33

Сега вече Джеф Елиът нямаше причина да използва нещо от злепоставящите материали за Ерик Кенсинг, които Дрискол му бе предоставил. Щом докторът вече не бе заподозрян за убийството на Маркъм и семейството му, тогава бе просто частно лице със свои собствени лични проблеми, които не представляваха материал за новини — или поне не за онзи вид новини, които намираха място в „Градът говори“.

Харди седеше в стаичката на Елиът, а купчината листа, които Дрискол бе оставил там, стояха на масичката на колелца пред него. Бавно, една по една, той цял следобед прелиства страниците, докато Джеф работеше над следващата си колонка. Беше истински миш-маш от данни. Писмата до Кенсинг, които Елиът бе показал на Харди онзи ден например, се появяваха в течение на няколко месеца и бяха широко разпръснати сред другите документи. Също така докладните до Рос и до борда по различни въпроси, включително бебето Емилия и момчето Лопес — бяха подредени хронологически. Харди осъзна, че само грижливият прочит на всички документи, свързани с даден въпрос, можеше да доведе до някакво действително разбиране за значимостта на това нещо във времето.

Също така имаше поне сто докладни „към дело“. Официални протоколи — вероятно диктувани на Дрискол — за различни срещи и решения. Нищо не му се видя ново или важно. По-интересни за Харди, макар и далеч по-непонятни, бяха онези трийсет-четирийсет бележки и коментари, които Маркъм бе нахвърлял в съкратен вид вероятно за своя употреба. Бе очевидно, че е смятал тези документи за сигурни — вероятно защитени с парола, но Дрискол бе разбил защитата и се бе добрал до тях. Но колкото и да се опитваше, Харди не можеше да разбере кой знае какво от записаното.

Ранните докладни на Маркъм до администрацията на „Портола“ по случая „Лопес“ бяха посветени главно на фактите в ситуацията. Те съдържаха съображения по отношение на застраховката и изброяване на медицински обяснения за конкретни решения, които биха могли да смекчат наказателната отговорност при неизбежния съдебен процес.

Няколко докладни — както „към дело“, така и до лекарската група — се занимаваха с виновността на доктор Джадра, първия лекар, който бе прегледал Рамиро Лопес в клиниката. Някак си бе установено, че в действията на Джадра не е имало небрежност, разбра Харди. Температурата на момчето при това първо посещение не била висока. Възпалението на гърлото още не се било развило до точката, когато един опитен диагностик непременно би предписал антибиотик или изследване за стрептококи. Освен това Джадра не бил вписал раната на устната на Рамиро в дневника и когато бил питан по-късно за това, не си спомнял за нея. Коментарите за Джадра се видяха на Харди интересни, защото разчиташе очевидния подтекст — Маркъм си търсеше изкупителна жертва, а обвинението срещу Джадра не би било така убедително, както срещу Коен. Ето защо за Харди документите по отношение на Джадра носеха, малко странно, защитен характер.

В пълна противоположност на това, когато Маркъм в крайна сметка препоръчваше да се подготви „805“ за Коен — документ, който се вписваше в постоянното ѝ досие към щатското медицинско управление и националната лекарска база данни — написаното бе остро и извънредно критично: „… Неспособността на доктор Коен да разпознае ранните признаци на некротизиращ фасциит и пропускът ѝ да препоръча силно активно лечение е със сигурност основният фактор, допринесъл за смъртта на пациента. По времето, когато той е бил приет в интензивното отделение, заболяването се е развило до точка, в която и най-дълбоката интервенция вероятно не би била ефикасна. Препоръчваме «Портола» да прекъсне клиничните правомощия на доктор Коен за трийсет дни, да представите доклад «805» за този инцидент, както се изисква, и да проведете пълно разследване за установяване целесъобразно ли е по-нататъшното оставане на доктор Коен в лекарската група на «Парнас»…“.

Харди разбираше какво цели Маркъм с това — опитваше се да дистанцира себе си и болницата от пропуска на Джудит да постави своевременно диагноза. И отново решението бе свързано главно със застраховката, със съдебния процес, с парите. От гледна точка на Кенсинг, макар и наистина пристрастна, истинският основен виновник за тази трагедия бе Малачи Рос, който дърпаше конците и отказваше нужната помощ отгоре. Вместо това целият позор се стоварваше тежко единствено върху сравнително отскоро постъпилата млада лекарка. Дори ако Джудит наистина не се бе справила по най-добрия начин с диагнозата, очевидно бе несправедливо тя да бъде отделно посочвана като причина за смъртта на момчето. За това бяха „допринесли“ много хора, както и самата корпоративна организация. И Харди си помисли, че цялата тази работа е много мръсна.

Обаче даваше солиден мотив на Джудит да мрази Маркъм.

Той обърна страницата и се вгледа неразбиращо в следващата. Беше нещо за Рос, без съмнение. Инициалите „М. Р.“. След това „час. раз.“. Но дали това се отнасяше за частни разходи, свързани с някоя от лекарствените компании, с които „Парнас“ имаше делови отношения, или за частно разследване, което Маркъм може би бе поръчал, за да държи под око медицинския си директор? Просто нямаше как да узнае. Премина на следващата страница.

— Не си спомням — тъжно поклати глава Раджан Бутан.

Фиск имаше няколко неща, които искаше да провери — за колата и по други въпроси — затова Глицки бе поканил Дарел Брако да поседи с него, ако иска, докато лейтенантът разпитва Раджан Бутан, който се бе съгласил да дойде в залата в ранния следобед. Независимо от отзивчивостта си, когато се появи точно навреме за разпита, Бутан изглеждаше нервен и затворен. Той няколко пъти попита дали има нужда от адвокат и веднъж — дали Глицки смята да го арестува. Глицки го успокои, че е свободен да тръгне, когато си поиска. Днес никой никого нямаше да арестува.

Бутан каза на Глицки, че не му харесва, дето някои хора мислят, че може да е убил някого. Глицки го успокои, че искат само да изяснят някои неща, които е казал по-рано, може би да установят малко повече факти. Но, разбира се (Глицки подчерта това), господинът можеше спокойно да повика адвокат във всеки един момент, ако искаше да си похарчи парите.

Но сега, без адвокат, Бутан казваше, че не си спомня деня след Коледа.

— Не си спомняте дали изобщо сте работили в този ден?

Брако играеше лошият полицай. Глицки вече се бе посприятелил с Бутан в предишния им разговор и предпочиташе нещата да останат така.

— Сигурен съм, че е записано някъде — отговори Бутан, стремейки се да помогне. — Бихте могли да проверите в „Личен състав“.

— Вече направихме това, Раджан, и ни казаха, че този ден сте работили, и ми се струва, че бихте си го спомнили. Знаете ли защо? Помните ли Шърли Уотръс? Тя е умряла този ден. Била е убита този ден.

Глицки седеше отстрани на масата, напречно и на двамата, и протегна ръка, за да въздържи Брако в полза на Бутан.

— Спомняш ли си нещо по-конкретно за Шърли Уотръс, Раджан? Беше ли трудна пациентка, или нещо такова?

Бутан клюмна глава, после отново с усилие я изправи.

— Спомням си това име. Тя беше… Не, не беше трудна. Всъщност никой пациент не е по-труден от друг в интензивното отделение. Те всички са просто хора, които страдат.

— Страданието ви измъчва, нали, Раджан?

Брако седеше срещу него. В ъгъла на тавана имаше видеокамера, скрита в отдушника, невидима аудиолента се въртеше под масата.

— Да. Тъкмо затова започнах да работя в болница. Жена ми страдаше ужасно, преди да умре, и така научих, че мога да помагам.

Глицки наля малко вода от каната в картонената чаша на Бутан.

— Помислял ли си някога, че можеш да помагаш повече на пациентите си, като ги освободиш от мъката им?

— Не. Никога не съм правил подобно нещо. Нито веднъж.

— Никога не си изключвал системата на някой, когато е било ясно, че ще умре? Или нещо такова? — попита Глицки внимателно.

Бутан отпи от чашата си и поклати глава.

— Не. Това винаги е решение на лекаря. Аз съм там само да помагам, не да решавам. Ако имам въпрос, питам лекаря. — Отново отпи от водата. — И аз никога не знам кога хората ще умрат, лейтенант. Никой не знае това, нито дори лекарите. Никой освен Бог. През тези години, откакто работя в интензивното, съм виждал да идват хора, които сякаш няма да дочакат нощта. Обаче седмица по-късно стават и си отиват вкъщи. Ей такива неща се случват.

Брако прескочи всичко това.

— Е, с Шърли Уотръс просто не се е случило така. Нещо ѝ се е случило на самата нея. Същото като и Марджъри Лоринг. А вие сте бил дежурен и при двете. Какво ще кажете за това?

Глицки се наведе напред услужливо.

— Може би бяха досадни, Раджан. Не са искали да ги закачаш, да им сменяш чаршафите? Може би са пречили на другите в стаята?

Погледът на Бутан се премести от единия инспектор на другия.

— Не знам какво да кажа. Какво искате да кажа?

— Вие сте общият знаменател на двете смени, когато тези жени са умрели, Раджан. — Брако смяташе, че приближават до целта и нетърпението му си пролича. — В интензивното са умрели още девет-десет души и вие сте били там при всичките. Ако бяхте на наше място, какво щяхте да помислете?

Бутан вдигна ръце към черните кръгове под очите си.

— Бих помислил, че аз самият трябва да съм ги убил. — Очите му потърсиха последователно погледа им. — Но, кълна ви се, това не е вярно.

Брако хвърли на Глицки кратък поглед, после заговори по-високо.

— Очаквате да ви повярваме, че нямате нищо общо със смъртта на тези жени и другите? Кой друг беше там, Раджан? Кой друг би могъл да го направи?

— Не зная. Кой би го направил? Трябва да има запис кои други са били там. Някой лекар, може би. Дори портиер или понякога някой от охраната. Те идват и си отиват, разбирате ли?

Глицки се пресегна и докосна ръкава на Бутан.

— Спомняш ли си някого, Раджан?

Брако удари по масата, после се изправи, събаряйки при това стола зад себе си.

— Няма никакви призрачни пазачи или лекари, Раджан! Там сте само вие, не разбирате ли? Имаме всичките ви данни. Вие сте бил дежурен при всеки известен ни смъртен случай, даже на Тим Маркъм.

— О, не. — Очите на Раджан се разшириха от обвинението. — Не съм го убил.

— Но убихте другите?

— Не! Казах ви. Не.

— Раджан — подхвана тихо Глицки, — чуй ме. Ние няма да си тръгнем. Ще продължим да разследваме, докато не намерим доказателството, което ни трябва, и ще го намерим. Когато си убил десет или повече души, казвам ти със сигурност, все си оставил някъде следа — когато си изписвал лекарствата или някъде другаде. Може да имаш скрити някъде някакви стъкленици. Може да си споделил нещо с някой от партньорите си за бридж. Или с някоя сестра. Каквото и да е, ще продължим да търсим, докато не го намерим. Ще разпитваме приятелите ти, твоите колеги. Ще се държим много неприятно и в крайна сметка, след всичките ти усилия, скритото така или иначе ще излезе наяве. Трябва да разбереш това. Ще излезе.

Брако:

— А бихте могли да ни кажете още сега.

— Направи услуга на себе си — добави Глицки. — Всичко би могло да свърши още сега. Знам, че сигурно те измъчва. Знам, че трябва да обясниш защо ти се е наложило да направиш това. — Той се изправи и махна на Брако. — Нека да го оставим за няколко минути сам, Дарел.

Глицки не искаше да оставя на Харди съобщение, признавайки грешката си с Кенсинг. Ако бе сгрешил, а изглеждаше, че е така… е, бе грешил преди, щеше да греши и занапред. Но нямаше намерение да оставя на Харди запис на гласа си със своето собствено признание за това. Приятелят му сигурно щеше да го прибави към постоянното съобщение на телефонния си секретар. Затова се бе обадил веднъж, изрече обичайното си бодро „Глицки. Обади ми се!“ и зачака.

Обаждането дойде малко след три часа.

— Имам въпрос — каза Харди.

— Чакай! Дай ми минутка. Петдесет и четири.

— Добър отговор. За съжаление не е верният.

— Не искаше ли да ме питаш на колко години ще съм, когато се роди детето ми?

— Не, но това е впечатляващ факт. Петдесет и четири? Това са си доста години, за да има човек нови деца. Ами то аз още не съм на петдесет и четири, а децата ми са почти пораснали и излезли от вкъщи!

— Моите също — изръмжа Глицки. — Та какъв ти беше истинският въпрос?

— Всъщност са два въпроса. Мислех, че сме се споразумели да ме информираш, когато правиш нещо срещу моя клиент.

— Това въпрос ли е?

— Въпросът е защо реши снощи да претърсваш дома му и да не ми кажеш преди това.

— Няма да удостоя с отговор втората половина. А по това защо се спряхме на вчерашния ден — искахме да знаем какво може да имаме за него, преди да излезе пред големия съдебен състав. Щеше да бъде малко неудобно, ако имаше план на къщата на Маркъм с кръстчета там, където бяха намерени телата, и Марлин не знае за това, когато му задава въпросите. Нали ме разбираш?

Харди разбираше и всичко бе напълно логично, както и отсъствието на предупреждение. Ако Глицки му се бе обадил предварително, че ще претърсват, Харди щеше да отиде там по-напред и да отстрани и най-малкото нещо, което би могло да бъде изтълкувано като инкриминиращо. Реши да продължи.

— Вторият въпрос е по-лесен. Говори ли вече с двамата си каубои или пък знаеш ли къде са сега? Смятахме да се съберем отново и мислех да почерпя.

