Капан за мишки

Глава 8

Благодаря на умните хора, които са измислили интернет — много полезно нещо. Докато правех упражненията си на тренажорите и грижливо си приготвях неделната закуска, журналистите, крайно възбудени от семейната драма на висшия чиновник Ситников, по най-бързия начин събираха от всички възможни източници сведения за живота и личността на потърпевшия и информацията веднага се изливаше в Мрежата, за да може да я прочете всеки. Именно там към обяд я видях и аз.

Днес успях да науча за живота на Вячеслав Антонович малко повече от завчера, но от всичко прочетено за мен се оказаха важни само две обстоятелства. Първо: снахата не го простреляла смъртоносно, както в бързината бяха съобщили в сутрешните новини, а само го ранила, наистина много тежко, така че в момента Ситников се намирал в реанимацията. Второ: неговата кариера, подробно описана от журналистите едва ли не дата по дата, подозрително напомняше служебния път на Юрий Петрович Забелин. Същите необясними йерархични излитания през втората половина на седемдесетте, а по-нататък — равен път, но вече по върховете. Например през 1976 година той от инструктор в Градския комитет на ВЛКСМ7 за нула време става служител в Министерството на тежката промишленост, и то на много добра длъжност. Как се е озовал там? В Градския комитет на комсомола той е отговарял за административните органи, включително за милицията, и аз бих намерил за приемливо да го вземат като някакъв освободен комсомолски командир в системата на органите на вътрешните работи от градско ниво, в това би имало някаква логика, но ето че… В съвсем друг отрасъл, дори не твърде съответстващ на институтската му диплома, и то на принципно различно ниво, даже не републиканско, а всесъюзно. За какви заслуги?

Интересно би било да науча дали Ситников е получил в тези години апартамент, но в журналистическите разследвания нямаше такива факти.

Намерих Шурик Вилков в службата му, където здравата бе захапал извоюваното с кръв и пот дело за двете убийства. Щом искаш слава, трябва да работиш здраво, нищо не се получава даром.

— Искаш ли да ти кажа нещо интересно? — коварно хвърлих въдицата аз.

— Кажи — вяло отвърна Шурик, тъй като не очакваше от мен нищо интересно и се ядосваше, задето го бях откъснал от изучаването на протоколите по делото за убийството на Брайко.

— Да си чул случайно за покушението над някой си Ситников?

— Че как. Само ти ли четеш сведенията?

— А известно ли ти е, че този Ситников на младини е бил близък приятел на твоя невинно убит Забелин?

Шурик подскочи.

— От къде знаеш? — попита напрегнато. — А, да, нали ходи при майка му… Тя ли ти каза?

— Тя — потвърдих аз. — Какво, интересно ли ти се вижда?

— На мен — да. Сега и на тях, ако…

На непосветения човек последните думи на любителя на местоименията Вилков може да се сторят неразбираеми, но аз разбрах всичко. Ако тази информация се стори интересна на висшето следствено началство, тогава към обединеното в ръцете на Шурик дело може да се присъедини и трето — тогава бригадата ще се разшири още повече и моят приятел ще стане съвсем „голям“. Почти като Иванов и Гдлян8.

Освен това Шурик Вилков имаше абсолютно забележително качество: той умееше да бъде благодарен.

— Благодаря ти, Игорьоха. Искаш ли и аз да ти кажа нещо интересно? Дойдоха отговорите за оръжието.

— И какво се казва в тях?

— Брайко и Забелин са застреляни с един и същ пистолет. Тоест изпълнителят явно е един и те са били убити за едно и също. А тъй като ги свързва само делото по фирмата „Баунет“, смятай, че разкриването е вече в джоба ми. Трябва само да помисля как да прикрепя Ситников към това дело. Впрочем тук всичко е ясно: в своето министерство Ситников е разполагал с информация по строителството, която може много умело да се използва. А „Баунет“, която Брайко е разоравала по поръчка на Забелин, се занимава тъкмо с производство на строителни конструкции въз основа на собствени технологии. Така че всичко се връзва.

Ама че работа, колко много неща бе успял да научи Шурик само за едно денонощие, минало от момента, когато са му възложили да ръководи следствено-оперативната бригада! Всъщност нямаше нищо за чудене — неразбираемият говор на Шурик можеше да заблуди всекиго, но не и неговото началство, което очевидно знаеше цената на този следовател. Инак нямаше да го поставят да оглави бригадата.

— Шура, по Ситников е стреляла снаха му — казах колебливо. — Мислиш ли, че и тя по някакъв начин е замесена в тази комбинация?

— Че защо не?

— Не знам… На мен ми се струва, че ако първите две убийства са свързани с „Баунет“, Ситников няма нищо общо. А ако има, работата не е в „Баунет“. Снахата не се вписва в тази картинка.

— Ще я впишем — оптимистично обеща Вилков. — И после, още не е факт, че наистина тя е стреляла. Може да се е самообвинила. Нали аз още нищо не съм видял. Добре че спомена за старото приятелство, сега ще зачовъркам тази работа.

Което означаваше, че Шурик смята незабавно да предприеме нужните стъпки, за да получи и делото за покушението над Ситников.

— В неделя?

Аз не бях чак такъв оптимист.

— Много важно — лаконично отвърна следователят.

— Шурка, аз трябва да си поговоря със Ситников. Ако получиш това дело, ще ми помогнеш ли?

— За какво да си поговориш? — В гласа му отново се появи напрежение. Е, разбира се — на кой следовател би харесало някой участъков, който няма отношение към разследването, изведнъж да пожелае да разговаря с потърпевшия.

— Ами за онова старо дело за маниака — обясних му аз, без да се обиждам.

— Само в мое присъствие.

— Естествено. А ако не го получиш…

— Такова нещо не може да се случи — отсече той.

Третата отличителна черта на нашия приятел Вилков, наред с неясния му говор и умението му да бъде благодарен, е неговата феноменална самоувереност. Той просто не знае що за интелигентска глупост е съмнението в собствените сили и възможности.

Следващият, на когото се обадих по телефона, беше Мусатов. Мислех да го помоля да ме запознае с бащата на Юля, тъй като той има възможност да получи информация за събития от седемдесетте години. Малодушно звъннах на мобилния, защото бях сигурен, че на него ще се обади Андрей. Не исках да звъня у тях и да рискувам отново да вдигне Юля. Да чуя гласа й и да се разстроя…

В ухото ми дълго звуча сигналът свободно и разпаленото ми въображение вече започваше да ми рисува сцена на страстна любов, по време на която някак не ти се иска да се откъсваш, за да говориш с някого си. Изведнъж обаче чух глас. Мъжки и непознат. Моментално изстинах. В светлината на неотдавнашните събития това ми се стори лошо предзнаменование: когато на мобилния отговаря не собственикът на телефона, а някакъв друг човек, това не предвещава нищо добро.

Но се размина. Оказа се, че е вдигнал самият Виктор Албертович Пинчук, с когото именно имах за цел да се запозная.

— Сега се намираме на нашата вила — словоохотливо обясни той. — Андрей и Юля отидоха да вземат месо за шишчета и виждам, че той си е забравил телефона на масата. Поех отговорността да вдигна. Да предам нещо на Андрей?

Почудих се малко, но реших да бъда нагъл. В края на краищата звънях по работа, и то не моя лична, а засягаща въпросния Андрей, който тръгнал с дъщерята на Пинчук за месо за шишчета, да го вземат дяволите дано. Ох, ревност, лошо чувство си ти, неприятно, пречиш ми да живея.

— Всъщност се обадих, за да помоля Андрей да ме запознае с вас. Андрей някак успяваше да мине без вашата помощ, но се страхувам, че това не е по моите сили.

Виктор Албертович живо се включи в обсъждането на въпроса и с готовност се отзова на молбата ми.

— Ще се радвам да направя нещо за Андрей. Знаете ли, аз много се огорчих, когато той се отказа от моите услуги… Вие в течение ли сте?

— Да, да, той ми каза.

— Какво пък — въздъхна Пинчук, — мога да го разбера. На негово място вероятно и аз бих направил същото. Сега ще взема химикалка и вие ще ми продиктувате всичко.

Той си записа всички имена, както и моите телефони, и обеща да се обади веднага щом научи нещо. Остана да обсъдим най-пикантния въпрос: за заплащането на неговите услуги. Аз не съм филантроп, ако не става дума за моите старци, но същевременно разбирах, че Мусатов има финансови затруднения — беше отказал да плати дори елементарна разработка на Ситников, а мен вече ми пареше от всички страни. Правилно постъпих, като не станах детектив и се подвизавам в ролята на обикновен участъков милиционер — аз не бива да се занимавам с разследвания, както се оказа, прекалено хазартен тип съм. Дори не бях подозирал, че съм такъв. Бях готов да плащам от собствения си джоб, за да удовлетворя също собственото си любопитство. В края на краищата онова, което ме интересува сега, може да няма ни най-малко отношение към историята на обвиняването и осъждането на Олег Личко, но на мен пак ми се иска да го науча.

— Колко ще струва това?

— Нищо — веднага отговори Виктор Албертович.

— Но…

— Правя го за Андрей и в крайна сметка — за дъщеря си. Колкото по-спокойно му е на душата, толкова по-леко ще общува с него Юля.

Някак не бях се сетил за това… Излиза, че като помагам на Мусатов да търси истината за баща си, аз помагам за укрепване на отношенията му с Юля. Какъв глупак съм, а! От друга страна, ако съм влюбен в Юля, това значи, че искрено й желая доброто, искам всичко с нея да е наред, да бъде щастлива. Е, като не е с мен — какво? Важното е тя да е добре. Та аз не искам тя да се чувства зле, нали така?

