Карибски романс

Дванадесета глава

— Искам да знам, по дяволите, какво става тук! Намираха се в кабинета на Моралес, но Джоунъс не пожела да седне. Беше застанал зад стола на Лиз, стиснал с ръце облегалката. Само някой да се приближеше до нея, първо щеше да удря, после да пита. Вече беше проснал на земята нещастния детектив, който се бе опитал да го спре, когато се втурна на палубата на „Изгнаник“, видял я да стои там със Скот.

С ръце, скръстени върху бюрото, Моралес го изгледа продължително.

— Вероятно обяснението би трябвало да дойде от вашия сънародник.

— Специален агент Доналд Скот. — Мъжът, когото Лиз познаваше като Скот Трайдънт, беше приседнал върху ъгъла на бюрото. — Извинявам се за измамата, Лиз.

Гласът му, привидно спокоен, не можеше да скрие вълнението, което сякаш бълбукаше в него. Той сръбна от кафето си и впери поглед в Джоунъс. Обясненията нямаше да минат лесно пред този тук, помисли. Винаги бе вярвал обаче, че целта оправдава средствата.

— По дирите съм на този кучи син от три години, — отпи пак, сякаш вкусваше триумфа. — Отне ни две, преди да проникнем в организацията им, ала дори тогава не можах да установя контакт с главатаря на шайката. За да се добера до него, трябваше да мина през повече канали, отколкото човек да стигне до тайните служби. Крайно предпазлив бе негодникът. През последните осем месеца работех с Манчес като Скот Трайдънт. Той беше най-близо стоящия до Амбъкъл, на когото успях да попадна.

— Вие я използвахте — Джоунъс постави ръка на рамото й. — Напъхахте я на вълка в устата.

— М-да. Проблемът беше, че дълго време не бяхме сигурни дали тя не бе замесена и доколко. Знаехме за павилиона ти, Лиз. Знаехме също, че си опитен водолаз. Всъщност, няма нещо за теб, което да не ни е известно. Някое време ти беше заподозряна номер едно.

— Заподозряна? — скръстила прилежно ръце в скута си, сега тя бе готова да кипне. — Подозирали сте мен?

— Напуснала си Щатите преди десет години. Нито веднъж не си се връщала. Имаш както контакти, така и начини да ръководиш един контрабанден канал. Държиш дъщеря си далеч от острова през по-голямата част от годината, при това тя посещава едно от най-добрите училища в Хюстън.

— Това си е моя работа.

— Такива подробности стават и наша работа. Когато прибра Джери Шарп в къщата си и му даде работа, везните на подозренията ни се наклониха още повече към теб. Той самият не мислеше така, но ние тогава го използвахме не за да му искаме мнението.

Лиз усети как пръстите на Джоунъс се впиха в стола. Вдигна ръка и я постави върху тях.

— Как така сте го използвали?

— Свързахме се с Джери Шарп в Ню Орлийнс. Той беше другият, за когото знаехме всичко. Беше далавераджия, играч, ала притежаваше стил — Скот отново надигна чашата с кафе, като не сваляше очи от Джоунъс. — Предложихме му сделка. Да се промъкне вътре в организацията и да ни снабдява с информация, а ние да забравим някои негови… Прегрешения. Аз харесвах брат ви, господин Шарп. Наистина го харесвах. Ако само бе могъл да се укроти малко, от него щеше да стане превъзходно ченге. „Обуздаване на лошите момчета“ — така го наричаше той.

— Да не искате да кажете, че Джери е работил за вас? — попита изумено Джоунъс. В душата му се надигаше хаос от чувства. Картината, която с усилие се бе мъчил да приеме, сега се променяше.

— Точно така — Скот извади цигара, щракна клечка кибрит и впери поглед в пламъчето. — Като казвам, че го харесвах, това е самата истина. Той гледаше на нещата по такъв начин, който те кара да забравиш колко те са противни.

Да, такъв си беше Джери, помисли Джоунъс. Трябваше му време да приведе в ред чувствата си. Без да бърза, отиде до прозореца. Морето кротко се плискаше в корпусите на лодките. Слънчеви зайчета подскачаха по водата, деца тичаха по вълнолома. Почти същата картина беше видял при първото си стъпване на острова. Някои неща си оставаха същите, други непрекъснато се променяха.

