Картата на времето

XXXIV

Колин Гарет, инспекторът от Скотланд Ярд, би се радвал, ако не му призляваше толкова при вида на кръв; тогава нямаше да се оттегля да повръща всеки път, когато професията му го принуждаваше да погледне някой труп — особено ако убиецът бе проявил по-голяма жестокост от обичайната. За зла участ на инспектора последното се случваше толкова често, че той дори обмисляше възможността да не закусва сутрин — бездруго закуската се задържаше в стомаха му твърде кратко време. Затова пък, навярно като компенсация за тази непоносимост към кръвта, Колин Гарет бе благословен с бляскав ум. Или поне така бе твърдял винаги неговият вуйчо, митичният инспектор Фредерик Абърлайн, който преди години се бе нагърбил да залови свирепия убиец Джак Изкормвача. Такава вяра имаше вуйчото в пресветлия мозък на племенника си, че фактически го заведе за ръка в Скотланд Ярд с пламенно препоръчително писмо до главен интендант Арнолд — строг и надменен мъж, който отговаряше за детективския корпус. Гарет вече цяла година работеше в участъка и трябваше да признае, за свое удивление, че вуйчо му не бе сгрешил в преценката си, защото, откак зае кабинета с изглед към Грейт Джордж Стрийт, той успя да разреши много случаи. При това без видими усилия, но и без да напуска кабинета. В топлото си убежище Гарет по цели нощи съпоставяше и напасваше уликите, които му носеха неговите подчинени, досущ като дете, което се забавлява с ребус, избягвайки всячески досега със суровата и кървава действителност, пулсираща зад тези данни. Да работи на самото местопрестъпление — това не бе подходящо за впечатлителна душа като неговата, ако и да бе придружена с изключителен мозък.

А от пъкъла, който вилнееше зад вратата на кабинета му, може би именно моргата бе мястото, показващо с прекомерна яснота най-реалната страна на престъпленията — онази осезаема, органична и тъй противно конкретна част, която Гарет се стараеше да игнорира. Затова, колчем трябваше да направи оглед на труп, инспекторът въздъхваше примирено, нахлупваше шапката си и поемаше към гнусната сграда, като се молеше този път да смогне да излезе от залата за аутопсии, преди стомахът му да е решил да се освободи от закуската, за да не изцапа обувките на съдебния лекар.

Трупът, който трябваше да огледа тази сутрин, бе открит в квартал Мерилбоун от градската полиция. След безуспешните й опити да установи какво оръжие бе причинило страховитата рана на жертвата — очевидно някакъв просяк, — случаят бе прехвърлен на мозъците от Скотланд Ярд. Гарет си представяше, че градските агенти вероятно са го прехвърлили с ехидна усмивчица, доволни, че са могли да стоварят достатъчно сложно предизвикателство на гениите от Грейт Джордж Стрийт, за да си заработят заплатата. Доктор Терънс Алкок го чакаше в този миг в преддверието на моргата на Йорк Стрийт с престилката си, украсена с петна от засъхнала кръв; именно той бе изтъкнал пред градската полиция, че се намират пред мистерия, неразрешима поне за него. Обстоятелството, че този опитен съдебен лекар, който с удоволствие афишираше познанията си при най-малък повод, сега открито бе признал поражението си, наведе Гарет на мисълта, че му се предоставя наистина интересен случай, излязъл сякаш от роман за неговия обожаван Шерлок Холмс, а не от прозаичния живот, в който на престъпниците почти винаги им липсваше находчивост.

Съдебният лекар го поздрави със сериозно изражение и го поведе по коридора към залата за аутопсии в тържествено мълчание, което изненада Гарет. Веднага разбра, че загадъчната рана е вбесила лекаря достатъчно, за да потисне обичайното му отлично настроение. Въпреки донякъде тревожния облик, който му придаваше свъсеното чело, доктор Алкок беше весел и извънредно бъбрив човек. При всяко посещение на инспектора в моргата той го посрещаше с предразполагаща бодрост и го водеше по дългия коридор, декламирайки напевно като някаква популярна песен порядъка, който според него бе най-подходящ за изследване на органите на коремната кухина: перитонеум, далак, ляв бъбрек, надбъбречна жлеза, пикочен мехур, простата, семенни торбички, пенис, семепровод… върволица от имена, която завършваше с червата — тях лекарят преглеждаше на последно място от съображения за чистота, твърдейки, че е твърде противно да си имаш работа със съдържанието им. И аз, който всичко виждам, без да ща, както съм ви казвал неведнъж в хода на тази история, мога да ви уверя, че — въпреки склонността си към самохвалство — в това отношение докторът никак не преувеличаваше. Благодарение на моята свръхестествена вездесъщност съм го виждал в такива пренеприятни занимания, при които оплескваше с изпражнения себе си, трупа, масата за дисекция, че даже и пода на залата за аутопсии, но от уважение към вас ще се въздържа от по-подробни описания.

Този път обаче съдебният лекар крачеше по коридора с меланхоличен вид, без да повтаря вечния си напев, който — поради отличната си памет — Гарет се бе улавял, че си тананика неведнъж, обикновено когато беше в добро настроение. След като изминаха коридора, влязоха в обширно помещение, в което се носеше твърде осезаема миризма на мърша. Осветлението идваше от няколко газени лампи с четири разклонения, които висяха от тавана, но на Гарет те му се струваха недостатъчни за толкова голяма зала; от това мястото добиваше още по-зловещ вид. В призрачния сумрак бе трудно да се различи нещо на разстояние, по-голямо от два метра. Значителна част от тухлените стени бе покрита с редица шкафчета, пълни с хирургически инструменти, които се редуваха с лавици с шишета, съдържащи загадъчни тъмни течности. На стената в дъното имаше и огромна мивка, където инспекторът неведнъж бе виждал доктор Алкок да мие кръвта от ръцете си като човек, който извършва злокобно очищение. В центъра на залата, върху една солидна маса, осветена от лампа, лежеше неясна фигура, покрита с чаршаф. Съдебният лекар, чиито ръкави винаги бяха запретнати — подробност, която силно притесняваше Гарет, — му направи знак с глава да се приближи до масата. Върху една масичка до фигурата, подобно на зловещ натюрморт, бяха струпани ножове за дисекция и за рязане на хрущяли, бръснач, различни скалпели, няколко триона, тънко длето за пробиване на черепи и съответният му чук, дузина игли за шиене с конци от котешки черва за шевовете, два мръсни парцала, везни, лупа и леген, пълен с вода с леко червеникав цвят, която Гарет избягваше да гледа.

В този миг един от помощниците на лекаря отвори вратата и направи плах опит да влезе, но докторът го пропъди със сърдит жест. Гарет си спомни колко пъти го бе чувал да оплюва контетата, които му назначаваха за асистенти — току-що излезли от университета момченца, които държаха ножа за аутопсия, сякаш бе перодръжка и с прибрана към тялото ръка, движейки само пръстите и китката си, правеха върху труповете малки и изящни разрези, по-подходящи за някаква кулинарна цел. „Тия разрези да ги оставят за експонатите в анатомичните театри“ — често му казваше доктор Алкок, фанатичен привърженик на дългите и широки разрези, които подлагаха на изпитание издръжливостта на ръката и раменната мускулатура.

След като осуети това прекъсване, докторът дръпна чаршафа, който покриваше тялото върху масата. Направи го съвсем безцеремонно — като фокусник, уморен да повтаря безспир все един и същ трик.

— Трупът е на мъж на възраст между четирийсет и петдесет години — поде той монотонно, — висок метър и седемдесет, с тънки кости, оскъдна подкожна мазнина и много слабо развита мускулатура. Цветът на тялото като цяло е блед. Що се отнася до зъбите, резците са в пълен състав, но липсват няколко кътника, а наличните в по-голямата си част са проядени и покрити с лек кафеникав слой.

След тези сведения изчака няколко секунди с надеждата, че инспекторът ще престане да изучава тавана и ще се реши да погледне трупа.

— А това е раната… — заяви докторът бодро заради бездействието на Гарет, насърчавайки го да хвърли едно око.

Инспекторът си пое дъх и бавно спусна погледа си върху вкочанения труп, за да се взре гнусливо в огромния отвор в средата на гърдите му.

— Става дума за кръгъл отвор с диаметър трийсет сантиметра — осветли го лекарят, — който пресича тялото на субекта от предната до задната страна, тъй че през него може да се гледа като през прозорец — нещо, в което ще се уверите, ако се надвесите над него.

Гарет неохотно се наведе над необикновената дупка — през нея действително се виждаше масата, върху която бе положен трупът.

— Каквото и да е причинило това, освен че е обгорило ужасно кожата по краищата, е стопило всичко, което е срещнало по пътя си: част от гръдната кост, от ребрените хрущяли, от гръдната преграда, от белите дробове, повечето ребра, дясната сърдечна камера и съответния участък от гръбначния мозък. Малкото, което е оцеляло, като например късчета от бял дроб, се е сляло с гръдната стена. Все още не съм провел аутопсията, но е очевидно, че тази дупка е причината за смъртта — отсъди докторът, — макар че да ме обесят, ако знам какво я е предизвикало. Сякаш гърдите на клетника са били пронизани от огнен език, или, ако предпочитате, от някакъв топлинен лъч. Аз обаче не познавам оръжие, което да може да причини такова нещо, освен огнения меч на свети архангел Михаил.

Гарет кимна, като се бореше да овладее разбунения си стомах.

— Има ли някакви други аномалии по останалата част на трупа? — попита той, колкото да каже нещо, усещайки как по челото му избива пот.

— Препуциумът е по-къс от обичайното и покрива само ръба на главичката на члена, но не се забелязва никакъв белег — отвърна докторът, перчейки се с професионализма си. — Но като изключим това, единствената аномалия е проклетата дупка, през която би могъл да скочи цял пудел.

Инспекторът кимна, отвратен от образа, измислен от лекаря, и измъчван от усещането, че знае повече интимни подробности за нещастния човек, отколкото бяха необходими за разследването.

— Много ви благодаря, доктор Алкок. Съобщете ми, ако откриете нещо ново, или ако ви хрумне какво е могло да причини такава дупка — помоли той.

След тези думи се сбогува набързо и излезе от моргата, като се стараеше да върви колкото се може по-изправен. Щом се озова навън, хлътна в първата пресечка, която му се изпречи пред очите, и повърна закуската си сред купчини смет. Излезе отново на улицата, като бършеше устата си с кърпичка — пребледнял, но успокоен. Поспря се за миг, пое въздух няколко пъти и издиша бавно, като се усмихваше вътрешно. Обгорената плът. Чудовищната дупка. Нищо чудно, че съдебният лекар не знаеше какво оръжие бе способно да предизвика такава страховита рана. Инспекторът обаче знаеше много добре.

Да, беше го видял през 2000 г. в ръцете на храбрия капитан Шакълтън.

Отне му почти два часа да убеди началника си да му издаде заповед за арест на човек, който още не се бе родил. Знаеше, че задачата няма да е лесна, още когато застана на прага на кабинета му, преглъщайки на сухо. Главен интендант Томас Арнолд беше близък с вуйчо му и охотно го бе приел в своето детективско паство, но никога не бе проявявал към него нещо повече от дистанцирана сърдечност с редки изблици на бащинска обич, когато Гарет успееше да разреши някой заплетен случай. Младият инспектор имаше чувството, че щом минеше край вратата на кабинета му и го видеше да работи съсредоточено, началникът му се усмихваше със същото дискретно задоволство, което би изпитал при вида на добре работеща печка с въглища.

Тази любезна усмивка се стопи само в деня, когато Гарет, току-що завърнал се от екскурзията в 2000 г., се яви в кабинета му с идеята, че трябва спешно да забранят производството на автомати и да конфискуват всички, създадени до момента, за да ги затворят незнайно къде — може би в някакъв резерват с телени огради, където да бъдат държани под наблюдение. На главен интендант Арнолд това му се стори пълна безсмислица. Оставаше му една година до пенсия и нямаше никакво желание да си усложнява живота, предотвратявайки странни заплахи, които за самия него бяха невидими. Но тъй като новакът неведнъж бе дал доказателства, че притежава изключителен ум, началникът му се видя принуден да се срещне с комисаря и с министър-председателя, за да ги уведоми за проблема. В този случай заповедта, която стигна до Гарет, спускайки се по йерархическата стълбица, беше отрицателна: никой нямаше да спре производството на автомати и те щяха да продължат да проникват в домовете на гражданите, защитени от безобидната си външност, макар че век по-късно щяха да завладеят планетата. Гарет подозираше, че срещата между онези трима лишени от въображение мъже, неспособни да видят по-далеч от носа си, е протекла в размяна на шеги и бурен смях. Но сега щеше да бъде различно. Сега нямаше как да си затворят очите. Този път не можеха да си измият ръцете с оправданието, че когато автоматите въстанат срещу човека, те кротко ще почиват под земята. А не можеха, защото този път бъдещето им бе дошло на гости и действаше в тяхното настояще, в отрязъка от времето, над който трябваше да бдят.

Въпреки всичко главен интендант Арнолд посрещна обясненията му със скептична гримаса. Гарет смяташе за привилегия това, че се бе родил в епоха, в която науката всеки ден правеше крачка напред, показвайки им неща, които техните дядовци дори не биха могли да проумеят; в случая той имаше предвид не толкова грамофона или телефона, а по-скоро пътешествията във времето. Кой би могъл да обясни на дядо му, че в епохата на неговия внук хората ще могат да пътуват в бъдещето, отвъд пределите на собствения си живот, или пък в миналото, в далечните времена, които се изучаваха в учебниците? Гарет бе пътувал до 2000 г. с голямо вълнение, не толкова заради шанса да присъства на едно историческо събитие за човешкия род, каквото бе краят на дългата война против автоматите, а защото съзнаваше по-ясно от всякога, че живее в свят, в който всичко изглежда възможно благодарение на науката. Щеше да посети 2000 г., да, но кой знае още колко епохи щеше да види, преди да умре! Според Гилиъм Мъри скоро щяха да открият нови пътища във времето и инспекторът може би щеше да види едно по-добро бъдеще в новоизградения свят, или пък да се върне назад до епохата на фараоните или до Шекспировия Лондон, където навярно би могъл да погледа как драматургът пише митичните си творби на светлината на свещ. И за младежкия дух на Гарет това бе повод за щастие, за постоянна признателност към Бог, в когото той — въпреки Дарвиновата политика на развенчаване — предпочиташе все още да вярва; затова всяка нощ преди лягане отправяше усмивка към звездите, където си представяше, че е Неговата обител, за да Му даде знак, че е готов да се диви на всички чудеса, които благоволеше да му покаже. Ето защо навярно не ще се учудите, че Гарет не разбираше онези, които се отнасяха с недоверие към научните изобретения, а още по-малко онези, които бяха безразлични към необикновеното откритие на Гилиъм Мъри. Такъв бе случаят с неговият началник, който все още не бе намерил време да посети 2000 г.

— Я да видим дали съм ви разбрал добре. Наистина ли твърдите, че това е единствената ви следа в случая, инспекторе? — рече главен интендант Арнолд, като размахваше обявата на „Мъри Пътешествия във времето“, връчена му от Гарет, и сочеше рисунчицата, на която храбрият капитан Шакълтън пронизваше с лъч един автомат.

Гарет въздъхна. Обстоятелството, че главен интендант Арнолд не бе участвал в никаква експедиция в бъдещето, го принуждаваше да му разясни тази материя. И тъй, трябваше да пропилее няколко минути, описвайки в общи линии събитията през 2000 г. и начина на пътуване във времето, докато стигна до действително важната част: оръжията на човешките войници. Въпросните оръжия пробиваха дупки в метала и поради това не бе неразумно да се предположи, че ако бъдат използвани срещу човек, резултатите биха били твърде подобни на онези, които се виждаха върху трупа в моргата на Мерилбоун. Доколкото знаеше инспекторът, нито едно от оръжията на неговата епоха не бе в състояние да причини такава чудовищна рана — нещо, което потвърждаваше и доктор Алкок в доклада от аутопсията. Стигайки до този момент, Гарет изложи пред Арнолд своята теория: някой от онези хора от бъдещето, вероятно тъй нареченият капитан Шакълтън, бе пътувал като гратисчия в „Хронотилус“ на връщане и сега вилнееше на воля в 1896 г. със смъртоносно оръжие. Ако това бе вярно, изтъкна той, можеха да направят две неща: да издирват Шакълтън из цял Лондон — начинание, което можеше да трае седмици, а не гарантираше успех, или да си спестят усилието и да отидат да го задържат там, където със сигурност щяха да го намерят: на 20 май 2000 г. Щеше да е достатъчно инспекторът да отпътува в бъдещето, придружен от двама полицаи, и да арестуват Шакълтън, преди да е успял да посети тяхната епоха.

— Освен това — добави той, за да убеди окончателно своя началник, който клатеше глава, видимо смутен, — ако ми позволите да задържа капитан Шакълтън в бъдещето, вашият отдел ще заслужи всевъзможни похвали и признания, тъй като ще сме постигнали нещо действително новаторско: да арестуваме убиеца, преди да е извършил престъплението, защото в такъв случай то няма да се състои.

Главен интендант Арнолд го изгледа слисан.

— Да не искате да кажете, че ако пътувате до 2000 г. и задържите убиеца, престъплението… ще се заличи?

Гарет добре разбираше колко трудно бе за човек като главен интендант Арнолд да проумее нещо от този род. Никой не би могъл да схване лесно идеята му — освен ако не умуваше по цели нощи над парадоксите, които можеха да предизвикат пътуванията във времето, както правеше инспекторът.

— Убеден съм в това, главен интендант. Ако го задържа, преди да е извършил престъплението, нашето настояще неизбежно ще се промени. Не само ще арестуваме убиеца, но и ще спасим един живот, защото, уверявам ви, трупът на просяка мигновено ще изчезне от моргата — заяви Гарет, макар че и на самия него не му беше ясно как точно щеше да стане това.

Томас Арнолд поумува няколко секунди над успеха, който щеше да отбележи Скотланд Ярд с това времево жонгльорство. За щастие, ограниченият ум на главния интендант не можеше да схване, че при задържането на убиеца щеше да изчезне не само тялото, но и всичко друго, породено от престъплението — включително и настоящата среща. Изобщо нямаше да има убийство, което да разследват. И в крайна сметка не биха могли да отбележат никакъв успех, тъй като нищо нямаше да се е случило. Последиците от арестуването на Шакълтън в бъдещето, преди да е пътувал в миналото и да е извършил престъплението си, бяха толкова непредсказуеми, че дори на самия Гарет свят му се зави, щом поспря за миг, за да ги анализира спокойно. Какво щяха да правят с убиец, за когото — поради факта, че е задържан, преди да извърши престъплението — никой нямаше да си спомня, че е убил някого? В какво, по дяволите, щяха да го обвинят? Или може би неговото пътуване в бъдещето също щеше да изчезне в онази космическа канализация, в която се изхвърляха всички неосъществени събития? Гарет не знаеше, но му беше ясно, че той е фигурата, която задвижва всичко.

След двучасов разговор зашеметеният главен интендант сложи край на срещата, като обеща на Гарет, че още същия следобед ще се види с комисаря и министър-председателя, за да им изложи въпроса възможно най-добре. Инспекторът му благодари. Това означаваше, че на следващата сутрин, ако не възникнеха проблеми, щеше да разполага със заповед за арестуването на Шакълтън през 2000 г. Тогава щеше да отиде в „Мъри Пътешествия във времето“, за да поиска от Гилиъм да му осигури три места в следващата експедиция с „Хронотилус“.

Както можеше да се очаква, Гарет посвети деня на разсъждения върху случая, но вместо да анализира подробностите, за да го разреши — което не бе необходимо, защото вече бе открил убиеца, — само се възхищаваше на любопитните му последици, сякаш съзерцаваше паяжината на някакъв нов вид паяк. Този път обаче инспекторът се отдаде на размишления не в кабинета си, а на една от пейките на алеята, която се намираше пред един луксозен дом на Слоун Стрийт. Това бе жилището на Нейтън Фъргюсън, фабриканта на механични пиана. Гарет не знаеше дали този противен субект, който за жалост го познаваше от детинството му, тъй като беше приятел на баща му, в крайна сметка бе виновен за опустошителната война в бъдещето, както се бе пошегувал оня злоезичен момък Уинслоу; нищо обаче не пречеше да мине вечерта край дома му, похапвайки грозде от кесия, за да види дали наоколо не броди някое подозрително лице. Ако се случеше нещо такова, навярно щеше да си спести едно пътуване до бъдещето. Но твърде възможно бе Фъргюсън да няма друга роля в грандиозния сюжет на вселената, освен да произвежда смехотворните механични пиана, и може би в този миг капитан Шакълтън дебнеше край нечий друг дом. Иначе защо би убил просяка? Какъв интерес би могъл да представлява за капитана животът на онзи клетник? Дали бе просто нещастен случай, произволна жертва, или трупът в моргата бе нещо повече, отколкото изглеждаше — например ключов елемент от ребуса на бъдещето?

Колкото и да бе погълнат от тези разсъждения, Гарет трябваше да ги прекрати, когато вратата на дома на Фъргюсън се отвори и въпросната личност излезе оттам. Инспекторът стана от пейката си и се скри зад едно дърво, откъдето ясно се виждаше всичко, което ставаше на тротоара отпред. Фъргюсън се спря на стълбите на жилището си, за да си сложи цилиндъра и да отправи към нощта горделив поглед на завоевател. Гарет забеляза, че беше облечен елегантно — явно отиваше на вечеря или нещо подобно. След като си сложи ръкавиците, Фъргюсън затвори вратата на дома си, слезе по стъпалата и закрачи по улицата, без да бърза особено. Очевидно отиваше някъде наблизо, щом бе решил да не използва каретата си. Гарет се зачуди дали да го последва. Но нямаше време да помисли как бе най-добре да постъпи, защото в този миг, точно когато Фъргюсън подмина оградената с плет градинка около дома си, един силует изникна безшумно от храстите. Носеше дълго палто и шапка, която засенчваше лицето му, но Гарет нямаше нужда да го види ясно, за да узнае кой е. Сам се изненада, че догадките му излязоха верни.

С решително движение фигурата измъкна пистолет от джоба на палтото си и се прицели във Фъргюсън, който вървеше по тротоара, без да подозира какво се случва зад гърба му. Гарет реагира мигновено. Излезе от скривалището си и пресече улицата тичешком, съзнавайки, че елементът на изненадата бе най-добрият коз срещу противник като Шакълтън, който по размери и сила го превъзхождаше почти двойно. Тропотът от стъпките му сепна фигурата, която с видимо объркване го загледа как се приближава към нея, въпреки че продължаваше да държи с протегнатата си ръка пистолета, насочен към фабриканта. Гарет връхлетя капитана с цялата си сила, като го сграбчи през кръста; двамата прелетяха над храстите и паднаха в градинката. Инспекторът бе смаян от крехкото телосложение на Шакълтън, когото успя да срази с лекота, но бързо разбра причината за тази лесна победа, виждайки, че се е проснал върху красива девойка, а устата му бе само на една целувка разстояние от нейната.

— Госпожице Нелсън? — измънка той смутен.

— Инспектор Гарет! — възкликна тя, не по-малко изненадана.

С пламнало лице Гарет побърза да стане, за да наруши тази притеснителна поза, и й помогна да се изправи. Револверът остана да лежи на земята, но никой от двамата не си направи труда да го вдигне.

— Добре ли сте? — попита инспекторът.

— Да, добре съм, не се тревожете — рече тя задъхана, а на лицето й се изписа раздразнение. — Мисля, че въпреки всичко нямам нищо счупено.

Луси изтърси полепналата по дрехите й пръст и развърза почти разваления от падането кок, в който бе събрала косата си.

— Съжалявам, че ви нападнах така, госпожице Нелсън — извини се Гарет, запленен от прелестните златни коси, които лениво се спуснаха по раменете й като мед, разлян от делва, — искрено съжалявам, но… вие щяхте да стреляте по господин Фъргюсън, нали?

— Разбира се, че щях да стрелям по господин Фъргюсън, инспекторе! Да не мислите, че без причина се крия тук цяла вечер? — тросна се девойката.

Наведе се, за да вземе пистолета, но Гарет я изпревари.

— По-добре да е у мен — рече той с извинителна усмивка. — Но кажете ми, защо искахте да убиете господин Фъргюсън?

Луси въздъхна и в продължение на няколко мига се взира в земята, вглъбена в мислите си.

— Знаете ли, аз не съм онова повърхностно момиченце, за което ме смятат всички — рече накрая с печален глас. — И аз като всеки друг съм загрижена за света, в който живея. И възнамерявах да го докажа, като ликвидирам виновника за войната в бъдещето.

— Аз съвсем не ви мисля за повърхностно момиченце — призна Гарет. — Който мисли така, е истински глупак.

Луси се усмихна поласкана.

— Сериозно ли говорите? — запита тя с кокетно изражение.

— Разбира се, госпожице Нелсън — увери я инспекторът с плаха усмивка. — Но не ви ли се струва, че има далеч по-добри начини да докажете своята загриженост, без да цапате с кръв красивите си ръце?

— Май имате право, господин Гарет… — призна Луси, като го гледаше очарована.

— Радвам се, че вече сме на едно мнение — рече Гарет с искрено облекчение.

Постояха безмълвно няколко мига, като се гледаха смутено.

— Ами сега, инспекторе? — продума най-сетне момичето с невинно изражение. — Ще ме арестувате ли?

Гарет въздъхна.

— Именно това би трябвало да направя, госпожице Нелсън — скръбно призна той, — но…

Помълча за миг, като обмисляше ситуацията.

— Да? — попита Луси.

— Ще забравя за случката, ако ми обещаете, че повече няма да се опитвате да стреляте по когото и да било.

— О, обещавам ви, инспекторе! — рече момичето с ликуващ тон. — И ако бъдете така добър да ми дадете пистолета, ще мога да го върна в чекмеджето на баща ми, преди да е разбрал, че съм го взела.

Гарет се поколеба, но накрая й подаде оръжието. Тя го взе, при което пръстите им се докоснаха; и двамата не ги отдръпнаха веднага, задържайки за миг този приятен допир. Когато Луси пъхна пистолета в джоба на палтото си, Гарет се покашля.

— Ще ми позволите ли да ви изпратя до дома ви, госпожице Нелсън? — попита той, като не смееше да я погледне. — Не е препоръчително една млада дама да върви сама по улицата в този час, та дори да е с оръжие в джоба си.

Луси се усмихна, очарована от предложението му.

— Разбира се — отвърна. — Много сте любезен, инспекторе. Не живея много далече, пък и нощта е чудесна. Ще бъде приятна разходка.

— Убеден съм в това — отговори Гарет.

XXXV

На следващата сутрин, усамотен в кабинета си, инспектор Колин Гарет разсеяно дъвчеше закуската си. Очевидно мислеше за Луси Нелсън, за прекрасните й очи, за златните й коси и за усмивката, която му бе отправила, когато помоли за разрешение да му пише писма. В този миг един полицай влезе в кабинета и му връчи подписана от министър-председателя заповед, изискваща да потегли към бъдещето, за да арестува един човек, който още не се бе родил. И тъй като влюбването, както несъмнено знаете, обикновено действа оглупяващо на страдащите от него, инспекторът осъзна значението на тази хартийка чак когато се озова във файтона, който го караше към „Мъри Пътешествия във времето“.

При първото си посещение Гарет бе прекрачил прага на фирмата с разтреперани колене и със спестяванията, оставени от баща му и превърнати в нещо, излязло сякаш от някой сън: билет за бъдещето, за 2000 г. Този път обаче той крачеше решително, макар че носеше в джоба на сакото си нещо също толкова невероятно: заповед, която намирисваше на магия, защото, като си помислеше човек, бе издадена за арестуването на един фантом. И Гарет бе сигурен, че — ако пътуванията във времето станеха обичайно явление — това щеше да е само първата от дълга поредица подобни заповеди, които щяха да позволяват на полицаите да извършват арести в най-различни епохи, стига престъпленията да бяха станали в едно и също пространство: град Лондон. Драсвайки небрежния си параф върху хартийката в джоба на инспектора, министър-председателят — вероятно без сам да го съзнава — бе направил историческа крачка, бе поставил началото на нова епоха. Точно както подозираше Гарет, науката и нейните невероятни творения отмерваха такта на мелодията, по която хората трябваше да танцуват.