Това ме успокои. И аз се заех с прозаични домакински работи, пуснах прахосмукачката, напазарувах, сресах котките, почистих им ушичките и зъбките, орязах им ноктите. Не мога да кажа, че бяха във възторг, но кога ме е спирало това?

Периодично поглеждах в интернет в търсене на нова информация, която са изровили вездесъщите журналисти, но не се появи нищо ново, освен снимката на самия Ситников. Красив мъж, младолик, строен, добре поддържан.

Вечерта отново превключвах криминалните хроники по телевизионните канали. По всички програми се говореше едно и също, практически дословно се повтаряше сутрешната сводка, с изключение на това, че Ситников не е убит, а само тежко ранен. Само по един канал чух малко допълнение:

— Няколко дни преди трагедията Вячеслав Ситников даде интервю на наш кореспондент по повод водените в Държавната дума дебати по законопроекта, внасящ поправки в закона за недвижимата собственост…

На екрана се появи Ситников и заговори нещо заплетено за инвестициите в строителството, за защитата на правата на инвеститорите и за не знам какво още, все така животрептящо. Превключих на друг канал, проснах се на дивана и се загледах в някакъв екшън с Брус Уилис. На корема ми уютно мъркаше Карма и аз си помислих, че неделният ден е към края си…

Но се оказа, че той едва започвал. Защото по телефона ми се обади Мая Виталевна Истомина.

— Игор, можете ли да говорите?

— Мога. Какво се е случило?

— Гледах новините… Там предаваха за покушението над някой си Ситников от Министерството на икономическото развитие.

— Да, имаше такова нещо.

— Ами че това е той!

— Кой „той“? — попитах тъпо, без да откъсвам очи от екрана и опитвайки се да не изпусна нишката на събитията. В екшъните всичко се развива толкова бързо! Малко да се разсееш — и непременно изпускаш нещо важно.

— Ами този, Клюев.

— Кой Клюев?

Наистина в този момент нямах равен по глупост.

— Човекът, когото бяха изпратили от испанското издателство. Сергей Иванович Клюев.

Тогава най-сетне ми просветна. И аз мигом забравих за телевизора, за екшъна и за Брус Уилис.

— Вие… сигурна ли сте? — попитах предпазливо, за да не подплаша късмета.

— Почти.

— Какво значи „почти“? Той ли е или не?

— Разбирате ли, той имаше друга прическа и мустаци, а сега излъчиха интервю, което е дал наскоро. В него няма мустаци и косата му е съвсем друга — сигурно е бил с перука, когато дойде при мен, — но познах гласа му. И после, мимиката, моториката, движенията на устните, жестът, с който върти химикалката, когато говори… Те са буквално същите. Освен това той има характерен любим израз, често повтаря: „разбирате ли“ — припряно и развълнувано говореше Истомина, а в моята глава вече се въртяха най-разнообразни нови догадки…

— Мая Виталевна, може ли да дойда сега при вас? Трябва да поговорим.

— Да. — По гласа й почувствах, че се посмути. — Да, разбира се, Игор, елате.

Стори ми се, че тя е остаряла за няколкото дни, през които не бях я виждал. Та нали бях идвал у Истомина съвсем наскоро, когато й показвах снимката на Забелин, а сякаш бяха минали десет години. Сигурно й се бе случило нещо. Може би прословутият вуйчо Жора й бе направил поредния номер, беше опозорил племенницата си пред външни хора, например може да я бе нарекъл крадла, която го е обрала до шушка и е оставила стареца без покрив над главата, а хората са повярвали, та затова толкова се бе притеснила.

— Да отидем в кабинета. — Тя посочи с ръка вратата на стая, в която още не бях влизал. — Съпругът ми има гости, в хола е с тях.

Е, най-сетне, защото вече бях започнал да мисля, че Мая Виталевна изобщо не живее със съпруга си. Общувахме от половин година, дори малко повече, а господин Чаинов така си и оставаше за мен полумитична фигура — нито веднъж не го бях виждал.

Онова, което Истомина нарече „кабинет“, се оказа съвсем миниатюрно стайче, две трети, от което заемаше бюро с компютър. Наоколо бяха струпани книжа, папки, ръкописи, на пода на високи, заплашващи всеки момент да рухнат купчини бяха наредени книги.

— Извинете, тук е толкова тясно — смутено каза Мая Виталевна, — все не намирам време да подредя.

— Ваш ли е кабинетът? Или на съпруга ви?

— Мой. Нямаме място за два кабинета, мъжът ми работи предимно в лабораторията си, прибира се само за през нощта. Вярно, не е много удобно, но какво да се прави. — И тя разпери ръце.

Да, разбира се, ако не беше вуйчо Жора, професор Чаинов би могъл да работи в дома си. Наистина, няма какво да се направи.

Истомина седна зад бюрото, а аз се настаних на стола, от който предварително свалих купчина тежки папки.

— Мая Виталевна, давате ли си сметка какво става? — попитах строго.

— Не — потиснато поклати глава тя. — Нищо не разбирам. Ако не съм сбъркала и човекът, когото показаха по телевизията, е същият, който дойде и се представи като Клюев… Не разбирам защо е било нужно това.

— Мога само да предположа. Този човек си е сложил перука и мустаци и е дошъл при вас под чуждо име и измислен претекст, за да се поинтересува от вашите бележки и дневници отпреди трийсет години. Не е представлявал никакво издателство, никой в Испания не е възнамерявал да превежда и издава всичко това, но той е бил готов да плати доста пари, за да види за какво сте размишлявали и писали, когато сте били начинаеща авторка. Помислете, Мая Виталевна, за какво е било това.

— Нищо не разбирам — притеснено каза тя. — За какво може да е било? Какво може да го е интересувало от живота ми от онзи период? В него нямаше нищо интересно. Учех в Литературния институт, работех във вестник, много пишех… Срещахме се с Женя, исках да се омъжа за него, после го направих. Родих първото си дете. Нищо друго не ми се е случвало.

— Случвало ви се е, Мая Виталевна. В живота ви е присъствала Елена Шляхтина, чиято личност така и не опознахме докрай. Колкото повече научаваме за това момиче, толкова повече въпроси изникват. И господин Ситников, нарекъл се Сергей Иванович Клюев, много е искал да узнае какво ви е известно за Елена. В нейния живот е имало някаква тайна и за него е било важно да знае дали тя е споделила тази своя тайна с вас, или не е. Е, какво ще кажете, Мая Виталевна? Споделила ли е?

Истомина се състаряваше буквално пред очите ми, стремително и както ми се струваше, необратимо. Тя вече никога няма да стане предишната, дори когато мине време и всичко се забрави, така и ще си остане старица — прегърбена, трепереща и губеща сили.

— Не — глухо издума тя, без да ме погледне.

— Не? Не е споделила?

— Не — повтори тя малко по-твърдо.

— Но вие все пак сте научили. — Това беше полувъпрос, полутвърдение.

— Аз се… досетих.

— Кога?

— Неотдавна.

— А по-точно?

— Когато ми показахте снимката на онзи милиционер.

— Личко ли?

— Не, на другия. Преди два дни.

— Забелин?

— Да, струва ми се… Не запомних името.

— Значи все пак сте го познали?

— Познала ли? — Тя ме погледна учудено и неразбиращо и поклати глава. — Не, не съм си го спомнила. Но в този момент всичко се подреди… Макар че би трябвало да се подреди по-рано… Не помислих… по-точно, не исках да мисля за това. Така е по-честно. Аз не исках. — Най-сетне тя ме погледна прямо и открито и на мен ми се стори, че това й костваше огромни усилия. — Трябваше да се досетя още тогава, когато ми казахте, че Лена е имала брат.

— Вие наистина ли не го знаехте?

— Не. Не ви лъжа, наистина не знаех. Ще трябва да ви разкажа… Никой, освен мен и вуйчо Жора, не знае за това.

В апартамента на приятелката си Мая Лена Шляхтина пазеше ръкописи. И онези, които изпращаше за творческите конкурси, и другите, над които работеше в свободното си време. Тя искаше да стане писателка и беше сигурна, че дори да не получи необходимото образование, ще успее да постигне своето.

— Това, което пишете вие — презрително бърчеше носле тя, — е ужасно безвкусно. Няма сол, няма пипер, няма нищо лютиво. Като гумени макарони без нищо. Това, което ще напиша аз, ще има ефекта на избухнала бомба. Ще видиш. За да пише човек добре, не е нужно да знае история на литературата и разните никому ненужни премъдрости за стил и композиция, а трябва да познава живота. Никой от вас не го познава, защото вие всички сте идеологически стерилни, като кастрирани котки, живеете в кула от слонова кост и размишлявате върху смисъла на живот, който не живеете.

Тя никога не показваше на Мая ръкописите си, не я молеше да ги прочете, не се интересуваше от мнението й. Мая, като деликатен човек, отдели за Лена едно чекмедже в своето бюро, което се заключваше. Разбира се, ключовете на всички чекмеджета бяха еднакви и Мая спокойно би могла да отключи с друг ключ и да полюбопитства, но тя, първо, никога не бе страдала от прекомерно любопитство, и второ, физически не можеше да се докосне до чужда вещ без разрешението на собственика й. Тя уважаваше правото на приятелката си да бъде потайна и нито веднъж не се опита да наруши това право.

