Капитан Немо

IИНДИЙСКИЯ ОКЕАН

Започна втората част от това пътешествие под водата. Първата свърши с вълнуващата сцена в кораловото гробище, която остави в душата ми дълбоко впечатление.

Така минаваше целият живот на капитан Немо в дълбочините на безкрайното море — той бе приготвил дори гроба си в неговите най-непристъпни бездни. Там ни едно от океанските чудовища нямаше да наруши последния сън на хората от „Наутилус“, на тия приятели, свързани неразделно едни с други както през живота, така и в смъртта! „Нито човек!“ — беше добавил капитанът.

Все това яростно и неумолимо недоверие към човешкото общество!

Колкото се отнася до мене, аз не се задоволявах само с предположенията, които бяха достатъчни за Консей. Добрият момък продължаваше да вижда в капитана на „Наутилус“ само един непризнат учен, който отвръщаше с презрение на човечеството за безразличието, с което то се бе отнесло към него. Освен това за него той беше един човек, който, преситен от земните разочарования, е трябвало да се оттегли в тая недостъпна среда, дето можеше да проявява свободно своите склонности. Но според мене това предположение обясняваше само една страна от същината на капитан Немо.

Наистина загадката на тая последна нощ, когато бяхме заключени и приспани, грубата предпазна мярка от страна на капитана, когато дръпна от очите ми далекогледа, смъртоносната рана на матроса, причинена от необяснимото сблъскване на „Наутилус“, всичко това ме насочваше към нови мисли. Не! За капитан Немо не бе достатъчно само да бяга от хората! Неговият страшен кораб му служеше не само за да задоволи инстинкта му за свобода, но навярно и за някакво ужасно отмъщение.

Ала сега нищо не ми е напълно ясно, съзирам в мрака само бледи светлини и ще трябва да се огранича да пиша, както се казва, под диктовката на събитията.

Впрочем нас нищо не ни свързва с капитан Немо. Той знае, че е невъзможно да избягаме от „Наутилус“. Ние дори не сме затворници, които са дали честна дума. Никакво задължение на чест не ни обвързва. Ние сме само пленници, само затворници, представяни поради някаква привидна учтивост за гости. Нед Ланд не се е отказал от надеждата да си възвърне свободата. Той ще се възползува бездруго от първия сгоден случай. Аз сигурно ще постъпя като него. И все пак ще направя това с известно съжаление, отнасяйки със себе си всичко, което благодарение на великодушието на капитан Немо ще можем да научим от тайните на „Наутилус“. Защото в края на краищата трябва ли да мразим тоя човек или, напротив, да се възхищаваме от него? Какъв е той — жертва или палач? И освен туй, да си призная, аз бих искал, преди да се разделя завинаги с него, да съм извършил това кръгосветско подводно пътешествие, началото на което беше толкова великолепно. Бих искал да видя напълно всички чудеса на земното кълбо, събрани под водата. Бих искал да видя онова, което никой човек досега не е видял, дори и да рискувам живота си в тая ненаситна жажда за познания! Какво съм открил досега? Нищо или почти нищо, защото сме изминали само шест хиляди левги през Тихия океан.

Но аз зная много добре, че „Наутилус“ се приближава до обитавани земи и че ако ни се представи някакъв сгоден случай за спасение, би било жестоко да пожертвувам спътниците си заради моята страст към незнайното. Ще трябва да вървя с тях, може би дори да ги водя. Но дали някога ще имаме тоя сгоден случай? Принудително лишеният от свобода човек желае такава възможност, но ученият, любопитният — се бои от нея.

Тоя ден, 21 януари 1868 година, по обяд помощникът дойде да изчисли височината на слънцето. Аз се изкачих на палубата, запалих пура и гледах какво прави той. За мене беше съвсем очевидно, че тоя човек не разбира френски, защото на няколко пъти изказвах гласно мисли, които биха привлекли вниманието му, ако ги бе разбрал, ала той си остана равнодушен и ням.

Докато той наблюдаваше със секстанта, един матрос от „Наутилус“ — същият юначага, който ни бе придружавал в първия подводен излет на остров Креспо — дойде да изчисти стъклата на прожектора. И аз разгледах устройството на апарата, силата на който се увеличаваше стократно от пръстенообразно наредените — както в маяците — лещовидни стъкла, които събираха светлината в необходимата плоскост. Електрическата лампа бе направена така, че да може да дава цялата си осветителна мощ. И действително светлината се произвеждаше в безвъздушно пространство, което осигуряваше едновременно и равномерността, и силата и. Това безвъздушно пространство спестяваше също така острите графити, между които се образува светещата дъга. А това спестяване бе важно за капитан Немо, който не можеше да ги набавя лесно. Но при тия условия те почти не се хабяха.

Когато „Наутилус“ се приготви да поеме отново подводния си път, аз слязох в салона. Люковете се затвориха и ние тръгнахме.

Сега браздяхме водите на Индийския океан. Тук „Наутилус“ плаваше обикновено на дълбочина между сто и двеста метра. Така продължи няколко дни. С изключение на мене, който обичам безпределно морето, на всеки друг часовете сигурно биха се видели дълги и еднообразни; но всекидневните разходки на палубата, дето се освежавах с животворния въздух на океана, гледката през стъклата на салона към тая пълна с богатства вода, четенето в библиотеката, подреждането на записките ми — всичко това запълваше изцяло времето ми и нито за миг не ме уморяваше, нито ме отегчаваше.

Здравето на всички ни бе съвсем добро. Хранителният режим на кораба напълно ни подхождаше и ако питаха мене, аз бих могъл да карам преспокойно без разнообразието, което Нед Ланд в знак на протест се стараеше да внася в храната ни. От друга страна, при тая постоянна температура нямаше опасност дори и от хрема. А „дендрофилите“, познати в Прованс като „морски копър“, от които в кораба имаше известен запас, със своята лека, разтапяща се тъкан бяха отличен лек против кашлица.

В продължение на няколко дни видяхме голям брой морски птици, ципоноги рибари и чайки. Няколко бяха сръчно убити и сготвени по особен начин, ни доставиха доста вкусни блюда от морски дивеч.

Мрежите на „Наутилус“ уловиха няколко вида морски костенурки от рода каре, с издут гръб, чиято черупка се цени много. Тия влечуги, които се гмурват лесно, могат да остават дълго под водата, като затварят месестата клапа в изхода на носния си канал. Когато бяха уловени, някои от тия костенурки още спяха, скрити в черупките си, които ги защищават от морските животни. Тяхното месо не е нещо особено, но яйцата им са извънредно вкусни.

Колкото до рибите, те предизвикваха нашето възхищение винаги когато виждахме неочаквано през прозорците на салона техния скрит подводен живот. И аз видях там видове, които не бях срещал дотогава.

Ще спомена главно острасионите, които живеят изключително в Червено море, в Индийско море и в оная част от океана, която мие бреговете на Централна Америка. Тия риби подобно на костенурките, на броненосците, на морските таралежи и на раковините са защитени от броня, която не е нито варовита, нито камениста, а чисто костна. Понякога тя е във форма на триъгълник, друг път — на четириъгълник.

Ще спомена, както са записани във всекидневния бележник на Консей, някои риби от рода на тетродоните, които се срещат изключително в тия морета, спанглерианите с червен гръб и бели гърди, които се отличават с три реда надлъжни снопчета, и електрическите риби, дълги седем пръста и нашарени с най-ярки багри. След това като образци от други родове — яйцевидни риби, наподобяващи възчерно яйце, набраздени с бели ивички и без опашки; дирдони, истински морски таралежи, въоръжени с бодли и способни да се издуват така, че стават същински кълба, набучени с шипове: морски кончета, каквито има във всички океани; хвърчащи пегаси, с удължена муцунка, гръдните перки на които са много широки, разположени като криле, и им помагат, ако не да летят, поне да подскачат във въздуха; гълъби с лопатести човки и с опашки, покрити с много костни пръстени; макрогнати с дълги челюсти, великолепни, дълги около двадесет и пет сантиметра риби с най-приятни шарки; оловноцветни колиомори с грапави глави; милиарди дребни, скачащи рибки, набраздени с черно, с дълги гръдни перки, риби, които се плъзгат по повърхността на морето с невероятна бързина; прелестни велифери, които вдигат перките си като корабни платна под попътен вятър; великолепни кюрти, които природата щедро е надарила с жълти, небесносини, сребърни и златни бои: трихоптери, крилата на които са от влакна; котти, винаги изпоцапани с тиня, които произвеждат лек шум; тригли, дробът на които се смята за отрова; бодиани, които имат над очите си подвижни капаци; и най-сетне суфлети с дълги тръбовидни муцуни, истински мухоловки, които убиват насекомите, като ги удрят просто с капка вода.

В осемдесет и деветия род риби, класирани от Лесепед, които са от втория подклас на костните и за които са характерни едно капаче и гръдна ципа, видях скорпената, на която главата е с бодли и има само една гръбна перка: тия риби имат или нямат люспи в зависимост от поделението на рода, към което принадлежат. От второто поделение са образците от дидактили, дълги тридесет-четиридесет сантиметра, набраздени с жълт и и в или, и главите на които им ат фантастичен вид. А към първото поделение се числи оная чудновата риба, наречена справедливо „морска жаба“ с голяма глава, понякога дълбоко вдлъбната, а друг път съвсем издута; набучена с бодли и осеяна с подутини, тя има неправилни и грозни рога; тялото и опашката й са мазолести: шиповете й причиняват опасни рани; тя е отвратителна и ужасна.

От 21 до 23 януари „Наутилус“ изминаваше по двеста и петдесет левги в двадесет и четири часа или петстотин и четиридесет мили, което прави двадесет и две мили в час. През време на пътуването виждахме различни видове риби: то беше поради обстоятелството, че електрическият блясък ги привличаше и те се мъчеха да плуват заедно с нас. Повечето от тях не можеха да плуват с такава скорост и скоро изостанаха назад. Някои обаче успяваха известно време да се задържат във водите около „Наутилус“.

На 24 сутринта при 12 градуса 5’южна ширина и 94 градуса 33’ дължина стигнахме остров Килинг, коралово възвишение, осеяно с великолепни кокосови палми, което е било посетено от господин Дарвин и от капитан Фитц Рой. „Наутилус“ мина близо до бреговете на тоя пустинен остров. Драгите на кораба извлякоха много видове полипи и бодливокожи и интересни раковини от подразделението на мекотелите. Остров Килинг скоро изчезна от хоризонта и ние заплавахме в северозападна посока към крайната южна точка на Индийския полуостров.

— За нас цивилизованите страни са много по-важни — каза ми през тоя ден Нед Ланд, — отколкото островите на Папуазия, дето се срещат повече диваци, отколкото сърни! В Индия, господин професоре, има пътища, железници, английски, френски и индуски градове. Няма да минеш и пет мили и ще срещнеш някой сънародник. Е-хе! Дали не е дошло време да офейкаме от капитан Немо?

— Не, Нед, не — отговорих твърдо аз. — Нека караме така, както казвате вие, моряците. „Наутилус“ се приближава до обитаваните континенти. Той се връща към Европа, нека ни заведе нататък. Стигнем ли веднъж нашите морета, ще видим кое ще е най-разумно да направим. Впрочем не вярвам, че капитан Немо ще ни позволи да отидем на лов по Малабарските или Короманделските брегове, както в горите на Нова Гвинея.

— Ами не можем ли без неговото позволение? Не отговорих на канадеца. Не исках да споря. В същност искаше ми се да използувам докрай възможностите, които ми даваше съдбата, като ме бе довела на „Наутилус“.

След остров Килинг нашият ход стана изобщо по-бавен. Освен това той стана и по-произволен и често слизахме много дълбоко. Няколко пъти бяха употребени наклонените плоскости, които чрез вътрешни лостове можеха да бъдат поставяни косо към водолинията. Слязохме така до два и до Три километра, но ни веднъж не проверихме големите дълбочини на това Индийско море, дето сонди дори от тринадесет хиляди метра не стигат до дъното. Що се отнася до температурата на долните пластове, термометърът неизменно сочеше четири градуса над нулата. Аз забелязах само, че горните пластове на водата бяха винаги по-студени в плитките места, отколкото в открито море. На 25 януари океанът беше съвсем пустинен. „Наутилус“ прекара тоя ден на повърхността и неговото мощно витло така цепеше вълните, че те се издигаха много нависоко. При тия условия как можеше да не бъде взет за гигантски кит? Прекарах три четвърти от деня на палубата. Гледах морето. На хоризонта не се виждаше нищо; само към четири часа следобед — един дълъг пътнически параход, който плаваше в насрещна посока, към запад. Неговите мачти се виждаха, но той не можеше да забележи „Наутилус“, който бе съвсем наравно с водата. Помислих, че тоя параход принадлежи на Източното и полуостровно параходно дружество, което обслужва линията Цейлон — Сидней, като минава през нос Крал Георг и през Мелбърн.

В пет часа вечерта, преди бързото здрачаване в тропическите области, когато денят веднага се превръща в нощ, Консей и аз бяхме смаяни от една странна гледка.

Има едно прелестно животинче, срещата с което според древните носи щастие. Аристотел, Атеней, Плиний, Опиен са проучвали неговите привички и са изчерпали в описанията му всички поетични средства на гръцките и римските учени. Те са го наричали „Наутилус“ и „Помпилиус“. Но съвременната наука не е усвоила това название и сега мекотелото е известно под името аргонавт.

Та една група от тези аргонавти пътуваше сега на повърхността на океана. Ние можахме да преброим много стотици. Те бяха от тези аргонавти с мехурчета, които се срещат само в Индийско море.

Тия грациозни мекотели се движеха заднишком, посредством своята двигателна цев, като изхвърляха през тая цев водата, която са погълнали. Шест от осемте им пипала, удължени и изтънени, плуваха по водата, докато другите две, извити като листа на палма, се издигаха срещу вятъра като леки корабни платна. Аз виждах много добре тяхната спирална и вълнообразна раковина, която според Кювие прилича на елегантна лодка. Истинска лодка действително, която носи животното, секрециите на което са я сътворили, без обаче самото животно да е сраснато с нея!

— Ако иска, аргонавтът може да напусне раковината си — казах аз на Консей, — но той никога не я напуска.

— Също като капитан Немо — отговори съвсем на място Консей. — И затова по-добре щеше да бъде да наречеше кораба си „Аргонавт“.

Около час „Наутилус“ плава сред тая група мекотели. После, не знам от какво, те внезапно се уплашиха. Сякаш по някакъв сигнал платната веднага бяха събрани, пипалата се свиха, телата се стегнаха, раковините се преобърнаха и смениха центъра на тежестта си и цялата флота изчезна под водата. Това стана мигновено и никога корабите, на която и да е ескадра, не бяха маневрирали в такова единство.

В тоя миг нощта настъпи внезапно и леките, едва полюшвани от ветреца вълни се раздвижиха кротко надлъж по велса на „Наутилус“.

На следния ден, 26 януари, пресякохме Екватора по осемдесет и втория меридиан и навлязохме в Северното полукълбо.

През тоя ден ни придружаваше едно огромно стадо акули. Страшни животни, които гъмжат в тия морета и ги правят много опасни! Това бяха гладки акули с тъмен гръб и белезникав корем, въоръжени с единадесет реда зъби, акули, по шията на които има голямо черно петно, заобиколено с бял пръстен, което прилича на око, други, жълтеникави акули с окръглена муцуна, попръскани с тъмни точки. Тия мощни животни често се хвърляха към стъклата на салона със застрашителна сила. Тогава Нед Ланд излизаше от кожата си. Той искаше да се изкачи на повърхността и да забива харпуна си в тия чудовища, особено в ония акули, зъбите на които са наредени в устата им като мозайка, и в големите акули-тигри, дълги около пет метра, които особено много го дразнеха.

Ала скоро „Наутилус“ увеличи скоростта си и лесно остави зад себе си и най-бързите акули.

На 27 януари при входа на големия Бенгалски залив срещнахме на няколко пъти — зловеща картина; — плаващи по вълните трупове. Това бяха мъртъвците от индийските градове, довлечени от Ганг сред открито море, които ястребите, единствените гробари в тая страна, не бяха окончателно разръфали. Но акулите им помагаха в тая погребална служба.

Към седем часа вечерта „Наутилус“ полупотопен, заплава сред някакво млечно море. Додето поглед стигаше, океанът изглеждаше млечен. Дали лунните лъчи не бяха причината за това? Не, защото луната, която бе излязла само преди два дни, не беше още изгряла. Цялото небе, макар и осветено от звездното сияние, изглеждаше черно в сравнение с белотата на водата.

Консей не можеше да повярва на очите си и ме запита за причините на това странно явление. За щастие можех да му отговоря:

— Това се нарича млечно море — казах аз, — обширно пространство от бели вълни, което често се вижда край бреговете на Амбоан и по тия места.

— Но — попита Консей — може ли господарят да ми каже на какво се дължи това, защото не вярвам водата да се е превърнала в мляко.

— Не, Консей, и тая белота, която те изненадва, се дължи само на милиарди инфузории, един вид малки светулки, пихтиеобразни и безцветни на вид, дебели колкото косъм и дълги не повече от една пета от милиметъра. Някои от тия животинки се залепят едно о друго и запълват така пространство от много левги.

— Много левги ли? — извика Консей.

— Да, драги, и не се опитвай да изчисляваш броя на тия инфузории! Няма да успееш, защото, ако не се лъжа, някои мореплаватели са пътували по такова млечно море на повече от четиридесет мили.

Цели няколко часа „Наутилус“ цепи с носа си тия белезникави вълни и аз забелязах, че той се плъзгаше безшумно по насъпунената вода, сякаш плаваше сред раздвижена пяна, каквато понякога остава при срещата на различни, противоположни едно на друго течения в заливите.

Към полунощ морето внезапно възвърна обикновения си цвят, но зад нас, чак до хоризонта, отразило белината на вълните, небето дълго още изглеждаше като озарено от неясните светлини на северно сияние.

IIНОВО ПРЕДЛОЖЕНИЕ НА КАПИТАН НЕМО

Когато на 28 февруари по обяд „Наутилус“ излезе отново на повърхността на морето, при 9 градуса 4’ северна ширина, той беше срещу някаква земя, която се намираше на около осем мили в западна посока. Първото нещо, което забелязах, бе една планинска верига, висока около две хиляди стъпки, с причудливи очертания. След изчисленията слязох в салона и когато местоположението бе нанесено на картата, разбрах, че сме срещу остров Цейлон, тоя бисер, който виси в най-крайната точка на Индийския полуостров.

Отидох да подиря в библиотеката някоя книга за тоя остров, който е един от н ай-плодородните на земното кълбо. Намерих съчинение от Х. С. Сир, озаглавено „Цейлон и Сингалезия“. Като се върнах в салона, отбелязах си най-напред данните за Цейлон, на който древните са давали толкова много различни имена. Островът се намира между 5 градуса 55’ и 9 градуса 49’ северна ширина и между 79 градуса 42’ и 82 градуса 4’ източна дължина по Гринуичкия меридиан; дълъг двеста седемдесет и пет мили, най-голямата му ширина е сто и петдесет мили, периферията му е деветстотин мили; повърхността — двадесет и четири хиляди четиристотин четиридесет и осем мили, т.е. малко по-малък от Ирландия.

В това време влязоха капитан Немо и помощникът му. Капитанът хвърли поглед към картата. После се обърна към мене.

— Остров Цейлон — каза той — е прочут със своите подводни полета, дето се ловят бисерните миди. Ще ви бъде ли приятно, господин Аронакс, да посетите някои от тия полета?

— Разбира се, капитане.

— Добре. Това ще стане лесно. Само че ако видим местата, дето се ловят бисерите, няма да видим ловците. Експлоатацията, която става всяка година, не е почнала още. Но това няма значение. Ще заповядам да тръгнем към залива Манаар, дето ще стигнем през нощта.

Капитанът каза няколко думи на помощника си и той излезе веднага. Скоро „Наутилус“ потъна в своята водна стихия и манометърът показа, че беше на тридесет стъпки дълбочина.

Наведен над картата, подирих залива Манаар. Намерих го на деветия паралел по северозападния бряг на Цейлон. Той бе образуван от една удължена линия на островчето Манаар. За да стигнем дотам, трябваше да минем край целия западен бряг на Цейлон.

— Господин професоре — каза тогава капитан Немо, — бисери се ловят в Бенгалския залив, в Индийско море, в Китайско и Японско море, в южните морета на Америка, в Панамския залив и в Калифорнийския залив; но в Цейлон ловът дава най-хубави резултати. Ние пристигаме малко предивременно, разбира се. Ловците се събират в Манаарския залив едва през март и тридесет дни триста техни лодки се занимават с тая доходна експлоатация на морските съкровища. Във всяка лодка има десет гребци и десет ловци. Ловците, разделени на две групи, се гмурват последователно и стигат до дълбочина дванадесет метра, като държат между краката си тежък камък, вързан за лодката с въже.

— Значи — казах аз — все още се работи по тоя първобитен начин?

— Да, макар че тия места за лов на бисери принадлежат на най-изобретателния народ на земното кълбо, англичаните, на които бяха отстъпени с Амиенския договор от 1802 година.

— Но струва ми се, че водолазните костюми, които употребявате вие, биха принесли голяма полза при тая работа?

— Да, защото тия клети ловци на бисери не могат да остават дълго време под водата. Англичанинът Персевал говори в описанието на пътешествието си до Цейлон за един кафър, който оставал под водата пет минути, без да се изкачва на повърхността. Но това ми се вижда малко вероятно. Аз зная гмурци, които успяват да се задържат до петдесет и седем секунди, и някои, най-опитни, дори до осемдесет и седем секунди. Но това са редки случаи и когато се върнат в лодките, от носа и от ушите на тия нещастници почва да тече окървавена вода. Мисля, че ловците на бисери остават под водата средно тридесет секунди и през тия тридесет секунди те бързат да нахвърлят в една малка мрежица всичките бисерни миди, които са могли да откъртят. Но, общо взето, тия ловци не живеят много; зрението им отслабва, очите им загнояват; по тялото им се образуват рани и често дори получават апоплектичен удар на морското дъно.

— Да — казах аз, — тежък занаят, който служи само за задоволяване на някои капризи на модата! Но кажете ми, капитане, какво количество миди може да събере една лодка за цял ден?

— Около четиридесет-петдесет хиляди. Разправят дори, че през 1814 година, когато английското правителство ловило бисерни миди за своя сметка, тия гмурци за двадесет дни работа събрали седемдесет и шест милиона миди.

— Поне добре ли им се плаща? — попитах аз.

— Съвсем малко, господин професоре. В Панама те печелят само по един долар на седмица. Най-често получават по пет сантима на мида, в която има бисер, а колко миди са без бисер!

— Само пет сантима на тия клетници, които обогатяват господаря си! Това е възмутително!

— Та, господин професоре — каза капитан Немо, — вие и вашите другари ще посетите Манаарския риф и ако някой подранил ловец случайно се намира вече там, ще го видим, като работи.

— Разбрано, капитане.

— А не ви ли е страх от акули, господин Аронакс?

— От акули? — възкликнах аз.

Тоя въпрос ми се стори най-малкото излишен.

— Е? — чакаше капитан Немо.

— Ще ви призная, капитане, че още не съм свикнал много с тоя род риби.

— А ние свикнахме вече — отвърна капитан Немо. — С време ще свикнете и вие. Впрочем ще бъдем въоръжени и пътем може би ще успеем да убием някоя акула. Тоя лов е интересен. Тъй че довиждане до утре, господин професоре, и — по-раничко.

Капитан Немо каза това съвсем непринудено и излезе от салона.

— Трябва да поразмисля — казах си аз, — няма какво да бързам. Лов на видри в подводните гори, както беше в горите на остров Креспо; — това както и да е. Но да бродиш по морското дъно, когато си почти сигурен, че ще срещнеш акули — това вече е друга работа! Зная много добре, че в някои места, особено в Андаменските острови, негрите не се двоумят и нападат акулите с нож в едната ръка и с примка в другата; но зная също така, че мнозина от ония, които нападат тия страхотни животни, не се връщат живи. А аз не съм негър, пък и да бях негър, мисля, че в тоя случай едно леко колебание от моя страна не би било неуместно.

И като помислих за акулите, представих си тия грамадни челюсти, въоръжени с няколко реда зъби, способни да прережат човека на две. Почнах да чувствувам дори някаква болка в кръста. Освен това не можех да смеля без-церемонността, с която капитанът ми бе направил тая незавидна покана. Като че ставаше дума да отидем в гората на лов за някоя безвредна лисица! „Нищо! — помислих си. — Консей по никакъв начин няма да се съгласи да дойде, а това ще ме улесни да не придружа капитана.“

Колкото за Нед Ланд, признавам, че не бях толкова уверен в неговото благоразумие. Опасността, колкото и голяма да е, винаги привличаше неговата войнствена натура.

Зачетох отново книгата на Сир, но само я прелиствах машинално. Между редовете виждах страхотно разтворени челюсти.

В това време влязоха Консей и канадецът, спокойни и дори весели. Те не знаеха какво ги очаква.

— Ей богу, господин Аронакс — каза Нед Ланд. — Вашият капитан Немо, дявол да го вземе, току-що ни направи едно твърде любезно предложение.

— О! — казах аз. — Знаете ли вече?

— Ако господарят позволи — отговори Консей, — комендантът на „Наутилус“ ни покани да посетим утре заедно с господина знаменитите цейлонски подводни полета с бисерни миди. Поканата му бе с подбрани изрази и той се държа досущ като джентълмен.

— Не ви ли каза нищо повече?

— Нищо, господин Аронакс — отговори канадецът, — освен че ви е говорил вече за тая малка разходка.

— Вярно е — казах аз. — А не ви ли съобщи някои подробности по…

— Никакви, господин професоре. Вие ще ни придружите, нали?

— Аз… разбира се! Виждам, майстор Ланд, че вече почва да ви се харесва.

— Да, това ще бъде любопитно, много любопитно!

— Но и опасно може би. — загатнах аз леко.

— Опасно ли? — отвърна Нед Ланд, — Че какво опасно може да има в един прост излет до рифове с миди?

Положително капитан Немо бе счел за излишно да напомни на моите спътници за акулите. И аз ги гледах смутен, сякаш им липсваха вече някои крайници. Дали не трябваше да ги предупредя? Да, без съмнение, но не знаех как да започна.

— Ще пожелае ли господарят да ни каже някои подробности по лова на бисери? — попита Консей.

— По самия лов ли — попитах аз, — или за злополуките, които…

— По лова — отговори канадецът. — Преди да тръгне човек за някое място, хубаво е да го познава.

— Добре. Седнете, приятелю, и аз ще ви кажа всичко, което току-що научих от англичанина Сир.

Нед Ланд и Консей седнаха на дивана и канадецът пръв ме попита:

— Господин професоре, какво нещо е бисерът?

— Драги Нед — отговорих аз, — за поета бисерът е морска сълза; за източните народи — капка роса, която се е втвърдила; за дамите — накит с овална форма, със стъклена лъскавина от седефено вещество, накит, който те носят на пръстите, на шията или на ушите си: за химика — смес от калциев фосфат с калциев карбонат и малко желатин; и най-сетне, за естественика — обикновена болезнена секреция, която в някои миди образува седеф.

— Подразделение мекотели — каза Консей, — клас ацефали, разред раковини.

— Но — продължих аз — същинското мекотело, което отделя бисера, е скъпоценната бисерна мида. Бисерът е втвърден седеф, който има топчеста форма. Той е или прилепен до черупката на мидата, или забит в гънките на самото животно. Когато е до черупката — той е част от нея; а когато е в месото на мидата — той не е залепен. Ала винаги в него има една твърда ядка — било някое безплодно яйчице, било зрънце пясък, около което седефеното вещество се утаява в продължение на години, последователно, на тънки концентрични слоеве.

— Случва ли се да има няколко бисера в една мида? — попита Консей.

— Да, драги. Някои бисерни миди са истински ковчежета за скъпоценности. Разправят дори, че една мида — но аз си позволявам да се съмнявам — съдържала не по-малко от сто и петдесет акули.

— Сто и петдесет акули? — възкликна Нед Ланд.

— Акули ли казах? — отвърнах аз живо. — Исках да кажа — сто и петдесет бисера. Акули — това е безсмислица.

— Наистина. Но ще ни каже ли сега господарят по какъв начин изкарват бисерите?

— Това става по няколко начина и често, дори когато бисерите са залепени за черупките, ловците ги изваждат с щипци. А обикновено разстилат мидите върху рогозки, постлани по целия бряг. Те умират така на сушата и след десетина дни са вече доста разложени. Тогава ги слагат в големи резервоари с морска вода, после ги отварят и ги промиват. Тогава почва вече двойната работа по разпределението. Най-напред се отделят седефените плочки, познати в търговията под различни имена, които се продават на каси от по сто двадесет и пет до сто и петдесет килограма. После отделят ципите на мидата, поставят ги да врат и ги прецеждат през сито, за да отделят и най-дребните бисери.

— От какво зависи цената на тия бисери, от тяхната големина ли? — попита Консей.

— Не само от големината — отговорих аз, — а и от формата им, от „водата“ им, т.е. от цвета и от светлината, т.е. от лъчистия и многоцветен блясък, който ги прави толкова приятни за окото. НаЙ-хубавите бисери се наричат „девствени бисери“ или парангони; те се образуват самостоятелно в тъканта на мекотелото; те са бели, често пъти непрозрачни, а понякога опалово-прозрачни и обикновено кръгли или крушообразни. Те са най-скъпите и се продават всеки поотделно. Другите бисери са залепени за черупката. Най-сетне на последно място са най-дребните бисери, познати под името „семенца“.

— А ловът на бисери опасен ли е? — рече Консей.

— Не — отговорих живо аз, — особено ако се вземат някои предпазни мерки.

— Че какви са опасностите на тоя занаят? — каза Нед Ланд.

— Да се глътне малко морска вода ли?

— Така е, Нед. Но не ви ли е страх от акули, храбри приятелю — казах аз, като се опитах да говоря непринудено като капитан Немо.

— Мене ли да ме е страх — отговори канадецът, — мене. професионалния китоловец? Та моят занаят е да не ща да ги зная!

— Не става дума да ги ловите с кука, да ги извличате на борда на кораба, да им сечете опашката с брадва, да ги изкормите, да им извадите сърцето и да го хвърлите в морето.

— Тогава става дума значи…

— Да, точно за това.

— Във водата ли?

— Във водата.

— Хайде де, само да има един хубав харпун! Знаете ли, господин Аронакс, акулите са животни много лошо устроени. За да ви лапнат, трябва първо да се обърнат по гръб, а в това време…

Нед Ланд каза думата „лапнат“ по такъв начин, че тръпки да те побият.

— А ти, Консей, ти какво мислиш за акулите?

— Аз ще бъда откровен с господаря — рече Консей. „Работата се нарежда“ — помислих си аз.

— Щом господарят не се бои от акулите — каза Консей, — не виждам защо и неговият верен прислужник да се бои от тях!

IIIБИСЕР, КОЙТО СТРУВА ДЕСЕТ МИЛИОНА

Нощта настъпи. Аз си легнах. Спах доста лошо. Сънищата ми бяха изпълнени с акули и неведнъж свързвах, кой знае защо, акулите със заупокойна молитва32.

На следния ден в четири часа заранта бях събуден от стюарда, оставен от капитан Немо специално на мое разположение. Станах бързо, облякох се и отидох в салона.

Капитан Немо ме чакаше.

— Господин Аронакс — каза ми той, — готов ли сте да тръгнете?

— Готов съм.

— Ако обичате, последвайте ме.

— А моите спътници, капитане?

— Те са предизвестени и ни чакат.

— Няма ли да облечем водолазните костюми? — попитах аз.

— Още не. Не оставих „Наутилус“ да се приближи много до брега и сме доста далеч още от бисерното дъно на Манаарския залив; но поръчах да приготвят лодката, която ще ни отведе на самото място на слизането и ще ни спести доста път. Водолазните костюми са в лодката и ще ги облечем, щом започне подводното проучване.

Капитан Немо ме поведе към централната стълба, която извежда на палубата. Нед и Консей бяха вече там, очаровани от предстоящата „приятна разходка“. Лодката беше вързана за борда и пет души матроси от „Наутилус“, седнали при веслата, ни чакаха в нея.

Нощта беше още тъмна. Облаци покриваха небето и само тук-там надзърташе някоя звезда. Погледнах към земята, но видях само една смътна линия, която закриваше три четвърти от кръгозора — от югозапад до северозапад. „Наутилус“, който бе проплавал през нощта край западния бряг на Цейлон, се намираше сега западно от лимана или по-точно от залива, образуван от бреговете на Цейлон и остров Манаар. Там под тъмните води лежеше плитчината с бисерните миди, неизчерпаемото, дълго повече от двадесет мили бисерно поле.

Капитан Немо, Консей, Нед Ланд и аз седнахме на кърмата на лодката. Старшият на лодката седна при кормилото; четворицата негови другари натиснаха веслата; въжето бе отпуснато и ние се отдалечихме от кораба.

Лодката се насочи към юг. Гребците не бързаха. Забелязах, че ударите им с веслата, които загребваха здраво вода, се повтаряха през десет секунди по метода, прилаган обикновено във военната флота. В това време, когато лодката се носеше по инерция, водни капчици удряха с шум черните вълни като капки разтопено олово: слабо вълнение, идещо от откритото море, люшкаше леко лодката.

Ние мълчахме. Какво ли мислеше капитан Немо? Може би за тая земя, към която се приближаваше и която според него беше много близо, обратно на канадеца, комуто тя се струваше още много далече. Колкото се отнася до Консей, той беше тук само любопитен зрител.

Към пет часа и половина първите багри на небосвода очертаха по-ясно планинските възвишения на брега. Твърде равен в източния си край, той се извишаваше малко към юг, Деляха ни още пет мили от него и той се сливаше с мъглявите води. Морето между острова и нас беше пусто. Ни една лодка, ни един плувец. Дълбока самотия обгръщаше това място, дето се събират ловците на бисери. Бяхме дошли в тия места, както ми бе казал капитан Немо, цял месец по-рано.

В шест часа се съмна внезапно с оная бързина, която е свойствена на тропическите области, дето няма нито зазоряване, нито вечерен здрач. Слънчевите лъчи пробиха облачната завеса, която забулваше хоризонта на изток, и лъчезарното светило се издигна бързо.

Видях ясно сушата и тук-там по нея няколко дървета. Лодката се упъти към остров Манаар, който се окръгляваше на юг. Капитан Немо бе станал от пейката и оглеждаше морето.

По негов знак пуснаха котвата и веригата едва можа да се развие, защото дъното не беше на повече от един метър и образуваше на това място една от най-високите точки на бисерното поле.

Отливът, който дърпаше лодката навътре в морето, я завъртя около котвата.

— Стигнахме, господин Аронакс — каза капитан Немо. — Виждате ли тоя затворен залив? — Ей тук след месец ще се съберат многобройните ловни лодки на господарите и тъкмо тия води ще бъдат смело претърсвани от техните гмурци. Заливът е много подходящ за подобен лов. Той е защитен от най-силните ветрове и тук морето никога не е много бурно — благоприятно обстоятелство за работата на гмурците. Сега ще облечем водолазните костюми и ще започнем нашата разходка.

Аз не отговорих нищо и гледайки съмнителните води, почнах да обличам тежкото си подводно облекло, подпомаган от матросите в лодката. Капитан Немо и моите двама спътници също се обличаха. В тоя нов излет никой от матросите на „Наутилус“ нямаше да ни придружава.

След малко ни стегнаха до самата гуша в каучуковото облекло и апаратите за сгъстения въздух бяха окачени с презрамки на гърбовете ни. За апаратите Румкорф не ставаше дума. Преди да вмъкна главата си в медното кълбо, споменах на капитана за тях.

— Те няма да ни трябват — отговори той. — Няма да слизаме много надълбоко и нашият път ще бъде достатъчно осветяван от слънчевите лъчи. От друга страна, не е и благоразумно да носим из тия места електрически фенери. Техният блясък може неочаквано да привлече някой опасен обитател на тукашните води.

Докато капитан Немо произнасяше тия думи, аз се обърнах към Консей и Нед Ланд; но двамата приятели бяха вече пъхнали глави в металическите кълба и не можеха нито да чуват, нито да отговарят.

Оставаше ми да задам един последен въпрос на капитан Немо.

— А оръжието — рекох аз, — пушките ни!

— Пушките ли? Че за какво ви са? Мигар планинците по вашите места не нападат мечките само с нож в ръка и стоманата не е ли по-сигурна от куршума? Ето ви един здрав нож. Пъхнете го в колана си и да вървим!

Погледнах моите другари, те бяха въоръжени като нас, а Нед Ланд освен това размахваше грамаден харпун, който той бе сложил в лодката, преди да напуснем „Наутилус“.

После по примера на капитана позволих да сложат на главата ми тежкото медно кълбо и нашите резервоари с въздух започнаха веднага да работят.

След малко матросите ни спуснаха един подир друг от лодката. Капитан Немо ни направи знак с ръка, ние го последвахме и по лек наклон изчезнахме под водата.

Там мислите, които ме вълнуваха, изчезнаха. Отново станах извънредно спокоен. Лекотата на движенията ми засили моята увереност и странната гледка плени въображението ми.

Слънцето изпращаше вече достатъчно светлина под водата. И най-малките предмети се виждаха. След десетина минути стигнахме пет метра дълбочина и дъното почна да става горе-долу равно.

От нашите стъпки подобно на ята бекасини в блато се дигаха множество интересни риби от рода на едно перестите, които нямат друг плавник освен опашката. Видях явайска змиорка, същинска змия, дълга осемдесет сантиметра, с жълтосив корем, която без златните резки от двете й страни лесно може да бъде смятана за обикновена змиорка. От рода строматити, тялото на които е много сплеснато и овално, видях рибата парус, обагрена в ярки цветове, с гръбна перка като острието на каос-риба, която се яде и която, изсушена и маринована, е много вкусно ястие, известно под името „карауада“; след това — транкбари от рода на апсифороидите, тялото на които е покрито с люспеста броня с осем надлъжни плочки.

Постепенно възлизащото слънце осветяваше все по-силно дълбоките води. Почвата постепенно се променяше. След ситния пясък идваше истинска настилка от заоблени камъни, покрита с килим от мекотели и зоофити. Между образците от тия две поделения забелязах плацени с тънки и нееднакви черупки, миди, които се срещат само в Червено море и в Индийския океан; оранжеви люсини с валчести черупки; островърхи свределки, някои персийски пурпурни миди, които доставяха на „Наутилус“ чудесна червена боя; рогати бодежничета, дълги единадесет сантиметра, които се възправяха под водата като ръце, готови да те хванат; бодливи тюрбинели, целите настръхнали от шипове; ленгюли, анатини — миди, които се ядат, и изпълват индустанските пазари, слабо светещи пелагии и най-сетне — възхитителни ветрилообразни окулини, великолепни ветрила, които представляват една от най-богатите гледки в тия морета.

Сред тези живи растения и под сводовете от хидрофити сновяха легиони тромави прешленовидни животни, по-специално — назъбени ранини, черупката на които представлява малко позакръглен триъгълник; бирги, които се въдят само в тия води; ужасни партенопи, от които погледът се отвращава. Друго, също тъй противно животно, което Срещнах много пъти, беше гигантският краб, изучаван от господин Дарвин и надарен от природата с инстинкта и силата, които са необходими да може да се храни с кокосови орехи; той се покатерва по крайбрежните дървета, събаря орехите, които се разпукват от падането, и ги разтваря с яките си щипци. Тук под тия бистри води крабът се движеше извънредно пъргаво, докато обикновените костенурки от вида, който се среща по малабарските брегове, пълзяха бавно между скалите.

Най-сетне към седем часа навлязохме в полето на бисерните миди, дето те се развъждаха с милиони.

Тия скъпоценни мекотели се налепят о скалите и са здраво свързани с тях благодарение на червеникавите влакна, които изпускат и които не им позволяват да мръднат; с това те са по-низши животни от обикновените миди, които природата не е лишила съвсем от способността да се движат.

Мидата „мелеагрина“, бисерната мида-майка, е почти кръгла, а черупките й са приблизително еднакво дебели и много грапави отвън. Някои бяха на пластове и набраздени със зеленикави ивици, които излизаха лъчеобразно от върха на черупката. Те бяха млади.

Другите, с груба и черна повърхност, стари десетина и повече години, стигаха до петнадесет сантиметра нашир.

Капитан Немо ми посочи с ръка невъобразими купища миди и аз разбрах, че тая мина беше наистина неизчерпаема; защото сътворяващата мощ на природата е по-силна от разрушителния инстинкт на човека. Нед Ланд, верен на тоя разрушителен инстинкт, бързаше да напълни с най-хубави миди мрежичката, която носеше през рамо.

Ала не можехме да се спираме. Трябваше да следваме капитана, който вървеше сякаш по пътеки, познати само на него. Дъното възлизаше чувствително и от време на време, когато дигнех ръка, тя излизаше над водната повърхност. След това дъното неочаквано се снишаваше. Често заобикаляхме високи скали, заострени като пирамиди. В техните тъмни цепнатини големи ракообразни животни, изправени на високите си нозе като бойни машини, ни гледаха с втренчени очи, а под краката ни пълзяха мириани, глисерии, ариции и анелиди, които удължаваха безмерно своите рогца и пипала.

Сега пред нас се разтвори обширна пещера, вдълбана в живописна грамада от скали, покрити с всички видове отвесни растения на подводната флора. Отначало пещерата ми се стори съвсем тъмна. Слънчевите лъчи сякаш угасваха постепенно с дълбочината й. Неясната й прозрачност бе само някаква удавена вече светлина.

Капитан Немо влезе в пещерата, а след него и ние. Скоро очите ми свикнаха с относителната тъмнина. Различих подножията на тъй причудливо извития свод, подпрян от естествени колони с широки здрави основи от гранит, подобно тежките колони на тосканската архитектура. Защо нашият загадъчен водач ни водеше в тая подводна гробница? Скоро щях да узная това.

След като слязохме по един доста стръмен наклон, нозете ни стъпиха по дъното на нещо като кръгъл кладенец. Тук капитан Немо се спря и ни посочи с ръка един предмет, който не бях още съзрял.

Това беше една извънредно голяма мида, една огромна тридакна, един черковен съд, който би побрал цяло езеро светена вода, един басейн на фонтан, по-широк от два метра и следователно по-голям от оня, който красеше салона на „Наутилус“.

Приближих се до това забележително мекотело. То се бе прилепило с влакната си към един гранитен блок и растеше там самотно в спокойните води на пещерата. Сметнах, че тая тридакна тежи към триста килограма. А месото на подобна стрида би било около петнадесет килограма и само стомахът на някой Гаргантюа би могъл да погълне няколко дузини такива стриди.

Очевидно капитан Немо знаеше за съществуването на тая мида. Той не за пръв път идваше тук и аз мислех, че той ни бе довел на това място само за да ни покаже едно рядко природно явление. Но се лъжех. Капитан Немо имаше особен интерес да установи сегашното състояние на тридакната.

Двете черупки на мидата бяха полуотворени. Капитанът се приближи и пъхна камата си между тях, за да им попречи да се затворят; сетне подигна с ръка тънката, ресниста по краищата ципа — мантията на мидата.

Там между гънките, надиплени като листа, видях един свободен, несраснат бисер, голям колкото кокосов орех. С кръглата си форма, със съвършената си бистрота, с чудния си блясък той беше една неоценима скъпоценност. Обзет от любопитство, протегнах ръка да го взема, да видя колко тежи, да го попипам! Но капитанът ме спря, измъкна бързо камата и двете черупки изведнъж се затвориха.

Разбрах тогава намерението на капитан Немо. Оставайки под мантията на тридакната, бисерът щеше да расте неусетно. Всяка година секрецията на мекотелото щеше да добавя нови концентрични пластове. Единствен капитанът знаеше пещерата, дето „узряваше“ тоя удивителен плод на природата; само той, тъй да се каже, го отглеждаше, за да го пренесе един ден в своя ценен музей. Може би дори по примера на китайците и индусите той бе предизвикал създаването на тоя бисер, като бе вкарал в гънките на мекотелото късче стъкло или метал, което постепенно се е покрило със седефено вещество. Във всеки случай, сравнявайки тоя бисер, който вече бях видял, с ония, които блестяха в сбирката на капитана, сметнах, че той трябва да струва не по-малко от десет милиона франка. Той беше едно невиждано природно чудо, а не луксозен накит, защото не мога да си представя женско ухо, което би могло да го носи.

Посещението при пребогатата тридакна свърши. Капитан Немо излезе от пещерата и ние възлязохме отново в полето на бисерните миди, посред бистрата вода, неразмътена още от работата на гмурците.

Вървяхме поотделно като истински безделници и всеки се спираше или отдалечаваше, както му хрумнеше. Аз самият вече никак не мислех за опасностите, които моето въображение беше преувеличило така смешно. Плиткото дъно възлизаше чувствително към повърхността на морето и скоро, когато дълбочината бе само един метър, главата ми излезе над водата. Консей дойде при мене, долепи голямото си метално кълбо до моето и ми смигна приятелски. Но тази издигната площ продължи само няколко метра и след малко отново се върнахме в „нашата стихия“. Мисля, че сега вече имах право да я нарека така.

След десет минути капитан Немо изведнъж спря. Помислих, че спира, за да се върне обратно. Но не. С един знак той ни заповяда да се сгушим до него в дъното на една широка пукнатина. Ръката му се насочи към една точка във водната маса и аз погледнах внимателно нататък.

На пет метра от мене някаква сянка се появи и сниши чак до дъното. През ума ми мина тревожната мисъл за акулите, но се излъгах; и тоя път нямахме работа с океанските чудовища.

Това беше човек, жив човек, някой индус, някой тъмнокож, някой рибар, някой бедняк несъмнено, който бе дошъл за дребен лов — преди беритбата. Видях дъното на лодката му, спряла няколко стъпки над главата му. Едно след друго той се гмурваше и пак излизаше на повърхността. Един камък, издялан като захарна буца, който той стискаше между краката си и който едно въже свързваше с лодката, му помагаше да стигне по-бързо дъното. Това бяха всичките му сечива. Стигнал дъното, на около пет метра дълбочина, той бързо коленичваше и пълнеше торбата си с миди, каквито му попаднеха. След това изплуваше, изпразваше торбата, издърпваше камъка и отново се гмурваше. Това траеше само тридесет секунди.

Гмурецът не ни виждаше. Сянката на скалата ни скриваше от очите му. А пък и как би могъл тоя беден индус да допусне, че хора, същества като него, се намират там, под водата, и дебнат всяко негово движение, без да изпускат ни една подробност от неговия лов на бисери? Гмурна се и изплува много пъти. При всяко гмурване вземаше не повече от десетина миди, защото трябваше да ги изкъртва от скалите, за които те бяха здраво залепени. И в колко ли от тия миди нямаше бисери, за които той излагаше живота си!

Наблюдавах много внимателно. Гмурваше се и изплуваше едно след друго и в течение на половин час, като че никаква опасност не го заплашваше. Бях свикнал вече да гледам тоя интересен лов, когато изведнъж видях как коленичилият на дъното индус скочи уплашен и понечи да излезе над водата.

Разбрах неговата уплаха. Някаква гигантска сянка се появи над клетия гмурец. Беше една грамадна акула, която приближаваше диагонално с горящи очи и разтворени челюсти. Онемях от ужас.

С един силен удар на перката си свирепото животно се хвърли към индуса, който отскочи встрани и избягна зъбите на акулата, но не и удара на опашката й; опашката го удари по гърдите и го просна на дъното.

Това стана само за няколко секунди. Акулата се върна, обърна се на гръб и вече се готвеше да пререже индуса на две, когато усетих, че капитан Немо, застанал до мене, изведнъж скочи. След това с кама в ръка той тръгна право към чудовището, готов да се бие с него — гърди срещу гърди.

Тъкмо когато щеше да захапе нещастния ловец на бисери, акулата съзря новия си противник, обърна се пак по корем и бързо се насочи срещу капитана.

И сега виждам неговата стойка. Приведен, той очакваше страхотната акула с изумително хладнокръвие и когато тя се устреми към него, капитанът с невиждана пъргавина отскочи встрани, избягна срещата и заби камата си в корема й. Но с това не се свърши. Започна страшна битка.

Акулата, тъй да се каже, изрева. От раната й шурнаха потоци кръв. Морето почервеня и през мътната вода не виждах вече нищо.

Нищо — докато при едно избистряне видях как смелият капитан, вкопчан в една перка на животното, борещ се тяло до тяло с чудовището, дупчеше с камата корема на противника си, ала въпреки всичко не можеше да му нанесе решителния удар, т, е. да го засегне право в сърцето. Бранейки се, акулата биеше яростно водата и разлюлените вълни заплашваха да ме съборят.

Исках да се притека в помощ на капитана, но се бях вкаменил от ужас и не можех да мръдна.

Гледах уплашено. Видях как борбата взема друг развой. Капитанът падна на земята, съборен от грамадното тяло, което тежеше над него. След това челюстите на акулата се разтвориха широко като ножици за рязане на метал и с капитана щеше да бъде свършено, ако Нед Ланд, бърз като мълния, не се беше втурнал с харпун в ръка срещу акулата и не бе забил в нея страшното оръжие.

Вълните почервеняха от кръв. Те се разлюшкаха от движенията на акулата, която ги удряше с неописуема ярост. Нед Ланд бе улучил. Това бяха предсмъртните хъркания на чудовището. Ударено в сърцето, то се бъхтеше в страшни гърчения и разлюляната от тях вода събори Консей.

През това време Нед Ланд измъкна капитана. Капитанът стана, без да бъде наранен, отиде право при индуса, отряза бързо въжето, с което бе вързан за камъка, взе го на ръце и с един удар на крака изплува на повърхността.

Ние и тримата го последвахме и след няколко минути бяхме до лодката на ловеца.

Първата грижа на капитан Немо бе да свести клетника. Не знаех дали ще успее. Надявах се, защото престоят на бедняка във водата не бе дълъг. Ала ударът с опашката можеше да го е убил.

За щастие от енергичните разтривки на Консей и капитана удавеният постепенно се свести. Той отвори очи. Колко ли се е изненадал и дори изплашил при вида на тези четири големи медни глави, наведени над него!

А още повече какво ли си е помислил, когато капитан Немо измъкна от един джоб на дрехите си торбичка с бисери и я сложи в ръката му. Тая щедра милостиня от човека на глъбините бе приета от бедния цейлонски индус с разтреперана ръка Всъщност по уплашените му очи личеше, че той не знае на какви свръхестествени същества дължи едновременно и богатството, и живота си.

По знак на капитана ние се върнахме в полето на бисерните миди и като тръгнахме по същия път, по който бяхме минали, след половин час стигнахме до котвата, която придържаше към дъното лодката на „Наутилус“. Щом се качихме в нея, всеки от нас се освободи с помощта на матросите от тежката си медна черупка. Първите думи на капитан Немо бяха отправени към канадеца.

— Благодаря ви, майстор Ланд — рече той.

— Това е отплата, капитане — отговори Нед Ланд. — Аз ви я дължах.

Бледа усмивка пробягна по устните на капитана и това беше всичко.

— На „Наутилус“! — каза той.

Лодката полетя по вълните. След няколко минути срещнахме трупа на акулата.

По черните краища на перките разпознах страшния меланоптер от Индийско море, акула от най-чистия род акули. Дължината й беше над двадесет и пет стъпки; грамадната й уста заемаше една трета от тялото. Тя беше възрастна акула, което личеше от шестте реда зъби, разположени в равнобедрени триъгълници върху горната челюст.

Докато гледах тая неподвижна маса, около лодката изведнъж се появиха около десетина от тия свирепи меланоптери. Без да обръщат внимание на нас, те се нахвърлиха върху трупа и почнаха да се надпреварват за късовете от него.

