Кандидат за „Хамама“

I

— Чакаш ли ме?

— Готов съм.

— Да пием бари по едно пиво?

— Прекрасно.

И двамата приятели влязнаха у бирарията „Венети“.

По-възрастният от тях г. Хрисантов по една разсеяност, която му беше свойствена, колчем умът му беше силно занят с нещо, като съгледа отпреде си благодушното и тлъсто лице на съдържателя на заведението, извика гръмогласно:

— Гарсон!

Съдържателят на заведението погледна учуден към посетителя си, който се обръщаше към него с такова нелюбезно възклицание, възви лениво очите си към слугата и каза:

— Виж какво искат господарите.

Скоро двамата приятели, млади още хора, държеха в ръце пенясти чаши и се чукнаха:

— На добър час!

— Добра сполука!

Навън чакаше един файтон.

Хрисантов и Иванов се хвърлиха в колата.

— За станцията!

Файтонът тръгна и затрещя по калдъръма. Двамата другари разсеяно и спокойно гледаха на дюкяните и магазините по Станционната улица и даваха учтиви поздравления с шапки на срещаните познайници.

Когато излязоха на полето, един прохладен ветрец вейна въз бледите лица на пътниците. Природата се разкри пред тях във всичката си хубост и младост. Широките полета, що се разстилаха до самите кичести поли на Родопите, се зеленееха и замайваха окото със своя лъскав шар. Едно чувство от мир и утешение вееше из ясния простор и двамата другари, виждаше се, че упоени от ласкавото дихание на пролетта, трябваше скоро да забравятбурния и прашен Пловдив с неговите интереси и сътресения, с неговите пияци, пълни с глъчка и политика, с неговия лабиринт от улици, по-смрадни и по-кални от паскви-лите на г. К.

Уви, но тая красна природа, но това животворно и лучезарно априлско слънце, но тоя омаятелен изглед на панорамата на безкрайния пловдивски хоризонт мтжаха да развълнуват и разчувствуват всекиго другиго освен нашите двама пътници. Всичко живо можеше да се зарадва, макар минутно, на хубостта на божия свят, само един кандидат за депутат не би могъл да направи това.

А Хрисантов беше такъв. Другарят му, депутат вече, го придружаваше до Дермендере, село, в което имаше влияние. Там щеше да го препоръча. Те излязоха из Пловдив с вида на хора, които отиват да се разходят до станцията: не биваше да се усети истинската им цел в тоя горещ период на избирателни борби. И двамата сега бяха заняти с важни мисли.

Спокойно и монотонно каляската се търкаляше по сухия и прохълмен път, който води за Дермендере.

Погледите на Хрисантова бяха постоянно устремени към една рътлина на Родопите, дето се криеше селото. С трепет в сърцето той съглеждаше белизнявия димец, който леко се носеше над селото, в което стоеше една част от бъдещата му съдба. Никога не беше чувствувал такъв вид вълнение и тия скромни и мирни селца, които така приветно стърчеха по полите на Родопите, му внушаваха хиляди мисли и страхове. През ума му се мяркаше ту някой кмет с лукаво и неприветливо лице и чекинясти мустаци, ту някой див поп с ожулена калимявка и с брада, сплъстена и нечиста, ту някое селско учителче, с шаячно сетре и панталони, на което библиотеката съсстоеше само от няколко омазнени селски тефтера и от няколко прашни броеве от цариградския „Век“ и някой лански пловдивски лист… Тия важни лица сега го туряха в смущение и той доста се затрудняваше с мисълта как да се държи пред тях, за да може да им придобие симпатията и уви, благоволението! Прежнята нощ той беше сънувал, че се бори с попа от село С., дето щяха да наминат също, когото никога не беше виждал в лицето, и когато се събуди, той беше цял облян в пот… Чинеше му се, че попът беше един свиреп американец, с калимявка, обкована отпред с жълта тенекия и на която бяха изрязани словата: „Иди от мене, сатано!“ И Хрисантов с истинско потръпване си представяше, че по неумолимата нужда той трябваше да стисне нежно ръката и да продума няколко любезни думи на американеца.

И той се намръщи.

Изведнаж, доста далеч от тях, зададе се един конник.

