

— Не повече от триста-четиристотин души — рече той и устата му потрепна в усмивка. — Имаш ли някой конкретен Кембъл предвид?

— Двама. — Разказах му историята на Арчибалд Кембъл и неговата сестра Маргарет, както я бях чула от Нели Коудън.

Той клатеше глава и въздъхна. За първи път изглеждаше наистина остарял, лицето му се изопна и покри с бръчки при спомените.

— Не е най-страшното, което съм чувал от случилото се след Калоден — каза той. — Но не мисля, че… чакай. — Спря, погледна ме и присви замислено очи. — Маргарет Кембъл. Маргарет. Да не е едно слабичко момиче — на ръст като втората Мери? С мека кафява коса като пух и много сладко лице?

— Сигурно, преди двайсет години — казах аз, като още мислех за неподвижната пълна фигура до огъня. — Защо, да не би да я познаваш?

— Мисля, че да. — Челото му се сбърчи и той погледна към масата, като прокара линия през пръснатите трохи. — Да, ако не бъркам, тя беше любимата на Юън Камерън. Помниш ли Юън?

— Разбира се. — Юън бе висок красив мъж, който работеше с Джейми в Холируд и разузнаваше за сведения от Англия. — Какво стана с него? Или да не питам? — казах аз, като видях сянката на лицето на Джейми.

— Англичаните го застреляха — каза тихо той. — Два дни след Калоден. — Затвори очи, после ги отвори и ми се усмихна изморено. — Е, Бог да благослови преподобния Арчи Кембъл. Чувал съм за него веднъж-дваж, по време на Въстанието. Той беше дързък и смел войник — явно и сега трябва да е смел, горкият човек. — Постоя още миг, после се изправи решително.

— Имаме много работа, преди да напуснем Единбург. Иън, ще намериш списъка с клиентите на печатницата горе на масата; свали ми го и аз ще ти отбележа кои са дали поръчки. Трябва да отидеш при всички и да предложиш да им върнеш парите. Освен ако не искат да изчакат, докато намеря ново помещение и купя нови материали — това може да отнеме към два месеца, тъй да им кажеш.

Потупа палтото си, където нещо издрънча тихо.

— Слава богу, парите от застраховката ще покрият всички задължения към клиентите и ще ми остане малко. Като стана дума — обърна се към мен и се усмихна — твоята работа, сасенак, е да намериш шивачка, която ще ти направи свястна рокля за два дни. Защото Дафни ще си иска роклята, а аз не мога да те заведа у дома в Лалиброх гола.

30. Среща

Основното ми забавление по пътя на север към Арброут бе да наблюдавам сблъсъка на волята между Джейми и Младия Иън. От дълъг опит знаех, че упоритостта е една от главните особености на клана Фрейзър. Иън като че ли никак не бе ощетен в това отношение, макар и Фрейзър само наполовина; или Мъри също не им отстъпваха по инат, или гените на Фрейзър бяха по-силни.

Тъй като бях имала възможност да наблюдавам отблизо Бриана много години, аз си имах мнение по въпроса, но мълчах и само се наслаждавах на спектакъла, когато Джейми срещна достоен противник. Когато минавахме покрай Балфур, той вече изглеждаше доста мрачен.

Тази борба между неотстъпващ обект и неуморима сила продължи до ранната вечер на четвъртия ден, когато стигнахме Арброут и установихме, че ханът, в който Джейми смяташе да ни настани, вече не съществува. Беше останала само порутена каменна стена и една-две овъглени покривни греди. Пътят бе пуст с мили и в двете посоки.

Джейми гледа известно време купчината камъни. Беше очевидно, че не може да ни остави тук, насред калния път. Иън, който знаеше, че не бива да си насилва късмета, също мълчеше, макар че кльощавата му фигура леко вибрираше от нетърпение.

— Добре тогава — каза накрая Джейми с примирение. — Ще дойдете. Но само до ръба на скалата. Иън — чу ли? Ти ще се грижиш за леля си.

— Чух, чичо Джейми — отвърна Младия Иън с измамна кротост. Аз обаче улових погледа на Джейми и разбрах, че ако Иън ще се грижи за леля си, то и леля му трябва да се грижи за него. Скрих усмивката си и кимнах послушно.

Останалите мъже се появиха навреме на мястото на срещата на склона точно след мръкване. Двама от тях ми се сториха смътно познати, но повечето бяха просто неясни фигури; бяха минали два дни от новолунието, но малкият сребърен сърп над хоризонта не даваше много повече светлина от свещта в подземието на бардака. Не последваха представяния, мъжете поздравиха Джейми с неразбираемо мърморене и сумтене.

Имаше една фигура обаче, която не можех да сбъркам. Появи се голяма, теглена от мулета каруца, която трополеше по пътя. На капрата седяха Фъргъс и един дребен обект, който можеше да е единствено господин Уилъби, когото не бях виждала, след като застреля мистериозния мъж на стълбите в бордея.

— Надявам се, че тази нощ няма пищов — прошепнах на Джейми.

— Кой? — попита той, присвивайки очи в сумрака. — О, китаецът ли? Не, никой няма. — Преди да попитам защо, той отиде да помогне да обърнат каруцата, за да е готова за пътя към Единбург още щом стоката бъде натоварена. Младия Иън пристъпи напред и аз, незабравила задълженията си, го последвах.

Господин Уилъби се изправи на пръсти, за да стигне задния ръб на каруцата, и извади странен фенер с пробит метален връх и плъзгащи се метални стени.

— Това затъмнен фенер ли е? — попитах с интерес.

— Да — отвърна важно Младия Иън. — Държиш капаците затворени, докато не видиш сигнал от морето. — Посегна към фенера. — Дай ми го, аз ще го взема… знам сигнала.

Господин Уилъби само поклати глава и издърпа фенера от него.

— Много висок, много млад — каза той. — Це-ми каза така — добави, сякаш това решаваше окончателно въпроса.

— Какво? — възмути се Младия Иън. — Как така съм твърде висок и твърде млад, ти дребен…

— Казва — рече един равен глас зад нас, — че който държи фенера се превръща в мишена, ако имаме посетители. Господин Уилъби любезно пое този риск, защото е най-дребният сред нас. Ти си достатъчно висок, за да се виждаш на фона на небето, Иън, и достатъчно млад, за да нямаш още мозък. Тъй че не се пречкай, разбра ли?

Джейми дръпна леко ухото на племенника си и мина покрай нас, за да клекне на скалите до господин Уилъби. Каза тихо нещо на китаеца и той се засмя едва чуто. Господин Уилъби отвори едната страна на фенера, като го сложи в шепите на Джейми. Чу се изщракване, два пъти, и аз видях как от кремъка изскачат искри.

Това беше див участък от брега — и нищо чудно, по-голямата част от шотландското крайбрежие беше дива и камениста — и се питах как и къде ще пусне котва френският кораб. Нямаше естествен залив, само извивка на брега зад стърчаща скала, която скриваше това място от пътя.

В мрака виждах белите линии на прибоя да се къдрят по малкия, слабо осветен от луната плаж. Това не беше туристически плаж — малки джобчета пясък лежаха разрошени между купчини водорасли, камъни и стърчащи скали. Нямаше да е лесно на мъжете с буретата, но пък в скалите имаше достатъчно укрития, където да ги оставят.

Още една черна фигура се извиси внезапно до мен.

— Всичко е готово, сър — каза тихо. — Горе на скалите.

— Добре, Джоуи. — Пламък озари профила на Джейми, който гледаше фитила. Стаи дъх, докато огънчето укрепне и порасне, поемайки от маслото в резервоара на фенера, после издиша и внимателно затвори металната стена.

— Добре тогава. — Изправи се и погледна към скалите на юг, после към звездите над тях и рече: — Почти девет е. Ще дойдат скоро. Джоуи, никой да не мърда, докато не кажа, ясно ли е?

— Да, сър. — Небрежният му тон ми показа, че това е съвсем обичаен разговор, и затова Джоуи се изненада, когато Джейми го хвана за ръката.

— Кажи им отново — никой да не мърда, докато не кажа.

— Да, сър — каза Джоуи, но този път с повече уважение. После се изгуби съвсем безшумно в мрака.

— Нещо не е наред ли? — попитах аз, като повиших глас само колкото да ме чуе над прибоя. Макар че плажът и скалите бяха пусти, тъмнината и потайното поведение на хората около мен ме караха да бъда предпазлива.

Джейми поклати глава; беше прав за Младия Иън обаче — тъмният му силует се виждаше ясно на по-светлото черно на небето зад него.

— Не зная. — Поколеба се за миг, после рече: — Кажи, сасенак, надушваш ли нещо?

Изненадана, аз послушно поех дълбоко дъх, задържах го за миг и го изпуснах. Усетих няколко неща, включително гнили водорасли, миризмата от горящото масло във фенера и киселата телесна миризма на Младия Иън, който стоеше до мен и се потеше от вълнение и страх.

— Нищо странно. А ти?

Раменете на силуета му се вдигнаха и отпуснаха.

— Не сега. Преди миг май подуших барут.

— Не усещам нищо — каза Младия Иън. Гласът му прекъсваше от вълнение и той бързо прочисти гърло, смутен. — Уили Маклауд и Алек Хейс претърсиха скалите. Те не намериха и следа от акцизни.

— Е, добре. — Джейми звучеше неспокоен. Обърна се към Младия Иън и го хвана за рамото. — Иън, сега ще се грижиш за леля си. Ще отидете ей там в онези храсти. Стойте далече от каруцата. Ако нещо се случи…

Младия Иън понечи да възрази, но замълча, явно защото Джейми стисна по-силно рамото му, и момчето отстъпи назад със сумтене.

— Ако нещо се случи — продължи натъртено Джейми, — трябва да отведеш леля си право в Лалиброх. Веднага.

— Но… — започнах аз.

— Чичо!

— Направи го — каза Джейми със стоманен глас, обърна се и разговорът приключи.

Младия Иън беше много мрачен, докато изкачвахме пътеката, но направи каквото му бе заръчано, усърдно ме ескортира покрай храстите и намери малка издатина, откъдето можехме да виждаме водата.

— Оттук ще виждаме — рече той ненужно.

И наистина. Скалите се спускаха в плитка купа под нас, изпълнена с мрак, светлината на водата се разливаше от назъбения ръб, където съскаше морето. Веднъж забелязах някакво движение, когато метална тока улови светлината, но през повечето време десетимата мъже долу бяха напълно невидими.

Присвих очи в опит да установя местоположението на господин Уилъби с фенера, но не видях никаква светлина и заключих, че сигурно стои зад него и го скрива от скалите.

Младия Иън се скова внезапно до мен.

— Някой идва! — прошепна той. — Бързо, мини зад мен! — Той пристъпи смело отпред, пъхна ръка под ризата си, в колана на панталоните, и извади пищов; колкото и да беше тъмно, зърнах лекото сияние на дулото.

Той се взираше в тъмното, леко прегърбен над оръжието, което стискаше с две ръце.

— Не стреляй, за бога! — изсъсках в ухото му. Не смеех да го хвана за ръката от страх, че ще натисне спусъка, но исках да издаде някакъв шум, който да привлече вниманието на мъжете долу.

— Ще съм ти задължен, ако скриеш леля си, Иън — чух тихия ироничен глас на Джейми от мрака долу. — И ако не ми отнесеш главата.

Иън свали пищова, раменете му увиснаха и той въздъхна от облекчение и като че ли от разочарование. Храстите се размърдаха и Джейми се озова пред нас, като изтърсваше бодлите от ръкава на палтото си.

— Никой ли не ти каза да не носиш оръжие? — говореше тихо, сякаш само с научен интерес. — Ще те обесят, ако извадиш оръжие срещу служител на кралските митници — обясни той, като се обърна към мен. — Никой не е въоръжен, нямат дори ножове, в случай че ни хванат.

— Ами да, ама Фъргъс рече, че няма да ме обесят, щото още не ми е пораснала брада — рече смутено Иън. — Само ще ме пратят в колониите.

Чу се тих съсък, когато Джейми пое вбесен дъх през зъби.

— О, тъй ли, и сигурно майка ти ще е много доволна да разбере, че са те изпратили в колониите, дори Фъргъс да е прав! — той протегна ръка. — Дай ми го, глупако.

— Откъде го взе? — попита, докато обръщаше пищова в ръката си. — Вече е зареден. Знаех си, че надуших барут. Имаш късмет, че не си си отнесъл оная работа, щом го носиш в гащите си.

Преди Младия Иън да отговори, аз го прекъснах и посочих морето.

— Виж!

Френският кораб беше само петънце, но платната му сияеха на звездната светлина. Двумачтов кеч, той се носеше бавно покрай скалите и остана далеч, притихнал като облаците зад него.

Джейми не гледаше кораба, а надолу, към мястото, където скалата се накъсваше на канари, точно над пясъка. Аз също погледнах натам и зърнах малка светлинка. Господин Уилъби с фенера.

Светлина проблесна за миг по мокрите скали и изчезна. Ръката на Младия Иън стисна моята. Зачакахме, стаили дъх. Иън стисна ръката ми, когато още един проблясък озари морската пяна.

— Какво беше това?

— Кое? — Джейми не гледаше към мен, а към кораба.

— На брега; когато проблесна светлината, ми се стори, че видях нещо полузаровено в пясъка. Приличаше на…

Дойде и третият проблясък и ответна светлина от кораба — син фенер, призрачна точица на мачтата, която се удвои от отражението си в тъмната вода.

Забравих за онова, което бях зърнала в пясъка и което приличаше на купчина дрехи, небрежно заровени там, защото се взирах развълнувана в кораба. Вече се забелязваше движение, долових тих плисък, когато нещо падна зад борда.

— Приливът идва — промърмори Джейми в ухото ми. — Бъчвите плават; приливът ще ги отнесе до брега за минути.

Това разрешаваше проблема с акостирането на кораба — нямаше нужда от такова. Но как се извършваше плащането? Тъкмо щях да попитам, когато се чу вик и долу избухна истински хаос.

Джейми хукна веднага през храстите, следван от мен и от Младия Иън. Не се виждаше добре, но се чуваше, че става нещо на пясъка. Тъмни фигури се препъваха и падаха под акомпанимента на виковете. Различих думите: „Стой, в името на краля!“ и кръвта ми се смрази.

— Акцизни! — Младия Иън също беше схванал ситуацията.

Джейми каза нещо на келтски, после отметна глава назад и се разкрещя, гласът му се понесе към брега долу.

— Ейрих илеан! — ревеше той. — Суас ам беарах ис тейх!

После се обърна към нас.

— Бягайте!

Шумът внезапно се засили, когато към виковете се присъедини и тропот на падащи скали. Внезапно една тъмна фигура се стрелна от храстите до краката ми и хукна презглава в мрака. Последва я друга.

Пронизителен писък дойде от мрака долу, достатъчно висок, за да го чуя през другия шум.

— Това е Уилъби! — възкликна Младия Иън. — Хванали са го!

И пренебрегвайки заповедта на Джейми, ние хукнахме напред, за да погледнем през храстите. Фенерът беше паднал на земята, капакът се беше отворил и от него струеше светлина към брега, където бяха плитките окопи, в които се бяха заровили акцизните. Тъмни фигури се олюляваха, биеха се и крещяха сред мокрите купчини водорасли. Смътното сияние около фенера беше достатъчно, за да видя две вкопчени фигури — малката риташе бясно, докато я изправяха на крака.

— Ще го доведа! — Младия Иън се втурна напред, но беше издърпан рязко от Джейми за яката.

— Прави каквото ти казах и отведи жена ми на сигурно място!

Задъхан, Младия Иън се обърна към мен, но аз не помръдвах и забих крака в пръстта.

Джейми ни заряза, обърна се и хукна по склона, като спря на няколко ярда надолу. Виждах ясно силуета му, когато падна на коляно и зареди пищова, опря го на ръката си, за да се прицели.

Изстрелът прозвуча като немощно изщракване сред какофонията. Резултатът обаче беше зрелищен. Фенерът експлодира в дъжд от горящо масло, потопи плажа в мрак и заглуши виковете.

Тишината беше нарушена след секунди от вой на болка и възмущение. Очите ми, за миг заслепени от блясъка на фенера, бързо се адаптираха и видях още едно сияние — светлината на няколко малки пламъка, които като че ли подскачаха нагоре-надолу. Когато очите ми съвсем свикнаха с мрака, видях, че пламъците се издигат от ръкава на някакъв мъж, който танцуваше по пясъка, ревеше и удряше огъня по опръсканата си с масло куртка.

Храстите се разклатиха силно, когато Джейми скочи от склона и се изгуби долу.

— Джейми!

Сепнат от вика ми, Младия Иън ме дръпна силно и ме извлече назад от скалата.

— Хайде, лельо! Скоро ще дойдат тук!

Това беше безсъмнено; чувах как виковете на брега се приближават, докато мъжете плъзваха по скалите. Хванах полите си и тръгнах след момчето възможно най-бързо по грубата трева.

Не знаех къде отиваме, но Младия Иън като че ли беше наясно. Беше свалил палтото си и бялата му риза се виждаше пред мен, плаваше като призрак през елшите и брезите, които растяха навътре в сушата.

— Къде сме? — попитах запъхтяна, когато го настигнах, защото забави крачка на брега на малък поток.

— Пътят към Арброут е точно отпред — каза той. Дишаше тежко и на ризата му имаше тъмно петно от кал. — Оттук ще е по-лесно да се ходи. Добре ли си, лельо? Да те пренеса ли?

Любезно отхвърлих галантното предложение, като мислено отбелязах, че сигурно тежа колкото него. Свалих си обувките и чорапите и прегазих поточето, което ми стигаше до коленете, като усещах леденостудената тиня между пръстите си.

Треперех силно, когато излязох на брега, и приех палтото на Иън — какъвто беше развълнуван и сгрят от усилието, явно не му трябваше. Аз мръзнех не само заради водата и студения ноемврийски вятър, но и от страх заради онова, което може би се случваше зад нас.

Излязохме запъхтени на пътя, студеният вятър връхлетя лицата ни. Носът и устните ми се сковаха веднага, а косата ми се разроши и падна тежка на врата ми. Вятърът обаче носеше и гласовете пред нас, секунди преди да стигнем до тях.

— Някакъв сигнал от скалите? — попита дълбок мъжки глас. Иън спря внезапно и аз се блъснах в него.

— Още не — бе отговорът. — Стори ми се, че чух някакви викове оттам, но после вятърът се обърна.

— Е, качвай се тогава пак на дървото, мързеливецо — рече нетърпеливо първият глас. — Ако някой от кучите синове избяга от брега, ще го претрепем тук. По-добре да вземем наградата за главата му, отколкото да хванем нещастниците долу.

— Студено е — изтътна вторият глас. — Тук на откритото вятърът те смразява до кости. Жалко, че не останахме в абатството — там поне щеше да е топло.

Ръката на Младия Иън хвана моята така силно, че сигурно я насини. Дръпнах се, но той не обърна внимание.

— Да, но тук имаме по-голям шанс да хванем голямата риба — рече първият глас. — О, какво мога да сторя с петдесет паунда!

— Добре де — рече примирено вторият. — Ама как ще видим червената коса в тъмното, представа нямам.

— Ти гледай да видиш, Оуки; косите ще ги оправим после.

Младия Иън най-сетне се събуди от транса си, пусна ме и тръгна след мен към храстите до пътя.

— Каква е тази засада в абатството? — попитах, щом реших, че сме достатъчно далече от тях. — Знаеш ли?

Тъмната глава на Младия Иън кимна.

— Така ми се струва. Сигурно е абатството Арброут. Това беше мястото на срещата, нали?

— Мястото на срещата?

— Ако нещо се обърка — обясни той. — Всички трябва да се спасяват и после да се срещнат в абатството.

— Е, не може да се обърка повече от това — отбелязах аз. — Това ли извика чичо ти, когато митничарите се появиха?

Младия Иън се бе извърнал да се ослушва за преследвачите на пътя; а сега бледият овал на лицето му се обърна към мен.

— О… той рече: „Нагоре, момчета! Нагоре по скалите и бягайте!“

— Добър съвет — отвърнах сухо. — Значи ако са го послушали, повечето са се измъкнали.

— Освен чичо Джейми и господин Уилъби. — Младия Иън прокара нервно ръка през косата си; това ми напомни за Джейми и ми се прииска да спре да го прави.

— Да. — Поех дълбоко дъх. — Е, в момента нищо не можем да направим за тях. За другите обаче… ако се тръгнали към абатството…

— Аха, точно това се опитвах да реша; дали да послушам чичо Джейми и да те заведа в Лалиброх, или да се опитам да стигна бързо до абатството и да предупредя другите, когато дойдат?

— Върви към абатството — казах, — с всички сили.

— Добре, ама… не ща да те оставям тук сама, лельо, а чичо Джейми каза…

— Понякога се следват заповедите, Млади Иън, а понякога решаваш сам — казах твърдо, като тактично пренебрегнах факта, че всъщност решавам вместо него. — Този път води ли към абатството?

— Да. На миля и четвърт по-нагоре е. — Той вече пристъпваше от крак на крак от нетърпение да тръгне.

— Добре. Можеш да го заобиколиш и да тръгнеш към абатството. Аз ще тръгна по пътя и ще се опитам да разсея акцизните, докато ти ги заобиколиш. Ще се срещнем в абатството. О, чакай… най-добре си вземи палтото.

Дадох му го неохотно; освен че не исках да се разделям с топлината му, като че ли прекъсвах и последната си връзка с някакво приятелско човешко присъствие. Щом той тръгнеше, щях да остана съвсем сама в студения мрак на шотландската нощ.

— Иън? — Хванах го за ръката, за да го задържа.

— Да?

— Ще внимаваш, нали? — И импулсивно се изправих на пръсти и целунах студената му буза. Бях достатъчно близо, за да видя как се извиват веждите му от изненада. Усмихна се и после тръгна, а един клон на елша се върна на мястото, освободено от него.

Беше много студено. Чуваше се само свистенето на вятъра през храстите и далечното мърморене на прибоя. Увих плътно раменете си с вълнения шал и трепереща тръгнах към пътя.

Дали да вдигна шум? Ако не, можеше да ме нападнат изневиделица, тъй като щяха да чуят стъпките ми, но нямаше да видят, че не съм избягал контрабандист. От друга страна, ако минех покрай тях, припявайки си весела песничка, за да им покажа, че съм безобидна жена, можеше да се скрият, за да не издават присъствието си — а аз исках именно да го издадат. Наведох се и взех един камък близо до пътя. После, измръзнала дори повече от преди, излязох на пътя и тръгнах по него.

31. Луната на контрабандистите

Вятърът бе толкова силен, че храстите и дърветата не спираха да шумят и да заглушават стъпките ми — както и стъпките на всеки, който би ме проследил. По-малко от две седмици след празника на Самайн, това бе точно нощ, която те кара да повярваш, че призраци и зли духове вилнеят по земята.

Но не призрак ме сграбчи внезапно изотзад и запуши устата ми с ръка. Ако не бях подготвена за нещо подобно, вероятно щях да си изкарам акъла. Но сърцето ми пак подскочи лудо и се заизвивах трескаво в хватката на нападателя си.

Той ме сграбчи отляво, притискайки лявата ми ръка към тялото, а с дясната запуши устата ми. Моята дясна ръка обаче бе свободна. Забих тока на обувката си в капачката на коляното му, кракът му поддаде и тогава, възползвайки се от това преимущество, аз се наведох напред и замахнах назад с камъка към главата му.

Ударът трябваше да е силен, но се оказа толкова силен, че той изсумтя от изненада и хватката му се разхлаби. Аз ритах и се въртях, докато ръката му не се плъзна от устата ми, и тогава забих зъби в един пръст и го ухапах с всички сила.

„Челюстните мускули започват от сагиталния гребен на върха на черепа и стигат до мандибулата — помислих си, припомняйки си описание от «Анатомията на Грей». — Това дава на челюстта и зъбите значителна сила на натиск. Всъщност средностатистическата човешка челюст може да упражни сила над триста фунта.“

Не знаех дали съм надхвърлила способностите на средностатистическата човешка челюст, но определено даде ефект. Нападателят ми се замята диво в напразен опит да освободи пръста си от мъртвата хватка.

Пусна ръката ми и ме остави на земята. Още щом краката ми докоснаха пръстта, аз се извърнах и забих коляно в топките му, доколкото ми позволяваха полите.

Ритането на мъже в тестисите е доста надценен метод за самоотбрана. Все пак проработи — и то много добре, — но е много по-трудно за изпълнение, отколкото се предполага, особено когато носиш тежки поли. Мъжете са много внимателни по отношение на някои свои израстъци и бдително ги бранят от всякакви посегателства.

В този случай обаче хванах нападателя си неподготвен, краката му бяха широко отворени, за да запази равновесие, и аз го халосах добре. Той захриптя като стиснат за гърлото заек и се преви.

— Ти ли си, сасенак? — чух съсък от мрака до мен. Скочих като стресната газела и неволно изписках.

И за втори път една ръка запуши устата ми.

— За бога, сасенак? — прошепна Джейми в ухото ми. — Аз съм.

Не го ухапах, но много силно се изкуших.

— Знам — казах през зъби, когато ме пусна. — Кой ме сграбчи обаче?

— Сигурно Фъргъс. — Неясната тъмна форма се отдалечи на няколко крачки и побутна другата, която лежеше на земята и стенеше тихо. — Ти ли си, Фъргъс? — прошепна. Получи задавен звук в отговор, наведе се и го изправи на крака.

— Не говорете! — прошепнах аз. — Акцизните са на горе на пътя.

— Така ли? — попита Джейми с нормален глас. — Май не са много заинтригувани от шума, който вдигаме, нали?

Замълча, сякаш чакаше отговор, но такъв не дойде, само тихото свистене на вятъра в елшите. Сложи ръка на рамото ми и извика в нощта.

— Маклауд! Рибърн!

— Да, Рой — отвърна леко сприхав глас от трънаците. — Тук сме. Инес също, и Мелдръм, нали?

— Да, аз съм.

Още няколко фигури се появиха от храстите и дърветата, като говореха тихо.

— … четири, пет, шест — преброи Джейми. — Къде са Хейс и Гордън?

— Видях Хейс да влиза във водата — рече една от фигурите. — Сигурно е заобиколил. Като Гордън и Кенеди. Но може да са ги хванали.

— Е, сасенак. Какво за акцизните?

Поради липсата на Оуки и неговия другар, започвах да се чувствам доста глупаво, но му разказах какво чухме с Иън.

— Тъй ли? — заинтригува се Джейми. — Вече по-добре ли си, Фъргъс? А? Браво. Е, тогава да идем да погледнем. Мелдръм, имаш ли огниво?

След няколко секунди малка факла трептеше в ръката му и той тръгна по пътя и взе завоя. С контрабандистите го чакахме в тишина, готови да бягаме или да му се притечем на помощ, но не се чуваше нищо. Сякаш след цяла вечност гласът на Джейми се понесе по пътя.

— Идвайте — рече той, звучеше спокоен и овладян.

Стоеше насред пътя, близо до голяма елша. Факлата го осветяваше в потрепващ кръг и аз не виждах нищо, освен него. После някой до мен ахна и се чу задавено възклицание от друг.

Още едно лице се появи, смътно осветено, висеше във въздуха точно зад лявото рамо на Джейми. Ужасно, разкривено лице, черно на светлината на факлата, която отнемаше всички цветове, с изскочили очи и провесен език. Светла като слама коса се развяваше на вятъра. Усетих как в гърлото ми се заражда писък и го преглътнах.

— Права си, сасенак — каза Джейми. — Имало е акцизен. — Хвърли нещо на земята. — Ето заповедта — рече той, като кимна към предмета. — Казва се Томас Оуки. Някой познава ли го?

— Не и какъвто е сега — промърмори глас зад мен. — Господи, и майка му няма да го познае! — Чу се шепот в съгласие и нервно пристъпване на крака. Явно всички искаха да се махнат бързо оттук, като мен.

— Добре тогава. — Джейми спря отстъплението им с кимване. — Изгубихме товара, затова няма да има дялове. Някой има ли нужда от пари сега? — Посегна към джоба си. — Мога да ви дам достатъчно, за да преживявате известно време… защото се съмнявам, че ще работим по крайбрежието скоро.

Един-двама неохотно се приближиха, за да си вземат парите, но останалите се стопиха тихо в нощта. До няколко минути останахме само Фъргъс — все така пребледнял, но вече по-стабилен, — Джейми и аз.

— Господи! — прошепна Фъргъс, като гледаше обесения. — Кой го е направил?

— Аз… или поне така ще се говори, нали? — Джейми се вгледа нагоре, лицето му беше сурово на потрепващата светлина на факлата. — Да не стоим повече тук, а?

— Ами Иън? — попитах, като си спомних за момчето. — Той тръгна към абатството, за да ви предупреди!

— Така ли? — попита остро Джейми. — Аз дойдох от тази посока и не го срещнах. Той накъде тръгна, сасенак?

— Насам — посочих аз.

Фъргъс изпъшка, но може и да се изсмя.

— Абатството е в другата посока — каза Джейми, звучеше развеселен. — Хайде, ще го настигнем, когато осъзнае грешката си и тръгне обратно.

— Чакай — вдигна ръка Фъргъс. Чу се някакво шумолене в храстите и гласът на Младия Иън: — Чичо Джейми?

— Да, Иън — рече сухо чичо му. — Аз съм.

Момчето се появи от храстите със стърчащи от косата листа и широко отворени очи.

— Видях светлината и реших, че трябва да се върна, за да видя как е леля Клеър — обясни той. — Чичо Джейми, загаси тази факла… има акцизни!

Джейми сложи ръка на раменете му и го обърна, преди да е забелязал обесения на елшата.

— Не се тревожи, Иън — рече равно. — Отидоха си.

После завря факлата в мокрите храсти и тя изгасна със съсък.

— Да вървим — рече спокойно. — Господин Уилъби е надолу по пътя с конете; до изгрев ще сме в планините.

32. Завръщането на блудния син

Четири дни яздихме от Арброут до Лалиброх и не говорихме много по пътя. Младия Иън и Джейми бяха замислени, вероятно по различни причини. Аз самата не спирах да се питам разни неща, не само за скорошните събития, но и за близкото бъдеще.

Иън сигурно беше казал на Джени за мен. Как ли щеше да приеме появата ми?

Джени Мъри беше най-близкото до сестра, което някога бях имала, и най-близката ми приятелка. Поради обстоятелствата повечето от близките ми приятели през последните петнайсет години бяха мъже; нямаше други жени лекари и естествената пропаст между сестрите и лекарите пречеше на по-близките приятелства с жени от болницата. А колкото до жените от кръга на Франк, секретарките във факултета и съпругите на преподавателите…

Но най-важна от всичко беше мисълта, че от всички хора на света Джени бе единствената, която обичаше Джейми Фрейзър колкото мен — ако не и повече. Нямах търпение да я видя отново, но се питах как ли ще приеме историята за предполагаемото ми бягство във Франция и изоставянето на брат ѝ.

Конете трябваше да се движат в колона по тясната пътека. Моят дорест кон забави послушно, когато кестенявият на Джейми спря, после го последва към една поляна, полускрита от надвиснали клони на елши.

Сива скала се издигаше в края на поляната, а цепнатините и издатините по нея бяха така покрити с мъх и лишеи, че приличаха на лице на старец, покрито с мустаци и брадавици. Младия Иън слезе от понито си с въздишка на облекчение; яздехме от изгрев.

— Оххх! — изпъшка той, като открито разтриваше задника си. — Целият се сковах.

— Аз също — казах и последвах примера му. — Но сигурно е за предпочитане пред мазолите по задника. — Несвикнали да яздим толкова дълго, ние страдахме много през първите два дни от пътуването; всъщност бях така скована, че не можах да сляза сама от седлото първата нощ и бях позорно свалена от Джейми и отнесена в хана, което много го развесели.

— Как го прави чичо Джейми? — попита ме Иън. — Сигурно задникът му е от гьон.

— Не съм проверявала — отвърнах разсеяно. — Къде отива? — Кестенявият кон, вече спънат, пасеше под дъб в единия край на полянката, но самият Джейми не се виждаше.

С Младия Иън се спогледахме неразбиращо; аз свих рамене и отидох до скалата, по която се спускаше малко ручейче. Събрах шепи под него и пих, благодарна за студената течност, която се плъзна по пресъхналото ми гърло, въпреки есенния въздух, който зачервяваше бузите ми и сковаваше носа ми.

Тази малка полянка, невидима от пътя, беше типична за Северна Шотландия. Измамно голи и сурови, канарите и поляните криеха много тайни. Ако не знаеш къде отиваш, може да минеш на сантиметри от елен, яребица или скрит човек и да не разбереш. Нищо чудно, че мнозина от онези, които бяха избягали в полето след Калоден, бяха оцелели, защото познаваха тази земя и можеха да стават невидими за тромавите си преследвачи.

След като утолих жаждата си, се обърнах и едва не налетях на Джейми, който се беше появил сякаш по магия. Тъкмо прибираше огнивото си в джоба на палтото и излъчваше слаба миризма на дим. Пусна малката запалена клечка на земята и я стъпка.

— Откъде се появи? — попитах, примигвайки.

— Ей там има малка пещера — обясни той, като посочи зад себе си. — Исках само да видя дали някой е влизал в нея.

— Е, влизал ли е? — Погледнах по-внимателно и видях ръба на издатината, която криеше входа на пещерата. Тя се сливаше с другите дълбоки пукнатини по скалата и не можеше да се различи, ако не я търсиш умишлено.

— Да. — Веждите му леко се смръщиха, но не от тревога, а сякаш мислеше за нещо. — По земята имаше въглени; някой е палил огън там.

— Кой е бил според теб? — Надникнах зад издатината, но видях само тънка ивица мрак и малка цепнатина. Изглеждаше доста непривлекателно.

Зачудих се дали някой, заинтересован от дейността му на контрабандист, може да го е проследил чак от крайбрежието до Лалиброх. Дали се тревожеше от преследвачи, или от засада? Погледнах през рамо, но не видях нищо, освен елши и сухи листа, които шумоляха на есенния вятър.

— Не знам — рече разсеяно. — Сигурно ловец; видях и кости от яребица.

Джейми не изглеждаше притеснен от възможната самоличност на непознатия и аз се успокоих. Сигурността, която ми вдъхваха планините, ме обгърна отново. Единбург и залива на контрабандистите ми се струваха много далеч.

Младия Иън, заинтригуван от откритието на невидимата пещера, беше изчезнал през процепа. Сега се появи, като изтърсваше паяжини от косата си.

— Прилича на Пещерата на Клуни, чичо, нали? — попита той с блеснали очи.

— Не е толкова голяма — отвърна Джейми с усмивка. — Горкият Клуни няма да може да се промуши през отвора; той е доста едър, два пъти колкото мен. — Той докосна печално гърдите си, където едно копче се беше откъснало, докато се бе провирал в пещерата.

— Каква е тази Пещера на Клуни? — попитах аз. Отърсих и последните ледени капки от ръцете си и ги пъхнах под мишниците си, за да ги стопля.

— О… Клуни Макфърсън — отвърна Джейми. Сведе глава и плисна ледената вода в лицето си. Надигна се, примигна, за да прогони капките от миглите си, и ми се усмихна. — Много интересен човек е този Клуни. Англичаните изгориха къщата му и събориха основите, но той избяга. Направи си убежище в една пещера наблизо и скри входа с преплетени върбови клони, напластени с кал. Хората казват, че можеш да стоиш на две крачки от нея и да не разбереш, че е там, ако не се брои миризмата от лулата на Клуни.

