Клетка

1

Бившата му къща — къщата, където Джони и Шарън бяха живели по времето на Сигнала — се намираше на Ливъри Лейн, на две преки северно от угасналия светофар в центъра на Кент Понд. Беше от онези къщи, за които агентите по недвижими имоти казват, че се нуждаят от ремонт, но иначе стават за домове на младоженци. Клей и Щарън често се шегуваха — преди да се разделят, че техният „дом за младоженци“ най-вероятно ще бъде и техният „дом за пенсионери“. Когато съпругата му забременя, обсъждаха дали да кръстят бебето Оливия, ако излезеше от „женското племе“, както казваше Шарън — тогава щяха да имат единствената Ливи от Ливъри Лейн. Навремето това му се струваше доста забавно.

Клей, Том и Джордан — един блед и мълчалив Джордан, който отговаряше на въпросите само ако му ги задаваха втори или трети път, стигнаха до кръстовището между главната улица и Ливъри Лейн малко след полунощ през ветровитата нощ от втората седмица на октомври. Художникът се вгледа съсредоточено в стопа на ъгъла на бившата му улица, където бе идвал като гост през последните четири месеца. „НЕ НА ЯДРЕНАТА ЕНЕРГИЯ“ — бе изписано със спрей в долната част на табелата, и този надпис си стоеше тук още преди той да замине за Бостън. STOP… „НЕ НА ЯДРЕНАТА ЕНЕРГИЯ“. STOP… „HE НА ЯДРЕНАТА ЕНЕРГИЯ“. Не можеше да откъсне очи от надписа, сякаш не проумяваше значението му. Естествено, че не беше така — смисълът на посланието бе напълно ясен и беше очевидно, че това е нечий политически лозунг (ако се поразходеше, Клей щеше да открие същия надпис и по другите табели в града, може би дори и в Спрингфийлд и Ектън). Работата беше другаде — умът му не побираше как посланието е същото, макар целият свят да се е променил. Струваше му се, че ако се взира достатъчно дълго в надписа „STOP… HE НА ЯДРЕНАТА ЕНЕРГИЯ“, в темпоралните пластове ще се отвори някакъв научно-фантастичен тунел, който ще го отведе в миналото и кошмарът няма да се случи, мракът няма да се спусне над него и семейството му.

— Клей? — колебливо Том. — Добре ли си?

— Това е моята улица — измърмори художникът, сякаш това обясняваше всичко, и внезапно, без да предполага, че ще го направи, затича напред.

Ливъри Лейн беше задънена — всички улици в тази част на града завършваха при Кент Хил — неголям ерозирал хълм. От двете й страни се издигаха дъбове и настилката бе покрита с мъртви листа, които шумоляха под краката му. Той видя няколко изоставени коли, две бяха заклещили броните си в страстна механична целувка.

— Къде отива? — извика Джордан. Клей долови страха в гласа на момчето и сърцето му се сви, ала не можеше да спре.

— Всичко е наред — усмихна се Том на момчето. — Не се тревожи.

Художникът мина край спрелите коли, лъчът на фенерчето му разсичаше и пронизваше мрака пред него. По едно време яркият сноп освети лицето на господин Кретски. Господин Кретски винаги даваше близалка за Джони, когато го подстригваше и той все още беше Джони-Джий — малкият Джони-Джий, който тичаше при звънящия телефон и чуруликаше с тъпичкото си гласче: „Фон-фон, за мен?“ Господин Кретски лежеше на тротоара пред къщата си, полузарит сред дъбовата шума, на мястото на носа му зееше черна дупка.

„Не искам да ги намеря мъртви. — Тази мисъл не спираше да отеква като барабанен грохот в главата му. — Не и след онова, което се случи с Алис. Не искам да ги намеря мъртви. — Следващата мисъл го изплаши, ала в моменти на стрес съзнанието винаги казваше истината: — Ако единият е мъртъв… нека да е тя.“

Къщата им беше последната вляво (обичаше да казва на Шарън, че живеят накрай света), алеята, водеща към малкия гараж, бе толкова къса и тясна, че можеше да побере само една кола. Клей беше останал без дъх, ала не забави ход. Спринтира по алеята, разритвайки листата по пътя си, без да обръща внимание на болката в хълбока си — задъхваше се, в устата си усещаше вкус на олово. Вдигна фенерчето и го насочи към отворената врата на гаража.

Колата я нямаше. Въпросът бе дали това е добро предзнаменование.

Обърна се — фенерчетата на Том и Джордан се приближаваха към него. Тръгна към задната врата на дома си, забеляза нещо и сърцето му подскочи. На един дъх взе стъпалата на верандата и за малко щеше да счупи стъклото, изгаряйки от нетърпение да грабне бележката, залепена на кухненската врата. Бе прикрепена с тиксо — ако бяха дошли час по-късно, навярно вятърът вече щеше да я е отнесъл. Прииска му се да удуши Шарън заради безотговорността й — не че това беше нещо ново за нея, ала в следващия момент забеляза, че бележката не беше от жена му.

2

Джордан прекоси алеята и изкачи стъпалата на верандата, последван от Том, който дишаше тежко, а стъпките му шумоляха по килима от листа. Спря се до момчето и насочи фенерчето си към белия лист в ръката на Клей, след което освети потресеното лице на художника.

— Съвсем бях забравил, че майка й има диабет — промълви Клей и им подаде бележката. Том и Джордан я прочетоха заедно.

Том спря да чете и заговори с благ глас, който изплаши Клей повече и от най-страшното предупреждение:

— Съзнаваш, че онези, които са се събрали в общината, по всяка вероятност са поели по много различни пътища, нали? Все пак са минали десет дни и светът премина през ужасни сътресения.