— Излязоха да говорят с някого за колата от инцидента… Е, неслучайно си ги наричаме „пътни полицаи“, но трябва да се върнат преди пет. Инспектор Фиск има отвращение към оставането след работно време, по неизвестни причини. Ако решиш да се отбиеш тук, като се прибираш, сигурно ще са наоколо. Моите поздравления, че отърва клиента си.

— Значи си научил?

— От Марлин, точно преди обяд.

— И докъде си с останалата част?

— Съвсем близо.

Харди се изкикоти.

— Добър отговор.

— А какво те е грижа, щом вече не е твой случай?

— Случаят е все още мой, Ейб. Просто нямам клиент. — Пауза. — Бяхме се споразумели. Може да съм открил някои нещица.

Глицки реши, че това му харесва.

— Ще се видим след два часа — каза той.

Последния път, когато Харди се бе вдигал и бе посещавал без предупреждение работещ лекар в клиниката „Джуда“, бе когато се опита да убеди Кенсинг да разговаря с него, а лекарят имаше в графика си преглед на пациенти. Тогава не се бе получило много добре. Но след два и повече часа с документите на Джеф Елиът в мазето без прозорци на „Кроникъл“ Харди просто не можеше да понесе мисълта да се върне в кабинета си. Когато каза на Коен каква е целта на непредвиденото му посещение в клиниката, бе уверен, че тя ще се срещне с него, дори да е заета.

Но май не беше така. Чакаше отвън и мозъкът му работеше на пълни обороти вече повече от двайсет минути, а тя все още не се бе появила. Смяташе да ѝ отпусне още десет, преди да влезе отново вътре и да настоява по-решително. Беше шестият пореден слънчев ден и той искаше да се възползва максимално от него, преди юнската мъгла да захлупи отново града.

— Господин Харди?

Той погледна нагоре, скочи на крака, протегна ръка.

— Същият.

Лицето на Джудит Коен изразяваше тревога, причината за която се разкри незабавно. Същият въпрос, който бе задала най-напред по телефона вчера:

— За Ерик ли сте тук? Всичко ли е наред с него?

— Той е добре. Всъщност, по-добре е, отколкото през последните две седмици.

Обясни ѝ само, че свидетелстването му пред големия съдебен състав ги е убедило да решат, че вече е извън подозрение. Не ѝ каза нищо за действителното алиби, за отбиването в бара на Хари. Ако Кенсинг искаше да ѝ разкаже за това, решението щеше да бъде негово.

— Значи е извън подозрение?

— Може да се каже.

— О, Господи! — Тя сложи артистично ръка на сърцето си и сега вече му се усмихна широко. — Това е такова облекчение. Толкова се радвам. — После усмивката ѝ помръкна. — Но не сте дошли тук да ми кажете това, нали?

— Не, не е за това.

Ръката ѝ още лежеше на сърцето.

— Какво има?

Започна от самото начало — как ѝ се е обадил вчера и е станало ясно, че няма потвърждение за това къде е била в десет и четирийсет и пет онзи вторник вечерта. Освен това случаят „Лопес“. Проблемите ѝ с Маркъм. Успиването сутринта, когато Маркъм е бил блъснат.

— Не казвам, че имате нещо общо с каквото и да е от този случай, но от полицията може да не са на същото мнение, ако разберат. Като се има предвид, че сега на екраните на радарите им са останали много малко хора, вероятно е да постъпят така. По-добре ще е да сте подготвена за въпросите им.

Бе го изслушала внимателно и сега лицето ѝ помръкна от смущение.

— Но аз… аз наистина бях у Ерик. Никога не съм мислила, че ще трябва да доказвам това.

— Говорихте ли с някой друг, видяхте ли някого в коридора? Спомняте ли си дали някой случайно не ви е видял?

Тя непрекъснато клатеше глава, зашеметена от новото разкритие, така обръщащо нещата.

— И значи ще помислят… че може да съм убила госпожа Маркъм и децата им?

— Разследването не би могло да ви елиминира. Там е работата. А те се придържат към разбирането, че същият човек е убил и Тим.

— В болницата?

— Да.

За момент Харди помисли, че тя ще изпадне в паника. Впи очите си в неговите, после огледаха улицата пред тях, като че ли търсеше път за бягство. Но след това почти също тъй внезапно напрежението по изразителното ѝ лице се стопи. Тя протегна ръка и докосна дрехата на Харди.

— В такъв случай това ще има значение — каза тя — само ако съм била в интензивното поне няколко минути преди смъртта на Тим, нали?

— Не зная точно. Колкото време е достатъчно, за да подейства калият.

— Добре, нека да кажем даже петнайсет минути и повече, а и това ще е много дълго време. През това време би трябвало да съм там, нали?

— Точно така. Но доколкото разбрах — вие ми казахте снощи всъщност — вие сте били там веднага след синия код.

— Бях след, но не преди. Преди това — половин час най-малко, може би повече — бях в спешното отделение, зашивах устната на едно бебе. Малкото си изпуснало шишето с биберона, после паднало отгоре. Беше цялото в кръв. Но с мен бе сестрата, а също и майката на бебето. Всъщност всички. Всички, които познавам, бяха там. Когато се задейства синият код, тъкмо се миех след шевовете и се обърнах към сестрата с думите: „Трябва да отида да видя дали не е господин Маркъм“. Тя ще си спомни.

Когато Харди влезе в отдел „Убийства“, там сякаш се провеждаше Седмица на родния дом. Макар Брако и Фиск още да не бяха пристигнали, осем от четиринайсетте инспектори по убийствата бяха на бюрата си или край тях. Харди реши, че това трябва да е близко до рекорда за отдела. Закачките с новите момчета продължаваха, забеляза той: детска играчка „полицай от Кийстоун“ — две меки кукли полицаи — висяха от полицейска кола, разположена в средата на събраните им бюра, до светофара. Докато Харди чакаше, трима инспектори поотделно му посочиха, че ако натиснеш колата, тя надава вой. Когато Харди отказа да опита, всички те изглеждаха много разочаровани. Като допълнение към атмосферата за купона Джакман се бе отбил в края на работното време с Трея и, научил за очакваното пристигане на Харди, бе решил да изчака. Марлин Аш бе приключила с големия състав за деня. Искаше да научи от Глицки за разпита на Раджан Бутан, а и каквито други последни новини би могъл да има за другите заподозрени във връзка с Маркъм, които и да са те. Кабинетът на Глицки не би могъл да побере тълпата, затова всички се бяха прехвърлили в първата зала за разпит и там Харди се присъедини към тях.

След като сподели очакваната скръб на Джакман по отношение резултата от сделката, която бяха договорили за неговия клиент, Харди изслуша с нарастващ интерес информацията на Глицки за Раджан Бутан и втората доказана жертва в „Портола“ — Шърли Уотръс. Общото мнение изглежда бе, че двете поредици убийства не са свързани и че Бутан остава основният заподозрян за хората в списъка на Кенсинг. Този следобед бяха разговаряли с него продължително и малко след това Глицки бе изпратил двама инспектори в дома му с разрешително за обиск.

Когато новаците пристигнаха, инспекторите нададоха бурни викове. Глицки се обърна и в погледа му си личеше, че е гневен на целия свят, а след това привика с ръка Фиск и Брако, да поговорят с големите момчета.

Дарел и Харлен, според оценката на Харди, бяха постигнали твърде много за съвсем кратко време. Тъй като пристигаха от квартала на Маркъм и от разследването си за колата, Глицки остави Фиск да се впусне в тази тема, макар че скептицизмът му бе очевиден. Фиск гордо показа на събралите се изготвена скица на шофьора на колата. Харди забеляза с удоволствие, че жената не прилича на Джудит Коен, освен по разбърканата тъмна коса оградила лицето ѝ.

Докато съставеният портрет минаваше от ръка на ръка през стаята, Фиск обяви, че тяхната свидетелка — момичето на име Лекси Рат — е идентифицирала приблизително направата и модела на колата, която почти я е блъснала и за която се предполага, че е ударила Тим Маркъм. Беше додж дарт, вероятно модел от самия край на шейсетте или началото на седемдесетте. Фиск вече се бе свързал с автомобилната инспекция и бе установил, че в целия окръг Сан Франциско има регистрирани само двайсет и три такива коли. Щом бе съобщил на инспекцията, че разследват убийство, бяха му предоставили веднага имената. Сега разполагаше с адресите и регистрираните собственици на всяка от колите и с малко късмет до утре щеше да се е срещнал с повечето.

— Някое от имената да ви изглежда познато, Харлен? — попита Глицки. — Да е свързано с „Парнас“ или Маркъм по някакъв начин?

— Не, сър.

— Е, добра находка, така или иначе. Ако се доберем до колата, това само по себе си ще е нещо. Продължавайте издирването.

Харди познаваше Глицки достатъчно добре, за да разбере, че приятелят му се забавляваше с предполагаемата детективска работа на Фиск, но не искаше да провали деня на инспектора си или да го полее със студена вода. Човекът беше вложил значителни усилия, а все пак това можеше и да доведе донякъде. Харди реши, че малко интерес от негова страна няма да е излишен.

— Може ли да получа копие от този списък, инспекторе?

Фиск погледна въпросително към Глицки, който кимна. Но беше ясно, че истинският интерес на лейтенанта лежеше другаде, в алибито за времето на смъртта на Карла.

— Дарел — обърна се той към Брако, — намери ли нещо повече за Дрискол?

— Мисля, че Харлен още не е свършил, сър.

Напрягайки търпението си, Глицки отстъпи трибуната отново на Фиск.

— Реших да се опитам да поправя грешката си, задето се изпуснах пред доктор Рос. Затова се обадих на моята леля Кати… Кати Уест — обясни той на останалите в стаята, — и ѝ разказах какво съм направил и какво се е случило.

— А какво беше то, Харлен? — попита го Глицки, за голямо удоволствие на Харди.

Той преразказа историята накратко — Рос, съпругата му и неговото алиби. После продължи:

— Попитах я — леля Кати — дали не би могла да се свърже с Нанси Рос, по приятелска линия, и да разбере дали съпругът ѝ се е обадил или е поискал от нея да промени спомена си.

— Но това няма значение. Съпругата така или иначе няма да свидетелства — възрази Марлин Аш, повтаряйки по-ранния аргумент на Глицки.

Към това Джакман добави:

— Свидетелството на вашата леля така или иначе няма да се основава на преки впечатления и най-вероятно няма да бъде приемливо в какъвто и да е случай. Не съм ли прав, Диз?

Но Харди вече не се интересуваше от юридическите тънкости. Той искаше отговори и информация. Видя, че Фиск започва да се огъва под натиска на адвокатските въпроси. Искаше да го накара да продължи да говори, да разбере какво се бе случило.

— Та какво ви каза тя, инспекторе? Вашата леля?

— Че Рос се е обадил на жена си и казал, че тя нещо бърка за тази вечер. Бил се прибрал преди десет. Тя трябвало да си спомни това. Било важно. — Фиск изгледа отново хората в стаята. — Но Нанси казала на леля Кати, че всъщност не си е бил вкъщи преди десет, макар че тя, разбира се, ще го подкрепи, ако това е важно за Малачи. Сигурно ставало дума за някоя голяма шушу-мушу сделка. Но била сигурна, че се е прибрал доста след полунощ, когато вече си е била легнала.

— И все пак — възрази Глицки, — всичко това само показва, че той не си е отишъл направо вкъщи. — Харди си спомни за Ерик Кенсинг и за всички променливи величини в това уравнение. — Има ли обаче някакъв признак, че е отишъл у Карла? Имате ли някакви доказателства или свидетелство, или нещичко, което да показва, че е бил там?

Лицето на Харди угасна.

— Не, сър.

Глицки му подхвърли спасителен пояс.

— Не казвам, че това не е важно, Харлен. И това наистина те реваншира за сутринта. Продължавай така. Сега, Дарел, какво ще ни кажеш за Дрискол?

— Наистина е разговарял по телефона. Разпитах Роджър — с когото живее — и прегледах сметката за телефона. Четирийсет и осем минути, с начало в девет и четирийсет и шест.

Всички сметнаха това наум.

— Значи не би могъл да успее за Карла? — заключи Глицки.

Брако изглеждаше съгласен.

— Освен ако не е летял.

Това бе краят на четвъртия ининг и Харди стоеше на треньорската скамейка при трета база на „Поп Хикс Фийлд“ в „Пресидио“. Бе страхотно игрище в блестящо състояние в един град, който изпитваше остър недостиг на спортни площи, но по типичен за Сан Франциско начин Детската лига сигурно много скоро щеше да бъде изритана от него. Може би щеше да се наложи да се преместят на игрище на Трежър Айланд, насред Залива. Това бе така, защото някой бе вдигнал шум, че в праха може да има токсини. Макар че такива още не бяха намерени, всички материали по проблема посочваха, че в края на краищата „Пресидио“ години наред е било военна база и кой знае какви неща са изсипали там военните. Вероятно навсякъде беше пълно с отрови. Иприт, антракс, сярна киселина. Харди смяташе затварянето на игрището за предопределено.

Но тази вечер то бе все още прекрасно място за бейзбола на хлапетата и Винсънт току-що бе открил половината от ининга на „тигрите“, като дублира дупката в лявото поле — вторият му дубъл за вечерта. Сега той се носеше надолу по бейс линията, опитвайки се да привлече хвърляне от питчъра.

Мислите на Харди не бяха така съсредоточени върху играта, както можеше да се очаква. След като събирането в отдела бе приключило и Фиск и Брако си бяха тръгнали, той бе останал да побъбри за няколко минути с Глицки и Трея, с Марлин и Кларънс. Марлин изглеждаше много въодушевена от перспективата да се добере до дискетите на Брендън Дрискол, но след като бе прекарал голяма част от следобеда в безплодно разглеждане на разпечатките, Харди не споделяше много ентусиазма ѝ. Все още носеше копия от загадъчните бележки на Маркъм в чантата си — смяташе да поработи върху тези ребуси пред следващите няколко дни, в свободното си време.

