Втора част

Глава IXМозък, мускули и пистолети

Стенният часовник в бокса на Шели премести стрелките си на девет с глухо тракване в момента, в който сънят я обори. Беше стиснала дланта ми с нежната си ръчица и усетих как хватката на леките като птичи кости пръсти се отпусна, а напрегнатото ѝ дишане стана спокойно и равномерно.

Измъкнах се тихо и почуках на вратата на стаята, намираща се през три помещения от остъклената ѝ клетка. Уведомих медицинските сестри, които тъкмо приемаха дежурството, че до следобед ще съм в района на клиниката, така че спокойно могат да ме търсят, ако възникне някакъв проблем със съпругата ми.

Реших да пропусна сутрешния рапорт на лекарите, колегата Дойл щеше да ме скатае, както и аз него в подобна ситуация, вместо това се отправих към служебната баня. Коктейлът от стимуланти беше престанал да действа и почти 70-часовото безсъние сякаш обви в желе мозъка ми.

Отключих вратичката на металното шкафче в преддверието, където държах тоалетните си принадлежности, грабнах хавлията, гъбата за обтриване и шишенцето с комбинирания лосион за коса и тяло, освободих се от потния затвор на работния екип и бельото си, нахлузих гумените чехли и минута по-късно вече пръхтях от удоволствие под хладката силна струя.

Изведнъж си спомних как моят учител и третият най-важен човек в живота ми — господин Ренето — обичаше да казва, че нищо не стимулира по-добре мозъчните клетки от чаша силно черно кафе след продължителен душ.

„Ама ти все още твърде малък, Ангел — сякаш отново чух странния му писклив гласец с ужасен акцент, — та черно кафе ще пропущиш, недобре за нерви, но душ — задължително трябва вземеш!“

В този момент, заедно с мощната струя от слушалката на душа, връхлетя и тъгата, потискана с години, сякаш бетонна стена на язовир се пропука и водната стихия опустоши всичко, изпречило се на пътя ѝ…


— На колко години каза, че си, мой малък приятелю? — попита ме Григо вечерта след запознанството ни в ресторанта.

Намирахме се в дневната на крайградската му вила. Изпънал се върху удобно канапе, отпивах синт-као — сладка зелена напитка с вкус на какао, а главатарят на кукерите, седнал във фотьойл до незапалената камина, преглъщаше нещо, съдържащо ужасяващи пропорции от различни видове алкохол, което нарече коктейл „Пиратка“, докато го забъркваше с шейкъра.

Пристигнахме във вилата през малките часове на нощта в пневмобил с подсилена броня, ескортирани от три други коли с гардове. Григо се разпореди на прислужниците да ми приготвят стая за спане в техния отсек, после ме доведе тук, „за едно последно питие“, както се изрази.

— Единадесет и половина! — изрекох с изкуствено удебелен глас и млъкнах в тревожно очакване на някоя шега по отношение на възрастта ми.

Григо обаче остана съвсем сериозен, докато отпиваше на дребни глътчици от халбата с „Пиратката“. Очите му, след часове здраво наливане, продължаваха да са учудващо трезви и да ме изучават, сякаш ме виждаха за първи път.

— Да-а — каза най-накрая, — помията на улицата те е заляла твърде рано, но все още не те е удавила!

Черно-бялата му усмивка отново изгря:

— Според очевидците, си опушкал ония неживи копелета за време, колкото мигване на окото! Това даже в бандата ми го могат само шепа хора!

Усетих, че се изчервявам от похвалата и в опит да прикрия колко съм възбуден, поднесох чашата към устните си, но треперещата ми ръка блъсна порцелана в зъбите ми с предателско потракване.

Главатарят на кукерите като че ли не забеляза. Беше придобил замислен вид, а погледът му сякаш минаваше през мен.

— Гледам те и не мога да се начудя — откривам толкова много прилики с теб, когато бях на твоите години! Все едно съм се качил в машина на времето и съм се върнал в миналото, за да се запозная със себе си… Усещането е доста странно!

Стана от фотьойла и закрачи тежко като мечка в пространството около камината. Беше захвърлил елека със звънците и върху голите мускулести гърди, под дискретното осветление в помещението, затанцуваха сенки, които сякаш съживиха татуировките му.

Приближи се към канапето и се надвеси над мен. Усетих алкохолния му дъх.

— Харесвам те, мой малък приятелю, нали мога да те наричам Ачи?

— Ъ-хъ — отвърнах смутено, — така ми викат и на улицата.

— Е, Ачи — очите му с лазуритен цвят за пореден път ме погълнаха, — какво мислиш да правиш оттук нататък със себе си?

Да си призная, въпросът му ме изненада.

— Ами аз… — почнах да мънкам — нали такова… съм вече в бандата…

— Разбира се, че си в бандата! — Григо повиши леко глас, като че отговорът ми го подразни. — Но неуки главорези при мен с лопата да ги ринеш! Я кажи на училище ходил ли си?

Обясних му, че из сиропиталищата криво-ляво съм успял да завърша трети клас.

— Ама даскалъкът не е за мен! — продължих и твърдо срещнах погледа му. — Искам да стана член на Братството и вярно да ти служа за страх на всички врагове!

Григо ми обърна гръб, после отново се отпусна във фотьойла, придърпа една табуретка с босото си стъпало и изпъна крака върху нея. Вдигна халбата си като за тост, а докато изричаше тирадата си, табуретката жално проскърцваше в унисон с мислите ми.

— Имам две новини за теб, Ачи, хубава и лоша! Ще започна с хубавата — вече си мой Талисман и всеки негодник във всяко кътче на Полис Паралел още утре ще е разбрал това! Лошата е, че ще се наложи да се потиш над учебниците! Често съм си мислил кое нещо бих искал да променя в живота си, ако можех, и знаеш ли какво открих — щеше ми се да съм образован поне малко! Вярно, създадох могъща банда и не твърдя, че мускулната сила не е била полезна, но най-важните хора, колкото и странно да звучи, се оказаха очилатите писарушки с дебелите тефтери, които до ден-днешен движат легалния ми бизнес! Наистина те харесвам, затова реших да каля мускулите ти, но да се погрижа и за мозъка ти, а след време, бъди сигурен, ще си ми благодарен!

На другия ден се запознах с господин Ренето…

Господин Ренето буквално влетя в живота ми, дребен и пъргав като винена мушица.

На ръст беше не повече от метър и петдесет, коса — старателно намазана с гел и зализана назад. Тънки като конци мустачки стърчаха право нагоре покрай тесните му ноздри и създаваха внушение за две миниатюрни рапири, които дуелиращите се са отдалечили в мига, преди пак да ги кръстосат. Черни очи лъщяха като петролни петна върху мургаво лице, на което можеше да дадеш и тридесет и осемдесет години.

Облечен беше в някаква странна копринена дреха, черна като очите му, с широки ръкави, увита около тялото му от ляво на дясно и пристегната с тънък черен колан на кръста. Широки панталони от същата материя и още по-шантави дървени сандали завършваха ансамбъла.

Направо се втрещих, щом го видях, а като отвори уста и от нея излезе оня писклив глас с невероятен акцент („Здравей, Ангел, твой учител вече бъда аз!“), положих усилия да не се търкулна на пода в пристъп на безумен смях.

Както разбрах по-късно, двама от бабаитите на Григо решили да се позабавляват за негова сметка, когато дребосъкът се представил на главатаря на Кукерите в някакво заведение и учтиво предложил услугите си на телохранител. Случката беше станала преди доста години, но в бандата още се говореше за нея като пример, че видът на един човек не значи абсолютно нищо. Бабаитите не само обидили господин Ренето, ами и заблудени от външността му, се опитали да го изхвърлят от заведението под одобрителните възгласи на останалите. Разказаха ми, че дребосъкът почти ги убил само с няколко пестеливи, почти невидими движения, а били мъжаги по около стотина килограма.

Никой не знаел откъде се е появил в Полис Паралел, нито защо, въпреки смъртоносните си умения, които можеха да му осигурят далеч по-богат господар, е избрал точно Григо, но още същата вечер господин Ренето получил работата.

Много пъти през време на уроците самият аз опитвах да науча нещичко от историята му, преди да акостира при Кукерите, ала инстинктивно усещах, че тези въпроси не са му приятни. Разбрах единствено, че е живял дълго време в земите на изток, където хората имат жълти лица и очи, тънки като иглени уши, всичко друго около него беше мистерия.

Господин Ренето, въпреки потресаващия си външен вид (който никой в бандата не смееше да коментира гласно, разбира се), се оказа неизчерпаем източник на знания в областта на граматиката, аритметиката, геометрията, астрономията, музиката, поезията, риториката, философията и латинския език. За десетте години, в които ежедневно се занимаваше с мен, успя да ме научи на всичко по-важно от тях и ми предаде тайните на своето Древно изкуство за поразяване на витални точки.

С неумолимо постоянство кали мускулите и мозъка ми и аз се оказах много добър в усвояването на различни знания, но както се видя впоследствие — не се оказах добър ученик.

Причината се коренеше в оня грях, стар като света, който е най-пагубен за човека и на който аз твърде рано се поддадох.

Грехът, наречен Гордост…

Успях да открадна няколко часа сън до три след обяд, когато след тихо почукване на вратата на спалното помещение се показа чорлава физиономия.

— Доктор Кимерия — рече провлечено санитарят Том, говорът му винаги беше такъв, — на регистратурата чака куриер с пратка за вас.

Надигнах се от леглото. Главата ми бучеше като на препил човек, а мислите ми се задвижиха с проскърцване като ръждясали зъбни колелца.

— Благодаря, Том! Предай му, че идвам след пет минути.

Плиснах вода на очите си, глътнах една таблетка за почистване на зъби, понеже нямаше време за класическия начин, облякох работния си екип и се запътих към фоайето на клиниката.

Куриерът, младеж на около осемнадесет, с добре поддържана раста-прическа и огромни слънчеви очила, които му придаваха вид на муха, се ухили, щом ме зърна.

Не беше трудно да се предположи, че е разнообразил работния си ден с весела билка, но не можех да го коря — самият аз понякога си позволявах това след тежка смяна. Леката дрога от години се продаваше легално на територията на Многополюсната Общност.

— Хе-е-ей, доок — не вярвах, че може да има говор, по-провлечен от тоя на санитаря Том, но съм се лъгал. — Тука подпиши и не му мисли, ха-ха! — протегна към мен лист, защипан върху пластмасова подложка, и автоматична писалка.

Парафирах със замах, а растаманът избута към мен кашон с размери половин на един метър.

— Уф, тежи таз’ пущина — изпъшка и пак се разсмя. — Нови докторски играчки, а?!

— Почти позна, благодаря — отвърнах. — И шофирай внимателно, приятелю!

Растаманът оформи кръг с палеца и показалеца на дясната си ръка в универсалния жест, означаващ „всичко е тип-топ“.

— Ня’а се плашиш, док, ситуацията е контролирана, ха-ха!

Не се сдържах и му подвикнах шеговито, докато се отдалечаваше с люлееща походка:

— Всеки трети, постъпил по спешност в нашата клиника, е смятал така…

Отворих пратката от Кара Танас в едно складово помещение, където преди време се държаха разни консумативи, но знаех, че вече не се използва. Нямаше как да сторя това в къта за отдих или в спалния отсек, без да шокирам колегите си. Да не говорим и за двойката сержанти, охраняващи ранения върколак в интензивния сектор, които можеха да зададат твърде неудобни въпроси.

Разкъсах картонения обков с нетърпението на дете, получило желан подарък за рождения си ден. Пред очите ми се разкри голям брезентов сак, от онези, които се използваха в армията. Дръпнах масивния черен цип и видях няколко метални кутии с различна големина. Всичко, което съдържаше списъкът ми, беше там, старателно подредено в тях. Имаше и малък пакет, увит в амбалажна хартия. Разопаковах го. Вътре открих бележка, надраскана с грозен получетлив почерк: „Късмет, братко!“, и пачка банкноти, в която преброих пет хиляди полкреда. Предположих, че е остатъкът от сумата, след като кукерите са сметнали цената на оръжията и са си хванали съответната комисионна. Или пък отстъпка, направена от Братството за блудния брат.

Настроението ми, почти оправено от веселия куриер, съвсем се вдигна.

Реших, ако оцелея след цялата патаклама, отново да се разходя до хотела на Кукерите и да пръсна парите за почерпка.

Глава XПокушението

Спаси ме Кебапчето.

Тъкмо излизах през портала, преметнал тежкия брезентов сак на рамо, когато в краката ми с щастлив лай се отърка бездомният пес, навъртащ се от време на време в градинката отпред. Продукт на странна улична селекция, с гротескно, смешно издължено тяло, обвито в мръснокафява козина, станало причина да го кръстим именно „Кебапчето“, а най-вече заради беззлобния си и жизнерадостен нрав, кучето бързо се превърна в любимец на персонала на клиниката и в разрез с всички санитарно-епидемиологични правила му подхвърляхме по нещичко от служебната кухня.

Аз не правех изключение, винаги имах в джоба си найлонов плик с някое лакомство за него. Обмислях дори да платя на един познат ветеринар таксата по обезпаразитяването и ваксинирането му, но честно казано, в последните дни съвсем бях забравил четириногия си приятел.

Той обаче не беше забравил за мен и изглежда това спаси живота ми.

Може би заради тежкия товар, който бях понесъл на гръб, може би от бурния израз на радост от страна на Кебапчето, а твърде вероятно и поради щастливата комбинация между тези два фактора, изгубих равновесие и залитнах настрани. В същия миг нещо свирна покрай ухото ми, точно там, където преди секунда се намираше главата ми, и пръсна остъклената витрина зад мен на хиляди блестящи частици.

Адреналинът нахлу във вените ми толкова струйно, сякаш шприцован, че буквално взриви мозъка ми. Обхвана ме познатата еуфория от буйните младежки години в Полис Паралел, когато гледах Смъртта право в черните бездънни очи и ѝ се надсмивах с усещането за неуязвимост, присъщо на всеки млад и неразумен бандит.

В главата ми се завъртя шантавата сентенция „Счупеното носи щастие!“ и се разхилих лудо, докато се стараех да превърна това, което започна като залитане, в грациозно странично падане. В движение освободих с дясната си ръка ремъка от лявото ми рамо и сакът тупна тежко на мраморната площадка. Пресегнах се и улових Кебапчето за опърпаната козина, после го метнах скимтящо през счупеното остъкление на портала, а аз самият се търкулнах зад сака, използвайки го като своеобразен щит.

Нападателят или нападателите явно действаха със заглушители, защото ухото ми долови само поредица от леки припуквания откъм дърветата в градинката и миг по-късно в брезентовата преграда пред мен с тежко „туп“, „туп“, „туп“, „туп“… се заби нова порция метал.

Едно мога да кажа — ако първият куршум беше изстрелян по мудния, на моменти дори флегматичен в ежедневието си четирийсет и пет годишен хирург от Клиниката за митологични създания, доктор Арчибалд Кимерия, то на площадката пред главния вход се търкулна винаги готовият за опасни игрички нахъсан младок Ачи от Паралел.

— Копеленца гадни! — изкрещях, докато бърках изпод сакото, за да извадя една от играчките на Кара Танас, която сякаш с шесто чувство си бях харесал още при оглеждането на пратката — компактен, скорострелен картечен пистолет, доста популярен в престъпния свят на Многополюсната Общност. — Не разбрахте ли, че не можете да се ебавате с мен! — опънах ръка над сака и изсипах оловна дъга по посока на градинката, а ушите ми писнаха във взривената тишина.