— Знам — задавено промълви художникът. Очите му пареха, в гърлото му се бе надигнала пулсираща буца. — И предполагам, че майка му най-вероятно е… — Вдигна рамене и махна с трепереща ръка към заобикалящия ги мрак. — Въпреки това обаче трябва да отида в общината и да проверя. Може да са оставили някаква бележка. Той може да е оставил някаква бележка.

— Да — рече Том. — Имаш право. После ще решим какво да правим по-нататък. — Продължаваше да говори със същия благ, успокояващ глас, и на Клей почти му се прииска приятелят му да се засмее и да изтърси нещо от рода на: „Стига си се заблуждавал, пич — наистина ли смяташ, че ще го видиш отново? Кога най-накрая ще приемеш шибаната реалност?“

Междувременно Джордан прочете бележката за втори път, а може би и за трети и четвърти. Въпреки че почти бе обезумял от тревога, Клей изпита странното желание да се извини на момчето за лошия правопис и пунктуация на сина си, но после си каза, че Джони е писал под ужасен стрес, приклекнал на верандата, докато приятелите му са наблюдавали втрещени как хаосът внезапно поглъща спокойното им градче.

Джордан вдигна поглед от листа и попита:

— Как изглежда синът ти?

Художникът се зачуди защо хлапето му задава този въпрос, но реши, че не иска да знае. Поне засега.

— Джони е малко по-нисък от теб. Изглежда закръглен, но е от възрастта. С тъмнокестенява коса.

— Не е кльощав. Нито пък рус.

— Не, така изглежда приятелят му Джордж.

Джордан и Том се спогледаха. Лицата им бяха мрачни, ала на художника му се стори, че забелязва облекчение в тях.

— Какво има? — възкликна. — Какво! Кажете ми.

— От другата страна на улицата — промърмори очилатият. — Не го видя, защото тичаше. През три къщи оттук. Слабо русо момче с червена раница…

— Това е Джордж Гендрън — каза Клей. Познаваше червената раница на Джордж тъй добре, както познаваше синята на Джони със светлоотражателните ленти отгоре й. — Когато бяха в четвърти клас, двамата с Джони направиха макет на пуританско селище за часа по история и получиха шестици. Джордж не може да е мъртъв. — Ала явно беше. Клей приседна на стъпалата (като в просъница чу познатото изскърцване) и с длани закри лицето си.

3

Общината се намираше на пресечката на улиците „Езерна“ и „Мелнична“ пред градския парк и езерото, дало името си на градчето. Кент Понд буквално означава „Езерото Келт“. Паркингът беше почти пуст, само служебните места бяха заети, за сметка на което и двете улици към голямата викторианска сграда бяха претъпкани с автомобили. Явно хората се бяха опитали максимално да се доближат до бялата постройка, преди да продължат пеша. Дори зелените площи бяха претъпкани с изоставени коли и Клей, Том и Джордан се придвижваха изключително бавно. Десетина къщи бяха изгорели до основи, някои все още димяха. Художникът покри трупа на момчето на Ливъри Лейн (наистина беше приятелят на Джони), но не можеха да сторят нищо за многобройните подути и разлагащи се мъртъвци, на които се натъкнаха по време на бавния преход към общината. Бяха стотици, ала в тъмнината Клей не видя нито едно познато лице. Каза си, че и светло да беше, пак нямаше да разпознае никого — враните бяха пирували в продължение на десет дни.

Мислите му се насочиха отново към Джордж Гендрън, който лежеше по корем сред купчина окървавени листа. Синът му бе написал в бележката си, че Джордж и Мич — двамата му най-добри приятели, са с него. Следователно онова, което беше сполетяло русото момче, се бе случило малко след като Джони бе закрепил бележката за кухненската врата и тримата бяха напуснали къщата на Ридъл. И след като само Джордж лежеше сред окървавената шума, Клей предполагаше, че Джони и Мич се бяха измъкнали живи от Ливъри Лейн. „Но който много предполага, здравата се излага — помисли си. — Евангелието на Алис Максуел, мир на праха й.“

И това бе самата истина. Бе напълно възможно убиецът на Джордж да се е втурнал след тях и да ги е настигнал някъде другаде. На главната, на „Дъгуей“ или на съседната „Лоръл“. Където ги е наръгал с касапски нож или две автомобилни антени…

Вече бяха стигнали до паркинга на общината. Вляво голям пикап, който се бе опитал да мине напряко, беше затънал в блатистия бряг на езерото, вдясно се виждаше жена с разпорено гърло, чието лице представляваше кошмарен лунен пейзаж от кървава каша и черни кратери. На главата й се мъдреше шапка на „Портланд Сий Догс“, дамската й чантичка се мъдреше непокътната до нея (дори ремъкът продължаваше да е преметнат през рамото й). Убийците вече не се интересуваха от пари. Клей се стресна, когато Том докосна рамото му:

— Престани да мислиш какво може да се е случило.

— Откъде знаеш какво…

— Няма нужда да съм телепат, за да го разбера — въздъхна Том и се насили да се усмихне. — Ако намериш сина си — най-вероятно няма да успееш, ала не е изключено и да се случи, то съм сигурен, че ще ти разкаже цялата история. Ако пък не го намериш… тогава има ли някакво значение?

— Не. Разбира се, че няма. Но, Том… аз познавах Джордж Гендрън. Хлапетата го наричаха Кънектикъщ защото семейството му бе дошло от там. Ял е хамбургери в задния ни двор. От време на време татко му идваше у дома и заедно гледахме мачовете на „Пейтриътс“.

— Разбирам — кимна нисичкият мъж. — Разбирам — повтори, след което се обърна към хлапето: — Стига си я гледал, Джордан, няма да се надигне и да тръгне.

Ала момчето не му обърна внимание и продължи да наблюдава изкълвания от враните труп с шапка на „Сий Догс“.