В осем часа и половина бяхме вече на борда на „Наутилус“. Там се размислих за случките през нашето пътуване до бисерното Манаарско поле. От тях неизбежно се налагаха две заключения: първо — за безподобната смелост на капитан Немо, и второ — за неговата преданост към едно човешко същество, представител на човешката раса, от която той бе избягал под морето. Каквото и да казваше тоя човек, още не бе успял да заглуши напълно сърцето си.

Когато му казах това, той ми отговори леко развълнуван:

— Тоя индус, господин професоре, е жител на страната на угнетените, а аз продължавам да съм и до сетния си дъх ще бъда жител на тая страна!

IVЧЕРВЕНО МОРЕ

През деня на 29 януари остров Цейлон изчезна от кръгозора и „Наутилус“ със скорост двадесет мили в час се промъкна през тоя лабиринт от канали, който разделя Малдивските острови от Лакдивските. Той дори мина край кораловия остров Китан, открит от Васко да Гама през 1499 година — един от деветнадесетте главни острови от Лакдивския архипелаг, разположен между 10 градуса и 14 градуса 30 северна ширина и 69 градуса и 57 градуса 72’ източна дължина.

Бяхме минали дотогава шестнадесет хиляди двеста и двадесет мили или седем хиляди и петстотин левги от точката на тръгването ни в Японско море.

На следния ден, 30 януари, когато „Наутилус“ излезе на повърхността на океана, не се виждаше вече никаква суша. Той плаваше в посока север-северозапад и отиваше към Оманско море, което се намира между Арабия и Индийския полуостров и е тъй да се каже, вратата на Персийския залив.

Явно беше, че се намираме в безизходно положение. Къде ни водеше тогава капитан Немо? Не бих могъл да отговоря.

Това не задоволи канадеца, който същия ден ме попита къде отиваме.

— Отиваме там, майстор Ланд, където ни води хрумването на капитана.

— Това хрумване — отговори канадецът — не може да ни заведе далеч. Персийският залив няма излаз и ако влезем в него, скоро ще се върнем обратно.

— Ще се върнем, майстор Ланд, но ако след Персийския залив „Наутилус“ поиска да посети Червено море, винаги ще може да мине през Бабелмандебския проток.

— Но вие знаете, господин Аронакс — отговори Нед Ланд, — че и Червено море е затворено също като залива, тъй като Суецкият провлак още не е прокопан, а и да беше прокопан, един такъв потаен кораб, какъвто е нашият, не би се решил да влезе в неговите канали, преградени с шлюзове. Тъй че и Червено море не е пътят, по който ще стигнем до Европа.

— Но аз не съм казал, че ще се върнем в Европа.

— Какво предполагате тогава?

— Предполагам, че след като посети интересните води около Арабия и Египет, „Наутилус“ ще се върне пак към Индийския океан, може би през Мозамбикския канал, а може би край Маскаренските острови, така че да стигне до нос Добра Надежда.

— Е, и като стигне до нос Добра Надежда? — попита канадецът с особена настойчивост.

— Тогава ще навлезем в Атлантическия океан, който не познаваме още. Ах, драги Нед, мигар ви дотяга това подводно пътешествие? Мигар се преситихте вече от непрестанно променящите се гледки на подводните чудеса? А пък аз ще бъда крайно огорчен, когато това пътешествие, отредено на толкова малко хора, ще трябва да свърши.

— Но знаете ли, господин Аронакс — отговори канадецът. — че скоро ще станат три месеца, откак сме затворени на борда на тоя „Наутилус“.

— Не, Нед, не зная, не искам да го зная и не броя нито дните, нито часовете.

— Е, и краят?

— Краят — когато му дойде времето. А не можем и нищо да направим и напразно спорим. Ако вие, драги Нед, дойдете и ми кажете: „Има възможност да избягаме“ — аз бих обсъдил с вас тая възможност. Но случаят не е такъв и право да ви кажа, не мисля, че капитан Немо ще се реши някой ден да навлезе в европейските морета.

В продължение на четири дни, до 3 февруари, „Наутилус“ плава из Оманско море с различна скорост и на различна дълбочина. Той сякаш вървеше наслука, като че се колебаеше кой път да хване: но ни веднъж не пресече Тропика на Рака.

Действието на „Капитан Немо“ става през 1867, а Суецкия канал е бил открит за плаване през 1869 година. Б. пр.

Преди да напуснем това море, ние минахме за миг край Маскат, главния град на Оманската земя. Но то беше като мимолетно видение и скоро „Наутилус“ потъна в тъмните води.

След това той плава на около шест мили разстояние край арабските брегове на Махрах и на Хадрамант и край неговата нагъната планинска верига, издигаща се над няколко древни развалини. На 5 февруари ние влязохме най-сетне в Аденския залив, тая същинска фуния, пъхната в гърлото на Бабел-мандебския проток, през която индийските води се вливат в Червено море.

На 6 февруари „Наутилус“ излезе на повърхността срещу Аден, който е кацнал върху един нос, съединен с континента чрез тесен провлак. Мислех, че щом стигне дотук, капитан Немо ще завие обратно, но се излъгах — и за голяма моя изненада това не стана.

На следния ден, 7 февруари, навлязохме в Бабедмандебския проток, името на който на арабски означава „Вратата на сълзите“. При двадесет мили ширина той е само четиридесет и два километра дълъг и „Наутилус“, устремен с пълна скорост, го премина само за един час: но аз не видях нищо, дори и тоя остров Перим, с който английското правителство засили положението на Аден. Много английски и френски параходи от линиите Суец-Бомбай, Суец-Калкута, Суец-Мелбърн, Суец-Бурбон, Суец-Морис браздяха тоя тесен проток, поради което „Наутилус“ не можеше да се покаже. И той благоразумно остана под водата.

Най-сетне, по обяд, зацепихме вълните на Червено море. Червено море — прочутото езеро на библейските предания, над което почти не падат дъждове, в което не се влива ни една голяма река, което намалява непрекъснато от извънредно голямото изпарение и което губи всяка година един пласт вода, висок метър и половина! Чудноват залив, който ако би бил затворен като езеро, щеше може би да бъде съвсем пресушен.

Не се и опитах дори да разбера каприза, който бе накарал капитан Немо да ни доведе в тоя залив; но напълно одобрявах, че „Наутилус“ навлезе в него. Той заплава със средна скорост ту на повърхността, ту под водата, за да избегне някой кораб, и по тоя начин аз можах да наблюдавам това толкова интересно море и отвътре, и отвън.

На 8 февруари рано сутринта пред нас се показа Мека. Сетне „Наутилус“ се приближи до Африканския бряг, дето дълбочината на морето е по-значителна. Там в кристално бистрите води през отворените прозорци на кораба можахме да се наслаждаваме на прекрасни горички от ярки корали и на обширни скалисти склонове, покрити с великолепна пухкава зеленина от алги и фукуси. Каква неописуема гледка и какво разнообразие от местности и пейзажи в подножието на тия подводни скали и вулканически островчета, които граничат с либийския бряг! Ала тая растителност изпъкна в цялата си красота към източните брегове, които „Наутилус“ скоро приближи; то беше до крайбрежието на Техама: там редица зоофити цъфтяха не само под водата, но образуваха и живописни сплитания, които излизаха на десетина разтега над водата; последните бяха по-причудливи, но по-слабо обагрени от първите, които поддържаха своята свежест от животворната влага.

Колко прелестни часове прекарах там зад стъклото на салона! На колко нови образци от подводната флора и фауна, осветени от блясъка на нашия прожектор, се възхищавах там! Гъбообразни зоофити, актинии със синкав цвят, между другите и „таласиантус астер“, тръбовидни зоофити, наредени като флейти, които очакват само Пан да засвири с тях, особени тукашни раковини, които се настаняват в кораловите кухини и долната част на които се извива в къса спирала; и най-сетне хиляди екземпляри от един полип, които не бях виждал дотогава — обикновения сюнгер.

Класът на сюнгерите, първи в групата на полипите, е съставен тъкмо от това интересно произведение, ползата от което е безспорна. Сюнгерът съвсем не е растение, както още смятат някои естественици, а животно от най-долен разред, полип, по-низш от корала. Вече няма никакво съмнение, че той е животно, и не може да се приеме дори мнението на древните, че е същество, средно между растение и животно. Все пак трябва да кажа, че естествениците не са единодушни относно устройството на сюнгера. За едни той е полип, а за други като г. Милн Едуардс той е отделно и самостоятелно животно.

Класът на сюнгерите обгръща около триста вида, които се срещат в много морета и дори в някои течащи води, дето се наричат „речни“; но те предпочитат водите на Средиземно море, на гръцкия архипелаг, на сирийското крайбрежие и на Червено море. Там се въдят и растат тия меки, нежни сюнгери, цената на които стига до сто и петдесет франка, светлият сирийски сюнгер, твърдият триполитански сюнгер и др. Но тъй като не се надявах, че ще мога да проуча тия зоофити във водите на Близкия изток, от които бяхме отделени с непроходимия Суецки провлак, задоволих се да ги наблюдавам в Червено море. И повиках Консей да дойде при мене, докато „Наутилус“ плаваше бавно, на дълбочина осем-девет метра. край всичките тия красиви скали на източния бряг.

Там растяха сюнгери с всевъзможни форми — стеблести, листовидни, кълбовидни, пръстообразни. Те почти напълно оправдаваха имената: кошници, чашки, вретена, еленови рога, лъвска лапа, паунова опашка, нептунови ръкавици, с които са ги нарекли ловците — по-поетични от учените. От тяхната влакнеста тъкан, напоена с полутечно, пихтиеобразно вещество, непрестанно излизаха струйки вода, които са занесли живот на всяка клетка, а сега клетките се свиваха и ги изтласкваха.

След смъртта на полипа това вещество изчезва и изгнива, като отделя амоняк. И тогава остават само роговидните или пихтиеобразни влакна, от които е съставен обикновеният сюнгер, станал вече червеникав, и се употребява за различни случаи според неговата степен на гъвкавост, на просмуквателност и на издръжливост срещу разлагане.

Тия полипи се лепят за скалите, за черупките на мекотелите, дори за стеблата на хидрофитите. Те запълват и най-малките кухини, някои — настлани по земята, други — изправени или пък увиснали като нарастъци от корал. Казах на Консей, че сюнгерите се ловят по два начина: с драга или с ръка. Вторият начин, за който са необходими гмурци, е за предпочитане, тъй като тъканта на сюнгера не се поврежда, а от това той добива висока цена.

Другите зоофити, които гъмжаха около сюнгерите, се състояха главно от един твърде изискан вид медузи; мекотелите бяха представени с някои разновидности калмари, които според Дорбини живеят само в Червено море, а влечугите — от костенурките virgata, които доставяха питателни и приятни гозби на нашата трапеза.

Що се отнася до рибите, те бяха много и често пъти редки. Обикновено мрежите на „Наутилус“ ни донасяха особен род калкани, между които някои с овална форма, с керемиден цвят, напъстрени по тялото с нееднакви сини петна, отличаващи се със своя двоен назъбен шип; арнаци със сребрист гръб, пастенаци с точици по опашката, и бокати — големи, дълги по два метра плащове, които се люлееха във водата; аодони, съвсем лишени от зъби, разновидност от хрущялните риби, близки до акулите, астрасиони — камили, гърбицата на които завършва с извито острие, дълго стъпка и половина; офидии, истински ягули със сребриста опашка, със синкав гръб, с тъмни гърди, заградени със сива ивица; фиатоли, нашарени с напречни златни ивици и украсени с трите цвята на френското знаме; блемишгерамити, дълги до четиридесет сантиметра; великолепни каранкси, набраздени със седем напречни черни ивици, със сини и жълти перки и със златни и сребърни люспи; центроподи и пр., и пр. — хиляди други обикновени риби, които се срещат в океаните, дето бяхме минали вече.

На девети февруари „Наутилус“ плаваше по повърхността в най-широката част на Червено море — сто и деветдесет мили — между Суакин на западния бряг и Конфодах — на източния.

Тоя ден по обяд, след като бе определено положението на кораба, капитан Немо се качи на палубата, дето бях аз. Казах си, че по никакъв начин не ще го оставя да слезе долу, без да съм подразбрал поне по нататъшните му намерения. Щом ме видя, той дойде при мене, предложи ми любезно пура и ми каза:

— Е, господин професоре, харесва ли ви Червено море? Разгледахте ли добре чудесата в него — рибите, зоофитите, дъното му, постлано със сюнгери, и неговите коралови гори? Видяхте ли градовете, пръснати по бреговете му?

— Да, капитан Немо — отговорих аз, — и „Наутилус“ ми даде прекрасна възможност за цялото това проучване. О, той е един умен кораб!

— Да, господин Аронакс, умен, смел и неуязвим! Той не се бои нито от страхотните бури на Червено море, нито от теченията в него, нито от подводните му скали.

— Действително — казах аз — това море е известно като едно от най-опасните и ако не се лъжа, в древността то е имало много лоша слава.

— Много лоша, господин Аронакс. Гръцките и римските историци не разправят хубави работи за него, а Страбон казва, че е много опасно, особено когато духат северните ветрове и през дъждовния сезон. Арабинът Едризи, който пише за него, като го нарича Колзумски залив, разправя, че много кораби загиват по неговите пясъчни прагове и че никой не се решава да плава по него нощем. Той твърди, че в него върлуват ужасни урагани, че то е осеяно с негостоприемни острови и че няма „нищо добро“ нито в дълбочините, нито на повърхността му.

— Личи си — отвърнах аз, — че тия историци не са пътували на борда на „Наутилус“.

— Без съмнение — отговори усмихнат капитанът, — но в това отношение съвременните хора не са по-напреднали от древните. Много столетия бяха необходими, за да се открие двигателната сила на парата! А кой знае дали и след сто години ще се яви втори „Наутилус“! Напредъкът върви бавно, господин Аронакс.

— Несъмнено — отговорих аз — вашият кораб изпреварва с цяло столетие, а може би и с няколко столетия своето време.

Колко жалко, че подобна тайна трябва да умре заедно с откривателя си!

Капитан Немо не ми отговори.

— Според мене, господин Аронакс, това название — Червено море — трябва да е превод на еврейската дума „Едром“ и щом древните са го именували тъй, то е било поради особения цвят на водата му.

— Но досега аз видях само бистри вълни без всякакъв цвят.

— Несъмнено, но като се навлезе по-навътре в залива, ще забележите това особено свойство. Спомням си, че съм виждал залива Тор — целия червен, като езеро от кръв.

— Вие смятате, че тоя червен цвят се дължина една микроскопична алга…

— Да, на едно лепкаво пурпурно вещество, което произвеждат едни нищожни растенийца, познати с името trichodesmies, тридесет хиляди от които заемат един квадратен милиметър. Може би ще ги видите, когато бъдем в Тор.

— Значи вие не за първи път прекосявате Червено море с „Наутилус“, капитан Немо?

— Не, господин Аронакс.

— Тогава, тъй като споменахте преди малко за минаването на израилтяните и за гибелта на египтяните, искам да ви попитам — не сте ли намерили под водата следи от това голямо историческо събитие?

— Не, господин професоре, и това е напълно обяснимо.

— Как?

— Мястото, през което е минал Моисей и целият му народ, сега е толкова засипано с пясък, че водата едва стига до коленете на камилите. Разбирате, нали, че за моя „Наутилус“ не би имало достатъчно вода.

— А къде е това място? — попитах аз.

— Това място е малко по-горе от Суец, в оня ръкав, който някога е бил дълбоко устие, тогава, когато Червено море се е простирало до Горчивите езера. Сега все едно дали това преминаване е било чудодейно или не, израилтяните пак не биха могли да минат от там, за да отидат в Обетованата земя, и войската на фараона би загинала на това място. И аз мисля, че ако се почнат разкопки сред тия пясъци, те биха разкрили големи количества оръжия и сечива от египетски произход.

— Това е очевидно — отговорих аз-и трябва да се надяваме за чест на археолозите, че рано или късно разкопките ще почнат, когато на тоя провлак изникнат нови градове, след прокопаването на Суецкия канал. Канал, напълно безполезен за кораб като „Наутилус“.

— Съгласен съм — каза капитан Немо, — но е полезен за целия свят. Древните са разбирали добре ползата за техните търговски отношения от една съобщителна връзка между Червено и Средиземно море, но не са мислили да прекопават пряк канал, а са използували Нил за тая цел. Твърде вероятно е каналът, свързващ Нил с Червено море, да е бил започнат при царуването на Сезострис, ако може да се вярва на преданието. Но знае се сигурно, че в 615 година преди нашата ера Некао започнал прокопаването на канал, който щял да се пълни с водата на Нил през египетската равнина, която е обърната към Арабия. Каналът бил дълъг четири дни път и широк толкова, че две триреми могли да плават една до друга. Той бил продължен от Дарий, сина на Хистасп, и довършен навярно от Птоломей П. Страбон го видял открит за плаване, но слабият му наклон от началната точка, близо до Бубаст, към Червено море го правел плавателен само през няколко месеца на годината. Тоя канал служел за търговски цели до века на Антониевците; изоставен, засипан от пясъка, после възстановен по заповед на халифа Омар, той бил окончателно затрупан през 761 или 762 година от халифа Ал Мансор, за да прекъсне продоволствуването на Мохамед-бен-Абдала, който се разбунтувал срещу него.

— Виждате ли, капитане, че онова, което древните не се решавали да предприемат — това свързване на двете морета, което да съкрати с девет хиляди километра пътя от Кадикс до Индия, бе извършено от господин Лесепс и скоро той ще превърне Африка в огромен остров.

Да, господин Аронакс, и имате право да се гордеете с вашия съотечественик. Той е човек, който прославя народа си повече от най-великите мореплаватели! Той почна, както мнозина други, с неуспехи и разочарования, но победи, защото е надарен с воля. Тъжно е, като помисли човек, че това дело, което би трябвало да бъде едно международно дело, което би било достатъчно да прослави едно царуване, успя само благодарение на енергията на един човек. Слава на господин Лесепс!

— Да, слава на тоя велик гражданин! — отговорих аз, съвсем изненадан от тона, с който капитан Немо говори за него.

— За съжаление — продължи той — не ще можем да минем през Суецкия канал, но вие ще можете да видите в други ден, когато бъдем в Средиземно море, дългите вълноломи на Порт Саид.

— В Средиземно море ли? — възкликнах аз.

— Да, господин професоре. Чудно ли ви се вижда?

— Чудно ми е, че ще бъдем там в други ден.

— Наистина ли?

— Да, капитане, макар че откак съм на вашия кораб, трябваше да свикна да не се чудя на нищо.

— Но какво ви изненадва?

— Страхотната скорост, с която ще трябва да карате „Наутилус“, щом в други ден той трябва да се намери в Средиземно море, след като заобиколи Африка и мине край нос Добра Надежда!

— Но кой ви казва, че ще заобиколи Африка? Кой ви казва, че ще мине край нос Добра Надежда?

— Освен ако „Наутилус“ може да плава по суша или пък да мине над провлака…

— Или, под провлака, господин Аронакс.

— Под провлака ли?

— Разбира се — отговори капитан Немо, — Природата отдавна е направила под тази ивица суша онова, което хората вършат днес на повърхността й.

— Какво? Има значи някакъв проход?

— Да, подземен проход, който аз нарекох Арабски тунел. Той започва под Суец, а излиза в залива Пелюз.

— Но нали тоя провлак е от подвижни пясъци?

— Само до известна дълбочина. А на петдесет метра под повърхността се стига до твърд пласт скали.

— И случайно ли открихте прохода? — попитах аз, все повече и повече учуден.

— Случайно и чрез разсъждаване, господин професоре, и дори повече чрез разсъждаване, отколкото случайно.

— Капитане, слушам ви, но ушите ми не искат да вярват това, което чуват.

— О! Aures habent et non audient33 — важи за всички времена.Тоя проход не само че съществува, но и много пъти съм го използувал. Иначе не бих рискувал днес да влизам в това задънено Червено море.

— Нескромно ли е да ви попитам как сте открили тунела?

— Господин Аронакс — отговори ми капитанът, — не може да има нищо тайно между хора, които не трябва вече да се разделят.

Не показах, че разбирам намека и се приготвих да чуя разказа на капитан Немо.

— Господин професоре — каза ми той, — едно обикновено разсъждение на естественик ме доведе до откриването на тоя тунел, който е известен само на мене. Бях забелязал, че в Червено и Средиземно море има някои съвсем еднакви видове риби — като офидии, фиатолии, морски очи, персеги, жоели, хвърчащи риби. Сигурен в това, аз се запитах дали няма връзка между двете морета. Ако имаше — подземното течение бездруго трябваше да върви от Червено в Средиземно море поради разликата в равнището на двете морета. Налових около Суец голям брой риби. Сложих на опашките им по една медна халка и ги пуснах пак в морето. След няколко месеца улових по Либийското крайбрежие няколко екземпляра от моите риби с отличителните халки. С това връзката между двете морета се доказваше. Потърсих я с моя „Наутилус“, открих я, рискувах и минах, а скоро и вие самият, господин професоре, ще минете през моя Арабски тунел!

VАРАБСКИЯТ ТУНЕЛ

Още същия ден предадох на Консей и Нед Ланд оная част от тоя разговор, който ги засягаше пряко. Когато им казах, че след два дни ще бъдем в Средиземно море, Консей запляска с ръце, но канадецът сви рамене.

— Подводен тунел ли? — възкликна той. — Връзка между двете морета? Чувал ли е някой за такова нещо?

— Драги Нед — отговори Консей, — бяхте ли чували нещо за „Наутилус“? Не! А той съществува. Затуй не вдигайте рамене толкова лекомислено и не отхвърляйте каквото и да е поради това, че не сте чули никога да се говори за него.

Същата вечер на 21 градуса 301 северна ширина „Наутилус“, който плаваше на повърхността, се приближи до арабския бряг. Съзрях Джеда, това важно търговско пристанище за Египет, Сирия, Турция и Индия.

Скоро Джеда се стопи във вечерната дрезгавина и „Наутилус“ се гмурна във водата, която слабо фосфоресцираше.

На другия ден, 10 февруари, се появиха няколко кораба, които идеха насреща ни. „Наутилус“ заплава пак под водата, но на обед, когато трябваше да се определи местоположението на кораба, тъй като по морето не се виждаше нищо, той излезе на повърхността. Заедно с Нед и Консей аз се качих и седнах на палубата. На изток брегът се виждаше смътно, сякаш забулен от влажна мъгла. Облегнати върху дъното на лодката, ние разговаряхме за разни неща, когато неочаквано Нед Ланд посочи с ръка една точка в морето и ми каза:

— Виждате ли нещо там, господин професоре?

— Не виждам, Нед — отговорих аз. — Нали знаете, аз нямам вашите очи.

— Погледнете хубаво — поде Нед — там, вдясно и напред на височина горе-долу на прожектора! Не виждате ли нещо грамадно, което като че ли мърда?

— Наистина — рекох аз, след като се взрях внимателно — съзирам някакво дълго тъмно тяло на повърхността.

— Някой друг „Наутилус“ ли? — рече Консей.

— Не — отговори канадецът, — но ако не се лъжа, това е някакво морско животно.

— Има ли китове в Червено море? — попита Консей.

— Да, другари — отговорих аз, — срещат се понякога.

— Това съвсем не е кит — поде Нед Ланд, без да откъсва поглед от забелязания предмет. — С китовете съм стар познайник и много добре зная привичките им.

— Да почакаме — каза Консей. — „Наутилус“ върви нататък и скоро ще узнаем какво е. Действително след малко тъмният предмет беше само на една миля от нас. Той приличаше на голяма подводна скала сред морето. Какво беше това? Още не можех да кажа.

— А! То се движи! Гмурка се! — извика Нед Ланд. — По дяволите! Какво ли може да е това животно? То няма раздвоена опашка като китовете и кашалотите, а перките му приличат на окастрени крайници.

— Но тогава… — рекох аз.

— Чакайте — каза канадецът, — обърна се по гръб и надигна гърдите си!

— Това е сирена — извика Консей. — Истинска сирена, ако господарят няма нищо против.

Думата сирена ми помогна да се сетя, че това животно принадлежеше към оня род морски същества, от които легендата създаде сирените — половин жена, половин риба.

— Не — казах аз на Консей. — Това съвсем не е сирена, а едно чудновато същество, от което в Червено море са останали само няколко бройки. То е дюгонг34.

— Род — сирени, група — рибовидни, подклас — моноделфини, клас — млекопитаещи, разклонение — гръбначни — отговори Консей.

Щом Консей заговореше така, нямаше какво да се каже. През това време Нед Ланд непрекъснато гледаше. Очите му блестяха жадно, загледани в животното. Ръката му сякаш бе готова да го удари с харпуна. Би казал човек, че той издебваше момента да се хвърли в морето и да го нападне сред стихията му.

— О, господин Аронакс — каза ми той с разтреперан от вълнение глас. — Никога не съм убивал от „тия“.

В тая дума гореше целият китоловец.

В тоя миг капитан Немо се появи на палубата. Той видя дюгонга. Разбра състоянието на Нед Ланд и се обърна направо към него:

— Ако имахте харпун, нямаше ли да ви засърбят ръцете, майстор Ланд?

— Май че имате право, господин капитан.

— А щеше ли да ви бъде неприятно да упражните за един ден ловния си занаят и да наредите и тоя кит в списъка на убитите от вас китове?

— Никак нямаше да ми е неприятно.

— Тогава можете да опитате.

— Благодаря, господин капитан — отговори Нед Ланд с пламнали очи.

— Само че — продължи капитанът — ще трябва бездруго да улучите животното, това е във ваш интерес.

— А опасно ли е да се нападне тоя дюгонг? — попитах аз, макар че Нед сви рамене.

— Понякога — да! — отговори капитанът: — извръща се срещу нападателите и преобръща лодката им. Но майстор Ланд няма защо да се бои от такава опасност. Той има остро око и сигурна ръка. И аз му казах да не изпуска дюгонга, защото той минава за вкусен дивеч, а знам, че майстор Ланд обича вкусните неща.

— А! — рече канадецът. — Значи това животно си позволява разкоша да бъде вкусно?

— Да, майстор Ланд. Месото му е истинско месо и извънредно ценено, а в цяла Малезия го пазят само за трапезата на князете. Затова толкова яростно преследват това животно, както и събрата му — ламантина, че от ден на ден то става все по-рядко.

— Тогава, господин капитан — каза сериозно Консей, — ако случайно тоя дюгонг е последният от рода си, не е ли по-добре да го пощадим в интереса на науката?

— Може би — отвърна канадецът, — но в интереса на кухнята по-добре е да го убия.

— Моля, майстор Ланд — отговори капитан Немо. В същия миг седем души от екипажа, мълчаливи и безстрастни както винаги, се изкачиха на палубата. Един от тях носеше харпун и връв, подобна на вървите, които употребяват китоловците. Махнаха капаците на лодката, извадиха я от гнездото й, спуснаха я в морето. Шестима души седнаха при веслата, седмият — старши — отиде при кормилото. Нед, Консей и аз седнахме на кърмата.

— Капитане, вие няма ли да дойдете? — попитах аз.

— Не, господин Аронакс, но ви пожелавам добър лов.

Лодката се отдели от кораба и понесена от своите шест весла, бързо се насочи към дюгонга, който плуваше на две мили от „Наутилус“.

Когато стигна на няколко кабелта до кита, лодката забави хода си и веслата безшумно се потопиха в спокойната вода. С харпуна в ръка, Нед Ланд застана прав на носа на лодката. Харпунът, с който се удря кита, обикновено се връзва с едно много дълго въже, което се развива бързо, щом раненото животно го повлече със себе си. Но сега въжето не беше по-дълго от двадесетина метра и краят му бе скрепен за едно буре, което, плавайки, щеше да сочи пътя на дюгонга под водата.

Аз бях станал и виждах ясно противника на канадеца. Дюгонгът, който се нарича и аликор, много приличаше на ламантина. Продълговатото му тяло завършваше с много дълга опашка, а страничните му перки — с истински пръсти. Той се отличаваше от ламантина по това, че горната му челюст бе въоръжена с два дълги, заострени зъба — по един от двете страни, като зъби на слон.

Дюгонгът, който Нед Ланд се готвеше да нападне, имаше колосални размери и дължината му надминаваше седем метра. Той не помръдваше, сякаш бе заспал над вълните, обстоятелство, което улесняваше неговото залавяне. Лодката се приближи предпазливо на три разтега от животното. Веслата останаха увиснали в глъбовете си. Аз се понадигнах. Нед Ланд, изпънат малко назад, размаха сръчно харпуна си. Внезапно се чу свистене и дюгонгът изчезна. Харпунът бе хвърлен силно, но навярно удари само водата.

— По дяволите! — извика канадецът. — Не го улучих!

— Не — казах аз, — животното е ранено, ето вижте кръвта му, но харпунът не остана забит в тялото му.

— Харпунът ми! Харпунът ми! — извика Нед Ланд. — Матросите отново загребаха, а старшият насочи лодката към плаващото буре. Уловиха харпуна и лодката продължи да преследва животното.

То излизаше от време на време на повърхността, за да диша. Раната му не го бе изтощила, защото то се движеше извънредно бързо. Лодката, карана от яки ръце, хвърчеше подире му. На няколко пъти тя се приближаваше на няколко разтега и канадецът беше готов да хвърли харпуна, но дюгонгът изведнъж се гмурваше и ставаше невъзможно да го досегнеш.

Можете да си представите гнева на нетърпеливия Нед Ланд. Той обсипваше нещастното животно с най-грубите английски ругатни. А мене само ме беше яд, като виждах, че дюгонгът проваля всичките ни хитрини.

Цял час го преследвахме и аз почнах да мисля, че много мъчно ще успеем да го заловим, когато изведнъж животното бе обзето от злополучното желание да си отмъсти, за което би трябвало да се разкайва. То се извърна срещу лодката, за да я нападне на свой ред. Канадецът разбра това.

— Внимание! — рече той.

Старшият матрос каза няколко думи на техния чудноват език, с които сигурно предупреди хората си да бъдат нащрек. Като приближи на двадесет стъпки от лодката, дюгонгът се спря, пое внезапно въздух с широките си ноздри — разположени не на края, а на горната част на муцуната му. Сетне събра сили и се втурна към нас.

Лодката не можа да убегне у дара; полуобърната, тя загреба един-два тона вода, която трябваше да се изхвърли; но благодарение на умението на старшия кормчия лодката, която бе ударена косо, а не направо, не потъна. Нед Ланд, вкопчен за гредата на носа, мушкаше с харпуна огромното животно, което бе забило зъби в борда на лодката и я подигаше над водата.

Ние изпопадахме един върху друг и не знам как би свършила тая случка, ако канадецът, който беше все тъй ожесточен, не бе улучил най-сетне животното в сърцето.

Аз чух стържене на зъби по ламаринената обвивка на лодката и дюгонгът изчезна, като завлече със себе си и харпуна. Ала бурето скоро изплава и след няколко мига тялото на животното излезе, обърнато по гръб. Лодката се приближи до него, върза го на буксир и заплава към „Наутилус“. Трябваше да се употребят много яки скрипци, за да се издигне дюгонгът на палубата. Той тежеше пет хиляди килограма. Разсякоха го на части под надзора на канадеца, който държеше да проследи всичките подробности на разсичането. Още същия ден на вечеря стюардът ми поднесе няколко къса от това месо, добре приготвено от корабния готвач. То ми се стори превъзходно, по-хубаво и от говеждо, и от телешко.

На следния ден, 11 февруари, килерът на „Наутилус“ се сдоби с още един изискан дивеч. Ято морски лястовици кацнаха на „Наутилус“. Те бяха от вида Sterna nilotica, който се среща само в Египет: с черна човка, със сива заострена глава, с очи, заобиколени с бели точки, гърбът, крилата и опашката — сивкави, коремът и гушата — бели, краката — червени. Уловихме също така няколко дузини нилски патици — диви, много вкусни птици, на които шията и горната част на главата са бели с черни петна.

Сега скоростта на „Наутилус“ беше умерена. „Наутилус“ сякаш се разхождаше без работа. Забелязах, че колкото повече приближавахме към Суец, толкова по-слабо солена ставаше водата на Червено море. Към пет часа следобед стигнахме на север до нос Рас Мохамед. Тоя нос е крайната точка на Камениста Арабия, която е между Суецкия залив и залива Акаба.

„Наутилус“ навлезе в пролива Жюбал, който води в Суецкия залив. Ясно различих висока планина, която се издига между двата залива на Рас Мохамед. Това беше планината Ореб, тоя Синай, на върха на който Моисей се срещна лице с лице с бога и който въображението си представя увенчан непрестанно с мълнии.

В шест часа „Наутилус“, плаващ ту на повърхността, ту под водата, мина в открито море край Тор, разположен в дъното на един залив, водите на който изглеждаха червени, нещо, за което капитан Немо ми бе вече говорил. След това настъпи нощта сред дълбоко мълчание, нарушавано от време на време от крясъка на някой пеликан и на няколко нощни птици, от шума на прибоя в скалите или от далечното стенание на някой параход, който биеше водите на залива със звучните си гребла.

От 8 до 9 часа „Наутилус“ остана на няколко метра под водата. По моите пресмятания бяхме съвсем близо до Суец.

През прозорците на салона виждах основи на скали, осветени ярко от нашето електричество. Струваше ми се, че проливът става все по-тесен.

В девет и четвърт корабът отново беше на повърхността. Качих се на палубата. От нетърпение да мина през тунела на капитан Немо не ме сдържаше на едно място и исках да подишам свежия нощен въздух. Скоро съзрях в мрака бледна светлина, която сияеше на една миля от нас, полуобезцветена от мъглата.

— Подвижен маяк — каза някой до мене. Обърнах се и видях капитана.

— Това е подвижният маяк на Суец — рече той. — Скоро ще влезем в отвора на тунела.

— Влизането не ще да е лесно, нали?

— Не, господин Аронакс. И затова аз винаги отивам в будката на кормчията, та сам да направлявам кораба през това време. А сега, ако искате, слезте, господин Аронакс, защото „Наутилус“ ще се гмурне във водата и ще се върне на повърхността, след като мине през арабския тунел.

Последвах капитан Немо. Люкът се затвори, водните резервоари се напълниха и корабът потъна на десетина метра. Тъкмо когато се канех да отида в стаята си, капитанът ме спря:

— Господин професоре — рече той, — искате ли да дойдете с мене в будката на кормчията?

— Не смеех да ви помоля за това — отговорих аз.

— Елате. Ще можете да видите оттам всичко, каквото може да се види при това плаване — едновременно подземно и подморско.

Капитанът ме поведе към централната стълба. На междинната площадка отвори една врата, мина по горните коридори и стигна до будката на кормчията, която, както вече казах, се издигаше в края на палубата.

То беше каюта с размери шест на шест стъпки, подобна горе-долу на каютата на кормчиите в параходите на Мисисипи или Хъдзън. В средата се намираше кормилото, свързано чрез зъбчатИ колела с щуртросовете, които отиваха чак до кърмата на „Наутилус“. Четири илюминатора с лещовидни стъкла, които бяха взидани в стените на каютата, позволяваха на кормчията да гледа във всички посоки. Каютата беше тъмна, но очите ми скоро свикнаха с тъмнината и аз съзрях кормчията — як мъж, чиито ръце бяха опрени на кормилото. Навън морето бе ярко озарено от прожектора, който светеше зад каютата в другия край на палубата.

— Сега — каза капитан Немо — да потърсим входа.

Електрически жици свързваха будката на кормчията с машинното помещение и капитанът можеше да дава нареждания едновременно за посоката и движението на „Наутилус“. Той натисна едно металическо копче и бързината на витлото веднага съвсем намаля.

Аз гледах мълчаливо високата отвесна стена, здрава основа на песъчливия брегови масив, покрай която плавахме сега. Движихме се така в продължение на един час само на няколко метра от нея. Капитан Немо не откъсваше поглед от компаса. При най-обикновен знак кормчията всеки миг променяше посоката на „Наутилус“.

Аз бях застанал до илюминатора на левия борд и виждах великолепни коралови подножия, зоофити, алгии и раковидни животни, които протягаха и движеха огромните си пипала извън вдлъбнатините на скалата.

В десет и четвърт капитан Немо сам застана на кормилото. Пред нас се откриваше широка и дълга галерия. „Наутилус“ навлезе смело в нея. От двете му страни се чу необикновено бучене. Това бяха водите на Червено море, които поради наклона на тунела се спущаха бързо към Средиземно море. "Наутилус се носеше по течението, бърз като стрела, макар че машината правеше всички усилия да го задържа с обратен ход на витлото.

По тесните стени на прохода аз виждах само светли черти, прави линии, огнени бразди, които оставяше при бързината електрическият блясък. Сърцето ми туптеше и аз го притисках с ръка.

В десет часа и тридесет и пет минути капитан Немо остави кормилото и се обърна към мене.

„Наутилус“, повлечен от тоя поток, бе минал Суецкия провлак.

VIГРЪЦКИЯТ АРХИПЕЛАГ

На следния ден, 12 февруари, призори „Наутилус“ излезе на повърхността. Аз побързах да отида на палубата. На три мили на юг се очертаваше неясният силует на Пелюз. Един бурен поток ни бе отнесъл от едното море в другото. Но тоя тунел, през който лесно се минаваше надолу, навярно не можеше да се премине обратно. Към седем часа Нед и Консей дойдоха при мене. Тия двама неразделни другари бяха спали спокойно, без да се занимават с подвизите на „Наутилус“.

— Е, господин естественико — попита ме канадецът с лека насмешка, — де ви е Средиземното море?

— Ние плаваме по него, драги Нед.

— Ха! — рече Консей. — И то тая нощ?…

— Да, тая нощ, за няколко минути минахме непроходимия провлак.

— Не вярвам — отговори канадецът.

— И грешите, майстор Ланд — продължих аз. — Тоя нисък бряг, който завива към юг, е египетският бряг.

— Разправяйте другиму, господин професоре — отговори упоритият канадец.

— Щом господарят твърди — рече Консей, — трябва да вярваме на господаря.

— Ако искате да знаете, Нед, капитан Немо ми направи честта да ми покаже своя тунел и аз бях до него, в кабината на лоцмана, когато той самият проведе „Наутилус“ през тесния проход.

— Чувате ли, Нед? — рече Консей.

— И вие, Нед, с вашите силни очи — добавих аз — можете да видите вълноломите на Порт Саид. Канадецът се вгледа внимателно.

— Наистина — рече той. — Имате право, господин професоре, и вашият капитан е майстор човек. Ние сме в Средиземно море. Добре. Тогава, ако обичате, да поприказваме за нашите си работици. но без да ни чуе някой.

Разбрах накъде биеше канадецът. За всеки случай помислих, че щом той иска — по-добре е да поприказваме, и седнах ме тримата до прожектора, дето бяхме по-малко изложени на водния прах от вълните.

— Сега — рекох аз — казвайте, Нед. Какво ще ни съобщите?

— Това, което имам да ви съобщя, е съвсем просто — каза канадецът. — Сега сме в Европа и преди още прищевките на капитан Немо да са ни замъкнали чак в полярните морета или да ни върнат отново в Океания, искам да напуснем „Наутилус“.

Признавам, че тия разисквания с канадеца винаги ме поставяха в трудно положение. По никакъв начин не исках да спъвам свободата на спътниците си, но от друга страна, нямах никакво желание да се разделя с капитан Немо. Благодарение нему, благодарение на неговия кораб всеки ден допълвах своите подводни проучвания и правех промени в книгата си за водните дълбочини сред самото море. Щях ли да намеря някога подобен случай да наблюдавам чудесата на океана? Разбира се, не! И затова не можех да привикна с мисълта да напусна „Наутилус“, преди да завършим нашите изследвания.

— Драги Нед — казах аз, — отговорете ми откровено: отегчавате ли се на кораба? Съжалявате ли, че съдбата ви е хвърлила в ръцете на капитан Немо?

Няколко мига канадецът не отговаряше. Сетне скръсти ръце и каза:

— Откровено казано, не съжалявам за това подводно пътешествие. Някой ден ще бъда доволен, че съм го направил. Но за да е направено, то трябва най-напред да свърши. Ето какво мисля аз.

— То ще свърши, Нед.

— Къде и кога?

— Къде ли? Съвсем не зная. Кога? Не мога да кажа, или по-право предполагам, че ще свърши, когато няма да има вече нищо, което можем да научим от морето. Всичко, което е почвало, бездруго има и край.

— Аз мисля като господаря — отговори Консей — и твърде възможно е след като обиколи всичките морета на земното кълбо, капитан Немо да пусне и трима ни.

— Ще ни пусне ли? — извика канадецът. — Ще ни пусне, казвате?

— По-спокойно, майстор Ланд — продължих аз. — Няма защо да се страхуваме от капитана, но аз не споделям и мнението на Консей. Ние знаем тайните на „Наутилус“ и аз не се надявам, че капитанът на „Наутилус“ ще се реши да ни пусне на свобода, за да станат известни на цял свят.

— Е, тогава на какво се надявате? — попита канадецът.

— Надявам се, че ще настъпят някакви обстоятелства, от които ще можем, от които ще трябва да се възползуваме по същия начин след шест месеца, както и сега.

— Фюйт! — рече Нед Ланд. — А къде ще бъдем, моля ви се, след шест месеца, господин естественико?

— Може би тук, може би в Китай. Вие знаете, че „Наутилус“ е бързоход. Той прекосява океаните, както лястовицата — въздуха или бърз влак — континентите. Той съвсем не се бои от оживените морета. Кой е казвал, че няма да отиде до бреговете на Франция, на Англия или на Америка, дето можем да се опитаме да избягаме със същите изгледи за успех, както и тук?

— Господин Аронакс — отговори канадецът, — вашите доводи са погрешни из основа. Вие говорите в бъдеще време: „Ще бъдем там! Ще бъдем тук!“ А аз приказвам в сегашно време: „Сега сме тук и трябва да използуваме това“.

Бях притиснат до стената от логиката на Нед Ланд и се почувствувах победен в спора. Не знаех какви доводи да употребя в моя полза.

— Господин Аронакс — поде Нед, — да допуснем невъзможното, че капитан Немо ни върнеше днес свободата. Ще приемете ли?

— Не знам — отговорих аз.

— А ако добави, че предложението, което ви прави днес, няма да го повтори по-късно, ще приемете ли? Не отговорих.

— А какво мисли приятелят Консей? — попита Нед Ланд.

— Приятелят Консей — отговори спокойно достойният момък, — приятелят Консей няма какво да каже. Той не се интересува никак от тоя въпрос. Както господарят му, както и другарят му Нед, той е ерген. Ни жена, ни родители, ни деца го очакват в родината. Той служи на господаря си, мисли като господаря си, говори като господаря си и за голямо негово съжаление не бива да се разчита на него, за да може да има мнозинство. Само двама души са налице: от една страна — господарят, от друга — Нед Ланд. И като казва това, приятелят Консей млъква и ще остане само да слуша и да бележи кой колко точки печели.

Неволно се усмихнах, като гледах как Консей унищожаваше без остатък собствената си личност. В същност канадецът трябваше да е предоволен, че той не бе против него.

— Тогава, господин Аронакс — каза Нед Ланд, — тъй като Консей не съществува, да поговорим само ние двамата. Аз говорих, вие ме чухте. Какво ще отговорите?

Очевидно трябваше да се приключи, а аз имам отвращение към извъртанията.

— Драги Нед — казах аз, — ето моя отговор. В нашия спор вие сте прав и моите доводи не издържат пред вашите. Не трябва да се разчита на благоволението на капитан Немо. НаЙ-обикновеното благоразумие му забранява да ни пусне на свобода. Напротив, благоразумието налага ние да използуваме първия сгоден случай и да напуснем „Наутилус“.

— Така, господин Аронакс. Това са мъдри думи.

— Само — казах аз-с една единствена забележка. Необходимо е тоя случай да е сериозен. Нашият пръв опит за бягство трябва да успее; защото ако не сполучи, няма вече да имаме друга възможност, а капитан Немо няма да ни прости.

— Всичко това е така — отговори канадецът. — Но вашата забележка се отнася до всеки опит за бягство — все едно дали след две години или след два дни. Та въпросът си остава все същият: ако се окаже сгоден случай, трябва да не го изпускаме.

— Съгласен съм. А сега, Нед, кажете ми какво разбирате вие под думите „сгоден случай“?

— Случай, когато през някоя тъмна нощ „Наутилус“ бъде близо до някой европейски бряг.

— И вие смятате да избягате, плувайки?

— Да — ако сме достатъчно близо до брега и ако корабът е на повърхността. Не — ако сме далеч, и ако корабът плава под водата.

— А тогава?

— Тогава ще гледам да взема лодката. Аз зная как се управлява тя. Ще влезем в нея и като я отвинтим, ще излезем на повърхността, без да ни усети дори и лоцманът, който е на носа.

— Добре, Нед. Дебнете такъв сгоден случай, но недейте забравя, че едно проваляне ще ни погуби.

— Няма да забравя, господин Аронакс.

— А сега, Нед, искате ли да знаете какво мисля искрено за вашия план?

— Разбира се, господин Аронакс.

— Добре. Мисля — не казвам „надявам се“ — мисля, че няма да има такъв сгоден случай.

— Защо?

— Защото капитан Немо си дава сметка, че ние съвсем не сме се отказали от надеждата да се освободим и затова ще бъде нащрек, особено край европейските брегове.

— Аз мисля също като господаря — рече Консей.

— Ще видим — отговори Нед Ланд, като заклати уверено глава.

— А сега, Нед Ланд — добавих аз, — нека завършим. Повече ни дума по това. В деня, когато бъдете готов, ще ни предизвестите и ние ще ви последваме. Напълно се доверявам на вас.

Тъй свърши тоя разговор, който има по-късно толкова сериозни последици. Трябва да кажа сега, че за голямо съжаление на канадеца фактите сякаш потвърдиха моите предвиждания. Дали капитан Немо се боеше от нас в тия оживени морета, или пък искаше само да се крие от погледа на многобройните кораби от всички нации, които браздяха Средиземно море? Не зная, но корабът най-често плаваше под водата и далеч от брега. „Наутилус“ или излизаше на повърхността само с кабинката на лоцмана, или се спускаше много надълбоко, защото между гръцкия архипелаг и Мала Азия не можехме да стигнем дъното дори и на две хиляди метра. Така че аз се запознах с остров Карпатос, един от Спорадските35 острови, само чрез оня стих от Вергилий, който капитан Немо ми каза, като сложи пръст върху една точка на картата: Est in Carpathio Neptuni gurgite Vates Goeruleus36.

Наистина то беше някогашното местожителство на Протей, стария овчар на Нептун, сега остров Скарпанто, разположен между Родос и Крит. През прозореца на салона видях само гранитни подножия.

На следния ден, 14 февруари, реших да употребя няколко часа за изучаване рибите на архипелага; но поради някаква неизвестна причина капаците на прозорците в салона останаха плътно затворени. Определяйки местоположението на „Наутилус“, забелязах, че той плаваше към Кандия, някогашния остров Крит. Когато се качвах на „Абрахам Линколн“, целият тоя остров бе въстанал срещу турската тирания. Но оттогава не знаех нищо за това въстание, а най-малко капитан Немо, който нямаше никакви връзки със сушата, можеше да ми даде някакви сведения.

Вечерта, когато останах в салона сам с него, не му и загатнах за това. А пък и той ми се видя мълчалив и замислен. Сетне противно на навика си той заповяда да отворят капаците на двата прозореца на салона и разхождайки се от единия до другия, почна внимателно да наблюдава водата. С каква цел? Не можах да отгатна и от своя страна почнах да проучвам рибите, които минаваха пред очите ми.

Видях между другите рибите гоби, споменати от Аристотел и наричани простонародно „морска змиорка“, които се срещат предимно в солените води близо до делтата на Нил. До тях се извиваха пагри — риби с бодливи перки, полуфосфоресциращи, един от видовете спарове, които египтяните смятали за свещени животни, чиято поява във водите на реката означавала нейното плодотворно разливане, което се чествувало с религиозни обреди. Забелязах също хейлини, дълги тридесет сантиметра, риби с кости, с прозрачни люспи, които имат оловносив цвят и са напъстрени с червени петна.

Друг един жител на тия морета привлече вниманието ми и ми възвърна всички спомени за древния свят. Това беше щитоносецът, който пътешествува, прикрепен към корема на акулите. Според древните тая малка рибка, вкопчена за подводната част на някой кораб, можела да го спре и една от тях спряла кораба на Антоний през време на битката при Акциум и с това улеснила победата на Август. От какви неща зависят съдбините на народите. Видях също така възхитителни антиаси от разреда лютжани, свещени риби за старите гърци, които им приписват властта да изгонват морските чудовища от водите, в които се въртят; името им значи „цвете“ и се оправдава от техните преливащи бои, с всички отсенки на червената гама — от бледорозово до яркорубиново — и от беглите отражения, които придават лъскавина на гръбната им перка. Очите ми не можеха да се откъснат от тия чудеса на морето, когато внезапно бяха смаяни от нещо неочаквано.

Сред водата се появи някакъв човек, някакъв гмурец с кожена кесия на колана. Това не бе труп, носен от вълните, а жив човек, който гребеше силно, изчезваше за малко, за да отиде да подиша, и отново се гмуркаше.

Обърнах се към капитан Немо и му казах развълнувано:

— Човек! Корабокрушенец! — извиках аз. — На всяка цена трябва да го спасим!

Капитанът не ми отговори нищо и само дойде да се облегне о стъклото. Човекът се бе приближил, долепи лице до стъклото и се загледа в нас.

За мое голямо смайване капитан Немо му направи знак. Плувецът отвърна с ръка, веднага се издигна към повърхността на водата и вече не се появи.

— Не се безпокойте — каза ми капитанът. — Това е Никола от нос Матапан, по прякор „Рибата“. Познават го по всички Цикладски острови. Смел подводен плувец! Водата е негова стихия и плувайки от един остров до друг — чак до Крит, той живее в нея повече, отколкото на сушата.

— Познавате ли го, капитане?

— Защо да не го познавам, господин Аронакс? И като каза това, капитан Немо отиде при един шкаф до лявото стъкло в салона. До шкафа видях ковчег, обкован с желязо, върху капака на който имаше медна плочка с началната буква на „Наутилус“ заедно с девиза му Mobilis in mobili.

В това време капитанът, без да ми обръща никакво внимание, отвори шкафа, нещо подобно на каса, в която имаше голям брой слитъци.

То бяха златни слитъци. Отде бе дошъл тоя скъпоценен метал, който струваше огромна сума? Отде събираше капитанът това злато и какво щеше да прави с него?

Аз не произнесох ни дума. Гледах. Капитан Немо вземаше един след друг слитъците и ги редеше постепенно в ковчега, като го напълни догоре. Прецених на око, че ковчегът е събрал повече от хиляда килограма злато, т.е. близо пет милиона франка.

Ковчегът бе затворен здраво и капитанът написа върху капака му някакъв адрес с букви, които бяха навярно новогръцки букви.

След това капитан Немо натисна едно копче, жицата на което отиваше до помещението на екипажа. Дойдоха четворица души и едва можаха да извлекат ковчега извън салона. После чух, че го издигаха със скрипци по желязната стълба.

В тоя миг капитан Немо се обърна към мене:

— Какво казахте, господин професоре?

— Нищо не съм казал, капитане.

— Тогава ще ми позволите, господин Аронакс, да ви пожелая лека нощ.

И след тия думи капитан Немо излезе от салона.

Всеки ще разбере, че когато отидох в стаята си, бях много озадачен. Напразно се опитах да спя. Свързах появата на плувеца и пълния със злато ковчег. Скоро усетих клатушкане на кораба надлъж и шир и разбрах, че „Наутилус“ излизаше от долните пластове и се изкачваше на повърхността. След това чух шум от стъпки по палубата. Разбрах, че изваждаха лодката и я спускаха в морето. За миг тя чукна корпуса на „Наутилус“ и после всичко затихна.

Два часа по-късно се чу същият шум, същите стъпки напред-назад. Лодката, дигната на борда, бе настанена в гнездото си и, „Наутилус“ отново потъна.

Значи милионите бяха занесени, дето трябваше. В коя точка на сушата? С кого беше във връзка капитан Немо?