Не разчитах на точност при стрелбата, но пък ефективният огън, който можеше да се води с такова оръжие, покриваше разстояние до около сто и петдесет метра. Абсолютно достатъчно да осигури изтеглянето ми навътре към входа на клиниката.

Изстрелял още една серия, вече се канех да запълзя назад, когато над мен се чу звън от трошене и парчета стъкло обсипаха прозрачната пластмасова козирка на портала.

Хвърлих бърз поглед нагоре, за да видя как сержантите от патрула, охраняващ бокса на Дориан, се показват от прозорците на втория етаж и се включват във веселбата. Автоматите им залаяха като побеснели кучета срещу моите нападатели.

Използвайки прикритието на канонадата им, надигнах глава, за да огледам какво е положението. Три фигури, облечени в тъмни дрехи, се оттегляха между стволовете на дърветата към улицата от другата страна на градинката, където най-вероятно ги чакаше транспорт, за да ги изведе от горещата точка.

Изправих се на коляно, презаредих и посях нов дъжд от олово след тях, но вече бяха твърде далече, за да се надявам на нещо повече от щастливо случайно попадение.

В този момент, с яростно свистене на гуми, иззад ъгъла на клиниката, от улицата, която вървеше успоредно на залесената площ, изскочи пневмобил, страничното му стъкло падна надолу, Тания подаде глава и изкрещя:

— Доктор Кимерия!

Не чаках втора покана, изправих се, метнах сдупчения сак през рамо и се затичах към колата.

Сержантите извикаха нещо след мен. Спрях и леко обърнах глава към тях с напрегнатото усещане, че ей сега ще ме прострелят, но те свалиха автоматите си и ми направиха знаци да остана на място, след което изчезнаха от прозорците.

Затичах се отново.

Отворих задната врата на таксито и набутах бойния си арсенал на седалката. Тания нетърпеливо подкара пневмобила в мига, в който приведен се гмурнах към мястото до нея и няколко метра краката ми се влачиха по асфалта, а подметките на сандалите ми почти се запалиха.

Най-сетне успях да напъхам цялото си тяло вътре и изрекох задъхано:

— Радвам се да те видя!

— Удоволствието е изцяло мое, док!

Адреналинът вече напускаше тялото ми, отстъпвайки на умората, трупала се през последните дни. Ръцете ми леко притреперваха, докато се опитвах да си запаля цигара — накрая успях и издухах дим през прозореца на пневмобила.

— „Не вярвам в невероятните съвпадения“ — рекох, — така обичаше да казва учителят ми от годините в Паралел, лека му пръст, че му повдигам кокалите. Разбира се, от устата на господин Ренето съвсем не звучеше толкова изящно, но смисълът беше такъв. Този ден доста често се сещам за него, не е ли странно?! Сенките от миналото рано или късно се завръщат и падат върху нас!

— Доста философски си настроен днес, докторе — отвърна Тания, хвърляйки ми изучаващ поглед, после отново насочи вниманието си към празния път пред нас.

Криволичехме из улиците, но в привидно хаотичното ни движение усещах, че върколачката знае добре къде отиваме и просто се опитва да избегне евентуални блокпостове на Стражата.

— Какво правеше там? — попитах. Яростно смачках цигарата в пепелника на вратата. — Само не ми излизай със „случайно се оказах в точното време на точното място“! Един път номерът може да мине, втори път — става подозрително. Слушам те!

— Не твърдя такова нещо, док! Всичко, което чу от мен, докато спасявахме съпругата ти от вампирите, е самата истина. Нападението преди малко обаче беше режисирано.

Нямаше да се изненадам толкова, дори внезапно да беше скочила в скута ми, за да ме задуши с целувки. Опулих се и машинално потърсих нова цигара. Дръпнах една от пакета, боднах я в устата си, но не я запалих, извадих я и казах:

— Дрън-дрън! Ако не беше Кебапчето, уличното псе, което се замота в краката ми — добавих, щом видях учудения ѝ поглед — си отивах за едната бройка! Куршумът мина на милиметър от главата ми!

Тания се засмя, но някак си не усетих веселие в гласа ѝ:

— Така те накараха да си мислиш, докторе! Грим е най-добрият снайперист в организацията на Рутгер. Момчетата често се майтапят на чашка, че е способен да порази от хиляда метра члена на комар! А колкото и вулгарно да звучи тази шега, уменията му са феноменални. Хванал ли те е на мушка, се пренасяш във Вечните ловни полета без право на избор!

— Вечните ловни полета?

— Според легендите на нашата раса, там отиваш след смъртта.

Отново лапнах цигарата, поомачкана вече в потната ми длан, запалих я и известно време мълчаливо пафках.

— Добре, да допуснем, че казваш истината. Защо е била нужна такава сложна комбинация?

Тания не отговори веднага, сякаш се опитваше да събере мислите си.

— Послушах съвета ти да отида с режисираната версия за събитията при Рутгер — започна най-накрая. — Както се досещаш, въпреки липсата на всички частички от пъзела, главатарят лесно стигна до извода, че освен брат ми, аз и ти също ще станем мишени на Гай Гришнак. Може да е най-големият грубиян и нервак във вселената, но мисловната му машинка щрака безотказно, в това няма спор! И тъй като аз бях на сигурно място при хората му, а Дориан — сравнително добре защитен в Убежището на клиниката, ти се оказа най-уязвимото звено от тройката.

— Съгласен съм — прекъснах я, — а вие какво?! Решихте да ми изкарате ангелите, за да го докажете на практика ли, мамицата ви!

— Ти се оказа най-уязвимото звено от тройката — продължи Тания, без да се впечатли от избухването ми. — Оттук насетне не беше трудно да се съберат две и две. Можеше да се предположи, че Гришнак отново ще прибегне до услугите на подизпълнители за мократа поръчка. Още снощи дислоцирахме наши екипи при работното ти място и пред дома ти, а днес след обяд прихванахме ударна група на псевдовампирите от четирийсет и седма в района на клиниката. Звучи ли ти познато? Четирима, въоръжени до зъби, пристигнаха с пневмобил и заеха позиция в улицата срещу градинката. Грим и хората му ги неутрализираха, изчакаха да излезеш и осъществиха фалшивото покушение срещу теб, за да дезориентират Гришнак.

За пореден път зададох онзи въпрос, изникващ винаги, щом Тания се появеше наблизо:

— Искаш да кажеш, че пак ми помагате?

Върколачката заговори без колебание, сякаш беше наизустила репликите си:

— Да речем, че главатарят ни и ти в момента имате обща цел — елиминирането на Гай Гришнак. Вампирът отдавна е трън в очите на Рутгер, който смята за доста забавно да унищожи стария си враг със собствените му методи. Казано иначе, всичко, от което имаш нужда за изпълнението на задачата, ще бъде осигурено. Предполагам, че точно сега вампирският водач се чуди кой е новият играч, излязъл на сцената. А докато е объркан, ти ще получиш времето, необходимо за подготвянето и нанасянето на контраудара си.

— И откъде сте сигурни, че ще започна лична вендета срещу Гришнак? — попитах и изругах наум — толкова ли бях предвидим?

— Докторе — странните ѝ златисто-кафяви очи почти успяха да прогорят дупка в средата на лицето ми, — цял живот съм си имала работа с гневни мъже, мерещи егото си при всеки удобен случай. По някакъв начин ти си успял да потиснеш своето, но усещам, че под фасадата на учтивия медик се крие опасен демон. Звяр, натрупал доста гняв в себе си! Видях на какво си способен в кланицата — иглометът е оръжие, с което почти всеки може да борави, но не всеки владее до съвършенство. А преди малко, когато те нападнахме пред портала, определено изненада Грим и момчетата с играчката си!

Протегна ръка и потупа брезентовия сак на задната седалка:

— Предполагам, че не си губил свободното си време и съм сигурна, че си замислил нещо. Именно аз подхвърлих на Рутгер идеята да те използваме и виждам, че не съм сгрешила. Доктор Арчибалд Кимерия, убедих се, че можеш да бъдеш изключително опасен…

Изведнъж познатата сигнална лампичка замига в главата ми.

— Интересно ми е колко минути преди да изляза през главния вход сте засекли псевдовампирите, изпратени от Гришнак?

Тания ме изгледа особено, после пак върна поглед на пътя.

— Не съм засичала с точност времето, но да речем, че от момента на елиминирането на ударната група до фалшивото покушение срещу теб интервалът не е бил повече от петнадесет-двадесет минути.

— Добре, когато сте разположили екипите си пред дома ми и пред клиниката, вие сте се застраховали, защото е нямало как да знаете къде ще се случи евентуалното нападение над мен, нали?

— Точно така — отвърна върколачката, — искахме да сме сигурни, че контролираме изцяло ситуацията.

— Сега внимавай, имаме ударна група, която сте неутрализирали при градинката петнайсетина минути преди излизането ми през портала, но ти не спомена нищо за килъри пред дома ми.

— Пред дома ти нямаше килъри…

— Какво ти говори това? След нощното дежурство останах в болницата, понеже трябваше да свърша някои неща, вместо да се прибера вкъщи, както обикновено.

— Е, и? Лесно може да се предположи, че ще се навърташ близо до съпругата си в такъв тежък момент.

— Да, но както вече изяснихме, за да са сигурни, че ще ме прихванат на сто процента, убийците е трябвало да наблюдават и работата, и дома ми, също като вас.

Мисля, че и Тания започна да се досеща.

— Накъде биеш, док? — попита все пак.

— Обръщай колата, някой в клиниката е ухо на Гай Гришнак! А това означава, че брат ти е в голяма опасност!

Глава XIОсквернителят на Убежище

Крачех по улицата, с вид, променен до неузнаваемост чрез комплекта за експресна дегизировка, който бях получил с пратката на Кара Танас.

Спреят за коса и брада с цвят на ръжда, зелените контактни лещи плюс още няколко хитроумни модификации — удължители за уши, гумени тампони, деформиращи ноздрите, и прочие, буквално за минути ме бяха превърнали в друг човек, докато Тания шофираше обратно към клиниката.

Накарах я да спре на няколко преки от нея, където да чака, готова за изтегляне. Върколачката се опита да протестира, но ѝ обясних, че вътре ще ми бъде само в тежест.

— Имам план — казах. — Доста хазартен, но животът не е ли такъв?!

Тания, напрегнато стиснала челюсти, трябваше да се съгласи.

— Дано знаеш какво правиш, Док!

Въобще не знаех дали планът ще сработи. Вече можеше да е късно за Дориан, но докато имаше макар и минимален шанс да го спася, трябваше да опитам.

Ровех в отворения сак на задната седалка, придал уверен вид на лицето си, и ми се искаше и вътрешно да се чувствам така, ала в действителност бях на ръба на полудяването. Ядосах се на себе си, че не съм предвидил варианта с доносника. Вече се бях убедил, че Гай Гришнак не оставя нищо на случайността и трябваше да се сетя, че освен мен вампирите като нищо могат да оплетат още някой чрез шантаж. Някой, който им снасяше информация, а в момента може би се превръщаше и в Осквернител на Убежище.

Към шестнайсет часа, малко преди да изляза, се бях отбил в къта за отдих да дръпна цигара. Споменах, че си тръгвам, отидох да се преоблека и минах през складовото помещение, за да взема сака с оръжията. Фактът, че докато бях вършил тези неща, групата на псевдовампирите вече се е разполагала пред клиниката, за да ме опушка, не можеше да се дължи на съвпадение. Помъчих се да възстановя лицата на хората, намиращи се в къта по това време, но се оказа сложна задача. Изборът ми падаше върху почти целия дневен персонал…

Открих кутията със зашеметителя на дъното на сака. Черното плоско правоъгълниче, спокойно побиращо се в дланта, излъчваше блокиращи нервната система енергийни заряди, щом се допреше до нечие тяло. Можеше да се използва четири пъти, преди да се изтощи, не беше смъртоносно и отговаряше идеално на целите ми, тъй като не исках да убивам никого, а просто да го извадя от строя, ако се наложеше.

Стигнах градинката и хвърлих едно око към портала. Няколко Стражи продължаваха да се суетят край разбитото остъкление с автомати в ръце, а други разпитваха очевидци на стрелбата във фоайето.

Свих зад ъгъла към паркинга за реанимобили и летящи килими и се шмугнах през най-близкия от сервизните входове. В носа ме удари миризмата на мърша и си помислих, че колегите от съдебната медицина отново ще се вихрят с нечие разложено тяло в аутопсионните зали, до които слизаха стълбите вдясно от мен.

Самият аз продължих направо и по разклонението вляво излязох пред служебната баня на приземния етаж. Отключих шкафчето си, за да се преоблека в резервния работен екип, който държах там. Докато вадех сгънатите туника и панталон, нещо изтрака в краката ми. Наведох се и вдигнах ламинирана стандартна табелка с надпис ВЪНШЕН КОНСУЛТАНТ.

„Късметът обича смелите“, рекох си, докато я съзерцавах с усмивка. Използвах я в редките случаи, когато се налагаше да преглеждам пациенти от нашия контингент, попаднали поради някаква причина в друга болница, и кой знае как се беше запиляла тук. „Късметът обича смелите“, повторих си, докато я бодвах на джобчето над лявата ми гръд. Пасваше идеално на цялостната дегизировка.

Закрачих по коридора под стерилното осветление и изобразих отегчение върху лицето си — точно така щеше да се държи човек, когото досадни административни задължения са довели в чуждата клиника. Разминавах се с колеги и им кимвах надуто, а те веднага отвръщаха поглед, щом зърнеха нацупената ми физиономия. Дотук всичко вървеше по план. Не знаех обаче с какво ще се сблъскам в интензивния сектор.

Усетих, че опасенията ми са били оправдани, когато не забелязах патрулната двойка в коридора. От стаята на медицинските сестри се носеше тих весел брътвеж и привидно всичко беше наред, но инстинктите ми подсказваха друго.

Приближих се до бокса на Шели с нарастваща тревога и надникнах през остъклението. Въздъхнах облекчено — съпругата ми спеше, мониторите спокойно мигаха със зелените си електронни очи.

Продължих нататък към бокса на Дориан. Щорите на цялата клетка бяха спуснати. Напрежението ме стисна за гърлото, устата ми пресъхна и допрях език в зъбите си, за да изкарам малко слюнка.

Във въздуха, пропит с познатите аромати на болнично заведение, долових дискретна леко тръпчива миризма, източника на която не успях да определя. Бавно завъртях топката на бравата и натиснах с рамо, но вратата не помръдна.

Извадих връзката с ключовете си, за да намеря универсалния, с който можех да отворя всяка клетка в интензивния сектор, ако поради някаква причина се задействаше заключващият ѝ механизъм. Нямаше как да избегна щракването на блокиращото бутонче от другата страна, нито пък знаех какво ме очаква там, но трябваше да рискувам. Пъхнах ключа в цепнатината в средата на топката и бавно го завъртях наляво. Бутончето се освободи с тихо „цък“, но изнервеното ми съзнание регистрира звук като от взрив на граната. Задържах дъх и се ослушах за раздвижване от вътрешността на бокса. Не долових такова, стиснах зашеметителя с дясната си ръка, а с лявата завъртях топката на бравата. Вратата се отвори абсолютно безшумно. Прекрачих в помещението и първото нещо, което видях, бяха телата на двамата сержанти от патрула, завързани и облегнати в седнало положение до стената встрани от мен. В безсъзнание, дишащи тежко през ноздри заради напъханите парцали в устите им. До краката им се търкаляше пластмасово шишенце от спрей, боядисано в редуващи се черни и жълти ивици, все едно телце на оса. Точно тогава направих връзката с миризмата, която усетих в коридора — невропаралитичен аерозол с краткотрайно действие — виновникът за състоянието на патрулната двойка.

