Клон

Една от стоманените подпори на тавана се измъкна от отвора си в страничната стена и със страшен шум рухна на пода на долния етаж. Вътрешните прегради се наклониха и таванът на това място провисна. Подът на долния етаж издържа тежестта само няколко секунди, а след това също рухна надолу. Лишени от вътрешна поддръжка, външните стени внезапно се огънаха навътре и с грохот рухнаха. Дванадесет етажното здание се разклащаше няколко мига, след това се сниши и започна да се руши. Грохотът от рушащото се здание не отстъпваше на гръмотевиците от бушуващото небе.

Над развалините увисна вертолет, а след това се отправи към друга къща, на четири квартала по на запад. До летеца седеше Майк Морис. Притиснал към устните си микрофона, той бързо водеше репортаж за видяното.

„…всеки момент ще се разруши църквата «Св. Павел». Върхът на южното крило се накланя и пада. Боже! Там има хора… Те се опитват да се измъкнат, но цялото здание на църквата се тресе: започва да се разпада.“

Той спря, защото гласът му потъна в страшен грохот. Когато след минута започна да говори, едва движеше езика си.

— Виждам това вещество сред развалините. То се намира под слоя вода, която покрива всичко наоколо. Хората, които са успели да напуснат църквата, стават негова жертва.

Внезапно гласът му се прекъсна, а след това той завика в микрофона:

— Боже мой, нима не може да им се помогне? Изпратете тук вертолети! Изпратете някого!

Вертолетът направи кръг и отлетя.

Пожарът започна в развалините на едно високо здание, което беше построено само преди половин година. Домът гореше въпреки пороя и към небето се вдигаше гъст стълб дим, смесен с пара. А през една улица в едно от новите здания се тълпеше групичка младежи, чакащи да утихне дъждът, за да изтичат до ъгъла на зданието, където на кръстовището бяха оставили откраднат автомобил. Ръцете им бяха заети от награбени вещи, джобовете им се издуваха и когато някой страхливо се оглеждаше, другите се стараеха да дават вид, че не забелязват.

Техен водач беше Кали Бикел. Когато грабеха една от стаите, им се наложи да се срещнат с клона. Те изскочиха от стаята, като избиха вратата и я хвърлиха върху повърхността на клона. По стълбата те се носеха презглава, докато не се озоваха на улицата. Но клонът беше в зданието и Кали хвърли злобен поглед към входа. В ръцете си държеше късовълнов транзисторен приемник; той струваше сигурно пет-шест долара, но Кали не искаше да се развали от дъжда, който продължаваше да беснее зад стъклената врата. Той видя как зеленикавата маса, преливайки се от стъпало на стъпало, се спуска по стълбата. Изглеждаше като че ли някой разстила по стълбата къса пътечка.

Кали стреля няколко пъти в тази маса и всички видяха как куршумите я разбиват на места, но тя веднага затваря отворите. Кали взе от пода хвърлен от някого вестник, сви го на пръчка, запали го и го хвърли пред спускащия се по стълбата клон. Клонът спря, цветът му стана мръсносив, но след това той отново тръгна напред. Този път по стената и заобикаляйки горящата хартия.

Момчетата захвърлиха награбеното, изскочиха на дъжда и с всички сили се понесоха по улицата към откраднатия автомобил. Кали, бягайки, яростно ругаеше. Те почти бяха достигнали до ъгъла, когато зданието хвръкна във въздуха, като че ли го беше улучила бомба. Причината беше, че когато тичаха по апартаментите, отваряха газовите кранове и сега газта избухна. След първия последва втори взрив, вече не толкова силен. Те с възторг гледаха как от зданието излитат кълба огън и дим, а след това околността беше разтърсена от трети взрив. Взривът изхвърли горящите части на конструкцията, те паднаха върху близките здания и ги подпалиха. Момчетата стояха на ъгъла, потресени от грандиозността на това, което бяха направили.

— Сигурно целият квартал ще отиде по дяволите! — каза накрая Кали.

След това, като огласиха околността със свирене и крясъци, те се качиха на автомобила и с пълна скорост се понесоха далеч от това място.

Телефонът в града не работеше, спираше подаването на електроенергия, започнаха да изключват газта, защото рушащите се здания бяха обхванати от пожари. Пороят премина в равномерен непрекъснат поток вода от небето и по прогнозата за времето можеше да се очаква, че няма да спре до края на деня.

Вертолетите, изпратени да изяснят мащабите на разрушенията в града, се снижаваха все по-ниско и по-ниско и се връщаха в своите аеродруми. През тази сива завеса се виждаха само пламъците на пожарите, което правеше лежащият долу град да прилича на дантевия ад. Впечатлението се усилваше от червения ореол около сигналната светлина на покрива на един от небостъргачите.

Над езерото се носеше неистовият рев на шамандурите, някъде виеше сирената на локомотив. Автомобили и автобуси, почти допрени един до друг, се движеха навън от града като бавен, непрекъснат поток. На железопътните станции железничарите изнемогваха да подават пътнически вагони на мястото на товарните композиции. Две от градските гари бяха нападнати от клона и бяха излезли от строя.

Летището Мидуей още продължаваше да приема и да изпраща самолети. Приближаващата мъгла заплашваше да затвори летището и имаше вече самолети, които кръжаха над езерото, готвейки се да вземат курс към други градове.

13 часа и 10 минути

Пит Лоренц правеше кръг преди кацане. Градът под самолета беше покрит с мъгла, само на места се виждаха светещите петна на заревата. Дъждът плющеше по самолета, биеше по предното стъкло на кабината. Пит внимателно се заслуша в това, което говореше диспечерът на кацането. Автоматично изпълняваше указанията за сляп полет, докато самолетът не се снижи до петстотин фута и той не видя светлините на пистата за приземяване. Самолетът се приближаваше с по-голяма скорост, отколкото трябваше. Кацането няма да е от приятните — помисли си той, но пренебрегна тази мисъл. Искаше му се по-скоро да се приземи, да вземе нова група пътници и да излети.

Той докара самолета до мястото за паркиране и чу как прилепиха стълбата към корпуса на самолета. Пит отвори вратата. Нямаше стюардеса. Беше му наредено да остави самолета в Милуоки. Нямаше и втори пилот, но това вече не го безпокоеше. За него това означаваше, че може да вземе на борда още трима души.

Наблюдаваше качването на пътниците, а в това време студените дъждовни струи биеха в лицето му. Пит провери дали всички са затегнали коланите, а после даде знак да се качат още няколко пътници. Тъй като никой не носеше багаж, той можеше да си позволи допълнителното тегло. Наистина на пътниците щеше да бъде тесничко, но затова пък щяха да се измъкнат от града. Той съсредоточи вниманието си върху това, да запълни самолета до краен предел с тези измокрени до кости нещастни хора, които имаха толкова жалък вид. Някои от тях говореха нещо, други плачеха, трети се молеха.

В самолета влезе мъж, придружаван от шест деца. Внезапно той изскочи от самолета, като извика нещо през рамо. Пит не успя да го задържи. Трите деца плачеха. Пит взе на ръце най-малкото и го отнесе в кабината на самолета, като го постави на мястото на втория пилот. Като се върна към входната врата, той вдигна палец. Това означаваше, че може да вземе още един пътник. По стълбата се качваше млада жена. От нея струеше вода, но тя сякаш не забелязваше това. Пит я сложи на мястото на детето, което бе отнесъл в кабината, като й затегна коланите. Самолетът му беше напълно натоварен. Дори претоварен.

13 часа и 15 минути

Марк потърка лицето си с ръце и опря гръб на вратата. Към него се приближи кметът Слатери.

— Докторе, имате талант да забърквате каши. А сега мога ли да ви попитам как стоят нещата с пряката ви работа? Защо, по дяволите, не открихте с какво може да се унищожи тази твар?

Умората на Марк сякаш в миг изчезна.

— Аз знам средство, което убива това вещество. Убива го разтвор на йод. Но каква полза от моето знание?

— Тоест, искате да кажете, че знаете как може да се унищожи тази твар и същевременно спокойно подпирате тази дяволска врата? Какво става с вас, докторе? Кажете какво ви е необходимо?

— Много йод и вода, а също калиев йодид. Необходими са средства за разпръскване на разтвора, необходими са хора, които да се захванат с тази работа и които да ми помогнат…

— Знам кой ви е нужен — каза кметът. — За тази работа ви трябват хора от противопожарното управление, най-смелите и най-добрите професионалисти в целия град. Къде се намират тези ваши препарати?

— Има ги в складовете за химически вещества. Там може да има и готов разтвор. Нали става дума просто за йод. И всичко, което трябва да се направи, е да се пръска този йодов разтвор.

