Кентървилският призрак

VII

Четири дни след тези необичайни събития към единадесет часа вечерта от имението Кентървил потегли погребално шествие. Катафалката теглеха осем черни коня, всеки с голям кичур от веещи се щраусови пера на главата, а оловният ковчег беше покрит с разкошен пурпурен покров, върху който със сърма бе извезан семейният герб на Кентървилови. До катафалката и каляските вървяха слугите със запалени факли и цялото шествие беше безкрайно внушително. Лорд Кентървил, главният опечален, бе пристигнал от Уелз, за да присъства на погребението, и седеше в първата каляска заедно с малката Вирджиния. След тях се возеха министърът на Съединените щати и съпругата му, после Уошингтън с двете момчета, а в последната каляска седеше мисис Ъмни. Всички бяха на мнение, че — тъй като призракът беше я плашил цели петдесет и няколко години от живота й — тя има право да го изпрати. В ъгъла на гробището, точно под старото тисово дърво, беше изкопан дълбок гроб и преподобният Огъстъс Дампиър прочете службата по най-внушителния начин. След обреда слугите, според един стар обичай, спазван от семейство Кентървил, угасиха факлите и докато ковчегът потъваше в гроба, Вирджиния пристъпи напред и положи върху него голям кръст, изплетен от бели и розови бадемови цветове. Тъкмо тогава луната се подаде иззад един облак и заля малкото гробище със сребърна светлина, а в някакъв далечен храсталак пропя славей. Вирджиния си спомни как призракът описваше Градината на Смъртта, очите й се замъглиха от сълзи и тя почти не продума, докато се прибираха.

На другата сутрин, преди лорд Кентървил да тръгне за града, мистър Отис се срещна с него по повод скъпоценностите, които призракът беше дал на Вирджиния. Те бяха просто великолепни, особено една огърлица с рубини със старинна венецианска изработка, която наистина представляваше превъзходен образец на златарството от шестнадесети век, а стойността им беше тъй голяма, че мистър Отис изпитваше силни угризения дали да позволи на дъщеря си да ги приеме.

— Драги лорде — каза той, — известно ми е, че в тази страна правото на владение се прилага за накити, както и за земя, и ми е напълно ясно, че тези скъпоценности са или би трябвало да бъдат наследство на вашето семейство. Затова ви моля да ги вземете със себе си в Лондон и просто да ги считате като част от вашето имущество, което ви е възстановено при известни необичайни обстоятелства. Колкото до дъщеря ми, тя е още дете и за моя радост засега слабо се интересува от подобни изяви на празен лукс. Освен това, бях уведомен от мисис Отис, която — мога да кажа — е доста сведущ авторитет по отношение на изкуствата, защото като момиче е имала предимството да прекара няколко зимни сезона в Бостън, че тия украшения притежават голяма парична стойност и ако се обявят за продан, биха достигнали висока цена. При тези обстоятелства, лорд Кентървил, сигурен съм, че ще признаете до каква степен ми е невъзможно да позволя те да останат собственост на някой член от моето семейство; и наистина подобни суетни дрънкулки и залъгалки, колкото да изглеждат необходими за достойнството на британската аристокрация, биха били съвсем не на място сред хора, възпитани в строгите и — според мен — безсмъртни принципи на републиканската простота. Може би трябва да спомена, че Вирджиния много държи да й разрешите да си запази кутийката като спомен от вашия злочест, но блуден прародител. Тъй като същата е много стара и поради това доста повредена, навярно ще намерите за добре да удовлетворите молбата й. Колкото до мен, признавам, че съм доста изненадан от това — едно мое дете да проявява увлечение по Средновековието в каквато и да било форма, и мога да си го обясня само с факта, че Вирджиния се роди в едно ваше лондонско предградие, скоро след като мисис Отис се завърна от пътешествие до Атина.

