Картини от една изложба

Запад

Поканените в западното крило на галерията, край двата прозореца, надвесени към речната падина, треперят. Не, капаците не са отворени. И въпреки това насъбралите се настръхват от този поглед към оголените тополи край нощната вода, от призрачно нашарените от сенки клони на върбалаците. Хората треперят от страх от това течение, което не се вижда, но сигурно, носейки какво ли не, подмолно търкаля времето, обръща минало и бъдеще, капризно размества удавници, рибни пасажи, дупки и наноси, оглажда камъни, бавно руши бреговете на настоящето. Хората потреперват зиморничаво от далечната, прегърбена планина, от върха под синия лед, от очертанията, които почти се сливат с полегналия свод. Плашат се от пространството, което направо от града, спокойно, без никакво препятствие, се разпростира към неизвестното, където няма ясни знаци, където можеш да се изгубиш сред множеството посоки, въпреки че целият живот се свежда до движение в кръг, където от древната тъмница, както твърди легендата, ни дебнат злите очни цепки на язовци, святкат склерите на прилепи, проникват зениците на бухали…