След гибелта на Елена Мая отвори чекмеджето. Започна да чете и се изненада. В тези ръкописи нямаше нищо такова, което би могло да предизвика „ефекта на избухнала бомба“. Чудовищно беден език, пълна липса на стил. И Лена бе изпращала това на конкурсите? Нищо чудно, че никъде не я бяха приели.

Мая беше човек добросъвестен и реши за всеки случай да прочете всичко. Ами ако там наистина се намери нещо потресаващо? Би могла да напише статия за „Литературная газета“ за трагично прекъснатия живот на един талант и да публикува, макар и посмъртно, най-яркия откъс. Приживе Леночка не бе успяла да стане писателка, нека поне след смъртта си, поне отчасти…

Беше лято, през почивните дни семейството отиваше на вилата. И разбира се, заедно с тях тръгваше Георгий Степанович, братът на майка й, вуйчо Жора, който след смъртта на жена си нямаше никого, освен сестра си, нейния съпруг и дъщерите й. Този ден се бяха разбрали баща й и майка й да заминат от града отделно, защото баща й трябваше да присъства на поредната партийна конференция, която щеше да свърши късно вечерта, и майка й щеше да го чака, а за вилата с Мая щеше да замине вуйчо Жора. По-малката сестра на Мая не беше в Москва — бе заминала със състуденти на строителна бригада.

Георгий Степанович отиде да вземе Мая следобед, към три часа, и завари племенницата си да чете някакъв ръкопис.

— Маечка — извика той весело още от прага, — има ли нещо сготвено?

— Има. И първо, и второ. Да ти сложа ли?

— Налага се. Гладен съм като цяла глутница вълци. Няма да изтърпя до вилата. Докато отидем, че докато сготвиш…

— Разбира се, вуйчо Жорочка. — Мая скочи и се завтече към кухнята да стопли ядене за любимия си вуйчо.

Когато всичко бе готово, тя застла малката масичка с нова мушама, нареди хубавите чинии.

— Вуйчо Жора, идвай! — извика тя, докато режеше хляба и го нареждаше в малко плетено панерче.

После наряза на тънки кръгчета и подреди красиво краставица и домат. Мая готвеше добре и обичаше да сервира творенията на своето кулинарно изкуство в достойно оформление. А вуйчо й Жора все не идваше.

Тя се върна в стаята и го завари да чете, седнал на пода, нещо от ръкописите на Лена.

— Еее, вуйчо Жора — недоволно проточи тя, — всичко изстива на масата.

— Почакай, аз ей сега…

Той дочете докрай абзаца, стана и тръгна с нея към кухнята.

— Какво беше това, което четях? — поинтересува се Георгий Степанович и засърба вкусния борш.

— Написано е от една моя приятелка. Онази, която загина. Спомняш ли си, разказвала съм ти за нея?

— Да — кимна той.

— Нали е ужасно? Езикът е абсолютно дървен и елементарен.

— Ужасно е — съгласи се той. — Но е любопитно за четене.

— Така ли? — зарадва се Мая. — Наистина ли? Значи ти хареса?

Тя понечи да сподели с вуйчо си своите планове за статия и посмъртна публикация. Разбира се, тя беше млад сътрудник на редакцията и едва ли би било уместно да предлага такава инициатива, но ако се намесеше вуйчо Жора, ако кажеше две думи на когото трябва, ако помолеше, тогава…

— Не — каза Георгий Степанович, — не ми харесва. Но в него има нещо. Трябва да прочета още двайсет-трийсет страници. Сега ще хапна и ще почета, нали не бързаме? Още повече че не обичам да шофирам на пълен стомах, доспива ми се, а това е опасно зад волана.

Той весело намигна на племенницата си и се зае набързо да дояде супата. Последва печено, после чай със сладки пирожки. Георгий Степанович съвсем се отпусна, тъй като бе и горещо, и легна на дивана в хола с ръкописа в ръце. Мая разбра, че той чете нещо от онова, което тя самата още не беше чела. А тя се върна към разказа, който бе започнала, преди да дойде той.

Вуйчо Жора четеше бързо — все пак беше професионалист, главен редактор на списание, и бе свикнал в кратки срокове да се справя с голям обем текст. Мая добросъвестно отброи трийсет страници от папката, която бе в ръцете й, и когато стигна до трийсетата, помисли, че вуйчо й вече е трябвало да прочете толкова, колкото си бе определил, дори повече. Но той продължаваше да чете.

— Вуйчо Жора, не е ли време да тръгваме? — предпазливо се обади Мая.

— Има време — промърмори той, без да откъсва очи от страниците.

Тя вдигна рамене и се върна към заниманието си.

След около два часа Георгий Степанович прибра в папката последния лист и внимателно завърза копринените лентички.

— Е, свърши ли? — Мая с облекчение остави настрана ръкописа, който й се бе сторил невероятно скучен. — Можем ли да тръгваме?

Вуйчо й Жора обаче не бързаше да стане от дивана. Той гледаше втренчено племенницата си.

— Ти прочете ли това? — попита я тихо.

— Не. Защо? Какво е то? Да не би да не е ръкопис на Лена?

— Ръкописът — бавно произнесе той — е на Лена. Да, сигурно. Това е една история как младо момиче наблюдава брат си, чието поведение й изглежда странно, и отначало разбира, че той е психично болен, а после — че е маниак, убиващ хора. Не го ли чете?

— Не — учудено промълви Мая. — Не бях стигнала до тази папка.

— И по-рано не си го чела?

— Не, не съм. Изобщо сега за пръв път чета всичко това. Лена никога не ми е показвала какво пише.

— Ясно, ясно — промърмори той, отнесен в мисли за нещо свое.

— Е, ще тръгваме ли или не? — нетърпеливо попита момичето. — Скоро ще затворят магазините, а ние тепърва трябва да напазаруваме, инак няма какво да ядем на вилата.

— Тръгваме. — Вуйчо Жора решително стана. Мая се учуди, че той взе папката, а не я остави на дивана. — Тръгваме, Маечка. Ще напазаруваме, а на вилата ще си поговорим.

— За какво? — уплаши се тя. — Случило ли се е нещо?

— Не. Но трябва да си поговорим.

Сърцето й радостно запърха. Значи вуйчо й Жора бе харесал това, което бе написала приятелката й! Тя и за миг не се усъмни, че той ще предложи да публикуват ръкописа. Може би ще е нужна редакторска работа, да, със сигурност ще е нужна, и то сериозна, и е възможно той да поиска самата Мая да свърши тази работа и да напише предговор или дори — о, нещо повече! — авторска статия, и ще публикува всичко това в своето списание. Списание „Епоха“, мигар е шега! Любимото списание на съветската интелигенция, за което човек може да се абонира само с връзки или ако е приближен на „кръга“. Хората си го предават от ръка на ръка, като „Новий мир“ или „Иностранная литература“, за него се записват предварително в библиотеките. Да те публикуват в „Епоха“ няма цена, дори да става дума само за предговор, но пък в твоята библиография ще фигурира името на прочутото списание.

Да, ставаше дума именно за публикация. Но далеч не за такава, за каквато си бе помислила Мая Истомина.

— Това трябва да се преправи от началото до края — строго каза Георгий Степанович, след като пристигнаха на вилата, разтовариха чантите с продукти и седнаха на верандата да пият чай със сладко. — Дори не да се преправи, а да се напише отново. Всичко е много лошо. Но в него има зрънце, на което всички ще клъвнат.

— Какво зрънце?

— Преживяванията на човек, който проумява, че негов близък е страховит убиец, и не знае какво да прави. Там е налице цялата гама от тези преживявания и емоции. Отначало е обикновеното любопитство, защото братът се държи странно, неадекватно, и ти се иска да разбереш какво се крие зад това. После е съжалението, когато вече знаеш, че той е душевноболен. Съчувствието. Стремежът да помогнеш. После ужасът, когато сестрата научава, че брат й изнасилва и убива деца. Тя не знае какво да прави — дали да го издаде, или да се преструва, че нищо не знае. Претегля кое й е по-скъпо: животът на чуждото дете, което той непременно ще убие, ако остане на свобода, или животът на родния й брат, този толкова любим човек, заедно с когото е пораснала. Тя се измъчва, преценява всичките „за“ и „против“.

Той внезапно замълча.

— И? — напрегнато попита Мая, завладяна от разказаната от вуйчо й история. — И какво решава накрая?

— Не се знае. Творбата не е завършена. Трябва всичко да се препише от начало до край, да се изгради композиционно, да се обмисли стилистиката и към всичко това да се добави добре премерен идеологически финал.

— Ако е идеологически премерен, тогава сестрата би трябвало да съобщи за брат си в милицията — замислено каза тя. — Но и това е някак… Не знам. Сега не живеем във времена, когато трябва да се възхищаваме на хора като Павлик Морозов.

— Така е — позасмя се Георгий Степанович. — Но не можем и да го оставим на свобода, за да продължава да убива деца. Това не е по съветски. Той трябва да умре. Сам да намери смъртта си. Например да го сгази кола или да се удави, или да се разболее от нещо неизлечимо. Тогава всичко ще бъде правилно. Злото е наказано, а на сестрата не се налага да става доносница. Както се казва, и вълкът сит, и агнето цяло. Е, какво, ще се заемеш ли?

— Разбира се. А какъв срок ми даваш? — делово попита Мая.

— Срок ли? — Той учудено повдигна вежди над дебелите рамки на модните си очила.

— Имам предвид, в кой брой планираш да го публикуваш?

— Ти какво, да не помисли, че съм решил да публикувам това в моята „Епоха“? — смая се Георгий Степанович. — Да не си полудяла! Още начаса ще ме уволнят от работа и ще ме изключат от партията.