Но тази заповед щеше да му предостави известни предимства и в пространството. Например нямаше да гние в някоя стаичка, очаквайки Гилиъм Мъри, този толкова зает човек, да благоволи да го приеме. Облечен във власт благодарение на хартийката, която носеше в джоба си, Гарет подмина секретарките, охраняващи личната територия на Мъри, и се качи по стълбите към първия етаж, без да обръща внимание на възраженията им. Сетне измина дългия, обсипан с часовници коридор и нахълта в кабинета на предприемача като призрак, следван от рояк запъхтени секретарки. Гилиъм Мъри се бе проснал на килима и си играеше с едно огромно куче. Изгледа натрапника с известна досада, но Гарет не се остави да го сплашат току-така. Знаеше, че поведението му е повече от оправдано.

— Добър ден, господин Мъри. Аз съм инспектор Колин Гарет от Скотланд Ярд — представи се той. — Простете, че нахлувам така в кабинета ви, но се налага спешно да говоря с вас.

Мъри се изправи много бавно, огледа инспектора подозрително и в крайна сметка отпрати секретарките, махвайки разсеяно с ръка.

— Няма защо да се извинявате, инспекторе, делата, с които се занимавате, по своята изначална същност са важни — рече предприемачът, като му предложи едно кресло и настани огромното си туловище в отсрещното.

Щом седнаха, Гилиъм взе една малка дървена кутийка от масичката между двете кресла, отвори я и предложи на Гарет тютюн с подчертано любезни обноски, които контрастираха с първоначалната му неприветливост. Инспекторът вежливо отказа тютюна, усмихвайки се вътрешно заради внезапната промяна в поведението на предприемача, който за броени мигове бе преценил какви минуси криеше пренебрежението, проявено към инспектор от Скотланд Ярд, и бе решил, че е далеч по-целесъобразно да се държи с угодническа учтивост. Благодарение на това в момента Гарет седеше на удобно кресло, а не на табуретката до него.

— Не понасяте дима, а? — рече Гилиъм, като върна кутията на масичката и взе една бутилка от шлифован кристал с някаква странна възчерна течност, от която наля две чаши. — В такъв случай навярно мога да ви предложа нещо за пиене.

Гарет взе предложената му чаша с известни опасения заради тъмната напитка, която съдържаше, но предприемачът с усмивка го насърчи да отпие, като в същата време сръбна от своята чаша. Гарет последва примера му и усети как странната течност тъй раздразни гърлото му, че в очите му избиха сълзи.

— Какво е това, господин Мъри? — попита той смутен, като не можа да потисне едно неуместно оригване. — Някаква напитка от бъдещето?

— О, не, инспекторе. Това е едно тонизиращо средство, което предизвиква фурор в Съединените щати. Създал го е един аптекар от Атланта, като смесил листа от кока и семена от ко̀ла. Някои като мен го пият, като му добавят малко газирана вода. Предполагам, че скоро ще започнат да го внасят в нашата страна.

Гарет остави чашата на масичката — нямаше желание да пие нито глътка повече.

— Има особен вкус. Предполагам, че хората няма да свикнат лесно с него — предрече той, колкото да каже нещо.

Гилиъм кимна с усмивка, пресуши чашата си и попита, видимо изгарящ от желание да му угоди:

— Кажете, инспекторе, хареса ли ви пътуването до 2000 г.?

— Много, господин Мъри — искрено отвърна Гарет. — И бих искал да използвам случая, за да ви кажа, че напълно подкрепям вашия проект, макар и някои вестници да пишат, че е безнравствено да видим едно време, което не ни принадлежи. Аз съм човек с открит ум и пътешествията във времето са нещо, което намирам за извънредно привлекателно. С истинско нетърпение очаквам скоро да усвоите нови маршрути към други епохи.

Предприемачът му благодари за коментара с плаха усмивка и зае една поза на спокойно очакване, с която несъмнено го подканваше да разкрие повода за посещението си. Инспекторът се покашля и пристъпи към въпроса без повече отлагане:

— Времената, в които живеем, господин Мъри, са безкрайно интересни, но и твърде нестабилни — започна той малкото встъпление, което си бе подготвил. — Науката се разпорежда, а ние, хората, трябва да се приспособяваме към нея. И най-вече се налага да приспособяваме законите си, които трябва да се пригодят към новото лице на света, за да останат целесъобразни. Това важи с още по-голямо основание за пътешествията във времето. Намираме се в зората на едно необикновено откритие, което несъмнено ще промени познатия ни свят, а рисковете от това са непредсказуеми или най-малкото трудно предвидими. И именно за тези рискове съм дошъл да поговоря с вас, господин Мъри.

— Напълно споделям мнението ви, инспекторе — съгласи се предприемачът. — Науката ще направи света неузнаваем и това ще ни принуди да променим законите, а вероятно и много от принципите си, както вече стори пътуването във времето. Но кажете ми, какви са тези рискове, за които искате да поговорим? Признавам, че успяхте да събудите любопитството ми.

Гарет леко се поизправи в креслото и отново прочисти гърлото си.

— Преди два дни — поде той — градската полиция откри трупа на един мъж на Манчестър Стрийт, в квартал Мерилбоун. Човекът явно е бил просяк, но раната, причинила смъртта, е толкова странна, че прехвърлиха случая на нас. Раната представлява огромна дупка в средата на гърдите — дупка с диаметър трийсет сантиметра, която пронизва тялото от предната страна до гърба, а краищата й са овъглени. Нашите съдебни лекари са в пълно недоумение. Всички твърдят, че не съществува оръжие, способно да причини подобни поражения.

След тези думи Гарет направи пауза за по-голям ефект, преди да добави, като гледаше сериозно предприемача:

— Поне не тук. Не и в нашето настояще.

— Какво искате да кажете, инспекторе? — попита Мъри с безгрижен тон, който не се връзваше с неспокойното му шаване в креслото.

— Че съдебните лекари имат право — отвърна Гарет — и това оръжие още не е изобретено. Но аз съм го виждал, господин Мъри. Познайте къде!

Гилиъм не отговори, само го гледаше предпазливо.

— Видях го в 2000 г.

— Нима? — смотолеви предприемачът.

— Да, господин Мъри. Сигурен съм, че такава рана може да бъде нанесена единствено с оръжието, което използват храбрият капитан Шакълтън и неговите хора. Този топлинен лъч, способен да пробие дупка в броня от ковано желязо.

— Разбирам… — промърмори Гилиъм сякаш на себе си, зареял поглед в празното пространство. — Оръжието на войниците от бъдещето — да, естествено.

— Именно! Смятам, че някой от тях, вероятно Шакълтън, е пътувал незабелязано по обратния път, скрит в „Хронотилус“, и сега се намира тук, в нашата епоха, из нашите улици. Нямам представа защо е убил този просяк, нито пък къде се крие в момента, но това не е важно: не възнамерявам да си губя времето, като го издирвам из цял Лондон, когато зная точно къде да го намеря — и той измъкна един документ от вътрешния джоб на сакото си и го подаде на предприемача. — Това е заповед от министър-председателя, която ме упълномощава да задържа убиеца на 20 май 2000 г., преди да е извършил престъплението си, поради което ще трябва да пътувам с двама от моите агенти в експедицията, насрочена за идната седмица. Щом се озовем в бъдещето, ще се отделим от останалите пътници и ще се заемем да проследим връщането на пасажерите от втората експедиция, за да арестуваме дискретно онзи, който понечи да се скрие в „Хронотилус“ — който и да е той.

Щом изрече това, инспекторът осъзна нещо, което по-рано бе убягнало от вниманието му: ако се скриеше, за да изчака връщането на втората експедиция, щеше да се наложи да види самия себе си. Надяваше се само да не му призлее от тази гледка, както му призляваше от кръвта. Погледна Мъри, който изучаваше заповедта с изключително внимание. На Гарет му се стори, че предприемачът даже преценява плътността на хартията — толкова дълго остана смълчан.

— И не се безпокойте, господин Мъри — видя се принуден да добави инспекторът, — ако убиецът в крайна сметка е капитан Шакълтън, като го арестувам след дуела със Соломон, моята намеса няма да промени развръзката на войната, която пак ще завърши с победа за човешкия род, а вашата предприемаческа дейност също няма да пострада.

— Разбирам — промълви Гилиъм, без да откъсва очи от документа.

— Мога ли в такъв случай да разчитам на съдействието ви, господин Мъри?

Гилиъм бавно вдигна лице и измери инспектора с поглед, който за миг му се стори презрителен, но Гарет разбра, че е сбъркал в преценката си, тъй като предприемачът веднага се усмихна широко и отвърна:

— Разбира се, инспекторе, иска ли питане. Ще разполагате с три места в следващата експедиция.

— Много ви благодаря, господин Мъри.

— А сега, ако ме извините — рече предприемачът, като се надигна и му върна документа, — имам много работа.

— Разбира се, господин Мъри.

Донякъде изненадан от прибързания начин, по който Гилиъм сложи край на срещата, Гарет стана, благодари му отново за сътрудничеството и излезе от кабинета. Докато вървеше по дългия, пълен с часовници коридор, усмивка заигра по устните му. Инспекторът пое надолу по стълбите в отлично настроение.

— Перитонеум, далак, ляв бъбрек, надбъбречна жлеза, пикочен мехур, простата… — занарежда той.

XXXVI

Нито да усети милувката на прелестния бриз, вестител на лятото, нито да погали друго тяло, нито да пие шотландско уиски във ваната, докато водата изстине, нито някое друго удоволствие, за което можеше да се сети — накъсо, нищо не доставяше на Уелс по-голяма радост от онази, която изпитваше, колчем сложеше точка на някой роман. Този върхов момент винаги го изпълваше с опияняващо задоволство, с прилив на щастие, породено от увереността, че нищо, което би могъл да извърши през живота си, не би го удовлетворило повече от написването на роман — макар че писането само по себе си му се струваше скучна, обременителна и неблагодарна работа, защото Уелс бе от онези писатели, които мразят да пишат, но обожават „да са написали“.

Измъкна последния лист от валяка на пишещата си машина „Хамънд“, постави го върху останалите и сложи ръка на целия куп със същата победоносна усмивка, с която някой ловец би подпрял ботуша си на главата на убития лъв. За Уелс актът на писането бе твърде подобен на борба, на люта битка с една идея, която отказва да бъде уловена. От друга страна, идеята бе родена от самия него; и това може би бе най-разочароващото — разликата, която винаги съществуваше между резултата, постигнат с труда му, и целта, която си бе набелязал предварително, макар и по един по-скоро несъзнателен начин. От опит знаеше, че онова, което човек успява да пренесе на хартия, е само бледо отражение на роденото от фантазията. И тъй, бе се научил да се примирява, че написаното е наполовина толкова добро, колкото оригиналната идея, наполовина толкова приемливо, колкото онзи съвършен и неуловим роман, който му бе служил като водач — и който сякаш се криеше с насмешка зад всяка книга като призрачна сянка. Но, тъй или иначе, пред него бе резултатът от усилията, положени през последните месеци; и да види въплътено в нещо осезаемо онова, което преди поставянето на последната точка бе само мъгляв замисъл — това беше безценно преживяване. Утре щеше да връчи книгата на Хенли, след което можеше да забрави за нея.

Ала колебанията никога не идваха сами. Застанал пред купчината напечатани страници, Уелс за пореден път се запита дали е написал онова, което е трябвало да напише. Дали този роман бе една от творбите, които трябваше да фигурират в неговата библиография, или бе някаква случайност? Дали написването на един или друг роман зависеше изцяло от него, или бе дело на сляпата съдба, която управляваше човешкия живот? Прекалено много въпроси, но особено силно го измъчваше един от тях: дали в някое кътче на съзнанието му се спотайваше роман, който щеше да му позволи да изрази целия си вътрешен свят? Терзаеше се, че би могъл да го открие твърде късно; че преди да изпусне сетен дъх на смъртния си одър, от дълбините на ума му като останки от разбит кораб, изплували на повърхността на океана, би могъл да изникне сюжетът на някой изключителен роман, който той вече не би имал време да напише. Роман, който винаги си е бил там — изчаквал го е, зовял го е безуспешно сред глъчката на света — и щеше да умре заедно с него, защото никой друг не би могъл да го напише, защото бе като костюм, скроен по неговите мерки. Уелс не познаваше по-голям страх, по-тежко проклятие от това.

Тръсна глава, за да прогони тези тревожни съмнения, и погледна часовника си. Вече минаваше полунощ, поради което можеше да отбележи на последната страница от романа, редом с подписа си, датата 21 ноември 1896 г. Щом я написа, духна нежно върху мастилото, стана от стола и взе газената лампа. Гърбът го болеше и се чувстваше ужасно изморен, но не се отправи към спалнята, откъдето долиташе отмереното дишане на Джейн. Днес нямаше време да спи: очакваше го една наистина бурна нощ, каза си той и по устните му заигра лека усмивка. Мина по коридора, като си светеше с лампата и разнасяше във въздуха кадифения шепот на пантофите си, и се заизкачва по стълбите към тавана, стараейки се да стъпва така, че да не скърцат.

А там, горе — блестяща и красива, осветена от призрачното сияние на луната, което се процеждаше през отворения прозорец — го чакаше машината. Бе свикнал с този таен ритуал, макар че не би могъл да каже какво точно му харесваше в тази безобидна и нелепа лудория — да седи в машината, докато жена му спеше. Навярно причината бе, че когато седеше в нея, не можеше да не се почувства специален — ако и да знаеше, че тя бе просто една сложна играчка. Който и да я бе построил, беше изпипана до последния детайл: може и да не ставаше за пътуване във времето, но — благодарение на едни удобни колелца — на контролното й табло можеше да се изпише коя да е дата — мнимите дестинации на онези невъзможни преходи през тъканта на времето.

До този момент Уелс се бе задоволявал да избира на таблото най-далечното бъдеще, включително 802 701 г., света на елоите и морлоките — едно толкова далечно време, в което познатият му живот можеше да стане нещо напълно непознато, та дори и болезнено непонятно; бе избирал и такива епохи от миналото, които с радост би опознал, като например времето на друидите. Но тази нощ, усмихнат саркастично, той нагласи на таблото датата 20 май 2000 г. — датата, която онзи шарлатанин Гилиъм Мъри бе избрал за най-важната битка на човешкия род, онази пантомима, в която — за удивление на Уелс — бе повярвала цяла Англия, отчасти благодарение на неговата книга. Струваше му се иронично, че той, авторът на роман за пътешествия във времето, бе единственият, който не вярваше, че това е възможно. Бе накарал цяла Англия да бленува, а не се поддаваше на собствения си блян.

Запита се какъв ли щеше да бъде в действителност светът след един век. Какъв щеше да е истинският лик на бъдещето? С радост би посетил 2000 г. не само заради удоволствието да я види, но също и за да заснеме фотографии с един от онези модни апарати и да се върне, за да покаже на наивниците, редящи се на опашка пред фирмата на Мъри, какво представлява истинското бъдеще. Очевидно желанието му беше невъзможно, но това, рече си той, не му пречеше да се преструва, че би могъл да го осъществи на дело. И тъй, облегна се в креслото и тържествено дръпна надолу лоста на машината, усещайки мигновено приятния гъдел, който неизбежно пробягваше по тялото му всеки път, когато извършваше въпросния жест.

Ала този път, за изненада на Уелс, щом лостът се спусна докрай, внезапен мрак погълна тавана. Ресните лунна светлина, които проникваха през прозореца, сякаш се отдръпнаха, оставяйки помещението в непрогледна тъма. Преди да разбере какво, по дяволите, се случва, изпита ужасно усещане за пропадане, придружено от ненадеен световъртеж. Почувства, че се рее, че се носи безцелно из една тъмна пустота, която спокойно можеше да е самата вселена. И докато съзнанието го напускаше, единственото, което успя да си помисли, бе, че или е получил инфаркт, или, въпреки всичко, действително пътува към 2000 г.

Дойде на себе си мъчително бавно. Устата му бе пресъхнала и усещаше странна тежест в цялото си тяло. Когато погледът му се проясни, видя, че лежи, но не на пода на тавана, а сред някаква пустош, осеяна с камъни и отломки. Объркан, той се понадигна и с досада установи, че при всяко движение на главата го пронизват ужасни болки. За момента реши да остане седнал на земята. От това положение обходи с невярващ поглед руините, които го заобикаляха.

Намираше се в някакъв разрушен до основи град. Дали това бе Лондон от бъдещето? — запита се Уелс. Дали наистина бе пътувал до 2000 г.? От машината на времето нямаше и следа, сякаш морлоките я бяха скрили във вътрешността на сфинкса. След старателния оглед реши, че е дошло време да стане на крака — нещо, което направи с мъка, като Дарвинов примат, който скъсява дистанцията, деляща го от Човека. С облекчение установи, че няма нищо счупено, макар че все още изпитваше неприятен световъртеж. Дали замайването бе последица от това, че бе прекосил цяло столетие със своята времева каляска? Гъста мъгла бе забулила небето, потапяйки света в печален здрач — траурен креп от непроницаем дим, изтъкан от десетките пожари, които се съзираха на хоризонта. Сред това опустошение присъствието на шумните гарвани, които кръжаха над главата му, му се видя едва ли не задължително. Един от тях кацна на земята съвсем близо до него и се зае упорито да кълве нещо сред отломките, като потракваше зловещо.

Като се вгледа по-внимателно, Уелс видя ужасен, че птицата се опитваше да пробие с клюн един човешки череп. Това откритие го накара да отстъпи няколко крачки — инстинктивно движение, което бе твърде необмислено за такава местност, в каквато се намираше. В следващия миг усети, че земята поддава под нозете му и разбра прекалено късно, че се е свестил близо до ръба на малко възвишение, по чийто склон се търкаляше в момента за свое нещастие. Приземи се с рязко тупване, обгърнат от гъст облак прах, който проникна в дробовете му и го накара да се закашля. Изправи се отново, донякъде ядосан на себе си заради своята непохватност. За щастие и този път нямаше счупени кости, но панталонът му бе скъсан на няколко места и една от дупките, за да довърши докрай унижението му, показваше част от кльощавата му и възбяла лява кълка.

Уелс разтърси глава. Какво ли още можеше да му се случи, запита се той, докато се изтупваше енергично с ръце. Когато облакът се поразсея, писателят замръзна на място, гледайки изумен силуетите, подали се през рехавата завеса от прах. Пред него стоеше войнство от автомати, които го наблюдаваха в тревожно мълчание. Бяха поне десетина, застинали в една и съща тържествена и плашеща поза, включително онзи, който стоеше малко по-напред от останалите и бе накичен — ни в клин, ни в ръкав — със златна корона. Като че ли бяха спрели своя марш, виждайки как Уелс пада от високото. Когато осъзна къде се намира, силен страх сграбчи вътрешностите му. Беше попаднал в 2000 г. и, колкото и да изглеждаше невероятно, тя бе точно такава, каквато я бе описал Гилиъм Мъри в романа си, защото под носа на Уелс стоеше самият Соломон, злият цар на автоматите, виновникът за околните опустошения. Съдбата на писателя бе ясна: щеше да умре от изстрела на една играчка. Тук, в това бъдеще, в което не бе пожелал да повярва.

— Май капитан Шакълтън доста ви липсва в този миг, а?

Гласът не идваше от автомата, макар че на този етап Уелс не би се изненадал от това, а някъде иззад гърба му. Тутакси го позна. Глас, който би желал да не чуе до края на живота си, макар че по някакъв начин, може би поради професионално изкривяване, знаеше, че рано или късно отново ще се срещне с неговия собственик. Историята, в която — за негово съжаление — и двамата участваха, се нуждаеше от развръзка, от финал, който да удовлетвори очакванията на читателите. Само че никога не си бе представял, че въпросната среща ще се състои в бъдещето, най-вече защото не бе вярвал, че е възможно да се пътува във времето. Обърна се бавно. Гилиъм Мъри стоеше на няколко метра от него и го наблюдаваше с усмивка — отчасти снизходително, отчасти развеселено. Беше облечен с елегантен бледолилав костюм — тоалет, доизкусурен със зелен цилиндър, който сякаш го сродяваше с онези птици с приказно оперение, обитаващи библейския рай. Огромно куче с напълно златист цвят клечеше до него на задните си лапи.

— Добре дошъл в 2000 г., господин Уелс! — жизнерадостно го поздрави предприемачът. — Или може би трябваше да кажа — в моята представа за 2000 г.

Уелс го гледаше подозрително, без да изпуска от поглед и групата автомати, застинали пред тях в призрачна неподвижност, сякаш позираха за портрет.

— Да не би да се боите от моите мили автомати? Но как може да ви плаши едно толкова неправдоподобно бъдеще? — попита Гилиъм иронично.

Със спокойни крачки предприемачът се приближи до автомата, който предвождаше групата, отправи съучастническа усмивка към Уелс — досущ като дете, което се кани да извърши пакост, — сложи пълната си ръка на рамото му и го бутна. Автоматът се наклони назад, блъсна се шумно в следващия, който на свой ред падна върху съседния и така, постепенно, блъскайки се едни други, всички се сгромолясаха на земята. Падането стана интригуващо бавно, едва ли не със скорост на топящ се лед. Когато най-сетне приключи, Гилиъм разпери длани, сякаш се извиняваше за шумотевицата.

— Ако няма кой да ги облече, това са просто кухи брони, обикновени маскарадни костюми — рече той.

Писателят се взря в обърканото кълбо от прекатурени автомати, сетне погледна отново Гилиъм, като се бореше да превъзмогне замайващото усещане за нереалност, което го бе обзело.

— Съжалявам, че ви докарах против волята ви в 2000 г., господин Уелс — извини се предприемачът с престорено унило изражение. — Това нямаше да е необходимо, ако бяхте приели някоя от поканите ми, но тъй като не го сторихте, не ми оставихте друг избор. А не ми се искаше да пропуснете представлението, преди да се наложи да го закрия. Затова трябваше да поръчам на един от хората ми да ви упои с хлороформ, докато спите, макар че, както ми разказа той, вие използвате нощите си за други работи. Здравата сте го уплашили, като сте се появили изневиделица на тавана, след като се вмъкнал през прозореца.

Тези думи внесоха една желана яснота в обърканото съзнание на Уелс, като му позволиха бързо да събере две и две. Веднага проумя, че не е пътувал във времето до 2000 г., както сочеше всичко на пръв поглед. Машината, която пазеше на тавана си, все така си оставаше обикновена играчка, а порутеният Лондон, сред който се намираха, бе просто гигантският декор, построен от Гилиъм за заблуда на хората. Вероятно, виждайки го да влиза в таванското помещение, неговият наемник се бе скрил зад машината на времето и бе чакал там, без да знае точно какво да направи; може би бе обмислял възможността да си послужи със сила, за да изпълни възложеното поръчение. Но, за щастие, не се бе наложило да прибегне до долно насилие, защото самият Уелс, сядайки нехайно в съоръжението, му бе предоставил идеален шанс да използва напоената с хлороформ кърпа, която сигурно си бе приготвил предварително.

Излишно е да се каже, че Уелс изпита огромно облекчение, щом разбра, че се намира в обикновен декор, че не е претърпял някакво невъзможно преместване във времето. Ситуацията, в която бе изпаднал, не беше приятна, разбира се, но поне беше разбираема.

— Надявам се, че съпругата ми не е пострадала — рече той с тон, на който не посмя да придаде съвсем заплашителни нотки.

— О, не се тревожете — успокои го Гилиъм, като махна с ръка. — Жена ви има много здрав сън, а моите хора могат да бъдат тихи като мишлета, когато се налага. Сигурен съм, че в този миг вашата прелестна Джейн продължава кротко да си спи и вие никак не й липсвате.

Уелс се канеше да отговори нещо на това, но в крайна сметка си замълча. Гилиъм се обръщаше към него с онази леко театрална надменност на влиятелните, които държат света в краката си. Безспорно времето, изтекло от последната им среща насам, бе променило разположението на фигурите на шахматната дъска. Ако по време на срещата им в дома на Уелс в Уокинг писателят бе държал скиптъра на властта, перчейки се с него като дете с нова играчка, то сега Гилиъм го стискаше с въздебелите си пръсти. Предприемачът се бе променил, бе станал друг човек само за няколко месеца. Вече не беше кандидат-писател, принуден да почита своя учител, а собственик на най-доходното търговско предприятие в града и цял Лондон се отнасяше към него с гротескна вежливост. В очите на Уелс той, естествено, не бе достоен за преклонение. И ако писателят му позволяваше да му говори с такъв тон на превъзходство, то бе просто защото смяташе, че Мъри все пак е в правото си, тъй като бе излязъл несъмнен победител в двубоя, който двамата бяха водили през последните месеци. А нима и Уелс не бе използвал подобен тон, когато скиптърът бе в неговите ръце?

Подобно на конферансие в някой цирк, което обявява началото на спектакъла, Гилиъм Мъри разпери широко ръце, обхващайки с този символичен жест околната разруха.

— Е, как ви се струва моят свят?

Уелс огледа мястото с пълно безразличие.

— Необикновено постижение за един строител на оранжерии, не мислите ли, господин Уелс? Защото тъкмо с това се занимавах, преди вие да ми дадете нова причина да живея — с изграждане на оранжерии.

На Уелс не му убягна, че Гилиъм тъй бодро бе решил да му вмени отговорност за своята съдба, но предпочете да си замълчи по въпроса. Без да се обезсърчи от равнодушието му, Гилиъм с жест го подкани да се поразходи из бъдещето. След миг колебание писателят го последва неохотно.

— Не знам дали ви е известно, но оранжериите са много доходоносна дейност — осведоми го Мъри, когато Уелс се изравни с него. — Всички хора отделят в градината си едно пространство за тези затворени вселени, където понастоящем са се пренесли детските игри и развлеченията на възрастните, и където, освен това, могат да се отглеждат растения и овощни дръвчета през цялата година, независимо от диктата на сезоните. Ала моят баща, Себастиан Мъри, имаше, тъй да се каже, по-възвишени стремежи.

Едва бяха изминали известно разстояние, когато на пътя им се изпречи неголяма урва. Предприемачът не си даде труда да я заобиколи, а се заспуска по стръмния й склон в смешен тръс, като се опитваше да запази равновесие с разперени ръце. Кучето незабавно го последва. Уелс въздъхна и също започна да се спуска надолу, като внимаваше да не се спъне в парчетата от тръби и ухилени черепи, които стърчаха из терена. Не искаше да се търкулне отново. Едно падане за деня бе предостатъчно.

— Баща ми съзираше в тези прозирни къщички, които богаташите издигаха в градините си, кълновете на бъдещето! — извика му Гилиъм, докато се спускаше пред него по нанадолнището. — Предните постове на един свят от прозрачни градове, от стъклени сгради, които щяха да изкоренят всички тайни и лични територии на човека, един по-добър свят, в който лъжата би била невъзможна!

Когато се озова долу, подаде ръка на Уелс; той обаче отказа помощта му и не си направи труда да скрие раздразнението, което бе започнал да изпитва от всичко това. Гилиъм сякаш не схвана намека и закрачи отново, избирайки един не толкова стръмен път.

— Да ви призная, като дете бях очарован от този красив блян, който управляваше живота на баща ми — продължи той. — За известен период от време дори го смятах за достоверен образ на бъдещето. Така бе, докато не започнах да работя с него, щом навърших седемнайсет години. Тогава проумях, че това е просто мираж. Беше очевидно, че това развлечение на инженери и градинари никога няма да се превърне в архитектура на бъдещето — не само защото хората никога не биха се лишили от своето лично пространство в чест на някакво хармонично съжителство, но и заради опозицията на самите архитекти, които презираха желязото и стъклото, твърдейки, че тези модни материали не притежават естетическите достойнства, които характеризират архитектурните произведения. Веднага осъзнах печалната истина, че независимо колко железопътни гари от стъкло бихме построили баща ми и аз из цяла Англия, не бихме могли да се преборим с господството на тухлата. И тъй, примирих се, че през остатъка от живота си ще бъда обикновен фабрикант на симпатични оранжерии. Но кого би могло да удовлетвори това несериозно и незначително занимание, господин Уелс? Естествено, не и мен. Не знаех обаче какво би ме удовлетворило. На моите двайсет и няколко години разполагах с достатъчно пари, за да задоволя всяка своя прищявка, та дори и най-изтънчената, и това неизбежно ме караше да гледам на живота като на предварително спечелена игра на карти, която започваше да ми се струва ужасно отегчителна. Отгоре на всичко по това време баща ми внезапно се разболя от треска и почина, поради което забогатях още повече, тъй като бях единственият му наследник. Тогава осъзнах с болезнена яснота, че повечето хора умират, без да са осъществили мечтите си. Макар че животът на баща ми външно изглеждаше достоен за завиждане, аз знаех, че не му бе донесъл душевна пълнота, а мен не ме очакваше по-голям късмет. Бях убеден, че и аз някой ден ще издъхна със същото неудовлетворено изражение. Вероятно затова потърсих убежище в четенето, за да избягам от монотонното и предсказуемо съществуване, което се разкриваше пред мен. Всички стигаме до четенето по някаква причина, не мислите ли? Как се случи това при вас, господин Уелс?

