Кандидат за „Хамама“

VI

Хрисантов отдъхна. И двамата се запътиха към колата, що ги чакаха на вратнята. Трябваше да тръгнат. Иванов по обичая взе инициативата и на прощаването: той се прости с кмета и със селяните, после с музикословесния, комуто остави в ръката нещо лъскаво бяло, което направи да се облее с блажено ухилване лицето му, и с попа, като направи знак, че целува набърчената му костелива и ноктеста ръка. Едвам-що и Хрисантов с едно непобедимо потръсване облиза светата десница на попа, явиха се двама селяни, от които единият поднесе бъклица Хрисантову. Що е това?

— Заповядай, пий, господине! — извикаха му почервенелите двама селяни. — От сватбата на чорбаджия идем да ви поканим. Нали ваша милост занапред си наш депутатин?

— Да си жив — извика другият.

Музикословесният дойде във възторг. Щом и чорбаджият прави чест на Хрисантова — всичко е свършено. И кметът, и другите селяни се твърде зарадваха: чорбаджи Нено беше влиятелен. Иванов пое бъклицата подир другаря си и с един крак на стъпалото на файтона произнесе огнена реч в чест на избирателите и на избраника и пи наздравица за чорбаджи Нена.

— Хайде на сватбата! — извика кметът с възхищение.

— Да му потропнем! — викат другите.

Музикословесният нищо не каза; той не можеше нищо да каже от ентусиазъм. Само лицето му сега беше се преобърнало на голяма усмивка, неподвижна, замръзнала, тъпа, сякаш една карнавалска маска.

— Нека да те види всичкият народ, да знай за кого ще пуща книжка! — викаха пак.

И попът викаше нещо.

Хрисантов, който бързаше да напусне селото и да остане на свобода, защото продължителните стеснения и преструвки тука тежко угнетяваха душата му, съвсем не желаеше да бъде и сватбарин у чорбаджи Нена. Но нито дума можеше да става за отказ. При това туй беше психологическа минута. Непростително беше да загубят случая да придобият приятелството на един от първите селяни, а също в нови радостни излияния и възлияния да запечатат съюза, който тъй щастливо сключиха вече с дермендеренци. Те тръгнаха храбро към сватбата, предшествувани от музикословесния и неговата замръзнала усмивка. Той тичаше да предупреди сватбарите за високото посещение и да приготви отличен прием на двамата гости. Скоро писък на гайда извести за близостта на къщата на чорбаджият. Когато я доближиха, главното лице, което им се мярна, беше пак музикословесният, последван от куп деца, при които приличаше на тамбур-мажор; той идеше насам, придружен и от един стар, тлъст, с накривена шапка селянин, комуто със силни ръкомахания разправяше нещо и му сочеше към Хрисантова. Селянинът с кривналата шапка беше чорбаджият. Кръглото му лице се зачервило като рак и враслите се в месата му очички мигаха бързо-бързо. Още от три разкрача той се спусна и прегърна с бащинска нежност Хрисантова и му лепна няколко мокри целувки по устата и още няколко (понеже Хрисантов неволно се отдръпваше) даде на бузата му и на ухото му.

— Ваше благородие, не бойте се; чорбаджият е достоен человек; той от русите така се е научил!… — ободряваше го псалтът.

Минаха през хорото, което им отвори път, и наседяха на одърчето на сайванта. Изведнаж то се напълни с куп сватбари, с глъчка, викове, приветствия. Всичките идеха сега да се запознаят с г. Християнова, чдято слава беше вече обладала селото. Доведоха и булката да целува ръка на гостите. Радостната глъчка растеше, погледите любовно бяха устремени в кандидата, който не знаеше как да отговори на толкова чест. Той машинално приемаше всяка ръка, която му се подаваше; всяка наздравица, която му се правеше; всяка чаша, която му се поднасяше… Той съзнаваше само едно: че тук му се прави един триумф, който го упиваше и зашеметяваше; по всичките лица видеше сега част от същата триумфална, ликующа усмивка, която носеше псалтът. Вероятно тя се длъжеше толкова на посещението на Хрисантова, колкото и на сватбарското вино. А то постоянно им се поднасяше ту в тасове, ту в паници и наздравиците нямаха край.