Кметът бързо се отдалечи от Марк и влезе в другата стая при телефона. Опита се безуспешно да се свърже, но линиите бяха така заети, че не можа да се свърже дори с телефонистката. Тогава кметът се хвърли към един от хората, облечени в цивилни дрехи, взе предавателя му и извика по радиото началника на противопожарната служба. Кметът му обясни много подробно какво е необходимо да се направи, назова човека, на когото възлагаше да проведе операцията, и уточни мястото на срещата. Като се обърна към Марк, той каза:

— Началникът на противопожарната служба ще ви чака на улицата пред къщата, която е на пет минути оттук. Упълномощавам ви да му разкажете от мое име подробностите по предстоящата операция. На работа.

Като се поколеба, Марк му протегна ръка. Кметът я стисна.

Като излязоха на улицата, Марк и Хари видяха, че уличното движение почти се е прекратило. По тротоарите се движеше непрекъснат поток от пешеходци, те бързаха колкото можеха, някои даже мъкнеха със себе си пълни куфари.

Изведнъж се раздаде пронизителен вой на сирена и иззад ъгъла се показа яркочервен автомобил. Когато се приближи, хората се хвърлиха към него. Колата спря близо до Марк и Хари. Марк се приближи към кабината и се представи.

— Качвайте се тук — каза му мъжът с червендалесто лице на задната седалка — и моля да ми обясните още веднъж какво ви е нужно. Кметът не можа да ми обясни нищо смислено.

— Разтвор на йод — му отговори Марк. — Колкото можем да намерим и средства за неговото разпръскване.

— Имаме ръчни разпръскватели, като гръбни пръскачки, имаме и танкета-пръскачка, имаме и мощни коли-разпръскватели. Какви ще са ви нужни?

— Ще са нужни всички едновременно. Знаете ли откъде можем да намерим разтвор на йод?

— Да. Ние вече се договорихме с Хавърс Кемикълс, Цианамид, Дюпон, Монсанто, Патън Кемикълс, с всички фирми. Най-големи запаси има Патън Кемикълс. Сега ще кажа на моите момчета да тръгват за зареждане на колите.

Началникът взе микрофона и даде няколко къси разпореждания.

— Как мислите, докторе, откъде трябва да започнем? Моите момчета ще се съберат там.

Марк сви рамене.

— Доколкото разбирам, това няма значение. Сигурно оттам, където положението е най-тежко?

Началникът на пожарникарите отново се хвана за микрофона. Състоя се разговор с управлението на противопожарната служба и полицейското управление. Марк чуваше всичко, което се говореше, но му беше трудно да следи жаргонния език на радиоразговорите.

— Всички казват — каза началникът на пожарникарите, — че най-зле е положението на Осемнадесета и Стейт Стрийт. Там тази твар е проникнала даже в метрото. Имате ли нещо против да започнем именно оттам?

— Нека да е така. Струва ми се, че това е точно районът, където тази твар се появи за пръв път. Да започнем оттам.

Даже воят на пожарната сирена помагаше малко, за да се разчисти пътят за движение напред. И колкото по-близо отиваха до района на Осемнадесета и Стейт Стрийт, толкова по-гъст ставаше потокът от хора по улицата. Те завиха по Кулъртън. На улицата имаше изоставени автомобили, някои дори бяха качени на тротоарите. Витрините бяха разбити, но тълпата тук беше по-рядка. Няколко души се движеха бавно по улицата, надничайки във витрините или се промъкваха близо до стените.

— Дяволски мародери — промърмори пожарникарят, измъквайки грамаден пистолет от задния си джоб, и сигнализира на втората кола да спре до първата. На сто фута напред се раздадоха викове и стонове. Те се носеха от входа на разрушен магазин, където се бяха вмъкнали трима мародери. Сега те яростно се отбраняваха от клона, който ги беше нападнал, когато бяха ровили в разбитата витрина. Марк, Хенри и началникът на пожарникарите се обърнаха в посока на виковете и видяха гъст слой от клона, бавно изтичащ от магазина на тротоара. Началникът се обърна към водача на втората кола.

— Донесе ли разтвор на йод?

— Да, началник. Напълнихме в цистерните пет хиляди галона разтвор, както ни казахте. Искате ли да го изпитаме тук? Май няма защо да ходим на друго място.

— Май че си прав. Запали колата и развий маркуча в направление към онзи магазин. Да видим какво можем да направим с това нещо, което пълзи по тротоара. А ето докторът ще ти каже как трябва да се направи. Докторе, струва ми се, че маркучът трябва да се регулира да не дава плътна струя, а малки пръски. Какво ще кажете?

Марк кимна мълчаливо, движейки се внимателно в посока на клона. След тях с нож в ръка вървеше Хари. Четирима пожарникари от колата-цистерна размотаваха маркуча след него.

— Поставете маркуча — каза Марк — на ъгъла на къщата. Тук ще можем да обхванем голям къс от тази маса, да не й дадем да се скрие в оточната решетка и да я унищожим на място. Става ли?

— Ще бъде както казвате, докторе. Вие командвате.

Пожарникарят почовърка над разпръсквателя на маркуча, придвижи се по-близо до къщата, обърна се и извика:

— Готово, Чарли. Включвай.

Огромен облак от пурпурни пръски удари от разпръсквателя и заплува над дебелия слой на клона, разтекъл се по тротоара. Струята от пръски биеше на двадесет метра и бавно падаше на повърхността на клона, обхващайки и част от улицата. Облакът продължаваше да се снижава и накрая докосна пулсиращата повърхност на клона.

Цялата разтекла се маса на клона, върху която попадна разпрашеният разтвор на йод изведнъж спадна и запълзя настрани като вода. Марк и Хари, вече запознати със способността на клона към неочаквани действия успяха да скочат на стоящата наблизо кола и да избягнат допира с клона. Но пожарникарят с маркуча и тримата останали пожарникари не успяха да избягат. Клонът първо докосна краката им, а след това мигновено се вдигна до коленете им. Слоят на клона беше тънък и четиримата успяха да пробягат няколко крачки. Но ето, че движенията им започнаха да се забавят, те спряха и започнаха да удрят клона с крака.

— Облейте се с разтвор — завика Хари, — по-скоро се облейте!

Пожарникарят с маркуча имаше двадесет години служба в пожарната и беше свикнал да действа бързо и хладнокръвно при всички обстоятелства. И сега остана верен на навика си. Всичките трима бяха покрити от гъст облак на разтвор на йод, когато той насочи струята към краката си и краката на другарите си. Облакът кипеше около тях, а след това струята удари в посока на автомобила, на който се бяха спасили Хари и Марк. Облакът от йодни пари започна да се разсейва около тримата пожарникари и след известно време те можеха да бъдат различени. Те седяха на земята, а около тях се виждаше сбръчкана маса с кафяв цвят. Пожарникарят с маркуча продължаваше, кихайки и кашляйки от парите на йода, да полива всичко наоколо с разтвор. Притекоха се на помощ двама други пожарникари и започнаха да му помагат да насочва струята. Долната част от краката на тримата пожарникари вече не можеше да издържа теглото на тялото им. Долните им крайници бяха изчезнали напълно, по-голяма част от меките тъкани вече не съществуваше. Но клонът около тях беше загинал.

— Дайте ми двама души на помощ! — извика пожарникарят през рамо. — Аз ще се справя с това нещо, но и вие се оглеждайте.

Към него вече приближаваше помощ. Те вдигнаха маркуча и започнаха да настъпват към клона. Други вдигнаха пострадалите и ги отнесоха към колата.

Тънките ивици клон се сбръчкваха при допира с разтвора на йод и пожарникарите се движеха все по-напред, прокарвайки си път през неговата маса. На помощ на пожарникарите се притекоха Марк и Хари и с общи усилия насочиха струята течност в друга посока, за да видят резултатите от тяхната работа.

— Трябва да доубием цялата тази маса, която се е струпала на улицата — каза Марк, — но се боя, че може да се изплъзне някъде. Вижте няма ли някакъв изход за нея.

Хари показа решетката на канала за дъждовна вода до тротоара.

— Струва ми се, че може да изпълзи ето оттам — каза той.

— Насочете силна струя йод към тази решетка — предложи Марк. — Тогава то няма да припари там. Може би има още места, накъдето може да се придвижи?

Но никой вече не можеше да предложи нещо ново. Пожарникарят насочи маркуча към решетката и даде мощна струя.

— Прекрасно — каза Марк. — Сега поливайте тази маса, но бъдете внимателни. Ако тя се придвижи към вас, веднага се качвайте на пожарната.