И всъщност го правеше сега, макар че все още не бе стигнал доникъде.

Кларънс бе очевидно разочарован от напредъка в разследването досега и обяви, че му се е обадил кметът. Господин кметът бе подразбрал за второто потвърдено убийство от списъка на Кенсинг и не бе много впечатлен от финия подход на прокурора към „Парнас“ и неговите проблеми. Здравната организация бе един от основните партньори на градската управа, а тяхната бизнеспрактика изглеждаше сериозно подозрителна.

Сега Кларънс вече бе решил да задържи цялата им документация, за да бъде разгледана от големия съдебен състав и да не се тревожи от опасността да се предизвика паника сред служителите на града. Хората и без това започваха да се тревожат — в канцеларията на кмета имаше по петдесет обаждания дневно. Бе крайно време да се натисне „Парнас“ и да се насочи голямото жури и още един екип от инспектори по тази втора поредица убийства. Независимо дали имаше или нямаше връзка между тях и убийството на семейство Маркъм, сами по себе си новите смъртни случаи бяха нещо много значително.

Кметът бе непреклонен, че трябва да има поне някакъв видим напредък — дори бе споменал, че може да се създаде специална работна група, ако скоро няма резултати. Всички знаеха какво би означавало това: намеса на аматьори, политически уговорки, компромиси и най-вероятно — никакво решение. Посланието бе ясно: ако Джакман искаше да получи някакво признание, че се е справил с тази бъркотия, това бе неговата възможност и той трябваше да се възползва от нея.

Следващият батър нанесе остър единичен удар към левия фийлдър и Винсънт, затичан по посока на удара, стигна до трета база и до него, преди Харди да успее да се ориентира отново в играта. Хвърлянето изпревари сина му с около пет метра. След играта Мич, мениджърът, дойде до навеса.

— Диз — каза той настойчиво. — Трябва да му кажеш да издържи на тази игра. Дай му знак. Хайде! Ти си треньорът. Заеми се с играта.

„Тигрите“ спечелиха въпреки разсеяния пропуск на Харди и отборът отиде да яде пица в едно заведение на „Клемънт“. Цялото семейство бе дошло да гледа играта и не се прибраха вкъщи до девет и половина. Франи и Ребека бяха станали поклонници на „Сървайвър“ — бяха си записали вечерното шоу и отидоха веднага да гледат видеото, докато Винсънт си взе душ, довърши си домашното и успя да хване втората част на предаването. Ритуалите с лягането погълнаха още един час, така че когато Харди и Франи уморено се заизкачваха към спалнята си, бе станало почти полунощ.

Той се приближи отзад и я обгърна с ръце, докато тя си миеше зъбите. После допря устни отстрани на врата ѝ.

— Ще дойда направо в леглото, ако си поне мъничко жива. — Двамата поддържаха задоволяващ ритъм на физически контакти и той искаше да ѝ каже, че могат да продължат серията, ако тя пожелае — но разбираше, че е изтощена. Тя се облегна назад върху него и пусна през пастата за зъби една лековата усмивка в огледалото.

— Мисля, че не съм. Ти не си ли уморен?

— Всъщност не. Изглежда спах по време на играта на Вини.

— Не бе чак толкова лоша. И какво ще правиш?

— Имам в чантата малко неща за четене. Може би ако си разтрия очите добре, ще мога да проумея нещо от тях.

Седеше на бюрото си в спалнята, а пред себе си бе подредил пет от откраднатите страници на Дрискол. Не можеше съвсем да разбере защо бе взел тъкмо тези пет — на всяка имаше само по ред-два. Но във всички имаше като че ли някакво скрито значение, което изискваше още един опит за разгадаване.

„Вж. МА отн. преп. за СС. Срвн. МР док. 10/24.“

„Разг. с МР — мерки по опл. отн. надзор в Порт. ЛГП улт.“

„Медрас/Биосинт/МР.“

„Фоли. Разх. $$$. Саратога. ОП? Уво? Обс. с К.“

„Вж. Коз. отн. дисц. уволн. — МР. Пълна документация. Подг. док. за УС. Скъсване?“

После се обади един тих глас: „Отивай да си лягаш. Няма да се получи“. Очевидно бе успял да се добере до леглото, защото това бе мястото, където се събуди.

34

На външната врата Глицки целуна жена си за довиждане.

— Ако съм наблизо, ще ти се обадя за обяд.

— Ако и аз съм наблизо, може и да изляза с теб. — Трея направи тъжно-подигравателна муцунка. — Преди една година самата мисъл да обядваш с мен щеше да изпълни сутринта ти с очакване. Щеше да си планираш целия ден около това.

— Така е, но сега сме женени, ти си бременна и е съвсем естествено романтиката да отива на заден план пред всекидневните неща.

Тя обви ръка около врата му и приближи устни до ухото му:

— А снощи какво беше?

— Снощи? — Глицки се почеса по белега, преструвайки се, че си припомня. — Снощи?

Тя се завъртя рязко с лакът и го изненада с удар в корема.

— О, извинявай. — После се усмихна. — Постарай се за обяд.

Разтърквайки корема си, той затвори вратата и се върна в кухнята, където на масата седеше Харди. Бе се обадил преди час с предложение да закара Глицки на работа, макар той обикновено да отиваше с жена си. Харди смяташе, че може би се е добрал до нещо за Маркъм, но не разбираше какво точно е то. Може би сега Ейб, който издърпа стол за себе си, щеше да помогне.

Харди барабанеше с пръсти. След двайсет секунди Глицки каза:

— Ще спреш ли с това? — После добави: — Изглежда като че ли Рос има някакви неприятности, нали? — След минута извади един лист пред себе си. — Ето тук, може да става дума за Майк Андреоти.

— Не го познавам — отвърна Харди.

— Администраторът в „Портола“. Ще разговаря с теб, ако го помоля за това. Готов е на пълно сътрудничество за тези убийства. Мога даже да дойда с теб. Откъде намери това?

— Джеф Елиът не можеше да разбере нищо от тях. Каза ми, ако аз мога, да заповядам.

— Да, но откъде идват първоначално?

— Били са на Маркъм, после на Дрискол, после на Елиът.

— Не е най-добрата комбинация от играчи.

— Така е, но я приемам.

— На този етап — изправи се Глицки — и аз приемам всичко.

Ако при предишната си среща с Глицки Андреоти бе на ръба на физическото и нервното изтощение, сега бе жив-умрял. Даже не си направи труд да стане от стола зад бюрото си, не се учуди, че този, новият, някой си Харди, не е от полицията или от прокуратурата, не е дори и репортер. Просто нямаше повече енергия за изразходване. Бе работил цяла нощ, за да се оправи с болничните на сестрите, някои от които бяха наплашени от слуховете, а други — надушили възможност за натиск в борбата си за по-високо заплащане. Не знаеше — а всъщност в този момент не го и интересуваше. Корабът така или иначе потъваше и той не виждаше начин да спре това. А сега тези хора му бяха донесли ребус. Изпита някакво странно удоволствие от това. Бе толкова скапан, че сигурно щеше да се затрудни с правилата на морския шах, а те го караха да разшифрова тази загадка. Бе наистина забавно, стига да има човек сили да се засмее.

— Нямам представа — каза той.

Другият човек, Харди, се наведе леко напред.

— Ние смятаме, че „МР“ означава „Малачи Рос“. Това помага ли?

В работата си Глицки бе виждал доста случаи на изтощение и забеляза признаците му и тук. Той завъртя листа, като го обърна отново към себе си.

— „Виж Майк Андреоти за препоръките му относно СС. Сравни с докладната на Малачи Рос от 24 октомври.“ Така по-ясно ли е? Какво е СС?

Този път нямаше колебание.

— Синустоп.

— И каква беше вашата препоръка?

— Е, не беше моя. Аз съм само администраторът, но ЛГП препоръча…

— Извинете — прекъсна го Харди, — какво е „ЛГП“?

Андреоти примигна бавно, пое си дъх и издиша.

— Лекарската група на „Парнас“. В общи линии това са лекарите, които работят тук.

— Ясно. — Глицки продължи, следвайки програмата си. — И какво препоръчаха те за синустопа?

— Просто, че сме затрупани с мостри и че може би за момента политиката ни изисква да намалим даването на лекарството, докато не се съберат повече данни за него. Което сега, като погледнем назад, бе разумно предложение.

— Но вие не го изпълнихте? — попита Харди.

— Не. Рос се наложи. Написа дълъг доклад, оправдаващ положението — имам го някъде тук. Струва ми се, че препаратът бе доста под стандартите от медицинска гледна точка. Аз самият не съм лекар, но някои от по-старшите служители бяха ужасени, че нашият медицински директор одобрява нещо такова. Но както обикновено направихме компромис и Малачи постигна своето.

— Не го обичате много.

Глицки не формулира това като въпрос.

Андреоти само повдигна раменете си на сантиметър.

— Хората стават гадняри заради парите, а парите тук отдавна не стигаха… — Сви рамене отново. — Ако не бе той, щеше да е някой друг.

— Само преди две седмици е бил Маркъм — напомни му Харди.

— Не. Пак беше Рос. Рос има страст към парите. Маркъм просто искаше да печели. Има разлика.

— Каква е разликата? — попита Глицки.

— Ами, да вземем синустопа например. Това изобщо можеше да не става проблем, но Рос видя, че в крайна сметка медикаментът може да ни спести един милион на година. И ако имаше някакви отрицателни страни, бе готов да рискува, ако с това спираше изтичането на кръв от раната в бюджета.

— А Маркъм не беше?

— Понякога, но далеч не както Рос. Мислите, че Маркъм е поставил въпроса по повод бебето Емилия ли? В никакъв случай. — Той посочи отново към листа на Харди. — Според мен затова си е записал тук тази бележка. Сметнал е, че в този случай Рос отново е отишъл твърде далеч.

— А вие, господин Андреоти? — попита Глицки. — Вие какво мислите?

Отново уморена въздишка.

— Зная, че това винаги звучи ужасно, но аз съм само администратор. Потискам изкушението да се правя на лекар. Изпълнявам нарежданията.

Но Харди бе научил каквото му трябваше и вече си бе набелязал нещо друго.

— Ако позволите, господине — започна той, като дешифрираше втората бележка, както Глицки бе направил. — „Разговор с Рос относно оплакванията за намеса в «Портола». ЛГП улт.“, което трябва да е „ултиматум“.

— Така си и беше. — За Андреоти това не бе никаква загадка. Той дори като че ли лекичко се поизправи. — По някое време миналата година Рос започна да идва постоянно в болницата. Отбиваше се, както той казваше. Проверяваше процедурите на нашите лекари по всичко — от раждания до операции и най-вече в спешното отделение, като препоръчваше да се пести по някой долар тук или там. По-късно стигна дотам буквално да съветва лекарите какво да правят, докато се занимаваха с пациентите си. Като имате предвид, че дори най-обикновеният джипи вижда себе си някъде едно стъпало под Бога, може да си представите как се приемаха тези посещения. Най-накрая ЛГП излезе с ултиматум Рос да преустанови визитите си и общо взето той го изпълни. Поне достатъчно, за да ги удовлетвори.

— Но не съвсем?

Харди държеше да бъде сигурен.

— Не. Но отбиванията му спаднаха от двайсет на месец до, да кажем, пет. И престана да дава нареждания, маскирани като съвети.

— Имате ли някъде записано в кои дни е идвал? Конкретните дати? — попита Харди.

Андреоти се замисли за момент.

— Не, съмнявам се. За какво да го правим? Не бе тук на щат, така че няма лично досие. Просто се отбиваше. Защо питате?

— Без причина. Просто съм любопитен. — Харди умишлено отговори неясно и побутна другите страници през бюрото. — Ако може да ви отнемем само още една минутка, господин Андреоти. Нещо тук прави ли ви впечатление?

Администраторът ги придърпа към себе си и ги разгледа бавно един по един.

— Не зная „Медрас“, но „Биосинт“ е производител на лекарства. Повечето от нещата им са евтини продукти, дават се без рецепта. Не са сериозни играчи, но чух да се говори, че сега имат нещо голямо във Федералната агенция по лекарствата. — Насочи се към следващата страница и вдигна поглед. — „Фоли“ е Патрик Фоли. Той е юрисконсулт на корпорацията. Не зная кой е „ОП“.

Това Глицки го знаеше.

— Областният прокурор.

В очите на Андреоти нещо просветна, но администраторът не направи никакъв коментар и се загледа в последната страница.

„Вж. Коз. отн. дисц. уволн. — МР. Пълна документация. Подг. док. за УС. Скъсване?“

— „Коз.“ е Кози Ю. Тя е шефка на „Човешки отношения“. — Той се помъчи няколко секунди над останалата част от бележката, после бавно вдигна глава. — Тим се е канел да разкара Рос, нали?

Устните на Глицки останаха свити.

— Още е доста рано да се каже, господине, но много ви благодаря за времето, което ни отделихте.

Докато караха към „Ембаркадеро Сентър“, централата на „Парнас“, решиха да представят нещата пред юрисконсулта така: че Харди е адвокат, който работи към областната прокуратура. В отделните си части това бе вярно, макар и не съвсем буквално. Пат Фоли ги посрещна на вратата, покани ги да влязат, после погледна в двете посоки по коридора, преди да затвори зад тях. Не успяха да изпробват обяснението си, защото Фоли започна:

— Хващате ме тъкмо когато се канех да излизам, но срещата ми е съвсем наблизо, в Китайския квартал. Дали не може да поговорим, докато вървим натам?

След пет минути бяха на площад „Портсмут“, заобиколени от пагоди, школи по тай чи, няколко азиатски порномагазина и колона автомобили, чакащи за място в подземния гараж. През нощта вятърът бе довял високи облаци и от оскъдната слънчева светлина утринният въздух бе хладен.