— Какво стана?

— Беше му трудно да изпълнява заповеди. Искаше да ги притисне прекалено силно, прекалено бързо. Веднъж ми каза, че трябвало да докаже нещо на самия себе си и на другата своя половина. По-добрата половина.

Джоунъс бавно се извърна. Болката отново се появи, неочаквана и остра. Лиз я видя в очите му, стана и отиде при него.

— Продължавайте — отрони той дрезгаво.

— Беше си наумил да отмъкне парите от една пратка. Не знаех за това, докато не ми позвъни от Акапулко. Смяташе, че е поставил главатаря им в положение, при което ще е принуден да действа лично. Казах му да стои там и да не предприема нищо и че го оттегляме от операцията. Щяхме да го върнем обратно в Щатите и да го държим някъде в безопасност, докато случаят приключи — Скот пусна в пепелника върху бюрото кибритената клечка, която още държеше. — Той не ни послуша. Върна се на Косумел и опита сам да се разправя с Манчес. Това го узнах, след като всичко бе свършило. Дори и да го знаех, не съм убеден, че бих могъл да го предотвратя. Не обичаме да губим хора, господин Шарп. Още по-малко приятели.

Постепенно гневът отшумяваше. Отцеждаше се капка по капка и попиваше в пресъхналата му като пустиня душа. Толкова в стила на Джери беше всичко това. Риск, приключение, възбуда, непредсказуемост.

— Продължавайте.

— Беше ни наредено да окажем натиск върху Лиз — Скот издаде приличен на смях звук, в който нямаше нищо весело. — Заповедта беше еднаква и от двете страни. До връщането ви от Акапулко не бяхме сигурни дали тя не е замесена в трафика. Тогава от заподозряна се превърна в примамка.

— Но аз дойдох в полицията! — Лиз погледна Моралес. — Дойдох при вас. Защо нищо не ми казахте?

— Не бях в течение за самоличността на агент Скот до вчерашния ден. Знаех само, че имаме човек на острова и че се налага да използваме вас.

— Ти беше охранявана — допълни Скот. — Нямаше ден, през който край теб да не бдяха хората на Моралес и моите също. Вашето присъствие тук — обърна се към Джоунъс, — усложни нещата. Напирахте твърде много. Мисля, че с Джери си приличате не само външно.

Джоунъс усети тежестта на верижката около врата си.

— Може би.

— И така, стигнахме до момента, в който трябваше да си уредим сметките с Манчес и някои други или да заложим капан. Спряхме се на капана.

— Нашето спускане долу. Било е нагласено.

— Манчес е имал нареждане да прави каквото сметне за необходимо, ала да върне парите, които Джери беше взел. Не са знаели за банковата касета — Скот издуха струя дим. — Налагаше ми се да им играя по свирката, за да запазя прикритието си. Но тогава пък и ние още не знаехме за касетата, докато вие не ни отведохте при нея. Колкото до Амбъкъл, той смяташе, че парите са у вас и искаше да си ги прибере обратно. Идеята му е била да представи нещата така, като че вие двамата сте ръководили контрабандния канал. А намерят ли ви мъртви, разследването ще приключи и опасността ще го подмине. Възнамерявал е да се притаи за известно време, после отново да подхване бизнеса на друго място. Всичко това го разбрах от Манчес. Да, вашето участие беше нагласено, предварително замислено — потвърди той. — Както и неговото. Отидох при Мериуърт, раздухах как Манчес се готви да ги измами и сам да отмъкне парите, с което целях да привлека за момента вниманието върху него. Когато Манчес е доплувал до лодката, аз разговарях по телефона с човек, когото знаех под името Кленси. Получих повишение и Кленси дойде сам да се разправи с вас.

Лиз се опитваше да види нещата като него, да си ги представи като шахматна игра, като някаква игра с участието на пионки. Не й се удаде.

— Още вчера сутринта си знаел кой е той и въпреки това ме остави да се кача на лодката.