Отново се изви облак йоден разтвор и започна да пада на повърхността на дебелия слой от клона. Той се дръпна рязко и започна да се разтича на тънки струи, но навсякъде се натъкваше на йодния разтвор. Той престана да се движи и горният му слой стана тъмнокафяв. Неочаквано с един скок цялата маса на веществото му се устреми към центъра, събирайки се заедно на средата на улицата. Тук клонът образува нещо като огромна, почти кръгла буца с диаметър двадесет и височина пет фута.

— Ама че дявол — възкликна пожарникарят с маркуча.

Разтворът на йод се събираше на повърхността на буцата и след това се сливаше по нейните краища на асфалта.

— Вижте! — каза Марк. — Това вещество се спасява под слоя загинала тъкан. Така ще са ни нужни седмици да го просмучем с йод и да достигнем до центъра. Хари, я ми донеси парче стъкло.

Хари избра едно голямо парче стъкло от разбитата витрина и внимателно заби острия му край в грапавата повърхност на клона. Стъклото премина през горния слой и се заби навътре, давайки възможност на йода да прониква навътре. Разтворът убиваше по пътя си тъканта на клона, а стъклото потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко.

— Облейте стъклото с тънка струя — каза Марк на пожарникарите.

Скоро там, където стъклото влезе в масата на клона, зееше кръгла дупка, стените на която се състояха от умъртвена тъкан на клона.

— Ето, че намерихме средство как да унищожим тази твар — каза Марк. — Изключвайте маркуча и тръгвайте с мен.

Той взе от улицата една тясна алуминиева отломка, приближи се до края на купчината и с нейна помощ започна да рови масата на клона. С разгребването на горния слой мъртва тъкан, разтворът на йод се стичаше вътре в живата тъкан. Нови порции разтвор обливаха от време на време купчината.

— И все пак — поклати глава Марк — това е много бавно. Разтворът го убива, но много бавно. Трябва да измислим нещо разтворът да прониква навътре, през вече мъртвата тъкан. Може би ще свърши работа някакъв детергент.

Никой не успя да му отговори. Раздаде се грохот на гръмотевица. Всички погледнаха към небето. То бе покрито с буреносни облаци. Дъждът се изля като потоп. Капките бяха огромни и падаха толкова нагъсто, че къщите от отсрещната страна на улицата изчезнаха от погледа. След десет секунди по улицата потече река. Капките дъжд, барабанейки по рохкавата, умъртвена повърхност на клона, издаваха странни, глухи звуци. Те бързо измиха разтвора на йод и започна да се вижда, че повърхността на клона отново запулсира и започна да се надига. Пожарникарят обля клона със струя течност. Клонът се сви и се отдръпна, но веднага след като дъждът изми разтвора, клонът отново се раздвижи.

— Под такъв дъжд нищо няма да стане — извика Марк. — Да отидем в колата, но гледайте под краката си.

Много внимателно те се върнаха в колата на началника на пожарната. През това време пристигнаха другите коли с разтвор на йод и застанаха наблизо. Треперейки от студ, Марк и Хари влязоха в колата и започнаха да се съвещават.

— Не ми харесва този дъжд — каза началникът. — Част от града на запад оттук вече е залята. А тази дяволска твар — той кимна в посока на клона — вероятно е запушила всички дъждовни шахти, както преди това стана с канализационната система. Даже шахтите в метрото са запушени. Там има вече два фута вода и тя бързо се покачва. По сведения на метеорологичната станция се очаква продължителен и проливен дъжд. И без това си имахме достатъчно грижи, а сега и този дъжд. Я вижте това нещо.

Слабо различима през завесата от дъжда, купчината на клона започна да се стича на всички страни, изтъняваше и покриваше цялата улица. Дебелата му част, която беше изпълзяла вътре в магазина, отново се показа и тръгна по тротоара.

— Може би ще е по-добре да се махаме оттук, а, началник, докато още имаме възможност? — попита водачът на автомобила.

— Почакайте — каза Марк. — Виждате ли, водата тече в посока на тази маса.

Той спусна стъклото и викна на пожарникаря:

— Насочете струята разтвор по улицата, така че да потече по цялата й ширина! Заедно с водата, йодният разтвор ще потече натам!

Пожарникарят в отговор кимна и регулира струята, която удари отначало в едната, а след това в другата страна на улицата. Виждаше се как потъмнялата от йода вода тече по посока на клона, което вече беше покрил цялата улица и се беше изкачил и на тротоара. Не се виждаше къде свършват разклоненията му. През пелената от падащия дъжд хората гледаха как тъмната от разтвора вода и пулсиращата маса на клона се сближават. Изведнъж края на клона рязко се дръпна назад, като вдигаше фонтани от пръски. Улицата се превърна в кошмар. Стараейки се да се спаси от допир с разтвора, клонът изхвърляше нишки във всички посоки, от него се издигаха стълбове. Там, където течността го докоснеше, започваше да се образува отмираща тъкан. Тогава клонът започна да се уплътнява, образувайки нещо като бент. Водата на това място вече достигна осем дюйма дълбочина, изравни се с тротоара и потече по него, навлизайки в къщите. Зад образуваната бариера клонът продължаваше да пулсира и да се разтича.

— Така — каза началникът. — Вашата течност убива съществото, но и то вече се научи да се противопоставя. Извинявайте за една минута — той се обърна към предавателя.

— Струва ми се, че можем да пръснем разтвор от другата страна на бента, която то направи. Ако излеем тук разтвор, ще съумеем да го довършим — каза Хари на Марк.

— Да опитаме — отговори Марк.

Той излезе от колата под дъжда. Хари го последва. През една голяма колкото езеро локва, те се насочиха към пожарникаря с маркуча. С помощта на двама други пожарникари, той домъкна маркуча до края на преградата от клона. А след това без колебание закрачи направо по умъртвената тъкан на клона. Марк и Хари отстъпиха, но Хари веднага се наведе, за да разгледа следите на пожарникаря, след това погледна Марк, сви рамене и също нагази в този слой. След двадесет крачки започваше живата тъкан на клона.

Пожарникарят отрегулира соплото на маркуча и даде широка струя около живата тъкан на клона и веднага спря струята, за да види какво ще стане по-нататък. Резултатът беше такъв, какъвто и по-рано, но този път пожарникарят пусна струята във вид на гъста мъгла, която се спусна на цялата издигаща се повърхност на клона, за да не му даде възможност да се издигне и да образува нова преграда. Той насочваше разтвора като широко ветрило по цялото пространство на улицата, като от време на време пускаше и по една плътна струя в течащата по асфалта вода. Този начин се оказа удачен и скоро цялата група се придвижваше по дебел слой от клона, убит от разтвора. Те периодично поливаха фасадите на къщите, пускаха по една струя във входовете и витрините на магазините. Успяха да преминат около сто метра, когато подаването на разтвор спря.

За миг спряха, като че ли очакваха клонът да почувства, че те вече нямат оръжие, и да ги атакува. Но всичко около тях беше покрито с разтвор на йод и за известно време той не можеше да ги достигне. Върнаха се обратно и с труд преодолявайки поривите на дъжда, се насочиха към колата, която ги следваше.

— Нямам повече разтвор. Трябва ми друга цистерна! — извика водачът на колата, като спусна стъклото.

Към колата се приближи началникът на пожарната.

— Карат ни още разтвор — каза той. — Но в града не е останало много от това вещество. Другите коли са изразходвали разтворите доста по-бързо и резултатът им е бил по-лош от нашия. Това нещо се покрива с кора от мъртва тъкан и там работата спира. Ние вече изразходвахме няколко тона разтвор на йод, който тече по улиците, но все пак по-голямата му част по някакъв начин отива под земята в отточните канали, макар че повечето са затворени. Линиите на метрото между станциите „Федерал“ и „Кермак“ се пълнят с вода и не можем да стигнем до централната станция, за да подадем йод и там.

Той безпомощно разпери ръце.

— Водата идва оттам. Това, което ни трябва, е група водолази, които да се спуснат там с маркуч.

— Трябват ви леководолази — каза Марк. — Но там видимостта е нулева.

Началникът го погледна с удивление.

— Позната ли ви е тази работа? — попита той.

— Няколко години съм се занимавал с леководолазен спорт.

— Минал ли сте подготовка?

— Обучавал съм се по програма за леководолази, държал съм изпити. Защо?

— В управлението имаме отдел спасителна служба на вода — каза началникът, замислено потривайки брадата си. — Но не мога да ги моля да участват в тази работа. Но ако такъв юнак като вас се заеме да ги ръководи, който знае какво трябва да се прави там, може би тогава…

Той отново потърка брадата си.

