Кайпа

II

От тая минута боят явно почна да отслабва. Гърмежите ставаха все по-редки и по-редки и само понякога ненадейно зачестяваха и пак замлъкнаха, като по следни избухвания на угасващ пожар. Близо пред нас се яви командирът на полка с щаба си. Навярно той идеше откъм позицията. И по тия чудни, невидими пътища, по които бързо се разнасят новините на бойното поде, ние скоро научаваме всичко. Турците вече отстъпвали по цялата линия. Радостно облекчение раздвижи всички, тежкият товар на безпокойствнето и неизвестността падна. Войниците заприказваха по-високо, насядаха в по-свободнн пози, заприказваха и в дъжда се заизвива синкавият дим от цигарите.

Откъм Провадия се зададе и бригадният командир. Разбира се, той вече знаеше всичко и сам трябваше да е твърде зарадван от успеха. Но у едни хора веселото разположение се проявява в истинско добродушие, а у други — в някаква безвредна и безобидна, но нервна караница. Така изглеждаше да е у нашия бригаден. Той мина покрай плътно събраните взводове и спря. От едрия му кон, уморен и лъснат от дъжда, се дигаше бяла пара. Генералът, с дигната на шинела яка, гледаше недоволно и строго.

— Кой командува тая рота?

— Аз, господин генерал.

— Вие. А така ли трябва да стоят войниците? В тоя строй?

— Г-н генерал, според устава…

— Какъв устав? Една граната — и жив човек не ще остане! Устав…

Но той съглежда дружинния командир, извиква го и сам тръгва към него. Ние следим отдалеч разговора им. Навярно обяснението беше пак за същото — строя на войниците. Майорът, почтително застанал, но спокоен и уверен в познанията си, разправяше надълго нещо. Той може би цитираше устава, защото веднага генералът избухна, размаха ръка и завика, после бутна ядосано коня си и отмина. Офицерите от щаба със снизходителни, весели усмивки успокояваха майора, сърдит И сконфузен. Всичко това беше една твърде маловажна работа. Но опасността беше се минала, боят се свършваше, ние бяхме весело разположени и бяхме готови да виждаме всяко нещо откъм смешната му страна. И за тия несполучливи цитати от устава дълго време се смяхме.

Привечер, когато замлъкнаха и последните гърмежи получихме заповед да сменим 3. дружина на позицията Вървяхме бързо из дълбоката и лепкава кал. Когато стигнахме там, една скръбна картна болезнено сви сърцата на всички ни. Убитите наши войници, изнесени от окопите, бяха събрани на една купчина. Те лежаха вкаменени, в най-разнообразни пози, гологлави, с кални дрехи, с окървавени лица, вече пръстени и жълти. С голяма мъка се решавахме да ги погледнем, погледът бързо се отмахваше, но все още продължавате да вижда тия изкривени от предсмъртна болка лица.

Дъждът валеше. Някои от патрулите, изпратени напред, се завърнаха. Далеч се виждали колони, които се завръщали към града, а по-наблизо се мяркали отделни хора, навярно турски патрули. Войниците се наредиха в окопите, поправяха ги, готвеха се да посрещнат нощта, или пък ново някое сражение.

Зад нас на една височина почнаха да се събират наши части. На самия връх те се спряха и построиха. Пред тях имаше мнозина офицери на коне, навярно бригадният командир с щаба си. Не можехме да разберем за какво ставаше всичко това. Тъмните облаци на запад за минута се бяха разкъсали, последните слънчеви лъчи паднаха върху покрития с хора връх и той ярко заблестя сред мрака на облаците. Виждаха се ясно лицата на войниците, нетърпеливите движения на конете, саблите, които проблясваха. Изведнъж гръмна оттам високо ура. Навярно бригадният командир поздравяваше войниците с победата. Но още това ликуващо ура не беше замлъкнало, и нещо тежко с тъп удар падна и се заби пред нашия окоп. Граната. Още няколко гърмежи един след друг и продължително, остро пищение във въздуха. Ние привеждаме глави, но чуваме зловещото пищение да ни отминава. Изправяме се и гледаме назад: три или четири шрапнела се разпукват тъкмо над отрупания с войници връх. Нови гърмежи. Но върхът беше вече пуст и безлюден, като че и по-рано не е имало хора. Войниците бяха се прикрили в долините.

Това бяха последните гърмежи — един водевилен край на страшния и кървав бой през целия ден. Турците, които се връщаха към крепостта, навярно са видели тълпите хора на осветения от заника връх, чули са и видовете ура. И те са разбрали всичко. Тия безвредни гърмежи приличаха повече на просто ругателство, нервозен и ядовит жест на победения противник. И онези, които бързо очистиха върха, вярвам от душа да са се посмели на тая безсилна сръдня.

Ние останахме на позицията. Дъждът продължаваше да вали тихо, монотонно, облачното небе по-ниско се привеждаше над земята. Една безмълвна тишина зацари навсякъде, тая странна и дълбока тишина, която се чувствува около непогребани мъртъвци.