Сега дойде нейният ред да се учудва.

— Но защо? Какво толкова скандално има в това?

— Е, как не разбираш? Нали всички знаят, че ти си ми племенница, аз те назначих на работа. Все още нямаш никакво име на писател и изведнъж — в списанието. Това се нарича протекционизъм. Здравата ще си изпатя. У нас мастити автори чакат с години да ги публикуваме, така че ако те вкарам в броя още с първата ти работа — не защото тя е гениална, а защото си моя роднина, просто няма да ме разберат. Да не искаш да ме скараш с цялата литературна общественост?

— Чакай, вуйчо Жора. — Мая разтърси глава. — Какво общо имам аз? Не става дума за мен…

— А за кого според теб става дума? Именно за теб. Ти трябва — тупна той с длан по папката, поставена пред него на масата — да преправиш това, да го препишеш и да го публикуваш под свое име. Какво, не ме ли разбра?

— Не. — Тя окончателно се обърка. — Защо под мое име? Защо не може това да се публикува от името на Лена? Да, аз ще свърша доста работа по редактирането, това може да се спомене в предговора…

— Глупаче. — Вуйчо й меко се усмихна. — Ти нищо не разбираш. Това ще бъде твоят пробив в литературата. Ти си много способно момиче, пишеш прекрасно, роден литератор си, имаш прекрасен изказ, свой собствен стил, но онова, което пишеш, не е интересно и не може да бъде интересно на никого.

Очите на Мая се напълниха със сълзи.

— Защо?

— Ами защото човек на твоята възраст не може да бъде интересен на хората, които четат моето списание. Ти все още си виждала твърде малко, малко си живяла, не знаеш много за живота, така че просто нямаш какво да кажеш на читателите, които са надхвърлили четирийсетте. А моето списание се чете от хора, които са минали четирийсетте, хора сериозни, видели и патили. Ти, Маечка, си философ, ровиш се в мислите, но за да предадеш грамотно своите мисли, ти трябва добър сюжет, а ти не умееш да измисляш сюжети. Фантазията ти е бедна. А твоята приятелка е имала богата фантазия. Тя е успяла да измисли история, нещо повече, успяла е да влезе в кожата на своята героиня, да се превърне в нея, да живее нейния живот, да мисли с нейната глава, да чувства с нейното сърце. Разбираш ли? Ти нямаш тази дарба. После, когато станеш известна и обичана, ще ти простят всичко — и липсата на фантазия, и бедността на сюжетните линии, ще те обикнат за стила и мислите ти. Но за да стане това, трябва първо да станеш известна и обичана, трябва да накараш читателя да прочете това, което ще напишеш, и да запомни името ти. Нещо повече, той трябва да запомни как е чел романа ти и не е бил в състояние да го остави по цели нощи, защото му е било интересно, защото романът ти го е завладял. И ти ще можеш да направиш това, ако вземеш ръкописа на своята приятелка и го поправиш. А аз, от своя страна, ще се постарая да пробутам романа в някое прилично периферно списание, където никой няма да мърмори, че ти си ми племенница. Ще организирам добро представяне в пресата, критици, за теб ще се заговори. Всичко ще се получи, Маечка, всичко ще се получи, ако ме слушаш.

— Но нали това е… кражба — промълви тя.

— Защо да е кражба? Нищо подобно. Ти вървиш през гората, виждаш на земята да се търкаля парче дърво и разбираш, че то е точно с размера и формата, които ти трябват, за да издялаш дървената фигурка, която си замислила много отдавна. Или вземаш това парче дърво, донасяш го вкъщи и създаваш шедьовър, или не го вземаш и то продължава да се търкаля на земята, никому непотребно и незабелязано от никого. Нима това е кражба — да вземеш дървото и да го превърнеш в прекрасна статуетка, на която хората ще се любуват?

— Парчето дърво никой не го е направил, никой не е вложил в него своя труд — упорито възрази Мая.

— Добре — сговорчиво се съгласи Георгий Степанович, — нека не е парче дърво. Нека е дървена фигурка — чепата, грозна, зле изработена, която някой е изхвърлил на бунището, защото не му е трябвала. Ти я виждаш и разбираш как можеш да я поправиш, за да я превърнеш в произведение на изкуството. Нима това е кражба?

Партийната конференция, на която се бе забавил бащата на Мая, завърши много късно, родителите й пристигнаха на вилата чак към полунощ и през цялото това време Георгий Степанович уговаря племенницата си, увещава я, привежда редица доводи и аргументи. И в края на краищата успя да я придума.

— През всичките тези години бях сигурна, че съм преправила ръкописа на Лена — тихо изрече Истомина. — И едва сега разбрах, че това не е било ръкопис… не е била измислена история. Фактически е било дневник. Тя е описвала собствения си живот. Ако знаех по-отрано, че Лена е имала брат, който се е самоубил, още тогава щях да се сетя. Но не съм знаела…

Не е знаела. Никой нищо не е знаел. Всички са били толкова чудесни, нищо незнаещи, нищо неразбиращи, а Олег Личко е изгнил в лудницата.

Никой не е принуждавал Елена Шляхтина да дава лъжливи показания срещу Личко, тя го е направила съвършено доброволно, спасявайки брат си. И не е имало никакъв таен живот, в който са били въвлечени други хора. Имало е един психично болен брат и една сестра, която го е следяла. Ето за какво са й трябвали болничните листове. Тя не е могла да се преструва на болна, за да не ходи на работа, а същевременно да напуска за цял ден общежитието, затова е отивала да „боледува“ у приятелка, която „се е грижела за нея“. Главоболие, виене на свят — как да провериш това, още повече че тя е имала недоизлекувана черепна травма. Симптомите на вегетативно-съдовата дистония са основание за издаване на болничен лист. Отворих папката, извадих нужните страници: точно така, всички дати на извършените убийства бяха в периоди, когато Шляхтина не е ходела на работа поради заболяване. Всъщност болничните листове бяха повече от престъпленията, но и това е разбираемо: Елена е трябвало систематично да наблюдава брат си, за да не изпусне началото на поредната криза.

Шляхтина е следяла брат си. А Олег Личко е проверявал местата на възможното появяване на маниака, които е изчислявал по някаква своя методика. И ето че са се срещнали — вманиаченият по научните подходи служител в информационно-аналитичния отдел при щаба на Градското управление на вътрешните работи и циничната коравосърдечна красавица Лена Шляхтина. Запознали са се. Може да не са били близки, но все пак са се запознали. Той може да й е казал с какво се занимава. А тя? Тя се е уплашила. Той се е приближил твърде много до брат й. Елена очевидно е гледала да бъде в течение на действията на милицията, отивала е до мястото, откъдето брат й е отвличал детето, наблюдавала е как оперативните работници търсят свидетели. Моментът е бил повече от удобен и тя сама е казала, че е видяла подозрителен млад мъж, който е наблюдавал децата и е задавал на нея, на Шляхтина, странни въпроси, и изобщо се е държал странно, и е говорел някакви чудовищни неща за някакво дете, което е убил и заровил… и е посочила дори мястото. Това не е било трудно — та нали е следяла брат си и е знаела със сигурност кого, къде и как е убил той и къде е скрил телата. Милицията е знаела къде точно е бил намерен предишният труп, мястото е съвпаднало с описаното от свидетелката, а по-сериозни доказателства не са им били нужни. Та нали в наказателното дело и в постановлението на съда е посочено, че Е. В. Шляхтина е видяла как на 14 септември 1975 година този млад мъж е вървял заедно с момиченце и е дала подробното описание на това момиченце: как е изглеждало, с какво е било облечено, каква играчка е носело в ръцете си. Какво повече?

Ето каква картинка се подреждаше, ако съпоставехме това, което ми разказа Истомина, с онова, което бе написано в документите, и с всичко останало, което бяхме успели да разкрием.

И не е имало, наистина не е имало никаква важна клечка, която е трябвало да бъде спасена от съд с помощта на първия попаднал под ръка „обвиняем“. Шляхтина е давала показания, била е много убедителна и искрено са й повярвали. А делото е вървяло демонстративно гладко, защото е трябвало да бъде приключено по-бързо, та милицията, следствието и съдът да се отчетат пред ЦК, така че следствието си е затваряло очите за дреболиите и незначителните, според него, несъответствия. Абе я стига с тия дреболии, какво значение имат те, когато разполагаме с обвиняем и свидетел. А че Личко не признава — това си е нормално. Та той е луд, на кого са притрябвали неговите признания, те не струват и пукната пара. Ще почистим дреболиите, ще окълцаме стърчащите краища, където трябва, ще забършем тук-там — и всичко ще е тип-топ.

А после изникваше въпросът, който вече неведнъж си бях задавал. Какво да се прави с истинския убиец, та той да не направи нищо повече и да не стане очевидно, че е бил осъден невинен човек?

Отговорът е бил измислен много отдавна от Георгий Степанович. Трябвало е той да умре. Само че едно е автор да убие герой, а съвсем друго — да убиеш човек в живота. Един автор може да прави всичко, което поиска, той може да разболее героя от страшна и нелечима болест, да накара отровна змия да го ухапе, да го блъсне под колелата на автомобил — и авторът няма да бъде наказан. А в живота? Нима Лена Шляхтина е извадила късмета нейният нещастен луд брат наистина да се самоубие? И повече не е било нужно да я измъчва мисълта, че един невинен човек е осъден, а животът на някое дете все още е под заплаха. И то не на едно, а незнайно на колко деца.

