Карлос Кастанеда, учението на дон Хуан и вярата на светите мъченици Киприян и Юстина

Притчата за блудния син — съвременен вариант

Не много отдавна в една страна живял един нещастен юноша. Когато навършил 18 години напуснал своята родина и тръгнал по света да търси щастието си. Първият, когото срещнал, бил един мюсюлманин. Казал му: „Ефендилер (господине), аз съм тръгнал по света да търся щастието. Не знаете ли къде бих могъл да го намеря?“ Мюсюлманинът отговорил: „Да, разбира се, че знам. Щастието е тук, в нашата джамия. Ела, приеми вярата ни и ще го намериш.“

Юношата се съгласил. Влязъл в джамията, обрязали го и станал мюсюлманин. Намерили му четири жени и го оженили. Започнал да спазва всичките предписания на исляма; правел по пет пъти на ден намази (молитва с поклон), четял Корана, давал зекят (милостиня), постил всяка година по един месец през Рамазана… Но след залез слънце преяждал и се отдавал на излишества с четирите си жени, и така губел всичко, което натрупвал с пост и молитва през деня. Това продължило пет години.

Веднъж, когато се разхождал из Каплъ чарши, го заговорил един търговец евреин, който го поканил в магазина си. Младежът му се доверил и споделил с него това, което го измъчвало. Казал му, че бил много нещастен и затова дошъл тук да търси щастието, станал мюсюлманин, но така и не го открил. Евреинът му дал съвет да се обърне към иудаизма. Изпратил го при свои роднини в Тел Авив. Младежът зарязал всичко и още с първия кораб заминал за Израел. Веднага след пристигането си влязъл в първата попаднала пред погледа му синагога. Посрещнал го един равин (законоучител в синагогата) с думите: „Всеки, който е дошъл, е добре дошъл“. Разказал му младежът как е тръгнал по света да си търси щастието и как в продължение на пет години бил мюсюлманин и изпълнявал всички предписания на ислямската вяра, но не го открил. Той приел иудаизма — четял всеки ден Тората (Моисеевото петокнижие). Талмуда, (книга с религиозно-юридически правила за житейска мъдрост). Ядял само храна на която имало печат кашер (позволена храна), а от останалата не вкусвал, защото била треф (мръсна). Спазвал празниците Пасха (иудейския Великден), шебуот (петдесетница), рош хашаша (Нова година), йон нипур (опрощение), сукат (седемдневен есенен празник, по време на който се живее в специална колиба), пурим (празник в чест на избавлението на израилтяните от вавилонския плен). Изпълнявал и останалите ритуали. До такава степен се задълбочил в иудейската вяра, че евреите го направили първокласен масон. Материалните облаги вече не били проблем за него. Пак се оженил, но тъй като не бил евреин по рождение, бракът му се считал за невалиден.

Въпреки иудейската му образованост, всички го гледали с пренебрежение, като гой (неевреин). В Израел всеки знаел от кой род и коляно е, а за този човек никой не знаел какъв е. Починала жена му и понеже била омъжена за неевреин, я погребали извън еврейските гробища. Отчаянието отново го споходило, защото още пет години от живота си изгубил напразно.

Решил да напусне Израел и да продължи да търси щастието, като се отправи на Изток. Дълго вървял, по пътя си минал през много мюсюлмански страни. Срещал се и беседвал с последователите на различни мюсюлмански разклонения — сунити, шиити, харажити и техните многобройни ордени и секти. Никъде, обаче, не се задържал задълго, защото се страхувал да не повтори грешката си. Пътувал две години.

Най-сетне пристигнал в страната на масонската мечта — Индия. Там се сблъскал с такъв хаос от народи и религии, срещнал такова обезличаване, че дори никой не знаел от кой род е и коя религия изповядва. Тамошните хора имали около четири хиляди богове. Човекът решил да изучи свещените книги на индусите и да се запознае с религиите им, та дано да открие щастието. Започнал най-напред с основните им книги — Ведите, Махабхарата, Бхагавад Гита, Упанишадите и шестте й философски системи — Веданта, Миманса, Санкхя, Йога, Ниая и Вайшешика. Изчел и много разяснителна и тълкувателна литература, като успоредно с това практикувал — спазвал празниците и обредите, къпел се в „свещените“ реки, почитал обожествените растения, животни, предмети, природни стихии и измислени от човеците богове. Щастието, обаче, не намерил. Хиндуистите му казали, че такава му е кармата (съдбата) в този живот и че след като се прероди може и да го намери. Пак се отчаял човекът, защото загубил още пет години от живота си. Започнал да задава своя въпрос на всеки срещнат. Но хората от висшите касти се държали високомерно и не му обръщали внимание.

