Кибритената клечка

II

Минаха дванадесет дни.

Бе сутрин. Следователят Николай Ермолаич седеше зад зеленото си писалище и прелистваше делото „Кляузов“; Дюковски неспокойно, като вълк в клетка, крачеше от единия край на стаята до другия.

— Вие сте убеден във вината на Николашка и Псеков — каза той, като подръпваше нервно младата си брадичка. — А защо не искате да се убедите във вината на Маря Ивановна? Да не са ви малко уликите?

— Не казвам, че не съм убеден. Убеден съм, но някак не ми се вярва… Истински улики няма, а само някаква философия… Фанатизъм, туй-онуй…

— На вас непременно трябва да ви сервират брадва, окървавени чаршафи!… Юристи! Тогава аз ще ви докажа! Ще престанете да се отнасяте така нехайно към психическата страна на работата! Ще иде в Сибир вашата Маря Ивановна! Аз ще докажа! Щом като не ви е достатъчна философията, имам нещо веществено… То ще ви покаже колко правилна е моята философия! Оставете ме само да пообиколя.

— Какво имате пред вид?

— Клечката шведски кибрит, господине… Забравихте ли? Ама аз не съм забравил! Аз ще узная кой я е запалил в стаята на убития! Запалил я е не Николашка и не Псеков, у които при обиска не се намери кибрит, а третият, тоест Маря Ивановна. И ще докажа!… Оставете ме само да попътувам из околията, да поразузная…

— Добре де?седнете… Хайде да ги подложим на разпит.

Дюковски седна до масичката и заби дългия си нос в книжата.

— Да се доведе Николай Тетехов! — извика следователят.

Доведоха Николашка. Той беше блед и сух като клечка. Трепереше.

— Тетехов! — започна Чубиков. — През хиляда осемстотин седемдесет и девета година вие сте съден от съдията на първи участък за кражба и сте били осъден на затвор. През хиляда осемстотин осемдесет и втора година отново сте съден за кражба и отново сте лежали в затвора… Ние знаем всичко…

По лицето на Николашка се изписа смайване. Всезнаенето на следователя го порази. Но скоро израз на прекомерна скръб смени смайването. Той зарида и поиска позволение да иде да се умие и да се успокои. Изведоха го.

— Да се доведе Псеков! — заповяда следователят.

Доведоха Псеков. През последните дни лицето на младия човек много се бе изменило. Той беше отслабнал, побледнял, с хлътнали бузи. В очите му се четеше апатия.

— Седнете, Псеков — каза Чубиков. — Надявам се, че този път ще бъдете благоразумен и няма да лъжете както досега. През всички тези дни вие отричахте участието си в убийството на Кляузов въпреки многото улики, говорещи против вас. Това е неразумно. Признанието облекчава вината. Днес говоря с вас за последен път. Ако не признаете днес, утре ще бъде вече късно. Хайде, разкажете ни…

— Нищо не зная… И уликите ви не зная — пошепна Псеков.

— Напразно отричате! Тогава позволете аз да ви разкажа как е станало всичко. В събота вечер вие сте седели в спалнята на Кляузов и сте пиели с него водка и бира (Дюковски впи поглед в лицето на Псеков и не го откъсна в продължение на целия монолог). Прислужвал ви е Николай. След дванадесет часа Марк Иванович ви казва, че иска да си легне да спи. След дванадесет часа той винаги си е лягал. Докато си събува ботушите и ви дава нареждания във връзка със стопанството, вие и Николай по даден знак хващате пияния си господар и го поваляте на леглото. Единият от вас сяда на краката му, другият — на главата. В това време от антрето влиза известната ви жена с черна рокля, която предварително се е била уговорила с вас относно своето участие в това престъпно деяние. Тя грабва възглавницата и започва да го души с нея. През време на борбата угасва свещта. Жената изважда от джоба си кутия шведски кибрит и запалва свещта. Така ли е? По лицето ви виждам, че е вярно. Но по-нататък… След като сте го удушили и сте се убедили, че не диша, вие и Николай го извличате през прозореца и го слагате до храстите. От страх да не оживее го удряте с нещо остро. После го понасяте и поставяте за известно време под люляковия храст. След като си почивате и размисляте, вие го понасяте… Прехвърляте го през плета… После тръгвате по пътя… По-нататък идва язът. До яза ви изплашва някакъв човек. Но какво ви е?

