25

Брако не можеше да разбере партньора си. Понякога бе безполезен и безразличен; друг път му хрумваше някаква изненадваща идея и това ги отвеждаше до резултат.

Вчера двамата прекараха целия ден в обикаляне. Ходиха, разпитваха. В болницата, при жените, които се събираха на кафе у Карла Маркъм, в клиниката „Джуда“. Десет часа — и когато накрая се върнаха в отдел „Убийства“, Глицки го нямаше никакъв, за да му докладват. Бе се изнесъл нанякъде по някаква задача, очевидно доста разярен. А те си бяха запомнили урока от миналия път — по-добре да му докладват на другата сутрин тук, в залата, вместо в дома му. Обаче не бяха успели да направят и това днес. Когато трябваше да тръгнат за своята уговорена среща с Кати Уест, лейтенантът още не бе дошъл, а това бе някъде малко след десет часа.

Сега бяха прекарали вече над два часа навън, във вътрешния двор — потънал в слънце, без вятър — на едно италианско заведение на „Юниън“. Както Брако си представяше нещата, наслаждаваха се на обяд, какъвто онези от висшето общество сигурно си позволяват всеки ден, но защо ли тогава не всички те са дебели, чудеше се той. После, разбира се, си даде сметка, че Харлен е доста пълен. И все пак, два часа за обяд? И още не бе свършил. Може би така се чувстваше баща му, придружавайки кмета.

Брако трябваше да признае, че партньорът му се справя чудесно със задачата да опознае Нанси Рос. Разбира се, той имаше началния тласък и помощта на леля си Кати, която беше част от карето им за този обяд. Но дори и така, Брако смяташе, че Фиск се справя с този разпит много добре. Въпреки касетофона, който сега беше разположен насред масата, между полупразните чаши за кафе и чинийки с тирамису, Нанси — защото сега тя вече беше „Нанси“ — изглежда се чувстваше напълно спокойна.

Макар че, Брако бе убеден, тя би се чувствала също така овладяна в каквато и да е ситуация. Бе дама от класа, като че ли бе родена да бъде обслужвана, да изисква, да наставлява. Макар да нямаше физическата магнетичност на Ан Кенсинг с нейните очи и извивки, Нанси Рос излъчваше една неизменна елегантност. Но не бе в никакъв случай и Ледената царица. Често избухваше в смях, пускаше закачливи изречения. Кой знае защо с Кати Уест бяха подхванали една продължителна шега върху думата „дълъг“: „Господи, какви дълги… франзели сервират тук“ или „Забеляза ли нашия келнер какъв дълъг… нос има“ — и на няколко пъти двете почти се заливаха от смях.

С нея Фиск се чувстваше до голяма степен като у дома си. В някакъв костюм с чуждестранна кройка и ярка сребриста вратовръзка, с меки кожени мокасини с пискюлчета и кремава копринена риза, Фиск, разбира се, се бе постарал доста за външността си на тази среща. Но Брако трябваше да признае, че партньорът му просто изглежда добре. Тези дрехи му стояха естествено и бяха скроени така умело, че смъкваха поне десет килограма от фигурата му. Фиск го беше помолил да се облече добре за обяда, така че той си беше сложил спортното си сако от рипсено кадифе, спортна риза с яка и изгладен панталон с ръбове. Но все пак се чувстваше недостатъчно представителен и като следствие от това установи у себе си доста сериозна неохота да говори — не само защото се чувстваше буквално не в своята среда, но и защото допреди десет минути заниманието им нямаше дори и най-малко подобие на полицейска работа. Знаеше, че инспекторите от отдел „Убийства“ не приключват работа в пет часа следобед, но обратната страна на това — обстоятелството, че понякога може да си вземе два часа почивка по средата на работния ден — го притесняваше.

Сега вече бе ясно, че Фиск все пак следваше някакъв план. Анекдотите и бъбренето бяха увертюра. Сега вече Нанси Рос искаше да помогне с всичко, с което можеше, на този симпатяга, племенника на надзорничката Кати Уест, който по стечение на обстоятелствата беше полицай.

— Знам — разказваше тя, — Малачи беше толкова нервен тази сутрин. Можете ли да повярвате, за първи път дава показания пред Големия съдебен състав! През целия си живот не е бил дори глобяван за паркиране, нито е разговарял по същество с истински полицаи, работещи по нещо толкова сериозно. Жалко, че не се срещна по-рано с вас, Харлен, и с вас, Дарел. Той ни най-малко не би се притеснил от това.

Фиск изцъка съчувствено.

— Сигурен съм, че няма за какво да се тревожи. Основната причина да желаят да разговорят с него е да получат по-точна представа за напреженията в „Парнас“. Струва ми се, че вашият съпруг би бил най-добрият източник за такава информация, след като господин Маркъм го няма.

— О, така е наистина. Понякога имах чувството, че той и Тим едва ли не са на една и съща работа. А сега, разбира се, Малачи взе и мястото на Тим, макар че никога не би желал да го получи при такива обстоятелства. Всичко това беше просто ужасно.

— Знаете ли дали вече е назначил някого да заеме собствената му предишна длъжност?

Тя поклати царствено глава.

— Не. Търси, но… Честно казано, основният проблем, както той ми казва, е, че лекарите, които могат да вземат трудни решения, не са твърде много. През последните няколко години Малачи трябваше да свикне да живее с тях. И това наистина му се отрази, знаете ли, съвсем не както го представи онзи ужасен журналист.

Фиск отново изцъка с разбиране. Брако знаеше, че колегата му цели да я насърчи да продължи, и тя го възприе точно така.

— Като че ли Джеф Елиът, който и да е той, си има някаква представа колко трудно е да се управлява компания като „Парнас“! И колко според него трябва да получават за труда си служителите и директорите, минималната заплата? Така де, наистина. Просто не е в час.

— Според мен много хора не са наясно.

Фиск също намираше това състояние на нещата достойно за съжаление.

— Знаете ли — продължи Нанси, — няма да повярвате какви обаждания имаше в кабинета му в деня, когато писаха за него в тази рубрика. Просто не знам как Малачи издържа, как това не го съсипа напълно, дотогава вече бе толкова изтощен. Защото вечерта, когато Тим беше убит… Както и да е.

— Няма нищо, Нанси. Какво казваше?

Тя въздъхна.

— Исках само да кажа, че вложи толкова старание да направи всичко добре, както винаги, остана до късно, за да разговаря с този господин Елиът. А всъщност изобщо не беше длъжен да прави това. Той искаше да се опита да му помогне да разбере — нещо, което господин Елиът очевидно въобще не е имал намерение да прави. И говориха, говориха до след полунощ, когато той и без това беше невероятно изтощен, и накрая какво излезе? Всичко се обърна против него.

Фиск ѝ пригласяше.

— Не можех да повярвам, че Елиът е споменал доходите на съпруга ви в своята колонка. Макар и да се предполага, че те са обществено достъпни. — Тук включи и партньора си. — И Дарел, и аз си казахме, че това е твърде нечестно. Като че ли това са кой знае колко много пари в крайна сметка, като се има предвид работата, която съпругът ви върши.

Кати Уест се обади.

— И това е единственото, което Малачи работи. Не е ли така, Нанси? Не е като някой да стои в двайсет борда и да източва системата.

— Абсолютно вярно. Това е всичко, от което живеем. Нямаме тръстове, наследства или външни доходи. Ако не се броят няколкото приема, а без тях някои важни благотворителни дейности биха пострадали, живеем много пестеливо.

Фиск продължи да я подкокоросва.

— А половината и без това отива за данъци. После половината от останалото е за къщите и поддръжката им. Разбирам ви. Напълно ви разбирам.

Брако се опитваше да направи някои изчисления наум. За разлика от партньора си той изобщо не можеше да разбере къде биха могли да отиват милион и двеста хиляди долара всяка година. Дори ако половината — шестстотин хиляди долара — отиваха за данъци и след това половината от останалото — още триста хиляди долара — отиваха за къщи (в множествено число) и поддръжката им. Оставаха още триста хилядарки. Чисто. С които човек трябваше някак си да изкара. Това беше три пъти колкото цялата заплата на Брако плюс добавките за извънреден труд. Много извънреден труд.

Но Фиск го беше информирал предварително, че целта на тази среща е да разберат дали Рос и семейството му се чувстват заможни или чукат на вратата на бедността. За удивление на Брако започваше да изглежда повече второто.

— Вие наистина разбирате, Харлен. Не можете да си представите колко ободряващо е да разговаряш с някой, който разбира от числа. Защото, например, като се каже „Един милион долара!“ — звучи сякаш е страшно много, нали? — После, по-сериозна, допълни: — Някога е било много, предполагам, но сега вече не е.

Фиск си даде вид, че се забавлява много, смеейки се на тази сума.

— А някога вярвах, че ако имам един милион долара, мога да се пенсионирам. Представяте ли си?

Нанси също се засмя на абсурдното предположение.

— Ако сте планирали да живеете само една-две години след пенсионирането си, може и да успеете. Даже и не толкова дълго, ако използвате помощ в домакинството — не говоря даже за наети на щат помощници. А постоянен персонал в дома ви? Забравете. Най-много една прислужница няколко пъти седмично, човек за двора и помощница в кухнята.

— А да не забравяме и политическите дарения — добави Кати Уест полушеговито.

— И благотворителните организации, Операта, даренията за училището на момичетата, които са извън двайсетте хиляди долара такса за обучението. Наистина е малко ужасяващо, като се замисля за това.

Брако вече почти не издържаше да слуша още оплаквания. През целия си досегашен живот не бе имал нито един от последните пет-шест вида разходи, които бяха споменати. Но той не знаеше как да подхване фамилиарния тон, който Фиск беше наложил, особено когато ставаше дума за пари, и оставаше да се надява, че партньорът му ще постигне това, което търсеше.

Но Фиск, очевидно все още съчувстващ на участта на Нанси, продължи.

— И което ми се струва най-невероятно — заяви той, — е, че Елиът представи нещата така, сякаш вашият съпруг е върхът на алчността. Трябваше да направи друга статия за разходите в реалния живот.

— Струва ми се, че доктор Рос би имал пълното основание просто да зареже „Парнас“ — сигурен съм, че такива като него се търсят — и да отиде някъде другаде, където ще му плащат онова, което заслужава.

— Всъщност той почти го направи. Миналата година се яви на интервю. Абсолютно тайно, разбира се. Даже Тим не знаеше. — Брако отбеляза, че Нанси направи пауза — може би не бе възнамерявала да разкрие станалото. След това обаче въздъхна миловидно: — Просто не мога да ви опиша колко невероятно тежко беше. Просто да се справяме, година след година, неспирно. Без спестявания, без нищо настрани за колежа на момичетата. И Малачи продължаваше да стои в „Парнас“ само от някакво чувство за дълг. А после изведнъж всички решават, че сме просто баснословно богати. Това е просто една голяма ирония.

Фиск подхвърли, че вероятно би могъл да отиде и да разговаря с господин Елиът.

— Най-малкото да се опитам да го накарам да види нещата и от ваша страна.

— Не. Благодаря ви, Харлен, много сте мил, но не мисля, че би било разумно. Той просто ще го обърне някак си срещу нас. Макар че просто не виждам как би могло да стане това.

— Просто не би могло, това е истината — отсече Кати Уест, потупа я по ръката и се присегна за сметката. — Всичко ще мине и ще замине, аз не бих се тревожила, Нанси. Най-доброто, което може да направи човек за такива статии, е да ги забрави.

Фиск ловко прибра касетофона и го мушна в джоба си.

— Извинете, че се впуснахме в тази неприятна тема — каза той. — Това е онази част от работата ми, която не обичам много. Но вие ни бяхте много полезна, а обядът беше фантастичен.

Нанси Рос също се присегна за сметката. Харлен и леля му се противопоставиха, но тя се наложи. Брако, дълбоко облекчен, измърмори своите благодарности. Бе зърнал сумата — сто четирийсет и седем долара и осемдесет и осем цента, без да се брои бакшишът. Това бе половината от парите, които Брако плащаше на баща си всеки месец като наем.

След това всички се изправиха и се разцелуваха за довиждане. Нанси Рос като че ли се бе напълно съвзела от потискащия разговор за финансите. Колкото до Брако, той се ръкува с Нанси, после и с Кати, каза им колко приятно е било и колко добре се е чувствал. И в известен смисъл, осъзна той, бе вярно. Това бе надничане в един друг, напълно отделен свят, който съществуваше успоредно с неговия.

И в този свят Малачи Рос имаше проблеми с парите.

Уес Фарел научи от офиса на Страут новината за госпожа Лоринг някъде пет минути след като пристигна в кабинета си. Щом поразмисли за това около минута, той реши, че това не е точно онази ободряваща информация, която човек би пожелал незабавно да сподели с клиента си. „Здрасти, Чък, обажда се Уес Фарел. Страхотна новина. Изравят тялото на майка ти и го режат в полза на науката.“ Не. Това не вървеше.

От друга страна обаче, за него това беше добра новина. Повод за празнуване. А през последните месеци такива поводи бе имало твърде малко. Направи мъжествен опит да работи по други въпроси до обяд. Но след като веднъж заключи вратата и тръгна към дома си, изведнъж осъзна, че цялата воля, която имаше, нямаше да стигне, за да го върне обратно в кабинета му преди зората на новия ден.

Хапна артишок и консервирана риба тон, след това си подремна половин час във всекидневната, за да си възвърне енергията. Сега вече бе навън и придружаваше трийсеткилограмовия си боксер Барт на разходка из парка „Буена Виста“. Бе навлякъл износено долнище от анцуг, скъпи маратонки и памучна фланела, на която отдалеч се четеше с едри букви „Буш“, а отблизо се забелязваха мънички редовни букви „л“ и „ит“, допълващи главните, при което се получаваше обидна дума. Според Фарел в гардероба му висеше може би най-добрата колекция в света от фланелки с онези мъдрости, дето се лепят по колите.

Слънцето бе пробило пелената на облаците и денят заплашваше да стане почти топъл. Само два дена по-рано се бе случил топъл ден и никой коренен жител на Сан Франциско не би очаквал толкова скорошно повторение. И все пак изглежда щеше да се случи. Чудесата наистина нямаха край.

И между тях бе появата на неговата любима — Саманта Дънкан. Симпатична, спортен тип, енергична и сега почти на четирийсет години, Сам се беше преместила при Уес преди повече от пет години и двамата разглеждаха това положение като постоянно, макар един официален брак да не влизаше в плановете им — Уес бе вече минал през това, изпитал го бе и имаше проблеми с него, а Сам смяташе, че и така е добре.

Веднага след като се беше върнал у дома, той се беше обадил в работата ѝ — в Центъра по консултации на кризи след изнасилване, който се намираше на улица „Хейт“ — и я попита дали не би искала да си даде малко почивка и може би да се отдаде на малко съвместна дейност между възрастни по взаимно съгласие — това бе от онзи вид шеги, които тя мразеше при всеки друг на света, но понасяше от Уест. Но тя се оказа заета и нямаше вероятност да успее да се измъкне.

Изведнъж обаче ето я тук, влезе в крачка с него, хвана го за ръка. Той спря, целуна я, притисна я за миг към себе си.

— Как се измъкна?

— Късмет. Една от доброволките просто реши да дойде и да поработи.

Барт дърпаше каишката си и двамата закрачиха. Тя се обърна и го погледна.

— И какво се е случило, че си даде тази внезапна почивка?

Той ѝ разказа, опитвайки се да ѝ предаде малко от привлекателността на идеята на Харди, първоначалната съпротива на Страут, тазсутрешния обрат, незабавния и благотворен ефект, което това би могло да има върху неговите финанси. Можеше, за пръв път от близо пет години, да се окаже ангажиран в нашумял случай, да види името си във вестника, да разшири своята клиентела.

— Но тъкмо това аз неведнъж съм те чувала да казваш, че не искаш да става.

— Щом съм го казал, значи е вярно — призна той. — Но това е проблемът. Струпват се много хора, готови да ти плащат, обаче в следващия момент искат всъщност да им свършиш и някаква работа. Това кошмарно изтощава ресурсите.

— И все пак си готов на това?

— Налага се. Виждаш какво се получава, когато човек се опитва да се ограничи в практиката си до не повече от пет-шест солидни клиента едновременно. Както аз така майсторски направих. Оказва се, че започваш да се превръщаш в някакъв вид тесен специалист в правото. Подаваш една и съща молба по пет пъти, като само сменяш имената и един-два детайла. Намаляваш си работата на една пета, а си увеличаваш пет пъти доходите. Това е почти равностойно на едно чудесно разрешително за печатане на пари. За щастие съм достатъчно твърд, за да преглътна принципите си и да одрусам яко всички тези хора, като при това, разбира се, им осигурявам отлично обслужване.

— Разбира се. — Тя пусна ръката му. — Чудя се защо те харесвам.

— Защото съм по-забавен от всеки друг, затова. Обаче съм още по-забавен, когато имам пари за харчене. Оттук дойде моят план. После обаче нещо взема, че се случва, както неотдавна видяхме — едно решение на Върховния съд и работата се скапва, парите се стопяват, ти ме изоставяш и аз, най-вероятно, се самоубивам. Това е ужасно. И само заради тези от Върховния и техните дребнави заядливи решенийца.

— Проклети да са тези мъже — каза Саманта.

— Има и две жени, не забравяй, всъщност съм сигурен, че не си забравила. Така или иначе на мен ми се струва, че оттук може да излезе добър шум в пресата и прекрасна възможност. Мога да си разширя отново бизнеса и да започна да си подбирам клиенти, които могат да си позволят да плащат цяло състояние за много малко работа от моя страна, след което ти и аз ще си продължим нашия живот на безгрижен хедонизъм.

— Говориш сякаш си един абсолютно ужасен човек. Ясно ли ти е това?

— Колко пъти ще ти казвам: това е истинската ми същност.

— Истинската ти същност, която те държа толкова вечери в кабинета ти миналото лято, за да включиш делото на Маки към другите, а после забрави да им вземеш някакви пари за цялата тази работа?

— Зная. — На лицето на Фарел се изписа страдалческо изражение. — Аз за малко не се уволних заради това. Освен това според истинския ми план те трябваше да спечелят от лотарията и да бъдат толкова благодарни, че да разделят печалбата с мен. Не ме гледай така — още не е късно да стане.

Бяха стигнали до тревата в самия край на парка. Сам седна, а Уес се просна на земята и сложи глава на скута ѝ. Барт, понапреднал на години, почиваше с муцуна върху стомаха на Фарел. След няколко минути Сам спря да реши косата на Фарел с пръстите си.

— Едно нещо не разбирам — каза тя.

— Не — възрази той. — Ти разбираш всичко.

— Това, което се опитваш да постигнеш, е да извадиш късмет, нали?

— Аз съм шокиран и възмутен, че можеш да си помислиш такова нещо. — Той опря пръст на челото си като актьор и заговори, като че ли на себе си: — О, не, чакай. Не мога да бъда и двете. — После отново заговори към нея: — Аз съм шокиран, Сам, че можа да измислиш такова нещо. Никога не бих прибягнал до ласкателство, с надежда да изтръгна от теб плътско благоволение. Нашата любов е прекалено ценна и прекалено истинска.

— Трябваше да си сложа ботуши — промълви тя. — Тук е малко кално.

Уес сви рамене.

— Добре, ставам сериозен. Какво е това, което не разбираш?

— Всички тези приказки за освобождаване на легла. Дори с госпожа Лоринг. Дизмъс Харди казва, че един възможен мотив някой да иска да я убие, е да освободи леглото. Но за кого е от полза, ако леглото е свободно?

— Тогава могат да сложат някой друг в него — отвърна Уес.

— Точно така. И това е, което не разбирам. Имаш в леглото болен човек, после този човек умира, на следващия ден имаш друг болен човек в леглото. Плащат едно и също за едно и също легло, нали? Тогава защо някой ще има интерес да се отърве от лицето А в полза на лицето Б? Просто не ми е ясно.

Фарел повдигна главата си на сантиметър.

— Барт, искаш ли да ѝ обясниш? О! Тази коса ми е скъпоценна! — Уес облегна отново главата си в скута ѝ, като потърка с ръка мястото, където Сам бе дръпнала кичур. — Ако ще се заяждаш за това, казано просто, ето за какво става дума. Градската управа сключва договор с „Парнас“ да осигурява на всички нейни служители основни здравни грижи, както те се изразяват, на глава от контингента.

— Което означава?

— Радвам се, че попита. Което означава, че „Парнас“ получава всеки месец фиксирана сума, за да осигуряват лекарски и болнични услуги на градските служители, които са включени в системата на здравното осигуряване и които получават това без никакво заплащане от тяхна страна. То им идва като подарък от общината.

— Ясно. Все още си остава онова легло.

— Ще стигна до него, моля те. Значи, това, което става в реалния живот, е, че „Парнас“ получава всеки месец чек от градската управа. Това се превръща в част от общите им оборотни средства. И като всяко друго гарантирано плащане, „Парнас“ започва да го използва и да покрива общи разходи, заплати и така нататък. Така че ако на „Парнас“ им се наложи да осигурят скъпо обслужване за някой здравноосигурен — например химиотерапия или сърдечна хирургия — изглежда така, сякаш на тях не им се плаща за това.

— Но всички са се съгласили отначало…

Той я прекъсна, размахвайки пръст.

— Не е там въпросът. Въпросът е, че има други пациенти, независимо дали са градски служители, или не, които са избрали по-скъп вариант за осигуряване. За тези хора „Парнас“ получава истински, живи пари за обслужването, които им осигурява.

— Но те получават истински пари всеки месец и от града, нали? Все още не виждам разликата.

— Добре, нека да кажем, че един градски служител, който е здравно осигурен, прекарва пет дни в интензивното. Управата не плаща нищо допълнително. „Парнас“ си получава своите сто и петдесет на месец и това е всичко. Обаче ако например човек, включен в преференциална осигурителна програма, прекара същите тези пет дни в интензивното, „Парнас“ получава около пет хиляди на ден. Значи би могло да се каже, че един осигурен градски служител, който заема легло в интензивното, струва на „Парнас“ може би някъде към пет хилядарки на ден.

— На ден?

— Всеки ден, мила моя. И ако не внимава човек много, сумата бързо се покачва. Нека сега да вземем нашата собствена Марджъри Лоринг, която се оказва много добър пример за това, което говорим. Тя е била градски служител, осигурена чрез „Парнас“. Така че, ако по една случайност, напук на вероятностите, тя издържи шест месеца, какво ще струва това на „Портола“? Най-малко сто хиляди, ако не и повече. Е, сега ако ти управляваш „Портола“, би ли предпочела това легло да се заема от Марджъри Лоринг или от някой друг, който е осигурен с преференциална програма и си плаща до цент всеки един долар от сметката, при равни други условия?

На Сам не ѝ беше нужно да мисли много дълго.

— При равни други условия — отговори тя — струва ми се, че Дизмъс Харди може да е напипал нещо.

26

Наближаваше средата на следобеда и Глицки чувстваше, че не може да хапне нито парченце повече от оризовата питка.