Плешивата глава на Фоли блестеше даже в заоблачения ден. Малкото останала коса бе руса, руси бяха и редките му мустаци. Слаб в раменете и леко прегърбен, той бе илюстрация на това как се отразява на един млад мъж животът зад бюрото при огромно финансово напрежение. Не изглеждаше да е много над четирийсетте, ако изобщо имаше четирийсет. Когато най-после спря и седна на бетонната ограда на една от градините в парка, дишаше тежко.

— Извинете — каза той. — Не исках да говоря за това там. И стените имат уши понякога.

— Да говорите за какво? — попита внимателно Глицки.

— Е, Сузан каза, че сте от отдел „Убийства“. Предполагам, че става дума за господин Маркъм или за другите смъртни случаи в „Портола“. Макар че, трябва да кажа, аз работя почти изключително по проблеми на корпорацията. Не ми е известно да разполагам с информация, която би могла да е полезна за вашето разследване. Ако разполагах, като служител на съда, разбира се, бих я предоставил доброволно.

Глицки го изгледа косо.

— Вие и вкъщи ли говорите така?

Преди Фоли да успее да реагира, Харди се намеси.

— Наистина ли вярвате, че кабинетите ви се подслушват?

Изсипалите се един след друг въпроси объркаха Фоли. Не можеше да реши на кой от тях да отговори, затова сам попита:

— Значи става дума за господин Маркъм?

Истината бе, че нито Харди, нито Глицки знаеха точно за какво ще бъде тази среща. Издайническите инициали МР дори не фигурираха в бележката на Маркъм. Затова макар че и двамата подозираха, че Рос някак си е замесен, не им се искаше да издават нищо предварително.

— Имате ли някаква представа за какво може да се отнася думата „Саратога“, господин Фоли? — попита Глицки.

— Имате предвид градът долу, на полуострова, зад Сан Хосе? Мисля, че имаше и още един — в Ню Йорк, някъде в северната част на щата. За това ли става дума?

Харди и Глицки формираха един почти естествен тандем. Харди продължи:

— Ставало ли е дума за някой от тези градове във вашата работа за корпорацията?

Фоли се обърна към другия си инквизитор. Помисли малко, преди да отговори.

— Не се сещам някога да се е случвало — отговори той, като се опитваше да изрази искрена отзивчивост. — Нямаме бизнес в никой от тях. Възможно е неколцина пациенти да живеят там, в града, но нищо повече.

Глицки:

— Значи не сте срещали името наскоро? Саратога? Нещо, което господин Маркъм да е обсъждал с вас?

Фоли прекара ръка по темето си и се намръщи.

— Може би не просто Саратога — подсказа Харди. — Нещо, свързано със Саратога?

Това превъртя ключа.

— А — възкликна Фоли, — това е самолет. Извинете. Аз мислех за Саратога и се сещам за Купертино. Израснах там, учих в Белармин. Но това е самолет. Такъв, какъвто караше Джон Ф. Кенеди младши, когато загина.

Харди и Глицки размениха погледи и лейтенантът заговори:

— Дали компанията е планирала да купи самолет?

— Не, беше господин Рос. По този начин стигна до моето внимание.

— По какъв начин? — попита Харди.

В този момент от разпита Фоли буквално се обърна и погледна зад себе си. Като изтри някаква може би въображаема пот от широкото си чело, той се опита да се усмихне, без особен успех.

— Ами, то всъщност и нищо не излезе от това.

Гласът на Глицки не търпеше възражения.

— Оставете ние да преценим това. Какво се случи?

— Една вечер, доста късно, мисля, че беше към края на миналото лято, господин Маркъм дойде да види дали още работя и след това ме покани да се кача в кабинета му. Това беше малко необичайно — не че аз работех до късно, а че той бе все още там. Спомням си, че вече бе напълно тъмно, значи трябва да е било девет — девет и половина. И все пак той ми поръча да затворя вратата, като че ли можеше да има да работят и други хора, които да ни чуят. Когато седнах, ми каза, че иска нашият разговор да бъде напълно поверителен, само между нас двамата и никой друг. Каза ми, че темата е много трудна и че не знае къде всъщност се намира, дори по отношение на фактите, но че желае да документира действията си, в случай че му трябва свидетелство за тях по-нататък.

— Какво искаше да направи? — попита Харди.

— Не беше съвсем сигурен дори за това. В крайна сметка стигна до мисълта, че би трябвало да наеме частен детектив, който да проучи финансовите дела на господин Рос.

Глицки продължи натиска:

— Какво го беше довело дотам?

— Няколко неща, струва ми се, но най-непосредственото беше самолетът. — Фоли навлизаше в историята си, като че ли облекчен, че има най-после възможност се освободи от бремето ѝ. — Изглежда, че господин Маркъм и господин Рос са били заедно на коктейл една вечер по време на медицински конгрес в Лас Вегас, в който двамата са участвали седмица по-рано. Били са близки приятели от години и очевидно са излезли заедно след това, сами, да пийнат по нещо, просто да си наваксат в личните отношения. Е, през следващите два часа доктор Рос може би си е пийнал малко повече и както изглежда доста усърдно е споделил с господин Маркъм състоянието на своите финанси, което съвсем не било добро. Личното му финансово състояние, имам предвид, извън това на „Парнас“, което и без това било достатъчно лошо.

— Значи Рос плакал на рамото на Маркъм? — попита Глицки.

— По същество, да. Казал му, че няма пари, няма спестявания, жена му харчи доходите му по-бързо, отколкото успява да ги изкарва. Издръжката за първата му жена и начинът на живот на втората го разорявали. Не знаел какво да прави.

Харди бе доловил нещичко от това в доклада на Брако и Фиск за Нанси. Но беше добре да го чуе и от друг източник.

— И какво му предложил Маркъм?

— Както обикновено, предполагам. Да съкрати разноските тук-там, да живее според бюджета си. А не е да кажеш, че доктор Рос е бил безработен. Имал си е стабилен доход и редовен приток на пари. Но не това било главното за срещата онази вечер.

— А какво е било? — попита Глицки.

Фоли бе седял на твърдия студен бетон достатъчно дълго. Изправи се, изтупа си дрехите, погледна часовника си.

— По-рано същия следобед съпругата на господин Маркъм му се обадила — това е между… — Фоли реши да не обяснява нещо, което Харди предположи, че се отнася за Ан Кенсинг. — Както и да е, обадила се съпругата му и го питала дали е чул новината: доктор Рос току-що бил продал стария си самолет и си купил чисто нов „Саратога“. През уикенда той и семейството му щели да ходят на вилата им в Тахо и съпругата на Рос се обадила да пита дали искат да летят с тях и да вземат цялото семейство.

„Знаеш ли колко струва нов «Саратога», Пат? — попита ме той. — Половин милион долара горе-долу, в зависимост от това как е оборудван. И така, продължи той, уредих си да се сблъскам с Мал в кафето и му казвам, че съм научил за самолета, но съм любопитен как го изплащаш.“

Или доктор Рос не е помнел подробности от вечерта, когато е бил пийнал, или е решил, че може да каже на приятеля си и това няма да има значение, но се усмихнал — и подхвърлил нещо като „Кешът е голяма работа“.

Сега, след като го бе изрекъл, Фоли се кичеше с облекчението си като с медал. Той отново прокара ръка по темето си. Дори пробва пак да се усмихне, малко по-успешно от първия път.

— Такива работи — завърши той. — Господин Маркъм искаше мнението ми за това, какво трябва да направим като компания, как следва да процедираме. Допускаше, че е вероятно доктор Рос да приема подкупи или да взема комисиони, за да вписва лекарства в списъка, но нямаше никакви доказателства. Просто не можеше да си представи друг начин, по който доктор Рос да си осигури нещо подобно на половин милион налични пари. Вече бе разговарял със съпругата си и…

— С Карла? — Глицки подскочи при този признак на общуване между тях. — Не си спомням да съм чувал Маркъм и жена му да са се разбирали, дори когато са били заедно.

— Напротив. Дълго време бяха неразделни. Преди да… Преди да започнат проблемите им, двамата си споделяха всичко. Понякога Карла дори идваше и присъстваше на заседанията на борда и бе по-осведомена от някои от нас. Това дразнеше някои хора, но никой не смееше да се обади. А пък и тя не тежеше на ресурсите на борда. Много пряма и упорита, и адски умна. Разбираше от бизнес. „Дайте да го видим проблема, какъвто и да е, и да се заемем с него.“

Това изясни на Харди една малка загадка. Бе се питал за бележката „Обс. с К.“ и бе решил, че сигурно става дума за Кози, шефката на „Личен състав“. Но сега може би се оказваше, че К. е Карла. Все пак държеше да върне Фоли към действията на Маркъм.

— И така, последно вие, двамата, какво решихте да направите? Казахте, че така или иначе нищо не е излязло.

Споменът не бе приятен.

— Ами казах на господин Маркъм, че ако според него доктор Рос наистина извършва нещо подобно, би трябвало вероятно да предадем въпроса на прокуратурата и на данъчните и да ги оставим оттук нататък те да се занимават с това.

— Но не сте го направили — каза Глицки. — Защо?

Фоли се замисли малко по-дълго, отколкото въпросът заслужаваше.

— Простият отговор е, че господин Маркъм ме извика на следващия ден, преди да мога да предприема каквото и да било. Каза ми, че се е обърнал директно към доктор Рос. Приятелството им го изисквало. Рос му казал, че трябвало да сподели добрата новина с него още когато се случило това и че парите за самолета били дошли неочаквано в семейството по линия на съпругата му. Някаква леля или друг близък бил починал внезапно и им оставил наследство.

Утринният бриз вдигна малко облаче прах и автомобилни газове и тримата мъже се извърнаха, за да се предпазят от него. Харди, мушнал ръце в джобовете, се обърна към юрисконсулта.

— И след като спряхте да се смеете, какво направихте?

— Нищо не направих. Бях отзован.

— И му повярвахте? На Маркъм?

— Въпросът не бе в това.

Но Глицки нямаше настроение за такива деликатности.

— Добре, ето ви един въпрос, господин Фоли. Какво наистина си помислихте? Какво мислите за това сега?

Лицето на нещастника бе станало тъмночервено. Харди си помисли, че при това кръвно налягане всеки момент от ушите му може да шурне кръв. Трябваха му почти десет секунди, за да формулира отговора си.

— Нямам никакво доказателство за каквото и да е нарушение, разберете. Не обвинявам никого за нищо. Искам това да е ясно.

— Точно както не обвинихте никого, че подслушва кабинета ви? — попита кротко Харди. — И все пак ние сме тук, на половин километър. Не ни е грижа как ще го оправдаете. Кажете ни какво мислите.

Този път отговорът не закъсня:

— Рос също е имал нещо срещу Маркъм. Може би някаква мътна история, в която са били замесени заедно, когато са започвали. Не зная, може да е нещо даже отпреди това. Във всеки случай е заплашил да изобличи Маркъм и са стигнали до патова ситуация.

— А е чул първоначалния ви разговор между вас и Маркъм, защото кабинетите се подслушват?

Белегът на Глицки, пресичащ устните му, се очертаваше ясно.

— Допускам, че е така.

— Защо не сте проверили помещенията?

Този път изражението на Фоли издаваше невъзможността за нещо такова, ако подслушването е било наредено от доктор Рос — особено сега, когато парада командваше той.

— Ако човек застане на пътя на доктор Рос в работата, започват да му се случват лоши неща — обясни Фоли. После добави по-конкретно: — Имам семейство, за което трябва да мисля.

Ето го отново, помисли си Харди, познатият и тъжен рефрен. Днес очевидно щеше да бъде ден на клишетата — най-напред Андреоти, който просто изпълнявал нареждания, сега Фоли и семейството му. За миг въпросът какво мотивираше самия него изникна в собственото съзнание на Харди. Какво търсеше той тук — без клиент, от обратната страна за един защитник, подлагайки на известна заплаха собственото си спокойствие, ако не и физическата си безопасност? Не можеше да даде готов отговор, но знаеше едно — че никога нямаше да се скрие зад семейството си или зад работата. Вършеше каквото трябва, всичко се свеждаше до това. Постъпваше тъй, както бе правилно. И това бе достатъчно.

Харди все още придружаваше Глицки, когато лейтенантът се опита да получи подпис върху следващата си заповед. Днес дежурен съдия, който разглежда заповедите, бе съдия Лио Чоморо и това се оказа изключително лош късмет. Не желаеше да подпише заповед за обиск нито в дома, нито на работното място на Рос. Мургав, подстриган като канадска ливада, с квадратно лице на ацтекски вожд, в миналото Чоморо бе провалял немалко дни на Харди, а доста често и на Глицки. Но тук нямаше нищо лично, такъв бе законът.

— Повече няма да си сложа подписа на нито една заповед по този случай, където вероятната причина изтънява все повече и повече. През последните няколко дни с натиск, измами и какви ли не глупости бях заставен да издавам заповеди за всеки един, заедно с братята и сестрите му, който би могъл да има мотив да убие някого в болницата „Портола“. Онзи лекар, който мислехте, че го е извършил, миналата седмица, лейтенант, спомняте ли си? Или онази сестра, която едва ли не е отровила половината окръг. И после снощи Марлин ми казва, че и секретарят имал мотив.

— Това не е от моя кабинет. Аз…

Чоморо го прекъсна с предупредително вдигната ръка:

— Не ме интересува. Вероятна причина, лейтенант. Тези думички нещо да ви напомнят? Няма да подпиша заповед за обиск — който, бих ви напомнил, е драстично нарушение на правата на всеки един гражданин — докато не е налице вероятна причина, което означава някакво действително доказателство, че въпросното лице е било поне в същата часова зона, в която е било извършено престъплението, когато то е било извършено, и е оставило нещо след себе си, което може да докаже това.