— И принц Чарлс е останал там за малко, докато са го преследвали англичаните — информира ме Младия Иън. — Клуни го крил с дни. Английските копелета търсили под дърво и камък, но не открили Негово Височество… нито пък Клуни! — довърши той със значително задоволство.

— Ела да се измиеш, Иън — каза Джейми с лека острота в гласа, която накара момчето да примигне. — Не можеш да се изправиш пред родителите си толкова мръсен.

Иън въздъхна, но послушно се наведе над струйката вода, като започна да плюе и пъшка, докато плискаше лицето си, което не беше точно мръсно, но определено имаше някое и друго петънце от пътя.

Обърнах се към Джейми, който гледаше разсеяно действията на племенника си. Дали мислеше за вероятно неловката среща в Лалиброх, или за Единбург, за димящите останки от печатницата и мъртвеца в подземието на бардака? Или пък още по-назад, за Чарлс Едуард Стюарт и дните на Въстанието?

— Какво казваш на племенниците си за него? — попитах тихо, докато Иън сумтеше. — За Чарлс?

Погледът му се изостри и се фокусира върху мен; значи съм била права. Очите му се стоплиха леко и той се усмихна в признание на това, че съм прочела мислите му, но после и топлината, и усмивката изчезнаха.

— Никога не говоря за него — каза тихо и се обърна да доведе конете.

След три часа прекосихме и последния брулен от ветровете проход и тръгнахме надолу по хълма към Лалиброх. Джейми водеше, дръпна юздите и ни изчака.

— Ето го — каза той. — Погледна ме усмихнат, с извита вежда. — Много ли е променен?

Поклатих бързо глава. Отдалече къщата си изглеждаше съвсем същата. Построени от бял дялан камък, трите етажа сияеха сред скупчените външни постройки и ширналите се, разделени от каменни синори ниви. На малкото възвишение зад къщата се виждаха останките от старата крепост, кръглата каменна кула, чието име носеше мястото.

При по-внимателен оглед видях, че пристройките са леко променени. Джейми ми беше казал, че англичаните са изгорили гълъбарника и параклиса в годината след Калоден, и аз наистина виждах празните им места. Едно място от оградата бе изградено с камъни в друг цвят и имаше нова постройка от камък и греди, която явно служеше като гълъбарник, ако се съди по дебеличките пернати телца по пръта на покрива, които се припичаха на есенното слънце.

Розовият храст, посаден от майката на Джейми, Елън, се бе превърнал в оплетена дантела по стената на къщата, само че вече останал без листа.

Дим се издигаше от западния комин и се носеше на юг с вятъра от морето. Внезапно видях огъня в огнището в салона, розовата му светлина по лицето на Джени вечер, докато седи в креслото си и чете на глас роман или стихове, докато Джейми и Иън играят шах и слушат с половин ухо. Колко ли вечери бяхме прекарали така, докато децата бяха горе в леглата си, а аз седях до палисандровото писалище и пишех рецепти за лекарства или пък пресмятах безкрайните домакински разходи?

— Дали пак ще живеем тук? — попитах Джейми, като внимавах да не издам копнежа в гласа си. Тази къща беше истински дом за мен, но бе минало много време — и много неща се бяха променили.

Той мълча цяла минута, накрая поклати глава, докато хващаше юздите.

— Не знам, сасенак. Ще е приятно, но… не знам как са нещата сега. — Беше се смръщил леко, докато гледаше към къщата.

— Няма нищо. Няма проблем да живеем в Единбург — или дори във Франция. — Погледнах лицето му и докоснах успокоително ръката му. — Стига да сме заедно.

Притесненото изражение изчезна веднага и лицето му се проясни. Той хвана ръката ми и я вдигна към устните си, целуна я нежно.

— И за мен няма значение, сасенак, стига да сме заедно.

Взирахме се един в друг, докато силно и смутено покашляне ни извести за присъствието на Младия Иън. Той ревностно пазеше уединението ни и по време на пътя се отдалечаваше много от лагера ни, като усърдно се опитваше да не се натрапва изненадващо.

Джейми се ухили и стисна ръката ми, преди да ме пусне и да се обърне към него.

— Почти стигнахме, Иън — каза той, докато момчето се занимаваше с понито си. — Ще сме там преди обед, ако не вали — добави, заслони очи и огледа небето, за да прецени облаците, които се носеха бавно над планината Монадлиат.

— Ммффм. — Младия Иън не изглеждаше възхитен от това и аз го погледнах със съчувствие.

— „Домът е мястото, където няма как да не ни приемат“[17] — цитирах аз.

Младия Иън ме погледна лукаво.

— Да, точно от това се опасявам, лельо.

Джейми, чул разговора ни, го погледна и примигна сериозно… неговата версия на окуражително смигване.

— Не унивай, Иън. Не забравяй притчата за блудния син. Майка ти ще се радва, че си жив и здрав.

Младия Иън го погледна с огромно недоверие.

— Ако очакваш да заколят угоено теле, чичо Джейми, значи не познаваш майка ми чак толкова добре.

Момчето подъвка за миг долната си устна, после се качи на седлото и въздъхна дълбоко.

— Най-добре да се приключва, нали?

— Родителите му наистина ли ще са много строги с него? — попитах, като гледах как момчето тръгва бавно по склона.

Джейми сви рамене.

— Е, ще му простят, разбира се, но преди това го очаква голяма кавга и насинен задник. Ще съм късметлия, ако на мен ми се размине същото — добави той ухилен. — Джени и Иън няма да са много мили и с мен. Опасявам се. — Смуши коня си и пое по склона.

— Хайде, сасенак. Давай да се приключва.

Не бях сигурна какво посрещане да очаквам в Лалиброх, но началото беше обещаващо. Като при предишните ни завръщания, присъствието ни бе оповестено от глутница най-разнообразни кучета, които прескочиха оградата и хукнаха през нивата, лаейки първо предупредително, а после от радост.

Младия Иън пусна юздите и слезе сред рошавото море, клекна и започна да поздравява кучетата, които скачаха по него и ближеха лицето му. Изправи се ухилен с едно малко пале и ми го донесе да го видя.

— Това е Джоки — каза той, докато малкото кафяво-бяло телце се гърчеше в ръцете му. — Мое е. Татко ми го даде.

— Хубаво кученце — казах на Джоки и почесах клепналите му уши. Той излая и се загърчи ентусиазирано, като се опитваше да ближе едновременно и мен, и Иън.

— Целият ще станеш в кучешки косми, Иън — каза висок, ясен глас леко неодобрително. Погледнах нагоре и видях високо слабо седемнайсетгодишно момиче, което ставаше от мястото си до пътя.

— Е, ти пък си цялата в осили! — сопна ѝ се Младия Иън, като се обърна към нея.

Момичето тръсна тъмнокафявите си къдрици и се наведе да изтупа полата си, по която наистина се бяха полепили осили.

— Татко казва, че не заслужаваш да имаш куче — отбеляза тя. — Да избягаш и да го зарежеш така.

Лицето на Младия Иън се изопна отбранително.

— Исках да го взема — рече той с пресекващ глас. — Но нямаше да е в безопасност в града. — Прегърна по-силно кученцето и опря брадичка между рошавите му уши. — Малко е пораснал; сигурно сте го хранили добре?

— Ще дойдеш ли да ни поздравиш, малка Джанет? Така е любезно. — Чух гласа на Джейми зад мен, но циничната нотка накара момичето да вдигне рязко глава и да се изчерви.

— Чичо Джейми! О, и… — Погледна към мен и сведе глава, като се изчерви още повече.

— Да, това е леля ти Клеър. — Джейми ме хвана под лакътя и кимна към момичето. — Малката Джанет още не беше родена, когато ти беше тук, сасенак. Майка ти сигурно си е у дома? — попита я той.

Момичето кимна, ококорено, без да откъсва очи от лицето ми. Наведох се от коня и протегнах усмихната ръка.

— Много ми е приятно да се запознаем.

Тя ме гледа още известно време, после си спомни как трябва да се държи и направи реверанс. Пое колебливо ръката ми, сякаш се страхуваше, че тя може да я изчезне. Аз стиснах нейната и тя като че ли се поуспокои малко, щом се увери, че съм от плът и кръв.

— Аз… приятно ми е, мадам.

— Мама и татко много ли са ядосани, Джен? — Младия Иън остави кученцето до краката ѝ, прекъсвайки транса ѝ. Тя го погледна и подразненото ѝ изражение стана леко съчувствено.

— Как няма да са, глупако? Мама си помисли, че си срещнал глиган в гората или са те отвели циганите. Почти не спеше, докато не разбра къде си — добави смръщена.

Иън стисна още по-здраво устни, забил поглед в земята, но не отговори.

Тя се приближи и започна да маха влажните жълти листа, полепнали по ръкавите на палтото му. Макар че беше висока, той стърчеше поне с петнайсет сантиметра над нея, кльощав и кокалест. Приликата между тях се ограничаваше до тъмната коса и нещо в изражението.

— Виж се на какво приличаш. С дрехите ли си спал?

— Е, разбира се — рече той подразнено. — Ти какво си мислиш, че избягах с нощна риза и всяка нощ се преобличах в тресавището?

Тя изсумтя от смях при тази картина и неговото изражение леко омекна.

— О, стига, хайде да вървим — рече. — Ела в кухнята с мен, ще те изчеткам и ще те среша, преди мама и татко да те видят.

Той я изгледа кръвнишки, после погледна мен с нещо средно между удивление и раздразнение.

— Защо, за бога — попита, като гласът му пресекваше от напрежение — всички мислят, че ще ми помогне, ако съм чист?

Джейми му се ухили и слезе от седлото, тупна го по рамото и вдигна малко облаче прах.

— Няма да навреди, Иън. Върви с нея; мисля, че ще е по-добре, ако родителите ти не трябва да се справят с много неща наведнъж… А и ще искат да видят първо леля ти.

— Ммффммм. — С неохотно кимване Младия Иън тръгна към задната страна на къщата, следван от решителната си сестра.

— Какво си ял? — чух я да казва, като го гледаше с присвити очи. — Имаш някаква мръсотия около устата.

— Не е мръсотия, а мустаци! — изсъска яростно той под нос и се извърна за миг да види дали с Джейми сме чули това. Сестра му спря рязко и се втренчи в него.

— Мустаци ли? — рече високо и невярващо. — Ти?

— Хайде! — Хвана я за лакътя и я поведе сгърбен през портата.

Джейми сведе глава към бедрото ми и зарови лице в полите ми. За страничен наблюдател сигурно би изглеждало, че развързва дисагите, но страничният наблюдател нямаше как да види, че раменете му се тресат, и да усети вибрацията на беззвучния му смях.

— Готово, заминаха — казах, като си поех дъх, защото сдържах собствения си смях.

Джейми вдигна глава зачервен от полите ми и избърса с тях влажните си очи.

— Мустаци? Ти? — изграчи в имитация на племенницата си и отново се разсмяхме. Поклати глава, докато си поемаше дъх. — Господи, същата е като майка си! Точно това ми каза Джени, и със същия глас, когато ме видя да се бръсна за първи път. Едва не си прерязах гърлото. — Той отново попи очите си с опакото на дланта си и прокара ръка по гъстата и мека четина, която покриваше долната му челюст и гърлото с кестенява мъгла.

— Искаш ли да се избръснеш, преди да се срещнем с Джени и Иън? — попитах, но той поклати глава.

— Не. — Приглади кичурите на косата си, които бяха избягали от връзката. — Младия Иън е прав, чистотата няма да помогне.

Сигурно бяха чули кучетата; Иън и Джени седяха в дневната, когато влязохме, тя плетеше вълнени чорапи на дивана, а той стоеше пред огъня с кафяво палто и бричове и топлеше задната страна на краката си. Табла с малки сладкиши и бутилка домашен ейл явно очакваха нашата поява.

Беше много уютна сцена и аз усетих как умората от пътуването се оттича, щом влязох в стаята. Иън веднага се обърна към нас, смутен и усмихнат, но аз гледах към Джени.

Тя също ме гледаше. Седеше неподвижна на дивана, отворила широко очи. Първото ми впечатление бе, че се е променила, второто — че изобщо не е променена. Черните къдрици бяха същите, гъсти и красиви, но вече осеяни със сребро. Чертите бяха същите — широки, високи скули, силна челюст и дългият нос на Джейми. Светлината на потрепващия огън и сенките на късния следобед създаваха това усещане за промяна, като в един миг потъмняваха бръчките около очите и устата, така че изглеждаше като старица, а в следващия ги изличаваха и тя засияваше като момиче, като триизмерна снимка в кутия от бисквити.

При първата ни среща в бардака Иън се бе държал, сякаш съм призрак. Джени направи същото сега, примигваше леко и стоеше с отворена уста, но иначе не промени изражението си, докато вървях към нея през стаята.

Джейми беше точно зад мен и ме държеше за лакътя. Стисна го леко, когато стигнахме до дивана, и ме пусна. Имах чувството, че се представям пред кралския двор, и едва сдържах импулса да направя реверанс.

— Прибрахме се, Джени — каза той. Ръката му легна успокояващо на гърба ми.

Тя го погледна за миг, после пак се втренчи в мен.

— Ти ли си, Клеър? — Гласът ѝ беше тих и колеблив, познат, но не силният глас на жената, която помнех.

— Да, аз съм. — Усмихнах се и протегнах ръце към нея. — Радвам се да те видя, Джени.

Тя пое леко ръцете ми. После ги стисна и се изправи.

— Господи, ти си! — рече задъхано и внезапно жената, която познавах, се върна. Тъмносините очи оживяха и затанцуваха, докато оглеждаше любопитно лицето ми.

— Е, разбира се, че е тя — каза намусено Джейми. — Сигурно Иън ти е казал, да не реши, че те лъже?

— Почти не си се променила — рече тя, без да му обръща внимание, като докосваше с почуда лицето ми. — Косата ти е малко по-светла, но Господи, същата си! — Пръстите ѝ бяха хладни, ръцете и миришеха на билки и сладко от френско грозде, със слаб дъх на амоняк и ланолин от боядисаната прежда на плетката ѝ.

Отдавна забравената миризма на вълна върна всичко изведнъж — толкова много спомени за това място и за щастието, когато живеех тук… и очите ми се насълзиха.

Тя видя това и ме прегърна силно, косата ѝ беше гладка и мека до лицето ми. Беше малко по-ниска от мен, с фини кости и крехка на вид, но въпреки това имах чувството, че съм обгърната в топлата, поддържаща прегръдка на някой много по-едър.

Пусна ме след малко и отстъпи усмихната.

— Господи, дори миришеш по същия начин! — възкликна и аз също се засмях.

Иън се приближи; наведе се, прегърна ме нежно и леко докосна с устни бузата ми. Миришеше на слама, зелеви листа и малко на торфен дим над неговия дълбок, мускусен мирис.

— Радвам се да те видя отново, Клеър — рече той. Меките му кафяви очи ми се усмихваха и аз още повече се почувствах у дома. Той отстъпи смутено усмихнат. — Ще хапнете ли нещо? — Посочи към подноса на масата.

Аз се поколебах, но Джейми тръгна чевръсто към него.

— Аз ще хапна малко, Иън, много благодаря. А ти, Клеър?

Напълниха чашите, раздадоха бисквити и заговорихме с пълни усти, настанени около огъня. Въпреки сърдечността, усещах много ясно напрежението, което не се дължеше единствено на моята неочаквана поява.

Джейми, настанен до мен на дъбовото канапе, едва отпи от ейла си, а овесената питка стоеше недокосната на коляното му. Знаех, че не прие храната от глад, а за да прикрие факта, че той не получи прегръдка от сестра си и зет си.

Видях, че Иън и Джени се споглеждат; а после и един по-продължителен поглед между Джени и Джейми. Тъй като бях външен човек, гледах надолу, изпод миглите си. Джейми седеше вляво от мен; усещах как двата сковани пръста на дясната му ръка барабаняха по бедрото му.

Разговорът затихна и в стаята се спусна смущаваща тишина. Чувах над съсъка на огъня в огнището далечни шумове от кухнята, но не приличаха на шумовете, които помнех в тази къща, на постоянната дейност и движение, на вечно трополящи по стълбите крака, виковете на децата и плача на бебетата от детската стая горе.

— Как са децата ти? — попитах Джени, за да наруша тишината. Тя се сепна и аз осъзнах, че неволно съм задала погрешния въпрос.

— О, много са си добре — рече колебливо. — Всички са много хубави. И внуците също — добави, като се усмихна при мисълта за тях.

— Повечето отидоха в къщата на Младия Джейми — каза Иън в отговор на истинския ми въпрос. — Жена му роди преди седмица и трите момичета отидоха да ѝ помогнат. А децата на Майкъл са в Инвърнес, да вземат някои неща, които пристигнаха от Франция.

Още един поглед потрепна през стаята, този път между Иън и Джейми. Усетих как Джейми леко наклони глава и видях почти недоловимото кимане на Иън. Какво беше това, по дяволите? В тази стая протичаха толкова много невидими течения, че внезапно ми се прииска да стана и да въведа ред само за да наруша напрежението.

Явно Джейми почувства същото. Прокашля се, погледна право към Иън и пристъпи към главната точка от дневния ред с думите:

— Доведохме момчето.

Иън си пое дълбоко дъх и дългото му лице леко се скова.

— Така ли? — Тънкият слой любезност изчезна внезапно като утринна роса.

Усетих как Джейми се напрегна и се приготви да защитава племенника си с всички сили.

— Той е добро момче, Иън.

— О, тъй ли? — Този път беше Джени, тънките ѝ черни вежди се бяха смръщили. — Не знаеш как се държи у дома. Но сигурно с теб е различен, Джейми. — В гласа ѝ се усещаше силна обвинителна нотка и Джейми пак се напрегна.

— Много мило да го защитаваш, Джейми — рече Иън и кимна спокойно на зет си. — Но мисля, че ще е най-добре да изслушаме него. Той горе ли е?

Едно мускулче до устата на Джейми потрепери, но той отвърна спокойно.

— В кухнята май. Искаше да се почисти, преди да го видите. — Дясната му ръка се плъзна надолу и се притисна предупредително към крака ми. Не спомена срещата с Джанет и аз разбрах; тя беше изпратена заедно със сестрите си, за да могат Джени и Иън да се оправят с моята поява и със завръщането на блудния си син на спокойствие, но тя бе искала да зърне прочутата си леля и да помогне на брат си.

Сведох клепачи в знак, че съм разбрала. Нямаше смисъл да споменавам присъствието на момичето, положението и без това беше напечено.

По голия под на коридора се чу тропот на крака и потракването на дървения крак на Иън. Той беше отишъл до кухнята и сега се връщаше, като подкарваше Младия Иън пред себе си.

Блудният син бе толкова представителен, колкото сапунът, водата и бръсначът можеха да постигнат. Кокалестата му челюст беше зачервена от търкането, а косата по врата бе сплъстена на влажни шипчета, палтото му бе изчеткано, а ризата закопчана догоре. Нищо не можеше да се направи за опърлената половина от главата му, но другата страна бе прилежно сресана. Той нямаше шалче и крачолът на бричовете му беше разпорен, но в общи линии приличаше на човек, който очаква всеки момент да бъде разстрелян.

— Мамо — рече, свеждайки смутено глава към нея.

— Иън — каза тя тихо и той я погледна, явно сепнат от нежността в гласа ѝ. Лека усмивка изви устните ѝ, щом видя лицето му. — Радвам се, че се прибра жив и здрав, мо крид.

Лицето му се проясни веднага, сякаш бе чул заповедта за помилването си пред отряда за разстрел. После погледна към баща си и се скова. Преглътна с мъка и пак сведе глава, втренчен в дъските на пода.

— Ммфффммм — рече Иън. Звучеше много строго шотландски; като преподобния Кембъл, а не като добрия човек, когото познавам. — Сега искам да чуя обяснението ти, момко.

— О. Ами… аз… — Младия Иън замълча нещастно, после се прокашля и опита отново. — Ами… нищо, татко.

— Погледни ме! — сопна се Иън. Синът му неохотно вдигна глава и го погледна, но очите му все бягаха встрани, сякаш се страхуваше да ги спре върху строгата физиономия пред него.

— Знаеш ли какво причини на майка си? — попита Иън. — Да изчезнеш така, без да знаем жив ли си? Да си тръгнеш, без да кажеш и дума, и да нямаме нито вест цели три дни, докато Джо Фрейзър не ни донесе писмото, което си оставил? Имаш ли представа какво бяха за нея тези три дни?

Дали изражението на Иън или думите му, но нещо оказа огромен ефект върху Младия Иън, защото сведе глава и пак заби поглед в пода.

— Ами аз си мислех, че Джо ще донесе писмото по-скоро — промърмори той.

— А, писмото! — Лицето на Иън започна да се зачервява. — „Отивам в Единбург“ — туй пишеше в него. — Плесна с длан по масата и всички подскочихме. — Отивам в Единбург! Няма „простете“ или „ще пратя вест“, нищо, само „Скъпа мамо, отивам в Единбург. Иън“!

Младият Иън вдигна рязко глава, очите му светеха от гняв.

— Не е вярно! Пишеше „Не се тревожи за мен“ и „Обичам те, Иън“! Наистина! Нали, мамо? — За първи път погледна умолително към Джени.

Докато съпругът ѝ говореше, изражението ѝ бе каменно, лицето гладко и безизразно. Но сега очите ѝ омекнаха и широките пълни устни леко се извиха.

— Така е, Иън — рече тихо. — Беше много мил… но аз се тревожих.

Той сведе очи и видях как голямата адамова ябълка подскача на кльощавата му шия.

— Съжалявам, мамо — каза така тихо, че едва го чух. — Аз… не исках… — замълча и сви леко рамене.

Джени направи импулсивно движение, сякаш да протегне ръка към него, но улови погледа на Иън и отпусна ръка в скута си.

— Работата е там — каза бавно и много прецизно Иън, — че не ти е за първи път, нали, Иън?

Момчето не отговори, но потрепна леко сякаш в съгласие. Иън се приближи до него. Бяха близки по ръст, но разликите между тях бяха очевидни. Иън бе висок и строен, но със здрави мускули, силен мъж, макар и с дървен крак. В сравнение с него синът му изглеждаше почти крехък и кльощав.

— Не, не е като да не си имал представа какво вършиш; много добре знаеш какви са опасностите и че ти е забранено да отиваш отвъд Брох Морда… и че се тревожим, нали? Много добре си знаел всичко това… и все пак го направи.

Този безмилостен анализ на поведението му предизвика неопределена тръпка, като лек гърч, през тялото на момчето, но той продължи да мълчи упорито.

— Погледни ме, момче, когато ти говоря! — Младия Иън вдигна бавно глава. Сега изглеждаше унил, но примирен; явно това не беше новост за него и знаеше какво предстои.

— Дори няма да питам чичо ти какво си правил — каза Иън. — Мога само да се надявам, че в Единбург не си бил такъв глупак като тук. Но ти не ми се подчини, разби сърцето на майка си, каквото и друго да си сторил.

Джени пак се раздвижи, сякаш да заговори, но Иън я спря с рязък жест.

— И какво ти казах последния път, малки Иън? Какво ти казах, когато те напердаших? Какво казах, Иън!

Костите на лицето на момчето изпъкнаха, но то замълча упорито.

— Кажи! — изрева Иън, като пак удари по масата.

Младия Иън примигна рефлексивно и лопатките на раменете му се събраха, после се разделиха, сякаш се опитваше да промени размерите си и не знаеше дали да стане по-малък или по-голям. Преглътна с мъка и примигна отново.

— Ти каза… че следващия път ще ми свалиш кожата. — Гласът му се превърна в нелепо крякане на последната дума и той отново стисна устни.

Иън поклати неодобрително глава.

— Аха. И мислех, че имаш достатъчно разум да няма следващ път, но съм сбъркал, а? — Пое дълбоко дъх и го изпусна със сумтене.

— Отвратен съм от теб, Иън, това е истината. — Кимна към вратата. — Излизай. Ще ме чакаш до портата.

В дневната настъпи напрегната тишина, докато стъпките на осъдения отекваха по коридора. Аз се взирах в ръцете си, събрани в скута. До мен Джейми пое дълбоко и бавно дъх и седна по-изправен.

— Иън — заговори той меко на зет си. — Ще ми се да не го правиш.

— Кое? — Челото на Иън още бе смръщено от гняв, когато се обърна към Джейми. — Да го напердаша ли? И каква дума имаш ти по тоя въпрос?

Джейми стисна челюст, но заговори спокойно.

— Нямам думата, Иън… той е твой син; ще постъпиш както решиш. Но може би ще ме оставиш да ти кажа как се държа той?

— Как се е държал? — извика Джени, внезапно оживяла. Може и да остави Иън да се оправя със сина им, но когато заговори брат ѝ, вече нямаше да си мълчи. — Да се измъкне посред нощ като крадец ли? Или да се събира с престъпници и да рискува да увисне на бесилото за едно буре бренди?

Иън я накара да замълчи с рязък жест. Поколеба се, още смръщен, но после кимна рязко на Джейми.

— Да се събира с престъпници като мен ли? — попита Джейми сестра си доста остро. Срещна погледа ѝ — присвил като нея сините си очи.

— Знаеш ли откъде идват парите, Джени, които хранят и теб, и децата ти, и всички тук, и заради които покривът още не е паднал върху главата ти? Не са от печатането на псалми в Единбург!

— А да съм те питала какво правиш?

— Не, не си — сопна се той. — Реших, че е по-добре да не знаеш… но ти знаеше, нали?

— Значи аз съм виновна, така ли? Аз съм виновна, че имам деца и те трябва да ядат? — Тя не се беше зачервила като Джейми, когато се ядосваше, ставаше смъртно бледа от гняв.

Виждах как той се опитва да се овладее.

— Да си виновна? Не, разбира се, че не те виня… но имаш ли право да виниш мен, че с Иън не можем да те издържаме само от земята?

Джени също правеше опит да се успокои.

— Не. Ти правиш каквото трябва, Джейми. Много добре знаеш, че нямах теб предвид, като казах „престъпници“, но…

— Значи имаше предвид мъжете, които работят за мен? Аз правя същото, Джени. Ако те са престъпници, какъв съм аз тогава? — Взираше се гневно в нея, очите му горяха от възмущение.

— Ти си ми брат — рече тя простичко, — колкото и да не ми е приятно да го кажа понякога. Проклет да си, Джейми Фрейзър! Много добре знаеш, че не искам да се карам с теб за това, което вършиш! Дори да си разбойник на пътя или да държиш бардак в Единбург, значи си бил принуден да го правиш. Това не означава, че искам да въвличаш и сина ми!

Джейми присви леко очи при споменаването на единбургските бардаци и погледна укорително Иън, който поклати глава. Изглеждаше леко смаян от яростта на жена си.

— Не съм казал и дума — рече той. — Знаеш я каква е.

Джейми пое дълбоко дъх и се обърна към Джени, явно решен да я вразуми.

— Да, разбирам това. Но ти нали не мислиш, че ще изложа Младия Иън на опасност… Господи, Джени, аз го обичам като мой син!

— Така ли? — рече тя с подчертан скептицизъм. — Тогава защо го окуражаваш да бяга от дома си и го държиш при теб, без да ни пратиш вест, за да се успокоим?

Джейми имаше приличието да се смути от това.

— Е, за това съжалявам — промърмори. — Исках… — Замълча и махна с ръка. — Ами няма значение какво съм искал; трябваше да ви изпратя вест и не го направих. Но чак пък да го карам да бяга от дома си…

— Не, сигурно не си — прекъсна го Иън. — Не и направо. — Гневът изтляваше на дългото му лице. Вече изглеждаше изморен и малко тъжен. Лицето му беше изопнато, а бузите хлътнали на късната следобедна светлина.

— Просто момчето те обича, Джейми — каза тихо. — Гледам го как те слуша, като дойдеш, и как говори за теб; виждам го по лицето му. Той си мисли, че твоят живот е вълнуващо приключение и няма нищо общо с изриването на тор за градината на майка му. — Усмихна се въпреки себе си.

Джейми също се усмихна в отговор и сви рамо.

— Е, нормално е за момче на тази възраст да иска малко приключения, нали? С теб бяхме същите.

— Дали ги иска или не, не бива да участва точно в такива приключения — прекъсна го рязко Джени. Поклати глава, бръчката между веждите ѝ стана по-дълбока и тя се втренчи укорително в брат си. — Господ знае, че някой горе сигурно те пази, Джейми, иначе досега щеше да си умрял поне десетина пъти.

— А, да. Сигурно Той ме пази за нещо. — Джейми ми се усмихна леко и ръката му потърси моята. Джени също ме погледна с неразгадаемо изражение и се върна на въпроса.

— Е, тъй да е. Но не мога да кажа, че същото важи и за Младия Иън. — Изражението ѝ омекна леко. — Не знам всичко за живота ти, Джейми… но знам, че ти самият не би казал, че той с подходящ за едно момче.

— Ммффмм. — Джейми потърка наболата си брада и направи нов опит: — Да, така е, точно това исках да кажа за Младия Иън. Той се държа като мъж през изминалата седмица. Не мисля, че е редно да го биеш като малко момче, Иън.

Джени изви изящните си вежди.

— Мъж ли? Ама той е още малък, Джейми… Едва на четиринайсет!

Въпреки раздразнението си Джейми изви леко устни.

— Аз бях вече мъж на четиринайсет, Джени.

Тя изсумтя и в очите ѝ внезапно блесна влага.

— Само тъй си мислиш. — Стана и се обърна рязко, примигвайки. — Да, помня те тогава — рече тя на лавицата с книги. Посегна, сякаш да се задържи, и се хвана за ръба. — Беше хубаво момче, Джейми, когато тръгна с Дугал, а кинжалът светеше на бедрото ти. Аз бях на шестнайсет и си помислих, че никога не съм виждала толкова красив човек — така изправен на седлото и висок. Помня те и как се върна, целият в кал, с раздрано лице от падането в храстите, а Дугал се хвалеше на татко колко си бил смел… как си повалил шестима сам и са те ударили с плоското на меч по главата, но ти не си и гъкнал. — Тя отново овладя изражението си и се обърна към брат си. — За такъв мъж ли говориш?

На лицето на Джейми просветна смях, когато срещна погледа ѝ.

— Е, може и да не е само това.

— Така ли — рече тя още по-сухо. — И какво друго има? Да може да легне с жена? Или да убие човек?

Винаги бях смятала, че Джанет Фрейзър притежава донякъде Дарбата, особено когато ставаше дума за брат ѝ. Явно това важеше и за сина ѝ. Скулите на Джейми станаха още по-червени, но изражението му не се промени.

Тя поклати бавно глава.

— Не, Младия Иън не е мъж още… но ти си, Джейми; и знаеш разликата много добре.

Иън, който бе гледал искрите, прескачащи между двамата Фрейзър, също така запленен като мен, сега се изкашля.

— Така да бъде — рече той. — Младия Иън си чака пердаха вече четвърт час. Не знам дали трябва да го бия, но ще е жестоко да го карам да чака още, нали?

— Наистина ли ще го направиш, Иън? — опита за последно Джейми.

— Ами… като съм казал, че ще яде пердах, и той много добре знае, че си го е заслужил, не мога просто да се отметна от думата си. Но щом питаш дали ще го направя… не, не мисля. — В очите му проблесна искрица хумор. Посегна към чекмеджето на бюфета и извади дебел кожен каиш. Хвърли го на Джейми. — Ти ще го направиш.

— Аз? — попита Джейми ужасѐн. Направи немощен опит да му хвърли обратно каиша, но зет му не обърна внимание. — Не мога да набия момчето!

— О, мисля, че можеш — рече спокойно Иън, скръстил ръце. — Нали все казваш, че го обичаш като свой син. — Наклони глава настрани и макар че изражението му остана меко, кафявите очи бяха неумолими. — Е, знаеш ли какво, Джейми… не е толкова лесно да си баща; най-добре върви и разбери какво е.

Джейми се взира дълго в него, после погледна сестра си. Тя изви вежда.

— Заслужаваш си го не по-малко от него. Върви.

Джейми стисна така силно устни, че ноздрите му побеляха. После се завъртя и излезе, без да продума. Бързите стъпки изкънтяха по дъските и от другия край на коридора се чу трясък.

Джени погледна Иън, после мен и се обърна към прозореца. С Иън застанахме до нея. Светлината бързо отслабваше, но още виждахме достатъчно добре слабата фигура на Младия Иън, облегнат унило на дървената порта на около двайсет ярда от къщата.

Той се огледа при звука на стъпки, видя чичо си и се изправи изненадан.

— Чичо Джейми! — Тогава видя каиша и се изправи още повече. — Ама… ти ли ще ме биеш?

Беше тиха вечер и чух как въздухът излезе със съсък през стиснатите зъби на Джейми.

— Май ще трябва да съм аз — рече откровено. — Но първо трябва да ти се извиня, Иън.

— На мен ли? — Момчето звучеше леко замаяно. Явно не беше свикнало възрастните да казват, че му дължат извинение, особено преди да го набият. — Не е нужно, чичо Джейми.

По-високата фигура се облегна на портата и се обърна към по-малката със сведена глава.

— Напротив. Не биваше да ти позволявам да останеш в Единбург, както и да ти разправям всички онези истории, които са те накарали да избягаш. Заведох те на места, дето не са за теб, и те изложих на опасност, и причиних повече тревоги на родителите ти от теб самия. Съжалявам за това, Иън, и те моля за прошка.

— О… — Момчето прокара ръка през косата си, явно останало без думи. — Ами… добре. Разбира се, чичо.

— Благодаря ти, Иън.

Постояха така за миг, после Младия Иън въздъхна и изправи увисналите си рамене.

— Май най-добре да започваме, а?

— Май е най-добре. — Джейми звучеше също толкова неохотно като племенника си и аз чух как Иън до мен изсумтя тихо, дали от възмущение или развеселен — не разбрах.

Примирен, Младия Иън се обърна към оградата без колебание. Джейми го последва по-бавно. Светлината вече почти я нямаше и виждахме само силуетите им в далечината, но чухме всичко добре. Джейми застана зад племенника си, пристъпи от крак на крак, сякаш несигурен какво да стори.

— Ммфффмм. А баща ти колко…

— Обикновено десет пъти, чичо. — Младия Иън свали палтото си и вече посягаше към колана си, като говореше през рамо. — Дванайсет, ако е много зле, и петнайсет, ако е наистина ужасно.

— Това само зле ли беше или много зле?

Момчето се изсмя неохотно.

— Ако татко те е накарал да го направиш, чичо Джейми, значи е направо ужасно, но ще се задоволя с много зле. Най-добре удари дванайсет пъти.

Иън отново изсумтя до мен. Този път определено развеселен.

— Честно момче.

— Добре тогава. — Джейми пое дъх и замахна, но бе прекъснат от момчето.

— Чакай, чичо, не съм готов.

— О, трябва ли да го правиш? — попита задавено Джейми.

— Да. Татко казва, че само момичетата ги бият през полите — обясни Младия Иън. — Мъжете трябва да са по гол задник.

— Много е прав за това — промърмори Джейми, явно още беше ядосан заради кавгата с Иън. — Готов ли си?

След нужните приготовления по-едрата фигура отстъпи назад и замахна. Чу се силно плющене и Джени потрепна. Но момчето само пое дъх и не гъкна, като понесе така цялото наказание, макар и малко пребледнял.

Накрая Джейми отпусна ръка и обърса челото си. Подаде ръка на проснатия върху оградата Иън.

— Добре ли си, момче? — Младия Иън се изправи с известни трудности и вдигна панталоните си.

— Да, чичо. Благодаря ти. — Гласът му бе леко надебелял, но спокоен. Пое протегнатата ръка на Джейми. За моя изненада обаче, вместо да поведе момчето към къщата, Джейми пъхна каиша в ръката му.