— Фоните започнаха да се грижат за себеподобните си веднага щом бяха препрограмирани на първично ниво — отбеляза. — И въпреки че само изваждаха труповете изпод скамейките и ги хвърляха в блатото, поне се опитаха да направят нещо. Обаче не се грижат за нашите трупове. Оставят ги да се разлагат там, където паднат. — Джордан се обърна към Том и Клей. — Без значение какво казват или обещават, не можем да им се доверим! — добави гневно. — Не можем!

— Съгласен съм с теб — каза Том.

Художникът кимна:

— Аз също.

Очилатият се обърна към общината, където няколко аварийни лампи с очевидно дълготрайни батерии все още излъчваха нездраво жълтеникаво сияние, което се отразяваше от покривите на паркираните служебни автомобили.

— Да влезем и да видим какво са ни оставили.

— Да, хайде да влезем — промълви Клей. Джони едва ли щеше да е там, ала нещо в него (онова, в което детското продължаваше да живее) все още се надяваше, че ще чуе възторжения вик „Татко!“ и синът му ще се хвърли в обятията му — жив и невредим, от плът и кръв, за да прогони кошмара.

4

Разбраха със сигурност, че общината е изоставена, когато видяха надписа, надраскан върху двойните врати. Под бледото сияние на аварийните светлини големите, разкривени букви изглеждаха написани със засъхнала кръв:

— На какво разстояние се намира този Кашуок? — попита Том.

Клей се замисли.

— Може би на сто и двайсет, сто и трийсет километра от тук, право на север. Шосе № 160 ще те отведе директно до ТР-90, но после вече не знам.

— Какво е това ТР-90? — попита Джордан. — Няма ли си име?

— Не. Така го отбелязват на всички карти. В района има няколко малки поселища, каменоломна и два резервата на племето микмаки, но общо взето, има само гори, мечки и елени. — Той натисна дръжката и вратата се отвори. — Смятам да проверя навсякъде — добави. — Не идвайте с мен, ако не искате — ще ви разбера.

— Не, ще дойдем — рече Том. — Нали, Джордан?

— Естествено — кимна момчето, ала тонът му издаваше известни колебания. В следващия момент обаче се усмихна и възкликна: — Хей, кой знае кога пак ще видим светещи електрически лампи!

5

Джони Ридъл не изскочи от тъмния коридор, за да се хвърли в бащините си обятия. Онова, което ги връхлетя след първите няколко крачки, бе силната миризма на готвено, която, изглежда, се бе просмукала в стените от скарите и преносимите барбекюта, на които насъбралите се хора си бяха приготвяли храна. На таблото, където обикновено се закачаха бюлетините за дейността на общината и известията за предстоящи събития, сега висяха поне двеста бележки. Клей, който бе толкова напрегнат, че едва дишаше, започна да ги изучава с прилежността на монах, убеден, че е открил изгубеното Евангелие на Мария Магдалена. Боеше се от това, което можеше да намери, а мисълта, че има вероятност да не открие нищо, го изпълваше с парализиращ ужас. Междувременно Том и Джордан тактично се оттеглиха в голямата зала, чийто под бе отрупан с купища отпадъци — явно бежанците бяха прекарали поне няколко нощи тук в очакване на спасение, което така и не бе дошло.

От тези послания Клей узна, че оцелелите се бяха надявали на нещо много повече от обикновено спасение. Вярваха, че в Кашуок ги очаква избавление. Защо точно това градче, при положение че в ТР-90 (особено в северната и западната му част) мобилните телефони нямаха покритие? В нито една от бележките не ставаше въпрос за това. Изглежда, авторите им бяха твърдо убедени, че онези, за които бяха предназначени посланията, ще ги разберат от само себе си — сякаш всички знаеха за въпросния Кашуок и без никакви колебания щяха да се запътят натам. Едва шепа хора бяха проявили достатъчно здрав разум, но и техните послания се люшкаха между страха и въодушевлението; повечето съобщения се свеждаха до „Колкото се може по-скоро тръгнете по Йелоу роуд, който ще ви отведе до Кашуок и избавлението.“

В долната част на таблото, полузакрит от бележката на Айрис Нолан (дама, която Клей добре познаваше, защото доброволно помагаше в градската библиотека), той забеляза познатия почерк на сина си и си помисли: „О, Боже, благодаря ти. Благодаря ти много.“ С треперещи пръсти взе листчето, като внимаваше да не го скъса.

Най-горе имаше дата — „З окт“. Клей се опита да се сети къде беше в нощта на трети октомври и се затрудни. В хамбара на онази къща в Северен Рединг или в „Суийт Вали Ин“ в Метуен? Навярно в хамбара, макар че не беше напълно сигурен — всичко се сливаше в съзнанието му и когато напрегнеше паметта си, му се струваше, че човекът с фенерчетата на главата беше също така и онзи, който размахваше автомобилните антени, че господин Рикарди се бе самоубил, поглъщайки парченца натрошено стъкло, и че жената, която бяха видели да нагъва краставици и домати в градината на Том, всъщност беше Алис.

— Престани — прошепна и се концентрира върху бележката. В тази имаше по-малко правописни грешки, но страданието, запечатано в нея, бе очевидно.

Клей успя да запази самообладание и след новината за Шарън; навярно щеше да се удържи дори и когато стигна до: „Обичам те с цялото си Сърце“, ако не беше главното „С“. Целуна подписа на сина си, погледна таблото за обяви (очите му се премрежваха от сълзите), нещата се удвояваха и утрояваха пред погледа му, след което се разпадаха на части, и избухна в задавено ридание. Том и Джордан задъхани дотичаха при него.

— Какво има, Клей? — попита нисичкият мъж. — Добре ли си? — Видя жълтото листче в ръката на художника и го изтръгна от пръстите му. Двамата с Джордан на един дъх прочетоха съобщението.

— Отивам в Кашуок — изхриптя бащата на Джони.