— Наоколо имаше разположени десетина снайперисти. Аз имах пистолет, а Амбъкъл не беше въоръжен. Искахме да го принудим да нареди убийството ти, Лиз, както и да се разприказва пред теб, да изтърве колкото е възможно повече. Защото искаме да има достатъчно материал за пред съда. И да го пъхнем зад решетките за дълго. Вие сте адвокат, господин Шарп. Знаете как стоят нещата. Може да имате куп доказателства, всичко да изглежда в кърпа вързано и пак да загубите. Виждали сме много такива мръсници да се измъкват. — Той издуха през зъби цигарения дим. — Този обаче се отправя директно към федералния затвор.

— Остава още въпросът дали тези хора ще бъдат съдени във вашата или в моята страна — Моралес говореше кротко и не помръдна, когато Скот се извърна към него.

— Вижте, Моралес…

— Това ще го обсъдим по-късно. Приемете моите благодарности и извинения — каза на Лиз и Джоунъс. — Съжалявам, че не намерихме друг начин.

— Аз също — промърмори Лиз, после се обърна към Скот. — Струваше ли си всичко това?

— Амбъкъл е вкарал хиляди килограми кокаин в Щатите. Носи отговорност за повече от петнадесет убийства в Съединените Щати и Мексико. Да, заслужаваше си.

Тя кимна.

— Надявам се, разбираш, че не искам да те виждам никога повече — каза. После постави длан върху ръката на Джоунъс и се помъчи да се усмихне. — А ти беше способен ученик.

— Жалко, че така и се разминахме с онова питие — рече Скот, после отново погледна към Джоунъс: — Съжалявам за много неща.

— Признателен съм за това, което казахте за брат ми. За мен то е много важно.

— Предложил съм го за почетно отличие. Ще бъде изпратено на родителите ви.

— Това за тях ще е от голямо значение — той протегна ръка. Искрено. — Вие сте си вършили работата, разбирам. Всички правим това, което сме длъжни да правим.

— Все пак, това не означава, че не съжалявам.

Джоунъс кимна. Нещо вътре в него се беше освободило, напълно освободило.

— Колкото до това, което причинихте на Лиз през последните няколко седмици…

Много бавно сви ръката си в юмрук и здраво го фрасна в челюстта на Скот. Той политна, рухна върху един стол и го строши на две.

— Джоунъс! — ахна смаяно Лиз и само се втрещи.

После, колкото и немислимо да беше, я напуши смях. Закри уста с ръка, облегна се на Джоунъс и прихна.

Моралес седеше с доволен вид зад бюрото и сърбаше от кафето.

Скот опипа предпазливо брадата си.

— Всички правим това, което сме длъжни да правим — измърмори.

Джоунъс му обърна гръб.

— Довиждане, капитане.

Моралес остана на мястото си.

— Довиждане, господин Шарп.

Стана и в рядък изблик на чувства взе ръката на Лиз и я целуна.

— Вайя кон Диос.

Изчака, докато вратата се затвори зад тях, и тогава обърна поглед надолу към Скот.

— Вашето правителство, естествено, ще заплати стола.

Той си тръгна. Тя го отпрати. След близо две седмици Лиз се будеше всяка сутрин с една и съща мисъл. Джоунъс си беше отишъл. Толкова по-добре, опитваше се близо две седмици да убеди себе си. Ако беше послушала сърцето си, щеше да каже „да“ още в мига, когато той я помоли да се омъжи за него. Би изоставила всичко, съградено с двете й ръце, и да го последва. С което да разруши живота му, навярно и своя.

Джоунъс се бе върнал в неговия свят. Разлистваше книги по право, изправяше се пред съдебните заседатели, посещаваше изискани вечери и светски приеми. Сигурна беше, че прекараното на Косумел време вече му изглеждаше като през мъгла. В крайна сметка, не беше писал. Не се и обади. Замина си на другия ден, след като Амбъкъл беше задържан под стража, без повече нито една дума за любов. Настигнал своите призраци в лицето на Манчес, той просто си тръгна по живо, по здраво.

Нямаше го и тя отново беше сама. Както бе пожелала. Онова, което му даде, го стори без условия или очаквания. Което Джоунъс й даде, щеше да остане с нея завинаги.