— Слушайте, на мен и по-рано ми се е случвало да попадам в дяволски трудни ситуации, но никога не ми се е случвало нещо сравнимо със сегашната ситуация. Е, не. Там няма да вляза.

Те стояха под проливния дъжд. През завесата от дъжд те виждаха как на разстояние сто метра от тях потрепва клонът. Това бяха вече познатите им пулсации, които означаваха, че клонът скоро отново ще мине в атака.

— Май е по-добре да се махаме оттук — каза началникът на пожарната, — ако разтворът с йод не достига вече дотам.

Той помълча, а след това не без съжаление продължи:

— И така е по целия град: ние отстъпваме, оставяйки му място да разбойничи. Ако не успеем да го спрем сега…

Приближи се един пожарникар.

— Разтворът свършва навсякъде — каза той. — Цистерната, която трябваше да пристигне, е използвала половината разтвор, за да си пробие път. Ще бъде тук след пет минути. Това вещество се разпространява по-бързо от преди. Изглежда дъждът му помага. Има заплаха от наводнение.

Началникът на пожарната многозначително погледна Марк. Но тук се намеси Хари.

— Слушай, началник! Не трябва да молиш момчето за такова нещо. Само си представи какво става там!

— А аз си мисля какво ще стане с града ни след час, ако не вземем някакви мерки. Ако успеем да изкараме това вещество от метрото, тогава може би ще успеем да спасим града. Каква е последната прогноза за времето, Чарли?

— Последния път, когато слушах радиото, казаха че пороят ще продължи няколко часа без прекъсване.

Началникът въздъхна и бавно се обърна.

— Добре, началник — каза Марк. — Имате ли маски, които покриват изцяло лицето?

Пожарникарят бързо се обърна към него.

— Дявол да го вземе, разбира се, че имаме. Имаме абсолютно всичко и даже повече. Ще заведете ли момчетата там?

— Слушай, докторе — намеси се Хари, — знаеш ли къде отиваш?

— Не — поклати глава Марк, — знам че съм идиот, но все пак ще се опитам. Може би ще можем да свършим нещо полезно. Ще постоиш ли при спасителното ми въже?

Хари кимна съгласно с глава.

— Тогава да вървим — каза началникът. — Ще започна да комплектовам групата.

Те отново се натъпкаха в колата. Нещо не беше наред с предавателя и мина повече от минута, преди началникът да успее да пробие през претоварения с разговори канал и да предаде съобщението за предстоящата среща в уреченото място.

Пътуваха бавно. Често трябваше да спират и да си проправят път с разтвор на йод. Минаха двадесет и пет минути, преди да се доберат до входа на метрото. Трябваше да чакат още десет минути, докато пристигне другата кола с леководолазите.

Началникът ги представи на Марк:

— Това е Си Пикър, Боб Фултън, Чарли Клайн, Джо Пейли, Ед Волфърт, Били Хейдинг, Чак Дантън. Момчета, пред вас е докторът, който съумя да намери начин за унищожаване на тази твар. Той е водолаз и на вас ви предстои да се спуснете в центъра на тунела с малък маркуч. Има ли някой предложения как да се справим с тази задача и да не се загубите, когато сте там?

— Можем да се спуснем, напипвайки пътя първо по стълбите, като се държим близо до повърхността на стената, след това да пресечем платформата и да намерим релсите… — предложи Чарли Клайн. — А няма ли там проводници с ток?

Началникът веднага изпрати някого да разбере дали са изключени всички линии на енергозахранване в метрото.

— Аз съм използвал често тази станция — каза Райли — и добре знам как изглежда. Мога да вървя като водещ.

— А как ще се движим след теб при нулева видимост? — попита Си Рекер.

— Само пипнешком. Хайде да се обличаме и да тръгваме. Няма да стане по-добре, ако отлагаме. — Райли се обърна и започна да стоварва снаряжението от колата.

Марк се присъедини към него и намери костюм, който му беше по мярка, съблече се и започна да обува долната му част.

— Необходимо е никъде да няма и най-малка цепнатина, откриваща кожата. Това вещество не напада гумата, затова неопреновите костюми ще ни защитават. Трябва внимателно да следите положението на шлема отзад на шията. Ако под тила тъканта се набере и това нещо докосне кожата ви, с вас е свършено

— А как е положението със стъклото, докторе?

— Не го докосва. При мен в лабораторията го държах в стъклен буркан няколко часа и нищо не се случи. То не закача стъкло, стомана, памук, гума и… Чакайте. Тези въжета не стават. — Марк показа купчината найлонови въжета. — Тази гадина ще изяде найлона за миг. Може би памучен шнур или конопено въже?

Започнаха да търсят в колата и накрая в един ъгъл намериха връзка мръсно конопено въже.

— Си, Фултън и Дантън — каза Райли, — да се спускаме долу. Докторът и аз ще вървим напред и ще се държим плътно един към друг. Вие, момчета, вземете бидоните с разтвор — той показа гръбните разпръскватели — и ще тръгнете веднага след нас, за да можете да ни ги предадете веднага или сами да ги използвате, ако се наложи. Сигнал един на друг ще си предаваме, стискайки ръката на съседа. Кой ще държи осигурителното въже?

— Аз ще подсигурявам доктора — каза Хари.

— Може би ще дадете въжето си на водолаз, а докторе?

Марк отрицателно поклати глава.

— Все едно, нали всички осигуряващи ще бъдат заедно и ще могат да разговарят.

Райли се съгласи и назначи няколко водолази да държат осигурителните въжета, с които ще тръгнат гмуркачите. Те завършиха подготовката на съоръженията и взаимно провериха нито един участък от кожата на врата им да не е оголен. След това извикаха пожарникарите да им помогнат с носенето на съоръженията и се отправиха към стъпалата на входа за метрото.

Нивото на водата там беше вече до половината на стълбата. Те поставиха цялото оборудване на площадката пред стълбата и мълчаливо загледаха водата. Водата беше черна и неподвижна, на повърхността й плуваха мазни петна и мръсотия, фасове, обвивки от дъвка, смачкани вестници, мръсна носна кърпа, мъртъв плъх и много други боклуци, измити от метрото.

Един от пожарникарите, носещ вещите, каза:

— За първи път в живота си съм благодарен на бога, че ме е направил обикновен пожарникар и ми се налага само да се катеря по стълби и да се хвърлям в горящи здания.

Точно 15 часа

При вида на тази отвратителна вода Марк почувства как вътрешностите му се обръщат. Никога не му се беше налагало да се потапя в подобна гадост. А там, някъде под нейната повърхност, се криеше клонът. Краката на Марк се подкосяваха. Не, сигурно няма да се реши на такова нещо. Лесно беше да се прави на храбър, когато беше на улицата, но сега, когато пред него беше тази вода, криеща смърт, сега беше трудно да се реши.

— Никога не съм си мислел, че ще ми се повдига от вида на водата, в която трябва да се гмурна — каза Си Рекер. — Е, какво ще правим? Да се връщаме ли? Или все пак ще се гмурнем и ще направим това, за което всички, които разберат, ще разказват дълго?

— Правилно — отговори му Фултън. — Това е такова потапяне, за което можем да си чешем езиците поне двадесет години. Е, не, дявол да го вземе, не можем да изпуснем такъв случай.

Те се гледаха един друг и гледаха Марк.

Марк отблъсна гърба си от стената. Той почувства, че страхът му е минал.

— А аз се радвам, че имам зад гърба си седем години обучение по медицина. Сега ще ми влязат в работа.

— Което е вярно, вярно е — подхвана Чарли Клайн. — Две години се мотах в телевизионното училище и да ви кажа момчета, много се радвам на това.

Всички те завързаха около пояса си осигуряващите въжета, закрепиха на гърба раниците си, завързаха тежестите и за последен път провериха всички елементи на снаряжението и осигурителните въжета. И накрая всички надянаха закриващите лицето маски, огледаха снаряжението на главата и особено на гумената маска.

Райли влезе до гърди във водата. Марк застана точно зад него. Всички заеха местата си в такъв ред, в какъвто щяха да се движат под водата.

Марк приклекна и също влезе във водата. Едва главата му се оказа под водата, той престана да вижда каквото и да било. Наведе се да опипа стълбите и се зачуди как ще е по-добре: да затвори ли очи, или да ги държи отворени? С придвижването си той разбра, че взирайки се, за да различи някаква светлина, си пречи да се съсредоточи, затвори очи и му стана по-леко.