На другия ден разправих на Консей и на канадеца събитията през нощта, които бяха възбудили извънредно много любопитството ми. Моите спътници бяха също така много учудени.

— Но отде взема той тия милиони? — попита Нед Ланд.

На тоя въпрос не можеше да се отговори.

След обяда отидох в салона и се залових за работа. До пет часа следобед подреждах записките си. По това време почувствувах — дали то не бе някакво лично усещане? — че е извънредно горещо и свалих дрехата си от морска коприна. Не можех да си обясня това, защото не бяхме под голяма ширина, а от друга страна, когато „Наутилус“ биваше потопен, не се усещаше никакво повишаване на температурата. Погледнах манометъра. Той показваше, че сме на дълбочина от шестдесет стъпки, до която атмосферната топлина не можеше да стигне.

Продължих да работя, но температурата се повиши толкова, че не можеше вече да се търпи.

— Дали не е избухнал пожар в кораба? — се запитах аз. Щях вече да изляза от салона, когато влезе капитан Немо. Той отиде до термометъра, погледна го и се обърна към мене:

— Четиридесет и два градуса — каза той.

— Усетих, капитане — отговорих аз, — и ако тая горещина се увеличи, не ще можем да я изтърпим.

— О, господин Аронакс, ако не искаме, горещината няма да продължи.

— Значи можете да я намалявате по желание.

— Не. Но мога да се отдалеча от огнището, което я произвежда.

— Значи горещината идва отвън?

— Разбира се. Плаваме сред поток от вряла вода.

— Възможно ли е? — възкликнах аз.

— Погледнете.

Капаците се отвориха и аз видях, че морето около „Наутилус“ беше съвсем бяло. Серни изпарения се разстилаха сред вълните, които кипяха като в котел. Пипнах с ръка едно от стъклата, но то беше толкова горещо, че трябваше да я дръпна.

— Къде сме? — попитах аз.

— Близо до остров Санторин, господин професоре — отговори ми капитанът, — и точно в канала, който разделя Неа Каменни от Палеа Каменни. Исках да ви покажа едно интересно явление — изригването на подводен вулкан.

— А аз мислех, че образуването на нови острови е вече завършено.

— Във вулканичните места никога нищо не е завършено — отговори капитан Немо — и в земното кълбо винаги действува подземен огън. И в деветнадесетата година на нашата ера според Касиодор и Плиний се е появил един нов остров — божествената Тейа, на това също място, дето неотдавна са били образувани тия островчета. Сетне той потънал под вълните и се показал пак през шестдесет и деветата година, а след това отново потънал. От онова време до наши дни тая подводна дейност била спряла. Но на 3 февруари 1866 година едно ново островче, което бе наречено Джордж, изникна сред серните пари близо до Неа Каменни и на 6 февруари същата година се сля с него. След седем дена, на 13 февруари, се появи островчето Афроеса, разделено от Неа Каменни с пролив от десет метра. Аз бях по тия места, когато се случи това явление, и можах да проследя цялото му развитие. Островчето Афроеса, закръглено по форма, имаше триста стъпки в диаметър и бе тридесет стъпки високо. Съставът му беше черна стъкловидна лава, примесена с парчета полски шпат. Най-сетне на 15 февруари се появи до Неа Каменни едно още по-малко островче, наречено Река, и оттогава тия три островчета, слети заедно, образуват вече само един остров.

— А протока, в който сме сега? — попитах аз.

— Ето го — отговори капитан Немо и ми посочи една карта на архипелага. — Виждате, че съм нанесъл на нея новите островчета.

— Но тоя проток няма ли да се запълни някои ден?

— Възможно е господин Аронакс, защото от 1866 година осем островчета изникнаха срещу пристанището Свети Никола на Палеа Каменни. Очевидно Неа и Палеа в близко бъдеще ще се съединят.

Аз отидох пак до прозореца. „Наутилус“ не се движеше вече. Горещината бе нетърпима. От бяло, каквото беше, морето бе станало червено, оцветено от някаква желязна сол. Макар че салонът беше плътно затворен, достигаше непоносима миризма на сяра и аз виждах алени пламъци, яркостта на които убиваше блясъка на електричеството.

Бях потънал в пот, задушавах се, чувствувах, че ще се сваря! Да, чувствувах, че наистина ще се сваря!

— Не може да се стои повече в тая вряла вода — казах аз на капитана.

— Да, не би било благоразумно — отговори безстрастният Немо.

Той даде някаква заповед. „Наутилус“ изви и се отдалечи от тая пещ, която не можеше да се търпи безнаказано. След четвърт час дишахме на морската повърхност.

Тогава си помислих, че ако Нед Ланд беше избрал тия места за бягството ни, нямаше да излезем живи от това огнено море.

На следния ден, 16 февруари, ние излязохме от тоя басейн, който между Родос и Александрия е дълбок на места до 3000 метра, и „Наутилус“, след като мина край Сериго и заобиколи нос Матапан, напусна гръцкия архипелаг.

VIIПРЕЗ СРЕДИЗЕМНО МОРЕ ЗА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ОСЕМ ЧАСА

Средиземно море, истински синьото море, „Голямото море“ на евреите, „морето“ на гърците, „нашето море“ на римляните, обградено с портокалови дръвчета, с алое, с кактуси, с морски борове, напоено с дъха на мирти, обиколено със стръмни планини, наситено с чист и прозрачен въздух, но непрестанно смущавано от подземния огън, е същинско бойно поле, дето Нептун и Плутон още си оспорват владичеството над света. Там, по тия брегове и вълни, казва Мишле, човекът се "калява в един от най-животворните климати в света.

Но колкото и да е хубаво то, аз можах само бегло да го видя, макар че повърхността му е 2 милиона квадратни километра. Дори сведенията, които капитан Немо би могъл да даде, ми липсваха, защото тоя загадъчен човек не се яви ни веднъж през това пътуване с голяма скорост. Смятам, че „Наутилус“ измина около шестстотин левги път през Средиземно море и извърши това на два пъти по двадесет и четири часа. Тръгнали на 16 февруари сутринта от гръцките води — на 18 призори бяхме минали вече Гибралтарския проток.

За мене бе очевидно, че това Средиземно море, оградено от земи, които той отбягваше, не се харесваше на капитан Немо. Вълните и ветрецът му навяваха много спомени, а може би и много съжаления. Тук той нямаше вече оная свобода на движение, оная независимост в плаването, които му даваха океаните, и на „Наутилус“ му бе тясно между тия близки един до друг брегове на Африка и Европа.

Та нашата скорост беше 25 мили в час или 12 левги, по четири километра едната. Разбира се, за голямо свое огорчение Нед Ланд трябваше да се откаже от плановете си за бягство. Той не можеше да използува лодката при скорост 12–13 метра в секунда. Да избягаш от „Наутилус“ при тия условия значеше да скочиш от влак, който се движи със същата скорост, а това би било неблагоразумие. Освен туй нашият кораб излизаше на повърхността само нощем, за да вземе запас от въздух, а иначе пътуваше само по указанията на компаса и сведенията от лага.

Затова аз видях от Средиземно море толкова, колкото пътник в бърз влак може да види от местността, която хвърчи пред очите му — т.е. само далечните хоризонти, а не близките места, които минават като светкавица. Все пак Консей и аз можехме да наблюдаваме някои от средиземноморските риби, силните перки на които успяваха да ги задържат няколко мига около „Наутилус“. Изправени до прозорците на салона, ние ги дебнехме и от тогавашните ми бележки мога да кажа сега няколко думи по ихтиологията на това море.

Сред ярко осветената от електрическите снопове вода се извиваха няколко миноги, дълги един метър, които се срещат почти във всички климати. Оксиринки, от рода на скатовете, широки пет стъпки, с бял корем и пепелносив гръб на петна се развяваха като големи шалове, носени от течението. Други скатове минаваха толкова бързо, че не можех да разбера дали заслужаваха името орли, както са им казвали гърците, или имената плъхове, жаби и прилепи, с които ги кичат днешните риболовци. Малки акули, дълги до дванадесет стъпки.от които гмурците особено се боят, се надбягваха помежду си. Морски лисици, дълги осем стъпки и надарени с извънредно тънко обоняние, се мяркаха като големи синкави сенки. Златоперки от рода на спаровете, някои от които бяха дълги до метър и тридесет сантиметра, се показваха в своето сребърно и лазурно облекло с ивички по края, което изпъкваше още повече поради тъмните им перки; риби, посветени на Венера, очите на които са под златни вежди. Великолепни есетри, дълги девет-десет метра, бързоходи риби, удряха със силните си опашки стъклата на салона, като показваха синкавия си гръб с малки тъмни петна; те приличат на акули, но не са силни като тях и се срещат във всички морета; напролет те обичат да навлизат в големите реки. Но най-полезните ми наблюдения над различните обитатели на Средиземно море бяха, когато „Наутилус“ се приближаваше до повърхността на водата: наблюдавах рибите от шестдесет и третия род на костните риби. Те бяха скумрии-тонове със синьочерни гърбове, със сребърен корем, на които линиите по гърба искряха като злато.

За тях се разправя, че плуват след корабите, за да бъдат на хладна сянка под жегата на тропическото слънце, и те не опровергаха това, когато придружаваха „Наутилус“, както са придружавали някога корабите на Лаперуз. Цели часове те се състезаваха по скорост с нашия кораб. Не се уморих да се възхищавам от тия животни, създадени наистина за надбягване — с тая малка глава, с това плъзгаво вретенообразно тяло, което надминаваше понякога три метра, с извънредно мощни гръдни перки и с разцепена опашка. Те плуваха в триъгълни ята, както летят някои птици, и със скорост като тяхната, нещо, което е карало древните да казват, че са разбирали от геометрия и стратегия.

Сега ще спомена, само за да ги отбележа, ония средиземноморски риби, които ние с Консей можахме да зърнем набързо. Те бяха белезникави змиорки, които минаваха като неуловими изпарения; мюрени, змиорки, дълги три-четири метра, нашарени със зелено, синьо и жълто; риби, подобни на моруна, дълги три стъпки, дробът на които е много вкусен; риби-тении, които плуваха като нежни водорасли; тригли, наречени от поетите риби-лири, а от моряците — риби-свирци, муцуната на които е украсена с две триъгълни назъбени плочки, които приличат на Омировия инструмент; тригли-ластовици, които плуват с бързината на птиците, чието име носят; холоцентри с червена глава, гръбните перки на които са украсени с влакна; алози, напъстрени с черни, сиви, кафяви, сини, жълти и зелени петна, и които са много чувствителни към сребърните звуци на звънчетата, и великолепни калкани, същински морски фазани, един вид ромбове с жълтеникави, напръскани с тъмни точки перки, горната лява страна на които обикновено е изпъстрена с тъмнокафяво и жълто; най-сетне ята великолепни червени риби, истински райски птици на океана.

Колкото се отнася до морските млекопитаещи, струва ми се, че когато минавахме край Адриатическо море, съзрях два-три кашалота с по една гръбна перка, от рода на физетерите, няколко делфина от рода на кръгло главите, които се срещат само в Средиземно море и на които предната част на главата е изпъстрена с тесни светли ивици, както и десетина тюлена с бял корем, с черна козина, дълги три метра, познати под името монаси, които наистина досущ приличат на монаси-доминиканци.

Консей от своя страна бил видял една костенурка, широка шест стъпки, украсена с три изпъкнали по цялата дължина на черупката ръбове.

Колкото до зоофитите, можах за няколко мига да се възхищавам от една чудна оранжева галеолария, която се закачи за стъклото на левия борд; това беше дълга нежна нишка, разклонена в безброй клонки, завършващи с най-тънката дантела, каквато някога са изработвали съперниците на Аракнея. За съжаление не можах да взема тоя чудесен екземпляр и навярно не бих видял никакъв друг средиземноморски зоофит, ако на 16 вечерта „Наутилус“ не бе забавил необяснимо своя ход. Ето как стана това.

Минавахме тогава между Сицилия и Туниския бряг. В това тясно пространство между нос Бон и протока Месина морското дъно се издига почти изведнъж. Там се е образувал един истински гребен, над който няма повече от седемнадесет метра вода, докато от двете страни дълбочината е 180 метра.

И „Наутилус“ трябваше да маневрира внимателно, за да не се натъкне на тая подводна преграда.

Аз посочих на Консей върху картата на Средиземно море мястото на тоя дълъг подводен гребен.

— Но ако на господаря не му е неприятно — рече Консей, — аз бих казал, че това е истински провлак, който съединява Европа с Азия.

— Да, драги — отговорих аз, — той прегражда изцяло Либийския проток и изследванията със сонди на Смит доказаха, че някога континентите са се съединявали между нос Бон и нос Фюрина.

— Напълно го вярвам — каза Консей.

— Ще добавя още — продължих аз, — че подобна преграда съществува между Гибралтар и Куента, които в предисторическите времена са затваряли съвсем Средиземно море.

Консей се залови да разглежда издигнатото дъно, над което „Наутилус“ плаваше сега съвсем ниско и със средна скорост.

Там под скалите от вулканичен произход цъфтеше живо растително царство-сюнгери, холотурии, прозрачни сидипи пурпурната им отсянка леко фосфоресцираше, берои, наричани обикновено морски краставици, цели обагрени с боите на спектъра, подвижни коматули, широки един метър, от цвета на които морето почервеняваше, най-красиви дървовидни евриали, павонасеи с дълги дръжки, многобройни и различни видове морски таралежи, които се ядат, зелени актинии със сивкави стебла и тъмни дискове, които се изгубваха в маслиненозеленикавите коси на пипалата.

Консей се бе заел по-специално с наблюдение на мекотелите и на прешленестите, и макар че наименованията ще бъдат малко сухи, все пак аз не искам да пренебрегна тоя славен момък и ще спомена неговите лични наблюдения.

В разклонението на мекотелите той споменава множество гребеновидни петонкли, спондили — магарешки крака, които бяха натрупани едни върху други, триъгълните донации, тризъби хиали с жълти перки и прозрачни черупки, оранжеви пленообранхии на точици или напръскани със зеленикави точки яйца аплизии, познати също, под името морски зайци, долабели, меснати асери, чадъри, които се срещат само в Средиземно море, морски уши, черупките на които произвеждат скъп седеф, петонкли, аномии, които лангедоците37 предпочитали пред стридите;, кловиси, толкова обичани от марсилците; двойни праири, бели и тлъсти, някои кламове, които изобилствуват по бреговете на Северна Африка и които се продават много в Ню Йорк; плочести гребени с най-различни цветове, литодонси, свити в дъното на дупките си, които много обичам заради вкуса им на пипер; венерикарди, нашарени с ивици, черупката на които е с издут връх и има стърчащи страни; цинтии, настръхнали от алени нарастъци; карниери с извит връх, прилични на леки гондоли; фероли с венчета; атланти със спирални черупки; сиви тетиси с бели петна и покрити с ресниста мантия; еолиди, прилични на малки плужеци; каволини, които пълзят по гръб; ушенца. между които ушенца-незабравки с овална черупка; диви скалери, литорини, жантури, цинерери, петриколи, ламелери. кабошони, пандори и пр.

Що се отнася за прешленестите, в бележките си Консей много правилно ги бе разпределил на шест класа, три от които бяха от морското царство. Те бяха: раковидните, цирофодите и анелидите.

Раковидните се подразделят на девет разреда и първият от тях е десетоногите. т.е. животните, на които главата и туловището изобщо са слепени едни към други, на които устният апарат се състои от няколко чифта членове и които имат четири, пет или шест чифта крака — гръдни или двигателни. Консей следваше метода на нашия учител Милн Едуардс, който разделя десетоногите на три дяла: брахиури, макрури и аномури. Между макрурите Консей споменава аматитите, челата на които са въоръжени с по два раздалечени шипа. инахус-скорпионите, ламбримасените, ламбриспениманите. навярно случайно попаднали по това плитко дъно, защото обикновено те живеят на големи дълбочини; ксанти, пилумни, ромбоиди, зърнести калапиени, назъбени користи, ебалии, симополии, вълнести дорипи и пр. Между макрурите, подразделени на пет семейства — броненосци, фуисьори, астациени, саликоки и охизоподи — той споменава обикновените лангуети, женските на които имат много вкусно месо: сциларите-мечки или морски щурци, крайбрежни жебии и всички други от същия вид, които се ядат; но той не казва нищо за подразделението на астациентите, в което са омарите, защото лангустите са единствените омари в Средиземно море.

След като премина плиткото дъно на Либийския проток, „Наутилус“ заплава по дълбоките води с обикновената си скорост. И вече не се виждаха ни мекотели, ни прешленести, ни зоофити. Само няколко едри риби, които минаваха като сенки.

През нощта на 16 срещу 17 февруари ние бяхме влезли във втория средиземноморски басейн, най-дълбоките места на които стигат до три хиляди метра. С устрема на витлото си и като се спусна посредством наклонените плоскости, „Наутилус“ слезе до най-долните водни пластове.

Там липсваха природни чудеса, затова пък водите откриваха пред очите ми много вълнуващи и страшни гледки. Действително ние прекосявахме тогава оная част от Средиземно море, която изобилствува със злополуки. От алжирския бряг до бреговете на Прованс колко кораба са претърпели крушение, колко плавателни съдове са изчезнали!

През тая бърза разходка из дълбоките води колко много корабни останки видях върху морското дъно — някои вече напълно обхванати от коралите, други покрити само с лека ръжда: котви, топове, гюллета, железни части, парчета от витла, от машини, счупени цилиндри, издънени казани, както и корабни корпуси сред водата — някои изправени, други — обърнати.

Някои от тия кораби бяха потънали поради сблъскване, други се бяха натъкнали на гранитни рифове. Видях някои, които бяха потънали в отвесно положение, със здрави мачти и изопнати от водата въжа. Те сякаш бяха закотвени в някакъв безпределен залив и очакваха да тръгнат. Когато „Наутилус“ минаваше между тях и ги обливаше със снопове електрически лъчи, корабите като че се канеха да го поздравят със знамето си и да му съобщят името си по международната сигнална книга! Ала нищо друго нямаше — нищо освен мълчание и смърт в това поле на катастрофи!

Забелязах, че колкото повече се приближавахме до Гибралтар, толкова повече средиземноморското дъно бе отрупано с тия зловещи останки. Там бреговете на Африка и Европа се приближават и в това тясно пространство сблъскванията са много чести. Видях множество железни корабни корпуси, фантастични останки от параходи, някои — лежащи, други — изправени, като страхотни животни. Един от тия параходи — със зинала утроба, с наведен комин, с колела, от които бе останал само скелетът, с кормило, откъснато от колелото и свързано още с желязна верига, с табелата на кърмата, разядена от морската вода — беше особено страшен! Колко съществувания, разбити с неговото крушение, колко жертви, погълнати от вълните! Дали някой матрос се бе спасил, за да разкаже за тая страшна злополука, или само вълните пазеха тайната на това нещастие?

Равнодушен и бърз, „Наутилус“ летеше с най-голяма скорост сред тия развалини. На 18 февруари в три часа сутринта той беше пред входа на Гибралтарския проток.

Там има две течения: едно горно, отдавна известно, което отвежда водите на океана в Средиземно море; и едно долно, насрещно течение, което бе установено днес по пътя на разсъжденията. И наистина, ако общото количество на водата в Средиземно море непрекъснато се увеличава от водите на Атлантическия океан и от реките, които се вливат в морето, неговото равнище би трябвало да се покачва всяка година, защото изпаренията не са достатъчни да възстановят равновесието. А не е така. Поради това, естествено, трябваше да се приеме съществуването на друго долно течение, което отвежда излишните води на Средиземно море през Гибралтарския проток в Атлантическия океан.

Така и излезе. Тъкмо това насрещно течение бе използувано от „Наутилус“. Той навлезе бързо в тесния проток. Аз можах да зърна само за миг чудните развалини на Херкулесовия храм, потънал според Плиний и Авенус заедно с ниския остров, на който е бил издигнат — и след няколко минути ние плавахме вече по водите на Атлантическия океан.

VIIIЗАЛИВЪТ ВИГО

Атлантическият океан! Грамадно водно пространство с повърхност двадесет и пет милиона квадратни мили, дълго девет хиляди и широко средно две хиляди и седемстотин мили. Важен океан, почти непознат на древните, освен може би на картагеняните — тия холандци на древния свят, които в търговските си странствувания са плавали край западните брегове на Европа и Африка! Великолепна водна равнина, непрестанно браздена от корабите на всички народи, защитена от знамената на целия свят, и която завършва с две страшни за мореплавателите точки — Нос Хорн и Носа на Бурите! „Наутилус“ цепеше водите с носа си, след като бе минал близо десет хиляди левги за три месеца и половина, разстояние почти колкото дължината на Екватора. Къде отивахме ние сега и какво ни готвеше бъдещето? След като мина Гибралтарския проток, „Наутилус“ навлезе в открито море. Той се изкачи на повърхността и ние отново можехме да правим всекидневните си разходки по палубата.

Веднага отидох там, придружен от Нед Ланд и Консей. На дванадесет мили от нас се съзираше смътно нос Сан Висенте, който е крайната югозападна точка на Испанския полуостров. Духаше доста силен южен вятър. Морето беше бурно и разпенено. То люшкаше силно „Наутилус“ — беше почти невъзможно да стоим на палубата, дето всеки миг плискаха грамадни маси вода. И след като подишахме малко чист въздух, трябваше да слезем. Прибрах се в стаята си. Консей си отиде в каютата, но канадецът, който имаше угрижен вид, дойде след мене. Нашето бързо преминаване на Средиземно море не му бе позволило да изпълни плановете си и сега той не можеше да скрие своето разочарование.

Щом се затвори вратата на стаята, той седна и ме погледна мълчаливо.

— Драги Нед — казах му аз, — разбирам ви, но няма за какво да се укорявате. При условията, в които плаваше „Наутилус“ — би било безумие да се помисли за бягство! — Нед Ланд не отговори нищо. Стиснатите му устни и сбърчените вежди показваха, че е обзет от непобедима натрапчива мисъл.

— Вижте какво — почнах отново аз, — няма защо да се отчайвате. Сега ще минем край португалския бряг. Наблизо са Франция и Англия, дето лесно бихме намерили убежище. Виж, ако след Гибралтар „Наутилус“ бе завил на юг. ако бе ни отнесъл към области, дето няма суша — тогава бих споделил вашите тревоги. Но тъй като вече знаем, че капитан Немо не отбягва оживените морета, мисля, че след няколко дни ще можете да действувате, без да има някаква опасност.

Нед Ланд впи поглед в мене още по-продължително и устните му най-сетне се разтвориха.

— Това ще стане довечера — рече той. Аз скочих. Да си призная, не бях приготвен за подобно съобщение. Исках да отговоря на канадеца, но нямах думи.

— Бяхме се споразумели, че ще чакаме сгоден случай. Случаят е налице. Довечера ще бъдем само на няколко мили от испанския бряг. Нощта е тъмна. Вятърът духа откъм морето. Вие дадохте дума, господин Аронакс, и аз разчитам на вас.

Тъй като аз продължавах да мълча, канадецът стана. приближи се до мене и каза:

— Довечера в девет часа. Предупредих Консей. По това време капитан Немо ще бъде в стаята си и навярно ще си е легнал вече. Нито механиците, нито матросите могат да ни видят. Ние с Консей ще се изкачим по централната стълба. А вие, господин Аронакс, ще останете в библиотеката на две крачки от нас и ще чакате знак от мене. Веслата, мачтата и платното са в лодката. Успях дори да занеса в нея малко храна. Снабдих се с един английски ключ за отвъртане на бурмите, с които лодката е прикрепена към корпуса на „Наутилус“. Така че всичко е готово. Довиждане до довечера.

— Морето е бурно — казах аз.

— Вярно е — отговори канадецът, — но ще трябва да рискуваме. Свободата заслужава всички жертви. От друга страна, лодката е яка и няколко мили разстояние при попътен вятър не е кой знае каква трудна работа. Знаем ли дали утре няма да сме на сто левги навътре в морето? Ако обстоятелствата ни помогнат, между десет и единадесет часа или ще сме слезли някъде на сушата, или ще бъдем мъртви. И така — до довечера!

След тия думи канадецът си отиде и ме остави съвсем объркан. По-рано смятах, че при сгоден случай ще имам време да размисля и да обсъдя. Но моят упорит спътник не ми позволи това. Какво можех да му кажа? Нед Ланд бе стократно прав. Това беше почти сгоден случай и той се възползуваше от него. Можех ли да се отрека от дадената дума и да поема отговорността заради напълно лични интереси, да изложа бъдещето на моите другари? Не би ли могъл утре капитан Немо да ни отведе в морето, далеч от всякаква земя?

В тоя миг едно силно свистене ми показа, че резервоарите се пълнят и „Наутилус“ потъна под вълните на Атлантическия океан.

Останах в стаята си. Исках да не се срещам с капитана, за да не види вълнението, което ме бе обзело! Тъжен беше тоя ден, прекаран в борба между желанието да си възвърна свободата и съжалението, че ще се разделя с чудния „Наутилус“, без да довърша своите подводни проучвания! Да напусна тоя океан, „моя Атлантик“, както обичах да го наричам, без да съм изследвал дълбоките му води, без да съм измъкнал тайните, които ми бяха открили Индийското море и Тихият океан! Романът, който четях, падаше от ръцете ми още при първия том, моят блян се прекъсваше в най-хубавия миг! Какви тежки часове прекарах; ту се виждах вече в безопасност на сушата заедно с другарите си, ту въпреки разума пожелавах някое непредвидено обстоятелство да попречи на плановете на Нед Ланд! Два пъти ходих в салона. Исках да видя компаса. Исках да зная дали посоката на „Наутилус“ наистина ни приближаваше, или ни отдалечаваше от брега. Не. „Наутилус“ продължаваше да плава в португалски води. Той се насочваше на север, покрай брега на океана. Значи трябваше да се примиря и да се готвя за бягство. Багажът ми не беше голям. Само записките ми, нищо друго. Колкото за капитан Немо, питах се какво би помислил той за нашето бягство, какви тревоги, какви неприятности би му причинило то и какво би сторил той в двата случая — ако то успее, или ако не сполучи! Несъмнено аз не можех да се оплача от него, напротив. Не бях виждал по-сърдечно гостоприемство от неговото. Ако избягах, не бих могъл да бъда укорен в неблагодарност. Никакво обещание не ни свързваше с него. За да ни задържи завинаги при себе си, той разчиташе само на обстоятелствата, не и на нашата честна дума. Ала това намерение, изказано съвсем открито — да останем вечни пленници на неговия кораб — оправдаваше всички наши опити за бягство.

Не бях виждал капитана от посещението ни на остров Санторин. Дали случаят нямаше да ме срещне с него, преди да избягаме? И желаех, и се страхувах в същото време от такава среща. Вслушвах се дали няма да чуя стъпки в стаята му, която бе съседна с моята. Не чух никакъв шум. Стаята навярно бе празна. Помислих си тогава дали тоя странен човек беше изобщо на кораба. От оная нощ, когато лодката беше напуснала „Наутилус“ за някаква тайнствена работа, моята представа за него се бе малко променила. Каквото и да кажеше той, аз мислех, че все пак трябва да е запазил някакви връзки със земята. Дали не бе напуснал „Наутилус“ завинаги? Често минаваха цели седмици, без да го видя. Какво правеше той през това време и докато аз смятах, че е обзет от пристъпи на омраза към хората, дали всъщност той не изпълняваше някъде далеч някаква тайна задача, същината на която не бях още разбрал.

Всички тия и хиляди други мисли ме обземаха едновременно. При странното положение, в което се намирахме, предположенията можеха да бъдат безброй. Чувствувах се непоносимо зле. Тоя ден на очакване ми се струваше безкраен. Наспротив моето нетърпение часовникът отзвъняваше много бавно часовете. Както винаги, вечерята бе донесена в стаята ми. Ядох зле, тъй като бях премного загрижен. Станах от масата в седем часа. До времето, когато щях да отида при Нед Ланд, имаше още сто и двадесет минути, аз ги бях изчислил. Вълнението ми растеше. Пулсът ми биеше усилено. Не можех да стоя на едно място. Разхождах се насам-натам, надявайки се, че така ще успокоя душевния си смут-Мисълта, че мога да загина в това смело начинание, беше най-дребната ми грижа; но като си представях, че нашият план можеше да бъде открит, преди да сме напуснали „Наутилус“, при мисълта, че можех да бъда отведен при капитан Немо — ядосан, или още по-лошо — огорчен, че съм искал да го напусна — сърцето ми почваше да бие усилено.

Поиска ми се да видя за последен път салона. Минах през коридорите и отидох в тоя музей, дето бях прекарал толкова приятни и полезни часове. Гледах всичките тия богатства, всичките тия съкровища като човек пред вечно изгнание, който тръгва, за да не се върне. Щях да се разделя завинаги с тия чудеса на природата, с тия образци на изкуството, сред които толкова време вече протичаше животът ми. Искаше ми се да проникна с поглед през стъклените стени на салона във водите на Атлантика; но капаците бяха плътно затворени и стоманена мантия ме делеше от оня океан, който още не познавах.

Движейки се така из салона, стигнах до вратата, която водеше в стаята на капитана. За мое голямо учудване вратата беше открехната. Неволно се отдръпнах: ако капитан Немо беше в стаята си, можеше да ме види. Но като не чух никакъв шум, отново се приближих. Стаята беше празна. Бутнах вратата. Направих няколко крачки из стаята. Все същият строг, отшелнически вид. Сега, няколко портрета, окачени на стената, които не бях забелязал при първото си идване тук, поразиха очите ми. Те бяха портрети на велики исторически мъже, посветили целия си живот на някоя велика идея: Костюшко, героят, паднал с вика Finis Poloniae38 Боцарис, тоя Леонид на нова Гърция; УКонел, защитникът на Ирландия, Вашингтон, основателят на Американските съединени щати;

Манен, италианският патриот; Линколн, паднал от куршума на един защитник на робството, и най-сетне Джон Браун, тоя мъченик за освобождението на черната раса, увиснал на бесилото, както страшно го бе изрисувал моливът на Виктор Юго. Каква връзка имаше между тия героични души и душата на капитан Немо? Дали от тая сбирка на портрети не бих могъл най-сетне да разкрия тайната на неговия живот? Не беше ли той водач на подтиснати народи, освободител на поробени раси? Не бе ли вземал участие в последните политически или социални сътресения на нашия век? Не беше ли един от героите на страшната американска гражданска война, война печална, но славна?

Изведнъж часовникът удари осем. Първият удар на чукчето по звънеца ме изтръгна от мислите ми. Трепнах така, като че ли невидимо око бе проникнало в най-скритата ми мисъл, и бързо излязох от стаята. Погледът ми спря на компаса. Посоката ни беше все на север. Лагът показваше умерена скорост: манометърът — дълбочина около шестдесет стъпки. Обстоятелствата бяха благоприятни за плана на канадеца.

Върнах се в стаята си. Облякох се с топли дрехи: морски ботуши, калпак от видрова кожа, куртка от бисус, подплатена с тюленова кожа. Бях готов. Зачаках. Само трептенията на витлото нарушаваха дълбоката тишина, която цареше на кораба. Ослушвах се, наострях уши. Дали изведнъж някаква глъчка нямаше да ми покаже, че Нед Ланд е бил хванат, когато се е готвел за бягството? Обзе ме смъртна тревога.

В девет часа без няколко минути долепих ухо до вратата на капитана. Никакъв шум. Излязох от стаята си и отново отидох в салона; той беше полуосветен, но празен.

Отворих вратата, която водеше за библиотеката. Същата слаба светлина, същата празнота. Застанах До вратата за централната стълба и зачаках сигнала на Нед Ланд.

В тоя миг трептенията на витлото намаляха чувствително, след това спряха съвсем. Защо бе тая промяна в хода на „Наутилус“? Дали това спиране щеше да помогне или да попречи на намеренията на Нед Ланд — не можех да кажа. Само биенето на сърцето ми нарушаваше тишината. Внезапно се почувствува слаб удар. Разбрах, че „Наутилус“ бе спрял на дъното на океана. Безпокойството ми порасна. Канадецът не даваше никакъв сигнал. Искаше ми се да отида при него и да го накарам да отложи опита си. Чувствувах, че плаването ни не ставаше при обикновени условия… В тоя миг вратата на големия салон се отвори и капитан Немо се показа. Той ме видя и без всякакъв предговор каза любезно:

— О, господин професоре, търсих ви. Знаете ли историята на Испания?

И да би знаел човек основно историята на собственото си отечество, в това състояние, в което се намирах аз, смутен и объркан, пак не би могъл да каже нито една дума.

— Чухте ли въпроса ми? — поде капитан Немо. — Знаете ли историята на Испания?

— Съвсем слабо — отговорих аз.

— Ето какви са учените — рече капитанът, — не знаят. Тогава — добави той — седнете и аз ще ви разкажа един интересен епизод от тая история.

Капитанът се облегна на дивана и аз машинално седнах в полусянката до него.

— Господин професоре — каза ми той. — слушайте ме хубаво. Тоя епизод ще ви заинтересува в известно отношение, защото ще отговори на един въпрос, който вие несъмнено не сте могли да разрешите.

— Слушам ви, капитане — казах аз. без да зная къде искаше да стигне моят събеседник, като в същото време се и питах дали тая случка не се отнася до нашите планове за бягство.

— Господин професоре — поде капитан Немо, — да се върнем с ваше разрешение в 1702 година. Вие знаете, разбира се, че в онова време вашият крал Людовик XIV, който смятал, че е достатъчен само един знак на властелина, за да провали Пиренеите вдън земя, наложил внука си, херцог Анжуйски, за крал на испанците. Тоя принц, който царувал не особено добре под името Филип V, имал силни външни неприятели. Действително година преди това кралските домове на Холандия, Австрия и Англия били сключили в Хага съюз с цел да смъкнат испанската корона от Филип V, за да я сложат върху главата на един ерцхерцог, когото предварително наричали вече Карл III.

Испания трябвало да устоява срещу тая коалиция. Ала тя почти нямала войници и моряци. Пари обаче не й липсвали, ако корабите и, натоварени със злато и сребро от Америка, можели да пристигнат в пристанищата й. И към края на 1702 година тя очаквала богат конвой от кораби, които Франция охранявала с една флота от двадесет и три кораба, командувани от адмирал Шато Рено, тъй катО съюзническите флоти обикаляли тогава Атлантическия океан.

Тоя конвой трябвало да пристигне в Кадис; но когато адмиралът узнал, че английската флота кръстосва из тия води, решил да се отправи за някое френско пристанище.

Испанските капитани от конвоя протестирали срещу това решение. Те поискали да бъдат отведени в испанско пристанище: ако не могло в Кадис, то в залива Виго, който се намира на северозападния бряг на Испания и не бил блокиран. Адмирал Шато Рено показал слабост, подчинил се на тая заповед и корабите влезли в залива Виго. За нещастие тоя залив е открит и съвсем не може да бъде защищаван. Затова трябвало да бързат с разтоварването на корабите преди пристигането на съюзническите флоти; и времето щяло да им стигне, ако не изникнал внезапно един жалък въпрос на съперничество.

— Слушате ли внимателно как са се развивали събитията? — попита капитан Немо.

— Много внимателно отговорих аз, все още не разбирайки по какъв повод ми се предаваше тоя урок по история.

— Продължавам, Ето какво станало. Търговците от Кадис имали привилегията да получават те всички стоки, идещи от Западна Индия39. А стоварването в пристанището Виго на златните и сребърни слитъци от корабите ощетявало техните права. Те се оплакали за това в Мадрид и издействували от слабоволния Филип V конвоят, без да бъде разтоварван, да остане под секвестър в залива Виго, докато неприятелските флоти се отдалечат.

Но през времето, когато се вземало това решение, на 22 октомври 1702 година, английските кораби влезли в залива Виго. Адмирал Шато Рено, макар и с по-малки сили, се бил храбро; но когато видял, че богатствата от конвоя ще паднат в ръцете на неприятеля, запалил и потопил корабите, които потънали заедно с неизчислимите си съкровища.

Капитан Немо млъкна. Признавам, че още не виждах какво можеше да ме интересува тая история.

— И тъй? — попитах аз.

— И тъй, господин Аронакс — отговори ми капитан Немо, — ние сме в тоя залив Виго и само от вас зависи да проникнете в неговата тайна.

Капитанът стана и ме помоли да го последвам. Аз имах време да се съвзема. Подчиних се. Салонът беше тъмен; но през прозрачните стъкла морските вълни искряха. Погледнах.

В радиус от около половин миля водата около „Наутилус“ беше наситена с електрическа светлина. Пясъчното дъно беше чисто и светло. Матроси от екипажа, облечени във водолазни костюми, разчистваха полуизгнили бурета и издънени сандъци сред черни останки от корабокрушение. От сандъците и буретата се изтърсваха слитъци злато и сребро, сипеха се реки от пиастри и скъпоценности. Пясъкът беше покрит от тях. След това, натоварени с тая скъпа плячка, хората отиваха в „Наутилус“, оставяха там товара си и се връщаха отново да продължат тоя неизчерпаем лов на злато и сребро. Разбрах. Това бе бойното поле на 22 октомври 1702 година. Тъкмо тук са били потопени натоварените за сметка на испанското правителство кораби. Тук идваше капитан Немо да си вземе според нуждите милионите, с които товареше своя „Наутилус“. За него, само за него бе дала Америка своите скъпи метали. Той беше единствен и пряк наследник на тия съкровища, ограбени от инките, от ония, които Ернан Кортес бе победил!

— Знаехте ли, господин професоре — попита ме усмихнат капитанът, — че морето съдържа толкова богатства?

— Знаех, че среброто, което се намира в морската вода, се изчислява на два милиона тона.

— Несъмнено, но за да се извлече това сребро — разноските биха били по-големи от печалбата. А пък аз само прибирам онова, което хората са загубили, и не само тук, в залива Виго, но на хиляди още места на корабокрушения, които са отбелязани на моята подморска карта. Сега разбирате ли, че съм притежател на милиарди?

— Разбирам, капитане. Но позволете ми да ви кажа, че като експлоатирате тъкмо тоя залив Виго, вие само сте изпреварили едно дружество-съперник.

— Кое?

— Едно дружество, което е получило от испанското правителство привилегията да издири потъналите кораби. Акционерите са съблазнени от примамката на грамадни печалби, защото стойността на потъналите богатства се изчислява на петстотин милиона.

— Петстотин милиона ли? — отговори ми капитан Немо. — Бяха, но сега вече не са!

— Действително — казах аз. — И затова едно предупреждение към акционерите би било проява на милосърдие. Но дали ще го повярват? Обикновено комарджийте съжаляват повече за загубените безумни надежди, отколкото за загубените си пари. Във всеки случай аз по-малко съжалявам тях, отколкото хилядите клетници, на които тия богатства биха могли да се разпределят справедливо, но които никога няма да ги видят!

Не бях още довършил думите си и видях, че капитан Немо бе засегнат от тях.

— Няма да ги видят ли? — отговори той възмутено. — Значи вие, господин професоре, мислите, че щом аз прибирам тия богатства — те са загубени? И мислите, че аз си правя труд да събирам за себе си тия съкровища? Кой ви каза, че не ги употребявам за добро? Мислите ли, че аз не зная колко страдащи хора има в света, колко угнетени народи, колко нещастници трябва да бъдат облекчени и колко жертви — да бъдат отмъстени? Не разбирате ли…

При последните думи капитан Немо се спря, съжалявайки може би, че е приказвал повече, отколкото е трябвало. Ала аз отгатнах. Каквито и да са били причините, които са го накарали да търси независимост под моретата, той преди всичко бе останал човек! И разбрах тогава за кого бяха предназначени изпратените от капитан Немо милиони, когато „Наутилус“ плаваше във водите на въстаналия Крит!

IXЕДИН ИЗЧЕЗНАЛ КОНТИНЕНТ

На следната заран, 19 февруари, канадецът дойде в моята стая. Очаквах, че ще дойде. Той изглеждаше много отчаян.

— Какво стана, господин професоре? — каза той.

— Вчера съдбата бе против нас, Нед!

— Да! Тоя проклет капитан реши да спре тъкмо, когато щяхме да избягаме от кораба му.

— Да, Нед, той трябваше да отиде при своя банкер.

— Своя банкер ли?

— По-право в своята банка. Искам да кажа — океана, дето неговите богатства са на по-сигурно място, отколкото в което и да било държавно хранилище.

И разправих на канадеца снощната случка с тайната надежда да го склоня да не напуска капитана; но резултатът от моя разказ бе съжалението на Нед, изразено енергично, че не е могъл да направи за своя лична сметка една разходка по бойното поле на Виго.

— Но най-сетне — рече той — всичко не е загубено! Това е само един не улучил удар с харпун! Друг някой път ще успеем, и може би още довечера…

— В каква посока плава „Наутилус“? — попитах аз.

— Не зная — отговори Нед.

— По обяд ще видим къде сме.

Канадецът се върна при Консей. Щом се облякох, отидох в салона. Компасът не бе утешителен. Пътят на „Наутилус“ беше на юг-югозапад. Ние се отдалечавахме от Европа.

Чаках с известно нетърпение да бъде намерена на картата точката, дето се намирахме. Към единадесет часа и половина резервоарите се изпразниха и нашият кораб из плава на повърхността на океана. Втурнах се към палубата. Нед Ланд бе вече там.

Никаква суша не се виждаше. Само безпределно море. На хоризонта — няколко корабни платна, които сигурно отиваха към нос Сан Рок, за да чакат попътен вятър, та да заобиколят нос Добра Надежда. Времето беше облачно. Щеше да има буря.

Нед беснееше и се опитваше да пробие с поглед замъгления кръгозор. Той все още се надяваше, че зад мъглите се простира толкова желаната суша.

На обяд слънцето се мярна за миг. Помощникът се възползува от това проясняване, за да измери височината му. И тъй като морето все повече се вълнуваше, слязохме и капакът се спусна. След един час, когато погледнах картата, видях, че „Наутилус“ се намира на 16 градуса 17’дължина и 33 градуса 22’ ширина, на сто и петдесет левги от най-близкия бряг. Не можеше и да се мисли за бягане и няма да ви описвам гнева на канадеца, когато му казах това.

Колкото за мене, аз не се отчаях прекомерно. Почувствувах се като облекчен от товара, който ме подтискаше, и можах да почна отново, сравнително спокоен вече, обикновените си занимания.

Към единадесет часа вечерта съвсем неочаквано при мен дойде капитан Немо. Той ме попита много любезно дали не се чувствувам уморен от предната безсънна нощ. Отговорих му, че не.

— Тогава, господин Аронакс, ще ви предложа интересен излет.

— Кажете, капитане.

— Досега вие бивахте на морското дъно само денем, при слънчева светлина. Искате ли да го видите в тъмна нощ?

— С удоволствие.

— Предупреждавам ви, че тая разходка ще бъде уморителна. Ще трябва да се върви дълго време и да се изкачва една планина. А пътищата не са поддържани много добре.

— Това още повече усилва любопитството ми, капитане. Готов съм да тръгна с вас.

— Тогава елате, господин професоре, и да отидем да облечем водолазните костюми.

Когато стигнахме до гардероба, видях, че нито моите другари, нито някой от екипажа щеше да ни придружава в тоя излет. Капитан Немо дори не ми предложи да вземем Нед и Консей.

Бързо облякохме костюмите. Сложиха на гърба ни резервоарите — съвсем препълнени — но нямаше приготвени електрически лампи. Казах това на капитана.

— Те няма да ни трябват — отговори той.

Помислих, че не съм чул добре, но не можех да повторя забележката си, защото главата на капитана бе вече в металическата обвивка. Когато привършвах обличането си, усетих, че пъхат в ръката ми обкован с желязо бастун, и няколко минути по-късно, след обикновената процедура, ние стъпихме върху дъното на Атлантическия океан на дълбочина триста метра.

Наближаваше полунощ. Водата беше съвсем тъмна, но капитан Немо ми посочи някаква червеникава точка в далечината, нещо като широко зарево, което блестеше на около две мили от „Наутилус“. Не можех да си обясня какъв беше тоя огън, с какво се поддържаше, защо и как гореше под водата. Във всеки случай той ни светеше, неясно наистина, но аз скоро свикнах с особената тъмнина, и разбрах, че при тия обстоятелства румкорфовите апарати бяха излишни.

Вървяхме един до друг с капитан Немо право към посочения огън. Равното дъно се издигаше неусетно. Вървяхме с големи крачки, като си помагахме с бастуните; но изобщо ходът ни беше бавен, защото нозете ни често потъваха в някаква тиня, втвърдена заедно с водорасли и осеяна с плоски камъни.

Както вървях, чувах някакво пращене над главата си. От време на време шумът се засилваше и се превръщаше в продължително пукане. Скоро разбрах от какво е. То беше дъждът, който валеше силно и чукаше по повърхността на вълните. Инстинктивно помислих, че ще се измокря! От вода — сред водата! Не можех да не се засмея на тая чудновата мисъл. Всъщност под плътното водолазно облекло водата не се чуваше; човек усеща само, че се намира в атмосфера, малко по-гъста от земната.

След половин час ход дъното стана каменисто. Медузи, микроскопични рачета и пенатули го осветяваха слабо с фосфоресциращите си светлини. На места виждах купища камъни, покрити с милиони зоофити и с купчини алги. Понякога кракът ми се плъзгаше по тия лепкави килими от морска трева и ако нямах обкования с желязо бастун, неведнъж щях да падна. Когато се обръщах, виждах постоянно белезникавия прожектор на „Наутилус“, който почваше да избледнява с отдалечаването ни.

Купчините камъни, за които току-що споменах, бяха наредени по океанското дъно с някаква правилност, която не можех да си обясня. Съзирах огромни бразди, които се губеха в далечния мрак и дължината на които не можеше да се пресметне. Имаше и други особени неща, които също не ми бяха ясни. Струваше ми се, че тежките ни оловни подметки трошат настилката от кости, които пращяха сухо. И каква беше тая широка равнина, през която вървях? Искаше ми се да попитам капитана, но още не познавах условния език със знакове, на който той разговаряше с другарите си, когато го придружаваха в подводните му излети.

Но червеникавата светлина, която ни водеше, растеше и озаряваше хоризонта. Това огнище под водата извънредно много дразнеше любопитството ми. Някакво електрическо излъчване ли беше това? Може би щях да видя някакво природно явление, непознато още на учените по земята? Или пък — и тая мисъл прониза мозъка ми — човешка ръка бе намесена в тоя огън? Дали тя не разпалваше тоя пожар? Дали в тия дълбоки води нямаше да срещна другари и приятели на капитан Немо, които водеха също като него странно съществувание и които той щеше да посети? Дали нямаше да видя там цяла колония изгнаници, които, уморени от земната нищета, бяха потърсили и намерили независимостта си в най-големите дълбочини на океана? Всички тия лудешки, недопустими мисли ме преследваха и в това състояние на духа, свръхвъзбуждан непрекъснато от редицата чудеса, които се нижеха пред очите ми, нямаше да бъда изненадан, ако видех на дъното на това море някои от ония подводни градове, за които мечтаеше капитан Немо!

Пътят ни ставаше все по-светъл. Белезникавото зарево идеше от върха на една планина, висока около осемстотин стъпки. Но това, което виждах, беше само негово обикновено отражение в бистрата вода. Огнището, източник на необяснимата светлина, беше на срещуположния склон на планината.

Сред каменистите лабиринти, които браздяха дъното на Атлантическия океан, капитан Немо вървеше без колебание. Той познаваше тоя мрачен път. Несъмнено, често трябва да е минавал по него и не можеше да се изгуби. Аз вървях подире му с непоколебимо доверие. Той ми приличаше на някакъв морски дух и когато вървеше пред мене, аз се възхищавах от високата му фигура, черно изрязана върху лъчистия фон на кръгозора.

Часът бе един след полунощ. Бяхме стигнали до първите подстъпи на планината. Но за да се изкачим по тях, трябваше да минем по тесни пътеки през обширна гора. Да, гора от мъртви дървеса, без листа, без мъзга, вкаменели от действието на водата, дървеса, над които тук-там се издигаха гигантски борове. Това бяха сякаш каменни въглища, изправени още, сраснали с корените си за продънената почва, клоните на които се очертаваха ясно върху водния потон като нежно изрязана черна хартия. Все едно да си представите гора по склоновете на Харц, но — потънала гора. Пътеките бяха задръстени с алги и обикновени водорасли, сред които гъмжеше цял свят раковидни животни. Аз вървях, като се катерех по скалите, прескачах падналите стволове, късах морските лиани, които се люшкаха от едно дърво до друго, и подплашвах рибите, които отскачаха от клон на клон. Увлечен, усещах вече умора. Вървях след моя водач, който не се уморяваше.

Каква гледка! Как да я опиша! Как да обрисувам изгледа на тия гори и скали сред водата, техните мрачни и сурови подножия, техните обагрени в червено върхове, под тая светлина, усилена от яркото отражение на водата? Ние се изкачвахме по скалите, които се срутваха след това с глух тътен на лавини. Вдясно и вляво се откриваха широки поляни, сякаш разчистени от човешка ръка, и понякога аз се питах дали пред мене няма да се появи изведнъж някой обитател на тия подводни области.

Но капитан Немо продължаваше да се изкачва. Аз не исках да изоставам и вървях смело подире му. Бастунът ми помагаше извънредно много. Някоя погрешна стъпка би била гибелна по тия тесни пътечки, прокарани по склоновете на пропасти; но аз вървях уверено и без да усещам шемет. На някои места прескачах пукнатини, пред дълбочината на които бих отстъпил, ако бяха в някои ледници на земята; другаде — смело минавах по разклатени стволове, прехвърлени над бездни, без да поглеждам под нозете си, възхитен само от хубостите на тия диви места. Някъде величави скали, наклонени към неправилно издяланите си основи, сякаш опровергаваха законите на равновесието. Между техните каменни колене се издигаха дървета като издънки, изхвърлени от някакъв страхотен натиск, и подкрепяха ония, които крепяха самите тях. Другаде някакви естествени кули, грамадни стени, насечени отвесно като стени на укрепления, бяха наведени под такъв ъгъл, какъвто законите на земното привличане не биха позволили върху земната повърхност. А и аз самият не чувствувах ли разликата от условията на сушата, която се дължеше на силната гъстота на водата, когато въпреки тежкото облекло, медния шлем на главата и оловните подметки се изкачвах по непристъпни стръмнини и се изкачвах, тъй да се каже, с лекотата на дива коза!

Два часа след като бяхме излезли от „Наутилус“, бяхме минали линията на дървесата и на стотина стъпки над главите ни се издигаше върхът на планината, който хвърляше сянка върху бляскавото лъчеизпускане на срещуположния склон. Няколко вкаменени дръвчета се издигаха тук-там в заплашителни зигзази. Рибите бягаха на ята под краката ни също както птици, изненадани между високите треви. Скалистата планина бе прорязана от непроходими пукнатини, от дълбоки пещери и от бездънни дупки, в дълбочините на които чувах, че мърдат ужасни неща. Кръвта преливаше в сърцето ми, когато съзирах някакво огромно пипало, което ми преграждаше пътя, или страхотни щипци, които се затваряха шумно в мрака на някоя кухина! Хиляди светли точки блестяха в тъмнината. То бяха очите на гигантски раци, скрити в дупките си, на омари, които се възправяха като едновремешни войници с алебарди и раздвижваха пипалата си с металично тракане, на титанични крабове, насочени подобно топове на лафетите си, и страшни октоподи, които преплитаха пипалата си — същински жив плет от змии.

Какъв беше тоя чудовищен свят, който аз не познавах досега? Към кой разред спадаха тия прешленести животни, за които скалите бяха като втора черупка? Как бе открила природата тайната на тяхното растително съществувание и от колко столетия живееха те така в най-ниските пластове на океана?

Но аз не можех да се спра. Капитан Немо, свикнал с тия ужасни животни, не им-обръщаше внимание. Бяхме стигнали до първото възвишение, дето ме очакваха други изненади. Там се очертаваха живописни развалини, в които личеше не ръката на природата, а на човека. То бяха големи купища камъни, в които смътно се долавяха форми на замъци и на храмове, потънали в множество цъфнали зоофити и покрити с плътна растителна наметка не от бръшлян, а от водорасли и морски треви.