Слънцето продължаваше да грее ярко, въздухът беше омаен като нежна мелодия. Мъжът, когото обичаше, не беше при нея, но и Лиз бе жива и здрава. Един месец, наситен със спомени, щеше да й стигне за цял живот. Освен това Фейт си идваше у дома.

Лиз зави към паркинга, заслушана в тътена на излитащ самолет. Точно сега самолетът на Фейт и родителите й прекосява Залива. Тя остави мотопеда и се отправи към чакалнята. Беше глупаво да нервничи така, каза си, ала нищо не можеше да направи. Беше глупаво и да идва на летището час по-рано, но вкъщи не можеше да си намери място. Мина край леха с невен и здравец и реши да купи цветя. Майка й обичаше цветята.

Вътре в залата беше прохладно и шумно. Туристи пристигаха и заминаваха, сновяха насам-натам, ала рядко минаваха край множеството магазини и открити щандове, без да направят някоя покупка в последния момент. Лиз също влезе в едно от магазинчетата, после продължи да ги обикаля, като непрестанно купуваше по нещо, ей така, каквото й хрумне. Когато стигна до изхода за пристигащите, вече бе натоварена с две големи торби и букет алени карамфили.

Всеки миг, мислеше. Всеки миг ще е тук. Премести торбите в една ръка и нервно отметна косата си. Пътниците очакваха полетите си, дремеха в черните пластмасови столове или прелистваха пътеводители. Видя една жена да оправя червилото си в малко огледалце и й мина през ум дали и тя да не се отбие в тоалетната, за да провери как изглежда. Облиза устни и реши, че не може да се отдалечава нито за минута. Не я свърташе обаче и затова не седна, а закрачи напред-назад покрай голямата стъклена преграда, като наблюдаваше как самолетите кацат и излитат. Закъсняваше. Самолетите винаги закъсняват, щом ги чакаш. Небето беше синьо, чисто и ясно. Знаеше, че и в Хюстън времето е хубаво, беше проверявала ежедневно. Самолетът обаче закъсняваше. Обзета от нетърпение, Лиз се приближи до един униформен служител да попита какво става. Можеше и да си спести труда.

Получи в отговор вдигане на рамене и мексиканския еквивалент на фразата „Ще дойде, щом дойде.“ След още десет минути бе готова да заплаче. И тогава го видя. Не й бе нужно да чува съобщението за пристигащия полет, за да разбере, че бе точно този, който чакаше. Сърцето й заудря глухо.

Фейт беше облечена в три четвърти сини панталонки и бяла блуза. Косата й е пораснала, помисли Лиз, като гледаше как дъщеря й слиза по стълбичката. Цялата е пораснала, макар че нямаше смисъл да й го казва, защото тя щеше само да сбърчи нос и да подбели очи нагоре. Дланите й бяха влажни. Да не си посмяла да плачеш, заповядваше си сама Лиз, но сълзите вече напираха в очите й. В този момент Фейт вдигна глава и я видя. Засмя се, помаха с ръка и се втурна напред. Лиз пусна торбите и протегна ръце.

— Мамо, седях до прозореца, ама не можах да видя нашата къща! — Фейт дърдореше и прегръщаше майка си през врата до задушаване. — Донесох ти подарък!

Лиз бе заровила лице в гушката на детето и поемаше миризмата му — на сапун и нежна детска кожа, на шоколад от петното върху предницата на бялата блузка.

— Чакай да те видя… — отдръпна я леко и я попи с поглед. Красива е, осъзна внезапно. Не просто сладка, мила и хубавичка, както досега. Дъщеря й беше красива. Не мога да я пусна отново. Мисълта бе като удар изневиделица. — Паднало ти е едно зъбче — успя да изрече, като приглаждаше косата й назад.

— Две са — Фейт зяпна да покаже празното място. — Баба каза да ги турна под възглавницата, ама аз ги взех с мен, за да ги сложа под истинската ми възглавница. Ще получа ли песос?

— Да — целуна я Лиз по едната буза, после по другата. — Добре дошла у дома.