Малко използвано и полузатворено стълбище покрай Съдебната палата излизаше на Седма улица. Той застана на ъгъла в очакване на светофара. Смяташе да прекоси и да отиде да си вземе малко фъстъци от заведението на Лу, дори ако щяха да му предизвикат мигновен сърдечен пристъп, който да го повали на бара. Изведнъж видя насреща си своите двама нови инспектори по убийствата, които идваха към него по тротоара. Фиск беше облечен като топмодел и даже Брако изглеждаше доста елегантно.

— Къде е купонът? — попита той. — Какво ще кажете за по една шепа фъстъци?

Отправена от техния шеф, поканата не можеше да се сметне за израз на любезност. Светлината се смени и тримата мъже прекосиха.

На бара в заведението на Лу нямаше празни столове, затова Глицки остана прав и поръча три пакетчета коктейлни фъстъци и половин литър студен чай. Следвайки безалкохолния му анонс, Брако и Фиск си взеха по чаша горчиво кафе, след което тримата се отправиха към едно сепаре и се настаниха. Лейтенантът седна от едната страна на масата, а двамата инспектори от другата. Глицки им хвърли по едно пакетче фъстъци и начена своето.

— И тъй, момчета, какво има, та така сте се издокарали?

Тъй като обядът с Нанси Рос и Кати Уест беше идея на Харлен, Брако реши да го остави да обясни. Изненада се, че лейтенантът слушаше с видимо одобрение. Когато разказът свърши, Глицки кимна.

— Значи сега знаем онова, което винаги сме подозирали. Колкото и пари да изкараш, никога не са ти излишни и на никого парите не стигат. Нещо друго?

Брако реши, че трябва да се обади.

— Две неща — каза той. — Първо, може би е интересно да се сравнят платените от семейство Рос данъци през последните няколко години с техните разходи. Госпожа Рос може и да не си даде сметка за това, но всъщност тя каза, че те харчат повече, отколкото изкарват.

— Аз също — каза Глицки. — Че кой не го прави? — Той подъвка бучката лед за малко. — Значи използват до дупка кредитните си карти. И какво от това? А и какво доказва това изобщо? Каква връзка има с Маркъм?

— Ако Рос е вземал пари от „Парнас“ по някакъв начин и Маркъм е разкрил…

— Искаш да кажеш злоупотреба? Нещо такова?

— Не зная — призна си Брако.

Глицки не одобри идеята.

— Ако имаше нещо очевидно или доказано, щеше да го уволни на място, не смяташ ли? — После отпи от чая и се намръщи. — Моят проблем с цялата тази линия на мислене — каза най-сетне той — е, че се налага да приема допускането, че онзи, който е убил Маркъм в болницата, вероятно не е планирал да го убие, докато той не се е оказал там след злополуката. Ето защо Кенсинг ми харесва толкова много. Той не просто е имал мотив. Имал е няколко дълготрайни мотива и когато е видял възможността, би могъл просто да си каже: „Най-после!“. От друга страна — просто ме изслушайте — ако Рос е бил някак заплашен от Маркъм до степен, че наистина е замислял да го убие, не е ли по-разумно да се сметне, че би предприел нещо активно? Например наистина да се опита да го блъсне с кола, вместо просто да чака съдбата да му го достави на пътя. Ами ако това не се случи? А то няма да се случи в десет от десетте случая.

— Може ли, сър? — попита Харлен.

Изражението на Глицки се отпусна малко.

— Може.

— Работили са заедно дълго време, Рос и Маркъм, така че би могло да са се натрупали също такива мотиви, за които знаем при Кенсинг, нали? Това, което установихме днес следобед, е, че Рос се е нуждаел от тази работа. Но нещо го е карало да се стреми да напусне „Парнас“.

За Глицки това не бе много убедително.

— Видял е какво се задава. Организацията пропада. Не е искал да потъне с нея.

— Така да е. — Разочарованието на Фиск от възраженията на Глицки започваше да се чувства. — Но той не е могъл да си намери друга работа. Жена му ни каза, че се е опитвал и не е могъл да се уреди някъде другаде. Защо не? И накрая, кой печели най-много непосредствено от смъртта на Маркъм? Доктор Рос, който поема главния пост и получава още двеста хиляди годишна заплата, като начало.

Глицки обърна пакетчето с фъстъци, изсипа последните няколко в устата си и замислено ги сдъвка.

— Но ние не знаем дали всъщност е имало някакви сериозни — наистина страшно сериозни — проблеми между него и Маркъм. Не е ли така?

Потиснати, двамата инспектори се спогледаха, после отново преместиха поглед оттатък масата.

— Не, сър — призна Брако. — Но може би си струва да продължим да търсим.

— Може да търсите каквото искате — увери ги Глицки. — Но доколкото ми е известно, единственият човек, който е бил в стаята, когато Маркъм е умрял, е Кенсинг. И сестрите, които изобщо нямат лично отношение към господин Маркъм. А това доста силно стеснява областта за разследване, не мислите ли? Има ли по това някаква промяна?

— Всъщност може и да има — каза Брако. — Вчера се върнах в интензивното, докато Харлен чакаше долу за разговор.

После описа успешното си влизане в интензивното отделение, без някой да го възпрепятства и дори да го забележи. Когато завърши, Глицки се намръщи.

— По кое време беше това?

— Горе-долу по същото време, когато Маркъм е умрял. Рано следобед.

— А какво беше положението в сестринския пункт?

— Имаше една сестра, седеше на компютъра.

— Колко дълго стоя вътре?

Брако сви рамене.

— Една минута, горе-долу. Минах покрай всяко легло.

— И никой друг…

— Никой. Просто минах зад сестрата на компютъра, отворих вратата, вмъкнах се. Това означава, че всеки друг би могъл да направи същото.

Лицето на Глицки стана твърдо като гранит. Мобилният му телефон иззвъня, той го взе от колана си, изръмжа името си, после се заслуша съсредоточено. Белегът между устните му се очерта в контрастен релеф.

— Сигурно ли е?

След по-малко от минута затвори телефона и се загледа над главите на инспекторите.

В град Колма, малко над границата на Сан Франциско с окръг Сан Матео, мъртвите обитатели са много повече, отколкото живи.

Харди стоеше до един от хилядите гробове. Намираше се близо до края на редица надгробни камъни под една секвоя. С разрешение на гробищната управа той сам бе засадил дървото преди двайсет и осем години.

Бе шестнайсети април, денят, когато се бе родил синът на Харди, Майкъл. Бе умрял няколко месеца по-късно, когато падна от кошарката си. Вероятно беше първият път, когато се бе изправил. Във всеки случай нито Харди, нито Джейн, неговата съпруга тогава — бракът им беше също станал жертва на трагедията — не го бяха виждали да се изправя на крачета. Бе почнал да пълзи само от няколко седмици, колкото за две ленти на фотоапарата. Така че бяха оставили страничните прегради на кошарката смъкнати. Не до долу. Наполовина смъкнати. Бяха обезопасили къщата, но на никого от двамата не му бе минало през ум за страничните преградки. Майкъл още не бе толкова пораснал за това. Но явно вече е бил в състояние да се изправи напълно. Иначе не би успял да се наведе и да се приземи от погрешната страна.

Сега Харди не мислеше за това. За онзи единствен отдавнашен момент, който завинаги бе модулирал хода на живота му — това, което бе, това, което бе станал — в една минорна гама. Не си даваше сметка за каквато и да е мисъл. Никога не бе заставал по-рано на това място, макар че винаги бе отбелязвал датата и бе ходил в Колма много пъти. Но никога по-рано не бе успявал да събере нужната смелост.

Днес обаче нещо го бе привлякло тук. Нещо, което или не можеше да определи, или не желаеше да разглежда твърде отблизо. Чувстваше, че му се изплъзват твърде много важни неща в живота му. Вероятно се надяваше, че бавното плъзгане — за разлика от рязкото падане — може да бъде спряно и можеше да бъде спасен човешки живот.

Когато се чу с Франи, бе ѝ казал къде отива. Веднага усети, че обаждането я обезпокои. Попита дали не иска и тя да дойде там. Дали всичко е наред?

Не знаеше действителния отговор на този въпрос, но ѝ каза, че е добре. Че я обича. Че ще я види тази вечер след тренировките на Винсънт в Детската лига, когато нормалният му живот се възобнови. В центъра, близо до офиса му, денят бе заплашвал отново да бъде хубав. Излизайки с колата, беше държал прозорците си спуснати чак до Шамрок. Но тук, като се изключи самотната му секвоя, евкалиптите, пронизвани от вятъра, огънатите кипариси и буйната безкрайна ливада, всичко бе сиво — от небето надолу, до самия въздух. Сиво и студено.

Бе облечен в деловия си костюм, който даже със закопчано сако не помагаше да го спаси от хладното време. В горичките, наблизо и надалеч, вятърът свиреше с вибрация, която той повече усещаше, отколкото чуваше. На отделни места облачното покривало вече бе стигнало до земята и валма от парцалива мъгла се носеха и разтваряха в безкрайната сивота.

Не бе се молил от трийсет години. Може би не се молеше и сега. Но подви крак, после застана на колене и постоя в това положение няколко минути. После се изправи и хвърли последен поглед на името, все още отчетливо издълбано на мраморната плоча — Майкъл Харди.

Сега то изглеждаше тъй непознато, тъй невъзможно. Харди си пое дъх, съвзе се. Когато се обърна, за да тръгне към колата си, Глицки стоеше на асфалтовата алея на десетина метра.

Бе облечен с коженото си яке. Ръцете му бяха в джобовете. Направи крачка напред в същия миг, когато това стори и Харди. След като бяха преодолели разстоянието помежду си, двамата спряха.

— Търсих те в офиса — каза Глицки, — после по мобифона, после при Франи. — Той се поколеба. — Добре ли си?

Харди махна неясно с ръка зад себе си.

— Щеше да стане на двайсет и девет днес. Помислих си, че му дължа едно посещение.

Порив на вятъра прошумя край тях. Глицки го изчака.

— Това ми е най-големият страх — призна той.

— Това е добър страх.

— Имам три големи момчета, Диз. Дотук бях късметлия. Защо да предизвиквам съдбата?

Харди помълча, преди да отговори.

— В повечето случаи нещата не свършват така, затова. И повечето случаи те ни погребват.

Глицки гледаше някъде през рамото на Харди.

— Не мога да определя точно какво ме прави толкова… — Не можа да завърши мисълта си. — Въпросът е какво правим, ако не те ни погребат. Какво прави човек, ако наистина се случи това?

— Тогава правиш каквото трябва — отвърна Харди. — Казваш си, че времето минава, но вече не си част от времето. А после един ден нещо, което хапнеш, се оказва отново вкусно. Или пък усещаш топлината на слънцето по гърба си. Нещо. Започваш отново. — Той сви рамене. — Ти го направи с Фло, така че знаеш.

— Да, зная. Но смешното е, че сега още повече ме е страх. А не мога да се оправям със страха.

— Забелязах това. — Тънка усмивка пробяга по устните на Харди. — Всъщност бих нарекъл това добър признак. Особено в сравнение с начина, по който се чувстваше, преди да срещнеш Трея, онзи дълъг сомнамбулизъм след смъртта на Фло. Сега обаче всичко отново има значение, нали? Не е ли това страхотно?

— Така е, хубаво е, но…

— Няма „но“, Ейб. Само „хубаво“. — Махна отново към гроба. — Това малко същество искаше да ми каже нещо. И мисля, че беше точно това.

Обръщайки се към Глицки, Харди осъзна, че двамата бяха оголили душите си един пред друг и се бяха разкрили наистина такива, каквито са. Без да има нужда това да се признава, и двамата разбираха, че борбата помежду им някак си бе приключила. Помежду им можеха да остават сериозни професионални проблеми, но дълбоката връзка беше сигурна.

Двамата закрачиха заедно към мястото, където бяха паркирали колите си.

— Има и още нещо — каза Глицки. — Заради което поначало се опитвах да те открия.

— Какво е то?

— Обади се Страут. Аутопсията на Марджъри Лоринг.

— Вече е извършена?

Наистина бе станало много бързо, но Харди не беше кой знае колко учуден. Джакман ясно бе дал да се разбере, че е много важно.

Глицки кимна.

— Ти се оказа прав. Не е умряла от рак.

Вълна на облекчение заля Харди — бе заложил на тези резултати повече, отколкото си даваше сметка.

— И какво се оказва? — попита той. — Калий?

— Не. Някакви релаксатори на мускулите. Павулон и някакъв хлорид. И двата препарата спират естественото дишане. И двата трябва да са ѝ били поставени в болницата.

— Кенсинг не е бил изобщо край нея, Ейб. Бил е в отпуска с децата си, в „Дисниленд“. И преди да ми кажеш, знам, че това не означава, че той не е убил Маркъм. Но все пак означава нещо, нали?

Глицки нямаше нужда да обмисля.

— Двамата трябва да си поговорим. Каза, че имаш още такива хора?

Харди кимна.

— Още десет. И това е само списъкът на Кенсинг. Знам поне една сестра, която има своите собствени подозрения. Може да разполага и с някои имена освен тези, макар че бих се съгласил с теб, че едно убийство не означава, че убийствата са десет.

— Не съм казал такова нещо.

— Да, знам. Чета ти мислите. Но все пак едно е налице. И за него не е виновен Кенсинг. Обаче не е също с калий, както все пак ми се искаше.

Глицки го изгледа озадачено.

— И защо?

— Защото ако и Лоринг, и Маркъм бяха убити по един и същ начин, това би означавало, че го е извършил един и същ човек, нали?

— Би могло да означава — съгласи се Глицки, — но що се отнася до мен, това върши работа и на двама ни.

Бяха стигнали до колата на Глицки и той спря до предната врата.

— Мисля, че ти дължа едно извинение.

— Съгласен съм с теб. Това ли беше то?

Глицки леко се изкиска.

— Колкото — толкова. — Но изненадващо продължи: — Мога само да добавя, че не работиш с толкова много адвокати, колкото аз. С времето човек започва да става скептичен дори към приятелите си.

Това бе тъжната истина и Харди му повярва. Можеше да възрази, че той, Дизмъс Харди, най-добрият приятел на Ейб, не е просто някакъв адвокат, склонен да върти неетични номера, само за да защити клиентите си. Но разбираше, че в света на наказателното право една такава гаранция сама по себе си би била нещо рядко и подозрително. Харди бе спечелил поне две по-незначителни дела, опирайки се на формалности, които Глицки, разсъждавайки като полицай, навярно би сметнал за някаква форма на измама.

Уес Фарел бе измъкнал своя човек онзи ден, когато задържалият го полицейски служител не се беше явил в съда. Доколкото Харди знаеше, Уес бе извел полицая предната вечер и го бе почерпил доста здраво, така че махмурлукът да не му позволи да се събуди навреме. Освен това дори такава изтъкната личност в адвокатските среди като Дейвид Фрийман, без дори да се изчерви, би направил същото, в каквото Глицки бе обвинил Харди. Да притиснеш свидетелката, като вкараш в играта децата ѝ? Да накараш съдебния лекар да изкопае половината от гробището в Колма? Да се престориш, че ти се налага спешно вадене на зъб в първия ден на подбора на заседателите? Ако помагаше на клиента ти, дори само ако забавяше процедурата с някакъв съществен период от време, всичко бе оправдано. Дори би могло да се каже — достойно за похвала. Наложително от гледна точка на етиката.

— И сега какво правим нататък? — попита Харди.

Глицки не се поколеба.

— Списъкът на Кенсинг. Ако има ангел на смъртта в „Парнас“, искам да разбера кой е. Междувременно Марлин ще придвижи големия състав. Имам още една неприятна изненада от пет минути, преди да се обади Страут.

Той разказа на Харди за установеното от Брако отсъствие на охрана в интензивното отделение в „Портола“.

— Значи всеки би могъл да влезе? Това ли имаш предвид?

— Брако изглежда смяташе така. — Глицки замълча. — Не искам да имам двама потенциални убийци — призна той. — Наистина ми е омразно. Самата мисъл ми е оскърбителна.

— Аз също, но трима е още по-лошо — напомни му Харди.

— Трима?

— С онзи, който е карал колата.

Брендън Дрискол говори почти цял следобед пред големия състав. Очевидно смяташе, че някой, който го ненавижда, е дал показания преди него. Обвинителката госпожа Аш изглеждаше настроена срещу него от самото начало. Той смяташе да говори за Рос, Кенсинг и проклетата му съпруга, както и за останалите, които правеха живота му в „Парнас“ толкова тежък.

Вместо това тя искаше да научи всичко за личните му отношения с Тим и това много го изнерви. Положи всички усилия да успокои нещата — разбира се, имали са своите разногласия. Когато работиш толкова близо с един човек за такъв дълъг период от време, неизбежно възникват някои търкания. Като цяло обаче са били извънредно добър екип.

Но Аш вече бе научила за предупредителното писмо, което бе получил от Тим, персоналното мъмрене, на което бе подложен — Рос трябва да е бил източникът за това, реши той — и за да разбере какво е вършил той в болницата миналия вторник, отдели време, което му се стори твърде много. Най-накрая, преди да успее да я насочи към други, които са имали стълкновения с Тим, тя започна да му задава въпроси за кореспонденцията на господин Маркъм и доколко Дрискол е запознат с нея, по-специално с решението да се представи на градската управа сметка за доболничното обслужване.

Тази си няма никакво понятие, реши той. Би предпочел тя да се занимава с други хора, отколкото с това делово решение, което, доколкото Дрискол можеше да прецени, нямаше значение за нищо друго, освен за финансите на компанията. Но ако това я отклоняваше от собствените му лични проблеми с Тим, особено по време на този труден последен месец, той смяташе, че би трябвало да е доволен. Би предпочел обаче да насочи вниманието ѝ към един от любимите си врагове и на няколко пъти се опита да го стори: „… Решението за доболничната сметка наистина трябваше да се вземе от господин Маркъм, а той упорито му се противопоставяше. Но доктор Рос…“; „Макар че по времето, за което питате, господин Маркъм не беше в състояние да се съсредоточи върху работата си така, както би желал, защото съпругата на доктор Ерик Кенсинг — Ан, изискваше толкова много от…“.

Когато не успя да накара Аш да захапе, накрая реши да изостави това.

Но Джеф Елиът бе нещо друго.

Дрискол вече бе телефонирал на репортера вчера и си бе уговорил среща, за да разговаря с него, след като свърши със съдебните заседатели. Когато излезе — доста по-разстроен, отколкото очакваше да бъде — се отправи пешком към редакцията на „Кроникъл“, където го очакваше Джеф Елиът.

Сега имаше чаша кафе и най-после се бе настанил удобно на стол в малката стаичка. Знаеше кого иска да натопи и бе разпечатал писма на Маркъм както до Кенсинг, така и до Рос, наред с още стотина докладни. Всичко това очертаваше постоянното недоволство у Тим към Рос и Кенсинг по редица въпроси. Дрискол искаше да внуши, че тези документи даваха достатъчно приемливи мотиви някой да е пожелал да убие Тим.

Елиът прелисти страниците без особен ентусиазъм.

— Това е добър материал, Брендън, обаче по всичко личи, че вече се сблъскваме със съвсем друга игра там.

Дрискол се изправи на стола и се прокашля, като докосна възела на вратовръзката си.

— Какво искате да кажете с това? Къде „там“?

— В „Портола“. Оказва се, че една дама, която е починала там преди няколко месеца, също е била отровена. Доколкото съм осведомен, може да има още няколко такива случая. — После осветли Дрискол за повечето от нещата, които бе научил до този момент. — Затова едва ли е необходимо да се подчертава, че това хвърля съмнение върху предположението, че господин Маркъм е бил убит по лични причини. Може да се окаже просто последният от поредица такива медикаментозни смъртни случаи в „Портола“ и при това положение мотивите, които някой би могъл да има, за да го убие, остават до голяма степен без значение. Не сте ли съгласен?

— Изглежда разумно наистина. — Дрискол се облегна назад, леко шокиран. Три дни беше подготвял отмъщението си срещу Кенсинг за всичките неприятности, които му бе създавал лекарят, и срещу Рос за това, че го бе уволнил. Смяташе, че е планирал нещата перфектно. Безспорно бе събрал значителни доказателства срещу двамата. Ако Елиът ги публикуваше, това би могло да накара борда и дори полицията да се намесят.

Но не бе успял да прокара обвиненията си нито пред съдебните заседатели, нито в момента тук. Не беше справедливо.

— И какво ще стане сега? — попита той. — Няма ли това да ви свърши работа?

— Разбира се. Материалът е страхотен. — Въодушевлението на Елиът положително не беше фалшиво. — Само искам честно да ви кажа, че мога да не стигна до него много скоро. Е, нищо, горе главата. „Парнас“ ще бъде в новините до края на годината. — Журналистът потупа купчината хартия. — От това ще излезе чудесно четиво преди сън.

Брендън имаше един последен въпрос:

— И сега тези други смъртни случаи в „Портола“? Значи ли това, че полицията вече не подозира Ерик Кенсинг, че може да е убил Тим?

— Мисля, че ако не друго, това ще облекчи положението му. Защо?

Дрискол поклати глава.

— Не знам. Май бях започнал да вярвам, че наистина го е направил. Във всеки случай имаше много повече основание от всеки друг. Очевидно ще трябва да свикна с тази мисъл.

Отборът от Детската лига на Винсънт — „Тигрите“, тренираше само на няколкостотин метра от къщата на Харди. Бяха получили разрешение да си оградят игрище в един иначе изоставен участък от терена за голф в парка „Линкълн“, горе до улица „Клемънт“. Харди не можеше да отдели време да бъде мениджър на отбора, но се опитваше да идва и да помага колкото може по-често в тренировките. Беше спортувал в университета и любовта на сина му към играта бе източник на удовлетворение през целия му живот.

Върна се от Колма навреме за тренирането на удари. Тук, двайсетина пресечки навътре, нямаше никаква мъгла. Когато отборът се разпръсна, за да тренира по полето, Харди излезе от игрището и застана до Ейб, който го беше наблюдавал иззад оградата. Мич, мениджърът, отправи удар към третата линия, където Винсънт го улови с бекхенд и препрати топката към първия пост. Ейб кимна одобрително.

— Момчето ти изглежда много добро.

Глицки се бе обадил вкъщи и бе казал на семейството си да дойдат за барбекю в дома на Харди. Така че след тренировката се отбиха в „Сейфуей“ и купиха хубави пържоли, апетитни сосове, някакъв вид по-специални наденички, бланширани картофи, салата „Цезар“, газирана вода и стек с шест бири. Винсънт измъкна двулитрова кутия сладоледен сладкиш от фризера. Глицки държеше четири разновидности бутилиран леден чай в два стека по четири кутии.

Харди стоеше зад Глицки и сина си и наблюдаваше как поставят покупките на лентата. Изведнъж си помисли, че Луи Четиринайсети — самият Крал Слънце — вероятно не е имал такава подбрана храна, такова хубаво време и че всъщност той живееше в някакъв златен век и бе много глупаво да го забравя. И ако понякога това заплашваше да разбие сърцето му, то бе в реда на нещата.

После сложи ръце на раменете им — едната си ръка на рамото на Глицки, а с другата прегърна сина си.

— Ребека Симс? Отново е Дизмъс Харди.