— Според мен не бива — отбеляза момчето. — След онова, което направихме в Гейтън…

— Не ми пука! Отивам в Кашуок. Отивам да намеря сина си.

6

Бежанците, потърсили убежище в сградата на общината, бяха оставили множество провизии, когато вкупом се бяха отправили към ТР-90. Клей, Том и Джордан се подкрепиха с малко пилешка салата от консерва върху стар хляб и консервирана плодова салата за десерт.

Вече приключваха, когато Том се наведе към Джордан и му прошепна нещо. Момчето кимна и двамата се изправиха.

— Ще ни извиниш ли за няколко минути, Клей? С Джордан имаме личен разговор. Художникът не възрази и когато двамата се отдалечиха, взе още една купа с плодова салата и за девети или десети път прочете бележката на Джони. Почти я знаеше наизуст. Смъртта на Алис също се бе запечатала ясно в съзнанието му, ала вече му се струваше, че трагедията се е разиграла в друг живот.

Омете салатата и остави бележката тъкмо когато Том и Джордан се върнаха от залата, в която бяха провели тайното си съвещание. Очилатият обгръщаше тесните рамене на момчето, лицата и на двамата излъчваха спокойствие.

— Клей… — започна Том. — С Джордан го обсъдихме и…

— Не искате да дойдете с мен. Напълно ви разбирам.

— Знам, че е твой син и така нататък — промълви момчето, — но…

— Той е всичко, което ми остана. Майка му… — Художникът тъжно се засмя. — Майка му… Шарън… Каква ирония — след всичките ми тревоги и притеснения да не би Джони да чуе Сигнала по „червената гърмяща змия“… Ако можех да избера един от тях, щях да избера нея. — Гласът му изведнъж секна, сякаш в гърлото му бе заседнало парче месо, което всеки момент щеше да го задуши. — И знаете ли как се чувствам? Като човек, който е сключил сделка с дявола, а сега Рогатият дойде за мен.

Том подмина тези думи без коментар, после заговори, като подбираше думите си с хирургическа прецизност, сякаш се боеше, че Клей е като неексплодирала мина, която ще се задейства от някоя по-непредпазлива фраза:

— Мразят ни. В началото мразеха всички — и навярно още е така, ала нас ни ненавиждат. Каквото и да има в Кашуок, не бива да забравяме, че идеята да се отиде там, е тяхна. А щом е тяхна идея, не вещае нищо добро.

— Ако препрограмирането им е достигнало някакво по-високо ниво, може вече да са възприели мотото: „Живей и остави другите също да живеят“ — изтъкна Клей, макар че изобщо не бе убеден в думите си. Всъщност нямаше никакво значение — трябваше да замине и нищо не бе в състояние да го разубеди.

— Съмнявам се — отбеляза момчето. — Нали помниш какво беше казал Том за улея и кланицата?

— Клей, ние сме нормита и за тях това е грях номер едно — заяви Том. — Освен това изпържихме един от рояците им — грехове номер две и три наведнъж. Дори да са прегърнали от цялото си сърце идеята „Живей и остави и другите да живеят“, тя не се отнася за нас.

— Естествено — подкрепи го Джордан. — Разръфаният казва, че сме луди.

— Да, и никой не бива да ни докосва — напомни им художникът. — Значи ще бъда в безопасност, нали?

След това изявление нямаше какво повече да се каже.

7

Том и Джордан решиха да се отправят на запад — през Ню Хампшир, после през Върмонт, и да оставят „КАШУОК = БЕЗ — ПОК“ колкото се може по-бързо зад гърба си. Художникът им каза, че Шосе № 11, което минава край Кент Понд, е чудесна отправна точка.

— То ще ме отведе до Шосе № 160 — добави, — а вие можете да го следвате чак до Лакония в самото сърце на Ню Хампшир. Е, пътят не е съвсем пряк, ала не сте се разбързали да хващате самолет, нали?

Джордан разтърка с юмруци очите си, после отметна косата от челото си. Клей добре познаваше този жест — означаваше, че хлапето едва се държи на краката си, и умира за сън. Щеше да му липсва. А пък Том — още повече.

— Как ми се иска Алис да е тук; — въздъхна момчето. — Тя щеше да те разубеди.

— Нямаше — поклати глава Клей. Въпреки това той също искаше с цялото си сърце Алис да беше сега до тях. Искаше с цялото си сърце Алис да беше жива, без значение дали щеше да дойде с него, или не. Петнайсет години не беше възраст, на която да умреш.

— Сегашните ти планове ми напомнят за четвърто действие на Шекспировата „Юлий Цезар“ — каза Том. — В пето действие всички падат под мечовете. — Вече се провираха през стълпотворението от изоставени автомобили, задръстили улица „Езерна“ — на места колите бяха скупчени толкова нагъсто една до друга, че се налагаше да се катерят отгоре им. Аварийното осветление на общината постепенно чезнеше в далечината, мъртвият светофар на централното кръстовище се поклащаше бавно пред тях под ласките на нощния ветрец.

— Писна ми от шибания ти песимизъм! — възкликна Клей. Беше се зарекъл да не се ядосва — не искаше да се разделя с приятелите си по такъв начин, ако можеше да го избегне, ала чашата на търпението му започваше да прелива.

— Съжалявам, задето не те развеселявам. — Том спря до крайпътна табела с надпис „ШОСЕ № 11 — З КМ“. — Освен това — мога ли да бъда пределно откровен? — ми е болно, че ще се разделим.

— Извинявай, Том.

— Ако смятах, че има шанс едно към пет да намериш сина си… по дяволите, дори едно към петдесет…, но няма значение. — Насочи лъча на фенерчето си към Джордан. — Ами ти? Какви са твоите финални аргументи срещу безумието? Момчето се позамисли, след което поклати глава:

— Веднъж директорът ми каза нещо. Искате ли да го чуете?