— Счупих си пищяла, когато бях на осем години — отвърна писателят с видимо равнодушие.

Гилиъм го изгледа за миг, леко смутен, но накрая кимна доволно.

— Предполагам, че гениите като вас трябва да започнат на такава възраст — отсъди той. — Аз позакъснях. До двайсет и петгодишна възраст не бях дръзвал да изследвам богатата библиотека, която рано овдовелият ми баща бе изградил в едното крило на къщата — вероятно като поредното средство да се освободи от парите, които без помощта на майка ми не знаеше как да харчи. Ако аз не прочетях тези книги, никой вече нямаше да стори това. И тъй, изгълтах всичко, абсолютно всичко. Така открих насладата от четенето. Никога не е късно, не мислите ли? Трябва обаче да ви призная, че не бях особено взискателен читател. Всяка книга, описваща някой живот, който не беше моят, ми изглеждаше малко или много интересна. Но вашият роман, господин Уелс… вашият роман ме заплени повече от всеки друг! Вие не говорехте за познатия ви свят като Дикенс, нито за екзотичните територии на Африка или Малайзия, както правеха Хагард или Салгари, нито дори за луната, както бе направил Верн. Не, в „Машината на времето“ вие говорехте за нещо, което изглеждаше още по-недостижимо — бъдещето! И никой преди вас не бе дръзвал да го покаже!

При тези хвалебствия на предприемача Уелс само сви рамене и продължи да върви, като гледаше да не се спъне в кучето, което имаше дразнещия навик да се пречка в краката им. Верн, разбира се, го беше изпреварил, но Гилиъм Мъри нямаше защо да знае това. Предприемачът продължи, все така без да обръща внимание на безразличието му:

— Както знаете, оттогава насам, вероятно вдъхновени от вашата творба, мнозина побързаха да публикуват своите представи за утрешния ден. Витрините на книжарниците отведнъж бяха залети от стотици научни романси. Аз закупих всички, които можах, и след няколко безсънни нощи, през които поглъщах роман след роман, разбрах, че тази нова литература занапред ще бъде единственото ми четиво.

— Съжалявам, че сте решили да си губите времето с такива посредствени романчета — измънка Уелс, който ги смяташе за един неприятен израстък в литературата от края на века.

Гилиъм го погледна с изненада, сетне избухна в гръмък смях.

— Разбира се, тези произведенийца са извънредно слаби — призна той, когато престана да се смее, — но за мен това няма никакво значение. Писачите на въпросните посредствени романчета, както ги наричате вие, притежават нещо, което за мен е по-ценно от умението да плетат възвишени фрази: визионерски ум, който буди у мен възхита и завист. Повечето от тези книжлета описват как животът на хората се повлиява от някое, в общи линии, безсмислено изобретение. Чели ли сте романчето за еврейския изобретател, който създава машина, способна да увеличава размера на нещата? Наистина ужасна книга, но трябва да ви призная, че описанието на стадото бръмбари-рогачи, прекосяващи Хайд Парк, успя да ме стресне. За щастие, не всички са такива. Като оставим настрана подобни безумия, някои романи предлагат идеи за бъдещето, чиято вероятност се забавлявах да изучавам. А имаше и нещо, което не можех да отрека: прочитайки книга на Дикенс, да речем, никога не съм изпитвал желание да му подражавам, да проверя дали и аз мога да съчиня история за премеждията на някое просяче или за страданията на някой младеж във фабрика за битум — струваше ми се, че всеки, който разполага с мъничко въображение и време, би могъл да стори това. Но да пиша за бъдещето… ах, господин Уелс, това беше друго нещо! То вече ми изглеждаше истинско предизвикателство, защото беше начинание, в което участваха интелектът, дедуктивната способност на човека. Способен ли съм да сътворя правдоподобно бъдеще? — запитах се една нощ, привършвайки едно от онези романчета. Както навярно сте почувствали, избрах вас за образец, който да следвам, тъй като не само имаме общи интереси, но сме и връстници. И тъй, в продължение на месец писах по цели нощи роман за бъдещето — един научен романс, с който да изявя моята прозорливост, моята дедуктивна мощ. Естествено, полагах усилия да го напиша добре, но повече ме интересуваше пророческата страна. Исках бъдещето, измислено от мен, да се стори правдоподобно на моите читатели, да го сметнат за вероятно. Но най-вече ме интересуваше мнението на писателя, който ми бе посочил пътя: вашето мнение, господин Уелс. Исках вие да го прочетете и да похвалите сполучливата ми идея, да ме погледнете в очите и да ме признаете за равен, за творец от същата кръв. Исках моят роман не просто да ви хареса, господин Уелс. Исках да ви достави същата интелектуална наслада, която вашият достави на мен.

Тук двамата мъже се погледнаха в очите сред тишината, нарушавана единствено от далечния грак на гарваните.

— Но, както знаете, нещата не се развиха така — оплака се най-сетне Гилиъм, поклащайки глава със зле прикрито огорчение, което трогна Уелс, защото му се стори, че това бе първият искрен жест на предприемача, откакто бяха започнали разходката.

Бяха се спрели до огромен куп отломки и там, пъхнал ръце в джобовете на крещящото си сако, Гилиъм постоя няколко минути, загледан в обувките си с непресторена скръб. Може би очакваше Уелс да сложи ръка на рамото му и да изрече утешителни слова, които — досущ като напевите на някой шаман — да изцелят неприятната рана, която самият писател бе нанесъл на гордостта му през онзи далечен следобед. Уелс обаче само го гледаше равнодушно, както някой трапер би гледал заека, мятащ се в неговата примка, знаейки, че макар да изглежда отговорен за случилото се, е просто един обикновен посредник; че страданията на животното са продиктувани от жестоката хармония на живота.

Щом разбра, че единственият човек, който можеше да му предложи целебния балсам, не изглеждаше склонен да му го даде, Гилиъм се усмихна мрачно и закрачи отново. Вървяха по нещо като булевард с жилищни сгради, съдейки по величествените железни огради и луксозната мебелировка, която се подаваше сред останките. Това навяваше спомена за живот, който изглеждаше не на място сред подобно опустошение, сякаш разпространението на човешкия род на земята е било само една божествена грешка, смехотворна сеитба, обречена да загине под стихиите.

— Не отричам, че отначало ме хвана яд, задето поставихте под съмнение писателските ми качества — призна Гилиъм с глас, който сякаш се изливаше от гърлото му бавно като петмез, — понеже никой не обича да подценяват труда му. Но най-вече се подразних от това, че оспорихте правдоподобността на моя роман, на бъдещето, което бях обрисувал така грижливо. Зная, че не реагирах по най-правилния начин и бих искал да използвам случая, за да ви се извиня, че тогава се нахвърлих срещу вашия роман. Както навярно сте разбрали, моето мнение за него не се е променило: продължавам да го смятам за произведение на гений.

Гилиъм изрече последните си думи с едва доловима ирония. Бе си възвърнал самоуверената усмивка, но сега писателят знаеше, че този могъщ колос има слабо място — малка, но стратегически разположена пукнатина, която навремени заплашваше да го срути. Заради дразнещата надменност, която излъчваше предприемачът, Уелс дори се почувства горд, че именно той е предизвикал пукнатината.

— Онзи следобед не се сетих за друг начин да се защитя, освен като хванат натясно плъх — заоправдава се Гилиъм. — За щастие, когато успях да се успокоя, видях нещата от друг ъгъл. Да, може да се каже, че преживях нещо като откровение.

— Нима? — иронизира го Уелс.

— О, да, не се съмнявайте. Там, седнал срещу вас, осъзнах, че съм избрал погрешен способ да представя на света моята идея за бъдещето. Представяйки я чрез роман, аз самият я обричах да си остане измислица — макар и правдоподобна, но все пак измислица, подобно на вашето бъдеще с морлоките и елоите. Ами ако можех да представя идеята си без такъв ограничаващ посредник като книгата, в която бе описана? Ами ако можех да я покажа като нещо реално? Неописуемото задоволство, което бих изпитал, ако цяла Англия повярваше, че моята представа за 2000 г. е истинското бъдеще, очевидно би засенчило удоволствието от това, че съм написал правдоподобна измислица. Но изпълнимо ли бе това? — запита се предприемачът в мен. Условията за осъществяване на такъв проект изглеждаха отлични. Вашият роман, господин Уелс, бе разпалил полемиката за пътуванията във времето. Във всички клубове и кафенета се обсъждаше единствено възможността да се пътува в бъдещето. Поради тази житейска ирония би могло да се каже, че вие подготвихте почвата, за да мога аз да си засея житото. Защо, казах си, да не им предложа онова, което искат? Защо да не им предложа едно пътуване до 2000 г., пътуване до „моето“ бъдеще? Не знаех дали ще мога да го сторя, но едно ми беше ясно: не бих могъл да продължа да живея, без поне да се опитам. Без да искате, господин Уелс, по чиста случайност, както стават значимите неща в живота, вие ми посочихте причина да живея, цел, нещо, чието осъществяване би ми дало тъй жадуваната пълнота, неуловимото щастие, което никога не бих изпитал от изграждането на оранжерии.

Уелс трябваше да сведе глава, за да не отправи към предприемача поглед, изпълнен със солидарност. Тези думи го бяха накарали да си припомни чудния низ от събития, който го бе положил в любовните обятия на литературата, спасявайки го от посредствеността, на която искаше да го обрече неговата не твърде любяща майка. И именно дарбата му да борави с езика, предоставена му, без да е молил за нея, го бе избавила от необходимостта да търси смисъла на съществуването си, спасила го бе от лутанията на онези, които не знаеха с какво предназначение са се родили. За тях бе достъпно само онова обикновено и атавистично щастие, което се крие във всекидневните удоволствия, като например чаша хубаво вино или ласките на отзивчива жена. Да, и Уелс можеше да броди сред тези лесно заменими сенки, без дори да подозира, че тъй желаната душевна пълнота, едва долавяна в пристъпите на меланхолия, се спотайва в клавишите на една пишеща машина и само чака той да я открие.

— Докато пътувах обратно към Лондон, умът ми заработи усилено — чу да казва предприемачът. — Бях сигурен, че невъзможното може да изглежда вероятно, ако се представи по убедителен начин. Всъщност това е като да построиш оранжерия: ако стъклената структура е достатъчно крехка и красива, никой не би обърнал внимание на солидния скелет от желязо, който я поддържа. Тя просто би изглеждала така, сякаш се рее във въздуха като по чудо. Първото, което направих на следващата сутрин, бе да продам предприятието, което баща ми бе съградил от нулата. И ако се питате дали почувствах поне мъничко угризение — съвсем не, дори напротив, защото тази продажба щеше да ми позволи буквално да построя бъдещето, а в крайна сметка това бе съкровеното желание на баща ми. После купих този стар театър. Избрах го, защото точно отзад, с изглед към Чаринг Крос Роуд, имаше две изоставени сгради, които също купих. Следващата ми крачка, естествено, бе да съединя трите сгради, разрушавайки съответните стени, за да получа това гигантско пространство. Както сигурно сте видели от улицата, театърът не е особено голямо здание и никой не би заподозрял, че в него може да се помещава огромният декор, който представлява Лондон през 2000 г. Сетне само за два месеца построих идеално копие на панорамата, която описвам в моя роман, като спазих дори най-малката подробност. Всъщност сцената не е толкова голяма, колкото изглежда, но може да се стори безкрайна, ако човек върви все в кръг, не мислите ли?

„Нима това правим, вървим все в кръг?“ — запита се Уелс, сдържайки яда си. Ако беше така, трябваше да признае, че подобните на лабиринт руини стократно го бяха заблудили, понеже придаваха още по-исполински размери на внушителния декор, за който никога не би допуснал, че може да се побере в малкия театър.

— Собствените ми ковачи изфабрикуваха автоматите, които толкова ви уплашиха преди, както и броните на човешката армия на капитан Шакълтън — продължи да разяснява Гилиъм, докато го водеше през един тесен проход между срутени сгради. — Отначало мислех да наема професионални актьори, за да пресъздадат битката, която щеше да промени съдбата на човешкия род; аз самият щях да се погрижа за хореографията й, за да изглежда колкото се може по-зрелищна и вълнуваща. Ала бързо отхвърлих тази идея, защото театралните актьори, хора суетни и вманиачени, ми се сториха прекалено разглезени, за да изиграят убедително такива закалени и издръжливи войници като тези от войската на бъдещето. Нещо повече — щеше да ми е по-трудно да заставя актьорите да мълчат, в случай че работата, която трябваше да вършат, им се стореше неморална. Затова вместо тях наех шепа улични нехранимайковци — външността им пасваше много по-добре на врелите и кипели герои, чиято роля трябваше да изпълняват. Те можеха да изкарат цялото представление, навлечени с тежките железни брони, и пет пари не даваха, че проектът ми е измама. Въпреки всичко имах някои проблеми, но не такива, че да не мога да ги разреша — добави той, като се усмихна многозначително.

И Уелс разбра, че с тази крива усмивка предприемачът му загатва две неща: първо, че е в течение на неговата намеса в романса на госпожица Хагърти и Том Блънт, младежа, който играеше ролята на Шакълтън; и второ, че именно Гилиъм е отговорен за внезапното му изчезване. Писателят се постара да си придаде уплашено и стъписано изражение, което като че се понрави на Гилиъм. Всъщност Уелс, стига да можеше, с най-голямо удоволствие би изтрил наглата му усмивка, разкривайки, че Том е преживял собствената си смърт. Самият момък му разказа това едва преди две нощи, когато се появи в дома му, за да му благодари за всичко и да му напомни, че ако някой път се нуждае от яки мускули, трябва само да му се обади.

Проходът ги отведе до открито пространство, имитиращо малък площад, на който все още стърчаха няколко зловещо изкривени дървета с оголени клони. В центъра на площада Уелс съгледа причудлив трамвай, чиито страни бяха обточени с тръби от хромирано желязо. От тях изникваха десетки клапи и други, не по-малко помпозни допълнения, които при по-внимателен оглед му се видяха чисто декоративни.

— А това е „Хронотилус“, возило с парен двигател, снабдено с трийсет места — гордо оповести Гилиъм, потупвайки една от страните му. — Пътниците се качват в него в другата стая, готови да отпътуват в бъдещето, без да подозират, че 2000 г. се намира в съседното помещение. Аз просто трябва да ги докарам дотук. Това разстояние от някакви си петдесет метра, което виждате — рече, сочейки към някаква врата, която навярно се намираше зад мъглата, — представлява цял един век за тях.

— Но как успявате да симулирате пътуване във времето? — попита Уелс, който не можеше да повярва, че клиентите на Мъри биха се задоволили с обикновена разходка с трамвай, колкото и да беше разкрасен.

Гилиъм се усмихна, сякаш въпросът го беше зарадвал.

— Както и вие току-що заключихте, всичките ми усилия щяха да са напразни, ако не бях успял да разреша този досаден проблем. Това, уверявам ви, ме държа буден безброй нощи. Очевидно не можех да покажа как охлювите бягат като зайци, нито как луната за броени секунди минава през всичките си фази, както бяхте направили вие в романа си, за да илюстрирате ефектите от придвижването към бъдещето. Ето защо трябваше да измисля такъв начин за пътуване във времето, при който да не ми се налага да показвам въпросните ефекти. Той, освен това, не биваше да има научна основа, защото бях убеден, че щом обявя във вестниците, че може да се пътува до 2000 г., всички учени в страната ще поискат да узнаят как, дявол да го вземе, може да се направи такова нещо. Същинско предизвикателство, не мислите ли? И след като обмислих въпроса много внимателно, се сетих само за един способ за пътуване във времето, който не би могъл да се оспори по научен път: магията.

— Магията?

— Да, към какво друго можех да прибягна, щом пътищата на науката бяха затворени за мен? Тогава си съчиних мнима биография. Според нея, преди да отворя фирмата за пътувания във времето, баща ми и аз бяхме ръководили не някаква тривиална фабрика за оранжерии, а фирма за финансиране на експедиции — навсякъде ги има такива, решени да не оставят ни една неразкрита загадка на света. И естествено, ние също търсехме отчаяно митичните извори на Нил, които според легендите се намираха в сърцето на Африка. Там бяхме изпратили нашия най-добър изследовател, Оливър Тръмейнкоу, който след безброй мъчителни превратности бе попаднал на едно местно племе, способно да отваря пространствен портал посредством магия.

След тези думи Гилиъм направи пауза, за да погледа с шеговита усмивка опитите на писателя да скрие изумлението си.

— Тази дупка в пространството водеше до една розова и ветровита равнина, където времето не течеше — продължи той; — това всъщност бе моята лична представа за четвъртото измерение. Равнината бе нещо като преддверие към други епохи, защото на свой ред бе осеяна с дупки, подобни на онази, която я свързваше с африканското селце. Един от въпросните коридори водеше до датата 20 май 2000 г. — денят на решаващата битка между човеците и автоматите сред руините на един опустошен Лондон. А какво друго можехме да сторим двамата с баща ми, узнавайки за съществуването на вълшебната дупка, освен да я откраднем и да я пренесем в Лондон, за да я предложим на поданиците на Империята? Тъкмо това и направихме. Затворихме я в един огромен железен сандък, нарочно изработен за случая, и я докарахме тук. Voilà! Вече имах решението, което търсех — начин да се пътува във времето, който да не изисква никакви научни средства. За да посети бъдещето, човек трябваше само да влезе през пространствената дупка с „Хронотилус“, да прекоси част от розовата равнина и после да мине през другата дупка, водеща към 2000 г. Простичко, нали? И за да избегна необходимостта да показвам четвъртото измерение, целесъобразно го населих с ужасни и опасни дракони — същества с толкова страховита външност, че заради тях се видях принуден да боядисам в черно прозорците на „Хронотилус“, за да не разстройвам чувствителните души — рече той, сочейки на писателя, че кръглите като илюминатори прозорци действително са оцветени в черно. — И тъй, щом моите клиенти влезеха във времевия трамвай, ги довеждах дотук по този стръмен терен с всевъзможни клатушкания и наклони, а с помощта на обои и тромбони имитирах рева на драконите, дебнещи в равнината. Никога не съм преживявал тези ефекти от вътрешната страна на „Хронотилус“, но сигурно са много реалистични, съдейки по пребледнелите лица на мнозина от пасажерите на връщане.

— Но ако дупката ги води винаги до този площад в един и същ момент от 2000 г… — подхвана Уелс.

— То тогава всяка експедиция би трябвало да съвпада с всички предишни и всички следващи — прекъсна го Гилиъм. — Знам, знам, натам сочи логиката. Но идеята за пътуването във времето все още е толкова нова, че твърде малко хора са успели да си представят проблемите, които предполага и парадоксите, които може да породи. Ако пространственият портал води винаги до един и същ миг от бъдещето, очевидно тук би трябвало да има най-малкото два „Хронотилуса“, тъй като до момента са проведени поне две експедиции. Ала не всички хора осъзнават това, господин Уелс, както вече ви казах. Във всеки случай, предвиждайки въпросите, които биха могли да възникнат от страна на най-наглите клиенти, напътих актьора, играещ ролята на водача, да им обяснява, че щом пристигнем в бъдещето и преди да позволим на пътниците да слязат от возилото, всеки път откарваме „Хронотилус“ на различно място — именно с цел да избегнем този ефект.

Предприемачът направи пауза, за да види дали Уелс ще се осмели да зададе друг въпрос, но писателят бе потънал в мълчание, което можеше да се определи само като скръбно, съдейки по тъгата, помрачила лицето му.

— Точно както подозирах, щом обявих във вестниците моите пътувания до 2000 г. — реши да продължи Гилиъм, — мнозина учени пожелаха да се срещнат с мен. Да бяхте ги видели, господин Уелс! Идваха на тълпи с презрително намусени физиономии, като очакваха, че ще им покажа някакво съоръжение, чийто метод на действие ще могат да направят на пух и прах. Ала аз не бях учен! Бях просто един почтен предприемач, направил случайно откритие. След срещата повечето си тръгваха възмутени и не можеха да скрият яда си, че са се натъкнали на способ за пътуване във времето, който не можеха нито да анализират, нито да оборят, защото магията е нещо, в което или вярваш, или не вярваш. Имаше обаче и някои, на които моето обяснение им се стори повече от убедително — сред тях беше и вашият колега, писателят Артър Конан Дойл. Бащата на непогрешимия Шерлок Холмс се превърна в един от най-ревностните ми защитници, както сигурно знаете, ако сте чели някоя от многобройните му статии, посветени на моята кауза.

— Дойл би повярвал дори и във феите — рече Уелс с лека насмешка.

— Възможно е. Както и сам виждате, всички можем да повярваме в какви ли не измами, стига да изглеждат достатъчно правдоподобни. И трябва да ви призная, че периодичните посещения на нашите скептични хора на науката не само не ме притесняваха, но ми доставяха голямо удоволствие. Те даже ми липсват, защото къде бих могъл да намеря по-внимателна публика? Забавлявах се безкрайно, като им разказвах за пореден път приключенията на Тръмейнкоу, с които, както навярно сте се сетили, тайно отдавах почит на любимия си Хенри Райдър Хагард, автора на „Рудниците на цар Соломон“. Всъщност Тръмейнкоу е анаграма на Куотърмейн, фамилното име на най-известния му персонаж, авантюриста, който…

— И никой ли от тези учени не пожела да види… дупката? — прекъсна го Уелс, който все още отказваше да приеме, че всичко е било толкова лесно.

— О, искаха, разбира се. Мнозина от тях не желаеха да си тръгнат, без да са я видели. Но това бе нещо, което вече бях предвидил. Инстинктът ми за оцеляване ме бе подтикнал да си направя огромен сандък от ковано желязо, идентичен на онзи от измислената ми история, в който ужким съхранявах пространствения портал. Когато някой настояваше да го види, аз го завеждах до сандъка и го канех да влезе вътре, като го предупреждавах, че после ще трябва да затворя вратата, защото едно от предназначенията на сандъка бе да не допуска свирепите дракони, обитаващи четвъртото измерение, да нахлуят в нашия свят. Е, мислите ли, че някой се одързости да влезе?

— Предполагам, че не — отвърна Уелс примирено.

— Предположението ви е правилно — потвърди предприемачът. — Всъщност цялата дяволия се опира на един празен сандък, в който се спотайват само нашите страхове. Хем забавно, хем поетично, нали?

Писателят поклати глава, отчасти опечален, отчасти озадачен от наивността на себеподобните си, но най-вече от страхливостта, която проявяваха тези малодушни създания — учените, когато трябваше да рискуват живота си в някоя емпирична проверка.

— Е, господин Уелс, по този начин пренасям моите клиенти в бъдещето — измъквам ги от потока на времето и отново ги потапям в него на друго място, точно както сьомгата плува срещу течението на реката. Първата експедиция имаше небивал успех — гордо изтъкна предприемачът. — И трябва да ви призная, че аз самият бях много изненадан от лекотата, с която хората приеха моята лъжа. Но, както вече ви казах, човек вижда само онова, което иска да види. Ала почти нямах време да отпразнувам успеха си, защото само след няколко дни бях повикан, представете си, от Нейно Величество. Да, самата кралица лично нареди моята скромна личност да се яви в двореца. И ще излъжа, ако отрека, че отидох там примирен, че ще получа наказанието, което моята дързост заслужаваше; но, за моя изненада, Нейно Величество ме бе извикала със съвсем различна цел: искаше да й организирам частно пътуване до 2000 г.

Уелс го изгледа слисан.

— Да, тя и нейният двор също искаха да видят бъдещата война, за която говореше цял Лондон. Както можете да си представите, идеята не ме въодушеви особено, не само защото трябваше да организирам цялото представление гратис, но и защото, при такава височайша публика, всичко трябваше да е идеално — иначе казано, да не буди никакво съмнение. За щастие, всичко мина както трябва. Даже ми се струва, че това беше най-добрият ни спектакъл. Печалното изражение на Нейно Величество при вида на опустошения Лондон бе достатъчно красноречиво. На следващия ден обаче пак бях повикан в двореца. Отново си помислих, че измамата ми е била разкрита, но и този път ме чакаше сюрприз: поводът за това второ призоваване бе щедрото дарение, с което Нейно Величество искаше да подпомогне проучванията ми. Да, добре ме чухте, кралицата бе готова да финансира моята измама: искаше да продължа да изследвам други дупки, да усвоя нови маршрути към други епохи. Но това не беше всичко. Тя искаше също да й построя дворец в четвъртото измерение, нещо като лятна резиденция, в която да прекарва дълги периоди с цел да си удължи живота, изплъзвайки се от лапите на времето. Естествено, приех поръчката. Какво друго можех да направя? Само че не съм довършил строежа на двореца й, разбира се, нито пък ще го довърша някога. Сещате ли се защо?

— Вероятно защото нападенията на ужасните дракони, които обитават четвъртото измерение, постоянно забавят строителните работи — отвърна писателят с нескрито отвращение.

— Именно — потвърди Гилиъм с широка усмивка. — Виждам, че започвате да схващате правилата на играта, господин Уелс.

Писателят не се засмя на шегата му. Вместо това се вторачи в кучето, което се намираше на няколко метра от тях и упорито ровеше с муцуна сред останките.

— Обстоятелството, че Нейно Величество повярва в лъжата ми, не само се отрази добре на джоба ми, но и окончателно премахна всичките ми безпокойства. Тутакси спрях да се тревожа от писмата на учените, които редовно се появяваха във вестниците и ме порицаваха като мошеник; бездруго вече никой не им обръщаше внимание. Дори негодникът, който от време на време оплескваше фасадата на фирмата ми с говежди тор, престана да ме дразни. Всъщност на този етап имаше само един човек, способен да ме разобличи: това бяхте вие, господин Уелс. Но аз предположих, че щом не сте го направили веднага, значи никога няма да го сторите. И трябва да ви призная, че намерих държането ви достойно за възхита — държане на истински джентълмен, който умее да признае поражението си, когато е изгубил играта.

И предприемачът поднови разходката със самодоволна усмивка, като с едно движение на главата подкани Уелс да го придружи. Напуснаха площада, крачейки мълчаливо, следвани от кучето, и навлязоха в една от задръстените с отломки улици.

— Замисляли ли сте се някога за истинската същност на всичко това, господин Уелс? — попита предприемачът. — Погледнете го от такъв ъгъл: ако вместо да го представям като същинската 2000 г. го бях обявил за обикновена театрална постановка на фантастична пиеса, написана от мен, нямаше да съм извършил никакво престъпление. И мнозина, тъй или иначе, щяха да дойдат да я видят. Но ви уверявам, че никой от зрителите, връщайки се вкъщи след това, не би се чувствал специален, нито пък би възприемал света от друга перспектива. Всъщност единственото, което правя, е да ги карам да мечтаят. Не ви ли се струва тъжно, че мога да бъда наказан за това?

— Би трябвало да попитате клиентите си дали биха платили същата сума, за да гледат обикновена пиеса — отвърна писателят.

— Не, господин Уелс. Тук грешите. В действителност би трябвало да ги попитам дали биха предпочели да узнаят, че всичко е било измама, и да си получат парите обратно, или биха избрали да си отидат от този свят, мислейки, че са видели с очите си 2000 г. Това е истинският въпрос. И ви уверявам, че мнозинството биха предпочели да не узнаят. Та нима няма лъжи, които правят живота по-красив?

Уелс въздъхна, но не му се искаше да признае, че всъщност Гилиъм имаше право. Очевидно себеподобните им биха предпочели да мислят, че живеят във век, в който науката е способна да ги пренесе в 2000 г., независимо по какъв начин. Това бе по-добро, отколкото да живееш в епоха, от която не можеш да избягаш.

— Помислете например за младия Андрю Харингтън — рече предприемачът с лукава усмивка. — Помните ли го? Ако не греша, той все още е жив благодарение на една лъжа. Лъжа, в която вие се съгласихте да участвате.