Глицки преглътна гордостта си.

— Тъкмо това се надяваме да открием с разрешителното, Ваша чест.

— Но вие трябва да имате поне някакво доказателство, преди да ви се разреши да търсите още. Такива са правилата и ги знаете не по-зле от мен. А ако не ги знаете — Чоморо заплашително стрелна показалеца си като мълния към Харди, — обзалагам се, че вашият приятел адвокат тук е детайлно запознат с всички тънкости на наказателното съдопроизводство и съм сигурен, че с удоволствие ще ви опресни познанията. Да не говорим за факта, че споменатата страна на това заявление не е някой скитник без права и защита, а главният изпълнителен директор на един от основните контрактори на нашия град. Вие отивате твърде далеч, лейтенант, даже със самото си искане.

— Ваша чест! — Въпреки всичко Харди се надяваше, че съдията ще се опита да помогне. — Доктор Рос отговаря на най-основния въпрос при всяко разследване за убийство: cui bono, кому е изгодно. Той не само получава заплатата и поста на господин Маркъм…

Чоморо не избухна, но приключи разговора.

— Не се опитвайте да ме учите на право, господин Харди. Или, както е в случая, на фантазиите на някакъв автор на мистерии за причините за всички убийства. Знам всичко за cui bono и ако сте стигнали дотам да вярвате, че една подхвърлена юридическа фраза на латински може да мине за доказателство пред този съд, бих ви посъветвал по-скоро да си потърсите друга сфера на изява. Ясно ли се изразявам? И за двамата? — Съдията вече бе откровено вбесен, последните остатъци от търпението му се изчерпаха. — Намерете още или заповед няма! И това е окончателно!

— Иска ми се да не беше съдия. — По някакъв магически начин фъстъците се бяха появили отново в чекмеджето на бюрото на Глицки и Харди вече бе натрупал малка купчинка люспи. — Иде ми да го убия.

— Не се оставяй това, че е съдия, да те спре. Убийството на съдия не е по-лошо от убийството на който и да е друг гражданин. Ако твърдо си решил, бих казал: Давай! В края на краищата аз съм шеф на отдел „Убийства“. Обзалагам се, че мога да покрия повечето от доказателствата. Само че ние това вече го направихме даже без да се опитваме. А представи си, че си го поставим за цел — бих могъл да ги изгубя всичките. И нали чу Негова чест — няма доказателства, няма заповед. Може даже да не се стигне дотам да те арестувам. Макар че не искам да пропускам този момент. Може би бих могъл да те арестувам, а после да те пусна поради липса на доказателства.

Харди обели още една люспа и хвърли фъстъка в устата си.

— Това е най-дългата свързана поредица от думи, която някога си успявал да сглобиш.

— Когато бях в гимназията, казвах онази реч от „Юлий Цезар“: „Приятели, римляни, сънародници…“. Там има много повече думи.

— Но не ти си ги измислил. Има разлика.

Глицки сви рамене.

— Не е толкова голяма. Би се изненадал.

— Играл си Марк Антоний?

Той отново сви рамене.

— Училището бе либерално. На следващата година правихме „Отело“ и не ми разрешиха да го играя, защото бил чернокож.

— Обърна ли им внимание, че ти също си чернокож?

— Мислех, че могат да го видят и сами. Но изглежда го бяха забелязали.

— Значи си бил дискриминиран?

— Сигурно. Не може току-така всички други да са били по-добри от мен за ролята.

— Пепел ти на езика. Ако не си получил ролята и си чернокож, значи това е причината. Не се задълбавай. Истината ще те направи свободен. От колко време живееш в Сан Франциско всъщност, че трябва аз да ти казвам правилата? Обзалагам се, че дори след цялото това време би могъл да съдиш някого за нанесените ти страдания и да забогатееш. Аз ще ти подготвя документите и може би също ще забогатея. Сигурен съм, че щеше да бъдеш страхотен Отело.

— А в първата студентска година не ми дадоха ролята на Шайлок, макар че съм половин евреин.

Харди изцъка.

— Нищо чудно, че си станал полицай. За да се бориш с несправедливостта.

— Така е — потвърди Глицки, напълно спокоен. — Или затова, или защото момичетата си падат по униформата.

— Вашето училище е поставяло много Шекспир.

Глицки бавно се наслади на един фъстък.

— Това беше друга епоха — съгласи се той. — Доброто старо време.

35

Раджан Бутан сграбчи телефонната слушалка, като че ли животът му зависеше от това. Той седеше на малката квадратна маса в кухнята си, която използваше за ядене и четене, за подреждане на пъзели и за игра на бридж. Тази вечер масата бе празна, с изключение на една стъклена чаша, пълна с чешмяна вода, подготвена от него като средство срещу жаждата, която знаеше, че ще застраши да задуши думите му, щом започне да говори.

Откакто Чатърджи бе умряла, той постоянно намаляваше и отрязваше онези повърхностни неща, с които повечето хора живееха и които даже смятаха за необходими. Сега простотата на живота му бе монашеска.

Двустайният апартамент — ателие, където живееше, се намираше на пресечката на „Коул“ и „Фредерик“, откъдето до „Портола“ лесно се стигаше пеш. Той се състоеше от малка тъмна спалня и незначително по-голяма — макар че никой не би я нарекъл голяма — кухня. Единственият вход към жилището бе единична врата без никакво подобие на антре. Самата ѝ рамка бе подравнена с външната мазилка и почти не се забелязваше. Боядисана с напукана и лющеща се червена боя и очевидно прикачена отнемайкъде отстрани на четириетажната жилищна сграда, самата врата можеше да се изтълкува като илюзионистка творба на талантлив художник с чувство за хумор. Поради наклона на улицата по-голямата част от жилището беше фактически под равнището на земята и това го правеше постоянно студено, мрачно и влажно.

Раджан не обръщаше внимание на това.

Контролът върху наемите означаваше, че поне още няколко години жилището щеше да бъде под седемстотин долара. Имаше котлон, на който да си готви ориза и къри соса към него. Водопроводната инсталация всъщност бе много добра. Имаше постоянно топла вода в кухнята и душкабината. Тоалетната беше с казанче. Малкият хладилник, мушнат под облицования с пластмаса плот на сляпата предна стена, побираше достатъчно зеленчуци, за да изкара седмица, понякога повече. Преносимата печка помагаше сутрин.

Сега, когато първият звън проехтя от телефона, той вдигна глава към единствения прозорец, покрит с пожълтяло перде от муселин. Навън нямаше да се стъмни още около час, но сянката, хвърлена от сградата, където живееше, вече беше потопила улицата в сумрак. Една двойка мина край него, смеейки се, и той различи очертанията на краката им. На това място долният край на прозореца бе не повече от половин метър над тротоара.

Мускулите около устата му потрепнаха, може би от нерви, а може би от някакъв спомен на сетивата за нещо, което е било усмивка. Мъничко движение по пластмасовия плот привлече погледа му — една хлебарка пресичаше шахматната дъска. Повече от година вече той си доставяше удоволствие с една игра с помощта на пощата, с бащата на Чатърджи в Делхи. Помисли си, че след още два хода — може би по-малко от месец, ще може да наложи пат, макар от доста време да изглеждаше, че май ще бъде матиран. Вярваше, че патът е много по̀ за предпочитане пред загубата — онези, които не бяха съгласни с него, не разбираха играта, смяташе той.

Телефонът иззвъня отново. Раджан прокара другата си ръка по разнообразните шарки на масата, която бе единственото му разточителство. Винаги бе обичал дървото — той и Чатърджи бяха обзавели апартамента си предимно с тик от скандинавските фирмени магазини. Евтина и трайна мебел, той я обичаше заради лекотата, заради усещането, заради шарките. Използваха за лакиране масло от сандалово дърво и той още можеше да усети дъха му понякога, когато медитираше.

Но с годините се бе променил и тази маса бе доста по-различна — бе маса за игра, от някакво смесено тъмно дърво, подредено като паркет. От всяка страна имаше вградено чекмедже в десния ъгъл, което играчите можеха да издърпат и да поставят там питиетата си. Канеше своята група за бридж веднъж на четири седмици и другите трима мъже се възхищаваха на строгия, прост и удобен дизайн.

— Ало! Домът на Рос.

— Ало! Моля ви, вкъщи ли си е доктор Малачи Рос?

— Може ли да му предам кой се обажда?

— Казвам се Раджан Бутан. Може да не ме познава, но моля ви, кажете му, че работя като сестра в болницата „Портола“, в интензивното отделение. Навярно ще си спомни името. Много е важно да говорим.

— Един момент, моля.

Ново изчакване. Раджан затвори очи и се опита да наложи на съзнанието си спокойно състояние. Не биваше, никак не биваше да звучи изплашен или нервен. Той просто предаваше една информация и едно предложение. Поизправи се на стола си. Вдиша дълго и дълбоко, поемайки дъха в центъра на тялото си, остави го вътре, докато се затопли и после бавно го издиша. Отпи глътка вода, преглътна, поизкашля се.

— Доктор Рос слуша. Кой се обажда, моля?

— Доктор Рос, аз съм Раджан Бутан от болницата „Портола“. Може би си спомняте, бях в интензивното отделение с доктор Кенсинг, когато господин Маркъм почина. Извинете, че ви безпокоя у дома.

— Откъде имате домашния ми телефон? — попита той. — Номерът не е вписан в указателя.

— Може да се намери, ако е нужно. Ако човек знае къде да търси.

След кратко мълчание Рос заговори, донякъде предпазливо.

— Добре. С какво мога да ви бъда полезен? Казали сте на прислужницата, че е спешно.

Раджан се присегна отново към водата и бързо отпи.

— Ето какво. Трябва да говоря с вас откровено. Там, където се намирате, можете ли да говорите свободно?

Тонът на Рос бе на самия ръб на агресивността.

— За какво става дума?

— Има нещо, което трябва да обсъдим.

— Точно това правим сега, но се боя, че нямам прекалено много време. Съпругата ми и аз излизаме след няколко минути. Ако може да изчака…

— Не! Съжалявам, но не може. Трябва да стане сега или ще говоря сам с полицията.

След кратка пауза Рос каза:

— Само минутка. — Раджан чу стъпките му да се отдалечават, една врата се затвори, стъпките се върнаха. — Добре, слушам. Но бъдете кратък.

— Както може би знаете, полицията сега разследва няколкото починали пациенти в интензивното, за които смята, че са убити.

— Разбира се, че знам за това. Аз управлявам компанията. Следя внимателно случая, но той няма нищо общо лично с мен.

— Страхувам се обаче, че има общо с мен, докторе. От полицията неведнъж разговаряха с мен. Аз съм единственият от сестрите, който е бил на смяна, когато са умрели няколко от хората. Мисля, че ще решат, че аз съм ги убил.

Той слушаше, докато Рос си пое няколко пъти дъх. После чу:

— Ако сте го извършили, не очаквайте съчувствие от мен.

— Не, не бих очаквал това. Не повече, отколкото бихте го получили от мен, ако ви обвинят за убийството на господин Маркъм или другите.

Този път паузата продължи няколко секунди.

— Какво говорите?

— Мисля, че разбирате какво говоря. Нямаше все още да разговаряме, ако не разбирате. Видях ви.

— Видели сте ме какво? Не разбирам за какво говорите.

— Моля ви, докторе, моля. — Раджан чувстваше как гърлото го стяга и се присегна към водата. — Няма нужда да губим време за отрицания. Нямаме време. Вместо това имам едно предложение за вас.

— Така ли? Колко забавно. Вие очевидно имате доста пъргав ум, господин Бутан. Е, любопитен съм да чуя какво е, макар че предпоставката ви е непоправимо сбъркана.

— Ако е така, ще разберем. Моята мисъл е само следната: може би си спомняте деня след Коледа, преди четири месеца, когато се отбихте в интензивното? Напомня ли ви това все още нещо? Аз бях тогава на смяна и имаше една пациентка на име Шърли Уотръс.

— И полицията смята, че вие сте я убили? Това ли е?

Раджан пренебрегна въпроса.

— Вие бяхте там с мен. Аз си водя дневник, но също и си спомням. Вие и аз имахме приятен разговор за работата по време на празниците. Хората не обичат това, но то в много отношения е за предпочитане пред семейните задължения и повишените очаквания. Може би си спомняте?

— Може и да си спомням, но какво от това? Било е денят след Коледа? Не си спомням този ден.

— Но би трябвало, разбирате ли?

— Затварям вече — каза Рос.

Но не затвори и Раджан продължи:

— Аз дори не осъзнах какво вършите, разбира се. А после полицаите ми казаха имената на някои от другите. И си дадох сметка, че сте били там при всичките, и какво сте направили. Чувствам се като глупак, наистина. Може би винаги съм знаел, но как би могъл човек на моето място дори да допусне, че вие извършвате… това, което извършвахте. Аз, който дори не съм лекар. И кой би могъл да каже, че не е редно да се освобождават тези хора от болката, дори и да бях сигурен? Никой даже не подлагаше на съмнение тези смъртни случаи преди и как бих могъл аз да обвиня вас, когато всички други приемаха тези неща за нормални? — Насеченият тон на Раджан се ускоряваше и той се застави да забави речта си. — После, като ви видях при системата на господин Маркъм, отново си помислих, че може би греша. Не исках да зная. Прекалено се страхувах, за да кажа нещо. После се страхувах, че не съм казал нищо по-рано. Но сега се страхувам най-много, защото знам, че ако аз ви обвиня, вие ще обвините мен. Но аз не съм бил в болницата при всички тези убийства, а знам, че вие трябва да сте били, защото вие ги извършихте.

Бе стигнал до края. Затвори очи, за да има сила да довърши.