Хванала здраво Фейт за ръка, тръгна да посрещне родителите си. Миг-два ги съзерцава, като се мъчеше да ги види с очите на един страничен човек. Баща й беше висок и все още снажен, макар косата му отпред да бе оредяла. Усмихваше й се така, както когато тя правеше нещо, което изключително го радваше. Майка й стоеше до него и изглеждаше чудесно по нейния си грижлив, изряден начин. И сега, както винаги й се бе струвало, имаше вид на жена, която не би се справила с по-тежък проблем от едни прегорели филийки. При все това Лиз знаеше, че бе твърда и надеждна като скала. Нищо, че в очите й сега имаше сълзи. Внезапно се запита дали майка й в началото на лятото се чувстваше тъй празна, както самата тя, щом настъпеше краят на лятото.

— Мамо — тръгна напред и се озова в прегръдките й. — Господи, толкова ми липсвате! Да знаеш колко много ми липсвате!

„Искам у дома.“ Мисълта назря вътре в нея и за малко да бъде изречена на глас. Жадуваше да си иде вкъщи.

— Мамо — дърпаше я Фейт за джоба на джинсите. — Мамо!

Замаяна, Лиз се обърна и я подхвърли във въздуха на ръце.

— Да, да, да!

Покри лицето й с целувки, докато Фейт не взе да се киска и брани. После утихна и се сгуши до нея.

— Трябва да кажеш „здравей“ на Джоунъс.

— Какво?

— Той дойде с нас. Кажи му „здрасти“.

— Как…

И тогава го видя. Облегнат на стъклото, наблюдаваше… И чакаше търпеливо. Кръвта се устреми от главата към сърцето й, което още малко и щеше да се пръсне. Прегърнала Фейт през рамо, тя стоеше като вкопана. Той се приближи, взе лицето й в шепи и силно я целуна.

— Радвам се да те видя — каза, наведе се и вдигна торбите, които Лиз бе изтървала. — Доколкото разбирам, цветята са за вас — подаде букета на майка й.

— Да — рече припряно Лиз, като се мъчеше да събере мислите в главата си. — Забравих ги.

— Прекрасни са — усмихна се майка й. — Джоунъс ще ни откара в хотела. Поканих го на вечеря довечера. Надявам се, нямаш нищо против. И бездруго винаги готвиш по много.

— Не, аз… Разбира се.

— Е, ще се видим по-късно — тя я целуна още веднъж по бузата. — Знам, че бързаш да заведеш Фейт вкъщи и да си поседите двете заедно. Ще се видим довечера.

— Но аз…

— Багажът ни вече е тук. Сами ще се оправим през митницата.

Преди да бе успяла да каже нещо, Лиз и Фейт останаха сами.

— Ще спрем ли при сеньор Песадо?

— Да — отвърна разсеяно Лиз.

— Ще ми купиш ли шоколад?

Лиз погледна многозначително петното върху блузката й.

— Вече си яла.

Фейт само се усмихна хитро. Знаеше, че може да разчита на сеньор Песадо.

— Хайде да си тръгваме вече.

Лиз изчака, докато багажът на Фейт бе разопакован, кристалната птичка, която й донесе като подарък, бе окачена на прозореца и палачинките бяха излапани с чаша мляко.

— Фейт… — стараеше се гласът й да звучи непринудено. — Как се запознахте с господин Шарп?

— С Джоунъс ли? Ами той дойде у бабини.

Фейт обръщаше насам-натам купената й от Лиз нова кукла и я подлагаше на обстоен оглед.

— Така ли? Кога?

— Не знам — вече беше решила да нарече куклата Касандра, защото беше красива и имаше дълга коса. — Може ли сега да ям сладолед?

— Ъ-ъ… Да, разбира се — Лиз стана, за да го вземе от хладилника. — Фейт, знаеш ли защо Джоунъс дойде у бабини?

— Искаше да говори с баба. Май и с дядо също. Остана за вечеря. Знам, че баба го хареса, защото направи черешовия сладкиш. Аз също го харесах. Може да свири на пиано, ама много хубаво — Фейт гледаше сладоледа и остана доволна, когато майка й добави още една лъжица. — Заведе ме в зоопарка.

— Какво? — купичката за малко не се изплъзна от ръката й. — Джоунъс те е завел в зоопарка?

— Миналата събота. Дадохме пуканки на маймуните, но повечето си ги изядохме ние — тя захихика, като поглъщаше лакомо сладоледа. — Той разказва смешки. Ударих си коляното.