Спуснаха се по една стълба, направиха завой надясно и започнаха да се спускат по още една стълба. Когато стигнаха до края, те спряха, за да се уверят че всички са тук, и Марк почувства, че ръцете, които стискат ръката му, се задържат повече от необходимото. На самия него му беше приятно да почувства докосването на следващите го хора. След това те се отправиха по-нататък.

Трябваше да вървят покрай стените на подземния перон. По това, че му се наложи два пъти да изравнява налягането в ушите си, Марк разбра, че са се потопили на около десет метра.

Когато стигнаха краят на перона, трябваше да спрат, за да проверят още веднъж положението на всички участници в групата.

Докато чакаше, Марк включи фенера си и го поднесе към самата маска. Видя смътно кръгло петно светлина и нажежената нишка на лампата. Беше приятно да се види това и той се почувства по-добре, когато свали фенера и го окачи отново на колана си.

Като пристъпиха края на перона, те се спуснаха върху релсите. Като зави наляво, групата тръгна по тях. Марк много се учуди, че те бяха изминали само около петдесетина метра и стигнаха мястото, където тунелът на метрото навлизаше в монолитна скала. Някъде тук трябваше да бъде клонът.

След двадесет метра те отново спряха, за да проверят тук ли са всички. Райли беше до него, отзад следваха тримата останали.

Придвижиха се напред и Марк чакаше всяка минута да се появи клонът. Стана трудно да се дърпа осигурителното въже, поради многото направени от тях завои. Той чувстваше, че отдясно се намира Райли, а тримата отзад притискаха краката му, затруднявайки движенията му, необходими за плуването. Движеше много внимателно краката си, стараейки се да се придвижва главно с движения на стъпалата си. Накрая пристигнаха на мястото.

Марк протегна ръка и като хвана рамото на Рикър, го дръпна, давайки му да разбере, че му е нужна пръскачката с разтвор на йод. Заедно с него пристигнаха и всички останали. Сега петимата лежаха един върху друг: двама отдолу, трима отгоре; под тях бяха траверсите, а отстрани — релсите. Марк лежеше неподвижно, чувствайки как хората над него работят с вентилите, подготвяйки апаратите за пускане на разтвора от йод. Отдясно той продължаваше да чувства присъствието на Райли, готвещ маркуча, предаден му от Фултън. Марк чувстваше слабото течение на водата, движеща се по тунела. Една ръка на водолаз, която опипваше отляво, го хвана за китката и повдигна ръката му. Желаейки да освободи ръката си, Марк я дръпна леко надолу. Пръстите му, облечени в гумата потънаха в гъста, пулсираща маса, която веднага започна да обвива китката му. И макар че очакваше това всеки миг, по цялото му тяло веднага полазиха тръпки. Мускулите на Марк конвулсивно се свиха и, обхванат от сляп панически страх, той закрещя в дихателя. Неговият сподавен вик беше чут от останалите водолази. Марк издърпа ръката си и се хвърли нагоре. Движението беше толкова рязко, че се удари в тавана. Само дебелият слой неопрен го спаси от загубване на съзнание.

Ударът по главата отрезви Марк и той увисна под тавана на тунела, дишайки често и разслабвайки се, за да вземе отново под контрол мускулите си и да приведе в ред съзнанието си. Той не знаеше какво е станало с останалите членове на групата, но те трябваше да са някъде под него. Марк се хвана за осигурителното въже, след това задържа дишането си и се отблъсна от тавана, спускайки се надолу в тъмнината, протегнал ръце пред себе си и този път напълно готов те да се потопят в масата на клона. Вместо това той почувства траверсите и седна объркан на тях. А къде са останалите? Изведнъж нещо докосна левия му крак. Мускулите му започнаха отново да се съкращават конвулсивно, но сега успя да се овладее. Марк протегна ръка, за да разбере какво го е докоснало по крака. Като го хвана, той разбра, че това е човешка ръка в гумена ръкавица и тогава въздъхна облекчено. Марк зае място редом с водолаза. Не можа да разбере кой е, но беше ясно, че до него има още един член на групата. Така те станаха трима. Другите двама бяха изчезнали, загубени в тунела.

Марк опипа гърбовете на двамата водолази и откри, че само единият има гръбен разпръсквател. Това означаваше, че един от тях е Райли. Марк отново започна да изследва резервоара на раницата и откри, че клапанът е отворен. Като постави пръст на отвора, Марк почувства напора на струята разтвор. Беше приятно да съзнава, че водата около тях е наситена с разтвор на йод. Това окончателно върна увереността на Марк.

Той подръпна осигурителното си въже. То се обтегна назад, показвайки откъде са дошли. Опипвайки траверсите, той се ориентира за посоката на тунела. Той дръпна леко Райли и другия водолаз напред по тунела, стараейки се да стои между тях. Така те претърсиха целия тунел, за да намерят изчезналия водолаз. Изведнъж Райли започна да опипва и Марк разбра, че е намерил нещо. Изведнъж той почувства ръка на гърба си, след това втора и стана ясно, че към тях се е присъединил вторият водолаз. Райли ги поведе още по-дълбоко в тунела и те заплуваха след него. Едва сега на Марк му хрумна, че ако пропадналият водолаз е пред тях, то осигурителното му въже ще се влачи някъде под тях. Той даде знак на групата да спре и започна да шари с ръце по траверсите. Скоро другите водолази разбраха намеренията му и почти веднага се натъкнаха на въжето.

Водолазът отляво на Марк — той реши, че това е Си — го хвана за ръката и я постави върху въжето, което продължаваше напред по тунела. Марк леко го дръпна, но то не се поддаде. Тогава той дръпна по-силно, но отново безрезултатно. Той започна да се движи по въжето, проверявайки в същото време дали останалите го следват. След три метра те се натъкнаха на краката на водолаза, а след това откриха и цялото му тяло. Марк опипа шията, глава нямаше, и се натъкна на здрава стена, която продължаваше наляво и надясно. Той започна да я опипва. Вътре тя беше еластична, а отгоре се трошеше. Марк даже почувства как повърхността се рони под ръката му и разбра от какво се състои. Целият тунел беше закрит от масата на клона, но външната му повърхност се състоеше от мъртва тъкан, убита от йода. Клонът се защитаваше с тази мъртва тъкан и йодът не можеше да го достигне.

В яростта си Марк удари с всичка сила по стената. Юмрукът му потъна в стената, като разруши живата тъкан на клона, но тя веднага ставаше твърда, щом йодът я убиеше. Така стената отново се възстанови и Марк се отдръпна назад.

Ръцете на другите водолази го опипаха, а след това откриха и петия член на групата. Един водолаз хвана мъртвия за раменете и се опита да издърпа тялото. Но само съгласуваните усилия на четиримата водолази, опрели крака в стената, успяха да го откъснат.

Марк протегна ръка и дръпна осигурителното си въже. И веднага почувства, че въжето, вързано за китката му, се опъна. Хари беше започнал да го набира. Като протегна ръка, Марк се убеди, че останалите четирима също са получили сигнал да излизат. Така, че те тръгнаха по тунела, с протегнати напред ръце, за да не се ударят в нещо. Следвайки всички завои на осигурителните въжета, те се качиха на перона, пресякоха го и доплуваха до началото на стълбите.

Марк започна да диша с къси, чести вдишвания. По стъпалата той пълзеше по корем и чуваше как тежестите, прикрепени към пояса му, се удрят по всяка стълба. Той даже не разбра кога главата му се е показала над повърхността, докато не чу гласа на Хари, който каза:

— Ей, докторе, отваряй очи!

Светлината беше ослепителна, даже през нацапаната с кал и масло маска. Той я свали, стана и се изкачи по стъпалата, за да излезе от отвратителната вода. И веднага повърна.

По стъпалата в пръски вода се изкачваха тримата водолази, четвъртият плуваше във водата.

— Какво стана с вас? — попита началникът на пожарната. — Продължава ли издигането на водата? Не успяхте ли да убиете тази твар?

Все още гледайки плуващия във водата водолаз, Марк отрицателно поклати глава.

— Това нещо затваря целия отвор на тунела, от дъното до тавана — каза той. — То се е затворило със запушалка от мъртва тъкан и разтворът на йод не може да проникне. Също както на улицата. Кой е той? — и посочи плаващото тяло.

Те вдигнаха тялото без глава. Само като се разгледат останалите живи можеше да се разбере кой е загинал.

— Това е Чак Дантън — каза началникът и се обърна.

— Хайде да се махаме оттук — заговори отново началникът. — Сега никой не може да каже, че не сме се опитали да направим това.

Всички те излязоха на въздух, под проливния дъжд.