— Твой ред е — обяви той, отиде до оградата и се наведе над нея.

Младия Иън беше не по-малко шокиран от нас.

— Какво! — смая се той.

— Казах, че е твой ред — рече твърдо чичо му. — Аз те наказах, а сега ти ще накажеш мен.

— Не мога, чичо! — Беше така скандализиран, сякаш чичо му бе предложил да извърши нещо крайно неприлично.

— А, можеш — каза Джейми и се изправи да го погледне в очите. — Нали чу какво ти казах, когато се извиних? — Иън кимна замаяно. — Ами тогава… Аз сгреших не по-малко от теб и трябва също да си платя. Не исках да те бия, и на теб няма да ти хареса да ме биеш, но и двамата сме длъжни. Разбра ли?

— Д-да, чичо — заекна момчето.

— Добре тогава. — Джейми свали бричовете си, вдигна ризата и се наведе пак над оградата, като се вкопчи за горната дъска. Изчака малко, после заговори отново, защото Иън стоеше като парализиран и каишът висеше от безжизнената му ръка.

— Давай. — Гласът му беше стоманен; с него говореше на контрабандистите и неподчинението бе немислимо. Иън плахо пристъпи към изпълнение на заповедта. Направи крачка назад и замахна вяло. Чу се леко плющене.

— Това не се брои — каза твърдо Джейми. — Виж какво, и на мен ми беше толкова трудно да го направя. Свърши работата като хората.

Слабата фигура изпъна рамене с внезапна решителност и каишът изсвистя във въздуха. Стовари се със звук като от мълния. Фигурата на оградата изхълца изненадано и някой потисна кикота си, май беше Джени.

Джейми се прокашля и каза:

— Да, така е добре. Приключвай.

Чухме как Младия Иън брои под нос ударите на каиша, но освен едно сподавено „Боже!“ на номер девет, от чичо му не долетя нито звук.

Всички в къщата въздъхнахме облекчени, когато Джейми се изправи от оградата след последния удар и запаса ризата в панталоните си. Сведе официално глава към племенника си.

— Благодаря ти, Иън. — После потърка задника си и каза с мрачно възхищение: — Господи, човече, ама каква ръка имаш!

— Ти също, чичо — отвърна Иън със същия лукав тон. Двете фигури вече едва се виждаха, стояха, смееха се и потъркваха задните си части. Джейми прегърна племенника си през раменете и го обърна към къщата. — Ако и за теб е било такова, Иън, дано не се налага да го повтаряме, а? — рече поверително.

— Разбрахме се, чичо Джейми.

След миг вратата в края на коридора се отвори и като се спогледаха, Джени и Иън се обърнаха до посрещнат блудните синове.

33. Заровено съкровище

— Приличаш на павиан — отбелязах аз.

— О, тъй ли? И какво е туй? — Въпреки че студеният ноемврийски въздух се промъкваше през открехнатия прозорец, Джейми не показваше признаци на дискомфорт, когато хвърли ризата върху малка купчинка дрехи.

Протегна се с удоволствие, напълно гол. Ставите му изпукаха леко, когато изви гръб и се протегна напред, опрял юмруци на потъмнелите от дима дъски над главата си.

— Господи, колко е хубаво да не си на коня!

— Аха. Да не говорим какво е да спиш в истинско легло вместо на влажната земя. — Обърнах се, наслаждавайки се на топлите завивки, и на отпуснатите си мускули върху мекия, пълен с гъши пух дюшек.

— Ще ми кажеш ли какво е павиан? — попита Джейми. — Или го каза само за удоволствие? — Той взе една сушена върбова вейка от умивалника и започна да си чисти зъбите. Усмихнах се при тази гледка; ако нямах други заслуги при предишното си идване в миналото, то поне бях спомогнала всички Фрейзър и Мъри в Лалиброх да останат със здрави зъби, за разлика от другите планинци — както и повечето англичани, ако става на въпрос.

— Павианът — казах аз, докато гледах с наслада как мускулестият му гръб се извива, — е нещо като много голяма маймуна с червен задник.

Той се изсмя сумтейки и се задави с вейката.

— Е — рече, като я извади от устата си, — ще призная, че си права, сасенак. — Ухили ми се и показа яркобели зъби, после хвърли вейката. — Минаха трийсет години, откакто някой ме е пердашил с каиша — каза той, като прокара нежно ръце по сияещия в червено задник. — Бях забравил колко боли.

— А Младия Иън предполагаше, че твоят задник е здрав като гьон — казах, развеселена. — Как мислиш, струваше ли си?

— О, да — рече той делово, като се плъзна в леглото до мен. Тялото му беше твърдо и студено като мрамор и аз изписках, но не възразих, когато ме притисна към гърдите си. — Господи, топла си. Я ела насам. — Краката му се провряха между моите, той ме хвана за задника и ме придърпа към себе си.

Въздъхнах от удоволствие и се отпуснах на него, усещах как температурата на телата ни се изравнява през тънката памучна нощница, която Джени ми беше дала. Торфеният огън в огнището гореше, но не можеше да се справи със студа. Телесната топлина бе много по-ефикасна.

— О, да, струваше си — рече той. — Можех да го пребия до припадък — баща му го е правил веднъж-дваж — и нямаше да постигна нищо, освен да стане още по-решен да избяга при първа възможност. Но сега хубаво ще си помисли, преди да направи нещо такова.

Говореше убедено и аз си казах, че сигурно е прав. Младия Иън изглеждаше развеселен, докато приемаше опрощението на родителите си — под формата на целувка от майка си и кратка прегръдка от баща си, а после си легна с бисквити и без съмнение бе обмислял странните последствия от прегрешението си.

Джейми също беше опростен с целувки и подозирам, че това бе по-важно за него, отколкото ефектите от постъпката му с Младия Иън.

— Най-сетне Джени и Иън вече не са ти ядосани — казах аз.

— Да. Те не че бяха много ядосани; само че не знаеха какво да правят с момчето — обясни той. — Отгледали са вече двама сина, Младия Джейми и Майкъл са чудесни момчета; но и двамата приличат повече на Иън — добри и сговорчиви. Младия Иън също е тих, но прилича много повече на майка си… и на мен.

— Фрейзър са упорити, нали? — усмихнах се аз. Тази черта на клана бе едно от първите неща, които научих, когато срещнах Джейми, и нищо от следващите ми преживявания не оспори тази истина.

Той се засмя, тихо и дълбоко в гърдите си.

— Да, така е. Младия Иън може да прилича външно на Мъри, но е роден Фрейзър. А няма смисъл да крещиш на един упорит човек, нито да го биеш; това само го прави още по-решителен.

— Ще го запомня — казах сухо. Той погали бедрото ми и ръката му постепенно започна да надига нощницата. Вътрешната пещ на Джейми бе възобновила дейността си и голите му крака бяха топли и твърди до моите. Едно коляно ме побутна леко, търсейки вход между бедрата ми. Аз обхванах задника му и стиснах леко.

— Доркас ми каза, че много джентълмени плащали добре за привилегията да ги напляскат хубаво в бардака. Казва, че го намирали за… възбуждащо.

Джейми изсумтя, стегна задника си и после го отпусна, щом го погалих леко.

— Така ли? Сигурно е вярно, щом Доркас казва, но аз това не го разбирам. Има много по-приятни начини да се възбудиш, мен ако питаш. От друга страна — добави искрено, — вероятно има разлика дали ще те пердаши слаба женичка по риза или баща ти… или пък племенникът ти, ако става на въпрос.

— Вероятно. Да опитам ли някой път? — Вдлъбнатината на шията му бе точно до лицето ми, загоряла от слънцето и нежна, с белия триъгълен белег над широката извивка на ключицата. Докоснах с устни пулса там и той потрепери, макар че вече не ни беше студено.

— Не — рече леко задъхан. Ръката му развърза връзките на нощницата. Той се обърна по гръб и ме вдигна над себе си, сякаш бях лека като перце. Плъзна с пръст разтворената риза по раменете ми и зърната ми веднага щръкнаха на студения въздух.

Очите му бяха още по-скосени, когато ми се усмихна с притворени клепачи като сънлива котка, и топлината на дланите му обхвана гърдите ми.

— Казах, че знам по-приятни начини, нали?

Свещта догоря, огънят в огнището отслабна и слабата ноемврийска звездна светлина сияеше през замъглените прозорци. Колкото и да беше сумрачно, очите ми бяха така привикнали с тъмнината, че можех да видя всичко в стаята; дебелата бяла порцеланова кана и легена, синята му ивица бе черна на звездната светлина, малкото бродирано каренце на стената и смачканите дрехи на Джейми на стола пред леглото.

Него също виждах добре; отметнал завивките, със сияещи гърди от усилието. Възхищавах се на плоския му корем, където имаше малки снопчета тъмночервеникави косми върху бялата кожа. Не можех да се сдържа да не го докосна, да проследя линиите на ребрата, които оформяха торса.

— Толкова е хубаво — казах замечтано. — Много е хубаво да докосваш мъжко тяло.

— Още ли ти харесва? — попита той почти срамежлив и доволен. Неговата ръка посегна покрай рамото ми и погали косата ми.

— Аха. — Не беше ми липсвало съзнателно, но сега си припомнях радостта от него; сънливата интимност, в която мъжкото тяло е така достъпно като твоето собствено, странните му форми като внезапно продължение на собствените ти крайници.

Прокарах ръка по плоския му корем, по гладката издатина на таза и мускулестото бедро. Светлината на огъня улови червено-златистите косъмчета по ръцете и краката и засия в кестенявата туфа между бедрата му.

— Господи, ти си прекрасно космато създание — казах аз. — Дори тук. — Плъзнах ръка по гладката гънка на бедрото му и той послушно отвори крака, като ме остави да докосна гъстите къдрави косми в гънките.

— Е, още никой не ме е преследвал заради козината — отвърна той. Ръката му покри моя задник и големият му палец притисна извивката му. Той сложи ръка под главата си и се загледа лениво в тялото си.

— А твоята козина пък съвсем не си струва, сасенак.

— Надявам се. — Раздвижих се леко, за да помогна на палеца му да продължи изследванията си, като се наслаждавах на топлината на ръката му.

— Виждала ли си някога гладък клон, дето е стоял дълго във водата? — попита той. Един пръст плъзна леко по гръбнака ми и кожата ми изтръпна след него. — По него има малки балончета, стотици, хиляди и милиони, затова изглежда като покрит със сребрист скреж. — Пръстите му докоснаха ребрата ми, ръцете и гърба, и тънките косъмчета се изправяха след допира му.

— И ти изглеждаш така, сасенак — каза той, почти шептейки. — Гладка и гола, потопена в сребро.

После лежахме тихо известно време и се вслушвахме в дъжда навън. Студен есенен въздух нахлуваше в стаята и се смесваше с димната топлина от огъня. Той се обърна с гръб към мен и дръпна завивките да ни покрие.

Аз се свих до него, коленете ми паснаха идеално зад неговите. Огънят сияеше смътно зад мен, озаряваше рамото му и гърба. Виждах леките следи на белезите като паяжина по раменете му, тънки сребристи жилки по плътта му. Навремето познавах тези белези толкова добре, че можех да ги проследя с пръст и със завързани очи. Сега имаше тънък полумесец и диагонален белег, които не бях виждала, останки от насилие в минало, което не бях споделила с него.

Проследих полумесеца с пръст.

— Никой не те преследва заради козината — казах тихо, — но все пак те преследват, нали?

Рамото му помръдна леко.

— От време на време.

— А сега?

Той пое бавно дъх, преди да отговори:

— Мисля, че да.

Пръстите ми плъзнаха по диагоналния белег. Беше много дълбок; стар и добре заздравял, усещах го остър и ясен под пръстите си.

— Знаеш ли кой?

— Не. — Помълча малко, после ръката му се затвори над моята на корема му. — Но може би знам защо.

Къщата беше много тиха. След като повечето деца и внуци ги нямаше, оставаха само слугите в техните помещения зад кухнята, Иън и Джени в стаята си в другия край на коридора, и Младия Иън някъде горе — всички спящи. Все едно бяхме сами на края на света; и Единбург и заливът на контрабандистите изглеждаха много далече.

— Помниш ли, след падането на Стърлинг, не много преди Калоден, когато внезапно се появи мълва, че от Франция е изпратено злато?

— От Луи? Да… но той не е изпращал. — Думите на Джейми събудиха кратките трескави дни на безразсъдния бунт на Чарлс Стюарт и стръмното пропадане, когато се носеха всякакви слухове. — Винаги имаше слухове — за злато от Франция, за кораби от Испания, за оръжия от Холандия — но нищо не излезе от тях.

— О, излезе… само че не от Луи… но никой не го знаеше тогава.

Той ми каза за срещата си с умиращия Дънкан Кар и прошепнатите му думи, които бе чул на тавана на хана под зоркия поглед на един английски офицер.

— Той беше в треска, Дънкан, но още беше на себе си. Знаеше, че умира, и ме позна. Това беше единственият му шанс да го каже на човек, на когото вярва… затова каза на мен.

— Бели вещици и тюлени? — повторих. — Трябва да кажа, че звучи като пълна глупост. Но ти си я разбрал?

— Е, не всичко — призна Джейми. Обърна се към мен леко смръщен. — Нямах представа коя е бялата вещица. Отначало си помислих, че говори за теб, сасенак, и сърцето ми едва не спря. — Усмихна се печално и ръката му се стегна върху моята.

— Веднага си помислих, че може би нещо се е объркало… може би не си успяла да се върнеш при Франк и мястото, от което идваш… може би някак си се оказала във Франция и си още там… Какво ли не ми мина през главата.

— Ще ми се да беше истина — прошепнах.

Той ми се усмихна накриво, но поклати глава.

— Докато съм в затвора? А Бриана щеше да е на колко… на десет години? Не, не си губи времето в съжаления, сасенак. Сега си тук и вече няма да ме напуснеш. — Целуна нежно челото ми, после продължи разказа си.

— Нямах представа откъде е дошло златото, но знаех, че ми е казал къде е и защо е там. Беше го изпратил самият принц Теарлах. А що се отнася до силките… — Вдигна леко глава и кимна към прозореца, където розовият храст хвърляше сенки по стъклото.

— Хората казват, че когато мама избягала от Леох, отишла да живее със силките; само защото прислужницата, която видяла баща ми, когато отишъл да вземе мама, казала, че прилича на огромен силки, който е свалил козината си и е излязъл на сушата като човек. И наистина. — Джейми се усмихна и прекара ръка през гъстата си коса. — Имаше гъста коса като моята, но черна като катран. Понякога блестеше на светлината, сякаш е мокра, и той се движеше плавно като тюлен във водата. — Сви рамене, отърсвайки се от спомените. — И така, когато Дънкан Кар изрече името Елън, аз разбрах, че има предвид моята майка — като знак, че знае името и семейството ми, знае кой съм; той не бълнуваше, макар че така изглеждаше. И като разбрах това — сви пак рамене, — англичанинът ми бе казал къде са намерили Дънкан… близо до брега. Там има много малки островчета и скали, но само на едно място живеят тюлените, в края на земите на Макензи, близо до Койгач.

— И отиде там?

— Да, отидох. — Въздъхна дълбоко, свободната му ръка се плъзна към вдлъбнатината на кръста ми. — Нямаше да го направя — да избягам от затвора, — ако не си мислех, че може да е свързано с теб, сасенак.

Бягството не било чак толкова трудно; затворниците често излизали на малки групи, за да режат торф за огнищата, или да секат камък за ремонта на стените.

За човек, за когото мочурищата са дом, било лесно да избяга. Той оставил работата си и свърнал зад някакви високи треви, развързал бричовете си, сякаш да се облекчи. Пазачът се извърнал възпитано и когато погледнал отново, видял само празно тресавище и нито следа от Джейми Фрейзър.

— Не беше трудно да се измъкна, но мъжете рядко го правеха — обясни той. — Никой не беше от оня край — а и да бяхме, трудно щяхме да намерим убежище.

Хората на херцог Къмбърланд си бяха свършили добре работата. Както казва един съвременник, оценявайки постиженията на херцога: „Той създаде пустиня и я нарече мир.“ Този дипломатически подход беше оставил някои части от Северна Шотландия напълно пусти; мъжете избити или в затвора и колониите, нивите и къщите изгорени, жените и децата принудени да умират от глад или да търсят убежище някъде другаде. Не, един избягал затворник от Ардсмюир наистина е щял да остане сам, без роднини или клан, към които да се обърне.

Джейми знаел, че има малко време, преди английският командир да осъзнае накъде е тръгнал и да организира преследването му. От друга страна, нямало истински пътища в този затънтен край на кралството и човек, който познавал земята, имал огромно предимство пеша пред преследвачите си на коне.

Той избягал ранния следобед. Ориентирал се по звездите и вървял през нощта, като стигнал на крайбрежието призори на следващия ден.

— Знаех къде живеят тюлените; това го знаят повечето Макензи и веднъж съм ходил там с Дугал.

Имало прилив и тюлените били предимно във водата, търсели раци и риба сред плаващите водорасли, но тъмните следи от изпражненията им и ленивите форми на няколко изоставащи показвали трите техни острова, които били в малко заливче, заслонено от скалите на сушата.

От думите на Дънкан Джейми заключил, че съкровището е на третия остров, най-отдалечения от брега. То било почти на миля навътре във водата и дори силен мъж трудно щял да стигне дотам с плуване, а силата на Джейми била изцедена от тежката работа в затвора и дългия преход без храна. Той застанал на върха на скалата и се зачудил дали не гони вятъра и дали съкровището — ако има такова — си струва да рискува живота си.

— Скалата беше цялата разцепена; когато отидох твърде близо до брега, отломки паднаха под краката ми и се затъркаляха надолу. Не виждах как ще стигна до водата, камо ли до острова на тюлените. Но тогава си спомних какво каза Дънкан за кулата на Елън. — Очите му бяха отворени, но вперени не в мен, а в онзи далечен бряг, където падащите камъни потъвали във вълните.

„Кулата“ била там; малък гранитен шип, който стърчал на около пет стъпки от сушата. Под него обаче, скрита от скалите, имало тясна цепнатина, малък отвор, който започвал от върха на високата осемдесет стъпки скала и представлявал някакъв проход, макар и не особено лесен, за един решителен човек.

От основата на кулата на Елън до третия остров имало не повече от четвърт миля разстояние. Джейми се съблякъл, прекръстил се и като предал душата си на грижите на майка си, се гмурнал във вълните.

Напредвал бавно от скалата, като се мятал и давел, когато вълните блъскали главата му. Джейми бе отраснал навътре в сушата и бе плувал само в кротките езера и вирове на планинските потоци.

Заслепен от солта и оглушен от рева на прибоя, той се борил с вълните сякаш с часове, после се издигнал над повърхността за въздух и видял сушата да се издига над него — но не отзад, както си мислел, а вдясно.

— Имаше отлив и аз се носех с него — каза той. — Казах си: „Това беше, свършено е с мен“, защото знаех, че никога няма да мога да се върна обратно. Не бях ял нищо от два дни и нямах вече сили.

Тогава спрял да плува и просто се отпуснал по гръб, като се предал на прегръдката на морето. Замаян от глад и от умора, той затворил очи срещу светлината и потърсил в ума си думите от старата келтска молитва срещу удавяне.

Той замълча и това продължи толкова дълго, че се запитах дали не е станало нещо. Накрая пое дъх и рече срамежливо:

— Сигурно ще ме помислиш за луд, сасенак. Не съм казвал на никого за това… дори на Джени. Но… чух мама да ме вика насред молитвата. — Сви смутено рамене. — Може би защото мислех за нея, когато започнах да плувам — рече той. — И все пак… — Замълча, докато не докоснах лицето му.

— Какво ти каза? — попитах тихо.

— Каза: „Ела при мен, Джейми — ела при мен, момче!“ — Той си пое дълбоко дъх и го изпусна бавно. — Чувах я съвсем ясно, но не можех да видя нищо; там нямаше никого, нямаше дори тюлени. Помислих си, че сигурно ме зове от Небесата — и бях толкова изморен, че нямах против да умра, но се преобърнах и заплувах по посока на гласа. Мислех си, че след десет замаха ще спра пак да си почина… или да потъна.

Но на осмия замах течението го подхванало.

— Сякаш някой ме издигна нагоре — каза той, звучеше изненадан при спомена. — Усетих го под мен и около мен; водата стана по-топла и ме понесе. Не беше нужно да правя нищо, освен леко да загребвам, за да задържа главата си на повърхността.

Силното течение свързвало сушата с островите и го отвело до третия остров, където вече лесно стигнал до скалите.

Островчето било малка буца гранит, осеяна с пукнатини и процепи като всички древни скали на Шотландия, и покрито с водорасли и изпражнения от тюлени, но той изпълзял на брега благодарен като корабокрушенец, който стига до суша с палми и бели пясъчни плажове. Паднал по лице на каменния шелф и останал да лежи там, полузамаян от изтощение.

— После усетих, че нещо се издига над мен, и ужасна миризма на умряла риба — каза той. — Надигнах се на колене и го видях — огромен тюлен, гладък и мокър, а черните му очи се взираха в мен, беше само на три крачки.

Макар че не беше нито рибар, нито моряк, Джейми бил чувал достатъчно истории колко опасни са тюлените самци, особено когато навлизаш в територията им. И като гледал отворената уста с остри и тънки зъби и големите гънки мазнина, опасващи огромното тяло, той не бил склонен да се съмнява в това.

— Сигурно тежеше повече от двайсет стоуна[18], сасенак. Ако не смяташе да ме разкъса, можеше да ме запрати обратно в морето само с един удар на перката, или да ме завлече там и да ме удави.

— Явно не го е направил — казах сухо. — Какво се случи?

Той се засмя.

— Мисля, че бях твърде замаян от умората, за да направя нещо разумно. Просто го гледах, а после казах: „Спокойно, аз съм.“

— А какво направи тюленът?

Джейми сви леко рамене.

— Ами огледа ме — тюлените не мигат много, знаеш ли това? Много е изнервящо да те гледа тюлен дълго време — после изсумтя и се плъзна от скалата във водата.

Останал сам на малкото островче, Джейми поседял така известно време, за да събере сили, и накрая започнал методично да претърсва цепнатините. Колкото и малък да бил островът, му отнело известно време да открие дълбока пукнатина в скалата, която водела към широка кухина, на около стъпка под скалистата повърхност. Покрита със сух пясък и разположена в центъра на острова, тя била в защитена от наводняване дори и при най-силните бури.

— Е, не ме дръж в напрежение, де — казах аз, като го мушнах с пръст в корема. — Там ли беше френското злато?

— Ами и да, и не, сасенак — отвърна той, като глътна бързо корема си. — Очаквах златни кюлчета, така гласеше мълвата. А трийсет хиляди паунда в златни кюлчета си е доста голямо съкровище. Но там имаше само едно сандъче, не повече от стъпка дълго, и малка кожена кесия. В сандъчето наистина имаше злато обаче… и сребро.

Злато и сребро. Дървеното сандъче съдържало двеста и пет монети, златни и сребърни, някои така запазени, като изсечени току-що, а други толкова изтъркани, че почти не се различавало изображението.

— Древни монети, сасенак.

— Древни? В смисъл на много стари…

— Гръцки, сасенак, и римски. Наистина много стари.

Лежахме и се взирахме един в друг на слабата светлина, и мълчахме.

— Това е невероятно — казах накрая. — Наистина е съкровище, но не…

— Не и изпратено от Луи, за да се храни с него армията — довърши той вместо мен. — Не, който и да беше скрил това съкровище, не е бил Луи, нито негови хора.

— Ами кесията? — попитах. — Какво имаше вътре?

— Камъни, сасенак. Скъпоценни камъни. Диаманти и перли, смарагди и сапфири. Не много, но добре шлифовани и достатъчно големи. — Усмихна се малко тъжно. — Да, достатъчно големи.

Той седнал на една скала под сивото небе, като прехвърлял изумен монетите и камъните между пръстите си. Накрая усетил, че някой го наблюдава, вдигнал глава и видял, че е обграден от любопитни тюлени. Имало отлив и женските се били върнали от лов, и около двайсет чифта черни кръгли очи се взирали предпазливо в него.

Огромният черен мъжкар, насърчен от присъствието на харема си, също бил там. Излаял силно и замятал заплашително глава наляво-надясно, приближавал към Джейми, като плъзгал огромното си туловище с няколко фута при всеки рев и се избутвал с перките по хлъзгавата скала.

— Реших, че ще е най-добре да си тръгвам — каза той. — Все пак бях открил каквото търсех. Затова върнах сандъчето и кесията там, където ги бях намерил — не можех да ги отнеса на сушата, а и да можех… какво? Затова ги върнах пак там и влязох във водата, почти замръзнал от студ.

Близо до островчето течението отново го подело към сушата; то обикаляло в кръг, като повечето течения, и до половин час го върнало там, а той излязъл на брега, облякъл се и заспал в някакви треви.

Замълча, гледаше ме, но знаех, че не ме вижда.

— Събудих се призори — каза тихо. — Виждал съм много изгреви, сасенак, но никога такъв. Усещах как земята се върти под мен и дъхът ми се сливаше с дъха на вятъра. Сякаш нямах нито кости, нито кожа, а в мен съществуваше само светлината на изгряващото слънце.

Очите му омекнаха, когато напусна спомените и се върна при мен.

— Тогава слънцето започна да се издига — каза делово. — И щом се стоплих достатъчно, аз станах и тръгнах към пътя, за да посрещна англичаните.

— Но защо се върна? Бил си свободен! Имал си пари! И…

— И къде щях да похарча такива пари, сасенак? — попита той. — Ще вляза в някоя колиба и ще им предложа златен денарий или малък смарагд? — Усмихна се на възмущението ми и поклати глава. — Не. Трябваше да се върна. Да, можех да живея известно време в тресавището — полуумрял от глад и гол, но може би щях да се справя. Ала те ме търсеха, сасенак, и то усилено, защото мислеха, че знам къде е скрито златото. Нито една къща близо до Ардсмюир нямаше да остане непретърсена, докато бях на свобода.

— А знаех как претърсват англичаните — добави той, в гласа му се прокрадна по-твърда нотка. — Видя ли ламперията във фоайето?

Тя беше дъбова и опасваше долната част на стените, но сега бе разбита, вероятно от тежки ботуши, и осеяна със следи от остриета на саби от вратата чак до стълбите.

— Оставихме я така, за да се помни — рече той. — Да я показваме на децата и да им разказваме, когато ни питат… ето такива са англичаните.

Усетих потиснатата омраза в гласа му като удар в корема. Знаех какво е причинила английската армия на планинците и не можех да споря. Замълчах и той продължи след миг:

— Не исках да излагам хората в околността на подобно внимание, сасенак. — При думата „сасенак“ ръката му стисна моята и устата му леко се изви в усмивка. Може и да бях сасенак за него, но не и англичанка. — А и ако не ме заловяха, щяха да дойдат тук… в Лалиброх. А дори да рискувах живота на хората около Ардсмюир, не можех да застрашавам своите. И дори да не беше това… — Замълча, като че ли търсеше думи. — Трябваше да се върна — рече бавно. — Заради мъжете там, ако не друго.

— Мъжете в затвора? — изненадах се аз. — Имаше ли хора от Лалиброх?

Той поклати глава. Малката вертикална бръчка, която се появи между веждите му, се виждаше дори на слабата светлина.

— Не. Имаше от други краища — почти от всеки клан. Само по няколко души от клан… останки. Но именно заради това още повече се нуждаеха от водач.

— И ти ли беше техният водач? — попитах внимателно, потискайки порива да изгладя бръчката с пръсти.

— При липсата на по-подходящ — отвърна и се усмихна.

Той беше дошъл от лоното на семейство и близки, от сила, която го бе поддържала седем години, за да открие безнадеждност и самота, които можели да убият човек по-бързо от влагата, мръсотията и болестите в затвора.

И така, той събрал останките от Калоден и те станали неговото семейство, за да оцелеят заедно сред камъните на Ардсмюир. С думи, чар и убеждение, дори понякога със сила, когато се налагало, той ги накарал да се съюзят, за да се изправят като един пред мъчителите си, да забравят клановите раздори и съперничества и се превърнал в техен вожд.

— Те бяха моите хора — каза той. — И това ме поддържаше жив. — Но после започнал да ги губи, един по един — били разделени и изпратени в робство в чужда земя. А той не можел да ги спаси.

— Направил си всичко по силите си. Но това е вече минало — казах тихо.

Лежахме в прегръдките си и мълчахме дълго, оставяхме тихите шумове на къщата да ни обливат. Те бяха съвсем различни от шумовете в оживения бардак — тихите проскърцвания и въздишки говореха за дом и сигурност. За първи път бяхме наистина сами, далеч от опасност и разсейване.

Сега имахме време. Време да чуя останалата част от историята за златото, да чуя какво бе сторил с него, да разбера какво се е случило с мъжете от Ардсмюир, да разсъждаваме за пожара в печатницата, за едноокия моряк, за срещата с митничарите на Негово Величество на брега до Арброут, да решим какво да сторим по-нататък. И тъй като имахме време, никой не говореше за това сега.

И последният торф в огнището се разпадна, жаравата засъска червена в студа. Аз се сгуших по-близо до Джейми и зарових лице в шията му. Миришеше на трева и на пот, и леко на бренди.

Той също се раздвижи и ме притисна към себе си.

— Какво, пак ли? — попитах смаяна. — Ама мъжете на твоята възраст не би трябвало да се възстановяват толкова бързо.

Той ухапа леко меката част на ухото ми.

— Е, и ти го правиш, сасенак. А си по-стара от мен.

— Това е друго — казах, като ахнах леко, когато се претърколи над мен и раменете му закриха звездната светлина от прозореца. — Аз съм жена.

— Ако не беше жена, сасенак — увери ме той, като се зае за работа. — Нямаше да го правя. Тихо сега.

Събудих се след зазоряване от дращенето на розовия храст по прозореца и приглушените звуци от приготвянето на закуската на долния етаж. Погледнах над спящия Джейми и видях, че огънят е угаснал. Плъзнах се от леглото възможно най-тихо. Дъските бяха ледени под краката ми и аз посегнах трепереща към първата дреха, която ми попадна.

Облечена с ризата на Джейми, коленичих пред огнището и се заех с трудната задача да запаля огън, като със съжаление си мислех, че трябваше да взема и кутия кибрит заедно с малкото вещи, които бях сметнала за крайно необходими. Можеше да се запали огън и с кремък, но обикновено не от първия път. Или от втория. Или…

Някъде на дванайсетия опит бях възнаградена с малко черно петънце по намотката кълчища, която използвах за огниво. То се разшири веднага и разцъфна в пламъче. Хвърлих го бързо, но внимателно под малката палатка от вейки, която бях приготвила, за да заслонява огъня от студеното течение.

Бях оставила прозореца открехнат вечерта, за да не се задушим от дима — торфът гореше силно, но с много дим, както свидетелстваха и почернелите греди на тавана. Точно сега обаче мислех, че можем да се лишим от чистия въздух, поне докато огънят се разгори добре.

По долната част на стъклото се бе появил скреж; зимата не беше далече. Въздухът беше така студен и свеж, че поспрях, преди да затворя прозорците и вдишах дълбоко аромата на сухи листа, сушени ябълки, студена земя и влажна, сладка трева. Сцената навън бе съвършена в яснотата си, каменни стени и тъмни борове се очертаваха ясно като черни мастилени черти на фона на сивата утрин.

Някакво движение привлече погледа ми към върха на хълма, където пътеката водеше към селото Брох Морда, на десет мили оттук. Едно по едно три малки понита превалиха билото и поеха надолу по склона към къщата.

Бяха твърде далече, за да видя ездачите, но забелязах развяващи се поли и разбрах, че са жени. Вероятно бяха момичетата — Маги, Кити и Джанет, — които се връщаха от къщата на Младия Джейми. Моят Джейми щеше да се радва да ги види.

Придърпах ухаещата на Джейми риза около себе си, като се питах дали да се възползвам от усамотението, което ни оставаше тази сутрин, и да се стопля в леглото. Затворих прозореца, спрях да вдигна няколко малки тухлички торф от кошницата до огнището и да ги хвърля в огъня, преди да сваля ризата и да пропълзя под завивките, като скованите пръсти на краката ми потръпваха от прекрасната топлина.

Джейми усети студа от завръщането ми и се обърна инстинктивно към мен. Прегърна ме и се притисна към гърба ми. Сънливо потърка лице в рамото ми.

— Добре ли спа, сасенак? — промърмори.

— Не съм спала по-добре — уверих го и сврях замръзналия си задник в топлата извивка на бедрата му. — А ти?

— Аха — отвърна с блажен стон. — Сънувах като луд.

— Какво?

— Предимно голи жени — отвърна и леко захапа рамото ми. — И храна. — Стомахът му изкъркори тихо. Миризмата на бисквити и пържен бекон, която се носеше във въздуха, не можеше да се сбърка.

— Стига да не сбъркаш двете неща — казах аз и отместих рамото си.

— Мога да различа сладка женичка от осолена шунка, нищо че си приличат. — Той ме стисна за задника и ме накара да изпискам и да го изритам в пищялите.

— Звяр!

— О, звяр, значи, тъй ли? — засмя се той. — Е, тогава… — Заръмжа гърлено и се гмурна под завивката, където продължи да хапе вътрешната страна на бедрата ми, като не обръщаше внимание на пискането ми и на ритниците по гърба и раменете му. Завивката се плъзна на пода и разкри рошавата му коса, пръсната по бедрата ми.

— Май че няма голяма разлика, като се замисля — рече той и вдигна глава, за да поеме дъх. Притисна бедрата ми към дюшека и ми се ухили, червената му коса стърчеше като бодли на таралеж. — Наистина си малко солена, ела да опиташ. Ама какво…

В този миг вратата се отвори внезапно и се блъсна в стената. Стреснати, ние се обърнахме натам. На прага стоеше младо момиче, което никога не бях виждала. Вероятно на петнайсет или шестнайсет години, с дълга руса коса и големи сини очи. Очите станаха още по-големи и се изпълниха с ужас, когато се втренчи в мен. Погледът ѝ плъзна бавно от разрошената ми коса към голите гърди и по извивките на тялото ми, докато не стигна до Джейми, който се беше проснал между бедрата ми, пребледнял от шок.

— Татко! — извика тя в пълен потрес. — Коя е тази жена?

34. Татко

— Татко ли? — повторих смаяна. — Татко?

Джейми се беше вкаменил, когато се отвори вратата. Сега се изправи рязко и сграбчи падналата завивка. Отметна косата от лицето си и се вгледа ядосан в момичето.

— Какво правиш тук, по дяволите? — попита той. С червена брада, гол и много вбесен, той беше страховита гледка, и момичето отстъпи назад несигурно. После вирна брадичка и отвърна на погледа му.

— Дойдох с мама!

Все едно го простреля в сърцето. Той се разтресе силно и пребледня като мъртвец.

Кръвта му започна да се завръща в лицето, когато се чуха силни бързи стъпки по стълбището. Джейми скочи от леглото, хвърли завивката към мен и си грабна панталоните.

Едва ги беше обул, когато още една женска фигура нахлу в стаята, спря рязко и се втренчи ококорена в леглото.

— Истина е! — Тя се извърна към Джейми, стиснала юмруци пред наметалото си. — Истина е! Това е вещицата сасенак! Как можа да ми го причиниш, Джейми Фрейзър?

— Мълчи, Лери! — сопна се той. — Нищо не съм ти причинил!

Седнах до стената, стисках завивката до гърдите си и ги гледах. Едва когато изрече името ѝ, я познах. Преди двайсет години Лери Макензи беше стройна шестнайсетгодишна девойка с розова кожа, коса като лунни лъчи и силна — несподелена — страст към Джейми Фрейзър. Явно само някои неща се бяха променили.