Тя нави крачола, за да покаже раната.

— О, душицата ми! — ожуленото беше хванало коричка и почти заздравяло, ала Лиз се наведе да го целуне. — Как стана?

— В зоопарка. Защото тичах. Мога да тичам много бързо с новите маратонки, но паднах. Изобщо не плаках.

Лиз спусна крачола обратно.

— Не се и съмнявам.

— Джоунъс не се уплаши или нещо такова. Почисти го с носна кърпа. Всичко се омаза, защото течеше много кръв — тя се усмихна, доволна от себе си. — Той каза, че имам хубави очи, също като твоите.

Лиз се постресна от последното, ала не можа да се въздържи.

— Така ли каза? А друго какво още?

— Ами, говорихме си за Мексико и за Хюстън. Попита ме къде ми харесва повече.

Лиз сложи ръце на коленете й. Ето кое е от значение, помисли си. Само това е наистина важното.

— А ти какво му отвърна?

— Че ми харесва там, където си ти — Фейт стържеше дъното на купичката. — Каза, че и на него там му харесва. Той гадже ли ще ти бъде?

— Ъ-ъ… — Лиз едва сподави смеха си. — Не.

— Майката на Шърлийн си има гадже, ама не е толкова висок, като Джоунъс, и, струва ми се, изобщо не е водил Шърлийн в зоопарка. Джоунъс каза, че някой път може би ще идем да видим Камбаната на свободата. Мислиш ли, че ще идем?

Лиз взе купичката от сладоледа и отиде да я измие.

— Ще видим — измърмори.

— Виж, някой идва — скочи като пружина Фейт и хукна към вратата. — Джоунъс е! — викна радостно и през глава се затича навън.

— Фейт!

Лиз излезе бързо от кухнята и стъпи на верандата точно навреме, за да я види как дъщеря й се хвърля в прегръдките на Джоунъс. Той я вдигна със смях във въздуха, подхвърли я и я върна обратно на земята така привично, сякаш го беше правил цял живот. Лиз мачкаше кърпата за чинии в ръцете си.

— Хубаво, че дойде рано — увеси се радостно Фейт на ръката му. — Тъкмо си говорехме за теб.

— Сериозно? — Джоунъс разроши косата й, но гледаше към Лиз. — Виж ти какво нещо, пък аз тъкмо си мислех за вас.

— Ще направим паеля, защото дядо най-много я обича. Ти ще помагаш.

— Фейт…

— С удоволствие — прекъсна я Джоунъс. — Ала първо ще поговоря с майка ти. — Той спря и се наведе към Фейт. — Само че искам да приказвам с нея насаме.

Фейт изкриви устнички.

— Защо?

— Трябва да я склоня да се омъжи за мен.

Не обърна внимание на слисаното ахване на Лиз, тъй като следеше реакцията на детето. Фейт примижа подозрително и се нацупи.

— Тя каза, че не си й гадже. Питах я.

Джоунъс се засмя и се наведе по-близо.

— Точно за това искам да я придумам.

— Баба казва, че никой не може да придума мама за нищо. Тя е твърдоглава.

— Аз също, освен това си изкарвам хляба с вразумяване на твърдоглавци. Но ти сигурно би могла да споменеш някоя и друга добра дума за мен после.

Фейт се замисли, след това очичките й светнаха.

— Става. Мамо, може ли да ида при Роберто, ако си е вкъщи? Нали ми каза, че имал малки кученца.

Лиз разглади кърпата и отново я сви на топка.

— Върви, ала само за малко.

Джоунъс се изправи и проследи с поглед Фейт, която препусна през улицата към съседната къща.

— Добра работа си свършила с това дете, Елизабет.

— Заслугите са си повече нейни.

Той се обърна. Напрегнатото й лице не го притесни. Дори напротив. Но си спомни израза й на летището, когато протегна ръце да прегърне Фейт. Искаше, страшно искаше да види този сияещ поглед отново.

— Вътре ли искаш да говорим? — попита и взе да се качва по стълбите. — Или тук?

— Джоунъс, не зная защо си се върнал, но…

— Знаеш, разбира се. Не си глупава.

— Няма за какво да говорим.

— Добре.