Стори му се, че чува как тя си поема дъх. Сестра Симс бе заявила достатъчно директно миналия път, че не желае да ѝ се обажда отново и не иска да се замесва повече. Затова побърза да заговори, преди тя да успее да го прекъсне и да затвори.

— Знам, че е малко късно, но си помислих, че ви дължа едно телефонно обаждане. Видяхте ли новините по телевизията?

— Не — отвърна тя. — Опитвам се да не гледам много телевизия. Предпочитам да чета. Какви новини?

27

Джакман разпрати до всички съобщение, че ги иска в кабинета си преди осем часа на другата сутрин. А когато областният прокурор искаше нещо, той го получаваше. До отворената врата в мъртво мълчание стояха Брако и Фиск. Уес Фарел и Харди седяха от двете страни на дивана и пиеха кафе, докато Глицки бе в приемната със съпругата си. Джакман пристигна две минути след уречения час, придружен от Марлин Аш и Джон Страут. След като поздрави сърдечно всички, областният прокурор мина зад бюрото си, седна и даде знак на Трея. Тя въведе Глицки в кабинета и затвори вратата след него.

Джакман не си губи времето с предисловия.

— Диз — започна той, — разбирам, че имаш още десет имена в онзи твой вълшебен списък. Ще го дадеш на Ейб, предполагам.

— Да, сър. Вече е направено. С копие и за доктор Страут. Говорих и с още един потенциален свидетел снощи — една сестра от „Портола“, тя ще разпита хората, с които работи. Доктор Кенсинг е започнал своя списък само преди шест месеца. Моята свидетелка, сестрата, може да има и повече имена.

— И това, без да се брои очакваното нашествие — вметна Марлин Аш. — Имам усещането, че всеки смъртен случай в „Портола“ ще започне да изглежда подозрителен на някого.

Джакман кимна в съгласие, но той беше помислил и за това.

— Ето защо ще помоля доктор Страут да възложи на някой от помощниците си преглед на очаквания поток от молби за ексхумация и аутопсия. Така поне ще бъдем сигурни, че ще има лекарско мнение за нещо нередно при някоя преждевременна смърт, преди да се захванем с нея.

— Желая ви късмет — обади се Фарел. — Искате да кажете, че някои от тези специалисти ще преразгледат заключенията, които тяхната собствена болница е приела. Няма да получите кой знае какво сътрудничество от лекарите, които работят там. А от страна на администрацията ще бъде още по-зле.

— Ще им се наложи, ако им наредим.

— Така е — съгласи се Фарел, — но не можем да накараме докторите и сестрите да изкажат подозрения, ако не желаят. Или ако ги нямат.

Джакман не изглеждаше притеснен от това.

— Не ме разбирайте погрешно. Аз не желая да се появят куп такива искания.

— Но вероятно ще се получат, поне от семействата, ако не от някой друг.

Аш се огледа из стаята.

— По-хубаво да сме готови.

— Добре. — Джакман изглеждаше готов да продължи. — Джон, би ли ни запознал накратко с твоите резултати от вчера, макар да мисля, че в основни линии всички сме наясно?

Съдебният лекар им поднесе своето изложение.

— Госпожа Лоринг е била убита от прекомерна доза павулон и суксинилхолинов хлорид. Това са два мускулни релаксанта, които — особено при човек, който е вече коматозен — могат да наподобят естествена смърт.

— Никакво „могат“ — прекъсна Фарел. — Никой не се беше усъмнил и за миг, докато Диз не ми даде името и не ми каза, че си заслужава да проверя. Аз дори смятах да съдя болницата за недобросъвестност и нямах никакво подозрение, че е била убита.

Страут продължи обяснението си:

— Тези лекарства са много силни и винаги се прилагат чрез система. Освен това, тъй като госпожа Лоринг е била прикована на леглото в интензивното, няма никаква реална възможност да е глътнала хапчета сама, в опит да сложи край на живота си. Тя не би могла да има достъп до тях.

В заключение Страут определяше това отнемане на живот като „смърт, причинена от друг човек“. С една дума — в някаква степен убийство.

— Но калий нямаше? — Глицки искаше да бъде сигурен.

— Никакъв. Не.

В стаята се възцари мълчание, което Джакман наруши.

— Струва ми се, че важната точка тук е не толкова типът медикаменти, които може да са били използвани при тези два смъртни случая. И не бих искал да правя някакви предположения за възможни бъдещи находки, на които можем да се натъкнем. Но независимо от различието в лекарствата, общата черта на тези две убийства е в това, че някой изглежда е знаел или е вярвал, че в „Портола“ се подхожда формално към аутопсиите, когато изобщо се правят, особено в по-очевидните случаи.

— Направих известни проучвания — обади се Страут. — Изглежда, че ограниченията, които са им били налагани, са ги притиснали доста в тази област. Болничните аутопсии по правило така или иначе не са много задълбочени. Тези хора там са си вършили работата отгоре-отгоре. Вече дори нямат и щатен съдебен медицински експерт. Вместо това просто пускат основните сканирания в лабораторията си…

— Ако стигнат дори и дотам — вметна Фарел.

Страут кимна с глава.

— Съгласен съм, че понякога може и така да става.

— И какви са стандартните изследвания, Джон? — попита Харди.

— Различни — отвърна Страут. — В общи линии става въпрос за пари и за ниво на сложност. Първо, имаш изследване А, което е предназначено за алкохол и за някои от най-разпространените вещества — аспирин, кокаин и така нататък. Общо взето, ако се намери причина за смъртта или възможна причина на едно равнище — например намираш токсично ниво на кокаетилен, което е кокаин и алкохол, при изследване тип А — тогава преставаш да търсиш повече. Но ако искаш да продължиш работата, изследването Б е предназначено за набор от други вещества. Обаче всяко следващо ниво на изследване става все по-скъпо. Така че ако има причина за смъртта на първо равнище, повечето хора спират дотам.

— И смяташ, че точно така се е случило при госпожа Лоринг? — попита Джакман.

Страут кимна бодро.

— Това ми се струва най-вероятно. Никой не си е направил труда да погледне по-старателно. Ако бяха го направили, някой щеше да ги забележи.

— След като намери причина за смъртта, ти също ли спря, Джон? — попита Марлин. — Или продължи още?

— Да, госпожо. Можете да сте сигурна. Имаше някакъв хемоагент и малко морфин, заради болката. Получих документацията ѝ, когато поисках тялото — тя е вземала сама морфин в болницата, но в никакъв случай не може да се говори за фатална доза от каквото и да е друго.

— Но щом си е прилагала сама лекарството — попита Фарел, — това означава, че се е контролирала доста добре. Нали така?

— Възможно е — съгласи се Страут. — Тя е чувствала, когато е започвало да я боли, и щом е ставало прекалено мъчително, е натискала копчето на дозатора, за да ѝ се включи морфин.

— А той е предварително дозиран, нали не греша, Джон? — заинтересува се Аш. — Контролира се и времето на подаване?

— Точно така. Няма начин тя сама да си превиши дозата, ако това имате предвид.

— Значи не е била в нещо като кома? — Кой знае защо Харди си въобразяваше, че е било така. Фактът, че е била в съзнание някак си правеше смъртта ѝ още по-тежка. — Искате да кажете, че е била будна? И някой просто е влязъл и я е убил?

— Това не мога да кажа, Диз. Може точно в този момент да е спяла. Но иначе за това дали по принцип е била в съзнание, бих казал определено „да“.

Всички изглежда бяха потънали в мислите си. Областният прокурор просто поклащаше глава непрекъснато. Накрая спря.

— Господин Фарел, искам да ви благодаря, че се отзовахте и дойдохте толкова рано. Надявам се скоро да имаме вести от вас. Благодаря ви за съдействието.

В първия момент Фарел не разбра, че Джакман му казва да си тръгне. Когато му прищрака, прие това много достойно, благодари на прокурора, че се е сетил да го покани, на Страут — за усилията му, както и на Харди.

Страут също заговори.

— Ако нямаш нужда от мен, Кларънс, имам усещането, че ме очаква напрегнат ден и най-добре да се захващам отсега.

След като двамата си тръгнаха, Джакман се изправи, заобиколи и застана пред бюрото си, после с подскок се намести върху него.

— Диз, ние споделяме информацията за Маркъм с теб и ти си човекът, чиято заслуга е да се привлече вниманието на всички нас към случая с госпожа Лоринг. Благодарни сме ти. Но продължаваме да очакваме твоят клиент да свидетелства обстойно пред големия съдебен състав. Особено в светлината на този списък, който той ни е предоставил и който е сам по себе си пълен с редица нови подозрения. — Той погледна към Аш и Глицки, към двамата инспектори на отсрещната стена. — Ако някой би желал господин Харди да излезе навън, сигурен съм, че той ще прояви разбиране.

Но никой не каза нито дума.

Джакман изчака още няколко секунди, после се обърна към Глицки.

— И така, Ейб, всички разбираме, че това поставя случая „Маркъм“ в съвсем различна светлина. Как смяташ да продължим?

Когато Харди влезе, Дейвид Фрийман вдигна поглед от несъмнено блестящото изложение, което пишеше на ръка в юридическия си бележник с жълта хартия.

— А, господин Харди! — каза зарадван той. — Влезте, влезте.

Половинка незапалена пура висеше в устата му. Най-горното копче на ризата му беше разкопчано, вратовръзката му бе така разхлабена, че едва се крепеше. Харди си помисли, че това може би е същата връзка, с която Фрийман бе вчера, същата риза. Щорите стояха все още наполовина спуснати, макар че работният ден вече отдавна беше започнал. Дали Фрийман не беше спал в кабинета си? Нямаше да е за първи път, но реши да не пита. В края на краищата по-добре да не знае.

— Искал си да ме видиш. Ако е за наема, не плащам повече и това е последната ми дума. Всъщност и без това плащам прекалено много.

Фрийман се покашля.

— Това с жената от „Портола“ е твое дело, нали?

— Може би.

— Това значи, че си или най-лишеният от късмет кучи син на планетата, или най-тъпият. Много съм любопитен да науча какво си смятал, когато си поискал от Страут да изкопае костите на тази нещастна женица.

— Откъде знаеш, че съм бил аз? А и, строго погледнато, не съм. Беше Уес Фарел, макар че, признавам, и аз изиграх някаква роля.

— Онези намеци вчера на обяд, които може би поради голямото си вълнение си забравил… Джон Страут спомена поименно както господин Фарел, така и госпожа Лоринг. А по една случайност ги забелязах отново във вестника тази сутрин. На първа страница, ако не греша.

— А пък сега се сещам и за автора на материала — Джеф Елиът. Трябва да му се обадя и да го накарам да ме черпи един обяд или нещо такова.

Фрийман се облегна назад, огледа го изпитателно.

— Не говориш сериозно.

Харди взе един тапициран стол и го придвижи така, че да се вижда с Фрийман, след това седна.

— Вземам го напълно сериозно. И при цялото ми полагащо се уважение към побелелите ти коси, това не е нито лош късмет, нито глупост. Проверих и съм сигурен, че моят клиент е отсъствал и е бил далеч, когато госпожа Лоринг е починала. Не е могъл да я убие.

— Да, може би не нея, но може би тя няма нищо общо с Маркъм.

— Формално погледнато, така е, но това не е приложимо в случая. Тя е напълно свързана с него.

— И как, моля? Доколкото разбирам, а даже и статията на господин Елиът го подчертава съвсем ясно, твоята госпожа Лоринг е умряла от различна свръхдоза, от напълно различно лекарство от лекарството на господин Маркъм. Това само по себе си посочва към различен извършител. Res ipsa loquitur, n’est-ce pas?2 Възможно ли е да не осъзнаваш това?

Харди започваше да се дразни от насоката, която пое Фрийман, но не можеше да не се възхити от човек, който се изразява на английски, латински и френски, и то свързано, с такава лекота и без предварително обмисляне. Такова нещо не чува всеки ден. Така че Харди отвърна полуусмихнат:

— Разбира се, Дейвид, осъзнавам го. Просто не виждам какъв е проблемът.

Фрийман се наведе напред, опря лакти на бюрото и извади пурата от устата си.

— Проблемът е, че този случай нито доказва, нито опровергава каквото и да е, свързано с твоя клиент по отношение на господин Маркъм. А ти си даваш вид, че е така. Всъщност единственият резултат е, че по този начин само се засилва натискът върху господин Джакман да задържи поне някого в „Портола“, а най-подходящият човек подръка може всъщност да се окаже доктор Кенсинг.

Харди поклати глава.

— По една случайност току-що бях при Кларънс. Той изобщо не разсъждава по този начин.

— Ще го направи. Дай му малко време.

— Не вярвам. Той ще търси човека, който е убил госпожа Лоринг и може би още няколко други пациенти в „Портола“. След това ще приеме, че същият този човек е убил и Маркъм.

— И защо мислиш, че ще направи това?

— Господи, Дейвид! Защото такава е логиката. Не си ли малко прекалено доверчив да допускаш, че двама отделни убийци обикалят залите в „Портола“?

Фрийман отпусна глава и въздъхна.

— А бавното преследване с кола на О. Дж. Симпсън не изискваше ли прекалена доверчивост? А онази синя рокля на Моника, дето се оказа неизпрана, не изискваше ли прекалена доверчивост? Или повторното преброяване във Флорида — двеста и няколко гласа от шейсет милиона? Повярвай ми, Диз, хората днес са свикнали на безкрайно разтеглива доверчивост. Това, което виждам, е, че за жалост си изкушен да мислиш, че вече си спечелил, че си отървал Кенсинг. Казвам ти, че не е така. Единственото, което си постигнал, е да поставиш всички в „Портола“ под увеличително стъкло, включително и него. Не би трябвало да пренебрегваш това, но от думите ти разбирам, че точно такива намерения имаш.

Харди погледна гневно възрастния човек.

— И какво предлагаш?

Фрийман доволно се впусна в обяснение.

— Нещата вече доста се нажежиха, Диз. Ще им се наложи да закопчеят някого заради нещо много скоро, иначе ще има селски бунтове. Много е възможно да се хванат за твоя клиент заради Маркъм, после леко да намекнат, че става и за повечето, ако не и всички други, само дето не могат да го докажат. — Очите му искряха под гъстите стоманени вежди. — Може да си постигнал възможна защита на Кенсинг при процеса, но сега е много по-вероятно, че дело срещу него ще има.

Всъщност Харди беше заключил, че неприятностите на Кенсинг са практически свършили. В еуфорията, последвала правилната догадка по отношение на госпожа Лоринг, а след това и промяната в позицията на Глицки, той — както сега беше склонен да приеме — може би се бе поувлякъл в предположенията си за последиците от резултатите от аутопсията. Фрийман му напомняше, че клиентът му все още е изложен на опасност и е уязвим, може би сега дори повече от преди. За Харди бе по-добре да остане нащрек, докато цялата драма не приключи.

— Нека да ти задам един въпрос — каза възрастният мъж. — Ами ако някоя от следващите аутопсии покаже отново калий? Смяташ ли, че това ще помогне на клиента ти?

— Дейвид, нямало го е при госпожа Лоринг. Ясно ли е? Щом не е убил нея, значи не е убил никого от тях.

— Не е вярно. Просто така ти се иска. А сега започваш и да се ядосваш, което е съвсем разбираемо, защото виждаш, че логиката ти не издържа. Но не си го изкарвай на мен. — Той взе пурата си и замислено я подъвка. — Чуй ме, не искам да ти развалям настроението, наистина не искам. Съгласен съм, че си отворил една врата и тя може да те отведе там, където искаш. Надявам се да стане така. Надявам се, че имаме един сериен убиец, който ще си признае всичко преди залез-слънце. Но помисли за това — кой даде имената на умрелите хора? Кенсинг. Щом като е изпитвал съмнения толкова пъти, защо не се е обадил по-рано? Защо е чакал, докато бъде заподозрян за смъртта на господин Маркъм? Не е ли това малко удобно? И не е ли възможно да е действал в съучастие с някой друг от „Портола“, например някоя от сестрите, така че да не се е налагало да бъде там физически при всеки смъртен случай? Ти се смееш, но тези въпроси не са безсмислени. Разгледал ли си възможността Кенсинг с една или повече сестри да са получавали премии под масата от „Парнас“ за това, че са разчиствали леглата от залежали се безнадеждно болни пациенти без подходяща осигуровка? Подобни неща са се случвали, особено в организации, където парите не достигат. — Той замълча малко, облегна се на стола си и побарабани с пръсти по бюрото. — Не казвам, че всичко това е дори малко вероятно, Диз. Но съм обезпокоен. И ти би трябвало също да се безпокоиш.

Харди се размърда неспокойно на стола си. Фрийман бе негов неофициален ментор от много години и макар че понякога можеше да бъде непоносим, никога не се държеше глупаво. Струваше си да го изслуша човек.

А старият адвокат имаше и още един аргумент. От настойчивостта му си личеше, че може би е най-важният.

— Доколкото разбирам, Диз, десетината имена в списъка на твоя клиент са все хора с прогноза за продължително и безнадеждно заболяване. Не е ли така?

Кимване.

— Тъкмо затова Кенсинг започнал да ги забелязва. Умирали прекалено рано.

— Значи, ако това е вярно, не се ли появява тук едно друго заключение, особено по отношение на Маркъм?

Харди видя веднага проблема.

— Той не влиза в профила. Не се е очаквало да живее дълго.

— Точно така. — Най-после Фрийман изглеждаше удовлетворен. — Сега ако се окаже, че всеки от другите десет е починал от този мускулен релаксант, а не от калий, тогава Маркъм ще има не само различна прогноза, но и различно лекарство спрямо всички други. Това за мен може и да не води до категорично заключение, но все пак поражда своите въпроси, не би ли се съгласил?

— Например кой е убил Маркъм и защо. Точно където сме в момента. — Харди се изправи. — А като си помисля, че само преди петнайсет минути се чувствах така добре, сякаш съм постигнал някакъв напредък!

— Ще се чувстваш много по-добре, когато наистина напреднеш, Диз. Ще видиш.

— Сигурен съм, че така ще бъде, Дейвид. Сигурен съм.

После се обърна да си тръгне, но Фрийман отново го спря.

— Сега, като се замисля, има един начин да използваш тази ситуация, за да помогнеш на доктор Кенсинг.

— Слушам.

— Щом, както разбирам, си успял да заинтригуваш Кларънс и Ейб с различните възможности, които разкритието ти за госпожа Лоринг предлага, навярно ще е възможно да се поровиш малко по-дълбоко в нещата, без да събудиш някакво подозрение. Езиците може да се развържат, може да падне някой и друг бисер.

Точно това Харди бе усетил донякъде тази сутрин в кабинета на Джакман, където сякаш се бе появила една първа вълна от интуитивна вяра, че може би Кенсинг не е убил никого. Но Фрийман навярно беше прав да смята, че това няма да трае дълго. Ако Харди искаше да се възползва от тази вяра, трябваше да действа бързо.

Глицки не смяташе този път да праща момчетата си сами. Той знаеше, че най-старшият му инспектор, ветеранът Марсел Лание, бе издържал лейтенантски изпит през януари, бе се изкачил в йерархията на държавната служба и сега жадуваше за възможност да покаже какво може да постигне като началник. Скоро щеше да бъде преместен от отдел „Убийства“, за да командва свое собствено отделение и искаше то да бъде добро. Това щеше да бъде неговата възможност за изява.

Така че докато Брако и Фиск се упражняваха да попълват заповеди за проверка на болнични архиви, Глицки остави Лание да командва и отиде с колата до „Портола“. Там заобиколи фалангата от коли на телевизионни репортери, скупчени на паркинга, и премина без никакъв коментар покрай навалицата репортери във фоайето на болницата.

Пред кабинета на административния директор секретарката започна да обяснява на Глицки, че господин Андреоти няма да се среща поотделно с репортери. След около половин час щеше да дава пресконференция. При тази новина лейтенантът извади значката си и попита дали директорът не би могъл да му отдели няколко минути още сега.

Андреоти излезе иззад бюрото си с усмивка като маска на мъртвец и грабна протегнатите ръце на Ейб почти отчаяно. Слаб, посивял, с хлътнали очи, облечен в сив костюм с вратовръзка в електрик, днес той изглеждаше съставен от равни части ужас и изтощение. Глицки си каза, че не би могъл да го обвини за това. През седмицата след убийството на Тим Маркъм проблемите на болницата се бяха увеличавали логаритмично, а тазсутрешната бомба бе кулминацията. Не само че аутопсиите, провеждани в „Портола“, се оказваха в най-добрия случай немарливи (а в най-лошия — престъпни), ами е било извършено убийството на най-малко един, а може би дори на десет души, докато са лежали в леглата си в интензивното отделение.

Още нямаше десет часа сутринта. Притеснен и объркан, Андреоти вече бе разговарял по телефона с „Тайм“ и „Нюзуик“, „Ю Ес Ей Тудей“ и „Ню Йорк Таймс“. Бе се срещнал с представители на профсъюза на медсестрите, лекарската група в „Парнас“ и самата компания „Парнас здраве“. Кметът искаше да го види в два часа.

Андреоти разположи Глицки да седне, после заобиколи бюрото си и също седна.

— Какво можем да направим, за да облекчим вашето разследване, лейтенант? — започна той. — Само кажете. Ние ще ви сътрудничим по всички възможни начини. Разпоредил съм същото на всички тук. Нямаме какво да крием.

— Радвам се да чуя това, сър. Моите хора ще дойдат тук много скоро и списъкът им за пазаруване ще бъде доста дълъг. Включително заповеди за проверка на документацията за интензивното отделение, при това и по времето, когато госпожа Лоринг е била хоспитализирана.

— Да, разбира се.

— Също така, както може би знаете, говори се, че и други пациенти може да са били убити тук. Имаме списък, по който работим…

— Да. На Кенсинг, нали?

— Да, сър, точно така.

— Добре. Вие си знаете работата, сигурен съм, но тук се говореше… Бях чул, тоест че той е сред заподозрените от вашия отдел за убийството на господин Маркъм, нали?

Той формулира това като въпрос, на който Глицки не се почувства задължен за отговори. Вместо това го изчака да продължи.

— Така или иначе — завърши накрая Андреоти, — ако бях аз, щях малко да се почудя при такъв списък, предоставен от заподозрян в убийство.

Глицки кимна умислено и кръстоса крак върху крак.

— По принцип в една нормална ситуация бих се съгласил с вас. Но в този случай първото име излезе положителен. Госпожа Лоринг е била убита тук.

Андреоти промълви само на себе си:

— Боже мой, знам това.

— Но да се върна за миг назад. Казахте, че сте чули, че доктор Кенсинг е основният ни заподозрян за убийството на господин Маркъм. Това ли е общото настроение спрямо него тук?

— О, не. Искам да кажа… — Погледът на Андреоти се стрелна към вратата, после се върна към Глицки. — Нямам намерение да обвинявам когото и да било в убийство. Доктор Кенсинг беше доста популярен тук сред медицинския персонал.

— Медицинският персонал?

— Ами, другите лекари и сестрите. Той е много добър лекар, но малко… своенравен човек. Мисля, че много от колегите му се възхищават на неговите принципи, но с него може да е трудно да се работи. Той не играе в екип.

— Значи не се е разбирал много с администрацията?