Очилатият иронично козирува с фенерчето. Яркият сноп лъчи за миг освети фасадата на местното кино с реклама за последния филм с Том Ханкс, после аптеката до него.

— Давай.

— Каза ми, че умът пресмята, духът копнее, а сърцето си знае своето.

— Амин — промълви Клей. Гласът му прозвуча толкова тихо, че дори той самият се изненада.

Крачеха на изток по Маркет Стрийт, която се явяваше част от Шосе № 19, А. След първите два километра тротоарите изчезнаха — от двете страни започнаха да се появяват стопанства. След още два километра се натъкнаха на повреден угаснал светофар, а няколко метра след него бе кръстовището с Шосе № 11. Когато приближиха, видяха трима души, които седяха на банкета, омотани в спални чували. Клей разпозна единия от тях веднага щом лъчът на фенерчето му го освети — възрастен джентълмен с продълговато интелигентно лице и прошарена коса, вързана на конска опашка. Шапката на „Маями Долфинс“, която другият мъж носеше, също му бе позната. Том насочи фенерчето си към жената до господин Конска опашка и отсече:

— Вие!

Клей не знаеше дали тя е с тениска на „Харли Дейвидсън“ с изрязани ръкави, но беше сигурен, че дори да не я носи в момента, въпросната фланелка е в една от раниците, захвърлени на пътя. Също както знаеше, че непознатата е бременна. Беше сънувал тези двамата в мотела „Шепнещи борове“ две нощи, преди да убият Алис. Когато бе сънувал огромния стадион с осветителните кули и платформите.

Мъжът с прошарената коса се изправи и спалният чувал се свлече. Клей видя, че имат пушки, но господин Конска опашка вдигна ръце, за да покаже, че не е въоръжен. Жената направи същото и когато спалният чувал се свлече около краката й, не останаха никакви съмнения за бременността й. Техният спътник с шапката на „Долфинс“ беше висок и изглеждаше около четирийсетгодишен. И той вдигна ръце. Тримата останаха в това положение в продължение на няколко секунди, след което най-възрастният извади от джоба на измачканата си риза очила със златни рамки и си ги сложи. Дъхът му се превръщаше в бяла пара в мразовития нощен въздух и се издигаше към крайпътната табела.

— Гледай ти! — възкликна. — Ректорът на Харвард каза, че вероятно ще минете оттук, и се оказа прав. Умен е този тип, ректорът на Харвард, въпреки че ми се струва младичък за длъжността си, а и няма да е зле да си направи пластична операция, преди да се среща с богати дарители.

— Кои сте вие? — попита Клей.

— Разкарай тази светлина от лицето ми, млади човече, и ще ти кажа с удоволствие.

Том и Джордан насочиха фенерчетата си към земята. Клей направи същото, ала другата му ръка машинално се стрелна към ръкохватката на револвера на Бет Никърсън.

— Аз съм Даниъл Хартуик от Хавърхил, Масачузетс — представи се възрастният. — Младата дама е Дениз Линк, също от Хавърхил, а джентълменът вдясно е Рей Хюизенга от Гроувланд — един съседен град.

— Привет — каза Рей Хюизенга и направи поклон, който беше едновременно смешен, тромав и очарователен. Художникът усети как пръстите му пускат дръжката на пистолета.

— Ала имената ни вече нямат кой знае какво значение — продължи Даниъл Хартуик. — По-важното в случая е какви сме, поне според фоните — добави и ги изгледа мрачно. — Ние сме луди. Също като вас.

8

Дениз и Рей приготвиха скромна среднощна закуска на газовия примус („Тия консервирани наденички не са толкова гадни, ако ги повариш малко повече“ — беше казал Рей), докато си говореха — по-точно, докато Дан говореше. Едно от първите неща, които им каза, беше, че часът е два и двайсет, а най-късно в три възнамерявал „малката му храбра дружина“ да поеме отново на път. Изтъкна, че искал да изминат колкото се може повече километри, преди фоните отново да плъзнат наоколо.

— Защото те не излизат през нощта — рече и добави с горчива усмивка. — Поне засега де. Може би по-късно, когато програмирането им завърши — или придобие що-годе завършен вид, това ще се промени, но за момента…

— И ти ли мислиш, че се случва точно това? — прекъсна го Джордан. За първи път след смъртта на Алис момчето изглеждаше заинтригувано от нещо. — Че фоните се препрограмират досущ като компютри, чиито хард-дискове са били…

— Изтрити, да, да — кимна Дан, сякаш това бе най-очевидното нещо на света.

— Случайно да си научен работник? — полюбопитства Том.

Мъжът с конската опашка се усмихна:

— Навремето завеждах катедрата по социология в Колежа по изкуства и технологии в Хавърхил. Ако ректорът на Харвард има най-страшен кошмар, това съм аз.

Дан Хартуик, Дениз Линк и Рей Хюизенга бяха унищожили не един, а два рояка. Открили първия съвсем случайно — в автомобилното гробище на Хавърхил, докато се опитвали да намерят изход от града. Тогава групата мм била двойно по-голяма. Случило се два дни след излъчването на Сигнала, когато фоните били все още телефонни откачалки и се избивали помежду си със същата стръв, с която разкъсваха и нормитата. Този рояк бил съвсем малък — само седемдесет-осемдесет парчета, и ги запалили с бензин.

— Втория път обаче, в Нашуа, използвахме динамита, който намерихме във фургоните на един строеж — обясни Дениз. — Вече бяхме изгубили Чарли, Ралф и Артър. Ралф и Артьр ни изоставиха, а Чарли — горкият стар Чарли, получи сърдечен удар. Рей знаеше да борави с динамита, защото навремето е работил по строежи.

Мъжът с шапката на „Долфинс“, който бе коленичил до примуса и разбъркваше боба, вдигна свободната си ръка и им махна.