Лорд Кентървил изслуша сериозно речта на достопочтения министър, като от време на време подръпваше сивия си мустак, за да прикрие неволната си усмивка, и когато мистър Отис свърши, той сърдечно стисна ръката му и каза:

— Драги сър, вашата очарователна малка дъщеря направи на злощастния ми прародител, сър Саймън, съществена услуга и затова аз и моето семейство сме й много задължени за учудващата й храброст и за дръзновението й. Скъпоценностите очевидно са нейни и, бога ми, ако бях толкова безсърдечен да й ги отнема, злобният старец би се вдигнал от гроба си до две седмици и би превърнал живота ми в ад. Колкото до това, дали са наследство, ще ви кажа, че нищо не е наследство, щом не е споменато в завещание или друг законен документ, а съществуването на тези скъпоценности досега беше съвсем неизвестно. Уверявам ви, че не притежавам повече права над тях от вашия камериер, а когато мис Вирджиния порасне, без съмнение ще бъде много доволна да се накичи с красиви неща. Освен това, вие забравяте, мистър Отис, че включихте призрака в цената на мебелите и всичко, което е принадлежало на призрака, от този миг премина във ваше владение, защото — каквато и дейност да е проявявал сър Саймън нощем по коридора — от гледна точка на закона той всъщност беше покойник и вие придобихте неговата собственост чрез покупка.

Мистър Отис беше доста угнетен от отказа на лорд Кентървил и го помоли да прецени отново своето решение, но добродушният благородник остана твърд и накрая склони министъра да позволи на дъщеря си да задържи подаръка от призрака; и когато през пролетта на 1890 година младата Чешърска дукеса бе представена в главния салон на кралицата по случай своята сватба, скъпоценностите й станаха предмет на всеобщо възхищение. Защото Вирджиния получи благородническата коронка — наградата за всички добри американски момиченца, и се омъжи за своя обожател от детските години, след като той стана пълнолетен. Двамата бяха така очарователни и тъй много се обичаха, че всички посрещната с възторг този брак с изключение на маркиза Дъмбълтън, която се бе опитала да спипа дука за една от своите седем неомъжени дъщери, като за тази цел даде не по-малко от три разсипнически вечери; и — колкото и странно да звучи — самият мистър Отис. Той много обичаше младия дук като човек, но теоретически беше против титлите, а освен това — нека тук използваме собствените му думи — „изпитвам известни опасения да не би всред дразнещите влияния на една аристокрация, обичаща удоволствията, истинските принципи на републиканската простота да се забравят“. Възраженията му обаче бяха сравнени със земята и мисля, че докато пристъпваше по пътеката към олтара на църквата „Свети Джордж“ на Хановерския площад под ръка с дъщеря си, нашир и надлъж в цяла Англия не би се намерил по-горд човек.

След медения месец дукът и дукесата посетиха имението Кентървил и на другия ден подир обяд се разходиха до самотното гробище край боровата гора. Първоначално имаше големи затруднения с надписа на надгробния камък на сър Саймън, но най-сетне решиха да издълбаят върху него само инициалите на стария господин и стиховете от прозореца в библиотеката. Дукесата бе донесла няколко прелестни рози, които пръсна върху гроба, и след като постояха известно време край него, те бавно се запътиха към олтара на старата църква, която беше в развалини. Там дукесата седна върху една паднала колона, а дукът, легнал в тревата, пушеше цигара и гледаше красивите й очи. Неочаквано той захвърли цигарата, хвана ръката й и каза:

— Вирджиния, една жена не трябва да има тайни от съпруга си.

— Но, мили Сесил! Аз нямам тайни от теб.

— Как да нямаш — отвърна той с усмивка, — никога не си ми казала какво се случи, когато беше затворена с призрака.

— Не съм го казала на никого, Сесил — продума Вирджиния сериозно.

— Знам, но на мене можеше да кажеш.

— Моля те, не ме питай, Сесил; не мога да ти кажа. Бедният сър Саймън! На него дължа толкова много. Не, не се смей, Сесил, наистина е така. От него разбрах какво е животът, какво означава смъртта и защо обичта е по-силна от двете.

Дукът се изправи и влюбено целуна своята съпруга.

— Задръж си тайната, но ми остави сърцето си — прошепна той.

— То винаги е било твое, Сесил.

— А някой ден ще я разкажеш на нашите деца, нали?

Вирджиния се изчерви.