Псеков, блед като платно, стана и политна.

— Задушава ме! — каза той. — Добре… тъй да бъде … Само че аз ще изляза… моля ви се!

Изведоха Псеков.

— Е, най-после призна! — сладко се протегна Чубиков. — Издаде се! Ама как майсторски го притиснах! Просто го засипах…

— И жената в черно не отрича! — засмя се Дюковски. — Но все пак ужасно ме измъчва клечката шведски кибрит! Не мога да търпя повече! Довиждане! Заминавам.

Дюковски си тури фуражката и замина. Чубиков почна да разпитва Акулка. Акулка заяви, че нищичко не знае…

— Живяла съм само с вас и с никой друг! — каза тя. Надвечер, към пет и нещо, се върна Дюковски. Беше развълнуван като никога. Ръцете му трепереха до такава степен, че не бе в състояние да си разкопчее палтото. Страните му горяха. Личеше, че се е върнал с новини.

— Veni, vidi, vici!4 — каза, като се втурна в стаята на Чубиков и се тръшна в креслото. — Кълна се в честта си, започвам да вярвам в своята гениалност. Слушайте, дявол да ви вземе! Слушайте и се дивете, старче! Смешно и тъжно! Във вашите ръце вече има трима… нали? Аз открих четвърти или по-точно — четвърта, тъй като и тя е жена! И каква жена! За едно докосване до раменете й бих дал десет години от живота си! Но… слушайте… Заминах за Кляузовка и почнах да описвам около нея спирала. По пътя посетих всички бакалнички, кръчмички, пивнички и навсякъде питах за шведски кибрит. Навсякъде ми казваха „няма“. Досега съм обикалял. Двадесет пъти изгубвах надежда и пак толкова пъти си я възвръщах. Цял ден скитах и едва преди един час попаднах на търсеното. На три версти оттук. Дават ми пакет от десет кутийки. Едната кутийка никаква я няма… Веднага: „Кой купи тази кутийка?“ Еди-коя си… „Аресало й… драска си.“ Мили мой! Николай Ермолаич! Какво може да направи понякога човек, изхвърлен от семинарията и чел до пресита Габорио, просто не ти се побира в ума! От днес почвам да се уважавам… Уффф… Хайде, да тръгваме!

— Къде да вървим?

— При нея, при четвъртата… Трябва да побързаме, иначе… иначе ще изгоря от нетърпение! Знаете ли коя е тя? Няма да се сетите! Младата женичка на нашия пристав, стареца Евграф Кузмич, Олга Петровна — ето коя! Тя е купила онази кутия кибрит!

— Вие… ти… вие… да не си полудял?

— Много ясно! Първо, тя пуши. Второ, беше влюбена до уши в Кляузов. Той отхвърли любовта й заради някаква си Акулка. Мъст. Сега си спомням, че ги заварих веднъж зад паравана в кухнята. Тя му се кълнеше, а той пушеше нейната цигара и духаше дим в лицето й. Но впрочем да тръгваме… По-скоро, че вече мръква… Да тръгваме!

— Аз още не съм изумял дотолкова, че заради някакъв хлапак да безпокоя нощем една благородна, почтена жена!

— Благородна, почтена… Мухльо сте вие след това, а не следовател! Никога не съм дръзвал да ви хокам, но сега ме принуждавате! Мухльо! Шушумига! Хайде, мили Николай Ермолаич! Моля ви!

Следователят махна с ръка и плю.

— Моля ви! Моля не заради себе си, а в интереса на правосъдието! Моля ви коленопреклонно най-сетне! Услужете ми поне веднъж в живота!

Дюковски коленичи.

— Николай Ермолаич! Хайде, бъдете така добър! Наречете ме подлец, негодник, ако се заблуждавам по отношение на тази жена! Ама какво дело е това! Дело един път! Роман, а не дело! Из цяла Русия ще се разчуе! Ще ви направят следовател по особено важните дела! Разберете, неразумни старче!

Следователят сви вежди и колебливо протегна ръка към шапката си.

— Добре, от мене да мине! — каза той. — Да тръгваме.

Бе вече тъмно, когато кабриолетът на следователя спря пред външната стълба на пристава.

— Какви сме свини! — каза Чубиков, като улови звънеца — Безпокоим хората.

— Нищо, нищо… не се стеснявайте… Ще кажем, че ни се е счупил ресорът.