Тя вече наближаваше четирийсет и не беше стройна, а доста напълняла. Кожата ѝ още бе светла, но загрубяла и опъната върху дебелите бузи, сега зачервени от гняв. Кичури от пепелявата ѝ коса стърчаха от бялата забрадка. Бледосивите очи бяха същите обаче — обърнаха се към мен със същата омраза, както преди много време.

— Той е мой! — изсъска тя. И тропна с крак. — Връщай се в ада, откъдето си изпълзяла, и ми го остави! Махай се!

Тъй като не помръднах, тя се огледа диво в търсене на някакво оръжие. Зърна каната със синята ивица, грабна я и замахна да я хвърли по мен. Джейми я издърпа от ръката ѝ, сложи я на бюрото и после стисна Лери за ръката така силно, че тя изписка.

Обърна я и я блъсна грубо към вратата.

— Слизай долу. Ще говорим след малко, Лери.

— Ще говорим ли? Ще говорим, тъй ли! — извика тя с разкривено лице, замахна със свободната си ръка и раздра лицето му от окото до брадичката.

Той изсумтя, сграбчи я за китката и я повлече към вратата. После я бутна в коридора, затръшна вратата и завъртя ключа.

Когато се обърна към мен, вече седях на ръба на леглото и с треперещи ръце се опитвах да си обуя чорапите.

— Мога да обясня, Клеър.

— Н-не мисля. — Устните ми бяха сковани, както и цялото ми тяло, и беше трудно да говоря. Взирах се в краката си, докато безуспешно се опитвах да завържа жартиерите.

— Чуй ме! — каза той силно и удари с юмрук по масата така, че подскочих. Вдигнах глава и го видях да се извисява над мен. Червената му коса бе спусната по раменете, лицето неизбръснато, гърдите голи, пресните следи от ноктите на Лери се спускаха по бузата му, приличаше на викинг. Извърнах се да намеря ризата си.

Тя беше сред завивките и аз започнах да ровя из тях. Някой започна да удря по вратата, да вика и да пищи, и това привлече и други обитатели на къщата.

— Най-добре върви се разбери с дъщеря си — казах аз, докато обличах ризата.

— Тя не ми е дъщеря!

— Така ли? — Главата ми се появи от отвора и аз вдигнах лице, за да го погледна. — Сигурно не си и женен за Лери, така ли?

— Женен съм за теб, по дяволите! — изрева той, като пак удари по масата.

— Не мисля. — Беше много студено. Скованите ми пръсти не успяваха да завържат корсета. Оставих го така и се изправих да намеря роклята си, която бе някъде в другия край на стаята — зад Джейми.

— Трябва ми роклята.

— Няма да ходиш никъде, сасенак. Не и преди да…

— Не ме наричай така! — изпищях аз, изненадвайки и двама ни. Той се втренчи в мен за миг и кимна.

— Добре — каза тихо. Погледна към вратата, която се тресеше под ударите. Пое дълбоко дъх и изправи рамене. — Ще ида да се оправя с това. После ще поговорим. Стой тук, сас… Клеър. — Взе си ризата и я облече. Отключи вратата, излезе във внезапно притихналия коридор и я затвори след себе си.

Успях да си намеря роклята, после се свлякох на леглото и се разтреперих, зелената вълна беше смачкана на коленете ми.

Не можех да мисля нормално. Умът ми се въртеше в кръгчета около основния факт; той беше женен. Женен за Лери! И имаше семейство. И все пак беше плакал за Бриана.

— О, Бри! — казах на глас. — О, Господи, Бри! — Разплаках се… отчасти от шока и отчасти при мисълта за Бриана. Нямаше логика, но сякаш това откритие бе предателство не само към мен, но и към нея… или към Лери.

Мисълта за Лери превърна шока и мъката в гняв. Затърках бясно лицето си със зелената вълна и кожата ми се зачерви.

Проклет да е! Как смее? Ако се беше оженил отново, защото ме е мислил за мъртва, това е едно. Почти го бях очаквала, страхувах се от това. Но да се ожени за жената — за онази гадна малка кучка, която се опита да ме убие в замъка Леох… Но той сигурно не знае това, прошепна гласът на разума в главата ми.

— Е, да го е знаел! — казах. — Да върви по дяволите, как е могъл? — Сълзите се стичаха по лицето ми, пламнало от загубата и гнева, носът ми също течеше. Посегнах за кърпичка, не намерих и си издухах носа в края на чаршафа.

Той миришеше на Джейми. Дори по-лошо — миришеше на двама ни, слаба, остатъчна миризма на нашето удоволствие. Усещах леко парене от вътрешната страна на бедрото си, където Джейми ме беше ухапал само преди минути. Плеснах дланта си върху него, за да убия усещането.

— Лъжец! — изпищях. Грабнах каната, с която Лери се бе опитала да ме замери, и сама я хвърлих. Тя се разби в пода на малки парченца.

Застанах насред стаята, ослушвах се. Беше тихо. Отдолу не се чуваше нито звук; никой не идваше да провери какъв е този трясък. Реших, че са твърде заети да утешават Лери, за да ми обръщат внимание.

Наистина ли живееха тук, в Лалиброх? Спомних си как Джейми издърпа Фъргъс настрани и го изпрати напред, явно за да каже на Иън и Джени, че идваме. И сигурно за да ги предупреди за мен и да се отърве от Лери, преди да пристигнем.

Какво, за бога, мислеха Джени и Иън за това? Трябва да са знаели за Лери — и все пак ме приеха снощи, без да забележа нищо по лицата им. Но ако Лери е била отпратена — защо се е върнала? Слепоочията ми запулсираха от болка само от мислите за това.

Гневът ми беше стихнал достатъчно, за да овладея треперещите си пръсти. Изритах корсета в ъгъла и облякох роклята през главата.

Трябваше да се махна оттук. Това бе единствената полусвързана мисъл в главата ми и се хванах за нея. Трябваше да се махна. Не можех да остана, не и докато Лери и дъщерите ѝ бяха в къщата. Тяхното място беше тук — не моето.

Успях да вържа този път жартиерите и връзките на роклята, да закопчая многото кукички на полата и да си намеря обувките. Едната беше под умивалника, а другата до масивната дъбова тоалетка, където я бях изритала вечерта, докато се събличах и разхвърлях дрехите си навсякъде от нетърпение да легна в мекото легло и да се сгуша в топлата прегръдка на Джейми.

Треперех. Огънят пак беше угаснал и от прозореца влизаше ледено течение. Смразяваше ме до кости въпреки дрехите.

Изгубих малко време в търсене на наметалото, докато не си спомних, че е долу: бях го оставила в салона. Прокарах пръсти през косата си, но бях твърде разстроена, за да търся гребен. Кичурите ми пращяха от електричество заради вълнената рокля, която бях облякла през главата, и аз ядосано отмятах разхвърчалите се по лицето ми косми.

Готово. Поне по-готова нямаше да стана. Спрях за миг да се огледам и тогава чух стъпки по стълбата.

Не бързи и леки като предишните. А по-тежки и бавни, решителни. Знаех, че идва Джейми — и че не изгаря от нетърпение да ме види.

Добре. Не и аз не исках да го виждам. По-добре да си тръгна веднага, без да говорим. Какво имаше да се говори?

Отстъпих несъзнателно, щом вратата се отвори, докато не стигнах до леглото. Изгубих равновесие и седнах. Джейми спря на прага и ме загледа.

Беше се избръснал. Първо това забелязах. Също като Младия Иън предишния ден, се беше избръснал набързо, беше се сресал и почистил, преди да се изправи пред проблемите. Като че ли разбра какво си мисля; призрак на усмивка мина по лицето му и той потърка прясно избръснатата си брадичка.

— Мислиш ли, че ще помогне?

Преглътнах, облизах сухите си устни, но не отговорих. Той въздъхна и си отговори сам:

— Май че няма. — Влезе в стаята и затвори вратата. Постоя така за миг, после тръгна към леглото и протегна ръка към мен. — Клеър…

— Не ме докосвай! — Скочих веднага и заотстъпвах в кръг към вратата. Той отпусна ръка, но застана пред мен, за да ми препречи пътя.

— Няма ли да ми позволиш да обясня?

— Като че ли е малко късно за това — казах аз, надявах се с презрителен и студен тон. За нещастие гласът ми потрепна.

Той затвори вратата зад себе си.

— Никога не си била неразумна — рече тихо.

— Не ми казвай каква съм била! — Сълзите бяха на път да се излеят и аз прехапах устна, за да ги сдържа.

— Добре. — Лицето му беше много бледо, драскотините от Лери се спускаха като три яркочервени линии по бузата му.

— Не живея с нея — каза той. — Тя и момичетата живеят в Балриган, близо до Брох Морда. — Гледаше ме напрегнато, но не каза нищо. Сви леко рамене, намествайки ризата на раменете си, и продължи: — Това беше голяма грешка… бракът ни.

— При две деца? Доста време ти е отнело да го осъзнаеш, нали? — избухнах аз.

Той стисна устни.

— Момичетата не са от мен; Лери беше вдовица с две деца, когато се ожених за нея.

— О… — Не виждах голяма разлика, но все пак усетих леко облекчение, заради Бриана. Поне тя беше единственото дете в сърцето на Джейми…

— Не съм живял с тях от известно време; живея в Единбург и им изпращам пари, но…

— Няма нужда да ми обясняваш — прекъснах го. — Няма значение. Моля те, пусни ме… тръгвам си.

Гъстите червени вежди се събраха рязко.

— Къде отиваш?

— Връщам се. Не знам… пусни ме!

— Няма да ходиш никъде — рече той категорично.

— Не можеш да ме спреш!

Хвана и двете ми ръце.

— О, мога. — Можеше; замятах се диво, но не успях да се отскубна от желязната му хватка.

— Пусни ме веднага!

— Не, няма! — Взираше се в мен с присвити очи и внезапно осъзнах, че макар да изглеждаше спокоен, е разстроен не по-малко от мен. Видях как мускулите на шията му се движат, докато преглъща и опитва да се успокои, за да заговори отново: — Няма да те пусна, докато не ти обясня защо…

— Какво ще ми обясняваш? — попитах яростно. — Пак си се оженил! Какво друго има за обяснение?

Лицето му се зачерви, връхчетата на ушите му бяха вече червени, сигурен знак за нарастващия му гняв.

— А ти си живяла като монахиня двайсет години, така ли? — попита той, като ме разтърси леко. — Така ли?

— Не! — Изстрелях думата към него и той потрепна. — Не, проклет да си! И не мисля, че ти си бил монах… не съм го мислила!

— Тогава… — започна той, но бях твърде ядосана, за да го слушам.

— Ти ме излъга, по дяволите!

— Не съм! — Кожата му се изопна по скулите, както винаги, когато много се вбесяваше.

— Напротив, копеле такова! Знаеш, че ме излъга! Пусни ме! — Изритах го в крака достатъчно силно, за да ми изтръпнат пръстите на краката. Той извика от болка, но не ме пусна. Дори ме стисна така, че изписках.

— Никога не съм ти казвал, че…

— Да, не си! И все пак излъга! Накара ме да мисля, че не си женен, че няма друга, че ти… че ти… — Почти плачех от гняв и се задъхвах между думите. — Трябваше да ми кажеш още щом дойдох! Защо не ми каза, по дяволите! — Ръцете му малко се отпуснаха и аз успях да се освободя. Той пристъпи към мен с блеснали от гняв очи. Не се страхувах от него; замахнах и забих юмрук в гърдите му.

— Защо? — изпищях, като го удрях отново и отново, и отново. — Защо, защо, защо!

— Защото се страхувах! — Той ме хвана за китките и ме отблъсна така, че паднах на леглото. Застана над мен със стиснати юмруци, дишаше тежко.

— Аз съм страхливец, проклета да си! Не можех да ти кажа, защото се страхувах, че ще ме напуснеш, аз не съм никакъв мъж, защото не бих могъл да го понеса!

— Не си мъж ли? С две жени? Ха!

Наистина си помислих, че ще ме зашлеви. Вдигна ръка, но отворената му длан се сви в юмрук.

— Мъж ли съм? Да те искам така силно, че нищо друго да няма значение? Да те видя и да знам, че съм готов да пожертвам честта или семейството си, или живота си, само за да легна с теб, макар че ти ме напусна?

— И имаш наглостта, огромната наглост да ми кажеш това? — Говорех толкова високо, че гласът ми изтъня до злобен шепот. — Обвиняваш мен?

Тогава той спря, гърдите му се надигнаха, когато пое дъх.

— Не, не мога да те виня. — Обърна се невиждащо. — Как да виня теб? Ти искаше да останеш с мен, да умреш с мен.

— Така е, каква съм глупачка — казах аз. — Ти ме изпрати обратно, ти ме накара да тръгна! И сега искаш да ме обвиниш за това?

Той се извърна към мен, очите му бяха потъмнели от отчаяние.

— Трябваше да те отпратя! Трябваше, заради детето! — Очите му неволно се извърнаха към куката, на която висеше палтото му, в него бяха снимките на Бриана. Пое дълбоко и треперливо дъх и се успокои с видимо усилие.

— Не — каза по-тихо. — Не мога да съжалявам за това, каквото и да ми струваше. Готов съм да дам живота си за нея и за теб. Готов съм да дам сърцето и душата си…

Пое продължително дъх, овладявайки се.

— Не мога да те виня, че замина.

— Виниш ме, че се върнах обаче.

Той поклати глава, сякаш да я проясни.

— Не, за бога, не!

Хвана здраво ръцете ми така силно, че ме заболя.

— Знаеш ли какво е да живееш двайсет години без сърце? Да живееш като половин човек и да свикваш да живееш с това, което е останало, да запълваш празнините с каквото намериш?

— Дали знам? — Опитах да се освободя, но без полза. — Да, знам, копеле проклето, знам! Ти какво си мислиш? Че съм се върнала право при Франк и сме заживели щастливо? — Изритах го с всички сили. Той потрепна, но не ме пусна.

— Понякога се надявах да е станало така — рече през стиснати зъби. — А понякога те виждах — с него, ден и нощ, как ляга с теб, как те обладава, как прегръща детето ми! Господи, бях готов да го убия!

Внезапно пусна ръцете ми, завъртя се и заби юмрук в стената на дъбовата тоалетка. Това беше впечатляващ удар; защото тоалетката беше доста здрава мебел. Той сигурно добре си ожули кокалчетата, но без колебание заби отново юмрук в дъбовите дъски, сякаш лъскавото дърво бе лицето на Франк… или моето.

— Значи така си се чувствал, а? — казах хладно, когато отстъпи задъхан. — Е, на мен не ми се наложи да си те представям с Лери… Аз я видях, по дяволите.

— Изобщо не ме е грижа за Лери и никога не ме е било грижа!

— Копеле! Оженил си се за жена, без да я искаш, и я захвърли още щом…

— Млъкни! — изрева той. — Дръж си езика зад зъбите, гадна кучка! — Заби юмрук в умивалника, като ме гледаше кръвнишки. — И без това съм вече обречен, нали? Ако съм я обичал, значи съм неверен женкар, а ако не — съм безсърдечен звяр.

— Трябваше да ми кажеш!

— И какво, ако ти бях казал? — Хвана ме за ръката и ме изправи, за да ме гледа в очите. — Щеше да се врътнеш и да си тръгнеш. Но като те видях отново… Казах ти вече, бях готов на много по-лоши неща от лъжата, за да те задържа!

Притисна ме към тялото си и ме целуна, дълго и силно. Коленете ми омекнаха, но аз се опитвах да се овладея, като призовах пак горчивината при вида на гневните очи на Лери и гласа ѝ, който още кънтеше пронизителен в ушите ми. Той е мой!

— Това е безумие — казах аз. Гневът опиянява, но махмурлукът след него идва бързо, като череп въртоп. Главата ми се маеше така, че едва пазех равновесие. — Не мога да мисля. Тръгвам си.

Хукнах към вратата, но той ме хвана през кръста и ме дръпна обратно.

Завъртя ме към себе си и пак ме целуна, достатъчно силно, за да усетя вкус на кръв. Не беше от обич или желание, а сляпа страст, решимост да ме притежава. Беше приключил с приказките.

Аз също. Отдръпнах се и го зашлевих силно през лицето, като свих пръсти, за да го издера.

Той се отдръпна с одрана буза, после ме сграбчи за косата, наведе се и отново ме целуна, свирепо, без да обръща внимание на ритниците и ударите, с които го обсипвах.

Ухапа силно долната ми устна и когато отворих уста, за да поема дъх, пъхна език в устата ми, лишавайки ме от дъх и от думи.

Хвърли ме на леглото, където се бяхме смели само преди час, и ме притисна с тежестта си.

Беше много възбуден.

Аз също.

Моя — каза той, без да продума. — Моя!

Борех се с него с огромен гняв, но безуспешно, и тялото ми отвърна: Твоя. Твоя, и дано се продъниш в ада заради това!

Не усетих как разкъса роклята ми, но усетих топлината на тялото му върху голите ми гърди, през тънката риза. Бедрото му се притискаше към моето. Той свали ръка от китката ми, за да отвори панталоните си, и аз веднага го издрах от ухото до гърдите.

Правехме всичко по силите си, за да се избием, подклаждани от гнева заради годините раздяла — аз, задето ме отпрати, той, задето бях заминала, аз — заради Лери, той — заради Франк.

— Кучка! — пъхтеше. — Курва!

— Майната ти! — Зарових ръка в дългата му коса и дръпнах лицето му към мен. Изтърколихме се от леглото и се стоварихме на пода, започнахме да се търкаляме сред проклятия и обиди.

Не чух кога се отворила вратата. Не чух нищо, макар че сигурно е извикала, повече от веднъж. Ослепяла и оглушала, аз не съзнавах друго, освен Джейми, докато отгоре ни не плисна студена вода, внезапна като токов удар. Джейми замръзна. Лицето му пребледня, костите изпъкнаха под кожата.

Аз лежах замаяна, водата капеше от косата му върху гърдите ми. Точно зад него видях Джени. И тя беше пребледняла. Стискаше празна тенджера в ръце.

— Спрете! — каза тя. Очите ѝ се бяха присвили от ужас и гняв. — Как можа, Джейми? Да я нападнеш като див звяр и не те е грижа, че цялата къща те слуша!

Той се надигна бавно и тромаво като мечка. Джени грабна завивката от леглото и я хвърли върху мен.

Джейми разтърси глава като куче, застанал на четири крака, запращаше капки вода във всички посоки. После, много бавно, се изправи и върза панталоните си.

— Как не те е срам? — изпищя тя, скандализирана.

Джейми стоеше и я гледаше, сякаш никога не бе виждал подобно създание и се чуди какво ли може да е. Водата капеше от косата по гърдите му.

Изглеждаше замаян. Затвори очи и през него мина кратка, дълбока тръпка. После, без да каже нищо, се обърна и излезе.

35. Бягство от рая

Джени ми помогна да си легна, като цъкаше тихо с език; дали от шок или от загриженост, не знаех. Едва виждах фигурите на прага — сигурно слуги, — но не можех да им обърна много внимание.

— Ще ти намеря нещо да облечеш — прошепна тя, разбуха възглавницата и ме бутна върху нея. — И може би нещо за пиене. Добре ли си?

— Къде е Джейми?

Погледна ме за миг, съчувствието беше примесено с искра на любопитство.

— Не се страхувай; няма да го пусна пак тук. — Говореше твърдо, после стисна здраво устни и се смръщи, докато ме завиваше. — Как можа да направи такова нещо!

— Не беше виновен той… не е това. — Прокарах ръка през оплетената си коса. — Всъщност… аз съм виновна. И двамата. Той… аз… — оставих ръката си да падне безсилно, не можех да обясня. Бях натъртена и разтърсена, устните ми бяха подути.

— Ясно — каза Джени, изгледа ме дълго и преценяващо и аз си помислих, че може би наистина ѝ е ясно.

Не исках да говоря за случилото се и тя като че ли усети това, защото помълча малко, после прошепна някакви нареждания на някого в коридора и тръгна из стаята да оправи мебелите и да разтреби. Видях как спира за миг, когато видя дупките по тоалетката, после се наведе да събере по-големите парчета от счупената кана.

Когато ги хвърли в легена, от долния етаж се чу слаб тътен; някой затръшна входната врата. Тя отиде до прозореца и отмести завесата.

— Джейми е. — Погледна ме, после пусна пердето. — Ще иде на хълма, ходи там, когато е притеснен. Или пък ще се напие с Иън. Хълмът е за предпочитане.

Аз изсумтях тихо.

— Да, сигурно е притеснен.

Чуха се леки стъпки в коридора и по-младата Джанет се появи, като внимателно носеше поднос с бисквити, уиски и вода. Беше пребледняла и изплашена.

— Добре… ли си, лельо? — попита колебливо, докато оставяше подноса.

— Добре съм — уверих я, седнах в леглото и посегнах към гарафата с уиски.

Джени ме погледна, потупа дъщеря си по ръката и тръгна към вратата.

— Остани с леля си — нареди тя. — Ще ида да намеря рокля. — Джанет кимна послушно и седна на столче до леглото, като ме гледаше как ям и пия.

Започнах да се чувствам по-силна след храната. Вътрешно обаче бях изтръпнала; последните събития ми се струваха като сън и същевременно бяха съвсем ясни в ума ми. Спомнях си и най-малките детайли; сините панделки на роклята на дъщерята на Лери, малките спукани капиляри по бузите на Лери, счупения нокът на безименния пръст на Джейми.

— Знаеш ли къде е Лери? — попитах Джанет. Момичето бе свело глава и се взираше в ръцете си. При въпроса ми вдигна очи и примигна.

— О! О, да, тя, Марсали и Джоан се върнаха в Балриган, където живеят. Чичо Джейми ги накара.

— Така ли — казах безизразно.

Джанет прехапа устна и заусуква престилката си. Внезапно ме погледна.

— Лельо… ужасно съжалявам! — Очите ѝ бяха топло кафяви, като на баща ѝ, но сега бяха влажни от сълзи.

— Всичко е наред — казах аз, нямах представа какво има предвид, но се опитах да я успокоя.

— Но аз съм виновна! — избухна тя. Изглеждаше много нещастна, но решена да се изповяда. — Аз… аз казах на Лери, че си тук. Тя затова дойде.

— О… — Е, това обясняваше нещо. Допих уискито и оставих внимателно чашата на подноса.

— Не мислех, че… не исках да предизвиквам неприятности, наистина. Просто не знаех, че ти… че тя…

— Няма нищо — казах отново. — Рано или късно щяхме да разберем. — Не че имаше значение, но я попитах: — Защо ѝ каза обаче?

Момичето погледна предпазливо през рамо, защото чу стъпки нагоре. Наведе се към мен.

— Мама ме накара — прошепна тя. И тогава стана и бързо напусна стаята, като мина покрай майка си на прага.

Не попитах. Джени ми беше намерила рокля — на едно от по-големите момичета — и не говорехме за друго, освен за най-необходимото, когато ми помагаше да я облека.

Когато бях облечена и сресана, се обърнах към нея.

— Искам да си вървя. Сега.

Тя не възрази, само ме огледа от глава до пети, за да види дали съм достатъчно силна. После кимна, тъмните мигли прикриха сините очи.

— Мисля, че ще е най-добре — рече тихо.

Беше късна утрин, когато напуснах Лалиброх за, както си мислех, последен път. Имах кинжал на кръста за защита, макар че едва ли щеше да ми трябва. В дисагите имах храна и няколко бутилки ейл; щяха да ми стигнат до каменния кръг. Мислех да взема снимките на Бриана от палтото на Джейми, но след известно колебание ги оставих. Тя беше негова завинаги, макар аз да не бях.

Беше студен есенен ден, сивото на утрото обещаваше дъжд. Около къщата не се виждаше никой, когато Джени изведе коня от конюшнята и задържа юздите, за да се кача.

Дръпнах по-напред качулката на наметалото си и ѝ кимнах. Последния път се разделихме със сълзи и прегръдки, като сестри. Тя пусна юздите и отстъпи назад, когато обърнах коня към пътя.

— Бог да е с теб! — чух я да вика. Не отговорих и не се обърнах.

Яздих почти целия ден, без да забелязвам къде минавам; спазвах само общата посока и оставях коня сам да избира пътя си през проходите.

Спрях, когато светлината започна да отслабва; вързах коня да пасе и легнах увита с наметалото. Заспах веднага, не исках да стоя будна, за да не мисля и да си спомням. Безчувствеността бе единственото ми убежище. Знаех, че ще отмине, но се вкопчвах в сивата ѝ утеха възможно най-дълго.

Гладът ме накара да се завърна неохотно към живота на следващия ден. Не бях спирала, за да ям предишния ден, нито когато станах сутринта, до обед стомахът ми бе започнал да надава силни протести и аз спрях на малка полянка до искрящо поточе и разопаковах храната, която Джени беше сложила в дисагите.

Имаше овесени питки и ейл, няколко малки самуна прясно изпечен хляб, срязани през средата и напълнени с овче сирене и домашна туршия. Планински сандвичи, засищаща храна за овчари и воини, така характерна за Лалиброх, както фъстъченото масло за Бостън. Много символично, че пътуването ми завършваше точно с това.

Изядох един сандвич, изпих една от каменните бутилки ейл и се качих пак на седлото, като обърнах коня на североизток. За нещастие храната даде сили на тялото ми, но и съживи чувствата ми. Докато се изкачвах все по-високо към облаците, ставах все по-унила.

Конят вървеше бодро, за разлика от мен. В средата на следобеда усетих, че просто не мога да продължа. Отведох го сред малка горичка, за да не се вижда от пътя, и го вързах хлабаво, после тръгнах сама под дърветата, докато стигнах до дънера на паднала топола с гладка кожа, покрита със зелен мъх.

Седнах тежко върху него, опрях лакти на коленете си и сведох глава. Болеше ме всяка става. Не точно от сблъсъка предния ден или от ездата. А от мъка.

Усилията и преценките бяха голяма част от живота ми. Бях положила усилия да изуча изкуството на лечението; да давам и да се грижа, но винаги спирах при онази опасна точка, когато усилията ми костваха прекалено много. Бях се научила да се откъсвам и дистанцирам.

С Франк също, бях се научила да се държа цивилизовано; на доброта и уважение, които не пресичаха невидимите граници към страстта. А Бриана? Не можеш да се откъснеш от обичта към детето; от първите признаци на движение в утробата тя покълва могъща и несъзнателна, неустоима като процеса на самото раждане. Но колкото и да беше силна, тя винаги беше под контрол; обич на онзи, който възпитава, наблюдава, пази — да, в нея имаше голяма страст, но никога лудост.

Винаги, винаги се бе налагало да балансирам с мъдрост, любов с преценка, човечност с непреклонност.

Само с Джейми се бях отдала напълно, бях рискувала всичко. Бях захвърлила всяка предпазливост, преценка и мъдрост, заедно с удобствата и ограниченията на трудно изградената кариера. Бях му донесла само себе си, но цялото си същество — душата и тялото, позволих му да ме види гола, доверих му се да ме види цялата и разкрих крехкостта си — защото навремето и той го беше направил.

Бях се страхувала, че няма да може, отново. Или няма да иска. А после дойдоха дните на чиста радост, когато си мислех, че онова, което е било истина навремето, е истина и сега; бях свободна да го обичам с всичко, което имах и бях, и да бъда обичана със същата отдаденост.

Сълзите се плъзнаха горещи между пръстите ми. Скърбях за Джейми и за онова, което бях с него.

Знаеш ли — прошепна гласът му — какво е да кажеш отново „Обичам те“ и наистина да го мислиш?

Знаех. И докато седях, отпуснала глава на ръцете си под боровете, знаех, че никога няма да го направя отново.

Както бях потънала в нещастието си, не чух стъпките, докато не ме приближиха съвсем. Стреснах се от изпукването на клонче, изстрелях се от падналото дърво като излитащ фазан и се обърнах към нападателя си. Сърцето ми биеше в гърлото, а ръката ми стискаше кинжала.

— Господи! — Моят преследвач отскочи от острието, явно стреснат колкото мен.

— Какво правиш тук, по дяволите? — попитах. Притиснах ръка към гърдите си. Сърцето ми бумтеше като барабан и бях сигурна, че съм пребледняла като него.

— Господи, лельо Клеър! Къде си се научила да вадиш така нож? Изкара ми ангелите! — Младия Иън прокара ръка по челото си, адамовата му ябълка заподскача.

— И ти на мен — уверих го. Опитах се да прибера кинжала, но ръката ми така трепереше, че не успявах. С омекнали колене, аз седнах пак на тополата и оставих ножа на бедрото си.

— Повтарям — казах, в опит да се овладея — какво правиш тук? — Имах представа какво прави тук, но ми трябваше малко време да се възстановя, преди да се изправя отново.

Младия Иън прехапа устна, озърна се и щом му кимнах за разрешение, седна тромаво до мен на дънера.

— Чичо Джейми ме изпрати… — започна той. Не изчаках да чуя повече, станах веднага, прималяла или не, и пъхнах кинжала в колана си, докато се обръщах.

— Чакай, лельо! Моля те! — Сграбчи ръката ми, но аз се откъснах и се отдръпнах от него.

— Не ме е грижа — извиках и изритах една папрат наблизо. — Върви си у дома, Иън. Аз имам къде да ида. — Е, поне се надявах.

— Но не е това, което си мислиш! — Неспособен да ме спре да напусна полянката, той ме последва, като се привеждаше под клоните. — Той има нужда от теб, лельо, наистина! Трябва да се върнеш с мен!

Не му отговорих; стигнах до коня си и се наведох да го развържа.

— Лельо Клеър! Ще ме изслушаш ли? — Извиси се в другия край на коня, като ме гледаше над седлото. Много приличаше на баща си с това добро, приятно лице, сбърчено от тревога.

— Не — отвърнах кратко. Прибрах въжето за спъването на коня в дисагите и стъпих на стремето, като се превъртях с великолепно царствено развяване на поли и фусти. Достолепното ми заминаване беше възпрепятствано от факта, че Младя Иън държеше в мъртва хватка юздите на коня.

— Пусни ги — казах предупредително.

— Не и преди да ме изслушаш — рече той. Гледаше ме яростно, стиснал упорито зъби и с блеснали кафяви очи. Аз също се взирах в него. Макар и кльощав, той беше силен, и ако не исках да го прегазя, май се налагаше да го изслушам.

Добре, реших. И без това няма да постигне нищо, и той, и коварният му чичо, но щях да го изслушам.

— Говори — казах, като успях да призова някакво търпение.

Пое дълбоко дъх, гледаше ме предпазливо, за да се увери, че наистина ще го чуя. Реши, че е така, издиша и перчемът му потрепери, той изпъна рамене и започна:

— Ами — като че ли внезапно се смути. — Ами… аз… той…

Изръмжах подразнено.

— Започни от началото. Но не се впускай в подробности.

Той кимна и прехапа горната си устна в концентрация.

— Еми, в къщата настана голяма врява, след като ти си тръгна и когато чичо Джейми се върна.

— Обзалагам се — отвърнах. Въпреки това усетих леко любопитство, но го потиснах и възприех изражение на пълно безразличие.

— Никога не съм виждал чичо Джейми така ядосан — каза той, като ме гледаше внимателно в лицето. — И мама не съм виждал такава. Те започнаха да се карат много лошо. Татко се опита да ги усмири, но те не го чуваха. Чичо Джейми каза на мама, че си навира носа, дето не трябва, нарече я ланг-небит… и с много други обидни имена — добави той изчервен.

— Не е трябвало да се ядосва на Джени — казах аз. — Тя само се опитваше да помогне… струва ми се. — Прилоша ми при мисълта, че съм предизвикала такъв разрив между тях. Джени беше най-близкият човек на Джейми след смъртта на майка им. Нямаха ли да имат край вредите, които бях причинила със завръщането си?

За моя изненада синът ѝ се усмихна.

— Е, не беше само от негова страна — каза той сухо. — Мама не е човек, който лесно ще се предаде. Чичо Джейми получи няколко следи от зъби. — Преглътна при спомена. — Всъщност мисля, че и двамата си оставиха белези. Мама го нападна с ръжена, а той го грабна от нея и го запрати през прозореца на кухнята. Изплаши пилетата на двора — добави с вяла усмивка.

— Остави пилетата, Иън — казах, като го гледах студено. — Продължавай, искам да тръгвам.

— Ами тогава чичо Джейми събори лавицата с книги в салона… не мисля, че го направи нарочно — добави бързо, — беше заслепен от гнева… и излезе. Татко надникна през прозореца и го попита къде отива, а той рече, че тръгва да те търси.

— И защо тук си ти, а не той? — Наведох се леко напред, като гледах ръката, с която стискаше юздите; ако пръстите му се отпуснеха, можех да издърпам бързо юздата от хватката му.

Младия Иън въздъхна.

— Ами тъкмо когато чичо Джейми се качваше на коня, леля… ъъъ. Искам да кажа же… — Изчерви се нещастно. — Лери. Тя… дойде от хълма и влезе през портата.

В този момент се отказах от престореното безразличие.

— И какво стана?

Той се намръщи.

— Ами стана ужасна кавга, но не можах да чуя много. Леля… искам да кажа Лери… тя като че ли не можеше да се бие като мама и чичо. Просто се мяташе и врещеше. Мама каза, че хленчела.

— Ммфффмм. И какво?

Лери слязла от коня си, вкопчила се в крака на Джейми и започнала да го влачи надолу, според Младия Иън. После се стоварила в една локва на двора, като стискала Джейми за коленете, плачела и виела, както ѝ било навик.

Неспособен да се откъсне, Джейми просто я вдигнал на крака и я метнал през рамо. Отнесъл я в къщата и на горния етаж, без да обръща внимание на смаяните погледи на семейството и слугите.

— Ясно. — Осъзнах, че съм стискала челюст, и неволно я отпуснах. — Значи изпрати теб след мен, защото той е бил зает с жена си. Копеле! Майната му! Мисли си, че може просто да изпрати някой да ме върне като някаква държанка, защото не му е удобно да дойде сам? Проклет, арогантен, егоистичен, нагъл… Шотландец! — При мисълта за Джейми, който носи Лери нагоре по стълбите „шотландец“ бе най-ужасната обида, която успях да измисля.

Кокалчетата ми побеляха, докато стисках ръба на седлото. Вече не ми пукаше за нищо, затова се наведох и грабнах юздите.

— Махай се!

— Но лельо Клеър, не е това!

— Кое не е това? — попитах аз, сепната от отчаяния му тон. Дългото му тясно лице бе изопнато от усилието да ме накара да разбера.

— Чичо Джейми не остана при Лери!

— Тогава защо изпрати теб?

Той пое дълбоко дъх и стисна пак юздите.

— Тя го простреля. Той ме изпрати да те намеря, защото умира.

— Ако ме лъжеш, Иън Мъри — казах за двайсети път, — ще съжаляваш до края на живота си… а той ще бъде кратък!

Говорех високо, за да ме чуе. Засилващият се вятър фучеше покрай мен, вдигаше косата от раменете ми и шибаше краката ми с полите. Времето беше подходящо драматично; огромни черни облаци затулваха планинските проходи, кипяха над канарите като морска пяна с лек далечен тътен на гръмотевици, като шум от прибой.

Останал без дъх, Младия Иън само поклати сведената си пред вятъра глава. Той вървеше пеша и водеше двете понита по опасната блатиста земя близо до малко езеро. Погледнах инстинктивно към китката си, но ролексът го нямаше.

Не можех да разбера къде е слънцето при толкова буреносни облаци по западния хоризонт, но горният им край сияеше в яркобяло, почти златисто. Макар че не можех да се ориентирам по слънцето и небето, реших, че е още ранен следобед.