— Така че, моля ви, докторе. Моля ви. Трябва да кажете на полицията, че съм бил с вас, когато тези хора са умрели. Вие ще бъдете моето алиби. И, разбира се, аз ще бъда вашето.

— Сериозно ли говорите? — Тонът на Рос беше груб, изпълнен с недоверие и даже гняв.

Но той все още беше на телефона. Раджан беше виждал подобна заплашителна, но куха арогантност у победените на бридж турнири и дори на шах, когато всъщност им беше ясно, че всичко е изгубено.

— Вашата наглост ме удивлява, господин Бутан. Сигурен ли сте, че това е всичко, което искате?

— Не, не е всичко. Боя се, че скоро ще трябва да напусна страната. Така че ще ми трябват също петдесет хиляди долара, моля. Тази вечер. В брой.

Паниката беше коварно нещо.

Рос беше дълбоко убеден, че характерна черта на мъдростта е да не се предприемат отчаяни действия. Големият му талант бе, мислеше си той понякога, че умее да разпознава отчаянието у другите.

Нещо спешно в службата, обясни той на Нанси. Нещо, свързано с финансовата ревизия. Да, даже в петък вечер. Тези хора работеха постоянно. Трябвало да отиде, но ще се реваншира. Да предаде извиненията му на семейство Съливан — за да се компенсира за отлагането на уговорената вечеря в последната минута, може би ще ги вземат със самолета до Тахо другия уикенд.

В кабинета си, зад заключената врата, той издърпваше десетата жалка тънка пачка банкноти от сейфа си. Този човек, Бутан… Рос поклати глава, почти усмихвайки се на неговата наивност. Петдесет хиляди долара за онова, което знаеше? Това беше другият проблем с повечето хора — много малко от тях имаха някакво понятие за стойност. Ако Рос бе на негово място, сумата щеше да бъде десет пъти по-голяма и цената пак щеше да бъде изгодна. Но може би Бутан наистина бе прозорлив. Ако обвинеше Рос, Рос наистина щеше да обвини него, но това щеше да доведе до неудобни въпроси защо не е проговорил по-рано. Само за момент той застана неподвижен, опитвайки се да си спомни. Беше останал сам в стаята. Сигурен беше. Бутан не се бе появил, преди да приключи. Би ли могъл наистина да го види от залата? Да го види, без да бъде видян?

Не че това щеше да има някакво значение. Не можеше да рискува Бутан да изпадне в паника и да проговори пред полицията, въпреки че му е платено. Или да не изпадне в паника и да реши, че му трябват още пари. Или просто да направи нещо глупаво и да издаде и двамата.

А ако Бутан блъфираше, ако наистина не бе видял ясно Рос при системата? Толкова по-зле за него. Той наистина предостави чудесна възможност да се разреши този все по-заплетен проблем.

Банкнотите щяха да бъдат обратно тук утре сутринта, но щеше да му липсва онова, което наричаше „своя Джеймс-Бондовски пистолет“. Имаше някакво очарование във валтера, който баща му бе открил една вечер в канавка в центъра и по-късно му го бе подарил. Рос обичаше тайното греховно чувство, което оръжието му даваше, тръпката на личната власт.

Карла сама си бе навлякла всичко. Зная какви ги вършиш, бе му казала тя в болницата онази сутрин. Той бе почти сигурен, че тя има предвид втория му източник на доходи, комисионите. Но можеше да е и другото, пациентите. Имаше усещането, че Тим някак си се доближава до това. Проверяваше датите на отбиванията му в болницата. Задаваше въпроси, които сигурно му се струваха проницателни.

Произшествието бе хвърлило Карла в паника. А под паниката се криеше безумно, неотклонимо решение. Не можеше да сбърка истеричния момент в нейния самоконтрол, когато я бе доближил в коридора пред интензивното. Да види съпруга си смачкан, интубиран, в безсъзнание — това бе я извадило от релси. Рос се приближи до нея, готов да я прегърне успокоително и да ѝ поднесе баналностите — да се държи и да се подкрепят един друг. Но когато тя се обърна трескаво към него, в очите ѝ се четеше безумие и отчаяние.

— Не смей да ме оскърбяваш с престореното си съчувствие.

— Карла? Какво има?

— Каквото и да стане тук, вече нямаш нищо общо с нас, Мал, както и с всичко тук. Мислиш, че това ще те освободи, нали? Мислиш, че ще е краят на всичко?

Той опита отново да постави утешително ръката си върху нейната.

— Не ме докосвай! Ти не си наш приятел. Не можеш повече да ме заблудиш. Не си приятел на Тим и никога не си бил. Мислиш ли, че не ми е казал какви ги вършиш? Е, сега знам и няма да забравя. Каквото и да стане с него — каквото и да стане! — обещавам ти, аз ще те проваля. Това е, което той искаше, и това щеше да направи, за да спаси компанията от всичко, което ти стори, за да я разрушиш. И дори то да е последното нещо, което ще направя, ще се постарая това да стане.

— Карла, моля те. Разстроена си. Не се чуваш какво говориш.

Но тя бе продължила, подписвайки собствената си смъртна присъда.

— Даже ако Тим не оживее, ще съм задължена пред паметта му да отнеса нещата до борда. А и до полицията.

Какво си мислеше тя след тази откровена заплаха — че той няма да действа? Би ли могла да си представи, че той няма да вземе мерки? Ако не действаше бързо, смело и безмилостно, с него бе свършено.

Разбирайки това и знаейки какво му предстои да направи, Рос първо трябваше да я обезоръжи. Хвана здраво ръцете ѝ в своите. Сега се гледаха очи в очи.

— Карла. Най-напред нека да минем през това. Нека да изкараме Тим оттук. Правил съм грешки и съжалявам за тях. Но всички грешим. Обещавам ти, че ще изясним нещата. Ако трябва да напусна, така да е. Но никога не казвай, че това има нещо общо с нашето приятелство. Него нищо не може да го наруши. То е завинаги.

Планът се бе представил от само себе си в пълен вид. Калият нямаше да остави следа, а болничните аутопсии бяха безнадеждно калпави. Ако съдебният лекар не бе аутопсирал Тим — а Рос никога не бе предвиждал това — целият план щеше да проработи. Разбираше, че ако успее да представи нещата така, че Карла е била достатъчно разстроена, за да убие себе си и децата си, полицията даже няма да търси убиец. Реши да използва пистолета, който Тим държеше в кабинета си у дома.

Когато стигна до къщата, светлините на горния етаж бяха загасени. Искаше децата да са заспали, за да не се налага да ги вижда. Тази част щеше да свърши на тъмно. Нямаше да почувстват нищо, да заподозрат нищо. Щяха да спят.

Но Карла стоеше на вратата и отначало не искаше да му отвори.

— Няма за какво да говорим, Мал. Всички сме изтощени и на края на силите си. Можем да се срещнем утре.

Той обаче бе надделял.

— Моля те, Карла. Знам, че Тим сигурно ти е казал някои неща, но ние ги изглаждахме, както винаги сме правили. Обичах го. Трябва да ти обясня. Ти трябва да разбереш.

— Няма какво да разбирам.

— Тогава искам поне да ми простиш.

И тя бе направила една последна пауза. После свали веригата на входната врата. Когато влезе, той извади валтера от джоба си и ѝ каза, че трябва да отидат тихо до вътрешността на къщата.

Сега щеше да го направи отново. Вече имаше опит. Трябваше да изглежда като самоубийство. Трябваше да изглежда така, сякаш Бутан е разбрал, че полицията е по следите му за всички убийства в „Портола“, включително на Маркъм, и е предпочел да се измъкне като страхливец. Това щеше да сложи край на всички разследвания.

Трябваше също да е сигурен, че никой няма да чуе изстрела, който той предполагаше, че ще бъде по-шумен с валтера, отколкото с 22-милиметровия пистолет на Тим.

Най-напред трябваше да отклони вниманието на Бутан, после да използва хлороформ, за да го зашемети. Само че той щеше да остане в организма му достатъчно дълго, за да бъде открит. Може би етер? Имаше етер в медицинската си чанта тук, под ръка. Това също щеше да свърши работа. И, разбира се, можеше просто да го застреля, като че ли е било опит за грабеж или нещо такова. Но самоубийството беше далеч по̀ за предпочитане. Щеше да размисли по вариантите, докато шофира дотам, а след това — да изиграе нещата по усет.

Бутан очевидно мислеше, че от полицията ще дойдат да го арестуват всеки момент. Затова искаше петдесет хиляди долара тази вечер. Бе отчаян и поради отчаянието си бе обречен да постъпи глупаво, да вземе опасни решения.

Точно като Тим например. Не можеше да забрави Тим. Като си помисли, че и двамата се бяха блъскали, за да завъртят бизнеса си и бяха имали толкова много възможности да трупат пари под масата — много по-дребни суми, отколкото сега, разбира се, и повечето в местни валути и подаръци: уикендите в Напа или Мексико, хубавите вина, компаньонките от време на време на конгресните коктейли, когато съпругите не успяваха да дойдат. Тим с готовност се бе поддавал на тези изкушения наравно с него. Но първото твърдо парично заплащане го беше стреснало. Това, смяташе той, не е редно. Докато за Рос то не бе по-различно от онова, което бяха вършили. Всъщност, бе по-добро.

Но Тим, този глупак, винаги искаше да вярва, че някъде дълбоко в себе си е по същество честен и добър човек. Оттук и цялото мъчение, на което се бе подложил заради желанието си да прекара безспорно сексапилната Ан Кенсинг. Рос не можеше да повярва, че тоя човек едва не си съсипа живота за нещо, което следваше да бъде най-много една игрива авантюра. Но не, той бе „влюбен“, каквото и да означаваше това. Глупаво, глупаво. Но не толкова глупаво, както да си позволи да повярва, че само защото Тим е решил да не взема нечии мръсни пари, Рос щеше да стори същото. Да, наистина, Тим бе преживял своята малка криза на съвестта още преди толкова години и бе дошъл при Рос да му каже, че трябва да спрат — не само защото това застрашава здравето на пациентите и компанията, но и защото не е редно. И Рос се бе престорил, че се съгласява. И защо не? Защо да обременява този праведен идиот? Защо да разделя парите с някой, който не ги иска? Рос знаеше, че в действителност не причинява някаква истинска вреда на пациентите, като взема отвратителните пари от лекарствата. Ако Тим беше по-щастлив, живеейки с илюзията, че Рос е открил Бога с него, той щеше да го остави да се радва на фантазията си.

Но по-късно, даже докато изневеряваше на жена си, Тим разкри блестящо замислените фалшиви сметки на Рос и не можеше да повярва, че отдавнашният му партньор и медицински директор продължава да лъже. И да взема комисиони. От цвилещата му праведност на Рос просто му се повдигаше.

Какъв лицемер беше Тим! Да идва при Рос, чупейки ръце в отчаяние — какво да правя? Какво да правя? Вниманието му било привлечено и така нататък, и така нататък. Нима Рос не разбирал, бе го попитал Тим. Бил пресякъл чертата и сега Тим трябвало да направи нещо, сега трябвало да предприеме нещо. А конфликтът го разкъсвал — Рос му бил приятел от толкова отдавна. Семействата им, дрън-дрън-дрън.

Но даже пред лицето на тази пряка заплака Рос бе останал спокоен и бе заявил на Тим, че ако се чувства задължен да го обвини публично в престъпно поведение, Рос няма да има друг избор, освен също да го посочи с пръст. Тогава и двамата биха били съсипани и кой би имал полза от това?

Пат.

Но разбираше, че Тим е бомба със закъснител. Рано или късно щеше да повдигне въпроса отново и Рос отново щеше да го парира — същото беше с Ан и Карла, и отново Ан, и отново Карла. Но Рос не смяташе да изпада в паника. Щеше спокойно да изчака, докато Тим се лута насам-натам, и ако нещо не се промени, както често ставаше, тогава на Рос в крайна сметка щеше да се наложи да намери траен изход, трайно решение.

И тогава изведнъж Тим му бе поднесен, на ръба на смъртта, и бе нужно само едно тласкане, което никой никога нямаше да види, за да го изпрати там.

Целуна Нанси на вратата и каза на децата да слушат. Излязъл на автомобилната алея, той спонтанно реши да вземе старата тойота. Адресът на Бутан беше в „Хейт“ и не искаше да кара някоя от хубавите коли, която само би била магнит за вандалите. Старата зелена таратайка щеше да го откара дотам, без да привлича ничие внимание, а тъкмо това изискваше ситуацията.

Като хвърли чантата на седалката до себе си, навлезе в движението и нагласи огледалото срещу лъчите на слънцето, което пробиваше тънки слой облаци над хоризонта и обливаше улицата в златиста светлина.

36

Когато Рос мина с колата покрай жилището, вратата отначало го стъписа. Къде живееше този човек? Ако се съдеше само по вратата и прозореца долу, почти на равнището на тротоара, апартаментът не изглеждаше по-голям от килер. Нямаше достатъчно място да погълне звука от изстрела. За щастие нямаше и фоайе. Можеше просто да почука и да влезе, да се погрижи да свърши работата и после да излезе с относителна безнаказаност. Въпреки всичко сърцето му тупаше силно, както когато бе отишъл да види Карла. Това бе необходима работа, но не можеше да потисне прилива на адреналин.

Накрая паркира пресечка и половина по-надолу, от другата страна на улицата, в последните минути на дневната светлина. Опита се да си представи Раджан Бутан. Сигурно го е срещал десетки пъти в болницата, разбира се, но не бе обръщал кой знае колко внимание, ако изобщо го бе забелязвал. Доколкото имаше някакво впечатление от него, то бе за кротък мъж с доста слаба фигура. Ако бе така, Рос лесно щеше да се справи с него, стига да запази елемента на изненада.