Упоителят, въздебел мъж в бяла болнична престилка, с плешиво теме, обградено от ореол черни къдрици и покрито със ситни потни капчици, се беше привел над леглото на върколака. Дишаше тежко, докато махаше от тялото му електродите, свързани с регистриращите устройства. Беше изключил и алармената сигнализация, която в противен случай щеше да се задейства.

Въпреки че климатичната инсталация и аспирацията работеха с напевно жужене, цялата стая вонеше на пот. Дебелакът пуфтеше тежко и все още не ме беше усетил зад гърба си. Под ръкавите на бялата му престилка бяха избили мазни кафеникави петна. Нямаше как да объркам тази гледка — от километри можех да позная (а и да подуша) интерниста Хауърд Хенри, когото всички в клиниката наричаха Хауи.

Беше добродушен веселяк и последният от персонала, като изключим верния ми приятел Дойл, разбира се, когото очаквах да видя в ролята на убиец. В момента обаче Хауи се канеше да стане точно такъв. Бръкна в страничния джоб на престилката си и извади спринцовка с трепереща ръка. Опита се да махне капачето на игличката, ала нервното напрежение му изигра лоша шега и я изпусна на земята.

— Венозните манипулации се учат още през лятната практика на третата година от следването! — казах.

Дебелакът изквича и подскочи, а ако не беше сериозността на ситуацията, можеше даже да се разсмея.

Обърна към мен запотеното си почервеняло лице и запелтечи:

— К-к-кой сте вие?

Очите му зад стъклата с висок диоптър бяха направо огромни. Около тлъстата му гуша висеше надиплена филтрираща маска „нос-уста“

— Някой, който не иска да види как добър колега се превръща в Осквернител на Убежище! Не вършѝ глупости и не правѝ резки движения, защото тази машинка ще те извади от строя, преди да успееш да мигнеш! — завъртях зашеметителя пред лицето му, въпреки че като гледах как се гърчи от страх, едва ли щеше да ме нападне. После си казах, че и двамината от патрула са видели само един потен шишко, приближаващ се към тях и навярно са се хилели наум, а сега лежаха в безпаметно състояние до стената.

— Искам бавно да отделиш ръце от тялото си, за да мога да ги виждам през цялото време.

Хауи последва командата ми, а петната под мишниците му започнаха да нарастват като петролни разливи.

— С какво те държат вампирите, приятелю? — попитах.

— Арчи? — може би разпозна гласа ми, а може би знаеше, че не е първият, когото са се опитали да вербуват, и беше направил връзката.

— Същият, леко дегизиран — нямаше смисъл да крия. — Какво ти сториха, Хауи?

Дебелакът сякаш се смали пред мен. Изпод очилата му с масивни рогови рамки рукнаха едри сълзи, а под носа му се стече тлъст сопол. Хауи под смръкна и хълцайки, заговори:

— Комар… играя комар, откакто се помня, Арчи… Преди можех да го контролирам и залагах колкото да си начеша крастата, но напоследък доста задлъжнях, докато се усетя, се оказах висящ с близо петдесет хиляди полкреда в едно от казината на Гришнак… Сигурно се питаш как съм могъл да навъртя такава огромна сума… Доскоро ми даваха да играя на кредит, казваха да не бера грижа, ще им се издължа, когато мога… Само че от няколко дни започнаха да ме притискат да върна парите, трупали се лихви… А снощи ме отвлякоха от дома ми, заведоха ме на някакво ужасно място и изсмукаха кучето ми… Знаеш, лабрадора ми — Оскар, изсмукаха го като мушмула, Арчи и изпиха кръвта му пред мен… Казаха ми, че ще съм следващият, ако не убия върколака…

Усетих, че ще експлодирам от гняв. Мразех начина на действие на тази вампирска сган, използваща виртуозно комбинацията от страх и болка. Бяха наранили обичната ми жена, а старият ерген Хенри беше изгубил домашния си любимец.

Ако до този момент доктор Арчибалд Кимерия все още изпитваше макар и минимално колебание да тръгне срещу Гришнак, алтер егото му Ачи от Паралел вече започваше да губи търпение и искаше да пролее реки от кръв.

Оказа се, че и добродушният интернист Хауърд Хенри също няма нищо против да стори това. Използвал моментното ми вглъбяване, дебелакът се хвърли върху мен, събори ме на земята и ме затисна с масивното си туловище. Зашеметителят отхвръкна настрани. Вонята на пот и страх, излъчваща се от Хауи, буквално ме задуши. Секунда по-късно към нея се добавиха и две космати хлъзгави длани, които се обвиха около шията ми.

— Ще ме убият, Ачи! — шишкото хълцаше и затягаше хватката си, сълзи и сополи се лееха върху мен, а цветни мушици започваха да танцуват пред очите ми. — Прости ми, но трябва да го направя…

Със сетни усилия, благославяйки учението на господин Ренето, успях да нанеса саблен удар от лявата страна на врата му, в точката над горния край на ключицата, известна като „хижа на диханието“. Получи се твърде немощно изпълнение, ала достатъчно да го принуди да отслаби натиска си. Поех глътка скъпоценен въздух и мигновено атакувах с пронизваща длан ямката под адамовата му ябълка. Хауи подбели очи и започна да хъхри в усилието да напълни гърдите си с кислород. Успях да се измъкна изпод планината от сланина и се наведох над него. Опасявах се да не умре, но се убедих, че ударът не е бил фатален.

Вратата на бокса се разтвори и вътре влетя медицинска сестра, явно дочула шумотевицата от схватката. При вида на проснатите из стаята тела изпищя.

Приближих се към нея, без да се опитвам да я докосна, защото можех да влоша положението, и ѝ заговорих кротко, като на малко дете.

— Сестра, трябва незабавно да слезете до първия етаж, за да извикате стражите от портала. Опитаха се да убият пациента ви! Извършителят на покушението — посочих тялото на Хауи — е неутрализиран и поне петнайсетина минути ще полежи в това състояние. Разбирате ли ме, сестра?!

Младото момиче уплашено закима. Очите му все още се въртяха като полудели, но поне не продължи с истеричните писъци.

— Тръгвай, мила — подбутнах я леко към изхода на бокса. — Извикай патрулите и им обясни, че охраната в интензивния сектор трябва да се усили. През това време аз ще прегледам пациента.

Момичето излезе. Имах броени минути, преди на етажа да стане пренаселено.

Клекнах до огромното тяло на неуспелия Осквернител и опипах джобовете на престилката му. Търсех нещо конкретно, нещо, което знаех, че трябва да е там, ако логиката на събитията не ме беше подвела. Открих го в левия джоб при служебния му комуникатор — малък сребрист мобилен телефон с капаче — лукс, който Хауи трудно можеше да си позволи с лекарската заплата.

Отворих го, за да проверя паметта — както очаквах, имаше записан само един номер. Щракнах капачето и прибрах телефона в туниката си. Приближих се до леглото на Дориан. Проверих банките — разтворите продължаваха да текат с равномерна капка, всичко изглеждаше наред. Закачих обратно електродите по тялото му, включих мониторите, след което задействах алармената сигнализация.

Вдигнах зашеметителя от пода, излязох от бокса, като не пропуснах да прибера връзката с ключове от вратата и тръгнах по коридора с отегчения вид на изпълнил задълженията си външен консултант.

Измъкнах се през сервизния вход с работния екип върху мен, тъй като пресметнах, че едно забавяне при шкафчето би могло да ми изиграе лоша шега. Закрачих небрежно към шофьорите на реанимобили, които пушеха при рампата пред паркинга и поисках огънче. Благодарих и се отдалечих с уверена крачка.

Точно преди да стигна пряката, където беше паркирала Тания, извадих мобилния телефон на Хауи, открих записания номер и натиснах бутончето за набиране. След няколко сигнала свободно, тъкмо когато се канех да затворя, отсреща се чу изщракване и един студен глас каза:

— Хауърд, мазник такъв, след последното ти обаждане се разбрахме, че ще те търся аз! Толкова ли не можа да запомниш тези елементарни инструкции, дебело прасе?!

— Не е Хауърд — опитах се да докарам най-злокобната интонация и мисля, че успях, но онзи отсреща не се впечатли въобще. Дори прозвуча развеселен:

— С кого имам честта да разговарям?!

— Името ми е Ангел Китанов, познат и като Ачи от Паралел! Аз съм тоя, дето идва да изтръгне мъртвото ти сърце от гърдите, за да го изяде!

Глава XIIРутгер

Отворих вратата на пневмобила и тежко се наместих на седалката до Тания. Усещах гърдите си понатъртени от схватката с Хауи, сигурно бе успял да ми пукне и ребро, но не беше нещо, с което да не мога да се справя. Шията ми също изпращаше болезнени сигнали при всяко преглъщане, ала и това не беше болка за умиране.

Върколачката ме изгледа видимо спокойна. Предполагах, че чакането я е изнервило, но самоконтролът ѝ беше забележителен.

— Успях! — казах, докато свалях дегизировката си. Предадох събитията, без да изпадам в подробности. Тания слушаше напрегнато, но в края на разказа ми дори си позволи лека усмивка. Насочи показалец към гърлото ми:

— Само не казвай, че си намерил време и да се целуваш, ха-ха!

Повдигнах глава към огледалото между нас. В основата на врата ми започваха да се оформят виолетово-синкави белези от душене, в които определено се долавяше някаква прилика с тези от еротичните ухапвания.

— Погледнато чисто технически — отвърнах, — смъртта наистина ме целуна.

Тания натисна стартовия бутон на пневмобила и подкара колата.

— Помисли ли върху това, за което си говорихме преди?

— Водѝ ме при Рутгер — рекох и добавих, щом видях учудения ѝ поглед: — Не само вие можете да събирате две и две.

След близо двадесетминутно шофиране влязохме в тясна, обвита в зеленина уличка, която завърши сляпо пред гаражна врата до триетажна сграда. Сградата беше боядисана в сиво, архитектурно решена като отбранителна кула с вертикални и кръгли бойници. Двете крила на гаражната врата оформяха в средата ѝ релефна озъбена вълча глава с диаметър около метър и половина.

Тания слезе от пневмобила, доближи се до вратата и пъхна ръка в разтворената паст на главата. Сигурно задейства някакъв механизъм, защото миг по-късно крилата на вратата се плъзнаха встрани с механичен стон. Върколачката се върна в колата и я вкара в гаража, а крилата се затвориха зад нас като метални челюсти, щракнали пред апетитна хапка.

Озовахме се в просторно помещение, обляно в луминесцентна светлина, в дъното на което бяха паркирани няколко луксозни пневмобила и една четириместна летяща платформа. Тания ме преведе покрай нея и през тясна ниша в стената отдясно, частично закрита от подвижен нагънат като хармоника пластмасов параван, прекрачихме в друго помещение, наподобяващо музейна зала.

Прецених, че трябва да се намираме в приземния етаж на кулата. Подът беше застлан с квадрати от мрамор, оцветени в различни нюанси на сивото. Дървено стълбище към следващото ниво се издигаше до нишата, откъдето влязохме, а покрай останалите три стени бяха изправени витрини от метал и стъкло с всевъзможни хладни оръжия, подредени в тях.

Забелязах кремъчни ножове с костени дръжки, брадви, направени от камък, бронзови мечове с листовидна форма, саби, изработени от мед, железни гладиуси със стесняващи се към върха им остриета, дълги двуръчни мечове и най-различни по форма и размери каменни или метални върхове на стрели и копия.

— Главатарят Рутгер е страстен колекционер на оръжия от древността — обясни върколачката, — а експонатите му могат да засенчат всяка музейна сбирка на територията на Общността. Боя се обаче, че ще можеш да ги разгледаш по-обстойно някой друг път. И без това сме закъснели достатъчно, а той не обича да чака.

Започнахме да се изкачваме по стълбите, които заскърцаха като старчески стави.

Главатарят Рутгер ни очакваше на втория етаж, седнал в дървен трон. Над главата му в средата на облегалката се зъбеше майсторски резбована вълча глава, подобна на оная от гаражната врата, а подлакътниците на трона бяха оформени като ноктести лапи.

Държеше бокал в ръка и ни подкани с жест да седнем на двата стола, разположени срещу него.

Хвърлих бърз поглед около себе си. Върху каменните неизмазани стени висяха пъстри гоблени. Втъканите в тях метални нишки мътно проблясваха под светлината на оформените като факли електрически лампи, закрепени под гредите на тавана. Самото помещение беше пестеливо мебелирано. Освен столовете и трона между нас имаше и малка дървена масичка, също изящно резбована, върху която стояха пълна с вино кристална гарафа, инкрустирана със злато, и две чаши от същия материал.

Рутгер раздвижи ръката си, стиснала бокала, към Тания.

— Мила, обслужи госта ни и себе си. Забелязал съм, че нищо не подпомага хубавия разговор по-добре от глътка червено вино. А това вино наистина е първокласно. Както е казал древният мъдрец, аз съм доста лесен във вкусовете си — винаги се задоволявам с най-доброто, ха-ха.

После се обърна към мен. Воднисто-сините му очи сега имаха цвят на мокра сива вълча козина. И се смееха.

— Радвам се да се видим отново, доктор Кимерия. Искам да ви изкажа благодарността си за онова, което направихте за Дориан.

Поех чашата с вино от Тания и разквасих устни. Наистина беше превъзходно — тръпчиво като прощална целувка. Отбелязах го, а лицето на върколака пламна от удоволствие.

— Не смятам, че съм сторил кой знае какво, господин Рутгер — продължих. — Като човек, положил Хуманната клетва, мой дълг е да се боря за живота на всеки пациент.

Хубавото при Дориан беше, че куршумът не е нанесъл сериозни поражения на тъканите, а младият му организъм довърши останалото. Трябва да ви уверя, че оздравителният период върви чудесно и може би още утре ще се предприеме изваждането му от медикаментозната кома.

— Недейте да скромничите, докторе, свършили сте повече от добра работа! Вдигам тост за това!

Отпихме по глътка, а в стаята увисна неловка тишина, както обикновено се случва след първоначалните разменени любезности.

Не смятах обаче да улеснявам главатаря на върколаците като първи подхвана същинския разговор. Разклатих небрежно чашата в дланта си и зашарих с очи по гоблените.

Рутгер се прокашля и започна:

— Тания ми предаде събитията в кланицата, натрили сте носа на оня мизерен кръволок, моите поздравления!

Срещнах погледа му и се усмихнах:

— И тук ще трябва да ви оборя, не съм сторил нищо повече от това, което един съпруг би направил за обичната си жена.

— Напротив, напротив! Що се отнася до скромността — тя е достойнството, което отличава истинския воин от хвалипръцкото! Все повече се издигате в очите ми!

— Благодаря, господин Рутгер, ласкаете ме, но предполагам, не сте ме повикали тук само заради благи приказки и дегустиране на великолепни вина!

Върколакът се разсмя, пресуши бокала си на един дъх и го поднесе към Тания да го напълни.

— Ето, за това ви говорех, приятелю! От вас струи дързост и воинът прозира изпод хирургическия екип! През живота си съм срещал доста истински мъже — с едни от тях съм другарувал, с други съм бил във вражда, но претендирам, че мога да позная истинския мъж, когато го видя! И повярвайте, не искам да бъдете мой враг!