— След това — пое щафетата Дан Хартуик — започнахме да виждаме надписите „КАШУОК = БЕЗ — ПОК“. Сториха ни се забавни, нали, Дени?

— Да — кимна жената. — Като детско стихче — „Новина е туй голяма — в Кашуок мобилни телефони няма.“

Тръгнахме на север също като вас и когато започнахме да виждаме тези знаци, ускорихме ход. Само аз не бях във възторг от тази идея, защото загубих съпруга си след излъчването на Сигнала. Заради тези копелета детето ми няма да познава баща си. — Видя как Клей потръпна и побърза да добави: — Съжалявам. Зная, че синът ти е отишъл в Кашуок.

Художникът зяпна от изумление.

— О, да — рече Дан и взе чинийката, която му подаде Рей. — Ректорът на Харвард знае всичко, вижда всичко, има досиетата на всички… или поне се опитва да ни убеди в това. — Намигна на Джордан и момчето се ухили.

— Дан ми разказа каква е неговата хипотеза за случилото се — намеси се Дениз. — Някаква терористична група — или просто неколцина психопати, бачкащи в нечий гараж, — са задействали хаоса, ала никой не е имал и най-малка представа докъде ще се стигне, фоните изпълняват роля, нищо повече. Не са отговорни, задето са станали такива, нито пък са отговорни за сегашните си действия, защото…

— Защото действията им са подчинени на нечия повеля — прекъсна я Том. — Както при животинските миграции.

— Да, със сигурност става дума за нечия повеля, не и за миграции — изтъкна Рей, който приседна до тях. — Според Дан наблюдаваме инстинкта за оцеляване в най-чистия му и именно поради това най-жесток вид. Каквото и да е, трябва да намерим място, на което да се подслоним от бурята. Нали?

— Сънищата започнаха, след като изгорихме първия рояк — каза Дан. — Много ярки сънища. „Ecce homo, insanus“ — съвсем по харвардски. След като изпържихме рояка в Нашуа, ректорът на Харвард ни посети лично, придружен от около петстотин от най-близките си приятели — добави той и започна да се храни.

— И ви оставиха пред вратата купчина разтопени касетофони — обади се Клей.

— Някои бяха разтопени — уточни Дениз. — Но от повечето бяха останали само парченца почерняла пластмаса. — Опита да се усмихне, но се получи измъчена гримаса. — Голяма работа — и бездруго музикалният им вкус е под всякаква критика…

— Вие го наричате ректора на Харвард, а ние — Разръфания — каза Том. Бе оставил чинията си настрана и ровичкаше в раницата си. Най-накрая намери скицата, нарисувана от Клей в деня, в който непознатата сила бе принудила директора да се самоубие. Очите на Дениз се разшириха от изненада. Подаде листа на Рей Хюизенга, който подсвирна. Когато скицата попадна при Дан, той с уважение изгледа Том и попита заинтригувано:

— Ти ли го нарисува? Нисичкият мъж посочи Клей. — Имаш голям талант — заяви социологът.

— Случайно станах художник — на шега се записах на курс по рисуване и… — промърмори Клей. Обърна се към Том (в неговата раница се намираха и картите им): — Какво е разстоянието между Гейтън и Нашуа?

— Около петдесетина километра.

Художникът кимна и отново заговори на Дан:

— Каза ли ви нещо? Човекът с червения суичър?

Възрастният мъж погледна Дениз, ала тя извърна очи. Рей разглобяваше примуса, за да го прибере в раницата си. Поведението им беше достатъчно красноречиво.

— Чрез кой от вас е говорил? — попита Клей.

— Чрез мен — въздъхна Дан. — Беше ужасно. Да не би и с теб да се е случвало?

— Да. Можеш да му попречиш, но ти се иска да узнаеш какво ще каже. Според вас дали го прави, за да ни покаже колко е силен?

— Възможно е — вдигна рамене човекът с конската опашка. — Но едва ли е само заради това. Фоните могат да артикулират звуци и съм сигурен, че мислят, макар и не като хората… ала според мен не могат да произнасят цели думи.

— Засега — добави Джордан.

— Да, засега — съгласи се ученият. Погледна часовника си и това подсети Клей да се консултира със своя. Вече беше три без петнайсет.

— Той ни каза да поемем на север — заяви Рей. — Каза ни „КАШУОК = БЕЗ — ПОК.“ Освен това ни каза, че с изгарянето на рояци вече е свършено, защото са поставили пазачи…

— Да, вече ги видяхме в Рочестър — намеси се Том.

— И сте видели доста надписи „КАШУОК = БЕЗ — ПОК“, нали?

Том, Клей и Джордан кимнаха.

— Социологът в мен веднага започна да се съмнява в тези надписи — сподели Дан. — Но не в първоначалния им произход — сигурен съм, че първите указания са били разпространени веднага след излъчването на Сигнала от оцелели, които са сметнали, че място, където мобилните телефони са без покритие, ще бъде идеалното убежище в конкретната ситуация. Замислих се как тази идея — и респективно надписите, могат да се разпространят толкова бързо в едно катастрофично разпаднало се общество, където всички форми на комуникация (освен класиката „От моята уста в твоите уши“, разбира се) са претърпели пълен крах. Отговорът се налага от само себе си, след като приемем, че се е появила една нова форма на комуникация, достъпна само за дадена група.

— Телепатия — прошепна Джордан. — Онези, фоните. Те искат да отидем в Кашуок. — Момчето обърна изплашените си очи към художника. — Наистина е улеят към кланицата! Клей, моля те, не отивай там! Защото е по нареждане на Разръфания!

Ала преди Клей да каже нещо, Дан Хартуик взе думата с присъщата за един преподавател академична дързост — все пак лекциите бяха негова стихия, а прекъсването на студентите — ежедневен спорт.

