Камъкът на сълзите

Двадесет и пета глава

Конят беше напълно изтощен, но продължаваше да тича с последни сили. Ейди се държеше здраво за Зед, който се бе наклонил напред. Под себе си и двамата усещаха напрегнатите мускули на животното. Покрай тях бясно прелитаха неясните силуети на дърветата в гъстата гора. Животното прескачаше камъните и дънерите, които се изпречваха на пътя му. Скринът ги следваше по петите. Тъй като беше по-висок от коня, клоните, покрай които прелетяваше, се заплитаха в главата му и Зед чуваше зад гърба си пукот от чупене на нещо твърдо. На няколко пъти магьосникът повали дървета на пътеката зад тях, но това не забави кокалестото чудовище. Пробва с номера, заклинания и всякакви други магии. Никакъв резултат. Въпреки това бе решен да не се отказва. Да признае поражението си означаваше да настрои съзнанието за загуба, което със сигурност би довело до това.

— Страхувам се, че този път Пазителят ни спипа — провикна се Ейди през гърба му.

— Още не! Не разбирам как е успял да ни открие? Нали костите на тоя звяр са в къщата ти от години и през цялото това време са те предпазвали от него. А щом е така, как тогава Пазителят е успял да ни открие?

Ейди не му отговори.

Движеха се по пътеката, по която по-рано минаваше границата, в посока към Средната земя. Зед беше благодарен, че граничните стени вече ги няма. Ако бяха тук, досега вече да са минали в отвъдния свят. Със или без граница обаче, това преследване не можеше да продължава още дълго. Все някога силите им щяха да свършат и скринът щеше да ги хване. Пазителят щеше да ги хване.

„Мисли!“, заповяда той сам на себе си. Беше използвал магия, за да вдъхне енергия на коня, но всичко си имаше граници. Нещастното животно бягаше с последни сили. Едва ли щеше да изкара още много. Трябваше да спре с опитите да забави чудовището и да измисли начин да се справи с положението. Но може би щеше да е опасно да променя тактиката си в движение. Направеното до момента все пак бе забавило скрина. Стори му се, че отляво проблесна зелена светлина. Подобна бе виждал на едно-единствено място — на границата. Светлина от отвъдния свят. „Невъзможно“, помисли си той. Конят продължаваше напред.

— Ейди, имаш ли в себе си нещо, по което скринът би могъл да ни разпознае?

— Какво например?

— Не знам! Каквото и да е! Сигурно е успяло да ни открие благодарение на нещо. Нещо, което ни свързва с отвъдния свят.

— Нямам нищо такова по себе си. Сигурно ни е открил чрез костите, които държа в къщата си.

— Но нали именно те те скриваха?!

След малко зелената светлина се появи отново. Отдясно. След още малко и отляво.

— Зед! Мисля, че скринът вика отвъдния свят и ние бъдем вкарани в него.

— Може ли да направи подобно нещо?

Този път гласът й беше съвсем тих.

— Да!

— По дяволите! — промърмори той под носа си срещу студения вятър, който удряше лицето му. Зловещата зелена светлина просветваше между дърветата. Вече беше съвсем наблизо. Ако не измисли нещо, ще умрат.

„Мисли!“

Кости от скрин.

— Ейди! Дай ми огърлицата си!

Зелените светещи стени на границата ги притиснаха от двете страни. Времето им изтичаше. Вече нямаха избор. Ейди свали костената си огърлица и пъхна ръка под мишницата му, за да я подаде. Ръката й продължаваше да кърви. Зед махна своята огърлица от врата си и стисна двете в ръка.

— Ако и този път нищо не стане, съжалявам, Ейди. Искам да знаеш, че ми беше приятно да прекарам известно време с теб!

— Какво ще правиш?

— Дръж се здраво!

Искрящите зелени стени на границата се събраха пред тях. Зед стисна поводите и тихичко заповяда нещо на кобилата. Тя заби копита в земята и се обърна точно преди пътеката да се изгуби в отвъдния свят. Зед хвърли двете огърлици от кости на скрин в зелената светлина между дърветата. Скринът ги настигаше. Когато бе вече до тях, той без никакво колебание последва двете огърлици, които потънаха в зелената светлина. Веднага след това блесна искра, чу се гръм. Зелената светлина и скринът проблеснаха и изчезнаха. В смълчаната тъмна гора остана да звучи само тежкото им дишане. Ейди уморено отпусна глава на гърба му.

— Бъдеш прав, старче, твоят живот бъде поредица от отчаяни постъпки.

Зед я потупа по коляното, преди да скочи от кобилата. Нещастното животно беше изтощено до крайност, почти на прага на смъртта. Зед хвана главата й между дланите си и й вля мъничко енергия, към която прибави и искрените си благодарности. Опря глава в нейната и успокоително я погали по лицето, след което отиде да види как е Ейди.

От раната на ръката й все още течеше кръв. Застанала до едрата кобила, Ейди изглеждаше съвсем дребничка. Не усети никаква болка, докато Зед разглеждаше раната й.