Лалиброх беше на няколко часа път; съмнявах се, че ще стигнем преди мръкнало. Докато пътувах неохотно към Крейг на Дун, ми трябваха поне два дни да стигна малката горичка, където ме намери Младия Иън. Той каза, че ме преследвал само ден; знаел горе-долу посоката и сам бил подковавал понито, което яздех; следите ми били съвсем ясни за него по калните участъци на тресавището.

Значи бяха минали два дни от заминаването ми и един — или повече — по пътя на връщане. Три дни, откакто бяха простреляли Джейми.

Не научих нещо особено полезно от Младия Иън; след като успя с мисията си, той искаше само да се върне възможно най-бързо в Лалиброх и не виждаше смисъл да разговаряме повече. Раната на Джейми била в лявата ръка. Това бе добре, поне така предполагах. Сачмата обаче проникнала отстрани в торса му. Това не беше добре. Джейми бил в съзнание, когато го видял за последно — това беше добре, — но започвала треска. Това никак не беше добре. Колкото до възможните ефекти от шока, вида или силата на треската, както и какво лечение бе предприето досега — на това момчето само свиваше рамене.

Така че Джейми може би наистина умираше, или пък не. Аз обаче не можех да поема такъв риск и той добре го знаеше. За миг се запитах дали не се е прострелял сам, като начин да ме принуди да се върна. След последния ни разговор едва ли имаше някакви съмнения как ще му отвърна, ако тръгне след мен или се опита да ме върне насила.

Започваше да вали, на едри капки, които падаха по косата и миглите ми и замъгляваха зрението ми като сълзи. Щом отминахме тинята, Младия Иън отново се качи на седлото и ме поведе към последния проход към Лалиброх.

Джейми беше достатъчно коварен да измисли такъв план и определено му стискаше да го изпълни. От друга страна, не го познавах като безразсъден. Беше поемал много големи рискове. Като например да се ожени за мен, помислих си печално — но никога без да прецени цената и готовността си да я плати. Дали бе решил, че си струва да умре, за да ме върне в Лалиброх? Това не ми изглеждаше логично, а Джейми Фрейзър беше много логичен човек.

Дръпнах качулката по-напред, за да опазя лицето си от пороя. Раменете и бедрата на Младия Иън бяха потъмнели от влага, а дъждът капеше от периферията на шапката му, но той седеше изправен на седлото, пренебрегвайки времето със стоическото нехайство на истински шотландец.

Добре тогава. Ако Джейми не се бе прострелял сам, беше ли прострелян изобщо? Можеше да е измислил тази история и да е изпратил племенника си да ми я пробута. Щом поразмислих обаче, реших, че едва ли Младия Иън щеше да ми съобщи новината така убедително, ако не беше истина.

Свих рамене и при това движение една студена струйка се плъзна под наметалото ми. Реших да събера търпение до края на пътуването. Годините практикуване на медицина ме бяха научили да не очаквам нищо; реалността винаги беше уникална и такава трябваше да е и моята реакция. Чувствата ми обаче бяха много по-трудни за овладяване от професионалните реакции.

Всеки път, когато напусках Лалиброх, си мислех, че вече няма да се върна. А ето ме — връщам се отново. Два пъти вече изоставях Джейми, абсолютно убедена, че няма да го видя отново. И все пак се връщах при него като проклет гълъб в гълъбарника.

— Ще ти кажа едно, Джейми Фрейзър — промърморих под нос. — Ако не си на смъртен одър, когато стигна там, жестоко ще съжаляваш!

36. Практическа и приложна магия

Пристигнахме няколко часа след мръкване, подгизнали до кости. Къщата беше тиха и тъмна, само двата прозореца на салона светеха слабо. Чу се единично излайване, но Младия Иън укроти кучето и след като подуши стремето ми, черно-бялата форма изчезна отново в мрака на двора.

Но това предупреждение се оказа достатъчно, защото когато Младия Иън ме въведе в коридора, вратата на салона се отвори. Джени надникна оттам, лицето ѝ бе изопнато от тревога.

При вида на сина си, тя излезе в коридора. Първо изглеждаше радостно облекчена, а само след миг гневна, като майка, която вижда блудния си син.

— Иън, малък нещастник такъв! Къде беше толкова време? С баща ти се поболяхме от тревога! — Спря, за да го огледа. — Добре ли си?

Той кимна и тя стисна пак устни.

— Аха, добре. Но много си загазил, момченце. Къде беше, по дяволите?

Кльощав, кокалест и много мокър, Младия Иън приличаше на подгизнало бостанско плашило, но все пак бе достатъчно едър, за да ме скрива от погледа на майка си. Той не ѝ отговори, а отстъпи тромаво настрани и ме разкри пред втренчения ѝ взор.

Моето завръщане от мъртвите я беше разстроило, но втората ми поява направо я смрази. Дълбоките сини очи, обикновено скосени като на брат ѝ, се отвориха така широко, че станаха кръгли. Тя се втренчи задълго в мен, без да казва нищо, после се обърна пак към сина си.

— Кукувиче — рече тя почти разговорливо. — Ето какво си, момче, ти си кукувиче в гнездото. Бог знае чий син е трябвало да бъдеш, но не и мой.

Той се изчерви силно и сведе очи. Отметна мократа коса от челото си с опакото на дланта си.

— Ами аз… просто… — започна, забил поглед в ботушите си. — Не можех просто…

— О, няма значение! — сопна се майка му. — Качвай се веднага и си лягай; баща ти ще се оправя с теб на сутринта.

Иън погледна безпомощно към вратата на салона, после към мен. Сви пак рамене, погледна подгизналата шапка в ръцете си, сякаш се питаше как се е озовала там, и се помъкна бавно по коридора.

Джени стоеше неподвижна, все така втренчена в мен, докато тапицираната врата в края на коридора не се затвори с лек тътен след Младия Иън. По лицето ѝ имаше бръчки от напрежението и сенки от безсънието. И тя наистина изглеждаше на годините си и дори по-стара.

— Значи се върна — рече равно.

Не виждах причина да отговарям на очевидното, затова само кимнах. Къщата беше тиха, изпълнена със сенки, коридорът бе осветен само от трите свещи в свещника на масата.

— Сега това няма значение — казах тихо, за да не събудя къщата. Все пак само едно беше важно. — Къде е Джейми?

След леко колебание тя кимна, приемайки за момента присъствието ми.

— Там — махна към вратата на салона.

Тръгнах към нея, но спрях. Имаше още нещо.

— Къде е Лери?

— Отиде си. — Очите ѝ бяха безизразни и тъмни на светлината на свещите, неразгадаеми.

Кимнах и влязох в салона, като затворих вратата след себе си.

Твърде висок, за да легне на дивана, Джейми беше настанен на постеля на земята пред огъня. Спеше или беше в безсъзнание; профилът му се издигаше тъмен и с ясни очертания на фона на светлината от жаравата. Неподвижен.

Какъвто и да беше, не беше мъртъв — поне засега. Очите ми свикнаха със светлината от огъня и вече виждах как гърдите му се надигат под завивката. Манерка с вода и бутилка с бренди стояха на малка масичка до постелята. На кресло до огъня бе преметнат шал; Джени беше седяла тук, за да се грижи за брат си.

Като че ли нямаше нужда да се бърза. Развързах наметалото си, окачих го на облегалката на стола и вместо него взех шала. Ръцете ми бяха студени, затова ги пъхнах под мишниците си, за да ги стопля до нормална температура, преди да го докосна.

Сложих ръка на челото му и едва не отскочих назад. Беше горещ като току-що изгърмял пищов и потрепна и изстена при допира ми. Треска. Гледах го известно време, после внимателно се преместих и седнах в креслото на Джени. Не мислех, че ще спи дълго с такава температура, а ми се струваше грехота да го будя ненужно само за да го прегледам.

От наметалото капеше вода по пода зад мен, бавно и неравномерно барабанене. Напомни ми неприятно за старото суеверие на планинците — капката на смъртта. Точно преди да дойде смъртта, се чувало капене на вода в къщата, за онези, които умеели да чуват такива неща.

Слава богу, аз не бях от хората, които забелязваха подобни свръхестествени феномени. Да, помислих си с горчивина, на мен ми трябваше тунел във времето, за да привлече вниманието ми. Усмихнах се при тази мисъл, но за кратко, заради тръпката, която усетих при мисълта за смъртната капка.

Докато студът от дъжда ме напускаше, все още бях неспокойна, по очевидни причини. Не много отдавна бях седяла до друго импровизирано легло, посред нощ, и мислех за смъртта и за брака. Бях изоставила мислите, започнати в гората, докато бързахме към Лалиброх, и сега те продължиха въпреки волята ми.

Франк го беше направил от чувство за чест — да ме задържи като съпруга и да отгледа Бриана като своя. Честта и нежеланието да отхвърли отговорността, която чувстваше като своя. Е, сега пред мен лежеше друг мъж на честта.

Лери и дъщерите ѝ, Джени и семейството ѝ, шотландските затворници, контрабандистите, господин Уилъби и Джорди, Фъргъс и селяните — колко още отговорности бяха тежали на раменете на Джейми през всички тези години? Смъртта на Франк ме бе освободила от една от моите отговорности; самата Бриана от друга. Управата на болницата, в голямата си премъдрост, бе отрязала единствената останала връзка, която ме свързваше с онзи живот. Преди можех, благодарение на помощта на Джо Абърнати, да се облекча от по-дребните отговорности, да възлагам задачи.

Джейми не беше предупреден, нито бе имал избор относно завръщането ми в живота му; нямаше време да вземе решения или да разреши конфликти. А той не бе човек, който ще изостави отговорностите си, дори заради любовта.

Да, беше ме излъгал. Не ми се довери, че ще призная отговорностите му, ще го подкрепя — или ще го напусна, — както изискваха обстоятелствата. Беше се изплашил. Аз също; страхувах се, че няма да избере мен, ако бъде изправен между една двайсетгодишна любов и настоящо семейство. Затова избягах.

Кого заблуждаваш, Ел Джей? — чух гласа на Джо Абърнати, подигравателен и изпълнен с обич. Бях избягала към Крейг на Дун с бързината и решимостта на осъден, който се качва на бесилото. Нищо не бе забавяло пътуването ми, освен надеждата, че Джейми ще тръгне след мен.

Истината, пробождането на съвестта и наранената гордост ме пришпорваха, но в мига, в който Младия Иън каза: „Той умира“, разбрах колко несъществени са те.

Бракът ми с Джейми бе като превъртане на огромен ключ, всяко малко движение пускаше в ход сложен механизъм в мен. Бри също бе успяла да завърти този ключ, да се приближи до отварянето на вратата. Но финалното завъртане на ключалката беше застинало — докато не влязох в печатницата в Единбург и механизмът се освободи с едно последно, решително щракване. Вратата вече беше открехната, светлината на непознато бъдеще сияеше през процепа. Но аз нямах достатъчно сили да я отворя докрай сама.

Гледах как се надигат гърдите му и играта на светлината и сенките по силните ясни черти на лицето му, и знаех, че всъщност за нас друго няма значение, освен че и двамата сме още живи. И ето ме тук. Отново. И каквото и да костваше на мен или на него, щях да остана.

Не осъзнах, че очите му са отворени, докато не заговори:

— Върна се, значи — каза тихо. — Знаех, че ще се върнеш.

Отворих уста да отговоря, но той не беше свършил, взираше се в лицето ми с разширени като мрачни езера зеници.

— Любов моя — прошепна. — Господи, толкова си хубава с тези големи златни очи и тази мека коса около лицето ти. — Облиза сухите си устни. — Знаех, че ще ми простиш, сасенак, щом разбереш.

Щом разбера? Вдигнах вежди, но не заговорих, той не беше свършил.

— Толкова се страхувах да не те изгубя отново, мо крид — промърмори той. — Толкова се страхувах. Не съм обичал друга освен теб, моя сасенак, от деня, в който те срещнах… но не можех… не можех да понеса… — Гласът му заглъхна в неразбираем шепот и очите се затвориха отново, миглите легнаха тъмни върху високата извивка на бузите му.

Аз седях неподвижно и се чудех какво да сторя. Очите му се отвориха внезапно. Натежали и сънливи от треската, потърсиха моите.

— Няма да продължи дълго, сасенак — каза той, сякаш да ме успокои. Ъгълчето на устата му потрепна в опит за усмивка. — Няма да е дълго. Нека те докосна още веднъж. Копнея да те докосна.

— О, Джейми — казах аз. Обзета от нежност, посегнах и сложих ръка на горящата му буза.

Очите му се отвориха широко от шок и той седна рязко в леглото, като изкрещя смразяващо заради болката в ранената си ръка.

— О, Господи, О, Исусе, О, Исусе Христе Господи Всемогъщи! — каза превит и задъхан, стиснал лявата си ръка. — Ти си истинска! Мамка му, по дяволите, проклятие! О, Господи!

— Добре ли си? — попитах смаяна. Чувах сепнатите възклицания от горния етаж, заглушени от дебелите дъски, и тропот на крака, когато още един от обитателите на Лалиброх скочи от леглото си, за да разбере какъв е този рев.

Джени надникна още по-ококорена от преди в салона. Джейми я видя и някак намери дъх да изреве отново:

— Махай се! — Преди пак да се превие от болка.

— Гос-поди — рече през зъби. — Какво, за бога, правиш тук, сасенак?

— Как така какво правя тук? Нали ти си поискал да дойда. И как така дали съм истинска?

Той отпусна челюст и внимателно разхлаби хватката си върху лявата си ръка. Но явно сметна резултата за незадоволителен, защото я стисна отново и каза няколко думи на френски, които включваха репродуктивните органи на светци и животни.

— За бога, легни! — казах аз. Хванах го за раменете и го бутнах към възглавниците, като с тревога забелязах колко близо до пламналата кожа са костите.

— Мислех, че ми се присънваш от треската, докато не ме докосна — каза той с пъшкане. — Какво ти става — да се появяваш така до леглото ми и да ми изкарваш ангелите? — Изкриви лице от болка. — Господи, имам чувството, че тая проклета ръка ще се откъсне от рамото. Ох, мамка му! — възкликна, щом твърдо откъснах пръстите на дясната му ръка от лявата.

— Не изпрати ли ти Младия Иън да ми каже, че умираш? — попитах, докато бързо навивах ръкава на нощната му риза. Той имаше огромна превръзка над лакътя и аз затърсих с пръсти края на памучния плат.

— Аз ли? Не! Ох, как боли!

— Ще боли повече, когато приключа с теб — заявих и внимателно развих превръзката. — Искаш да кажеш, че малкото копеленце е тръгнало на своя глава след мен? Ти не искаше ли да се върна?

— Да съм искал да се върнеш? Не! Да искам да се върнеш само от съжаление, каквото би показала и към куче в канавката? По дяволите! Не! Забраних му да тръгва да те търси! — Смръщи ми се яростно, червените вежди се събраха.

— Аз съм лекар — казах хладно, — не ветеринар. И ако не си искал да се върна, какво ми наприказва, преди да разбереш, че съм истинска, а? Захапи одеялото, края на превръзката е залепнал и ще го дръпна.

Той захапа устната си и не гъкна, само си пое рязко дъх през носа. Беше невъзможно да преценя цвета му на светлината на огъня, но очите му се затвориха за миг и по челото му избиха малки капки пот.

Извърнах се за миг и зарових в чекмеджето на писалището на Джени, където държаха резервните свещи. Трябваше ми по-силна светлина.

— Сигурно Младия Иън ми каза, че умираш, само за да ме върне тук. Решил е, че иначе няма да дойда. — Свещите бяха там. Хубави, восъчни, от кошерите на Лалиброх.

— Ами че аз наистина умирам. — Гласът му дойде зад мен сух и груб, макар и задъхан.

Обърнах се с изненада. Очите му спряха на лицето ми доста спокойно, след като болката леко бе отслабнала, но дъхът му все още беше накъсан, клепачите натежаваха, а очите блестяха от треската. Не отговорих веднага, само запалих свещите и ги сложих в големия свещник, който обикновено седеше на бюфета само за украса и се палеше при важни случаи. Пламъците на петте допълнителни свещи озариха стаята, сякаш предстоеше празненство. Наведох се над леглото.

— Нека да погледна.

Самата рана представляваше назъбена тъмна дупка, леко синкава и със струпеи по краищата. Притиснах плътта от двете страни на раната, беше много зачервена и определено имаше гной. Джейми се размърда леко, когато плъзнах нежно, но твърдо пръсти по дължината на мускула.

— Имаш хубава инфекцийка, моето момче — казах аз. — Младия Иън каза, че сачмата е влязла в торса; втори изстрел, или е минала през ръката ти?

— Мина през ръката. Джени извади сачмата. Не беше толкова зле обаче. Само на около инч навътре. — Говореше на пресекулки и стискаше устни между изреченията.

— Нека видя откъде е минала.

Той много бавно обърна ръката си, като я отдалечи от тялото. Виждах, че дори това леко движение му причинява огромна болка. Изходната рана беше точно над лакътната става. Не точно срещу входната рана обаче. Сачмата се беше отклонила от нещо.

— Ударила е кост — казах аз, като се опитвах да не си представям какво е било усещането. — Знаеш ли дали имаш счупена кост? Не искам да те движа повече от необходимото.

— Много благодаря — рече той и опита да се усмихне. Мускулите на лицето му потрепнаха и се отпуснаха от изтощение.

— Не, мисля, че не е счупена — каза. — Чупил съм си ключицата и ръката и не е такова, макар че боли.

— Сигурно. — Опипах внимателно извивката на бицепса, като търсех дали има по-меки места. — Докъде стига болката?

Той погледна ръката си, почти небрежно.

— Сякаш в ръката ми има нажежен ръжен, а не кост. Но не ме боли само ръката; цялата ми лява страна е скована и боли. — Преглътна и облиза пак устните си. — Ще ми дадеш ли малко бренди? Боли ме дори като ми бие сърцето — добави извинително.

Без да кажа нищо, налях чаша вода от манерката на масата и я поднесох към устните му. Той вдигна вежда, но я изпи жадно, после отпусна пак глава на възглавницата. За миг вдиша дълбоко, очите му се затвориха, после се отвориха и ме погледнаха.

— Прекарал съм две трески в живота си, които едва не ме убиха. Мисля обаче, че тази ще успее. Не съм пратил да те викат, но… се радвам, че си тук. — Преглътна и продължи: — Аз… исках да ти кажа, че съжалявам, и да се сбогувам с теб както трябва. Няма да те карам да останеш до края, но… би ли… би ли останала с мен — поне за малко?

Дясната му ръка се притисна към дюшека, за да го задържи. Виждах как се бори да не допусне умолителна нотка в гласа или в очите си, да превърне това в проста молба, на която може да бъде отказано.

Седнах на леглото до него, като внимавах да не го размърдам. Огънят озаряваше едната страна на лицето му, червеникавозлатистата набола брада блещукаше, улавяше малки искри сребристо тук-там, а другата страна на лицето му тънеше в сенки. Той срещна погледа ми немигащ. Надявах се копнежът, който изпитвах, да не е така очевиден като неговия.

Прокарах леко ръка по лицето му и усетих меката брада.

— Ще остана за малко. Но ти няма да умреш.

Вдигна вежда.

— Веднъж ме спаси от лоша треска, като използва нещо, което още смятам за вещерство. А Джени ме спаси от следващата не с друго, а само с инат. Предполагам, че щом и двете сте тук сега, може би ще се справиш, но не съм никак сигурен, че искам да преживявам отново подобни процедури. Мисля, че предпочитам просто да умра и да се приключва, ако ти нямаш нищо против.

— Жалък страхливец. — Разкъсвана от раздразнението и нежността, аз потупах бузата му, изправих се и зарових в дълбокия джоб на полата си. Едно нещо носех със себе си винаги.

Сложих малката плоска кутийка на масата и отворих ключалката.

— И този път няма да те оставя да умреш — информирах го, — колкото и да се изкушавам. — Внимателно извадих навития на руло памучен плат и го сложих на масата с леко издрънчаване. Развих го и на него заблестяха редица спринцовки. Зарових в кутийката за малко шишенце с пеницилинови таблетки.

— Какво е това, за бога? — попита Джейми, като гледаше с интерес спринцовките. — Изглеждат доста остри.

Не отговорих, бях заета да разтварям пеницилиновите таблетки във флакон стерилна вода. Избрах спринцовка, сложих игла и я вкарах през гумената запушалка на бутилката. Вдигнах я към светлината, дръпнах бавно буталото, като гледах как гъстата бяла течност изпълва спринцовката и проверявах за мехурчета. После извадих иглата и натиснах леко буталото, докато изскочи малко течност от върха на иглата.

— Обърни се на здравата си страна — казах на Джейми — и си вдигни ризата.

Той гледаше иглата в ръката ми с огромно подозрение, но неохотно се подчини. Огледах с одобрение терена.

— Задникът ти не се е променил изобщо за двайсет години — отбелязах, докато се възхищавах на мускулестите извивки.

— Твоят също — отвърна той любезно, — но аз не те карам да си го показваш. Да не си получила внезапен пристъп на похот?

— Не точно в момента — казах равно, почистих кожата с кърпа, напоена с бренди.

— Много хубава употреба на брендито — каза той, като надничаше през рамо, — но съм по-свикнал да го прилагам от другата страна.

— Само с такъв спирт разполагаме. Сега стой неподвижно и се отпусни. — Забих ловко иглата и натиснах бавно буталото.

— Ох! — Джейми затърка нещастно задника си.

— След малко ще спре да боли. — Налях пръст бренди в чашата. — Сега можеш малко да пийнеш… ама много малко.

Той пресуши чашата без коментар, като гледаше как завивам пак спринцовките си. Накрая рече:

— Мислех си, че забиваш карфици в парцалени кукли, когато искаш да направиш лоша магия на някого; а не в самите хора.

— Това не е карфица, а подкожна игла.

— Не ми пука как я наричаш; боли като проклет пирон за подкови. Би ли ми казала защо забиваш игли в задника ми, като ме боли ръката?

Поех дълбоко дъх.

— Е, помниш ли, че веднъж ти разказах за бацилите?

Той ме погледна неразбиращо.

— Малките животинки, които не се виждат — обясних аз. — Те могат да влязат в тялото ти чрез развалена храна или вода, или чрез отворени рани, и тогава могат да те разболеят.

Той се вгледа с интерес в ръката си.

— Имам бацили в ръката си, така ли?

— Определено имаш. — Потупах с пръст малката плоска кутийка. — Лекарството, което току-що инжектирах в задника ти, убива бацилите. Ще ти правя по една инжекция на четири часа до утре, а после ще видим как си.

Замълчах. Джейми се взираше в мен и клатеше глава.

— Разбра ли ме? — попитах. Той кимна бавно.

— Да, разбрах. Трябваше да ги оставя да те изгорят преди двайсет години.

37. Без име

След като му сложих инжекцията и го настаних удобно, седнах до него, докато не заспа отново, като му позволих да ми държи ръката, докато неговата не се отпусна в съня и падна до тялото му.

Останах до леглото му до края на нощта. Подремвах по малко и се събудих от вътрешния часовник, който всички лекари притежават. Още две инжекции, последната по изгрев, и треската започна да отслабва значително. Той още беше много топъл на допир, но вече не гореше така и му беше по-леко, заспа след последната инжекция, без да стене заради болката в ръката.

— Проклетите микроби на осемнайсети век не могат да се опънат на пеницилина — казах на спящия Джейми. — Няма начин. Дори да имаше сифилис, щях да те изчистя за нула време.

Ами после? — питах се, докато вървях към кухнята, за да намеря топъл чай и храна. Някаква непозната жена, вероятно готвачката или прислужницата, палеше тухлената пещ, готова да приеме самуните, които втасваха в тавите на масата. Тя не изглеждаше изненадана от появата ми и разчисти малко място да седна, донесе ми чай и прясно изпечени питки, като каза само „Добрутро, мадам“, преди да се върне към работата си.

Явно Джени бе информирала домакинството за присъствието ми. Това означаваше ли, че и тя го приема? Съмнявах се. Беше ясно, че иска да си тръгна и не е особено доволна от завръщането ми. Ако щях да оставам, явно се налагаше доста да ми обясняват за Лери, както тя, така и Джейми. А аз щях да остана.

— Благодаря — казах любезно на готвачката и взех чая с мен, върнах се в салона, за да чакам Джейми да се събуди.

Цялата сутрин хора минаваха по коридора, за да надникнат в салона, но винаги си отиваха, щом ги погледнех. Накрая Джейми показа признаци на събуждане, точно преди пладне. Размърда се, въздъхна, изстена, щом раздвижи ръката си, и отново се отпусна.

Дадох му няколко секунди да се ориентира къде се намира, но очите му останаха затворени. Не спеше; тялото му изглеждаше леко напрегнато. Цяла нощ го бях гледала как спи, можех да видя разликата.

— Добре — казах аз. Облегнах се в креслото, настаних се удобно. — Дай да чуем тогава.

Малко синьо проблесна под дългите мигли, после изчезна отново.

— Ммм? — рече той, преструвайки се, че се буди бавно. Миглите потрепнаха на бузите му.

— Не отлагай — казах ледено аз. — Много добре знам, че си буден. Отвори очи и ми разкажи за Лери.

Сините очи се отвориха и спряха недоволно на мен.

— Не те ли е страх, че може да се влоша? — попита той. — Чувал съм, че болните не бива да се тревожат. Пак ги поваля.

— Нали имаш лекар — уверих го аз. — Ако припаднеш от напрежението, знам какво да правя.

— Точно от това се страхувам. — Присви очи към малката кутийка с лекарства и игли на масата, после към мен.

— Чувствам си задника, все едно съм седнал върху прещип без гащи.

— Добре — казах любезно. — След час ще получиш още една. А сега започвай да говориш.

Стисна здраво устни, после ги отпусна и въздъхна. Надигна се с мъка на възглавниците, като се опираше с една ръка. Не му помогнах.

— Добре — рече накрая. Не ме погледна, взираше се в завивката, където пръстите му проследяваха една шарка с формата на звезда.

— Ами стана, когато се върнах от Англия.

Тръгнал от Езерната област и прекосил Картърс Бар — голям планински хребет, разделящ Англия от Шотландия, където в миналото се бяха провеждали съдилища и тържища.

— Там има един камък, който бележи границата, сигурно знаеш; прилича на много стар камък. — Погледна ме въпросително и аз кимнах. Знаех го; огромен менхир, към десет стъпки висок. По мое време някой бе издълбал от едната му страна АНГЛИЯ, а от другата ШОТЛАНДИЯ.

Там спрял да си почине, както хиляди пътници са спирали с годините. Изгнанието вече било зад гърба му, а бъдещето — дома му — под него и отвъд зелените низини, сред сивите, потънали в мъгла канари на Северна Шотландия.

Той прокара здравата си ръка през косата, както винаги, когато мислеше, и кичурчетата на темето щръкнаха на малки ярки завъртулки.

— Не можеш да разбереш какво беше да живееш така дълго сред непознати.

— Не мога ли? — попитах малко рязко. Той ме погледна сепнат и се усмихна леко, после заби поглед в завивката.

— Да, може би знаеш. Променяш се, нали? Колкото и да искаш да запазиш спомените за дома и за това кой си — се променяш. Не ставаш един от чужденците; не можеш да станеш като тях, дори да искаш. Но се променяш.

Спомних си как стоях мълчалива до Франк, като плавей в теченията на университетските партита, или докато бутах детската количка из студените паркове на Бостън, катерушките и разговорите с другите съпруги и майки, разговори на чуждия език на домакините на средната класа. Наистина — непознати.

— Да. Знам. Продължавай.

Той въздъхна и потърка носа си с показалец.

— И така, върнах се. — Погледна ме леко усмихнат. — Какво каза ти на Младия Иън? „Домът е мястото, където няма как да не те приемат“?

— Да. Това е цитат от поет, на име Фрост. Но какво имаш предвид? Сигурно са се зарадвали да те видят.

Той се намръщи, като чоплеше завивката.

— А, зарадваха се — рече бавно. — Не затова… не исках да кажа, че не са ме посрещнали добре, изобщо. Но бях отсъствал толкова дълго… Майкъл и малката Джанет, и Иън дори не ме помнеха. — Усмихна се печално. — Бяха чували за мен обаче. Идваха в кухнята, клечаха до стените и ме зяпаха ококорени.

Наведе се леко напред, искаше да ме накара да разбера.

— Виж, беше различно, когато се криех в пещерата. Не бях в къщата и рядко ме виждаха, но винаги бях тук, бях част от тях. Ловувах за тях; знаех кога са гладни, кога им е студено или кога козите са се разболели, или кога реколтата зеле е слаба, или кога е започнало да духа от кухненската врата.

— После отидох в затвора — продължи той внезапно. — И в Англия. Пишех им — и те на мен, — но не можеше да е същото, да видиш няколко черни думи на хартията, които разказват за неща, случили се преди месеци.

— А когато се върнах… — Сви рамене, смръщвайки се заради болката. — Беше различно. Иън ме питаше какво мисля за оградата на пасището на стария Кирби, но знаех, че вече е изпратил Младия Джейми да я оправи. Излизах на нивите и хората присвиваха очи с подозрение към мен, мислеха ме за непознат. После се ококорваха, сякаш са видели призрак.

Спря, загледан през прозореца, където клонките на розите на майка му трополяха по стъклото с промяната на вятъра.

— Мисля, че наистина бях призрак. — Погледна ме смутено. — Ако ме разбираш.

— Може би — отвърнах. Дъжд удари по стъклото, капките бяха сиви като небето.

— Имаш чувството, че връзките ти с тая земя са прекъснати — казах тихо. — Носиш се из стаите и не усещаш стъпките си. Чуваш хората да ти говорят, но не ги разбираш. Помня че беше така… преди Бри да се роди. — Тогава вече имах някаква връзка, имах нея, моята котва в живота.

Той кимна, без да ме поглежда, после мълча известно време. Торфеният огън съскаше в огнището зад мен, миришеше на Северна Шотландия, на бульон от петел и на печен хляб, топла и уютна като одеяло миризма.

— Бях тук — каза той тихо, — но не и у дома си.

Усещах привличането на всичко около мен — семейството, къщата, на самото място. Аз, която не можех да си спомня дом от детството си, усещах желанието да седна тук и да остана завинаги, да се потопя в хилядите нишки на ежедневието, да се обвържа здраво с тази частица от земята. Какво ли е било за него, който бе живял винаги със силата на тази връзка, бе изтърпял изгнанието с надеждата, че ще се върне тук, а когато е пристигнал, се е почувствал без корени?

— И сигурно съм бил самотен — каза тихо. Лежеше на възглавницата със затворени очи.

— Сигурно — казах аз, като внимавах да не допусна нито съчувствие, нито упрек в гласа си. Аз също познавах самотата.

Тогава отвори очи и срещна искрено погледа ми.

— Да, и това беше — каза той. — Не основното, но да, и това.

Джени се опитала, с различни степени на нежност и настойчивост, да го принуди да се ожени отново. Опитвала се още след Калоден, като му представяла първо една, а после друга приемлива млада вдовица, това или онова добродушно момиче, но без успех. Сега, лишен от чувствата, които го поддържали толкова дълго, отчаяно търсещ някакво усещане за връзка — той се съгласил.

— Лери беше омъжена за Хю Макензи, един от хората на Колъм — каза той, като отново затвори очи. — Хю загина при Калоден обаче и две години по-късно Лери се омъжи за Саймън Маккими от клана Фрейзър. Двете момичета — Марсали и Джоан — са от него. Англичаните го арестуваха след няколко години и го хвърлиха в затвор в Единбург. — Отвори очи и се загледа в тъмните греди на тавана. — Той имаше хубава къща и значителен имот. Това беше достатъчно да превърне един планинец в предател, без значение дали се е бил за Стюарт. — Гласът му стана по-дрезгав и той спря да прочисти гърлото си.

— Саймън не извади късмет като мен. Умря в затвора, преди да го съдят. Известно време се опитваха да отнемат имота му в полза на Короната, но Нед Гауън отиде в Единбург, говори от името на Лери и успя да спаси главната къща и малко пари, на основание, че е негова вдовица.

— Нед Гауън? — попитах изненадана и доволна. — Не може да е още жив? — Това беше дребният и възрастен адвокат, който съветваше клана Макензи по правни въпроси и ме спаси от кладата, на която щяха да ме изгорят като вещица преди двайсет години. Дори тогава ми се струваше вече стар.

Джейми се усмихна, като видя удоволствието ми.

— О, да. Сигурно ще трябва да го халосат по главата с брадва, за да се отърват от него. Изглежда си съвсем същия както винаги, макар че вече минава седемдесетте.

— Още ли живее в замъка Леох?

Той кимна и посегна към масата за чашата с вода. Пи непохватно, с дясната ръка, и я остави.

— Каквото е останало от него. Да, макар че доста пътува през последните години, пледира в дела за измяна и води дела за връщане на имущество. — Усмивката му стана по-горчива. — Нали има такава поговорка. „След война първо идват лешоядите да изкълват плътта, а после адвокатите — да съберат костите.“

Вдигна ръка към лявото си рамо и несъзнателно започна да го масажира.

— Не, той е добър човек, въпреки професията си. Ходи постоянно до Инвърнес, до Единбург — понякога дори до Лондон или Париж. И се отбива тук понякога.

Именно Нед Гауън споменал на Джени за Лери, като се връщал от Балриган към Единбург. Тя веднага наострила уши и започнала да го разпитва за подробности. След като ги сметнала за задоволителни, веднага изпратила покана до Балриган на Лери и дъщерите ѝ да гостуват в Лалиброх за Хогманай[19], който наближавал.

Къщата беше ярко осветена тази нощ, със свещи по прозорците и клонки чемшир и бръшлян по стълбите и над вратите. В Северна Шотландия не бяха останали много гайдари след Калоден, но намериха все пак един, както и цигулар, и музиката се носеше по стълбището, примесена със замайващите аромати на пунш с ром, сливов кейк, бадемов ликьор и савойски бисквити.

Джейми дойде късно и с колебание. Много от присъстващите не беше виждал от почти десет години и не гореше от желание да ги види сега, защото се чувстваше променен и някак далечен. Но Джени му бе ушила нова риза, изчетка палтото му и среса косата му, сплете я на плитка, преди да отиде пак в кухнята. Така че той нямаше извинение да се бави повече и най-сетне слезе сред шума и вихъра на празника.

— Господин Фрейзър! — Пеги Гибънс първа го посрещна, забърза през стаята с грейнало лице и го прегърна. Изненадан, той отвърна на прегръдката ѝ и след миг бе обкръжен от малка тълпа жени, които възклицаваха и му показваха малки деца, родени след заминаването му, целуваха го по бузите и го потупваха по ръцете.

Мъжете бяха по-сдържани, посрещаха го с по някоя приветствена дума или с плесване по гърба, докато той вървеше бавно през стаите, и накрая, почти замаян, се скри за малко в кабинета.

Някога стая на баща му, а после негова, сега тя бе на зет му, който управляваше Лалиброх в годините на отсъствието му. Счетоводните книги и дневници бяха наредени по ръба на очуканото писалище; той прокара ръка по кожените гръбчета и усети утеха в този допир. Всичко беше тук; сеитби и жътви, внимателни покупки и придобивки; бавното натрупване и разпръскване, които бяха ритъмът на живота за хората в Лалиброх.

На малката лавица за книги откри дървената си змия. Беше я оставил тук, заедно с другите си ценни притежания, когато тръгна за затвора. Малка икона, издялкана от черешово дърво, подарък от по-големия му брат, умрял още като дете. Седеше в креслото зад писалището и галеше изгладените с времето извивки на змията, когато вратата на кабинета се отвори.