Но коя бе тая част на земното кълбо, потънала при световно бедствие? Кой бе поставил тия скали и камъни като долмени40 от доисторически времена? Къде бях аз, къде ме бе довело хрумването на капитан Немо?

Исках да го разпитам. Като не можех, аз го спрях, хванах ръката му. Но той поклати глава и посочи последния връх на планината, сякаш искаше да ми каже:

— Върви, върви по-нататък! Продължавай!

С последни усилия аз тръгнах след него и след няколко минути се изкачих на върха, който се извишаваше десетина метра над целия тоя скалист масив.

Погледнах стръмнината, която бяхме минали. Планината се извишаваше само със седем-осемстотин стъпки над равнината; но отсрещният склон се издигаше двойно по-високо над дъното в тая част от Атлантическия океан. Погледът ми се устреми в далечината и обгърна широко пространство, осветено от силен блясък. Тая планина беше вулкан. Петдесет стъпки под върха под дъжд от камъни и сгурия широк кратер изригваше бурни потоци лава, които се разпръсваха на огнени водопади сред водната стихия. От това място вулканът като огромен факел осветяваше ниската равнина чак до последните предели на кръгозора.

Казах, че подморският кратер изригваше лава, а не пламък. За пламъка е необходим кислород от въздуха и не може да се разгаря под водата; но потоците лава могат да се нажежават до бяло, да се борят успешно с водната стихия и да се изпаряват при досег с нея. Бързи течения отнасяха всички тия разпръскващи се газове, а потоците лава слизаха до подножието на планината, както лавата на Везувий над един друг Торе дел Греко41.

И наистина пред очите ми беше един разрушен, потънал, съборен град, с продънени покриви, с рухнали храмове с разкривени сводове, с легнали по земята колони, в които още се чувствуваха солидните пропорции на някаква архитектура, сродна с тосканската; по-нататък — остатъци от гигантски водопровод; тук — извишени основи на акропол с форми, наподобяващи Партенона, там — останки от кей, сякаш някое древно пристанище е приютявало някога до брега на изчезнал океан търговски кораби и военни триреми; още по-нататък — дълги редици срутени стени, широки пустинни улици, цял един Помпей, погълнат от водата, който капитан Немо възкресяваше пред очите ми!

Къде бях аз? Къде бях аз? На всяка цена исках да узная това, исках да говоря, исках да откъсна медното кълбо, в което бе затворена главата ми.

Но капитан Немо дойде при мене и с едно само движение ме спря. След това взе един тебеширен камък, отиде до една скала от черен базалт и написа само тая дума: АТЛАНТИДА

Мълния прониза ума ми! Атлантида, някогашната Меропида на Теопомп, Атлантида на Платон, континентът, който бе отричан от Ориген, от Порфир, от Ямблик, от Данвай, от Малт Брьон, от Хумболд, които смятаха неговото изчезване като легенда, но съществуването на който се приемаше от Посидониус, от Плиний, от Амиан, от Марцелин, от Тертулиан, от Енгел, от Шерер, от Турнфор, от Бюфон и от Давезак — тая Атлантида беше тук, пред очите ми, носеща още белезите на своята несъмнена гибел! Значи това беше оная потънала област, която съществуваше отделно от Европа, Азия и Либия42, отвъд Херкулесовите стълбове, в която е живял могъщият народ на атлантите, срещу който древна Гърция е водила първите си войни.

Историкът, който е отбелязал в писанията си събитията от онова героично време, е самият Платон. Неговият диалог между Тимей и Критиас е бил, тъй да се каже, внушен от Солон — поет и законодател.

Един ден Солон разговарял с неколцина мъдри старци от Саис — град, който по онова време бил вече осемстотингодишен, което личало от летописите, издълбани върху свещената стена на неговите храмове. Един от тия старци разказал историята на друг град, по-стар с хиляда години. Тоя пръв атински град, който съществувал деветстотин века, бил завладян и отчасти разрушен от атлантите. Тия атланти, разправял той, населявали един огромен континент, по-голям от Африка и Азия, взети заедно, с повърхност от дванадесетия градус ширина до четиридесетия градус на север. Властта им се простирала дори над Египет. Те поискали да я наложат и на Гърция, но трябвало да се оттеглят пред яростната съпротива на елините. Изминали векове. Настъпили бедствия — наводнения, земетресения. Една нощ и един ден били достатъчни за унищожаването на Атлантида, от която още стърчат над водата най-високите й върхове — Мадейра, Азорските острови, Канарските острови и островите на Зелени нос.

Тия именно исторически спомени събуди у мене надписът на капитан Немо. И така, воден от най-необикновена съдба, аз стъпвах сега по една от планините на тоя континент! Пипах с ръка развалините, възрастта на които стигаше до хиляди столетия и които бяха съвременници на доисторичните епохи! Вървях там, дето са вървели съвременниците на първия човек! Тъпчех с тежките си подметки скелети на животни от баснословните времена, над които вкаменените днес дървета са хвърляли някога своята сянка!

О! Защо нямах достатъчно време! Бих искал да сляза по стръмните склонове на тая планина, да кръстосам целия тоя огромен континент, който е свързвал несъмнено Африка с Америка, и да посетя големите допотопни градове. Може би щях да видя там войнствения Макимос, благочестивия Евзебес, гигантите-жители на които са живели по цели столетия и са имали сили да струпват тия грамадни блокове, които още издържаха срещу водата. Може би един ден някой вулканичен процес ще издигне отново над вълните тия потънали руини! В тая част на океана са отбелязани много подводни вулкани и много кораби, минавайки край тия развълнувани дълбочини, са усещали необикновени трусове. Някои чували глухите шумове, свидетелствуващи за тежката борба на стихиите; други са събрали вулканична пепел, изхвърлена извън морето. Цялото това дъно чак до Екватора още се раздрусва от подземните трусове. И кой знае дали в някоя далечна епоха над повърхността на Атлантическия океан няма да се появят, пораснали от изригванията и от слоевете лава, бълващите огън върхове на планините!

Докато се бях унесъл така и се мъчех да запечатам в паметта си всичките подробности на тая величава гледка, капитан Немо, облакътен на един обрасъл с мъх стълб, стоеше неподвижен като вкаменен в някакво безмълвно прехласване. Дали мислеше за ония изчезнали поколения и ги питаше за тайната на човешката съдба? Дали тоя странен човек бе потънал сега на това място в исторически спомени и отвратен от днешния живот, се бе унесъл в живота на древния свят? Какво ли не бих дал да можех да узная мислите му, да ги споделя и да ги разбера!

Останахме на това място цял час, съзерцавайки широката равнина под блясъка на лавата, която от време на време ярко светеше. Вътрешният кипеж предизвикваше бързи тръпки по кората на планината. Шумове от дълбините, предавани съвсем ясно от тая течна среда, отекваха нашироко и величаво. В тоя миг луната се показа през водната маса и хвърли няколко бледи лъчи над потъналия континент. То беше само слаб блясък, но имаше неописуемо въздействие. Капитанът стана и хвърли последен поглед към безпределната равнина. После ми направи знак с ръка да тръгна след него.

Слязохме бързо от планината. Щом отминахме вкаменената гора, съзрях прожектора на „Наутилус“, който блестеше като звезда. Капитанът тръгна право към него. Когато се върнахме на кораба, първите багри на зората осветяваха повърхността на океана.

XПОДВОДНИТЕ КАМЕННИ ВЪГЛИЩА

На следния ден, 20 февруари, се събудих много късно. Поради умората през нощта спах до единадесет часа. Облякох се бързо. Исках по-скоро да узная посоката на „Наутилус“. Уредите показваха, че той продължава пътя си на юг със скорост двадесет мили в час на дълбочина сто метра.

Влезе Консей. Разправих му за нашия нощен излет и тъй като капаците бяха разтворени, той можа да види част от потъналия континент.

Наистина „Наутилус“ плаваше само десет метра над подводната равнина на Атлантида. Той бързо се плъзгаше като балон, носен от вятъра над земните ливади; но по-право би било да кажа, че в тоя салон ние приличахме на пътници във вагон на бърз влак. Най-близките предмети, които минаваха пред очите ми, бяха фантастично начупени скали, гори — преминали от растителното в минералното царство, неподвижните очертания на които се гърчеха под водата; каменни маси, заровени под килим от морски растения, настръхнали от дълги отвесни хидрофити; блокове от лава със странни очертания, които свидетелствуваха за яростта на подземните изригвания.

През това време, когато тия чудновати местности блестяха под нашето електрическо осветление, аз разправях на Консей историята на атлантите, които от гледище на чистото въображение бяха вдъхновили Баии да напише много прелестни страници. Разказвах му за войните на тия героични народи. Обсъждах въпроса за Атлантида като човек, който вече не се съмнява, че е съществувала. Ала Консей беше разсеян, почти не ме слушаше и много скоро си обясних защо беше толкова равнодушен към тоя исторически въпрос.

Действително многобройни риби привличаха неговия поглед, а когато минаваха риби, Консей, унесен в бездната на класифицирането, не беше вече в реалния свят. В случая аз трябваше да го последвам и да започна с него нашите ихтиологически проучвания.

Всъщност рибите на Атлантическия океан не се различаваха много от другите, които бяхме видели дотогава. Тук имаше скатове с гигантски размери, дълги до пет метра и надарени с голяма мускулна сила, която им позволява да се хвърлят над вълните; акули от различни видове, между другите една синьозеленикава, дълга петнадесет стъпки, с триъгълни остри зъби, почти невидима поради прозрачността си; тъмнокафяви сагри, акули във форма на призма, с броня от пъпчива кожа; есетри, подобни на есетрите от Средиземно море; сингнати, тръби дълги стъпка и половина, жълтокафяви, с малки сиви перки, без зъби и без език, които минаваха като тънки, гъвкави змии.

Между костните риби Консей отбеляза черникавите макаираси — дълги до три метра и въоръжени в горната си челюст с тънка сабя; риби-усойници с ярки багри, известни още от времето на Аристотел под името морски дракони, на които бодлите по гръбните перки са много опасни, когато човек иска да ги хване; после — корифеми с тъмен гръб, набразден от сини ивици и със златна рязка по края; хубави доради, кризостози-луни, един вид дискове с лазурни отблясъци, които, осветени отгоре от слънчевите лъчи, изглеждат като сребърни петна; и най-сетне — риби-мечове, дълги осем метра, движещи се на ята, с жълтеникави перки, които имат форма на коса, и с дълги до шест метра мечове, смели животни, по-скоро тревопасни, отколкото рибоядни, които се подчиняват и на най-малкия знак на женските като послушни съпрузи.

Но наблюдавайки различните образци от морската фауна, едновременно с това аз разглеждах и дългите равнини на Атлантида. От време на време произволните стръмнини по дъното караха „Наутилус“ да забавя скоростта си и той се промъкваше тогава с ловкостта на кит из теснините между хълмовете. Ако лабиринтът станеше непроходим, корабът се дигаше нагоре като балон и след като минеше препятствието, поемаше отново бързия си ход няколко метра над дъното.

Великолепно и прелестно морско пътешествие, което приличаше на различните движения при въздушна разходка, с тая разлика само, че „Наутилус“ се подчиняваше сляпо на ръката на кормчията.

Към четири часа следобед дъното, което бе съставено изобщо от гъста и примесена с вкаменени клонки тиня, постепенно се промени; стана по-скалисто и като че осеяно с конгломерати, с шуплести базалтови камъни, с лава и серни обсидиани. Предполагах, че планинската област скоро ще се промени в равнина и наистина при някои положения на „Наутилус“ видях, че южният хоризонт бе преграден с висока стена, която сякаш затваряше всякакъв изход. Върхът на стената очевидно бе над повърхността на океана. Това бе навярно някой континент или най-малкото остров — някой от Канарските острови или от островите на Зелени нос. Тъй като през тоя ден не бе определяна точката, дето се намирахме — може би нарочно — не знаех къде бяхме сега.

Във всеки случай струваше ми се, че тая стена е краят на Атлантида, от която бяхме изминали само мъничка част.

Нощта не прекъсна моите наблюдения. Бях останал сам. Консей си бе отишъл в каютата. „Наутилус“, забавяйки хода си, прескачаше неясните места на почвата, като или почти се допираше до тях, сякаш искаше да спре там, или пък се изкачваше капризно на повърхността на водата. Тогава през кристалната вода виждах няколко ярки съзвездия и по-точно — пет или шест от зодиакалните звезди в опашката на Орион.

Щях да седя дълго до стъклото и да се възхищавам от красотите на морето и на небето, ако капаците не бяха се затворили. В тоя миг „Наутилус“ бе стигнал до отвесна висока стена. Не можех да отгатна какво щеше да прави той. Върнах се в стаята си. „Наутилус“ вече не помръдваше. Заспах, твърдо решен да се събудя след няколко часа. Но когато на следния ден отидох в салона, часът беше осем. Погледнах манометъра. Той показваше, че „Наутилус“ плава по повърхността на океана. При това чух шум от стъпки по палубата.

Но никакво клатушкане не показваше, че на повърхността има вълнение. Изкачих се до люка. Той беше отворен. Но вМесто светъл ден, както очаквах, наоколо ми беше дълбок мрак. Къде бяхме? Още ли не бе съмнало? Не! Нямаше ни една звезда, а и нощта никога не е толкова тъмна.

Не знаех какво да мисля, когато нечий глас ми каза:

— Вие ли сте, господин професоре?

— А! Капитан Немо — отговорих аз, — къде сме?

— Под земята, господин професоре.

— Под земята ли?! — възкликнах аз. — А „Наутилус“ плава ли?

— Той винаги плава.

— Но не разбирам…

— Почакайте няколко мига. Прожекторът ще се запали и ако желаете да сте наясно, ще бъдете задоволен.

Изкачих се на палубата и зачаках. Мракът бе толкова гъст, че не виждах дори капитан Немо. Все пак, като погледнах в зенита точно над главата си, стори ми се, че съзирам слаб неясен светлик, нещо като полумрак, с който бе изпълнена някаква кръгла дупка. В тоя миг прожекторът неочаквано се запали и неговият силен блясък погълна смътната светлина.

Затворих за миг очи от бликналия блясък и след това погледнах. „Наутилус“ бе спрял. Той беше на повърхността близо до един стръмен бряг, който приличаше на кей. Това море, в което се намираше той сега, беше всъщност езеро, затворено в кръг от стени, с диаметър около две мили или с обиколка от шест мили. Неговото равнище — това личеше от манометъра — беше бездруго външното равнище, защото не можеше да няма връзка между езерото и морето. Високите стени, наведени над основите си, се извиваха като свод и приличаха на огромна обърната фуния, височината на която беше около пет-шестстотин метра. На върха имаше кръгъл отвор, отдето бях съзрял слабия светлик, който очевидно бе от дневната светлина.

Преди да разгледам по-внимателно вътрешното разположение на огромната пещера, преди да разбера дали тя беше природно или човешко дело, аз отидох при капитан Немо.

— Къде се намираме? — попитах аз.

— В самия център на един угаснал вулкан — отговори капитанът. — Вулкан, вътрешността на който поради разместване на почвата била заляна от морето. Докато спяхте, господин професоре, „Наутилус“ влезе в тоя басейн през един естествен проток, който е десет метра по-ниско от повърхността на океана. Тук е неговото пристанище — удобно, потайно, закътано от всички ветрове. Посочете ми по бреговете на вашите континенти или острови някой залив, който да се равни на това сигурно убежище срещу яростта на ураганите.

— Наистина — отговорих аз, — тук вие сте в безопасност, капитан Немо. Кой може да ви досегне в центъра на вулкан? Но струва ми се, видях отвор на върха му?

Да, неговият кратер, кратер, който някога е бил пълен с лава, с изпарения и пламъци и отдето минава сега животворният въздух, който дишаме.

— Но коя е тая вулканична планина?

— Тя е на едно от многото островчета, с които е осеяна тая област. За корабите тя е обикновен риф, а за нас — огромна пещера. Случаят ми помогна да я открия и добре ми услужи.

— Но дали не би могло да се стигне дотук през отвора, който е бил кратер на вулкана?

— Не, господин професоре. На височина до стотина стъпки вътрешното подножие на планината е достъпно, но нагоре се издигат отвесни стени и те са непроходими.

— Виждам, капитане, че природата ви помага навред и във всичко. В това езеро вие сте в безопасност и никой освен вас не може да влезе тук. Но за какво всъщност ви е това убежище? „Наутилус“ няма нужда от пристанище.

— Да, господин професоре, но той има нужда от електричество, за да се движи; от батерии, за да произвежда електричество; от натрий за подхранване на батериите, от въглен, за да произведе натрия, и от каменни въглища, за да се добие въгленът. А тъкмо тук морето покрива цели гори, потопени още в предисторичните времена; вкаменени и превърнати на каменни въглища, те са за мене сега неизчерпаема мина.

— Значи вашите матроси, капитане, работят тук като миньори?

— Точно така. Тия мини тук се простират в морето, както каменовъглените мини край Нюкясъл. Тук именно, облечени като водолази, с кирки и лопати в ръце моите хора ще копаят тия въглища, които аз не съм искал да получа от мините на сушата. И когато горя въглищата, за да добия натрий, пушекът, който излиза през кратера на вулкана, му дава вид на действуващ вулкан.

— А ще видим ли вашите другари, когато работят?

— Не, поне тоя път не, защото аз бързам да продължа нашата околосветска подводна обиколка. И затова сега ще се задоволя само да взема част от запасите натрий, които имам. Тук ще останем само колкото да ги натоварим, т.е. един ден, и ще продължим пътуването си. И ако искате да видите пещерата и да направите една обиколка на басейна, използувайте тоя ден, господин Аронакс.

Благодарих на капитана и отидох при моите двама другари, които бяха още в каютата си. Поканих ги да дойдат с мене, без да им казвам къде се намираме. Те се изкачиха на палубата. Консей, който не се учудваше от нищо, сметна, че е съвсем естествено да се събуди под планина, след като е заспал под морето. Но Нед Ланд, не помисли за нищо друго освен дали пещерата няма някакъв изход.

След закуската към десет часа слязохме на брега.

— Ето че пак сме на суша — рече Консей.

— Според мене това не е „суша“ — отговори канадецът. — И всъщност ние не сме на сушата, а под нея.

Между подножието на отвесните скали на планината и водата на езерото имаше пясъчен бряг, най-голямата ширина на който беше около петстотин стъпки. По тоя бряг лесно можеше да се обиколи езерото. Ала основата на високите стени образуваше неравна почва, по която лежаха в живописни купчини вулканични блокове и огромни камъни — пемза. Всички тия разпаднали се маси, покрити с емайл, излъскан от действието на подземния огън, сияеха под електрическите струи на прожектора. Нозете ни дигаха слюдестия прах на брега, който се пръскаше като облак от искри.

Колкото по се отдалечаваше от езерото, толкова повече почвата се издигаше и скоро ние стигнахме до дълги лъкатушни стръмнини, истински кози пътеки, по които можеше да се възлиза постепенно, ала трябваше да вървим предпазливо из камънаците, които не бяха споени помежду си, и краката се плъзгаха по стъкловидните скали, образувани от фелдшпатови и кварцови кристали. Вулканичният произход на огромната кухина се потвърждаваше от всичко. Аз обърнах вниманието на моите другари върху това.

— Представяте ли си — казах им аз — каква ли ще да е била тая фуния, когато е била изпълнена с кипяща лава и нажежената течност се е издигала до отвора на планината, както разтопен метал между стените на пещ?

— Много добре си го представям — отговори Консей. — Но дали господарят може да ми каже защо великият леяр е спрял работата си и как силният огън е бил заместен от спокойните води на едно езеро?

— Твърде вероятно, Консей, поради това, че някакво сътресение е отворило под повърхността на океана тая дупка, през която минава „Наутилус“. Тогава водите на Атлантическия океан веднага са проникнали във вътрешността на планината. Станала е страшна битка между двете стихии, битка, която е свършила с победа на Нептун. Но оттогава са изтекли много столетия и потопеният вулкан се е превърнал в тиха пещера.

— Много добре — отвърна Нед Ланд. — Приемам това обяснение, но съжалявам, че отворът, за който говори господин професорът, не е над морето. Щеше да бъде по-добре за нас.

— Но, драги Нед — отвърна Консей, — ако тоя проход не беше подземен, „Наутилус“ не би могъл да влезе тук.

— А аз ще добавя, майстор Ланд, че тогава водата не би влязла под планината и че вулканът щеше да си остане вулкан. Тъй че напразно съжалявате.

Продължихме да се изкачваме. Стъпалата ставаха все по-стръмни и тесни. От време на време ги пресичаха дълбоки пукнатини, които трябваше да прескачаме. Надвиснали канари запречваха пътя и трябваше да ги заобикаляме. Пълзяхме по колене, тътрехме се по корем. Но сръчността на Консей и силата на канадеца помогнаха да се преодолеят всички пречки.

На височина тридесетина метра характерът на почвата се промени, но без да стане по-достъпна. След канарите и стъкловидните камъни се появиха черни базалтови скали — ту на широки площи, целите с вулканични мехури, ту на правилни призми, наредени като колонада, която поддържаше краищата на огромния свод — чуден образец на природна архитектура. По-нататък между базалтовите скали лъкатушеха дълги потоци застинала лава с примесени в нея ивици смола, а на места се разстилаха цели килими от сяра. По-силна светлина, която влизаше през горния кратер, озаряваше неясно всички тия вулканични извержения, погребани завинаги в недрата на угасналата планина.

Но на височина около двеста и петдесет стъпки непреодолими пречки скоро спряха нашето изкачване. Тук стените бяха надвиснали и възлизането трябваше да се превърне в една обиколна разходка. Сега растителното царство почваше да се бори с минералното. Няколко храсти и дори дървета се извишаваха от пукнатините на скалите. Видях млечок, който изпускаше своята парлива мъзга. Хелиотропи43, които не можеха да оправдаят името си, тъй като слънчевите лъчи никога не стигаха до тях, навеждаха тъжно кичури цветове почти без багра и дъх. Тук-там, в подножието на хилави алоеви дръвчета с дълги посърнали листа, се виждаха, поникнали плахо, хризантеми. Но между потоците застинала лава аз съзрях теменужки, напоени с леко ухание, и признавам, че с наслада вдъхвах мириса им. Мирисът е душата на цветето, а морските цветя, тия великолепни фидрофити, нямат душа!

Бяхме стигнали до една китка едри драконови дървета, когато Нед Ланд, извика:

— Ах, господин професоре, кошер!

— Кошер ли? — отвърнах аз с пълно недоверие.

— Да, кошер — повтори канадецът — и пчели, които бръмчат около него.

Аз се приближих и трябваше да призная факта. До дупката в дънера на едно драконово дърво имаше няколко хиляди от тия трудолюбиви насекоми, които се срещат често из всичките Канарски острови и медът и восъкът на които се ценят извънредно много. Разбира се, канадецът пожела да вземе мед и аз не трябваше да се противя. Малко сухи листа, смесени със сяра, пламнаха, запалени от огнивото му, и той почна да опушва пчелите. Бръмченето затихна постепенно и от изпразнения кошер се събраха няколко килограма ароматен мед. Нед Ланд напълни с него раницата си.

— Когато смеся тестото от хлебното дърво с тоя мед — каза ни той, — ще видите какви вкусни сладкиши ще ви приготвя.

— Хайде де! — рече Консей, — То ще бъде меден хляб.

— Нека е меден хляб — казах аз, — но сега да продължим интересната разходка.

При някои завои на пътеката, по която вървяхме, се виждаше цялото езеро.

Прожекторът осветяваше напълно неговата спокойна повърхност.

„Наутилус“ бе съвсем неподвижен. По неговата палуба и по брега се движеха хора от екипажа като тъмни сенки, ярко изрязани сред тая лъчиста атмосфера.

В това време заобикаляхме високия гребен от първите скалисти подстъпи, които поддържаха свода. Тогава видях, че пчелите не бяха единствените представители на животинското царство във вътрешността на вулкана. Хищни птици летяха и се виеха на разни места в тъмнината или изхвръкваха от гнездата си, свити по върховете на скалите. Те бяха ястреби с бели кореми и кресливи керкенези. По стръмнините препускаха на тънките си крака хубави, тлъсти дропли. Можете да си представите каква алчност обзе канадеца, щом видя тоя вкусен дивеч, и колко съжаляваше, че нямаше пушка. Той се опита да замени куршумите с камъни и след няколко безплодни опити успя да рани една от тия великолепни дропли. Може да се каже, и това е самата истина, че двадесет пъти той рискува живота си, но най-сетне дроплата се намери в раницата му при бъдещите медени сладки. После, тъй като гребенът ставаше непристъпен, трябваше да слезем на брега. Кратерът зееше над нас като широк отвор на кладенец. Оттук доста ясно се виждаше небето и по него се носеха бързо раздърпани от западния вятър облаци, които оставяха чак до върха на планината парцали мъгла. Това бе сигурно доказателство, че тия облаци са на средна височина, тъй като вулканът не бе по-висок от осемстотин стъпки над повърхността на океана.

Половин час след последния подвиг на канадеца отново излязохме на вътрешния бряг. Тук растителното царство бе представено с широки морави кристмарин, дребно сенникоцветно растение, отлична подправка, наричано още морски копър. Консей набра няколко китки от него. Колкото за животинското царство, то броеше хиляди най-различни раци, омари, крабове, големи скариди, мизиси, паяци, галатеи и многобройни всевъзможни мекотели.

Тук се откриваше една великолепна пещера. Моите другари и аз се изтегнахме с наслада върху нейния ситен пясък. Огънят бе изгладил нейните емайлирани и искрящи стени, посипани със слюдест прах. Нед Ланд опипа стените, за да разбере колко са дебели. Аз не се сдържах и се усмихнах. Отново заговорихме около неговите постоянни планове за бягство и аз реших, че без да се излагам, мога да го обнадеждя, като му кажа, че капитан Немо бе тръгнал на юг само за да попълни запаса си от натрий. Казах му, че сега той навярно ще се приближи към бреговете на Европа и на Америка, а това би позволило на канадеца да поднови с по-голям успех опитите си за бягство.

От един час вече лежахме опънати в тая прелестна пещера. Разговорът, оживен в началото, замираше. Обземаше ни някаква сънливост. Аз не смятах, че трябва да се боря с нея и скоро заспах дълбоко.

Изведнъж се събудих от вика на Консей:

— Ставайте! Ставайте!

— Какво има? — попитах аз, като се привдигнах.

— Вода ни залива!

Аз се изправих. Морето заливаше като потоп нашето убежище и тъй като не бяхме мекотели, трябваше да се спасяваме.

За няколко минути се изкачихме на връх пещерата и бяхме в безопасност.

— Но какво става? — попита Консей. — Някое ново явление ли?

— Не, приятели — отговорих аз, — това е приливът, приливът, който едва не ни застигна, както става с героя на Валтер Скот! Навън океанът се е издигнал и по напълно естествения закон на равновесието водата на езерото се покачва. Ние се отървахме леко, с една полубаня. Да вървим да се преоблечем на „Наутилус“!

След три четвърти час завършихме обиколната си разходка и се прибрахме на кораба. В това време матросите от екипажа привършваха да товарят запаса от натрий и „Наутилус“ можеше да тръгне веднага. Но капитан Немо не даде никаква заповед. Дали не искаше да дочака нощта и да излезе скритом през подводния проход? Може би. Както и да е, но на следния ден „Наутилус“, след като бе излязъл от своето пристанище, плаваше в открито море, няколко метра под повърхността на Атлантическия океан и далеч от всякаква суша.

XIСАРГАСОВО МОРЕ

Посоката на „Наутилус“ не се промени. Следователно трябваше веднага да се откажем от всяка надежда за връщане към европейските морета. Сега капитан Немо държеше курс на юг. Къде ни водеше? Не смеех да си представя. През тоя ден „Наутилус“ прекоси една интересна част от Атлантическия океан. Всички знаят за съществуването на голямото топло течение, наречено Гълфстрийм. Щом излезе от каналите на Флорида, то се насочва към Шпицберген. Но преди да стигне до Мексиканския залив, към четиридесет и четвъртия градус северна ширина това течение се разделя на два ръкава: главният отива към ирландските и норвежки брегове, докато вторият извива на юг до Азорските острови, после минава край бреговете на Африка и като описва една удължена елипса, отново се връща към Антилските острови.

Та тоя втори ръкав — всъщност той е по-скоро огърлица, отколкото ръкав — обгръща със своите топли води оная спокойна и неподвижна част от студения океан, която се нарича Саргасово море, едно същинско езеро сред Атлантическия океан. За да го обиколят веднъж, за водите на голямото течение са необходими три години.

Собствено Саргасово море покрива цялата потънала част от Атлантида. Някои учени допускаха дори, че многото треви, с които то е осеяно, са изскубнати от ливадите на тоя някогашен континент. Но вероятно тия треви, алги и водорасли, откъснати от европейските и американски брегове, са отвлечени чак в тая област от Гълфстрийм.

Такъв беше тоя край, в който „Наутилус“ се движеше сега — една истинска ливада, плътен килим от водорасли, фукуси и тропическо грозде, толкова гъст, толкова сбит, че носът на кораб би го цепил с усилие. И капитан Немо, който не искаше да затруднява витлото на своя кораб в тая вода, изпълнена с треви, държеше „Наутилус“ няколко метра под повърхността.

Името „Саргасово море“ иде от испанската дума sargazo, което значи водорасли. Тия водорасли, главно плаващите водорасли, образуват това огромно морско поле. Ученият Мори, автор на „Физическа география на земното кълбо“, обяснява по следния начин защо хидрофитите се събират в тоя тих басейн на Атлантическия океан:

„Обяснението, което може да се даде — казва той, — произлиза, струва ми се, от един общоизвестен опит. Ако в един съд се сложат късчета корк или каквито и да е плаващи тела и ако водата в съда почне да се върти кръгообразно, пръснатите плаващи късчета се събират накуп в центъра на течната повърхност, т.е. в най-малко подвижната точка. В случая, който ни интересува, съдът е Атлантическият океан, Гълфстрийм — кръгообразното течение, а Саргасово море — централната точка, дето се събират плаващите тела“. Аз съм съгласен с мнението на Мори и можах да проуча явлението в тая специална среда, дето рядко проникват кораби. Над нас плаваха предмети от всевъзможен произход, отрупани сред потъмнели треви, стволове на дървета, изкоренени от Андите или от Скалистите планини и влачени от Амазонка или Мисисипи, много остатъци от корабокрушения, късове от килове и подводни части от издънени обшивки, толкова натежнели от раковини и раци, че не можеха да изплуват на повърхността на океана.

Целия ден, 22 февруари, прекарахме в Саргасово море, дето рибите, които обичат морски растения и раци, намират изобилна храна. На следния ден океанът имаше пак обикновения си изглед.

Оттогава цели деветнадесет дни — от 23 февруари до12 март — „Наутилус“, плавайки в средата на Атлантическия океан, се движеше с постоянна скорост от сто левги в денонощие. Очевидно капитан Немо искаше да изпълни своята подморска програма и аз не се съмнявах, че той възнамерява, след като заобиколи нос Хорн, да се върне към южните области на Тихия океан.

Тъй че Нед Ланд беше имал право да се страхува. В тия широки водни простори без никакви острови не биваше вече да се правят опити за бягство. Нямаше и никаква възможност да се противопоставим на прищевките на капитан Немо. Единственото, което ни оставаше, бе да се подчиним; но онова, което не можехме да очакваме от силата или хитростта, мислех си, че можем да го добием чрез убеждаване. Дали когато завърши пътешествието, капитан Немо не би се съгласил да ни освободи срещу клетвено обещание да не открием никому и никога неговото съществувание? Честна дума, която ние бихме удържали. Трябваше да разговарям с капитана по тоя деликатен въпрос. Но щеше ли да бъде уместно да искам тая свобода? Нали той самият още в началото бе заявил изрично, че за да се запази тайната на неговия живот — нашето пленничество до край е наложително? И моето мълчание през четирите месеца не му ли се е сторило мълчаливо приемане на това положение? И едно връщане отново към същия въпрос не би ли събудило подозрения, които пък биха могли да осуетят нашите планове, ако ни се представеше по-късно сгоден случай? Преценявах в ума си всички съображения, разглеждах ги от всички страни, споделях ги с Консей и той биваше затруднен не по-малко от мене. Изобщо, макар и да не се отчайвам лесно, разбирах, че вероятността да се върна отново сред хората намаляваше всекидневно и особено сега, когато капитан Немо се носеше дръзко към южната част на Атлантическия океан.

През тия деветнадесет дни, за които споменах вече, никаква особена случка не бе отбелязана през нашето пътуване. Рядко виждах капитана. Той работеше. Често намирах в библиотеката книгите, които той бе оставил разтворени, и най-вече книги по естествена история. Моето съчинение за морското дъно, прелиствано от него, бе изпъстрено по полето на страниците с бележки, които на места противоречаха на моите теории и системи. Но капитанът се задоволяваше само с това поправяне н а моето произведение и рядко спореше с мене. Понякога чувах тъжните звуци на неговия хармониум, на който той свиреше с голяма изразителност — но само нощем, в най-дълбокия мрак, когато „Наутилус“ заспиваше в пустинята на океана.

През тоя период на пътуването ни по цели дни плавахме по повърхността на водата. Морето сякаш бе изоставено от всички. Само няколко платнохода със стоки за Индия отиваха към нос Добра Надежда. Веднъж бяхме преследвани от лодките на един китоловен кораб, който сигурно ни бе взел за грамаден и много рядък кит. Но капитан Немо не искаше да кара тия добри хора да губят време и труд и завърши преследването, като потъна под водата. Тая случка като че живо заинтересува Нед Ланд. Не мисля, че ще излъжа, ако кажа, че канадецът сигурно съжаляваше, задето харпунът на китоловците не бе улучил смъртоносно нашия брониран кит.

Рибите, които Консей и аз наблюдавахме през тия дни, малко се различаваха от ония, които бяхме вече проучвали в други ширини. Най-важните бяха няколко образци от страшните хрущялни риби, разред, който се подразделя на три подразреда, които пък наброяват не по-малко от тридесет и два вида: акули — дълги до пет метра със сплескана и по-голяма от туловището глава, със заоблена перка на опашката и които имат на гърба си седем широки надлъжни и успоредни черни ивици; сетне — друг вид акули със сивопепеляв цвят, със седем дупки на хрилете и само с една гръбна перка — приблизително в средата на тялото.

Минаваха също така и големи морски кучета, много лакоми риби.

Стройни и игриви стада делфини ни придружаваха по цели дни. Те се движеха по пет-шест и нападаха както вълците зиме — на глутници. Туловищата им, дълги около три метра, бяха черни отгоре, а отдолу розовобели, напръскани с редки петънца.

Най-сетне Консей класира и голям брой летящи риби. Много интересно беше да се гледа как делфините ловят с изумителна точност летящите риби. Какъвто и размах да имаше полетът, каквито и дъги да описваха те, дори когато прехвърчаха и над „Наутилус“, клетите риби винаги попадаха в разтворената уста на делфините. Те бяха или пирапеди, или хвърчащи барбуни със светла уста, които след като очертаваха нощем огнени бразди в мрака, потъваха в тъмната вода подобно на падащи звезди.

Тъй продължи плаването ни до 13 март. През тоя ден „Наутилус“ бе използуван за подморски изследвания, които живо ме интересуваха.

Бяхме проплавали дотогава близо тринадесет хиляди левги, откак бяхме тръгнали от далечните краища на Тихия океан. Намирахме се на 45 градуса 37’ южна ширина и 37 градуса 53’ западна дължина. Там бяха водите, в които капитан Денхем от парахода „Хералд“ бе спуснал сонда от 14 хиляди метра, без да стигне дъното. Пак там лейтенант Паркер от американската фрегата „Конгрес“ не бе достигнал дъното и с 15400-метрова сонда.

Капитан Немо реши да отправи своя „Наутилус“ към най-големите дълбочини, за да провери измерванията. Приготвих се да отбелязвам всичките резултати от това изследване. Капаците на стъклата в салона се отвориха и започна маневрирането, за да се стигне до това невероятно дълбоко дъно.

Разбира се, не можеше и да се мисли да се стигне дотам, като се напълнят резервоарите. Те може би не биха могли да увеличат достатъчно специфичното тегло на „Наутилус“. От друга страна, за да се възлезе на повърхността, щеше да бъде необходимо да се изхвърли водата, а помпите можеше да не преодолеят външното налягане.

Капитан Немо реши да стигне до дъното по един достатъчно дълъг диагонал с помощта на своите странични площи, които бяха наклонени под ъгъл от 45 градуса към водолинията на „Наутилус“. След това витлото бе засилено до крайност и неговото четворно разклонение зацепи водата с неописуема сила.

Под тоя могъщ тласък корпусът на „Наутилус“ потръпна като звучна струна и почна да потъва равномерно. Седнали в салона, ние двамата с капитана следяхме стрелката на манометъра, която се отклоняваше бързо. Скоро преминахме зоната, дето обитават повечето риби. Както някои от тях могат да живеят само на повърхността на морето или реките, така други, по-малобройни, обитават изключително големите дълбочини. Между тях можах да наблюдавам ексанха — риба, подобна на морското куче, с шест дихателни отвора и с огромни, изпъкнали като телескоп очи, бронирания малармат със сиво туловище и черни гърди, защитени с костен нагръдник от бледочервени плочки, и накрая — гренадира, който живее на хиляда и двеста метра дълбочина и следователно понася налягане от сто и двадесет атмосфери.

Попитах капитан Немо дали е наблюдавал риби в още по-големи дълбочини.

— Риби ли? — отговори ми той. — Рядко. Но при сегашното състояние на науката какво предполагат, какво се знае по този въпрос?

— Ето какво, капитане. Знае се, че като се слиза към долните пластове на океана, растителният свят изчезва по-бързо от животинския. Знае се, че дето все още могат да се срещат живи същества, никакви хидрофити не растат. Знае се, че стридите и други раковини живеят на две хиляди метра дълбочина и че Мак Клинток, героят на полярните морета, е измъкнал една жива морска звезда от дълбочина две хиляди и петстотин метра. Знае се, че екипажът на английската фрегата „Бул Дог“ е уловил една астерия на дълбочина повече от една левга. Но вие, капитан Немо, ще кажете може би, че ние не знаем нищо.

— Не, господин професоре — отговори капитанът, — няма да бъда толкова неучтив. Все пак ще ви попитам как си обяснявате, че живи същества могат да обитават такива дълбочини?

— Обяснявам си го по два начина: първо, че отвесните течения, предизвикани от разликата в сол и от гъстотата на водата, причиняват движение, което е достатъчно да поддържа първичния живот на някои бодливокожи и на морските звезди.

— Вярно — рече капитанът.

— Второ, тъй като кислородът е основа на живота, известно е, че количеството кислород, разтворено във водата, се увеличава, вместо да намалява, колкото по-надълбоко се слиза, и че налягането на долните пластове вода помага за сгъстяването на кислорода.

— А! Това известно ли е? — отговори капитан Немо с лека изненада. — Хубаво е, господин професоре, че се знае — защото е истина. А аз ще добавя, че когато са уловени на повърхността, плавателният мехур на рибите съдържа повече азот, отколкото кислород, и напротив, повече кислород, отколкото азот, когато са хванати много надълбоко. Което доказва правотата на вашата система. Но да продължим наблюденията.

Погледнах манометъра. Той показваше дълбочина от шест хиляди метра. Ние се бяхме потопили преди един час. Плъзгайки се със своите наклонени площи, „Наутилус“ продължаваше да потъва. Пустинните води бяха удивително бистри и неописуемо прозрачни. След час бяхме вече на тринадесет хиляди метра — около три левги и четвърт, но още нищо не показваше, че наближаваме дъното на океана.

Ала когато стигнахме на дълбочина четиринадесет хиляди метра, забелязах черни остри върхове, които изникваха сред водата. Но тия върхове можеха да са на планини, високи като Хималаите или като Мон Блан, дори и по-високи, и дълбочината на бездната не можеше да се определи.

Макар че налягането, което понасяше, бе много голямо, „Наутилус“ слезе още по-надолу. Усещах, че бронята му тръпнеше под свръзките, завинтени с бурми; железните пръчки се извиваха; преградите му стенеха; стъклата на прозорците в салона се издуваха под налягането на водата. И тоя здрав кораб несъмнено не би устоял, ако както казваше капитанът му, не беше способен да издържа като излят железен блок.

Минавайки съвсем близо до стръмните склонове на тия загубени под водата скали, аз съзрях още някои раковини, серпули, живи спинорбиси и различни образци от морски звезди.

Ала скоро последните представители на животинския свят изчезнаха и „Наутилус“ мина границата за подморски живот както балон, който се издига във въздуха до място, дето не може да се диша. Бяхме стигнали дълбочина шестнадесет хиляди метра — четири левги — и стените на „Наутилус“ изпитваха налягане от хиляда и шестстотин атмосфери — т.е. хиляда и шестстотин килограма на всеки квадратен сантиметър от повърхността му.

— Какво невероятно нещо! — възкликнах аз. — Да се движим из тия дълбоки места, дето човек никога не е стигал! Погледнете, капитане, погледнете тия великолепни скали, тия необитавани пещери, тия крайни предели на земното кълбо, дето животът е вече невъзможен. Какви непознати гледки и защо ние сме принудени да останем само със спомена си за тях?

— Ще ви бъде ли приятно — попита ме капитан Немо — да отнесете нещо повече от спомена?

— Какво искате да кажете с тия думи?

— Искам да кажа, че няма нищо по-лесно от това да се направи фотографическа снимка на тая подморска област.

Докато изразя изненадата си от това ново предложение, по нареждане на капитан Немо в салона донесоха един фотографически апарат. През широките прозорци озарената от електричество водна стихия изпъкваше в пълна светлина. Нямаше никаква сянка, никакво намаляване на нашата изкуствена светлина. И слънцето не би създало по-добри условия за случая. „Наутилус“, тласкан от витлото си, но сдържан от наклонените площи, бе неподвижен. Фотографическия апарат бе насочен към живописното океанско дъно и за няколко секунди ние получихме необикновено чист негатив.

Аз давам тук позитивната снимка. На нея се виждат тия първични скали, които не знаят какво е небесна светлина, тия гранити, които са мощните опори на земята, тия дълбоки пещери, издълбани в каменистата маса, тия очертания, така несравнено чисти, границите на които се отразяват в черно, като че са изписани с четката на някой фламандски художник; по-нататък, отвъд, кръгозор от планини, чудесна вълнообразна линия, която е задният план на пейзажа. Не мога да опиша тая съвкупност от черни, гладки, лъскави скали без никакъв мъх, без ни едно петно, със странно начупени форми, наредени устойчиво върху пясъчния килим, който искреше под струите на електрическата светлина.

След като свърши работата си, капитан Немо ми каза:

— Ще се издигнем, господин професоре. Не бива да злоупотребяваме повече, като оставаме тук, и да излагаме дълго време „Наутилус“ на подобно налягане.

— Добре, да се издигнем — отговорих аз.

— Дръжте се.

Докато разбера защо капитанът ме посъветва да се държа, паднах върху килима.

По знак на капитана витлото на „Наутилус“ бе спряно, наклонените площи — изправени отвесно и корабът, изхвръкнал като балон във въздуха, се издигаше със светкавична бързина. Той цепеше водната маса, целият трепетен и звънтящ. Нищо отделно не се виждаше. За четири минути той премина четирите левги, които го отделяха от повърхността на океана, изскочи подобно хвърчаща риба над водата и отново падна в нея, като разплиска вълни на голяма височина.

XIIКАШАЛОТИ И КИТОВЕ

През нощта на 13 срещу 14 март „Наутилус“ взе отново курс на юг. Мислех, че като стигнем до нос Хорн, той ще се насочи на запад, за да се върне в Тихия океан и да завърши кръгосветската си обиколка. Но това не стана и той продължи да плава на юг. Къде искаше да отиде? На полюса ли? Беше безсмислено. Почвах да мисля, че дързостите на капитана оправдаваха напълно страховете на Нед Ланд.

От няколко дни канадецът не ми говореше вече за своите планове за бягство. Беше станал по-малко общителен, почти мълчалив. Виждах колко го измъчваше това продължително пленничество. Чувствувах какъв гняв се натрупва в него. Когато срещнеше капитана, очите му пламваха мрачно и аз винаги се боях, че неговата природна избухливост може да го докара до някоя крайност. На 14 март Консей и той дойдоха в стаята ми. Попитах ги каква е целта на посещението им.

— Само да ви запитаме за нещо, господин Аронакс — отговори канадецът.

— Кажете, Нед.

— Колко души смятате, че има на „Наутилус“?

— Не бих могъл да ви кажа, драги приятелю.

— Струва ми се — продължи Нед Ланд, — че обслужването му не изисква голям екипаж.

— Наистина — отговорих аз — при неговите условия за обслужването му са достатъчни най-много десетина души.

— Но тогава защо има повече? — каза канадецът.

— Защо ли? — отвърнах аз.

Впих очи в Нед Ланд, чиито намерения лесно можеха да се отгатнат.

— Защото, ако вярвам на предчувствията си — казах аз-и ако добре съм разбрал живота на капитана, „Наутилус“ не е само кораб, а и убежище за всички, които като неговия комендант са скъсали всякакви връзки със земята.

— Възможно е — рече Консей, — но „Наутилус“ може да побере само определен брой хора. Не би ли могъл господарят да определи тоя брой?

— Но как, Консей?

— С изчисление. Като се знае вместимостта на кораба, която е известна на господаря, а следователно и количеството въздух, което той побира; като се знае, от друга страна, колко въздух изразходва един човек с дишането си и като се сравнят тия цифри с необходимостта за „Наутилус“ да излиза на повърхността всеки двадесет и четири часа…

Консей не довърши, но аз вече разбрах какво искаше да каже той.

— Разбирам — рекох аз, — но тая сметка, която всъщност лесно може да се направи, ще даде само една доста несигурна цифра.

— Няма значение — поде Нед Ланд настоятелно.

— Ето ви сметката — отговорих аз. — Всеки човек изразходва за един час кислород, който се съдържа в сто литра въздух, или за двадесет и четири часа кислород, който се съдържа в две хиляди и четиристотин литра. Значи трябва да видим колко пъти по две хиляди и четиристотин литра въздух побира „Наутилус“.

— Точно така — рече Консей.

— Но — продължих аз — тъй като вместимостта на „Наутилус“ е петнадесет хиляди тона, а всеки тон — хиляда литра, „Наутилус“ побира един милион и петстотин хиляди литра въздух, който, разделен на две хиляди и четиристотин…

Пресметнах бързо с молива:

— …дават шестстотин двадесет и пет, което значи, че въздухът, който „Наутилус“ побира, може да стигне на шестстотин двадесет и пет души за двадесет и четири часа.

— Шестстотин двадесет и пет! — повтори Нед.

— А смятайте за сигурно — добавих аз, — че всички ние — пътници, матроси и офицери, не наброяваме дори и десетата част от това число.

— А и това е много за трима души! — промълви Консей.

— Затова, драги Нед, мога да ви посъветвам само едно — да имате търпение.

— И дори — нещо по-хубаво от търпението — отговори Консей, — примирение.

Консей бе намерил истинската дума.

— В края на краищата — продължи той — капитан Немо не може да плава все на юг! Ще трябва да спре някъде — па било то и до някое ледено поле, и да се върне към по-оживените морета! И тогава ще дойде времето за плановете на Нед Ланд.

Канадецът поклати глава, прокара длан по челото си и си отиде, без да отговори.

— Господарят ще ми позволи една забележка — рече тогава Консей. — Клетият Нед мисли за всичко, което не може да има. Живее с миналото си. Мило му е всичко, което ни е забранено. Спомените го гнетят и му е тежко. Трябва да го разберем. Какво може да прави той тук? Нищо. Не е учен като господаря и не може да има като нас удоволствието да се занимава с хубостите на морето. И би рискувал всичко, само да можеше да влезе в някоя кръчма в родината си!

Явно, еднообразието на живота в кораба беше непоносимо за канадеца, свикнал със свободен и деен живот. Събитията, които биха могли да го увлекат, бяха редки. Но през тоя ден една случка му припомни хубавите дни, когато е бил китоловец.

Към 11 часа преди обяд, когато се намираше на повърхността на океана, „Наутилус“ попадна сред група китове: нещо, което не ме учуди, защото знаех, че тия животни, безогледно преследвани от ловците, са се оттеглили в областите с висока географска ширина.

Ролята, която са играли китовете между моряците, и влиянието им за географските открития, са били значителни. Те именно, увличайки подире си отначало баските, а след това астурийците, англичаните и холандците, са ги карали да не се страхуват от опасностите на океана и са ги отвеждали от единия на другия край на земята.

Морето бе спокойно и ние бяхме седнали на палубата; по тия географски ширини месец октомври има хубави есенни дни. Изведнъж канадецът — а той не можеше да се излъже — съобщи, че е видял на изток кит на хоризонта. Като се вгледахме внимателно, на около пет мили от „Наутилус“ съзряхме един възчерен гръб, който ту се издигаше над вълните, ту се изгубваше.

— Ах! — извика Нед Ланд. — Ако бях сега на някой китоловен кораб, каква радост щеше да бъде за мене тая среща! Голям кит е това. Вижте с каква сила душниците му изхвърлят стълбове въздух и пара! Поврага! Защо трябваше да бъда вързан на това парче ламарина!

— Какво, Нед — отговорих аз, — та не сте ли се отказали вече от старите си намерения за риболов?

— Господин Аронакс, мигар някой китоловец може да забрави стария си занаят? Мигар могат да омръзнат вълненията, които изпитва човек при тоя лов?

— Никога ли не сте били на лов из тия морета, Нед?

— Никога, господин Аронакс. Само в северните морета и в Беринговия и Дейвисовия проток.

— Тогава още не сте виждали южни китове? Досега сте ходили на лов за обикновени китове, а те не смеят да пресичат топлите води на Екватора.

— Ах, господин професоре — рече доста недоверчиво канадецът, — какво ми разправяте!

— Казвам това, което е.

— Хайде де! Ами че през шестдесет и пета, има оттогава две години и половина, лично аз чукнах близо до Гренландия един кит, в едната страна на който още стърчеше харпун със знака на китоловен кораб от Беринговия проток. И аз ви питам как тоя кит, след като е бил намушен на запад от Америка, е дошъл на изток от нея, дето бе убит, ако не е минал било край нос Хорн, било край нос Добра Надежда и пресякъл Екватора!

— Аз мисля като Нед — рече Консей — и чакам да видя какво ще отговори господарят.

— Той ще ви отговори, драги приятелю, че китовете живеят в определени области, според вида на който принадлежат, и не напускат моретата, които обитават. И ако някой от тях е дошъл от Беринговия в Дейвисовия проток, това е станало просто защото между едното и другото море трябва да има някакъв проход било по северните брегове на Америка, било по северните брегове на Азия.

— Да ви вярвам ли? — попита канадецът, като намигна.

— Трябва да вярвате на господаря — отговори Консей.

— Значи, щом не съм ходил на лов в ония места, не зная и китовете, които живеят там, така ли?

— Казах ви, Нед, че е така.

— И поради това имате още по-големи основания да се запознаете с тях — отвърна Консей.

— Гледайте! Гледайте! — извика канадецът, развълнувано.

— Той се приближава! Иде срещу нас! Подиграва се с мене. Знае, че нищо не мога да му сторя!

Нед удряше с крак. Ръката му трепереше, размахвайки въображаем харпун.

— Тия китове — попита той — толкова ли са големи, колкото северните?

— Горе-долу, Нед.

— Защото аз съм виждал много големи китове, господин Аронакс, китове, които стигаха на дължина до сто стъпки. Чувал съм дори да казват, че хюламокът и умгалюкът от Алеутските острови надхвърляли понякога сто и петдесет стъпки.