А може и да не се е измъчвала? Вкарала е Личко зад решетките и е спяла спокойно? Съдейки по това, което успях да науча за нея, угризенията на съвестта не са били в нейния репертоар. Тя е била цинична, коравосърдечна, жестока и студена. Само фактът, че е наблюдавала как брат й си избира деца, отвлича ги и ги убива, а нищо не е правела, говори много. Тя е била безжалостна и абсолютно безнравствена. Тогава защо не е предала брат си на милицията веднага — още щом е научила страшната истина за него? Ами защото е трябвало да допише своята книга, за да „има ефекта на избухнала бомба“. Не й е достигал материал, не й е достигал опит, който да вложи в книгата си. Брат й е изнасилвал и убивал деца, а тя е провеждала експеримент на живо и с любопитството на учен е наблюдавала неговия ход.

Вероятно по-късно тя би пожелала да пише за преживяванията на човек, дал лъжливи показания и вкарал в затвора невинна жертва. И този човешки материал е щял да бъде интересен. Народът ще чете в захлас книга, в която с такава сила и правдивост е описан толкова страшен нравствен опит.

А може би й се е дощяло да провери какво ще изпитва, ако докара родния си брат до самоубийство? И това е можело да послужи като добър материал за поредна книга. Или е убила брат си? Бутнала го е от прозореца? И едновременно е решила две задачи: предотвратила е по-нататъшните убийства, които биха накарали всички да разберат, че осъденият Личко е невинен, и е придобила безценния опит на братоубийца.

Господи, колко е чудовищно…

Но така или иначе, оставаше още един въпрос: защо е загинала Лена Шляхтина? Самоубила ли се е? Или все пак някой я е убил? Кой? И защо?

И още един въпрос: какво е търсил Ситников-Клюев в книжата на Истомина? Историята на брата убиец и сестрата наблюдател? Глупаво. Тази история много отдавна е била публикувана в романа на Истомина „Сестра“, отпечатан за пръв път през 1977 година в списание „Алтай“, и Ситников със сигурност го е прочел, щом се е интересувал от творчеството на младата писателка, приятелка на Лена Шляхтина. А дори и да не го е прочел, пак е странно: за какво са му били дневниците, бележниците и работните скици, щом е налице издаден роман? Значи има нещо друго. Какво? И защо не тогава, а едва сега? Каква друга тайна е криела Шляхтина? Какво друго е можела да сподели тя с Мая?

— Освобождавам ви срещу подпис, че няма да напускате града — безизразно проговори дебелият червендалест следовател, без да поглежда Олеся в лицето. — Ще ви моля да не напускате Москва без моето знание и разрешение. Ясно ли е?

— Да. Благодаря.

— И се молете на господ свекър ви да оцелее. Тогава всичко може да се размине като тежка телесна повреда, а не като опит за убийство. Друг член от кодекса, по-малка присъда. Ясно ли е?

— Да — тъпо повтори тя и кой знае защо, отново добави: — Благодаря.

Навън я чакаше съпругът й.

— Гриша!

Олеся се втурна към него, но Григорий се извърна и мълчаливо тръгна към колата.

— Гриша, пуснаха ме срещу подпис.

— Знам. Аз платих. Качвай се, да вървим.

— Вкъщи ли?

— Не, в болницата при татко.

Тя покорно седна на предната седалка на джипа и се сви, обгърна се с ръце. Сега трябваше да обяснява. Какво да каже? Какво е казал Вячеслав? Как е обяснил това, което се бе случило? Следователят и дума не продума за това, само й задаваше въпроси — и там, в апартамента на Ситников, и в своя кабинет. Две нощи тя прекара в „маймунарника“, но нито теснотията, нито мръсотията, ни вонята, ни съмнителната компания, нито липсата на удобства, с които бе свикнала, не й се сториха толкова плашещи, колкото адът, възцарил се в душата й.

Няколко минути минаха в гробно мълчание, после Григорий заговори:

— Защо си казала, че татко се е опитал да те изнасили? Та това е лъжа. Той не може да го е направил.

— Така е — тихо се съгласи тя.

— И какво? Защо си го казала?

— Мислех… — Тя тежко си пое дъх. — Мислех, че съм го убила. Че сега на него му е все едно, а аз ще се оправдая със самоотбрана или както се казва това там… самозащита.

— Но не си го убила. И сега какво? Как ще живеем с това? Аз ще имам баща насилник, похотлив дърт пръч, съблазнил се от моята съпруга, от собствената си снаха? Така ли си представяш това? Или как?

— Гриша, аз…

— Млъквай, идиотка такава! — В гласа му пролича презрение. — Ако мислиш, че съм платил на следователя да те пусне срещу подпис, защото безумно те обичам, много грешиш. Няма да обсъждам с теб чувствата си, които изпитвах към теб някога. Това вече няма значение. Има значение само фактът, че вече не те обичам. Мразя те. Ти си тъпа измет. Стреляла си по баща ми и за мен това е достатъчно, за да те зачеркна от живота си.

— Защо тогава? Защо си дал подкуп, за да ме пуснат, щом ме мразиш?

— За да бъде всичко по-просто. За да можеш да се разбереш с татко. За да дадете еднакви показания.

— За какво?

— За това, че причината е била невнимателно боравене с оръжие. Татко има пистолет отдавна, всички знаеха за това, ти си го помолила да го видиш, въртяла си го в ръцете си, свалила си предпазителя… нещо такова. Наел съм добър адвокат, той ще ти обясни всичко.

— Защо? — отново попита тя, загледана право напред, в движещите се пред тях коли. По някаква причина това, ако не я успокояваше, поне й даваше възможност да се сдържа и да не плаче. — Нека ме вкарат в затвора, все ми е едно.

— При всяко положение ще те вкарат — студено отговори мъжът й. — Въпросът е само в присъдата, за колко време ще те вкарат, и в нашата репутация. Не мога да допусна баща ми да се окаже гаден насилник, а аз — син на гаден насилник. Тая няма да я бъде. Никога. И ако заради това ти трябва да лежиш в затвора дълго, значи ще лежиш.

— А ако не се съглася? Ако не кажа за оръжието? Нека е самозащита, за нея ще ме осъдят на по-малко, а може и изобщо да ме оправдаят. Ти мислиш за своя живот, а аз трябва да мисля за своя.

— Ако не се съгласиш, ще дам такива показания, че ще те тикнат в затвора за предумишлено убийство от користни подбуди. По този член присъдата е още по-строга. Разбра ли, кретенко? И не се опитвай да се пазариш с мен. Ще бъде така, както аз казвам, и по никакъв друг начин.

Те завиха към претъпканото с коли „Садовое колцо“ и спряха в безнадеждно задръстване.

— А сега ти ще ми разкажеш какво се е случило всъщност и защо си стреляла по татко. И да не си посмяла да ме лъжеш. Искам да знам истината.

Истината… Каква истина? Такава, каквато би му харесала?

— А какво казва Вячеслав Антонович? Как ти го обясни той?

— Никак не ми го е обяснявал. Той е в тежко състояние, в реанимацията е. Не можеше да говори, когато отидох при него.

— Е, тогава го питай, когато може да говори. Какъв е смисълът да говоря аз, щом ме мразиш? Щом ме мразиш, значи не ми вярваш.

— Разбира се, че не ти вярвам. Но ми се иска да чуя твоята версия.

— Беше невнимателно боравене с оръжие — твърдо заяви Олеся. — Именно това, което ти се иска на теб. Така че може да не се тревожиш.

— Защо тогава си се оплакала от изнасилване?! — закрещя Григорий. — Какво, изобщо ли нямаш мозък? Как ти се обърна езикът да изтърсиш такава глупост?

— За убийство при самозащита ще ми дадат по-лека присъда.

— Значи можеш да мърсиш чуждото име, за да оправдаеш себе си, така ли?! Можеш да хвърляш кал по мен и баща ми — хората, които те обичаха, грижеха се за теб като за най-близък човек, така ли?! Ти не си просто тъпа измет, ти си… ти си…

Задъхвайки се, той търсеше подходящите думи, лицето му се зачерви, на слепоочието му се изду вена. Олеся притвори очи и отметна глава на облегалката. Следователят каза, че ако Ситников оцелее, за нея ще е по-добре. Не, по-добре е да умре…

… Гриша бе заминал за Санкт Петербург да разрешава някакви проблеми с митницата по повод пристигнал по море товар и Олеся предвкусваше дълги радостни почивни дни, прекарани насаме със Ситников. Имаше какво да му каже.

В събота Вячеслав Антонович имаше някаква важна работа и й каза, че ще се освободи привечер и ще се радва Олеся да го посрещне вкъщи с топла вечеря. Искаше й се да направи тази вечеря тържествена и празнична, защото им предстоеше важен и за двамата разговор. Тя дотича към дванайсет часа, натоварена с покупки, и въодушевено се захвана да чисти. Искаше всичко да блести, да свети, да бъде чистичко и празнично. Смени спалното бельо и окачи в банята чисти хавлии. Нека Слава запомни този ден, защото денят е специален. Когато свърши с чистенето, Олеся не по-малко вдъхновено се зае с приготвянето на вечерята. После взе душ, изми си главата, изсуши си косата и си направи прическа, гримира се, почисти надраскания при чистенето лак от ноктите си и ги лакира отново в цвета, който толкова харесваше на Ситников.

Слава се обади на няколко пъти, каза, че ще се забави, и я помоли да не тъгува. Дойде към десет, уморен, но в добро настроение, целуна Олеся и веднага седна на масата. Тя дълго изчаква подходящ момент, за да каже това, което искаше. Най-сетне й се стори, че моментът е дошъл.