— Джейми? — каза тя, не смееше да влезе. Той не беше запалил лампата и силуетът ѝ се очертаваше на светлината на свещите в коридора. Беше спуснала светлата си коса като мома и светлината сияеше през нея, превръщайки я в ореол.

— Помниш ли ме? — попита колебливо тя, не смееше да влезе без покана.

— Да — каза той след малко. — Да, разбира се.

— Музиката започва. — Така беше; чуваше воя на цигулката и тропота на крака от предния салон, както и по някой весел вик. Явно празненството вече започваше, повечето гости щяха да са заспали на пода сутринта.

— Сестра ти каза, че си добър танцьор — рече тя все така срамежливо, но решително.

— Е, мина доста време от последния ми танц — каза той, също срамежлив и болезнено смутен, макар че музиката отекваше в костите му и краката му потрепваха в ритъма.

— Това е „Полето е моята постеля“, знаеш я. Ще дойдеш ли да потанцуваш с мен? — Тя протегна ръка, малка и изящна в тъмното. И той стана, хвана ръката ѝ и направи първите стъпки по дългото пътуване към себе си.

— Беше тук — каза той, като махна със здравата си ръка към стаята. — Джени беше накарала да изнесат мебелите, всичко, освен масата с храната и уиски, а цигуларят стоеше до прозореца. Новата луна се виждаше зад рамото му. — Кимна към прозореца, където розовият храст потрепваше. Нещо от светлината на онзи празник сияеше на лицето му и аз усетих леко пробождане.

— Танцувахме цялата нощ, понякога с други, но предимно заедно. Призори, когато още будните отидоха в другия край на къщата, за да видят какви поличби е донесла Новата година, ние също излязохме. Неомъжените жени по ред се завъртат и влизат през вратата със затворени очи, после се завъртат отново и отварят очи, а това, което видят първо, е поличба за мъжа, за когото ще се омъжат.

Много се смели, докато гостите, разпалени от уискито и танците, се блъскали на вратата. Лери изостанала, зачервена и смееща се, и казала, че тази игра е за младите момичета, а не за жени на трийсет и четири години, но останалите настояли и тя опитала. Завъртяла се три пъти по часовниковата стрелка, отворила врата, пристъпила навън в студената зора и се завъртяла отново. И когато отворила очи, те спрели на лицето на Джейми, изпълнени с очакване.

— И така… тя беше вдовица с две деца. Имаше нужда от мъж, беше съвсем просто. Аз се нуждаех… от нещо. — Взираше се в огъня, където ниският пламък потрепваше сред червената жарава на торфа, която излъчваше топлина, но малко светлина. — Реших, че можем да си помогнем взаимно.

Оженили се тихо в Балриган и той се преместил с малкото си притежания там. След по-малко от година се изнесъл отново и отишъл в Единбург.

— Какво се случи, за бога? — попитах много любопитна.

Погледна ме някак безпомощно.

— Не мога да кажа. Не че нещо се обърка, не точно… просто нищо не беше наред. — Потърка се между веждите. — Заради мен мисля; аз бях виновен. Винаги я разочаровах някак. Сядаме да обядваме и внезапно очите ѝ се напълват със сълзи и става от масата разплакана, а аз седя там и нямам никаква представа какво лошо съм казал или направил.

Сви юмрук върху завивката, после го отпусна.

— Господи, никога не знаех какво да я правя, какво да ѝ кажа! Каквото и да кажех, по-лошо ставаше и имаше дни — не, седмици! — когато не ми продумваше, само се извръщаше, щом се приближа, и започваше да се взира през прозореца, докато не си отида.

Пръстите му проследиха драскотините по шията. Вече бяха почти завехнали, но следите от нокти личаха на бледата му кожа. Погледна ме дяволито.

— Ти никога не си се държала така, сасенак.

— Не ми е в стила — съгласих се, леко усмихната. — Ако съм ти ядосана, със сигурност ще разбереш защо.

Той изсумтя и легна пак на възглавниците. И двамата помълчахме. После каза, вгледан в тавана:

— Мислех си, че не ща да знам какво е било… с Франк. Но май съм сбъркал.

— Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш. Но не точно сега. Сега е твой ред.

Той въздъхна и затвори очи.

— Тя се страхуваше от мен — каза тихо след минутка. — Опитвах се да съм нежен с нея… Господи, опитвах се отново и отново, по всички начини, които знаех. Но нямаше смисъл.

Завъртя глава и направи вдлъбнатина на възглавницата.

— Може би заради Хю или Саймън. Познавах ги и двамата, бяха добри мъже, но кой може да каже какво става в едно брачно легло. Може би заради раждането на децата; не всички жени го издържат. Но понякога нещо я болеше и аз не можех да го излекувам, колкото и да се опитвах. Тя се свиваше, когато я докосвах, и виждах в очите ѝ страх и болка. — Около затворените му очи имаше бръчки от мъка и аз импулсивно посегнах към ръката му.

Той я стисна леко и отвори очи.

— Затова си тръгнах накрая — каза тихо. — Не можех да издържам повече.

Не казах нищо, но продължих да държа ръката му. Сложих палец на пулса му, за да го проверя. Беше успокоително бавен и стабилен.

Той се намести леко в леглото, раздвижи рамене и изкриви лице.

— Много ли те боли ръката? — попитах.

— Малко.

Наведох се към него и докоснах челото му. Беше много топло, но не и трескаво. Между гъстите вежди пак се беше появила бръчка и аз я изгладих с кокалчето на пръста си.

— Главоболие?

— Да.

— Ще отида да ти направя чай от върбова кора. — Понечих да стана, но ръката му ме спря.

— Не ми трябва чай. Но май ще ми олекне, ако отпусна глава в скута ти и малко ми разтриеш слепоочията, а? — Сините очи ме гледаха ясни като пролетно небе.

— Не се опитвай да ме будалкаш, Джейми Фрейзър. Няма да забравя за следващата ти инжекция. — Все пак вече местех креслото настрани и седнах до него на леглото.

Той изсумтя доволно, когато наместих главата му в скута си и започнах да я галя, да масажирам слепоочията и да приглаждам назад гъстата коса. Тилът му беше влажен; вдигнах косата и духнах леко, като видях как гладката светла кожа настръхва.

— О, хубаво е — измърмори той. Въпреки че бях решила да не го докосвам извън необходимото за лечението, докато всичко между нас не бъде решено, усетих как ръцете ми сами тръгват по извивката на шията и раменете му, търсят твърдите издатини на гръбнака и широките плоски равнини на лопатките.

Той беше твърд и солиден под ръцете ми, дъхът му бе топла ласка на бедрото ми и аз неохотно го сложих отново на възглавницата и посегнах към ампулата пеницилин.

— Добре. — Отметнах завивката и посегнах към ръба на ризата му. — Едно бързо боцване и ще… — Ръката ми докосна леко предницата на ризата му и замълчах смаяна.

— Джейми! Не е възможно!

— И аз не мислех, че е възможно — съгласи се той веднага. Беше се свил настрани като скаридка, миглите му тъмнееха върху бузата. — Но един мъж може да си помечтае, нали?

Тази нощ не се качих на горния етаж. Не говорихме много, просто лежахме един до друг в тясното легло, без да помръдваме, за да не го заболи ръката. Къщата беше притихнала, всички си бяха легнали и не се чуваше друго, освен съскането на огъня, въздишката на вятъра и дращенето на розовия храст на Елън по прозореца, настоятелно като любовник.

— Знаеш ли? — попита той тихо, някъде в мрака на малките часове. — Знаеш ли какво беше да си с някого така? Да се опитваш с всички сили и като че ли никога да не успяваш?

— Да — казах, като мислех за Франк. — Знам.

— Мислех си, че ти ще знаеш. — Помълча малко и после докосна леко косата ми.

— А после… да се върне, това знание. Да си свободен да кажеш и да направиш каквото искаш и да знаеш, че е правилно.

— Да кажеш „обичам те“ и да го мислиш с цялото си сърце — казах тихо на тъмното.

— Да — отвърна едва чуто. — Да кажеш това.

Ръката му легна на косата ми и без да знам точно как се случи, се озовах свита до него, главата ми пасна съвършено в извивката на рамото му.

— Толкова много години, толкова много години бях толкова много неща, толкова различни мъже. — Усетих как преглъща и се размърда леко, ризата му изшумоля. — Бях чичо за децата на Джени и брат за нея и Иън. Бях милорд за Фъргъс и сър за селяните. Мак Дуб за хората в Ардсмюир и Макензи за другите слуги в Хелуотър. Малкълм Печатаря, после Джейми Рой на пристанищата. — Галеше косата ми бавно, с ритъма на шепота на вятъра. — Но тук — каза така тихо, че едва го чувах, — тук, в тъмното, с теб… нямам име.

Вдигнах лице към него и поех топлия му дъх между устните си.

— Обичам те — казах и не беше нужно да добавям, че го мисля.

38. Среща с адвокат

Както бях предсказала, микробите от осемнайсети век не можеха да се опрат на съвременен антибиотик. Треската на Джейми буквално изчезна до двайсет и четири часа и през следващите два дни възпалението на ръката му започна да отминава, като остана само зачервяването около самата рана и много слабо изтичане на гной при натиск.

На четвъртия ден, след като се уверих, че заздравява добре, намазах леко раната с мехлем от ехинацея и пак я превързах. После излязох да се облека и да се измия на горния етаж.

Иън, Джанет и Младия Иън, както и слугите, бяха надничали на интервали през последните няколко дни, за да видят как е Джейми. Джени някак много подозрително липсваше, но знаех, че е наясно какво става в къщата ѝ. Не бях заявила намерението си да се кача горе, и все пак, когато отворих вратата на моята спална, там имаше голяма кана с топла вода до легена, която кротко вдигаше пара, и калъп сапун до нея.

Взех го и го помирисах. Фин френски сапун, ароматизиран с момина сълза, това бе деликатен комплимент към положението ми в къщата — почетен гост, със сигурност; но не и човек от семейството, който би се задоволил с обикновен сапун от лой и луга.

— Ясно — прошепнах. — Е, ще видим тази работа, нали? — И насапунисах кърпата.

Докато оправях косата си пред огледалото след половин час, чух, че някой влиза в къщата. Неколцина всъщност, ако се съдеше по шума. Слязох долу и заварих малка тълпа деца, които влизаха и излизаха от кухнята и от предния салон, като от време на време се появяваше и по някой възрастен, който се взираше с любопитство в мен, докато слизах по стълбите.

Щом влязох в салона, открих, че импровизираното легло го няма, а Джейми, избръснат и с чиста нощна риза, се е изтегнал на дивана под завивката, лявата му ръка беше в клуп, а около него имаше четири-пет деца. Те бяха подкарвани от Джанет, Младия Иън, Иън и един усмихнат млад мъж, който беше истински Фрейзър, ако съдеше по формата на носа му, но иначе не приличаше много на малкото момче, което бях видяла в Лалиброх преди двайсет години.

— Ето я! — възкликна Джейми с удоволствие при появата ми и всички в стаята се обърнаха към мен с изражения, вариращи от радостно приветствени до зяпнали от изненада.

— Помниш ли Младия Джейми? — попита големият Джейми, като кимна към високия, широкоплещест млад мъж с къдрава черна коса и мърдащо вързопче в ръцете.

— Помня тези къдрици — усмихнах се аз. — Останалото малко се е променило.

Младия Джейми ми се ухили.

— Аз те помня добре, лельо — каза той, дълбокият му глас бе като добре отлежал ейл. — Ти ме слагаше на коляното си и играехме на Десет малки прасенца с пръстите ми.

— Не може да бъде — казах аз, като го погледнах с изумление. Макар че хората не се променят много между двайсетте и четирийсетте си години, определено го правят между четири и двайсет и четири.

— Сигурно може да го правиш и с Бенджамин — предложи Младия Джейми с усмивка. — Ще се сетиш как ставаше. — Наведе се и внимателно положи вързопчето в ръцете ми.

Едно кръгло личице погледна към мен с недоумението, типично за бебетата. Бенджамин изглеждаше леко объркан от моята поява в полезрението му, но не възрази. Вместо това отвори малката си розова уста много широко, пъхна вътре юмрука си и започна да го дъвче замислено.

Едно малко русо момченце с домашно тъкани панталонки се наведе върху коляното на Джейми и ме загледа с почуда.

— Коя е тази, деди? — попита със силен шепот.

— Това е пралеля ви Клеър — каза сериозно Джейми. — Чувал си за нея, нали?

— О, да — каза момченцето, като закима трескаво. — Като баба ли е стара?

— Дори по-стара — кимна тържествено Джейми. Момчето ме позяпа малко, после се обърна към Джейми и се намръщи.

— Стига, деди! Тя не изглежда стара като баба! Няма никакво бяло в косата си!

— Благодаря ти, дете — казах аз и му се усмихнах.

— Сигурен ли си, че е нашата пралеля Клеър? — продължи момченцето, като ме гледаше със съмнение. — Мама казва, че пралеля Клеър май е била вещица, но тази дама не прилича на вещица. Няма нито една брадавица на носа си, нали виждам!

— Благодаря — повторих аз малко по-сухо. — И как ти е името?

Той внезапно се засрами при този директен въпрос и зарови глава в ръкава на Джейми, без да отговори.

— Това е Ангъс Уолтър Едуин Мъри Кармайкъл — отвърна Джейми вместо него, като разроши копринената руса коса. — Най-големият син на Маги, наричан от всички Уоли.

— Ние го наричаме Сополанко — каза дребно червенокосо момиченце, което стоеше до коляното ми. — Защото човката му е все запушена със сополи.

Ангъс Уолтър извърна лице от ризата на чичо си и се втренчи кръвнишки в роднината си от женски пол, целият почервенял от гняв.

— Не е! — извика той. — Вземи си думите обратно! — И без да я изчака да го направи, се хвърли към нея със стиснати юмруци, но беше дръпнат от прачичо си за яката.

— Няма да удряш момичета — информира го твърдо Джейми. — Не отива на мъж.

— Но тя каза, че съм сополив! — изхленчи Ангъс Уолтър. — Трябва да я ударя!

— И не е много възпитано да правиш такива забележки за нечий външен вид, госпожице Абигейл — каза строго Джейми на момиченцето. — Трябва да се извиниш на братовчед си.

— Е, ама той… — настояваше Абигейл, но видя строгия поглед на Джейми и също се изчерви. — Извинявай, Уоли.

Отначало Уоли не изглеждаше склонен да приеме тази незначителна компенсация за нанесената обида, но накрая отстъпи от намерението си да удари братовчедка си, защото чичо му обеща да му разкаже приказка.

— Кажи онази за келпито и конника! — възкликна червенокосата ми позната и се приближи към тях.

— Не, онази за Дявола, който играе на шах! — пропя едно от другите деца. Джейми беше като магнит за тях; двете момчета се бяха вкопчили в завивката, а мъничко тъмнокосо момиче се бе покатерило на дивана зад главата му и съсредоточено сплиташе косата му.

— Хубав, деди — промърмори тя, без да взима участие в предложенията.

— Уоли ще каже — заяви твърдо Джейми и потуши метежа с жест. — Той ще избере. — Извади чиста кърпа изпод възглавницата си и я подаде на Уоли да си избърше носа, който наистина не беше много приятна гледка.

— Издухай си носа — каза тихо, а после по-високо: — И ми кажи коя приказка искаш, Уоли.

Той се издуха послушно, после каза:

— За света Бриджит и гъските, моля те, деди.

Очите на Джейми ме потърсиха, като спряха на лицето ми със замислено изражение.

— Добре — каза след малко. — Добре тогава. Нали знаете, че сивите гъски си имат само по един другар цял живот? Ако убиеш пораснала гъска при лов, трябва само да изчакаш, за да се появи и другарчето ѝ, за да скърби за нея. Тогава трябва да убиеш и него, защото иначе ще скърби до смърт.

Малкият Бенджамин се размърда в пелените. Джейми се усмихна и насочи вниманието си пак към Уоли, който го гледаше с отворена уста.

— И така — рече той, — едно време, преди много, много години, Бриджит за първи път стъпила на земята на планинците заедно с Майкъл Благословения…

На това място Бенджамин изквака леко и започна да завира нос в предницата на роклята ми. Младия Джейми и останалите възрастни като че ли бяха изчезнали и след като подрусвах и потупвах бебето без успех, излязох от стаята да намеря майка му.

Открих въпросната дама в кухнята, сред голяма група момичета и жени, и след като ѝ предадох Бенджамин, започнаха представяния и нещо като ритуал, при който жените се преценяват взаимно — открито и не толкова.

Всички бяха много приятелски настроени; явно знаеха или им бяха казали коя съм, защото, докато ми се представяха, не забелязах някаква изненада от завръщането на първата жена на Джейми — или от мъртвите, или от Франция, зависи какво им бяха казали.

Все пак се усещаха много странни подводни течения сред тях. Те усърдно избягваха да ми задават някои въпроси; на друго място щеше да е просто от любезност, но не и в Северна Шотландия, където имаха навика да се интересуват от житейската история на всеки непознат.

И макар че бяха много любезни и мили, забелязвах хвърлени крадешком погледи и споглеждания зад гърба ми, както и тихо разменени думи на келтски.

Най-странно от всичко беше отсъствието на Джени. Тя бе сърцето на Лалиброх; никога не бях усещала къщата ненаситена от присъствието ѝ, всички бяха в орбита около нея, като планети около слънцето. Не ми се струваше никак типично за нея да напусне кухнята си, когато в къщата има такава тълпа.

Присъствието ѝ беше силно като аромата на свежите борови цепеници, наредени на голяма купчина в задния килер, но от нея самата нямаше и следа.

Избягваше ме от нощта на завръщането ми с Младия Иън — съвсем разбираемо при дадените обстоятелства. Аз също не бях търсила разговор с нея. И двете знаехме, че той трябва да се състои, но не горяхме от нетърпение.

Беше топло и уютно в кухнята — твърде топло. Смесените миризми на съхнещи дрехи, на гореща кола, мокри пелени, потни тела, на овесените питки, които се пържеха в лойта, и на хляба, който се печеше, бяха приятни, но твърде силни, и когато Катрин спомена, че ще ѝ трябва кана сметана за кифлите, аз се възползвах от този повод да избягам и казах, че ще донеса от бараката с млякото.

След пресата на топлите тела в кухнята, студеният влажен въздух навън бе така освежаващ, че постоях цяла минута, за да отърся кухненските миризми от полите и косата си, преди да тръгна към бараката с млякото. Тя беше на известно разстояние от къщата, близо до доилнята, която пък бе точно до двете малки ограждения, в които държаха овцете и козите. Планинците гледаха и крави, но обикновено за месо, а не за мляко, смятаха, че кравето мляко е подходящо само за инвалиди.

За моя изненада, когато излязох от бараката, видях Фъргъс облегнат на оградата. Взираше се мрачно в шаващите, покрити с вълна гърбове на овцете. Не очаквах да го видя тук и се зачудих дали Джейми знае, че се е върнал.

Скъпоценната мериносова овца на Джени — внесена от чужбина, хранена от ръка и по-разглезена от внуците ѝ — ме забеляза и хукна към мен покрай оградата, като блееше френетично с надеждата да получи нещо за ядене. Фъргъс вдигна поглед сепнато и ми махна сърдечно. Извика нещо, но не можах да го чуя заради блеенето.

Близо до оградата имаше голям сандък с покрити със слана зелки; извадих една голяма и раздадох по едно листо на десетината нетърпеливи усти, с надеждата да ги накарам да замълчат.

Овенът, огромно къдраво създание на име Хю, с тестиси, които висяха почти до земята като покрити с вълна футболни топки, си проби път със сила към предната редица, надавайки гръмогласно и аристократично блеене. Фъргъс, който вече бе стигнал до мен, взе цяла зелка и я хвърли към овена със значителна сила и точност.

— Tais-toi![20] — каза той подразнено.

Хю се сви и нададе пискливо блеене от изумление, когато зелката отскочи от рошавия му гръб. После възвърна донякъде достолепието си и изприпка настрани, а тестисите му се развяваха с царствено негодувание. Стадото му, нали са си овце, се помъкна след него с хор от недоволно блеене.

Фъргъс ги изгледа злостно.

— Безполезни, шумни, миризливи твари — каза той. Доста неблагодарно според мен, като се имаше предвид, че шалчето и чорапите му със сигурност бяха изпредени от тяхната вълна.

— Радвам се да те видя отново, Фъргъс — казах аз, пренебрегвайки настроението му. — Джейми знае ли, че си се върнал? — Чудех се доколко е запознат с последните събития и дали току-що е пристигнал в Лалиброх.

— Не — каза неспокойно. — Сигурно трябва да му кажа, че съм тук. — Въпреки това не тръгна към къщата, а продължи да се взира в калта на ограждението. Явно нещо го тормозеше; надявах се да не е свързано със задачата му.

— Откри ли господин Гейдж? — попитах.

Той гледа безизразно за миг, после на слабото му лице проблесна оживление.

— О, да, милорд беше прав; отидох с Гейдж да предупредя другите членове на Обществото и после в една кръчма, където щяха да се срещнат. Разбира се, там чакаха и акцизни, но предрешени. И може би ще чакат толкова дълго, колкото приятеля им в бъчвата, ха-ха!

Искрата на свирепо веселие угасна в очите му и той въздъхна.

— Не можеше да се очаква, че ще ни платят за брошурите, разбира се. И макар че пресата е спасена, Бог знае кога ще може милорд пак да започне работа.

Говореше с такава печал, че се изненадах.

— Но ти не помагаш в печатането, нали? — попитах.

Той сви рамо и рече:

— Не може да се каже, че помагам, милейди. Но милорд бе достатъчно добър да ми позволи да вложа част от моя дял от печалбите от брендито в печатницата. След време щях да стана пълноправен партньор.

— Разбирам — казах със съчувствие. — Имаш ли нужда от пари? Може би аз…

Той ме погледна с изненада, после усмивката показа съвършените му квадратни зъби.

— Благодаря ви, милейди, но не. Аз нямам нужда от много, стига ми. — Потупа страничния джоб на палтото си.

Замълча, смръщен, и пъхна и двата си юмрука дълбоко в палтото.

— Нее… — каза бавно. — Само дето… печатарството е почтен занаят, милейди.

— Сигурно — казах, леко объркана. Той усети тона ми и се усмихна мрачно.

— Работата е там, милейди, че докато един контрабандист може да изкара достатъчно, за да издържа съпруга, контрабандата няма да впечатли родителите на младата дама като почтено поприще.

— Охо — казах аз, всичко ми се изясни. — Искаш да се ожениш? За почтена млада дама?

Той кимна, малко смутено.

— Да, мадам, но майка ѝ не ме харесва.

Не можех да виня майката на дамата при тази ситуация. Фъргъс беше хубавец и чаровник, който можеше да спечели сърцето на едно младо момиче, но му липсваха някои неща, които биха впечатлили по-консервативните шотландски родители — като имот, приход, лява ръка и фамилно име.

И макар че контрабандата, кражбата на добитък и другите форми на практически комунизъм имаха дълга и бляскава история в Северна Шотландия, във Франция не беше така. Въпреки годините в Лалиброх, Фъргъс си оставаше французин. Той, също като мен, винаги щеше да е чужденец.

— Ако бях партньор в доходна печатница, вероятно дамата щеше да склони да приеме ухажването ми — обясни той. — Но сега… — Поклати безутешно глава.

Потупах със съчувствие ръката му.

— Не се тревожи за това. Ще измислим нещо. Джейми знае ли за момичето? Сигурна съм, че ще склони да поговори с майка ѝ за теб.

За моя изненада това го разтревожи.

— О, не, милейди! Моля ви, не му казвайте — той си има много по-важни проблеми сега.

Да, това беше вярно, но се изненадах от вълнението му. Все пак се съгласих да не казвам на Джейми. Краката ми вече измръзнаха от стоенето върху ледената кал и му предложих да влезем.

— Може би след малко, милейди — каза той. — Засега смятам, че не съм подходяща компания дори за овцете. — Въздъхна тихо, обърна се и тръгна към гълъбарника със сведени рамене.

За моя изненада Джени беше в салона с Джейми. Беше излизала навън, защото бузите ѝ и връхчето на дългия прав нос бяха порозовели от студ, а миризмата на зимата се бе задържала в дрехите ѝ.

— Изпратих Младия Иън да оседлае Донас — каза тя. Смръщи се към брат си. — Ще можеш ли да идеш до обора, Джейми, или той да доведе коня тук.

— Мога да ида навсякъде, но няма да ходя никъде.

— Не ти ли казах, че идва? — рече тя нетърпеливо. — Еймиъс Кетрик се отби тук късно снощи и каза, че той тъкмо е тръгнал от Кинуолис. Хобарт смятал да дойде днес. — Тя погледна към красивия емайлиран часовник на камината. — Ако е тръгнал след закуска, ще е тук до час.

Джейми се смръщи на сестра си, наклонил глава назад на дивана.

— Казах ти, Джени, не се страхувам от Хобарт Макензи — каза рязко. — Проклет да съм, ако избягам от него!

Тя изви вежди, докато гледаше студено брат си.

— О, тъй ли? Не се страхувахме и от Лери и виж докъде я докара! — Тя кимна към ръката му в клупа.

Джейми изви устни.

— О, да, така си е. От друга страна, нали знаеш, че в тоя край оръжията са по-малко и от зъбите на кокошка. Не мисля, че Хобарт ще дойде и ще ми поиска пищова назаем, за да ме простреля.

— Няма да си прави труда; просто ще влезе и ще ти разпори гушата, тъпак такъв! — сопна се тя.

Джейми се засмя, докато тя го гледаше кръвнишки. Реших, че е моментът да ги прекъсна:

— Кой е този Хобарт Макензи и защо ще иска да ти разпори гушата?

Джейми се обърна към мен, очите му още светеха от веселие.

— Хобарт е брат на Лери, сасенак. А колкото до разпарянето…

— Лери го е извикала от Кинуолис, където той живее — прекъсна го Джени — и му казала за… това. — Тя махна с ръка към мен, Джейми и цялата нелепа ситуация.

— Иска да каже, че Хобарт е решил да намине и да изличи петното от честта на сестра си, като изличи мен — обясни Джейми. Той като че ли смяташе тази мисъл за забавна. Но на мен не ми изглеждаше такава, както и на Джени.

— Ти не се ли притесняваш от него? — попитах.

— Разбира се, че не — каза той леко подразнен. Обърна се към сестра си. — За бога, Джени, нали го знаеш Хобарт Макензи! Не може да заколи и прасе, без да си отсече крака!

Тя го огледа от глава до пети, явно преценяваше способностите му да се защитава срещу един некомпетентен нападател и неохотно заключи, че може и да се справи, дори с една ръка.

— Мммфффмм — каза тя. — Ами ако дойде и ти го убиеш? Тогава?

— Тогава ще е мъртъв, предполагам — каза сухо Джейми.

— И ще те обесят за убийство — изстреля тя, — или ще трябва да бягаш, а цялата рода на Лери ще те гони. Искаш да започнеш кръвна вражда, така ли?

Джейми присви очи към нея и приликата между тях се засили.

— Искам — рече той с преувеличено търпение — си закуската. Смяташ ли да ме храниш, или ще изчакаш да припадна от глад, а после ще ме скриеш в дупката на свещеника, докато Хобарт си тръгне?

На лицето на Джени раздразнението се бореше с хумора, докато тя се взираше в брат си. Както обикновено при Фрейзър, хуморът победи.

— Добра идея — усмихна се тя неохотно. — Ако не мога да завлека упорития ти задник дотам, ще те претрепя лично. — Тя поклати глава и въздъхна.

— Добре, Джейми, да бъде на твоята. Но няма да ми цапаш хубавия турски килим, разбра ли?

Той я погледна и изкриви уста.

— Обещавам, Джени. Няма да има кръвопролития в салона.

Тя изсумтя и рече, но без яд:

— Дървена глава. Ще изпратя Джанет с кашата ти. — И излезе сред вихър от поли и фусти.

— Тя Донас ли каза? — попитах, като гледах смаяна след нея. — Не може да е същият кон, който взе от Леох!

— О, не. — Джейми отпусна глава назад и ми се усмихна. — Това е неговият внук — или поне един от тях. Кръстихме го на него.

Облегнах се на дивана, като леко опипах ръката му от рамото.

— Боли ли? — попитах, защото видях, че примигва, когато го докоснах на няколко сантиметра над раната. Така е по-добре; предния ден болката започваше от по-високо.

— Не много. — Махна клупа и плахо се опита да протегне ръка, като кривеше лице. — Не мисля, че ще мога да правя скоро челна стойка обаче.

Засмях се.

— Да, сигурно. — Поколебах се и попитах: — Джейми… този Хорбат. Наистина ли не мислиш, че…

— Не мисля — рече категорично. — А дори да мислех, пак си искам първо закуската. Няма да ме убиват на празен стомах.

Пак се засмях, малко успокоена.

— Ще ида да ти я донеса.

Когато излязох в коридора обаче, зърнах някакво движение през един от прозорците и спрях да огледам. Беше Джени, с наметало и качулка, вървеше към обора. Обзета от внезапен импулс, аз взех едно наметало от закачалката в коридора и се втурнах след нея. Трябваше да си поговоря с Джени Мъри и това можеше да е най-добрият ми шанс да я хвана сама.

Настигнах я точно пред обора; тя чу стъпките ми и се обърна стресната. Огледа се бързо, но видя, че сме сами. Осъзнала, че няма как да избегне сблъсъка, тя изправи рамене под вълненото наметало и вдигна глава, за да срещне очите ми.

— Мислех, че ще е най-добре да кажа на Младия Иън да разседлае коня — рече тя. — После щях да ида до избата да взема лук за питата. Ще дойдеш ли с мен?

— Да. — Завих се добре с наметалото срещу зимния вятър и я последвах към обора.

Вътре беше топло, или поне в сравнение със студа навън, тъмно и изпълнено с приятните миризми на коне, сено и тор. Спрях за миг да свикнат очите ми със сумрака, но Джени тръгна по централната пътека, стъпките ѝ бяха леки по камъните.

Младия Иън се бе проснал на копа прясна слама; седна и примигна при шума от приближаването ѝ.

Джени погледна към яслата, където един дорест кон с благи очи кротко дъвчеше слама, необременен от седло или оглавник.

— Не ти ли казах да приготвиш Донас? — попита тя остро.

Младия Иън се почеса по главата, леко смутен, и се изправи.

— Да, мамо, каза — рече той. — Но не мисля, че си струва времето да го оседлавам, само за да го разседлавам отново.

Джени се втренчи в него.

— О, тъй ли? И защо си толкоз сигурен, че няма да има нужда.

Младия Иън сви рамене и ѝ се усмихна.

— Мамо, знаеш не по-зле от мен, че чичо Джейми няма да избяга от нищо, камо ли от чичо Хобарт. Нали? — добави внимателно.

Джени погледна сина си и въздъхна. После неохотна усмивка озари лицето ѝ и тя се протегна и отметна от лицето му гъстата рошава коса.

— Да, малки Иън. Знам. — Ръката ѝ се задържа на румената му буза, после се отпусна. — Върви в къщата тогава и закуси пак с чичо си — рече тя. — С леля ти ще идем в избата. Но ела веднага да ме повикаш, ако господин Хобарт Макензи дойде, нали?

— Добре, мамо — обеща той и се изстреля към къщата, пришпорван от мисълта за храна.

Джени го гледаше как се движи с тромавата грация на новоизлюпена чапла и поклати глава с усмивка.

— Сладко дете — каза тя. После си спомни обстоятелствата и се обърна решително към мен. — Хайде, ела. Сигурно искаш да говориш с мен, нали?

И двете не продумахме, докато не стигнахме в тихото светилище на избата. Тя беше малка, вкопана под къщата, и миришеше на дълги плитки чесън и лук, които висяха от мертеците, усещаше се сладкият аромат на сушени ябълки и влажната, землиста миризма на картофи, разстлани като буцести кафяви килими по рафтовете на стените.

— Помниш ли как ми каза да сея картофи? — попита Джени, като прокара леко ръка по тях. — Голям късмет беше; защото те ни поддържаха живи не само една зима след Калоден.

Помнех, разбира се. Бях ѝ казала, докато стояхме в студената есенна нощ и щяхме да се разделяме — тя да се върне при новороденото си бебе, а аз да търся Джейми, беглец, заплашван от смъртна присъда. Намерих го и го спасих — явно бях спасила и Лалиброх. А тя се бе опитала да даде всичко това на Лери.

— Защо? — попитах тихо, накрая. Тя се беше навела и късаше лук от дългата висяща плитка, като чупеше сухите стъбла от нея и хвърляше главите в кошницата си.

— Защо го направи? — попитах. Откъснах една глава от плитката, но вместо да я сложа в кошницата, я задържах в ръцете си и я запрехвърлях като топка от длан на длан и слушах как шумоли като хартия.

— Кое защо направих? — Гласът ѝ отново беше съвършено овладян; само човек, който много добре я познава, можеше да чуе напрежението в него. Аз я познавах добре — или поне навремето.

— Защо събрах брат си и Лери, това ли питаш? — Тя вдигна поглед, гладките черни вежди се бяха извили въпросително, но после се наведе пак към лука. — Права си, той нямаше да го направи, ако не го бях накарала.

— Значи ти го накара. — Вятърът разтресе вратата на избата и изпрати малко прахоляк по каменните стъпала.

— Той беше самотен — рече тя тихо. — Много самотен. Не можех да го гледам такъв. Толкова време се измъчва… скърбеше за теб.

— Мислех, че е мъртъв — казах тихо, отговаряйки на неизреченото обвинение.

— Все едно беше — отвърна тя рязко, после вдигна глава, въздъхна и отметна назад кичур тъмна коса.

— Да, може би наистина не си знаела дали е жив; мнозина умряха след Калоден — и той със сигурност мислеше, че ти си мъртва. Но беше тежко ранен, и не само в крака. А когато се прибра от Англия… — Тя поклати глава и посегна към глава лук. — Уж изглеждаше цял, но… — Погледна ме със скосените си сини очи, така смущаващо подобни на очите на брат ѝ. — Той не е мъж, който трябва да спи сам, нали?

— Определено — казах аз. — Но и двамата сме живи. Защо изпрати да извикат Лери, когато се върнахме с Младия Иън?

Отначало тя не отговори, само продължи да къса лука, късаше, посягаше, късаше, посягаше, късаше.

— Харесвах те — каза накрая, така тихо, че едва я чувах. — Може би дори те обичах, когато живееше с Джейми.

— И аз те харесвах — отвърнах също толкова тихо. — Тогава защо?

Ръцете ѝ застинаха и тя ме погледна, стиснала юмруци до тялото си.

— Когато Иън ми каза, че си се върнала — каза тихо, — все едно ме удариха с тупалката. Отначало бях развълнувана, исках да те видя — исках да разбера къде си била — добави, извивайки леко вежди. Не отговорих и тя продължи: — Но после се изплаших — рече тихо. Извърна очи, засенчени от гъстите ѝ черни мигли.

— Видях те и разбрах — каза тя, все още вгледана в някаква невидима далечина. — Когато той се ожени за Лери и застанаха пред олтара — ти беше там с тях, стоеше до лявата му ръка, между него и нея. И аз разбрах, че това означава, че ще си го върнеш.

Косъмчетата по тила ми настръхнаха. Тя поклати бавно глава и видях, че е пребледняла при спомена. Седна на една бъчва, наметалото ѝ се разпръсна около нея като цвете.

— Не съм от родените с Дарбата, нито пък ми се случва редовно. Не ми се беше случвало преди и се надявам да не стане отново. Но те видях там, ясно като сега, и това ме изплаши толкова много, че излязох насред венчавката. — Преглътна и ме погледна директно.