— Боя се, че наистина трябва да побързаме. Ще ви покажем нещо — нещо, което ректорът на Харвард пожела да ви покажем, ако трябва да сме съвсем честни…

— Как го направи — в сънищата ви или лично? — попита Том.

— В сънищата ни — промълви Дениз. — Само веднъж ни се яви лично — след като изпепелихме рояка в Нашуа…

— Тогава дойде да ни провери — измърмори Рей. — Да види кои са дръзнали да извършат такова светотатство…

Дан търпеливо изчака спътниците му да изчерпят тази тема и продължи:

— Решихме да се съгласим, защото така или иначе съвпадаше с посоката ни…

— Значи сте вървели на север, така ли? — прекъсна го Клей.

Мъжът с прошарената коса нервно погледна часовника си, после отговори:

— Ако погледнете внимателно надписа на табелата, ще видите, че предлага избор. Всъщност възнамерявахме да поемем на запад, не на север.

— Точно така — изсумтя Рей. — Може да съм тъп, но не съм луд.

— Онова, което ще ви покажа… по-скоро ще послужи на нас — каза Дан. — Между другото, като си говорим за ректора на Харвард — или Разръфания, ако така предпочитате, искам да изясним нещо. Появата му вероятно е била грешка, и то сериозна. Той е само персонифициран образ на рояка. Един псевдопод, който обединеното съзнание на рояците (или свръхроякът) протяга пред нас, когато си има работа с обикновени нормита или с луди нормита като нас. Мисля, че в момента по целия свят са се образували такива свръхрояци и нищо чудно всеки да използва подобен псевдопод. Не е изключено и да са повече от един. Ето защо не си мислете, че когато говорите с Разръфания, имате пред себе си истински човек. Това е самият рояк.

— Кога ще ни покажеш онова, което той иска да видим? — попита Клей. Положи усилия, за да говори спокойно, защото съзнанието му сякаш щеше да се взриви. Единствената му ясна мисъл беше, че ако намери сина си, преди да е отишъл в Кашуок, все още има шанс да го спаси. Разумът му бе категоричен, че Джони отдавна вече е там, ала един друг глас (който не беше напълно лишен от логика) му нашепваше, че може да се е случило нещо, което да забави момчето и групата, с която се движеше. Можеше и да са се разколебали. Не бе изключено дори ТР-90 да се окаже резерват за нормита, който фоните бяха създали. „Професор Ардай беше прав — каза си той, — умът пресмята, духът копнее, а сърцето си знае своето.“

— Елате — каза им възрастният мъж. — Не е далеч. — Взе фенерчето и закрачи по банкета на северния ръкав на Шосе № 11, насочил яркия лъч към краката си.

— Нали ще ме извините, ако не дойда с вас — обади се Дениз. — Веднъж ми беше напълно достатъчно.

— Мисля, че гледката ще ви подейства… как да го кажа… в известен смисъл удовлетворяващо — рече Дан. — Естествено целта й е съвсем друга — да подчертае както пред нашата, така и пред вашата група, че сега фоните владеят положението, и трябва да им се подчиняваме безпрекословно. — Той спря и фенерчето му освети пощенска кутия с изрисувано на нея куче. — Тук е — в съннограмата си ректорът на Харвард ни обърна внимание на кучето, за да не сбъркаме къщата. Съжалявам, че Джордан ще трябва да види това, но мисля, че е най-добре да знаем с какво си имаме работа — добави той, докато крачеха по алеята към къщата. Когато я доближиха, Клей видя, че представлява едноетажна дървена постройка, издигаща се насред морава с размерите на пощенска марка. Гънър висеше разпънат между прозореца на дневната и външната врата. Носеше само оплескани с кръв боксерки. От ръцете, стъпалата, китките и коленете му стърчаха огромни гвоздеи („Досущ като онези, с които закрепват железопътните релси“ — помисли си художникът.) До ходилата му, с разтворени крака и гръб, облегнат на стената на къщата, седеше Харолд. Също като Алис, когато я срещнаха за първи път, и червенокосият младеж сякаш носеше лигавник от съсирена кръв, но не изтекла от носа му. В дясната си ръка той още стискаше парчето стъкло, с което бе разпорил гърлото си, след като собственоръчно бе разпънал дългокосия си приятел.

От врата на Гънър висеше картон, с големи черни букви бяха написани три думи: „IUSTITIA EST COMMODATUM.“

9

— Ако не знаете латински… — започна Дан Хартуик.

— Спомням си малко от гимназията — прекъсна го Гом. — „Справедливостта е въздадена.“ Заради убийството на Алис е. Задето дръзнаха да докоснат една от недосегаемите.

— Точно така. — Дан изключи фенерчето си. Рей направи същото. — Освен това служи и като предупреждение съм останалите. Пък и не фоните са ги убили, въпреки че със сигурност са можели да го сторят.

— Знаем — рече Клей. — Нали си отмъстиха за онова, което направихме в Гейтън.

— Същото направиха и в Нашуа — отбеляза мрачно Рей. — Ще помня тези писъци до края на живота си. Беше ужасно. Също като това тук. — Той посочи тъмната фасада на къщата. — Накарали са дребния да разпъне големия, а големия — да стои неподвижно, докато дребният го кове. А когато дългокосият вече е бил разпънат, са внушили на червенокосия да си пререже гърлото.

— Също като с директора — промълви Джордан м хвана ръката на Клей.

— Това е силата на умовете им — каза Рей. — Според Дан причината всички да се запътят към Кашуок се дължи и на това. Може би именно заради подсъзнателните им внушения и ние поехме на север, макар да си казвахме, че го правим само за да ви покажем ужасията и да ви убедим да се присъедините към нас. Разбирате ли?

— Разръфаният ли ви каза за сина ми? — попита Клей.