— Не, наистина. Нито пък с господин Маркъм. Това не беше тайна.

— Така е. Чухме за това. Значи той е убил господин Маркъм? Така ли мислите?

— Ами, той имаше големи проблеми с този човек и е бил в стаята… — Андреоти разпери ръце умолително. — Признавам, че ми е минавало през ума, макар че не ми се иска да е така.

— Имате право да предполагате — успокои го Глицки. — Но днес не съм дошъл за господин Маркъм. Искам да разговарям директно с някои хора от персонала и се питам дали бихте могли да ми дадете имената на хората, които са били дежурни, по-специално в интензивното, по времето, когато госпожа Лоринг е умряла.

— Разбира се, че мога да проверя. Бихте ли ми дали две минутки?

Оказаха се по-скоро десет, но когато Глицки видя името Раджан Бутан, си го спомни от прочетените дешифрирани записи на разпитите, проведени от Брако и Фиск тук. После попита Андреоти дали Бутан още работи в болницата и ако е така, къде може да го намери.

Раджан беше учуден, че отново го викат да говори с полицията. Бяха идвали толкова често миналата седмица, говориха с всички. Когато се бяха обърнали към него, какво можеше да им каже? Беше с доктор Кенсинг, грижеше се за господин Лектър, когато започна писукането на мониторите за господин Маркъм. След това беше както винаги при син код, само че два пъти по-напрегнато. Не можеше да каже кой е влизал в стаята, кой е излизал. Изпълнявал е нарежданията на господин Кенсинг, опитвал се да ги предусети, но всичко е минало толкова бързо, че всъщност вече нищо не си спомня. Макар че, разбира се, е бил там.

Като влезе във фоайето, видя от пръв поглед, че този нов човек е по-възрастен от другите и по-суров. Кожата му беше тъмна, също като на Раджан, но очите му бяха сини и много уморени. Един белег започваше точно над брадичката, преминаваше през устните и стигаше до дясната ноздра. Нещо във външността на този човек го изплаши и Раджан усети как започва да трепери вътрешно. Внезапно усети дланите си влажни и ги избърса в престилката си. Мъжът го наблюдаваше през цялото време, докато болногледачът измина пътя от вратата до масата, където новодошлият седеше. Не мигна нито веднъж.

Раджан застана пред него и се опита да се усмихне. Той изтри отново дланите си и протегна дясната си ръка.

— Здравейте. Искали сте да ме видите?

— Седнете. Искам да ви задам няколко въпроса за Марджъри Лоринг. Спомняте ли си я?

Марджъри Лоринг, замисли се той. Да, разбира се, спомняше си я. Стремеше се да запомня по нещо за всеки от пациентите си, макар че през годините мнозина бяха потънали в мъглата на спомените му. Но Марджъри Лоринг не беше толкова отдавна в края на краищата. Все още беше с него. Можеше да си представи лицето ѝ. Тя щеше да бъде още един такъв дълго страдащ умиращ болник, както Чатърджи.

Но съдбата я бе освободила рано.

28

След лекцията на Фрийман Харди не губи време. Той се завърна в кабинета на съдебния лекар, където за негово пълно удивление Страут си беше качил краката на бюрото и гледаше последните минути от някакво сутрешно токшоу на малък телевизор. Харди беше виждал телевизора по-рано, но смяташе, че не работи, тъй като вероятно е бил използван при убийство. Страут му махна да си вземе стол и да седне да погледа. Двамата водещи, мъж и жена, разговаряха с някой, когото Харди не познаваше, за филм, за който дори не беше чувал. Актьорът очевидно се впускаше в ново амплоа и току-що беше издал компактдиск. И съответно изпя с нищо незапомнящата се претенциозна песен, която беше хит от филма. Когато този разговор приключи, Страут взе дистанционното и изключи телевизора.

— Обичам го тоя човек — заяви той.

— Кого? Този певец?

— Не. Реджис.

— Реджис?

— Диз, моля те. — Страут не можеше да повярва, че Харди не разпознава най-вездесъщото лице на Америка. — Никога ли не си гледал шоуто „Милионер“? Това е той. Забелязвал ли си вратовръзките, които нося последната година? Тоя човек разработи цяла модна колекция от тях. Жена ми казва, че изглеждам десет години по-млад.

— Знаех си, че има нещо — съгласи се Харди.

— И знаеш ли защо още го обичам?

— Не, наистина не се сещам. Трябва да кажа, че аз самият много не гледам Реджис.

Страут се изкикоти.

— Много изпускаш. — После въздъхна, взе един тънък автоматичен нож от бюрото си, натисна копчето на дръжката и тясното стоманено острие изскочи с щракане. — И какво те води отново тук толкова скоро? Надявам се, че не е поредната молба като последните два случая.

— Последните два случая ти донесоха едно заглавие във вестниците и бързо спечелени хиляда долара.

Страут почистваше ноктите си с ножа.

— Истината е, че се боря с мисълта да ти върна парите, защото се оказа, че си бил почти прав. В крайна сметка, струваше си да се направи това. След Лоринг никой няма да ми придиря, че съм извършил първата аутопсия — имам предвид господин Лектър.

— Е, както искаш, Джон. Ако решиш да ми върнеш парите, ще ги приема. Но ти си ги спечели честно и почтено. А докато решаваш, може би ще отделиш една минутка да поговорим за Карла Маркъм.

Страут не отговори веднага. Вместо това затвори ножа, после го щракна отново. Затвори го, отвори го.

— Чудех се кога ще поискаш да поговорим за нея.

— Искаш да кажеш, че има причина да поискам?

— Не. Не казвам нищо твърдо. Заключението ми бе достатъчно ясно, като се оставя еднаква възможност за убийство и самоубийство.

— Но има нещо, което те смущава?

Страут кимна.

— Доста неща ме смущават. Имаш копие от заключението ми, нали?

Харди кимна. Бе го прочел за първи път в неделя вечерта, след това отново в офиса си вчера. Бе му станало навик да чете и препрочита показанията на свидетелите и докладите, където истината често лежеше погребана под камари от безполезни подробности.

— Забелязах, че с оръжието е стреляно отдолу и иззад дясното ухо, като куршумът е отишъл напред.

— Точно така. — Страут затвори отново камата, после се изправи и отиде до етажерката, която покриваше от пода до тавана стената вляво от Харди.

Облегна бедрото си на тясната издадена част, измъкна от първия рафт стар револвер за шест патрона и завъртя цилиндъра.

— Виждал съм това и преди.

— Колко пъти?

Страут отново завъртя барабана.

— Може би два пъти.

— За трийсет години работа?

Той кимна.

— Горе-долу. Може и три пъти.

Харди се замисли.

— Значи, както разбирам, госпожа Маркъм си е служела с дясната ръка.

— Не. И това не е вярно. — Като се изключи едно неосъзнато полюляване на крака, съдебният лекар застана неподвижно. — Освен това знаеш, че си е прехапала вътрешната страна на долната устна.

— Видях това. Дали някой не е притискал с ръка устата ѝ?

— Искаш да кажеш, идвайки иззад нея? Възможно е, но в никакъв случай не мога да бъда категоричен. Също така е възможно да си е прехапала устната.

Харди поседя за миг. Взираше се нефокусирано по посока на венецианските щори зад бюрото на Страут. В ивиците слънчева светлина се носеха прашинки. Барабанът се завъртя още няколко пъти. Най-после Харди вдигна глава.

— Тогава защо изобщо се споменава самоубийство?

— Има следи от барут по дясната ѝ ръка. Знам, знам какво ще кажеш — вдигна ръка Страут. — Това не доказва, че е стреляла. Изстрелът, който я е убил, би могъл просто да е бил твърде близо до нея. И си сто процента прав. Но пистолетът до ръката ѝ… — Гласът на Страут замря, той срещна погледа на Харди. — Нямах никакви медицински доказателства, за да го изключа, Диз.

— Значи някой може доста сполучливо да го е направил така, че да изглежда самоубийство.

— Напълно е възможно, Диз. Безспорно е така. Но искам да те питам защо предпочиташ да е убита.

— Може би защото това е последното, което ми остава.

— Освен твоя списък, искаш да кажеш.

Харди поклати глава.

— Както господин Фрийман посочва, няма пряка зависимост между някой от този списък и човека, който е убил Тим Маркъм. Но ако Карла е била убита, обзалагам се, че трябва да е бил същият човек, който е убил и съпруга ѝ.

— Но не беше ли твоят клиент последният в дома ѝ преди…

Страут остави фразата незавършена.

Харди въздъхна.

— Хипотезата ми още не е съвършена, Джон. Работя по нея.

Въоръжени със заповедта си за обиск, Брако и Фиск се насочиха към Дона, завеждащата архива в „Портола“. Тя беше около трийсетгодишна, възпълничка и доста резервирана в началото, когато разбра, че са полицаи. Носеше малка халкичка на моравите си устни и още една на дясната вежда. За Фиск беше очевидно, че Брако няма да се чувства в свои води, разговаряйки с нея, така че той се зае със задачата. И някак си, само за броени минути, двамата се сприятелиха. Дона си разбираше от работата и в рамките само на половин час изнамери и разпечата всички необходими документи за персонала и пациентите в „Портола“ през съответните дни.

След още половин час в една от заседателните зали бяха събрали горе-долу всичко, което смятаха, че иска Глицки. Оказа се, че сестрите в интензивното отделение наистина се сменят по доста редовен график, макар че из цялата болница имаше повече такива сестри, отколкото двамата инспектори отначало си бяха помислили. Общо взето в десетте смени, през които според списъка на Кенсинг би могло да има преждевременно починали пациенти, в интензивното бяха прекарвали известно време девет сестри. Само две обаче бяха дежурни във всяка една от „смените на смъртта“ — Патриша Дейли и Раджан Бутан.

— Само дето още не знаем със сигурност, че някои от тези десет са били убийства — подхвърли Брако. — Знаем само за Лоринг и за Маркъм.

— Но затова пък знаем, че Дейли не е била наоколо край Маркъм, нали? — отвърна Фиск. — Докато Бутан е бил. Другият човек в тази смяна е бил… как се казваше?

Бе една от другите постоянни седем сестри в интензивното и Брако я уточни бързо.

— Кони Роу.

— Не знам как помниш такива подробности. Разпознавам едно име, когато го чуя, но не мога да се сетя за него, ако ще и животът ми да зависи от това.

— Няма нищо, Харлен. Затова са ни събрали заедно. Има неща, в които ти си добър, а аз не бих посмял и да опитам. Например като с Дона току-що. Или издирването на смяната на Лоринг, което напълно бях забравил.

Стоплен от похвалата, Фиск се изправи и се протегна.

— Какво значи половин час повече, когато си прекарваме така добре!

Двамата отидоха при архива — сега вече бяха стари приятели с Дона, и ѝ казаха, че има още една смяна, която искат да проверят. Брако, царят на детайлите, си спомни датата — 12 ноември. Марджъри Лоринг бе издъхнала по време на последната смяна, между четири следобед и полунощ.

Пръстите на Дона полетяха по клавиатурата, после тя вдигна поглед към тях.

— Странно — каза. — Мисля, че във всички смени, които гледахте, го имаше това име — Р. Бутан, има го и тук. Вие, момчета, търсите ли специално някого?

— Не, но той се появява постоянно, нали?

Младата жена почука с лакираните си в черно нокти по бюрото.

— Всъщност какво има в тези дати? Можете ли да ми кажете?

Фиск се наведе напред и драматично погледна в двете посоки нагоре-надолу из стаята.

— Можем — каза. После добави стария лаф: — Но после ще трябва да ви убием.

Очите на Дона за момент станаха като палачинки, после тя се изхили и натисна клавиша за разпечатване на документа, Фиск взе листа и му хвърли един поглед. Отново Кони Роу, отбеляза си наум. Патриша Дейли я няма. С многозначителен поглед показа листа на партньора си, после се обърна към чиновничката.

— Може ли да ви попитам нещо, Дона, ако позволите? Има ли някакъв регистър за лекарите, идвали по време на тези същите смени, които гледахме?

Тя се замисли за момент.

— Ами, отделните пациенти имат свои лекари, които ги наглеждат. Това ли имате предвид?

— Не точно това. Имам предвид всички лекари, които са влизали в интензивното тези дни. По каквато и да е причина.

— Всички?

Фиск сви рамене и ѝ се усмихна.

— Не зная. Само питам.

Езикът ѝ се въртеше около халкичката на устната.

— Има вероятност да пазят списък в сестринския пункт, може да попитате, макар че не си представям защо биха го правили. Лекарите постоянно влизат и излизат. Мисля си, че това зависи от най-различни неща.

За Джак Лангтри, шефа на отдела за оглед на местопрестъпленията, ситуацията беше странна.

Малко преди обяд Марлин Аш го покани в кабинета си, за да поговорят за Карла Маркъм. Когато Лангтри пристигна, до нея, наведен над бюрото ѝ, стоеше някакъв мъж и разглеждаше снимките от местопроизшествието. Лангтри надушваше адвокатите от километър и този със сигурност беше такъв. А след това Аш обясни:

— Господин Харди представлява доктор Кенсинг. Лейтенант Глицки и господин Джакман се съгласиха да му сътрудничат в замяна на показанията на неговия клиент. Би искал да ви зададе няколко въпроса.

Лангтри не знаеше как да разбира това, но щом Марлин Аш нямаше нищо против, той също не възразяваше.

— Дадено, приятел — каза той. — Няма проблеми.

Погледът на Харди беше прикован върху цветната снимка с тялото на госпожа Маркъм — така, както Лангтри го бе видял на кухненския под. Пистолетът бе в горната част на кадъра. Харди го посочи с пръст.

— Откъде е дошло оръжието?

— Долното ляво чекмедже на бюрото на Маркъм, което се намира в кабинета до кухнята. Поне там бяха регистрацията, мунициите и приспособленията за почистване. Имаме снимка на това някъде в купчината.

— Мисля, че я видях. Двайсет и втори, нали? — Лангтри вдигна поглед от снимката, погледна Харди в очите и не каза нищо. — Имате го като доказателство, нали? Колко куршума е побирал?

— Шест, но имаше само пет празни гилзи.

Харди се намръщи.

— Значи са изстреляни пет куршума.

Лангтри сви рамене — откъде по дяволите можеше да знае?

— Четирима убити, едно куче — по един на всеки.

— Каква ти е идеята, Диз?

Харди се обърна към Марлин.

— Мисля, че някой друг е стрелял първите пет пъти, после е сложил оръжието в ръката ѝ, стрелял е отново и е взел последната гилза със себе си…

— И къде е отишъл куршумът? — попита Лангтри.

— Не знам. Излетял през прозореца?

— Беше затворен.

— Може предишната вечер да е бил отворен. А децата? — попита Харди.

Той прехвърли няколко снимки, докато стигне до тях, после за миг отмести поглед настрани и си пое дълбоко дъх. Лангтри се почувства по същия начин, като ги видя — отново му стана зле.

— Какво искаш да знаеш?

— Просто какво се е случило.

Докато през следващите няколко минути Лангтри описваше подробностите по престъплението, Харди прелистваше купчината фотографии. Когато Лангтри свърши, адвокатът продължи с въпросите в друга посока.

— Много шум ли вдига двайсет и две калибров револвер?

— Не много. Не може и да се сравнява с трийсет и пет цяло и седем. Просто изпукване.

— Ако се стреля в къща посред нощ, ще се събудят ли всички?

— Не знам. Може би не.

— Добре. Още един въпрос. Защо му е бил на Маркъм револвер?

— Нямам понятие, приятел. Няма голяма полза за отбрана. С него не можеш да спреш някой изпечен злодей, нали? Освен ако не стреляш съвсем отблизо. Или от упор, както е било тук.

— Добре. — Харди прехвърли още няколко снимки. — Ако не възразявате, сержанте, и вие, Марлин, бих искал да огледам къщата.

Двамата отидоха дотам поотделно с колите си. Лангтри го срещна отново при входната врата на дома на семейство Маркъм и докато ровеше за ключа, един друг мъж внезапно се отправи към тях през зелената площ от съседната къща, като им махаше приятелски.

— Извинете — каза той, — видях ви, че чакате, че стоите на входа. Трябва да знаете, че никой… вече никой не живее тук.

— Да, господине, благодаря. — Лангтри извади портфейла си и значката и я показа на мъжа. — Полиция. Запознати сме със случая. А вие сте…?

— Съседът, ей оттатък, Франк Хусик. — Посочи към своята къща. — Просто хвърлям по едно око.

— И добре правите. Благодаря ви — каза Лангтри. — Ще огледаме още веднъж.

— Заповядайте тогава. Извинете, че ви обезпокоих.

— Няма нищо.

Сега вече бяха вътре, в кухнята. Харди стоеше над тебеширеното очертание върху покрития с мексикански плочки под. Топлата дневна светлина обгръщаше стаята. През един прозорец на тавана обедното слънце хвърляше широк и ярък правоъгълник пред готварската печка. Над умивалника имаше двукрил прозорец, а отзад — перално помещение, в което проникваше достатъчно естествена светлина. Малък коридор покрай хладилника — където бе убито кучето — водеше до полуостъклена задна врата.

Лангтри седеше зад Харди на стол, който бе донесъл от трапезарията. Харди коленичи. Като се изправи, пресече стаята, стигна до умивалника, вдигна резето и открехна десния прозорец. После отстъпи настрани, направи същото с левия прозорец и се върна до тебеширената линия.

— Ако съм тук долу, близо до пода, и изстрелям куршум през някои от тези прозорци — говореше сякаш на себе си той, — няма да улуча отсрещната къща. Ще улуча небето. Искате ли да ми направите още една услуга? Постойте тук в кухнята за минутка.

Лангтри изпълни молбата му и Харди излезе през вратата на трапезарията. Стъпките му отекнаха ясно по централното стълбище, после гласът му долетя отгоре.

— Пребройте до десет и после ме извикайте колкото може по-високо.

След още една минута Харди се върна в кухнята.

— Чух ви, но едва-едва. Бях в стаята на Йън.

— И какво означава това?

— Това означава, че никой не е можело да се събуди, когато Карла и кучето са били застреляни. Това означава, че кучето е застреляно, за да мълчи, което е единственото смислено обяснение.

— Тогава защо са застреляни децата?

— Страхувал се е да не би да е събудил някого горе. Или това, или хлапетата са знаели, че е бил тук, когато са отишли да спят. Само че децата са спели. Изстрелите не са стигнали до горе. И все пак е било твърде рисковано. Така че най-напред е застрелял Йън и затова е заглушил пистолета с възглавницата. После момичетата. Как ви звучи?

Харди нямаше намерение да разговаря със свидетел в присъствието на полицай. Последва Лангтри няколко пресечки, после избибипка за довиждане и се върна на улицата на Маркъмови, където спря, паркира, излезе отново от колата и почука на вратата на Франк Хусик. След като го бе видял с Лангтри и неговата значка, господинът вероятно бе приел, че той също е полицай. Харди го остави да си мисли така.

Хусик го покани и му предложи изстуден чай, който той прие. После излязоха през задната врата в една добре построена беседка от секвоя. Харди не си спомняше кога за последен път е седял сред такова изобилие от добре гледани цветя. Хусик ги бе посадил около беседката, в земята и в саксии на перваза на самата беседка, и сега, в края на април, те цъфтяха буйно. Но в средата на беседката бе оставил празно пространство, където имаше маса от ковано желязо, засенчена от голям платнен чадър. Тук седнаха на удобни тапицирани столове.

От протоколите, които бе чел, Харди знаеше, че Хусик е пенсиониран зъболекар, шейсет и две годишен. Бе червендалест, с късо подстригана прошарена коса. Този ден бе с избелели морскосини панталони, мокасини на бос крак и риза със закопчаваща се яка, като двете най-горни копчета бяха разкопчани. Изглеждаше разговорлив, дружелюбен, интелигентен. Харди си отбеляза наум, че ако се стигне дотам, Хусик би бил прекрасен свидетел.

— Да, чух изстрела — каза той. — Къщата е само на хвърлей камък, ей там. Вече казах на полицията.

Харди знаеше това, но едно от разочарованията му по отношение на доказателствения материал в този случай бе неумението, с което бяха проведени някои от разпитите на Фиск и Брако. Питаше се дали те изобщо са чували за относително простата идея, че свидетелите се питат къде са били, какво са видели или помислили и какво са правили по време на едно убийство. Това, струваше му се, не бе високо концептуална полицейска работа. А разпитът на Хусик — просто нахвърлян разговор за цветя и инвестиции и почти нищо за деня на смъртта на Маркъм — беше според него един от най-слабите разпити.

Така че тук му се налагаше да запълва доста празноти.

— Разбирам това — отговори той. — Всъщност, чел съм протокола от този разпит, но моят подход е малко по-различен. Вие току-що казахте „изстрела“. Само един изстрел ли чухте? Мисля, че забелязах някъде да казвате „три“.

Хусик отпи замислено от чашата си, после я постави внимателно на масата.

— И това ме питаха и се боя, че нямам добър отговор. Доколкото си спомням, казах на другите полицаи, че по това време си бях легнал, бях доста изморен след прекарания ден у Карла. Там бе адски изтощително и емоционално, повярвайте ми. Но щом тя имаше нужда от мен, исках да бъда на разположение. — Леко плесвайки се по челото, той направи гримаса. — Но с това не отговорих на нашия въпрос, нали? Извинете. Когато човек е зъболекар, прекарва целия си живот, като си приказва с хора, които не могат да му отговорят. Това засяга начина на изразяване, но ще опитам отново. И така. Колко изстрела съм чул? Ясно — само един. — Харди погледна през зелената площ към помещението, което знаеше, че е кухнята на Маркъмови. Осъзна, че когато са си тръгнали, са оставили кухненските прозорци отворени. — Помислих си, че може да е пукот от автомобил, защото в този квартал изстрел на пистолет не е първото нещо, за което човек се сеща.

— Но може да сте чули три изстрела?

— Знаете ли, това е много странно. Никой от тези звуци не бе много силен. В паметта ми са три. Но като се върна и се опитам да ги чуя, като че ли чувам един, а си спомням два. Не се изразявам много ясно, нали? Искам да кажа, последният определено бе нещо — вече бях седнал в леглото. Но първите два бяха като че ли съм ги сънувал, разбирате ли как става?

— Разбирам — кимна Харди. Сирена, която се оказва, че е будилникът ти. Но това, помисли си той, биха могли да бъдат двата изстрела, които са убили момичетата — ей там отсреща, на двайсет и пет метра — и после последният изстрел през отворения прозорец на кухнята, който трябва да е прозвучал по-силно. — Но вие сте били в леглото, когато сте ги чули? Спомняте ли си колко бе часът?

— Да, точно. Бе десет и четирийсет и две на часовника до леглото ми. Спомням си, че много се подразних. Не заспивам лесно, откакто Мег почина — преди четири години вече — и ако се събудя, това обикновено означава край на нощта. Оставам буден до сутринта. А миналия вторник, след цялото това напрежение, се върнах у дома от Карла и пийнах чаша вино, но едва бях задрямал. И после този изстрел…

— И останахте буден до края на нощта?

— Поне до три във всеки случай. Това е много дълго време, от единайсет до три.