Потърсих намек за фалш в изражението му, но като че ли казваше истината.

— Аз също не желая това — рекох, — а и според Тания се намираме от една и съща страна на барикадата.

— Не бих си позволил да използвам такова сравнение — отвърна Рутгер, — просто защото нямам намерение открито да се конфронтирам със зализания мазник в черната мантия. И все пак, гледайте на мен като на онзи, който ще ви заведе по най-краткия път до пещерата на прилепа и ще ви помогне да проникнете в нея. Оттам нататък, за съжаление, ще трябва да се оправяте сам.

— И толкова би било предостатъчно, господин Рутгер.

— Кога смятате да започнете да действате?

— Когато преценя, че съм готов.

— Всичко, от което имате нужда, ще ви бъде осигурено на мига.

— В този момент имам нужда единствено от информация за неживия.

Дяволита усмивка се появи на лицето на върколака и му придаде онова излъчване на хитра лисица, докато бъркаше в джоба на кожения си елек. Извади цветна картичка и я поднесе към мен.

— Знаете ли какво е това?

— Осветлете ме — отвърнах, след като поех грапавото, прегънато в средата листче, разтворих го и прочетох: „КЪРВАВ СТАДИОН — ОФИЦИАЛНО ОТКРИВАНЕ“.

Буквите бяха стилно оформени с червен цвят на черен фон и изглеждаха като образувани от преливащи се капчици кръв. Под надписа имаше посочени адрес, дата и час. Видях, че става въпрос за централната част на полиса, а самото събитие е с начало в дванадесет часа тази нощ.

— Точно в полунощ — усмивката продължи да озарява лицето на Рутгер, но в нея вече се долавяше и някакво зловещо коварство — особата, от която се интересувате, открива своя нов амбициозен проект — клуб с арена за гладиаторски борби, претендиращ да е най-големият такъв на територията на Общността. Поканата в ръката ви е на името на Стефан Ришар, може да го прочетете от другата страна, а според легендата сте дребен животновъд от Полис Централ, дошъл в Кръстовище да проучи възможностите на пазара. Легендата е доста повърхностна, но не се страхувайте — няма да се налага да издъ̀ржа на щателна проверка. Честа практика при големите светски събития е да се пускат покани на търг и срещу съответната сума всеки може да се сдобие с такава. Поканата ви е именно от вида, който се нарича „за търсачи на слава“ — осигурява ви присъствие на събитието, но не и достъп до обкръжението на главните действащи лица.

Замислих се. Харесваха ми простотата и дързостта на плана. Възникваше обаче проблемът с внасянето на оръжие. Щеше да ми е трудно да се добера до Гришнак с голи ръце, а нямаше съмнение, че на входа ще ни обискират и претърсят с металотърсач. От друга страна, бдителността на охраната с напредване на времето неминуемо щеше да отслабне. В малките часове на нощта, когато алкохолът и наркотичните вещества започнеха да циркулират в телата на гостите, гардовете щяха да имат доста работа с повръщащи и неадекватни хора. Това можеше да ме улесни значително.

Рутгер, сякаш прочел какво става в главата ми, продължи:

— Сега идва най-хубавата част, доктор Кимерия. Уредено е няколко играчки да бъдат внесени с техниката на рок-групата, която ще свири на партито. Трябва само да уточните какво ще ви е необходимо и ще ви инструктираме как точно ще го получите След това инициативата остава във ваши ръце.

Беше мой ред да се засмея с цял глас. Определено нямаше как да вкарам цялото съдържание на сака, получен от Кара Танас, в музикантските джаджи, но си казах, че трябва да се радвам и на толкова.

— Господин Рутгер, страхотна работа! Успели сте да обмислите в най-малките подробности този уж набързо скалъпен план!

— Трябва да знаете, че именно младата дама — главатарят посочи Тания, мълчаливо слушаща разговора ни — роди великолепните идеи, които току-що споделих с вас!

Бръкнах с дясната ръка за омачкания пакет „Черен трол“ в джоба на туниката ми, изтръсках една цигара, почуках я в палеца на лявата, стиснала чашата с вино, и я запалих. Издухах облаче, което се разстла като ефирна паяжина около главата ми. Вдигнах чашата си и изрекох:

— Ами, тогава да претворим идеите в дела!

Глава XIIIКървав стадион

Петнадесет минути след полунощ таксито на Тания навлезе в централната градска част, известна на жителите на Кръстовище като „Булеварда на прекършените мечти“. Тук бяха разположени едни от най-лъскавите заведения в града, предлагащи всевъзможни развлечения и атракции срещу съответната цена. Обзе ме носталгия — наблизо се намираше и клубчето, в което за първи път видях да танцува моята Шели.

Отърсих се от болезнените спомени и се съсредоточих върху гледката на новия гладиаторски клуб, извисил се доста над останалите сгради. Имаше форма, наподобяваща обърнат пресечен конус — разширяваше се от основата към върха си, където завършваше с купол. Беше изграден от черна скала, а прозорците, избити на всички нива, бяха покрити от боядисани в червено стъкла, които имаха чисто естетическа роля, тъй като не биха могли да пропуснат слънчевите лъчи през деня.

Арката на южния му вход, към която се насочихме, беше обляна в мътна червеникава светлина. Тежката музика от тонколоните, монтирани над нея, около помпозните неонови букви, оформени като надписа от поканата, предоставена ми от Рутгер, сигурно се чуваше от километър. Знаех, че сградата има още три входа, съответстващи на всяка от останалите географски посоки, но в инструкциите, напечатани от вътрешната страна на поканата, изрично беше отбелязано, че трябва да вляза оттук.

Казах на Тания да спре малко по-встрани от върволицата возила, която се точеше към входа, така както би направил скромният бизнесмен Стефан Ришар. Хвърлих ѝ няколко полкреда, понеже имаше вероятност всеки новопристигнал да е обект на внимание.

Излязох от пневмобила и се отправих към шумната тълпа, напираща да влезе в „Кървав Стадион“, като придадох леко смутено изражение на лицето си. Исках хората около мен да си мислят, че се чувствам неловко и може би за първи път идвам на подобно светско събитие. Такива гости обикновено не задържат вниманието на околните върху себе си, а това беше в основата на по-нататъшните ми действия.

Бях облечен в строг сив костюм, черна риза със сива вратовръзка и кожени черни обувки. Имах дълга коса, тъмносива като цвета на костюма, гърбав нос, подобен на птичи клюн, и сиви контактни лещи, всичко това осигурено от вездесъщия комплект за експресна дегизировка, получен от Кукерите.

Най-сетне дойде и моят ред да дам поканата си. Хилав дребосък с болнав вид и кожа, бледа като извара, без съмнение вампир, я пое с грациозни тънки пръсти, обърна я, прочете името ми и започна да го търси в листовете хартия, хванати с пластмасова щипка (като ония, в които се държат банкноти) в другата му ръка. През това време две горили, приличащи на професионални касапи, се суетяха около мен — единият ме поотупа с тежките си длани, помислих си, че такова е усещането, когато ти разбиват камъни в бъбреците, а другият прекара металодетектор край тялото ми.

— Господин Ришар — изрече монотонно вампирът, след като ме откри в списъка си, — четвърто ниво, сектор номер тринадесет, асансьорът е по коридора вляво оттук. Приятно прекарване!

— Тринадесет — изхилих се нервно, — щастливото ми число! Няма начин да не си изкарам страхотно!

Онзи ме изгледа с безизразните си рибешки очи, след което насочи погледа си към следващите гости, сумтящи отзад — двойка мъже, облечени в еднакви черни костюми.

— Господа?

Заобиколих дребосъка, отместих тежката плюшена завеса, диплеща се зад него, и се озовах в широк коридор. Тръгнах наляво, както ме бяха упътили. Коридорът следваше заоблените външни форми на сградата. Доминираше, разбира се, червеното — стените бяха тапицирани с грапава материя в такъв цвят, червена светлина струеше и от гъсто наредените плафони по тавана високо над мен. От двете ми страни се заредиха рамкирани и остъклени чернобели фотографии, изобразяващи уголемени разтворени усти с показващи се остри зъби. Усещането беше злокобно.

Вратата на асансьора се очерта като сива кръпка върху червената стена. В момента нямаше чакащи хора пред нея. Натиснах бутона за повикване и няколко секунди по-късно двете ѝ метални крила се раздалечиха с пневматично съскане. Обърнах се, но не долових движение на други гости, идващи насам. Пристъпих вътре, поставих показалеца си на кръгчето с цифрата четири, крилата се прилепиха и разтвориха буквално след броени секунди. Излязох от асансьорната клетка и силната музика ме блъсна в гърдите.

Четвърто ниво се оказа пръстен, намиращ се непосредствено под купола на клуба, доста по-широк от коридора на партера, през който влязох. Вътрешните му стени от дебело прозрачно стъкло извиваха и се сливаха без прекъсване с остъклението на останалите три нива, което създаваше усещането, че гледаме гигантски буркан, обърнат с дъното нагоре, отвън. Перпендикулярни стъклени прегради, издигнати на равни интервали една от друга, оформяха сепарета с неудобни, но модерни ниски маси и столове, изработени от стъкло и метал. Забелязах номера̀, гравирани с големи млечнобели цифри върху вътрешната стена на всяко от сепаретата.

„Секторите“, поправих се. „Сектор номер тринадесет“, беше казал дребосъкът със списъка и явно беше имал предвид именно един от тях.

Някои от гостите вече седяха, но повечето все още се движеха в пространството между секторите и външните стени на пръстена, пред които бяха разположени продълговати и леко вдлъбнати барплотове от черно дърво и кабинките за залагания. Всички бяха облечени в официални костюми или вечерни рокли в най-различни цветове. Тук-там сновяха сервитьори в бели фракове, а подносите в ръцете им бяха отрупани с всевъзможни вкусотии и чаши с напитки.

Спрях един, за да си взема чаша вино — тъмночервено, почти черно, с долавящ се аромат на някакъв екзотичен плод. Отклоних поканата на друг, който ми предложи да опитам мариновани пипала от горгона и продължих огледа си.

Между боядисаните в червено прозорци, над рафтовете с напитките по външните стени, бяха закачени големи плоски екрани, предаващи картина от кръглия подиум, издигнат в основата на „буркана“ на височината на първото ниво.

Беше съвършено бял и върху него щяха да се провеждат гладиаторските борби, но в момента там се вихреше петчленен музикален състав, носещ странното име СТЕРЕО-АРФИСТИТЕ, логото на което успях (с доста мъка) да разчета върху касата на барабаните. Музикантите бяха облечени в черни латексови дрехи, а лицата им, също боядисани в черно с малки бели кръгчета върху бузите, ми заприличаха на плочки от домино. Именно на тях се дължеше невъобразимият шум, който караше ушите ми да бучат и въпреки че в ежедневието си харесвах доста по-кротки мелодии, точно сега тази какофония отлично пасваше на вътрешното ми състояние.

Бях информиран, че в задната част на един от усилвателите им са скрити две оръжия — игломет четирийсет и петица и пистолет с конвенционални патрони. В крайна сметка изборът ми се спря само на тях, защото дори възможностите на върколашкия главатар имаха граници. Нямах представа как точно е заобиколил мерките за сигурност в клуба на Гришнак, но предполагах, че му е струвало доста пари. Или пък някой от СТЕРЕОАРФИСТИТЕ му дължеше наистина много голяма услуга. Защото също така знаех, че музикант от групата по някое време ще ме открие, за да ми предаде двата пистолета.

Изведнъж подиумът бавно се завъртя, по външната му обиколка се появи цепнатина, която постепенно се разшири и го раздели на две половини, сякаш ръка на великан отлепи една от друга две гигантски палачинки.

Музикантите невъзмутимо продължиха да изнасилват инструментите си, докато горната „палачинка“ се издигаше във въздуха върху четири масивни подемни устройства, приличащи на нагърчени мехове на акордеон. Накрая замръзна някъде на границата между третото и четвъртото ниво. От купола се спуснаха четири двойки дебели въжета, завършващи с удебелени кръгловати сегменти, които влязоха в съответните вдлъбнатини по краищата на издигнатата „палачинка“ и се прикрепиха към тях, най-вероятно чрез магнити. Подемните устройства се отделиха и започнаха да се прибират към земята, а сцената увисна във въздуха. Доста ефектно изпълнение, публиката избухна в аплодисменти. Музикантите не спираха да произвеждат шум.

Докато се случваше всичко това, долната „палачинка“ също се приплъзна нагоре и скоро се получи подиум, идентичен с първия преди разцепването му. Гладко полирана, съвършено бяла арена, по която много скоро щяха да потекат реки от кръв.

Повечето от гостите вече се ориентираха към секторите и започваха да сядат.

Допих виното си, после бавно завъртях тяло, опитвайки се да съзра цифричката тринадесет върху някое от стъклените заграждения. Видях я малко по-нататък, пътьом си взех друга чаша от минаващ край мен сервитьор. Виното, бледорозово на цвят, се оказа доста по-леко и воднисто на вкус в сравнение с предното. Но това ме устройваше идеално — трябваше да запазя разума си бистър, защото се очертаваше дълга нощ.

Открих името си, написано на изящно сгъната и изправена картичка върху една от масичките в сектора, а до нея имаше оставена и програма с двубоите за вечерта. Седнах в крехкия на вид стол — оказа се точно толкова неудобен, колкото бях предположил преди малко. Поздравих мъжа и жената, разположили се на другите две места, и след размяната на кратки любезности от рода на „Каква хубава вечер!“, „Очертава се страхотен купон“ и прочие, се съсредоточих върху програмата.

Замислих се върху това, което щеше да последва, и ме обзеха противоречиви чувства. Гладиаторските борби бяха едно от най-популярните и обичани зрелища на територията на Общността. Хората просто обожаваха да наблюдават чуждото страдание, а ако от цялата работа можеха да изкарат и малко пари, ставаше прекрасно. Знаех, че в древността помежду си са се сражавали предимно роби, военнопленници или хора, нарушили по някакъв начин закона. В днешния сбъркан и кървав свят обаче този занаят се упражняваше от професионални бойци, със свои мениджъри и треньори, рекламен екип и всевъзможен помощен персонал. Всичко беше подчинено на интересите на бизнеса, а нямаше по-успешен бизнес от този, който задоволява низките страсти — насилие и хазарт; обединени в едно, се оказваха доста печеливша формула.

От друга страна, съвременните гладиатори бяха свободни хора, които вършеха това доброволно, имаха и тлъсти застраховки живот, обезпечаващи близките им при евентуален фатален изход, макар че най-често битката свършваше, когато единият от противниците се признаеше за победен, като паднеше на колене и захвърлеше оръжията си. Всеки боец имаше правото да поиска милост и да получи такава.

Продължавах да размишлявам върху тези неща, стигайки до извода, че в миналото си се бях нагледал на прекалено много насилие, за да стана ревностен почитател на точно този тип развлечения.

Малкото черно черепче, нарисувано под часа на последната битка, привлече вниманието ми. Взрях се в него, като за кратък момент не можах да асимилирам сетивната информация. После схванах — беше написано и с букви, ако някой (в което се съмнявах) случайно пропуснеше уродливия символ.

„ДВУБОЙ ДО СМЪРТ“, гласеше написаното — ето какъв щеше да бъде триумфалният завършек на галавечерта, организирана от Гай Гришнак.