— Не, но ако го беше направил, съм сигурен, че щеше да ни каже, че момчето ти е с другите нормита, и двамата ще се съберете и ще заживеете щастливо в Кашуок — рече Дан Хартуик. — И знаете ли какво — забравете онези сънища, в които стоите на платформи, докато ректорът на Харвард казва на побеснялата тълпа, че сте луди. Този край не е за вас — не бива да е за вас. Сигурен съм, че вече сте премислили всички възможни сценарии, включително и този, в който Кашуок и другите зони без покритие са нещо като резервати за нормита и че там всички онези, чиито мозъци не са били промити от Сигнала, ще си живеят блажено, без да ги безпокоят разни телефонни откачалки. Онова, което каза вашият млад приятел за улея и кланицата, е доста по-вероятно, ала дори и да предположим, че нормитата бъдат оставени на спокойствие в резервата… смятате ли, че фоните ще простят на такива като нас? На роякоубийците?

Клей нямаше отговор на този въпрос. Мъжът с конската опашка отново погледна часовника си:

— Минава три. Да се връщаме. Дениз сигурно вече е опаковала нещата ни. Настана време да решим дали ще продължим заедно, или ще се разделим. „Но когато казваш да продължим заедно, ти ме караш да се разделя със сина си — помисли си Клей. — И то завинаги.“ А той никога не би го сторил, освен ако не откриеше със сигурност, че Джони-Джий е мъртъв. Или се е променил.

10

— Смятате ли, че ще можете да продължите на запад? — попита Клей, когато се върнаха при табелата с двете стрелки. — Нощите още са наши, но дните принадлежат на онези, а сами знаете на какво са способни.

— Почти съм сигурен, че ще можем да ги прогоним от съзнанията си, когато сме будни — каза Дан. — Няма да е лесно, но е постижимо. Ще спим на смени, поне за известно време. Най-важното е да стоим далеч от рояците.

— Което означава възможно най-бързо да минем през Западен Ню Хампшир, после и през Върмонт — добави Рей. — Далеч от големите градове и застроените райони. — Насочи лъча на фенерчето си към Дениз, която седеше върху спалните чували. — Всичко готово ли е, скъпа?

— Да — отвърна тя. — Ще ми се да ми позволите и аз да нося нещо.

— Ти носиш детето си — каза нежно мъжът с шапката на „Долфинс“. — Напълно е достатъчно. И според мен няма смисъл да мъкнем спалните чували.

— Вероятно от време на време ще можем да се придвижваме с коли — продължи Дан. — Рей смята, че по някои от второстепенните пътища ще има петнайсет, дори двайсеткилометрови отсечки без задръствания. Запасили сме се с подробни карти. — Приклекна на коляно и нарами раницата си, без да изпуска от поглед художника; на лицето му се изписа горчива усмивка. — Зная, че шансовете ни са минимални; не съм изкуфял стар глупак, ако случайно си го мислиш. Но все пак изпържихме два рояка, избихме стотици от тях и нямам никакво желание да свърша на онези платформи.

— Имаме и друго преимущество — обади се Том и Клей се запита дали нисичкият му приятел осъзнаваше, че току-що се е записал в лагера на Хартуик. Вероятно. Том изобщо не беше глупав. — Фоните ни искат живи.

— Така е — кимна Дан. — Затова нищо чудно и да успеем. Още сме в самото начало, Клей — фоните все още плетат мрежата си и бас ловя, че в нея има множество дупки.

— По дяволите, та те още не са сменили дрехите си! — засмя се Дениз. Художникът искрено й се възхищаваше. Изглеждаше бременна в шестия месец (нищо чудно да беше и в седмия), въпреки това не й пукаше от нищо. Как му се искаше Алис да може да я види…

— Ако успеем да се промушим през дупките в мрежата им — продължи Дан, — ще отидем в Канада през Върмонт или Ню Йорк. Петима са по-добре от трима, ала шестима са най-добре — трима спят, а трима стоят на пост и прогонват телепатията. Нашият малък рояк. Е, какво ще кажеш?

Клей поклати глава:

— Ще потърся сина си.

— Размисли, Клей — обади се Том. — Моля те.

— Оставете го — намеси се Джордан. — Вече е решил. — Прегърна художника и се притисна към него. — Надявам се да го намериш — въздъхна. — Но дори да успееш, ще намериш ли нас?

— Ще ви намеря — успокои го Клей. Целуна хлапето по бузата и се отдръпна. — Ще си уловя някой телепат и ще го използвам като компас. Може да отвлека самия ректор на Харвард… или Разръфания, както го наричаме ние. — Обърна се към Том и му подаде ръка.

Но очилатият не я стисна, а го прегърна. Сетне го целуна — първо по едната буза, а после и по другата.

— Спаси живота ми — прошепна му. Дъхът му беше горещ и гъделичкащ, а наболата му брада драскаше бузата на другия мъж. — Нека и аз спася твоя. Ела с нас.

— Не мога — отвърна Клей. — Трябва да намеря сина си.

Нисичкият мъж се отдръпна и опечалено го изгледа.

— Зная — изхълца. — Зная, че трябва да го направиш. — Той избърса очите си. — По дяволите, мразя сбогуванията. Не можах да кажа сбогом дори на шибания си котарак.

11

Клей стоеше до табелата с двете стрелки и гледаше отдалечаващите се светлинки. Последна изчезна тази на Джордан. В продължение на няколко секунди остана сама на билото на първия хълм на запад — мъждукаща бяла искрица в необятната чернота, сякаш момчето бе спряло и гледаше към него. Сетне сиянието сякаш потрепери и изчезна, а мракът отново спусна непрогледния си покров. Художникът въздъхна — звукът, който се изтръгна от гърдите му, беше хрипкав и тягостен — и нарами раницата си, след което закрачи на север по калната отбивка на Шосе № 11. В четири без петнайсет навлезе в Северен Беруик и остави Кент Понд зад себе си.