Уелс се канеше да отговори, че от лъжа до лъжа има голяма разлика, но Гилиъм не му даде възможност, защото изстреля нов въпрос:

— Знаете ли, че именно аз построих машината на времето, онази любима ваша играчка, която пазите на тавана си?

Този път Уелс не можа да скрие удивлението си.

— Да, направих я по поръчка на Чарлс Уинслоу, братовчеда на злочестия господин Харингтън — призна Гилиъм развеселен. — Господин Уинслоу пътува с нас във втората експедиция и няколко дни по-късно се яви в кабинета ми, за да ме помоли да организирам за него и братовчед му частно пътуване до 1888 г., до Есента на ужаса. Колкото и да струвало, били готови да го платят. Ала аз, за жалост, не можех да задоволя тази прищявка.

Бяха се отдалечили от трасето на улицата и в момента се приближаваха към планина от отпадъци, зад която се виждаше хоризонт от порутени покриви, засенчени от заплашително надвиснали сиви облаци.

— И все пак причината, поради която господин Уинслоу искаше да пътува в миналото, бе тъй романтична, че ме трогна достатъчно, за да се реша да му помогна — рече предприемачът иронично и, за удивление на Уелс, се закатери по хълма. — Обясних му, че това пътуване може да се осъществи само с машина на времето като описаната във вашия роман и двамата начертахме план, в който вие щяхте да сте ключов елемент, както добре знаете. Ако господин Уинслоу успееше да ви убеди да се престорите, че разполагате с машина на времето, аз не само щях да поръчам да построят едно съоръжение като това от романа, но дори щях да му осигуря необходимите актьори, които да изиграят ролите на Джак Изкормвача и убитата от него проститутка. Сигурно се питате защо се съгласих да направя това. Предполагам, че човек се пристрастява към фабрикуването на лъжи. А и няма да скрия, господин Уелс, че ми беше забавно да ви привлека към една пантомима, подобна на организираната от мен, за да видя дали ще приемете да участвате в нея, или не.

Уелс едва успяваше да следи думите на Гилиъм. Изкачването на възвишението не само изискваше голяма част от вниманието му, но и пораждаше у него тревожно чувство, защото далечният хоризонт бе започнал да се приближава, докато накрая остана на една ръка разстояние. Щом стигнаха горе, писателят видя, че това бе просто изрисувана стена. Смаян, той прокара ръка по рисунката. Гилиъм го наблюдаваше умилено.

— След успеха на втората експедиция и въпреки обстоятелството, че бурите бяха утихнали, си зададох въпроса: имаше ли смисъл да продължавам с всичко това, щом вече бях постигнал дори повече от желаното? Единствената подбуда, която открих, за да оправдая пред самия себе си усилието, което щеше да ми коства организирането на трета експедиция — рече той, припомняйки си с недоволство колко изкуствено декламираше Джеф Уейн диалозите на Шакълтън и колко слабоват изглеждаше, застанал с вдигната пушка върху камъните, — бяха парите. Но вече бях натрупал повече пари, отколкото бих могъл да похарча за десет живота, така че и това не можеше да ми послужи като оправдание. От друга страна, бях сигурен, че рано или късно моите хулители ще се организират по някакъв начин и тогава дори Дойл не би могъл да спре съгласуваното им настъпление.

Предприемачът улови бравата на една врата, която се подаваше от стената, но не направи опит да я отвори. Вместо това се обърна към Уелс със съкрушено изражение.

— Несъмнено най-разумното нещо бе да оставя тая работа — рече той меланхолично, — прибягвайки до плана, който бях измислил още преди да отворя вратите на фирмата си. Според предвижданията ми щях да загина от жестока смърт в четвъртото измерение, погълнат в миг на невнимание от някой от моите измислени дракони под носа на група служители, които, дълбоко покрусени, щяха да изнесат скръбната новина в пресата. По този начин щях да започна нов живот в Америка под друга самоличност, а Гилиъм Мъри, предприемачът, разбулил загадките на бъдещето, щеше да бъде оплакван от цяла Англия. Ала въпреки този красив край нещо ми пречеше да се откажа, подтикваше ме да продължа със спектакъла. Искате ли да узнаете какво бе то, господин Уелс?

Вместо отговор писателят само сви рамене.

— Ще се постарая да ви го обясня, макар и да се съмнявам, че ще го разберете. Виждате ли, създавайки всичко това, не само доказах, че моето бъдеще изглежда правдоподобно, но и се превърнах в някой друг, в измислен от самия мен герой. Бях престанал да бъда един жалък строител на оранжерии. За вас съм просто шарлатанин, но за останалите съм властелин на времето, смел предприемач, който е преживял хиляди приключения в Африка и всяка нощ спи на едно място, където времето не тече, заедно с вълшебното си куче. Мисля, че не ми се искаше да затворя фирмата, защото това означаваше да стана пак обикновен човек. Ужасно богат, дума да няма, но също така ужасно обикновен.

И като каза това, той завъртя бравата и влезе в един облак.

Уелс го последва след няколко секунди, вървейки подир тъй нареченото вълшебно куче, за да се натъкне на намусеното си лице, умножено от половин дузина огледала. Намираше се в тясна гримьорна, претъпкана със сандъци и стойки, от които висяха нагръдници, шлемове и брони. Застанал в един ъгъл, Гилиъм го наблюдаваше с ведра усмивка.

— И предполагам, че заслужавам онова, което ще ме сполети, ако вие не ми помогнете — рече той.

Най-сетне стигнаха до същественото. Както подозираше Уелс, неговият домакин не си бе направил труда да го докара на това място единствено с цел да му предложи обикновена туристическа обиколка. Не, нещо се беше случило, нещо се беше объркало. И сега Гилиъм бе изпаднал в беда. Сега Гилиъм се нуждаеше от помощта му. Това бе основното блюдо, което предприемачът бе сервирал, щом гостът преглътна гарнитурата на обясненията. Нуждаеше се от помощта му, да. За жалост, обстоятелството, че през цялото време му бе говорил с този почти бащински тон на превъзходство, подсказваше, че няма да се унижи да моли за нея. Изобщо не се съмняваше, че ще я получи. Сега на Уелс му оставаше само да разбере с какъв тип заплаха смяташе да постигне това.

— Вчера ме посети инспектор Колин Гарет от Скотланд Ярд — осведоми го предприемачът. — В момента разследва случай с някакъв просяк, намерен убит в Мерилбоун, което, впрочем, не е рядко произшествие за този квартал. Необичайното в случая е оръжието, използвано от убиеца. Трупът има огромна дупка по средата на гърдите, през която може да се гледа като през прозорец. Сякаш е бил изложен на въздействието на някакъв топлинен лъч. Според съдебните лекари няма оръжие, способно да причини подобна рана — поне в нашата епоха не съществува такова. И това е накарало младия инспектор да заподозре, че клетият просяк е бил убит с оръжие от бъдещето, по-конкретно с една от винтовките, използвани от капитан Шакълтън и неговите войници, чиито опустошителни ефекти е могъл да види лично като участник във втората експедиция.

Гилиъм взе една винтовка от неголемия арсенал в единия край на помещението и я подаде на Уелс. Писателят видя, че тъй нареченото оръжие бе просто парче дърво, към което бяха прибавени няколко безполезни ръчки и болтове, точно както в случая с трамвая.

— Както виждате, това е обикновена играчка. Раните на автоматите се получават с помощта на малки заряди, скрити в самата броня. Ала за моите клиенти, естествено, оръжието е не само истинско, но и мощно — обясни предприемачът, като взе фалшивата винтовка от ръцете на писателя и я върна обратно при останалите в арсенала. — Накъсо, инспектор Гарет смята, че някой от войниците на бъдещето, може би дори самият капитан Шакълтън, е пътувал във времето до нашата епоха, скрит като гратисчия в „Хронотилус“. И тъй, инспекторът не е могъл да измисли друго, освен да пътува с третата експедиция и да го арестува, преди това да се случи, предотвратявайки по този начин самото престъпление. Вчера ми показа заповед от министър-председателя, която го упълномощава да задържи един човек, който — от наша гледна точка — още не се е родил. Инспекторът пожела да му запазя три места в третата експедиция — за него и двама негови полицаи. И както навярно разбирате, аз се съгласих. Под какъв предлог бих могъл да му откажа? И тъй, след десет дни Гарет ще пътува до 2000 г. с намерението да арестува убиец, но вместо това ще разкрие най-голямата измама на века. Може би си мислите, че при моята безскрупулност бих могъл да изляза от положението, като му предам някого от актьорите ми, но за да изглежда всичко достоверно, би трябвало не само спешно да построя друг „Хронотилус“, но и да разреша един досаден проблем — инспекторът трябва да види самия себе си като участник във втората експедиция. Както виждате, това е прекалено сложно дори за мен. Единственият, който може да попречи на Гарет да пътува в бъдещето, както си е наумил, сте вие, господин Уелс. Нужно ми е да намерите истинския убиец, преди да е настъпил денят на третата експедиция.

— И защо трябва да ви помогна? — попита Уелс с тон, който прозвуча по-скоро примирено, отколкото предизвикателно.

В крайна сметка това бе въпросът, който щеше окончателно да изясни нещата — и двамата го знаеха. Гилиъм се приближи до него, като се усмихваше с плашещо спокойствие, сложи възпълната си ръка на рамото му и го поведе извънредно внимателно към другия край на стаята.

— Много съм мислил какъв отговор да дам на този въпрос, господин Уелс — рече той кротко, едва ли не с нежност. — Бих могъл да апелирам към вашето състрадание. Да, бих могъл да падна на колене и да ви умолявам за помощ. Представяте ли си, господин Уелс? Можете ли да си ме представите как хленча като детенце пред вас и обливам обувките ви със сълзи, ридаейки, че не искам да ме екзекутират? Сигурен съм, че това би свършило работа: вие смятате, че сте по-добър от мен и жадувате да го докажете — усмихна се Гилиъм, като същевременно отвори една вратичка и подкани Уелс да мине през нея с леко побутване. — Бих могъл да прибягна и до заплахи — например да ви кажа, че ако не ми помогнете, любимата ви Джейн с положителност ще претърпи неприятен инцидент по време на обичайната си следобедна разходка с велосипед из околностите на Уокинг. Не се съмнявам, че това също би свършило работа. Но в крайна сметка ще апелирам към вашето любопитство. Вие и аз сме единствените, които знаем, че цялата работа е един голям фарс. Или, другояче казано, единствените, които знаем, че не е възможно да се пътува във времето. И все пак някой го е сторил. Не ви ли гризе любопитство? Нима ще оставите оня младок Гарет да хаби сили да преследва една измислица, когато е възможно из улиците на Лондон да броди истински пътник във времето?

Гилиъм и Уелс се спогледаха безмълвно.

— Сигурен съм, че няма да допуснете това — завърши предприемачът.

След което затвори вратата на бъдещето и отново изостави писателя в двайсет и първия ден от ноември 1896 г. Уелс изведнъж се озова в окаяната задна уличка на „Мъри Пътешествия във времето“ — алея, претъпкана с боклук, сред който ровеха няколко котки. Имаше чувството, че пътуването му до 2000 г. е било просто сън. Следвайки някакъв неволен импулс, пъхна ръце в джобовете на сакото си, но те се оказаха празни: никой не бе скрил цвете в тях.

XXXVII

На следващата сутрин Уелс отиде при Колин Гарет в кабинета му. Инспекторът му се стори плах и деликатен момък, за който сякаш всичко бе твърде голямо: от солидното бюро, на което в момента закусваше, до землистокафявия му костюм, но най-вече убийствата, грабежите и другите престъпления, плъзнали като противни плевели из целия град. Ако някога бе пожелал да напише детективски роман — като онези, които фабрикуваше неговият колега Дойл например — никога не би описал своя детектив като младежа, който виждаше пред себе си. Болнаво и боязливо създание, замесено от едно тесто, което ужасно лесно се пропиваше от почтителния плам на възхитата, както можа да заключи от ентусиазма, с който се ръкува с него.

Щом седна, Уелс понесе обичайния порой от хвалебствия за „Машината на времето“ с типичното си скромно изражение, макар че трябваше да признае, че младият инспектор увенча похвалното си слово с един несъмнено новаторски завършек.

— Както ви казах, изпитах огромна наслада от вашия роман, господин Уелс — рече той, отмествайки настрани подноса със закуската с известно стеснение, сякаш искаше да скрие следите от лакомията си, — и безкрайно съчувствам на вас и на другите писатели на фантастични романи, задето не можете да продължите с догадките си за бъдещето, след като вече знаем какво е то в действителност. Ако не беше станало така, ако бъдещето продължаваше да е непостижима мистерия, допускам, че този тип романи, основани на предположения относно утрешния ден, щяха в крайна сметка да се превърнат в самостоятелен жанр.

— Сигурно — съгласи се Уелс, изненадан, че младият инспектор е размишлявал над въпрос, който на самия него изобщо не му бе минал през ум.

Може би въпреки всичко бе сгрешил, преценявайки го по незрялата му външност. След кратката размяна на думи през следващите секунди двамата само се гледаха с абсурдна симпатия, докато слънцето, което проникваше през прозореца, ги къпеше в злато. Накрая Уелс, като видя, че инспекторът вече е изчерпал хвалебствията си, реши да пристъпи към въпроса, който го бе довел тук.

— Предполагам, че щом сте чели творбата ми, няма да ви изненада поводът за посещението ми, а именно моят интерес към случая с убития просяк — призна той. — До мен достигна слух, че съществува възможност убиецът да е пътник във времето и въпреки че съвсем не се смятам за авторитет по темата, все пак мисля, че мога да ви бъда от полза.

Гарет повдигна вежди, сякаш не разбираше за какво говори Уелс.

— Искам да кажа, инспекторе, че съм дошъл да ви предложа… сътрудничество.

Тогава инспекторът го изгледа с трогнато изражение.

— Много любезно от ваша страна, господин Уелс, но няма да е необходимо — рече. — Виждате ли, вече съм разрешил случая.

Взе един плик и разстла върху бюрото, сякаш редеше колода карти, фотографиите, които бяха в него — на всичките се виждаше трупът на просяка. Сетне започна да ги показва на Уелс, като му обясняваше с явно вълнение и с най-големи подробности дедуктивната верига, накарала го да заподозре капитан Шакълтън или някого от войниците му. Уелс почти не го слушаше, защото инспекторът само повтаряше онова, което вече бе чул от Гилиъм, но затова пък разгледа с огромен интерес необичайната рана на трупа. Писателят не разбираше нищо от оръжия, но не беше нужно да си голям познавач, за да схванеш, че такава страховита дупка не може да бъде причинена с обикновено оръжие. Точно както твърдяха Гарет и неговият екип от съдебни лекари, раната като че ли бе нанесена с топлинен лъч, с нещо като поток от лава, направляван от човешка ръка.

— Както виждате, не може да има никакво друго обяснение — заключи Гарет с доволна усмивка и отново прибра снимките в плика. — Всъщност само чакам да мине времето, докато дойде денят на третата експедиция. Тази сутрин например изпратих двама полицаи на местопрестъплението ей така, съвсем рутинно.

— Разбирам — рече Уелс, като се опитваше да скрие унинието си.

Как би могъл да убеди инспектора да разследва в друга посока, без да му разкрие, че капитан Шакълтън изобщо не е човек от бъдещето и че самата 2000 г. е просто декор, спретнат с отломки от разрушени сгради? Ако не успееше, вероятно Джейн щеше да умре. Сподави една въздишка, за да скрие от инспектора отчаянието си.

В този миг един полицай отвори вратата на кабинета и поиска да разговаря с Гарет. Младежът се извини и излезе в коридора, за да проведе разговор, който долиташе до Уелс под формата на неясен брътвеж. След няколко минути Гарет се върна в кабинета във видимо лошо настроение, размахвайки една хартийка в дясната си ръка.

— Градската полиция е съставена от шайка некадърници — изръмжа той за удивление на Уелс, който не очакваше, че такъв деликатен момък е способен на гневен изблик. — Един от моите агенти току-що е открил на местопрестъплението надпис на стената, който онези глупаци изобщо не са забелязали.

Уелс го гледаше как безмълвно чете и препрочита бележката, подпрян на ръба на бюрото, като клатеше глава крайно недоволно.

— Но в този миг вашето присъствие тук е твърде благоприятно, господин Уелс — рече той накрая, като се усмихна на писателя. — Според мен това е откъс от някакъв роман.

Уелс повдигна вежди и взе бележката, която му подаде Гарет. На нея бе написано следното:

Щом прочете това, писателят вдигна очи към инспектора, който също го гледаше.

— Говори ли ви нещо този текст, господин Уелс?

— Абсолютно нищо — отвърна писателят без капка колебание. Гарет взе бележката от ръцете му и я препрочете, клатейки отново глава като махалото на часовник.

— И на мен — призна той. — Какво ли цели Шакълтън с това? След като зададе този въпрос на празното пространство, инспекторът сякаш потъна в размишления, а Уелс се възползва от момента, за да се надигне от мястото си.

— Е, инспекторе, няма да ви безпокоя повече — рече той. — Оставям ви с вашите загадки.

Гарет се опомни и стисна ръката му.

— Благодаря, господин Уелс. Ще ви потърся, ако имам нужда от вас.

Уелс кимна и излезе от кабинета, като остави Гарет да умува, седнал в съмнително равновесие на ръба на бюрото. Измина коридора, спусна се по стълбите, излезе от участъка и се качи в първия изпречил се пред погледа му файтон почти несъзнателно, движейки се като сомнамбул или хипнотизиран, или пък — защо не? — като автомат. Докато пътуваше към Уокинг, не дръзна да надзърне през прозорчето дори веднъж от страх да не би някой непознат, вървящ по тротоара, или земеделец, поспрял да почине край пътя, да му отвърне с многозначителен поглед, който да го хвърли в ужас. Когато се прибра вкъщи, забеляза, че ръцете му треперят. Промъкна се по коридора, без дори да се обади на Джейн, че си е дошъл, и влезе в кухнята. На масата бяха пишещата машина и ръкописът на последния му роман, който бе озаглавил „Невидимия“. Блед като платно, Уелс седна на масата и се взря в първата страница от ръкописа, който бе завършил предния ден и който никой друг освен него не беше чел. Романът започваше със следната фраза:

Съществуваше истински пътник във времето. И той се опитваше да влезе във връзка с Уелс.

Това си помисли писателят, и то не без причина, когато най-сетне успя да излезе от вцепенението си. С каква друга цел би написал пътникът на онази стена началната фраза на „Невидимия“ — роман, който в епохата на Уелс още не беше публикуван и в настоящия момент никой, освен автора, не знаеше за съществуването му? Използването на непознато оръжие за погубването на просяка несъмнено целеше да привлече вниманието на полицията, да открои това убийство сред многото други, които се извършваха в града всеки ден; но откъсът от романа, появил се на местопрестъплението, беше послание, което можеше да бъде отправено единствено към Уелс. И колкото и да си мислеше, че необикновената рана на трупа може да е била нанесена с някакъв инструмент от настоящето, за който Гарет и съдебните лекари още не се бяха сетили, то очевидно никой не можеше да знае началото на романа, освен някой човек от бъдещето. Това разсея и последните съмнения на Уелс, че си има работа с пътник във времето. Щом осъзна този факт, писателят се разтрепери от глава до пети — не само поради внезапното откритие, че пътуванията във времето, които винаги бе смятал за чиста фантазия, бяха възможни или, по-точно, щяха да са възможни в бъдещето. Стряскащо бе и това, че поради някаква неясна причина, която предпочиташе да не знае, въпросният пътник, който и да бе той, се опитваше да се свърже с него.

Цяла нощ се въртя в леглото, измъчван от неприятното усещане, че е наблюдаван, като се чудеше дали трябва да разкаже всичко на инспектор Гарет — а може би това би разсърдило пътника във времето? Когато се съмна, все още не беше взел решение как да постъпи. За щастие не се и наложи, защото пред дома му почти веднага спря официална карета на Скотланд Ярд. Гарет бе изпратил един полицай да го вземе: беше се появил нов труп.

Без да закуси, надянал палто върху нощната си риза, Уелс се остави да го отведат в метрополията в замаяно състояние. Каретата спря на Портланд Стрийт, където го чакаше Гарет, който изглеждаше болнав и безпомощен в центъра на внушителен полицейски ескорт. Уелс преброи повече от половин дузина агенти, стараещи се да опазят местопрестъплението от тълпата любопитни, сред които различи поне двама вестникари.

— Този път жертвата не е просяк — осведоми го инспекторът, като се ръкува с него, — а собственикът на една близка кръчма, някой си Тери Чеймбърс. Няма обаче и най-малко съмнение, че е бил убит със същото оръжие.

— Оставил ли е убиецът някакво друго съобщение? — попита Уелс със слаб гласец, като едва се удържа да не добави „за мен“.

Гарет кимна с нескрито недоволство. Очевидно младият инспектор би предпочел капитан Шакълтън да си намери по-безопасно развлечение, докато не дойдеше време той да отпътува за 2000 г., за да го залови. Видимо потиснат от тези абсурдни номера, Гарет заведе Уелс на местопрестъплението, като си проби път през полицейския кордон. Въпросният Чеймбърс седеше малко килнат на една страна, с димяща дупка в средата на гърдите, през която можеше да се види стената, на която бе подпрян. Над главата му някой бе надраскал някакъв текст на самата стена. С разтуптяно сърце, като внимаваше да не настъпи кръчмаря, Уелс се наведе, за да го прочете:

Щом се увери, че фразата не е от неговия роман, Уелс въздъхна облекчен, но донякъде и разочарован. Дали това бе послание, отправено към друг писател? Логично бе да се допусне, че е така, и Уелс бе сигурен, че тази фраза — впрочем ужасно незначителна — бе началото на някой все още непубликуван роман. Вероятно авторът му го бе завършил съвсем наскоро. Явно пътникът във времето се опитваше да се свърже не само с него, но и с още някого.

— Говори ли ви нещо този текст, господин Уелс? — попита Гарет обнадежден.

— Не, инспекторе. Но ви съветвам да го публикувате в пресата. Очевидно убиецът ни задава някаква гатанка, а очите на цялата страна виждат по-добре, отколкото чифт очи — предложи той, съзнавайки, че трябва да направи всичко възможно съобщението да стигне до онзи, за когото бе предназначено.

Инспекторът коленичи, за да огледа внимателно трупа, а в това време Уелс плъзна разсеян поглед по множеството, струпало се зад полицейския обръч. Какво ли искаше пътникът във времето от двама писатели от XIX век? — запита се той. За момента нямаше представа, но не хранеше никакво съмнение, че скоро щеше да научи. Това бе въпрос на изчакване. Засега пътникът бе този, който местеше пешките.

Опомнил се от унеса си, той изведнъж се улови, че се е загледал в една млада жена, която на свой ред го наблюдаваше. Едва прехвърлила двайсетте, слаба, бледа и с червеникави коси, тя се бе вторачила в него с настойчивост, която му се стори неуместна. Носеше обикновена рокля и пелерина, но имаше нещо странно в нея, в изражението й и в начина, по който го гледаше; той не можеше да го определи с думи, но то я отличаваше от останалите в навалицата.

Без сам да знае защо, Уелс тръгна към нея. За негова изненада импулсивното му движение подплаши девойката, която се обърна и изчезна в тълпата; от бриза косите й се развяваха като пламъци. Когато писателят успя да си проправи път сред множеството, от нея вече нямаше и следа. Огледа се във всички посоки, но не можа да я открие. Сякаш се бе изпарила във въздуха.

— Добре ли сте, господин Уелс?

Писателят неволно се сепна, чувайки гласа на инспектора, който бе дошъл при него, вероятно заинтригуван от странното му държане.

— Видяхте ли я, инспекторе? — попита, като продължаваше да оглежда неспокойно улицата. — Видяхте ли девойката?

— Коя девойка? — попита младият мъж объркан.

— Беше ей тук, сред тълпата. И имаше нещо в нея…

Гарет го наблюдаваше с любопитство.

— Какво искате да кажете, господин Уелс?

Писателят се канеше да отговори, но установи, че не знаеше как да обясни необичайното впечатление, което му бе направила младата жена.

— Аз… Забравете, инспекторе! — отвърна, свивайки примирено рамене. — Навярно е била някоя моя бивша ученичка, затова ми се видя позната…

Гарет кимна, не особено убеден. Явно беше озадачен от държането му. Все пак послуша съвета му и на следващия ден двата текста — неговият и този на незнайния автор — се появиха във всички лондонски вестници. И ако догадките на Уелс бяха верни, това сведение сигурно бе съсипало закуската на някого от колегите му. Уелс не знаеше кой можеше да е писателят, който в този миг навярно бе изпаднал в същата паника, която мъчеше и него от два дена насам, но откритието, че не е единственият адресат на пътника във времето, донякъде го успокояваше. Вече не се чувстваше сам във всичко това, нито пък изпитваше неотложно желание да научи какво искаше пътникът от тях. Беше сигурен, че все още не са получили цялата гатанка.

И се оказа прав.

Когато на следващата сутрин каретата на Скотланд Ярд спря пред вратите му, Уелс седеше на стъпалата отпред, облечен и закусил. Третият труп бе на една шивачка на име Шантал Елис. Неочакваната промяна на пола при избора на жертвата обърка инспектор Гарет, но не и Уелс, който знаеше, че самите трупове нямат никакво значение — те бяха просто черните дъски, върху които пътникът във времето пишеше своите послания. Фразата, написана този път върху една стена на Уеймаут Стрийт, на която бе подпряна злополучната госпожа Елис, гласеше:

— Говори ли ви нещо този текст, господин Уелс? — попита Гарет без никаква надежда.

— Не — отвърна писателят, като се въздържа да добави, че този витиеват стил му изглежда смътно познат, въпреки че не можеше да определи кой е авторът.

А когато инспектор Гарет се затвори в Лондонската библиотека с дузина полицаи, решени да прегледат всички романи, изпълващи лавиците й, за да открият онзи, от който — незнайно с каква загадъчна цел — вадеше цитати Шакълтън, Уелс се върна у дома, като се питаше колко още невинни хора трябва да загинат, преди пътникът във времето да завърши гатанката си.

На следващата сутрин обаче каретата на Скотланд Ярд не дойде да го вземе. Означаваше ли това, че пътникът вече бе влязъл във връзка с всички писатели, към които се обръщаше? Отговорът го чакаше в пощенската кутия. Там Уелс намери една карта на Лондон, чрез която пътникът им съобщаваше сборния пункт, използвайки повода да се изфука със способността си да се пренася през времевия поток, както му скимне, защото това бе карта от 1666 г., изработена от чешкия гравьор Венцеслас Холар36. Уелс разгледа с възхита този изящен труд, изобразяващ един град, чийто облик вече не беше същият, защото едва няколко месеца след изработването на картата бил опожарен до основи. Пожарът, доколкото си спомняше Уелс, започнал от една хлебарница в центъра и, подхранен от съседните складове за въглища, дърво и алкохол, бързо се разпространил, достигнал катедралата „Св. Павел“ и се прехвърлил през римската стена в зоната на Флийт Стрийт. Ала писателят бе истински изумен от друго — на картата по нищо не й личеше, че е трябвало да прекоси повече от две столетия, докато стигне до неговите ръце. Подобно на войник, който минава през река, като държи пушката над главата си, пътникът бе опазил картата от хода на времето, спасявайки я от дискретното докосване на годините, от жълтите нокти на десетилетията и от хищните лапи на вековете.

Щом се съвзе от изненадата си, Уелс видя кръгчето, с което бе означен площад Бъркли, а до него бе отбелязан номер петдесет. Несъмнено това бе мястото, където трябваше да отидат тримата писатели, за да се срещнат с пътника. И трябваше да признае, че последният не можеше да избере по-подходящо място, защото домът на площад Бъркли №50 се славеше като най-омагьосаната къща в Лондон.

XXXVIII

Площад Бъркли беше мъничък и извънредно меланхоличен за размерите си, но имаше най-старите дървета в центъра на Лондон. Уелс го прекоси с почти тържествена стъпка, поздравявайки с бегъл поклон апатичната нимфа, която скулпторът Александър Мънро бе прибавил към суровата печал на пейзажа, и спря пред сградата с номер петдесет — скромна постройка, която не съответстваше на останалите сгради около площада, създадени от прочути архитекти на епохата. Съдейки по вида й, беше изоставена от няколко десетилетия и въпреки че фасадата не изглеждаше твърде повредена, прозорците на горните етажи и на сутерена бяха заковани с прогнили дъски, предназначени да крият от любопитни погледи мрачните тайни, които навярно се тулеха вътре. Уелс с неволно потръпване се запита дали бе постъпил разумно, пристигайки сам. Може би трябваше да уведоми инспектор Гарет — не само защото тук щеше да се срещне с някого, който явно не се колебаеше да убива обикновени граждани, но и защото бе дошъл на срещата с наивното намерение да го залови и да го поднесе на тепсия на инспектора, тъй че последният да си избие от главата идеята да пътува до 2000 г.