В много редки случаи гладиаторската битка можеше да се регламентира като такава (лично аз не бях наблюдавал смъртоносни двубои), но това ставаше предварително, с нотариално заверени съгласия на двамата участници, в които се отказваха от претенции към евентуалния си убиец и съответно от търсенето на наказателна отговорност от него.

„ДВУБОЙ ДО СМЪРТ“ — препрочитах надписа, черното черепче ми се хилеше под цифрите, указващи времето на срещата, препрочитах и имената на двамата участника, с усещането, че нещо не е наред.

А когато прозрението най-сетне проби мисловната бариера, едното от имената буквално ме изстреля двадесет и две години назад във времето…

Глава XIVЗмиеликия

Помислих, че получавам инфаркт, така силно беше стягането в гърдите ми, че го почувствах като огнен обръч. Болезнена тръпка се разля и по протежението на лявата ми ръка. Помислих също, че ще бъде наистина жалко да умра толкова внезапно.

Като човек, който ежедневно се сблъсква със смъртта, добре знаех, че рано или късно старата госпожа с черната мантия и ръждивата коса ще почука и на моята врата, но исках, когато дойде този момент, да съм сложил в ред земните си дела. Мисълта, че любимите ми хора могат да останат неотмъстени, ме накара да се овладея. Отворих уста и вдишах дълбоко, паренето постепенно отслабна. Молех се съседите ми по маса да не са забелязали състоянието ми, ала вниманието им остана все така приковано към случващото се на увисналата във въздуха сцена.

СТЕРЕО-АРФИСТИТЕ продължаваха да се раздават, воплите и крясъците, които съпътстваха електрическото стържене на инструментите им, можеха да бъдат достоен фон на всяка картина от ада.

Пресегнах се към чашата си с трепереща ръка. Надигнах я и гаврътнах остатъка от виното на един дъх. Моментално се почувствах малко по-добре, но тревожното усещане остана.

„Не може да е той!“, рекох си, докато се обръщах, за да привлека вниманието на някой от сервитьорите. „Просто няма начин!“

Представих си лицето, върху което липсваше и най-малкият намек за окосмяване, с бледожълтите люспи, татуирани по него, и кафявите шарки, изрисувани върху черепа отгоре и отзад, в имитация на окраската на кобра. Ако сметките ми бяха точни, Змиеликия към настоящия момент трябваше да е на около петдесет, възраст повече от преклонна за човек, упражняващ професията на гладиатор. Вътрешното усещане обаче, което много рядко ме беше лъгало през годините, ми казваше, че името на боеца, изписано върху програмата, не е съвпадение и тази нощ отново ще се сблъскам със стария си познат.

Сенките от миналото, рано или късно, падат върху настоящето, гласеше една мъдра мисъл. И докато поемах от сервитьора третата си чаша с вино за вечерта, нямаше как да не се съглася…


„Имало едно време“, така започва всяка приказка, а настоящата не прави изключение, едно момче, което като хиляди други момчета се родило в големия студен град и започнало да расте на негостоприемната улица. Може би нямало да доживее до пълнолетие, точно като хиляди други момчета, но късметът му се усмихнал и то попаднало в полезрението на местен бандитски главатар. Нещо трепнало в суровото сърце на бандита, най-вероятно припознал в момчето себе си, взел го под крилото си, направил го свой Талисман и му осигурил най-добрия учител на света. Странно дребно човече, дошло от тайнствените земи на Изток, където хората били жълтолики и мъдри. Учителят в продължение на десет години калявал духа и тялото на момчето, ала не успял да го превърне в съзидателна личност. Вместо хармония и равновесие, то търсело хаос и разруха, вместо да развие смирение, най-важното качество на боеца, то натрупало твърде много гордост…

Такова момче бях през годините, прекарани при Григо в Полис Паралел. Харесвах живота си, макар и да не ме галеше с перце. Всеки ден носеше нови предизвикателства, но не се оплаквах.

Заниманията с господин Ренето уплътняваха светлата част от деня ми, а набезите с Кукерите, когато трябваше да наложим волята си над останалите бандитски шайки в града, обикновено се случваха в мрака на нощта. Човек би запитал оставало ли ми е време за сън и аз веднага ще му отговоря, че за младия трениран организъм дори няколко откраднати минути в денонощието се равняват на часове отмора. Вярно е, че в по-късни години се плаща данък за всичко, ала се отклоних от основната история.

Господин Ренето виждаше накъде отиват нещата. Не можех да не забележа болката в очите му, когато гордо му разказвах жестоките си подвизи. Газех в реки от кръв — пуках глави, чупех носове, размазвах лица, мачках ребра, трошах крайници, случваше се дори да отнема живот, въпреки че това винаги е ставало само след като Кукерите са издали смъртната присъда. С което съвсем не се оправдавам, разбира се. Такъв е бандитският живот, а аз бях завършен бандит до мозъка на костите си. Господин Ренето, въпреки безкрайното си търпение и вяра в доброто начало у човека, не успя да предотврати превръщането ми в безмилостен главорез.

И нямаше начин пътищата ни със Змиеликия да не се пресекат…

Вечерта, когато се случиха трагичните събития, се състоя среща на бандитските главатари от Полис Паралел. Вече съм забравил кой беше инициатор, но със сигурност съм запомнил мястото — наскоро открит луксозен ресторант, и повода — трябваше да се сложи край на поредната война за преразпределение на територии, след което да се узакони новото статукво.

Оставихме оръжията си на съхранение в огромния сейф във фоайето на ресторанта и влязохме в прохладната му утроба. Главатарите се усамотиха заедно със съветниците си, тъй като предстоеше да се уреждат доста формалности. Всички останали нападнаха масите, отрупани с ордьоври и питиета.

Не пих много въпросната вечер, ала бързо ме хвана. Бяхме изкарали ужасни последни две седмици, изгубихме няколко добри бойци и макар че успяхме да присъединим цял квартал, сега умората си казваше думата.

Поради тази причина паметта ми изневерява за някои дребни подробности, но мога да възстановя грубата последователност на събитията, довели до конфликта.

Със сигурност съм запомнил тишината и погледите. От тонколоните на ресторанта не звучеше музика, хората се наливаха мълчаливо и се изяждаха с очи. Напрежението витаеше още от самото начало и в това нямаше нищо чудно — на едно място се бяха събрали членове на групировки, постоянно враждуващи помежду си. А фактът, че главатарите се опитваха да си стиснат ръцете в стаичката отзад, по никакъв начин не успяваше да разведри взривоопасната обстановка.

Добре си спомням и друго нещо — вниманието ми веднага беше привлечено от колоритната особа на Змиеликия. Седеше на съседната маса като излята от метал статуя и сякаш неподвластен на случващото се около него.

Не се знаеше кой вятър го е запилял точно в нашия град. Един ден се появи — около тридесетгодишен, смъртоносен като отровната змия, чиято окраска беше копирал върху главата и шията си. Не се опита да се прилепи към някоя банда, а заработи като свободен наемник. Изпълняваше всякакви кървави поръчки, стига да получеше добро заплащане, и не отказваше дори най-мръсните задачи. Това бързо му създаде сериозна репутация на Улицата. Тази вечер беше дошъл като част от групата на преките ни конкуренти в търговията с дрога — Тринайсетиците, от които именно откопчихме апетитния квартал.

Може би алкохолът си е казал думата, в комбинация с младежката ми напереност, може би причината се коренеше в ония прословути игрички на случайността, която ни постави на съседните маси, но реших, че по някакъв начин трябва да провокирам Змиеликия.

По това време тъкмо навлизах в двадесет и втората си година — образован, с опасни умения, даващи ми увереността, че целият свят е в краката ми. Светът, разбира се, се изчерпваше с границите на Полис Паралел, който така или иначе не бях напускал дотогава, но всяка отрепка в него познаваше Ачи — Талисмана на Григо, а това ми беше предостатъчно.

Исках и Змиеликия да разбере кой съм.

Опитах се да уловя очите му, ала мъжът не помръдваше, нито пък се докосваше до храната и напитките. Ако не виждах лекото потрепване на мускулестите гърди под ризата му, като нищо щях да реша, че е умрял в такава поза. Започнах да изпитвам раздразнение.

„Какъв е тоя тъпанар — мислех си, — който не иска да удостои с поглед Ангел Китанов — Ачи, най-коравия кукер?!“

Ръката на господин Ренето полегна върху свития ми юмрук. Дребничкият мъж, седнал на масата до мен, явно беше усетил какво става в замъглената ми от алкохола и гнева глава.

— Демон е тоз’ човек, Ангел, не се закачай там — прошепна ми. — Достатъчно много пил таз’ вечер…

В онзи момент ми се стори, че съм доловил уплаха в гласа му и това още повече ме разяри. Не можех да си представя, че нещо на този свят е способно да притесни господин Ренето, моя Учител. Сега, през погледа на изминалите години, съм сигурен, че тогава наистина усетих страх в гласа му, само че грешно съм го интерпретирал. Господин Ренето е изпитвал страх не за себе си, а за мен, защото подобно на играч на шах, който предвижда ходовете си напред, той е „видял“ какво ще се случи след малко.

Отблъснах ръката му и се изправих.

— Ей, гущер! — изревах — никаква реакция. — Ей, гущер, на теб говоря! Обърни смешната си изрисувана глава и ме погледни!

Змиеликия се обърна към мен. Видях очи, черни като качулката на смъртта. Видях жълти зъби, покрити с кафеникави петънца, оголени в зловеща усмивка. И в същия миг разбрах. Всичко в поведението му отпреди малко — замръзналата поза, каменното, немигащо изражение, всичко това е било всъщност провокация от негова страна. Съвсем съзнателно е избрал масата до мен и е започнал да играе своя хитър театър, с очакването, че аз като последен абдал ще се хвана.

И очакването му се оправда.

Тишината в ресторанта, ако това изобщо беше възможно, стана абсолютна.

После Змиеликия заговори, гласът му прозвуча като парче плат, което раздираха.

— Не са ли те учили в присъствие на истински мъже кротко да ближеш сополите си и да отваряш покритата си с мляко уста само когато ти зададат въпрос?!

Господин Ренето също се изправи от дясната ми страна — дребен, приличащ на черна врана в странната си копринена дреха.

— Ангел извинява се за свои думи, господине! Ангел не искал вас обиди!

Долових нервен смях по масите — ужасният акцент на учителя ми обикновено действаше така.

Татуираният мъж дори за миг не отклони очи от мен. Помислих си, че точно така змията хипнотизира жертвата си с поглед.

— Старче, защо не оставиш аз да преценя какво е искало това сополиво пале?!

Наведох се напред и го пернах с опакото на ръката си. Змиеликия не помръдна, само усмивката му се разшири и откри изцяло жълтите остри зъби.

— Радвам се, че се оказа точно толкова глупав, колкото предполагах, сополанко!

Господин Ренето се отпусна върху стола си с тежка въздишка. Непоправимото беше се случило.

Според Кодекса всеки бандит имаше право да изиска удовлетворение, ако сметнеше, че честта му е накърнена по някакъв начин, а току-що бях ударил шамар на Змиеликия пред около стотина свидетели.

— Искам да го направим тук, сополанко! — каза татуираният. — Въпреки че може да бъде изтълкувано като неуважение към нашия домакин, който ни събра, за да постигнем мир, ще използвам отдалата ми се възможност и ще налея малко мозък в пилешката ти главица!

— Както кажеш! — процедих през стиснатите си зъби. — Дано и в боя те бива толкова, колкото в приказките! Чакам да определиш оръжието!

Змиеликия започна да се смее — истерично и фалшиво.

— Нима мислиш, че ми е необходимо оръжие, за да се справя със сополанко като теб, ха-ха?! Ела там — посочи широкото пространство при вратата на ресторанта, — но преди това си издухай носа, защото, когато обърша пода с него, не искам всичко да се олигави от сополите ти

Разбирах какво целѝ — опитваше се да ме изкара от равновесие и трябваше да отбележа, че се справя отлично. Последвах го, кипящ от гняв, въпреки знанието, че човек, който влиза в битка под влияние на гнева, вече е наполовина победен!

Змиеликия разкопча ризата си и остана гол до кръста. Жълтеникавите люспи, изрисувани по лицето и шията му, преливаха в по-големи сивкаво-кафеникави на цвят, плътно покриващи мускулестия му торс. На свой ред махнах от себе си кожения елек със звънчетата и подскочих няколко пъти във въздуха, за да раздвижа омекналото си от алкохола тяло.

— Готово ли е сукалчето? — отвратителната усмивка не слизаше от нашареното лице, сякаш залепена за него.

— Ела и провери, гущерче! — опитах се да прозвуча наперено, но онова, което видях в мрака на очите му, не предвещаваше нищо добро.

Под окуражителните викове на бандитите в ресторанта си разменихме първите опипващи удари.

— Какво става тук?! — изрева някой, стори ми се, че е Григо, но нямаше как да отклоня вниманието си от своя противник.

Явно някой му обясни случващото се, защото отново се възцари тишина, нарушавана само от накъсаното ни дишане.

Не ми трябваше много време, за да разбера, че съм загазил сериозно. Срещу себе си имах майстор на бойното изкуство и въпреки дългите часове на усилени тренировки с господин Ренето, започнах да отнасям юмруци и ритници. Змиеликия си играеше с мен, танцуваше гъвкав и опасен, движенията му бяха мълниеносни. Скоро изплюх един зъб, а от носа ми швирна кръв. Задишах тежко, крайниците ми сякаш плуваха в гъсто желе. Вероятно и погълнатият алкохол имаше вина, но истинската причина беше, че вече се бях предал. Изпитах чувството, че излизам от телесната си обвивка и се наблюдавам отстрани. Видях как пореден ритник на Змиеликия попадна в главата ми, лицето ми се отметна назад и встрани, а дългата ми коса се развя като черно знаме на поражението сред облак от кървави пръски и пот. Изхвърча и още един зъб. Паднах на земята, опитах се да се надигна, но нов ритник прекърши ръката, на която се бях подпрял, като суха клонка. Ушите ми регистрираха хрущящия звук, но не изпитах кой знае каква болка, защото в същия миг изгубих съзнание…

Както ми разказаха по-късно, Змиеликия клекнал до мен и повдигнал главата ми, която увиснала във въздуха, все едно е на кукла от парцали, с намерението да ми прекърши врата. В момента, в който понечил да направи въртеливото движение с приплъзване на двете си длани, собствената му глава отхвръкнала назад, а тялото му се извило в дъга и се изпружило до моето, в резултат на страхотния ритник, който му нанесъл от въздуха господин Ренето.

Учителят ми се приземил като гимнастик, завършил съчетанието си и се взрял в разфокусираните очи на Змиеликия.

— Ангел платил свой дълг вече! — рекъл, но този път думите му не предизвикали смях у околните. — Ако ти неудовлетворен, аз готов поема негова вина!

Змиеликия успял само да помаха немощно с ръка в знак, че се отказва от претенциите си…


Опомних се върху неудобния си стол в новооткрития клуб, стиснал програмата за вечерта. По някакъв начин пръстите ми бяха успели да я измачкат. Съседът се беше обърнал към мен и говореше нещо, което в началото не схващах, но после разбрах, че става въпрос за СТЕРЕОАРФИСТИТЕ.

— Страхотни са, нали?! — най-накрая надвика истеричните крясъци на групата и вдигна чашата си, подканяйки ме да се чукнем.

— Да — смотолевих в отговор. Отпих от виното си, после отново се пренесох в миналото…

… Водна струя плисна в лицето ми и ме свести. Закашлях се, отворих очи, а във все още замъгленото ми съзнание нахлуха крещящи сигнали от натъртените и потрошени части на тялото ми. Човешкият скелет е съставен от двеста и шест кости, в оня момент имах чувството, че ме болят абсолютно всичките.