Харди изрази съчувствие.

— Много добре ми е познато и на мен. И кога твърдо разбрахте, че са били изстрели?

— О, едва на следващата сутрин. — Споменът го обля за момент. — Господи, това е просто ужасно.

— Значи бяхте близък с тях, със семейство Маркъм?

Той се поколеба.

— Ами, с Карла бих казал, да. Тим беше малко странен тип, поне за мен. — Той се върна в мислите си към по-щастливи спомени, лицето му се озари. — Но Карла прескачаше понякога, помагаше ми за градината, пиехме кафе… приказвахме си хубаво. Не мога да повярвам…

Наведе глава и я поклати. После вдигна отново поглед и се усмихна, но очите му бяха някак стъклени.

Харди остави тишината да продължи още миг. Накрая попита тихо:

— Значи не сте отишли да установите източника на този шум, който сте чули?

— Не. След минута станах, погледнах през прозореца, разбира се, но всичко беше спокойно. Така спокойно…

— Не бихте ли ми описали какво точно видяхте?

— Ами, нищо необикновено, наистина. Къщата на Карла отсреща. — Хусик изглеждаше озадачен от въпроса. — Просто нейната къща. — Не „тяхната къща“, отбеляза си Харди. Само „нейната“. — Но аз знаех, че там бяха идвали хора, и ако всички си бяха тръгнали, нямах желание да я безпокоя, не тази вечер. Нека да си поспи, помислих си.

— Значи беше тъмно.

Отново недоумение.

— Ами… не. Светеха лампите в кухнята и, спомням си, над входа. И лампата горе в хола светеше. — Той се обърна и посочи. — Онази средната, отгоре.

— И какво направихте тогава?

Хусик въздъхна тежко.

— Извинете, господин Харди, но не ви ли казах вече всичко това при първото си изявление?

— Може би не всичко, господине. Не бихте ли отделили още пет минутки? Много ще съм ви благодарен.

Хусик въздъхна още веднъж и се предаде.

— Преминах на Летърман. Помислих си, че ако се посмея, може би ще мога да заспя. Но онази нощ нищо не можеше да ме развесели. Дори и Дейв. Още се безпокоях за Карла. Всъщност непрекъснато мислех за нея. Какво щеше да прави тя сега? — Разсеяно се протегна към чашата си и разбърка с пръст леда в нея. — Но онази вечер не можех да направя нищо повече. Трябваше да чакам и да оставя времето… Както и да е. Бях още буден, затова излязох тук — виждате ли малката оранжерия там отзад? — и поработих с моите бонзаи час, може би два. После — трябва да е било вече два часът или някъде там — видях, че светлините са загасени. Значи Карла си беше легнала… или поне така си помислих тогава. И изведнъж усетих, че и аз мога да заспя.

29

Първото писмо датираше отпреди близо седем години.

— Къде ги намери тези? — обърна се Харди към Джеф Елиът. После прелисти страниците, които държеше, може би още двайсетина. Двамата бяха на бара в „Карс“, едно невзрачно и (поради новото заведение от веригата „Старбъкс“ зад ъгъла) вероятно обречено на скорошно загиване кафене на „Мишън“ до редакцията на „Кроникъл“. — Особено това първото. Боже Господи!

В очите на Елиът проблесна пламъче.

— Както знаеш, Диз, аз никога не разкривам източниците си.

Но на Харди не му трябваше да се замисля много, за да изкопае отговора.

— Дрискол. Секретарят на Маркъм.

Веждите на Елиът се вдигнаха на милиметър. Харди си помисли, че би могъл да обере до шушка Джеф на покер.

— Защо мислиш така?

— Появи се на няколко пъти. Уволнен е, нали така? И вероятно е видял какво го чака предварително. Така че си е пратил по имейла файловете вкъщи, в случай че му потрябват за натиск по-късно. Или просто за да прецака някого заради удоволствието от това.

Елиът се почеса по брадата.

— Без да отричам, нито да потвърждавам предположението ти по отношение на моя източник, той е мечтата на всеки репортер. Отмъстителен, клюкар, жаден за внимание. Даде ми може би петстотин страници.

— Всичките за Кенсинг?

— Не, не. — Елиът се разсмя, доловил паниката в гласа на Харди. — Не, доколкото мога да кажа, за всичко живо в „Парнас“.

— Марлин Аш знае ли за тях?

— Щеше да опита да се добере до тях, ако знаеше, макар че разбира се не бих могъл да ѝ предоставя нищо от това. Обаче му казах — на моя източник, имам предвид — че ако иска да има, доколкото е възможно, изключителен контрол върху тях, може би е най-добре да ги запише на дискети и да ги скрие на някакво специално място, където Марлин и Глицки няма да се сетят да ги търсят.

— И все пак, ти ги имаш тук.

— Така е — ухили се Елиът. — Понякога си обичам работата.

Харди взе лъжичката и разбърка кафето си.

— Някой би могъл току-що да ги е напечатал обаче. Може да не са автентични.

— Прав си. Може да не са. Но някой трябва да е набирал страшно бързо, за да успее да приготви всичко това от миналата седмица досега.

Харди се съгласи. Всъщност нямаше никакво съмнение, че писмата са истински. Те, разбира се, никога не биха били приети като доказателство за каквото и да било в съда — не без хартиените копия и подписите — но тук нямаше думата законът. Тук имаше думата журналистиката и Джеф можеше да реши да ги приеме, ако източникът му бе достатъчно надежден.

— И какво ще правиш с тях?

Това бе разковничето и двамата го разбираха. Джеф се бе обадил на Харди като услуга, защото Харди бе адвокатът на Кенсинг. С оглед на огромния интерес след смъртта на Маркъм към почти всичко, свързано с „Парнас“, Елиът му каза, че проблемите на Кенсинг с употребата на забранени вещества представляваха истинска новина.

— От друга страна — каза той, — след историята с Лоринг нещата доста се нажежиха. Ако има сериен убиец в „Портола“, това всеки път удря по Кенсинг. Наистина не искам да пускам това, Диз — харесвам добрия доктор, а това ще му разкаже играта — но ако се окаже важно, няма да имам избор.

— Как би могло това да се окаже важно, Джеф?

— Ами например ако е бил надрусан, докато е работил върху Маркъм в интензивното.

Харди трябваше да признае, че това наистина би имало значение.

— Някой вдигнал ли е врява досега за това?

— Не. Но ще ти кажа нещо. Ако моят източник наистина прочете повечето от тези страници и достатъчно поразмисли, бих предсказал, че те ще станат публично достояние.

Харди поклати глава, удивлявайки се на способността на някои хора да вършат чисти гадости. Ерик Кенсинг бе само един от двестате или може би триста лекари в „Парнас“, но за нещастие бе пресякъл пътя на Дрискол. И което е може би по-важно, бе извършил тежкия грях да се опълчи на шефа, с когото Дрискол здраво се отъждествяваше.

Изведнъж обаче изплува една нова мисъл. Дрискол би могъл да има много по-основателна причина да подлага на съмнение характера на Кенсинг или на който и да е друг от желанието да ги наказва за действителни или въображаеми прегрешения в миналото. Можеше просто да се стреми да отклони погледа на хората от себе си.

— Какво си мислиш? — Елиът го наблюдаваше изпитателно.

Харди не се разкри.

— Нищо особено. Само дали ще ми кажеш нещо за другите четиристотин деветдесет и пет страници.

— Не съм стигнал до тях. Не мога да чета толкова бързо. Писмата до Кенсинг се появиха доста изневиделица и аз реших, че ти дължа едно обаждане.

— Много хубаво направи. Значи, ако сега ми направиш друга услуга, аз ще съм ти задължен, нали?

Елиът се замисли и кимна.

— Може би. Какво?

— Ако чуеш още слухове от неназования ти източник за трезвостта на Кенсинг вторник миналата седмица, не ги пускай, докато не се потвърдят отнякъде другаде.

— Не мисля, че писмата са слухове, Диз.

— Не съм казал, че са. Но аз също имам нещо, което не е слух. Можем да направим замяна.

Когато Харди най-после се прибра в кабинета си към три и половина, бе едновременно възнаграден и потиснат от доставката на още доказателствен материал по случая „Маркъм“ от Съдебната палата. Хубаво бе, че Глицки се е настроил да бъде по-отзивчив, но не му се отделяха още шест часа за четене на скучни материали. Все пак отвори кашона, измъкна съдържанието му и го разположи по средата на бюрото си. Хвърляйки поглед към телефона, видя, че има две съобщения на секретаря.

„Диз. Тук е Ерик Кенсинг. Просто се обаждам. Вкъщи съм, ако ти трябвам.“ Гласът на Кенсинг напомни на Харди колко огорчен бе от своя клиент. Може Кенсинг и отдавна да се бе справил с проблемите си с наркотиците и алкохола, но как изобщо е могъл да убеди себе си, че адвокатът му няма нужда да знае за тях?

Следващият глас беше на Глицки. И, разбира се, типично за Ейб, нямаше каквото и да е въведение.

„Ако си наистина там, вдигни. (Мълчалива пауза, колкото преброяване до три.) Добре, обади ми се.“

„Какъв характер!“ — помисли си Харди. Вдигна слушалката, но не се обади на Ейб. Обади се на клиента си. Когато свърши, Кенсинг не каза нищо няколко секунди.

— Ерик?

— Тук съм. Какво трябваше да направя?

— Трябваше да ми кажеш. Нали така?

— Защо? — попита той. — Всичко това е далеч зад мен. Бе в началото на кариерата ми, ранните проблеми на семейния живот, една огромна грешка. Не съм докосвал… — Рязко се прекъсна и добави просто: — Аз вече не съм онзи човек.

Харди чу думите и реши, че те биха могли да бъдат фактически верни. Но проблемът не бе в тяхната истинност.

— Казваш, че не си алкохолик? Какви са първите ти думи на срещите на „Анонимни алкохолици“? — Харди знаеше отговора. — Казвам се Ерик и съм алкохолик — сегашно време, постоянно състояние на участниците в програмата. Виж, това е отдавна минало, Ерик. Но Джеф Елиът разполага с тази информация, а това е валутата, с която той си служи.

В гласа на Кенсинг прозвуча нотка на паника.

— Няма да публикува това, нали? И как въобще е разбрал? Всичко по този въпрос бе конфиденциално.

Но Харди нямаше време да формулира отговор, защото Кенсинг го изпревари.

— Този лайнар Дрискол!

— Разстроен е и си го изкарва на целия свят. Въпросът е, че засега болницата е под обсада. И ако сега се окаже, че правят тайни сделки, за да укриват проблемите с лекарите си… Няма спор, че това е новина, Ерик.

— Дрискол се опитва да погребе цялата къща със себе си, нали? — Въздишка. — Блажени са дребните душици, защото те ще наследят земята.

— Да се надяваме, че няма да стане така. Във всеки случай се уговорих с Джеф да те държи извън светлината на прожекторите още няколко дни, а може би и завинаги. Но му казах, че не може да използва каквото съм му дал — а това означава, че ти още се печеш на огъня — едва ако аз му кажа, че може. А това ще зависи от теб.

— Добре, каквото и да е, приемам го.

— Чудесно. — Харди си даде сметка, че е стискал силно телефонната слушалка. Отпусна хватката си и си наложи равен тон. — Спомнях си, че вечерта след смъртта на Маркъм си отишъл в неговата къща.

— Естествено. Никога не съм го отричал.

— Искам да си помислиш какво си правил, когато си тръгна. Впрочем по кое време беше това?

— Малко преди десет, ако не се лъжа. Онзи инспектор, Брако, ме видя, като си тръгвах. Може да го е записал някъде.

— Може — съгласи се Харди. — Но не е останал там и може да се предположи, че си се върнал.

— Е, не съм се връщал. Защо да се връщам? — Той се поколеба. — За какво става дума?

— Става дума за убийството на Карла. Искам да зная какво си правил, след като си тръгнал оттам.

— Каквото и досега казвах, че съм направил. Прибрах се вкъщи и си легнах да спя.

— Знам, че така си казал, но това не ми помага. Искам да се напънеш да си спомниш дали не си срещнал някого във вашата сграда, дали не си говорил с някого на улицата, дали не си използвал някой от твоите телефони или компютъра. Каквото и да е, което може да докаже, че си бил далеч от къщата на Маркъм между десет и единайсет. А още по-добре между десет и дванайсет.

Отново пауза.

— Обадих се по мобифона в клиниката, за да видя дали имам съобщения.

Това беше добре, помисли си Харди. Ще има останали някакви следи от това обаждане. Може би дори щяха да могат да посочат местоположението му в рамките на няколко улици.

— Чудесно. Кога беше това?

— Веднага, след като си тръгнах. Мисля, че не бях минал и две пресечки.

Лош отговор. Кенсинг можеше да се е обадил, да е заобиколил по пресечката и да се е върнал и да има достатъчно време.

— Помисли за нещо друго — помоли го Харди.

— Защо? Какво има?

Искаше му се да изкрещи: „Просто ми отговори на въпроса — можеш ли да си осигуриш алиби!“. Вместо това отвърна:

— Има това, че разговарях със свидетел, който е чул изстрелите, Ерик. И който определя времето им в около единайсет без петнайсет.

— Това определя времето на смъртта.

— Да. В единайсет без петнайсет тя е мъртва и лампите светят. В два часа всички лампи изгасват. Мисля си, че онзи, който я е убил, е изчакал наоколо, после е угасил светлините и се е измъкнал.

— Защо му е на този някой да чака обаче?

— Откъде да знам? Може да е прекарал времето, търсейки нещо. Може да е заличавал следите. Може да е смятал, че ще го видят да си тръгва след изстрелите. Колкото ти можеш да отгатнеш, толкова и аз. Но сега имаме убийство и време, което означава, че си чист, ако можеш да се сетиш за нещо, което…

— Не! Просто не, ясно ли е? Господи, не съм убивал никого, Диз. Аз съм лекар. Аз спасявам хората, за бога. Просто не съм го направил. Може ли да не говорим за това?

Отчаянието на Харди изригна.

— Разбира се, че можем, Ерик. Но никой друг на планетата няма да го направи. Така че отдели малко от скъпоценното си лично време и ако си спомняш какво точно си правил онази нощ, какво ще кажеш да ми позвъниш? Ако не представлява чак толкова голям проблем!

И Харди тръшна телефонната слушалка.

30

Брендън Дрискол просто не можеше да повярва, че няма какво да прави.

Стана, както обикновено, малко след седем и бе приготвил закуска за себе си и Роджър. След като Роджър замина за банката, той прекара още два часа с файловете от „Парнас“. Но даже те вече започваха да губят привлекателността си за бившия секретар. В края на краищата Джеф Елиът нямаше да използва всичко, или поне не сега. Нещо по-лошо, тази нова ситуация в „Портола“ с дамата, която са установили, че е убита, щеше да изглежда по-важна за Джеф от всякаква вътрешна информация за бизнеса.

И Дрискол изключи компютъра.

После, борейки се с прокрадващото се чувство на досада, реши да тренира два часа в залата за фитнес. Когато се върна вкъщи оттам, си взе душ и си направи за обяд наистина една прекрасна, добре аранжирана зелена салата — „месклун“ — с цвекло и сирене, която изяде сам в слънчевия заден двор. Но и това не го ободри. Потиснат, позвъни на Роджър в службата, но той се оказа зает с клиенти и му съобщи, че вероятно дори ще закъснее довечера, което изнерви Брендън. Човек никога не знае, разбира се, и сега, когато беше без работа, партньорът му… Е, просто се чувстваше несигурен и кой би го упрекнал за това? Никога не би си помислил, че Тим някога ще реши да го освободи. Хората се променят. Човек трябва да е нащрек, гъвкав, готов за всичко.

Следобедът се протягаше пред него, безкраен. Пусна си музика, отиде в задната част на къщата, хвърли някакви дрехи в пералнята, изми съдовете от обяд. Накрая, като реши, че причината е в къщата, която почти го подлудяваше, се облече, отиде в гаража, спусна капака на своята миата и я подкара навън.

Шофираше вече от два часа. Бе пресякъл моста „Голдън Гейт“ и отиде нагоре чак до „Новато“, после бе завил и се бе върнал обратно, спирайки за двайсет минути в „Корте Мадера“ за едно капучино. Не разговаря с никого и като че ли никой не го и забелязваше, дори и в неговата червена спортна кола. Бе сам, сам, сам, пресичаше отново моста, а океанът блещукаше отдолу в синьо и бяло.

Озова се на „Сийклиф Драйв“, зави и спря пред къщата на Тим. Компания за недвижими имоти вече бе сложила табела на поляната отпред. Слънцето зад него топлеше раменете му. Когато повече не издържа да стои в колата, излезе и се приближи до къщата, която като че ли трептеше в розово в следобедната тишина.

На входа се спря и без всъщност да се замисля, позвъни, вслушвайки се в кънтящия звук. Накрая се обърна и седна на горното стъпало. Не знаеше колко пъти вече бе поглеждал часовника си днес, но сега отново му хвърли един поглед.

Слънцето се спусна още един-два градуса надолу. Седеше неподвижен. Покрай него на улицата мина мерцедес. След още малко време мина друга кола — от нея хвърляха вестници към някои от входовете, но не и към входа на Маркъм. Една голяма врана кацна на пътеката до тротоара, направи няколко подскока към него и изграка шумно.

Това вече бе най-дългият ден в живота му, а все още имаше часове, докато залезе слънцето.

И той заплака.

Глицки, Брако и Фиск се срещнаха в кафето на болницата и седнаха на една по-отдалечена маса, за да сравнят записките си.

— Разговарях малко с господин Бутан — започна Глицки. Пред него имаше обикновен сух геврек и чаша гореща вода, която той се опитваше да превърне в чай. — Доста затворен тип е и изглежда няма много приятели нито в болницата, нито някъде другаде. Но ми се видя по-скоро покрусен, отколкото агресивен. Страданието на пациентите като че ли го измъчва твърде много за човек, който постоянно работи това.

— Искаш да кажеш, че може би е приложил към някои от тях евтаназия? — обади се Фиск, който наскоро сам бе стигнал до това заключение.

— Може би. Малко е рано, но може да се окаже, че си заслужава да бъде попритиснат леко с течение на времето.

Но Фиск бе привързан към своето обяснение.

— Бил е единственият от персонала, който е работил при всички от списъка на Кенсинг, разбираш ли?

— Да. Това, което не знам обаче, е колко от тези хора наистина са били убити. И дали не е имало други убийства, които не са в списъка на Кенсинг, при които Бутан не е бил дежурен?

Двамата инспектори си размениха някакъв знак, после Брако призна, че вече е изтъкнал същото възражение преди малко. Той пиеше диетична кола от кутия и се заинтригува от мисълта да се намерят още истински убийства.

— Успяхте ли в тази посока, лейтенанте? — попита Брако. — Казахте, че имате още някои подозрения.

Глицки кимна.

— Една сестра на име Ребека Симс. Още не ми е дала имена на жертви, но подпитва. Трябва да ви кажа, че тя също конкретно спомена господин Бутан.

— На мен той ми хареса — каза Фиск.

— Така си и помислих, Харлен. На мен също за известно време, но после разговарях с него за вторник вечерта.

— Вторник вечерта?

— Когато умря Карла Маркъм. — Глицки изчака думите му да направят впечатление, после продължи: — Аз съм не по-малко заинтригуван от всички други по случая „Лоринг“ и за онова, което може да открием при останалите от списъка на Кенсинг. Но ще ви кажа и на двамата честно, малко ми е трудно да извърша този скок на мисълта и да повярвам, че става дума за свързани убийства.

Брако няколко пъти изщрака с капачката на кутията с газирана вода.

— Имаш предвид дали единайсетте убийства на Кенсинг изобщо са свързани с Маркъм?

— Точно така — отвърна Глицки. — Една нишка отвежда назад, към тези смъртни случаи, причинени от павулона, а друга води към калия. Но дали тези две линии се срещат? — Чаят му бе достатъчно потъмнял и той го опита, после отхапа от геврека, подъвка замислено и след това поклати глава. — Знам, че е възможно. Би могло даже да имаме тук точно това. Много ми се иска някак си да са свързани, но просто не мога да направя този скок.

— Не може да не са свързани — протестира Фиск.

— Защо да не може, Харлен?

— Ами, искам да кажа… Нали от Маркъм тръгнахме, за да стигнем дотук?

— Аз също си помислих така, когато най-напред чухме за Лоринг, но сега започвам да се съмнявам. Затова може би ти ще успееш да ме убедиш. Защо трябва да са свързани? Имаме ли някакви доказателства, които ги обвързват? Имаме ли сходен медикамент? Същия начин на действие? Нещо? Кажи ми, ще се радвам да чуя.

Глицки знаеше, че звучи малко грубо. Ядосваше се на себе си най-вече заради това, че първата му хипотеза бе обърната надолу с главата след добавянето на Лоринг към случая с Маркъм. Но щеше да използва Фиск като спаринг-партньор. Може би пък момчето щеше да предложи нещо, за което самият Глицки не се бе сетил.

След като поразмисли малко, Фиск заговори.

— Все пак имаме едно и също място на убийствата, лейтенант. Медикаментите са приложени по един и същ начин — през системата, нали така? Това вече е нещо.

— Да, наистина — призна Глицки и отпи малко чай. — Но достатъчно ли е това всъщност, за да свържем наистина Лоринг и Маркъм? Същият начин на действие, но различни отрови? Не знам. Проблемът са Карла и децата. Не мога да повярвам, че това не е свързано с Маркъм. Просто не мога да стигна чак дотам.

Брако имаше въпрос.

— Добре. А какво може да се каже за Бутан тогава? Казахте, че сте го питали за вторник вечер.

— Така е. Оказа се, че имал майсторска степен по бридж и същата вечер е бил на турнир в Сан Хосе, където е прекарал цялата нощ. Ако е вярно — а аз се обзалагам, че е така — това го елиминира от случая с Карла, а следователно и от Маркъм.

— Но не и от Лоринг или от някой от другите. — Фиск най-после схвана проблема на Глицки.

— Именно. То изобщо няма задължителна връзка с тях. Всъщност, ако Бутан е умъртвил Лоринг, те почти сигурно не могат да бъдат свързани.

Чули тази истина, те млъкнаха. Глицки хапна още малко геврек, Брако отпи от содата си. Фиск реши, че иска някаква закуска, избута стола си назад и се отправи към щанда. Другите двама мъже го наблюдаваха как отива.

— И така, какво искаш да правим сега, лейтенант?

Глицки разбираше какво пита Брако. В административен смисъл убийствата от списъка на Кенсинг нямаше повече да бъдат част от разследването за убийството на Маркъм — току-що в някаква степен бяха установили това. Двамата нови инспектори нямаха претенции да им бъде възложено нещо, което можеше да се окаже много тежък случай със серийни убийства.

— А какво искаш да правиш, Дарел?

Брако не се колеба.

— Все още бих искал да получа някаква насока за Маркъм.

— И как предлагаш да стане това? Занимаваш се с този случай повече от седмица. Имаш ли заподозрян, за когото не зная?

— Имам въпроси, които не съм задал, ако това имате предвид. Имам и две идеи.

— Хубаво. Дай да чуем едната.