— Не знам коя си — рече тихо. — Нито… нито… какво. Не знаем нито родата ти, нито къде си родена. Не съм те питала, нали? Джейми те избра и това беше достатъчно. Но после ти изчезна и след толкова време… мислех си, че вече ще те е забравил и ще се ожени отново, за да е щастлив.

— Но не беше — казах, с надеждата тя да потвърди.

Тя го направи, поклати глава.

— Не беше. Но Джейми е верен мъж, нали? Но както и да са живели, той и Лери, беше ѝ се врекъл и нямаше да я изостави напълно. Нямаше значение, че все стоеше в Единбург; знаех, че винаги ще се връща тук… ще е свързан с нас. Но после ти се върна.

Ръцете ѝ лежаха в скута, нещо, което рядко можеше да се види. Още бяха фини, с дълги, ловки пръсти, но кокалчетата бяха червени и груби заради годините работа, а вените изпъкваха сини през тънката бяла кожа.

— Знаеш ли? — каза тя, взирайки се в скута си. — Не съм била на повече от десет мили от Лалиброх цял живот?

— Не — отвърнах леко изненадана. Тя поклати бавно глава, после ме погледна.

— А ти си била. Сигурно много си пътувала. — Взираше се в лицето ми.

— Така е.

Тя кимна.

— Пак ще заминеш — почти прошепна. — Знам, че пак ще заминеш. Ти не си свързана с това място, не си като Лери — не си като мен. И той ще тръгне с теб. И аз няма да го видя отново. — Тя затвори за миг очи, после ги отвори и ме погледна изпод тънките си черни вежди.

— Ето защо. Реших, че ако разбереш за Лери, ще си тръгнеш веднага — и щом го направиш — добави тя с лека гримаса, — Джейми ще остане. Но ти се върна. — Раменете ѝ се издигнаха леко в израз на безсилие. — И виждам, че няма смисъл; той е свързан с теб за добро или за зло. Ти си неговата жена. И ако си тръгнеш отново, той ще тръгне с теб.

Не намирах думи, с които да я успокоя.

— Няма да го направя. Няма да си тръгна отново. Искам само да остана тук с него… завинаги.

Сложих ръка върху нейната и тя се скова леко. След миг сложи другата си ръка отгоре. Беше студено и връхчето на дългия ѝ прав нос бе червено от студ.

— Хората казват разни неща за Дарбата, нали? — рече след миг. — Някои казват, че е прокоба, че това, което видиш така, ще се сбъдне. Но други казват, че е само предупреждение; за да промениш нещо. Ти как мислиш? — Погледна ме странично, с любопитство.

Поех дълбоко дъх, миризмата на лук дразнеше носа ми.

— Не знам. — Гласът ми леко потрепери. — Винаги съм смятала, че можеш да промениш нещата, ако разбереш за тях. Но сега… не знам — казах тихо, мислех за Калоден.

Джени ме гледаше, очите ѝ бяха така дълбоки, че бяха почти черни в сумрака. Пак се запитах колко ли ѝ е казал Джейми — и колко знае, без да трябва да ѝ казва.

— Но трябва да опиташ, дори така — рече тя. — Не можеш просто да се откажеш, нали?

Не знам дали говореше лично за мен, но поклатих глава.

— Не. Не можеш. Права си, трябва да опиташ.

Усмихнахме се една на друга, малко срамежливо.

— Ще се грижиш ли добре за него? — попита внезапно Джени. — Дори да тръгнеш? Нали?

Стиснах студените ѝ пръсти, усещах костите ѝ леки и крехки.

— Да.

— Тогава всичко е наред — каза тя тихо и стисна ръката ми.

Поседяхме така, докато вратата на избата не се отвори и пропусна порив дъжд и вятър по стълбите.

— Мамо? — Младия Иън надникна вътре с блеснали от вълнение очи. — Хобарт Макензи дойде! Татко каза да дойдеш бързо!

Джени скочи, като почти забрави да вземе кошницата с лука.

— Въоръжен ли е? — попита тя тревожно — Донесъл ли е пищов или сабя?

Иън поклати глава, тъмната му коса се развяваше от вятъра.

— О, не, мамо! — рече тя. — По-лошо е. Довел е адвокат!

Хобарт Макензи бе точно обратното на страховит отмъстител. Дребен, крехък човек на трийсетина години, той имаше светлосини очи със светли мигли, които често се навлажняваха, и неопределими черти, като се започне от оредяващата коса и се стигне до хлътналата брадичка, която сякаш се опитваше да се скрие в гънките на шалчето.

Той приглаждаше косата си пред огледалото в коридора, когато влязохме в къщата, а на масата до него имаше перука с къдрици. Той примигна тревожно пред нас, после грабна перуката и я нахлупи на главата си, като едновременно с това се покланяше.

— Госпожо Джени. — Малките заешки очички отскочиха към мен, после обратно, сякаш се надяваше да ме няма, но много се опасяваше, че съм там.

Джени ме погледна, въздъхна дълбоко и хвана бика за рогата.

— Господин Макензи — рече тя, като направи официален реверанс. — Може ли да ви представя снаха си Клеър? Клеър, това е господин Хобарт Макензи от Кинуолис.

Устата му се отвори и той просто ме зяпна. Понечих да протегна ръка към него, но размислих. Много ми се щеше да знам какво препоръчва Емили Пост в такива случаи, но госпожица Пост не присъстваше и бях принудена да импровизирам.

— Приятно ми е да се запознаем — казах и се усмихнах възможно най-сърдечно.

— Ааа… — Наклони колебливо глава към мен. — Ами… на вашите услуги… мадам.

За щастие в този момент вратата на салона се отвори. Погледнах към дребна спретната фигура на прага и нададох радостен вик:

— Нед! Нед Гауън!

Наистина беше Нед Гауън, възрастният единбургски адвокат, който навремето ме бе спасил от изгаряне на клада заради вещерство. Сега беше значително по-стар, по-дребен и сбръчкан като сушените ябълки в избата.

Ярките черни очи си бяха същите обаче и се впериха веднага радостно в мен.

— Скъпа моя! — възкликна той и хукна куцукайки напред. Сграбчи усмихнат ръката ми и притисна сухите си устни в нея с трескава галантност.

— Чух, че си…

— Как така…

— … толкова се радвам да те видя!

— … толкова се радвам да те видя отново, но…

Покашляне откъм Хобарт Макензи прекъсна този накъсан разговор и господин Гауън погледна стреснато нагоре, после кимна.

— О, да, разбира се. Първо работата, скъпа моя — каза той с галантен поклон, — а после ако искаш, ще съм очарован да чуя историята на приключенията ти.

— О… ще се постарая — отвърнах, като се питах точно колко ще настоява да чуе.

— Прекрасно, прекрасно. — Огледа коридора, ярките очички обхванаха Хобарт и Джени, която бе закачила наметалото си и приглаждаше коса. — Господин Фрейзър и господин Мъри вече са в салона. Господин Макензи, ако вие и дамите благоволите да се присъедините към нас, вероятно ще уредим делата ви бързо и в дух на доброжелателство. Ако ми позволите, скъпа моя? — Той сви кокалестата си ръка към мен.

Джейми още беше на дивана, където го бях оставила, и приблизително в същото състояние — иначе казано, жив. Децата ги нямаше, с изключение на едно пухкаво мъниче, което се бе свило в скута му и спеше. Косата на Джейми сега имаше няколко малки плитки от едната страна и сплетени копринени панделки в другата, което му придаваше неуместно празничен вид.

— Приличаш на Страхливия лъв от Оз — казах му тихо, докато сядах на възглавница зад дивана. Не мислех, че Хобарт Макензи е наумил нападение, но ако нещо се случеше, смятах да съм близо до Джейми.

Той сякаш се стресна и вдигна ръка към главата си.

— Така ли?

— Тихо, ще ти кажа по-късно.

Другите участници вече се настаняваха в салона, Джени до Иън на канапенцето, а Хобарт и господин Гауън на двете кадифени кресла.

— Събрахме ли се? — попита господин Гауън, оглеждайки стаята. — Всички заинтересувани страни ли присъстват? Отлично. Е, нека започваме. Първо ще заявя, че съм тук в качеството си на адвокат на господин Хобарт Макензи, за да представлявам интересите на госпожа Джеймс Фрейзър — видя как се сепвам и уточни: — Иначе казано, на втората госпожа Джеймс Фрейзър, Лери Макензи. Това ясно ли е?

Погледна питащо към Джейми, който кимна.

— Да.

— Добре. — Господин Гауън взе чаша от масата до него и отпи малка глътка. — Клиентите ми, Макензи, приеха предложението ми да потърсят законово решение за бъркотията, която, както разбрах, е причинена от внезапното и неочаквано — макар и, разбира се, много щастливо… — добави с поклон към мен — завръщане на първата госпожа Фрейзър.

Поклати укорително глава към Джейми.

— Вие, скъпи млади човече, сте съумели да се забъркате в големи юридически трудности, опасявам се.

Джейми вдигна вежда и погледна сестра си.

— Ами помогнаха ми — рече сухо. — За какви точно трудности говорим?

— Ами като начало — каза ведро Нед Гауън, искрящите му черни очи потънаха в паяжина от бръчки, когато ми се усмихна — първата госпожа Фрейзър ще има право да заведе гражданско дело срещу вас за изневяра и престъпно прелюбодейство. Наказанията за което включват…

Джейми ме погледна с бърз син проблясък.

— Мисля, че не съм особено притеснен от тази вероятност — каза той на адвоката. — Какво друго?

Нед Гауън кимна послушно и вдигна сухата си ръка, като започна да свива пръсти, изброявайки.

— По отношение на втората госпожа Фрейзър — Лери Макензи — може, разбира се, да бъдете сметнат за виновен в двуженство, намерение за измама и престъпна измама — без значение дали е било с намерение или не, което е отделен въпрос, — престъпно заблуждение — той щастливо сви безименния си пръст и си пое пак дъх… — и…

Джейми слушаше търпеливо това изреждане. Сега го прекъсна, като се наведе напред.

— Нед — каза той внимателно, — какво, по дяволите, иска тази жена?

Дребният адвокат примигна зад очилата си, свали ръка и вдигна очи към мертеците на тавана.

— Ами, основното желание на дамата — каза той предпазливо — е да те види кастриран, изкормен на пазарния площад на Брох Морда и главата ти да бъде набучена на кол над портите.

Раменете на Джейми се разтресоха за миг и той се смръщи от раздвижването на ръката си.

— Разбирам — каза, устата му потрепна.

Усмивка се събра в бръчките около древната уста на Нед.

— Бях длъжен да информирам госпожа — въпросната дама… — поправи се той, като погледна към мен и леко се изкашля, — че законовите ѝ възможности са малко по-ограничени от това.

— Малко — рече сухо Джейми. — Но предполагам, основната идея е, че тя като цяло не ме иска вече за съпруг?

— Не — обади се неочаквано Хобарт. — За храна за гарваните може би, но не и за съпруг.

Нед хвърли студен поглед на клиента си.

— Няма да компрометираме случая, като признаваме подобни неща предварително, преди да е постигнато споразумението, нали? — рече той укорително. — Иначе за какво ми плащате? — Обърна се пак към Джейми със съвършено професионално достойнство. — Макар че госпожица Макензи не желае да възстанови съпружеските си отношения с вас — действие, което в случая би било невъзможно — добави той откровено, — освен ако не решите да се разведете с настоящата госпожа Фрейзър и да се ожените отново…

— Не, не искам да го правя — увери го бързо Джейми и пак ме погледна.

— Е, в такъв случай — продължи Нед невъзмутимо, — ще посъветвам клиентите си, че е по-желателно, доколкото е възможно да се избегне публичността… — добави, като изви невидима вежда леко укорително към Хобарт, който кимна бързо — на едно дело и последствията от излагането на фактите. Та случаят…

— Колко? — прекъсна го Джейми.

— Господин Фрейзър! — Нед Гауън изглеждаше шокиран. — Не съм споменавал нищо за парично споразумение…

— Само защото беше твърде зает да се забавляваш, гадняр такъв — каза Джейми. Беше ядосан — на скулите му горяха червени петна, — но и развеселен. — Давай направо, а?

Нед Гауън наклони церемониално глава.

— Ами, трябва да разберете, че един успешен иск при подобни обвинения може да доведе дотам, че госпожица Макензи и брат ѝ да ви нанесат значителни вреди — много значителни — добави той с леко адвокатско наежване при тази вероятност. — Все пак госпожица Макензи не само е била обект на публично унижение и присмех, които са довели до тежки психически травми, но и е заплашена да изгуби основния си приход за издръжка…

— Не е заплашена от подобно нещо — прекъсна го разпалено Джейми. — Казах ѝ, че ще продължа да издържам и нея, и двете момичета! Тя за какъв ме мисли?

Нед се спогледа с Хобарт, който поклати глава.

— Не искаш да знаеш за какъв те мисли — увери го Хобарт. — Не предполагах, че знае такива думи. Но наистина ли смяташ да плащаш?

Джейми кимна нетърпеливо, като прокара здравата си ръка през косата.

— Да, ще плащам.

— Само докато се омъжи отново обаче. — Всички глави се извърнаха с изненада към Джени, която кимна твърдо на Нед Гауън.

— Ако Джейми е женен за Клеър, бракът между него и Лери не е валиден, нали?

Адвокатът кимна.

— Това е така, госпожо Мъри.

— Е, тогава — каза Джени решително. — Тя е свободна да се омъжи отново веднага, нали така? И щом го направи, брат ми няма да е длъжен вече да поддържа домакинството ѝ.

— Отлично наблюдение, госпожо Мъри. — Нед Гауън взе перото си и започна да пише. — Е, бележим напредък — заяви той, пак го остави и се усмихна на всички. — Сега, следващата точка…

След час гарафата с уиски бе празна, листата на масата бяха изпълнени с нечетливите драсканици на Нед Гауън и всички бяха отпуснати и изтощени — освен самия Нед, пъргав и с блеснали очи, както винаги.

— Отлично, отлично — заяви той отново, като събра листата и ги потупа на купчина. — Така… основните точки на споразумението са следните: господин Фрейзър се съгласява да плати на госпожица Макензи сумата от петстотин паунда като компенсация за душевния смут, неудобствата и загубата на неговите съпружески услуги. — Джейми изсумтя леко при това, но Нед сякаш не го чу, а продължи с резюмето си: — В допълнение се съгласява и да издържа домакинството ѝ със сумата от сто паунда годишно, докато преждеспоменатата госпожица Макензи не се омъжи отново, при който случай плащането ще престане. Господин Фрейзър се съгласява и да осигури зестри за двете дъщери на госпожица Макензи, в размер на допълнителни триста паунда, и като последно задължение се съгласява да не повдига обвинение срещу госпожица Макензи заради нападението ѝ с цел убийство. В замяна госпожица Макензи няма да повдига срещу господин Фрейзър никакви други обвинения. Вие разбирате ли и съгласен ли сте с това, господин Фрейзър? — Изви вежда към Джейми.

— Да, съгласен съм — рече той. Беше пребледнял от дългото седене и по челото му бе избила пот, но седеше с изправен гръб, а детето още спеше в скута му, лапнало палеца си.

— Отлично — каза пак Нед. Стана засиял и се поклони на всички. — Както казва нашият приятел доктор Джон Арбътнът: „Законът е бездънна яма.“ Но не толкова колкото стомахът ми в момента. Този аромат да не подсказва, че наблизо има печено овнешко, госпожо Джени?

На масата седях до Джейми и Хобарт Макензи, който вече изглеждаше розов и спокоен. Мери Макнаб донесе бута и по древен обичай го остави пред Джейми. Погледът ѝ се задържа на него със секунда по-дълго. Той взе дългия крив нож със здравата си ръка и го предложи любезно на Хобарт.

— Искаш ли ти да го направиш, Хобарт?

— О, не — махна с ръка той. — Нека жена ти го нареже. Аз не съм сръчен с ножовете — ще взема да си отрежа някой пръст. Нали ме знаеш, Джейми — добави съвсем отпуснат.

Джейми гледа дълго бившия си зет над солницата.

— Навремето бих се съгласил, Хобарт — отвърна той. — Би ли ми подал уискито?

— Сега трябва веднага да я оженим — заяви Джени. Всички деца и внуци си бяха легнали, а Нед и Хобарт бяха заминали за Кинуолис, като оставиха четирима ни да пием бренди и да хапваме сладкиши със сметана в господарския кабинет.

Джейми се обърна към сестра си.

— Ти си по сватосването, нали? — каза той с доловима неприязън в гласа. — Сигурно ще се сетиш за един-двама кандидати, ако се позамислиш?

— Сигурно ще се сетя — рече тя със същата острота. Бродираше; иглата се забиваше през ленената тъкан и просветваше на лампата. Отвън бе започнала силна суграшица, но в кабинета бе уютно, в огнището гореше малък огън, а лампата разливаше топла светлина над очуканото писалище и неговото бреме от книги и счетоводни дневници.

— Но има и още нещо — каза тя, без да вдига очи от бродерията. — Откъде ще намериш хиляда и двеста паунда, Джейми?

И аз се питах същото. Застраховката за печатницата беше доста по-малка от тази сума и се съмнявах, че делът на Джейми от контрабандата е толкова голям. Със сигурност самият Лалиброх не можеше да осигури парите; оцеляването на планинците беше трудна работа и дори няколко добри години поред щяха да донесат само малък излишък.

— Е, има само едно място, нали? — Иън погледна от жена си към зет си и обратно. След кратко мълчание Джейми кимна.

— Предполагам — каза неохотно. Озърна се към прозореца, където дъждът плющеше по стъклото на коси ивици. — Но времето е ужасно за подобно нещо.

Иън сви рамене и седна напред в креслото си.

— Пролетният прилив е след седмица.

Джейми се смръщи, изглеждаше угрижен.

— Да, така е, но…

— Никой друг няма такова право над него, Джейми — рече Иън. Посегна и стисна здравата му ръка, усмихнат. — То беше за следовниците на принц Чарлс, нали? А ти си един от тях, без значение дали си го искал.

Джейми му се усмихна печално.

— Да, сигурно е така. — Въздъхна. — Все пак не виждам какво друго мога да сторя.

Погледна Иън, после Джени, явно се чудеше дали да добави още нещо. Сестра му го познаваше дори по-добре от мен. Вдигна глава от работата си и го погледна остро.

— Какво има, Джейми?

Той пое дълбоко дъх.

— Искам да взема Младия Иън.

— Не — рече тя веднага. Иглата бе спряла, забита в ярка червена пъпка в мотива, като кръв върху бялата тъкан.

— Вече е голям, Джени — каза тихо Джейми.

— Не е! — възрази тя. — Той е само на петнайсет; Майкъл и Джейми бяха поне на шестнайсет и по-заякнали.

— Да, но Иън е по-добър плувец от братята си — каза разсъдливо баща му. Челото му се бе сбърчило в размисъл. — Все пак трябва да е някое от момчетата — изтъкна на Джени. Погледна към Джейми и превързаната му ръка. — Джейми няма да може да плува добре в това си състояние. Или пък Клеър — добави с усмивка към мен.

— Да плува ли? — попитах, крайно изумена. — Къде да плува?

Иън сякаш се сепна за миг; после погледна към Джейми, вдигнал вежди.

— О, не си ѝ казал?

Джейми поклати глава.

— Казах ѝ, но не всичко. — Обърна се към мен. — Става дума за съкровището, сасенак — тюленското съкровище.

Като не могъл да вземе съкровището със себе си, той го скрил на същото място и се върнал в Ардсмюир.

— Не знаех какво да сторя — обясни. — Дънкан Кар го предаде на мен, но нямах представа на кого принадлежи или кой го е сложил там, нито какво да правя с него. „Бялата вещица“, само това ми каза Дънкан, а на мен не ми напомняше за друго, освен за теб, сасенак.

Тъй като не искал да вземе сам съкровището и все пак смятал, че някой трябва да узнае за него, ако умре в затвора, той изпратил внимателно кодирано писмо до Джени и Иън в Лалиброх, като им предал мястото и онова, за което, вероятно, е било предназначено.

Тогава времената за якобитите били тежки, понякога дори по-тежки за онези, които били избягали във Франция — лишени от земи и богатства, — отколкото за онези, които били обект на преследването на англичаните. Горе-долу по същото време Лалиброх имал две слаби реколти поред, а в писмата от Франция ги молели за някаква помощ, защото другарите им там умирали от глад.

— Нямахме какво да им изпратим; всъщност и ние почти умирахме от глад — обясни Иън. — Изпратих вест на Джейми и той каза, че вероятно няма да е грешно, ако използваме малко от съкровището, за да нахраним следовниците на принц Теарлах.

— Защото сигурно бе оставено там от някой от неговите поддръжници — каза Джейми. Изви вежда към мен и се усмихна леко. — Реших, че едва ли е изпратено на самия принц.

— И правилно — казах сухо. Той щеше да прахоса всичко, като гуляе със седмици, и всеки, който го познаваше добре, като Джейми, бе наясно с това.

Иън взел най-големия си син, Джейми, и прекосил Шотландия към залива на тюлените близо до Койгач. За да не се разчуе за съкровището, те не потърсили рибарска лодка, а Младия Джейми плувал до скалата на тюлените, както направил чичо му преди години. Намерил съкровището на мястото му, тръгнал обратно и пристигнал изтощен.

След това поели към Инвърнес и се качили на кораб за Франция, където братовчедът им Джаред Фрейзър, успешен търговец на вино, им помогнал да обменят монетите и скъпоценните камъни тайно и поел отговорността да ги раздаде на якобитите в нужда.

Оттогава три пъти Иън предприемал трудното пътуване до брега с някой от синовете си, всеки път взимали по малка част от скритото съкровище заради някаква нужда. Два пъти парите отишли при приятели във Франция; веднъж защото трябвало да се купят семена за Лалиброх и да се осигури храна за селяните през дълга зима, когато нямало реколта картофи.

Само Джени, Иън и двамата им по-големи синове, Джейми и Майкъл, знаели за съкровището. Заради дървения крак Иън не можел да плува до острова на тюлените, затова трябвало някой от синовете му да го прави. Разбрах, че това е било нещо като ритуал на възмъжаването за Младия Джейми и Майкъл — посвещаването им в голяма тайна. Сега може би беше ред на Младия Иън.

— Не — каза пак Джени, но някак унило. Иън вече кимаше замислено.

— Ще го заведеш ли с теб във Франция, Джейми?

Джейми кимна.

— Да, там е работата. Трябва да напусна Лалиброх и да се махна за малко, заради Лери — не мога да живея тук с теб под носа ѝ — каза ми извинително, — поне докато се омъжи за някой друг. — После погледна пак към Иън.

— Не съм ти казал какво се случи в Единбург, Иън, но мисля, че ще е най-добре да се махна за известно време.

Аз мълчах, опитвах се да смеля новината. Не бях осъзнавала, че Джейми смята да напусне Лалиброх — да напусне Шотландия.

— И какво ще правиш, Джейми? — Джени се бе отказала да се преструва, че шие, и беше отпуснала ръце в скута си.

Той потърка носа си, изглеждаше уморен. За първи ден ставаше и аз тайничко се надявах, че ще се върне пак в леглото преди часове, но той настоя да присъства на вечерята.

— Ами — рече бавно, — Джаред неведнъж ми предлага да ме вземе при него. Вероятно ще остана във Франция поне година. Мислех си Младия Иън да дойде с нас и да учи в Париж.

Джени и Иън се спогледаха, един от онези погледи на отдавна женените двойки, с които провеждат цял разговор за няколко секунди. Накрая Джени наклони глава. Иън се усмихна и хвана ръката ѝ.

— Всичко ще е наред — каза ѝ той тихо и нежно. После се обърна към Джейми.

— Да, вземи го. Това ще е голяма възможност за момчето.

— Сигурна ли си? — попита Джейми сестра си. Тя кимна. Сините ѝ очи блестяха на светлината на лампата и върхът на носа ѝ бе леко зачервен.

— Предполагам, че ще е най-добре да му дадем свобода, докато все още смята, че имаме право на това — каза тя. Погледна към Джейми, после към мен, право в очите. — Но ще се грижите добре за него, нали?

39. Изгубен и оплакван от вятъра

Тази част на Шотландия не приличаше на зелените долини и езера близо до Лалиброх, както и на тресавищата на Северен Йоркшир. Тук буквално нямаше дървета; само обширни, осеяни полета с канари, които се издигаха в скали, които докосваха ниското небе и изчезваха внезапно в пелени от мъгла.

Когато наближихме крайбрежието, мъглата се сгъсти, като се спускаше по-рано следобед и се задържаше по-дълго сутринта, така че само час-два по пладне беше ясно. Поради това напредвахме бавно, но нямахме нищо против, освен Младия Иън, който бе извън себе си от вълнение, нетърпелив да пристигнем.

— Колко далече е от брега до острова на тюлените? — попита той Джейми за десети път.

— Четвърт миля — отвърна чичо му.

— Мога да преплувам толкова — повтори момчето, за десети път. Ръцете му стискаха здраво юздите, а кокалестата му челюст беше стисната решително.

— Да, знам, че можеш — увери го търпеливо Джейми. Погледна ме, в ъгълчето на устата му бе скрита усмивка. — Но няма да има нужда; просто плувай право към острова и течението ще те подхване.

Момчето кимна и замълча, но очите му блестяха от вълнение.

Сушата над залива беше покрита с мъгла и пуста. Гласовете ни отекваха странно в мъглата и скоро спряхме да говорим, защото бе някак зловещо. Чувах лая на тюлените далече долу, той се носеше и смесваше с бумтенето на прибоя, затова от време на време звучаха като моряци, които си подвикват в морето.

Джейми посочи на Младия Иън каменния комин на Кулата на Елън, взе въжето от седлото му и тръгна по камъните към входа му.

— Не си събличай ризата, докато не слезеш долу — каза на момчето, викаше заради шума на вълните. — Иначе скалата ще ти раздере гърба.

Иън кимна, после с вързано здраво въже през кръста, ми се усмихна нервно, направи две несигурни крачки и изчезна в земята.

Джейми държеше другия край на въжето през кръста си, като отпускаше внимателно със здравата си ръка. Аз запълзях на четири крака по тревата и камъчетата към ръба на скалата, откъдето погледнах към озарения от непълната луна бряг долу.

Като че ли мина много време, но накрая видях Иън да се появява от дъното на комина — дребна, подобна на мравка фигура. Той развърза въжето, огледа се, забеляза ни на върха на скалата и ни помаха ентусиазирано. Аз му помахах в отговор, но Джейми само измърмори:

— Добре, хайде, давай.

Усещах го как се напряга до мен, когато момчето събу панталоните си и запълзя по скалите към водата, и как потрепери, когато малката фигурка се гмурна с главата напред в сиво-сините вълни.

— Бррр! Водата сигурно е много студена! — казах аз.

— Такава е — отвърна Джейми. — Иън беше прав; ужасно е да плуваш по това време.

Лицето му беше бледо и неподвижно. Не мислех, че е заради болката в ръката, въпреки че дългата езда и усилията с въжето едва ли я бяха облекчили. Макар че не показваше друго освен окуражаваща увереност, докато Иън се спускаше, Джейми сега не криеше тревогата си. Защото нямаше как да стигнем до него, ако нещо се обърка.

— Може би трябваше да изчакаме мъглата да се вдигне — казах аз, по-скоро да го разсея.

— Щяхме да чакаме до Великден — съгласи се иронично той. — Макар че наистина е доста гъстичка — добави, присвивайки очи към мъглата.

Трите острова едва се мержелееха, докато мъглата се носеше над тях. Успях да видя подскачащата точица на главата на Иън през първите двайсетина ярда във водата, но после изчезна напълно.

— Мислиш ли, че ще се справи? — Джейми се наведе да ми помогне да стана. Палтото му бе влажно и грубо под пръстите ми, подгизнало от мъглата и от фините капки, вдигнали се от прибоя.

— Да, ще се справи. Той е добър плувец; а и не е толкова трудно за преплуване, след като хване течението. — Все пак се взираше в мъглата, сякаш се опитваше да я пробие със силата на волята си.

По съвет на Джейми Младия Иън бе започнал спускането си с началото на отлива, за да може водата да му помогне да напредва. Аз виждах маса от водорасли, почти закрепени за разширяващата се пясъчна ивица.

— Сигурно ще минат два часа, преди да се върне — отговори Джейми на неизречения ми въпрос. Извърна се неохотно и прекъсна взирането си в скрития от мъглата залив. — По дяволите, ще ми се да бях отишъл аз, въпреки тая ръка.

— Младия Джейми и Майкъл са го направили — напомних му и той ми се усмихна печално.

— О, да. Иън ще се справи. Просто е много по-лесно да вършиш нещо опасно, отколкото да стоиш и да чакаш, докато друг го прави.

— Ха, значи знаеш как се чувствам, откакто се омъжих за теб.

Той се засмя.

— Да, предполагам. Освен това ще е жалко да отнемем на Младия Иън това приключение. Хайде, да се скрием от вятъра.

Той се отдалечи от ръба на скалата и седна да чака до конете. Грубите и рошави планински понита не изглеждаха трогнати от неприятното време, просто си стояха заедно, свели глави и извърнали опашки към вятъра.

А той беше твърде силен, за да можем да разговаряме. Седяхме мълчаливо, сведени един към друг като конете, с гръб към ветровития бряг.

— Какво беше това? — Джейми вдигна глава, ослушвайки се.

— Кое?

— Стори ми се, че чух нещо.

— Сигурно са тюлените — казах аз, но преди още да го изрека, той стана и тръгна към ръба на скалата.

Заливът още беше изпълнен с валмата на мъглата, но вятърът бе разкрил острова на тюлените и сега се виждаше ясно, поне за момента. Там обаче нямаше тюлени.

Видях малка лодка, издърпана по скалния бряг от едната страна на острова. Не беше рибарска; тази бе по-дълга и с по-остър нос — с един чифт гребла.

Видях един мъж да се появява от центъра на острова. Носеше нещо под мишница, с големината и размерите на сандъчето, което ми бе описал Джейми. Нямаше защо да се чудя какъв може да е този предмет, защото след малко втори мъж се появи на другия край на острова.

Той носеше Младия Иън. Полуголото момче бе преметнато небрежно на рамото му. Главата му се люлееше, а ръцете бяха увиснали безжизнено — или беше в безсъзнание, или мъртъв.

— Иън! — Джейми запуши устата ми, преди да успея да извикам отново.

— Тихо! — Дръпна ме да коленича и се загледахме безпомощни как вторият мъж хвърля Иън в лодката, после я избутва във водата. Нямаше никакъв шанс да се спуснем по комина и да стигнем до острова, преди те да избягат. Но къде бягаха?

— Откъде са дошли? — ахнаха аз. В заливчето долу нищо не помръдваше, само мъглата и водораслите при обръщането на прилива.

— Кораб. Това е лодка от кораб. — Джейми добави нещо тихо на келтски и после изчезна. Обърнах се точно когато се мяташе на един от конете и препусна в обратната на залива посока.

Колкото и труден да беше теренът, все пак конете се справяха по-добре от нас с него. Бързо се качих на седлото и последвах Джейми, а пронизителното изцвилване на спънатия кон на Иън изкънтя в ушите ми.

До другия бряг имаше по-малко от четвърт миля, но ми се стори цяла вечност. Видях Джейми напред, косата му се развяваше от вятъра, а отвъд него — корабът, пуснал котва далеч от брега.

Вляво виждах дългата лодка от острова, завиваше покрай сушата. Някой от кораба сигурно ги очакваше, защото чух вик оттам и по такелажа се появиха малки фигури.

Една от тях вероятно ни видя, защото на борда настъпи оживление, над перилата се появяваха глави, чуха се още викове. Корабът беше син, с широка черна ивица. И по тази ивица имаше амбразури за оръдия. Първата се отвори и видях черното око на дуло.

— Джейми! — изпищях с всички сили. Той вдигна глава и видя накъде му соча, после се хвърли по очи на камъните, когато оръдието стреля.

Трясъкът бе ужасно силен и свистенето покрай главата ми ме накара да залегна инстинктивно. Няколко скали около мен се взривиха на малки парченца и ми се стори, с голямо закъснение, че и аз, и конете сме по-видими на върха, отколкото Джейми на скалата долу.

Конете явно бяха схванали този много важен факт преди мен, защото вече препускаха назад, където бяха зарязали спънатия си приятел. Аз се хвърлих по очи на земята, изпълзях няколко фута под дъжда от отломки и се наврях в една дълбока пукнатина в скалата.

Последва още една експлозия някъде над главата ми и аз се притиснах още повече към камъка. Явно хората на кораба останаха доволни от ефекта от последния изстрел, защото настъпи тишина.

Сърцето ми бумтеше в ребрата, въздухът около лицето ми беше изпълнен със ситен сив прах, който ме караше да кашлям. Рискувах да погледна през рамо и точно навреме — защото видях как изтеглят лодката на борда. От Иън и двамата му похитители нямаше и следа.

Амбразурата се затвори тихо, въжето с котвата се вдигна, по него шуртеше вода. Корабът бавно се обърна, за да хване вятъра. Въздухът бе лек и платната едва се издуха, но дори това бе достатъчно. Първо бавно, после по-бързо, корабът се отправяше към открито море. Когато Джейми стигна до мен, той вече беше изчезнал в гъстите облаци, скриващи хоризонта.

— Господи — каза Джейми и ме прегърна силно. — Господи.

Пусна ме и се обърна към морето. Нищо не помръдваше, освен няколко филиза бавно носеща се мъгла. Целият свят изглеждаше потънал в тишина; дори крясъците на кайрите и буревестниците бяха секнали след оръдейните изстрели.

Скалата до краката ми бе станала по-светло сива там, където изстрелът бе избил голямо парче. Само на три стъпки над пукнатината, в която се бях скрила.

— Какво ще правим? — Бях изтръпнала, както от шока, така и от ужас. Не можех да повярвам, че за по-малко от час Иън е изчезнал от нас напълно, сякаш изличен от лицето на земята. Мъглата близо до брега беше гъста и непрогледна, така непробиваема преграда, като завесата между земята и подземния свят.

Умът ми постоянно превърташе образи: мъглата, носеща се над острова на тюлените, внезапната поява на лодката, мъжете, които слизат по скалите, отпуснатото младо тяло на Иън, бяло като мъглата, кльощавите му крайници висят като на парцалена кукла. Бях видяла всичко с яснотата, придружаваща всяка трагедия; всяка подробност се бе отпечатала в ума ми, за да ми бъде показвана отново и отново, винаги с полусъзнателното усещане, че този път ще мога да променя нещо.

Лицето на Джейми се беше сковало, бръчки се бяха врязали дълбоко от носа до устата му.

— Не зная — рече той. — Проклет да съм, не зная какво ще правим! — Ръцете му се стиснаха в юмруци. Той затвори очи и пое дълбоко дъх.

При това признание се изплаших още повече. Откакто се бях върнала, отново бях свикнала с това, че Джейми винаги знае какво да направи, дори в най-ужасните обстоятелства. И тези думи сега бяха по-разстройващи от всичко случило се.

Безсилието се завихри в мен като мъглата. Всеки нерв пищеше, че трябва да направя нещо. Но какво?

И тогава видях струйка кръв на маншета му; беше си одрал ръката, докато се е катерил по скалата. С това можех да се справя и сякаш благодарност ме заля, че поне нещо мога да свърша — дори и малко.

— Наранил си се — казах и докоснах ръката му. — Дай да видя; ще го превържа.

— Не. — Извърна се с напрегнато лице, все още се взираше отчаяно в мъглата. Когато посегнах пак към него, той се отдръпна рязко.

— Казах не! Остави ме!