Един от кукерите на Григо се отдръпна с празна кофа в ръка, докато самият главатар се приведе над мен.

— Какво си мислиш, че правиш, копеленце малко! — пръски слюнки захвърчаха от устата му. — Нима не ти бяха достатъчни двете седмици, през които се ля кръв, та се опитваш да нарушиш крехкия мир?!

Господин Ренето стоеше до него и ме наблюдаваше със спокойните си черни очи. Стори ми се, че долавям зачатък на усмивка в тях, докато дребничкият мъж усукваше тънките си мустачки с палеца и показалеца на дясната си ръка.

— Дадоха ми да се разбера, а? — изфъфлих, скърцайки от болка със зъбите, които ми бяха останали.

— Човек какво направил сам, никой друг не може направи! — вече открито се усмихна учителят ми. — Глупав Ангел! Много глупав Ангел!

Надигнах се върху здравия си лакът и се огледах. Ресторантът започваше да се изпразва, Змиеликия не се виждаше никъде.

Григо продължаваше да пуфти над мен — планина от плът, свиваща и разпускаща тежките си като ковашки чукове юмруци.

— Малко ти беше, мамка му! — после се обърна към господин Ренето и кукера с кофата. — Вдигайте тоя келеш и го товарете в колата!

Разстоянието от залата до входа през фоайето, където се спряхме, за да приберем оръжията си, ми се стори няколко километра. Излязохме в прохладната нощ и се насочихме към паркинга.

Тъкмо се намествах с доста усилия в единия от бронираните пневмобили, когато се чу тихо припукване, а господин Ренето, застанал до отворената врата, изохка учудено и залитна към мен. Подпрях го със здравата си ръка и усетих нещо лепкаво по пръстите си. Под ръждивата светлина, процеждаща се от лампите на паркинга, забелязах как върху черната му копринена дреха нараства мокро петно. В ъгълчето на устата му се разтегна кървава нишка и секунди по-късно учителят се свлече мъртъв в краката ми…

Никога не съм изпитвал съмнение, кой е чакал, стаен в мрака, за да пусне коварния куршум, но всички от Тринайсетиците, присъствали на срещата, потвърдиха, че Змиеликия през цялото време е бил с тях и не е стрелял той.

Григо бесня, ала нямаше за какво да се хване. Ако отговорехме на насилието, неминуемо щеше да се стигне до още насилие и така до безкрай, а това беше последното нещо, от което бандите в Паралел имаха нужда точно тогава.

Седмица по-късно татуираният изчезна от Полиса и повече нищо не се чу за него…

Глава XVМузиканти и гладиатори

Колкото и да е странно, от вглъбението ме извади не оглушителният шум, а внезапно настъпилата тишина. Премигнах няколко пъти като човек, който току-що се е събудил и още не може да осъзнае къде точно се намира.

СТЕРЕО-АРФИСТИТЕ бяха приключили изпълнението си. Видях, че до висящата сцена се е доближила летяща платформа, а музикантите се прехвърлят върху нея. Щом и последният прекрачи, подсилените въжета прибраха опразнената „палачинка“ под купола. Платформата започна да се спуска към дъното на „буркана“. В същия момент избухнаха аплодисментите. Включих се вяло, докато съседът ми по маса ентусиазирано удряше ръце. Жената срещу него отпиваше на малки глътки от коктейлната си чаша — групата явно не ѝ беше направила никакво впечатление.

Летящата платформа свали музикантите до първо ниво и легна върху пътеката, обикаляща арената. Стъклената преграда на сектора срещу нея, доста уютно обзаведен с мека мебел и значително по-широк от нашия, се плъзна встрани. Слаба фигура, облечена в развлечени черни дрехи, излезе да ги посрещне, стисна ръцете на всеки един поотделно и с жест ги покани вътре.

Самият Гай Гришнак закрачи по пътеката към стълбите, изкачващи подиума, и миг по-късно стъпи върху белия кръг. Гласът на вампира, значително усилен от микрофона, закрепен зад ушната му мида и насочен към ъгъла на устата му, прогърмя из целия клуб.

— Уважаеми гости, искам още веднъж да помоля за вашите аплодисменти! Това бяха СТЕРЕО-АРФИСТИТЕ, най-бързо набиращата популярност група в Полис Кръстовище! Благодаря… Те ви представиха песни от дебютния си албум „Кървав сън“, реализиран благодарение на финансовата подкрепа на веригата хематологични магазини ХематОполис! Благодаря…

Не можех да откъсна очи от Гришнак, който с усмивка изчакваше отшумяването на новите ръкопляскания. Имаше нещо магнетично в излъчването му на опасен хищник и то определено приковаваше вниманието на всички в клуба — гърбавият нос, създаващ внушение за клюн на граблива птица, стойката на дългото тънко тяло, приличаща на поза на богомолка.

— Моля, посрещнете чаровната ми дъщеря Нерония, която е идейният двигател на групата и нейна солистка! Аплодисменти!

Зяпнах учуден. От луксозния сектор излезе вокалистът на СТЕРЕО-АРФИСТИТЕ с микрофон в ръка и се качи при вампирския главатар. Боядисаното лице и дългата коса можеха да принадлежат както на мъж, така и на жена, но походката му, докато се придвижваше по пътеката, определено притежаваше женска грация, а след по-внимателно вглеждане успях да забележа и едва загатнатите женски форми под черните латексови дрехи — дребните гърди и малко по-широкия ханш.

— Благодаря, татко! — нежният гласец на Нерония нямаше нищо общо с адските врясъци по време на концерта. В лекото му притреперване се усещаше някаква нервност, сякаш момичето се притесняваше, че в момента е център на внимание.

— Знам, че не можеш да понасяш музиката ми — тук публиката избухна в смях, — но и не мога да отрека, че си подкрепял всяко мое начинание! За нас беше голяма чест да открием най-атрактивния гладиаторски клуб на територията на Общността! Забавлявайте се, приятели…

… Не чух по-нататъшните ѝ думи, защото мислите отново ме погълнаха.

Съвсем бях забравил за дъщерята на Гришнак в забързаните събития от последните дни. Къде се вместваше Нерония в цялата картина?

Инстинктивно усещах, че Рутгер не ми е разказал всичко и че съм просто пешка в една игра, която не разбирам съвсем. Обаче трябваше да се примиря с положението до момента, в който получех двата пистолета — тогава щях да реша какви ще бъдат по-нататъшните ми действия.

Само че Нерония не искаше да излезе от ума ми — превъртах различните варианти и винаги стигах до извода, че тайнственият куриер от СТЕРЕО-АРФИСТИТЕ може да бъде единствено тя.

А това пораждаше основния въпрос — способен ли съм да застрелям бащата с оръжието, което ми е доставила самата дъщеря…

В следващия половин час още няколко почетни гости, от луксозните сектори на първо ниво, излязоха, за да произнесат приветствени слова. Седях и чаках, нервите ми звъняха като стари струни на китара пред скъсване. Пропусках гръмките фрази покрай ушите си, само мимоходом отбелязвах сменящите се фигури на подиума до Гришнак. Разпознах крупен месопреработвател, влиятелен музикален продуцент, известен гладиаторски мениджър…

Смисълът на казаното в общи линии се препокриваше — всички бяха радостни, че се намират тук тази вечер и очакваха да си прекарат страхотно — само думите бяха различни.

Публиката започваше да губи търпение, все по-често вместо ръкопляскания от секторите се разнасяха дюдюкания и освирквания. Гай Гришнак сякаш не забелязваше — представяше поредния галеник на съдбата с невъзмутимата си тънка усмивка и спокойно го изслушваше. Наблюдавайки жълтеникавото лице, върху което черните очи възбудено лъщяха, прозрях, че всичко е внимателно режисирано предварително, а играта с хората искрено го забавлява.

Когато вече си мислех, че речите ще продължат безкрай, тежка музика гръмна от мощните тонколони, вампирският главатар леко се поклони и с бавна крачка се отправи към ложата си.

На арената излезе красива девойка с руса коса, хваната на висок кок, облечена в къса червена туника, която не успяваше да прикрие почти нищо от пищните ѝ форми. Държеше пред себе си пластмасова табела с цифра едно и докато обикаляше белия кръг на дългите си мускулести крака, публиката избухна в овации.

По екраните при баровете и пунктовете за залагане започна рекламен клип с участниците в първия бой. Мускулест мургав мъжага, с бръснат череп и гъста рижа брада, развъртя боздуган с дълга дръжка, а надписът над главата му уведоми, че това е Саломон Зъботрошача. Беше гол до кръста, обут в кожени панталони, декорирани с метални елементи, предпазители, също от кожа и метал, обвиваха лакътните му стави. Картината се смени. Появи се противникът му — Вас Безсърдечния — дребничък жилав боец с плетена ризница, къс меч и малък кръгъл щит. Образите на двамата започнаха да се редуват с цифрите на коефициентите, при които можеха да се направят залозите.

Много от зрителите вероятно бяха сторили това още с преглеждането на програмата в началото на вечерта, но пред заложните кабинки отново се оформиха рехави групички от търсачи на печалба.

Музиката спря. Остана само възбуденото жужене на хората, обгърнало „буркана“ като разбунен пчелен кошер. В двата противоположни края на арената се разместиха плоски панели, оформяйки съвършено еднакви квадратни отвори, през които миг по-късно излязоха Зъботрошача и Безсърдечния.

Публиката полудя.

Гладиаторите се приближиха до централния сектор и застанаха пред ложата на Гай Гришнак. Вдигнаха оръжията си за поздрав, почти опрели рамена, а врявата в клуба достигна точката на кипене. После си обърнаха гръб, с отмерени крачки се отдалечиха на равно разстояние от центъра на подиума и се завъртяха с лица един към друг.

Боят започна точно както очаквах. Саломон — трошача на зъби, значително по-здрав физически от противника си, се хвърли в яростен устрем, решен да приключи набързо схватката. Шипестата топка на боздугана му изсвистя във въздуха, ала Безсърдечния Вас избягна удара с лекота. Рижобрадият нададе гневен рев и насърчаван от обезумялата за кръв публика, продължи да размахва тежкото си оръжие. Вас припкаше около него, изнесъл щита пред гърдите си, с къс меч, почти опрян до тялото му.

Знаех добре какво си е наумил — нямаше шанс в директен сблъсък и изчакваше умората да забави движенията на другия, за да потърси на свой ред плътта му.

След около десетина минути напразна гонитба из арената, под освиркванията на зрителите, мускулите на Зъботрошача се покриха с пот, сякаш намазани със зехтин, ударите на боздугана му станаха вяли и започнаха да минават все по-далеч от пъргавия като птиче Вас. При едно от поредните замахвания, Саломон залитна и повлечен от инерцията на удара си, изгуби равновесие. Точно това използва Безсърдечния. Острието на меча му се стрелна като жило на оса, прерязвайки бедрото на Зъботрошача през почти цялата му обиколка. Рижобрадият изрева, този път от болка и изненада. Бедрената му артерия със сигурност беше засегната, защото алена кръв бликна струйно от разреза и бързо напои крачола на кожения му панталон, докато в краката му се образуваше лепкава локвичка. Мургавото му лице за броени секунди сякаш изсветля, едрият мъж рухна на колене, а топката на боздугана тупна до него с глух звук. Боят беше приключил.

Притихналата за момент публика взриви секторите на всички нива.

Трима мъже в бели престилки изскочиха на арената. Първият с обиграни действия наложи турникет на крака на Зъботрошача и му постави инжекция, докато другите двама го вдигаха върху носилката, която бяха донесли.

През това време Вас Безсърдечния обиколи тържествено целия подиум с вдигнат меч…


… С напредването на нощта плоските панели в двата края на арената се разместиха много пъти. От отворите изскачаше поредната гладиаторска двойка, приближаваше се към централната ложа, за да поздрави вампирския главатар, и се впускаше в ожесточена схватка.

Оръжията и защитните приспособления бяха в различни комбинации — всевъзможни по вид и дължина мечове, щитове с всякаква форма и големина, изработени от метал, дърво или кожа, тежки доспехи и леки ризници, копия, боздугани, топори, тризъбци, ласа, мрежи…

Само целта беше една — да се лее кръв, под окуражителните възгласи на ненаситната тълпа.

По екраните се завъртя поредната реклама.

Стоманения Кейн, целият обкован в броня, стиснал тежък двуръчен меч, щеше да срещне Мейлин Хитреца, въоръжен с късо копие и ласо.

До смъртоносния двубой на Змиеликия оставаше около час, от куриера — ни вест, ни кост. Вече не ме свърташе на едно място. Отправих се към най-близката кабинка за залози, където сложих петдесет полкреда на Хитреца.

Тъкмо сгъвах получената разписка, за да я прибера в джоба си, когато с периферията на очите си забелязах, че някой се приближава към мен. Обгърна ме аромат на дискретен и скъп парфюм.

— Господин Стефан Ришар?

Девойката, видимо на не повече от деветнадесет, с красиво лице, изваяно сякаш от бял мрамор, нямаше много общо с ексцентричната вокалистка на СТЕРЕОАРФИСТИТЕ, но нещо в едва загатнатия овал на формите ѝ, под прилепналата по нея тюркоазено-синя рокля, и в грациозната ѝ походка ми се стори познато.

— Нерония — казах. — Радвам се да се запознаем!

Момичето трепна.

— Господин Ришар, бързам и ще бъда кратка! Ще намерите нещата си в дамската тоалетна на това ниво. В последната кабинка, между седалката и стената, ще откриете непромокаем плик… Довиждане!

Понечи да се обърне, но леко я задържах с ръка за рамото. Тя я изгледа така, сякаш не видя само пет пръста, а уродлив отровен паяк, който се катери към шията ѝ. Уплашените ѝ черни очи се забиха в мен.

— Какво още искате?

Издържах погледа ѝ, стиснал челюсти от напрежение.

— Имаш ли представа какво се каня да направя с… ъ, нещата?

Уплахата за миг се смени с дива ярост, все едно талантлив художник замаза старите черти на лицето ѝ с бяла боя, а отгоре нарисува нови.

— Не ми пука, господин Ришар! Точно по същия начин, както на него не му пука за мен и чувствата ми! Моля се да страда! Знаете ли какво ми костваше да се правя на обична дъщеря, докато любимият ми лежи с опасност за живота в болницата?! Сега мога ли да си вървя?!

Преди да се запътя към тоалетните, изчаках Стоманения и Хитреца да се счепкат. Публиката зарева ентусиазирано, сякаш не гледаше почти повторение на поне три от предишните схватки.

Бронираният рицар залагаше на мускулната сила, копиеносецът с ласото — на ловкостта. Всеки от двамата имаше своите шансове, ако успееше да използва недостатъците на противника си.

Не забелязах да съм привлякъл вниманието на някой по масите в сектора, когато леко се надигнах от мястото си, стиснал полупразната чаша в ръка.

Съседите ми бяха зяпнали с почти еротично вглъбение двойката на подиума и ако мъжът поначало си беше впечатлителен, което си пролича още по време на изпълнението на рокгрупата, то жената — видимо резервирана и отегчена през цялата вечер преди двубоите, остана запленена от тях.

„Просто отивам да си взема поредното питие, да направя нов залог или да се облекча!“, успокоявах се наум.