На горните стъпала началникът спря и се огледа. Клонът беше навсякъде: на улиците, пълзеше по стените на къщите, между зданията, изкачваше се на покривите.

— Е, струва ми се, че нещата отиват към своя край. Тази твар се е укрепила под града. Тя се разпространява много бързо и вече е навсякъде. Не можем да поддържаме връзка с всичките си радиостанции. Да, — той се обърна към Марк, — докато вие бяхте там, под водата, тази твар проникна в радиостанцията, когато пред микрофона беше комисарят Соренсен. Той не обърна внимание на това и продължаваше да говори на радиослушателите какво трябва да правят, за да избегнат гибелта. По това, че заедно с неговия глас се чуваха воплите на останалите хора в студиото, можеше да се разбере, че тази твар е вече там, но той продължаваше да говори, като че ли беше неделно предаване. В гласа му се счуха някакви странни нотки, той се измени, но продължи да говори. След това се закашля, като че ли някой го беше ударил под лъжичката, прочисти гласа си, опита се да каже нещо, но вече не можеше. И всичко беше свършено.

Началникът поклати глава.

— Никога не съм мислил, че може да умре така. Умирайки, той сам успокояваше другите. Това можеше да се почувства дори тук.

Той въздъхна и се обърна.

— Е, какво, да вървим. Трябва да се махаме от града, докато още имаме възможност. Ще ни стигне ли разтвор да си пробием път?

Марк и Хари се спогледаха. Много тихо Марк каза:

— Отивай с него, Хари. Аз трябва да се върна в болницата. Там е Еди. Трябва да я вземем. И не спори с мен, моля те. Тръгвай с него.

Хари се засмя.

— Да тръгваме заедно, докторе — каза той и вдигна ножа си.

Марк сви рамене. Те взеха някои неща от снаряжението и тръгнаха по улицата под дъжда.

15 часа и 5 минути

Ирен Апел завърши предаването на своя репортаж и известно време стоя неподвижно. Всичко в нея беше вцепенено, тя повече не беше в състояние да усеща страх или да се учудва на нещо. Тя четеше с равен и безцветен глас всичко, което беше напечатано на листа хартия.

Баз докосна ръката й. Тя стана и отиде с него в стаята за редакция на последните новини, където вече се бяха събрали останалите. Очите й минаваха от предмет на предмет и до съзнанието й бавно достигаше, че се намира пред огромен прозорец, гледащ към четирите квартала, заети от зданията на Архивното управление, намиращи се значително по-ниско.

И всичко това беше станало на четири квартала оттук. И казват, че се разпространява всеки час… появявайки се без предупреждение на миля от мястото, на което току-що са го видели, не давайки на своите жертви да се подготвят, не оставяйки им време да се спасят.

— Колко е голяма площта му? — произнесе тя на глас.

— Сега е вече десет мили в диаметър — отговори някой.

Беше трудно да си го представи. Организъм с размери десет мили…

— Чухте ли за какво се говори тук? — попита я Баз.

— Няма значение — поклати глава тя. — Просто кажете какво трябва да правя. И аз ще го направя.

Баз докосна бузата й с огромните си пръсти, които изведнъж станаха много нежни.

— Знам това, мила — каза той. — Ето какъв е планът. Ние всички напускаме зданието. Качваме се на вертолети, от които ще се води непрекъснато радиопредаване за събитията. Ще трябва да летиш с Мори Купър и да водиш предаване за частите на Националната гвардия. Не се спускай под петдесет метра към тази зараза и при първия признак на появата й се издигнете нагоре. Разбра ли?

Марк и Хари Шварц се промъкваха обратно към градската болница. Устните на Марк бяха плътно стиснати, а китките на ръцете му бяха побелели — с такава сила стискаше волана на колата. Ако по-рано паниката избухваше на места, сега целият град беше обхванат от нея. Марк едва обръщаше внимание на тълпите, носещи се с изпъкнали очи, или на автомобилите, блъскащи се един в друг. Той почти физически усещаше, че клонът се намира в метрото, в каналите, под улиците, по които той се движеше. Беше казал на репортерите, че единственият начин за спасение сега е авиацията и много искаше да се окаже сред тези, които ще се възползват от нея и ще се спасят. Но преди това трябваше да вземе Еди и след това да се присъедини към тълпите, които напускат града. Авиацията ще разпръсква разтвор на йод и така ще изолира клона или ще го остави бавно да загива от недостатък на храна. А засега, всичко, което можеше да се направи, беше да се замине оттук, и то колкото се може по-бързо. Марк избираше за движение страничните улици, тъй като знаеше, че основните магистрали са плътно задръстени с коли, както движещи се, така и захвърлени и разбити.

Когато стигнаха в района, където за първи път се беше появил клонът, те видяха, че развалините се бяха увеличили още повече. В някои здания продължаваше пожарът, а в други огънят, потиснат от дъжда, само слабо тлееше. И едва когато видя зданието на градската болница, Марк въздъхна по-свободно.

Но нещо се беше изменило и Марк го почувства, едва излязъл от колата, която паркира до задния вход. Отначало той помисли, че болницата е празна. След това му хрумна, че са я евакуирали.

Над главите им се чу грохот на вертолетни двигатели и на тъмнеещото небе се показа тъмният силует на машината. Марк разбра, че евакуацията се движи с пълен ход, и се насочи към асансьора. Но Хари го спря. Марк погледна в посоката, която сочеше ръката му, и видя зеленикавия слой, покриващ стената и част от вратата на асансьора.

Сега клонът изменяше тактиката си. Той не изразходваше енергия за търсене на повече храна, отколкото беше нужно. Вместо да движи цялата си маса, той пускаше тънки, дълги нишки, които осъществяваха търсенето. Тънката ивица на клона продължаваше във вестибюла, при това тя претърсваше цялата повърхност на пода.

Марк се обърна към стълбата. Тя беше свободна, но когато се изкачиха на една площадка, двамата спряха. Напряко на коридора, който започваше от стълбищната площадка, имаше нишки на клона. Самата стълба беше свободна. На четвъртия етаж те отново спряха. Хари дишаше тежко. Марк беше като вцепенен. Нито на един от етажите, по които минаха, не се чуваше никакъв звук. Пряко на входа на стълбищната площадка се беше проточила лента от клона.

— Дявол да го вземе, докторе, какво ще правим? — попита Хари. — То се е проточило през цялата площадка.

— Какви са чорапите ти? — попита Марк, сваляйки обувките си.

— Памучни — каза заинтересуваният Хари.

— Тогава сваляй обувките си. Тази твар не закача памучни тъкани. Вкарай панталоните в чорапите, както съм направил аз…

Хари започна бързо да се преобува и след това те здраво завързаха маншетите на панталоните си с връзките на обувките.

— Ти постой тук и наблюдавай — каза Марк. — Още не знам колко е чувствителна тази твар към вибрациите и топлината, излъчвана от човешкото тяло.

Хари отвори уста да възрази нещо, но преди да успее, Марк вече беше тръгнал и като се поколеба, пристъпи през лентата на клона. Незабавно от основната лента се отдели тъничка нишка. Тази нишка се придвижи към крака му, обут в памучен чорап. Марк не мърдаше и тя се издигна по-високо, извивайки се, усуквайки се, премествайки се ту наляво, ту надясно, вдигайки се все по-високо и по-високо по памучните му работни панталони, а след това се плъзна надолу. Марк въздъхна. Тънката нишка се върна обратно и се сля с основната лента на клона. Тя се протегна още малко и след това се успокои.

— Всичко е наред, Хари. Тихо направѝ същото. Старай се да шумиш колкото е възможно по-малко и не се движи, ако се докосне до теб.

Видът на Хари бе изплашен, когато погледна смъртоносната бариера, отделяща го от Марк. Марк забеляза как се свиват пръстите му и разбра, че той се кръсти. След това прекрачи лентата на клона. И отново се отдели една нишка, която обследва крака му. Но този път тя не тръгна нагоре по крака, защото вече си бе изяснила, че това не е онова, което й е нужно. Щом нишката освободи крака на Хари, те тръгнаха по широкия коридор, като се мъчеха да стъпват по възможност тихо. На два пъти видяха как се появяват тънки нишки. Една от тези нишки не успя да ги докосне, една-две секунди се полюшкваше назад-напред и се върна обратно. Втората пропълзя по крака на Марк и стигна до кръста му. Марк откопча колана си и го измъкна от гайките. Нишката достигна ризата му и започна да се обвива около талията му и той изведнъж изтръпна, като си помисли, че тя може да проникне между двете крила на предницата на ризата в мястото на закопчаване. Зеленикавата нишка на клона беше съвсем близо до копчето, когато спря, промени посоката си, и след това се спусна надолу и се сля с основната лента на веществото.