Но какво щеше да направи с етера? Раджан, като медицински работник, несъмнено познаваше много точно миризмата и би могъл да я долови веднага щом отвори вратата, ако Рос вече е излял шишенцето върху марлята и я е мушнал в джоба на сакото си. И как щеше да се промъкне зад него? Това изглеждаше решаващо.

Каза си, че не трябва да бърза. Обаждането бе преди не повече от час, след това Рос бе измънкал нещо, че петдесет хиляди долара е трудно да се намерят за толкова кратко време. Но Бутан не бе се поддал на това. Бе му казал да ги намери по някакъв начин и да дойде на адреса му до девет часа, иначе ще се обади на полицията.

Рос погледна отново часовника си. Беше осем без десет. Разполагаше с цялото време на света. Протегна ръце пред себе си и ги погледа известно време. Нямаше и следа от треперенето, което го бе измъчвало след случая с Тим, а после и след Карла.

Дори очакваше момента с известно нетърпение. Това планиране в последната минута бе даже малко като игра. Изглеждаше удивително колко лесно този човек му се бе предоставил. Едно телефонно обаждане, едно решително действие и с проблемите му щеше да бъде свършено.

И изведнъж, докато седеше там, както знаеше, че ще стане, както винаги ставаше, когато наистина бе нужно, решението му проблесна. Бе се опитвал да се прави на прекалено хитър. Няма да има нужда от етер, от изненада. Веднага, щом влезе, просто ще насочи пистолета и ще контролира събитията оттам нататък. Седнете, господин Бутан. Разтворете дланта си до слепоочието. Малко повече разстояние между пръстите, моля, за да мога да опра края на дулото точно до линията, където започва косата, където му е мястото. Благодаря. Довиждане.

Усмихвайки се на себе си, той извади бутилката етер от джоба си и я сложи заедно с марлята обратно в медицинската си чанта. Пистолетът бе в десния му джоб, малък и скрит. Пресегна се за куфарчето, отвори вратата и излезе на тротоара.

Навън вече бързо се стъмняваше. Иззад ниския прозорец идваше някаква светлина, но над вратата нямаше лампа, което бе добре. Спря и постоя неподвижен няколко секунди, после продължи нагоре до „Фредерик“, където уличката, по която бе тръгнал, завършваше. Прекоси откъм страната на Бутан. Сега от горния ъгъл можеше да види отвъд колата си, надолу по хълма, както и в двете посоки по пресичащата улица — „Фредерик“. Имаше няколко паркирани коли в двете посоки от едната и от другата страна на улицата, но не се виждаха никакви пешеходци.

Мина покрай прозореца веднъж, навеждайки се да хвърли поглед вътре. Бе закрит с евтина завеска, която прозираше, като се приближиш. И там вътре видя Бутан, чакащ сам до една маса. Спомни си го сега, с нищо незабележим човечец. Постоя още един миг до вратата, опивайки се от властта, която имаше.

Време бе.

Измина един дълъг час и малко отгоре. Раджан почувства, че малко остава да се разплаче от страх и тревожно очакване, когато чу почукването на вратата. Взе водата и отпи, за да може да е в състояние да говори, после остави чашата на масата, изтри ръцете си в крачолите на панталоните и каза:

— Влезте, моля, отворено е.

Почти очакваше Малачи Рос да изглежда някак си по-различен, но това бе същият човек, който бе идвал в болницата толкова често през последните две години. Висок и слаб, сдържан и властен, Рос излъчваше по коридорите на „Портола“ тиха, ужасяваща мощ. И още щом той мина през вратата, Раджан почувства тази физическа сила в стаята. Вътрешностите му се свиха и му се стори, че може би няма да успее. Че всичко това е една грешка. Че навярно няма да се справи.

Рос затвори вратата зад себе си и обгърна стаичката с пренебрежителен поглед.

— Тук ли живеете?

— Има още една стая — отвърна Раджан, сякаш оправдателно, и посочи към тъмната спалня през отворената врата. — Живея скромно.

— Личи си.

Рос още стоеше до вратата. Държеше куфарчето и Раджан посочи към него.

— Донесохте ли… — Гърлото му се стегна. — … парите?

— Това? — Вдигайки куфарчето, мъжът сякаш почти се забавляваше, което Раджан просто не можеше да си представи. — И колко трябваше да бъдат?

Разбираше, че Рос си играе с него, но не знаеше правилата на тази игра.

— Петдесет хиляди долара.

— И аз ви ги давам заради какво? Може ли да поосвежите паметта ми?

— Няма значение. Знаете защо. Затова сте дошли тук.

— Може и да не е затова обаче. Може да не е по причината, за която си мислите.

Очите на Раджан зашариха по стените на стаята. Пресегна се отново към водата и бързо отпи.

Рос прекоси стаята с две крачки и издърпа стол изпод масата.

— Изглеждате неспокоен, Раджан. Неспокоен ли сте?

— Малко, да.

— Не е съвсем същото, като да заплашвате по телефона, нали? Вие и аз тук заедно, един срещу друг?

Рос постави куфарчето между двамата, по средата на масата.

Бутан се опита да отговори, но не му дойдоха никакви думи. Бързо наведе глава надолу и се опита да преглътне. Когато вдигна поглед, Рос държеше в дясната си ръка пистолет, насочен към сърцето му.

— О, майко божия! — прошепна той едва доловимо.

Рос продължаваше да говори със същия нехаен тон.

— Знаете ли какво намирам за съвършено иронично в тази ситуация? Интересно ли ви е да научите? Мисля, че ще ви е интересно.

Раджан успя само да кимне. Очите му не се отделяха от оръжието. Рос продължаваше да бъбри почти закачливо:

— Защото, виждате ли, забавното е, че се страхувате да не би полицията да ви арестува заради всички онези бедни болни души в „Портола“, които според тях сте убили. И искате да избягате, нали така? Защото всъщност няма как да се защитите, освен да казвате, че не сте го направили. Представете си. Аз съм първият, който ще признае, че това изглежда много лошо за вас и не ви обвинявам, наистина. Но ще ви кажа нещо. Искате ли да го чуете?

— Да. Какво е то?

— Мисля, че ще помогнете на полицията да разкрие този случай, Раджан. Всъщност, сигурен съм.

— Но защо? Аз нищо няма да кажа. Каква причина мога да имам да проговоря?

— Обзалагам се, че можете да се досетите, Раджан. Отговорът е, че няма да има нужда да казвате нищо. Но голямата ирония е, че след тази вечер, след като се самоубиете, всички ще знаят, че не само сте убили онези пациенти — всички онези бедни пациенти, които ни струваха хиляди долари на ден — но че също така сте убили Тим Маркъм и семейството му.

— Вземете си парите. — Гласът на Раджан отекна в малкото помещение. — Оръжие! Няма нужда да използвате оръжие!

Рос бутна стола си назад и започна да се изправя.

— Не мърдай! Полиция! Пусни оръжието! — Глицки изскочи от тъмното и застана на входа на спалнята, стискайки своя пистолет в изпънатите си напред ръце. — Пусни го!

Рос замръзна за миг, обърна глава, после бавно смъкна ръцете си до масата. На сантиметър от повърхността ѝ той пусна пистолета, който глухо тупна върху дървото.

— Добре, сега го бутни на пода. Чак долу.

Рос не сваляше поглед от оръжието, насочено към него. Все още държеше ръцете си там, където бе пуснал пистолета си на масата, и протегна дясната си ръка, като че за да го бутне на пода.

Глицки видя движението му и може би не го разчете правилно или пък смъкна гарда си за миг и позволи посоката на собствения му пистолет да се отклони с няколко сантиметра.

Рос замахна с бързината на нападаща змия. Той грабна куфарчето и яростно го хвърли в лицето на Глицки. Лейтенантът стреля — страхотна експлозия в малката стая — и пръсна куфарчето, което го удари, изби пистолета от ръката му и разпиля пачки пари по пода. Парчета от мазилката на стената отзад се изсипаха върху пластмасовия плот.

Още една експлозия и още мазилка.

— Не мърдай! — Рос отново държеше в ръце своя пистолет и бе стрелял в пода, където Глицки се пресягаше за оръжието си. — Изправи се и го ритни насам, веднага!

Раджан се бе свил в ъгъла до хладилника. Рос му хвърли един поглед, каза му също да се изправи, после махна на Глицки да мръдне от вратата и да влезе в самата кухня. Медицинският директор дишаше тежко, но погледът му бе ясен и фокусиран. Сега държеше по един пистолет във всяка ръка. Устните му се извиха в тънка полуусмивка.

— Вие, момчета, ми скроихте номер — каза той. — Впечатлен съм. Особено от тебе, Раджан, добра работа. — Но след това устните му се свиха злобно и решително. — Обаче ми е ясно какво ще стане тук сега. Ти! Полицая! Дошъл си тук да арестуваш господин Бутан, а той е решил, че няма да се предаде без бой, така че изглежда тук ще има престрелка, в крайна сметка. И за съжаление никой от вас няма да оживее.

Притиснат там, където бе през цялото време, изправен зад стената в тъмната спалня, Харди нямаше избор. По никакъв начин не можеше да предвиди кога Рос ще отправи първия изстрел по единия или по двамата. Трябваше да действа първи — и бързо.

Ключът за осветлението беше до вратата, точно където бе той. Пресегна се и щракна ключа, потапяйки апартамента в пълен мрак.

И, както му се стори, незабавно — и в оглушителен тътен. Той се смъкна на пода и преброи четири изстрела в невероятна последователност, като че ли сливащи се в един, докато трае ударът на сърцето. После онзи звук, който свива сърцето и не оставя съмнение: когато едно тяло се сблъсква с друго и му изкарва въздуха — Хъъъъ! — удар в нещо неподвижно, придружен от трясъка на строшени неща. Още един експлозивен изстрел, после още борба и един последен удар, глух бумтящ звук, и гласът на Глицки, почти неузнаваем, но отчетливо негов, който крещи:

— Лампите, Диз, лампите!

Които той успя да щракне тъкмо навреме, за да се отвори с трясък външната врата и фигурата на Брако да се появи в нея с пистолет в протегнатите ръце. Изгасването и светването на лампите бе сигналът, който бяха договорили за подкрепление. После Брако нахълта в стаята, Фиск зад него, също вдигнал пистолет. Харди се бе облегнал с напълно изчерпан адреналин на рамката на вратата към спалнята.

Раджан Бутан бе все още свит в ъгъла си, плачеше тихо, с глава, клюмнала на коленете. Глицки, с пистолет във всяка ръка, се бе изправил на крака, и стоеше, олюлявайки се, над проснатата фигура на Малачи Рос, който кървеше от носа и устата. Като се обърна, Глицки подаде на Брако двата пистолета с дръжките напред.

После неловко отстъпи половин крачка назад и залитна, като че ли загубил равновесие. Харди направи крачка към него.

— Ейб, добре ли…?

Глицки се обърна към него и отвори уста да заговори, но излезе само струйка кръв, която очерта линията на белега му, преди да се строполи отново на пода.

37

Телефонът откъсна Елиът от думите му.

Уморените му очи прегледаха няколко абзаца нагоре и той си даде сметка, че написаното далеч не е достатъчно. Не беше уловил какъв беше Глицки, неговата същност, силата, която бе вдъхвал на хората, които бе познавал. Погледна часовника си — бе почти един сутринта. Имаше още час до крайния срок да предаде този текст вместо текста за рубриката, който бе написал следобеда. Вероятно би могъл да допълни написаното с една-две живи случки, може би една снимка, ако имаха фотография на Глицки с нещо, напомнящо усмивка — много малко вероятно, той знаеше — изобщо нещо, което да го представи по-човешки. Телефонът иззвъня втори път — да не вдигне слушалката нямаше да помогне, нямаше да промени нещата в една или друга посока. Той я грабна — беше Харди.

— Какво става?

На следващата сутрин, вторник, Харди седеше в заседателната зала на полицейския комисар, срещу мястото на Марлин Аш на подиума. Повдигна глава, видя облаците, трупащи се навън, и те му се сториха някак си подходящи. Пролетта щеше да бъде студена, може би ги чакаше и хладно лято. След края на учебната година смяташе да си вземе два месеца отпуск, да наеме каравана с Франи и децата и да направят едно пътешествие чак до Аляска и обратно, като нощуват на къмпинг. Щеше да лови риба, да предприема походи и да посвети малко време на себе си, защото човек никога не знае колко още му остава. Нещата можеха да свършват и внезапно. Трябваше да се замисли за това, да предприеме нещо във връзка с това.

— Извинете. Бихте ли повторили въпроса?

— Събитията, които доведоха до присъствието на лейтенант Глицки в квартирата на господин Бутан.

— Ясно. — Говореше, обърнат право към членовете на големия съдебен състав, събрани пред него. — Както казах, и както госпожа Аш поясни, работех независимо, но с една успоредна уговорка с областния прокурор, по някои елементи от убийствата в „Портола“. Получих достъп до документи, написани от господин Маркъм, и като ги проучвах, помолих лейтенант Глицки да се присъедини към мен. В течение на предобеда разговаряхме с Майк Андреоти, администратора в „Портола“, и след това с юрисконсулта на „Парнас“ Патрик Фоли. Лейтенант Глицки смяташе, че имаме достатъчно информация, за да получим разрешително за обиск в къщата на доктор Рос — по-специално искаше да конфискува негови дрехи и да ги предаде на полицейската лаборатория за проверки за следи от кръвта на госпожа Маркъм, които — както разбрах, казват — че наистина са били намерени на един от костюмите му. Но Глицки не успя да получи заповед на основата на информацията, с която разполагаше.