Осъзнавах, че е в реда на нещата да се разтъпча, ако ми е писнало от кървавите гледки върху неудобния стол. Опънатите ми нерви обаче очакваха нечия ръка да падне върху рамото ми точно както моята преди малко беше спряла Нерония.

Разбира се, нищо подобно не се случи, докато пресичах участъка с баровете и заложните пунктове срещу нашия сектор. След не повече от минута застанах пред санитарните помещения.

В движение бях внесъл малки корекции в тоалета си — разкопчах сакото, разхлабих възела на вратовръзката и извадих част от ризата си върху панталона. Сега натопих пръсти в остатъка от вино в чашата, размазах влагата по шията си, а това, което остана, гаврътнах на екс и прекрачих. Насочих се към лявата врата, с изящна женска фигурка от жълт метал, закрепена върху нея.

Преддверието се оказа празно. Ухаеше на свежест, умивалниците под огромните огледала блестяха от чистота, подът, покрит с червен теракот, и стените, с малко по-светъл като нюанс червен фаянс — също.

Вратите на четирите кабинки зееха полуотворени. Вмъкнах се в последната и заключих. Оставих празната чаша върху порцелановия капак на казанчето. Коленичих и пъхнах ръка зад основата на клекалото. Пръстите ми веднага напипаха шумящия пакет. Извадих пистолетите и ги напъхах от вътрешната страна на краката си в широките ластични ленти върху двата ми глезена. На влизане в клуба, като предпазна мярка, ги бях покрил с горните ръбове на високите си копринени чорапи. Резервните пълнители пуснах в страничните джобове на сакото. Непромокаемия плик изхвърлих в кошчето и натъпках отгоре намачкани късове тоалетна хартия.

Отключих и подадох глава — преддверието беше все така празно. Вече си мислех, че ще успея да се измъкна незабелязано, когато две жени на средна възраст, увлечени в сладък разговор, едва не се сблъскаха с мен. Държаха чантички — явно бяха дошли да освежат грима си и да поклюкарстват, докато вършат това.

Залитнах и насила се оригнах. Жените смутено възкликнаха, наблюдавайки ме с погнуса. Разпасаният ми вид, разфокусираният поглед, който се постарах да извадя на показ, миризмата на вино, обгърнала ме като невидим ореол на греха, празната чаша, която стисках — всичко им говореше, че срещу себе си имат човек, чувствително надвишил мярката си тази нощ.

— Зддрррвейте, ммммичета — изфъфлих, след което се насилих да се оригна още веднъж и ги дарих с най-размазаната си усмивка. — Май пак съм объркал пустите кенефи, мамка му! Ппррростете…

Минах край тях, залитайки, те пак изпискаха и се отдръпнаха, сякаш бях болен от проказа.

Набързо се шмугнах в мъжката тоалетна, за да се приведа в приличен вид. Пуснах празната чаша в кошчето под умивалника, оправих дрехите си, изплакнах уста и измих лицето си.

Малко по-късно с невъзмутимо изражение се отправих към мястото си.

Усещах тежестта на двата пистолета под крачолите на панталоните ми. Усещах и тежестта, зараждаща се в гърдите ми. Предварително подготвеният план току-що беше приключил. Оттук насетне идваше неизвестността.

На арената ловкостта и пъргавината за пореден път триумфираха над грубата сила — Стоманения Кейн, паднал по гръб, махаше немощно с крайници в тежката си броня като обърнат бръмбар рогач. Мейлин Хитреца беше успял да го оплете с ласото си и да ме направи със сто и петдесет полкреда по-богат…

Глава XVIСмъртоносен двубой

— Спомняш ли си нощта, в която се запознахме? — попитах Григо, докато поемах новата чаша от ръката му.

Наливахме се в крайградската му вила вече втори ден и бях престанал да броя погълнатите „Пиратки“. Учудващо, не успявах да се натряскам до безпаметност, а изпаднах в онова познато на всеки здрав пияч състояние на „подгизване“, при което съзнанието остава абсолютно ясно, само тялото натежава и движенията са забавени, все едно се извършват под вода.

Преди два дена бяхме изпратили Учителя Ренето в последния му път. Кремирахме го, както беше пожелал приживе, после разпръснахме пепелта му от хеликоптер над високия планински връх, в подножието на който се гушеше вилата.

Времето сякаш не беше успяло да докосне дневната през изминалите повече от десет години. Канапето, върху което обичах да се излягам като ленив котарак, фотьойлът на Григо пред камината, табуретката, върху която полагаше босите си крака, всичко си беше същото.

Само бръчките по лицето на кукерския главатар вече изплитаха ситна паяжина, а в двудневната му брада се откриваха посребрени косъмчета.

И чашата в ръката ми беше пълна не със сладникаво зелено синт-као, а с алкохоли, омешани в страховити пропорции.

И върху незапалената камина стоеше луксозната ръчно изкована урна — единственото, останало от господин Ренето.

— Спомням си объркано хлапе, в което видях себе си — отвърна Григо след известно мълчание. Разклащаше шейкъра, очите му ме отбягваха.

— Тогава ми зададе въпрос — продължих. — Попита ме какво смятам да правя с живота си или нещо от сорта, а аз не знаех отговора.

Григо махна капачето на шейкъра и изля съдържанието му в халбата си. Отпи здрава глътка, после въздъхна тежко.

— А сега знаеш ли отговора, мой малък приятелю, нали така те наричах, ако не ме лъже паметта?

Запалих цигара, отне ми известно време, докато се справя с една ръка.

— Не мисля, че този въпрос има отговор. Или по-точно би било да се каже, че отговорът на този въпрос няма значение. Защото самият въпрос трябва да се зададе по друг начин — „Какво НЕ искаш да правиш с живота си?“. Само дотук успях да стигна за десет години…

Григо приседна във фотьойла, намести крака върху скърцащата табуретка и заговори, дирижирайки с халба в съвършено повторение на сцената от онази нощ.

Диалогът, който водехме, беше също толкова сериозен.

— Бих казал, че „само дотук“ не е никак малко, Ачи. Но ми се ще да си открил новия въпрос не заради вината. Защото предполагам какво се върти в главата ти в момента — измъчваш се от станалото в ресторанта. В началото, ще ти призная, все още под влияние на гнева, ми се искаше да ти строша и другата ръка. После, като се успокоих и размислих, установих, че събитията в живота ни се случват по някаква своя логика, която не винаги разбираме…

Оформих кръгче с издухания дим и изчаках да се разтвори над главата ми.

— Въпросът не е само във вината — отвърнах. — Чувствам се доста объркан…

Григо отпи нова здрава глътка. Очите му сякаш плуваха в течност, толкова много алкохол беше поел, но оставаха все така трезви и все така ме отбягваха.

— Ще те успокои ли, ако ти кажа, че в годините, когато самият аз бях нахъсан хлапак като теб, вероятно щях да направя същата глупост?!

— Искам да напусна бандата, Григо! Наситих се на кръв!

Главатарят най-накрая спря очи върху мен. Почти съм сигурен, че долових болка в тях. Все пак направи усилие да се усмихне.

— Твоя воля, мой малък приятелю! Само кажи от какво имаш нужда…


Сега, докато седях и чаках да започне гвоздеят на програмата, а минало и настояще се омесваха в главата ми, се запитах какво ли е станало с Григо. Ако все още беше жив, трябваше да е прехвърлил шейсет и петата си година. След въпросния разговор повече не го видях. Получих новите документи и парите, за които бях помолил, и не се обърнах назад. Обичах го като по-голям брат, но знаех, че така е най-правилно. Кара Танас и хората му със сигурност можеха да ме информират, но когато се срещнах с тях онзи ден, мислех за съвсем други работи…

Опитвах се да реша и какво точно изпитвам към Змиеликия. Докоснах с върха на езика си коронките, заместили предните зъби, които ми беше избил някога. При все че свикнах напълно с тях, неестествено гладката им вътрешна повърхност сякаш все още пазеше спомена за онези събития. Болката от загубата на Учителя си стоеше в едно тъмно ъгълче на душата ми, макар и значително притъпена и избледняла с годините. Но омраза нямаше — отдавна беше изтекла като вода през шепите на времето. Всъщност, дори след убийството на господин Ренето, не мисля, че усещах такава спрямо Змиеликия, по-скоро бях прекалено шокиран от абсолютната злина на деянието му…

Изведнъж от високоговорителите на всички нива тържествено зазвучаха фанфари и барабани удариха туш, изваждайки ме от унеса.

За разлика от предишните борби, този път не беше въртяна реклама с двамата участници. Знаеха се само имената им — противник на Змиеликия щеше да бъде някой си Плу Варварина. Предположих, че и това е предварително нагласено — неизвестността щеше допълнително да възбуди зрителите.

Шумът стана оглушителен. Забелязах, че гърдите на съседката ми по маса започват да се движат по-учестено, а устата ѝ едва доловимо се разтвори като срамежливо цвете с някаква оргазмена чувственост.

Тази жена завинаги беше спечелена от кървавия спектакъл, игран в различни варианти през цялата нощ. Спечелена беше и публиката, която в момента виеше в екстаз около стъклените стени.

Почувствах се омерзен. Имах смътни познания по история, но и те ми стигаха да разбера, че нищо не се е променило съществено от древността, когато са били измислени гладиаторските игри. Вярно, в ония варварски векове броят на загиналите е бил несъизмерим с жертвите в наше време. За сметка на това пък днес, без да се опитваме да достигнем мащабите на тогавашната лудост, имахме своите монитори, записващи, многократно повтарящи и показващи в най-малки детайли ужасяващите актове на насилие.

Защото хората все така бяха обсебени от смъртта и обожаваха да се взират в очите ѝ, но от безопасно разстояние — удобно приседнали отстрани, докато сладко си хапват и пийват.

— Вино! — изграчих към сервитьора, завъртял се покрай сектора ни.

Поех чашата от ръката му и жадно отпих, а ямите в двата края на подиума хищно зейнаха.

Онова, което се случи впоследствие, може да бъде назовано само по следния начин — отвратителен апотеоз на безумието.

През по-близкия спрямо сектора ни отвор на арената се измъкна гол до кръста мъж. Държеше по един дълъг прав меч във всяка от ръцете си. Нямаше как да объркам татуираните люспи, макар и вече значително поизбледнели, покриващи го от черепа до пъпа. Годините бяха сложили някой и друг излишен килограм върху фигурата му, но Змиеликия съвсем не изглеждаше дебел, а дори по-внушителен от човека, останал в спомените ми.

Наложих си да се успокоя, но усетих, че дишам значително по-учестено. Отпуснах ръката си, която така беше стиснала чашата, че като нищо можеше да я раздроби на сол.

Грозен рев се разнесе от срещуположния отвор. Тълпата възбудено зажужа.

Първо се показа огромната чорлава глава на Плу Варварина, върху която беше килнат не по-малък рогат шлем. Тялото, облечено в ризница, съставена от плочки от твърда кожа, едва се провря през дупката, а когато изцяло излезе навън, шумотевицата замря.

Прецених на око, че съществото е високо около три метра. Ръцете му, приличащи на дънери на вековни дървета, стискаха тризъбец и мрежа, но определено не знаеха как да си служат с тях. В очите му нямаше и намек за разум, а ревът, който излизаше от гърлото му, съдържаше повече болка, отколкото ярост, защото трима мъже зад него мушкаха със заострени пръти незащитените от ризницата участъци от плътта му и бавно го прибутваха към противника му.

Секторите отново избухнаха. Невярващо завъртях глава и се огледах. Никой ли не забелязваше, че това няма да е битка, а касапница.

Плу Варварина, несъмнено продукт на някоя от радиоактивните зони по периферията на Многополюсната общност, едва ли беше подписвал нотариално заверено съгласие, че приема да участва в „Двубой до смърт“.

На никой обаче не му пукаше — хората искаха кръв.

Всички предишни двубои сякаш бяха разпалили жажда, която сега само смъртта можеше да утоли.

Оказа се далеч по-гнусно, отколкото очаквах.

Змиеликия твърде добре познаваше правилата на играта, за да убие веднага слабоумния си противник. Завъртя се в кръг около него, все така пъргав, въпреки че по груби сметки трябваше да е минал петдесетата си година. Мечовете в ръцете му зазвъняха като досадни комари и с хирургическа точност започнаха да прерязват кожените връвчици, които държаха закрепени плочките от ризницата на Плу. След броени минути защитното му облекло бе превърнато в парцалива дрипа.

Триметровият гигант махаше неумело с тризъбеца си, ревеше от болка и плетеше крака, спъвайки се в мрежата си. Публиката се заливаше от смях. Змиеликия също се смееше, докато мечовете му кълцаха тялото на Плу, все едно майстор готвач с мълниеносни движения режеше тънки ивички месо за кебап.

Усетих как гневът се надига в мен като бира, когато се сипва бързо в халбата. Придърпах леко десния крачол на панталона си и напипах дръжката на пистолета, зареден с конвенционални патрони. Нямах ясно оформен план, просто действах под влияние на моментния импулс.

Плу рухна на подиума, ревът му премина в жално виене, а Змиеликия продължи да го сече. Капчиците кръв по лицето му се смесваха с жълтеникаво-кафявите люспи от татуировката му в гротескна картина.

Хората крещяха и ръкопляскаха.

Станах и изстрелях един куршум в стъклената стена пред мен. Ушите ми писнаха, върху подсиленото стъкло се разтегли бяла паяжина. Зрителите в сектора се обърнаха с ококорени очи, а в клуба настъпи тишина — никой все още не можеше да осъзнае какво точно се случва. Писъците дойдоха след втория изстрел, когато стъклото се пръсна и свлече надолу. Прескочих масата и се метнах в образувалата се дупка.

Падах към дъното на „буркана“ сякаш цяла вечност. Бях съвършено спокоен, с изпразнена от всякакви мисли глава.

Кървящата планина от плът на Варварина, върху която се стоварих, леко смекчи удара, въпреки че усетих как нещо в дясната половина на гръдния ми кош изхруска.

Претърколих се настрани и забих два куршума в тялото на Змиеликия. Видях изненадата му, когато политна назад, а по устата му, все още разтеглена в жестока усмивка, изби кървава пяна.

Изправих се и бавно тръгнах към него.

— Не ме помниш, нали?! — казах. — Преди много години, в Полис Паралел, даде добър урок на едно наперено хлапе. В което нямаше нищо лошо, разбира се… Но не трябваше да убиваш учителя му! Поздрави от господин Ренето.

Броейки наум, вкарах нови пет куршума в татуираните гърди. Злобният пламък, който гореше в очите му, постепенно изгасна.

Коленичих при Плу и го довърших с милостив изстрел в главата.

После извадих игломета от левия си крачол, заповядах на натъртеното си тяло да се вдигне и тръгнах към ложата на Гай Гришнак…

Глава XVIIПоследният танц

Изохках, докато се измъквах от пневмобила, и преди да хлопна вратата, се надвесих през прозорчето към Тания.

— Благодаря ти за всичко!

Тя ме изпи с поглед.

— За нищо, док… Арчи. — После смутено отмести очи и завъртя волана, за да обърне.

Не знам защо, но и аз самият се почувствах неловко. — Ако всичко върви по план, днес ще се опитат да върнат в съзнание брат ти! — извиках след отдалечаващата се кола. Гласът ми прозвуча фалшив и изтънен като на дете.

Небето започваше да розовее и придоби онзи цвят, който се получава, когато в съд с вода разтвориш прашинка калиев перманганат. Безкрайно дългата нощ беше на път да приключи.

Закрачих бавно през градинката към портала на клиниката.

