Епилог Фин

— Фин — каза Шона. Той се бе облегнал на каменния свод и ми се усмихна съчувствено. — Майка ти е тук.

— Добре. — Притиснах колене към гърдите си и се загледах отвъд парапета. — Благодаря, Шона.

Двамата с Джед седяхме един до друг на широкия назъбен парапет на крепостта, облегнати на ниската стена, и гледахме към морето над обсипаната с пролетни цветя равнина. Шона заслиза към двора и стъпките му заглъхнаха надолу по стълбите. По каменните плочи затрополиха копита и конният патрул излетя през портата. В конюшните изцвили кон, разнесоха се звънки удари на чук върху метал; дочу се смях и начало на караница. Виковете от играта на топка бяха заглушени от по-близкия шум, вдиган от четиримата сменени пазачи, които играеха на дженга. За фон на всичко това служеше мързеливото ръмжене на вятърните турбини, а сенките на перките им се плъзгаха хипнотично по крепостната стена.

Единствените, които мълчаха, бяхме ние двамата. Джед ме погледна косо, загризал кокалчето на пръста си.

— Каква ирония, нали? Ти си отиваш. Аз оставам. Много съжалявам.

— Няма нищо. — Макар че имаше.

От усилвателите в двора се носеше тиха музика — никой не си беше направил труда да я смени след партито по пълнолуние предишната нощ. Исках да се върна там, преди зазоряване, когато се бях свила дремливо в прегръдките на Джед. Гледах как Орах издърпва Сет на дансинга; опитвах се да не обръщам внимание на смъртоносния поглед на Ейли, която откри някакви следи от щастие по лицето му. Опитвах се да не заспя в ръцете на Джед и ужасно предчувствие свиваше сърцето ми. Не исках небето да изсветлява — не исках да се събудя и да установя, че нощта си е отишла. Исках да остана тук повече от всичко на света.

Джед смутено човъркаше нокътя си.

— Те наистина смятат, че Рори е голямата им надежда. Сет твърди, че това са суеверни глупости, но Рори ще има добър живот тук. По-добър, отколкото оттатък.

— Знам. Всичко е наред. — Погледнах към равнината. — Ти също ще живееш добре.

— Това е единственото място, където наистина съществувам — отвърна тихо той.

Откъм двора се разнесе познат гърлен смях и двамата погледнахме през рамо. Играта на дженга беше прекратена, но като че ли това не пречеше на никого. Рори се беше настанил доволен между четиримата пазачи, двама мъже и две жени, които лежаха по корем и му помагаха да построи и да развали кула от дженга-блокчета.

Джед продължаваше да дъвче кокалчето на пръста си.

— Не бих останал само защото Рори трябва да бъде някакъв си проклет фигурант. Той е твърде малък, за да го товарят с това. Но…

— Но Сет не се интересува дали той е Каменното сърце, нали?

— Не. Въобще не му пука. Той е просто запленен. — Джед ми се усмихна накриво. — Малко късно се случи, но сега просто не мога да ги разделя, нали? Сет нахълта в стаята ми в четири часа тая сутрин. — Той завъртя очи. — Беше изпаднал в паника, че махмурлукът му може да е причинил колики на Рори.

— О, Джед. Просто не е свикнал, чистокръвните Ший не получават колики. Дай му малко време.

— Да. Той има нужда. — Двамата започнаха да се смеят, докато очите им не се срещнаха.

Джед рязко извърна глава и се загледа в зеленото море.

— По-добре върви при майка си.

— Няма да се замесваш в кавги, нали? — Прочистих си гърлото. — И гледай да не се порежеш. И недей да яздиш водни коне. И не позволявай на Сет да те командва, разбра ли?

— Я, кой го казва. — Той успя да се усмихне. — Искаш ли да дойда? За морална подкрепа?

Поклатих глава и се изправих. Това бе нещо, срещу което трябваше да се изправя сама.

Когато слязох по стълбите, някой ми се изпречи на пътя. Погледнах в хладните очи на Ейли и сърцето ми се сви. Знаех, че е излязла на разузнаване с патрул и няма да се върне три дни. Надявах се, че повече няма да я видя.

— И така, Фин. Отиваш с майка си? — Ейли почти се усмихваше. — Знам, че си ми ядосана, но нямаше ли да се сбогуваш?