— Нека да преместим фокуса от Маркъм. Там никой нищо не е видял. Но освен това ни остава Карла, а както сам казахте, който е убил нея, е убил и съпруга ѝ, нали така?

— Малко ще се затрудниш да докажеш обратното.

— Обаче ако позволите, сър, ние даже не сме погледнали. Не сте го поискали от нас.

Глицки знаеше, че Брако е прав, че от самото начало им бе сложил юзди по тяхното разследване, като не ги допускаше до истинските главни участници, включително и до Кенсинг. Това бе създало вакуум там, където трябваше да има основна информация — алибита, кой къде е бил по часове, възможности. Брако продължаваше:

— Мотаем се вече седмица само с мотиви и женски клюки. Но ако някой е убил Карла, тук работим вече с много ограничена група заподозрени.

— Как стигна до това?

В очите на Брако пламтеше духът на преследвача.

— Най-напред забравяме сестрите. Както ми се струва, че току-що доказахме, връзка между някоя от тях и Маркъм е изключена. Никоя от сестрите тук не е убила Карла и децата ѝ, за това залагам един милион долара.

— И аз също.

— Добре, тогава кой остава? Кой е бил там миналия вторник?

Той взе да сгъва пръстите на ръката си:

— Кенсинг, Дрискол, Рос, Уолтрип, Коен. Един от тях е.

— Един от кои?

Фиск се бе завърнал със сладоледен сандвич.

Глицки кимаше доволно. От Дарел един ден щеше да излезе полицай.

— Какво? — попита Фиск отново.

Глицки махна към Брако.

— Дарел ще ти каже след минутка, Харлен. Междувременно, момчета, спомняте ли си Харди? Адвокатът на Кенсинг? В кабинета на Джакман тази сутрин?

— Човекът със списъка на Кенсинг — каза Брако.

— Точно така. Както може да сте забелязали, той има уговорка с Джакман. Изпращаме му записи от разпитите и всякакъв доказателствен материал. — Недоверчивите им изражения го накараха да кимне. — Не ме питайте. Но на теория ние си разменяме информация, така че може да поискате да разберете какво е научил той, преди да започнете. С кого е говорил. Какво са му казали. Той наистина някога беше полицай и…

— Кой? — попита Фиск. — Харди?

— Много отдавна, Харлен. Той бе моят партньор, всъщност. Обикаляхме заедно в униформа. — Изчака ги да осмислят това, наслаждавайки се на физиономиите им. — Не е глупав и може да е разговарял вече с някои хора, което би ви спестило време. И ако само си помислите, че укрива нещо от вас, арестувайте го и го доведете при мен. Или още по-добре — застреляйте го и скрийте трупа.

Обаче нещо не устройваше Брако.

— Значи ако Харди е някак си с нас, Кенсинг го зачертаваме?

Глицки си позволи тънка усмивка.

— Не. Но няма да е най-лошото нещо на света, ако Харди остане с това впечатление.

За Харди хвърлянето на стрелички бе някаква форма на медитация, както свиренето на цигулка за Шерлок Холмс — така бе казал някога на Фрийман. Но Брако и Фиск не знаеха това. Бе се ровил в новите папки с материали от близо два часа, почти веднага след като се върна от срещата си с Джеф Елиът. Когато инспекторите дойдоха, току-що се бе изправил, протегнал и решил да помята малко стрелички, за да даде време на новите факти да се уталожат в съзнанието му. Двамата инспектори без съмнение си мислеха, че се забавлява в края на работния ден, а и той не сметна за нужно да ги освободи от това впечатление. Харди хвърли още една стреличка.

— Какво искате най-напред?

— Лейтенантът каза, че ще ни дадете онова, с което разполагате — отговори Брако.

— Само че повечето неща, които имам, са всъщност ваши. Може да стане малко досадно. — Последният изстрел от този рунд улучи двойното 11 и Харди се ухили доволно, отиде до дъската и прибра стреличките. — Е, добре, ето нещо, което може би не знаете. Спомняте ли си Франк Хусик?

— Съседът?

— Именно. Чул е изстрелите в единайсет без петнайсет. Погледнал е към съседната къща и лампите са светели. Един час по-късно все още са били запалени. Обаче два часа по-късно някой ги е изключил. Ето ви един жокер — не е била Карла.

— Аз бях там малко преди десет. — Брако седеше на канапето наведен напред, със стегнат гръбнак, с лакти на коленете, сплел дланите си отпред. — А лейтенант Глицки знае ли това?

— Смятах да му се обадя по-късно, така че вероятно не знае. — Харди хвърли поглед към Брако. — По кое време си тръгнахте оттам?

Дарел отговори спокойно:

— Няколко минути след вашия клиент, да кажем точно в десет.

— И той бе последният посетител?

— Колата му бе последна на улицата отпред, да. А и ми каза, че е бил последният, и че семейството се приготвяло за сън.

— След като си тръгна — Харди метна една стреличка, — отидохте ли до къщата?

При този въпрос Фиск, който небрежно разгръщаше страниците на едно от списанията на Харди, изведнъж спря и вдигна поглед.

— Не — отвърна Брако. — Вашият човек някак си ме убеди, че им се е струпало много през деня. Какво е правил той, след като си е тръгнал?

— Отишъл си е вкъщи и е легнал да спи. И, инспекторе — Харди хвърли отново, — не се е връщал.

— Може ли да го докаже?

— Можете ли вие да докажете, че се е върнал?

Фиск се изкашля, затвори списанието и го пусна на края на масата.

— Господин Харди, Дарел! Какво ще кажете да оставим Кенсинг извън играта, докато той сам не се намеси в нея? Как ви звучи това?

Харди бе отишъл отново на дъската и си събираше стреличките. После се върна до бюрото, сложи ги на него и си издърпа един стол отстрани.

— Добра идея, инспекторе. Доктор Кенсинг няма да се намеси отново. — После посрещна погледите им. — Извинявам се, ако съм малко докачлив по отношение на своя клиент.

Брако не бе помръднал и сантиметър, но раменете му се отпуснаха едва незабележимо. Когато заговори, тонът му също бе помирителен.

— Стеснихме кръга до пет души, които са били в интензивното онази сутрин, без двете сестри. Това устройва ли ви?

Харди бе малко смутен, но не и изненадан да види как предсказанията на Фрийман от тази сутрин се сбъдват толкова бързо. Ако сестрите се изключваха от разглеждане във връзка с Маркъм, тогава смъртта на Марджъри Лоринг не се свързваше по никакъв начин с Кенсинг. Но като си изкриви малко душата, той само кимна.

— Ако сестрите имат алиби за вторник вечер…

— И двамата имат — увери го Брако. — Раджан Бутан е играл бридж в Сан Хосе. Макар че лейтенант Глицки казва, че някои от персонала го смятали подходящ за Лоринг. Ако трябва да си признаем, Харлен и аз също не го намираме за много неподходящ…

— И той е бил един от дежурните при Маркъм? — прекъсна го Харди.

— Да. Но си има това алиби за Карла. А другата, Кони Роу, си е била вкъщи със семейството — мъж, две деца. Не е излизала.

— Ясно.

— Така че сценарият за къщата на Маркъм изглежда следния: някой идва между десет и десет и четирийсет и пет и Карла отваря вратата на този човек, който и да е той. После децата отиват да си легнат, докато Карла и Хикс разговарят. В някакъв момент Хикс се извинява и влиза в кабинета, където Маркъм си е държал пистолета.

— Кой би могъл да знае това? — попита рязко Харди. — Не просто, че е имал пистолет, но и къде го държи?

— Уместен въпрос — призна Фиск, — но ако този Хикс е бил близък на Карла, а изглежда, че е така, може и да е знаел.

Харди реши, че това е достатъчно смислено обяснение.

— Добре. Нека се върнем на останалите — продължи той. — Без моя клиент, разбира се.

Брако ги изстреля веднага.

— Дрискол, Рос, Уолтрип, Коен.

Харди беше срещнал името на Коен само преди час, по време на четенето — в доклада, написан от Брако и Фиск за онова, което бяха установили миналия петък вечерта, но бяха забравили да запишат на касетофон. Тогава то сякаш бе отскочило от страниците срещу него и бе пратило сърцето му в гърлото. Чувайки отново името ѝ, той не показа никакво вълнение, даже си позволи да се засмее.

— Давам си сметка, че не съм говорил с нито един от тези хора. Кои са Уолтрип и Коен?

Доколкото Харди знаеше от докладите и разпитите, които бе прочел, инспекторите също не бяха разговаряли с никой от тези хора, но сега не декларираха това. Брако само отговори сдържано:

— Просто лекари, които също са били в интензивното през този ден — Кент Уолтрип и Джудит Коен.

— Но няма данни да са били и у Карла?

— Не — отговори Фиск. — Приемаме, че и двамата са познавали Маркъм, но извън това не разполагаме с кой знае какво за тях.

— Само имената, това е всичко — добави Брако. — Не смятам, че някой от тях е изиграл някаква роля тук, но ги включихме просто за да бъдем изчерпателни.

Харди кимна.

— Значи остават Дрискол или Рос.

Беше ред на Брако леко да се усмихне.

— В рамките на приетите тук правила.

Което означаваше, че той не изключва Кенсинг.

Харди си позволи дружелюбно кимване.

— А как е тяхното алиби? На Дрискол и Рос?

Очевидно смутени, инспекторите размениха поглед.

— Още не сме имали възможност да разговаряме и с тях.

— Може би имате желание да го направите — каза той дружелюбно. — Междувременно, просто за изчерпателност, аз ще се опитам да се свържа с Уолтрип и Коен.

Покойниците с номера две и три от списъка на Кенсинг бяха кремирани, което изключително силно ограничаваше възможностите за някакви допълнителни съдебномедицински анализи. Четвъртото име беше Шърли Уотръс.

Тя беше умряла в деня след миналата Коледа. Приета в болницата седмица по-рано с остър флебит, тя получава удар в леглото, който я парализира и я прави неспособна да комуникира. Преместена в интензивното за наблюдение и по-нататъшни изследвания, на петия ден тя умира, без да се върне в съзнание. Болничната аутопсия установява като причина за смъртта мозъчен кръвоизлив.

Този път Страут знаеше точно какво търси — коктейла павулон — и го намери. Госпожа Уотръс също е била убита.

Глицки, Аш и Джакман се бяха скупчили в кабинета на Марлин и провеждаха кратко съвещание. Нейният колега си бе излязъл в края на работното време и Джакман седеше на неговото бюро. Глицки си бе придърпал един стол и го бе яхнал с облегалката напред, гледайки към тях.

— Разбира се — казваше Глицки, — той няма представа какво е правил на дванайсети ноември — имаше предвид Раджан Бутан, — но за деня след Коледа може и да си спомни.

— Той християнин ли е? — попита Марлин. — Може би не празнува Коледа.

— Християнин или не, това е празник. — Джакман се обърна към Глицки. — Ейб, той чист ли е за Карла Маркъм?

— Разполага със сигурно двайсет души, които ще се закълнат къде е бил по времето, когато Карла е била застреляна. За мен това значи, че е чист както за нея, така и за Маркъм.

Джакман побутна някакви кламери по бележника пред себе си. Когато заговори, едва ли не сякаш си говореше сам.

— Изглежда повече от вероятно, че Кенсинг би могъл да бъде източникът на този проблем в „Портола“, ако това няма връзка с Маркъм.

Марлин добави своите разсъждения.

— Мисля, че е крайно време да го изправим пред големия съдебен състав и да разберем какво знае веднъж завинаги. Изключваш ли го за Карла, Ейб?

Глицки едва не се изсмя.

— Далеч съм от това. От моя гледна точка той си остава основна фигура. Всъщност ще се отбия у тях на връщане към къщи. — Глицки извади ужасяващата си усмивка, а после и лист хартия от джоба на сакото си. — Този път със заповед за обиск.

Марлин стана от стола си.

— Ако ми дадеш пет минути, мога да приготвя и призовката, която също да му връчиш. Става ли?

— Ехей! — възкликна Джакман. — И двамата забравяте нещо. Обещах на Харди, че ще дадем на Кенсинг трийсет дни отсрочка.

Това помрачи ентусиазма в стаята само за наносекунда, не по-дълго. Марлин беше приготвила отговора си едва ли не още преди да чуе възражението.

— Това се отнасяше за убийството на Маркъм, Кларънс, когато Кенсинг бе нашият заподозрян. Съвсем конкретно. Харди в никакъв случай не би могъл да възразява, ако съдебните заседатели желаят да изслушат Кенсинг за списъка, който сам е предоставил.

— И то колкото е възможно по-скоро. — Глицки се обърна към окръжния прокурор и добави с официален тон: — За да може нашите съвместни разследвания да продължат в дух на сътрудничество.

Джакман помисли известно време и накрая кимна.

— Добре, направете го.

31

Доктор Кент Уолтрип разказа на Харди, че направил сутрешната си визитация в интензивното — имал пациент, който се борел с лумбално възпаление — и приключил някъде около десет и четвърт, след което отишъл в клиниката да види редовните си пациенти. Там работил цял ден. Служебният телефон на Джудит Коен също бе в указателя и Харди се изненада и зарадва, когато малко след пет часа за втори пореден път днес попадна не на секретар, а на истински глас по телефона. На рецепцията се представи, обясни връзката си с Ерик Кенсинг и помоли учтиво, ако е възможно, доктор Коен да му се обади, когато получи съобщението.

— Мога да я уведомя по пейджъра веднага — отговориха услужливо отсреща. — Ако ми дадете вашия номер, просто ще го съобщя.

Две минути по-късно Харди стоеше до отворения си прозорец и гледаше надолу по улица „Сътър“, когато директния му телефон иззвъня. Добра се с три крачки до бюрото, грабна слушалката и каза името си. От другата страна на линията чу как някой рязко си пое дъх.

— Адвокатът на Ерик, нали? С него всичко наред ли е?

— Той е добре. Благодаря ви, че ми се обадихте веднага. Чудя се дали бих могъл да ви задам няколко въпроса.

— Разбира се. Ако това ще помогне на Ерик, винаги съм насреща.

— Чудесно.

Харди бе обмислил подхода си — не искаше да я подплаши — и си бе нахвърлил някои бележки. Сега, седнал, придърпа тефтера си.

— Опитвам се да установя почти минута по минута какво е правил Ерик в деня, когато Тим Маркъм беше убит.

— Полицията вече не смята, че той има нещо общо с това, нали?

— Мисля, че е по-разумно да се приеме, че все още го допуска.

Чу как тя въздъхна дълбоко.

— Не са ли разбрали що за човек е? Поне не са ли говорили с него?

— Два пъти, най-малко.

— Господи, тогава са идиоти.

— Може и да са — съгласи се Харди. — Но това са нашите идиоти. И трябва да играем с тях. Доколкото разбирам, вие също сте имали пациент или пациенти в интензивното през онзи ден. Вторник миналата седмица.

— О, спомням си деня много добре. Започна зле и продължи още по-лошо. Нали знаете как е графикът на интензивното и спешното отделение… По-рано Кенсинг бе обяснил идеята на „Парнас“ за максимална ефективност. Лекарите от клиниката „Джуда“, която е част от лекарската група „Парнас“, обикновено бяха вписани в екипа на „Портола“ и имаха грижата да се организират така, че по всяко време и в спешното, и в интензивното да има дежурен поне по един лекар. Това дежурство се определяше по график и основната му цел според Ерик бе да елиминира поне една щатна лекарска заплата от ведомостта. Другият резултат бе, че в клиниката винаги бяха с един лекар по-малко. Това не бе популярен подход.

— В общи линии — отговори Харди — има един щатен лекар, който покрива всяко отделение.

— Точно така. В много малко легла в интензивното — ако изобщо има такива — са настанени лични пациенти на тези лекари. Освен ако не са поели някого веднага от спешното или от операционната, или не става въпрос за бебе в критично състояние и нещо подобно. Както и да е, значи онази сутрин аз бях долу, в спешното, бях малко закъсняла за работа, когато тази лудост с Маркъм избухна…

— Почакайте за момент. Били сте с Маркъм в операционната? Вие сте го оперирали?

Значи, осъзна Харди, тя не просто е прелетяла през интензивното, за да отметне един пациент — била е там, в „Портола“, цялата сутрин.

— Да. Докараха го в ужасно състояние. Бях удивена, че е доживял да влезе тук, камо ли да излезе. Както и да е, пристигнах преди всичко скапана, че съм закъсняла най-напред — аз никога не закъснявам…

— Какво се беше случило? — попита бързо Харди. — Какво ви забави?

— Много глупава история, просто се успах. Точно аз, с моето безсъние. Мисля, че когато будилникът е звънял, трябва да съм го изключила, без изобщо да съм се събудила. Е, единственото хубаво на това беше, че се чувствах добре отпочинала за пристигането на Маркъм. А това ми се оказа необходимо, повярвайте ми. Макар че Фил — доктор Белтрамо — бе работил предишната смяна от десет до шест и не бе много доволен.

— Значи кога накрая стигнахте до интензивното?

— Влязох с леглото на Маркъм — вкарахме го и го настанихме там двамата с Ерик. После прескачах до горе, не съм сигурна колко, може би четири или пет пъти, преди да умре. Може би на всеки четирийсет и пет минути, всеки път, щом имах възможност да се измъкна. Все пак аз го бях спасила. Бе мой пациент. — Тя замълча за момент. — Не очаквах, че ще умре. Наистина не очаквах.

— Той не просто е умрял, докторе. Някой го е убил. — Харди се опитваше да асимилира тази неочаквана информация, която — трябваше да признае — Коен му беше предоставила съвсем доброволно. Не долавяше у нея никакво фалшиво съчувствие към Маркъм, никакво нежелание да опише своите собствени действия. — И полицията все още смята, че може да го е направил Ерик. Бяхте ли в интензивното, когато Маркъм е стигнал до син код?

— Не. Бях долу, в спешното. Макар че чух, разбира се, и веднага се върнах горе.

— Но не сте забелязвали Ерик, да кажем, десет-петнайсет минути преди това?

— Не. Последния път, когато го видях, бе в коридора с Раджан Бутан. Работи там като сестра. Бяха с един пациент на подвижно легло.

Това съвпадаше идеално с всичко, което бе чул досега за минутите непосредствено преди мониторите на господин Лектър да започнат да пищят. И това, както и по-рано, не помагаше на клиента му, освен доколкото би могло да замеси и самата Коен.

— Позволете ми да ви попитам, докторе. Ерик разказвал ли ви е нещо за посещението си при госпожа Маркъм по-късно онази вечер?

— Всъщност не. Бях заспала, когато най-после се прибра, а след това няколко дни не се засякохме. Пък и какво би могъл да каже? Сигурно е било ужасно потискащо.

Но Харди бе доловил нещо друго.

— Какво имахте предвид, като казахте „когато най-после се прибра“?

— От къщата на госпожа Маркъм, нали това питахте?

— Именно. Значи сте били у Ерик онази нощ?

Тя се изсмя.

— Вие не знаехте ли това? Оп-па, май издадох тайната. — После стана по-сериозна: — Помислих, че може да се нуждае от малко компания след такъв ден. За себе си знаех, че имам нужда.

Разтърсен от това последно разкритие, Харди с мъка контролираше гласа си.

— Значи какво се случи? Прибрахте се вкъщи след работа заедно?

Отново смях.

— Не, не. Отказали сме се да планираме нещата. И двамата сме дежурни през половината време. Смените ни са прекалено объркани. Просто отидох там и влязох. Имам ключ.

— Аха — насърчи я Харди.

— Но Ерик остана до късно в „Портола“, после отиде у госпожа Маркъм. По времето, когато се прибра вкъщи, вече бях най-после заспала.

— Отмъщението на безсънието?

— Господи, и още как! Може би защото се бях успала сутринта. Милион пъти съм си пожелавала, ако можех да променя едно нещо в живота си, освен къдравата си коса, това да е безсънието.

— Хемингуей казва, че не би се доверил на никого, който не е страдал от това.

— Да, ама вижте какво стана с него. Безсънието е просто гадно. Няма добра страна и съм наясно с това. Представяте ли си колко би било хубаво да искаш да заспиш, да си затвориш очите и мигом да те няма. За мен би било рай. Бих продала каквото е останало от душата ми за половината от това.

— Но не и вторник вечерта.

— Боже мой! — Изведнъж гласът ѝ прозвуча така, сякаш я уморяваше самият спомен за това. — Трябва да е било един часът. А започнах да се мъча — искам да кажа в леглото — при загасена светлина, някъде около десет.

— И Ерик не се бе прибрал дотогава?

— Не. Още бе у госпожа Маркъм. Очевидно е стоял до доста късно.

Глицки протегна ръка със заповедта.

— Сега ще говорим — обяви той.

Марсел Лание беше с него и се мушна покрай тях, демонстрирайки сила, за да влезе в апартамента.

— Откъде да започна, сър? — попита той.

— От дъното към изхода, но може би най-напред спалнята. Аз ще дойда след минута-две.

— Какво търсите?

Кенсинг тъкмо се бе върнал от своя крос, още бе по маратонки, шорти и фланелка без ръкави. Когато чу звънеца, намираше се до кухненската маса и пиеше портокалов сок с лед. Сега се обърна от шума, предизвикан от Лание, който отваряше нещо отзад в стаята му.

— Не може просто така да влизате и да разбърквате всичко.

Глицки обърна заповедта към себе си, престори се, че я чете, и я завъртя отново към Кенсинг.

— Съдия Солтър казва, че мога. А и докато не съм забравил…

И му връчи и призовката от Аш.

— Какво е това?

— Покана за разговор пред големия съдебен състав. Утре в девет и половина.

— Не бива да правите това — повтори Кенсинг. — Не е редно. Господин Харди се бе споразумял с областния прокурор. Ще му се обадя.

— Моля! — Глицки прекрачи прага. — Не му е разрешено да влиза тук без наше позволение, когато провеждаме обиск. Може да вземе нещо. Но можете да му се обадите, ако искате. После двамата ще изчакате, докато свършим. Спокойно, докторе! Казах ви миналия път, че трябваше да ме пуснете, когато можеше да поговорим в по-спокойна атмосфера. Наистина не ми оставихте никакъв избор.

— Какво търсите?

Глицки зачете заповедта:

— Медицински пособия, по-специално спринцовки и лекарства по рецепта…

— Аз съм лекар, лейтенанте. Ако искате, ще отида да ви донеса всичко това. — Той се обърна и изтри потта от челото си отново. — Просто не мога да повярвам. Живеем в Америка, нали? Стават ли тук такива неща?

— По-добре се благодарете на бога, че тук е Америка, докторе, и че именно така правим нещата. Навсякъде другаде нямаше да са толкова любезни. — Глицки продължи да чете от заповедта: — Дрехи с петънца или пръски, причинени от кръв…

— Ще намерите и това. Работя с кръв всеки ден. Тя се намира в телата на хората.

Глицки вдигна поглед със зловещо изражение.

— Искам да се обадя на Харди.

— Дадено. Не бих се и опитал да ви попреча. Но той няма да влезе тук.

Още някакво тупване се дочу откъм спалнята.

Глицки повиши глас.

— Марсел! Спокойно! Моля те, по правилата. Точно и внимателно.