Посрещна ги на прага висока, пълна жена на около двадесет и три години с черни като катран вежди и сочни червени устни. Това бе самата Олга Петровна.

— Ах… много ми е приятно! — каза тя и се усмихна широко. — Пристигате тъкмо за вечеря. Моя Евграф Кузмич го няма… Заседял се е у попа… Но и без него ще минем… Сядайте! От следствие ли идвате?…

— Да, госпожо… Знаете ли, ресорът ни се счупи — започна Чубиков, като влезе в гостната и седна в едно кресло.

— Веднага я… слисайте! — пошушна му Дюковски. — Слисайте я!

— Ресорът… Мм… да… Та се отбихме.

— Слисайте я, казвам ви! Ще се усети, ако протакате!

— Е, тогава прави, каквото знаеш, а мене ме остави на мира! — измърмори Чубиков, стана и тръгна към прозореца. — Не мога! Ти дроби попарата, ти си я сърбай сега!

— Да, ресорът… — започна Дюковски, като се приближи до Олга Петровна и сбърчи дългия си нос. — Отбихме се не за да… м-м-м… да вечеряме и не при Евграф Кузмич. Дойдохме да ви запитаме, уважаема госпожо, къде се намира Марк Иванович, когото вие сте убили?

— Какво? Какъв Марк Иванич? — забъбли жената и едрото й лице изведнъж, в миг пламна. — Аз… не разбирам.

— Питам ви в името на закона! Къде е Кляузов? Ние всичко знаем!

— От кого? — попита тихо Олга Петровна, като не можеше да издържи погледа на Дюковски.

— Моля да ни посочите къде е той!

— Но откъде се научихте? Кой ви каза?

Ние всичко знаем! Настоявам в името на закона!

Окуражен от смущението на жената, следователят пристъпи до нея и каза:

— Посочете ни и ние ще си отидем. А инак…

— За какво ви е той?

— Защо са тези въпроси, госпожо? Ние ви молим да посочите! Вие треперите, смутена сте… Да, той е убит и ако щете, убит е от вас! Вашите съучастници ви издадоха!!

Олга Петровна пребледня.

— Елате — каза тя тихо, като кършеше ръце. — Скрила съм го в банята. Само, за бога, не казвайте на мъжа ми! Много ви моля! Той няма да го понесе.

Тя откачи от стената голям ключ и поведе гостите си през кухнята и антрето на двора. Вън бе тъмно. Ръмеше ситен дъжд. Жената тръгна напред. Чубиков и Дюковски закрачиха след нея през високата трева, като вдишваха миризмата на дивия коноп и помията, която хлипаше под краката им. Дворът беше голям. Скоро помията свърши и нозете усетиха разорана земя. В мрака се откроиха силуети на дървета, а между дърветата — малка къщичка с изкривен комин.

— Това е банята — каза Олга Петровна. — Но много ви моля, не казвайте на никого!

Когато стигнаха до банята, Чубиков и Дюковски видяха на вратата огромен катинар.

— Пригответе свещ и кибрит! — пошепна следователят на своя помощник.

Олга Петровна отключи катинара и пусна гостите в банята. Дюковски драсна клечка кибрит и освети съблекалнята. По средата имаше маса. На масата до малък, тумбест самовар бяха сложени супник с изстинала зелева чорба и дълбока чиния с остатъци от някакъв сос.

— По-нататък!

Влязоха в следващата стая, в банята. Там също имаше маса. На масата — голяма чиния с цял бут шунка, бутилка водка, чинии, ножове, вилици.

— Но къде е… този? Къде е убитият? — попита следователят.

— На горната полица! — прошепна Олга Петровна, все още бледа и трепереща.

Дюковски взе свещта и се качи на горната полица. Там той видя дълго човешко тяло, което лежеше неподвижно върху дебел пухен дюшек. Тялото излеко хъркаше…

— Заблуждават ни, дявол да го вземе! — завика Дюковски. — Това не е той! Тук лежи някакъв жив дръвник. Ей, кой сте вие, дявол ви взел?

Тялото пое с изсвирване въздух и се размърда. Дюковски го смуши с лакът. То опна ръце нагоре, протегна се и понадигна глава.

— Кой се тика? — попита пресипнал, тежък бас. — Какво искаш?

Дюковски доближи свещта към лицето на непознатия и нададе вик. В червения нос, разчорлената, невчесана коса, в черните като катран мустаци, единият от които беше юнашки засукан и нахално вирнат към тавана, той позна корнета Кляузов.