— Слава, бременна съм — съобщи тя с усмивка.

Той я погледна със съчувствие, като че тя беше болно коте.

— Ох-ох-ох, горкичката ми. — Ситников нежно я погали по ръката. — В коя седмица?

— Седмата.

— Е, нищо, не е късно. Не се тревожи.

— За какво не е късно? — не разбра Олеся.

— За аборт.

Тя остана като гръмната.

— Слава, ти не ме разбра. Ние с теб ще си имаме дете. Абсолютно сигурно е, че детето е твое, всичко съм пресметнала.

Ситников внимателно остави чашата с вино и избърса устните си със салфетка.

— Олесенка, мисля, че се бяхме разбрали: никакви пресмятания. Само абсолютна сигурност.

— Но аз съм абсолютно сигурна!

— Само абсолютна сигурност, на която аз мога да вярвам.

— Какво, не ми ли вярваш? Мислиш, че съм сбъркала?

— Пиленце, нищо не мисля. Не мога да понасям да мисля какво мислят другите и какво смятат. Това е безсмислено занимание. Вярвам само на себе си. С теб решихме веднъж завинаги, че ще родиш едва когато аз ти разреша, а аз ще ти разреша едва тогава, когато лично съм сигурен, че детето е мое. Обяснявал съм ти какви условия са нужни за това. Първото и основно: Гриша да отсъства дълго време. Докато това условие не е спазено, няма какво да обсъждаме. Така че ще направиш аборт и приключваме с този въпрос.

— Славочка, чуй ме — заговори меко Олеся. — Ние с Гриша си лягаме заедно много рядко, сто пъти съм ти го казвала. Той работи много и често пие, има други жени и ти го знаеш. Изобщо не се интересува от мен. Не сме били близки вече два месеца. Два месеца, Слава. Това са девет седмици. А аз съм бременна от седем. Така че това може да бъде само твое дете и ничие друго. Слава, моля те, разреши ми да се разведа с Гриша. Ще се оженим с теб и ще отглеждаме нашето дете. Та нали това искахме от самото начало?

— Така е — усмихна се той. — И непременно ще стане така, обещавам ти. Но не сега. Не с тази бременност.

— Но защо? Защо, Слава? Защо трябва да чакаме друг случай?

— Аз трябва да бъда сигурен. А сега в нищо не съм сигурен. И изобщо не разбирам защо превръщаш такава дреболия в проблем? Направи аборт — и толкоз. И не е нужно да говорим повече. Колко си направила вече? Пет? Десет? Е, ще направиш още един.

— Един — тихо отговори Олеся. — Само един. Преди да се запознаем с теб. Ако направя втори аборт, после може изобщо да не родя, как не разбираш? И няма да имаме свое дете.

Тази мисъл й се струваше кощунствена. Тя никога не бе подозирала, че с такава невероятна сила ще пожелае да има дете. Винаги бе мислила за децата като за бреме, ненужно и тягостно, и тайно се бе радвала, че Гриша не настоява тя да роди колкото може по-скоро, а свекърът й не се оплаква, че годините си вървят, а той така и няма свои внуци. Но сега, когато всичко стана случайно и лекарят потвърди бременността, Олеся сама не можеше да се познае. Желанието да има дете растеше и укрепваше с всеки час. Тя беше сигурна, че детето е от Слава, а още повече бе готова да обича този зараждащ се живот. Как, как можеше да не го роди? Как беше възможно да го махне? Не, не и не. Тя ще убеди Слава, ще го придума, ще му докаже… Това желано и любимо дребосъче непременно ще се роди и тя ще го отглежда заедно с единствения мъж, със своя най-любим, най-красив, най-умен мъж.

— Значи няма да имаме — хладнокръвно изрече Вячеслав Антонович. — По-добре да нямаме никакво дете, отколкото незнайно какво.

— Слава, как може?!

Олеся неволно повиши глас, но веднага се сепна и се овладя. Не бива да вдига скандали, не трябва да крещи. Не бива да прилича на кавгаджийка. През всичките години, прекарани със Ситников, тя се стараеше да бъде такава, каквато искаше да я вижда той. Говореше това, което той искаше да чуе, извършваше онези постъпки, които той очакваше, изглеждаше така, както той я харесваше, и се стараеше да мисли и чувства именно така, както той би искал тя да мисли и чувства. Дори бе измислила тези посещения в казиното два пъти седмично и еднаквите залози, та в поведението й да има нещо, което да не се поддава на разумно тълкуване. На Слава му харесваше у жената да има малка тайна, една такава мъничка загадка. Обичаше го толкова силно, че бе готова да престане да бъде себе си, само и само да бъде с него. Беше готова да се превърне в какво ли не, само и само да му угоди. Защото животът без него й се струваше невъзможен. В този живот няма да има въздух, тя просто ще умре от задушаване. И ето че сега трябва да се откаже от майчинството, защото Ситников очаква от нея именно това. Ако тя се откаже, ако се съгласи да направи аборт, всичко ще си остане, както преди, те ще се обичат, ще бъдат заедно. Но така й се иска да роди това дете! Тя никога не бе предполагала, че майчинският инстинкт може да се окаже толкова силен. Ще трябва да прекърши този инстинкт, да го задуши, да го унищожи, за да запази любовта на своя единствен мъж.

По-просто казано, ще трябва окончателно да прекърши и унищожи самата себе си. Нима ще трябва да избира между любовта и самата себе си? Колко нелеп избор…

Тя се стараеше да бъде коректна и спокойна, търсеше и намираше думи, които на самата нея изглеждаха правилни и убедителни, но всичко това не доведе доникъде. Вячеслав Антонович държеше на своето: тя трябва да направи аборт, защото той не е сигурен в своето бащинство.

— Олесенка, не съм започнал всичко това, за да се окажа в края на краищата посмешище, отглеждащо чуждо дете. И изобщо не разбирам защо толкова упорстваш. Човек би помислил, че за теб това е въпрос на живот и смърт.

— Да! — почти извика тя. — Да, въпрос на живот и смърт е. Искам дете, разбираш ли? И не някой ден, а сега. Искам именно това дете, твоето. То вече живее в мен, аз вече го обичам и не мога да го унищожа.

— О, я престани! — Ситников гнусливо се намръщи. — От кога у теб тази жажда за майчинство? Такива като теб изобщо не са родени да бъдат майки.

— Такива като мен ли? — слиса се Олеся. — Какви „такива“?

— Ами такива… — Той хищно се усмихна. — Цинични. Готови на всичко, за да уредят живота си за максимум удоволствие. Ако щеш, безнравствени. Ние с теб сме абсолютно еднакви, пиленце, ние сме от една порода. И аз знам с абсолютна сигурност, че ти не можеш фанатично да желаеш дете. Ти гледаш на живота също като мен и искаш от него същото, което и аз. Ето защо, ако аз не искам нещо, априори не можеш да го искаш и ти.

Тя не вярваше на ушите си.

— Тоест ти смяташ, че съм цинична и безнравствена? — попита с надеждата, че не го е разбрала правилно. Сега той всичко ще обясни и ще се окаже, че не е толкова ужасно.

— Че каква друга? — разсмя се Ситников. — Разбира се, че си именно такава. Та нали се съгласи да се омъжиш за Гриша, за да влезеш в семейството и да останеш с мен.

— Но това го измисли ти, а не аз!

— Измислих го аз, а се съгласи ти — спокойно възрази той. — Ти се съгласи и с всичко останало. Аз ти обещах много пари, обещах ти, че Гриша ще забогатее още повече, и изпълних обещанието си. Ти прекрасно знаеше как смятам да го направя и не само не възрази, а и ми помагаше. Ти се запозна с Юрка Забелин, флиртуваше с него и намекваше, че си готова да стигнеш по-далеч, ти го докара почти до лудост с твоите коленца и деколтета и в резултат той нае апартамент, за да те чука. Това какво е — образец на висока нравственост ли?

— Почакай, Слава, почакай. — Тя разтърси глава, за да се съсредоточи. — Какво общо има тук апартаментът? Аз не знам за никакъв апартамент, не съм ходила там.

— Разбира се, че не си ходила. Не се стигна до там.

— Ти поиска да се запозная със Забелин и да му завъртя главата. Каза, че когато той е в такова състояние, ще ти бъде по-лесно да се разбереш с него, но нали не си ми обяснявал за какво ще се договаряте. Каза ми само, че това е нужно, за да може Гриша да има повече пари. Аз ти повярвах, за нищо не те попитах, а сега ти ми говориш за някакъв апартамент! Слава, какво става?

Ситников внезапно освирепя и Олеся дори не успя да разбере кои нейни думи го изкараха от равновесие.

— Какво значение има какво става? От къде изведнъж този интерес? До днес всичко ти допадаше, не задаваше никакви въпроси и правеше всичко, което исках. Е, какво се промени изведнъж? Бременността ли ти влияе толкова зле? Тогава още повече се налага да я прекъснеш, докато окончателно не си се превърнала в квачка, която по цели дни чете морал на всички наред. — Той загуби обичайната си сдържаност, с бързи крачки кръстосваше стаята, гледаше Олеся с нескривана ярост, но от думите му я облъхваше гробовна студенина. — Още утре… не, в понеделник, още сутринта в понеделник отиваш при лекаря и се уговаряш за операцията. Ще ти дам пари. И не искам дори да чувам за някакво дете. Престани да се правиш на мадоната с младенеца, аз никога няма да повярвам, че искаш да станеш майка и да развалиш всичко, което съм уредил с такива усилия. Поне разбираш ли, че ме предаваш? Ти ме предаваш! Аз се реших да те деля със сина си, за да не се разделям с теб, реших се на какво ли не, за да го направя богат, та ти от нищо да не се нуждаеш, да имаш всичко, и разчитах на твоята подкрепа, на твоето разбиране, а ти? Ти какво правиш? Опитваш се да ми пробуташ детенцето на Гриша? Или кой знае чие?