Лекарят наведе глава за малко, после вдигна отново очи.

— Това е безобразие — заяви той.

Брако се впусна в усилия да се добере до Малачи Рос или до Брендън Дрискол. Тъкмо оставяше съобщение на телефонния секретар на последния, когато някой отвън се обади и партньорът му вдигна слушалката.

— Фиск. Убийства.

— Сержант Фиск, Джейми Рат е, отново. Дето се събирахме на кафе у Карла Маркъм. Обаждам се, защото се тревожа цял ден. Дъщеря ми каза снощи нещо и то ме накара да си помисля, че може би ще искате да разговаряте с нея.

— И какво беше то?

— Ами, нали знаете, тя играе футбол. Тъкмо сега е на тренировка всъщност. Но освен това прави и кросове, затова става рано всяка сутрин и тича надолу по зеления пояс до парка „Пресидио“ и после през парка и обратно.

— Ясно.

— Ами, разговаряхме за произшествието с Тим и аз, като лошите майки, все ѝ напомням колко опасно е на улицата, даже когато човек внимава. Тя каза, че няма нужда да ѝ напомням. Същия ден, когато Тим са го блъснали, почти същото се случило и с нея само на две пресечки оттам.

Фиск щракаше с пръсти към партньора си, подканяйки го да вдигне слушалката на другия апарат.

Госпожа Рат продължаваше:

— Направо си изкарала акъла. Тъкмо била завила край „Лейк“ на Двайсет и пета, връщала се към къщи и пресичала улицата. Видяла колата да идва, но там има знак „Стоп“ и тя била на зебрата. После изведнъж чула изсвистяването на гумите, обърнала се, отскочила назад и спирачката заковала точно навреме. Лекси стояла с ръце на капака, напълно слисана. Казва, че изкрещяла нещо на шофьорката — да гледа къде кара, после блъснала капака и продължила да тича. Така че нямало нужда да ѝ казвам колко е опасно, знаела.

— Каза ли ви нещо друго за колата? Какъв цвят е била например?

— О, да, била зелена. Мисля, че това ме подсети за Тим. Май четох някъде, че колата, която го е блъснала, е била зелена.

Тук се включи и Брако.

— Кога ще се прибере дъщеря ви от футболната тренировка, госпожо Рат?

Лекси седеше между майка си и баща си Дъг на канапето във всекидневната. Бе се прибрала вкъщи достатъчно отдавна, за да има време да си вземе душ и да се преоблече. Беше с джинси, обувки за тенис и лек пуловер. Височко и слабо четиринайсетгодишно момиче с шини на зъбите и сравнително овладяно акне. Дългата ѝ кафява коса беше още влажна. Държеше двамата си родители за ръцете, притеснена, че е център на вниманието и разговаря с тези полицаи, които седяха на тапицираните столове срещу нея.

— Не беше всъщност кой знае какво. Искам да кажа — очите ѝ умолително потърсиха разбиране от майка ѝ, — случвало ми се е и преди нещо такова, когато тичам. Е, не чак толкова отблизо, но почти. Хората просто се увличат, когато карат, но аз това го знам. Така че внимавам, когато съм на улицата.

— Сигурен съм, че е така — откликна Фиск, — и понеже обръщате внимание, както обикновено, забелязахте ли нещо особено в колата, която едва не ви блъсна?

Лекси вдигна очи към тавана, за да се съсредоточи, погледна от Джейми към Дъг, после отново към инспекторите.

— Всъщност видях я само с крайчеца на окото си. Там има знак „Стоп“, знаете. Видях я да идва от улицата и помислих, че ще спре, затова не си промених темпото. Сигурно не ме е видяла, докато не съм се озовала точно пред нея.

— Значи беше жена? Водачът?

— О, да. Точно така, сър. Със сигурност.

— Имаше ли някой друг в колата?

— Не, само тя беше.

— Успяхте ли да я видите добре?

Тя кимна утвърдително.

— Но само за секунда.

Брако оставяше Фиск да води разговора. През целия път дотук беше гракал за колата, колата, колата. Джейми Рат се бе обадила в отдела на него, или поне той бе вдигнал слушалката. През цялото време бе убеден, че колата ще се окаже важна за случая. Така че Брако нямаше нищо против — Фиск се справяше добре, когато се изискваше мек подход. Но Брако смяташе, че колегата му понякога не удря всички необходими клавиши.

— Но макар и за секунда, все пак я видя добре, нали така? Смяташ ли, че би могла да я разпознаеш отново?

— Не съм сигурна. Може би. Не зная.

Дъг я потупа окуражително по коляното.

— Всичко е наред, миличко. Справяш се чудесно.

— Наистина се справяте чудесно, Лекси — включи се отново Фиск. — Питаме, защото бихме могли да изпратим тук художник, който да се опита да нарисува лицето ѝ така, както си го спомняте. Какво ще кажете?

Тя сви рамене.

— Мога да се опитам.

Брако я попита за времето на инцидента в желанието си да го уточни.

— Знам времето точно, защото като спрях, когато тя почти ме блъсна и после почнах да тичам отново, погледнах часовника си, за да видя колко време съм загубила. Беше шест и двайсет и пет.

Това идеално пасваше с часа на злополуката с Маркъм.

— Сега искам да те помоля нещо, Лекси. Може ли да си затвориш очите за минутка и да се опиташ да си представиш всичко, за което се сещаш за колата или за шофьора? Знам, че е било само секунда, просто ни опиши какво виждаш.

Тя послушно се облегна на дивана, свита между майка си и татко си. Затвори очи, пое си дълбоко дъх.

— Така. Бях на „Лейк“, просто си тичах. После както обикновено, завих по Двайсет и пета, пресичам. Стигнах до ъгъла и там беше колата, не съм сигурна, доста надолу по улицата, но приближаваше знака „Стоп“ и аз си помислих, че ще спре.

— Бързо ли караше колата, как мислиш? — попита Брако.

— Не зная. Може би не, защото иначе щях да ѝ обърна повече внимание.

— Ясно.

— Но после, тъкмо бях слязла една крачка от тротоара, и чух как колата спря рязко, знаете този звук, спирачките или там както се казва. И аз се обърнах, щеше да ме блъсне, отскочих назад и бях с лице към нея. За щастие спря точно когато си протегнах ръцете. Нали разбирате, за да се предпазя, в случай че ме блъсне.

— Разбирам — каза внимателно Фиск. — Значи сте се навели над капака на колата. Тя увредена ли бе? Чукната някъде?

— Фарът, да. Мисля, че бе предният, от лявата ми страна. Спомням си, защото си казах да внимавам да не се порежа на счупеното стъкло.

— Значи преден десен фар, за колата.

— Ами да, сигурно. — Тя отвори очи и като че ли мълчаливо попита родителите си дали се е справила добре. Две кимвания ѝ вдъхнаха увереност и тя отново затвори очи, но поклати глава в израз на несигурност. — Тогава малко оставаше да се разтреперя. Бе доста страшничко. Обаче после наистина се ядосах и блъснах с ръце по капака отново, силно. Креснах ѝ.

— Спомняте ли си какво казахте?

— „Щеше да ме убиеш, щеше да ме убиеш, идиотка такава!“ Мисля, че го казах два пъти. Бях много ядосана и ѝ креснах.

— И после какво?

— После тя вдигна ръце — един вид, не е нейна вината и се извинява.

— Лекси — обади се Брако нетърпеливо, — как изглеждаше тя?

Начинът, по който физиономията на Лекси се изкриви, бе почти комичен, но в стаята нямаше място за хумор.

— Може би малко по-млада от мама, струва ми се. Не мога да разпознавам много добре възрастта на големите. Но косата беше тъмна, чуплива.

— Някаква особена прическа?

— Не, просто около лицето ѝ, къдрава.

— Каква раса беше?

— Не беше чернокожа, нито азиатка. Но повече от това не мога да кажа.

— А нещо за това как бе облечена? Нещо да е изпъквало?

— Не. Бе само секунда. — Момичето започваше да проявява първите признаци на съпротива. — Просто се изгледахме една друга.

— Ясно, това беше чудесно, Лекси — каза Фиск. — Благодаря ви много.

Но Брако не бе приключил напълно.

— Още само две въпросчета за колата, може ли? Би ли казала, че беше стара или нова? Как би я описала, ако можеш да си спомниш?

Лекси отново затвори очи.

— Не спортна кола, но и не някоя много голяма. Обикновена кола, може би, но не нова, като си помисля сега. Боята не беше нова. Просто май изглеждаше по-стара. Не лъщеше. — Тя изведнъж се намръщи. — Задните фарове бяха едни особени…

— Задните фарове? — попита Брако. — В какъв смисъл особени? Как ги видя?

— Обърнах се веднага след като тръгнах отново да тичам. Някак си започваха от средата навън, почти сякаш са направени така, че да напомнят за крила, разбирате ли?

— Като перки на риба?

— Като на тибърда на чичо Дон? — подсказа госпожа Рат. — Нали знаеш как се издигат отзад. Казват им „перки“.

Но тя клатеше глава.

— Не, не точно такива. По-долу, някак си повече край задната част, откъдето се вдига багажникът. А, и имаше лепенка на калника.

— Прекрасно се справяте, Лекси — възхити се Фиск. — Направо чудесно. И какъв беше този стикер на калника?

Тя затвори отново очи, стисна ги силно. Но след малко ги отвори и поклати глава.

— Не знам какво пишеше. Не си спомням. Може би не беше на английски.

Когато двамата инспектори направиха една последна отбивка до „Стоп“ знака на ъгъла на „Лейк“ и Двайсет и пета, вече се свечеряваше. Бяха решили да изпратят художник, специалист по портрети, в дома на семейство Рат, за да поработи с Лекси. Фиск имаше вкъщи книга с предни и задни изгледи на всички марки коли, правени в Америка през последните петдесет години. Смяташе да вземе и нея, за да може да види дали Лекси не би разпознала по-определено марката и модела.

Излязоха и повървяха от знака „Стоп“ обратно до първия светофар. Нямаше никаква следа от спирачен път, от който Фиск се надяваше да разбере нещо, може би размера на гумите. Изведнъж Брако си спомни.

— Бурята. Забрави!

Кенсинг се обади на Харди от мобилния си телефон. Адвокатът звучеше така, сякаш се намира в ресторант. Джакман вече бил говорил с него. Призовката бил формулирал като молба. Искали да продължат с разследванията по списъка на Кенсинг, а без неговите показания съдебните заседатели щели да бъдат на тъмно. Харди преценил, че сътрудничеството няма да им навреди и се съгласил с новото положение. Но адвокатът далеч не прие така спокойно новината за обиска, която Кенсинг му съобщи.

— Глицки е бил у вас тази вечер? Какво търсеше?

— Не мисля, че беше нещо конкретно. Мисля, че искаше просто да ме сплаши, макар че взеха някои от дрехите ми.

— Защо са го направили?

— Казаха, че търсят кръв. Може и да са намерили нещо.

— Исусе Христе!

Харди възнамеряваше да изключи мобифона си, когато двамата с Франи излязат от къщи за седмичната си среща. Това бе едно от правилата им, но той бе забравил и разбира се телефонът иззвъня и той отговори, казвайки, че ще му отнеме само секунда. Оттогава бяха минали почти пет минути. След като обаче на телефона бе Кенсинг, Харди искаше да го разпита надълго и широко за несъответствието между разказа на Джудит Коен за вторник вечерта, според която се е прибрал у дома си не по-рано от един часа, и неговия собствен разказ, според който излизаше, че е бил там към десет и половина.

Вместо това обаче двамата мъже заговориха за претърсването и за утрешното му явяване в съда. После дойде сервитьорът, който му даде знак, и Харди разбра, че наистина трябва да свършва. Тук не обичаха мобилните телефони. Харди също не ги обичаше. Особено в този момент.

Все пак успя да вмъкне още едно изречение.

— Непременно обаче трябва да говорим, преди да се изправиш пред съдебните заседатели.

Ако Глицки или неговите инспектори говореха с Коен, както Харди бе направил, щяха да предадат информацията на Марлин Аш и явяването на Кенсинг в съда утре нямаше да бъде никак приятно. Като се добавеха различните му мотиви и настървението на Глицки, неубедителното алиби можеше да се окаже достатъчно, за да го обвинят. Най-малкото трябваше да знае за разказа на приятелката си, иначе щеше да бъде посечен.

Така че се уговориха да се срещнат на сутринта в осем и петнайсет у Кенсинг.

Франи вдигна чашата с шардоне и я чукна в неговата.

— Това изглеждаше като много мил разговор — каза тя.

Харди демонстративно изключи мобифона и го прибра в джоба на сакото.

— Неволна грешка, кълна се — отвърна той. — Но по-лека, отколкото тази, която е направил Кенсинг, когато е разговарял с Ейб или когато излъга за часа, в който се е прибрал вкъщи миналия вторник.

Франи спря насред глътката.

— Не обичам да слушам за клиенти, които те лъжат.

— И на мен не са ми любими. Всъщност по принцип слагам лъженето сред първите десет неща, които не бих искал да правят моите клиенти.

— И Ейб сега му е претърсил къщата?

Харди топна малко хляб, заквасен с тесто, в чинийката със зехтин и го поръси със сол.

— С такова впечатление останах.

— Снощи Ейб бе склонен да мисли, че може би Кенсинг в края на краищата не е намесен.

— Така е. Само че снощи всички бяхме развълнувани около госпожа Лоринг и знаехме със сигурност, че Ерик не е бил в болницата, когато тя е била убита, затова изглеждаше, че той е напълно изчистен от подозрения. Но днес за съжаление се оказва, че другите случаи в „Портола“ може би нямат нищо общо с Маркъм или жена му. В общи линии изглежда, че никой от онези, които биха могли да убият госпожа Лоринг, дори не е познавал Карла Маркъм, камо ли да е ходил в къщата ѝ. Което означава, че не са свързани.

— Което означава, че твоят клиент се връща в списъка на Ейб.

— Ако изобщо някога е излизал оттам. Но ти познаваш Ейб. Той обича да започва с голям списък и после да го намалява.

— Искаш да кажеш, че има много други заподозрени?

— Разбира се. Още е рано.

— Още колко?

— Още двама, може би трима.

Франи подсвирна тихичко.

— Дълъг списък. Има ли там някой друг като Кенсинг, когото Ейб така да си е харесал?

Харди взе менюто си и го погледна, после обърна ухиленото си лице към нея.

— Стига сме говорили за право. Тази вечер смятам да опитам пясъчната писия. Няма по-сочна риба от прясната тихоокеанска писия, а тук ги приготвят страхотно. Лимон, масло, пъпки от капарис. Просто божествено. Наистина трябва да ги опиташ.

32

Кенсинг, в делови костюм, седеше на масата в кухнята. Бе налял кафе за двамата, но то изстина, а чашите останаха недокоснати. Харди седеше между масата и умивалника. Бе се дръпнал малко назад, за да може да си кръстоса краката и сега глезенът на единия му крак си почиваше върху коляното на другия крак.

— Значи снощи каза на Глицки и това?

— Да, разбира се. Защо да не му го кажа? Това е истината. Господи, Диз, защо продължаваме да се въртим в този кръг? Няма какво да се говори по въпроса.

Харди си пое дъх, съсредоточи се и въздъхна. Бе възможно, мислеше си той, макар и доста съмнително, Джудит да е объркала в спомена си вечерите.

— Всъщност, има, Ерик. Причината да не приключвам с този въпрос е, че ти така и не ми каза, че доктор Коен е била тук онази вечер и е останала да пренощува. Много ми е трудно да осъзная това, тъй като тя можеше да потвърди твоето алиби. — Гласът му стана суров. — Но, разбира се, можем просто да го оставим настрани. Или пък е вече време да си намериш друг адвокат?

Кенсинг хвърли бърз поглед към него, после изглежда се успокои.

— Тя спеше, когато се прибрах — започна той, но спря и драсна с нокът по масата. — Всъщност, не я събудих. Така че нямаше как да знае, че съм се прибрал. Исках да я държа настрани от това.

Харди изчака да види дали Кенсинг ще зададе очевидния въпрос, но когато това не стана, предложи сам.

— Не ти ли е интересно откъде съм научил, че е била тук?

Нямаше отговор.

— Говорих с нея и я попитах. Какво ще кажеш? Снощи. Наистина е спяла, когато си се прибрал, прав си. Само че не е било десет и половина, нали? Било е след един часа през нощта. Или ще ми кажеш, че тя лъже?

Кенсинг успя да запази спокойствие за около пет секунди, после като че ли изведнъж целият въздух в тялото му го напусна. Раменете му увиснаха, главата му клюмна. Изправи се, заобиколи масата и отиде към умивалника, където Харди не можеше да го види. Адвокатът не се обърна, за да го проследи с поглед, но внезапно усети как косъмчетата на врата му настръхват. Там отзад, на магнитна лента на стената висяха комплект кухненски ножове. Кенсинг можеше да смъкне един и да замахне, преди Харди да успее да мръдне и мускул. Извъртя се рязко.

Клиентът му даже не бе с лице към него и Харди за момент почувства нещо като срам. Кенсинг бе опрял ръце на двете страни на умивалника и се взираше през прозореца. Накрая заговори с дрезгав шепот.

— Изкарах чист и трезвен седем години, Диз. Седем години, ден след ден. Знаеш ли колко дълго е това? — Той се изсмя горчиво. — Истината е, че не знаеш. Никой не знае. И така, миналия вторник човекът, който разби брака ми и отне децата ми, се появява в моето отделение и три часа по-късно е мъртъв. Просто мъртъв. Божа работа, бих казал. Най-после някаква справедливост, най-сетне нещо заслужено. Но после идват Карла, Дрискол, в болницата настава хаос. После Ан идва да ме види, бясна, започва да ми говори, че аз съм го убил, и за момент наистина се питам дали съм направил всичко възможно, за да остане жив.

Кенсинг спря, наля си вода в чаша, изпи я и изтри устните си с ръка.

— Както и да е, през останалата част от деня издържах някак си, отидох до Карла, опитвах се по някакъв начин да намеря място за това… За това нещо, което се бе случило. После онзи полицай, Брако, пред къщата на Карла… И отново приказки, че някой е причинил това на Тим, и тям подобни. И най-после си тръгнах, свободен от всичко това, в колата, на път за дома. Даже стигнах дотук, паркирах малко по-нагоре по улицата. Видях, че свети и разбрах, че Джудит е вътре.

Дълбока въздишка.

— После отидох в заведението на Хари и си взех едно питие. Всъщност двойно. Скоч и сода. Просто да си седя там и да си пийвам — това бе най-прекрасното нещо, което бях вкусвал от… Не помня откога. После още едно, пих за здравето на добрия господин Маркъм, за това колко хубаво бе всичко. Господи, бе толкова прекрасно.

Той се върна на масата и седна.

— После още едно, този път за всичките изгубени нощи и моите дечица, и за Ани, и за всичките гадости, които бях изтърпял от нея. И още две, за „Парнас“ и затова, в което се бе превърнал животът ми, преструвам се, че лекувам хората с минимум грижа, представям се за някакво въплъщение на добродетелта и знанието. И още едно, защото всичко това е лъжа и аз съм един фалшив човек. После останалото, защото съм пияница и безнадеждна отрепка, и нищо повече. И накрая, когато се опитвам да си поръчам още едно, барманът, Бог да го благослови, ме прекъсна. Вече затваряли. Даже бил готов да ме закара до вкъщи, ако имам нужда.

— Смяташ ли, че ще си спомни?

— Без съмнение. Но ако това се разчуе, ще изгубя работата си. И скоро няма да си намеря друга.

За миг Харди се замисли.

— Даваш ли си сметка, че това ти е алибито за убийство, Ерик?

Кенсинг бе непреклонен.

— Това не бива да излиза наяве.

Харди му хвърли един кос, разочарован поглед.

— Тогава най-добре стискай палци Глицки да не е говорил с Джудит.

— Ако е говорил, ще му кажа, че се е объркала. Не е било онази нощ.

Останалата част от разговора беше по-проста. Тя се проведе във фоайето на Съдебната палата. По време на пътуването си с колите през града двамата мъже бяха успели малко да се поуспокоят, макар Харди да бе осъзнал тревожната мисъл, че сега пък Джудит Коен няма алиби за времето на смъртта на Карла Маркъм. Но не смяташе да повдига този въпрос пред клиента си, не тази сутрин. Имаше други, по-неотложни грижи.

Започна разговора, като напомни на Кенсинг, че няма физически доказателства, които да го обвързват със смъртта на Маркъм или на Карла. Онова, което имаше значение в процесите, бе доказателствената част. Ако обвинението се увлече по мотивите или възможните мотиви, Харди посъветва Кенсинг да отговаря на въпросите учтиво. Не се налагаше да се противопоставя. Да не спори. Да се придържа към въпросите.

— Най-важното, Ерик, е да се измъкнеш от този списък на подлежащи на подозрение.

Лекцията продължи. Харди още един път предупреди клиента си да говори истината дори за обстоятелства, които му изглеждат крайно неприятни — между него и Маркъм, Маркъм и Ан, него и „Парнас“. Да казва цялата истина, особено за отиването си в бара в нощта на убийството на Карла. Ерик можеше да го вярва или не, но истината бе най-добрият приятел на невинните. А освен това именно защитата на свидетелската тайна бе основният смисъл на големия съдебен състав.

— Искаш да кажеш, че няма да се разнесе?

На Харди никак не му се искаше да го признае, но го направи.

— Не. Всичко се разнася, Ерик, от време на време. Но от големия състав информация наистина изтича рядко. Ако си спокоен и обясниш ситуацията, без да привличаш ненужно вниманието към нея, тя просто ще си отмине, след което повече няма да си заподозрян. — Държеше да му обясни това добре. — Защо големият състав ще се занимава с това, че си се отбил за няколко чашки в бара след един много тежък ден? Добре, ти си алкохолик и не трябва да пиеш, но престъплението, което се разглежда, е убийство, не алкохолизъм.

Харди трябваше да го накара да осъзнае този решаващ момент. Стояха сами край стената, върху която бяха изписани имената на убити полицаи. Вече минаваше девет часът, а Кенсинг трябваше да бъде горе до девет и трийсет. Шумът в приличащото на пещера фоайе се покачваше с увеличаването на движението на хора — полицаи и адвокати, както и постоянен поток от граждани, който понякога наистина изглеждаше огромна тълпа, особено тук. Харди се приближи на крачка до клиента си, почти притискайки го към стената, приковавайки го с погледа си.

— Чуй ме, Ерик. Ти си интелигентен човек, но в този момент позволяваш на страха и липсата на ясна преценка да ти навредят. Не те обвинявам, че си разтревожен. Моментът е страшничък, но не позволявай това да те заблуди за начина, по който ще изглеждаш на тези двайсет съдебни заседатели. Ти си лекар, уважаван гражданин, свидетел, който доброволно оказва съдействие по едно убийство. Не можеш да бъдеш заподозрян, защото просто не си бил в дома на Карла, когато е била застреляна. Бил си някъде другаде — къде точно, няма да има значение. След като веднъж съдиите чуят това, психологическото предимство е твое. Къде си бил, когато не си убивал Карла Маркъм, няма да представлява никаква новина, че да изтече като информация, също както цветът на вратовръзката, която си носил. Има само един човек, всъщност, който се вълнува от това, че си отишъл в този бар и си пил — самият ти. Така че не позволявай на обвинителката, на Марлин Аш… Не се оставяй да те обрисува като убиец. Ти не си такъв. Това е истина и е факт. — Харди дори опря пръст в гърдите на Кенсинг. — Осъзнай това. Приеми го. Дръж се така.