Той бързо прекоси делящото ги разстояние. Лиз не се възпротиви, макар да си повтаряше наум, че трябва. Остави се в обятията му. Отвърна на жадната му целувка без колебание и за миг, само за миг, всичко в света отново си дойде на мястото.

— Щом не искаш да говорим, влизаме вътре и ще се любим, докато не погледнеш на нещата малко по-ясно.

Тя опря ръце на гърдите му и се отдръпна.

— Виждам ги достатъчно ясно.

— Обичам те — каза Джоунъс.

Почувства я как трепна, видя радостното пламъче в очите й. После Лиз ги извърна встрани.

— Джоунъс, това е невъзможно.

— Грешиш. Напълно възможно е — всъщност, то вече е факт. Истината, Лиз, е, че ти имаш нужда от мен.

Тя присви очи.

— Сама се грижа за това, което ми е нужно.

— Точно затова те обичам — отвърна той просто, с което я накара да свие платна.

— Джоунъс…

— Да не смяташ да ми разправяш, че не съм ти липсвал? — Лиз отвори уста, ала пак я затвори, без да продума. — Така, дотук ясно. А сега ще отречеш ли, че през последните две седмици си прекарала не една безсънна нощ в мисли за това, което се случи между нас? Смяташ ли да стоиш тук, да ме гледаш и да твърдиш, че не ме обичаш?

Никога не й се бе удавало да лъже добре. Обърна се и прилежно разстла кърпата върху перилото на верандата.

— Джоунъс, не мога да се оправя в живота, ако изхождам само от чувствата си.

— Оттук нататък можеш. Хареса ли ти подаръка, който Фейт ти донесе?

— Какво? — тя се обърна с недоумение. — А, да, разбира се.

— Чудесно — той извади от джоба си малка кутийка. При блясъка на диаманта Лиз неволно понечи да скрие ръка зад гърба си, ала Джоунъс я хвана и решително нахлузи пръстена. — Този път е официално.

Тя не смееше дори да го погледне. Не искаше. Но не се сдържа. Диамантът беше във формата на капка, прозрачен и чист като сълза.

— Това е безумие — промълви, ала не й стигнаха сили да го свали. — Ти си луд.

— Ще се омъжиш за мен — хвана я той за раменете и я опря в парапета. — Това не подлежи на обсъждане. След което има няколко възможности. Аз напускам работа и оставам на Косумел. Ти ме издържаш.

Лиз изпръхтя.

— Сега вече наистина откачи.

— Не ти харесва. Добре, на мен също. Другият вариант е — ти идваш с мен във Филаделфия, аз те издържам.

Тя вирна глава.

— Нямам нужда някой да ме издържа.

— Чудесно. За първите две възможности сме на едно мнение — Джоунъс прекара ръце през косата й и откри, че съвсем не бе въоръжен с безгранично търпение, както си мислеше. — Тъй, по-нататък. Ти се връщаш в Щатите. Взимаме карта, затваряш очи и посочваш място. Където уцелиш, там ще живеем.

Лиз се отдръпна и закрачи напред-назад.

— Не може по този начин да уреждаме живота си — но част от нея започваше да вярва, че могат. — Нима не съзнаваш колко е неразумно? — попита повече себе си, отколкото него. — Ти имаш своята кариера. А аз своята работа. Никога няма да бъда подходяща съпруга за човек като теб.

— Ти си единствената подходяща съпруга за такъв като мен — пак я сграбчи за раменете. Не, съвсем не бе толкова търпелив. — По дяволите, Лиз! Единствената си. Ако бизнесът е толкова важен за теб, запази го. Нека Луис да го ръководи тук. Можем да идваме по пет-шест пъти в годината. Ако искаш, започни някъде другаде. Ще идем във Флорида, Калифорния, където пожелаеш и където имат нужда от добро плувно снаряжение. Или… — Той млъкна, за да се увери, че го слуша внимателно. — Можеш да се върнеш в колежа.

Видя всичко в очите й — смайване, блян, отказ.

— С учението е свършено.

— Друг път е свършено! Погледни се — точно това искаш! Задръж магазина, отвори друг, десет други, ала дай нещо и на себе си!

— Беше преди повече от десет години.

Джоунъс изви вежда.