— При теб наред ли е всичко? — попита Марк пребледнелия Хари. Страхуваше се, че Хари ще припадне. Той кимна в отговор. — Наведи главата си и брой до пет — заповяда Марк. Хари се подчини и когато отново вдигна глава, лицето му не бе така пребледняло.

Южното крило на зданието правеше завой под прав ъгъл. Детското отделение бе отделено от останалите със стъклени врати. Крясъците идваха оттам. Непрекъснатият шум от двигателите на вертолета, висящ над зданието, почти ги заглушаваше. Напречно на входа в детското отделение, блокирайки го, лежеше лента на клона.

Доколкото Марк можа да види, клонът още не бе проникнал в южното крило. Марк се придвижи към вратата, но внезапно спря. Клонът беше и вътре. Той се бе разстлал като килим пред трите затворени врати в дъното на коридора на детското отделение. Вратите също бяха покрити със слой от клона. Като се движеше бързо, но внимателно, Марк настъпи лентата на клона, охраняваща крилото на зданието, и преди нишката разузнавач да се протегне към него, той скочи на разстояние десет-дванадесет фута навътре в преддверието.

— Изчакай малко, Хари — извика той на приятеля си, — и тичай насам.

Той влезе в амбулаторното отделение, където се намираше аптеката на детския сектор. Очевидно всички запаси от йод бяха иззети. Но той неочаквано откри еднолитрова бутилка разтвор на йод, съдържаща две трети от течността. Трескаво забързан, той изпразни една пръскалка и изля в нея разтвора на йода. В амбулаторията влетя Хари.

— Тази мерзост върви след нас, докторе. Навярно аз я обезпокоих повече, отколкото ти.

— Добре. Вземи колкото може повече спирт, който ще намериш тук, и го изсипи в пръскалката.

Той пъхна пръскалката с йодния разтвор в джоба си и влезе в амбулаторията точно навреме, за да види как израстък от клона се движи срещу него. Щом този израстък се приближи, Марк му пръсна йод. Клонът отскочи, сякаш го попариха. Хари в това време преливаше спирта в пръскалките, които откри в аптеката. Всичките му джобове бяха пълни с тях. Той се приближи до Марк и двамата започнаха да наблюдават поведението на клона.

Клонът докосна изсъхващия слой от разтвор на йод и се дръпна назад. На разстояние около фут от основната маса се отдели друг израстък, направи същото и също се дръпна от чертата. Клонът се опита да пресече чертата от йоден разтвор на разстояние два фута над пода, после на три, а накрая вече и под самия таван. Той пропълзя напряко по тавана, като пускаше тънки като косъм нишки, опипвайки чертата, очертана от йода, и всеки път отскачаше при допира с течността. Така пропълзя покрай цялата линия от йоден разтвор.

— Е, изглежда, че няма да може да я премине, докторе — каза едва чуто Хари.

Марк вдигна бутилката с разтвор и погледна към светлината през нея. В нея беше останала само половината. Той не каза нищо. Те се отправиха към вестибюла, където вратата беше запушена от голям по размери участък от клона.

— Ти какво, пак ли искаш да го напръскаш с разтвор на йод? — попита Хари.

— Не, тук е много голяма част от него. Този път ще използваме спирт, след като създам заграждение.

Марк направи защитна линия, а след това каза на Хари да излее повече спирт върху повърхността на клона.

— А след това ще го подпалим — каза той заплашително.

— Но нали той не гори — възрази Хари, разпръсквайки спирта.

Спиртът не направи особено впечатление на клона. Течността се събираше на повърхността му, а на места изтичаше по пода.

— Искам да го заставя да отстъпи, за да разчистим пода около една от вратите — отговори Марк.

Хари запали клечка кибрит и я хвърли върху клона.

Когато пламъкът избухна, клонът се дръпна, стараейки се да се избави от горящия пламък. Спиртът гореше със син пламък, но не след дълго загасна. Рязката задушаваща миризма предизвика сълзи у Марк и Хари, в гърлата им застърга. Те изгониха клона на три фута, след което Марк прекара черта с йодния разтвор и те можаха да стигнат до вратата. Марк почука на нея.

Тя се открехна едва-едва и те с труд се промъкнаха вътре. Вратата не можеше да се отвори повече, защото цялото помещение беше пълно с хора. Тук имаше три големи стаи, построени така, че като се махнат преграждащите ги стени, да се съединят в едно помещение. Сега това беше направено. Марк трескаво се огледа, търсейки Еди, но нея я нямаше сред хората.

Един човек с бяла престилка се промъкваше към Марк. Това беше доктор Алмквист. Както той каза, беше му поръчано техническото осъществяване на цялата операция. Къде е мис Хампстед? Няма ни най-малка представа. Той въобще не знае кой къде се намира. Казали им, че евакуацията ще завърши най-късно в един и половина. От посоченото време са минали два часа, а и на другите етажи има хора, хванати в капан.

— Как ви се удава да се държите? — попита Марк.

— По вътрешната връзка беше предадена инструкция при поява на тази твар да се барикадират вратите. Както знаете, те са метални, а всички цепнатини запълнихме с чаршафи или други материали, напоени с йод.

— Това, което не ни казаха — продължи той, — е как да се измъкнем от барикадираните стаи, а също и какво да направим, за да излезем на покрива и да се качим на вертолетите; какво трябва да правим, когато зданието започне да се разпада на парчета. Сигурно да стоим и да чакаме. Но все пак вие дойдохте. Може би тази твар се е скрила?

Марк накратко му обясни какво е положението. Само не каза, че виковете от детското отделение бяха единствените, които той чу в цялото здание. Той огледа помещението, в което имаше седемдесет и пет или осемдесет души, и попита: „Колко от тях са болни?“

— Повечето. Първи на покрива качихме лежащите болни, след това дойде ред на тези, които се движат с колички. Когато свършихме с това, беше вече опасно да се стои на покрива, затова се разделихме в различни отделения.

Доктор Алмквист се засмя нервно и започна да роши рижата си коса с ръка, пръстите на която трепереха.

— А по това време, тази гадина вече беше на покрива, разбирате ли?

Марк мислеше за това, дали клонът не е обхванал вече цялото здание.

— Докторе, ето какво ще направим. Хари и аз ще разчистим пътя към пожарната стълба, тя е най-близо до това помещение. Трябва да преведете хората през две площадки на стълбите горе, на покрива на солария на седмо южно отделение. Оттам ще дадем сигнал на вертолетите да ни вземат. Но не започвайте евакуация, преди да ви свирнем, ясно ли е? Имате ли още разтвор на йод?

В отделението се намериха два литра разтвор и Марк ги взе със себе си.

Трябваше им половин час, за да разчистят пътя за евакуация на обсадените болни и доктора. Когато и последният болен беше доставен на залетия от дъжда покрив на солария и вертолетът отлетя с първата група, Марк се обърна към Алмквист и попита:

— А вие защо останахте? Вие сте педиатър, нали?

Алмквист наведе глава, а след това погледна Марк със смутена усмивка.

— Знаете ли, аз съм на хиляда години, а имам три парализирани деца.

Той се обърна към групата деца, които се мокреха от дъжда, очаквайки своя ред, и лицето му просветля. Марк не каза нищо, после рязко се обърна и тръгна към входа на зданието.

— Аз все пак трябва да намеря Еди — каза той на Хари. — А ти по-добре постой тук и се постарай да отлетиш със следващия вертолет.

Хари мрачно се обърна настрани и с явна обида каза:

— А кой ще обработва тази твар със спирт, когато мен ме няма?

— Е добре, да вървим — каза му Марк.

Той се обърна към Алмквист и му подаде ръка.

— Простете ми!

Алмквист се усмихна и отвърна на Марк със здраво ръкостискане.

От другата страна на бариерата от йод клонът беше издигнал вече масивна стена от своята тъкан и Марк подозираше, че се готви да прехвърли през преградата своите пипала-нишки. Той прогони от себе си тази мисъл и се постара да се съсредоточи върху това, как да се доберат до североизточното крило, където трябваше да е Еди. Той все още стоеше в нерешителност, когато внезапно чу, че някой го вика. Той започна да се озърта, но изведнъж отгоре се появи още един вертолет, от който го извикаха. Алмквист настойчиво сочеше към Марк. Той се хвърли обратно.

— Ей, Кенистън — викна му Алмквист, — не беше ли вашето момиче, което направи съобщение по радиото за прилагането на йода?

Марк кимна с глава.