Но клиентът му все още не беше съвсем съгласен.

— Искаш да рискувам кариерата си заради това?

Харди помисли и отговори с равен тон:

— Ако се качиш горе и криеш нещо, това ще се разнася отвсякъде от тебе като воня и съдиите ще го надушат. И когато то неизбежно излезе на повърхността, ще си лъжесвидетелствал, което е подсъдно. Качи се там като невинен човек и такъв ще излезеш. Ако те хванат, че лъжеш, а Глицки непременно ще го направи, ако му дадеш време, най-вероятно ще те обвинят. Тогава ще бъдеш лъжесвидетел, ще си останеш пияница, а на това отгоре ще си и заподозрян в убийство. И какво ще стане с кариерата ти тогава?

Марлин Аш преследваше две цели, но нямаше изобщо съмнение коя от тях щеше да бъде първа поред днес. На масата до подиума, където стоеше тя, бе основният заподозрян на Ейб Глицки за убийство. Макар да зачиташе мнението на Кларънс Джакман и уговорката, която двамата бяха направили с Харди, тя нито за момент не допускаше, че един от щатните специалисти в лекарската колегия на „Парнас“ ще разполага с някаква поверителна информация за финансови машинации на корпоративно ниво. Така че нея я интересуваше обвинението в убийство.

През изминалите няколко дни бе отделила много часове да проучва разпечатките от файлове, доставени от „Парнас“, по-специално за Кенсинг, жена му, с която живееха разделени, и отношенията им с Тим Маркъм. Историята никак не бе приятна. Без съмнение двамата мъже се бяха ненавиждали. Имаше някаква ирония, помисли си Марлин — може би защото четеше само едната страна от кореспонденцията — че Кенсинг като че ли ставаше по-дързък и по-заплашителен с разцъфтяването на връзката между бившата му жена и шефа му. Маркъм като че ли правеше всичко възможно, за да отстъпва пред исканията на Кенсинг — подтекстът бе, че иначе Кенсинг би разобличил шефовете си.

А сега, въпреки подготовката си, Аш като че ли не успяваше да порази целта. Държеше Кенсинг вече час и той учтиво отблъскваше всичките ѝ атаки с разумни отговори, които звучаха искрено.

Не се бе тревожил, че ще изгуби работата си по времето на Маркъм (както личеше ясно от кореспонденцията). Връзката между Маркъм и жена му бе защита срещу това. Всъщност смъртта на Маркъм на практика бе застрашила служебното му положение. Сега, когато управляваше доктор Рос, Кенсинг бе в служебен отпуск, което доказваше, че в известен смисъл Маркъм е бил негов, макар и неохотен защитник, а не заплаха.

Някога бе изпитвал гняв към Тим Маркъм и жена си. Разбира се. Не е ли човешко? Но между другото, в момента Кенсинг поддържаше една удовлетворяваща връзка. Така че сега, гледайки назад, осъзнаваше, че напускането от страна на жена му, макар и болезнено, му е предоставило една нова възможност. Не изпитваше повече никакъв гняв. Нещо повече, чувстваше се по-добре от Ан. Разводът протичаше без усложнения. Двамата си разменяха посещения.

Госпожа Аш не е била точно информирана. Не е имало никакво сбиване миналия уикенд. Ан е пострадала случайно. Не бе отправил никакви обвинения към нея, нито пък тя към него. Ан изпитвала мъка, гняв и искала да си го изкара на някого, защото Тим Маркъм я изоставил предната седмица. Гневът ѝ бил разбираем, от негова страна такъв нямало. Взел децата, докато тя се върне у дома. Само преди два дни двамата с Ан разговаряли няколко часа. За съжаление полицията останала с погрешно впечатление. По този въпрос госпожа Аш също е била неточно осведомена. Никога не е правил признание, че е убил Тим Маркъм. Не, разбира се, че не е. Не можеше да каже със сигурност какво ѝ се е счуло на Ан. Най-вероятно не го е разбрала. Не бе пожелал да обсъжда предварително показанията с нея предварително, защото адвокатът му го бе посъветвал да не го прави.

С готовност признаваше, че в случая с бебето Емилия бе изострил и без това напрегнатите отношения между него и „Парнас“. В този случай просто бе постъпил правилно и с това бе разгневил хората, отговарящи за парите в неговата компания. Това бе проблем, който постоянно се проявяваше навсякъде в медицината — парите срещу здравеопазването. Бе лекар и не се опитваше да прикрива своята позиция по този проблем. Това правеше ли го, попита той, виновен за нещо?

Бе дошъл тук доброволно. Можеше да се позове на Петата поправка, да не свидетелства в своя вреда, но не го бе направил. Искаше да изчисти нещата, да изчисти името си, за да може да се върне към своя живот и към пациентите си.

— Добре тогава, доктор Кенсинг — подхвана Марлин Аш накрая. — Вие сте последният човек, видял Карла Маркъм жива, нали?

— Не бих казал, госпожо. Предполагам, че това трябва да е бил нейният убиец.

Вълна от лек смях премина през заседателите.

— Кога си тръгнахте от къщата на Маркъм в нощта на смъртта на госпожа Маркъм?

— Малко след десет.

— И сте казали на лейтенант Глицки, че сте си отишли направо у дома, нали така?

— Да, госпожо. Така казах на лейтенанта. — Пое дъх, после се отпусна. — Но това не беше вярно. — Опрял сплетените си ръце на масата пред себе си, той се обърна към заседателите. — Лейтенант Глицки ме разпитва по този въпрос. Не исках да му кажа къде съм бил. Когато разговарях с адвоката си, той ме предупреди, че днес ще говоря под клетва. Каза ми, че показанията ми ще бъдат защитени и че ще пазите моята тайна. Съжалявам, че излъгах лейтенанта, но не си отидох направо вкъщи. Истината е, че съм алкохолик и…

Фиск и Брако бяха решили, че главната им задача е да съберат фактите, които дотогава не бяха събрали. За да извършат това най-добре, бяха решили да се разделят. На Брако се бе паднал Брендън Дрискол, на когото се бе обадил от Съдебната палата и двамата си бяха уговорили среща. Заподозреният изглеждаше въодушевен.

Дрискол се бе издокарал за разпита — изгладени официални панталони, лъснати елегантни обувки, сако и вратовръзка. Когато отвори вратата, първият въпрос на Брако беше дали не се кани да излиза.

Отговорът го удиви:

— Не се ли познаваме отнякъде?

— Струва ми се, че не. Не. — После показа значката си. — Инспектор Брако. „Убийства“.

— Да, знам. Влезте, влезте.

Двамата се отправиха към всекидневната по коридора вляво от преддверието на апартамента. Стаята бе светла и това впечатление се усилваше от косото слънце, греещо през отворените прозорци и придаващо ефекта на бяло върху бяло. От японска каменна скулптура в ъгъла успокояващо бълбукаше вода.

Неочаквано Брако почувства силно неудобство. Не можеше да разпознае лицето на другия човек, но усещането за разпознаване бе непоколебимо и някак си променяше динамиката помежду им. Дрискол посочи един от столовете, после седна напряко в дъното на стаята, на канапето, почти излягайки се, опънал едната си ръка върху възглавниците. Брако извади касетофона си, включи го и го постави на стъкления плот на масичката до голям плосък поднос със ситен бял пясък и гладки камъчета. След като произнесе стандартното си въведение, полицаят най-после погледна отново потенциалния заподозрян.

— Ще мина направо към същината, господин Дрискол. Доколкото разбирам, вие сте били в къщата на Карла Маркъм от късния следобед до вечерта в деня, когато съпругът ѝ е бил убит.

— Да. Така е.

— Спомняте ли си какво правихте по-късно същата вечер?

Очевидно въпросът бе неочакван и неприятен.

— Какво съм правил? Аз? Защо?

— Ако може, просто отговорете на въпроса.

— Е, не мога просто да отговоря на въпроса без причина. Защо се интересувате какво съм правил по-късно онази вечер? Мислех, че идвате тук да говорим за доктор Рос или за доктор Кенсинг, че може би господин Елиът е намерил нещо в това, което съм му дал.

— Джеф Елиът? Какво сте му дали?

Дрискол бе донякъде възстановил самочувствието си след удара.

— Някои мои документи от работата. Доказателствени материали, както може би вие ги наричате. Макар че големият съдебен състав като че ли не се заинтересува, когато свидетелствах пред тях.

— Смятате, че тези документи съдържат данни, които се отнасят до смъртта на господин Маркъм?

— Абсолютно. Естествено, че съдържат. Няма начин.

— И вие все още имате копие от тях тук?

Дрискол се поколеба за момент, после поклати глава.

— Не. Дадох ги всичките на господин Елиът.

Брако не повярва на това нито за миг.

— И все пак смятахте, че идвам тук, за да разговарям с вас за тях?

— Мислех, че сигурно сте говорили с него.

— Не съм. — Брако погледна Дрискол в очите. — Но може би трябва да го направя.

— Като си мисля сега, той може би няма да ви ги покаже. Пази си източниците, нали разбирате. Но бих могъл да му се обадя, да си ги взема обратно и след това да ви уведомя.

— Това може и да е полезно — съгласи се Брако. — Или пък можем да изискаме заповед за обиск и да отидем да ги прегледаме сами.

Дрискол високомерно поклати глава.

— Много сте закъснели, сержант. Рос е изтрил всичко съществено досега. Поне всичко за него и Тим.

— Но казвате, че сте ги имали и сте ги дали на Джеф Елиът.

Той сви високомерно рамене.

— Не съм чел всичко, но там имаше някои определено провокиращи моменти, ако разбирате какво имам предвид. Той определено се канеше да уволни Рос, знаете ли?

— Маркъм?

— Сигурен съм, че Рос вземаше подкупи, за да включва лекарства в списъка. Тим също го разбра след случая със синустоп. Просто му трябваха още малко доказателства, преди да може да го обвини директно. Но ако четете между редовете, то се вижда. Нещата между тях бяха приключили.

Брако реши повече да не притиска Дрискол по въпроса дали пази копие от своите документи и какво би могло да се съдържа в тях. Днес бе дошъл тук да говори за вторник вечер и се върна на темата.

— Все още се интересувам за времето, след като сте напуснали дома на Маркъм.

Брендън му хвърли изпълнен с ярост поглед, после въздъхна и се предаде.

— Добре. Дойдох си тук, у дома.

— Благодаря ви. По кое време беше това?

— Не съм сигурен. Девет, девет и половина. Трябва да разберете, че моят свят току-що се бе разпаднал. Не държах много точна сметка за времето.

Брако кимна рязко.

— Сам ли бяхте?

Брендън вдигна ръка към челото си и затвори очи продължително.

— Да. Роджър работи до късно, както прави непрекъснато напоследък. Но му се обадих. Той тракаше на компютъра някакви сметки, нямаше клиенти в този момент и можехме да поговорим. Поне успяхме да поговорим. Това бе най-тежкият ми ден, просто най-ужасният. Почти бях решил да сляза до банката му, само и само да съм с него, но той ми каза, че ще се върне.

— Обадили сте му се в банката, след като сте се прибрали вкъщи в девет и трийсет?

— Да. Толкова бях разстроен, напълно разстроен.

— Дълго ли разговаряхте с Роджър?

— Не знам. Стори ми се твърде кратко, но нали знаете как е. Просто не мога да ви кажа колко време сме говорили. Честно.

Рос не беше ни най-малко затруднен да си спомни.

— Разговарях с Джеф Елиът тук, в офиса, до късно — каза той на Фиск. — Не знам колко точно е било, може би девет часът, нещо такова. Бе кошмарен ден, казвам ви. Най-после той свърши — макар че истински ме довърши чак като написа онази проклета колонка — и аз разбрах, че не мога да направя нищо повече, така че се качих в колата и си отидох вкъщи.

Младото и сериозно лице на Фиск се помрачи.

— Значи се прибрахте около девет и трийсет?

— Да, нещо такова. Защо, има някакъв проблем ли?

Фиск се почеса зад ухото.

— Само че, господине, според мен съпругата ви спомена май, че онази вечер сте се прибрали след полунощ.

Рос се позамисли, после се позасмя невесело.

— Не. Объркала се е с някоя друга нощ. Толкова често напоследък се прибирам вкъщи посред нощ, че сигурно вече смята това за нормално. Но не беше толкова късно. Може би беше десет най-много.

Глицки бе отлагал заниманието си с някои от административните си задължения колкото може по-дълго, но тази сутрин, още щом дойде на работа, ги подхвана. В продължение на три часа бе потопен в такива дреболии, като сумиране на километража, навъртян от инспекторите му със служебните автомобили. Сега дъвчеше последното си сухо парченце оризова питка и отпиваше остатъците от чая си, който бе придобил стайна температура. Така че когато Марлин Аш почука на вратата и си отвори, той бе в съответното бодро настроение.

Глицки се облегна назад и доволно отмести бумагите.

— Ти го разби — каза той.

Тя затвори тихо вратата, после се обърна към него и се облегна на стената, кръстосала лице на гърдите си.

— В зависимост от потвърждението на алибито му, което очаквам в следващите няколко часа, доктор Кенсинг не е заподозрян, поне за убийството на Карла. А това означава и за Маркъм, според мен.

Глицки я изгледа накриво и поклати глава.

— Той няма алиби.

— Не го е казал на теб. Но поиска закрила на тайната от големия съдебен състав.

— Като че ли аз ще кажа на някого.

— Искаше да е сигурен.

— И ти му вярваш? Какво е алибито?

Аш отпусна ръце и седна на един от сгъваемите столове срещу бюрото на Глицки.

— Нали знаеш оная история за онзи мъж от Дивия запад, който спял с жената на най-добрия си приятел по времето на убийство и бил обесен, защото не желаел да си признае, че е бил с жената? Нещо такова, само че не е намесено никакво спане.

— Бил е някъде, където не би трябвало да е?

— Много близо. Нещо такова, Ейб. Но повече не бих искала да се разпростирам дори и пред теб. Ако после се разчуе — а това никога не е изключено — искам да мога да твърдя, че не съм казала на никого. Вярвам го, бетон. Не го е извършил.

Все още изтегнат на стола си, Глицки размишлява известно време над тази нова реалност.

— Това е един от редките моменти, Марлин, когато оценявам ползата от нецензурните изрази. Наистина ли си напълно уверена, че няма как да е бил у Карла? Кой може да провери това?

— Не и в десет и четирийсет и пет, Ейб. Освен ако не е било по това време, а аз съм изпратила инспектор, който да го провери.

Но Глицки бе получил информацията от Харди и после сам бе отишъл да разговаря с Франк Хусик. Смяташе свидетелството на този човек за непоклатимо и времето на смъртта на Карла — за установено. Ако Кенсинг не е бил там в единайсет без четвърт, значи бе невинен. Би дал много, за да научи къде точно е бил лекарят, но знаеше, че няма вероятност да разбере това от когото и да е, най-малко от Марлин Аш.

— Благодаря, че ми отвори очите — каза ѝ той. — Има ли някой друг, когото си харесваш?

— Истината е, че няма, Ейб. Ще говоря със счетоводителя и може би с двама от членовете на борда днес следобед. Трябва да разширя мрежата и да напредна поне малко по отношение на парите, иначе Кларънс ще бъде недоволен. Той вече сигурно е недоволен, че уговорката с Дизмъс не ни донесе нищо съществено.

— На мен ми донесе — призна Глицки скръбно. — Не го арестувах, а започва да изглежда, че е било за добро.

По това спор нямаше и Марлин продължи:

— Е, както и да е, поискала съм преглед на цялата им финансова документация за последните три години и ще видим кой може да даде задоволителни обяснения. Ще предложа на големия съдебен състав директно да се заеме с въпроса за злоупотребите. После може и да се върна към обвинението в убийство, но сега приоритетът ми е…

— За какво си говорите вие двамата?

Всъщност да се каже, че Брако и Фиск разговаряха, не бе точно. Бяха приключили проведените преди обед разпити и се бяха срещнали в палатата. Тонът на техния разговор, както си седяха на бюрата, бе накарал лейтенанта да излезе от кабинета, слагайки край на срещата му с Аш.

— Нищо, сър, извинете.

Дарел Брако не искаше да топи партньора си, макар че бе силно разочарован от него.

— Не ми звучеше като нищо.

Глицки стоеше до обединеното им бюро със светофара по средата. Гледаше ту към единия, ту към другия.

Накрая Фиск се огъна.

— Малачи Рос ми каза кога се е прибрал вкъщи във вторник вечерта, но времето не съвпада с това, което бе казала жена му.

— И Харлен казал на Рос какво е казала тя — довърши Брако.

— Казал си му?

Гласът на Глицки бе равен. Аш бе влязла в стаята и стоеше зад него, клатейки глава пред тази комична сцена.

Фиск кимна.

— Тя каза „след полунощ“, а той каза „десет часа“. И той само заяви, че тя е сбъркала. Станало е грешка.

— И след това, в минутата, когато Харлен е излязъл през вратата, той ѝ се е обадил по телефона. — Брако бе просто ужасен от гафа на партньора си. — За колко да се обзаложим?

— Спокойно, Дарел. — Глицки се обърна изненадващо търпеливо към Фиск. — Обикновено когато имате противоречащи си твърдения от двама свидетели, особено ако те са близко свързани, например женени, не е желателно да се съобщава на единия какво е казал другият, докато не ги изправиш заедно и не им посочиш противоречието. Това нека да ти е за поука.

— Да, сър. Сега разбрах. Направил съм грешка. Смятате ли, че е позвънил на жена си?

— Абсолютно — вметна Брако.

Аш се намеси иззад Глицки:

— Имате ли номера ѝ? Можете да ѝ се обадите и сам да я питате.

Фиск отговори, че ще опита. Докато се обаждаше, Брако започна да докладва на Глицки за разговора си с Брендън Дрискол. Когато Аш чу за кореспонденцията и компютърните файлове, веднага се включи:

— Какви са всички тия документи? Дори не ги спомена, докато беше пред съдебните заседатели.

— Каза ми, че не сте го питали за тях.

— Как да го питам? Не съм знаела, че съществуват извън компютрите на компанията. Той какво, откраднал ли ги е?

— Доколкото разбрах, изпратил си ги е по електронната поща, преди да му връчат заповедта.

— Значи ги е откраднал. Още ли са у дома му?

— Останах с такова впечатление, поне дискетите.

Аш се обърна към Глицки.

— Тези неща ни трябват, Ейб.

— Джеф Елиът вече ги има — напомни Брако.

— Край — каза Глицки. — Той е репортер. Никога няма да ги получим.

— Значи отиваме за оригиналите на Дрискол — каза Аш. — Къде ти са формулярите за обиск? Тук ли ги държиш?

— Може даже и да не ви трябват — каза Брако. — Дрискол просто търси начин да разбърка нещата в „Парнас“. Той е озлобен. Иска да си го върне на хората, особено на онези, които са създавали проблеми на Маркъм.

Аш кимна, но им каза все пак да вземат и заповед. Фиск се приближи към групичката, посърнал.

— Не си призна, че той ѝ се е обадил, но ми каза, че е сбъркала и си е променила мнението. Зарадва се, че съм аз. Възнамерявала да ме потърси. — Той погледна жално наоколо. — Десет часа.

— Обадил ѝ се е — изстреля Брако.

— Няма значение. — След Кенсинг Глицки бе във фаталистично настроение. — Жената така или иначе не би дала показания срещу съпруга си пред съда. Нищо не губим. Не е като с Кенсинг.

Двамата инспектори се спогледаха.

— Какво има с Кенсинг? — попита Брако.

Аш отново се намеси.

— Можете да го снемете от списъка. Има алиби за убийството на Карла. Тъкмо казвах на Ейб.

Това накара всички да замълчат, докато Брако наруши тишината:

— Значи всичко се свежда до Карла?

Глицки кимна.

— Така изглежда. Има ли някой останал без алиби? Вие, момчета, говорихте ли с Дрискол?

— Да, аз говорих. Тази сутрин — отвърна Брако. — Може би се е обаждал по телефона.

— На кого?

— На партньора си Роджър. Смятах да проверя телефонните му разговори. Записал съм си го в списъка със задачи.

След момент Фиск живна.

— Не знам дали научихте, лейтенант, но имаме известен напредък по колата.

Харди трябваше да бъде във възторг. В края на краищата клиентът му вече не бе заподозрян. Бе останал на петия етаж, размишлявайки върху възможността да се види или с Глицки, или с Джакман, изчаквайки на една пейка пред полицейската зала за изслушване, докато Кенсинг излезе. Ерик му бе разказал как е минало, което бе до голяма степен точно както Харди бе предвидил.

Двамата мъже бяха отишли до „Джонс“, за да го отпразнуват, но обядът се бе оказал доста трезво занимание във всеки смисъл на думата. Харди направи няколко, както му се струваше, деликатни опита да разговори Ерик на тема приятелката му. Как се е разбирала Джудит Коен с Маркъм? А с Рос? Как се отнася към всички тези проблеми в „Парнас“, финансови и други, които създават на Кенсинг такива затруднения? Какви са им плановете заедно, ако изобщо имат такива?

Ерик беше относително отзивчив. Тя бе на щат в „Портола“ само от една година, след престоя ѝ в Университета на Южна Калифорния, стажа в „Джонс Хопкинс“ и два ангажимента по четири месеца — един в Африка и един в Южна Америка — към организацията „Медсен Сан Фронтиер“.

— Нали знаете, „Лекари без граница“. Но тя винаги го казва на френски. Има плакати в стаята си и дори стикер на калника на колата. Много се гордее с езиците си, френски и испански. И е много запалена по организацията, наистина. Мисля, че наполовина ме убеди да отида с нея следващия път — това лято в Нигерия, макар че има достатъчно да се върши и тук, в тази страна. Но ако от „Парнас“ наистина ме освободят… А и децата ми, не знам как ще го приемат. Спомняте ли си, когато решенията се вземаха лесно?

След като си взеха довиждане, Харди постоя на слънце на улица „Елис“, някъде по средата между своя кабинет и сградата на „Кроникъл“. Всичко трябваше да е свършило, знаеше това, но някак си не му се вярваше. Нямаше го познатото емоционално отпускане след привършването на един процес. Тук нещата не бяха приключили, не още.

Някой бе убил Тим Маркъм и членовете на семейството му. Някой бе убил поредица пациенти в „Портола“. А освен това оставаше уговорката му с Глицки. Двамата обменяха информацията си, а той бе посветен в нещо, което Ейб не знаеше. Това го измъчваше и го караше да се чувства като че ли дължи нещо на приятеля си, което бе абсурдно. Всъщност Харди по-скоро бе направил на Глицки голяма услуга.

Но каквито и да бяха усложненията, чувстваше, че се е замесил прекалено много, за да спре, дори ако нямаше кого да защитава.

Не можеше това да е краят. Не бе свършило.