Тогава лейтенантът се върна към задълженията си като шеф на отдела. Не можеше да продължи законовото разследване на доктор Рос без повече данни. През останалата част от деня бях сам. По време на разговора ни с господин Андреоти бях с убеждението, че доктор Рос също би могъл да е бил в „Портола“ и да има участие в убийствата по това, което наричахме „списъка на доктор Кенсинг“ — неизлечимо болни пациенти, починали там неочаквано през последната година и нещо. Друг заподозрян за тези убийства бе Раджан Бутан, сестра в „Портола“. Господин Бутан изглеждаше единственият човек, който е имал възможност да бъде причина за тези няколко смъртни случая, както и да има основание да убие пациентите с евтаназия. Съпругата му бе починала преди няколко години след продължително заболяване и инспекторите отбелязаха, че за сестра той изглежда прекалено чувствителен към страданието. Полицията бе разпитала Бутан, но двамата с лейтенанта се съгласихме, че би трябвало да го разпитам още веднъж. Може би аз щях да изглеждам не така заплашително, тъй като не съм полицейски служител.

Във всеки случай попитах Глицки дали мога да разговарям с него и той ми позволи, като ми даде домашния адрес и телефона на господин Бутан. Отидох в дома на Бутан след работа. Както се надявах, той най-после изрази гласно подозренията си за доктор Рос. Също така призна колко се страхува, че полицията ще се опита да обвини него за убийствата. Стана ясно, че доктор Рос е бил в „Портола“ доста често и поне на някои от другите дати, когато се подозира, че са били извършени убийствата.

В този момент реших, че може би си струва да се опитаме да принудим доктор Рос да действа. Опирайки се на друга информация, която бях събрал, подозирах, че той разполага с големи суми в брой под ръка у дома си. Осигурих си съдействието на господин Бутан, който се престори, че го изнудва, за да видим дали ще успеем да го измъкнем от дома му и да го накараме да дойде при нас. — Преживявайки отново спомена, Харди наведе глава и прокара ръка по челото си. — Като поглеждам сега назад, това вероятно бе грешка. Трябваше просто да запиша първоначалното обаждане по телефона на господин Бутан и това навярно щеше да бъде достатъчно за съдия Чоморо да подпише заповед за обиск. Но не го направих. Вместо това господин Бутан се обади и когато изглеждаше, че нещата проработват, позвъних на лейтенант Глицки, който пристигна там с инспекторите Брако и Фиск след около половин час. Искам да добавя, че както лейтенант Глицки, така и другите инспектори бяха разтревожени от моя план и бурно му се противопоставиха. Лейтенантът дори предположи, че доктор Рос, ако е виновен, ще бъде непредсказуем и склонен към насилие. Нямаше никакво желание да замесва непрофесионалист като господин Бутан в такава ситуация. Независимо от това, тъй като събитията вече бяха пуснати в ход и тъй като господин Бутан не само желаеше, но и настояваше да участва, ние продължихме. Струваше ни се, че няма начин да спрем събитията, без да провалим останалия шанс, доколкото го имахме, да се наложим над доктор Рос.

И така, лейтенант Глицки и аз изчакахме в затъмнената спалня, непосредствено до кухнята, докато инспекторите Брако и Фиск стояха в колата си зад ъгъла с инструкции да дойдат на бегом, когато лампите светнат и изгаснат.

Той сви рамене, разкаян.

— Планът изглеждаше разумен и не прекалено рискован. Но не си представях, че доктор Рос ще действа толкова бързо. Всъщност, ако господин Бутан не бе намерил начин да спомене гласно пистолета, без да издаде присъствието ни и ако Глицки не бе действал толкова бързо, макар и заплащайки сам такава висока цена, господин Бутан може би щеше да бъде убит.

Една седмица по-късно, след работа, на излизане от среща с клиенти в остъклената тераса на кабинета на Фрийман, Харди бе изненадан от появата на Харлен Фиск, който чакаше някак неловко до рецепцията на Филис. Пълничкият младолик инспектор изглеждаше на не повече от двайсет години. Той бе притеснен и почти се стресна, като видя Харди, но после се втурна да се ръкува с него.

— Исках просто да ви кажа — започна той, след като се бяха качили в кабинета на Харди, — че се каня да напусна отдела. Наистина от мен не става полицай. Поне нямам тези качества, както Дарел или лейтенанта. Не зная дали сте научили, но Дарел започва отново, пак с униформа, при моторизираните. Леля ми предложи да ми намери някаква работа в нейната служба, но не смятам да се захващам с това. Хората някак си не харесват такива неща.

— Това е добро намерение — съгласи се Харди.

— Във всеки случай имам едни приятели, които работят с рисков капитал и смятат, че мога да им бъда полезен. Иска ми се да се пробвам в нещо такова. Да се занимавам с бизнес на своя отговорност. Със свои сили, всъщност. Разбирате какво имам предвид.

Харди нямаше никаква представа защо Фиск му разказва всичко това, но отвърна с неутрална усмивка.

— Никак не е лошо. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Ами, знаете ли — въздъхна Фиск, — надявах се, че ще успея да намеря нещо за онази кола, която уби господин Маркъм. Знам, че другите винаги ми се присмиваха, но наистина бях уверен, че трябва да има някаква връзка. И че ще им покажа на всички. Но вие бяхте единственият човек, който ме прие сериозно, изслушахте ме, погледнахте списъка ми с всичките коли додж дарт и даже поискахте копие. Просто исках да знаете, че съм ви благодарен.

„Това момче ще стане голям политик“, помисли си Харди. Всеки контакт бе възможност да се спечели приятел, да се направи добро впечатление, да се размени услуга.

— Стори ми се, че това може да доведе донякъде, Харлен.

— Е, това е последното. Исках да ви кажа, че нищо не излезе. Проверих всичките двайсет и три коли в града. Всъщност бяха само двайсет. Трите не можаха да се открият. Просто си помислих, че може да искате да знаете как е свършило.

— Благодаря — кимна Харди. — Ако новата ви компания има нужда от адвокат, обадете ми се.

— Вие занимавате ли се с търговско право?

— Понякога. Не мога да се похваля.

— Ами, добре. — Фиск протегна ръка. — Приятно ми беше да работя с вас.

На вратата се обърна още веднъж:

— И да знаете, вас никой не ви обвинява. В случай че си мислите нещо такова.

Следата доведе Харди до една от жилищните кооперации с апартаменти като кутийки в Западното предградие — триетажни измазани бетонни блокове, някога ярки, а сега с цвят на урина, там където графитите не ги покриваха. Както очакваше, никой не знаеше нищо. Но той знаеше, че „Елси Корт“ 1921, апартамент 2-Д бе последният известен адрес на Лус Лопес, на чието име бе регистрирана една от трите ненамерени от Фиск коли додж дарт. Най-накрая Харди убеди една от съседките, че не е полицай, че всъщност работи за застрахователната компания и издирва Лус, за да ѝ прати малко пари. За детето ѝ.

Бе се преместила и съседката не знаеше къде. Една сутрин, може би преди три седмици, просто излязла рано и повече не се завърнала. Обаче съседката си спомняше, че бе работила години наред в хотел „Осака“. Може би те имаха някакъв адрес за връзка с нея.

Колата? Да, беше зелена. На стикера на задния калник пишело „Фината“.

Харди направи малко проучване в Интернет. „Фината“ се оказа движение за поземлена реформа в Салвадор, където десет процента от населението владее деветдесет процента от земята. Преди около десет години „Фината“ бе радикален правителствен план за преразпределение на богатството в тази страна, но неговите поддръжници бяха почти всички избити или принудени да емигрират.

Бе дошла тук със сина си, помисли си той. И после „Парнас“ го бе убил. Маркъм, като ръководител на компанията, бе поел публично отговорност за смъртта на момчето, макар Харди да знаеше, че виновникът бе Рос. Но за Лус Лопес Маркъм бе убил нейното момче.

Безпомощна, бедна и чужденка, тя вероятно е смятала, че не може да се осланя на закона. Законът вероятно никога не би засегнал такъв могъщ човек. Но самата тя би могла да отмъсти за смъртта на детето си. Можеше да прегази този алчен, безчувствен, безсърдечен ухилен негодник.

Бе четири часът следобед, неделя, вторият ден на юни. Отвън слънцето светеше ярко и духаше студен северен вятър. Но в „Шамрок“, където Харди даваше частно парти, бе топло. Барът бе препълнен с градски служители, полицаи, адвокати, съдии, репортери, подбрани доброжелатели и децата им.

Бяха издърпали стойките за рязане на дърва от задния двор и ги бяха покрили с дъски, за да направят една дълга маса в средата на помещението. Щеше да има няколко минути подаръци и речи и след това дневният ред не предвиждаше нищо друго, освен забавления. Двамата в инвалидните колички бяха на почетното място на масата, край канапетата. Джеф Елиът бе първи за подаръците и почука на чашата си, за да усмири присъстващите. Макгуайър изключи джубокса насред песента, която Харди бе купил за случая — това бе единствената диско песен в мюзикбокса — „Ще оцелея“ на Глория Гейнър.

— Мисля, че това е много подходящо — каза Елиът, връчвайки плоския пакет през масата.

— Какво е това? — попита Глицки.

— Това е коректурата на колонката „Градът говори“, която тъкмо нахвърлях, когато изглеждаше сигурно, че ще умреш. Пълна е с лъжи.

— Въобще не съм се канил да умирам. Просто си почивах. Случаят бе много изтощителен.

— Е, успя да заблудиш доста от нас.

В отговор на шумните подканвания Глицки вдигна поставената в рамка страница, което достави удоволствие на събралите се и всички избухнаха в аплодисменти.

Харди, Франи и Трея седяха от другия край на масата.

— Инвалидната количка е малко прекалено, не смяташ ли? — попита Харди. — Той си вървеше много добре вчера у вас.

— Не бива да се напряга още няколко седмици — отвърна Франи.

— Разпореждане на лекарите — добави Трея. После се наведе и прошепна: — Тоя глупак опитваше коремни преси миналата седмица и една от раните му се отвори.

— Коремни преси!

— И колко направи? — опита да се осведоми Харди.

— Дизмъс! — обади се Франи укорително.

— Осем, глупакът му с глупак.

Харди недоволно поклати глава.

— Само осем и му се спуква коремът! — Погледна по дължината на масата, адски щастлив да види най-добрия си приятел седнал отсреща, независимо в какво състояние. — Какъв слабак!

Пътуването отне на Лус тринайсет дни. Удиви я, че след толкова много време все още можа да намери къщата, където бе израснала. Получаваше се така, защото тук нещата имаха значение за нея, не като в Сан Франциско. Отби от магистралата и прекоси града. Едно от първите неща, които видя, ѝ вдъхна някаква надежда. Бяха ремонтирали сградата, в която се намираше редакцията на вестника, откъдето бяха измъкнали баща ѝ. Последния път, когато я видя, сградата приличаше на изгорял скелет. Но като я видеше сега, човек не би могъл даже да допусне това.

А ето и клиниката на брат ѝ, старата клиника на Алберто. Стоеше си там, на същото място, и изглеждаше добре поддържана, със засадени наоколо ярки цветя. Не си ги спомняше, ако ги е имало, когато бе заминала. Отпред на паркинга видя няколко коли, хора отиваха на преглед при лекар, когото познаваха. На когото имаха доверие.

Почувства как съжалението остро я прониза, но не искаше да започва отново да мисли така. Месеци наред се бе борила да остави тази болка зад себе си, измита от сълзите и накрая от отнемането на живота на онова животно, което бе лишило нейния син от живот. Сега, макар че загубата на Рамиро никога нямаше да престане да отеква мъчително в гърдите ѝ, можеше да си представи как един ден ще стигне до спокойствието.

Може би всичко това бе нужно, за да я научи на нещо, до което иначе сама не би стигнала. Имаше само един живот и бе прахосала десет години от него, опитвайки се да си намери място в онази чужда страна, пренебрегвайки своето собствено щастие в стремежа си да постигне нещо, което ще бъде по-добро за момчето ѝ. И какво бе излязло от това? Унизителна работа, живот, в който нямаше и един ден радост и нямаше да има, момче, никога не познало радостта на семейството, на бащината обич. Болка отвсякъде.

Бе на трийсет и две години, завършила университет. Знаеше, че тук, в Салвадор, има работа за вършене — не само семейна работа, като се започне с Хосе например, но и работа с хората, за да може тази страна да стане тяхна. Това бе мястото, където щеше да се бори.

Къщата на майка ѝ се бе подмладила. Банановите дръвчета растяха като подивели над верандата, скривайки я в блажена сянка. Боята бе прясна, щорите обхващаха плътно вратите и прозорците.

Не се бе обаждала тук, откакто бе заминала. Те сигурно ужасно се тревожат. Бе карала лудо, успявайки да стигне дотук, през Калифорния, Мексико, Гватемала. Граници, войници, хора. Но сега, успяла да стигне, тя спря колата. След всички фалове в Сан Франциско, когато се нуждаеше от нея, колата най-после се бе проявила като фурия в най-важния момент. Спря отстрани на пътя. Излезе, протегна се и осъзна, че мирише.

Не ѝ пукаше. Нямаше значение. Вече не беше в Щатите.

Някъде отзад работеше мотор и тя заобиколи къщата, водена от шума. Хосе — силният, мълчалив, грозноват Хосе — бе свалил ризата си и работеше над генератора, който все още използваха повечето време за електричество. След всички тези години тя все пак разпозна тялото му.

Сега стоеше на три-четири метра от него, във високата трева, и чакаше в някакво истерично напрежение. Доколко зле ѝ личаха белезите? Дали се бе променила така, че да не я познае? И ако я познаеше, дали все още щеше да я обича? Щеше ли тя да го обича?

Изведнъж шумът спря. Той се изправи, избърса челото си с кърпа, после я видя.

За един дълъг момент нищо в света не помръдваше. После лицето му се озари от усмивката на неговата младост. Протегна ръце, направи крачка към нея и тя се втурна към прегръдките му.