Решил да се самоубие, като се хвърли във водите на река Ганг. Отишъл на брега й и видял един човек с обръсната глава да медитира облечен в оранжева тоба (дреха). На пръв поглед изглеждал щастлив и нещастникът си помислил, че може би тъкмо непознатият е в състояние да му помогне. Изчакал го две седмици докато привърши с медитацията и когато бръснатият отворил очи, го заприказвал. Разказал му всичко — как напуснал родината си, как тръгнал по света и търсил щастието, минал през исляма и многобройните му секти и ордени, през иудаизма и хиндуизма, но останал неудовлетворен. Човекът с обръснатата глава му отговорил, че е будистки монах и че ако иска да намери щастието, ще трябва да дойде с него в Тибет. Отишли в манастира му и там посветили „самоубиеца“ в основите на будисткото учение, в „осморния път“, водещ до прекратяване на страданията и в нравствените закони на будизма. След това обръснали главата му, облекли го в оранжева тоба и го приели за монах в будистката общност (санга). И тук той изпълнявал всички предписания, по стар навик. Четял трите части на свещената книга на будистите Типитака-Виная, Сутра и Абидарма. Използвал и друга литература на подобна тематика. Запознал се с трите основни течения на будизма — Хинаяна (малка колесница, тесен път), Виджраяна (средна колесница, диамантен път) и Махаяна (голяма колесница, широк път) и с над стоте им направления. Повтарял мантрата (кратка молитва) „Ом мани падме хум“, докато постигнал нирвана (духовно състояние, цел на будистите). И така минали още пет години, но без да намери щастието.

И преди да му кажат, че такава му е кармата, и че в следващия живот може и да успее, една нощ прескочил през прозореца на манастирската си килия и се спуснал по северните склонове на Хималаите. На разсъмване стигнал до поляна, на която видял момчета да тренират карате. Станало му много интересно, защото не бил виждал подобно нещо в родината си — преди падането на идеологическите забрани в нея на „империалистическите“ бойни спортове не се гледало с добро око и те били забранени. Момчетата забелязали неговия интерес и го завели в манастира си — подразделение на Шаолинския манастир. Приел го майсторът и човекът му разказал своята история. Майсторът му предложил да остане при тях — може би тук би намерил щастието. И всичко започнало отначало — пак четял, молил се, тренирал, но напразно минали още пет години. Отново го споходило унинието и той отчаян напуснал това място.

Скитал се из Китай от манастир на манастир, преминавал от школа в школа. Запознал се с много бойни изкуства и философиите на Лао Дзъ и Конфуций.

След две години стигнал до Жълто море, а две години в този динамичен век са твърде много. Взел първия кораб и отпътувал към страната на изгряващото слънце, където официална религия е шинтоизмът (ками-но-мити). Влязъл в един шинтоистки храм през вратата тора до главното светилище наречено хонден. Посрещнал го един кануси (жрец). И всичко пак се повторило. Човекът станал ревностен шинтоист. Четял свещените книги на новата си вяра — „Коджики“ и „Нихонсьоки“, почитал главните богове Идзамани и съпруга й Идзанаги — творец на японските острови, почитал и многобройните им подчинени божества и духове, които са около 800 милиарда. Покланял се и на императора (микадо), потомък на богинята на слънцето Аматерасу. Извършвал култовете към починалите прадеди, макар че нямал нищо общо с тях. Молил се всекидневно. Ходил и на поклонение при вулкана фуджияма. Запознал се с многобройните шинтоистки секти, две от които — сано и рьобу, се опитвали да слеят шинтоизма и будизма. Но преди да пожелае да си направи сепуко (саморазпаряне на корема) си спомнил българската поговорка за опарения, който „каша духа“ и на петата година избягал в „страната на сандвичите“ — Америка.

Вече бил преситен от религии, всичко му било омръзнало и го ударил на ядене и пиене, а и на други неща, за които св. ап. Павел казва „че дори е срамно да се говори“ (Ефес. 5:12). Една сутрин, както си спял махмурлията под един мост, го събудил един индианец от последователите на дон Хуан. Индианецът решил, че това е поличба от Духа за нов ученик. Понеже бил от онези — виждащите — не били нужни обяснения. Само му казал, че не може да продължава повече да живее така и трябва като Кастанеда да започне всичко отначало. Съгласил се човекът и последвал индианеца, който първо го научил да си говори с тревичките. Карал го да пуши халюциногенни смеси, давал му да дъвче пейотени пъпки. И човекът дъвчел, та чак ушите му мърдали. Но… щастието все не идвало.

Накрая не издържал и на втората година бутнал орлето от гнездото и избягал при „светиите от последните дни“ — мормоните, в щата Юта. Те, естествено, го приели като роден брат и го кръстили по свой начин, както си знаят. Дали му да чете третия завет на Йосиф Смит и го причастявали всяка неделя с хляб и вода. Оженили го за девет жени, защото и при тях, както и при мюсюлманите, било позволено многоженството. Човекът се молил, четял, причастявал и работил. В продължение на пет години стигнал степента мормонски апостол. За награда с лични негови средства го изпратили да мисионерства в Европа. Пътувал и проповядвал, че всички протестантски учения са лъжа и че истината е само при мормоните.