— Това ми се струва преувеличено — отговорих аз. — Тия животни са полярни китове с гръбни перки и както кашалотите са изобщо по-малки от обикновените китове.

— Ах! — извика Нед, който не откъсваше поглед от океана.

— Приближава, иде съвсем близо до „Наутилус“!

Нед Ланд не чуваше. Не слушаше вече. Китът продължаваше да се приближава. Той го изяждаше с очи.

— Ах — извика той, — та това не е един кит, а десет, двадесет, цяло стадо! И да не можеш да направиш нищо! Да ти са вързани и ръцете, и краката!

— Но, драги Нед — рече Консей, — защо не поискате разрешение от капитан Немо да излезете на лов?…

Преди още Консей да довърши фразата си, Нед Ланд се втурна по стълбата да търси капитана. След малко двамата се появиха на палубата.

Капитан Немо разгледа стадото китове, които играеха сред вълните на една миля от „Наутилус“.

— Това са южни китове — рече той. — Те са същинско богатство за цяла китоловна флота.

— Господин капитан, а не бих ли могъл — попита канадецът — да изляза на лов срещу тях, ако не за друго, поне да не забравя стария си занаят на китоловец?

— Каква полза да се ходи на лов, само за да се убива? — отговори капитан Немо. — Нямаме нужда на кораба от китова мас.

— Но в Червено море — поде канадецът — вие ни позволихте да гоним един дюгонг.

— Тогава трябваше да снабдя екипажа с прясно месо. Сега ще бъде убийство за самото убийство. Зная много добре, че човекът си е запазил тая привилегия, но аз не мога да приема тия смъртоносни забави. Унищожавайки южните, както и обикновените китове — които са безобидни и добри животни, — хора като вас, майстор Ланд, вършат осъдителни дела. По тоя начин те вече изтребиха всичко живо в целия Бафинов залив и ще унищожат цяла порода полезни животни. Затова оставете на мира клетите китове. И без вас те имат достатъчно природни врагове — кашалотите, рибите-мечове и рибите-триони.

Можете да си представите какъв израз имаше лицето на канадеца при тоя урок по нравоучение. Да се дават такива съвети на ловец — това е губи-време. Нед Ланд гледаше капитана и очевидно не разбираше какво му казваше той. Но капитанът имаше право. Варварската и безразсъдна ярост на китоловците ще унищожи някой ден и последния кит в океана.

Нед Ланд почна да си свирка през зъби „Янки Дудъл“, пъхна ръце в джобовете си и ни обърна гръб. А капитан Немо, който наблюдаваше стадото китове, се обърна към мене:

— Прав бях, когато казах, че освен човека китовете имат достатъчно природни неприятели. След малко тия тук ще трябва да се разправят с много опасен противник. Виждате ли, господин Аронакс, на около осем мили от нас ония черни, подвижни точки?

— Да, капитане — отговорих аз.

— Това са кашалоти, страшни животни, които съм срещал понякога на стада от двеста до триста на брой. Вижте, тия жестоки и зловредни животни би трябвало да се изтребват.

При тия думи канадецът бързо се обърна.

— Тогава, капитане — казах аз, — има още време в интерес на китовете…

— Безполезно е да се излагате, господин професоре. „Наутилус“ сам ще разгони тия кашалоти. Той е въоръжен със стоманен нос, който, мисля, че струва колкото харпуна на майстор Ланд.

Канадецът сви рамене, без да се стеснява. Да се нападат кашалоти с носа на кораб! Чувал ли е някой такова нещо досега?

— Почакайте, господин Аронакс — каза капитан Немо. — Ще ви покажем лов, какъвто не сте виждали още. За тия свирепи кашалоти не бива да има милост. Те са само уста и зъби!

Уста и зъби! Не би могло да се опише по-сполучливо едроглавият кашалот, туловището на който надминава понякога двадесет и пет метра. Огромната глава на тоя род кит е около една трета от цялото му тяло. По-добре въоръжен от кита, който има балени, само на горната си челюст кашалотът има двадесет и пет големи зъба, дълги двадесет сантиметра, цилиндрични и заострени на върховете, които тежат по един килограм всеки. В горната част на огромната глава, дето има големи кухини, разделени с хрущяли, се намира от триста до четиристотин килограма скъпоценна мас, която се нарича „бяла китова мас“.

Между това чудовищното стадо се приближаваше непрекъснато. То беше видяло китовете и се готвеше да ги нападне. Отсега можеше да се предвиди победата на кашалотите не само защото са по-пригодни за нападение, отколкото своите кротки противници, а и поради това, че могат по-дълго да остават под водата, без да излизат да дишат на повърхността.

Беше време да се помогне на китовете. „Наутилус“ потъна във водата. Консей, Нед и аз се настанихме до прозорците на салона. Капитан Немо отиде при кормчията, за да действува с кораба си като с разрушително оръдие. Скоро почувствувахме как ударите на витлото зачестиха и как скоростта ни се увеличава.

Когато „Наутилус“ пристигна сред кашалотите и китовете, борбата между тях бе вече почнала. „Наутилус“ маневрира така, че да може да разсече на две стадото от едроглавите. Отначало те не обърнаха никакво внимание на новото чудовище, което се вмесваше в битката. Но скоро трябваше да се пазят от неговите удари.

Каква борба беше тя! Самият Нед Ланд, който скоро се възпламени, почна да ръкопляска. Сега „Наутилус“ бе само страхотен харпун, замахван от ръката на капитана си. Той се хвърляше срещу тия маси от месо, разсичаше ги напреко и след него оставаха двете половини на животното, които се мятаха. Той не усещаше страхотните удари на опашките. Също така и ударите, които самият той нанасяше. Щом унищожеше един кашалот, той се хвърляше срещу друг, като се въртеше на едно място, за да не изпусне плячката си, отиваше напред, назад, послушен на кормилото, потъваше, когато кашалотът слизаше надълбоко, възлизаше на повърхността заедно с него, удряше го направо или косо, срязваше го или го разкъсваше и във всички посоки, и при всички скорости го мушкаше със своя ужасен нос.

Какво кръвопролитие бе то! Какви шумове върху повърхността на водата! Как остро свистяха и ръмжаха по особен начин тия уплашени животни! Сред тия обикновено съвсем спокойни води техните опашки причиняваха истинско вълнение.

Цял час продължи това омировско избиване, което кашалотите не можеха да избягнат. На няколко пъти, събрани по десетина-дванадесет, те се опитваха да смажат „Наутилус“ с огромната си маса. През стъклата се виждаха техните огромни уста и наредените вътре зъби, страхотните им очи. Нед Ланд, който бе сега извън себе си, ги заплашваше и ругаеше. Чувствувахме, че те се впиват в кораба като кучета в глиган сред гора. Ала „Наутилус“ засилваше витлото си, понасяше ги, завличаше ги или ги докарваше до водната повърхност, без да иска да знае нито за огромната им тежест, нито за могъщия им натиск.

Най-сетне стадото кашалоти оредя и вълните се успокоиха. Усетих, че се изкачихме на повърхността на океана. Люкът бе отворен и ние побързахме да излезем на палубата.

Водата бе покрита с обезобразени трупове. И страхотна експлозия не би могла да разкъса, да насече, да надребни по-свирепо тия маси месо. Плавахме сред гигантски тела, синкави по гърба, белезникави по корема и целите изкривени от подутини като гърбици. Няколко уплашени кашалота бягаха към хоризонта. На няколко мили наоколо вълните бяха почервенели и „Наутилус“ плаваше сред море от кръв. Капитан Немо дойде при нас.

— Е, майстор Ланд, какво ще кажете? — рече той.

— Какво да кажа — отговори канадецът, чието възхищение бе затихнало, — страшно зрелище! Но аз съм ловец, не касапин, а това е истинска касапница.

— Това е избиване на вредни животни — отговори капитанът — и „Наутилус“ не е касапски нож.

— Аз предпочитам моя харпун — отвърна канадецът.

— Всеки си има свое оръжие — отговори капитанът с впити в Нед Ланд очи.

Аз се страхувах да не би Нед Ланд да се увлече и прояви някаква грубост, която би имала неприятни последици. Но ядът му се разсея, като видя един кит, до който „Наутилус“ се приближаваше в тоя миг.

Животното не могло да избегне зъбите на кашалотите. То беше южен кит със сплескана черна глава. Нещастното животно, обърнато на една страна, беше мъртво. В края на осакатената му перка още висеше едно малко китче, което майката не бе успяла да спаси от унищожението. От нейната отворена уста течеше вода, която ръмолеше като вадичка между нейните балени.

Капитан Немо приближи „Наутилус“ до трупа на животното. Двама матроси се покачиха върху кита и аз видях изненадан, че те издоиха от вимето му всичкото мляко, т.е. две-три бурета.

Капитанът ми предложи чаша мляко, което бе още топло.

Аз не се сдържах и проявих отвращението си към това питие. Но той ме увери, че млякото е великолепно и че по нищо не се различава от краве мляко.

Опитах го и видях, че той имаше право. И за нас то бе полезен запас, защото под вид на осолено масло или на сирене то щеше да разнообрази приятно нашата обикновена храна.

От тоя ден забелязах с тревога, че разположението на Нед Ланд към капитан Немо ставаше все по-лошо и по-лошо и реших да бдя отблизо за постъпките и проявите на канадеца.

XIIIЛЕДЕНАТА СТЕНА

„Наутилус“ продължи да плава неотклонно към юг. Движеше се по петдесетия меридиан със значителна скорост. Дали не искаше да стигне до полюса? Не вярвах, защото досега всички опити да се стигне до тая точка на земното кълбо бяха пропадали. От друга страна, сезонът бе вече много напреднал, защото в южната полярна област 13 март отговаря на 13 септември в северните страни и тогава почва есенното равноденствие.

На 14 март на 55 градуса ширина видях плаващи ледове, обикновени мътнобели отломъци с размери от двадесет до двадесет и пет стъпки; те образуваха рифове, о които морето яростно се блъскаше. „Наутилус“ плаваше на повърхността на океана. Нед Ланд, който бе ходил на лов в полярните области, бе виждал вече ледени планини. Аз и Консей им се възхищавахме за първи път. На юг към хоризонта се простираше ослепително бяла ивица. Английските китоловци са я нарекли Ice blink44 — облаците, колкото и гъсти да са, не могат да я затъмнят. Тя е предвестник на ледена планина.

И действително скоро се появиха по-големи ледени блокове, блясъкът на които се променяше според капризите на мъглата. Някои от тия грамади имаха зелени жили, като че медният сулфид бе начертал по тях вълнообразни линии. Други като огромни аметисти бяха цели пронизани от светлина. Те отразяваха слънчевите лъчи с хилядите стени на своите кристали. Трети, обагрени с ярките отсенки на варовик, биха стигнали за построяването на цял град от мрамор. Колкото повече слизахме на юг, толкова повече тия плаващи острови се увеличаваха — по брой и по размери. Хиляди полярни птици бяха свили гнезда в тях. Това бяха буревестници, домиери и пюфени, които ни оглушаваха с крясъците си. Някои от тях помислиха „Наутилус“ за труп на кит, кацаха по него, за да си починат, и кълвяха с човките си неговата звънтяща броня.

През това плаване сред ледовете капитан Немо често биваше на палубата. Той наблюдаваше внимателно пустинните води.

Виждах, че спокойният му поглед се оживяваше от време на време. Дали не си мислеше, че в полярните морета, недостъпни за човека, той беше като у дома си, господар на неизбродимите пространства? Може би. Но не продумваше. Стоеше неподвижен и идваше на себе си само, когато инстинктът му да управлява кораба надделяваше. Тогава, направлявайки „Наутилус“ с удивителна сръчност, изкусно отбягваше сблъскването с тия маси, някои от които бяха дълги по няколко мили и високи от седемдесет до осемдесет метра. Понякога ледовете сякаш се сключваха около нас. На шестдесетия градус ширина нямаше вече никакъв проход. Но търсейки внимателно, капитан Немо скоро намираше някой тесен отвор, през който се вмъкваше смело, като знаеше, разбира се, че той ще се затвори подире му. По тоя начин, воден от изкусна ръка, „Наутилус“ мина между всички ледове, класирани според формата или големината им тъй точно, че Консей бе възхитен: айсберг или плаваща ледена планина: айсфилд или ледено безгранично поле: дрифтайс или плаващи ледове; пакс или разчупени ледени полета, наричани палш. когато са кръгли, и стримс, когато са съставени от продълговати късове.

Температурата беше доста ниска. Термометърът, поставен вън, показваше два-три градуса под нулата. Но ние бяхме облечени топло, с кожи от видри и морски мечки. А вътре в „Наутилус“ електрическите апарати поддържаха равна топлина, която не искаше и да знае за най-силния студ отвън. От друга страна, достатъчно бе корабът да слезе само няколко метра под водата, за да се намери в поносима температура.

Преди два месеца тук щяхме да се радваме на непрекъснат ден; но сега вече имаше нощ по три-четири часа, а по-късно нощта щеше да хвърли за цели шест месеца в мрак тия полярни области.

На 15 март минахме географската ширина, на която се намират Нюситлендските и Южнооркнейските острови.

На 16 март към 8 часа сутринта „Наутилус“, който плаваше по петдесет и петия меридиан, пресече Южния полярен кръг. Ледовете ни заграждаха от всички страни и затваряха кръгозора. Ала капитан Немо намираше все пак проходи и напредваше непрекъснато към юг.

— Но накъде върви той? — попитах аз.

— Право пред себе си — отговори Консей. — В края на краищата, когато не ще може да върви по-нататък — ще спре.

— Май не съм много сигурен в това! — отговорих аз. А откровено казано, това опасно плаване дори ми харесваше. Не бих могъл да кажа до каква степен ме бяха омаяли красотите на тия непознати досега области. Ледовете добиваха великолепни форми. На едно място — те бяха цял източен град с минарета и безброй джамии; на друго — някакво рухнало селище, сякаш сринато от някакво гърчене на земята. Изгледите непрестанно се меняха поради косите лъчи на слънцето или изчезваха в сивите мъгли на снежните виелици. Освен това отвред се чуваха тътнежи, срутвания и преобръщания на ледените планини, които променяха декора като гледките на диорама45.

Когато през време на такива срутвания „Наутилус“ биваше под водата, шумът се распространяваше със страхотна сила и строполяването на тия маси предизвикваше застрашително вълнение до дълбоките пластове на океана. Тогава „Наутилус“ се въртеше и люшкаше като кораб, изоставен на волята на развихрените стихии. Често пъти, когато не виждах никакъв изход, мислех, че сме вече окончателно пленници на ледовете; но воден от инстинкта си, капитан Немо отгатваше по най-незначителни белези нови места за преминаване. И когато съзираше тънки струйки синкава вода, които браздяха леденото поле, той никога не се излъгваше. Затова аз не се съмнявах, че той и друг път е навлизал с „Наутилус“ сред Южното полярно море.

Но през деня на 15 март ледените полета запречиха съвсем нашия път. Това не беше още ледена планина, а грамадни ледени полета, сковани от студа. Тая пречка не можеше да спре капитан Немо и той се хвърли срещу леденото поле със страшна сила. „Наутилус“ се врязваше като клин в ронливата маса и я цепеше с ужасни трясъци. Той беше като старинен стенолом, тласкан с безпределна мощ. Късове лед хвърчаха високо и падаха като градушка около нас. Само чрез мощния си устрем корабът си проправяше път. Понякога, прекомерно засилен, той се изкачваше върху леденото поле и го разтрошаваше с тежестта си. а друг път, пъхнал се под него само с просто разклащане, той го разчупваше и откриваше широки процепи.

През тия дни ни връхлетяха силни бури. Понякога поради гъсти мъгли не можехме да се виждаме от единия до другия край на палубата. Вятърът задухваше внезапно и се въртеше от всички страни. Снегът се натрупваше на такива твърди пластове, че трябваше да се троши с кирка. При температура само пет градуса под нулата всички външни части на „Наутилус“ се покрих а с лед. Кораб с платна не би могъл да се движи, защото краищата на въжетата биха замръзнали в скрипците. Само кораб без платна, движен от електричество, който няма нужда от въглища, можеше да стигне до толкова високи географски ширини.

При тия условия барометърът обикновено бе твърде ниско. Той дори падна до 73 градуса 5’. Указанията на компаса не вдъхваха вече никакво доверие. Когато приближавахме до южния магнитен полюс, който не съвпада с географския южен полюс, стрелките играеха като обезумели и показваха противоположни посоки. Тоя полюс според Ханстен се намира към 70 градуса ширина и 130 градуса дължина, а според наблюденията на Дюпере — на 135 градуса дължина и 70 градуса 30’ширина. И трябваше да правим много наблюдения, като местехме компаса в разни точки на кораба, за да вземем накрая средната цифра. Но често това ставаше с изчисляване на изминатия път — метод, който не беше твърде задоволителен, тъй като в тия лъкатушни проходи опорните точки, по които трябваше да се правят изчисленията, непрекъснато се променяха. Най-сетне на 18 март след двадесет безуспешни пристъпа пътят на „Наутилус“ бе окончателно заприщен. Сега вече нямаше нито стримси, нито палши, нито айсфилди, а една безкрайна и неподвижна преграда, образувана от съединени помежду си планини.

— Ледена стена — каза ми канадецът. Разбрах, че за Нед Ланд, както за всички мореплаватели преди нас това беше непреодолима преграда. Когато слънцето се мярна за миг по обед, капитан Немо изчисли доста точно, че се намирахме на 51 градуса 30’дължина и на 67 градуса 39’южна ширина. Бяхме вече на една точка доста навътре в южната полярна област.

Нямаше и помен вече от море или от някаква водна повърхност. Пред носа на „Наутилус“ се разстилаше широка огъната равнина, осеяна с безформени ледени грамади, с целия безпорядък, който е присъщ на повърхността на някоя река малко преди топене на ледовете, но в гигантски размери. Тук-там остри върхове, ледени игли, които се издигаха на височина двеста стъпки; по-нататък — цяла редица отвесни скали, сивкави по цвят, безпределни огледала, които отразяваха няколко слънчеви лъча, полуугаснали в мъглите. И тая безотрадна местност бе обгърната от сурова тишина, нарушавана много рядко от пърхането на крилете на буревестници и пюфени. Всичко, включително и шумът, бе замръзнало. И „Наутилус“ трябваше да спре смелото си пътуване сред ледените полета.

— Господин Аронакс — каза ми през тоя ден Нед Ланд, — ако вашият капитан продължи по-нататък…

— Какво тогава?

— Ще бъде голям майстор.

— Защо, Нед?

— Защото, никой не може да мине през ледената стена. Вашият капитан е силен човек; но дявол да го вземе, не е по-силен от природата и дето тя е поставила граници — човек, ще не ще, трябва да спре.

— Действително, Нед Ланд, и все пак аз бих искал да зная какво има зад тая ледена стена? Най-много ме дразни, че това е стена!

— Господарят е прав — рече Консей. — Стените са измислени само за да дразнят учените. Не би трябвало да има никъде стени.

— Е, добре — каза канадецът, — известно е какво има зад тая ледена стена.

— Какво? — попитах аз.

— Лед, лед и само лед!

— Вие, Нед, сте уверен в това — отвърнах аз, — но аз не съм. И затуй бих искал да отида и да видя.

— Тогава, господин професоре — отговори канадецът, — откажете се от тая мисъл. Стигнахте до ледената стена и това ви е достатъчно — не ще отидете по-далече нито вие, нито вашият капитан Немо, нито неговият „Наутилус“. И — ще или не ще — ще се върнем на север, т.е. в страните, дето живеят порядъчни хора.

Трябва да призная, че Нед Ланд беше прав: докато корабите не бъдат направени така, че да могат да плават по ледени полета — ще трябва да се спират пред ледените стени. И наистина, макар че употреби всички усилия и всички мощни средства да разцепи ледовете, „Наутилус“ бе принуден да стои неподвижен. Обикновено, когато някой няма възможност да върви напред, връща се назад. Ала тук беше еднакво невъзможно да се върнеш, както и да вървиш напред, защото проходите се бяха затворили зад нас и щом нашият кораб останеше на едно място, щеше да замръзне сред ледовете. Към два часа следобед стана точно това и новият лед по страните на кораба се образува с учудваща бързина. Трябваше да призная, че поведението на капитан Немо беше повече от неблагоразумие.

По това време аз бях на палубата. Капитанът, който от известно време наблюдаваше положението, ми каза:

— Е, господин професоре, какво мислите сега?

— Мисля, че сме замръзнали, капитане.

— Замръзнали? И как разбирате това?

— Разбирам, че не можем да вървим ни напред, ни назад — наникъде. Това, струва ми се, значи „замръзнали“ поне в населените континенти.

— Значи, господин Аронакс, вие мислите, че „Наутилус“ не ще може да се измъкне?

— Мъчно, капитане, тъй като сезонът е доста напреднал и не можете да разчитате на размразяването на ледовете.

— Ах, господин професоре — отговори капитан Немо иронично, — вие сте си все същият! Навсякъде виждате само спънки и пречки! А аз мога да ви уверя, че „Наутилус“ не само ще се измъкне, а ще отиде и още по-нататък!

— Още по на юг ли? — попитах аз, като погледнах капитана.

— Да, господин професоре, ще отиде на полюса.

— На полюса? — извиках аз, като не можах да прикрия недоверието си.

— Да — отговори капитанът, — на Южния полюс, на тая непозната точка, дето се кръстосват всичките земни меридиани! Вие знаете, че правя с „Наутилус“ всичко, каквото искам.

Да! Аз знаех това. Знаех, че тоя човек е смел до безразсъдство! Но да победи пречките, издигнати застрашително пред Южния полюс, който е по-непристъпен от Северния, дето още не са успели да стигнат и най-смелите мореплаватели — нима това не бе едно безумно начинание, което може да се зароди само в мозъка на луд човек!

Сетих се тогава да попитам капитан Немо дали не е открил досега тоя полюс, дето още не е стъпвал човешки крак.

— Не, господин Аронакс — отговори ми той, — ще го открием заедно. Там, дето другите не са успели, аз ще успея. Никога досега не съм закарвал моя „Наутилус“ толкова навътре в южните полярни води; но повтарям ви, той ще отиде още по-надалеч.

— Искам да ви вярвам, капитане — подех аз малко иронично. — Вярвам ви! Тогава — напред! Няма пречки за нас! Да разбием ледената стена. Да я хвърлим във въздуха, а ако тя упорствува, да снабдим „Наутилус“ с крила, за да може да прехвръкне над нея!

— Над нея ли, господин професоре? — отговори спокойно капитан Немо. — Съвсем не над нея, а под нея.

— Под нея ли? — възкликнах аз.

И изведнъж, във внезапно просветление, аз прозрях плановете на капитана. Чудните качества на „Наутилус“ щяха да му помогнат и при това свръхчовешко начинание!

— Виждам, че почваме вече да се разбираме, господин професоре — каза полуусмихнат капитанът. — Вие вече съзирате възможността — бих казал, успеха на тоя опит. Онова, което не може да се направи с обикновен кораб, е лесно с „Наутилус“. Ако излезе, че на полюса има някакъв континент, той ще се спре пред него. Но ако, напротив, полюсът е сред море, той ще отиде на самия полюс!

— Действително — казах аз, увлечен в разсъжденията на капитана, — ако повърхността на морето е скована от ледове, долните пластове на водата са свободни, тъй като мъдростта на природата е установила за най-гъстата морска вода по-висок градус на замръзване. А ако не се лъжа, подводната част на тая ледена планина се отнася към частта, която стърчи над водата, като четири към едно, нали?

— Приблизително, господин професоре. На една стъпка от ледената планина над водата отговарят три стъпки под водата. И тъй като ледените планини не са по-високи от сто метра, под водата нямат повече от триста. А какво са за „Наутилус“ триста метра?

— Нищо, господин капитан.

— Той може да отиде дори по-надълбоко, за да стигне до еднаквата за всички морски води температура, а там вече няма да искаме и да знаем за тридесетте или четиридесетте градуса студ на повърхността.

— Точно така, капитане, точно така — отговорих аз и се оживих.

— Едничката мъчнотия е — продължи капитан Немо, — че ще трябва да останем няколко дни във водата, без да подновяваме запаса си от въздух.

— Само това ли е? — отвърнах аз. — „Наутилус“ има големи резервоари, ще ги напълним и те ще ни снабдят с необходимия ни кислород.

— Добре измислено, господин Аронакс — отговори усмихнат капитанът. — Но тъй като не искам да ме обвините в безразсъдство, ще ви изложа предварително моите възражения.

— Нима имате и други възражения?

— Само едно. Ако на Южния полюс има море, възможно е това море да е изцяло замръзнало и следователно да не можем да излезем на повърхността!

— Добре, капитане, но забравихте ли, че „Наутилус“ е въоръжен с един опасен остър нос и че ще можем да го забием диагонално в тия ледени полета, които ще се разцепят от удара?

— Хе, господин професоре, вие имате днес интересни хрумвания!

— От друга страна, капитане — добавих аз, като все повече и повече се въодушевявах, — защо и на Южния полюс да няма както на Северния — море? Полюсите на студа и полюсите на земята не съвпадат — нито в Южното, нито в Северното полукълбо и докато бъде доказано противното, трябва да се предполага, че и на двата полюса на земята има континент или море — свободни от ледове.

— Аз мисля същото, господин Аронакс — отговори капитан Немо. — Ще забележа само, че след като направихте толкова много възражения на моя план, сега ме съкрушавате с доводи в негова защита.

Капитан Немо беше прав. Аз го бях задминал по смелост! Сега аз го карах да вървим към полюса. Бях го изпреварил, бях го оставил назад… Не, не, клетий безумецо! Капитан Немо знаеше по-добре от тебе всичките за и против по тоя въпрос и той се забавляваше, като те виждаше да се унасяш в блянове по непостижимото!

Но той не бе пропуснал нито един миг. По даден знак дойде помощникът. Двамата мъже заговориха бързо на своя неразбираем език и дали защото е бил предизвестен, помощникът не прояви никаква изненада и намери плана за изпълним. Ала колкото и безстрастен да бе той, неговата безстрастност не бе по-голяма от тая на Консей, когато казах на тоя великолепен момък, че имаме намерение да отидем чак на Южния полюс. Моето съобщение бе посрещнато с едно „както каже господарят“ и аз трябваше да се задоволя с него. Колкото пък за Нед Ланд — едва ли някога някой е дигал рамене по-високо.

— Вижте какво, господин Аронакс — каза ми той, — вие и вашият капитан Немо ме карате да ви съжалявам!

— Но ние ще отидем на полюса, майстор Ланд!

— Възможно е, но няма да се върнем оттам! И Нед Ланд се прибра в каютата си — „за да не направи някоя беля“, както каза той, като си отиваше.

А през това време започнаха приготовленията за дръзкия опит. Мощните помпи на „Наутилус“ пълнеха резервоарите с въздух и го сгъстяваха при високо налягане. Към четири часа капитан Немо ми съобщи, че люкът за палубата ще бъде затворен. Аз погледнах за последен път плътната ледена стена, която се канехме да прехвърлим. Времето беше ясно, атмосферата доста чиста, студът — силничък, 12 градуса под нулата; но тъй като вятърът бе затихнал, температурата не бе много непоносима.

Десетина матроси с кирки се изкачиха от двете страни на „Наутилус“ и почнаха да очукват леда около корабния корпус, който скоро бе освободен. Това стана много бързо, тъй като новият лед бе още тънък. Всички се прибрахме вътре. Обикновените резервоари се напълниха с незамръзналата вода край кораба. И „Наутилус“ скоро се спусна под водата.

Аз бях седнал в салона с Консей. Ние гледахме през стъклата долните пластове на Южния ледовит океан. Термометърът се качваше. Стрелката на манометъра се местеше по циферблата. Както бе предвидил капитан Немо, на дълбочина около триста метра ние плавахме под вълнообразната повърхност на ледената стена. Но „Наутилус“ потъна още по-надълбоко. Той стигна до дълбочина 800 метра. Тук температурата на водата, която горе на повърхността беше 12 градуса стигаше до 10 градуса. Бяха вече спечелени два градуса. А не ще и дума, че температурата на „Наутилус“, повишена от отоплителните апарати, бе поддържана на доста висок градус. Всички маневрирания се извършваха с извънредна точност.

— Ако господарят ми позволи, мисля, че ще минем — каза ми Консей.

— Разбира се! — отговорих аз, дълбоко убеден. В това незамръзнало море „Наутилус“ караше направо към полюса, без да се отклонява от петдесет и втория меридиан. Оставаха да се изминат още двадесет градуса и половина ширина — т.е. от 67 градуса 30’до 90 градуса, с други думи, малко повече от петстотин левги. „Наутилус“ заплава с обикновена скорост от двадесет и шест мили в час, скорост на бърз влак. Ако можеше да запази тая скорост, за четиридесет часа щяхме да стигнем до полюса.

За известно време през нощта това ново положение ни накара, Консей и мене, да останем до стъклата на салона. Водите бяха светнали от електрическия блясък на прожектора. Но бяха пустинни. Рибите не се застояваха в тия заключени води. За тях това беше само проход, по който можеха да минат от Южния ледовит океан до незамръзналите води около полюса. Ние плавахме бързо. Това се усещаше по трепета на дългия стоманен корпус.

Към два часа след полунощ отидох да си почина за няколко часа. И Консей направи същото. Когато минавах по коридорите, не срещнах капитан Немо. Предположих, че той е в кабината на кормчията.

На следния ден, 19 март, в пет часа сутринта бях отново на поста си в салона. Електрическият лаг показваше, че скоростта на „Наутилус“ беше намалена. Той възлизаше към повърхността, но предпазливо, опразвайки резервоарите си.

Сърцето ми биеше. Дали щяхме да излезем на повърхността и да се намерим в свободната атмосфера на полюса? Не. Едно сблъскване ми показа, че „Наутилус“ бе ударил долната повърхност на ледената стена, която беше навярно твърде дебела още, ако се съдеше по глухия звук при удара. Наистина ние се бяхме „натъкнали“, както казват моряците, само че в обратен смисъл, и на три хиляди стъпки дълбочина, което значеше — четири хиляди стъпки лед над нас, хиляда от които стърчаха над водата. Тъй че ледената планина беше тук по-висока, отколкото по бреговете си. Обстоятелство, което не беше много утешително.

През деня „Наутилус“ няколко пъти повтори тоя опит и винаги се натъкваше на стената, която бе като таван над него. При някои опитвания ледът беше на деветстотин метра дълбочина, което значеше, че е дебел хиляда и двеста метра, триста от които стърчаха над водата. А това бе двойно повече от височината на ледената планина по времето, когато „Наутилус“ се беше гмурнал във водата.

Аз бележех внимателно различните дълбочини и можах да установя подморския профил на ледената верига под водата.

Никаква промяна в положението ни нямаше и вечерта. Ледът продължаваше на дълбочина от четири до петстотин метра. Очевидно бе, че ледът намаляваше, но все пак между нас и повърхността на океана оставаше още много дебел пласт. Беше осем часа. Както биваше всеки ден, въздухът в „Наутилус“ трябваше да бъде подновен преди четири часа, но аз не чувствувах много силно това, макар че капитан Немо не бе пуснал от резервоарите нов кислород.

През нощта спах тежко. Изпълваха ме последователно надежда и страх. Няколко пъти ставах. Опипванията на „Наутилус“ продължаваха. Към три часа сутринта установих, че долната повърхност на ледената стена се намираше само на петдесет метра дълбочина. Сега ни деляха сто и петдесет стъпки от повърхността на водата. Ледената стена се превръщаше постепенно в ледено поле. Планината ставаше равнина. Очите ми не се откъсваха вече от манометъра. Ние непрекъснато възлизахме по диагонал към ослепителната, блеснала от електрическите лъчи повърхност. Ледената стена се стесняваше отдолу и отгоре с удължени полегати плоскости. С всяка миля тя ставаше все по-тънка.

Най-сетне в шест часа сутринта, в паметния ден 19 март вратата на салона се отвори. Капитан Немо се появи и каза:

— Незамръзнало море!

XIVЮЖНИЯТ ПОЛЮС

Аз се втурнах към палубата.

Да! Незамръзнало море. Само тук-там няколко ледени грамади, плаващи ледници: в далечината — широко море; във въздуха — цял свят от птици, а във водата, която според дълбочината беше гъстосиня или маслиненозелена — десетки хиляди риби. Термометърът показваше три градуса под нулата по Целзий. Беше сякаш пролет, заключена тук. отвъд ледената стена, далечната грамада на която се очертаваше на северния хоризонт.

— На полюса ли сме вече? — попитах капитана с разтуптяно сърце.

— Не зная — отговори той. — Ще направим изчисления на обед.

— Дали слънцето ще се покаже през тия мъгли? — рекох аз, като гледах възсивото небе.

— И съвсем за малко да се покаже, ще ми бъде достатъчно — отговори капитанът.

На десет мили южно от „Наутилус“ се издигаше самотно островче, високо около двеста метра. Ние плавахме към него, но предпазливо, защото морето тук може би беше осеяно с рифове.

След един час стигнахме до островчето. Два часа след това бяхме завършили обиколката му. То имаше около четири-пет мили окръжност. Тесен канал го отделяше от значителна по размери суша, може би цял континент, границите на който не можехме да съзрем. Съществуването на тая земя като че оправдаваше предположенията на Мори. Изобретателният учен забелязал действително, че между Южния полюс и шестдесетия паралел морето е покрито с огромни плаващи ледове, каквито никога не се срещат в Северния Атлантически океан. От тоя факт той заключил, че в южния полярен кръг има значително голяма земя, защото плаващите ледове не могат да се образуват в открито море, а само по брегове. Според неговите изчисления ледената маса, която обгръща Южния полюс, образува широк пръстен с диаметър около четири хиляди километра.

Но от страх да не се натъкне на скала „Наутилус“ беше спрял на три кабелта от брега, над който се издигаше величествена грамада скали. Лодката бе спусната в морето. Капитанът, двамина от неговите хора, които носеха уреди, Консей и аз се качихме в нея. Беше десет часа заранта. Не бях видял дотогава Нед Ланд. Несъмнено пред самия Южен полюс канадецът не искаше да признае, че не е имал право. С няколко удара на веслата лодката стигна до пясъка, дето спря. Консей вече се канеше да скочи на сушата, но аз го възпрях.

— Господин капитан — казах аз на капитан Немо. — вам се пада честта да стъпите първи на тая земя.

— Да, господин Аронакс — отговори капитанът. — и аз не се колебая да стъпя върху тая полюсна земя, защото никое човешко същество не е оставило до днес по нея диря от стъпките си.

И като каза това, той скочи леко на пясъка. Силно вълнение караше сърцето му да бие. Той се изкачи на една надвиснала скала, с която завършваше малък нос. и скръстил ръце, с пламнали очи, неподвижен и мълчалив, застана като човек, който сякаш ставаше собственик на полярните предели. След пет минути, прекарани в тоя екстаз, той се обърна към нас.

— Елате, ако обичате — извика ми той.

Аз слязох на брега, следван от Консей. а двамата матроси останаха в лодката-

На дълго протежение почвата беше шуплеста и червена. като че бе от чукани тухли. Покрита бе със сгурия, застинала лава и пемза. Нейният вулканичен произход бе явен. Тук-там имаше малки пукнатини, от които излизаха струйки дим с мирис на сяра, и свидетелствуваха, че подземният огън още бе запазил своята изригваща сила. Но като се изкачих на една висока стръмнина, не съзрях никакъв вулкан. Известно е, че по тия места около Южния полюс Джеймс Рос бе открил кратерите на Еребус и на Терор, в разгара на дейността им, на сто шестдесет и седмия меридиан и на 77 градуса 32’ ширина.

Растителността на тоя тъжен континент ми се видя крайно оскъдна. Няколко лишеи от вида Usnea melanoxantha личаха по черните канари. Някои микроскопични растения, първични водорасли, нещо като клетки между две кварцови раковини, дълги морски треви, пурпурни и тъмночервени, върху малки плавателни мехури, изхвърляни от отлива по брега — това беше цялата бедна растителност на тая област.

Брегът беше осеян от мекотели — малки обикновени миди, конически миди, лъскави букарди със сърцевидна форма и специално — клиоси с продълговати ципести тела, главите на които са съставени от две заоблени части. Видях също така огромно множество северни клиоси, дълги около три сантиметра, от които китовете гълтат по хиляди наведнъж. Тия прелестни птероподи, истински морски пеперуди, оживяваха крайбрежните води. В дълбочините между другите зоофити личаха някои дървовидни корали от ония, за които Джеймс Рос казва, че живеят на дълбочина до хиляда метра в южните полярни води; освен това малки полипи-алциони от вида Procellaria pelagica, както и много морски звезди, присъщи на тукашния климат, които покриваха брега.

Ала животът кипеше най-вече във въздуха. Хиляди най-различни птици летяха, прехвърчаха и ни оглушаваха с крясъците си. Други покриваха скалите, гледаха ни без страх, като минавахме, и се притискаха доверчиво до нозете ни. Това бяха пингвини, толкова подвижни и пъргави във водата, дето понякога ги вземат за големи бързи скумрии, колкото са тромави и тежки на сушата. Те издаваха смешни викове, събрани на големи групи — малко подвижни, но много кресливи.

Между птиците видях кионии от семейството дългоноги, едри като гълъби, бели, с къса коническа човка и с очи, заобиколени с червен кръг. Консей улови доста от тях, защото тия птици, сготвени добре, са приятно ядене.

Във въздуха се носеха черни като сажди албатроси, които с разперени криле достигаха до четири метра, наричани с основание океански лешояди, гигантски буревестници, между другите quebrantehuesos с извити криле, които много обичат да ядат моржове, дамиери, един вид дребни патици, гърбът на които е черен и бял, множество други буревестници: едни — белезникави, с тъмни ивици по края на крилата, други — сини, които се въдят само в южнополярните области и са „толкова тлъсти — казах аз на Консей, — че жителите на Феройските острови пъхват в тях един фитил и ги запалват като светилник“.

— Още малко — отговори Консей — и те биха били отлични лампи! Но не можем да искаме природата да ги снабдява предварително с фитили!

На разстояние половин миля земята бе осеяна с гнезда на особен вид пингвини, нещо като дупки, удобни за снасяне, отдето изхвръкваха много птици. По-късно капитан Немо поръча да хванат няколко стотици от тях, защото черното им месо е много вкусно. Те ревяха като магарета. Големи като гъски, тъмни по гърба, бели по корема и с жълта ивица на шията като връзка, тия животни се оставяха да ги убиват с камъни и не се сещаха да бягат.

Но мъглата не се дигаше и в единадесет часа слънцето още не се бе показало. Това ме тревожеше. Без слънцето нямаше да има изчисления. А как щяхме да определим тогава дали сме достигнали полюса?

Когато отидох при капитан Немо, намерих го облакътен мълчаливо на една скала, загледан в небето. Изглеждаше нетърпелив и недоволен. Но какво можеше да се направи? Тоя смел и могъщ човек нямаше власт над слънцето, както над морето.

Настъпи обяд, но дневното светило не се показа ни за един миг. Не можеше дори да се познае мястото му зад завесата от мъгли. И скоро мъглата се превърна в сняг.

— Ще трябва да отложим за утре — каза ми просто капитанът и сред снежната виелица ние се върнахме на „Наутилус“.

През време на нашето отсъствие на кораба бяха спуснали мрежите и аз разгледах с интерес рибите, които току-що бяха измъкнали на палубата. Полярните морета служат за убежище на голям брой пътуващи риби, които бягат от бурите на южните области, но попадат в зъбите на морските свини и на тюлените. Видях няколко южнополярни котти, дълги десет сантиметра, от вида на хрущялните, белезникави, с тъмни напречни ивици и въоръжени с шипове, след това южнополярни химери, дълги три стъпки, с много удължени тела, с бяла кожа, сребриста и лъскава, с кръгла глава, с три перки на гърба и с муцуна, която завършва с хоботче, извито към устата. Опитах месото им, но то ми се видя безвкусно, макар че Консей много го хареса.

Снежната буря продължи до следния ден. Невъзможно бе да се стои на палубата. В салона, дето си отбелязвах случките от тоя излет из полярния континент, чувах виковете на буревестниците и албатросите, които лудуваха сред бурята. „Наутилус“ не остана неподвижен и като заплава край брега, отиде още десетина мили по на юг сред полузрака на слънцето, което бе на самия хоризонт.

На следния ден, 20 март, снегът престана да вали. Студът се бе позасилил. Термометърът показваше два градуса под нулата. Мъглите се дигнаха и аз се надявах, че през тоя ден ще могат да се направят наблюденията.

Тъй като капитан Немо не бе дошъл още, лодката взе само двама ни, Консей и мене, и ни закара на сушата. И тук почвата бе същата — вулканична. Навсякъде имаше следи от лава, от сгурия, от базалт, но никъде не видях кратера, който ги бе изригнал. И тук десетки хиляди птици оживяваха тая част от полярния континент. Но те деляха властта си с големи стада морски млекопитаещи, които ни гледаха с кротките си очи. То бяха най-различни тюлени: едни — прострени на земята, други — легнали върху плаващи ледове, трети — излизаха от морето или се връщаха в него. Когато приближавахме те не бягаха, защото не бяха имали работа с хора. Пресметнах, че това множество животни можеше да напълни стотици кораби.

Беше осем часа сутринта. Оставаха ни четири часа до времето, когато можехме да наблюдаваме успешно слънцето. Аз се отправих към един широк залив, който се врязваше в гранитната стена на брега.

Там, додето поглед стигаше, сушата и плаващите ледове бяха отрупани с морски млекопитаещи. Повечето бяха тюлени. Те бяха на отделни групи, мъжки и женски: бащата пазеше семейството, майката кърмеше малките си, а някои от младите, заякнали вече, се държаха независимо, на няколко крачки от тях. Когато искаха да се преместят, тия млекопитаещи подскачаха със ситни скокове, като свиваха тялото си и си помагаха доста тромаво със зачатъчните си перки, които у ламантина, който е от същия род, са като полуръце. Трябва да добавя, че когато са във водата — тяхната същинска стихия — тия животни с гъвкав гръбнак, с тесен таз, с къси и гъсти косми и с ципести лапи плуват чудесно. Когато си почиват или са на суша — позите им са извънредно грациозни.

Обърнах вниманието на Консей, че главите на тия умни животни са значително развити. Никое млекопитаещо освен човека няма толкова много мозъчно вещество. Затова тюлените се поддават на известно възпитание; те лесно се опитомяват и аз мисля както някои от естествениците че ако се дресират добре, могат да принасят големи услуги като риболовни кучета.

Повечето от тия животни спяха по скалите и пясъка. Между тюлените от чист тип, които са без външни уши — и с това се различават от отариите, ушите на които са издадени навън — видях много видове стеноринки, дълги три метра, с бели косми, с глави като булдози, въоръжени с по десет зъба на всяка челюст, с по четири резци горе и долу и два големи кучешки зъба във форма на клин. Между тях се промъкваха морски слонове, вид тюлени с къси подвижни хоботи — гигантите на тоя род, които имат обиколка около шест метра, а са дълги десет метра. Те не помръдваха, когато приближавахме.

— Не са ли опасни тия животни? — попита Консей.

— Не — отговорих аз, — ако човек не ги нападне. Когато някой тюлен защищава малкото си, неговата ярост е страхотна и нерядко строшава на парчета лодката на ловците.

— И има право — рече Консей.

— Не казвам противното.

Две мили по-нататък бяхме спрени от един издаден нос, който пазеше залива от южните ветрове. Той се спущаше отвесно над морето и вълните се блъскаха пенливо в скалите му. Отвъд него се чуваха ужасни мучения, сякаш мучеше цяла чарда преживни животни.

— Какво е това — рече Консей, — концерт от бикове ли?

— Не — казах аз, — концерт от моржове.

— Бият ли се?

— Или се бият, или си играят.

— Ако господарят позволи, трябва да ги видим.

— Трябва да ги видим, Консей.

И ние се закатерихме през тъмните скали, сред неочаквани грамади от камъни, които бяха много по-плъзгави от леда. Неведнъж падах и си натъртвах кръста. Консей, по-внимателен или по-устойчив, не се спъваше и ми помагаше да се вдигна, като казваше:

— Ако господарят има добрината да върви по-разкрачен, по-лесно би пазил равновесие.

Когато стигнах до хребета на носа, видях широка бяла равнина, цялата покрита с моржове. Те си играеха. Мученията им не бяха гневни, а радостни.

Моржовете приличат на тюлените по формата на тялото и по разположението на крайниците си. Но на долната им челюст няма кучешки зъби и резци, а кучешките на горната са два защитни зъба, дълги осем-десет сантиметра, в основата си с обиколка около тридесет и три сантиметра. Тия зъби от еднородна костна материя, без никакви бразди, която е по-твърда от слоновата кост и пожълтява по-бавно — са много ценени. Затова моржовете са прицел на безогледен лов, който скоро ще ги унищожи до последния, тъй като ловците избиват безразборно и бременни женски, и млади животни и всяка година унищожават повече от четири хиляди.

Минавайки близо до тия интересни животни, аз имах възможност да ги разглеждам, защото те не се плашеха. Кожата им беше плътна и грапава, жълточервеникава. избиваща на червено с къса и рядка козина. Някои бяха дълги до четири метра. По-спокойни и не тъй плашливи, както са северните им събратя, те нямаха никакви стражи, които да пазят границите на лагера им.

След като разгледах това селище на моржове, мислех да се връщам обратно. Часът бе единадесет, исках да присъствувам при наблюденията на капитан Немо, ако имаше благоприятни условия. Но не се надявах, че слънцето ще се покаже през този ден. Сплъстените на хоризонта облаци още го скриваха от очите ни. Сякаш то беше ревниво и не искаше да покаже на хората тая недостъпна за тях точка на земното кълбо.

Все пак смятах да се върна на „Наутилус“. Тръгнахме по стръмна пътечка, която водеше от върха на носа. В единадесет и половина бяхме на мястото, дето слязохме на брега. Лодката бе докарала капитана. Видях го изправен върху една базалтова канара. Уредите му за наблюдение бяха до него;

Погледът му бе устремен в кръгозора на север, близо до който слънцето описваше тогава своята удължена крива линия.

Застанах край него и зачаках, без да говоря. Стана дванадесет часа и пак както през миналия ден слънцето не се показа. Съдба! Наблюденията пак не станаха. Ако и утре не можеха да се извършат, трябваше окончателно да се откажем да определим мястото, дето се намирахме.

И наистина беше тъкмо 20 март. Утре, 21 март. денят на равноденствието, като не се смята пречупването н а лъчите, слънцето щеше да изчезне под хоризонта за шест месеца, а с неговото изчезване щеше да започне и дългата полярна нощ. От равноденствието през септември то бе излязло над северния хоризонт и бе възлизало по удължени спирални линии до 21 декември. В тоя ден, когато слънцето е най-отдалечено от екватора в тези южни46 области — то бе почнало да се спуска и утре щеше да огрее за последен път. Казах съображенията и страховете си на капитан Немо.

— Прав сте господин Аронакс — каза той. — Ако утре не мога да установя височината на слънцето, не ще мога да почна наново наблюденията си, преди да изтекат шест месеца. Но от друга страна, тъкмо защото случаят ме доведе тук на 21 март, лесно ще Мога да установя точката, на която се намираме, стига утре в 12 часа слънцето да се покаже.

— Защо, капитане?

— Защото, когато слънцето описва своите толкова удължени спирали, мъчно е да се измери точно височината му над хоризонта и уредите могат да направят големи грешки.

— Тогава какво ще направите?

— Ще си послужа само с хронометъра — отговори капитан Немо. — Ако утре, 21 март, по обяд слънчевият диск, като имам предвид и пречупването на лъчите, бъде прерязан на две от линията на хоризонта на север, това ще значи, че съм на Южния полюс.

— Наистина — казах аз. — Все пак математически това не е съвсем точно, защото равноденствието не съвпада непременно с 12 часа.

— Несъмнено, господин Аронакс: но грешката няма да е сто метра и ще бъде без значение. И тъй — до утре!

Капитан Немо се върна на кораба. Ние с Консей останахме да се разхождаме по брега до пет часа. като наблюдавахме и проучвахме. Не можах да намеря нищо интересно освен едно яйце на пингвин, забележително по големината си. за което някой любител би дал повече от хиляда франка. Цветът му, цвят на мляко с кафе, резките и знаците, които го украсяваха и приличаха на йероглифи, го правеха рядък предмет за украса. Поверих го на Консей и внимателният момък, като стъпваше уверено, го понесе като скъпоценен порцелан и занесе непокътнато на „Наутилус“. Там поставих това рядко яйце в един от стъклените шкафове на музея. Вечерях с апетит, като изядох един великолепен къс черен дроб от тюлен, който по вкус много приличаше на свинско месо. След това си легнах, като помолих, както правят индусите, лъчезарното светило да бъде милостиво към нас.

На другия ден, 21 март, излязох на палубата още в пет часа сутринта. Заварих там капитан Немо.

— Времето се прояснява малко — каза той. — Имам надежда. След закуската ще отидем на сушата и ще си изберем място за наблюдение.

След тая уговорка отидох да намеря Нед Ланд. Искаше ми се да го взема със себе си. Но упоритият канадец отказа и аз видях, че неговата мълчаливост, както и лошото му настроение, се увеличаваха от ден на ден. В края на краищата не съжалявах, че той упорствуваше в случая. По брега имаше много тюлени и не биваше да подлагам на изкушение тоя неразумен ловец.

Щом закусих, отидох на сушата. През нощта „Наутилус“ се бе придвижил с още няколко мили към юг. Сега той бе в открито море, на повече от една миля от брега, над който се издигаше един остър връх, висок четири-петстотин метра. В лодката бяхме аз, капитан Немо, двама матроси от екипажа и уредите, т.е. един хронометър, един далекоглед и един барометър.

Докато плавахме, видях много китове от трите вида, които се срещат предимно в южните полярни морета: китове, които нямат гръбни перки, китове с нагънат корем и големи белезникави перки и тъмножълтеникави китове, най-подвижни от целия род. Тия силни животни се чуват отдалече, когато изхвърлят много нависоко стълбове въздух и пара, прилични на вихрушки от дим. Млекопитаещите лудуваха на групи в спокойните води и аз разбрах, че басейнът около Южния полюс бе сега убежище на китове, които бяха усилено преследвани от ловците.

В девет часа слязохме на сушата. Небето се проясняваше. Облаците се носеха към юг. Мъглите се дигаха от студената повърхност на водата. Капитан Немо се запъти към острия връх, който бе избрал за своя наблюдателница. То беше едно мъчително изкачване по острите късове застинала лава и пемза, сред въздух, на места наситен със серни изпарения от пукнатините. Капитанът, макар и отвикнал да ходи по земята, се изкачваше по най-стръмните склонове тъй леко и пъргаво, както аз не бих могъл, на което би завидял всеки ловец на диви кози.

Два часа трябваше да се изкачваме, докато стигнем върха, който бе наполовина от порфир, наполовина от базалт. От тая височина видяхме пред нас широко море, което на север очертаваше ясно крайната си линия, с която стигаше до небето. В подножието равнината беше ослепително бяла. Над нас бе бледо лазурно небе, изчистено от мъгли. На север слънчевият диск, приличен на огнена топка, бе вече ощърбен от линията на хоризонта. От водните недра се издигаха стотици величави водоскоци. В далечината „Наутилус“ приличаше на заспал кит. А зад нас, на юг и на изток, беше безпределна земя, хаотичен куп скали и ледове, краят на които не се виждаше.

Когато се изкачи на върха, капитан Немо установи внимателно чрез барометъра височината му, защото трябваше да я знае, когато щеше да прави изчисленията си.

В дванадесет без четвърт слънцето, което се виждаше само чрез пречупване на лъчите, се показа като златен диск и изпрати последните си лъчи над тоя изоставен континент и тия води, които не бяха браздени досега от човека.