Уелс внимателно разгледа неприветливата фасада на най-омагьосаната — според мълвата, — сграда в Лондон, като си мислеше, че славата й е преувеличена. Списание „Мейфеър“ бе събрало с голяма доза сензационност странните произшествия, които от началото на века се бяха случили на това място; явно всеки, дръзнал да стъпи тук, в крайна сметка умираше или изгубваше разсъдъка си. За Уелс, който бе лишен от неземна чувствителност, това бе просто дълъг списък от кръвожадни дивотии, от слухове, на които дори печатното слово не успяваше да придаде правдоподобност. Сред тях не липсваха историите на слугини, които след полудяването си не можели да обяснят какво са видели, или пък на моряци, хвърлили се от прозорците, за да избягат, и останали набучени на острите върхове на решетестата ограда. Имаше, естествено, и сведения от будуващи съседи, които твърдяха, че през периодите, когато къщата бе оставала необитаема, са чували неспирен шум от тътрене на мебели зад стените и са зървали странни сенки през прозорците й. Заради този баласт от страшни случки сградата се славеше като прокълнато място и обиталище на безмилостен призрак — извънредно подходящ кът, в който джентълмените на кралството можеха да докажат мъжеството си, дръзвайки да прекарат една нощ там. През 1840 г. един авантюрист на име сър Робърт Уорбойс, който бил издигнал скептицизма си до ранга на добродетел, приел предизвикателството на приятелите си да преспи в сградата срещу сто гвинеи. Уорбойс се затворил там, въоръжен с пистолет и с въже, завързано за камбанка, която висяла на долния етаж при входа; с шеговита усмивка обещал да позвъни, ако изпадне в беда. Камбанният звън проехтял само петнайсет минути по-късно, последван от изстрел, който нарушил покоя на нощта. Когато приятелите му се притекли на помощ, заварили аристократа мъртъв, скован върху леглото и с изкривено от ужас лице. Куршумът се бил врязал в таблата на леглото, след като — кой знае? — може би пронизал безплътното тяло на призрака. Трийсет години по-късно, когато сградата вече се ползвала със значителен престиж в списъка на омагьосаните къщи в Англия, друг смел младеж, някой си лорд Литълтън, дръзнал да пренощува там. Той обаче извадил по-голям късмет, защото оцелял след атаката на привидението, по което успял да стреля със заредения със сребърни монети пистолет, с който имал благоразумието да си легне. Лорд Литълтън дори видял как зловредното създание паднало на земята, въпреки че при последвалото разследване в стаята не намерили никакъв труп, както самият стрелец разказал с явно объркване в прочутото списание „Бележки и въпроси“ — Уелс веднъж го бе разлистил развеселен, попадайки на него в една книжарница. В слуховете и легендите имаше разминавания и относно събитието, което бе породило въпросния призрак. Според някои мястото бе прокълнато, защото тук били измъчвани най-безжалостно стотици деца. Други пък смятаха привидението за измислица на съседите, породена от страховитите крясъци на умопобъркания брат, който един някогашен наемател държал под ключ в една от стаите, като му подавал храна през малка вратичка заради агресивността му. Трети пък твърдяха — и това бе любимата хипотеза на Уелс, — че произходът на призрака се криел в натрапчивия навик на някой си Майърс да се разхожда в нощния мрак със свещ в ръка, понеже не го ловял сън, след като годеницата му го напуснала дни преди сватбата. Накратко, от няколко петилетки в къщата не бе имало друго произшествие, поради което не бе неразумно да се заключи, че привидението се бе завърнало в пъкъла, може би отегчено от толкова младоци, горящи от желание да докажат храбростта си. Но призракът бе последното, което тревожеше Уелс. Имаше си достатъчно земни проблеми, за да се вълнува и от фауната на отвъдния свят.

Огледа и двете страни на улицата, но не се виждаше жива душа и тъй като луната бе в последна четвърт, нощта бе непрогледна. Стори му се стори, че мракът се отличаваше с онази присъща на мармаладите лепкавост, която му приписваха готическите романи. Бележката върху картата не уточняваше часа на срещата и поради това Уелс бе решил да отиде в осем и половина вечерта, защото този час се споменаваше във втория цитат. Надяваше се да е отгатнал правилно и да не е единственият, който щеше да се представи пред пътника. Бе взел мерки да се въоръжи за всеки случай и тъй като нямаше пистолет, бе вързал с връв на гърба си ножа за рязане на месо, тъй че острият инструмент да остане незабелязан от пътника, ако последният решеше да го претърси. Така екипиран, писателят се бе сбогувал с Джейн като героите от романите — с продължителна и неочаквана целувка, от която тя отначало се изненада, но в крайна сметка я прие с кротка отдаденост.

Без да губи повече време, Уелс пресече улицата, пое голяма глътка въздух, сякаш се канеше не да влезе в сградата, а да се хвърли в Темза, и бутна вратата, която се отвори с учудваща лекота. Веднага установи, че не е първият пристигнал, защото в центъра на вестибюла стоеше мъж на около петдесет години, пълничък и плешив, и се любуваше на стълбите към горния етаж, които се губеха в тъмното, пъхнал ръце в джобовете на безупречния си костюм.

Щом го видя да влиза, непознатият се обърна към Уелс и му протегна ръка, представяйки се като Хенри Джеймс. Значи този елегантен субект беше Джеймс? Уелс не го познаваше лично, защото рядко се вясваше в микрокосмоса на клубовете и салоните, в които Джеймс бе постоянен посетител и в които — според мълвата — този превзет рентиер надушвал тайните страсти на останалите членове, за да ги пренесе после на хартия с една проза, изтънчена като обноските му. Уелс обаче съвсем не си бе изгубил съня заради трудността да се срещне с колегата си. Нещо повече, след като прочете „Архивът на Аспърн“ и „Бостънчани“, дори се успокои, че авторът им принадлежи на свят, далечен от неговия. Изтощителното четене на двете творби го наведе на мисълта, че двамата с Джеймс имат само едно общо нещо — това, че прекарват дните си в тракане на пишеща машина. Впрочем Уелс не знаеше, че колегата му, твърде разглезен, за да се унижава с такава изморителна механична работа, предпочиташе да диктува на машинописка. Изобщо единствената заслуга, която признаваше на Джеймс, бе безспорната му дарба да не казва нищо, използвайки за целта предълги фрази. Вероятно и Джеймс изпитваше към творчеството на Уелс същото презрение, което той изпитваше към неговия свят на дантелени кърпички и посърнали дами, белязани от несподелими тайни, защото поизкриви лице, когато новодошлият му се представи като Х. Дж. Уелс. Изминаха няколко секунди, през които всеки оглеждаше другия подозрително, докато накрая Джеймс явно сметна, че са на път да престъпят някое незнайно правило на етикета, защото побърза да наруши неловкото мълчание.

— Изглежда, че сме дошли в точния час. Очевидно нашият домакин ни очаква тази вечер — и той посочи многобройните свещници, поставени из цялото помещение, които не прогонваха напълно мрака, но поне очертаваха в центъра на вестибюла един кръг от светлина, където сигурно щеше да се състои срещата.

— Така изглежда, да — съгласи се Уелс.

После и двамата се загледаха в розетките на тавана — единственото нещо, на което човек можеше да се любува в празния вестибюл. Но за щастие досадното мълчание не се проточи прекалено, защото почти веднага чуха скърцането на панти, което оповести пристигането на третия писател.

Мъжът, който отвори вратата с плахата деликатност на човек, влизащ в крипта, бе прехвърлил петдесетте, едър и червенокос, а челюстта му сякаш пламтеше от грижливо поддържаната рижа брада. Уелс тутакси го позна. Това беше Брам Стокър, ирландецът, който бе администратор на театъра „Лисеъм“, въпреки че сред градските клюкари бе по-известен като импресарио и любимо кутре на прочутия актьор Хенри Ървинг37. Като го видя колко е внимателен и боязлив, Уелс си припомни и слуховете, според които Стокър бил член на Златната зора — окултно общество, в което участваха и други негови колеги, като например уелският писател Артър Макън или поетът У. Б. Йейтс.

Тримата писатели се ръкуваха в средата на кръга от светлина, преди да потънат в тягостно и смущаващо мълчание. Джеймс отново бе потърсил убежище в изкуствената си надменност, а Стокър шаваше неспокойно до него. Уелс се забавляваше от тази притеснителна среща между хора, които явно почти нямаха какво да си кажат, въпреки че и тримата — всеки посвоему — правеха едно и също: градяха живота си върху хартия.

— Радвам се да видя, че всички сте тук, господа.

Гласът прозвуча отвисоко и тримата писатели незабавно вдигнаха глави към стълбата, по която в този миг слизаше, без да бърза, сякаш се наслаждаваше на гъвкавата си походка, предполагаемият пътник във времето.

Уелс го наблюдаваше с интерес. Това бе мъж на около четирийсет години, среден на ръст и с атлетично телосложение, който ги приветстваше с бодро изражение. Лицето с високи скули и решителна брадичка бе украсено с добре подрязана брада, чието предназначение явно бе да смекчи, доколкото бе възможно, грубите му черти. Придружаваха го двама души, малко по-млади от него, преметнали странни пушки на ремък през рамо. Те приличаха на жилави тояги, направени от някакъв особен сребрист материал, и писателите ги взеха за пушки не толкова заради вида им, колкото заради начина, по който онези субекти ги носеха. Не се изискваше много ум, за да разбере човек, че именно това бяха оръжията, изпускащи топлинния лъч, отнел живота на тримата убити.

Все пак Уелс остана разочарован от обикновената външност на пътника, сякаш поради самия факт, че идваше от бъдещето, видът му непременно трябваше да е чудовищен или поне обезпокоителен. Нима хората от бъдещето не бяха еволюирали физически, както предсказваше Дарвин? Преди няколко години самият Уелс бе писал в „Пал Мел Баджет“ статия, в която предвиждаше каква външност щеше да добие човекът с течение на вековете: механичните устройства щяха в крайна сметка да елиминират нуждата от крайници, напредъкът на химията щеше да извади от употреба станалия безполезен храносмилателен апарат, а същата съдба щеше да сполети ушите, косата, зъбите и другите ненужни украшения. Този извънредно бавен процес на окастряне щеше да пощади само двата действително важни човешки органа, мозъка и ръцете, които, естествено, щяха да увеличат значително размерите си. Резултатът от тези предположения трябваше по необходимост да е плашещ, затова не е чудно, че Уелс се почувства излъган от прозаичната външност на индивида от бъдещето, когото виждаше пред себе си. И сякаш за да засили още повече разочарованието му, пътникът — както впрочем и неговите копои — бе облечен с елегантен кафяв костюм по модата на епохата. Той спря пред тримата писатели и ги загледа в доволно мълчание, а по устните му играеше лека усмивка. Може би единственото, което го спасяваше да не изглежда съвсем обикновен, бе донякъде животинският поглед на живите му черни очи и увереността, която прозираше във всяко негово движение. Но и тези характеристики, каза си Уелс, не бяха отличителни за бъдещето, защото можеха да се открият и в определени хора от неговия свят, който за щастие бе населен с по-смели и обаятелни личности от малката група, представена там.

— Предполагам, че мястото е изцяло по ваш вкус, господин Джеймс — отбеляза пътникът, като се усмихваше лукаво на американеца.

Джеймс, заклет привърженик на недомлъвките, му отвърна с една вежлива, но хладна усмивка.

— Не ще отрека, че имате право, макар че, с ваше позволение, засега ще се въздържа да се съглася с вас, защото бих могъл да го сторя, без да изпадна в лицемерие, само ако в края на срещата преценя, че резултатът е достатъчно обезщетение за опустошителните последици, които оказа върху гърба ми пътуването от Рай38 — отвърна той.

Пътникът сви устни за миг, сякаш не бе напълно сигурен, че е разбрал заплетения отговор на Джеймс. Уелс тръсна глава.

— Кой сте вие и какво искате от нас? — боязливо попита Стокър, без да откъсва поглед от наемниците, които стояха като две загадъчни сенки на границата на кръга от светлина.

Развеселен, пътникът загледа обичливо ирландеца.

— Не е нужно да се обръщате към мен с такъв изплашен тон, господин Стокър. Уверявам ви, че съм ви събрал тук с едничката цел да ви спася живота.

— Простете тогава уклончивото ни държане, но навярно разбирате, че самият факт, че сте убили хладнокръвно трима души с единствената цел да привлечете нашето внимание, ни кара да се съмняваме в човеколюбивите ви намерения — намеси се Уелс. Когато пожелаеше, и той умееше да реди витиевати фрази като тези на Джеймс.

— О, това ли било… — рече пътникът, махвайки с ръка. — Уверявам ви, че тези трима души бездруго щяха да умрат. Гай, просякът от Мерилбоун, щеше да намери смъртта си в свада с двама свои другари на следващата нощ. Господин Чеймбърс щеше да загине при нападение на излизане от кръчмата си три дни по-късно. А сутринта на днешния ден прелестната госпожа Елис щеше неизбежно да бъде прегазена от една неуправляема карета на Кливлънд Стрийт. Всъщност единственото, което сторих аз, бе да ускоря смъртта им с няколко дни. Избрах ги именно поради това, че бяха обречени, а пък на мен ми трябваха трима души, които да ликвидираме с нашите оръжия, така че техните убийства заедно с фрагментите от вашите неиздадени романи да бъдат разгласени в пресата и по такъв начин да стигнат до вас. Знаех, че щом успея да ви убедя, че идвам от бъдещето, ще трябва само да ви съобщя мястото на срещата, а любопитството ви ще свърши останалото.

— Значи е истина? — попита Стокър. — Идвате от 2000 г.?

Пътникът се усмихна развеселен.

— Годината, от която идвам, е много по-далечна от 2000-та, в която със сигурност не се води никаква война срещу автоматите. Де да бяха тези играчки единствената ни грижа!

— За какво намеквате? — възмути се писателят. — Всички знаем, че през 2000 г. автоматите ще са завзели…

— Намеквам, господин Стокър — прекъсна го пътникът, — че „Мъри Пътешествия във времето“ е просто една измама.

— Измама ли? — измънка ирландецът невярващо.

— Да, доста умно скроена, но все пак измама, макар че, за жалост, единствено ходът на времето ще може да я разобличи — разкри техният домакин, като се усмихваше самодоволно на тримата писатели. Сетне загледа отново ирландеца, умилен от неговото простодушие. — Надявам се, че вие не сте сред ощетените, господин Стокър.

— Не, не… — промълви с тъжно облекчение писателят, — цената на билета надхвърля възможностите ми.

— Радвайте се в такъв случай, защото поне не сте си хвърлили парите на вятъра — ободри го пътникът. — Съжалявам, че за вас бе такова разочарование да научите, че тези пътешествия до 2000 г. са просто пантомима. Погледнете го обаче откъм положителната страна: този, който ви го разкри, е истински пътник във времето. Както сте разбрали от картата, която оставих в пощенските ви кутии, не само идвам от бъдещето, но и мога по мое усмотрение да се придвижвам и в двете посоки на времевия поток.

Вятърът виеше навън, но вътре в омагьосаната къща се чуваше само пращенето на пламъчетата на свещите, които рисуваха игриви сенки по стените. Гласът на пътника във времето прозвуча странно нежно, сякаш гърлото му бе подплатено с коприна, когато рече:

— Но преди да ви разкажа как го правя, позволете ми да се представя, за да не помислите, че ние от бъдещето не познаваме най-елементарните норми на възпитанието. Името ми е Маркъс Рис и съм, така да се каже, библиотекар.

— Библиотекар ли? — попита Джеймс, внезапно заинтригуван.

— Да, библиотекар, само че на една много особена библиотека. Но нека да започна от самото начало. Както можахте да се уверите, хората в крайна сметка ще овладеят пътуванията във времето, но не мислете, че в епохата, от която идвам, съществува нещо подобно на машината от вашия роман, господин Уелс, и че тези пътувания са на дневен ред. Не, през следващия век учените, физиците и математиците от цял свят ще затънат в безкрайни разисквания дали е възможно да се пътува във времето и ще развият множество теории относно как да се постигне това. Всички те обаче ще се сблъскат с неподатливата природа на вселената, която, за жалост, не притежава много от физическите характеристики, необходими за доказване на техните хипотези. Изглежда, че самата вселена някак е предпазена от пътувания във времето, сякаш подобни екскурзии са противоестествено отклонение и Бог е бронирал своето творение, за да не могат да се осъществят — пътникът помълча няколко секунди, през които само оглеждаше своята публика с живите си очи, черни като миши дупки. — Въпреки всичко, учените от моята епоха не ще са склонни да признаят поражението си и ще продължат да търсят начини да сбъднат най-жадувания блян на човека: да може да пътува през потока на времето в каквато посока пожелае. Макар че всички тези усилия в крайна сметка ще се окажат напразни. Знаете ли защо? Защото пътуването във времето няма да се осъществи посредством науката.

Маркъс закрачи из кръга от светлина, сякаш искаше да раздвижи изтръпналите си нозе, като се преструваше, че не забелязва заинтригуваните погледи на писателите. Накрая се върна на първоначалното си място и им отправи една усмивка, от която лицето му се напука като олющена стена.

— Не, тайната на пътуването във времето винаги е била в човешката глава — разкри той с известна наслада. — Възможностите на нашия ум са безгранични, господа.

Свещите все така пращяха, докато пътникът със същия нежен глас, който можеше да идва само от подплатено с пух гърло, ги ожалваше заради науката от тяхната епоха. Тази наука, която едва бе приключила с изучаването на черепа, за да се съсредоточи върху вътрешността му и да се опита да разгадае функциите на мозъка, па макар и с такива примитивни методи като рязане и прилагане на електрически стимули, все още съвсем не подозираше за огромния потенциал на нашето съзнание.

— Ах, човешкият мозък… — въздъхна Маркъс. — Най-голямата загадка във вселената тежи едва хиляда и четиристотин грама и навярно ще се изненадате, че използваме само някакви си двайсет процента от способностите му. Онова, което бихме могли да постигнем, ако използвахме целия му капацитет, все още е мистерия дори за нас. Затова пък знаем с положителност, господа, че сред многото чудеса, които се крият под кората му, е и способността да се пътува във времето — тук той направи нова пауза. — Все пак трябва да призная, че даже и нашите учени не познават напълно механизма, който ни позволява да се придвижваме през времевия поток. Едно обаче е ясно: човекът разполага с един вид управляемо съзнание, което му дава възможност да се придвижва през времето така, както и през пространството. И въпреки че все още е далеч от знанието как да го оползотворява, самият факт, че е успял да го задейства, е достатъчно значимо постижение, както навярно разбирате.

— Нашето съзнание… — промълви Стокър, запленен като дете.

Маркъс го гледаше с умиление, но не допусна това да го отклони от обяснението му:

— Не се знае с точност кой е бил първият пътник — сиреч първият човек, претърпял преместване във времето, както го наричаме, — защото най-ранните случаи били изолирани. Всъщност ако разполагаме с някакъв опис на онези първоначални премествания, то е благодарение на езотеричните списания и други публикации, посветени на паранормалните явления. Все пак сведенията за хора, твърдящи, че са преживели подобни епизоди, се появявали редовно, па макар и с такъв ритъм, че почти никой не забелязвал странното явление, освен онези луди пророци, които хората обикновено не взимат на сериозно. И тъй, към средата на нашия век светът изведнъж бе обхванат от истинска епидемия от пътници във времето, изскочили незнайно откъде. Сигурно бе обаче, че те съществуваха, сякаш способността да се преместваш през времевия поток бе следващата стъпка от еволюционното израстване, предсказано от Дарвин. Явно някои хора, намиращи се в екстремна ситуация, можеха да активират определени зони от мозъка си, който ги изтръгваше от настоящето им като по чудо и ги запращаше напред или назад през потока на годините. Те бяха малцинство, но притежаваха една очевидно опасна дарба, макар и да не умееха да я контролират. Както можете да си представите, правителството побърза да създаде отдел, който да събере хората, проявяващи въпросния талант, за да бъдат изследвани и обучавани да развиват способностите си в контролирана среда. Излишно е да се каже, че записването в този отдел не беше доброволно. Кое правителство би оставило на мира хора с такъв талант? Не, homo temporis, както бе наречен този тип, трябваше да бъде наблюдаван. Както и да е, изследванията успяха да хвърлят някаква светлина върху необикновеното явление. Бе установено например, че онези, които се преместваха във времето, не се движеха през времевия поток с постоянна скорост, докато спрат, щом се изгуби инерцията на импулса, както прави машината на господин Уелс. Те се придвижваха мигновено от една точка до друга чрез нещо като скок в пустотата. При това можеха да определят единствено посоката — към миналото или към бъдещето, и то по същия интуитивен начин, по който осъществяваха и скоковете. Като че единственото сигурно нещо бе, че колкото по-голям бе изминатият интервал, толкова по-голямо бе и изтощението, от което страдаше пътникът след преместването. Някои се нуждаеха от няколко дни, за да се съвземат, а други никога не се възстановяваха, изпадайки в коматозно състояние, от което не можеха да излязат. Установи се също така, че ако се съсредоточаха достатъчно, можеха да пренасят при своите скокове предмети и даже хора, макар че това се оказа двойно по-изтощително. При всички случаи, щом умственият механизъм, позволяващ преместването във времето, бе разбулен в границите на възможното, първото, което спешно трябваше да се провери, бе дали миналото може да се променя. Този въпрос бе породил разгорещени спорове още преди пътуването във времето да стане реалност, а сега, когато вече бе постижимо, изискваше неотложен отговор. Мнозина физици твърдяха, че ако пътуваме в миналото с намерение например да убием някого, пистолетът ще се взриви в ръцете ни, тъй като вселената навярно има механизъм за възстановяване, нещо като самосъзнание, което се грижи за нейната монолитност; то би попречило този човек да умре, защото това в действителност не се е случило. Но чрез редица контролирани опити, състоящи се в предизвикване на малки промени в близкото минало, беше установено, че времето не притежава такава защитна броня. Нищо не го предпазва, субстанцията му е уязвима като охлюв, лишен от черупката си. Следователно Историята, всичко, което вече се е случило, може да се промени. И това откритие, както навярно разбирате, предизвика още по-бурни сътресения, отколкото самите пътувания във времето. Човекът изведнъж получи възможност да изменя миналото. Не е чудно, че мнозинството изтълкува този дар като един вид неограничено пълномощие, предоставено от Бог на човечеството, за да може то да поправи грешките си. И тъй, логично бе да се избегнат геноцидите и страданията на миналото, да се изтръгнат плевелите на Историята, тъй да се каже, защото онова, което все още предстои, господа, е значително по-страшно от вашата невинна измислица, господин Уелс. Представете си какви ползи биха могли да донесат на човечеството пътуванията във времето. Например да се изкорени чумната епидемия, която покосила Лондон, взимайки сто хиляди жертви, преди да бъде потушена, колкото и да е иронично, от пожара през 1666 г.

— Или пък да се спасят книгите от Александрийската библиотека, преди да бъдат погълнати от пламъците — подсказа Джеймс.

Маркъс се усмихна снизходително.

— Да, биха могли да се направят милион неща. И тъй, с одобрение на населението, правителството създаде екип от доктори и математици, за да анализират тази колекция от отклонения, която представлява миналото, да преценят кои деяния заслужават да бъдат заличени и да предскажат какви последици би оказало това върху тъканта на времето, защото идеята не беше нещата да се влошат още повече. Но тъй като никога не може да се угоди на всички, веднага се надигнаха гласове против Проекта за реставрация, както бе наречено начинанието. Не всички намираха за етично това лекомислено манипулиране на миналото, с което смяташе да се захване правителството, и една част от населението се опитваше всячески да го осуети. Тази фракция — да я наречем консервативна, — която печелеше привърженици с всеки изминал ден, твърдеше, че грешките на миналото, за добро или зло, трябва да се приемат. При това положение за правителството ставаше все по-трудно да продължава с проекта, но всичко се провали окончателно, когато — от страх да не станат мишена на една нова ксенофобия — пътниците започнаха да бягат през времето. Безредното им бягство веднага породи неизбежните обществени вълнения, защото миналото изведнъж се бе превърнало в податлив маджун, чиято форма всеки можеше да моделира, движен от лични цели или просто по погрешка. Историята на света ненадейно се оказа застрашена.

— Но как може да се разбере дали някой манипулира миналото, щом при това той променя и нашето настояще? — попита Уелс. — Никога не бихме могли да узнаем дали някой манипулира Историята, само бихме понесли последиците от действията му.

— Поздравявам ви за вашата прозорливост, господин Уелс — рече Маркъс, приятно изненадан от въпроса на писателя. — Естеството на времето е такова, че ефектите от една промяна в миналото се предават по целия времеви поток, изменяйки всичко по пътя си, точно както вълните, предизвикани от хвърления в езерото камък, променят повърхността на водата. В зависимост от това, както и вие казахте, манипулацията е неоткриваема, защото и настоящето ни, и спомените ни ще бъдат засегнати от вълните, които тя ще породи — тук той направи пауза, преди да добави с лукава усмивка: — Освен ако не разполагаме с резервно копие на света, с което да я сравним.

— Резервно копие ли?

— Да, наречете го както щете — отвърна пътникът. — Имам предвид сбор от книги, вестници и други материали, които да описват възможно най-изчерпателно всичко, случило се до момента, цялата История на Човека. Това е — за да ви дам пример — нещо като портрет на истинското лице на вселената, който ще ни позволи веднага да открием дори най-малката аномалия.

— Разбирам — промълви Уелс.

— И откакто избухна първата епидемия от пътници във времето, правителството заработи по този въпрос, за да се избегне опасността някой да манипулира миналото без разрешение — разкри Маркъс. — Имаше обаче едно неудобство: къде можеше да се съхранява тази памет, за да е извън обсега на зловредните вълни, които пораждат промените?

Писателите го гледаха заинтригувани.

— Имаше само едно възможно място — сам си отговори пътникът: — в началото на времената.

— В началото на времената? — попита Стокър.

Маркъс кимна.

— Ако трябва да сме точни, в олигоцена, третия етап от периода терциер в ценозойската ера, когато човешки крак още не бил стъпил на Земята и светът принадлежал на носорозите, мастодонтите, вълците и първите наченки на примати. Една епоха, в която никой пътник не би могъл да пристигне, без да осъществи многобройни скокове с всички произтичащи от това рискове. А и никой не би имал интерес да пътува дотам, защото в тази епоха няма какво да се променя. Успоредно с проекта за обучение на пътници във времето, правителството организираше — строго секретно — нещо като елитен отряд, съставен от пътниците, проявили най-голяма ловкост и лоялност. Очевидно мисията на въпросния отряд бе да пренесе паметта на света до олигоцена. Там, чрез безброй премествания, избраните пътници, сред които съм и аз, както сигурно сте се досетили, построихме светилището. То щеше да подслонява познанието за вселената, но да бъде и наш дом, защото в онази ера щеше да протича оттам насетне голяма част от живота ни. Сред необятни прерии, чиято трева се срамувахме да тъпчем, щяхме да живеем и да създаваме деца, които щяхме да учим как да използват способностите си, за да могат като нас да се преместват във времето и да бдят над Историята, над времевата линия, започваща в онази ера и завършваща в мига, когато правителството бе отменило Проекта за реставрация. Да, тук свършва нашата юрисдикция, господа. Времето отвъд този миг не е под наблюдение, защото от само себе си се разбира, че щом е предшествано от времеви пътувания, обликът му може да приеме всички изменения, породени от тях. Затова пък миналото се смята за свещено и трябва да остане неизменно. Всяко манипулиране на неговата тъкан е престъпление против естеството на времето.