— Слава! Опомни се! Какво говориш?

— Че какво толкова говоря? Ти си същата като мен, ние сме от една порода и това означава, че щом си готова да спиш с двама мъже едновременно, какво пречи да го правиш и с четирима? С петима? От къде да знам чие е това дете всъщност? Може да не е нито на Гриша, нито мое. Спомни си с каква лекота тогава, в Германия, заряза приятелчето си и легна с мен. Какво се е променило оттогава? Ти си остана същата и значи спокойно можеш да направиш това още веднъж.

— Но аз те обичах! Обичам те, Слава…

— Престани! За каква любов ми говориш? Познавахме се едва от няколко часа. Просто аз имах повече пари и пиех по-малко бира от твоя любовник. С мен беше по-лесно и по-приятно, това е цялата ти любов.

Олеся почувства, че краката й се подкосяват, и се опря на вратата, за да не падне. Получи си това, което заслужаваше. Тя искаше да бъде такава, каквато Ситников желаеше да я вижда. Стремеше се да отговаря на неговите представи за жена, с която той ще се чувства добре, и се прекършваше, сдържаше, преструваше се, стискаше зъби и отговаряше на представите му. Само и само да не го разочарова, да не го загуби, да бъде с него. И ето го резултата. Той вярва в измислената и не вярва в истинската, в онази, която иска да му роди дете. И никога няма да повярва. Тя не е същата като него, те не са от една порода, но щом той го разбере, ще я зареже. Истинската Олеся не му трябва, тя му е безинтересна и неудобна. Но тя толкова иска това дете… Господи, колко го иска, колко обича това мъничко, все още безтегловно създание! Но Слава не разрешава да го роди. И тя няма да посмее да се възпротиви, защото той я е подчинил на себе си изцяло и безвъзвратно. Не й е останало нищо свое — ни душа, ни ум, нито характер. Той прекърши всичко и го преправи по свой вкус и тя няма сили да му се противопоставя, да настоява на своето, да се стреми към нещо. Той я е поробил. Ето това е думата, единствено правилната дума. Поробил я е. Тя дори не е забелязала как е станало това. Все й се струваше, че доброволно и съзнателно прави или казва нещо, защото иска да му достави удоволствие, но това е неин собствен избор, нейно собствено решение. И едва сега, когато осъзна невъзможността да не го послуша, Олеся разбра, че отдавна вече нищо не решава и не избира. Тя просто послушно изпълнява неговата воля. И не е в състояние да отстои и защити своето майчинство — толкова радостно и толкова желано.

Незнайно защо й хрумнаха едновременно две мисли. Първата — за бунта на робите, безсмислен и безпощаден. И втората — за пистолета, който Слава пазеше вкъщи и който тя много пъти бе виждала. Слава й бе показвал как се борави с него и я бе предупреждавал да внимава, защото той е зареден и има патрон в цевта.

Той продължаваше да говори нещо яростно и негодуващо, кръстосваше стаята напред-назад, хвърляше в лицето й упреци и обвинения, а тя вече стоеше с пистолета в ръце. Предпазителят му бе свален, пръстът й беше на спусъка…

— Е, само това липсваше! Мелодрами ли ще ми разиграваш? Остави оръжието, не прави идиотщини…

Гласът му потъна някъде и Олеся си помисли, че внезапно е оглушала.

И отново две мисли, едновременно изпълнили главата й, която Олеся в този момент, кой знае защо, усещаше огромна и празна:

„Само така ще мога да се отърва от него. Само така. Инак няма да мога да му се противопоставя и той ще ме накара да махна детето. Трябва да избирам: детето или Слава. Аз избирам детето… Не, няма да мога да го направя. Няма да мога. Няма да мога.“

— Няма да мога — каза тя високо и натисна спусъка.

После дълго, сякаш цяла вечност, стоя неподвижно, като вкаменена, стискайки пистолета. От вцепенението я извади звъненето на вратата — съседите бяха чули изстрела. Започна се суетня, викове, някой се втурна към телефона да вика „Бърза помощ“.

— Какво се случи, Олеся? — загрижено я питаше възрастна съседка. — Как стана това помежду ви?

Олеся трескаво се мъчеше да измисли нещо и първото, което й хрумна, беше непредпазливо боравене с оръжие, но тогава съседката добави:

— Защото чух от вашия апартамент викове. Ех, викам си, скараха се. Че как така, миличка? Вие с Еячеслав Антонович живеехте толкова задружно, да ви се не нарадва човек, такова хубаво семейство. И изведнъж — викове, кавги…

Съседката беше чула кавгата и виковете и Олеся имаше достатъчно самообладание да се сети, че непредпазливо боравене с оръжие няма да мине в случая. Трябваше бързо да измисли нещо, което да обясни виковете и да смекчи вината й.

— Той се опита да ме изнасили.

— Господи! — ахна съседката, притиснала длан до устата си, и Олеся съвсем не на място забеляза големия пръстен с перла на пръста й. — Какъв ужас! Значи трябва да се обадим на милицията… Къде е телефонът, аз ей сега ще се обадя.

— Няма нужда. Аз ще позвъня.

Тя цялата се бе вледенила отвътре и почти нищо не усещаше. Силите й стигнаха, колкото да набере номера и да каже:

— Току-що застрелях човек.

И да съобщи адреса и името си.

И чак след това настъпи горещото от гърч и мокро от сълзи безпаметство. Олеся крещеше и се мяташе в истерия, докато пристигналият лекар не й сложи инжекция с някакъв силен транквилант. Двайсет минути след нейното обаждане в апартамента пристигна милиция, след още някое време подейства инжекцията и тя се върна към действителността. Имаше чувството, че са минали само две-три минути, а се оказа — почти час, но тя така и не можа да възстанови в паметта си този час.

При цялата си самоувереност следователят Александър Иванович Вилков все пак надцени възможностите си. В неделя не успя да направи нищо и се захвана с решаването на въпроса още на сутринта в понеделник. В чиновническия свят работите не стават бързо и следствената комисия не бе изключение в този смисъл. Вилков докладва на ръководството за предполагаемата връзка между покушението над Ситников с воденото от него дело за убийствата на Забелин и Брайко. Ръководството прие информацията за сведение и каза, че ще вземе мерки, а Шурик се върна към неотложните си дела, едно от които беше разпитът на Дмитрий Найдьонов, партньора на Даря Брайко в рейдърския бизнес.

— Трупът на Брайко беше открит на Волоколамското шосе. Вие знаете ли как се е озовал там?

Найдьонов не се понрави на следователя от пръв поглед. Александър Иванович много точно усещаше хората, които измерват ценността на всеки човек с парите, които той може да спечели. Найдьонов можеше да печели много, следователят Вилков — малко (разбира се, ако не взема подкупи), ето защо в погледа на Дмитрий Александър Иванович четеше нескрито превъзходство и явно неудоволствие не само от факта, че го бяха извикали, но че му задаваха и въпроси.

— Вече сто пъти ви казах: предложиха й нов проект и възложителят я закара да види обекта на бъдещата й работа.

Виж ти, проект значи… Колко бързо тези нови бизнесмени започнаха да употребяват красиви думи: проект, програма, маркетингови стратегии, позициониране. От всичко това на Шурик буквално му се гадеше. Но на Шурик, а Александър Иванович добре си знаеше работата и изпълняваше безупречно всичко необходимо.

— Бъдете по-конкретен, моля: кой е възложителят, какъв е проектът, кой е обектът, как се казва, къде се намира…

— Проектът е обикновен, както винаги. Трябва да се оценят перспективите за поглъщане на едно предприятие от друго и да се изработи оптимална стратегия. Предприятието се намира някъде на Волоколамското шосе, не знам как се казва. Даря трябваше да отиде и да изясни всичко.

— А кой е възложителят? С кого тръгна тя?

— Вече сто пъти казах и пак ще повторя: не знам! Не знам — и толкоз! Защо, защо трябва всеки ден да повтарям едно и също?

— Защото делото е предадено на друг следовател, тоест на мен — невъзмутимо обясни Вилков. — И аз трябва да проверя всичко от самото начало и да задам въпросите лично. А вие сте длъжен да ми отговорите.

— А защо сега има нов следовател? Не разбирам.

— Не е нужно да разбирате, не се намирате на лекция в университета, не е задължително да разбирате всичко. Вашата работа е да помагате на следствието и да отговаряте на въпросите. Значи вие не знаете с кого Брайко е отпътувала по посока Волоколамск?

— Не. Слушайте, а ако утре предадат делото на трети следовател, всичко пак отначало ли ще започне? Пак ли ще ме викат и ще ме разпитват за всичко това? И тази идиотщина ще продължава до безкрай?

— Тази идиотщина ще продължава точно толкова, колкото е необходимо, за да се разкрие престъплението. И ако в процеса на разследването се наложи лично на вас да се създават определени неудобства, значи аз ще ви ги създавам, а вие ще трябва да ги търпите, господин Найдьонов. Как стана така, че вие не знаехте за къде конкретно и с кого заминава Брайко?