— Бъда голяма глупачка! — каза Ейди. — През цялото време да си мисля, че се крия под носа на Пазителя, а да се окаже, че той бъде скрит под моя. През цялото време бъде наясно къде съм. През всичките тези години!

— Можем само да се радваме, че не се е опитал да извлече полза от това. Той пропиля инвестицията си. А сега мирувай! Трябва да оправя тази рана.

— Не бъде време за това. Трябва да се върнем в къщи. Трябва да си прибера костите.

— Казах ти да мируваш!

— Трябва да побързаме.

Зед се намръщи.

— Ще тръгнем, когато свърша. Кобилата е съвсем изтощена, няма да можем да я яздим и двамата. Ако обещаеш да кротуваш за малко, ще ти отстъпя мястото на гърба й, а аз ще вървя пеш. Така че потрай малко, за да не се дърлим тук цяла нощ.

Когато стигнаха до къщата на Ейди, беше започнало да просветлява. Сумракът бе студен и потискащ. Също и гледката. Скринът бе разбил цялата къща на трески. Ейди се втурна вътре, без да обръща внимание на разрушените стени. Бродеше из развалините, като от време на време се навеждаше да вдигне по някой кокал. Търсеше най-вече в ъгъла, където за последно бяха видели кръглата кост.

Зед оглеждаше около прага, когато тя го извика:

— Ела, магьоснико, и ми помогни да намеря кръглата кост!

Той стъпи върху една повалена греда.

— Не ми се вярва да успееш.

Тя бутна настрани една дъска.

— Тук някъде бъде! — Тя спря на място и го погледна през рамо. — Какво искаш да кажеш с това, че не ти се вярва да я намеря?

— Някой е бил тук след нас.

Ейди огледа руините.

— Бъдеш сигурен?

Зед небрежно махна с ръка към прага, където бе оглеждал преди миг.

— Видях стъпки, ето там… Не бяха нашите.

Тя отпусна ръка и събраните кости се строполиха на пода.

— А чии?

Зед се облегна на една стърчаща от тавана греда, която опираше в пода.

— Нямам представа. Но съм сигурен, че някой е идвал. Прилича ми на женски ботуш, но не е твоят. Опасявам се, че онзи, който е идвал, сигурно е взел кръглата фигурка.

Ейди продължи да търси в ъгъла, но след малко се отказа.

— Бъдеш прав, старче, фигурката бъде изчезнала. — Тя извърна глава, като че се взираше в самия въздух с белите си очи. — Проклетници — изсъска тя. — Грешиш, като си мислиш, че Пазителят бъде пропилял усилията си.

— Страхувам се, че си права. — Зед избърса ръка в робата си. — Най-добре е веднага да се махаме оттук. Колкото се може по-далеч.

Ейди се наклони към него и каза с тих, но твърд глас.

— Зед, трябва да намерим кръглата кост. Това е изключително важно за воала на отвъдния свят.

— Скрила е следите си с магия. Дори аз не мога да разбера накъде е тръгнала. Видях само една стъпка. Трябва да се махаме! Пазителят е знаел, че ще се върнем. Ще прикрия и нашите следи, така че никой да не може да разбере накъде сме тръгнали.

— Сигурен ли си? Как така Пазителят знае винаги къде се намираме и изпраща убийците си след нас?

— Следил ни е по огърлиците, които носехме на вратовете си. За известно време няма да може да ни намери. Но трябва веднага да се махаме. Навсякъде има очи, които наблюдават — същите очи, които са откраднали кръглата кост.

Ейди наведе глава и затвори очи.

— Прости ми, Зед, че те изложих на такава опасност. Прости ми, че съм била толкова глупава.

— Глупости, никой не може да знае всичко. Не можеш да очакваш през целия си живот да не допуснеш нито една грешка. Важното е да продължаваш напред, а не да се отказваш!

— Но тази кост беше много важна!

— Вече я няма. Засега нищо повече не можем да направим. Важното е, че в тази схватка излязохме победители, че Пазителят не успя да ни хване. Но трябва да изчезваме.

Ейди грабна костите, които преди малко изпусна.

— Ще побързам!

— Не можем да носим нищо със себе си, Ейди — каза той тихо.

Тя се изправи.

— Трябва да взема костите. Някои от тях бъдат много ценни. В някои се крие могъща магия.

Зед я хвана за ръката.

— Ейди, Пазителят успя да ни открие само по една-единствена кост на вратовете ни. Той те е наблюдавал. Не можем да сме сигурни, че няма да види и някоя от тези кости, ако ги вземеш. Трябва да ги оставим, но в същото време не можем да си позволим някой друг да ги намери. Ще се наложи да ги унищожим.

Тя дълго време се канеше да каже нещо, докато накрая устата й намери думите.

— Няма да ги оставя. Те бъдат важни. Сдобила съм се с тях с огромни трудности. Някои съм търсила с години. Няма как да ги е белязал. Няма как да е знаел в какви трудни ситуации ще изпадна.

Зед я потупа по ръката.