Пътникът скръсти ръце и помълча няколко секунди, загледан със симпатия в своята публика. Гласът му прозвуча въодушевено, когато добави:

— Наричаме Библиотека на Истината мястото, където се съхранява паметта на света, а аз съм един от библиотекарите, който трябва да се грижи за XIX век. За целта се придвижвам от олигоцена дотук и с малки скокове между десетилетията проверявам дали всичко е наред. Но идването до вашата епоха, както навярно разбирате, е изтощително дори при моето умение да извършвам скокове, които обхващат десетки векове. Трябва да изминавам повече от двайсет милиона години, а за библиотекарите, натоварени да бдят над онова, което за вас е бъдеще, пътят е още по-дълъг. По тази причина времевата линия, която трябва да опазваме, е жалонирана с гнезда, както ги наричаме — гъста мрежа от къщи и места, където ние, пътниците, можем да се отбиваме, за да понасяме по-леко преходите си. И, както вече трябва да сте се досетили, това е едно от тези скривалища. Какво по-подходящо място за укритие от една сграда, която е необитаема от десетилетия и ще бъде такава до края на века, сграда, все още белязана от проклятието на призрака, което държи любопитните настрани?

Маркъс млъкна отново, давайки да се разбере, че е приключил с обяснението си.

— И как ви се вижда днес нашият свят, има ли някаква аномалия? — попита Стокър развеселен. — Случайно да сте преброили повече мухи, отколкото трябваше да има?

Пътникът се засмя на шегата на ирландеца, но смехът му бе някак неуместно мрачен.

— Обикновено винаги откривам някаква аномалия — обяви той със скръбен тон. — Всъщност работата ми е доста занимателна: XIX век е една от епохите, в която пътниците във времето най-много обичат да се бъркат, навярно защото в много случаи манипулациите им предизвикват твърде странни последици. И колкото и нарушения да поправям, при всяко мое връщане тук откривам с примирение, че нещата не са в същия вид, в който съм ги оставил. Естествено, и този път не очаквах да е по-различно.

— И кое не трябваше да е такова, каквото е? — попита Джеймс.

От вниманието на Уелс не убягна колко сдържано зададе въпроса си американецът, сякаш не беше съвсем сигурен дали иска да узнае отговора. Дали имаше опасения за клубовете, тези луксозни укрепления, в които се спасяваше от самотата, съпътстваща го открай време като родилен белег? Може би те изобщо не бяха съществували до мига, в който неколцина пътници във времето бяха решили да основат първия, и сега трябваше да бъдат премахнати, за да възвърне вселената първоначалния си облик.

— Навярно ще се удивите, господа, но Джак Изкормвача не трябваше да бъде заловен.

— Сериозно ли говорите? — попита Стокър.

Маркъс кимна.

— Боя се, че да. Някакъв пътник във времето е предизвикал ареста му, като е предупредил Охранителния комитет на Уайтчапъл. Благодарение на този „свидетел“, който е предпочел да остане анонимен, Джак Изкормвача беше задържан. Но всъщност това не е трябвало да се случи. Ако не беше намесата на пътника във времето, след убийството на проститутката в нощта на 7 ноември 1888 г. Брайън Рийс, морякът, известен като Джак Изкормвача, щеше да отплава към Карибско море, както бе запланувал. Там щеше да продължи с кървавото си увлечение, убивайки няколко души в Манагуа, но заради разстоянието никой нямаше да свърже тези престъпления с убийствата на проститутките от Ист Енд. И тъй, от историческа гледна точка, Джак Изкормвача щеше да изчезне от картата, оставяйки неизяснена мистерията на своята самоличност. Тя щеше да стане една от най-прочутите загадки в света и заради нея щеше да се пролее толкова мастило, колкото кръв е пролял ножът му. Изследователите и детективите от следващото столетие щяха да я превърнат в свое любимо развлечение и да се ровят като шопари в архивите на Скотланд Ярд, жадни да бъдат първите, които са съумели да дадат лице на тази сянка, преобразена от времето в чудовищен мит. Може би ще се учудите, ако научите, че някои от проучванията сочат дори към кралската династия. Очевидно всеки може да има мотив да изкорми някоя и друга проститутка. В този случай, както виждате, хорското въображение надминава действителността. Предполагам, че пътникът, предизвикал промяната, е бил измъчван от любопитство да узнае истинската самоличност на изверга. И както вие заключихте, господин Уелс, хората не са открили промяната в миналото, защото и те, и останалата част от вселената са били засегнати от последиците от нейните вълни. Но този проблем има много лесно решение. Достатъчно е да се отиде в нощта на 7 ноември и да се попречи на пътника във времето да предупреди Охранителния комитет, оглавяван от Джордж Лъск, за да се възстанови първоначалният облик на Историята. Може би ще ви се стори, че конкретно тази поправка няма да е за добро — не ще споря за това, но при всички случаи трябва да попреча на пътника, защото, както вече ви казах, всяко манипулиране на миналото е престъпление.

— Означава ли това, че се намираме в… паралелна вселена? — попита Уелс.

Маркъс го погледна изненадан, сетне кимна.

— Точна така, господин Уелс.

— Какво, по дяволите, ще рече паралелна вселена? — попита Стокър.

— Това е една идея, която ще се формулира следващия век, в периода, когато пътуванията във времето ще продължават да бъдат просто фантазия на писателите и физиците — обясни пътникът, все още гледайки удивено Уелс. — Предполага се, че паралелните вселени са средство да се избегнат времевите парадокси, които биха могли да възникнат, ако миналото не е нещо изсечено върху камък и неподлежащо на промяна. Какво би станало например, ако някой пътува във времето и убие собствената си баба, преди да е родила майка му?

— Той няма да се роди — побърза да отговори Джеймс.

— Освен в случай, че баба му не е истинската майка на майка му, което за последната ще е интересен начин да узнае, че е била осиновена — пошегува се Стокър.

Пътникът пропусна покрай ушите си духовитата забележка на ирландеца и продължи с обяснението си:

— Но ако той изобщо не се е родил, как би могъл да убие баба си? За мнозина физици от моята епоха единственият начин да се разреши този парадокс е идеята, че преломните промени в миналото създават паралелни вселени. В такава вселена след убийството на баба си убиецът няма да изчезне, както би било логично, а ще продължи да живее, но вече в един различен свят, в една друга реалност, изникнала от стъблото на първоначалната му вселена в същия миг, в който той е натиснал спусъка, променяйки съдбата на своята баба. Това ще си остане само теория, недоказуема дори когато пътуванията във времето станат възможни, защото единственият начин да се провери дали промените в миналото пораждат паралелни светове е да разполагаме с копие от първоначалната вселена, с което да можем да правим сравнения, както ви обясних одеве. Ако нямаше такова, сега аз нямаше да съм тук и да ви говоря за мистерията, която крие самоличността на Джак Изкормвача, защото нямаше да има никаква мистерия.

Уелс кимна безмълвно, а Стокър и Джеймс размениха озадачени погледи.

— А сега ме последвайте, господа. Ще ви покажа нещо, което ще ви помогне да разберете това по-добре.

XXXIX

Усмихвайки се развеселен, пътникът във времето пое нагоре по стълбите. След кратко колебание писателите го последваха, съпроводени от двамата наемници. Щом стигнаха горния етаж, Маркъс ги поведе с гъвкавата си походка към една стая, чиято мебелировка се състоеше от книжна етажерка с прашни книги, заемаща една от стените, два окаяни стола и разнебитен креват. Уелс се запита дали това бе креватът, в който бяха лежали сър Робърт Уорбойс, лорд Литълтън и останалите мъжкари в кралството, дръзнали да отправят предизвикателство към призрака, но нямаше време да огледа таблата му за следи от куршуми, защото Маркъс тутакси дръпна една прикрепена към стената лампичка, при което фалшивата библиотека се отвори по средата и зад нея се показа обширно помещение.

Пътникът изчака агентите си, които се движеха в мрака с животинска ловкост, да запалят лампите вътре и когато стаята се освети, покани писателите да влязат. Тъй като Джеймс и Стокър се двоумяха, Уелс пое инициативата и пристъпи в това тайнствено място с предпазливи миши стъпки. До входа имаше две широки дъбови маси, покрити с купища книги, тетрадки с бележки и вестници от епохата. Несъмнено това бе мястото, където пътникът изучаваше облика на столетието, издирвайки евентуални нарушения. Ала в дъното на стаята писателят зърна нещо много по-интригуващо. То приличаше на паяжина, изработена от разноцветни връвчици, от които висяха изрезки от вестници. Джеймс и Стокър също бяха забелязали тази мрежа, към която в същия миг се отправи пътникът, като им даде знак с глава да го последват.

— Какво е това? — попита Уелс, когато застана до него.

Маркъс се усмихна с неподправена гордост.

— Карта на времето — отвърна той.

Писателят го изгледа удивен, после отново се втренчи във фигурата, образувана от връвчиците, изучавайки я с най-голямо внимание. Въпреки че отдалече му бе заприличала по форма на паяжина, сега видя, че рисунъкът й напомняше по-скоро елово дърво или рибена кост. Една бяла връв, опъната приблизително на метър и половина от пода, пресичаше стаята от стена до стена. Тя служеше за основен шнур, от който изникваха другите връвчици, зелени и сини на цвят, а краищата им бяха завързани за гвоздеи, разположени на страничните стени. Всички те, както и главната връв, бяха накичени с изрезки от вестници. Навеждайки глава, Уелс се осмели да мине между тях, за да позяпа заглавията на увисналите като пране новини, а неговите колеги последваха примера му, когато Маркъс изрази съгласието си.

— Бялата връв — обясни той, сочейки основния шнур, — представлява първоначалната вселена, единствената, която е съществувала, преди пътниците да започнат да се месят в миналото. Вселената, която аз трябва да опазвам.

Уелс забеляза, че в единия край на бялата връв висеше фотография, която излъчваше съвсем лек блясък и, колкото и да бе чудно, беше цветна. На нея се виждаше внушителна сграда от камък и стъкло, която се издигаше под едно безукорно синьо небе. Очевидно това бе Библиотеката на Истината. В другия край на връвта висеше изрезка, която оповестяваше отмяната на Проекта за реставрация и приемането на закона, забраняващ да се променя миналото. По протежението на връвта между тези две свидетелства бяха накачени множество изрезки, които явно описваха важни събития. Уелс бе запознат с много от тях, а някои дори бе преживял, като например Индийското въстание или тъй наречената Кървава неделя39, но с напредването на връвта към бъдещето заглавията на новините започнаха да му се струват все по-неразбираеми. Изведнъж му се зави свят, когато осъзна, че чете за събития, които още не се бяха случили, събития, които го чакаха при завоите на потока на времето и повечето от тях бяха странно зловещи.

Преди да продължи с изследването си, Уелс погледна колегите си, за да провери дали и те изпитваха същата смесица от вълнение и боязън. Стокър явно бе съсредоточил цялото си внимание върху една-единствена изрезка, която четеше като хипнотизиран. Що се отнася до Джеймс, след първоначалния си съвсем повърхностен оглед той се бе отдръпнал от картата с презрително изражение. За него това мрачно и непонятно бъдеще явно бе не така контролируемо като действителността, в която му се бе паднало да живее и в която се бе научил да плува с лекота като някаква надменна риба. Американецът като че ли изпитваше огромно облекчение от това, че смъртта щеше да го отърве от необходимостта да се справя с този ужасен свят, изложен на показ на връвта. Уелс също се опита да откъсне очи от наниза с изрезки, тъй като се боеше от последиците, които би могла да окаже върху поведението му осведомеността за бъдещи събития. Ала една нездрава възбуда го подтикваше да продължава да чете припряно, съзнавайки, че разполага с уникална възможност, за която мнозина биха извършили убийство.

Не можа обаче да не се спре по-дълго на една конкретна новина, описваща — доколкото разбра от тайнственото заглавие на публикацията — един от първите случаи на преместване във времето. Под сензационното заглавие „Една пътничка във времето“ статията съобщаваше, че сутринта на 12 април 1984 г., отваряйки универсалния магазин „Олсън“, служителите заварили вътре някаква жена. Отначало я взели за крадла, но при разпита как е успяла да влезе в магазина жената отговорила, че просто се появила там. Но, както гласеше новината по-нататък, най-необикновеното в случая било друго: непознатата твърдяла, че идва от бъдещето, по-точно от 2008 г., както свидетелствали странните й дрехи. Според нейните изявления, в дома й проникнали взломаджии, които я преследвали до спалнята й, където тя успяла да се заключи. Уплашена от ударите, с които нападателите се опитвали да разбият вратата, жената усетила нещо като световъртеж. В следващия миг се озовала в магазина „Олсън“, 24 години по-рано, просната на пода, върху който тъкмо повръщала вечерята си. Не успели да разпитат жената в участъка, понеже след онези първи и донякъде несвързани изявления тя изчезнала пак така загадъчно. Дали се е завърнала в бъдещето? — мрачно питаше журналистът в края на статията.

— Правителството подозира, че всичко е тръгнало от тази жена — отбеляза Маркъс почти с уважение. — Питали ли сте се защо някои могат да пътуват във времето, а други не? Правителството също си задавало този въпрос, а генетичните анализи намерили отговора: способните да се преместват във времето явно притежавали мутантен ген — едно понятие, което засега е непознато за вас. Мисля, че ще бъде използвано чак след няколко години, когато един холандски биолог40 ще го въведе в употреба. Изглеждало много вероятно именно този ген да позволява на пътниците във времето да задействат онази зона от мозъка си, която оставала недостъпна за останалата част от населението. Изследванията показвали, че въпросният ген се предава от поколение на поколение и следователно всички пътници произлизали от един и същ далечен източник; правителството обаче не успяло да определи кой е бил първият носител, въпреки че имало догадки относно онази жена. Мнозина смятат, че сигурно е създала поколение с някой мъж, навярно също способен да се премества във времето. По този начин тяхното потомство наследило подсилен ген и положило началото на род, който, смесвайки се с останалото население, десетилетия по-късно предизвикал епидемията от пътници във времето. Въпреки това всички опити да бъде открита жената завършили с неуспех. Тя изчезнала малко след появата си в магазините „Олсън“, както съобщава новината, и оттогава нищо повече не се чуло за нея. Но ще ви призная, че някои пътници, в това число и аз, я почитаме като Дева.

Уелс се усмихна, гледайки с нежност онази жена с обикновена външност, зашеметена, изплашена и невярваща в онова, което й се бе случило — жена, въздигната от Маркъс до ранга на Мадона на Времето. Вероятно отново бе претърпяла някакво преместване и сега се скиташе изгубена в някоя далечна епоха, освен ако не се бе самоубила, изправена пред перспективата да полудее.

— Всяка от другите връвчици представлява паралелен свят — продължи Маркъс, като отново помоли за вниманието на писателите, — отклонение от пътя, по който е трябвало да тече времето. Зелените връвчици са вселените, които вече са поправени. Предполагам, че ги пазя по чисто сантиментални причини, защото някои от тези паралелни реалности ми се сториха трогателни, докато търсех начин да ги реставрирам.

Уелс забеляза една зелена връв, от която висяха няколко известни фотографии на Нейно Величество. Те бяха същите като в неговата вселена с изключение на една малка подробност: на рамото си кралицата носеше малка маймунка с оранжева козина.

— Тази връв представлява една от любимите ми успоредни вселени — рече Маркъс. — На някакъв любител на маймуните саймири му хрумнало да разкаже на Нейно Величество, че всяка жива твар излъчва енергия, един вид физически магнетизъм, който можел да се предава от едни същества на други с лечебна цел; това важало особено за споменатите маймунки, които според него помагали при стомашни проблеми и мигрена. Представете си моето изумление, когато изучавах вестниците от епохата и се натъкнах на тази обезпокоителна добавка към фотографиите на кралицата. И това съвсем не беше всичко! Благодарение на Нейно Величество станало модерно да носиш маймунка на рамото си, което превърнало разходката из лондонските улици в доста забавно зрелище. Но истинската История, за жалост, е далеч по-скучна, тъй че трябваше да се намеся и да поправя това.

Уелс погледна крадешком към Джеймс, който като че ли въздъхна дълбоко — явно изпитваше облекчение, че не живее в свят, в който ще трябва да разнася маймуна на рамото си.

— Сините връвчици, напротив, представляват онези времеви линии, които още не съм поправил — продължи да обяснява Маркъс. — Тази синя връв символизира света, в който се намираме сега, господа; той е точно като оригиналния с тази разлика, че в него Джак Изкормвача не е изчезнал мистериозно след убийството на петата си жертва, превръщайки се по такъв начин в легендарно създание, а е бил заловен от Охранителния комитет на Уайтчапъл след извършване на престъплението си.

Писателите погледнаха с любопитство линията, за която говореше Маркъс. Първата изрезка, окачена на нея, описваше събитието, предизвикало отклонение във времето: задържането на Джак Изкормвача. Следваха още няколко изрезки, съобщаващи за последвалата екзекуция на моряка Брайън Рийс, убиеца на проститутките.

— Но, както виждате, това съвсем не е единствената синя връв — рече пътникът, спирайки вниманието си на един от шнуровете. — Тази тук представлява отклонение, което още не се е случило, но ще възникне през следващите дни. И то засяга вас, господа. Именно затова сте тук.

Маркъс измъкна първата изрезка от въпросната връв и я задържа в ръката си, все още без да я показва на гостите си — точно както един покерджия не бърза да покаже картата, която ще промени хода на играта.

— Догодина един неизвестен писател на име Мелвин Фрост ще издаде три романа, които за една нощ ще го превърнат в знаменитост и ще запишат името му в историята на литературата — разкри той.

Сетне направи пауза, по време на която оглеждаше гостите си един по един, докато накрая спря очи върху ирландеца.

— Един от тях ще е „Дракула“, романът, който вие току-що завършихте, господин Стокър.

На лицето на ирландеца се изписа изумление. Уелс го наблюдаваше любопитно. Дракула ли? — запита се той. Какво ли означаваше тази непонятна дума? Не знаеше, естествено; впрочем не знаеше много и за самия Стокър, освен малкото факти, споменати по-горе. Дори не му минаваше през ум, че този сдържан, методичен и тачещ социалните порядки мъж, който денем се нагаждаше със затрогващо раболепие към суетливия обществен живот на надменния си началник, нощем се впускаше в безкрайни оргии с проститутки от всякакъв вид. Похвалната цел на тези палави занимания бе да смекчат разочарованието, което предизвикваше вгорченият мед на разстроения му брак, превърнал се в чиста пантомима след раждането на сина му Ървинг Ноел.

— Въпреки че все още не го знаете, господин Стокър, и дори не дръзвате да мечтаете за това, вашият роман ще се превърне в третата най-четена книга на английски език в целия свят, след Библията и Шекспировия „Хамлет“ — заяви пътникът. — А вашият Дракула ще влезе с пълно право в пантеона на литературните митове, превръщайки се в едно наистина безсмъртно създание.

Стокър изпъчи гръд, щом чу, че в бъдещето, от което идваше пътникът, неговата творба щеше да се смята за класика. И майката на автора, след като прочете ръкописа, му предрече същото в една бележка, която той оттогава винаги носеше в джоба си — неговият роман щеше да го издигне много високо сред писателите на настоящото време. А нима, каза си той, не заслужаваше това? Бе работил шест дълги години върху тази творба, откакто доктор Армин Вамбери, професор по ориенталски езици в университета на Будапеща и експерт в окултизма, му зае един ръкопис, в който турците свидетелстваха за жестокостите на влашкия княз Влад Цепеш, по-известен като Влад Набивача на кол заради увлечението му да набива затворници на остри колове и да пие чаша от кръвта им, докато наблюдава агонията им.

— Друг от романите на Фрост се нарича „Примката на призрака“ — продължи Маркъс, обръщайки се този път към американеца. — Познато ли ви е това заглавие, господин Джеймс?

Американецът го изгледа смаяно, изгубил ума и дума.

— Познато ви е, разбира се — рече Маркъс. — Както можете да заключите от реакцията му, това е романът, който господин Джеймс току-що е завършил — една възхитителна история за призраци, която също ще се превърне в класика.

Въпреки ненадминатата си способност да крие чувствата си, Джеймс не успя да скрие задоволството си от това сведение за благоприятната съдба на романа — първата творба, която не бе излязла директно от ръцете му, защото за написването й бе използвал услугите на машинописка. И може би именно заради тази символична дистанция, която бе поставил между себе си и хартията, бе дръзнал да говори за нещо толкова съкровено и болезнено като страховете от своето детство. Впрочем подозираше, че за това може би бе изиграло роля и решението му да престане да живее в хотели и пансиони и да се установи в красивата джорджианска къща, която бе купил в Рай. Едва тогава, когато се озова в кабинета си, огрян от есенното слънце, с една изящна пеперуда, пърхаща срещу стъклото на прозореца и с непозната жена, която очакваше думите му, положила пръсти върху клавишите на една чудовищна машина — едва тогава бе дръзнал Джеймс да напише роман, вдъхновен от нещо, което много отдавна му бе разказал Кентърбърийският епископ, историята на две деца, живели в усамотено място и преследвани от покварените духове на някогашни прислужници. Виждайки Джеймс да се усмихва по своя потаен начин, Уелс се запита каква ли ще да е тази история за призраци, които всъщност не са призраци, макар че може би все пак са такива — но понеже всичко навежда на мисълта, че са, в крайна сметка вероятно не са.

— А третият роман на Фрост — каза Маркъс, обръщайки се този път към него — е не друг, а „Невидимия“, творбата, току-що завършена от вас, господин Уелс, чийто главен герой също ще заеме своето място в пантеона на съвременните митове, редом с Дракула на господин Стокър.

Дали сега, запита се Уелс, бе негов ред да се надуе от гордост? Може би, само че не виждаше никаква причина да го прави. Искаше му се само да се свре в някой ъгъл и да плаче, докато в организма му не остане и капка вода, защото можеше да разглежда единствено като провал успеха, който неговият роман щеше да има в бъдещето, точно както смяташе за провали „Машината на времето“ и „Островът на доктор Моро“. Скалъпен със същата бързина, с която за жалост се виждаше принуден да пише своите истории, „Невидимия“ бе поредният роман, следващ директивите, набелязани от Луис Хайнд. Това бе фантастично повествование, което се опитваше да предупреди света за евентуалните опасности от неправомерната употреба на науката — нещо, което Верн никога не бе дръзнал да направи, представяйки я винаги като един вид чиста алхимия в услуга на Човека. Уелс обаче не можеше да се покаже така доверчиво оптимистичен като французина, затова и в този случай бе съчинил една мрачна фабула за злоупотреба с технологията; главният герой бе учен, който, успявайки да стане невидим, накрая стигаше до лудост. Ала беше очевидно, че истинското послание на тази творба щеше да остане незабелязано, защото човекът в крайна сметка бе впрегнал науката за невъобразимо гибелни цели, точно както бе намекнал Маркъс и както бе узнал самият Уелс от прочита на някои от страховитите известия по главния шнур.

В този миг Маркъс подаде изрезката на Уелс, за да я прочете и да я предаде на останалите. Писателят се чувстваше твърде потиснат, за да се задълбочава в хвалебствията, от които явно се състоеше новината, тъй че само хвърли бегъл поглед на съпътстващата я фотография. На нея се виждаше въпросният Фрост, дребен и спретнат човечец, смешно облегнат на пишещата си машина — плодородния източник, от който уж бяха произлезли романите му. Сетне връчи изрезката на Джеймс, който след един мрачен поглед я подаде на Стокър, а той пък я прочете най-старателно. Именно ирландецът бе този, който се осмели да наруши гробовното мълчание, възцарило се в стаята.

— Как е възможно на този субект да са му хрумнали съвсем същите истории, които сме съчинили ние? — попита той скептично.

Джеймс го изгледа с онова презрително изражение, с което би наблюдавал лудориите на някоя панаирджийска маймунка.

— Не бъдете наивен, господин Стокър — скастри го той. — Това, което нашият домакин се опитва да ни каже, е, че на господин Фрост не са му хрумнали тези истории, а по някакъв начин ги е откраднал от нас, преди да сме успели да ги публикуваме.

— Точно така, господин Джеймс — потвърди пътникът.

— Но в такъв случай как смята той да избегне нашето изобличение? — попита отново ирландецът.

— Сигурен съм, че ще можете сам да си отговорите на този въпрос, господин Стокър — отвърна Маркъс.

Уелс, който бе успял да прогони унинието си и отново да се заинтересува от разговора, изведнъж потръпна.

— Ако не греша, господин Рис ни намеква — обясни той, за да разсее недоумението на останалите, — че най-добрият начин да запушиш устата на някого е да го убиеш.

— Да го убиеш? — шокира се Стокър. — Искате да кажете, че въпросният Фрост ще присвои нашите произведения и след това… ще ни убие?

— Боя се, че да, господин Стокър — потвърди Маркъс, клатейки печално глава. — Когато след пристигането си във вашата епоха открих известието, че един неизвестен автор на име Мелвин Фрост е публикувал тези романи, побързах да проверя какво е станало с вас, истинските автори. И съжалявам, че трябва да ви съобщя това, господа, но и тримата ще се споминете следващия месец. Вие, господин Уелс, ще си счупите врата при нещастен случай с велосипед. Вие, господин Стокър, ще се пребиете по стълбите на вашия театър. А вие, господин Джеймс, ще получите инфаркт в дома си, но излишно е да казвам, че и вашата смърт, както тази на колегите ви, също ще бъде предизвикана. Не зная дали самият Фрост лично ще извърши престъпните деяния, или ще наеме някого за целта, макар че не особено впечатляващото му телосложение ме навежда на мисълта за втория вариант. Всъщност Фрост е типичен случай на пътник във времето, който, боейки се да се върне в своя свят, решава да се установи в определена епоха от миналото с намерение да започне нов живот там. Което, впрочем, е нещо съвсем понятно и законно. Бедата е, че повечето от тези хора смятат, че да си изкарват хляба по класическия начин — сиреч, с пот на челото — е просто абсурдно, след като могат да забогатеят благодарение на познанията си за бъдещето. Прилагайки на дело своя план за забогатяване, мнозинството от тях променят миналото, поради което в крайна сметка се издават, както се получи и с въпросния Фрост. Ако не беше така, никога нямаше да го разкрием. Но не съм ви събрал тук, господа, за да ви тормозя с разкази за бъдещата ви кончина, а за да се опитам да я предотвратя.

— Можете ли да сторите това? — попита Стокър, внезапно обнадежден.

— Не само мога, но и съм длъжен да го сторя, защото вашата смърт е важно изменение във века, който съм назначен да опазвам — отвърна Маркъс. — Единственото ми намерение е да ви помогна, господа, и дано да съм успял да ви убедя в това. Вас също, господин Уелс.

Уелс се сепна. Откъде знаеше Маркъс, че той бе дошъл на срещата, изпълнен с недоверие? Намери отговора, като проследи погледите на пътника и на двамата си колеги, вторачени в лявата му обувка — от нея стърчеше ножът, който одеве бе привързал на гърба си. Явно възелът, с който се бе опитал да го закрепи, не се бе оказал твърде надежден. Засрамен, Уелс вдигна ножа и го пъхна в джоба си, докато Джеймс клатеше укоризнено глава.

— Всички вие — продължи пътникът, без да отделя повече внимание на случката — ще живеете още дълги години в първоначалната си вселена, уверявам ви, и ще зарадвате верните си почитатели, сред които съм и аз, с много други романи. Позволете ми обаче да пропусна сведенията за вашето бъдеще, за да продължите да се държите естествено, щом успеем да разрешим този малък проблем. Всъщност трябваше да се намеся, без да се разкривам пред вас, но въпросният Фрост е извънредно хитър и ще ви премахне така дискретно, че сведенията, които трябва да знам, за да предотвратя смъртта ви — като например точния час, в който вие, господин Стокър, ще бъдете бутнат по стълбите — няма да бъдат изнесени в пресата. Известни са ми само дните, в които всеки от вас ще претърпи съответния инцидент, а във вашия случай, господин Джеймс, не зная дори и деня, тъй като смъртта ви ще стане явна едва когато тялото ви бъде намерено от един съсед.

Джеймс тъжно кимна в знак на съгласие, може би осъзнавайки за пръв път безмерната самота, обгърнала живота му, заради която щеше да се спомине без шумотевица, незабелязано от света.

— Идеята да ви събера тук бе, тъй да се каже, отчаян ход, господа, защото не се сетих за друг начин да предотвратя кончината ви, освен да потърся вашето сътрудничество, което, струва ми се, няма да ми откажете.

— Разбира се, че не — тутакси отвърна Стокър, който явно се чувстваше физически зле от известието, че след няколко дни ще е мъртъв. — Какво трябва да направим?