— Не успя да ми каже. Вече обясних, нямаше ме в Москва, тя ми се обади по телефона и ми съобщи, че изскочил перспективен проект, след половин час има среща с представител на възложителя и заминава да огледа нещата на място. Обеща да ми се обади, когато се върне, и да ми разкаже всичко. Слушайте, Александър Иванович, нали това го има в протоколите, вие бихте могли просто да го прочетете и да не ме държите тук. Какво, не можете да четете ли?

— Не мога. В училище по четене имах двойка. За сметка на това добре слушам и пиша — равнодушно съобщи Вилков.

Той почти не поглеждаше в подготвения снощи пищов. Всички реплики на Найдьонов бяха банални и предсказуеми. По време на следствената си работа Александър Иванович хиляди пъти се беше сблъсквал с хора, които говореха и се възмущаваха точно като този нагъл тип в скъпо марково облекло, така че Вилков отдавна бе научил наизуст всички ответни реплики. Неразбираемият говор си е неразбираем говор, но от паметта си Шурик никога не се бе оплаквал и веднъж намерена формулировка запомняше за цял живот. По принцип с по-простодушната клиентела — джебчии, пияници и тем подобна измет — не се церемонеше много, не се стремеше да „има вид“ и разговаряше с тях, както господ дал, местоимение до местоимение вместо съществителни и без всякакви падежи. Но ако се налагаше да работи по сложни дела и с не съвсем обикновени събеседници, се подготвяше предварително. Тоест не само обмисляше и нахвърляше плана за разпит, както постъпва всеки що-годе добросъвестен следовател, но и внимателно си съставяше пищови с формулировки на въпросите. Отдавна знаеше до какви плачевни последствия може да доведе впечатлението от неговата устна реч, толкова далеч от съвършенството, и по принцип не му пукаше, но трябваше да се съобразява с впечатлението и неговите последствия — особено когато ставаше дума за бизнес.

— Фирма „Баунет“ отправяла ли ви е искания да прекратите дейността си по изкупуване на акциите от миноритарните акционери?

Въпросът беше дълъг и Шурик си го прочете от листчето.

— Не, нито веднъж.

— Как мислите, защо?

— Те не знаеха кой изкупува акциите. Било им е нужно време, за да научат.

— А отправяли ли са ви заплахи?

— Божичко, не! Нали ви казах…

— Има ли сред познатите ви някой от службата за безопасност при „Баунет“? Познавате ли някого по физиономия? — безстрастно продължи Вилков, без да обръща внимание на раздразнението на свидетеля.

— По физиономия и по име познавам всички, но лично — никого.

— Че как така? — учуди се Вилков.

— Човек трябва да познава противника си по физиономия — позасмя се Найдьонов. — При това изобщо не е задължително да те познава и той. Такава е спецификата на работата ни, разбирате ли.

— Ясно — кимна следователят. — А откога се познавате с Юрий Петрович Забелин?

— От края на миналата година.

Александър Иванович не научи от този разпит нищо ново. Дмитрий Найдьонов повтаряше буквално същото, което бе казал на предишния следовател — Мартиросян. Забелин не е бил възложител, а посредник, а кой е бил истинският възложител на работата по „Баунет“ — това нито Найдьонов, нито Брайко знаели, парите за работата — и аванса, и окончателния хонорар — получили непосредствено от Забелин. Вилков бе използвал и двата си почивни дни, за да проучи внимателно току-що полученото дело за убийството на Брайко и да го съпостави с фактите, които му бяха известни за убийството на Забелин, но досега не бе намерил нищо, което да обединява тези два трупа. Нищо, освен фирма „Баунет“ и оръжието, с което са били застреляни двете жертви. Значи беше време да се заеме плътно с разработването на фирмата. Още повече че всички активи на „Баунет“ се оказаха прехвърлени във фирма, принадлежаща на Григорий Ситников, а бащата на Ситников бе претърпял покушение. Имаше нещо гнило в Дания, тоест в „Баунет“. Дано началството по-скоро вземе решение и предаде на него, на Вилков, делото за покушението над Ситников. Александър Иванович беше сигурен, че щом това се случи, делото веднага ще помръдне от мъртвата точка.

Във вторник към обед въпросът бе решен. Извикаха Вилков при ръководството и му предадоха папката с материалите за покушението над Ситников.

— Къде е тя сега? — попита Александър Иванович, без да отваря делото. — Искам да я разпитам незабавно.

Той вече знаеше, че по Ситников бе стреляла съпругата на сина му, и искаше да отиде в участъка, където се намираше задържаната Олеся Подрезкова.

— Освободена е с мярка за неотклонение срещу подпис — мрачно съобщи началникът.

— Тоест как? — едва не закрещя следователят. — Как така — убиец с мярка подпис?

— Ами така. Не питай мен, а онзи, който я е пуснал. Той е процесуалното лице, намерил е съответни основания. Има право.

„Взел е пари, гадът — ядосано си помисли Вилков. — Интересно, колко ли?“

Добре де, не е страшно, ще извика Подрезкова — ще й се обади и ще й нареди да се яви, тя няма къде да се дене. А ако се дене… За това дори не му се мислеше.

Настроението му ужасно се развали. Но вече в кабинета, докато четеше материалите по делото, се поободри. Пистолетът, с който бе стреляла Подрезкова, е бил изпратен за балистична експертиза в експертно-криминалистичния център на Западния окръг на Москва. А началникът на центъра Татяна Хлебникова — златна жена, разбира си от работата — винаги ще му услужи, ако трябва.

Шурик грабна слушалката и набра номера й.

— Татяна Германовна? — подзе той със сладък гласец. — Вашият вечен почитател Вилков пламенно ви приветства.

— Привет, Шурик — чу се в отговор нисък енергичен глас. — Какво си се сетил за мен?

— Една балистика, Татяна Германовна. Как е опашката при вас, голяма ли е?

— Нещо не си спомням. — Гласът на Хлебникова прозвуча угрижено. — От теб нищо не съм получавала. И изобщо ти не си в нашия окръг. Да не си се преместил, пък аз да не знам?

— А, защото не е от мен, а от друг следовател. — Шурик погледна в материалите. — От Хомяков. Едва днес ми го предадоха. Та какво става, Татяна Германовна, има ли възможност да ми помогнете?

— Шура, единият ми специалист по балистика е в отпуск, другият е болен. Ще трябва да почакаш.

— Ама не мога да чакам! — подскочи Вилков. — Три трупа са ми на ръцете! Какво повече да чакам? Да се появи четвърти ли?

За трите трупа той, разбира се, послъга, труповете бяха само два, тъй като Ситников беше жив, но какво ли не казва човек само и само да ускори експертизата.

— Добре, ще стане — въздъхна Хлебникова.

— Кога?

— Не ме стискай за гушата — позасмя се тя. — Когато можем, тогава ще я направим.

— Утре?

— След два дни, не по-рано.

Разбира се, най-добре би било да е след два часа, но и два дни не беше лошо, като се има предвид, че единият им специалист бил в отпуск, а другият — болен… За трупа на Брайко бяха чакали резултатите от експертизата повече от две седмици, а после и отговора на запитването до куршумо- и гилзотеката — още няколко дни. Така че два дни беше необикновен, просто приказен късмет.

Той отново се вглъби в делото и с неудоволствие забеляза, че в материалите липсват показания на самия потърпевш. От мястото на престъплението Ситников бил закаран в болницата, където му била направена операция. Раната е в коремната област. Куршумът е изваден, коремната кухина е санирана и зашита, сега Ситников е в съзнание и се намира в реанимацията. Вчера, в понеделник, при него са пуснали следователя Хомяков, който, според протокола, нищо не е измъкнал от потърпевшия. Странно. Отказ от даване на показания? Или какво? Впрочем всичко това е разбираемо, ако снахата на Ситников казва истината. Какво може да каже той на следователя? Да си признае, че се е опитал да изнасили съпругата на собствения си син? Красота! А не знае какво друго да каже, защото не знае какво е съобщила на следователя Олеся Подрезкова. А Хомяков, по всичко личи, също не му е казал това, поне дотолкова му е стигнал умът. Що за нахалство само! Да вземе парите и да пусне убийцата! Да се не начудиш! И от нищо не се страхува. Впрочем днес изобщо никой от нищо няма страх.

Какво пък, да тръгва за болницата и да се опита да говори със Ситников. На всяка цена трябва да получи показанията му. А същевременно да изясни защо активите на „Баунет“ са били прехвърлени именно във фирмата на неговото синче. Какви са тия техни семейно-роднински отношения?

Александър Иванович се обади в болницата, където лежеше Ситников.

— Сега го оперират — съобщи му мелодично женско гласче. Дежурната лекарка Тамарочка Шулгина отдавна познаваше Вилков, така че не скри от него никакви подробности. — Болният Ситников получи перитонит, при раняването са били засегнати червата, започнал е процес на инфектиране. Освен това той е имал хроничен пиелонефрит и в резултат на раняването възпалителният процес се е обострил, сега тази инфекция също е плъзнала из организма. Така че се наложи повторно саниране.

— Яснооо — потиснато проточи Вилков. — И какви са прогнозите?

— Не искам да ви обнадеждавам — сдържано отговори притежателката на мелодичния глас. — В подобни случаи прогнозата обикновено не е благоприятна.

Абе какво така му е тръгнало наопаки! Потърпевшият може да умре, без да успее да даде показания, убийцата е на свобода и може да избяга. Как се разкриват престъпления при такива обстоятелства, а? Кажете, как?!