— А не каза ли веднъж, че за нищо не съжаляваш?

— Да, но да се върна сега, след всичкото това време…

— Страх ли те е?

Тя сведе очи.

— Да.

Той се засмя доволно.

— Жено, през последните няколко седмици извървя пътя до ада и обратно. А сега се боиш от някакви си уроци?

Лиз въздъхна и се извърна.

— Може да не се справя.

— И какво от това? — извъртя я обратно Джоунъс. — Какво, ако се препънеш? Аз ще бъда до теб, ще падаме заедно. Време е да поемеш някакъв риск, Лиз. Заради двама ни.

— Господи, как искам да ти повярвам — тя сложи ръка на бузата му. — Искам. Обичам те, Джоунъс. Толкова много.

— Нуждая се от теб, Лиз. Няма да се върна без теб.

Тя се притисна за миг до него. Беше готова да повярва.

— Ала въпросът не опира само до мен. Трябва да разбереш, че не мога да правя каквото ми харесва.

— За Фейт ли става дума? — отстъпи той назад, за да я погледне. — Напоследък прекарах известно време с нея. За да я опозная, но главната ми цел в началото беше да се подмажа и спечеля благоразположението й. Смятах, че единственият начин да се добера до теб е чрез нея.

Така и подозираше. Вече се бе досетила.

— Следобедите в зоопарка?

— Именно. Само дето не предполагах, че човек да си падне по нея е така лесно, както и по майка й. Аз я искам.

Лиз беше вдигнала ръка да оправи косата си. Тя там и замръзна.

— Не те разбирам.

— Искам да е моя — юридически и емоционално. Искам да дадеш съгласието си да я осиновя.

— Да я осиновиш… — бе очаквала всичко, но не и това. — Ами тя е…

— Твоя ли? — прекъсна я Джоунъс. — Не, ще бъде наша. Налага се да я поделиш с мен. А ако много държиш да ходи на училище точно в Хюстън, тогава ще живеем в Хюстън. След година надявам се да има братче или сестриче, защото тя се нуждае от семейство, както и ние с теб.

Той й предлагаше всичко, всичко, за което някога бе мечтала, ала отказвала да повярва, че бе възможно. Достатъчно бе само да протегне ръка. Мисълта я уплаши. Не, направо я ужаси.

— Тя е дете на друг мъж. Нима би могъл да го забравиш някога?

— Тя е твое дете — напомни й Джоунъс собствените й думи. — Нали сама ми каза, че е единствено твоя? А сега ще бъде и моя. — Повдигна ръцете й и ги целуна. — Както и ти.

— Джоунъс, съзнаваш ли какво правиш? Искаш жена, която трябва да започне от нулата, няма опит и нищо друго, освен едно почти пораснало дете. Усложняваш си живота.

— Да, и може би го спасявам.

Нейния също. Сърцето й отново заби, тялото пламна. За първи път от години насам можеше да погледне на живота си с надежда и упование, без преследващите я сенки на миналото. Затвори очи и си пое дълбоко дъх. После го изгледа сериозно.

— Бъди сигурен — прошепна. — Бъди повече от сигурен, че ако дам воля на чувствата си, ако кажа „да“ и после ти промениш решението си, ще те намразя до края на живота си.

Той я хвана за блузата.

— До седмица отиваме при родителите ми в Ланкастър, викаме местния свещеник, мирови съдия или какъвто там имат и се женим. Междувременно подготвяме документите за осиновяването. Като семейство ще носим една и съща фамилия. Ти, Фейт и аз.

Лиз въздъхна и се облегна на парапета. Взря се в лицето му. Красиво е, реши. Силно, страстно, одухотворено. И търпеливо. Животът й ще бъде свързан с това лице. То бе истинско, от плът и кръв, и скъпоценно като мечта. Мъжът, когото обичаше, бе тук, детето й бе при нея и нямаше нищо невъзможно на този свят.

— Когато те видях за първи път, си помислих, че си човек, който винаги постига това, което иска.

— Правилно си преценила — Джоунъс отново взе ръцете й в своите. — Сега какво ще кажеш на Фейт? — попита.

Тя бавно се усмихна.

— Май ще трябва да си призная, че си успял да ме придумаш.