През един точен далекоглед, който с помощта на едно огледало поправяше пречупването на лъчите, капитан Немо наблюдаваше слънцето, което постепенно потъваше под хоризонта по дълга диагонална линия. Аз държах хронометъра. Сърцето ми силно биеше. Ако потъването на половината от слънчевия диск съвпаднеше с дванадесетия час — това щеше да значи, че сме на самия полюс.

— Дванадесет! — извиках аз.

— Южният полюс! — отговори капитан Немо сериозно, подавайки ми далекогледа, през който дневното светило се виждаше разделено от чертата на хоризонта точно на две равни части.

Аз гледах как последните лъчи увенчават острия връх и как здрачът почваше да пълзи постепенно по стръмнините.

Тогава, като сложи ръка на рамото ми, капитан Немо каза:

— Господин Аронакс, в 1600 година холандецът Геритк, повлечен от теченията и бурите, стигна 64-тия градус южна ширина и откри Ню-Шетланд. На 17 януари 1773 година знаменитият Кук, плавайки по тридесет и осмия меридиан, стигна до 67 градуса 301’ ширина, а на 30 януари 1774 година по сто и деветия меридиан стигна до 71 градуса 15’ ширина. В 1820 година англичанинът Брунсфилд спря до шестдесет и петия градус. В 1825 година англичанинът Поуел не можа да мине отвъд шестдесет и втория градус. През същата година един обикновен ловец на тюлени, англичанинът Еудъл, стигна до 72 градуса 14’ ширина по тридесет и петия меридиан и до 74 градуса 15’ — по тридесет и шестия. На 1 февруари 1831 година англичанинът Биское откри земята Ендерби на 68 градуса 50’ ширина; на 5 февруари 1832 година — земята Аделаида — на 67 градуса ширина, и на 21 февруари — земята Грахам — на 64 градуса 45’ширина. През 1838 година французинът Дюмон Дюрвил, спрян пред ледена планина на 62 градуса 57’ширина, откри земята Луи Филип; след две години на 21 януари, той нарече една нова ивица земя на 66 градуса 30’ — земя Адели. а осем дни по-късно на 64 градуса 40’ — брега Клари. В 1838 година англичанинът Уилкес стигна до шестдесет и деветия паралел по стотния меридиан. Най-сетне в 1842 година англичанинът Джеймс Рос откри на 12 януари с корабите „Еребус“ и „Терор“ на 76 градуса 56’ширина и 17 градуса 17’ дължина земята Виктория. На 23 същия месец той стигна до седемдесет и четвъртия паралел, най-далечната точка, достигната дотогава. На 27 същия месец той стигна на 76 градуса 8’, на 28 — на 77 градуса 32’, на 2 февруари — на 78 градуса 4’, а през 1842 година отново стигна седемдесет и първия градус, който не можа да премине. А днес, 21 март 1868 година, аз, капитан Немо, стигнах Южния полюс на деветдесетия градус и завладявам тая част от земното кълбо, която е равна на една шеста от познатите континенти.

— От чие име, капитане?

— От мое, господин професоре!

И като каза това, капитан Немо разгърна едно черно знаме с буквата N, извезана със злато върху плата. След това се обърна към дневното светило, последните лъчи на което се плъзгаха по водния хоризонт, и възкликна:

— Сбогом, слънце! Изчезни, лъчезарно светило! Потъни в това свободно море и спусни мрака на шестмесечната нощ над моето ново владение!

XVЗЛОПОЛУКА ИЛИ СЛУЧКА?

В шест часа сутринта на следния ден, 22 март, започнаха приготовленията за заминаване. Последният светлик на дрезгавината угасваше в мрака. Студът бе остър. Съзвездията блестяха необикновено ярко. В зенита светеше ослепителният Южен кръст, южната полярна звезда.

Термометърът показваше дванадесет градуса под нулата. Когато вятърът се засилваше, почваше да щипе. По откритите места на морето ледовете се увеличаваха. Морето замръзваше. Многобройни тъмни плочки по повърхността му сочеха, че скоро ще се образува нов лед. Очевидно централният морски басейн беше съвсем недостъпен. През това време какво щяха да правят китовете? Несъмнено те щяха да минат под ледената стена и да потърсят по-удобно море. А тюлените и моржовете, свикнали да живеят при най-суров климат, останаха в тия заледени предели. Те по инстинкт правят дупки в ледовете и дишат през тях. А когато птиците, прогонени от студа, отлетят на север, морските млекопитаещи остават единствените господари на полярния континент.

Водните резервоари бяха напълнени и „Наутилус“ почна да потъва бавно. На дълбочина хиляда стъпки спря да слиза. Витлото му зацепи водата и той пое право на север със скорост петнадесет мили в час. Привечер той плаваше вече под безпределната ледена кора на ледената планина.

Капаците на стъклата в салона бяха затворени от предпазливост. защото корпусът на „Наутилус“ можеше да се блъсне в някой подводен лед. Затова аз прекарах деня в подреждане на бележките си. Умът ми беше изцяло зает със спомените ми за полюса. Бяхме стигнали до тая недостъпна точка без умора, без опасности, като че нашият плаващ вагон се бе плъзгал по железопътни релси.

Сега вече наистина започваше връщането. Готвеше ли ми то и други подобни изненади? Допущах, защото светът на подводните чудеса е неизчерпаем. От пет месеца и половина, откакто случаят ни бе хвърлил на кораба, бяхме изминали четиридесет хиляди левги и по тоя път, по-дълъг от земния екватор, колко интересни и страшни случки бяха станали през време на пътуването ни: ловът в горите на остров Креспо, засядането в протока Торес, гробището от корали, бисерните подводни полета на Цейлон, арабският тунел, огньовете на Санторин, милионите в залива Виго, Атлантида, Южният полюс! Тия спомени не ме оставиха да мигна през цялата нощ.

В три часа сутринта бях събуден от силен тласък. Станах в леглото и се вслушах в мрака, когато изведнъж бях хвърлен насред стаята. Очевидно след като се бе ударил и заседнал, „Наутилус“ се бе значително наклонил. Долепих се до стената и пипнешком през коридорите се домъкнах до салона, който бе осветен от потона. Мебелите бяха прекатурени. За щастие стъклените шкафове, краката на които бяха прикрепени здраво, бяха устояли. Поради наклоняването картините от дясната страна стояха като прилепени към покритата с плат стена, докато долният край на картините отляво се бяха отместили на една стъпка от стената. Значи „Наутилус“ се бе наклонил надясно и свръх това беше съвсем неподвижен.

От вътрешността на кораба се чуха стъпки и неясна глъчка. Но капитан Немо не се яви. Тъкмо когато се канех да изляза от салона, влязоха Нед Ланд и Консей.

— Какво стана? — попитах веднага.

— Тъкмо идвах да попитам господаря — отговори Консей.

— Поврага! — извика канадецът. — А аз зная какво е станало! „Наутилус“ се е сблъскал с нещо и ако се съди по наклоняването му, не ми се вярва, че ще се отърве като първия път, в протока Торес.

— Но дали поне се е издигнал на повърхността? — попитах аз.

— Не зная — отговори Консей.

— Лесно ще проверим — казах аз. Погледнах манометъра. За моя голяма изненада той показваше триста и шестдесет метра дълбочина.

— Какво значи това? — възкликнах аз.

— Трябва да се попита капитан Немо — рече Консей.

— Къде ще го намерим? — каза Нед Ланд.

— Елате с мене — казах аз на двамата си другари.

Излязохме от салона. В библиотеката нямаше никой. Предположих, че капитан Немо е на пост в кабината на кормчията. Най-добре беше да го почакаме. Върнахме се и тримата в салона.

Няма да говоря за обвиненията на канадеца. Той имаше за какво да кипи. Оставих го да излива на воля лошото си настроение, без да му отговарям.

Вече двадесетина минути седяхме така, като се мъчехме да доловим и най-малкия шум във вътрешността на „Наутилус“. когато влезе капитан Немо. Той сякаш не ни видя. По лицето му, обикновено съвсем безстрастно, сега бе изписана известна тревога. Той погледна мълчаливо компаса и манометъра и сложи пръст върху една точка в оная част на картата, дето бе изобразен Южният ледовит океан.

Не исках да го смущавам. Но след малко, когато се обърна към мене, запитах го със същия израз, който той бе употребил в протока Торес:

— Някаква случка ли, капитане?

— Не, господин Аронакс — отговори той, — тоя път е злополука.

— Сериозна ли?

— Може би.

— Има ли непосредствена опасност?

— Не.

— Заседнал ли е „Наутилус“?

— Да.

— И как стана това?

— От една игра на природата, не от несръчност на хората. Никаква грешка нямаше в нашето маневриране. И все пак не може да се попречи на равновесието да окаже своето въздействие. Можем да пренебрегваме човешките закони, но не и да се противопоставяме на природните.

Капитан Немо бе избрал особен момент за тия философски размисли. И всъщност не разбрах нищо от неговия отговор.

— Мога ли да зная, господин капитан — попитах го аз, — каква е причината за тая злополука?

— Един грамаден леден блок, една същинска планина се преобърна — отговори той. — Когато ледените планини бъдат подровени в основата си от по-топли води или от многократни сблъсквания, центърът на тежестта им се премества по-нагоре. Тогава те изцяло се обръщат и прекатурват. Това именно се случи. Един такъв леден блок, преобръщайки се, блъсна „Наутилус“, който плаваше под водата. След това се плъзна под корпуса на кораба, подигна го с непреодолима сила и го отмести в по-редки водни пластове, дето се намира сега легнал на едната си страна.

— Но не може ли да бъде освободен „Наутилус“. като се изпразнят резервоарите му и по тоя начин се приведе в равновесие?

— Тъкмо това правим сега, господин Аронакс. Можете да чуете помпите, които работят. Погледнете стрелката на манометъра. Тя показва, че „Наутилус“ се издига, но заедно с него се издига и леденият блок и докато нещо не възпре неговото движение нагоре, нашето положение няма да се промени.

Действително „Наутилус“ оставаше все така наведен вдясно. Несъмнено той щеше да се изправи, когато самият блок спреше да се издига. Но тогава пък кой знае дали не бихме се натъкнали на горната част на ледената планина и дали нямаше да бъдем приклещени страхотно между две ледени повърхности?

Размислях за всичките последици от това положение. Капитан Немо не преставаше да следи манометъра. От падането на плаващия ледник „Наутилус“ се бе издигнал с около сто и петдесет стъпки, но беше все така наклонен. Изведнъж почувствувахме леко движение на корпуса. Очевидно „Наутилус“ се поизправяше. Окачените в салона предмети почнаха да заемат обикновените си положения. Стените се приближаваха до отвесната линия. Никой от нас не говореше. С развълнувано сърце ние следяхме, ние чувствувахме как корабът се изправя. Подът под нозете ни ставаше хоризонтален. Минаха десет минути.

— Най-сетне се изправихме — възкликнах аз.

— Да — каза капитан Немо и тръгна към вратата на салона.

— Но ще изплаваме ли? — попитах аз.

— Разбира се — отговори той. — Щом резервоарите се изпразнят, „Наутилус“ ще се изкачи на повърхността на водата.

Капитанът излезе и аз скоро видях, че той бе дал заповед да се спре изкачването на „Наутилус“. Наистина той скоро би се блъснал в долната част на ледената планина и много по-добре беше да стои на тая дълбочина.

— Добре се отървахме! — рече Консей.

— Да. Тия два ледени блока можеха да ни смажат или най-малко — да ни затворят. И тогава, като не можем да получим чист въздух… Да! Добре се отървахме!

— Ако наистина сме се отървали! — измърмори Нед Ланд.

Не исках да почвам безполезна препирня с канадеца и затова не отговорих. А от друга страна, в това време капаците се разтвориха и външната светлина нахлу през откритите стъкла.

Както казах, бяхме сред водата; но на десет метра от двете страни на „Наутилус“ се издигаха ослепителни стени от лед. Над и под него — също; над него беше долната част на ледената стена, която образуваше безпределен потон; под него прекатуреният блок, който се бе плъзнал постепенно и бе намерил в страничните му стени две опорни точки, които го крепяха в това положение. „Наутилус“ бе пленен в един истински тунел от лед, широк около двадесет метра и пълен със спокойна вода. И не беше трудно да излезе от него било напред, било назад, а след това на няколко метра по-долу да намери свободен проход под ледената планина.

Лъчистият потон не светеше, но салонът грееше от силен блясък, защото ледените стени отразяваха мощно светлите струи на прожектора. Не бих могъл да опиша действието на електрическите лъчи върху големите, най-чудновато насечени блокове, всеки ъгъл, всеки ръб и всяка стена на които отразяваше различна светлина според особеностите на жилите на леда. Ослепителна мина на скъпоценни камъни и специално на сапфири, които кръстосваха своя син блясък със зеления блясък на изумрудите. Тук-там пробягваха неизразимо нежни опалови отсенки сред пламтящи точки като същински огнени диаманти, блясъкът на които окото не можеше да издържи. Мощността на прожектора бе стократно увеличена, също както светлината на лампа през лещовидните стъкла на голям маяк.

— Колко е красиво! Колко е красиво! — възкликна Консей.

— Да — казах аз, — очарователна гледка! Нали, Нед? — Е, поврага! — отвърна Нед Ланд. — Великолепно! Побеснявам, че трябва да се съглася с това. Никога не съм виждал нещо подобно. Ала тая гледка може да ни излезе скъпа. И да си кажа откровено, мисля, че тук виждаме неща, които природата не обича да бъдат виждани от хората.

Нед имаше право. Беше прекалено красиво. Изведнъж викът на Консей ме накара да се обърна.

— Какво има? — попитах аз.

— Нека господарят затвори очи! Нека господарят не гледа! И Консей бързо закри очите си с ръце.

— Но какво има, драги момко?

— Замаях се, ослепях!

Неволно погледът ми се извърна към стъклото, но аз не можах да издържа огъня, който пламтеше там.

Разбрах какво се бе случило. „Наутилус“ току-що бе се понесъл с голяма скорост. И всичките спокойни блясъци по ледените стени се бяха сменили сега със светкавични бразди. Пламъците на хилядите диаманти се сливаха. „Наутилус“, носен от витлото си, се движеше сред снопове от мълнии.

В това време капаците на салона се затвориха. Ние закрихме с ръце очите си, изпълнени с ония концентрични светлини, които се носят пред погледа, когато дълго сме гледали слънцето. Необходимо беше известно време, за да се успокоят очите ни. Най-сетне аз отпуснах ръце.

— Бога ми, никога не бих повярвал! — рече Консей.

— А пък аз и сега не го вярвам — отвърна канадецът.

— Когато се върнем на сушата — добави Консей, — преситени от толкова природни чудеса, какво ли ще помислим за нашите нещастни континенти и за дребните творения, плод на човешки ръце! Не, познатият ни досега свят не ще може вече да ни задоволи!

Подобни думи в устата на един безстрастен фламандец показват докъде бе стигнал нашият разпален възторг. Но канадецът и тоя път не пропусна да охлади горещината ни.

— Познатият ни свят ли? — рече той, като поклати глава. — Бъдете спокоен, драги Консей, няма да се върнем вече в него.

Беше пет часа сутринта. В тоя миг предната част на „Наутилус“ се блъсна в нещо. Разбрах, че носът му се е ударил в леден блок. Навярно бе станала грешка в маневрирането, защото в заградения с блокове подводен тунел се плаваше мъчно. И аз помислих, че капитан Немо ще промени пътя и ще избиколи пречките или пък ще следва извивките на тунела. Във всеки случай напредването ни не можеше съвсем да спре. Но противно на очакванията ми „Наутилус“ взе силен заден ход.

— Връщаме ли се? — рече Консей.

— Да — отговорих аз — Навярно откъм тая страна тунелът няма изход.

— И тогава?…

— Тогава — казах аз — работата е много проста. Ще се върнем обратно и ще излезем през южния проход. Това е.

Говорейки така, аз исках да се представя за по-спокоен, отколкото бях всъщност. А през това време задният ход на „Наутилус“ се засилваше и той ни носеше с голяма бързина.

— Ще закъснее — рече Нед.

— Какво значение има — няколко часа повече или по-малко, стига само да излезем!

Няколко минути аз се разхождах от салона до библиотеката. Другарите ми седяха и мълчаха. Скоро се отпуснах на един диван и взех някаква книга, но очите ми машинално се плъзгаха по нея.

След четвърт час Консей се приближи до мене и попита:

— Много ли е интересно това, което чете господарят?

— Много интересно — отговорих аз.

— Сигурно. Господарят чете своята книга.

— Моята книга ли?

Действително аз държах в ръце съчинението си „Големите морски дълбочини“. Но и не подозирах това. Затворих книгата и почнах отново да се разхождам. Нед и Консей станаха, за да си отидат.

— Останете тук, приятели — задържах ги аз. — Нека бъдем заедно, докато излезем от тая сляпа улица.

— Както каже господарят — отговори Консей.

Изтекоха няколко часа. Аз често поглеждах окачените по стената на салона уреди. Манометърът показваше, че „Наутилус“ се държеше на постоянна дълбочина от триста метра, компасът — че плаваше все на юг, а лагът — че се движеше със скорост двадесет мили в час, скорост, извънредно голяма за това толкова тясно пространство. Но капитан Немо знаеше, че не можеше да бърза много и че сега минутите струваха колкото столетия.

В осем часа и двадесет и пет минути усетихме втори удар, сега вече в кърмата. Аз побледнях. Другарите ми дойдоха при мене. Хванах ръката на Консей. Питахме се един друг с очи — и това по-ясно изразяваше мисълта ни, отколкото всякакви думи.

В тоя миг в салона влезе капитанът. Аз отидох при него.

— Затворен ли е пътят към юг? — попитах аз.

— Да, господин Аронакс. Обръщайки се, ледената планина е затворила всички изходи.

— Значи, сме обградени?

— Да.

XVIВЪЗДУХ ЛИПСВА

И така около „Наутилус“, над него и под него, имаше непроницаема ледена стена. Бяхме пленници на ледовете! Канадецът удари масата със своя страхотен юмрук. Консей мълчеше. Погледнах капитана. Лицето му отново бе добило своя обикновен безстрастен израз. Той бе кръстосал ръце. Размисляше. „Наутилус“ не помръдваше. Тогава капитанът заговори:

— Господа — каза той със спокоен глас, — при положението, в което се намираме, може да умрем по два начина.

Тоя загадъчен човек приличаше сега на учител по математика, който обяснява нещо на учениците си по нагледен начин.

— Първият е — поде той — да умрем смазани. Вторият — да умрем задушени. Не споменавам, че можем да умрем от глад, тъй като хранителните запаси на „Наутилус“ бездруго ще ни преживеят. Затова нека обсъдим вероятността да бъдем смазани или задушени.

— Колкото до задушаване, капитане — отговорих аз, — няма защо да се страхуваме от това, тъй като резервоарите ни са пълни.

— Вярно е — поде капитан Немо, — но те ще ни стигнат само за два дни. А ние сме под водата от тридесет и шест часа и натежалият въздух в „Наутилус“ трябваше вече да бъде пречистен. Запасите ни ще се свършат за четиридесет и осем часа.

— Добре, капитане, тогава ще трябва да се освободим, преди да изминат четиридесет и осем часа.

— Ще се опитаме поне, като пробием стената, която ни загражда.

— От коя страна? — попитах аз.

— Сондата ще покаже. Ще спра „Наутилус“ на долната ледена повърхност, а моите моряци във водолазни облекла ще атакуват леда в най-тънката му стена.

— Може ли да се отворят капаците в салона?

— Няма пречка за това. Не се движим вече. Капитан Немо излезе. Скоро разбрах от свистенията, че водата навлизаше в резервоарите. „Наутилус“ заслиза бавно и се отпусна върху дъното на леда на дълбочина триста и петдесет метра — дълбочината, на която бе потънал долният лед.

— Приятели — казах аз, — положението е тежко, но аз разчитам на вашата смелост и на вашата енергия.

— Господин Аронакс — отговори канадецът, — няма да ви досаждам сега с моите укори. Готов съм да сторя всичко за общото ни спасение.

— Добре, Нед — казах аз и му стиснах ръката.

— Ще добавя — продължи той, — че умея да въртя кирката като харпуна и че капитанът може да разполага с мене, ако мога да му бъда полезен.

— Той няма да се откаже от вашата помощ. Елате, Нед.

Заведох канадеца в стаята, дето матросите на „Наутилус“ обличаха водолазните си костюми. Съобщих на капитана предложението на Нед и то бе прието. Канадецът облече подводния си костюм и заедно с другарите си веднага бе готов за работа. Всеки носеше на гърба си рукейролов апарат. пълен с достатъчен запас чист въздух от резервоарите. Доста въздух бе взет от тях, но това бе необходимо. Колкото за румкорфовите лампи, те не бяха нужни сред тия лъчисти и наситени с електрически блясък води.

Когато Нед се облече, аз се върнах в салона, дето капаците бяха разтворени, настаних се до Консей и почнах да разглеждам околните пластове, върху които „Наутилус“ се бе отпуснал. След няколко минути видяхме дванадесет мъже от екипажа да слизат върху леда и между тях — Нед Ланд, който личеше по високия ръст. Капитан Немо ги придружаваше.

Преди да почне копането на леда, той нареди да се направят пробни пробиви със сондите, за да се види в коя посока трябва да се копае. Забиха дълги сонди в страничните стени: но и след петнадесет метра плътната стена все още не се свършваше. Безполезно беше да се опитва потонът, тъй като там бе самата ледена планина, висока повече от четиристотин метра. Тогава капитан Немо заповяда да опитат долната стена. В тая посока ни деляха десет метра от водата. Такава беше дебелината на тоя плаващ лед. Значи трябваше да се направи отвор, по-голям от очертанията на „Наутилус“. Трябваше следователно да се изрежат около шест хиляди и петстотин кубически метра, за да се пробие тунел, през който да слезем под леденото поле.

Работата започна веднага и продължи с неуморна упоритост. Вместо да се копае около „Наутилус“ — което щеше да е придружено с по-големи трудности — капитан Немо нареди да очертаят грамадната яма на осем метра от левия борд. След това хората му почнаха да пробиват леда едновременно на няколко места по периферията й. Скоро кирките задълбаха яростно плътната материя и от масата бяха откъртени големи блокове. По силата на относителното тегло блоковете, по-леки от водата, веднага отлитаха, тъй да се каже, към свода на тунела, който сега ставаше толкова по-дебел, колкото изтъняваше отдолу. Но това нямаше никакво значение, щом долната стена ставаше по-тънка.

След два часа усилена работа Нед Ланд се върна капнал. Другарите му и той бяха сменени с нови работници, към които се присъединихме и ние — Консей и аз. Командуваше ни помощникът на капитан Немо. Водата ми се стори извънредно студена, но като поработих с кирката, бързо се стоплих. Движенията ми бяха много леки, макар че се намирах под налягане от тридесет атмосфери.

Когато след два часа работа се върнах на кораба, за да хапна нещо и да си почина, усетих, че има значителна разлика между чистата струя, която дишах от рукейроловия апарат, и въздуха в „Наутилус“. наситен вече с въгледвуокис. От четиридесет и осем часа въздухът не бе подновяван и неговите животворни свойства бяха значително отслабнали. А през дванадесетте часа работа ние бяхме откъртили от цялата очертана повърхност пласт лед, дебел само един метър, или — около шестстотин кубически метра. Ако се приемеше, че същата работа ще се извършва по-нататък за същото време, щяха да са необходими още пет нощи и четири дни, за да доизкараме благополучно работата.

— Пет нощи и четири дни! — казах аз на моите другари. — А в резервоарите имаме въздух само за два дни.

— Без да смятаме — поде Нед, — че като се измъкнем от тоя пъклен затвор, ще останем все още затворени под ледената планина без връзка с въздуха!

Много вярна бележка. Кой може да предвиди тогава минимума от време, необходимо за нашето освобождение? Нямаше ли да се задушим, преди „Наутилус“ да излезе на повърхността на водата? Дали не му бе съдено да загине в тоя леден гроб заедно с всички, които бяха в него? Положението изглеждаше страшно. Но всеки от нас го знаеше и всички бяха решени да изпълнят дълга си докрай.

Както бях предвидил, през нощта бе откъртен още един пласт с дебелина един метър. Но на следната заран, когато облякох водолазния костюм и тръгнах из студената (до 6–7 градуса под нулата) вода, забелязах, че малко по малко страничните стени се приближаваха една към друга. Пластовете вода, отдалечени от мястото, дето се копаеше, които не се стопляха като нас нито от работата, нито от сечивата, бяха на път да замръзнат. Пред тая нова и непосредствена опасност какво оставаше от вероятността за нашето спасение и как можехме да попречим на замръзването на течната маса, което би пръснало като стъкла стените на „Наутилус“.

Не споменах нищо за новата опасност на двамата си другари. Защо да сломявам енергията, която те влагаха в тежката работа по спасяването? Но когато се върнах в кораба, казах на капитан Немо за това сериозно усложнение.

— Зная — рече той със спокойния тон, който не се променяше и при най-ужасните обстоятелства. — Това е още една опасност, но не виждам никакво средство срещу нея. Едничката възможност да се спасим е да избързаме, да изпреварим замръзването. Това е.

Да изпреварим! Трябваше да съм свикнал вече с тоя начин на говорене!

Няколко часа през тоя ден упорито работих с кирката. Работата ме подкрепяше. От друга страна, като работех, бях извън „Наутилус“, дишах чрез апарата чистия въздух на резервоарите вместо тежката, задушна атмосфера на кораба.

Привечер ямата стана по-дълбока с още един метър. Когато се върнах на кораба, щях да се задуша от въгледвуокиса, с който бе наситен въздухът. Ах, защо нямахме химически средства, с които да премахнем смъртоносния газ! Кислород не липсваше. Всичката вода наоколо съдържаше доста голямо количество кислород и като я разложехме с нашите мощни батерии, бихме си набавили животворния елемент. Бях помислил за това, но каква полза, когато въгледвуокисът от дишането ни бе проникнал вече във всички кътчета на кораба. За да бъде погълнат, би трябвало да се напълнят съдове със сода каустик и да се разбъркват постоянно. Но на кораба нямаше сода каустик, а и нищо не можеше да я замести.

Тая вечер капитан Немо бе принуден да отвори крановете на резервоарите и да пусне във вътрешността на „Наутилус“ няколко струи въздух. Иначе не бихме се събудили.

На следния ден, 26 март, продължих да копая, като почнах петия метър. Страничните стени и долната повърхност на ледената планина ставаха видимо по-дебели. Ясно беше, че ще се съединят, преди „Наутилус“ да се е освободил. За миг бях обзет от отчаяние. Кирката насмалко щеше да падне от ръцете ми. Защо трябваше да копая, щом щях да умра задушен, премазан от водата, която се вкаменяваше — мъчение, каквото дори жестокостта на диваците не бе измислила? Струваше ми се, че съм между страхотните челюсти на някакво чудовище, които се приближаваха неумолимо една към друга.

В това време капитан Немо, който ръководеше работата и сам работеше, мина край мене. Бутнах го по ръката и му посочих стените на нашия затвор. Стената отдясно се бе приближила към „Наутилус“ най-малко с четири метра.

Капитанът ме разбра и ми направи знак да го последвам. Върнахме се на кораба. Свалих си водолазното облекло и придружих капитана до салона.

— Господин Аронакс — рече той, — трябва да вземем някакви героични мерки, иначе ще бъдем зазидани в тая замръзваща вода като в цимент.

— Да — казах аз, — но какво можем да направим? — О! — възкликна той. — Ако моят „Наутилус“ беше достатъчно як, за да издържи налягането, без да бъде смазан!

— Е, и после? — попитах аз, без да схвана мисълта на капитана.

— Не разбирате ли — продължи той, — че това замръзване на водата ще ни помогне? Не виждате ли, че като замръзне, тя ще разпука ледовете, които ни обграждат, както разпуква и най-твърдите камъни при замръзването си? Не чувствувате ли, че тя ще бъде наш спасител, вместо носител на смърт?

— Да, капитане, може би. Но каквато и да е издръжливостта на „Наутилус“, той не би понесъл това страхотно налягане и би се сплескал като лист ламарина.

— Знам, господин Аронакс. Затова не бива да се осланяме на помощ от природата, а на нас самите. Трябва да не допуснем замръзването. Трябва да го възпрем. Не само че страничните стени се приближават една към друга — но и пред, и зад „Наутилус“ няма вече и до десет стъпки вода. Замръзването ни заплашва от всички страни.

— Колко време — попитах аз — ще можем да изкараме с въздуха от резервоарите?

Капитанът ме погледна право в очите.

— В други ден — каза той — резервоарите ще бъдат празни. Изби ме студена пот. Всъщност защо трябваше да се учудвам от тоя отговор? „Наутилус“ се бе гмурнал в свободните води на полюса на 22 март, А сега бяхме 26. Пет дни вече живеехме със запасите на кораба! А колкото чист въздух оставаше, трябваше да се пази за работниците. Дори сега, когато пиша това, споменът е толкова жив, че неволен ужас изпълва цялото ми същество и ми се струва, че въздухът не ми стига!

— А капитан Немо продължаваше да мисли, мълчалив и неподвижен. Личеше, че някаква идея минаваше през ума му. Но той като че я отпъждаше. Той отговаряше отрицателно сам на себе си. Най-сетне от устните му се изплъзнаха следните думи.

— Вряла вода!

— Вряла вода ли? — възкликнах аз.

— Да, господин Аронакс. Ние сме затворени в сравнително ограничено пространство. Дали струи вряла вода, изливани непрекъснато с помпите на „Наутилус“, няма да повдигнат температурата на водата наоколо и да забавят замръзването?

— Трябва да се опита — казах решително аз.

— Ще опитаме, господин професоре.

По това време термометърът показваше вън седем градуса под нулата. Капитан Немо ме заведе в готварницата, дето работеха големи дестилационни апарати за добиване вода за пиене чрез изпаряване. Напълниха ги с вода и цялата електрическа топлина от батериите бе пусната по серпантините, които бяха във водата. В няколко минути водата стигна сто градуса. Тя беше отправена към помпите, а през това време нова я заместваше непрекъснато. Топлината, която развиваха батериите, беше толкова силна, че взетата от морето студена вода стигаше до помпите вряла, щом само минеше през апаратите.

Впръскването на врялата вода почна и след три часа термометърът навън показваше шест градуса под нулата. Бяхме спечелили един градус. Два часа по-късно термометърът показваше само четири градуса.

— Ще успеем — казах аз на капитана, след като бях следил и проверявал по много указания хода на работата.

— Надявам се — отговори той. — Няма да бъдем смазани. Можем да се страхуваме само от задушаване.

През нощта температурата на водата се покачи до един градус под нулата. Впръскването на вряла вода не можа да я покачи повече. Но тъй като замръзването на морската вода става при два градуса под нулата, аз се успокоих най-сетне от страха за замръзване.

На следния ден, 27 март, шест кубически метра лед бяха изкъртени от ледената кора. Оставаха за къртене само четири метра още. Това значеше още четиридесет и осем часа работа. Вътре в „Наутилус“ въздухът не можеше вече да бъде пречистван. И през тоя ден всичко вървеше към по-лошо.

Непоносима тегота ме подтискаше. Към три часа следобед това мъчително чувство страшно се изостри. Челюстите ми се разкъсваха от прозявки! Дробовете ми се задъхваха, търсейки необходимия за дишане кислород, който ставаше все по-малко и по-малко. Обзе ме някакво безчувствие. Проснах се безсилен и почти в несвяст. Добрият ми Консей, който имаше същите признаци и се измъчваше от същите страдания, не се отделяше от мене. Хващаше ръката ми, ободряваше ме и аз го чух, като мълвеше:

— О, ако би могло аз да не дишам, за да има въздух за господаря!

Чувайки тия думи, аз се просълзих.

При това състояние, непоносимо за всички ни на кораба, ние бяхме наистина щастливи и обличахме с трескава бързина водолазните костюми, за да отидем на работа! Кирките звънтяха по ледения пласт. Ръцете се уморяваха и ожулваха — но какво значение можеха да имат умората и раните. Животворният въздух влизаше в дробовете ни! Дишахме! Дишахме!

И все пак никой не продължаваше повече, отколкото трябваше, работата си във водата. Щом свършваше, всеки предаваше на задъхания си другар резервоара, който вливаше живот в него. Капитан Немо даваше пример за това и пръв се подчиняваше на тая строга дисциплина. Щом настъпваше времето, той даваше апарата си на друг и все така спокоен, без проява на слабост, без охкане се връщаше в отровната атмосфера на кораба.

През тоя ден обикновената работа се вършеше още по-усилено. Само два метра оставаха да се изкопаят. Само два метра ни разделяха от незамръзналото море! Но, резервоарите бяха почти празни. Малкото въздух, който бе останал, трябваше да се пази за работниците. Ни един атом за „Наутилус“.

Когато се върнах на кораба, почти се задушавах. Каква страшна нощ! Не бих могъл да я опиша. Такива страдания не могат да бъдат разказани. На следния ден дишането ми бе ужасно затруднено. Освен главоболие имах и тежко замайване, като че бях пиян. Другарите ми изпитваха същото. Неколцина матроси от екипажа хъркаха от задушаване.

През шестия ден от пленяването ни в ледовете капитан Немо сметна, че кирката и лопатата работят твърде бавно и реши да продъни ледения пласт, който ни делеше от водата. Тоя човек бе запазил хладнокръвието и енергията си. С духовната си сила, той превъзмогваше телесните си страдания. Той мислеше, съобразяваше и действуваше.

По негова заповед корабът бе облекчен — т.е. издигнат от ледения пласт, като бе намален водният му баласт. Когато почна да плава, подкараха го така, че да дойде над широката яма, която бе начертана според неговата водолиния. След това напълниха резервоарите, той слезе надолу и се настани в изкопаното място.

В това време целият екипаж се прибра в кораба и двойната врата за навън бе затворена. „Наутилус“ лежеше върху ледения пласт, който нямаше дори един метър дебелина, и бе вече пробит от сондите на хиляди места.

Крановете на резервоарите бяха отворени докрай и в тях нахлуха сто кубически метра вода, които увеличиха със сто хиляди килограма тежестта на „Наутилус“. Зачакахме, вслушани, забравили страданията си, и все още изпълнени с надежда. Играехме последната карта за нашето спасение. Макар че главата ми бучеше, скоро чух пращене под корпуса на „Наутилус“. Смъкнахме се малко. Ледът изтрещя с особен шум, приличен на шума, когато се дере хартия, и „Наутилус“ слезе надолу. — Преминаваме! — промълви Консей до ухото ми.

Не можах да му отговоря. Хванах ръката му. И без да ща, я стиснах трескаво.

Изведнъж, повлечен от страшната си тежест, „Наутилус“ се устреми като гюлле във водата, т.е. падна така, като че падаше в празно пространство. Тогава всичката електрическа енергия бе насочена към помпите, които почнаха тутакси да изпразват резервоарите. След няколко минути спряхме да падаме. Скоро манометърът показа дори известно издигане. Витлото заработи толкова бързо, че целият корпус тръпнеше и ние се понесохме на север. Но колко щеше да трае това плаване под ледовете, докато стигнем открито море? Още един ден? Но аз щях да умра дотогава! Полулегнал върху един диван в библиотеката, аз се задушавах. Лицето ми беше станало мораво, устните — сини, съзнанието — затъпяло. Не виждах нищо, не чувах нищо.

Мускулите ми не можеха да се свият. Колко часа минаха така — не зная. Но имах чувството, че агонията ми почва. Разбрах, че ще умра…

Изведнъж дойдох на себе си. Малко въздух бе влязъл в дробовете ми. Бяхме ли излезли на повърхността? Бяхме ли минали през ледената стена?

Не! Нед и Консей, моите двама верни приятели, се жертвуваха, за да ме спасят. На дъното на един апарат бе останал съвсем мъничко въздух. Вместо да го вдишат, те го бяха запазили за мене и докато те се задушаваха, преливаха в мене живот глътка по глътка. Понечих да отстраня апарата, но те ми хванаха ръцете и няколко минути аз дишах с наслада.

Погледнах часовника. Беше единадесет заранта. Трябваше да е 28 март. „Наутилус“ плаваше със страшна скорост — четиридесет мили в час.

Къде ли беше капитан Немо? Не беше ли загинал? Дали и другарите му бяха умрели заедно с него? В това време манометърът показа, че бяхме само на двадесетина стъпки от повърхността. Обикновено ледено поле ни разделяше от открития въздух. Не можеше ли да се строши ледът. Във всеки случай „Наутилус“ щеше да се опита. И аз действително почувствувах, че той заемаше полегато положение, като навеждаше кърмата и издигаше носа си. Малко вода в резервоарите бе достатъчна да постигне това нарушение на равновесието му. След това, тласкан от мощното си витло, той се хвърли отдолу срещу леда като страхотна стеноломна машина. Той го разтрошаваше постепенно, дръпваше се назад, удряше с все сила леденото поле, което се начупваше. и най-сетне с последен устрем изхвръкна на ледената повърхност, която премаза с тежестта си.

Люкът бе отворен и струи чист въздух нахлуха във всички кътчета на „Наутилус“.

XVIIОТ НОС ХОРН ДО АМАЗОНКА

Не зная как се намерих на палубата. Може би канадецът ме е извел. Но сега дишах, поемах животворния морски въздух. До мене моите другари също се опиваха от свежия въздух. Нещастниците, които са гладували дълго, не бива да се нахвърлят невъздържано върху първата храна, която им се дава. Но ние, напротив, ние нямаше защо да се въздържаме, ние можехме да гълтаме с пълни гърди въздуха и сега морският вятър, самият морски вятър, ни носеше това сладостно опиянение!

— Ах, какво хубаво нещо е кислородът! — рече Консей. — Господарят може да диша, без да се бои. Има за всички ни.

А Нед Ланд не приказваше, но така бе разтворил челюстите си, че можеше да уплаши и акула. И как здравата дишаше! „Теглеше“ като буйно пламнала печка.

Силите ни бързо се възвърнаха и когато погледнах наоколо си, видях, че на палубата бяхме само ние. Нямаше ни един човек от екипажа. Нито капитан Немо. Странните матроси на „Наутилус“ се задоволяваха само с въздуха, който проникваше в кораба. Никой от тях не бе дошъл да се наслади на открито.

Първите думи, които изрекох, бяха думи на благодарност и признателност към моите двама другари. Нед и Консей бяха продължили живота ми през последните часове на дългата агония. С всичката си признателност не можех да се отплатя за такава преданост!

— Достатъчно, господин професоре — отговори Нед Ланд, — не заслужава и да се говори за това. Та и каква заслуга имаме? Никаква. То беше само една проста аритметична сметка. Вашият живот струваше повече от нашия. И следователно — трябваше да бъде запазен.

— Не, Нед — отговорих аз, — моят живот не струва повече. Никой не превъзхожда великодушния и добър човек, а вие сте такъв.

— Добре, добре! — повтаряше смутеният канадец.

— А и ти, драги Консей, много се измъчи.

— Не много. Ако трябва да кажа на господаря всичко, ще призная, че не ми достигаха няколко глътки въздух, но минах и без тях. А като гледах как господарят побледнява, нямах и никакво желание да дишам. То, както казват, ми пресичаше диша…

Консей се смути, че приказва банални неща, и не довърши.

— Приятели — казах силно развълнуван, — ние завинаги сме свързани един с друг, и вие имате над мене права…

— С които аз ще злоупотребя — отвърна канадецът.

— Какво? — рече Консей.

— Да — продължи Нед Ланд, — ще злоупотребя с правото да ви отвлека със себе си, когато напусна тоя пъклен „Наутилус“.

— Наистина — рече Консей, — дали вървим сега в добра посока?

— Да — отговорих аз, — вървим по посока на слънцето, а тук слънцето значи — север.

— Несъмнено — поде Нед Ланд, — но трябва да разберем дали ще отидем към Тихия океан или към Атлантическия океан, т.е. към оживените или към пустинните морета.

Не можах да отговоря на тоя въпрос и се страхувах да не би капитан Немо да ни отведе към безпределния океан, който мие едновременно бреговете и на Азия, и на Америка. По тоя начин той би завършил подводното си кръгосветско пътешествие и би се върнал към ония води, в които „Наутилус“ се чувствуваше напълно независим. Но ако завиехме към Тихия океан, далеч от всякаква населена земя, какво биха станали тогава плановете на Нед Ланд?

Трябваше да се осведомим в най-скоро време по тоя важен въпрос. „Наутилус“ плаваше бързо. Скоро полярният кръг бе преминат и корабът се насочи към нос Хорн. На 31 март в седем часа вечерта бяхме на траверза47 на тая крайна точка от американския материк.

Сега вече всичките ни минали страдания бяха забравени. Малко по малко се заличаваше в паметта ни и споменът за пленничеството ни в ледовете. Мислехме само за бъдещето. Капитан Немо не се явяваше вече нито в салона, нито на палубата. Установяването на мястото, дето се намирахме, което се правеше и нанасяше всеки ден на картата от помощника, ми сочеше точната посока на „Наутилус“. А тая вечер за мое голямо задоволство стана очевидно, че вървим на север, но из Атлантическия океан. Съобщих на канадеца и на Консей резултата от наблюденията ми.

— Хубава новина — отговори канадецът, — но все пак къде отива „Наутилус“?

— Не бих могъл да кажа, Нед.

— Дали след Южния полюс капитанът му няма да поиска да стигне на Северния полюс и да се върне в Тихия океан през известния северозападен канал?

— Не би трябвало да го предизвикваме — отговори Консей.

— Добре де — рече канадецът, — ще го зарежем преди това.

— Във всеки случай — добави Консей — капитан Немо е силен човек и ние няма да съжаляваме, че сме се познавали с него.

— Особено след като го напуснем! — отвърна Нед Ланд.

На следния ден, 1 април, няколко минути преди обяд, когато „Наутилус“ излезе на повърхността на водата, видяхме някакъв бряг на запад. Беше Огнена земя, наречена така от първите мореплаватели, когато видели многобройните пушеци от туземните колиби. Огнена земя съставлява голяма група острови — с дължина тридесет левги и широчина осемдесет левги, между 53 градуса и 56 градуса южна ширина и 67 градуса 50’и 77 градуса 15’ западна дължина. Брегът ми се видя нисък, но в далечината се издигаха високи планини. Стори ми се дори, че съзрях върха Сармиенто, извишен две хиляди и седемстотин метра над морското равнище, пирамидален шистов блок, много заострен, който, както ми каза Нед Ланд, според това дали е забулен или чист от мъгли, предсказва хубаво или лошо време.

В оня миг видяхме върха, чисто изрязан върху небесния фон. Това предсказваше хубаво време и предсказанието се сбъдна.

Щом потъна под водата, „Наутилус“ се приближи до брега и плава край него само няколко мили. През стъклата на салона видях дълги лиани и гигантски водорасли, един специален вид морски треви, които бяхме намерили вече в незамръзналото море до полюса; техните лепкави и гладки влакна стигаха на дължина до триста метра; същински кабели, по-дебели от човешки пръст и много жилави, те често служат вместо корабни въжа. Друга една трева, известна под името велп, с листа, дълги до четири стъпки, покрити с втвърдени корали, застилаше дъното. Тя служеше за гнезда и за храна на десетки хиляди ракообразни и мекотели, крабове и сепии.

„Наутилус“ мина над това тучно и плодовито дъно с извънредна скорост. Привечер той наближи островите на Фолкландския архипелаг и на другия ден аз видях техните стръмни върхове.

Из тия води мрежите ни изтеглиха хубави образци на водорасли и специално една трева, корените на която бяха отрупани с най-хубавите миди в света. По палубата накацаха десетки диви патици и гъски и скоро бяха настанени в складовете на кораба. Видях костни риби от рода гобии и особено рибите булро, дълги двадесет сантиметра, целите изпъстрени с белезникави и жълти петна.

Възхищавах се също така от много медузи и особено от кризаорите, най-хубавите от тях, които живеят само във Фолкландските морета. Те представляваха ту полусферични чадъри, лъскави, набраздени с тъмночервени линии и накрая с по дванадесет правилни фестони; ту кошници, отдето грациозно излизаха широки листи и дълги червени клонки. Те плуваха, като движеха четирите си листовидни ръце, а буйните им коси от пипалца се развяваха от водата. Искаше ми се да запазя няколко образци от тия нежни зоофити, но те са само облачета, сенки, видимости, които се топят и изпаряват, щом излязат от родната си среда.

Когато последните височини на Фолкландските острови изчезнаха зад хоризонта, „Наутилус“ потъна на дълбочина между двадесет и двадесет и пет метра и заплава край американския бряг. Капитан Немо не се появи.

До 3 април не се отдалечавахме от крайбрежието на Патагония, като плавахме ту под, ту на повърхността на океана. „Наутилус“ отмина широката делта, образувана от устието на Ла Плата, и на 4 април се изравни с Уругвай — на петдесет мили навътре в морето. Посоката продължаваше да бъде все към север и той плаваше покрай дългите извивки на Южна Америка. От качването ни на кораба в Японско море досега бяхме изминали шестнадесет хиляди левги. Към 11 часа сутринта пресякохме Тропика на Козирога — 37 меридиан и към нос Фрио се отдалечихме в открито море. Изглежда, че на капитан Немо, за голямо неудоволствие на Нед Ланд, не му харесваше близостта на населените брегове на Бразилия, защото караше със замайваща скорост. Корабът продължи с тая бързина няколко дни и на 9 април вечерта стигнахме най-крайната източна точка на Южна Америка — нос Сан Рок; но там „Наутилус“ отново се отклони и се спусна да дири в най-големите дълбочини една подводна долина, която се простира между тоя нос и Сиера Леоне. Тая долина, когато стига линията на Антилските острови, се раздвоява и завършва на север с една огромна бездна, дълбока девет хиляди метра. На това място географският разрез на океана представлява до малките Антилски острови отвесен подводен бряг, дълъг шест километра, а на линията на островите на Зеления нос — също такава стена; по тоя начин двете заграждат целия потънал континент Атлантида.

В тая безпределна долина се издигат няколко планини, които придават живописен изглед на морското дъно. Говоря за това според ръкописните карти в библиотеката на „Наутилус“, които очевидно са били изработени собственоръчно от капитан Немо и снети по негови лични наблюдения.

В продължение на два дни посетихме тия пустинни и дълбоки води с помощта на наклонените плоскости. „Наутилус“ плаваше с дълги диагонални лъкатушения на най-различна дълбочина. Но на 11 април той изведнъж се издигна на повърхността и ние отново видяхме сушата при устието на Амазонка, тая широка делта, през която се излива толкова много речна вода, че обезсолява морето на няколко левги от брега.

Пресякохме Екватора. На двадесет мили западно от нас остана Гвиана, френска земя, дето лесно бихме могли да намерим убежище. Но духаше силен вятър и яростните вълни не биха позволили на една обикновена лодка да устои срещу тях. Нед Ланд несъмнено бе разбрал това, защото не споменаваше вече за бягство. Аз от своя страна не му загатнах нищо за неговите планове, защото не исках да го тласкам към някакъв опит, който неминуемо би се провалил.

Утеших се лесно за това закъсняване на бягството с моите интересни проучвания. През двата дни 11 и 12 април „Наутилус“ беше непрекъснато на повърхността на морето и мрежата донесе чудесен лов от зоофити, риби и влечуги. Някои зоофити бяха изгребани от влачените мрежи. Повечето от тях бяха хубави фиоталини. от семейството на актинидиените, а между другите видове — phyctalis protexta които живеят специално в тая част на океана, малки цилиндрични стебла, украсени с отвесни линии и напръскани с червени точки, над които се развяват чудесни гъсти пипала.

Отбелязах си различни видове риби от тия води, каквито не бях имал случай дотогава да проучвам. Между хрущялните бяха: птеромизони, един от видовете змиорки, дълги петнадесет пръста, със зеленикава глава, виолетови перки, синкав гръб, тъмен сребрист корем, напъстрен с ярки петна, с очи, гледецът на които е обиколен със златен кръг; интересни животни, отнесени в морето навярно от течението на Амазонка, защото живеят в сладките води; скатове с пъпчива кожа, с остра муцуна, с дълга и тънка опашка, въоръжени с дълъг назъбен шип; малки акули, дълги един метър, сиви и белезникави, зъбите на които, разположени в няколко редици, са извити назад и които са известни обикновено под името чехлари; лофии-веспертиони, нещо като равнобедрени червеникави триъгълници с размери половин метър, гръдните перки на които са заловени за тялото с продълговати месести израстъци, които им дават вид на прилепи и които поради своя рог между хрилете са наречени морски единорози; най-сетне няколко вида балисти, кюрасавиени, които са напръскани с точици и блестят ослепително със златист цвят, и каприскът — светловиолетов, с преливащи багри като гушата на гълъб.

Ще завърша това малко сухо, но твърде точно изброяване на имена със серията на костните риби, които можах да наблюдавам: пасани, от рода на абтеронотите, муцуната на които е много тъпа и белоснежна, а тялото с хубав черен цвят, и които имат едно дълго месесто и тънко ремъче; иглообразни одонтагнати, дълги тридесет сантиметрови сардини, които имат силен сребрист блясък; сантроноти-негри с тъмни цветове; получервени старчуги, покрити с люспи само около гръбните си и задни перки; кризоптери, по които златният и сребърен цвят примесват блясъка си с блясъка на рубина и топаза; златоопашати спарове, месото на които е извънредно нежно и фосфоресциращият блясък на които издава присъствието им във водата; други спарове, с тънки езици и с оранжев цвят, сиени-коро със златни опашки и т.н., и т.н.

Това „и така нататък“ все пак няма да ми попречи да спомена още една риба, за която Консей ще има дълго време да си спомня — и то с основание.

Една от мрежите беше измъкнала някакъв съвсем плосък скат, който, ако биха отрязали опашката му, щеше да бъде съвършен кръг. Той тежеше двадесетина килограма. Беше бял отдолу, червеникав отгоре, с големи кръгли тъмносини петна, заобиколени с черно, с твърде гладка кожа и завършваше с раздвоен плавник. Когато го простряха на палубата, започна да се мята, опита се да скочи в морето с конвулсивни движения и положи толкова усилия, че с едно последно подскачане щеше наистина да падне в морето, ако Консей, който искаше да го запази, не се хвърли върху него. Преди да успея да го възпра, той го хвана с две ръце. Клетият момък веднага падна на палубата с дигнати нагоре крака, схванат наполовина, и почна да вика:

— Ах! Господарю, господарю! Помогнете ми! За първи път Консей не ми говореше в трето лице. Канадецът и аз го вдигнахме, почнахме да го разтриваме усилено и когато се свести, тоя непоправим класификатор промълви, задъхвайки се:

— Клас — хрущялни риби, разред — хондоптерижиени, с неподвижни хриле, подразред — селасиени, семейство — скатове, род торпили!

— Да драги — отговорих аз, — а това е риба-торпила, която те докара в това жалко състояние.

— Ах, господарят може да бъде уверен — отвърна Консей, — че ще си отмъстя на тая риба.

— Как?

— Като я изям.

И той я изяде още същата вечер само за отмъщение, защото, откровено казано, рибата беше жилава като кожа.

Клетият Консей беше попаднал на една от най-опасните торпили — кумана. Това странно животно, когато се намира в среда, която е добър проводник на електричеството, каквато е водата, поразява със своя ток рибите на разстояние няколко метра, толкова голяма е мощта на органа, който произвежда нейното електричество и двете главни страни на който имат повърхност не по-малко от двадесет и седем квадратни стъпки.

На следния ден, 12 април, „Наутилус“ се приближи до брега на холандската колония при устието на Марони. Там живееха семейно няколко групи ламантини. Това бяха манати, които както дюгонгът и стелерът са от разреда на сирениените. Тия хубави животни, кротки и безвредни, дълги шест-седем метра, тежат навярно не по-малко от четири хиляди килограма.

Матросите на „Наутилус“ убиха шест маната, за да запасят складовете с великолепно месо, по-хубаво от говеждото и от телешкото. Ловът не беше интересен. Манатите се оставяха да ги убиват, без да се защищават. Няколко хиляди килограма месо, предназначено за сушене, бе складирано на кораба.