— Ейли — казах аз. — Конал не би искал да постъпваш така със Сет.

Ейли не отмести погледа си, но и не си изпусна нервите.

— Конал живее в сърцето ми — каза тя, — но не е нужно да живее в кожата ми. Сет е моят капитан — трябва да защитавам живота му и да разчитам на него да защитава моя. Трябваше да го направя, Фин, и Сет го разбира много добре, дори и на теб да не ти е твърде ясно. — Тя се поколеба. — Ти беше там. Не му се подчини, видях те. Надявах се да изпищиш или да изплачеш, да го засрамиш, но ти не го направи. Браво на теб. Но не биваше да го гледаш до края, щом не можеш да го понесеш.

— Заради теб той ме кара да се връщам обратно. — Задавих се от възмущение.

— Не, заради реакцията ти. Пък и трябва да мисли за майка ти. — Ейли стисна зъби. — Ко… Конал щеше да се съгласи с него. Той би поискал да заминеш със Стела.

Усещах колко я боли да произнася името му и сърцето ми спря да бие толкова гневно. Все пак тя можеше да настоява Сет да бъде екзекутиран, а не го направи.

— Ейли? Приключи ли със Сет? Ще оставиш ли нещата така?

— Не знам. Исках да умре, Фин, и все още ми се иска. — Ейли ме погледна. — Не знам. Но ще се опитам.

Кимнах нещастно.

— Довиждане, тогава.

— Фин — извика зад гърба ми Ейли. — Има още нещо, което би искал Конал. — Аз се обърнах, а тя се усмихна. — Би искал да се върнеш.

— Да. — Този път и аз се усмихнах искрено. — Ще се върна.

На горния етаж, пред стаята на Сет, аз се спрях разколебана, с опънати нерви. Високите гласове се чуваха дори през дебелата дъбова врата — Сет и майка ми, хванати за гушите, само че този път това не ме правеше особено щастлива.

Гласът на Стела беше суров.

— Колко типично за теб, Сет, да ме накараш да дойда тук.

— Никой не те е карал да идваш. — Той също беше ядосан, но говореше с нисък глас. — Ти наруши своя глупав обет, Рейлтин.

— Не ме наричай с това име. Никога повече.

Изгубих желание да подслушвам. Когато отворих вратата и двамата замълчаха виновно.

Стела се съвзе първа.

— Фин — рече тя със странна нотка в гласа. — Фин. — Тя ме прегърна и силно ме притисна към себе си.

За миг застинах от изненада; после също я прегърнах, заравяйки лице в рамото ѝ, така че нито Стела, нито Сет да видят, че плача. Той мълчеше неловко, внезапно заинтригуван от каменните стени. Когато Стела ме пусна и се прокашля, възвръщайки леденото си спокойствие, аз почувствах колебливото докосване на нечие съзнание, по-буйно и много по-вълчо от коналовото, но също толкова покровителствено. Чух мислите на Сет.

Вдигни бариерата, дечко. Защото майка ти се пази.

— Фин, връщаш се с мен обратно още тази вечер. — Стела се опита да се усмихне. — Останах толкова дълго само заради Конал. Съжалявам.

— Стела, внимавай с нея — каза Сет. Той точеше меча си и Стела го погледна с отвращение. — Фин е много талантливо момиче.

— Ще се научи да го крие, както се научих аз — каза Стела. — Ще се научи да живее според законите на Бог.

— Фанатичка.

— Ленора е мъртва — сопна му се тя. — Тя си замина по пътя. Както и брат ми.

— Той беше и мой брат — отвърна тихо Сет, без да спира да точи острието.

— Бях в едно черно такси, когато го усетих да умира — рече Стела доста безстрастно. — Шофьорът помисли, че съм луда или пияна. Ох, какво значение има това? Какво смяташ, че ще постигнеш без него? Един ден този свят ще умре и аз не искам сърцето на Фин да бъде разбито, когато това се случи. Не искам да свърши по същия начин като Конал или баща си. Мястото ѝ не е тук.

Сет ме погледна.

— Напротив.

— Тя е моя дъщеря!

— Затова се връща обратно с теб. — Сет вдигна меча си и го завъртя под светлината, след което погледна в пламтящите очи на Стела. Тя се завъртя на токовете си и изхвърча през вратата.

— Не искам да се връщам — изхленчих аз.