— Ейди, Пазителят не би оставил на средата на пътеката костта, която е искал да намериш, за да те бележи с нея. По-скоро би те накарал да се бориш за нея, за да я цениш повече и да я държиш винаги близо до себе си.

Тя дръпна ръката си.

— Тогава значи може да е белязал и всичко друго! — Тя посочи с ръка. — Откъде си сигурен, че твоята кобила не ти е била подхвърлена от проклетник?

Зед я изгледа безстрастно.

— Сигурен съм, защото тя не е конят, който ми бе предложен. Взех друг, по мой избор.

От очите й закапаха едри сълзи.

— Моля те, Зед — прошепна тя, — те бъдат мои. Те бъдат начинът, по който да стигна до моя Пел!

— Аз ще ти помогна да изпратиш съобщението си до твоя Пел. Вече ти обещах да го направя. Но не бива да взимаш костите. Не това е начинът. Още не е дошъл моментът. Ще ти помогна, когато му дойде времето.

Тя пристъпи към него.

— Как?

Зед огледа съчувствено набръчканото й лице.

— Мога да извикам духовете на умрелите през воала за кратко време, да разговарям с тях. Не знам дали ще успея да извикам самия Пел, но поне ще му изпратя съобщение. Но, Ейди, трябва да ме чуеш, сега нямаме време за това. Ще го направим, след като бъде възстановен воалът.

Треперещите й пръсти се впиха в рамото му с надежда.

— Как? Как може да стане това?

— Може! Засега това е всичко, което мога да ти кажа!

— Кажи ми! — Пръстите й се забиха в ръката му. — Трябва да съм сигурна, че не ме лъжеш. Трябва да знам, че е възможно.

Той дълго премисля отговора си. Беше използвал магьосническата скала, която бе получил от баща си, за да призове духовете на родителите си. Но те му бяха казали, че не бива да ги вика, докато всичко това не свърши. В противен случай имало голям риск с преминаването си от отвъдния свят да разкъсат напълно воала. Да се използва скалата по този начин бе опасно дори в най-подходящото време. И той беше предупреден да не го прави, освен в изключително належащи случаи.

Винаги е рисковано да се викат духове. Човек никога не знае какво още би могло да се шмугне в този свят заедно с тях. И бездруго вече беше пълно със същества на мрака, които никой не бе канил в света на живите. Макар Ейди да бе чародейка, не би трябвало да познава тези функции на магьосническата скала. Това беше тайна, която, подобно на много други, магьосниците би трябвало да пазят само за себе си. Почувства на плещите си цялата тежест на тази отговорност.

— Ще трябва просто да ми повярваш, че е възможно. Дадох ти дума, че ще ти помогна, и наистина ще го направя, когато му дойде времето.

Пръстите й все още стискаха ръката му.

— Как може да стане? Сигурен ли си? Откъде би могъл да знаеш такива неща?

Той се изпъчи.

— Аз съм магьосник от Първия орден!

— Но напълно ли си сигурен, че ще стане?

— Ейди, просто трябва да ми повярваш. Никога не давам лесно обещания! Не мога да съм напълно сигурен, но вярвам, че ще стане. Сега обаче имаме друга задача. Трябва да използваме всичките си познания и да вложим всичките си сили, за да спрем Пазителя. Воалът трябва да бъде съшит отново! Може би е грешка да използвам онова, което знам и което мога, ако то застрашава живота на други хора. Възстановяването на воала изисква равновесие на силите, иначе всичко ще отиде в отвъдния свят. Възможно е онова, което ще направим, да разкъса напълно воала. Затова не бива да викаме духа на твоя Пел сега.

Тя сложи ръка на рамото му и отметна една сива къдрица от лицето си.

— Прости ми, Зед. Разбира се, че си прав! Занимавах се с изучаване на точката на пресичането на световете през по-голямата част от живота си. Трябваше да се сетя сама, а не чакам да ми го кажеш. Прости ми!

Той се усмихна и я прегърна през раменете.

— Благодаря ти, че държиш на обещанията си. Това означава, че си човек на честта. Няма по-добър съюзник от човек, който държи на думата си — Тя хвърли поглед към разрушената си къща. — Само че… прекарах целия си живот да трупам тук тези неща, пазих ги толкова дълго. Хората, които ми ги даваха, разчитаха, че ще ги пазя.

Зед я поведе навън през руините.

— Доверили са ти се, защото са знаели, че ще използваш дарбата си, за да защитиш онези, които нямат твоята сила. Затова пророците пишат пророчествата си. Ти трябва да оправдаеш тяхното доверие.

Ейди кимна и отпусна тънката си ръка на гърба му, докато прекосяваха през руините.

— Зед, мисля, че липсват и други кости!

— Знам!

— Те са опасни!

— И това знам.

— Тогава какво ще правим?

— Струва ми се, че трябва да послушаме пророчеството. Има един начин да възстановим воала.

— Какъв е той, старче?

— Като помогнем на Ричард. Трябва да намерим начин да му помогнем, защото в пророчеството е казано, че само той може да възстанови воала.

Зад тях избухна огън, който погълна остатъците от къщата заедно с множеството кости в нея. Те не се обърнаха.