Всяка една от милиардите клетки в тялото ми сякаш беше резервоар за болка.

Забелязах, че са подменили разбитите стъкла от вчерашната стрелба.

Чувство на тревога, все още неясно и едва доловимо, обви като ефирна мъгла уморения ми разум.

Не знаех дали ще запазя работата си след това, което се случи, и определено трябваше да проведа досаден разговор със Стражите, но в момента не ми пукаше за тези неща. Изпитвах само неистовото желание да видя Шели, да се убедя, че всичко с нея е наред и да ѝ съобщя, че проклетият вампир си е получил заслуженото…


… Чувах истерични писъци на хора около себе си. Хвърлих бърз поглед нагоре и видях как на всички нива някои по-паникьосани зрители напускат местата си и се тълпят към изходите. Имаше обаче и спокойно седящи, останали да догледат непредвидения кървав спектакъл.

— Искахте шоу, мамка ви! — изревах. — Ето ви шоу!

Трима охранители изскочиха от ложата на Гай Гришнак и се втурнаха срещу мен. Приличаха на гарвани в черните си плащове. Не си направих труда да залягам, когато вдигнаха пистолети, някакво усещане за неуязвимост движеше тялото ми. Отстрелях ги последователно с игломета.

Техните куршуми изсвириха покрай ушите ми, без да ме уязвят.

Прескочих гърчещите им се тела и влязох в ложата. Вампирският главатар не помръдна от мястото си, а усмивката остана на жълтеникавото му лице. Владееше се до съвършенство, за разлика от другите от обкръжението му, които ме гледаха с обезумели очи.

— Обичаш да се давиш в чуждата кръв, нали, копеле! — тихо изрекох и пратих скилидката в средата на челото му.

Не се случи нищо. Само усмивката на Гришнак едва доловимо се разшири и оголи острите му съвършено бели зъби, а ловките му като на цигулар пръсти хванаха дребната стреличка и я извадиха. Чу се тих жвакащ звук.

— Упс, това заболя! — каза вампирът. — Но ще трябва да призная, че не съм хвърлил парите си на вятъра! Доктор Кимерия, нали? Или предпочитате Ачи от Паралел. Току-що убихте един от най-любимите ми гладиатори, Ачи от Паралел! Вярно — застаряващ, вярно — човек, но със злоба и хъс на истински вампир…

— Трябваше да му намериш по-достоен противник, не малоумен мутант от пустинните земи!

Гришнак сякаш не ме чу.

— Убихте и трима нещастни бодигарда, чиято вина се състоеше само в това, че не са толкова богати като мен и не могат да си позволят втора кожа… Втората кожа, Ачи от Паралел, е последен писък на вампирската мода — представлява непробиваема телесна обвивка от прозрачен полимер, а един квадратен сантиметър от нея струва колкото месечната ви заплата. Учуден ли сте? Всеки носи някаква маска. Моята е невидима с просто око, но ще се съгласите, че напълно обезсмисли използването на коварното оръжие в ръката ви! Каква е вашата маска, Ачи от Паралел? Оказа се, че под спретнатия медик се крие звяр с кърваво минало, който ми създаде доста главоболия през последните дни…


Долових движение зад себе си. Ноздрите ми усетиха и оня дискретен аромат на скъп парфюм. Обърнах се и се взрях в тъжните черни очи на Нерония.

— Глупак — тихо прошепна тя и заби зашеметителя в шията ми.

Болезнен спазъм се разля по тялото ми за кратък миг, но не изгубих съзнание. След секунди изчезна, а аз се свлякох вдървен на пода, без да усещам нищо от врата надолу.

„Ето какво било да си с квадриплегия — помислих си. — А скоро ще разбереш и какво е да преминеш отвъд.“

Знаех, че Гришнак няма да ме остави жив, ала вече ми беше все едно. След прилива на адреналин по време на гневния ми изблик, беше започнала да ме обзема апатия.

— Занесете това мекотело в подземието и го вържете! — разпореди се вампирският водач. — Ще изчакам да премине ефектът от енергийния импулс! Искам всяка фибра на тялото му да крещи, когато се заема с него. Нерония, трябваш ми на арената! Да се опитаме да успокоим хората…


— Нисък или висок праг на болката имате, доктор Кимерия? — попита ухиленият Гай Гришнак, докато леко притваряше вратата зад себе си. Беше сложил бежова мушамена престилка над дрехите си, а в дясната си ръка стискаше кокетно дипломатическо куфарче. — Тук, в работния ми кабинет, на който имахте време да се насладите и горещо се моля да сте харесали, ще използвам титлата ви. Така би било най-редно, след като ще участвате в научен експеримент, нали, ха-ха!

„Кабинетът“ представляваше тясно зидано помещение с утъпкана пръст по пода и прогнил гредоред на тавана. Предположих, че е мазе, останало от старата сграда, върху която е издигнат модерният клуб. В цепнатините между покритите с капчици влага каменни блокове на стените беше избил мухъл. Миришеше на блато и разложение.

По ъглите, под мижавата светлина на електрическа крушка, увиснала на обвит в паяжини шнур, забелязах части от човешки скелети.

Бяха ме съблекли по бельо и окачили върху две куки за трупно месо с ръждиви вериги, които притегнаха така, че краката ми едва да допират земята. Чувствах неприятно парене в прегънатите ми ръце и в напрегнатите бедра, а същевременно притрепервах от студ, но приветствах завръщането на всички тези усещания в напълно парализираното ми допреди петнайсетина минути тяло.

Гришнак остави куфарчето си върху паянтова дървена масичка в ъгъла при вратата, с която се изчерпваше цялото обзавеждане на помещението, и щракна ключалките.

— Попитах ви за болката, доктор Кимерия… Всъщност няма нужда да отговаряте. Каквото и да кажете, ще е без значение за нашия експеримент.

Гласът му звучеше неестествено приповдигнат в унилата обстановка, докато вадеше от куфарчето старателно навит тънък гумен маркуч. Дължината му се оказа към метър. Усука около китката на дясната си ръка единия му свободен край и го стисна — получи се импровизиран бич.

Приближи се към мен.

— Като медик знаете, че болката има чисто физиологичен аспект, доктор Кимерия — показва, че нещо в тялото ви не е наред, нали така? — завъртя веригите, на които бях окачен, за да ме обърне с гръб към себе си. — Аз пък ще ви покажа чисто психологическия аспект на болката. Ще ви отведа отвъд нейния предел, а когато ви върна обратно тук, то ще бъде само за да разберете колко е хубаво в интервала между две болки!

Гуменият маркуч се впи в плътта ми с хищно плющене. И пак, и пак, и пак…

Усещането беше като да те овъргалят в коприва. Смехът на вампира, замахващ за поредния удар, кънтеше в ушите ми и се сливаше с крясъците, които със закъснение установих, че излизат от устата ми. Опитах се да обвия съзнанието си в непроницаем пашкул, за да не полудея. Едно беше сигурно — Гай Гришнак не ме беше излъгал, когато ми говореше за болката…


… Точно тогава я видях.

Стъклените врати на входа на клиниката се отместиха настрани с тих мляскащ звук и моята Шели, облечена в болнична нощница, стигаща до средата на прекрасните ѝ бедра, излезе на площадката.

На същата оная площадка, върху която преди по-малко от двадесет и четири часа Арчибалд-Ачи беше танцувал под дъжд от куршуми.

Имаше изтощен вид, беше призрачно бледа, почти прозрачна, а черните полумесеци на сенките под очите ѝ сякаш подчертаваха и засилваха околната белота.

— Шели — изкрещях и се приближих към началото на стълбището, но жена ми не реагира. Тръгна надолу, от ръцете ѝ като лъскави пиявици висяха изскубаните маркучи на системите. Капчици алена кръв се процеждаха от тях и оформяха червена пътечка в краката ѝ.

Първите лъчи на слънцето проникнаха през короните на дърветата. Когато я докоснаха, Шели изохка леко, но освен страдание долових и нещо друго в нейния стон.

Мисълта, че може би в този момент и Гай Гришнак посреща изгрева за пръв и последен път, след трансформацията си във вампир, по никакъв начин не ми донесе успокоение…


… Плувах в океан от болка, жадуващ мрака да ме обгърне с ласкави длани, но вампирът перфектно владееше изкуството на мъчението и спираше точно в мига, преди да изгубя съзнание.

Отначало си помислих, че халюцинирам, когато видях как приличащ на огромно яйце мъж изплува зад гърба му и каза с писклив гласец:

— Гай, Гай, разочарован съм от теб!

Гришнак почти изпищя от изненада. Градинските ножици, с които току-що беше отрязал кутрето на лявата ми ръка, тупнаха на пода. Жълтеникавото му лице се сгърчи уплашено, когато разпозна гласа и се обърна към влезлия в мазето. Мога да се закълна, че дори заекваше.

— К-к-калигулас?! К-к-какво правиш тук?!

Дебелият мъж се разсмя, малиненочервените му чувствени устни оформиха съвършена буква „о“ и резците му блеснаха като кинжали.

— Какво правя тук ли? Ами дойдох да видя един стар приятел, който се отнесе твърде непочтително с особата ми! Първо, не ме покани на бляскавото откриване на своя клуб-бижу! Второ, има тайни от мен, а това е най-сигурният начин да се убие приятелството! Защо трябва да научавам от друг, че притежаваш нещо, което е трябвало да ми предадеш още в мига, щом гнусните ти очета са го съзрели!

— Не те разбирам, Калигулас? — Гришнак започваше да се опомня и опитваше да спечели време.

Яйцевидният го перна с опакото на дланта си. Не забелязах да е вложил кой знае какво усилие в замаха си, но главата на Гришнак се отметна назад, все едно му бяха забили тежък юмрук. Под обвивката от сланини Нергал явно криеше невероятна сила.

— Недей да шикалкавиш, Гай! Хората ми контролират клуба! Ако веднага ми предадеш Зъба, може би ще размисля и няма да те дам на слънчевите лъчи!

Зад думите му обаче прозираше друго — водачът на всички вампири в Многополюсната Общност не беше от тези, които ще оставят враг зад гърба си. Присъдата над Гай Гришнак беше издадена…

Калигулас Нергал се приближи към мен и повдигна брадичката ми. Взря се в очите ми, неговите имаха сребристия оттенък на живак.

— Що се отнася до пленника ти, боя се, че също имам лоши новини. Трябва да го освободя, тъй като покровителят му лично ме помоли за тази услуга. Имате много поздрави от Григо, доктор Кимерия. Старецът е разбрал от своите хора в Кръстовище, че сте се забъркали в голяма каша и се свърза с мен. В инвалидна количка е, ако се интересувате, преди десетина години неприятелски куршум раздроби гръбнака му, но се държи и мога да заявя, че е все така опасен, както в годините, когато градеше бандитската си империя. Не е човек, чиято молба можеш да отклониш с лека ръка, ха-ха…


… Докато пътувахме към клиниката, Тания ми разказа за избора, който е трябвало да направи дъщерята на Гай Гришнак. Вероломството на бащата, посегнал върху живота на любимия ѝ върколак, беше предизвикало веригата от събития, довели до собствената му почти сигурна смърт.

След проваления опит за покушение срещу вампира, Нерония, която не подозирала за полимерната ризница, била принудена да ме извади от строя. Използвала зашеметителя, за да предотврати евентуалното ми убийство от ръката на някой изнервен гард. Не можела да допусне мъжът, спасил Дориан, да загине пред очите ѝ.

Познавала добре кръвожадния нрав на Гришнак и била сигурна, че има поне два часа на разположение, за да осъществи спонтанно хрумналия ѝ план.

Време, съвсем достатъчно на Калигулас Нергал да се придвижи от Паралел до Кръстовище с хеликоптерите си, щом научи за Зъба на Белиал…


През портала излязоха две запъхтяни медицински сестри, но се спряха неуверено, щом ме забелязаха. Сигурно не бях красива гледка в мръсните си разкъсани и покрити с пот и кръв дрехи. Дадох им знак с бинтованата си ръка да останат на място.

— Шели — този път не си направих труда да крещя, а изрекох любимото име в накъсана молба, трескаво преодолявайки стъпалата към нея. — Шели, трябва да те приберем вътре…

Опитах се да срещна невиждащите ѝ очи, ала когато понечих да я уловя в прегръдка, жена ми нададе грозен писък:

— Махни се от мен!!!

Фигурата ѝ се разми, все едно обвита в дим — толкова бързи бяха движенията ѝ. Перна едва-едва с обратната страна на полуразтворената си десница четинестата ми буза, но усещането беше, като че ме удари парче скала. Загубих равновесие и полетях назад. През секундите, преди гърбът ми да срещне каменната настилка в основата на стълбите, писъците на Шели пронизваха ушите ми.

Останах да лежа, опитвайки се да намеря дъха си, стиснал до болка клепачи, докато най-накрая се възцари тишина. Предпазливо отворих очи — погледът на съпругата ми осезаемо започна да се изпълва с разум, миг по-късно се фокусира върху мен.

По откритите части на тялото ѝ, там, където я близваха слънчевите лъчи, започнаха да се появяват червени петънца. Скоро в средата на петънцата щяха да се надигнат белезникави мехурчета. Умът ми, учудващо запазил аналитичните си способности, пресметна, че разполагам с не повече от три минути, за да я вкарам на сянка, преди уврежданията от токсините, отделили се при изгарянията и започнали да циркулират в нея, да са станали необратими.

— Какво ми направиха, Арчи?! — не беше въпрос, а осъзнаване на тежестта на присъдата.

— Шели — казах и усетих влага да се стича по лицето ми — трябва да влезем в клиниката! В светлоизолирана стая!

Съпругата ми отклони тъжните си кафяви очи.

— Не искам да водя такъв живот, мили мой! Живот на кръвопиец, който се страхува от слънцето, защото сърцето му е по-черно от нощта! Обичам те и винаги ще те обичам! Мисля, че ще ме разбереш!

Върху кожата ѝ поникнаха първите мехурчета, надигнаха се, удивително наподобяващи чашки на гъбки, и започнаха да стават все по-големи. Ивички дим, в началото тънки като конци, се заплетоха в дебели снопове над тях.

Шели, моята прекрасна нестинарка, вдигна ръце над главата си, а тялото ѝ се залюля в танц.

Нещо в гърдите ми се скъса — можех да я сграбча и насила да я завлека през портала към хладната утроба на болничните коридори, ала усещах, че ако оцелее, ще ме мрази до края на дните си заради тази постъпка.

Приседнах и заревах с цяло гърло, без да изпускам от поглед лицето ѝ. Опитвах се да открия някакъв белег за страдание в чертите му, но преди пламъците да я обгърнат изцяло и да я превърнат в жива факла, можех да се закълна, че върху него се появи усмивка…


Не знам колко дълго съм лежал в основата на стъпалата. Изведнъж изпитах усещането, че ме наблюдават. Сякаш нажежен шиш мина през средата на гърба ми. Обърнах се и с подутите си от плач очи забелязах пневмобила на Тания, който по някое време се беше върнал в уличката срещу градинката. От това разстояние и със замъгления ми от сълзите поглед не можех да я видя добре, но предположих, че върколачката гледа насам.

Приближих се до стъпалото, върху което лежеше обгорената Шели, зарових длан в купчинката пепел, останала от прекрасните ѝ коси. Пуснах я да се стече между пръстите ми, докато шептях думите на някаква припомнена от детството ми молитва.

После се изправих, обърнах се и закрачих под дърветата.


КРАЙ

С подкрепата на

Загрузка...