— Не зависи от теб. Или от мен. — Сет се захвана отново да точи вманиачено новия си меч. Преди да свърши денят щеше да го е изтъркал. Направо ме подлудяваше.

— Ти си капитан на тази крепост!

— Това не ми дава властта да заставам между майки и дъщерите им.

— Би могъл, ако пожелаеш.

— Тук не става въпрос какво желая. — Той разтърка очите си с ръце и аз се сепнах, щом осъзнах, че едва не се е разплакал.

Гневът ми веднага се размина и аз преглътнах.

— Стела е дала обет, Сет! Тя го наруши, за да дойде да ме вземе. Какво ще се случи с нея?

— Нищо няма да ѝ се случи. — Забелязах, че той не ме поглежда. — Не вярвай на тия глупости, Фин. Магии, проклятия, дрън-дрън. Не мисли за това. То може да те подлуди.

— Проклета да е. — Сълзите пареха очите ми. — Дори Джед няма да е с мен.

— Но ще имаш майка, така че не смей да я проклинаш. — Той остави бруса и най-накрая ме погледна. — Джед щеше да се върне, ако можеше да има това. Не разбираш ли, че тя те обича? — Той прокара пръсти през пораслата си коса. — Фин, ако някога решиш да се върнеш тук, трябва да го направиш, без да мразиш себе си и нея. Трябва да се научите да си прощавате. И — додаде остро той, преди да успея да го прекъсна, — трябва да се научиш да прощаваш на клана си.

Не можех. Не можех да го направя. Помнех как тялото му отскачаше, как болката изкривяваше лицето му. Що се отнася до противното съскане на камшика, така и не можах да го избия от главата си. Не можех да си представя колко силно го е боляло. Техният капитан, техният приятел, братът на мъжа, когото твърдяха, че обичат. А, кланът наистина ме дразнеше. Всички в него. Дори той.

Погледнах го в очите.

— Никога няма да им простя. Никога.

— Достатъчно — каза той и аз разбрах, че съм проиграла и последния си шанс. — Фин, ти ги мразиш, затова трябва да си идеш. За теб и за клана е опасно, ако останеш. Освен това аз съм един от тях, разбираш ли?

— Добре. Не ме поучавай. — Погледнах към вратата.

— Извинявай. Самият аз съм доста разстроен. — Той се изправи и ме прегърна през раменете. — Върви и разгледай света, Фин. Забрави за всичко това. Не искам да виждам и онзи глупав гарван, вземи го със себе си. На него му харесва там. — Той се намръщи, хвана брадичката ми с пръсти и извъртя лицето ми така, че да погледне в очите ми. Пое си дълбоко дъх. — О, разбирам. Фарамах не е… дошъл на Брокентор.

Прочел ми е мислите. Усмихнах му се с облекчение и благодарност.

— Училището няма да е толкова зле. — Той се ухили. — Не мисля, че Шаная ще продължи да те тормози.

— Конал толкова се ядосваше заради това — казах аз.

— Донякъде се гордеех с теб. Не го прави отново — додаде бързо той, когато аз изненадано повдигнах вежди. — Виж какво, ако искаш, бъди самотница. Това не е нещо лошо. На мен ми харесва.

Естествено.

— Ще ми липсвате двамата с Джед — казах тъжно аз. — Ще минат години.

— Не е чак толкова много. — Той се усмихна накриво и ме пусна. — Това не е наказание, Фин. Това е свободно пространство. О, и преди да тръгнеш, двамата с теб трябва да свършим нещо.

* * *

Брегът беше безлюден. Туфите остра трева бяха покрити със скреж и купчинки сняг, а морето бе сиво и бурно и се вихреше в залива. Черният кон вървеше, потрепвайки с копита по твърдия пясък, вирнал пламтящите си ноздри във въздуха. Накрая на залива той седна на задните си части, подуши въздуха, след това отново премина в галоп през разбиващите се вълни, и се спря точно до стъпващия тежко Сет.

Жребецът се ухили, докосна лицето му и пъхна муцуната си в дланта му, като пръхтеше и изкарваше дим през оголените си зъби. Сет вдигна сребристата юзда на Конал в едната си ръка и в черните дълбини на очите на животното проблесна зелена светлина.

— Съжалявам, че трябва да си отидеш, ахишка. Но върви. — Сет се обърна и запрати юздата във въздуха. Тя описа висока дъга и се озова далеч във вълните. Няколко дълги секунди се мята по повърхността, после потъна.