— О, много просто — рече Маркъс. — Докато тоя тип Фрост не намери ръкописите ви, не ще може да ви ликвидира, затова ви съветвам да ми ги донесете колкото се може по-скоро. Утре, ако е възможно. Това простичко действие ще предизвика ново разклонение на тази времева линия, тъй като Фрост няма да ви убие. Щом се сдобия с романите ви, ще отпътувам отново в 1899 г. и ще проуча пак действителността, за да реша каква да бъде следващата ми крачка.

— Планът ми се струва отличен — каза Стокър. — Утре ще ви донеса моя ръкопис.

Джеймс даде същото обещание, и въпреки че на Уелс всичко това му изглеждаше като партия шах между Маркъс и въпросния Фрост, в която те тримата бяха обикновени пешки, не му оставаше друго, освен да се присъедини към останалите. Беше твърде зашеметен от събитията, за да може да размисли дали не съществува по-добър вариант от този, който бе предложил Маркъс. И тъй, на следващия ден и той като другите щеше да му донесе романа си. Ала фактът, че пътникът щеше да залови Фрост и да поправи нарушенията в бъдещето, не му гарантираше, че ще може съвършено спокойно да се разхожда с велосипеда си, ако преди това не се погрижеше за неуредения въпрос с Гилиъм Мъри. По тази причина едничкото, което можеше да стори, бе да помогне на инспектор Гарет да хване Маркъс — човека, който се опитваше да му спаси живота.

Но ако имаше по-трудно начинание от залавянето на пътник във времето, то това несъмнено бе намирането на файтон в Лондон в малките часове на нощта. Джеймс, Стокър и Уелс почти час обикаляха край площад Бъркли без никакъв успех. Едва когато, превити от студ и проклинащи, решиха да отидат до Пикадили, зърнаха един двуместен файтон. Той внезапно изплува от гъстата мъгла, която се бе спуснала над Лондон. Движеше се по улицата почти само благодарение на рутинните навици на коня, тъй като кочияшът бе полузадрямал на капрата и щеше да ги подмине, без да ги види, като някакво призрачно видение от отвъдния свят. Все пак рижият гигант, който се изпречи на пътя му, размахвайки отчаяно ръце, успя да привлече вниманието му. Това дръзко спиране на файтона бе последвано от няколко безкрайни минути, през които писателите се мъчеха да набият в главата на кочияша маршрута, който трябваше да следва: най-напред трябваше да спре при дома на Стокър, после при хотела, където щеше да отседне Джеймс, и накрая да напусне Лондон, за да се отправи към Уокинг, където живееше Уелс. Когато мъжът даде признаци, че е схванал маршрута — примигна няколко пъти и изсумтя, — тримата се качиха във возилото и се изпружиха на седалките с дълбоки въздишки, досущ като корабокрушенци, които най-сетне са се добрали до брега след няколко дни, прекарани на сал.

Уелс жадуваше за кратък отдих, за да размисли над всичко, което се бе случило през последните часове, но когато Стокър и Джеймс завързаха разговор за своите романи, веднага разбра, че ще трябва да почака още малко. Не се подразни, че го пренебрегват, дори изпита облекчение. Те явно нямаше какво да кажат на човек, който твореше развлекателна литература, а отгоре на всичко ходеше на срещи със завързан на гърба кухненски нож. От друга страна, той също никак не се интересуваше от техните приказки, затова се опита да се откъсне от разговора, наблюдавайки през прозорчето интригуващите форми, които ваеше мъглата. Скоро обаче установи, че гласът на Стокър, когато не бе угаснал от страх, бе прекалено силен, за да го игнорира, ако и двамата пътуват в един и същ файтон.

— С моя роман, господин Джеймс — обясняваше ирландецът с големи превземки, — се опитах да покажа един по-задълбочен и богат образ на онова изтънчено въплъщение на Злото, което е вампирът. Опитах се да го очистя от цялата романтична естетика — същински баласт, който го е превърнал в окаян сатир шегобиец, неспособен да предизвика у жертвите си нещо повече от сладострастна уплаха. Главният герой на романа ми е един зловещ вампир, когото съм надарил с най-типичните черти, с които фолклорът е облякъл мита, макар че, да ви призная, добавих и някои особености, родени от моята фантазия, като например неспособността му да се отразява в огледало.

— Но когато се въплъти, Злото губи значителна част от мистерията си, господин Стокър, а също и от силата си! — възкликна Джеймс с оскърбен тон, който изненада колегата му. — Злото трябва винаги да се представя по един по-неуловим начин, да е рожба на неизвестността, да обитава онази мъглява гранична зона, която отделя съмнението от реалността.

— Боя се, че не ви разбирам напълно, господин Джеймс — промърмори ирландецът, когато другият като че ли се успокои.

Джеймс изпусна продължителна въздишка и се впусна в по-обширни разяснения на тази хлъзгава материя, но от слисаното изражение на Стокър Уелс заключи, че ирландецът изпадаше във все по-голямо объркване, докато слушаше събеседника си. Затова не е чудно, че когато спряха пред дома му, от файтона слезе един риж исполин, който сякаш не знаеше на кой свят се намира. Дезертьорството на Стокър — защото точно така подейства на Уелс неговото оттегляне — влоши още повече положението, тъй като двамата с американеца затънаха в неумолимо мълчание. Естествено, добрите обноски на Джеймс го принудиха да наруши тишината и по пътя към хотела му двамата поддържаха несъществен разговор за различните платове, с които можеха да се тапицират седалките на една карета.

Когато най-сетне остана сам във файтона, Уелс благодари на небесата и се отдаде на тъй желаните размишления, докато все повече се отдалечаваше от метрополията. Имаше толкова много неща, над които да разсъждава. Действително сериозни теми, да, като се почне от новините от бъдещето, които бе зърнал да висят на връвчиците — не знаеше дали ще е по-добре да ги забрави, или да ги съхрани в паметта си, — и се стигне до забележителната идея, че някой се бе сетил да картографира времето, сякаш бе физическо пространство. Само че това бе област, която никога не можеше да се картографира изцяло, защото нямаше как да се узнае краят на онази бяла връв. А дали наистина беше невъзможно? Ами ако пътниците бяха проникнали толкова напред в бъдещето, че да намерят границата му, края на нишката, точно както се бе опитал да стори изобретателят от неговия роман? Но съществуваше ли изобщо такова нещо? Щеше ли времето да свърши в някакъв момент, или да продължава вечно? Ако имаше край, то той би трябвало да настъпи в онзи миг, в който човечеството щеше да изчезне и на планетата да не останат никакви други видове, защото какво е времето, ако никой не може да го отмери, ако нищо не отбелязва неговия ход? Времето се проявява само в сухите листа, в раните, които заздравяват, в ненаситните дървояди, в разпростиращата се ръжда, в уморените сърца. Ако няма кой да го отбелязва, времето не е нищо, абсолютно нищо.

И все пак, благодарение на паралелните светове, винаги щеше да има някой или нещо, което да му придава достоверност. А паралелните светове несъмнено съществуваха, сега Уелс го знаеше със сигурност — те изникваха от първоначалната вселена като клони на дърво при най-малкото изменение на миналото, точно както самият той бе казал на младия Андрю Харингтън преди има-няма три седмици, за да му спаси живота. И това откритие го удовлетворяваше много повече, отколкото благоприятната съдба на романа му, защото то говореше за силната му интуиция, за плодовития му и дори дързък ум. Неговият мозък може и да не притежаваше механизъм като този на Маркъс, който да му позволява да пътува във времето, но затова пък бе способен да ражда разсъждения, които го издигаха над масите.

Припомни си картата, показана от пътника — онази фигура от цветни връвчици, където бяха представени паралелните вселени, които се бе наложило Маркъс да привежда в ред. И тогава осъзна, че тази карта бе непълна, защото тя показваше само световете, създадени от преките действия на пътниците. Ами нашите собствени дела? Паралелните вселени не изникваха единствено от онези нечестиви манипулации, извършени над свещеното минало, те се раждаха и от всяко наше решение. Представи си картата на Маркъс с това допълнение, бялата връв, жалонирана с жълти връвчици, отрупана изведнъж с безброй нови шнурове — световете, родени от свободната воля на Човека.

Отърси се от тези размишления едва когато файтонът спря пред дома му. Уелс слезе и след като даде щедър бакшиш на кочияша, задето го бе накарал да напусне метрополията в предутринните часове, отвори решетестата врата и влезе в градината, като се питаше дали имаше смисъл тепърва да си ляга, и изобщо какви последици би оказало върху тъканта на времето решението да направи едно или друго.

Именно в този миг видя непознатата с огнените коси.

XL

Слаба и бледа, с червеникави коси, които пламтяха по раменете й като жарава, девойката се взираше в него с онзи странен поглед, който вече бе привлякъл вниманието му преди няколко дни, когато я зърна сред любопитните минувачи, струпали се край третото местопрестъпление на Маркъс.

— Вие? — възкликна Уелс и се спря.

Девойката не каза нищо. Само се приближи до него с лека котешка походка и му подаде нещо. Писателят видя, че това бе писмо и, малко объркан, го взе от снежнобялата ръка. За Х. Дж. Уелс. Да се връчи в нощта на 26 ноември 1896 г., пишеше на гърба. Значи тази млада жена, която и да беше тя, бе нещо като вестоносец.

— Прочетете го, господин Уелс — рече тя с глас, напомнящ шепота на бриза, който раздвижваше пердетата в късния следобед. — Бъдещето ви зависи от това.

След тези думи жената се отправи към изхода и го остави да стърчи край вратата на дома си, замръзнал като истукан. Когато успя да се съвземе, Уелс се затича след нея.

— Почакайте, госпожице…

Спря се по средата на пътя. Младата жена бе изчезнала, само уханието на парфюма й се носеше във въздуха. Въпреки това Уелс имаше чувството, че не е чул градинската врата да скърца. Сякаш след връчването на писмото пратеничката се бе изпарила — в буквалния смисъл на думата.

Той постоя няколко минути там, като се вслушваше в спокойния пулс на нощта и попиваше аромата на непознатата, докато най-сетне се реши да влезе вкъщи. Отправи се към всекидневната, без да вдига шум, запали лампичката и седна в креслото си, все още слисан от появата на тази девойка. Ако бе висока двайсет сантиметра и имаше на гърба си чифт крилца на водно конче, спокойно щеше да мине за някоя от феите, в които вярваше Дойл. Коя ли бе тя? — запита се Уелс. И как бе изчезнала така внезапно? Безсмислено бе обаче да губи време в догадки, когато отговорът вероятно се намираше в плика, който държеше в ръцете си. Отвори го и измъкна листата, които съдържаше. Тръпки го побиха, когато разпозна почерка, и с разтуптяно сърце зачете:

XLI

Ами предопределението, зачуди се Уелс. Какво щеше да стане с предопределението? Може би му беше съдено да пътува във времето, най-напред до 1888 г., после до началото на онази страшна война, която щеше да обхване цялата планета, и да изживее дословно всичко, което бе разказал сам на себе си в писмото. Може би му беше съдено да стане родоначалник на раса от пътници във времето. Може би нямаше право да променя бъдещето, да попречи на човека да развие някой ден способността да пътува във времето — и то само защото отказваше да пожертва своя живот, защото искаше да си стои при Джейн в онова минало, което с такива усилия бе устроил според своите желания; защото искаше да си остане Бърти.

Но въпросът не опираше единствено до етичността на избора, а до това, дали действително имаше възможност да избира. Уелс се съмняваше, че би могъл да разреши проблема просто като не отиде на уречената среща, както мислеше неговото бъдещо аз. Беше сигурен, че ако не отиде, Маркъс рано или късно ще го намери и при всички случаи ще го убие. Всъщност беше сигурен, че нямаше друг избор освен онова, което възнамеряваше да направи; и тъй, стисна здраво ръкописа на „Невидимия“, докато файтонът минаваше покрай Грийн Парк в посока към площад Бъркли, където го очакваше човекът, който искаше да го погуби.

След като прочете писмото, отново го прибра в плика и дълго остана седнал в креслото си. Бе се подразнил от иронично-снизходителния тон, с който онзи Уелс от бъдещето се обръщаше към него, но не можеше да го упрекне, тъй като авторът на писмото в крайна сметка бе самият той. Пък и трябваше да признае, че ако беше на негово място, с всички тези преживелици зад гърба си, трудно би се удържал да не използва такъв покровителствен тон спрямо своето неопитно аз от миналото, което едва е направило първите си стъпки в света. Но всичко това не беше съществено. Сега трябваше час по-скоро да осмисли невероятния факт, че самият той е написал тези страници, за да може да се съсредоточи върху действително важния въпрос: какво да предприеме по-нататък. Искаше да вземе решение, съобразявайки се с онази метафизична етика, която съзираше в проблема. Кой от двата живота, разклоняващи се пред него, бе онзи, който наистина трябваше да изживее? По коя пътека трябваше да се впусне? Имаше ли някакъв начин да узнае? Не, нямаше. Освен това, според теорията за множествените светове измененията, внесени в миналото, не засягаха настоящето, а създаваха алтернативно настояще — нова линия, развиваща се успоредно с първоначалната, която оставаше непокътната. Съответно и красивата пратеничка, която бе прекосила времето, за да му връчи писмото, бе попаднала в паралелна вселена, тъй като в истинската вселена Уелс не бе пресрещнат от никого, прибирайки се в дома си. Това означаваше, че дори да не отидеше на срещата, в онзи свят, в който не бе получил писмото, щеше да отиде. Следователно другият му живот, изживян от онзи шеговит Уелс от бъдещето, нямаше да изчезне, така че беше безполезно да разглежда неподчинението пред съдбата като един вид времеви провал.

Значи трябваше да реши кой живот да избере, без да се оплита в подробности от нравствено естество, а да се ръководи от това, което му допадаше повече. Искаше ли да си живее с Джейн, да пише романи и да бленува за бъдещето, или предпочиташе живота на онзи далечен Уелс? Искаше ли да си остане Бърти, или предпочиташе да стане свързващото звено между homo sapiens и homo temporis? Трябваше да признае, че се изкушаваше да се подчини безропотно на съдбата, описана в писмото, да приеме този живот, маркиран с вълнуващи епизоди като бомбардировката на Норич, която — защо да отрича? — не би имал нищо против да изпита лично, знаейки, че ще оцелее. Щеше да подтичва спокойно насам-натам, докато бомбите падаха от небето, наблюдавайки с възхита страшната мощ на човешкото безумие, красотата, дълбоко скрита в този спектакъл на разрушението. Да не говорим за чудесата, който би могъл да види при пътуванията си из бъдещето, пълно с изобретения, които дори Верн не би могъл да измисли. Но за тази цел трябваше да се откаже от Джейн и най-вече от литературата, защото никога вече не ще можеше да пише. Беше ли готов да стори това? Дълго размишлява над този въпрос, докато накрая взе решение. Сетне се качи в спалнята, събуди Джейн с ласки и в тревожния и влажен мрак на онази нощ, непрогледна като къртича дупка, я люби сякаш за последен път.

— Ти ме люби сякаш за пръв път, Бърти — рече тя, приятно изненадана, преди да заспи отново.

И заслушан в спокойното й дишане, Уелс разбра, както се случваше неведнъж, че жена му знае какво иска той много по-добре от самия него и ако беше я попитал, можеше да си спести цялото това умуване, довело до решение, което сега, като капак на всичко, се оказа погрешно. Да, каза си той, понякога най-добрият начин да узнаем какво искаме, е да изберем точно обратното.

Прогони тези мисли, когато файтонът спря пред къщата на площад Бъркли №50, най-омагьосания дом в Лондон. Е, моментът най-сетне бе настъпил. Пое дълбоко дъх, слезе от файтона и тръгна към сградата, без да бърза, като вдишваше уханията, носещи се в следобедния въздух, стискайки под мишница ръкописа на „Невидимия“. Когато влезе, видя, че Стокър и Джеймс вече са там и разговарят оживено с човека, който се канеше да ги убие, сред светлината, хвърлена от поставените из вестибюла свещници. От този ден насетне всеки път, щом чуеше някой критик да превъзнася необикновената наблюдателност на американеца, не можеше да сдържи смеха си.

— А, господин Уелс — възкликна Маркъс, щом го видя, — вече мислех, че няма да дойдете.

— Простете за закъснението, господа — извини се Уелс, поглеждайки примирено двамата наемници на Маркъс, които стояха много сериозни на ръба на правоъгълника от светлина, очертан на пода, и очакваха заповедта да видят сметката на глупавото трио.

— О, няма значение — рече домакинът. — Важното е, че сте донесли романа си.

— Да — отвърна Уелс, като размаха глупашки ръкописа.

Маркъс кимна доволен и посочи масичката, която беше до него, подканвайки го да остави романа върху другите два, които вече бяха там. Без особени церемонии Уелс прибави своя към останалите, сетне отстъпи няколко крачки. Осъзна, че е застанал точно пред Маркъс и наемниците му и вдясно от Джеймс и Стокър — идеална позиция, за да бъде застрелян пръв.

— Много благодаря, господин Уелс — рече Маркъс, като наблюдаваше доволно своите трофеи върху масичката.

Сега ще се усмихне, помисли си Уелс. И Маркъс се усмихна. Сега ще престане да се усмихва и ще ни погледне, внезапно сериозен. И Маркъс престана да се усмихва и ги погледна, внезапно сериозен. А сега ще вдигне дясната си ръка. Само че Уелс беше този, който вдигна своята. Развеселен, пътникът го погледна любопитно.

— Нещо не е наред ли, господин Уелс? — попита той.

— О, надявам се всичко да е наред, господин Рис — отвърна Уелс. — Макар че скоро ще разберем това.

След тези думи свали ръката си, разсичайки въздуха с нея, но тъй като нямаше опит с подобни сигнали, жестът не се получи енергичен, по-скоро изглеждаше като движение на човек, който размахва кадилница. Въпреки това онзи, към когото бе отправен знака, го изтълкува правилно. На горния етаж изведнъж се чу шум и всички като един вдигнаха глави към стълбите, по които стремително се спускаше някакво видение, което за момента само смътно можеха да оприличат на човешка фигура. Едва когато храбрият капитан Шакълтън се приземи на пода в средата на кръга от светлина, видяха, че това е човек.

Уелс не можа да сдържи усмивката си при вида на позата, която бе заел Том — със сгънати колене и напрегнати мускули, досущ като дива котка, която се готви да скочи върху плячката си. Светлината на свещниците изтръгваше красиви отблясъци от металната му броня, която го покриваше изцяло, оставяйки открита само силната, изящна брадичка. Представляваше действително героична фигура и сега Уелс проумя защо Том бе помолил някогашните си другари да му набавят бронята, която те бяха откраднали от гримьорната на Гилиъм Мъри същата сутрин. Преди някой от присъстващите да разбере какво става, Шакълтън измъкна сабята си от ножницата, размаха я красиво и, продължавайки това движение, заби острието й в стомаха на единия от наемниците. Другарят му се опита да реагира, като се прицели с оръжието си, но разстоянието между двамата беше твърде малко, за да му даде възможност да маневрира, тъй че капитанът имаше предостатъчно време, за да измъкне сабята от стомаха на жертвата си и да се обърне към другия си противник с елегантно завъртане. Ужасѐн, наемникът го гледаше като хипнотизиран как вдига сабята, преди Шакълтън да го обезглави с бърз удар, стиснал оръжието с две ръце. С все още разкривено от ужас лице главата се търкулна на пода и изчезна дискретно в мрака отвъд осветеното пространство.

— Нима сте довели убиец със себе си, Уелс? — възкликна Джеймс, шокиран от кървавото зрелище, което се разгръщаше пред очите им.

Уелс не му обърна внимание. Беше прекалено зает да следи движенията на Том със свито сърце. Маркъс най-сетне реагира. Уелс го видя как вдигна от пода оръжието на единия от хората си и се прицели в Том, който тъкмо в този миг се обърна към него с обагрена в кръв сабя. Деляха ги най-малко четири крачки и Уелс осъзна с потрес, че капитанът не ще смогне да преодолее това разстояние, преди другият да стреля. И не сгреши в предположението си: Том едва успя да пристъпи една крачка, когато топлинният лъч го улучи с пълна сила право в гърдите. Бронята му се пръсна на парчета като черупката на рак, ударен с чук, и капитанът падна възнак, а шлемът му отхвръкна. От мощта на удара тялото му се претърколи няколко пъти по пода, докато накрая застина неподвижно с димящ кратер в гърдите, а красивото му лице бе озарено от най-близкия свещник. Струйка кръв бликна от устните му, а в хубавите зелени очи вече проблясваха само пламъчетата на свещите.

Тишината бе нарушена от победоносното ръмжене на Маркъс, което накара Уелс да откъсне поглед от Том и да го отправи към него. Невярващ на очите си, но и някак развеселен, Маркъс гледаше трите трупа, пръснати край него. Бавно поклати глава, сетне се обърна към писателите, скупчени в другия край на вестибюла.

— Добър опит, господин Уелс — рече той, като тръгна към тях с гъвкавата си походка, хилейки се свирепо. — Трябва да призная, че ме изненадахте. Но вашият план успя само да добави още няколко трупа към сметката.

Уелс не отговори. Докато гледаше как Маркъс вдига оръжието и се прицелва в гърдите му, изведнъж му се зави свят. Предположи, че това бе усещането, което предвещаваше пътуването във времето. Значи въпреки всичко щеше да пътува до 1888 г. Бе се опитал да го предотврати, но явно не можеше да избяга от съдбата си. Навярно съществуваше някоя вселена, в която Шакълтън бе успял да очисти Маркъс и в която Уелс не бе принуден да пътува в бъдещето и можеше да си остане Бърти. Но, за зла беда, той се намираше в друга вселена, твърде подобна на описаната от бъдещия Уелс, в която щеше да се върне осем години назад в миналото — с тази добавка, че капитан Шакълтън бе загинал, пронизан от мощен топлинен лъч.

Осъзнавайки своето крушение, Уелс можа само да се усмихне тъжно, а Маркъс плъзна показалеца си по спусъка. В същия миг отекна изстрел, но това бе изстрел, произведен с обикновено оръжие. И ето че сега бе ред на Маркъс да се усмихне тъжно на Уелс. Миг по-късно свали оръжието си и го пусна на пода, сякаш изведнъж му се бе сторило непотребно. После със сластната отпуснатост на марионетка, чиито конци са били срязани един по един, рухна на колене, след което седна и накрая се просна на пода на вестибюла, усмихвайки се с обляно в кръв лице. Зад него Уелс видя инспектор Колин Гарет с димящ пистолет в ръка.

Дали инспекторът го бе държал под око през цялото време? — запита се писателят, слисан от появата на младия мъж. Не, не можеше да бъде: ако Гарет го бе следил в първоначалната вселена, сиреч в онази, в която Уелс неизбежно щеше да пътува в бъдещето и да напише писмо до себе си, то тогава, щом се изпареше във въздуха пред смаяния взор на всички, инспекторът щеше да нахълта и да задържи Маркъс. И дори ако последният успееше да избяга, било то през пространството или през времето, Гарет щеше да разкрие машинацията, а Уелс знаеше, че не е станало така, защото бъдещото му аз бе прочело статия, съобщаваща, че писателите Брам Стокър и Хенри Джеймс са се поминали при странни обстоятелства след една нощ, прекарана при тайнствения призрак от площад Бъркли. Ако Гарет беше станал свидетел на случилото се, тази статия очевидно нямаше да съществува. Следователно инспекторът не би трябвало да бъде в тази вселена, както впрочем и в предишната. Единствената нова карта на масата беше Шакълтън, когото самият Уелс бе потърсил за помощ в битката си със съдбата. Ето защо присъствието на Гарет можеше да е свързано единствено с Шакълтън и това наведе писателя на мисълта, че той е човекът, когото инспекторът бе проследил.

И определено не грешеше, защото аз, който виждам всичко, мога да ви уверя, че само два часа по-рано, на връщане от прелестна разходка из Грийн Парк в компанията на госпожица Нелсън, Гарет се бе сблъскал с един огромен мъжага на Пикадили. След удара се обърна, за да се извини, но човекът явно бързаше толкова, че дори не се спря. Ала тази припряност не бе единственото, което събуди любопитството на Гарет; той бе заинтригуван и от необичайната твърдост на тялото на мъжа, от която рамото ужасно го заболя. Толкова силен бе ударът, че Гарет си помисли, че под дългото си палто човекът сигурно носи средновековна броня. Миг по-късно тази мисъл вече не му изглеждаше толкова глупава. Впи поглед в странните ботуши на непознатия и с потрес осъзна с кого се бе сблъскал току-що. Зяпна от изумление — просто не можеше да повярва. Като се стараеше да се държи спокойно, той се зае тайно да проследи Шакълтън, стискайки с трепереща ръка пистолета в джоба си, без да знае точно какво да направи. Реши, че ще е най-добре да го следи известно време, поне докато разбере накъде се е запътил с такава бързина. Развълнуван, но същевременно предпазлив, Гарет го проследи по цялото протежение на Олд Бонд Стрийт, като затаяваше дъх всеки път, когато окапалите листа изшумоляваха като древен пергамент под краката му, после по Брутън Стрийт, докато накрая стигнаха площад Бъркли. Щом се озова там, Шакълтън се спря пред една изоставена наглед сграда и веднага се закатери по фасадата й, сетне изчезна през един прозорец на горния етаж. Инспекторът, който бе наблюдавал маневрата му, скрит зад едно дърво, се зачуди какво да предприеме по-нататък. Трябваше ли да го последва и в къщата? Но преди да смогне да си отговори, видя как пред порутената сграда спря файтон и от него — за още по-голямо изумление на Гарет — слезе писателят Х. Дж. Уелс, който се отправи преспокойно към къщата и също влезе в нея, само че през вратата. Каква работа имаше писателят с човека от бъдещето? — запита се слисаният Гарет. Имаше само един начин да разбере това. Пресече улицата предпазливо, изкатери се по фасадата на къщата и се промуши през същия прозорец, през който преди няколко минути бе влязъл и капитан Шакълтън. Щом се озова в сумрачната сграда, видя цялата сцена, без да бъде забелязан. И сега знаеше, че Шакълтън не бе пристигнал от бъдещето, за да злочинства безнаказано, както инспекторът си бе помислил отначало, а за да помогне на Уелс да се пребори с този пътник във времето на име Маркъс, чийто злонамерен план, доколкото Гарет можа да разбере, бе да сложи ръка върху едно от произведенията на писателя.

Уелс видя как инспекторът коленичи до трупа на Том и внимателно затвори очите му. Сетне Гарет се изправи, усмихна се на писателите с онази своя момчешка усмивка и каза нещо, но Уелс не можа да го чуе, защото в същия миг вселената, в която се намираха, изчезна, сякаш никога не бе съществувала.

XLII

Когато дръпна докрай лоста на машината на времето, нищо не се случи. Един бегъл поглед наоколо подсказа на Уелс, че все още е закотвен в деня 21 ноември 1896 г. Усмихна се тъжно, макар да имаше странното усещане, че се е усмихвал така много преди да свали лоста и да се увери в онова, което вече знаеше: че въпреки величествената си красота, машината беше просто играчка. 2000 година — истинската 2000 година, не измислената от оня шарлатанин Гилиъм Мъри — си оставаше недостижима за него, както впрочем и останалото бъдеще. Можеше да изпълнява този ритуал до изнемога, но винаги щеше да е на ужким: никога нямаше да пътува в бъдещето. Никой не можеше да стори това. Никой. Беше уловен в капана на настоящето, от което никога не би могъл да избяга.

С печално изражение стана от машината и отиде до прозореца на тавана. Нощта беше спокойна. Невинна тишина бе обгърнала майчински полята и съседните къщи и светът изглеждаше поко̀рен и ужасно беззащитен пред неговата воля. Можеше да смени местата на дърветата отвън, да боядиса цветята в други багри или да извърши какви ли не други безчинства абсолютно безнаказано, защото, надвесен над тази вселена в покой, Уелс имаше чувството, че е единственият буден човек на земята. Стори му се, че ако напрегне слух, би могъл да чуе грохота на морските вълни, разбиващи се в бреговете, неуморния растеж на тревата, лекото отъркване на облаците в небосвода и дори скърцането на старо дърво, което издаваше планетата, въртейки се около оста си. Тази безметежност приспиваше и неговата душа, защото винаги се изпълваше с дълбок покой, щом сложеше последната точка на някой роман, както току-що бе сторил с „Невидимия“. Сега се намираше отново в отправната точка, в онзи момент, който така блазнеше, но и плашеше писателите, защото точно на този етап трябваше да решат с коя нова история да се захванат измежду многото, които витаеха във въздуха, с кой сюжет да се обвържат за дълъг период. И трябваше да избират предпазливо, да изучават всички варианти спокойно, сякаш се намират пред невероятен гардероб с бални премени — защото имаше истории опасни, истории, които отказват да бъдат обитавани, а също и такива, които те разкъсват отвътре, докато ги пишеш; или пък, още по-лошо, истории като разкошни императорски одежди, които с времето се оказват дрипи. В този миг, преди да предаде с почтително внимание първата дума на хартията, той можеше да напише каквото пожелае и това вливаше в кръвта му отровата на една страховита свобода — прекрасна, но и мимолетна, защото знаеше, че ще я изгуби в мига, в който избереше една история, отказвайки се от всички останали.