Веднъж след проповед във Вечния град влязъл в един ресторант да похапне спагети. Влязъл и някакъв католически свещеник и седнал на неговата маса. Заприказвали се и неспокойният по дух човек му се изповядал. Отецът му дал духовен съвет, който се състоял в това да напусне мормоните и да приеме вярата на „наместника на Господа на земята“ — римския папа. Отчаяният глупец решил да опита пак. Кръстили го, ръкоположили го за кюре (католически свещеник) и му дали енория. Научили го на богослужение. Служил и се молил. В свободното си време се запознал по-подробно с вярата на католиците. Така изминали още пет години, и отново без резултат.

Един ден в църквата дошъл непознат мъж и му казал: „Слава на Господа“. Човекът и на него разказал за своите терзания. Непознатият бил лутеранин и му разяснил, че няма да намери щастието при католиците. Мотивирал се с това, че след разделението на църквите през 1054 година католиците до такава степен са изопачили вярата си, че днес тя нямала нищо общо с християнството; католическата църква приличала повече на земна, човешка организация, отколкото на Божия. Поради всичките отклонения била необходима реформа и тя била направена през 1575 година от Мартин Лутер. Човекът съблякъл расото и тръгнал с протестанта право в сърцето на реформата — Германия. Когато го видяли, протестантите много му се зарадвали… Изтекли още пет години и пак на вятъра.

Изнемощял и отпаднал духом, избягал и от тази лудница и се завърнал в родината си. Прибрал се в бащиния си дом вече седемдесет и двегодишен, стар и немощен от дългите си странствания и лутания. Преосмислил всичко и обезсърчен решил да осъществи намерението, което имал на брега на Ганг. В този момент чул камбанен звън, който идвал от църквата на бащината му вяра. Спомнил си как на младини, преди да тръгне по света да търси щастието, минал край църквата. С последна надежда станал и отишъл в храма. Там свещеникът четял евангелската притча за блудния син:

„Имало едно време един човек с двама сина; и по-младият от тях рече на баща си: татко, дай ми дела, който ми се пада от имота. И бащата им разделил имота.

Не след много дни, младият син, като събра всичко, отиде в далечна страна, и там прахоса имота си като живееше разпътно. А след като разпиля всичко, настана голям глад в оная страна, и той изпадна в нужда. И отиде та се представи у едного от жителите на оная страна, а той го прати по земите си да пасе свини; и той бе петимен да напълни корема си с рожкове, що свините ядяха, но никой не му даваше. А той като дойде в себе си, рече: колко наемници у баща ми имат в изобилие хляб, а пък аз от глад умирам! Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и против тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син; направи ме като един от наемниците си.

И стана, та дойде при баща си. И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува. А синът му рече: татко, съгреших против небето и против тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син. А бащата рече на слугите си: изнесете най-хубавата премяна и го облечете, и дайте пръстен на ръката му и обуща на нозете; па докарайте и заколете угоеното теле: нека ядем и се веселим, защото тоя мой син мъртъв беше и оживя, изгубен беше и се намери. И взеха да се веселят.

А по-старият му син беше на нива; и на връщане, като наближи до къщи, чу песни и игри; и като повика едного от слугите, попита: Що е това? Той му рече: брат ти си дойде, и баща ти закла угоеното теле, защото го прие здрав.

Той се разсърди, и не искаше да влезе. А баща му излезе и го канеше. Но той отговори на баща си и рече: ето, аз толкова години ти служа, и ни веднъж твоя заповед не престъпих; и мене никога дори козле не си дал, за да се повеселя с приятелите си; а като дойде тоя ти син, който прахоса имота ти с блудници, за него ти закла угоеното теле.

А той му рече: чедо, ти си винаги с мене, и всичко мое е твое; а трябва да се зарадваме и развеселим за това, че тоя ти брат мъртъв беше, и оживя, изгубен беше, и се намери“ (Лука 15:11-32).

Свършил свещеникът и богомолците се разотишли. Останал само нашият човек. Седнал на един стол, дошъл на себе си и извикал: „Щастие, къде си?“ В този момент чул глас над дясното си рамо: „Тук съм, аз, религията на прадедите ти, която ти на младини пренебрегна поради незнание. Аз съм твоето щастие. Но ти е простено — заради атеистичната власт ти нямаше възможност да се запознаеш с бащината си вяра. Виждам, че си раздвоен — сега на книжния пазар има вече всякаква духовна литература. Иди, купувай и чети. И сам преценявай кое е правилно и кое не е“. Човекът отговорил: „Щастие, през многогодишните си странствания аз се запознах много добре с другите религии и духовни учения“. Щастието му казало: „Добре, след като вече ме имаш, излез и разяснявай на сънародниците си да не губят повече времето си с подобна литература, защото човешкият живот е кратък. Ето, Господ ще дойде скоро, и тогава всеки, който е повярвал и се е кръстил, ще бъде спасен. Който е вършил добро ще възкръсне за живот вечен, а злият ще бъде осъден и изхвърлен във външната тъмнина. Там ще бъде плач и скърцане със зъби“ (Иоан 5:28-29; Откр. 20:15 и 22–14).

След тези думи човекът излязъл от храма и тръгнал да проповядва из родината си. И всеки, който пожелае може да открие щастието в България, защото във всеки град, квартал или село има православни църкви.