Черният кон изпищя. Без да поглежда назад, той навлезе в морето в галоп, хвърляйки се срещу бурните вълни. Когато земята се изгуби под краката му, той заплува, силният му врат пореше водата като нос на кораб. Четири големи вълни се разбиха в него; когато го връхлетя четвъртата, повече не се появи. Гледах докато очите ми не се насълзиха, но него го нямаше.

Отидох при Сет и се обгърнах с ръце, а вятърът увиваше косата около лицето ми. В очите ми пареха неочаквани сълзи. Не можех да забравя събуждането си: барабаните, странната музика с невероятно бърз ритъм, грубият красив глас на Сет, който пееше на език, който не разбирах.

Странно, колко харесвах лицето му. Странно, колко различен изглеждаше, когато се усмихваше, вместо да се хили подигравателно. Сега вече виждах колко е красив и той вече не ми се струваше като изкривена версия на Конал; той си имаше своя ослепителна красота.

— Той не трябваше да умира — каза Сет, без да сваля поглед от морето. — Това също беше моя задача.

— О, престани с това. — Отметнах косата от очите си. — Няма ли поне веднъж да се спреш?

Той се засмя.

— Ех, Фин. Ти ще заобичаш клана си, обещавам ти. Кейт се е укротила засега. Каменното сърце е у нас. Не знаем какво може да направи Рори, но и тя не знае, така че я чакат много безсънни години. Няма значение дали аз и ти вярваме в пророчества — тя вярва и ще се страхува от нас доста дълго време. Затова можеш да изхвърлиш мислите за нея от главата си.

— Слушам. — Усмивката ми бе скептична. — Също като теб.

Той погледна, мълчаливо към крепостта. Джед се препъваше и се плъзгаше между дюните, а Рори газеше през пясъка като малък куршум, право към Сет. Мъжът падна на колене и позволи на детето да се блъсне в гърдите му, после се изправи със залитане и го метна на раменете си. Все още потрепваше леко, но реших да не го споменавам.

— Времето изтече — каза ми той. Рори спря да се поклаща и Сет прегърна Джед през раменете. — Не се притеснявай, няма да позволя на Джед да се пореже. И двамата ще бъдем тук като се върнеш. Обещавам.

— Гледай да си спазиш обещанието. — Аз потънах в прегръдките им.

Късичките пръстчета на Рори се заплетоха в косата ми и докато се опитвах да ги освободя, от очите ми капна сълза. Сет я избърса с палец, докато майка ми приближаваше коня си към мен.

— Името ѝ е Рейлтин — прошепна той в ухото ми.

Стела седеше с изпънат гръб върху белия кон, а четирима ездачи ший чакаха на почетно разстояние. След като Сет ми помогна да се кача на коня, аз се усмихнах на майка си. Тя повдигна вежди и хвърли любопитен поглед към него.

— Благодаря ти — каза му хладно Стела.

Той ѝ се усмихна.

Стела докосна шията на коня си и аз забелязах, че пръстите ѝ треперят.

— Ще изпратя юздата си обратно с ескорта. Моля те, върни я в морето.

— Разбира се.

— Повече няма да се върна тук, Сет, знаеш го. — Стела направи геройско усилие да се усмихне искрено. — Но ти можеш да идваш да виждаш Фин когато пожелаеш.

Тя обърна коня си и го пришпори с пети. Той препусна в галоп и сребристата ѝ коса се развя на вятъра. Аз я стиснах здраво през кръста, усещайки как сърцето на Стела препуска в ритъма на копитата. Рейлтин, помислих си аз. Звезда; Стела. Може би все пак тя не можеше да се спаси от своето шийско аз.

В съзнанието на майка ми се преплитаха облекчение и непоносима тъга и аз осъзнах, че повторното напускане на това място, и то за последен път, е разбило сърцето ѝ. Тя не постъпваше правилно и разбиваше не само своето сърце, но го правеше, за да ме защити. Защото тя всъщност ме обичаше. И това бе същото като да се върна у дома.

Затворих очи и се усмихнах, и повече не погледнах назад. Така или иначе продължавах да ги виждам в съзнанието си. Джед и Рори, и Сет, и бурното зимно море, и сивите вълни, които вече заличаваха следите от копита в пясъка.


Загрузка...