През тоя ден бе проведен един особен лов, който увеличи запасите на „Наутилус“, тъй като това море беше пълно с риби. Лодката беше докарала с мрежите известен брой риби, главите на които завършваха с кръгла плочка, която имаше месести краища. Това бяха ешенеиди от третото семейство на малакоптерижиените. Техният плосък диск е съставен от отвесни хрущяли, които са подвижни и между които се образува празнина, което пък позволява на рибата да се залепи за различните предмети като вендуза.

Когато ловът свърши, „Наутилус“ се приближи до брега. На това място върху повърхността на водата спяха морски костенурки. Не беше лесно да заловим някои от тия скъпоценни влечуги, защото те се събуждат от най-малкия шум и тяхната яка черупка мъчно се пробива от харпун. Но ешенеидите щяха да извършат залавянето с извънредна сигурност и точност. Това животно наистина е една жива въдица, която би била цяло щастие и богатство за някой въдичар.

Матросите на „Наутилус“ вързаха за опашките на тия риби по един доста широк пръстен, който не пречеше на техните движения, а за пръстена вързаха дълга връв, другият край на която беше привързан на кораба.

Хвърлиха ешенеидите в морето и те веднага влязоха в ролята си и се залепиха за долната част на черупките на костенурките. Те така здраво се залепяха, че можеха по-скоро да бъдат разкъсани, отколкото да изпуснат плячката си. Измъкнаха ги на палубата, а заедно с тях и костенурките, за които се бяха залепили.

Хванаха също така няколко какуани, широки един метър, които тежаха двеста килограма. Техните черупки, покрити с рогови, големи, тънки, прозрачни и тъмни плочки, напръскани с бели и жълти точици, бяха твърде скъпи. От друга страна, от продоволствено гледище те бяха великолепни.

А с този лов завършихме престоя си във водите на Амазонка и щом се стъмни, „Наутилус“ отново излезе в открито море.

XVIIIОКТОПОДИТЕ

Няколко дни „Наутилус“ се отдалечаваше непрекъснато от американския бряг. Очевидно той не искаше да плава във водите на Мексиканския залив или в Антилско море, макар че щеше да има достатъчно вода за него, тъй като средната дълбочина бе хиляда и осемстотин метра; но вероятно тия места, осеяни с острови и браздени от параходи, не бяха много удобни за капитан Немо.

На 16 април стигнахме на около тридесет мили от Мартиника и Гваделупа. Съзрях за миг техните високи планински върхове.

Канадецът, който смяташе да изпълни плановете си в Мексиканския залив било като се добере до суша, било като застигне някой от многобройните параходи, които вършат каботажна работа от един остров на друг, беше много недоволен. Бягството би било възможно, ако Не д Ланд можеше да измъкне лодката без знанието на капитана. Ала сред океана не биваше да се мисли за това.

Канадецът, Консей и аз имахме доста дълъг разговор по тоя въпрос. От шест месеца бяхме пленници на борда на „Наутилус“. Бяхме проплавали седемнадесет хиляди левги и както казваше Нед Ланд, нямахме никакви основания да мислим, че пътуването ни ще се свърши. Затова той ми направи едно предложение, което не очаквах — да поставя категорично на капитан Немо въпроса: смята ли да ни държи завинаги на кораба си?

Подобна постъпка ме отблъскваше. Според мене тя не можеше да успее. Не трябваше да се надяваме на капитана на „Наутилус“, а само на себе си. Освен това от известно време тоя човек ставаше по-мрачен, по-затворен и по-малко общителен. Изглеждаше, че ме отбягва. Виждах го съвсем рядко. По-рано с удоволствие ми обясняваше подводните чудеса; сега ме оставяше да се занимавам сам и не идваше вече в салона.

Каква промяна бе станала с него? Поради каква причина? Не можах да се укоря за нищо. Може би нашето присъствие на кораба му тежеше? Все пак не биваше да се надявам, че е човек, който ще ни върне свободата.

Затова помолих Нед да ме остави да помисля. Ако не постигнеше никакъв резултат, постъпката можеше да събуди подозренията му, да утежни нашето положение и да осуети плановете на канадеца. Ще прибавя, че по никакъв начин не бих могъл да се позова на здравословни причини. Като се изключи тежкото изпитание сред ледовете на Южния полюс, ние, Нед, Консей и аз, никога не бяхме се чувствували толкова добре. При тая питателна храна, при тая здравословна атмосфера, при тоя редовен живот и еднаква температура и дума не можеше да става за болести, а за човек, който не съжалява никак за земята, за един капитан Немо, който е тук у дома си, който отива, където ще, и който по пътищата, загадъчни за другите, но не и за него самия върви направо към целта си, разбирах подобно съществуване. Но ние, ние не бяхме скъсали със света. Колкото се отнася до мене, не исках да погреба със себе си моите толкова интересни и нови проучвания. Сега имах право да напиша една истинска книга за морето и исках колкото може по-скоро да видя книгата излязла на бял свят.

И тук, в тия води на Антилите, десет метра под повърхността на вълните, аз видях през стъклата на „Наутилус“ толкова интересни творения на морето, които отбелязах във всекидневните си записки! Между другото това бяха зоофити, галери, известни под името морски физалии, нещо като големи продълговати мехури със седефени отблясъци, които опъваха ципата си срещу вятъра и оставяха сините си пипала да плуват като копринени нишки, медузи, прелестни на глед, но изпускащи разяждаща течност — същински коприви, когато ги пипне човек. В подразделението на рибите — скатове — молюбари, грамадни хрущялни риби, дълги десет стъпки и тежащи триста килограма, с триъгълна гръдна перка, с малко издут гръб и очи, поставени по краищата на задната част на главата, плуващи като остатъци от потънали кораби, които се залепяха понякога като матови капаци по прозорците на кораба. После американски балисти, които природата бе нашарила изключително с бяло и черно, гобииплюмиери, удължени и месести, с жълти перки, с издадени челюсти, скумрии, дълги метър и шестдесет, с къси и остри зъби, покрити с дребни люспи, принадлежащи към вида албикори. След това цели ята сурмули, стегнати със златни ивици от главата до опашката, които мърдаха блестящите си перки. Най-сетне златни помаканти, украсени с изумрудени ивички, облечени с кадифе и коприна, които минаваха пред очите ми като благородници от Веронезе48, остроноси спарове, които се изплъзваха със своите гръдни перки; клупанодони от по петнадесет пръста, които изпускаха фосфоресциращи лъчи; кефали, които пляскаха водата с дебелата си месеста опашка; червени корегони, които сякаш покосяваха вълните с гръдната си резлива перка, и сребърни луни, достойни за името си, които се показваха на водния хоризонт също като луни с белезникав блясък.

На 20 април се бяхме спуснали на около хиляда и петстотин метра под водата. Най-близката суша беше архипелагът на Бахамските острови, пръснати като купчина паважни камъни по повърхността на водата. Там се издигаха високи отвесни подводни скали, прави стени от гладки блокове върху широки подножия, между които имаше черни дупки, дето нашите електрически лъчи не можеха да проникнат докрай. Скалите бяха покрити с много треви, с гигантски ламинери, с безкрайни водорасли, истинска стена, покрита с хидрофити, достойни за някакъв свят от титани.

Говорейки за тия гигантски растения, Консей, Нед и аз естествено стигнахме до гигантските животни в морето. Очевидно едните са предназначени за храна на другите. Но през стъклата на почти неподвижния „Наутилус“ аз виждах върху тия дълги вейки само най-главните прешленести морски животни от отдела на десетоногите, морски паяци с дълги крака, морави крабове и други мекотели, които живеят в Антилските морета.

Към 11 часа Нед Ланд ми обърна внимание, че сред дългите водорасли става някакво страхотно раздвижване.

— Е, да — казах аз, — тука има истински пещери на октоподи и няма да бъда изненадан, ако видя някое от тия чудовища.

— Как! — рече Консей. — Октоподи, обикновени октоподи, от класа на главоногите?

— Не — казах аз, — октоподи с грамадни размери. Но Нед навярно се е излъгал, защото аз не виждам нищо.

— Съжалявам — отвърна Консей. — Бих искал да видя отблизо някой от тия октоподи, за които толкова съм слушал да се разправя и които могли да отвлекат цели кораби на дъното на океана. Тия животни се наричат крак49…

— Крак, — стига. — отговори иронично канадецът.

— Кракени — отвърна Консей, който довърши думата, без да обръща внимание на шегата на своя другар.

— Никога не могат да ме убедят — каза Нед Ланд, — че такива животни съществуват.

— Че защо не? — отвърна Консей. — Ние повярвахме, че съществува нарвал, за който ни разправяше господарят.

— И сгрешихме, Консей.

— Без съмнение! Но възможно е други още да вярват.

— Допустимо е — отговорих аз на Консей. — Но колкото до мене, аз ще повярвам, че съществуват подобни чудовища само когато ги разрежа със собствената си ръка.

— Значи — попита Консей — господарят не вярва, че има гигантски октоподи?

— Хе! Че кой пък е вярвал? — възкликна канадецът.

— Много хора, драги Нед.

— Но не и риболовците. Може би учените!

— Извинявайте, Нед. И риболовците, и учените!

— Но аз си спомням много добре — рече най-сериозно Консей, — че видях една голяма ладия, отвлечена под вълните от пипалата на един октопод.

— Видели сте това? — попита го канадецът.

— Да, Нед.

— Със собствените си очи?

— Със собствените си очи.

— И къде беше това, моля ви се?

— В Сен Мало — отговори невъзмутимо Консей.

— В пристанището ли? — рече иронично Нед Ланд.

— Не, в една църква — отговори Консей.

— В една църква? — възкликна канадецът.

— Да, драги Нед. То беше картина, която изобразяваше въпросния октопод.

— Чудесно! — рече Нед Ланд и избухна в силен смях. — Господин Консей се подиграва с мене!

— Наистина той е прав — казах аз. — Чувал съм за тая картина; но нейният сюжет е взет от една легенда, а вие знаете как трябва да се гледа на легендите из областта на естествената история! От друга страна, щом се отнася за чудовища, въображението не знае мярка. Не само се разправяше, че октоподите могат да потопят кораби, но някой си Олаус Магнус говори за един октопод, който бил дълъг една миля и приличал повече на остров, отколкото на животно. Разправят също така, че Нидроският епископ един ден издигнал олтар върху грамадна скала. Но щом свършил литургията си, скалата тръгнала и се потопила в морето. Скалата била октопод.

— Това ли е всичко? — попита канадецът.

— Не — отговорих аз. — Друг един епископ, Понтопидам Берхемски, разправя също така за един октопод, върху който цял конен полк могъл да прави упражнения!

— Бивало си ги е тия някогашни епископи! — рече Нед Ланд.

— Най-сетне древните естественици споменават за чудовища, устата на които приличали на залив и които били толкова големи, че не могли да минат през Гибралтарския проток.

— Хубави чудовища! — рече канадецът.

— Но какво вярно има във всичките тия разкази? — попита Консей.

— Нищо, приятели мои, или поне нищо, което може да мине границите на вероятното и да стигне до легенда. Въображението на разказвачите има нужда ако не от истинска причина, най-малкото от предлог. Не може да се откаже, че съществуват грамадни октоподи и калмари, но все пак — по-малки от китовете. Аристотел твърди, че видял калмар, дълъг пет лакти, т.е. три метра и десет сантиметра. Нашите риболовци често виждат октоподи над метър и осемдесет. В музеите на Триест и Монпелие има скелети на октоподи, дълги два метра. От друга страна, според пресмятанията на естествениците, едно от тия животни, дълго само шест стъпки, може да има пипала, дълги двадесет и седем стъпки. А това е достатъчно, за да бъде страшно чудовище.

— Ловят ли сега такива октоподи? — попита канадецът.

— Дори и да не ловят, моряците са ги виждали. Един мой приятел, капитан Пол Бос от Хавър, често ме е уверявал, че видял едно такова чудовище с колосални размери в Индийските води. Но най-чудното нещо, поради което не може вече да се отрича съществуването на тия гигантски животни, се случи преди няколко години, в 1861.

— Какво стана тогава? — попита Нед Ланд.

— Ето какво. В 1861 г. североизточно от Тенериф, приблизително на същата ширина, на която се намираме сега, екипажът на пощенския кораб „Алектон“ видял един чудовищен калмар, който плувал наблизо. Капитан Буге се приближил до животното и го нападнал с харпуни и куршуми, но без голям успех, защото и куршумите, и харпуните пронизвали меката му плът като пихтия. След дълги безполезни опити матросите успели да хвърлят една примка около тялото му. Примката се плъзнала до перките на опашката и спряла там. Опитали се тогава да измъкнат чудовището на кораба. Но то било толкова тежко, че опашката му се откъснала от дърпането на въжето и то изчезнало под водата без това украшение.

— Ето един факт най-сетне! — каза Нед Ланд.

— Безспорен факт, драги Нед. Предложено беше дори тоя октопод да се нарече „Калмар Буге“.

— А колко е бил дълъг? — попита канадецът.

— Не е ли бил около шест метра? — попита Консей, който се бе изправил до стъклото и отново наблюдаваше цепнатините между скалите.

— Точно толкова — отговорих аз.

— Главата му — продължи Консей — не е ли била снабдена с осем пипала, които са мърдали над водата като възел от змии?

— Точно така.

— Очите му, изпъкнали отгоре на главата, не са ли били извънредно големи?

— Да, Консей.

— А устата му не е ли била като истински клюн на папагал, но страхотен клюн?

— Действително, Консей.

— Е, добре, ако господарят позволи, може би това не е калмарът Буге, но най-малко — някой негов брат.

Погледнах Консей. Нед Ланд се втурна към стъклото.

— Страхотно животно! — възкликна той. Аз също погледнах и не можах да не се потърся от отвращение. Пред очите ми мърдаше някакво страшно чудовище, достойно за най-ужасните легенди. Това беше един огромен калмар, дълъг осем метра. Движеше се заднишком с извънредна бързина по посока на „Наутилус“. Гледаше с грамадните си втренчени, синьозеленикави очи. Осемте му ръце, или по-право — осемте му крака, които излизаха от главата, поради което тия животни се наричат главоноги — бяха двойно по-големи от тялото му и се извиваха като косите на фуриите. Ясно се виждаха двеста и петдесетте смукала по вътрешната страна на пипалата във форма на полусферични копчета. От време на време смукалата се залепяха по стъклото на салона. Устата на чудовището — рогов клюн, като клюн на папагал — се отваряше и затваряше отвесно. Езикът му, също така от рогова материя, — беше снабден с няколко реда остри зъби и излизаше от тия истински клещи, като потреперваше. Каква игра на природата! Птичи клюн — на мекотело! Вретенообразното му тяло, издуто в средата, образуваше месеста маса, която тежеше навярно двадесет до двадесет и пет хиляди килограма. Непостоянният му цвят се изменяше извънредно бързо според раздразнението на животното от оловносин — до тъмночервеникав.

От какво се дразнеше това мекотело? Несъмнено от присъствието на „Наутилус“, по-страшен от него и срещу който неговите смучещи пипала и челюсти бяха безсилни. И все пак какви чудовища са октоподите, с каква жизненост ги е надарила природата, каква сила има в техните движения — тъй като те имат три сърца!

Случаят ни беше срещнал с тоя калмар и аз не исках да се лиша от възможността внимателно да проуча тоя образец на главоногите. Преодолях ужаса, който ми внушаваше неговата външност, взех молив и почнах да го рисувам.

— Той е може би същият, който са видели от „Алектон“ — рече Консей.

— Не — отговори канадецът, — този е цял, а другия е останал без опашка!

— Това нищо не значи — отговорих аз. — Пипалата и опашката на тия животни се възстановяват и за седем години опашката на калмара Буге несъмнено е имала време да порасне.

— Впрочем — отвърна Нед, — ако калмарът Буге не е тоя тук, може би е някой от ония там!

Наистина други октоподи се показваха пред прозореца на десния борд, Преброих седем. Те бяха свита на „Наутилус“ и аз чувах драскането на клюновете им по стоманената обвивка на корпуса. Имахме значи достатъчно за наблюдение. Продължих работата си. Чудовищата вървяха с нас с такава точност, че изглеждаха неподвижни и аз бих могъл да ги изрисувам в умален вид върху стъклото. Пък и ние се движехме с умерена скорост.

Изведнъж „Наутилус“ спря. Някакъв удар го разтърси цял.

— Дали не сме заседнали? — попитах аз.

— Във всеки случай — отговори канадецът — и да сме били заседнали, сега сме пак свободни, защото плаваме.

„Наутилус“ наистина плаваше, но витлото му не цепеше вече вълните. Мина една минута. Капитан Немо, следван от помощника си, влезе в салона.

Не бях го виждал от доста време. Видя ми се мрачен. Без да ни заговори и може би без да ни вижда, той отиде до стъклото, погледна октоподите и каза няколко думи на помощника си. Помощникът излезе. Скоро след това капаците се затвориха. Потонът светна.

Отидох при капитана.

— Интересна колекция от октоподи — казах му аз нехайно, както би казал някой любител пред стъклото на аквариум.

— Действително, господин естественико — отговори той.

— И ние ще се борим с тях гърди срещу гърди.

Погледнах капитана. Стори ми се, че не съм чул добре.

— Гърди срещу гърди? — повторих аз.

— Да, господин Аронакс. Витлото спря. Струва ми се, че роговите челюсти на някои от тия октоподи са се пъхнали между неговите лопати. И това ни пречи да вървим.

— И какво ще правите?

— Ще се изкачим на повърхността и ще унищожим всички тия гадове.

— Мъчна работа.

— Наистина. Електрическите куршуми са безсилни срещу това меко месо, което няма достатъчно съпротива, за да ги накара да избухнат. Но ще ги нападнем с брадви.

— И с харпун, господин капитан — каза канадецът, — ако приемете моята помощ.

— Приемам я, майстор Ланд.

— Ние ще ви придружим — казах аз и като тръгнахме след капитан Немо, отправихме се към централната стълба.

Там десетина матроси, въоръжени с брадви, бяха застанали, готови за нападение. Консей и аз също взехме по една брадва. Нед Ланд грабна един харпун.

„Наутилус“ излезе на повърхността на водата. Един от матросите, който беше на едно от горните стъпала, отвъртя винтовете на капака на люка. Но бурмите едва бяха отвъртени и изведнъж капакът се издигна със страшна сила.

Веднага едно дълго пипало се плъзна като змия през люка, а над него се размърдаха още двадесетина. С един удар на брадвата капитан Немо го отсече.

Тъкмо когато ние се блъскахме един други, за да излезем на палубата, две други пипала прерязаха въздуха, обвиха матроса, който беше пред капитан Немо, и го вдигнаха с непреодолима сила.

Капитан Немо извика и се втурна навън. Ние се спуснахме след него.

Каква ужасна гледка! Нещастникът, грабнат от пипалото, смукалцата на което се бяха залепили о тялото му, се люлееше във въздуха по волята на тоя грамаден хобот.

Той хъркаше, задушаваше се, викаше:

— Помощ! Помощ!

Тия думи, изречени на френски, ме смаяха! Значи имах сънародник на кораба, а може би не само един! Тоя сърцераздирателен вик ще го чувам през целия си живот!

Клетникът беше загубен. Кой можеше да го изтръгне от тая прегръдка? И все пак капитан Немо се бе втурнал срещу октопода и с един удар на брадвата му отсече още едно пипало. Помощникът му се бореше яростно срещу други чудовища, които пълзяха по стените на „Наутилус“. Матросите се биеха с брадви. Канадецът, Консей и аз забивахме оръжията си в тия меснати маси. Това беше нещо ужасно! За един миг помислих, че нещастникът, грабнат от октопода, ще може да бъде измъкнат от могъщите смукала. Седем от осемте му пипала бяха отрязани. Само едно, което размахваше жертвата си като перце, се виеше из въздуха. Но тъкмо когато капитан Немо и помощникът му се втурнаха срещу него, животното изхвърли една струя черна течност, която то отделя в торбичката на корема си. Бяхме ослепени. Когато облакът се разнесе, октоподът беше изчезнал, а заедно с него и моят нещастен съотечественик.

С какъв бяс се нахвърлих тогава срещу чудовищата. Ние бяхме извън себе си. Десет-дванадесет октопода бяха вече по палубата и стените на „Наутилус“. Ние се търкаляхме между тия късове от змии, които подскачаха върху палубата сред вълни от кръв и черна течност. Харпунът на Нед Ланд с всеки удар се забиваше в синкавозелените очи на октоподите и ги изваждаше. Но моят смел другар неочаквано бе съборен от пипалата на едно чудовище, от което той не можа да се опази. Ужасният клюн на животното се бе отворил над Нед Ланд. Нещастникът щеше да бъде прорязан на две. Втурнах се да му помогна. Но капитан Немо ме изпревари. Брадвата му изчезна между двете грамадни челюсти и канадецът, спасен по чудо, стана и заби харпуна си докрай в тройното сърце на октопода.

— Дължах ви тая отплата! — каза капитан Немо на канадеца.

Нед се поклони, без да му отговори.

Битката беше траяла четвърт час. Победените чудовища най-сетне освободиха кораба и изчезнаха под вълните. Цял почервенял от кръв, застанал до прожектора, капитан Немо гледаше морето, което бе погълнало един от неговите другари; едри сълзи се стичаха от очите му.

XIXГЪЛФСТРИЙМ

Никой от нас никога не ще може да забрави тая ужасна сцена на 20 април. Аз я описах под впечатлението на страшно вълнение. След това прегледах написаното. Прочетох го на Консей и на канадеца. Те намериха, че като факт описанието е точно, но като въздействие — недостатъчно. За да се нарисуват подобни картини, би трябвало човек да има перото на най-знаменития от нашите поети, автора на „Морски труженици“50.

Казах, че капитан Немо плачеше, когато гледаше вълните. Мъката му беше безкрайна. Това беше вторият другар, който загубваше, откак ние бяхме на кораба.

И каква смърт! Този човек, премазан, задушен, смачкан от страшното пипало на октопода, разкъсан от железните му челюсти, нямаше да почива при другарите си в тихите води на кораловото гробище!

Колкото се отнася до мене, отчаяният вик на нещастника разкъса сърцето ми. Тоя клет французин бе забравил своя условен език и нададе на родния си език своя последен вик! Аз значи съм имал един съотечественик между екипажа на „Наутилус“, който бе свързан духом и телом с капитан Немо и като него странеше от всякакъв досег с хората! Дали той единствен представляваше Франция в това загадъчно сдружение, съставено очевидно от хора от различни народности? И това беше една от неразрешимите задачи, които непрекъснато възникваха пред мене!

Капитан Немо се прибра в стаята си и известно време аз не го видях. Но той навярно бе извънредно тъжен, отчаян и нерешителен, ако се съдеше по кораба, на който той беше душата и в който се отразяваха всичките настроения на неговия комендант! Сега „Наутилус“ не следваше определена посока. Отиваше, връщаше се, плаваше насам-натам, като труп по волята на вълните. Витлото му беше освободено, но той почти не си служеше с него. Плаваше наслука. Не можеше да се откъсне от мястото на последната си битка, от това море, което бе погълнало един от неговите хора!

Така минаха десет дни. Едва на 1 май „Наутилус“ пое уверено пътя си към север край Бахамските острови при устието на Бахамския канал. Оттам нататък следвахме течението на най-голямата морска река, която има свои брегове, свои риби и своя температура. Говоря за Гълфстрийм.

Той наистина е река, която тече свободно сред Атлантическия океан и водите на която не се смесват с водите на океана. Той е една солена река, по-солена от околното море. Нейната средна дълбочина е три хиляди стъпки, а средната ширина — шестдесет мили. На места течението има скорост четири километра в час. Постоянният обем на водите й е по-голям от обема на всичките реки по земното кълбо.

Истинският извор на Гълфстрийм, установен от капитан Мори, или, ако искате, неговата начална точка, е Гасконският залив. Там неговите води, още не толкова топли и оцветени, започват да се събират. Той слиза към юг, обикаля екваториална Африка, стопля водите си от слънцето на горещия пояс, пресича Атлантическия океан, стига до нос Сан Рок на бразилския бряг и се разделя на два ръкава, единият от които отива към Антилско море, за да стане още по-топъл. Тогава Гълфстриймът, който трябва да установи равновесие между температурите и да размеси тропическите със северните води, започва ролята си на уравновесител. Нагрят силно в Мексиканския залив, той отива на север към американските брегове, стига до Нюфаундленд, отклонява се под влияние на студеното течение на протока Дейвис, поема пак пътя към океана, като пресича косо паралелите, разделя се на два ръкава към четиридесет и третия градус, единият от които под влиянието на североизточния пасат се връща към Гасконския залив и Азорските острови, а другият, след като е стоплил ирландските и норвежки брегове, стига отвъд Шпицберген, дето температурата му спада до четири градуса и образува незаледеното море на полюса. По тая океанска река плаваше сега „Наутилус“. При изхода на Бахамския канал Гълфстрийм е широк четиринадесет левги, дълбок е триста и петдесет метра и тече със скорост осем километра в час. Тая скорост се намалява равномерно, колкото повече той приближава към север и трябва да се пожелае тая равномерност да бъде постоянна, защото — както мисля, че са забелязали — ако скоростта и посоката му се променят, европейският климат ще бъде подложен на промени, последиците от които никой не би могъл да предвиди.

По обяд аз бях заедно с Консей на палубата. Запознавах го с особеностите на Гълфстрийм. Когато довърших обяснението си, накарах го да си потопи ръцете във водата.

Консей ме послуша и много се учуди, че не усеща ни топло, ни студено.

— Причината на това — казах аз, — че като излезе от Мексиканския залив, водата на Гълфстрийм по температура почти не се различава от кръвта. Гълфстрийм е един безпределен топлилник, който дава възможност на европейските брегове да се китят с вечна зеленина. И ако се вярва на думите на Мори, топлината на това течение, взета изцяло, би могла да поддържа в течно състояние една река от разтопено желязо, голяма колкото Амазонка или Мисури.

По това време скоростта на Гълфстрийм беше два метра и двадесет и пет сантиметра в секунда. Той е толкова различен от околното море, че неговите сгъстени води се надигат над водите на океана и се получава нееднаквост в нивото на неговите и студените води. Тъмни и твърде наситени със солени вещества, те се очертават със своя яркосин цвят върху околните зелени вълни. Разликата в цветовете е толкова ярка, че когато „Наутилус“ стигна Каролинските острови, носът му вече пореше вълните на Гълфстрийм, докато витлото му още цепеше водите на океана.

Гълфстрийм влечеше със себе си цял свят от живи същества. Аргонавтите, които са толкова присъщи на Средиземно море, плуваха тук на многобройни ята.

Ще добавя още, че нощем фосфоресциращите води на Гълфстрийм съперничеха с електрическия блясък на нашия прожектор, особено при бурно време, което често ни заплашваше.

На 8 май ние бяхме още в траверз на нос Хатерас, успоредно със северните Каролински острови. Там ширината на Гълфстрийм е седемдесет и пет мили, а дълбочината му — двеста и десет метра. „Наутилус“ продължаваше да върви наслука. На борда сякаш нямаше никакъв контрол. При тия условия бягството ни наистина можеше да успее, защото населените брегове навсякъде можеха да ни дадат убежище. Морето непрекъснато беше браздено от многобройни параходи, които пътуват между Ню Йорк или Бостон и Мексиканския залив, а денем и нощем от малките корабчета, извършващи крайбрежна служба между различните точки на американския бряг. Можехме да се надяваме, че ще бъдем прибрани от някой от тях, тъй че случаят беше удобен, макар че тридесет мили деляха „Наутилус“ от бреговете на Щатите.

Ала едно неприятно обстоятелство пречеше напълно за осъществяването на плановете на канадеца. Времето беше много лошо. Ние се приближавахме към места, дето бурите са много чести, в област, дето ураганите и циклоните се раждат тъкмо от течението Гълфстрийм. Да се впуснеш със слаба лодка в морето, което е често бурно, беше равносилно да отидеш на явна смърт. Самият Нед Ланд виждаше това. Той скърцаше зъби, обзет от страшна носталгия, която само бягството би могло да изцери.

— Господин Аронакс — каза ми той през тоя ден, — това трябва най-сетне да свърши. Искам да ми олекне на сърцето. Вашия Немо се отдалечава от сушата и върви на север. Но заявявам, че Южният полюс ми стига и че няма да вървя с него и на Северния.

— Какво да правим, Нед, щом сега е невъзможно да се бяга?

— Аз се връщам пак към старата си мисъл. Трябва да се говори с капитана. Когато плавахме из моретата край вашата страна, вие не му казахте нищо. Сега, когато сме из нашите морета, аз искам да говоря. Като си помисля, че след няколко дни „Наутилус“ ще мине край Нова Шотландия и че там, към Нова земя, се открива един широк залив, че в тоя залив се влива Свети Лаврентий и че Свети Лаврентий е моята родна река, реката на Квебек, на моя роден град; като си помисля за това, обхваща ме ярост и косите ми настръхват. Слушайте, господин Аронакс, предпочитам да се хвърля в морето! Няма да остана тук! Задушавам се тук!

Очевидно канадецът не можеше да търпи повече. Неговата силна природа не можеше да свикне с дългото пленничество. Лицето му посърваше от ден на ден. Характерът му ставаше все по-мрачен. Разбрах колко се измъчваше, защото и самият аз бях обзет от тъга по родината. Близо седем месеца бяха изтекли, а ние нямахме никаква вест от земята. Нещо повече, уединяването на капитан Немо, промяната в настроението му, особено след битката с октоподите, неговата мълчаливост — всичко това ме караше да виждам нещата по съвсем различен начин. Не изпитвах вече възторга на първите дни. Би трябвало да бъде човек фламандец като Консей, за да приеме това положение в тая среда, отредена за китове и за други морски обитатели. Наистина, ако тоя добър момък вместо дробове имаше хриле, мисля, че би могъл да стане една забележителна риба!

— Е, какво ще кажете, господин Аронакс? — поде Нед Ланд, като виждаше, че аз не отговарям.

— Значи, Нед, вие искате да питам капитан Немо какви намерения има по отношение на нас?

— Да, господин Аронакс.

— Макар че той вече ни каза какви са намеренията му?

— Да. Искам да чуя за последен път. Кажете му само за мене, само от мое име, ако искате.

— Но аз го виждам рядко. Той дори ме избягва.

— Това е още едно основание да го потърсите.

— Ще го питам, Нед.

— Кога? — попита канадецът настоятелно.

— Когато го видя.

— Господин Аронакс, искате ли аз да отида да го намеря?

— Не, оставете тая работа на мене. Утре…

— Днес — каза Нед Ланд.

— Добре. Днес ще го видя — отговорих аз на канадеца, който несъмнено би провалил всичко, ако отидете.

Останах сам. Щом дадох обещание, реших да го изпълня незабавно. Предпочитам свършената работа пред предстоящата.

Върнах се в стаята си. Оттам чух стъпки в стаята на капитан Немо. Не трябваше да пропускам тоя случай да го видя. Почуках на вратата. Не получих отговор. Почуках отново и натиснах дръжката. Вратата се отвори. Влязох. Капитанът беше там. Наведен над работната си маса, той не бе чул. Решен да не си отивам, докато не го попитам, приближих към него. Той дигна изведнъж глава, сбърчи вежди и каза доста остро:

— Вие тук! Какво искате?

— Да говоря с вас, капитане.

— Но аз съм зает, господин Аронакс, работя. Дадох ви свобода да се усамотявате, не мога ли да имам и аз същата свобода?

Приемът не беше много насърчителен. Но аз бях решен да чуя всичко, за да мога да му кажа всичко.

— Господин капитан — казах аз студено, — искам да ви говоря по една работа, която не мога да забавям.

— Какво, господине? — отговори иронично той. — Да не сте направили някакво откритие, което не съм забелязал! Да не би морето да ви е открило нови тайни?

Не можехме да се разберем. Но преди да отговоря, той ми посочи един ръкопис, разтворен на масата му, и ми каза по-сериозно:

— Това, господин Аронакс, е един ръкопис на няколко езика. Той съдържа кратко изложение на моите изследвания над морето и се надявам, че няма да загине заедно с мене. Тоя ръкопис, подписан с името ми, допълнен с историята на моя живот, ще бъде поставен в един малък уред, който не потъва във водата. Последният от нас, който ще остане жив на „Наутилус“, ще го хвърли в морето и той ще отиде там, където вълните го отнесат.

Името на тоя човек! Неговият живот, описан от самия него! Значи загадката около него един ден все пак ще бъде разкрита? Но в тоя миг неговото съобщение беше за мене само повод да започнем разговора, за който бях дошъл.

— Капитане — отговорих аз, — мога само да одобря вашето решение. Плодовете на вашите изследвания не бива да се загубят. Но начинът, по който постъпвате, ми се струва първобитен. Кой знае къде ще отнесат ветровете тоя уред и в чии ръце ще попадне той? Не би ли могло да се намисли нещо по-хубаво? Вие или някой от вашите хора не би ли могъл…

— Никога, господин Аронакс — пресече ме живо капитанът.

— Но аз, моите другари, ние сме готови да пазим тоя ръкопис и ако ни възвърнете свободата…

— Свободата! — рече капитан Немо и стана.

— Да, господин капитан, и тъкмо за това исках да ви питам. От седем месеца вече ние сме на вашия кораб и днес аз ви питам от името на моите другари, както и от свое име, завинаги ли смятате да ни държите тук?

— Господин Аронакс — каза капитан Немо, — и днес ще ви отговоря това, което ви отговорих преди седем месеца: който влезе веднъж в „Наутилус“, не бива да го напуща.

— Но вие ни осъждате на истинско робство!

— Наречете го, както щете.

— Ала робът навсякъде си запазва правото да извоюва свободата си! Всички средства, които му се представят, за него са добри.

— Кой ви отрича това право? — отговори капитан Немо. —

Поисках ли да ви свържа чрез някаква клетва? Капитанът скръсти ръце и ме погледна.

— Господин капитан — казах му аз, — не би било приятно нито за вас, нито за мене да се връщаме наново на тоя въпрос. Но щом почнахме, нека довършим. Повтарям ви, че не се отнася само до мене… За мене науката е една опора, едно голямо развлечение, едно увлечение, една страст, която може да ме накара да забравя всичко. Като вас и аз съм човек, който може да живее незабелязано, в сянка, със слабата надежда, че ще остави някой ден на бъдещето резултата от работата си с помощта на един предполагаем уред, поверен на вълните и на вятъра. С една дума, мога да се възхищавам от вас, мога да ви следвам без неудоволствие в една роля, която разбирам в някои отношения; но вашият живот има много други страни, които ме карат да смятам, че той е обиколен с усложнения и загадки, в които тук само ние, моите другари и аз, не вземаме никакво участие. И дори когато нашето сърце можеше да бие усилено за вас, трогнато от някои ваши страдания или развълнувано от вашите гениални и смели постъпки, ние трябваше да се въздържаме и да не проявяваме ни най-малкия белег на симпатия, която се ражда, когато човек вижда нещо хубаво и добро, безразлично дали то идва от приятел или от неприятел. И тъкмо това чувство, че ние сме чужди на всичко, което ви засяга, прави нашето положение тук някак неприемливо и невъзможно дори за мене, но особено невъзможно за Нед Ланд. Всеки човек, дори само за това, че е човек, заслужава да се мисли за него. Запитвали ли сте се вие какви планове за отмъщение могат да се зародят у човек като канадеца от обич към свободата и от омраза към робството, какво би могъл той да мисли, да се опитва и да се реши да направи? Аз млъкнах. Капитан Немо стана.

— Нед Ланд може да си мисли, да се опитва да се реши да направи, каквото си ще, все ми е едно! Аз не съм го довел тука! Не го държа за свое удоволствие на кораба. Но вие, господин Аронакс, вие сте от ония хора, които могат всичко да разбират, дори и мълчанието. Нищо повече нямам да ви отговоря. Нека тоя пръв път, когато идвате да разговаряме по тоя въпрос, бъде и последен, защото втори път няма дори и да ви слушам.

Аз си излязох. От тоя ден отношенията ни станаха много натегнати. Предадох разговора ни на двамата си другари.

— Сега вече знаем — каза Нед, — че няма какво да чакаме от тоя човек. „Наутилус“ се приближава до Лонг Айланд. Каквото и да бъде времето, ще бягаме.

Но небето ставаше все по-заплашително. Личеше, че наближава ураган. Въздухът ставаше белезникавомлечен. Перестите облаци бяха заместени на хоризонта от грамадни кълбести облаци. Други ниски облаци се носеха много бързо. Морето ставаше бурно и издигаше високи вълни. Птиците изчезваха освен буревестниците, тия приятели на бурите. Барометърът падаше значително и показваше извънредна влажност. Течността в щормгласа51 се разлагаше под влиянието на електричеството, с което бе изпълнен въздухът. Борбата на стихиите наближаваше.

Бурята се развихри през деня на 18 май, точно когато „Наутилус“ плаваше покрай Лонг Айланд, на няколко мили от каналите към Ню Йорк. Аз мога да опиша тая борба със стихиите, защото поради някаква необяснима прищявка на капитан Немо, вместо да слезе в дълбочината на морето и да я избегне, поиска да я посрещне на повърхността.

Вятърът духаше от югозапад, отначало доста силен, т.е. със скорост от петнадесет метра в секунда, която към три часа след обяд стигна до двадесет и пет метра. Това беше истинска буря.

Капитан Немо, непоколебим пред бурите, бе застанал на палубата. Той се бе вързал през кръста за кораба, за да може да устои срещу чудовищните вълни, които се разбиваха. Аз също се изкачих и вързах, като се възхищавах еднакво и от бурята, и от тоя необикновен човек, който се бе възправил срещу нея. По разпененото море се влачеха големи разкъсани облаци, които се допираха до вълните. Не виждах ни една от ония малки вълни, които се образуват в дъното между грамадните вълни, само много дълги, черни като сажди водни планини, гребените на които не се пръскат — толкова са плътни. Височината им се увеличаваше. Те се хвърляха една срещу друга. „Наутилус“, ту наведен на една страна, ту изправен като мачта, плаваше и се люшкаше страховито. Към пет часа се изля пороен дъжд, но не успокои нито вятъра, нито морето. Ураганът се развихри със скорост от четиридесет и пет метра в секунда или близо четиридесет левги в час. Такъв ураган събаря къщи, забива керемиди от покрива във вратите, чупи железни огради и отмества двадесет и четири сантиметрови оръдия и все пак посред тая буря „Наутилус“ достойно оправдаваше думите на един учен инженер: „Няма добре построен кораб, който да не може да се бори с морето!“ Той не беше яка скала, която вълните биха могли да разрушат, а стоманено вретено, послушно и подвижно, без въжа, без мачти, което безнаказано устояваше на тяхната ярост.

Наблюдавах внимателно развихрените вълни. Те стигаха до петнадесет метра височина, при дължина от сто и петдесет до сто и седемдесет и пет метра и се движеха със скорост петнадесет метра в секунда — половината от скоростта на вятъра. Колкото по-дълбоко биваше морето, толкова обемът и силата им се увеличаваха. Тогава разбрах ролята на тия вълни, които затварят в себе си въздух и го хвърлят в дъното на морето, като по тоя начин занасят живот — чрез кислорода на въздуха. Тяхната извънредна сила на налягане — тя е изчислена — стига до три хиляди килограма на квадратна стъпка повърхност.

С настъпването на нощта бурята се засили. Както през 1860 година при остров Реюнион, през време на един циклон, барометърът спадна на 710 милиметра. Привечер видях на хоризонта един голям параход, който се бореше с мъка, легнал в дрейф52, под слаба пара, колкото да се държи срещу вълните. Скоро той изчезна в мрака.

В десет часа вечерта цялото небе пламна. Въздухът бе набразден от силни мълнии. Аз не можех да понасям блясъка им, но капитан Немо ги гледаше направо и сякаш вдишваше в себе си душата на бурята. Страшен шум изпълваше пространството, смесен шум, изплетен от воя на премазваните вълни, от стенанията на вятъра и тътена на мълниите. Вятърът духаше от всички посоки и циклонът, тръгнал откъм изток, се връщаше пак на изток през север, запад и юг, в обратна посока на въртящите се вихрушки от южната половина на земното кълбо.

О, тоя Гълфстрийм! Той наистина оправдаваше името си — цар на бурите! Той създава тия страхотни циклони поради разликата в температурата на въздушните пластове над неговото течение.

Дъждът бе последван от огнен порой. Капчиците вода се превърнаха в светещи искри. При едно страхотно клатушкане „Наутилус“ издигна във въздуха своя стоманен нос и аз видях как от него бликнаха безброй искри. Премазан, капнал, аз се довлякох по корем към люка. Дигнах капака и слязох в салона. Бурята беше в разгара си. Невъзможно бе да стои човек прав във вътрешността на „Наутилус“.

Капитан Немо се прибра към полунощ. Чух, че резервоарите се пълнят постепенно и „Наутилус“ потъна под вълните.

През откритите стъкла на салона видях големи изплашени риби, които се носеха като призраци в пламналата вода. „Наутилус“ продължаваше да слиза надолу. Мислех, че на дълбочина петнадесет метра ще стигнем по-спокойни води. Не. Горните пластове бяха много силно развълнувани. Трябваше да търсим спокойствие чак към петдесет метра в недрата на морето.

А там — какъв мир, каква тишина, какво спокойствие? Кой би казал, че на повърхността на тоя океан бушува страхотен ураган?

XXНА 47 ГРАДУСА 24’ ШИРИНА И 17 ГРАДУСА 28’ ДЪЛЖИНА

Поради бурята бяхме отхвърлени на изток. Всяка надежда да избягаме към бреговете на Ню Йорк или на Свети Лаврентий изчезна. Отчаян, клетият Нед се уедини като капитан Немо. Но Консей и аз не се разделяхме вече.

Казах, че „Наутилус“ се бе отклонил на изток. По-точно би трябвало да кажа на североизток. Няколко дни той плава без посока сред страшните за мореплавателите мъгли ту на повърхността, ту под водата. Тия мъгли се дължаха главно на топенето на ледовете, което причинява извънредна влажност на въздуха. Колко кораби са загинали в тия места, когато са смятали, че виждат измамните светлини на брега! Колко злополуки се дължат на тия непроницаеми мъгли! Колко кораби са засядали на рифове, които не се забелязват, тъй като вятърът заглушава плясъка на разбиваните о тях вълни! Колко сблъсквания между параходи въпреки техните сигнални светлини, въпреки предупредителните свирки и камбани!

Тука дъното на морето беше като бойно поле, дето лежаха всички победени от океана: едни — стари, засипани вече, други — млади, отразяващи блясъка на нашия прожектор със своите железни части и медни корпуси. Колко кораба — загинали с хора и стоки, с екипажите си, с множеството емигранти, които пренасят, из тия опасни места, посочени в статистиките: нос Рас, остров Сен Пол, протока Бел Ил, устието на Свети Лаврентий!

На 15 май бяхме при южния край на нюфаундлендския пясъчен бряг. Тоя бряг се е образувал от морския нанос, от значително натрупване на органически останки, довлечени или от Екватора с Гълфстрийм, или от Северния полюс с обратното течение студена вода, което мие американския бряг. Тук също така се струпват подвижни блокове, откъснати при топенето на ледовете. Тук най-сетне има един грамаден куп от рибени кости, от мекотели и зоофити, които умират на това място с милиарди.

При нюфаундлендския бряг морето не е много дълбоко. Само няколкостотин разтега. Но на юг изведнъж се образува една дълбока падина, една пропаст от три хиляди метра. Там Гълфстрийм се разширява. Водите му се разливат. Скоростта и температурата му намаляват, но се превръща в море.

Между рибите, които „Наутилус“ подплаши с приближаването си, ще спомена кръглоперестите, дълги до един метър, с червеникав гръб и оранжев корем, които дават на събратята си не много следвания пример за съпружеска вярност, рибата упернак, един вид едра зелена ягула, извънредно вкусна, каракси с големи очи, главите на които приличат на кучешки глави, дребни рибки, малките на които се излюпват вътре в тях, както змиите, черни кротушки, дълги двадесет сантиметра, макрури с дълги опашки, блестящи като сребърни, бързи риби, които отиват много надалеч от северните морета. Мрежите измъкнаха и друга една риба — смела, дръзка, силна, мускулеста, въоръжена с шипове по главата и с игли по перките, същински скорпион, дълъг два-три метра, ожесточен враг на дребните риби, на моруните и на лакердите; това беше — котата на северните морета, с тъмно пъпчиво тяло и червени перки. Риболовците от „Наутилус“ доста мъчно можеха да хванат това животно, което благодарение на особеното устройство на капаците на хрилете си запазва дихателните си органи от изсушаващия досег на въздуха и може да живее известно време вън от водата.

Ще спомена за сведение — боксиените, дребни риби, които придружават много дълго корабите из северните морета, блескуните, които се срещат в Северния атлантически океан, морските дяволи и ще завърша с моруните, които открих в любимите им води край неизтощимия нюфаундлендски бряг.

Би могло да се каже, че тия моруни са планински риби, защото Нюфаундленд е една подводна планина. Когато „Наутилус“ си проправи път през техните гъсти ята, Консей не можа да се сдържи и каза:

— Та това моруни ли са! Аз смятах, че моруните са плоски като калканите.

— Наивник! — възкликнах аз. — Моруните са плоски само в магазините, където ги излагат очистени и нарязани. Но във водата те са вретенообразни риби като кефалите и са отлично пригодени за бързо плуване.

— Вярвам на господаря — отговори Консей. — Какво гъмжило! Какъв мравуняк!

— Е, драги, те щяха да бъдат много повече, ако нямаха неприятели — раскасите или рибите, наречени морски дяволи, и хората! Знаеш ли колко яйца са намерени в хайвера на една женска риба? Е — Да речем — отговори Консей, — петстотин хиляди.

— Единадесет милиона, драги.

— Единадесет милиона! Виж, никога не бих повярвал на това, докато не ги преброя сам.

— Преброй ги, Консей, но по-добре ще бъде да ми повярваш. От друга страна, французи, англичани, американци, датчани и норвежци ловят с хиляди моруни. Ядат ги в невероятно количество и без изумителната плодовитост на тия риби моретата много скоро биха останали без моруни. Така само в Англия и в Америка пет хиляди кораба със седемдесет и пет хиляди моряци се занимават с лов на моруни. Всеки кораб улавя средно по четиридесет хиляди, което прави двадесет и пет милиона. По норвежките брегове — също.

— Добре — отговори Консей. — Вярвам на господаря. Няма да ги броя.

— Кое?

— Единадесетте милиона яйца. Но ще направя една забележка.

— Каква?

— Че ако от всички хайверени зърна се излюпваха риби, само четири моруни биха били достатъчни, за да продоволствуват Англия, Америка и Норвегия.

Докато се движехме почти по дъното на пясъчния нюфаундленски бряг, виждах много добре дългите въдици с по двеста куки, каквито всеки кораб влачи с дузини. Всяка въдица, опъната с малка котвичка на единия край, се държеше на повърхността с помощта на косъм, вързан за коркова шамандура. „Наутилус“ трябваше да се промъква ловко посред тая подводна мрежа.

Но той не остана за дълго в тия оживени води, а стигна до четиридесет и втория градус ширина при Сен Жан от Нюфаундленд и ХъртсКонтант, дето е краят на презатлантическия кабел.

Вместо да продължи на север, „Наутилус“ зави към изток, сякаш искаше да следва възвишението, на което лежеше кабелът, и релефът на което беше установен извънредно точно благодарение на многобройните изследвания със сонда.

На 17 май, приблизително на петстотин мили от Хъртс Контант, на две хиляди и осемстотин метра дълбочина аз съзрях сложения на дъното кабел. Консей, на когото не бях казал предварително, го помисли отначало за гигантска морска змия и се приготви както обикновено да я класира. Но аз разочаровах добрия момък и за да го утеша, му разправих някои подробности около поставянето на тоя кабел.

Първият кабел беше поставен през годините 1857 и 1858; но след като бе предал около четиристотин телеграми, той престана да работи. В 1863 г. инженерите построиха нов кабел, дълъг три хиляди и четиристотин километра и тежащ четири хиляди и петстотин тона, който бе натоварен на „Грейт Истърн“. Но и тоя опит пропадна.

На 25 май „Наутилус“ на три хиляди осемстотин тридесет и шест метра дълбочина беше точно на мястото, дето се бе скъсал кабелът, и провалил цялото предприятие. То беше на шестстотин тридесет и осем мили от ирландския бряг. В два часа след обед забелязали, че съобщенията между Европа и Америка са се прекъснали. Електроинженерите от кораба решили да отрежат кабела, преди да го извадят, и в единадесет часа вечерта измъкнали повредената част. Поправили го и кабелът бил спуснат. Но след няколко дни той пак се скъсал и не могъл да бъде изваден от дълбочината на океана.

Американците не се отчаяха. Смелият Сирус Филт, виновникът за начинанието, който рискува цялото си състояние, откри нова подписка. Тя беше веднага покрита. Нов кабел беше приготвен — и то при по-добри условия. Снопчетата жици бяха изолирани с каучук и обвити за по-сигурно в платнена материя и всичко това пъхнато в металическа обвивка. На 13 юли 1866 година „Грейт Истърн“ отново отплава.

Работата вървяла добре. И все пак случило се нещо. На няколко пъти, когато развивали кабела, електроинженерите забелязали, че в него били забити наскоро гвоздеи с явното намерение да се повредят вътрешните жици. Капитан Андерсън, офицерите и инженерите се събрали, обсъждали и обявили, че ако виновникът бъде открит на борда, ще бъде хвърлен в морето без никаква присъда. След това престъпният опит не се повторил.

На 23 юли „Грейт Истърн“, който бил само на осемстотин километра от Нюфаундленд, получил телеграма от Ирландия, с която му се съобщавало за сключеното примирие между Прусия и Австрия, след Садова. На 27 през мъглите той стигнал до порт Хъртс Контант. Работата била свършена благополучно и в първата си телеграма младата Америка отправила към старата Европа тия мъдри думи, които хората много рядко разбират: „Слава във висините богу и на земята мир, между човеците благоволение“.

Не очаквах да намеря електрическия кабел в първоначалното му състояние, така както е излязъл от работилниците на фабриката. Дългата змия, покрита с остатъци от черупки, настръхнала от раковини, беше зарита с каменисти купчини, които я пазеха от бодливите мекотели. Той лежеше спокойно, на завет от вълните на морето и под налягане, което беше благоприятно за предаване на електрическия ток, който минава от Америка до Европа за тридесет и две стотни от секундата. Трайността на тоя кабел ще бъде несъмнено дълговечна, защото е установено, че обвивката от каучук става по-здрава от престоя си в морската вода.

От друга страна, на това възвишение, избрано много сполучливо, кабелът никъде не е сложен толкова надълбоко, че да може да се скъса. „Наутилус“ мина край него до най-дълбокото му място на четири хиляди четиристотин тридесет и един метър, дето лежеше спокойно, без да трябва да се влачи. След това ние се приближихме до мястото, дето бе станала злополуката в 1863 г.

Там дъното на океана представляваше една долина, широка сто и двадесет километра, в която би могъл да се постави Мон Блан и пак върхът му да не излезе над водата. Тая долина на изток се затваря от отвесна стена, висока две хиляди метра. Ние стигнахме там на 28 май и „Наутилус“ беше само на сто и петдесет километра от Ирландия. Дали капитан Немо нямаше да се отбие към Британските острови? Не. За моя голяма изненада той слезе наново към юг и се върна пак към европейските морета. Заобикаляйки остров Изумруд, съзрях за миг нос Клер и светлината на маяка Фастене, който свети на хиляди кораби, тръгнали от Глазгоу или от Ливерпул.

Тогава си поставих един сериозен въпрос. Дали „Наутилус“ ще посмее да навлезе в Ламанш? Нед Ланд, който се беше появил, щом стигнахме до суша, не преставаше да ме разпитва. Как да му отговоря? Капитан Немо беше все така невидим. След като бе само показал на канадеца бреговете на Америка, дали нямаше и на мене също да покаже бреговете на Франция?