Гледаше звездите, осеяли небето, с една почти идилична усмивка. Изведнъж го прониза страх. Спомни си един разговор, който бе водил с брат си Франк преди няколко месеца, при последното си гостуване в онази къща в Найууд, където членовете на семейството му се бяха струпали като непотребни отломки. Когато останалите отидоха да си легнат, двамата с Франк взеха цигарите и бирата си и излязоха на верандата без друга цел, освен да съзерцават с трепет небосвода, който сияеше величествено, обсипан със звезди като униформата на храбър генерал. Под това покривало, което разкриваше донякъде безсрамно глъбините на вселената, човешките дела изглеждаха ужасно незначителни и животът добиваше елемент на игра. Уелс посръбваше от бирата си, оставяйки Франк да нарушава навремени онази древна тишина, обгърнала света. При всяко посещение в Найууд Уелс винаги заварваше брат си преливащ от оптимизъм, въпреки ударите, понесени от живота — навярно защото бе открил, че това простичко веселие е единственото, което го крепи на повърхността; той търсеше оправдание за оптимизма си в конкретни неща — като например гордостта, която всеки човек би трябвало да изпитва от това, че е поданик на Британската империя. Навярно по тази причина Франк бе захванал да превъзнася постиженията на колониалната й политика, а Уелс, който ненавиждаше деспотичния начин, по който неговата страна завладяваше света, се видя принуден да спомене пагубните последствия от британската колонизация за петте хиляди аборигени от Тасмания, намалели драстично за кратко време. Тасманийците, опита се да обясни Уелс на подпийналия си брат, не бяха приобщени чрез ценности, по-висши от тези на туземната им култура, а покорени благодарение на мощната технология на Империята — точно както самата тя би могла да бъде покорена от друга, по-напреднала технология. Това разсмя Франк. Нямало в познатия свят технология, по-напреднала от британската, заяви той с пиянска самонадеяност. Уелс не си направи труда да спори, но когато брат му влезе вътре, остана да се взира боязливо в звездите. Да, в познатия свят може би нямаше такава — ами в другите светове?

Отново загледа небосвода с това тревожно чувство, особено планетата Марс — точица, малко по-голяма от главичката на карфица. Но въпреки незначителното й присъствие в небесната шир, неговите съвременници допускаха, че е възможно Марс да е населяван от други хора. Неслучайно червената планета бе обвита в булото на рядка атмосфера и макар че нямаше океани, за сметка на това имаше полярни шапки от замръзнал въглероден двуокис. Всички астрономи бяха на мнение, че след Земята тя бе онази планета от Слънчевата система, която разполагаше с най-благоприятни условия за зараждането на живот. И тази догадка на тесен кръг хора се бе превърнала в увереност за мнозина, когато сравнително неотдавна астрономът Джовани Скиапарели бе открил в карминената й повърхност бразди, които можеха да са канали: неопровержимо доказателство за марсианското инженерство. Ами ако марсианците съществуваха и не бяха по-низши от нас? Ами ако не бяха примитивен народ като туземците на Новия свят, готов да приветства радушно една земна мисия, а вид, по-интелигентен от човеците, способен да ги гледа отвисоко, както те гледаха маймуните и лемурите? И какво би станало, ако разполагаха с нужната технология, за да прекосят пространството и да кацнат на нашата планета, пришпорвани от същия завоевателски плам, който тласкаше и човека? Какво щяха да направят неговите съотечественици, великите покорители, ако се сблъскаха с друг вид, желаещ да покори тях, да потъпче техните ценности и самоуважението им, както постъпваха те — с одобрението на хора като Франк — спрямо завоюваните народи? Уелс подръпна мустака си, размишлявайки над възможностите на тази идея, и мигом си представи марсианско нашествие, дъжд от задвижвани с пара цилиндри, валящ над мирните общински пасбища на Уокинг.

Запита се дали не е попаднал на сюжета за следващия си роман. Приятната възбуда, обзела ума му, подсказваше, че е така, но се тревожеше какво щеше да каже неговият издател. Марсианско нашествие — добре ли беше чул? Това ли беше измислил Уелс след машината за пътуване във времето, след оня учен, който придаваше човешки свойства на животните, като ги поправяше тук-там, и другия, дето страдаше от невидимост? Хенли бе похвалил таланта му след отличните критически отзиви за последната му книга, „Чудното посещение“. Всички бяха съгласни, че при Уелс нямаше толкова наука, колкото при Верн, но затова пък използваше нещо като „неумолима логика“, която правеше идеите му правдоподобни. Да не говорим за необикновената му работоспособност, която му позволяваше да пише по няколко романа на година. Ала Хенли хранеше сериозни съмнения, че книги, измъквани тъй бързо като карти от ръкава, действително са литература. Ако Уелс искаше името му да се окаже по-дълготрайно от някоя нова марка сос или сапун, трябваше час по-скоро да престане да пилее огромния си талант за романи, които, никой не отричаше, бяха пир за въображението, но нямаха нужната дълбочина, за да оставят следа в душата на читателите. Накъсо, ако искаше да стане блестящ писател, а не просто изкусен и находчив разказвач, трябваше да си постави по-високи цели от тези приказчици, които съчиняваше за няколко дни. Да, литературата беше нещо повече от това, много повече. Истинската литература трябваше да трогне читателя, да го разтърси, да промени мирогледа му, да го тласне решително по стръмния бряг на прозрението.

Но дали Уелс притежаваше такова дълбоко разбиране за света, че да извлече неговите истини и да ги предаде на други? Можеше ли да промени своите читатели със словото си? И ако можеше, в какво трябваше да ги превърне? Вероятно в по-добри хора. Но с какъв тип истории можеше да постигне това? Какво трябваше да им разкаже, за да ги доведе до онова осъзнато състояние, за което говореше Хенли? Щеше ли да преобрази закостенелия живот на читателите си, ако им представеше лепкаво туловище с лигавеща се уста, огромни очи и сноп оплетени пипала? По всяка вероятност, каза си той, ако изобразеше така марсианците, поданиците на Империята никога вече нямаше да хапнат октопод.

В този миг нещо наруши нощната тишина и го изтръгна от мислите му. Не беше цилиндър, паднал от небето, а двуколката на момчето на семейство Шефър. Уелс я видя как спря пред вратата на дома им и се усмихна, когато зърна полузадрямалото момче на капрата. То нямаше нищо против да става рано, ако така можеше да изкара някое и друго пени. Уелс слезе по стълбите, взе си палтото и излезе от къщи безшумно, за да не събуди Джейн. Знаеше, че съпругата му не би одобрила онова, което смяташе да направи, а и самият той не би могъл да й обясни защо се чувстваше длъжен да го стори, макар и да си даваше сметка, че това не беше джентълменска постъпка. Поздрави момчето, хвърли одобрителен поглед на товара (хлапакът доста се беше потрудил тоя път) и се качи на капрата. Щом се настани, момчето изплющя с юздите и потеглиха към Лондон.

По пътя едва размениха няколко баналности, които дори не си струва да предавам тук. Уелс през повечето време съзерцаваше в мълчалив унес този потънал в сън, неподготвен свят, който едва ли не приканваше да бъде атакуван от създания от космоса. Погледна крадешком към момчето на Шефърови и се запита как ли би реагирал на извънземно нашествие някой тъй простодушен като него, за когото светът навярно се простираше само дотам, докъдето стигаше погледът му. Представи си как малък отряд от селски хорица се приближава към мястото, където се е приземил марсианският кораб, размахвайки плахо бяло знаменце, а пришълците отговарят на невинния им поздрав, като мигновено ги поразяват с ослепителен пламък — нещо като топлинен лъч, който помита земята и оставя след себе си горяща вдлъбнатина, осеяна с овъглени тела и тлеещи дървета.

Когато двуколката нахлу в задрямалия Лондон, Уелс престана да мисли за марсиански нашествия, за да се съсредоточи върху онова, заради което бе дошъл. Нарушавайки нощната тишина с чаткането на конските копита, те навлязоха в лабиринт от улици, всяка от които бе по-пуста от предишната, докато стигнаха до Грийк Стрийт. Писателят не можа да сдържи една дяволита усмивчица, когато момчето спря двуколката пред фасадата на „Мъри Пътешествия във времето“. Огледа се наоколо и се увери със задоволство, че улицата е безлюдна.

— Е, момче — каза, слизайки от возилото, — да се залавяме за работа.

Всеки взе по две кофи от задната част на двуколката, сетне се приближиха до фасадата. Като се стараеха да не вдигат шум, потопиха четките в пълните с говежди тор кофи и започнаха да мажат стените около входа. Тази противна задача им отне не повече от десет минути. Когато приключиха, във въздуха се носеше отблъскващо зловоние, макар че Уелс го вдишваше с истинска наслада: това бе миризмата на неговата ярост, на омерзението, което бе принуден да преглъща, на онзи гняв, който неспирно и безцелно клокочеше в него. Момчето стреснато го гледаше как вдишва тази смрад.

— Защо правите това, господин Уелс? — осмели се да попита то.

Уелс за миг се взря в него с плашещо изострен поглед. Дори в очите на такова простодушно създание сигурно изглеждаше абсурдно, че някой би посветил нощите си на едно колкото ексцентрично, толкова и отвратително занимание.

— Защото, ако трябва да избирам дали да направя нещо, или да не правя нищо, това е всичко, което мога да направя.

При този объркан отговор момчето кимна смутено, навярно съжалявайки, че е дръзнало да разпитва за загадъчните мотиви, които ръководеха действията на писателите. Уелс му плати договорената сума и му каза да се върне в Уокинг без него, защото той имал още работа в Лондон. Хлапакът кимна с нескрито облекчение: дори не му се мислеше каква ли можеше да бъде тази работа. Качи се в двуколката, шибна коня и изчезна в края на улицата.

XLIII

Загледан в живописната фасада на фирмата „Мъри Пътешествия във времето“, Уелс отново се запита как бе възможно в този скромен театър да се помещава огромният декор, описан от Том — онзи опустошен Лондон от 2000 г. Рано или късно трябваше да се опита да разплете загадката, но за момента беше по-добре да я забрави, ако не искаше да се ядоса, получавайки безспорни доказателства за хитростта на своя съперник. Решен да не мисли за това, тръсна глава и в продължение на няколко минути се любува на делото си. Сетне, доволен от добре свършената работа, се отправи към моста „Ватерло“. Не познаваше по-добра ложа, от която човек можеше да наблюдава великолепното зрелище на зората. Нощният мрак скоро щеше да отстъпи под напора на утрото и Уелс спокойно можеше да отдели няколко минути от времето си, за да погледа този цветен дуел, преди да отиде в кантората на Хенли.

Всъщност всяко оправдание беше подходящо, за да отсрочи срещата с издателя, защото Уелс беше сигурен, че Хенли няма да се въодушеви особено от новия му ръкопис. Естествено, щеше да се съгласи да го публикува, но нямаше да му спести една от онези свои проповеди, с които се стремеше да го вкара в кошарата на писателите, определени да влязат в Историята на литературата. И защо най-сетне да не го послуша, запита се Уелс, защо да не приеме съветите му? Да, защо да не престане да пише за наивни читатели, които лесно се впечатляват от всяка приключенска история — от всяка история, написана що-годе с въображение, — и да се обърне към по-ерудирани хора, накъсо, към онези, които презират развлечението на популярните четива и предпочитат една сериозна, дълбока литература, която да им обяснява вселената и дори тяхното деликатно състояние на мушици в хода на вековете. Може би трябваше да се осмели да напише друг тип история, докосваща душите на читателите по различен начин — роман, който да бъде за тях едва ли не откровение, точно както искаше Хенли.

Потънал в тези размишления, Уелс пое по Чаринг Крос Роуд и излезе на Странд. Новият ден вече се зараждаше тихо край него. Черното небе полека се разтваряше, отстъпвайки пред едно наситено, малко нереално синьо, което веднага изсветля на хоризонта и доби онзи мек теменужен оттенък, който предшества оранжевото. В далечината писателят съгледа силуета на моста „Ватерло“, който се очертаваше все по-ясно, докато мракът избледняваше, бавно разяждан от светлината. Цяла симфония от едва доловими и загадъчни звуци достигна до слуха му и го накара да се усмихне доволно. Градът се пробуждаше и тези незначителни и разпръснати шумове скоро щяха да се превърнат в откровеното и неудържимо клокочене на живота — непоносим грохот, който може би достигаше пътеките на космоса под формата на приятно жужене, известявайки колко населена е третата планета от Слънчевата система.

И въпреки че докато вървеше към моста, Уелс не виждаше нищо повече от онова, което се простираше пред него, по някакъв начин се почувства участник в грандиозна пиеса, която — тъй като в нея играеха абсолютно всички обитатели на метрополията — привидно нямаше зрители. Освен, може би, внимателните марсианци, помисли си той, които изучаваха човешките дела, както някой човек с микроскоп би разглеждал мимолетните създания, гъмжащи в капка вода. И всъщност беше така, защото докато крачеше разсеяно по Странд, десетки лодки, натоварени със стриди, браздяха в призрачно безмълвие все по-оранжевите води на Темза по пътя си от Челси Рийч към пристана на Билингсгейт, където цял мравуняк от хора пренасяше улова на сушата. А в богатите квартали, пропити с уханията, носещи се от първокласните пекарници и кошниците на продавачките на теменужки, хората отиваха от луксозните си домове в не по-малко луксозните си кантори, пресичайки улиците, които се изпълваха с кабриолети, файтони, омнибуси и всевъзможни возила на колела, тракащи ритмично по паважа. Над тях димът, изтъкан от комините на фабриките, се смесваше с речната мараня, образувайки саван от гъста и лепкава мъгла, а по Ковънт Гардън сред викове и глъч се разполагаше армия от ръчно бутани или теглени от мулета колички, преливащи от плодове, зеленчуци, змиорки и октоподи. В същото време инспектор Гарет пристигна, недовършил закуската си, на Слоун Стрийт, където го чакаше уплашеният господин Фъргюсън, за да го уведоми, че някой бе стрелял по него предната нощ и дори му показа пробитата си от куршума шапка, през чиято дупка се подаваше като червей дебеличкият му пръст. И Гарет огледа района с опитно око, претърси храстите в градината около дома на Фъргюсън и не можа да сдържи една нежна усмивка, когато откри симпатичната птица киви, която някой бе нарисувал в пясъка. Побърза да я заличи с крак, като погледна първо към улицата, за да се увери, че никой не го наблюдава, сетне излезе от храсталаците, свивайки рамене. И докато инспекторът с престорено смутен вид съобщаваше на Фъргюсън, че не е открил никакви улики, в същия миг Джон Пийчи, човекът, известен като Том Блънт, преди да се удави в Темза, прегръщаше любимата жена в стаята на една странноприемница в квартал Бетнал Грийн, а Клеър Хагърти се гушеше в силните му ръце, доволна, че заради нея е избягал от бъдещето, от онази безотрадна 2000 г. В същото време капитан Дерек Шакълтън, изстъпил се на една скала, грачеше, че ако е произлязло нещо добро от тази война, то е, че е обединила човешкия род както никоя друга преди нея, а Гилиъм Мъри клатеше скръбно глава и си казваше, че това е последната експедиция, която организира, че му е дошло до гуша от некадърници и от оня бездушен проклетник, който не спираше да маже с фъшкии фасадата на фирмата му. Да, казваше си Мъри, дошло бе време да уреди собствената си смърт, да инсценира, че е бил погълнат от един от онези неукротими дракони, обитаващи четвъртото измерение — дракони, чиито остри зъби жадно разкъсваха Чарлс Уинслоу в сънищата му. И в същия момент, когато Чарлс се събуди сепнат и плувнал в пот, стряскайки с виковете си двете китайски проститутки, които деляха постелята му, неговият братовчед Андрю, облакътен на моста „Ватерло“, откъдето наблюдаваше изгрева, видя как към него се задава един познат тип с птиче лице.

— Господин Уелс? — повика го той, докато мъжът минаваше край него.

Писателят се спря и погледа Андрю няколко секунди, като се опитваше да се сети къде го беше виждал преди.

— Не ме ли помните? — попита младежът. — Аз съм Андрю Харингтън.

Щом чу името, Уелс си спомни веднага. Това бе младият мъж, чийто живот бе спасил преди няколко седмици, предотвратявайки самоубийството му чрез сложна постановка, която му бе позволила да се изправи срещу Джак Изкормвача, убиеца, тероризирал Уайтчапъл през есента на 1888 г.

— Да, господин Харингтън, разбира се, че ви помня — рече той, доволен, че момъкът още е жив и усилията му не са отишли на вятъра. — Много се радвам да ви видя.

— И аз, господин Уелс.

Двамата помълчаха няколко мига, като се усмихваха глуповато.

— Унищожихте ли вече машината на времето? — поинтересува се Андрю.

— Ъъъ… да, да — заекна Уелс и побърза да смени темата: — А вас какво ви води насам? Дошли сте да погледате зората?

— Така е — призна другият, като обърна поглед към небето, което в този миг представляваше красива картина в оранжеви и пурпурни тонове. — Макар че всъщност се опитвам да видя какво има отзад.

— Отзад ли? — изненада се Уелс.

Андрю кимна.

— Помните ли какво ми казахте, когато се върнах от миналото с вашата машина на времето? — попита той, търсейки нещо в джоба на сюртука си. — Че съм убил Джак Изкормвача, въпреки че тази статия отрича това.

Андрю му показа същата пожълтяла изрезка, която неотдавна му бе връчил и в кухнята на дома му в Уокинг. „Джак Изкормвача убива отново!“, гласеше заглавието, а след него бяха изброени жестоките рани, които извергът бе нанесъл на петата си жертва, онази проститутка от Уайтчапъл, в която бил влюбен младежът. Уелс кимна и не можа да не се зачуди, както впрочем правеха всички оттогава, какво ли бе станало с безмилостното чудовище, защо изведнъж бе спряло да убива и бе изчезнало безследно.

— Но моето действие е предизвикало разклонение във времето — продължи Андрю, прибирайки отново изрезката в джоба си. — Паралелен свят — мисля, че така го нарекохте. Свят, в който Мери Кели е жива и щастлива с моя близнак. Само че аз, за жалост, се намирам в погрешния свят.

— Да, спомням си — рече Уелс предпазливо, не знаейки накъде бие младежът.

Е, добре, господин Уелс, спасяването на Мери Кели ми даде сили да се откажа от самоубийството и да продължа да живея. И точно това правя. Наскоро се сгодих за прелестна жена и се старая да се наслаждавам на компанията й и на малките житейски радости — тук той направи пауза и отново вдигна лице към небето. — Но всеки ден призори идвам тук и се опитвам да видя онзи паралелен свят, за които ми говорихте — в които, предполага се, аз живея щастливо с Мери Кели. И знаете ли какво, господин Уелс?

— Какво? — попита писателят, преглъщайки на сухо, уплашен, че младежът ще вземе изведнъж да го цапардоса или ще го сграбчи за реверите и ще се опита да го хвърли в реката — за отмъщение, че е бил измамен по такъв детински начин.

— Понякога го виждам — прошепна Андрю с треперлив глас.

Писателят го изгледа слисан.

— Виждате го?

— Да, господин Уелс — повтори младежът с щастливата усмивка на човек, който е преживял откровение. — Понякога го виждам.

Уелс не знаеше дали Андрю наистина вярваше в това или просто бе избрал да вярва, но пък и нямаше значение, защото резултатът явно бе един и същ: лъжата на писателя, подобно на лед, бе съхранила младия мъж невредим. Загледа го как съзерцава зората или онова, което бе „отзад“, с лице, озарено от почти детинско изражение на екстаз, и не можа да не се запита кой от двамата действително се заблуждаваше: дали скептичният писател, неспособен да повярва в собствените си съчинения, или този отчаян младеж, който в един великолепен акт на вярата бе избрал да повярва в красивата му измислица, намирайки убежище в обстоятелството, че и нейната неистинност също бе недоказуема.

— Беше удоволствие да ви видя отново, господин Уелс — рече тогава Андрю, като се обърна, за да се ръкува с него.

— И за мен — отвърна Уелс.

След като се сбогуваха, писателят погледа няколко мига след младежа, който се отдалечи по моста, без да бърза, окъпан в златното сияние на утрото. Паралелните светове. Напълно бе забравил за тази теория, която се видя принуден да скалъпи, за да спаси живота на младия мъж. Дали те наистина съществуваха? Дали от всяко човешко решение произлизаше някой нов свят? Всъщност бе наивно да се мисли, че при всяко проблемно положение съществуваше само един избор. А какво ставаше с неизбраните вселени, с онези светове, които отиваха в канавката — защо те трябваше да имат по-малко право на съществуване, отколкото останалите? Уелс дълбоко се съмняваше, че структурата на вселената зависеше от капризната воля на човека, това тъй плахо и непостоянно създание. По-логично бе да се допусне, че богатството на вселената е безкрайно и непостижимо за нашите сетива, и че когато е изправен пред два или повече варианта, човек в крайна сметка неминуемо избира всичките, защото неговата способност да избира всъщност е илюзия. Така светът неспирно се делеше на други светове — светове, разкриващи широтата и сложността на вселената, светове, които използваха пълния й потенциал, изчерпваха всичките й възможности, светове, които се развиваха успоредно, различавайки се един от друг може би само по нещо тъй несъществено като броя на мухите си, защото дори убиването на едно от тези досадни насекоми предполагаше избор и макар да беше незначителна постъпка, все пак пораждаше нова вселена.

А колко мухи беше убил или пощадил самият той, колко от тези клети създания, които се блъскаха в стъклата на прозорците му, просто бе осакатил, откъсвайки крилцата им, докато умуваше как да разреши някоя дилема в поредния си роман? Примерът може би беше смешен, помисли си Уелс, тъй като неговите решения в това отношение не биха предизвикали невъзвратими промени в света. В края на краищата, човек можеше цял живот да къса крилца на мухи, без това да преобърне влака на Историята. Но очевидно същата логика можеше да се приложи към далеч по-значими решения и това неизбежно накара писателя да си спомни за второто посещение на Гилиъм Мъри. Та нима и Уелс тогава не се бе разкъсвал между две възможности? Накрая, опиянен от силата си, бе избрал да размаже мухата и това бе породило вселена, в която съществуваше фирма, предлагаща пътувания в бъдещето — абсурдна вселена, в чийто плен се намираше и самият той. А какво би станало, ако беше избрал обратното и бе помогнал на Мъри да издаде романа си? Тогава щеше да обитава свят, твърде подобен на този, в който се намираше сега, ала в него въпросната фирма нямаше да съществува; свят, в който към научните романчета, заслужаващи да се хвърлят в огъня, щеше да се е добавило още едно: „Капитан Дерек Шакълтън: Потресаващата истинска история на един герой от бъдещето“ от Гилиъм Ф. Мъри.

И тъй, при наличието на почти безкраен брой различни светове, разсъди Уелс, всичко, което можеше да се случи, се случваше. Другояче казано, всеки свят, цивилизация, същество или ситуация, които човек можеше да си представи, вече съществуваха. Навярно имаше например свят, управляван от създания, които не бяха бозайници, друг свят с хора-птици, живеещи в огромни гнезда, трети, в който човекът броеше пръстите на ръката си, използвайки азбучна система, и четвърти, в който сънят заличаваше паметта и хората всеки ден се раждаха за нов живот. Имаше и свят, където наистина съществуваше детектив на име Шерлок Холмс, а негов заместник бе отракан шмекер на име Оливър Туист, даже и свят, в който един изобретател бе създал машина на времето и бе открил покварен рай през 802 701 г. И ако този аргумент се доведеше до крайност, някъде сигурно съществуваше и вселена, управлявана от физически закони, различни от Нютоновите, и тя може би бе населена с феи, еднорози, русалки и говорещи животни — защото в една вселена, където всичко бе възможно, дори детските приказки не бяха измислици, а копия на други паралелни светове, доловени от техните автори по някаква прищявка на съдбата.

Значеше ли това, че никой не съчиняваше нищо, запита се Уелс. Нима всички копираха? Писателят поразсъждава малко над този въпрос и тъй като вече се усеща, че историята е към края си, ще се възползвам от случая, за да се сбогувам с вас като актьор, който маха с ръка, преди да напусне сцената. Безкрайно ви благодаря за вниманието и искрено се надявам, че представлението ви е харесало. А сега да се върнем към Уелс, който излезе от унеса си, защото го побиха тръпки от почти метафизично естество. Дръзките му мисли го бяха отвели до друг въпрос: ами ако неговият живот беше съчиняван от някого в друга реалност, например в онази паралелна вселена, която бе тъй подобна на неговата, но в която нямаше фирма за пътувания във времето и Гилиъм Мъри беше автор на жалки романчета? Замисли се сериозно над възможността някой да копира живота му и да го представя за литературна измислица. Но кой би си направил такъв труд? Уелс не беше подходящ герой за роман. Ако беше корабокруширал на далечен тропически остров като Робинзон Крузо, не би могъл да измайстори дори един нищо и никакъв глинен съд. Животът му беше твърде скучен, за да може някой да го разкаже като вълнуваща история. И все пак трябваше да признае, че през последните седмици цареше известно оживление: само в рамките на няколко дни бе спасил живота на Андрю Харингтън и Клеър Хагърти, използвайки въображението си, както бе изтъкнала Джейн с известен драматизъм, сякаш се обръщаше към зрителите в невидим за Уелс партер. В първия случай бе принуден да се преструва, че притежава машина на времето като описаната в романа му, а във втория — че е герой от бъдещето, който пише любовни писма. Имаше ли във всичко това подходящ материал за роман? Може би. Роман, който да разказва за създаването на фирмата „Мъри Пътешествия във времето“, основана, за нещастие, не без негов принос; роман, който към средата щеше да изненада читателите си с разкритието, че 2000 г. е просто театрална сцена, построена в настоящето с отломки от разрушени сгради — макар че това, разбира се, щеше да е изненада само за читателите от епохата на Уелс. Ако романът издържеше проверката на времето и се четеше и от хора, живеещи след 2000 г., нямаше да има нищо за разкриване, защото самата действителност щеше да опровергае бъдещето, описано в историята. Но значеше ли това, че не можеше да се напише роман, чието действие да се развива във времето на Уелс и да разглежда едно бъдеще, което за своя автор е вече минало? Тази мисъл го натъжаваше. Предпочиташе да мисли, че читателите му ще разберат, че трябва да четат романа така, сякаш се намират в 1896 г. — накъсо, сякаш и те са преживели пътуване във времето. Но тъй като той нямаше особени качества на герой, трябваше да е второстепенен персонаж в романа — някой, към когото в даден момент се обръщаха за помощ истинските главни герои.

А ако някой в една съседна вселена се бе захванал да пише за живота му, независимо в коя епоха, Уелс се надяваше за негово добро, че вече е стигнал до последната страница, защото дълбоко се съмняваше, че животът му ще продължи в същия дух. През последните две седмици навярно бе изчерпал цялата квота от вълнения, които му се полагаха, и оттук насетне отново щеше да заживее в кротко еднообразие като всеки друг писател.

Погледна след Андрю Харингтън, героят, с когото би трябвало да започне този хипотетичен роман, и виждайки го да крачи в далечината, окъпан в златното сияние на утрото и може би с еуфорична усмивка на устните, реши, че това ще е идеалният образ, с който да приключи историята. И се запита, сякаш по някакъв начин можеше да ме види или усети, дали някой не правеше тъкмо това в този миг, за да изпита оня прилив на щастие, който връхлита писателите при завършването на някой роман; щастие, което нищо друго в живота не може да донесе — нито да пиеш шотландско уиски във ваната, докато водата изстине, нито да погалиш друго тяло, нито да усетиш милувката на прелестния бриз, вестител на лятото.

Санлукар де Барамеда

Октомври 2006 — март 2008