Най-сетне гостите станаха да си вървят. Разкряскаха се всичките:

— Не, не бива още!

— Да потропнем!

— На хорото, на хорото!

Хрисантов по никой начин не иска да се хване: главата му се върти вече. Но избирателите са безпощадни.

— На хорото, на хорото!

— Така е законът у наше село!

— Закон баба поваля.

Безпощаден е и Иванов: той повлича слисания кандидат към хорото. „Трябва да се съобразяваме с обичаите на мястото, особено когато искаме това място да ни изпрати в областното събрание“ — шъпне му той. Хрисантов скърца със зъби, но няма какво да прави. Той не умее да играе; той не е играл никога, но трябва да играе, както одеве трябваше да дава и приима целувки, както сега трябваше да пие. Той се завъртява два пъти, хванат между Иванова и глухия поп, който го учи отечески как да стъпва; но като съглежда, че се задават пак паниците, спасява се във файтона. Цялата сватба забикаля колата с двамата гости; паниците и тук стигат и обсаждат страстотерпца Хрисантова. Той сръбва от всякоя само за очи и стиска множество избирателски ръце, които се кръстосват и преплитат около него и другаря му. Между многото зачервени непознати лица мярка се и изчезва лицето на псалта; Хрисантов забележва, че псалтът прави страшна агитация, за да му подпраща повече селяни да се здрависват с него, за да окръжи с по-голяма слава триумфалната му колесница. Внезапно той съзира една нова опасност: задава се тичешката чорбаджият с мустаци, щръкнали и гладни за целувки прощални. Но докато да съобрази какво да прави, за да ги избегне, ужасните мустаци и широките сочни устни, направили вече двайсетата баня в сватбарската паница, се изпречват във всичкото си величие пред очите му. Чрез едно инстинктивно движение, вдъхнато от неминуемата опасност, Хрисантов се отметна и закри лицето си зад гърба на Иванова, който има чест да получи в устата си атаката на любвеобилните мустаци. За щастие, возачът шибна конете и покара файтона, без да обръща внимание на маханията и виковете на чорбаджият, който му заповядваше да почака, за да се прости и с кандидата… Иванов и Хрисантов махат шапки към сватбата за последньо сбогом…

— От тоя миг това село го имаш в кърпа вързано… Толкова възторг не съм видял — казваше Иванов, като обръсваше с бялата батиста по лицето си мокрите следи от чорбаджиевото лобзание.

Хрисантов нищо не отговори. Той нямаше още време да обсъжда резултата от посещението; той само си отдишаше свободно като човек, избягал от едно изтезание. В главата му беше още бъркотия и смут; всичко това, което в кратко време видя, изпита, изчувствува, изстрада в това село, измъчваше мисълта му; то се въртеше и хвърчеше из главата му като един голям и хаотически облак, сплъстен от попукани селски ръце, които хващат неговите, от образа на лудия и от усмивките на псалта, и от миризмата на чесъна, и от кирливи икони, и от топка памук в едно ухо, и от паници, пълни с вино, и настръхнали мустаци, изкъпани в него, и безчет целувки, дадени и вземени днес. Цяла халюцинация!

Когато файтонът се поотдалечи и завиваше вече из една улица, Хрисантов се извърна: той видя при чорбаджийската вратня една тълпа селяни, че бяха наобиколили високата фигура на музикословесния, който широко махаше с ръце и им разправяше нещо — вероятно разхваляше и им препоръчваше Хрисантова.

Така приятно и сполучливо, и тържествено се свърши посещението на село Дермендере, което беше първият етап на тая знаменита избирателна обиколка.

Двамата приятели тръгнаха сега за ближното село Марково, един час на раздалеч, дето трябваше да се срещнат със свирепия американец.

……………………………………………………………………………………………

……………………………………………………………………………………………

Хрисантов се завърна от избирателната обиколка твърде угнетен. Той никога не бе си представил грозотата на подобен подвиг, нито се бе почувствувал толкова унизен пред себе си, принуден, както беше, да изнасилва искрената си природа и душата си в упорната борба да влезе в хамама.

Той тури точка на по-нататъшната си обиколка и махна с ръка на всичко.

Пловдив, 1890 г.