Преглътнах с усилие и се обгърнах с ръце под наметалото. Вятърът беше отслабнал, но бе студен и влажен.

Той изтри ръката си в предницата на палтото и остави червеникаво петно. Все още се взираше в морето, в точката, където бе изчезнал корабът. Затвори очи и стисна устни. После ги отвори и направи лек извинителен жест към мен, обърна се към сушата.

— Май трябва да догоним конете. Хайде.

Тръгнахме обратно по гъстата, осеяна с камъни трева, без да говорим, смълчани от шока и мъката. Виждах конете, малки фигурки в далечината, бяха отишли при спънатия си другар. Като че ли ни отне часове да стигнем до този бряг, а връщането бе още по-дълго.

— Не мисля, че е мъртъв — казах, след сякаш цяла година. Сложих плахо длан на ръката му, за да го утеша, но той като че ли не забеляза. Вървеше бавно, със сведена глава.

— Не. — Видях го да преглъща. — Не беше мъртъв, иначе нямаше да го отведат.

— Дали го качиха на кораба? — настоях аз. — Ти видя ли ги? — Може би беше по-добре да мисли за това, докато вървим.

Той кимна.

— Да, прехвърлиха го на борда, ясно го видях. Предполагам, че това ни дава някаква надежда — помърмори сякаш на себе си. — Щом не са го убили веднага, вероятно няма да го убият. — Внезапно припомнил си, че съм там, той се обърна и ме погледна.

— Добре ли си, сасенак?

Бях се издрала на няколко места, бях много мръсна и краката ми трепереха от страх, но в общи линии бях добре.

— Добре съм. — Хванах ръката му. Този път ми позволи.

— Това е добре — рече тихо след миг. Стисна ръката ми под лакътя си и продължихме.

— Имаш ли някаква представа кои са? — Трябваше да говоря малко по-високо, за да ме чува над шума на морето зад нас, но не исках да мълчим.

Той поклати смръщен глава. Усилието да говори като че ли го изваждаше бавно от шока.

— Чух един от моряците да вика на другите на борда, говореше на френски. Това не доказва нищо — моряците са от къде ли не. Все пак съм виждал достатъчно кораби по пристанищата, за да си мисля, че този не прилича на търговски — нито пък на английски — добави той. — Макар че не мога да кажа защо. Може би заради начина, по който бяха нагласени платната.

— Беше син, с черна ивица — казах аз. — Само това успях да видя, преди да започнат да стрелят.

Дали можехме да го открием по това? Зрънцето на идеята ми даде надежда; вероятно ситуацията не бе така отчайваща, както си мислех. Ако Иън не беше мъртъв, можехме да открием накъде е тръгнал корабът…

— Видя ли име на него? — попитах аз.

— Име ли? — Изглеждаше изненадан. — Какво, на кораба ли?

— Корабите нямат ли имена, изписани на борда? — попитах аз.

— Не, защо? — Звучеше искрено объркан.

— Тогава как изобщо ги разпознават! — ядосах се аз. Изненадан от тона ми, той дори се усмихна леко.

— Аз пък си мисля, че не биха искали някой да знае кои са, като се има предвид с какво се занимават — рече сухо.

Вървяхме още малко, замислени. После попитах:

— Но как разпознават законните кораби, ако нямат имена ма корпусите?

Той ме погледна с извита вежда.

— Е, аз те различавам от другите жени, а името ти не е изписано на гърдите, нали?

— Не, само буквата „А“[21] — сопнах се, аз, но като видях празния му поглед, добавих: — Искаш да кажеш, че корабите се различават достатъчно на външен вид — и са достатъчно малко, — за да могат да ги познават лесно?

— Не и от мен — каза искрено. — Аз знам само няколко; кораби, чиито капитани познавам и на които съм се качвал по работа, и няколко товарни лодки, които сноват напред-назад толкова често, че съм ги виждал десетина пъти по пристанищата. Но един моряк ще знае много повече.

— Тогава вероятно е възможно да разберем кой кораб отведе Иън?

Той кимна, като ме гледаше любопитно.

— Да, струва ми се. Докато вървяхме, се опитвах да си припомня всичко видяно, за да го кажа на Джаред. Той знае много кораби и още повече капитани — вероятно някой от тях ще знае син кораб, широк в средата, с три мачти, дванайсет оръдия и смръщена фигура на носа.

Сърцето ми подскочи.

— Значи все пак имаш план!

— Не бих го нарекъл чак план — каза той. — Просто не мога да измисля нищо друго. — Сви рамене и избърса лицето си с ръка. По нас се бяха появили малки капчици влага, които светеха в червените косъмчета на веждите му и покриваха бузите му като сълзи. Той въздъхна.

— Може да тръгнем от Инвърнес. Не виждам какво друго можем да направим; Джаред ще ни очаква в Хавър. Когато се видим с него, сигурно ще ни помогне да разберем как се казва синият кораб и накъде е тръгнал. Да — рече сухо, очаквайки въпроса ми, — корабите си имат домашни пристанища и ако не са военни, имат редовни маршрути, вероятно и документи за управителя на пристанището, в които пише накъде са тръгнали.

За първи път от спускането на Иън в Кулата на Елън се почувствах по-добре.

— Ако не са пирати или буканиери[22] — добави той, с предупредителен поглед, който веднага попари надеждите ми.

— И ако са?

— Тогава един Бог знае — рече тихо и не продума повече, докато не стигнахме до конете.

Те пасяха близо до кулата, където бяхме оставили коня на Иън, държаха се сякаш нищо не се е случило и се преструваха, че жилавата трева е вкусна.

— Ха! — възкликна неодобрително Джейми. — Глупави зверове. — Грабна въжето и го уви два пъти около един щръкнал камък. Подаде ми края с инструкции да го държа и пусна другия край в комина. Свали си палтото и обувките и изчезна по въжето, без да каже нищо.

Малко по-късно се върна, целият потен, с малко вързопче под мишница. Ризата, палтото, обувките и чорапите на Младия Иън, с ножа му и малка кожена кесийка, в която момчето държеше всичките си ценности.

— Смяташ да ги занесем у дома на Джени? — попитах. Опитах да си представя как ще реагира Джени при такива новини, и много добре ми се получи. Призля ми, защото знаех, че кухата, ужасна болка от загубата, която изпитвах аз, ще е нищо в сравнение с нейната.

Лицето на Джейми се беше зачервило от изкачването, но при моите думи кръвта се оттече от бузите му. Ръцете му се стегнаха на въжето.

— О, да — рече много тихо, с огромна горчивина. — Трябва да ида у дома да кажа на сестра си, че е изгубила най-малкия си син, така ли? Тя не искаше да го пуска с мен, но аз настоях. Казах, че ще се грижа за него. И сега той е ранен и може би мъртъв — но ето ги дрехите му, за да го помните, а? — Стисна челюст и преглътна конвулсивно. — По-добре да съм мъртъв — добави.

Коленичи на земята, остави дрехите, сгъна ги внимателно и ги сложи на купчинка. Сгъна прилежно палтото около тях, изправи се, и натъпка вързопа в дисагите си.

— Ще му трябват, когато го намерим — казах аз, в опит да звуча убедително.

Погледна ме след миг и кимна.

— Да — добави тихо. — Сигурно.

Беше вече късно да тръгваме за Инвърнес. Слънцето залязваше, известявайки този факт с мътно червеникаво сияние, което едва пробиваше мъглата. Без да говорим, ние си устроихме лагер. В дисагите имахме храна, но и двамата не можехме да ядем. Вместо това се увихме с наметалата и одеялата и легнахме да спим, свити в малък окоп, който Джейми бе изкопал в земята.

Не можех да заспя. Земята беше твърда и камениста под хълбоците и раменете ми, а тътенът на прибоя долу беше достатъчен да не ме остави да мигна, дори умът ми да не бе изпълнен с мисли за Иън.

Дали беше наранен сериозно? Отпуснатото тяло говореше за сериозно нараняване, но пък не видях кръв. Сигурно просто го бяха ударили по главата. В такъв случай как щеше да се чувства, когато се събуди и разбере, че е отвлечен и че с всяка минута се отдалечава от дома и близките си?

И как изобщо щяхме да го намерим? Когато Джейми спомена Джаред, се обнадеждих, но колкото повече мислех за това, вероятността да открием кораба ми се струваше все по-малка. Той можеше да е отплавал за къде ли не, за всяко кътче на света. И щяха ли похитителите да си направят труда да задържат момчето, или просто, без да се замислят, щяха да решат, че е опасна неприятност, и да го хвърлят зад борда?

Не мисля, че съм спала, но сигурно съм задрямала, защото помня неприятни сънища. Събудих се трепереща от студ и протегнах ръка към Джейми. Не беше там. Когато седнах, установих, че ме е завил с одеялото си, но то беше жалък заместител на неговата телесна топлина.

Джейми седеше малко по-встрани, с гръб към мен. Вятърът се беше засилил със залязването на слънцето и бе издухал малко мъглата; младата луна хвърляше достатъчно светлина през облаците, за да виждам сведената му фигура.

Станах и тръгнах към него, като се увих плътно с наметалото. Стъпките ми хрущяха леко по натрошения гранит, но шумът бе заглушаван от бумтенето на морето. Все пак той сигурно ме чу. Не се обърна, но не беше изненадан, когато седнах до него.

Беше опрял брадичка на ръцете си и лакти — на коленете. Очите му бяха широко отворени и невиждащо се взираха в тъмните води на залива. Дори да бяха будни, тюлените тази нощ мълчаха.

— Добре ли си? — попитах тихо. — Ужасно е студено. — Той беше само по палтото си, а така късно през нощта, на този влажен и студен морски въздух това бе съвсем недостатъчно. Усещах лекото постоянно треперене, когато докоснах ръката му.

— Да, добре съм — отвърна, макар и не убедено.

Аз само изсумтях и седнах на гранита до него.

— Не си виновен ти — казах, след като помълчахме известно време и слушахме морето.

— Върви да се наспиш, сасенак. — Гласът му бе равен, но в него се усещаше отчаяние, което ме накара да се приближа и да се опитам да го прегърна. Той прие това леко неохотно, но вече и аз треперех силно.

— Няма да ходя никъде.

Той въздъхна дълбоко и ме прегърна, сложи ме на коляното си, пъхна ръце под наметалото си и ме стисна здраво. Малко по малко треперенето ни спря.

— Какво правиш тук? — попитах накрая.

— Моля се — рече тихо. — Или поне се опитвам.

— Не биваше да те прекъсвам. — Направих опит да стана, но той не ме пускаше.

— Не, остани. — И останахме така, притиснати един в друг; усещах топлия му дъх в ухото си. Той пое въздух, сякаш да заговори, но го издиша, без да каже нищо. Обърнах се и докоснах лицето му.

— Кажи, Джейми.

— Грешно ли е да те имам? — прошепна той. Лицето му беше съвсем бледо, очите само тъмни ями в сумрака. — Все си мисля… аз ли съм виновен? Толкова ли съм прегрешил, като те исках така, като се нуждаех така от теб?

— Така ли? — Обхванах лицето му с длани, усетих студените широки скули. — И така да е — как би могло да е грешно? Аз съм ти съпруга. — Въпреки всичко тази простичка дума „съпруга“ сгря сърцето ми.

Той се извърна леко, устните му легнаха на дланта ми, а ръката му хвана моята. Пръстите му бяха студени и твърди, като накиснат от морската вода плавей.

— И аз така си казвам. Бог те изпрати при мен; как бих могъл да не те обичам? И все пак… не мога да спра да мисля.

Погледна към мен със сбърчено чело.

— Съкровището… редно беше да го използваме при нужда, за да нахраним гладните, да спасим хора от затвора. Но да се опитвам да откупя свободата си заради вина… да го използвам само за да мога да живея свободен в Лалиброх с теб, а не да се грижа за Лери… мисля, че това вече е грешно.

Увих ръка на кръста му и го притеглих към себе си. Той се приближи, жаден за утеха, и положи глава на рамото ми.

— Тихо — казах, макар че не беше продумал. — Спокойно. Джейми, някога правил ли си нещо само заради себе си… без да помислиш за друг?

Ръката му легна нежно на гърба ми, проследи шева на роклята и на устните му се появи лека усмивка.

— О, много, много пъти — прошепна. — Когато те видя. Когато те видя, не ме е грижа дали ме искаш, дали трябва да си някъде другаде или пък обичаш друг.

— Проклетник — прошепнах в ухото му, като го залюлях леко. — Ти си ужасен глупак, Джейми Фрейзър. Ами Бриана? Това не беше грешка, нали?

— Не. — Преглътна. Чух ясно звука и усетих пулса на шията му. — Но сега те отнех от нея. Обичам те… обичам и Иън, като мой син. И си мисля, че може би не мога да ви имам и двамата.

— Джейми Фрейзър — рекох отново, възможно най-убедително, — ти си ужасен глупак. — Отметнах косата от челото му и увих гъст кичур в юмрука си, дръпнах главата му назад, за да ме погледне.

Сигурно и аз съм изглеждала така, както изглеждаше той; с изпъкнали кости на черепа, бяла кожа, а устните и очите тъмни като кръв.

— Не си ме карал насила да идвам при теб, не си ме отделял от Бриана. Аз дойдох, защото исках… защото исках теб, както ти си искал мен… и присъствието ми тук няма нищо общо със случилото се. Ние сме женени, проклет да си — пред Бог, пред хората, пред Нептун, ако щеш.

— Нептун ли? — попита той смаян.

— Тихо сега. Женени сме и не е грешно да ме искаш, или да ме имаш, и никой читав бог няма да ти отнеме племенника, защото си искал да си щастлив. Това е!

— Освен това — добавих, като се отдръпнах и го погледнах след миг. — Никъде няма да ходя, така че какво можеш да направиш?

Леката вибрация в гърдите му този път беше от смях, а не от студ.

— Ще те взема и нека съм проклет — рече. Целуна челото ми нежно. — Любовта ми към теб ме преведе неведнъж през ада, сасенак; ще рискувам отново, ако трябва.

— Ха, а да не мислиш, че е много лесно да обичам теб?

Този път се засмя с глас.

— Не, но може би ще продължиш, а?

— Може би.

— Ти си много упорита жена — каза той с усмивка в гласа.

— Краставите магарета се намират — казах аз и двамата притихнахме.

Беше много късно — вероятно четири сутринта. Луната бе вече ниско, виждаше се само от време на време през облаците. Те пък се движеха бързо; вятърът ги носеше и разкъсваше мъглата на предела между тъмнината и зората. Някъде долу един от тюлените излая силно.

— Мислиш ли, че можем да тръгнем сега? — попита внезапно Джейми. — Да не чакаме зората? Щом стигнем навътре в сушата, ще стане по-лесно и конете ще се оправят в тъмното.

Цялото тяло ме болеше от умора и умирах от глад, но станах веднага и отметнах косата от лицето си.

— Да вървим.

40. До морето ще сляза

— Трябва да е „Артемида“. — Джаред затвори капака на преносимото си писалище и потърка смръщен чело. Братовчедът на Джейми вече бе петдесетинагодишен при първата ни среща, а сега минаваше седемдесетте, но издяланото лице с чипия нос, слабата, тясна фигура и огромната му работоспособност не се бяха променили. Само косата издаваше възрастта му, беше станала рядка и чисто бяла, ведро прихваната с червена копринена панделка.

— Средно голям кораб с екипаж от четирийсетина души — каза той. — Но вече е късно и няма как да намерим нещо по-добро — всички от Карибите си отидоха преди месец. „Артемида“ щеше да тръгне с конвой за Ямайка, ако не беше останал за ремонт.

— Важно е да съм на твой кораб… с някой от твоите капитани — увери го Джейми. — Размерът няма значение.

Джаред изви скептично вежда.

— Тъй ли? Е, може да размислиш в морето. Доста ще е бурно по това време на годината, а малък кораб ще подскача като тапа. Може ли да попитам как издържа прехода през Ламанша с малката шлюпка, братовчеде?

Лицето на Джейми, вече изпито и мрачно, стана още по-мрачно при този въпрос. Той беше човек на сушата и не само бе склонен към морска болест, но тя тотално го поваляше. Беше ужасно болен по целия път от Инвърнес до Хавър, макар че морето бе спокойно. Сега, шест часа по-късно, вече на брега, в склада на Джаред на кея, устните му още бяха побелели, а под очите имаше тъмни сенки.

— Ще се справя — каза кратко.

Джаред го изгледа със съмнение. Джейми не можеше да се качи дори на закотвен кораб, без да позеленее; а мисълта да прекоси Атлантическия океан в малък, силно клатушкащ се съд в продължение на два-три месеца — беше направо абсурдна. Тази мисъл тормозеше и мен от известно време.

— Е, предполагам, че няма друг начин — въздъхна Джаред, изказвайки мислите ми. — И поне ще имаш лекар подръка — добави с усмивка към мен. — Предполагам, че ще го придружиш, нали, скъпа?

— Разбира се — уверих го аз. — Кога ще е готов корабът? Искам да намеря хубава билкарница, за да се заредя за пътуването.

Джаред стисна замислено устни.

— След седмица, ако е рекъл Бог. „Артемида“ е в Билбао в момента; ще докара щавени испански кожи и мед от Италия — ще ги разтоварим тук, щом пристигне, което ще е вдругиден при добър вятър. Още не съм избрал капитан за пътуването, но имам един наум; може да се наложи да отида до Париж, за да го доведа, и това означава два дни натам и два обратно. Като добавим и един ден да заредим с провизии, да напълним бъчвите с вода и всичко останало, ще е готова да тръгне призори следващата седмица.

— А колко е пътят до Западните Индии? — попита Джейми. Напрежението личеше в тялото му, не беше отслабнало нито по време на пътуването, нито при кратката почивка. Той бе изопнат като тетива и вероятно щеше да остане така, докато не намерим Младия Иън.

— Два месеца по време на сезона — отвърна Джаред, челото му още бе леко сбръчкано. — Но сезонът свърши преди месец; ще дойдат зимните бури и може да станат три месеца. Дори повече.

Или никога, но Джаред, бивш моряк, беше твърде суеверен — или твърде деликатен, — за да изрече това. Все пак видях как почуква леко по дървеното писалище.

Той не изрече и другото, което ме тревожеше; нямахме никакво сигурно доказателство, че синият кораб е тръгнал към Западните Индии. Имахме само записите, които Джаред беше взел от управителя на пристанището на Хавър, където бяха вписани две акостирания на кораба — подходящо наречен „Вещица“ — за последните пет години, като всеки път бе отбелязвано Бриджтаун като домашно пристанище, на остров Барбадос.

— Разкажи ми пак за него — за кораба, който отведе Младия Иън — каза Джаред. — Как плава? Високо ли газеше или ниско, много ли беше натоварен?

Джейми затвори очи за миг, концентрирайки се, и ги отвори с кимване.

— Много беше натоварен, сигурен съм. Оръдията бяха едва на шест стъпки над водата.

Джаред кимна доволен.

— Тогава е напускал пристанище, не се е връщал. Имам хора на всички главни пристанища във Франция, Португалия и Испания. С малко късмет ще намерят откъде е тръгнал и тогава ще научим със сигурност накъде пътува, от документите. — Тънките му устни внезапно се извиха надолу. — Освен ако не се окаже пиратски, който пътува с фалшиви документи.

Той внимателно остави настрани малкото писалище, чиято махагонова повърхност бе силно потъмняла с годините, и се изправи сковано.

— Е, само това можем да сторим засега. Нека идем вкъщи. Матилд ще ни чака с вечерята. Утре ще ти покажа манифестите и ордерите, а жена ти може да си намери билки.

Беше почти пет часът, съвсем тъмно по това време на годината, но Джаред имаше двама души, които щяха да ни придружат по краткия път до къщата му с факли и въоръжени с дебели тояги. Хавър беше процъфтяващ пристанищен град, а този квартал не беше подходящ за разходки по тъмно, особено ако се знае, че си богат търговец на вино.

Въпреки изтощението от пътуването, потискащата теснотия, силната миризма на пристанището и глада, аз се обнадеждих, докато следвахме факлите по тесните тъмни улици. Благодарение на Джаред поне имахме шанс да намерим Младия Иън.

Джаред се бе съгласил с Джейми, че ако пиратите на „Вещица“ — защото аз ги смятах за такива, — не са убили Иън веднага, вероятно няма да го наранят повече. Здраво момче от всяка раса можеше да бъде продадено като роб или слуга в Западните Индии за повече от двеста паунда; доста добра сума по това време.

Ако наистина искаха да спечелят добре от момчето, и ако узнаехме пристанището, към което пътуваха, нямаше да е особено трудно да го намерим и освободим. Лек вятър и мразовити капки от надвисналите облаци леко потушиха оптимизма ми, като ми напомниха, че дори да не е трудно да намерим Иън, щом стигнем в Западните Индии, все пак и „Вещица“, и „Артемида“ трябваше първо да се доберат до островите. А зимните бури вече започваха.

Дъждът се засили през нощта, трополеше неуморно по каменните плочи на покрива. Обикновено това би трябвало да е успокоителен и уютен звук; но при настоящите обстоятелства тихото барабанене звучеше заплашително.

Въпреки обилната вечеря и отличните вина, аз не можах да заспя, умът ми все призоваваше образи на мокри от дъжда платна и високи вълни. Поне страховитите видения държаха будна само мен; Джейми не беше се качил горе, остана да говори с Джаред за предстоящото пътуване.

Джаред беше готов да рискува кораб и капитан, за да ни помогне. В замяна Джейми щеше да пътува като надзорник на товара.

— Като какво? — попитах аз.

— Суперкарго — обясни търпеливо Джаред. — Това е човек, който има за задача да наглежда товаренето и разтоварването, продажбата и разпределението на товара. Капитанът и екипажът просто управляват кораба; някой трябва да се грижи за съдържанието му. В случай че товарът е застрашен, заповедите на надзорника на товара могат да отменят дори тези на капитана.

И така, беше уредено. Макар че Джаред бе готов да поеме риск заради роднина, не виждаше защо да не спечели нещо от цялата работа. Поради това набързо уреди какво да се натовари в Билбао и в Хавър; щяхме да тръгнем за Ямайка, за да го разтоварим там, и щяхме да натоварим „Артемида“ с ром, произведен от захарната плантация на „Фрейзър и сие“ в Ямайка за връщането.

А връщането нямаше да се случи, докато не се оправеше времето, в края на април или началото на май. Междувременно, между пристигането ни в Ямайка през февруари и връщането в Шотландия през май, Джейми щеше да има на разположение кораба и екипажа, за да отиде до Барбадос — или на други места, — за да търси Младия Иън. Три месеца. Надявах се да е достатъчно.

Това беше много щедро от страна на Джаред. Все пак той бе достатъчно богат, за да си позволи да изгуби един кораб. Това щеше да го разстрои, но не и да го разори. Не ми убягна и фактът, че докато Джаред рискуваше малка част от богатството си, ние рискувахме живота си.

Вятърът като че ли утихваше; вече не виеше в комина с такава ярост. Сънят все още бягаше от мен, затова станах от леглото, завих се с кувертюрата и отидох до прозореца.

Небето беше наситено сиво, в различни оттенъци, дъждовните облаци бяха поръбени със сияние от скритата зад тях луна, а стъклото бе мокро от дъжда. Все пак през облаците се процеждаше достатъчно светлина, за да виждам мачтите на корабите на пристана, на по-малко от четвърт миля от къщата. Те се олюляваха, платната им пърхаха на вятъра, надигаха се и се спускаха с неравен ритъм, когато вълните люлееха закотвените съдове. След седмица щях да съм на един от тях.

Не бях се замисляла какъв ще е животът, когато открия Джейми, ако изобщо го откриех. После наистина го открих и набързо се наложи да приема първо, че съм съпруга на печатар с опасни политически убеждения в Единбург, после познах опасното съществуване на контрабандиста, а накрая стигнах до спокойния, изпълнен с труд живот в планинска ферма, която познавах и обичах.

Сега, пак така бързо, всички тези възможности бяха изчезнали, и отново се изправях пред неизвестно бъдеще.

Странно, но не бях толкова притеснена, колкото развълнувана. Двайсет години бях живяла неподвижно като мида, задържана от Бриана, Франк и пациентите си. Сега съдбата — и собствените ми действия — ме бяха откъснали от всичко това и се чувствах свободно от промяната на течението, на милостта на сили, много по-могъщи от мен.

Дъхът ми беше замъглил стъклото. Нарисувах малко сърчице на него; както го правех за Бриана в студените утрини. После изписвах вътре инициалите ѝ B.E.R., Бриана Елън Рандъл. Дали още беше Рандъл? Или пък Фрейзър? Поколебах се и изписах две букви в сърчицето — J и C.

Още стоях пред прозореца, когато вратата се отвори и Джейми влезе.

— Още ли си будна? — попита той ненужно.

— Не мога да заспя заради дъжда. — Прегърнах го, топлината му веднага разпръсна студения мрак на нощта.

Той ме прегърна и опря буза на косата ми. Миришеше леко на морска болест и по-силно на восък и мастило.

— Писал ли си?

Погледна ме изумен.

— Да, как разбра?

— Миришеш на мастило.

Усмихна се леко, отстъпи назад и прокара ръка през косата си.

— Имаш нос на прасе, дето изравя трюфели, сасенак.

— О, благодаря, много мил комплимент. И какво писа?

Усмивката изчезна от лицето му, то отново стана напрегнато и изморено.

— Писмо до Джени — каза той. Отиде до масата, където бе оставил палтото си и започна да развърза шалчето и жабото. — Не исках да ѝ пиша, преди да се видя с Джаред и да мога да ѝ кажа какво ще правя и какви са шансовете да спася Иън. — Изкриви лице и съблече ризата през главата си. — Бог знае какво ще направи, когато го получи — и слава богу, че ще бъда тогава в морето — добави кисело.

Явно е било мъчително да го напише, но сега изглеждаше по-спокоен. Седна да свали обувките и чорапите си и аз минах зад него, за да разплета вкоравената му плитка.

— Радвам се, че поне това мина — каза той, изричайки мислите ми. — Ужасявах се как ще ѝ кажа, повече от всичко.

— Истината ли ѝ каза?

Той сви рамене.

— Винаги казвам истината.

Освен на мен. Не изрекох това обаче, а започнах да разтривам раменете му, за да отпусна скованите мускули.

— Какво направи Джаред с господин Уилъби? — попитах, защото масажът ми напомни за китаеца. Той беше пътувал с нас през Ламанша, залепен за Джейми като малка синя сянка. Джаред, който бе виждал всичко по пристанищата, го прие веднага, като му се поклони сериозно и го попита нещо на мандарин, но икономката му посрещна този необичаен гост с много по-голямо подозрение.

— Сигурно спи в конюшните — прозя се Джейми и се протегна. — Матилд каза, че не е свикнала да приема езичници в къщата и не смята да започва сега. Напръска кухнята със светена вода, след като той вечеря там. — Погледна нагоре, видя сърчицето на прозореца, черно на фона на побелялото стъкло, и се усмихна.

— Какво е това?

— Нищо, глупост.

Той хвана дясната ми ръка, палецът му галеше малкия белег в основата на моя палец, буквата J, която бе изрязал с върха на ножа си точно преди да го напусна, преди Калоден.

— Не те попитах дали искаш да дойдеш с мен. Мога да те оставя тук; Джаред ще те приюти тук или в Париж. Или можеш да се върнеш в Лалиброх, ако желаеш.

— Не, не ме попита. Защото много добре знаеш какво ще ти отговоря.

Спогледахме се и се усмихнахме. Бръчките от мъката и умората се изличиха от лицето му. Свещите сияеха меко по косата му, когато се наведе и леко целуна дланта ми.

Вятърът още свиреше в комина, дъждът по стъклото приличаше на сълзи, но вече нямаше значение. Вече можех да заспя.

Небето се беше прояснило сутринта. Студен вятър тресеше прозорците на кабинета на Джаред, но не успяваше да проникне в уютната стая. Къщата в Хавър бе много по-малка от разкошната парижка резиденция, но все пак бе триетажна, солидна и удобна.

Протегнах крака към пращящия огън и потопих перото в мастилницата. Правех списък на нещата, които можеха да ми потрябват за двумесечното пътуване. Дестилиран алкохол — той беше най-важен и лесно се намираше; Джаред бе обещал да ми донесе буренце от Париж.

— Най-добре да го надпишем като нещо друго — каза ми той. — Моряците ще го изпият, преди да напуснете пристанището.

Пречистена лой, написах бавно. Жълт кантарион, чесън, десет фунта; бял равнец. Написах пореч и го задрасках, замених го с по-старото му име, с което бе известен сега.

Работата вървеше бавно. Навремето знаех приложението на всички по-известни билки и на някои не толкова известни. Налагаше се; само с това разполагах.

Освен това много от тях се оказваха изненадващо ефикасни. Въпреки скептицизма — и неприкрития ужас — на моите началници и колеги в болницата в Бостън, бях ги използвала понякога и там, с добър ефект. („Видяхте ли какво направи доктор Рандал? — беше извикала една стажантка и аз се усмихнах при спомена. — Даде на пациента от 134В сварени цветя!“)

Но си оставаше фактът, че не можех да използвам бял равнец и черен оман на рана, ако разполагам с йод, нито да третирам инфекция с жълт кантарион при наличието на пеницилин.

Бях забравила много неща, но докато пишех имената на билките, си припомнях как изглеждат и какъв е ароматът им — тъмното, подобно на смола брезово масло с приятна миризма, острия мирис на ментата, сладникаво-прашния аромат на лайката и стипчивата миризма на кървавичето.

Срещу мен на масата Джейми също пишеше списъци. Писането не му се удаваше и той го правеше с усилие, с осакатената си дясна ръка, като спираше да потърка заздравяващата рана над левия си лакът, прошепвайки проклятия под нос.

— Ти написа ли лимонов сок, сасенак? — попита ме.

— Не, трябва ли?

Той отметна косата от лицето си е се намръщи над листа.

— Ами зависи. Обикновено корабният хирург дава лимоновия сок, но на такъв малък кораб обикновено няма хирург, а домакинът се занимава с доставките. Но пък няма и домакин; няма време да намерим доверен човек, затова ще трябва да изпълнявам и тази длъжност.

— Е, ако ще си домакин и надзорник на товара, сигурно аз ще съм нещо като корабен хирург — усмихнах се леко. — Ще взема лимонов сок.

— Добре. — Продължихме да пишем чак до появата на Жозефин, прислужницата, която обяви, че се е появил гост. Дългият ѝ нос се бе сбръчкал неодобрително при тази информация.

— Чака на прага. Икономката се опита да го отпрати, но той настоява, че имал среща с вас, мосю Джеймс? — Въпросителният ѝ тон внушаваше, че това не е много вероятно, но дългът я е принудил да предаде информацията.

Джейми изви вежди.

— Човек ли? Какъв човек? — Тя стисна устни, сякаш наистина не можеше да се накара да го изрече. Вече ми беше любопитно що за гост е този и отидох до прозореца. Подадох глава навън и видях много прашна черна клепнала шапка на прага, но нищо повече.

— Прилича на уличен търговец; носи нещо на гърба си — докладвах аз, като се наведох още повече, опряна на перваза. Джейми ме хвана за кръста и ме издърпа навътре, после надникна сам.

— О, това е сарафинът, за когото спомена Джаред! — възкликна той. — Доведи го.

С красноречиво изражение на тясното си лице Жозефин се оттегли и се върна след малко с висок кльощав младеж на двайсетина години, облечен с много старомодно палто, широки панталони без катарами, които се развяваха около кльощавите му пищяли, увиснали чорапи и дървено сабо от най-евтиното.

Мръсната черна шапка, която вежливо бе свалил, разкри слабо лице с интелигентно изражение, украсено с дълга, макар и оскъдна кафява брада. Тъй като никой в Хавър, освен неколцина моряци, не носеше брада, едва ли беше нужна малката черна шапчица на главата му, за да разбера, че е евреин.

Момчето се поклони непохватно пред мен, после на Джейми, като се бореше с ремъците на торбата си.

— Мадам — каза той с поклон, при който двете букли покрай лицето му подскочиха. — Мосю. Много любезно от ваша страна да ме приемете. — Говореше френски странно, с напевна интонация, която трудно разбирах.

Макар че напълно разбирах резервите на Жозефин относно този… човек, все пак той имаше големи сини очи, които ме накараха да му се усмихна въпреки невнушаващия доверие външен вид.

— Ние трябва да сме ви благодарни — каза Джейми. — Не очаквах да дойдете толкова бързо. Братовчед ми каза, че името ви е Майер?

Сарафинът кимна, смутена усмивка се появи сред младежката му брада.

— Да, Майер. Не е проблем, вече бях в града.

— И все пак идвате от Франкфурт, нали? Доста път — каза любезно Джейми. Усмихна се, докато оглеждаше дрехите на Майер, които изглеждаха взети от сметището. — И доста прашен, предполагам — добави той. — Ще приемете ли малко вино?

Момчето като че ли се изчерви при това предложение, но след като отвори и затвори няколко пъти уста, накрая кимна.

Смущението му се изпари щом отвори торбата си. Макар че отвън приличаше на безформена мешка, в която в най-добрия случай има само парцали и оскъден обяд, оказа се, че има малки дървени решетки, в които бяха пъхнати кожени кесийки, сгушени една до друга като яйца в гнездо.

Майер извади сгънат плат и почти с апломб го поднесе на писалището на Джейми. А после започна да отваря една по една кесийките, като поставяше почтително съдържанието им на тъмносиньото кадифе.

— Ауреус с Юлия Севера — каза той, като докосна една малка монета, която сияеше с дълбокия мек блясък на древно злато. — А това е сестерция от фамилията Калпурнии. — Говореше тихо, като внимателно държеше монетите за ръбчетата или ги поставяше на дланта си, за да демонстрира тежестта им.

Вдигна поглед, в очите му се отразяваше блясъкът на благородния метал.

— Мосю Фрейзър ми каза, че желаете да разгледате възможно най-много редки гръцки и римски монети. Не нося всички с мен, разбира се, но имам доста — и мога да изпратя да ми донесат още от Франкфурт, ако желаете.

Джейми се усмихна, като клатеше глава.

— Опасявам се, че няма време, господин Майер. Ние…

— Просто Майер, мосю Фрейзър — прекъсна го младежът, съвършено любезно, но с лека острота в гласа.

— Добре — поклони се леко Джейми. — Надявам се, че братовчед ми не ви е подвел. С радост ще платя цената на пътуването ви и ще добавя нещо за изгубеното време, но не възнамерявам да купувам от вашите монети… Майер.

Младежът вдигна питащо вежди и сви рамо.

— Всъщност — започна бавно Джейми, като се наведе да огледа монетите, — искам да сравня вашите монети със спомените си за няколко древни монети, които видях, и после — ако видя някоя подобна, — да ви попитам дали вие… или семейството ви, защото вероятно сте твърде млад… познават някого, който може да е купил такива монети преди двайсет години.

Погледна към евреина, който с право бе изумен, и се усмихна.

— Може би искам прекалено много от вас, съзнавам го. Но братовчед ми каза, че вашето семейство е едно от малкото, които се занимават с такива неща, и е най-вещото. Ако пък ми кажете към кого да се обърна в Западните Индии по този въпрос, ще съм ви дълбоко задължен.

Майер го гледа известно време, после наклони глава, слънцето примигна по ръбчето от малки черни мъниста на шапчицата му. По всичко личеше, че е много любопитен, но само докосна торбата си и каза:

— Баща ми или чичо ми сигурно са продали такива монети, но не и аз; имам обаче каталог и запис на всяка монета, която е минавала през нашите ръце от трийсет години. Ще ви кажа каквото мога.

Той бутна кадифето към Джейми и се облегна.

— Виждате ли нещо познато?