Но „Наутилус“ продължаваше да слиза непрекъснато на юг. На 30 май той мина край Ланд Енд, между най-крайната точка на Англия и на островите Сорлинг, които останаха вдясно. Ако искаше да навлезе в Ламанш, той трябваше да поеме право на изток. Но не направи това.

През целия ден на 31 май „Наутилус“ описваше по морето цяла редица кръгове, които много ме заинтересуваха. Сякаш търсеше някакво място, което не можеше да намери. По обяд капитан Немо дойде да направи сам изчисленията си. Не ми заговори. Стори ми се по-мрачен от всеки друг път. Какво ли можеше да го натъжава толкова? Дали не бе близостта на европейските брегове? Дали не си припомняше своята изоставена родина. Какво изпитваше той? Угризение на съвестта или съжаление? Тая мисъл дълго време ме занимаваше и аз предчувствувах, че случаят скоро ще ми открие тайните на капитана.

На следния ден, 1 юни, „Наутилус“ продължи да плава по същия начин. Беше очевидно, че търсеше да намери някакво точно определено място в океана. Капитан Немо дойде да направи изчисленията си за височината на слънцето, както и предния ден. Морето беше спокойно, небето чисто. На осем мили източно от нас един голям параход се очертаваше на хоризонта. Никакъв флаг не се развяваше на мачтата му и аз не можах да позная неговата националност.

Няколко минути преди слънцето да мине през меридиана, капитан Немо взе своя секстант и направи наблюденията си с извънредна точност. Пълното спокойствие на морето улесняваше неговата работа. Неподвижният „Наутилус“ не потръпваше, нито се клатеше. По това време аз бях на палубата. Когато завърши наблюдението си, капитанът каза само тия думи:

— Тук е!

Той слезе през люка. Беше ли видял парахода, който промени посоката си и сякаш се приближаваше към нас? Не мога да кажа това.

Върнах се в салона. Капаците на стъклата бяха затворени и чух свистенето на водата в резервоарите. „Наутилус“ почна да потъва отвесно, защото витлото не го движеше. След няколко минути той спря на дълбочина осемстотин тридесет и три метра и легна на дъното.

Тогава светлият таван на салона угасна, капаците на стъклата се отвориха и аз видях ярко осветеното от прожектора море на разстояние половин миля. Гледах от лявата страна и видях само безпределни спокойни води.

Върху дъното личеше някаква голяма издута маса, която привлече вниманието ми. Би казал човек, че бяха развалини, погребани под купищата белезникави раковини, подобни на снежна покривка. Взирайки се по-внимателно в тая маса, стори ми се, че разпознавам очертанията на кораб без мачти, който навярно бе потънал с носа напред. Корабокрушението бе станало навярно много отдавна. За да можеха тия останки да бъдат така вкопчани от варовика на морето, те навярно бяха от много години на дъното на океана.

Кой беше тоя кораб? Защо „Наутилус“ бе дошъл да посети гроба му? Обикновено корабокрушение ли бе потопило тоя кораб?

???

[¤ Деветият месец от френския революционен календар от 1793 година. (20–21 май — 19–20 юни).]

Не знаех какво да мисля, когато изведнъж чух близо до мене как капитан Немо каза бавно:

???

нахлувала в трюмовете му, а една трета от екипажа била извадена от строя, тоя кораб предпочел да потъне заедно със своите триста и петдесет и шест матроса, отколкото да се предаде, и като забил знамето си на кърмата, изчезнал под водата с викове: — „Да живее Републиката!“

— „Отмъстителя!“ — извиках аз.

— Да! „Отмъстителя“! Хубаво име! — прошепна капитанът, като скръсти ръце.

XXIУНИЩОЖЕНИЕ

Начинът, по който той се изрази, неочакваността на тая картина, историята на тоя патриотичен кораб, която бе разказана отначало студено, вълнението, с което по-късно тоя странен човек произнесе последните думи, името „Отмъстител“, значението на което не можеше да не ми обърне внимание — всичко това ме порази дълбоко. Погледът ми не се откъсваше от капитана. А той с протегнати към океана ръце се бе взрял с пламтящ поглед в славния потънал кораб. Може би аз никога нямаше да узная кой е той, отде бе дошъл и де отиваше, но сега все повече и повече виждах, че човекът се отделяше от учения. Не, не някаква обща омраза към хората бе заключила в „Наутилус“ капитан Немо и неговите другари, а една омраза, чудовищна или възвишена, която не отслабваше с времето.

Дали тая омраза все още се стремеше към отмъщение? Бъдещето скоро щеше да ми покаже това.

Но сега „Наутилус“ се изкачваше бавно към повърхността на морето и аз видях как неясните очертания на „Отмъстителя“ малко по малко изчезнаха. Скоро леко клатушкане показа, че вече плаваме на открито.

В тоя миг се чу глух гърмеж. Погледнах капитана. Той не помръдна.

— Капитане! — казах аз.

Той не отговори. Излязох и се изкачих на палубата. Консей и канадецът бяха вече там.

— Какъв е тоя гърмеж? — попитах аз.

Погледнах по посока на кораба, който бях съзрял. Той се бе приближил до „Наутилус“ и личеше, че засилва парата си. Деляха ни шест мили.

— Топовен гърмеж — отговори Нед Ланд.

— Какъв е тоя кораб, Нед?

— Според въжата и малката височина на мачтите му — отговори канадецът — бих се обзаложил, че е военен кораб. Дано се хвърли върху нас и потопи, ако трябва, тоя проклет „Наутилус“.

— Драги Нед — отговори Консей, — че какво зло може да стори той на „Наутилус“? Ще го нападне под водата ли? Или ще го обстрелва на морското дъно?

— Кажете ми, Нед — помолих го аз, — можете ли да познаете от каква народност е корабът?

Канадецът смръщи вежди, присви клепачи и впери силния си поглед в кораба.

— Не, господин Аронакс — отговори той, — не мога да позная от коя народност е. Флагът му не е дигнат. Но мога да твърдя, че е военен кораб, защото на върха на гротмачтата му се развява дълъг вимпел.

Четвърт час ние продължихме да наблюдаваме кораба, който идеше към нас. Всъщност не можех да допусна, че от това разстояние той е съзрял „Наутилус“, а още по-малко, че знаеше, че е подводен кораб. Скоро канадецът ми съобщи, че това е голям военен кораб с брониран нос и с две бронирани палуби. От двата му комина излизаше гъст черен дим. Събраните му платна се смесваха с очертанията на неговите реи. Нямаше никакъв флаг. Разстоянието не позволяваше още да различим цветовете на неговия вимпел, който се развяваше като тясна панделка. Той плаваше бързо. Ако капитан Немо го оставеше да се приближи, имаше надежда да се спасим.

— Господин Аронакс — каза ми Нед Ланд, — щом корабът дойде на една миля до нас, аз се хвърлям в морето и ви подканям да направите и вие същото.

Не отговорих на предложението на канадеца и продължих да разглеждам кораба, който съвсем явно се приближаваше и растеше. Какъвто и да беше — английски, френски, американски или руски — сигурно бе, че щеше да ни приеме, ако успеехме да стигнем до него.

— Господарят може да си спомни — каза тогава Консей, — че имаме известен опит в плуването. Той може да остави на мене грижата да го откарам до кораба, ако се съгласи да направим като приятеля Нед.

Тъкмо щях да отговоря, когато едно бяло пушече се показа на носа на военния кораб. След няколко секунди, развълнувана от падането на някакво тежко тяло, водата около „Наутилус“ разклати кърмата му. Малко по-късно се чу гърмежът.

— Как? Те стрелят по нас! — извиках аз.

— Смели хора! — промълви канадецът.

— Значи не ни смятат за корабокрушенци, които плават на останка от кораб!

— Ако господарят позволи… Добре — рече Консей, като се отърси от водата, която ново гюлле бе пръснало върху него. — Ако господарят позволи, изглежда, че те са познали нарвала и го обстрелват.

— Но те сигурно виждат много добре — извиках аз, — че имат работа с хора.

— Та може би тъкмо за това! — отговори Нед Ланд, като ме погледна.

Изведнъж внезапна мисъл ме озари. Несъмнено сега вече всички знаеха какво трябва да мислят за предполагаемото чудовище. Несъмнено, когато „Абрахам Линколн“ се бе приближил и канадецът бе ударил „Наутилус“ с харпуна си, капитан Фарагут бе разбрал, че нарвалът беше подводен кораб, по-опасен от един необикновен кит. Да, сигурно беше така, и сега навярно из всички морета преследваха това страшно, разрушително оръдие. Страшно наистина, ако както можеше да се допусне, капитан Немо употребяваше „Наутилус“ за някакво отмъстително дело! През оная нощ, когато той ни затвори в килията, там, сред Индийския океан, дали не беше нападнал някакъв кораб? Оня човек, погребан сега в кораловото гробище, не беше ли жертва на сблъскването, причинено от „Наутилус“? Да, повтарям. Навярно беше така. Част от загадъчното съществуване на капитан Немо се откриваше. И ако неговата самоличност още не бе известна, най-малко обединените срещу него народи търсеха сега не вече едно въображаемо същество, а един човек, който бе проявил срещу тях неумолима омраза! Цялото ужасно минало изпъкна пред очите ми. Вместо да намерим приятели на кораба, който се приближаваше, щяхме да срещнем на него само безмилостни врагове.

Между това все по-голям брой гюллета падаха около нас. Някои отскачаха от водната повърхност и падаха надалеч. Но нито едно не засегна „Наутилус“.

Бронираният кораб беше вече само на три мили разстояние. Въпреки силното обстрелване капитан Немо не излезе на палубата. А ако само едно от тия конически гюллета би ударило право в корпуса на „Наутилус“, с него би било свършено.

Тогава канадецът каза:

— Господин Аронакс, трябва да се опитаме да се измъкнем от това лошо положение. Да дадем знак! Поврага! Може би ще разберат, че сме почтени хора!

Нед Ланд извади кърпата си, за да я развее във въздуха. Но едва я бе разгънал, когато въпреки своята значителна сила, той бе повален от една желязна ръка и се строполи на палубата.

— Нещастнико! — извика капитанът. — Искаш ли да те закова върху носа на „Наутилус“, преди да се хвърлим срещу тоя кораб!

Страшно беше да се чуе капитан Немо, но още по-страшно бе да го види човек. Лицето му бе побледняло от гърчовете на сърцето му, което навярно бе престанало да бие в тоя миг. Зениците му се бяха разширили ужасно. Той не говореше, а ревеше. Наведен напред, той извиваше с ръката си рамото на канадеца. После го остави и се обърна към военния кораб, гюллетата на който валяха наоколо.

— О, кораб на прокълната власт, ти знаеш кой съм аз! — извика той със своя могъщ глас. — Аз нямам нужда да видя твоя флаг, за да те позная! Погледни! Аз ще ти покажа моя!

И капитан Немо разгъна на носа на палубата едно черно знаме, подобно на онова, което бе забил на Южния полюс. В тоя миг едно гюлле удари корпуса на „Наутилус“, без да го пробие, отскочи наблизо до капитана и падна в морето. Капитан Немо сви рамене. После се обърна към мене.

— Слезте — каза той сухо, — слезте заедно с другарите си!

— Капитане — извиках аз, — значи ще нападнете тоя кораб?

— Господин Аронакс, аз ще го потопя!

— Няма да направите това!

— Ще го направя — отговори студено капитан Немо — Не се опитвайте да ме съдите. Съдбата ви показва неща, които не трябваше да видите. Аз съм нападнат. Отговорът ще бъде страшен. Приберете се.

— Какъв е тоя кораб?

— Не знаете ли? Още по-добре тогава! Поне неговата националност ще остане тайна за вас. Слезте!

Канадецът, Консей и аз нямаше какво да правим и се подчинихме. Петнадесетина матроси от „Наутилус“ обкръжиха капитана и гледаха с израз на неутолима злоба кораба, който се приближаваше към тях. Личеше, че същото чувство на мъст вдъхновяваше всички тия хора. Аз слязох тъкмо когато един нов снаряд одраска пак корпуса на „Наутилус“ и чух капитана, който извика:

— Удряй, безумни корабе! Пръскай безполезните си гюллета! Ти няма да избегнеш удара на „Наутилус“. Но ти не бива да загиваш тук, на това място! Не искам твоите останки да се смесят със славните останки на „Отмъстителя“!

Прибрах се в стаята си. Капитанът и неговият помощник останаха на палубата. Витлото заработи. „Наутилус“ почна да се отдалечава с такава скорост, че гюллетата вече не можеха да го стигнат. Но преследването продължи и капитан Немо се задоволи да се държи на разстояние.

Към четири часа следобед, като не можех да сдържам нетърпението и тревогата, които ме измъчваха, отидох към централната стълба. Люкът беше отворен. Реших да се изкача на палубата. Капитанът още се разхождаше там възбудено. Той гледаше към кораба, който беше на пет-шест мили. „Наутилус“ се въртеше наоколо му като див звяр, примамваше го към изток и се оставяше да го гонят. Но не нападаше. Може би още се колебаеше. Поисках да се намеся за последен път. Но едва се обърнах към капитан Немо и той ме накара да млъкна.

— Аз съм правото, аз съм съдникът! — каза ми той. — Аз съм угнетеният, а ето — угнетителят! Той унищожи всичко, каквото аз обичах, всичко което скъпях и почитах: родина, жена, деца, баща, майка, всичко загина! И всичко, което мразя, е там! Мълчете!

Аз хвърлих последен поглед към военния кораб, който се носеше с пълна пара. След това отидох при Нед и Консей.

— Ще бягаме! — извиках аз.

— Добре — каза Нед. — Но кой е този кораб?

— Не знам; но който и да е, преди да се стъмни, той ще бъде потопен. Във всеки случай по-добре е да загинем с него, отколкото да станем съучастници в отмъщението, което не можем да съдим дали е справедливо.

— И аз мисля така — отговори студено Нед Ланд. — Да дочакаме нощта.

Нощта настъпи. Дълбоко мълчание царуваше на кораба. Компасът показваше, че „Наутилус“ не е променил посоката си. Чувах ударите на витлото, което цепеше вълните с равномерна скорост. Корабът плаваше по повърхността на водата и леко вълнение го навеждаше ту на едната, ту на другата страна.

Другарите ми и аз бяхме решили да избягаме в момента, когато корабът се приближи достатъчно, за да ни чуят или да ни видят, тъй като луната, която след три дни щеше да бъде в пълнолуние, вече светеше. Успеехме ли да се качим на кораба, ако ние можехме да го предупредим за опасността, която го застрашава, най-малкото бихме могли да направим всичко, което обстоятелствата щяха да ни позволят да сторим. На няколко пъти помислих, че „Наутилус“ се готви за нападение. Но той оставяше противника си само да се доближи и след малко отново избягваше със своя бърз ход.

Част от нощта мина спокойно. Ние дебнехме възможността за бягство. Говорехме малко, бяхме много развълнувани. Нед Ланд искаше да скочи в морето. Сдържах го да почака. Според мене „Наутилус“ щеше да нападне военния кораб върху повърхността на водата и тогава за нас щеше да бъде не само възможно но и лесно да избягаме.

В три часа сутринта аз се качих разтревожен на палубата. Капитан Немо беше все още там. Той бе застанал прав наноса близо до знамето си, развявано над главата му от лекия морски ветрец. Той не откъсваше очи от кораба. Погледът му, изпълнен с необикновена сила, сякаш привличаше другия кораб, хипнотизираше го, влачеше го след себе си по-силно, отколкото ако беше негов влекач! Луната бе на зенита. На изток изгряваше Юпитер. Всред тая мирна природа небето и океанът си съперничеха по спокойствие и морето сякаш беше най-хубавото огледало, в което се е оглеждало нощното светило. И когато мислех за това дълбоко спокойствие на стихиите и го сравнявах с всичката бурна омраза, която се таеше в корпуса на неуловимия „Наутилус“, цял изтръпвах. Военният кораб беше на две мили от нас. Той се бе приближил, насочен все така към фосфоресциращия блясък, който показваше присъствието на „Наутилус“. Видях неговите сигнални светлини, червена и зелена, и неговия бял прожектор, закачен на върха на предната мачта. Неясно отражение осветяваше мачтите и въжетата и показваше, че всички светлини бяха запалени. От комините му излитаха снопове искри и парчета сгурия от запалените въглища и осветяваха нощта.

Стоях така до шест часа сутринта и капитан Немо сякаш не ме забелязваше. Военният кораб бе останал на миля и половина и още призори започна да ни обстрелва. Нямаше да бъде далечен моментът, когато „Наутилус“ щеше да нападне своя противник, а моите другари и аз щяхме да напуснем завинаги тоя човек, когото аз не смеех да съдя.

Канех се да сляза, за да ги предупредя, но в това време помощникът се качи на палубата. Придружаваха го неколцина матроси. Капитан Немо не ги видя или не поиска да ги види. Направени бяха някои разпореждания, които биха могли да се нарекат приготовления за бой на „Наутилус“. Те бяха много прости. Свалиха перилата около палубата. Мрежата на прожектора и кабината на кормчията бяха вмъкнати в корпуса на кораба, така че едва се подаваха. По дългата стоманена пура нямаше вече нито една издатина, която би могла да пречи на движенията й.

Върнах се в салона. „Наутилус“ продължаваше да плава на повърхността. Утринният блясък проникваше слабо във водните пластове. При някои люшкания от вълните в стъклата блясваха алените лъчи на изгряващото слънце. Настъпваше страшният ден 2 юни. В пет часа лагът показваше, че скоростта на „Наутилус“ става вече средна. Разбрах, че той се оставяше да бъде настигнат. И наистина тътнежите се чуваха все по-силно. Гюллетата валяха във водата наоколо и се забиваха в нея като винтове с особено свистене.

— Приятели — казах аз, — моментът настъпи. Дайте да си стиснем ръцете и бог да ни е на помощ!

Нед Ланд беше решителен. Консей — спокоен, аз — нервен и едва се сдържах. Отидохме в библиотеката. Тъкмо когато бутнах вратата за помещението на централната стълба, чух как люкът изведнъж се затвори. Канадецът се хвърли към стъпалата, но аз го спрях. Познатото свистене показваше, че резервоарите се пълнят с вода. Наистина след малко „Наутилус“ потъна на няколко метра под повърхността на водата.

Разбрах маневрата. Беше вече много късно да сторим каквото и да е — „Наутилус“ нямаше намерение да удари двупалубния военен кораб в непробиваемата му броня, а под водолинията му, дето нямаше металическа черупка, която да пази корпуса му. Отново бяхме затворници, принудени да бъдем свидетели на зловещата драма, която приближаваше. А нямахме и време да разсъждаваме. Събрани в моята стая, ние се гледахме един друг, без да промълвим дума. Някаква страшна тъпота бе обзела съзнанието ми. — Мислите бяха спрели движението си. Бях в онова мъчително състояние, което предхожда очакването на някакъв страшен гърмеж, чаках и бях само слух!

През това време скоростта на „Наутилус“ се увеличи чувствително. По тоя начин той подготвяше своя устрем. Целият корпус тръпнеше. Изведнъж аз извиках. Почувствувах удар, но сравнително лек. Усетих пронизващата сила на стоманения нос. Чух шум от разкъсване и скърцане. Но „Наутилус“, устремен от своя мощен тласък, мина през масата на военния кораб, както игла през платно! Не можах да издържа. Обезумял, извън себе си, изскочих от стаята и се втурнах в салона. Капитан Немо беше там. Мълчалив, мрачен, неумолим, той гледаше през прозореца отляво. Една грамадна маса потъваше под водата и за да не загуби нищо от нейната агония „Наутилус“ слизаше в бездната заедно с нея. Видях, само на десет метра от мене, тоя полуразтворен корпус, в който водата нахлуваше с гръмотевичен шум, видях и двойната редица оръдия и сандъци. Палубата беше покрита с черни сенки, които мърдаха. Водата се качваше. Нещастниците се хвърляха към въжетата, вкопчаваха се в мачтите и се гърчеха под водата. Това беше човешки мравуняк, залян неочаквано от морето.

Скован, вцепенен от мъка, с настръхнали коси и разширени очи, задъхан и безгласен, аз също така гледах! Някаква неопределима сила ме бе залепила до стъклото.

Огромният военен кораб потъваше бавно. „Наутилус“ заедно с него дебнеше всичките му движения. Изведнъж избухна взрив. Сгъстеният въздух хвърли нагоре палубата на кораба, сякаш трюмът с мунициите беше запален. Тласъкът на водата беше толкова силен, че „Наутилус“ се отклони. Тогава нещастният кораб почна да потъва по-бързо. Показаха се площадките на мачтите, отрупани с жертви, след това перилата, огънати от гроздове хора, и най-сетне върхът на грот-мачтата. След това тъмната маса изчезна, а заедно с нея и екипажът от трупове, увлечени в страшен въртоп… Обърнах се към капитан Немо. Тоя страшен съдник, същински архангел на омразата, все още гледаше нататък. Когато всичко свърши, капитан Немо тръгна за стаята си, отвори я и влезе. Проследих го с поглед. Върху стената на дъното, под портретите на неговите герои, видях портрета на млада жена и на две малки деца. Няколко мига капитан Немо ги гледа, протегна ръце към тях, коленичи и избухна в ридания.

XXIIПОСЛЕДНИТЕ ДУМИ НА КАПИТАН НЕМО

Капаците се бяха затворили над това страшно видение, но в салона още не светеше. Във вътрешността на „Наутилус“ царуваше само мрак и мълчание. Сега той напускаше това безутешно място на сто стъпки под повърхността на водата с извънредна скорост. Къде отиваше? На север или на юг? Къде бягаше тоя човек след страшното отмъщение? Върнах се в стаята си, дето Нед и Консей стояха мълчаливи. Усещах непреодолимо отвращение към капитан Немо. Каквото и да беше изстрадал от хората. той нямаше право да наказва така. Той бе направил и мене, ако не съучастник, най-малкото свидетел на неговото отмъщение! Това беше премного.

В 11 часа електрическата светлина отново блесна. Отидох в салона. Там нямаше никой. Погледнах уредите. „Наутилус“ се носеше към север със скорост двадесет и пет мили в час ту на повърхността, ту на тридесет стъпки под водата. Като сверих по картата, видях, че минаваме край устието на Ламанш и че посоката ни беше към Полярните морета, закъдето плавахме с несравнима бързина.

Привечер бяхме минали двеста левги от Атлантическия океан. Стъмни се и морето се покри с мрак до изгряването на луната.

Прибрах се в стаята си. Не можех да спя. Бях потиснат от кошмари. Страшната сцена на унищожението се възвръщаше непрестанно в паметта ми.

Оттогава кой би могъл да каже къде ни бе отвел „Наутилус“. И все със същата невероятна скорост! Все през тия северни мъгли! Дали бе стигнал до Шпицберген, до бреговете на Нова Зембла? Дали бе прекосил ония непознати морета — Бяло море, Карско море, залива Оби, архипелага Ляров и непознатите азиатски брегове? Не бих могъл да кажа това. Времето течеше, без да мога да го пресмятам. Всички часовници на кораба бяха спрени. Изглеждаше, че както е в полярните области, нощта и денят не следваха своя обикновен ход. Чувствувах се отнесен в царството на необикновеното, дето се развихряше изостреното въображение на Едгар По. Всеки миг очаквах да видя, както легендарния Гордом Пим, „тая забулена човешка сянка, с много по-големи размери от тия на земните жители, изправена срещу водопад, който пази границите на полюса!“

Струва ми се — но може би се лъжа — струва ми се, че това рисковано пътуване на „Наутилус“ продължи петнадесет-двадесет дни и не знам докога би продължило без катастрофата, с която завърши това пътуване. Капитан Немо не се вестяваше. Помощникът му също. Не виждахме нито за миг ни един човек от екипажа. „Наутилус“ почти непрекъснато плаваше под водата. Когато излизаше на повърхността, за да вземе въздух, капаците се отваряха и затваряха автоматично. Върху картата не се нанасяше вече точката, дето се намирахме. И аз не знаех къде бяхме.

Изгубил сили и търпение, не се явяваше и канадецът. Консей не можеше да му измъкне нито една дума и се страхуваше да не би в пристъп на побъркване и страшна носталгия да се убие. И той предано и непрекъснато бдеше над него. При тия условия може да се разбере, че положението беше непоносимо.

Една сутрин — каква дата беше не мога да кажа — бях задрямал призори мъчителна и болезнена дрямка. Когато се събудих, видях Нед Ланд наведен над мене и чух, че ми казва тихо:

— Ще бягаме!

Скочих.

— Кога ще бягаме? — попитах аз.

— Тази нощ. Изглежда, че на „Наутилус“ няма никакъв надзор. Би казал човек, че всички в кораба са зашеметени. Ще бъдете ли готов, господин Аронакс?

— Да. Къде сме?

— Можах тая сутрин да съзра през мъглите, че сме срещу някаква земя на около двадесет мили източно от нас.

— Коя е тая земя?

— Не зная, но която и да бъде, ще потърсим в нея убежище.

— Да, Нед, да. Ще избягаме тая нощ, дори и да потънем в морето.

— Морето е бурно, вятърът силен; но аз не се боя от двадесетте мили, които трябва да преплаваме с малката лодка на „Наутилус“. Аз вече занесох в нея малко храна и няколко шишета с вода, скришом от екипажа.

— Ще дойда с вас.

— От друга страна — прибави канадецът, — ако ме открият, ще се защищавам и не ще оставя да ме убият.

— Ще умрем заедно, драги Нед.

Решен бях на всичко. Канадецът си излезе. Изкачих се на палубата, върху която едва можех да стоя прав поради силните вълни. Небето беше застрашително, но тъй като земята бе наблизо, зад тия гъсти мъгли трябваше да бягаме. Не биваше да губим нито един ден, нито един час.

Върнах се в салона, като в същото време и се страхувах, и желаех да срещна капитан Немо, и исках, и не исках да го видя. Какво бих му казал? Може ли да прикрия неволното отвращение, което ми вдъхваше? Не! По-добре беше да не се срещам лице с лице с него! По-добре беше да го забравя! И все пак!

Колко дълъг беше тоя ден, последният ден, който трябваше да прекарам на борда на „Наутилус“! Останах сам. Нед Ланд и Консей избягваха да ми говорят от страх да не се издадат. В шест часа вечерях, но не бях гладен. Насилих се да ям въпреки отвращението си, тъй като исках да имам сили. В шест и половина Нед Ланд влезе в стаята ми. Той каза:

— До тръгването няма да се видим. В десет часа луната още не ще е изгряла. Ще се възползуваме от мрака. Елате в лодката. Консей и аз ще ви чакаме.

И канадецът излезе, без да ми даде време да му отговоря.

Исках да проверя посоката на „Наутилус“. Отидох в салона. Плавахме на североизток със страшна скорост на петдесет метра дълбочина.

Хвърлих последен поглед върху тия чудеса на природата, върху тия художествени богатства, натрупани в музея, върху тая колекция, която нямаше равна на себе си, осъдена да загине един ден на дъното на моретата заедно с оня, който я беше подредил. Исках да запечатам в паметта си едно последно впечатление. Останах така цял час, потънал в блясъка на светлия потон, и преглеждайки съкровищата, които сияеха във витрините. След това се върнах в стаята си.

Там облякох топли морски дрехи. Събрах бележките си и ги скътах грижливо в пазвата си. Сърцето ми усилено биеше. Не можех да спра ударите му. Ако капитан Немо би ме видял, вълнението, възбудата ми бездруго биха ме издали.

Какво правеше той сега? Ослушах се край неговата врата. Чух шум от стъпки. Капитан Немо беше там. Не беше си легнал. При всяка стъпка ми се струваше, че ще се появи и ще ме попита защо искам да бягам? Изпитвах непрестанна тревога. Въображението ми я увеличаваше. Ставаше толкова мъчително, че се двоумях — дали не беше по-добре да вляза в стаята на капитана, да се срещна лице с лице с него, да го предизвикам с движение и с поглед!

Би било безумие. За щастие въздържах се и се опънах на леглото си, за да се успокоя. Нервите ми се поуспокоиха, но в свръхвъзбудения ми мозък премина набързо целият ми живот на борда на „Наутилус“, всички лоши и щастливи случки от изчезването ми от „Абрахам Линколн“ — подводния лов, Торесовият проток, диваците от Папуазия, засядането на скалата, кораловото гробище. Арабският тунел, остров Санторин, критският гмурец, заливът Виго, Атлантида, ледената стена, Южният полюс, пленяването ни от ледовете, битката с октоподите, бурята в Гълфстрийм, „Отмъстителя“ и тая ужасна сцена на потопения с екипажа военен кораб!… Всички тия събития минаха пред очите ми като декорите, които се движат в дъното на някой театър. И капитан Немо растеше безгранично в тая странна среда. Неговият образ изпъкваше все повече и вземаше нечовешки размери. Той вече не беше човек като мене, той беше човек на дълбоките бездни, духът на моретата.

Беше девет и половина. Бях хванал главата си с две ръце, за да не се пръсне. Затворих очи. Не исках вече да мисля. Още половин час! Половин час кошмар, от който можех да полудея. В тоя миг чух неясни акорди от хармониум, тъжна мелодия на някаква незнайна песен, истинска жалба на душа, която иска да скъса земните си връзки. Цял се превърнах в слух, едва можех да дишам, потънал като капитан Немо в музикален екстаз, който го отнасяше извън пределите на тоя свят.

После една внезапна мисъл ме смрази. Капитан Немо бе излязъл от стаята. Той беше сега в салона, през който трябваше да мина, за да мога да избягам. Там щях да го срещна за последен път. Той щеше да ме види, щеше да ме заговори може би! Един негов жест можеше да ме унищожи, една само дума — да ме окове на кораба! Но скоро щеше да удари десет часа. Настъпил бе моментът да изляза от стаята си и да отида при моите другари.

Нямаше време за колебание, дори и капитан Немо да се изпречеше пред мене. Отворих вратата предпазливо и все пак ми се стори, че като се завъртя на пантите, тя страшно изскърца. А може би това скърцане съществуваше само във въображението ми!

Тръгнах пипнешком през тъмните коридори на „Наутилус“, като се спирах на всяка стъпка, за да сдържам ударите на сърцето си.

Стигнах до ъгловата врата на салона. Отворих я тихо. Салонът тънеше в дълбок мрак. Акордите на хармониума звучаха тихо. Капитан Немо беше там. Той не ме виждаше. Мисля, че дори и при пълна светлина пак не би ме съзрял, толкова бе потънал в своя унес. Пристъпих до килима, като внимавах да не се блъсна в нещо и да издам с шума присъствието си. Цели пет минути ми трябваха, докато стигна до вратата в дъното, която водеше към библиотеката.

Тъкмо щях да я отворя, когато една въздишка на капитан Немо ме прикова. Разбрах, че той бе станал. Дори го видях, защото няколко лъча от осветената библиотека проникваха в салона. Той приближаваше към мене със скръстени ръце, мълчалив и сякаш не вървеше, а се плъзгаше като призрак. В измъчената му гръд напираха ридания. И аз чух как прошепна тия думи — последните думи, които прозвучаха в ушите ми:

— Боже всемогъщий! Стига! Стига!

Дали това не беше признание за угризенията, изтръгнало се от съвестта на тоя човек?…

Обезумял, аз се втурнах в библиотеката. Изкачих се по централната стълба и през горния коридор стигнах до лодката. Промъкнах се през люка, дето преди мене бяха минали и двамата ми другари.

— Да вървим! Да вървим! — извиках аз.

— Веднага! — отговори канадецът.

Люкът, вдълбан в корпуса на „Наутилус“, беше предварително затворен и завинтен чрез един английски ключ, с който Нед Ланд се беше снабдил. Отворът на лодката също се затвори и канадецът почна да развива бурмите, които ни прикрепяха още към подводния кораб. Изведнъж чухме шум отвътре. Високи гласове се обаждаха един на друг. Какво бе станало? Дали бяха забелязали нашето бягство? Усетих, че Нед Ланд пъха в ръцете ми една кама.

— Да! — прошепнах аз. — Ще съумеем да умрем! Канадецът беше спрял да работи. Но една дума, която чух да се повтаря двадесет пъти, една страшна дума ни откри причината за това вълнение на борда на „Наутилус“. Екипажът се бе разтревожил не от нас!

— Мелстрьом! Мелстрьом! — викаха матросите.

— Мелстрьом! В това страшно положение имаше ли име, което да звучи по-страшно? Значи, бяхме в опасните води край норвежкия бряг? Нима „Наутилус“ беше въвлечен в тая бездна, тъкмо когато нашата лодка щеше да се отдели от него?

Известно е, че по време на прилива водите между островите Ферое и Лофоденските острови се устремяват с непреодолима сила и образуват въртоп, отдето никой кораб никога не може да се спаси. От всички страни на кръгозора прииждат чудовищни вълни. Те образуват тая бездна, наречена съвсем основателно „Пъпът на океана“, притегателната сила на която се простира на петнадесет километра. Тая бездна поглъща не само кораби, но и китове, и бели мечки от полярните области.

Там именно „Наутилус“ беше — волно или неволно — закаран от своя капитан. Той описваше спирала, радиусът на която намаляваше все повече и повече. Заедно с него лодката, още прикрепена към кораба, се носеше със замайваща скорост. Чувствувах това. Изпитвах болезнен шемет, който е последица на дълго въртене в кръг. Бяхме уплашени, ние изпитвахме страхотен ужас. Кръвта бе спряла в жилите ни, нервите бяха притъпени, бяхме потънали в студена пот като в агония! И какъв шум се носеше около нашата слаба лодка! Какъв вой, повтарян от ехото на разстояние няколко мили! Какъв грохот на вода, която се забива в острите скали на дъното, там дето и най-твърдите тела се разтрошават, там дето стволовете на дърветата се разбиват и се превръщат в „козина“, както казват норвежците.

Какво страшно положение! Бяхме страхотно люшкани. „Наутилус“ се защищаваше също като човешко същество. Стоманените му мускули скърцаха. От време на време се изправяше отвесно и ние заедно с него!

— Трябва да се държим — каза Нед — и да завинтим наново бурмите! Ако останем прикрепени към „Наутилус“, все още можем да се спасим…

Не беше довършил, когато изведнъж нещо изпращя. Винтовете изскочиха и лодката, изхвърлена от гнездото си, полетя като камък от прашка сред водовъртежа.

Главата ми се удари в едно желязно ребро и от тоя силен удар загубих съзнание.

XXIIIЗАКЛЮЧЕНИЕ

Ето края на това пътешествие под водата. Не бих могъл да обясня какво стана през тая нощ, как лодката се спаси от ужасния водовъртеж на Мелстрьом и как Нед Ланд, Консей и аз излязохме от бездната. Но когато дойдох на себе си, бях легнал в колибата на един рибар от Лофоденските острови. Моите двама другари, здрави и читави, бяха до мене и ми стискаха ръцете. Прегърнахме се горещо.

По това време не можем и да мислим да се върнем във Франция. Съобщителните средства между Северна и Южна Норвегия са редки. Принудени сме значи да чакаме парахода, който обслужва два пъти месечно тоя бряг, идейки от Северния нос.

Тук, посред тия добри хора, които ни приютиха, аз преглеждах повестта на нашите приключения. Тя е точна. Нищо не е пропуснато, ни една подробност не е преувеличена. Това е правдивата повест на невероятното пътешествие в тая стихия, още недостъпна за човека, в която един ден напредъкът ще прокара свободно пътища.

Дали ще ми повярват? Не зная. Най-сетне това няма голямо значение. Онова, което мога да твърдя сега, то е моето право да говоря за тия морета, под които за по-малко от десет месеца изминах двадесет хиляди левги, да говоря за това подводно околосветско пътешествие, което ми откри толкова чудеса в Тихия океан, в Индийския океан, в Червено море, в Средиземно море, в Атлантическия океан и в Северно и Южно полярно море!

Но какво стана с „Наутилус“? Успя ли на натиска на Мелстрьом? Жив ли е още капитан Немо? Продължавали под океана своето страшно отмъщение или спря вече след последното жертвоприношение? Дали някога вълните ще ни донесат ръкописа, в който е разказан целият негов живот? Ще узная ли най-сетне името на тоя човек? Потопеният кораб ще може ли да ни открие чрез своята национална принадлежност националността на капитан Немо?

Вярвам. Вярвам също така, че неговият могъщ кораб е победил морето в най-страшния водовъртеж и че „Наутилус“ е оцелял там, дето толкова кораби са загинали! Ако е тъй, ако капитан Немо продължава да живее в океана, неговото второ отечество, дано омразата стихне в това жестоко сърце! Дано съзерцаването на толкова чудеса угаси в него духа на отмъщението! Дано съдникът изчезне, а ученият продължи спокойното изследване на моретата! Неговата съдба е странна, но и възвишена. Нали аз сам разбрах това! Нали аз сам живях десет месеца тоя необикновен живот? Така че на въпроса, зададен преди шест хиляди години от Еклисиаст: „Кой някога е можал да измери глъбините на бездната?“, двама души между всичките хора в света имат право да отговорят сега: капитан Немо и аз.

Жул Верн! Колко познато и обичано е името на великия френски писател у нас! Едва ли хората, които са чели романите му, биха могли някога да забравят увличащите приключения, трепетните мигове на откритието, на победата, изживени заедно със смелите изследователи и покорители на въздушните простори, водната стихия и земните недра.

Интересен е въпросът, защо книгите на Жул Верн продължават да бъдат любими книги на читателите от всички възрасти от толкова много страни и днес, след повече от 70 години от смъртта на писателя, и то когато науката, вдъхновителката на Жул Верн в творчеството му, е отишла толкова напред? Защо и у нас са преведени досега около 50 заглавия от трудовете му, като само „Капитан Немо“ се издава за десети път? Защо един от кратерите върху невидимата част на луната носи името на Жул Верн? Защо първият космонавт в света, Юрий Гагарин, в интервю след приземяването на „Восток“ спомена името на Жул Верн измежду имената на любимите си писатели?

Жул Верн се ражда на 8 февруари 1828 година във френското градче Нант на река Лоара в семейството на адвоката Верн. Баща му отрано започва да го подготвя за юридическа кариера, но Жул разбира от малък, че призванието му не е в съдебните зали. Той се увлича по корабите от недалечното пристанище, бълнува за морски разбойници и далечни плавания. Подобно на Карл Май, и Жул Верн решава да избяга от къщи, за да се втурне из широкия свят, наситен от гъстите краски на богатата му фантазия. Само че въпреки събраните провизии и тайните приготовления, адвокатът Верн надушил плановете на сина си и го заключил в къщи. Ала адвокатът не можал да намери ключ, който да задържи сина му в неговата кантора.

През 1847 г. Жул завършва нантския лицей и от 1848 г. повежда самостоятелен живот в Париж, където започва да следва право. Тук той се запознава с Виктор Юго, завързва дружба с Александър Дюма, с чиято помощ през 1850 г. поставя с успех първата си пиеса. Дюма му оказва помощ и при създаването на няколко битови комедии и остава ясни следи в творчеството на Жул Верн преди всичко със склонността си към приключението, строежа на фабулата, езика и тънкия хумор.

Докато Жул Верн все още се лута в живота, докато търси истинското си призвание, той е принуден да работи за „насъщния“ като писар в нотариална кантора, за да изплати дълговете си. После започва да сътрудничи в едно илюстровано списание. Всички свободни вечери обаче той прекарва в Националната библиотека, където поглъща всевъзможна научна литература — история, география, естествознание, физика, астрономия.

В началото на 50-те години започва да изпробва силите си в необичаен жанр — пише разкази с остър драматичен сюжет използувайки най-новите данни от въздухоплаването: „Пътешествие с балон“, „Мартин Пац“ и др. Но от тези разкази до първия роман от серията „Необикновени пътешествия“ го делят дванадесет години изпълнени с голяма подготвителна работа.

Жул Верн предприема някои пътувания до Англия, Шотландия и Скандинавските страни, обикаля Средиземноморието. През 1867 г. той се добира и до Америка на най-големия за онова време параход „Грейг Истърн“, който е описан по-късно в романа „Плаващият град“. Ала огромното творчество на Жул Верн се базира съвсем малко върху личните му впечатления, то не е резултат от тези пътувания. Раждането на онази знаменита поредица от 57 романа „Необикновени пътешествия“ става възможно само благодарение на огромната фантазия на Жул Верн, на изключителната му подготовка и любов към науката. Не случайно той носи прозвището „поет на науката“ и „баща на научната фантастика“. Но за да получим пълна представа за всички фактори, благоприятствували „раждането“ на Жул Верн като най-големия и ненадминат романист на научна фантастика за всички времена, трябва да характеризираме кратко епохата, в която твори.

Това е епоха на бурно, взривно развитие на науката, време, когато човекът атакувал въздушните простори, океанските недра и дебрите на неизследваните материци. Химията, физиката, географията, мореплаването правят за кратко време важни открития:

Давид Ливингстон и Грант изследват Африка, парната машина и електрическата енергия добиват все по-голямо приложение, физиците Майер и Джоул едновременно и независимо един от друг формулират и обясняват закона за запазване и превръщане на енергията, Бертло получава по синтетичен път въглерод, Леверие предсказва по математичен път съществуването на планетата Нептун и посочва, къде да бъде търсена. Кирхов и Бунзен разработват метода на спектрален анализ. Като споменем и имената на Сеченов, Менделеев, Бутлеров, Фарадей, Максуел, Херц, Лоренц, Бел, Едисон и Яблочков, ще получим пълна картина за лавината от изобретения и открития, които направили човека могъщ. Конструирани били първите подводни лодки, летателни апарати по-тежки от въздуха, изчезвали белите петна от картата на земното кълбо.

И така идва 1862 година, когато Жул Верн открива истинското си призвание: „Хрумна ми щастливата мисъл, да напиша роман от съвсем нов вид, нещо много своеобразно“. През следващата година излиза романът „Пет седмици в балон“, който прави автора изведнъж известен. Жул Верн сключва дългогодишен договор с издателя Етцел, който искал от него всяка година да му предава два романа, или пък един двутомен роман. За Жул Верн започнал нов трескав творчески живот. Работел от ранно утро с малки прекъсвания до късно вечерта. Във втория си роман „Капитан Хатерас“ той повежда смаяните читатели към тайните на загадъчния Северен полюс. След това излиза „Пътешествие до центъра на земята“, където Жул Верн използува стара отхвърлена хипотеза за възникването и устройството на земята. През 1865 г. излиза „От Земята до Луната“. За първи път се изгражда роман с такава сериозна научна аргументация. Тук Жул Верн разкрива напълно възможностите и таланта си.

Интересна е историята за възникването на най-п ред почитания роман на Жул Верн у нас, „Капитан Немо“, След прочитането на първите два романа на Жул Верн, известната Жорж Санд писала до него: „И двата романа са великолепни. Накараха ме да се развълнувам. Съжалявам, че ги прочетох така бързо и че нямам под ръка още десетина такива. Надявам се, че скоро ще ни увлечете в пътешествие в подводна лодка, която ще бъде усъвършенствана от знанията Ви и Вашето въображение…“ След години Жул Верн показал това писмо на журналиста Брюсон и признал, че е задължен на Жорж Санд за един от своите най-големи успехи: „Тя ме наведе на мисълта да напиша «Двадесет хиляди левги под водата», казва той. След излизането на «Децата на капитан Грант», устройството на «Наутилус» било вече подробно обмислено, образът на Немо го тревожел дори в сънищата му. В 1868 г. бил завършен първия том на романа, който е един от бисерите на Жул Верн. Авторът работил най-старателно над тази книга и по една друга причина. Съвсем неочаквано, една година преди завършването на романа, във вестника «Пти журнал» започнало печатането на друг фантастичен роман за подводно плаване — «Необикновените приключения на учения Тритинус» от професор Рангад. Ето защо Жул Верн щателно преработил цели глави, за да премахне случайната прилика, която неизбежно се била появила тук и там при този интересен случай в историята на литературата. Романът «Двадесет хиляди левги под водата» имал още по-голям успех от очаквания, а книгата на проф. Рангад била скоро забравена.

На 12 август 1872 година френската Академия присъдила на писателя награда за серията романи от «Необикновени пътешествия», но той никога не бил включен в списъка на «безсмъртните»; академиците считали, че автор на приключенски романи за юноши, дори и да е Жул Верн, не заслужава такава чест.

А успехът продължавал да съпътствува писателя. Направена била театрална постановка по романа «Осемдесет дни около света». която имала небивал успех; тя се играла в продължение на десетилетия в Европа и Америка, като само в Париж, от 1874 г. до 1938 г. тя била представена 2 250 пъти! Почти същия успех имал и «Мишел Строгов».

Втората половина от живота си Жул Верн прекарва в Амиен, градче със стари културни традиции недалече от Париж. Там той бива избиран за директор на амиенската Академия три пъти. Написва «Амиен в 2000-а година» и търси нови сюжети, за да избегне повторенията при този огромен брой произведения. През 1886 г. обаче го сполетява нелепо нещастие: когато веднъж се прибирал в къщи по него стрелял с пистолет племенникът му Гастон, като после обяснил, че искал да отмъсти на своя роднина за това, че не бил достатъчно ревнив към доброто си име и не правел нищо, за да бъде приет в Парижката Академия. Раната го задържа на легло около половин година. Наскоро умира и издателят му Етцел. Неговият син, въпреки всичките си усилия, никога не могъл да замени пълноценно баща си. Жул Верн се затваря в къщи, става необщителен и бързо застарява. Заслужава още да споменем, че през 1888 г. той поставил кандидатурата си в амиенския муниципалитет и бил избран по списъка на «червените», за който гласували хора от работническите покрайнини на града. Петнадесет години той изпълнява службата на муниципален съветник, като непрекъснато се грижи за благоустройството и културния живот в града. Жул Верн умира на 24 март 1905 година, с която мисъл французите дълго време не могли да свикнат.

Рядко в някоя област на литературата, учителят остава ненадминат от учениците си. Но факт е, че творчеството на Жул Верн остава ненадминато от никого. След него се появяват десетки епигони, но почти никой от тях не е оставил името си в литературната история. Според статистическите данни на ЮНЕСКО Жул Верн е на четвърто място измежду всички писатели за всички времена по количество на преведените книги. Произведенията на Жул Верн са преведени на 54 езика. А преди него? Само едно име преди Жул Верн заслужава да бъде споменато във връзка с неговото творчество, име на което той дължи много; това е американецът Едгар Алън По. Наистина между двамата има принципна разлика. Съвсем сполучливо съветският литературовед Е. Брандис сравнява Е. По и Ж. Верн така: «Докато По създаде фантастични произведения на науката, то Жул Верн създаде научна фантастика». За разлика от виталното и оптимистично творчество на Жул Верн, американският писател не може да се освободи от социалният си песимизъм и черните предчувствия за бъдещето на човечеството. Освен това мисълта на Жул Верн никога не се изражда в безпочвена фантазия, както у По. Въпреки това Жул Верн се чувства силно привлечен от личността и творчеството на По, което се подчертава и от факта, че той се залавя да разкрие загадката около изчезналия герой на По, Артър Гордън Пим, като написва продължение на «Историята на Артър Гордън Пим», което озаглавява «Леденият свинкс».

Литературното новаторство на Жул Верн се изразява преди всичко в това, че поетичната фантазия у него се придружава от науката и за първи път става нейна неразделна спътница. Фантазията на Жул Верн обаче никога не надхвърля границите на човешките възможности. В този смисъл тя стои на здрава реална основа. Самият писател определя ясно и вярно отношението си към фантазията и истината (науката): «Каквото и да измислям, каквото и да фантазирам, всичко това ще отстъпва на истината, защото ще дойде време, когато постиженията на науката ще надхвърлят силата на въображението».

Романите на Жул Верн са ценни за нас и поради това, че в тях той често и определено се противопоставя на насилието, деспотизма, войните и варварския колониализъм. Това негово становище изпъква особено ясно в онази част от творчеството му, създадено след падането на тиранина Наполеон III и края на Парижката комуна. Той напада особено остро английския колониализъм, като най-развития — най-жесток колониализъм. Робството особено силно възмущава демократа и хуманиста Жул Верн. Ето защо едни от най-привлекателните му герои като капитан Немо, капитан Грант, инженерът Сайръс Смит и др. се явяват своеобразни бунтари, борци против насилието, робството, колониализма. Не случайно някогашният секретар на френската комунистическа партия Морис Торез, давайки оценка на творчеството на Жул Верн, заявява: «Книгата на Жул Верн „Двадесет хиляди левги под водата“ възпламени въображението ми. Бях увлечен не толкова от приключенията на капитан Немо, колкото от самия него. В неговото лице видях олицетворение на великия гений на науката, която възтържествува над всичко, наука, която променя света и хората, наука, която служи на народа.»

За нас, българите, обаче е особено интересна книгата на Жул Верн «Произшествие на Дунава» и то по две причини: първо, защото и тази книга доказва още веднъж съчувствието и любовта на автора към поробените народи и второ, защото главният герой в нея е български революционер, Стефан Владков (името е цитирано според българския превод от 1946 г.), един от ръководителите на революционната дейност в Русчук срещу османската тирания. Авторът говори с негодувание за кланетата и ужасите, извършени от османлиите през 1876 г. в България.

Хуманистът Жул Верн има будна гражданска съвест, която го прави съпричастен в страданията и усилията на всеки поробен народ. Романът му «Архипелаг в пламъци» пресъздава моменти от гръцкото освободително движение за независимост, «Севера срещу Юга» описва борбата за ликвидиране на робството в САЩ, «Матиас Шандор» е епопея на борбата на унгарските патриоти срещу австрийското господство, «Драма в Лапландия» описва-борбата на естонци и латвийци срещу бароните, «Пътят към Франция» пресъздава победата на френската революционна армия при Валми и т. н. и т. н.

Жул Верн си остава неповторимо явление в световната литература. Ненадминат популяризатор на научни знания, той утвърждава материалистическите възгледи за природата, разобличава суеверията и религиозно-метафизичните представи за земята и вселената, създава съвсем нов герой в литературата, изследователя, безкористния служител на науката, готов за всяка саможертва в нейно име. Високите морални качества на този герой, съвършено чужди на тогавашното буржоазно общество, са оказвали и оказват голямо възпитателно въздействие на младите поколения. Можем определено да твърдим, че и със създаването на този нов тип литературен герой Жул Верн също така изпревари епохата си, прозря далеч в бъдещето. Неговите романи разтърсиха съвременниците му, въодушевиха десетки и стотици хора да станат изследователи, пътешественици, пионери на човешкия прогрес. Достатъчно е да споменем имената на Циолковски, Фритьоф Нансен, В. А. Обручев, Жорж Клод, Ричард Бърд и Симон Лейк, които смятат, че дължат всичко на Жул Верн! Книгата «Осемдесет дни около света», която между другото се отличава и с голямо напрежение и драматизъм, «хвърля ръкавица» на учени и пътешественици. Американката Нели Блай си поставя за цел през 1889 г. да счупи рекорда на Филеас Фог и успява да обиколи света за 72 дни. Години след излизането на «Двадесет хиляди левги под вода», най-яркият, но далече не единственият случай на близко съвпадение на измисленото с историческата реалност“ (Брандис), два „Наутилуса“ атакуват под водата Северния полюс и вторият успява! Френският полярен пътешественик Жак Шарко решава да „изпита“ Жул Верн. Опитал се да запали огън от лещообразно парче чист лед, също като доктор Краубони, герой от „Капитан Хатерас“, и успял!

Оптимизмът на Жул Верн в Бъдещето на „икарииците“ се помрачавал само от едно: той споделил пред журналисти — „Ще мине много време и нашите телефони и телеграфи ще изглеждат смешни… Ако знаете, как съжалявам, че ще трябва да свърша така рано земния си път и да се простя с живота на прага на една епоха, която предлага само чудеса“.

Иска ни се да завършим с думите от статията на френския вестник „Авангард“ от март 1955 г.: „Жул Верн редом с Балзак и Юго очевидно е най-популярният френски писател… Най-важното в творчеството му са доверието и надеждата, които възлага на хората“.

ВЕСЕЛИН РАДКОВ