— Вие ли сте… Марк… Иванич?! Не може да бъде!

Следователят погледна горе и се вцепени…

— Аз съм, да… А това сте вие, Дюковски! Какъв дявол търсите тук? А коя е другата мутра там долу? Божичко, следователят! По какъв случай?

Кляузов се смъкна долу и прегърна Чубиков. Олга Петровна се шмугна през вратата.

— Как попаднахте тук? Да пием, дявол да го вземе! Тра-та-ти-то-том… Да пием! Но кой ви доведе тук? Откъде сте научили, че съм тук? Впрочем няма значение! Да пием!

Кляузов запали лампата и наля три чаши водка.

— Тоест аз не те разбирам — каза следователят и разпери ръце. — Ти ли си, или не си ти?

— Стига… Морал ли ще ми четеш? Не си прави труд! Момко Дюковски, пий си чашата! Да прекараме, приятели-и, тази… Какво гледате? Пийте!

— Все пак не мога да разбера — каза следователят, като пиеше машинално водката. — Защо си тук?

— Че защо да не съм тук, щом тук ми е приятно? Кляузов пи и хапна шунка за мезе.

— Живея у Олга Петровна, както виждаш. В дън земя, в гори тилилейски, като някой таласъм. Пий! Дожаля ми, братче, за нея! Смилих се и на — живея тук, в изоставената баня, като отшелник… Нагъвам. Идната седмица смятам да се омитам оттук… Омръзна ми вече…

— Необяснимо! — каза Дюковски.

— Та какво необяснимо има тук?

— Необяснимо! За бога, как е попаднал ботушът ви в градината?

— Какъв ботуш?

— Намерихме единия ви ботуш в спалнята, а другия в градината.

— А за какво ви е да знаете? Не е ваша работа… Ама пийте бе, дявол да ви вземе. Събудихте ме — пийте сега! Интересна история беше, братко, с този ботуш. Аз не исках да ида при Оля. Бях в лошо настроение, знаеш, на градус… Тя се появява на прозореца и почва да ме хока… Знаеш, като всяка жена… изобщо… Аз, пиян, взех, че я замерих с ботуша… Ха-ха… Не ме хокай, значи. Тя се качи през прозореца, запали лампата и както бях се насвяткал, взе да ме бъхти. Набуха ме, довлече ме тук и ме затвори. Нагъвам сега… Любов, водка и мезе! Но къде тръгнахте? Чубиков, къде отиваш?

Следователят плю и излезе от банята. Подир него, оборил глава, излезе Дюковски. Двамата мълчаливо се качиха в кабриолета и потеглиха. Никога, по никое време пътят не бе им се струвал толкова дотеглив и дълъг, както сега. И двамата мълчаха. Чубиков из целия път трепереше от яд, Дюковски криеше лице в яката си, сякаш се боеше да не би мракът и ръмящият дъжд да прочетат срама по лицето му.

Когато се прибра, следователят завари в къщи доктор Тютюев. Докторът седеше до масата и като въздишаше дълбоко, прелистваше „Нива“.

— Гледай какви работи стават по белия свят! — каза, той, посрещайки следователя с горчива усмивка. — Австрия пак такова!… И Гладстон също в известно отношение…

Чубиков метна шапката си под масата и чак се затресе!

— Дяволски скелет! Не ми досаждай! Хиляди пъти съм ти казвал да не ми досаждаш с твоята политика! Не ми е до политика сега! А тебе — обърна се той към Дюковски и размаха пестник, — а тебе … во веки веков няма да те забравя!

— Но… ами клечката шведски кибрит! Можех ли да знам!

— Да ти застане на гърлото твоята клечка! Махай се и не ме дразни, че дявол знае какво ще те направя! Да не си ми стъпил тук!

Дюковски въздъхна, взе си шапката и излезе.

— Ще ида да се напия! — реши той на улицата и тъжно закрета към кръчмата.

Когато се върна от банята в къщи, Олга Петровна завари мъжа си в гостната.

— Защо е идвал следователят? — попита съпругът й.

— Идва да каже, че намерили Кляузов. Представи си, намерили го у чужда жена!

— Ех, Марк Иванич, Марк Иванич! — въздъхна приставът и вдигна очи нагоре. — Казвах ти аз, че блудството не води към добро! Казвах ти, ама не ме слушаше!

1883