Той беше селянин и вероятно познат Иванову, защото той се поповдигна, вторачи се към него и рече:

— Тоя трябва да е кметът от Дермендере, трябва да го разпитаме каква е работата.

Хрисантов погледна тоже развълнувано към кмета. С едно необяснимо чувство от душевно стеснение Хрисантов си поправи вратовезката, тури си десния крак на левия и чака кмета.

Конникът все наближаваше.

Хрисантов го измеряше с очи.

Когато селянинът приближи доста наблизо, Иванов каза:

— Не е кметът.

Хрисантов си отдъхна.

Конникът беше млад момък — момче още — със сива коса и вежди и с мустаци едвам наболи; той гледаше кротко и весело: това предразположи Хрисантова към него.

— Трябва да е някой честен селянин — продума Хрисантов и се приготви да го поздрави приятелски.

— Да поговорим с него — каза Иванов и като направи да спре колата, той се обърна към мирния избирател:

— Добра среща, байно!

— Дал бог добро, господине — отговори селянинът и възпря коня.

Иванов го изгледа, па каза:

— Какво има по вас ново-вехто?

— Всичко добро. Отивам в града. Ваша милост?

— Ний отиваме към ваше село.

— Харно, харно.

— Какво има ново-вехто по вас? — повтори пак Дванов.

— Всичко хубаво — какво ще има?

Иванов си побара брадата доволно дълбокомислено. Той кроеше как да залови разговор върху настроението на селяните по изборите. Това беше доста деликатна работа. За да внушиш повече доверие на селянина, нужно е да се представиш незаинтересован и благодушен. Мамен много пъти, той е привикнал да се съмнява; лъган безпощадно от всички политически и обществени аферисти, той си позволява да крие мисълта си. И когато го счете полезно — да излъже. Ето защо само подир дълги забиколки и разпитвания за нивята, за тогова или оногова в Дермендере, за скъпотията, за времето той му каза:

— А кого сте си намислили да изберете за депутат?

Из един път благодушното и весело лице на селянина стана сериозно. Той погледна първо Иванова, после Хрисантова, комуто тупаше сърцето, плюна и поглади коня ло гривата. Би казал човек, че той не разбира добре думите на Иванова. Именно това си помислиха двамата другари и Иванов се готвеше да му разясни думите си, когато младият селяк отговори:

— За депутатин… още не сме нагласили кого ще си избираме депутатин.

— А така като за кого си мислите? Зер трябва да си мислите за някого… Не е ли така?

— А бе мислим… то се знае, че мислим… ами какво да ти кажа? И ний сами не знаем… Един доде днес, каже ти: изберете тогова; друг доде, рече: избирайте еди-кого си; трети — други пък сочи… Мислим, та какво да му мислим — разбърковат ни ума.

Очевидно селачето говореше предпазливо.

— Кметът ви в село ли си е?

— В село, аз съм му домощникът.

— Ха, още по-добре. Аз исках да ви видя… Ти ще се върнеш скоро, нали? Е, като се върнеш, да се разговорите с кмета, с попа и с учителя, та да си решите кого да си изберете. Аз ви съветвам като приятел; ти ме познаваш, нали? Да си отваряте хубаво очите и да изберете за ваш депутат човек, дето да пази вашите интереси и да познава нуждите ви, а не да иска чрез депутатството си да печели пари и да си докара по-големи доходи. Вам трябва достоен човек; ето аз отивах нарочно да ви препоръчам за такъв…

Иванов биде принуден да се прекъсне, защото Хрисантов люто го ущипа за лакътя, като разбра, че ще го посочи. Иванов усети предупреждението и продължи:

— …Нарочно да ви препоръчам за кандидат… човек достоен и който да ви направи чест с името си…

— Е, то се знае я, нам трябва достоен човек… — отговори селянинът и погледна с малките си сиви очи на Хрисантова. Види се, догади се, дяволът.

Хрисантов се изчерви и погледна към земята с голямо смиреномудрие.

— Е сега, добър час. Па да помниш какво ти казувам.

— Ех, сбогом — каза селянчето и бутна коня си бързо, без да забележи грациозния поклон, който му правеше Хрисантов с шапката си.