— Тогава тя се е евакуирала… Нека да си спомня. — Той затвори очи, мъчително спомняйки си, а след това каза: — Приют за момичета, затворническо училище или нещо подобно. Сигурно журналистите знаят. Ето техния вертолет.

Марк вдигна поглед и видя втори вертолет, който беше изскочил от облаците.

— Ей, вие ли сте Кенистън? — викна му някой от вертолета.

Машината се спускаше все по-ниско. След това кацна на покрива.

— Госпожи и господа, сега се готвим да вземем доктор Марк Кенистън. Това е младият патолог, който направи първото съобщение за този организъм, и именно той се втурна в радиостанцията, за да даде възможност на комисаря Соренсен да направи изявление по радиото. Сега комисарят Соренсен вече не е жив.

Баз направи пауза, за да изчака затихващия шум на двигателите, а след това каза:

— Качвайте се, докторе! Радваме се да ви поздравим на борда. Може би ще кажете нещо на радиослушателите, които слушат нашата програма?

— Всички, които сега ни слушат — каза Марк — и не напускат града, са идиоти! Мога да кажа само едно: напускайте града и колкото можете по-бързо. И бъдете пределно внимателни къде стъпвате.

Той даде знак на Баз да изключи микрофона и попита:

— Казват, че сте извършили полет с евакуираните в едно женско училище? Кое е това училище?

— Приют за девойки на площад Дейвис — отговори Баз. — Там е относително спокойно, но зданията се рушат. Има неколкостотин момичета, десетки са приковани към леглата или имат едни или други дефекти. Евакуацията им върви с пълен ход.

— Може би ще ме подхвърлите дотам? — попита Марк.

Баз отговори:

— Аз водя репортаж за евакуацията в целия този район. Нямам нищо против да отлетим дотам.

Марк и Хари помахаха на доктор Алмквист, който с десетки болни чакаше пристигането на следващия вертолет. Те се виждаха като малки фигурки, стоящи под дъжда, на покрива на солария.

Секунда по-късно клонът вътре в болницата прехвърли една дъга от своите ленти през йодната бариера, направи я твърда и започна да се прелива по нея като по мост.

Той започна да опипва пода, намери вратата, водеща на покрива на солария, и изпрати нишки разузнавачи на залетия от дъжда покрив. Когато вертолетът пристигна за новата група, на покрива нямаше никой. Само тук и там в локвите се виждаха безформените купчини на дрехите.

Баз Кингсли посочи надолу. Там се виждаха ниските корпуси на здания с отвратителен изглед, без никакви украшения. Те приличаха на сиви тухли, захвърлени в локва вода.

— Тук — каза Баз само с устни.

Той можеше да говори в микрофона, знаейки, че гласът му, усилен от радиостанцията се разнася в ефира, но да се говори във вертолета и да се чуе отговор, беше просто невъзможно.

Околните домове носеха ясни следи от разбойническите нападения на клона. Някои от тях бяха напълно рухнали, други частично, но беше трудно да се намери напълно цяла сграда. Не можеха да се приземят и се спуснаха по висяща стълба. Скочиха долу и веднага попаднаха във вода.

В прозорчето на голямата врата към покрива се показа жена с резки черти на лицето.

— Ааа, а аз мислех, че това е вертолет за евакуация. Покривът пада. Тук вече не може да се каца.

Тя вече искаше да се скрие, когато Марк я извика.

— При вас ли е медицинската сестра Хампстед?

— Тук е — каза жената. — Пристигнали сте да помогнете или да задавате въпроси?

Марк се спусна към нея по металическите стъпала на стълбата един етаж по-долу. Вътре сградата се оказа значително по-разрушена, отколкото изглеждаше отвън. Подът беше обсипан с паднала мазилка, през десетки цепнатини на покрива се лееха потоци вода.

Хари и жената се изгледаха с взаимна неприязън. Тя отново се обърна към Марк.

— Къде е чантата ви? Пристигнали сте да окажете първа помощ, нали?

— Къде е мис Хампстед?

Тя се обърна и му направи знак да я последва, като заобикаляше местата, които изглеждаха ненадеждни. Те се спуснаха три етажа по-долу, преди да влязат в един коридор. Тук, по протежение на стените, имаше малки, приличащи на камери стаички и разрушенията бяха още по-големи.

— Към южната страна е още по-зле — каза жената.

Пристигнаха в една зала и тук изведнъж през стаята към Марк се хвърли Еди и увисна на шията му.

— Марк, ужасно е! Тази твар проникна в зданието, а те не можеха да избягат. Бяха принудени да чакат, виждайки как то се доближава към тях все по-близо и по-близо и нищо не можеха да направят…

Марк я държеше в прегръдките си, чувствайки как тя трепери.

— Какво правите сега? — попита я той.

— Някои от девойките се оказаха под развалините. Тази твар още не се е добрала до всички, заобиколила е два сектора от сградата, когато тя е рухнала и те са останали там, когато е започнало разрушаването. Слава богу, че тази гадост не се появява два пъти на едно и също място.

Марк я прегърна още по-здраво, но не й каза, че греши, за да не я плаши.

— Повечето от тях вече са загинали — добави Еди. — Няколко доброволци в момента претърсват развалините, за да търсят оцелели. Марк, как може то да разрушава сгради?

Жената със суровото лице се намеси в разговора им. Тя безцеремонно хвана Еди за ръката.

— Работата не чака, мис. До кацането на вертолета трябва да се свършат много неща. Вече ви казах, че не можем да ги пренесем на покрива. Той се руши. Трябва да ги изнасяме в двора.

Еди се освободи от прегръдката на Марк.

— Тя е права. Тук има още толкова много работа…

И тя се отправи към момичетата, проснати на пода или подпрени на стените.

— Изразходвахме всичките си запаси от превързочни материали — каза Еди. — Вече нямаме никакви резерви. Не си ли взел нещо със себе си?

Като се вгледа в празните ръце на Марк и Хари, тя въздъхна:

— Добре де, ще се оправим някак. Нали ни остава около половин час.

Тя се отпусна на колене пред момичето, с което се занимаваше, преди да изтича към Марк. Момичето стенеше със затворени очи, докато Еди сменяше окървавената превръзка на главата й.

— Тя като че ли има счупване на крака — каза Еди, като посочи друго момиче.

През следващия половин час те почти не разговаряха. Възрастна жена накара Хари да отиде да претърсва за оцелели заедно с другите доброволци. Един от тях се появи, преди още Марк да приключи с временната превръзка на един от ранените.

— Не можахме да открием повече никого — каза мъжът и уморено се облегна на вратата. Лицето му беше покрито със слой мръсотия, посипано с вар и набраздено от вадички пот и дъжд. Други двама мъже влязоха в залата. Един от тях бе Хари.

— Докторе, тази твар е тук отново! Барикадирала е всички врати и прозорци, няма да можем да се измъкнем!

Марк погледна към прозоречната рамка. По стъклото се влачеха няколко тънки нишки. Той стана и изтича при изхода. От горната площадка надолу се спускаха тънички нишки, сякаш някой бе тъкал фина паяжина. До него застана Хари.

— Ето как затваря всички врати. И тук, докторе, йодът няма да ни помогне. Аз вече опитах. То вече прави мост над йода и се прехвърля през преградата. Как така, докторе? Тази твар поумнява, що ли?

А на ръцете им лежаха деветнадесет ранени момичета, бавачката, надзирателката и трима работници доброволци. И всички те се оказаха в капан.

Да се изплаши тази твар с огън, и дума не можеше да става, защото тя вече знаеше как да заобикаля препятствията. Когато Марк погледна Еди, в очите й видя ужас, но той не можеше да й каже нищо утешително.

15 часа и 30 минути

Ирен Апел говореше в микрофона със спокоен глас, без да показва страха, който бе я обхванал напълно. Вертолетът летеше над плътна тълпа от бежанци. Автомобилите се движеха по автострадата със скорост 15 мили в час. Изглеждаше сякаш всички коли, които можеха да тръгнат, се движеха по пътя. Под тях всичко представляваше истински хаос, като в същото време се усещаше някакъв вътрешен ред в хаоса. Хората се движеха като автомати и паниката, забелязваща се в града, бе отстъпила място на този автоматизъм.

Вертолетът се издигна нагоре и набра скорост, наближавайки началото на колоната, движеща се само в едно направление и заемаща цялата пешеходна част на улицата. Пред колоната, на зиг-заг се движеха патрулните мотоциклети. Те изследваха всички извеждащи от града улици, спираха за щателна проверка по кръстовищата, а после отново тръгваха на път.

Клонът, като страшна зараза, проникна и в другите райони на града. Леките и товарните коли, с които хората се опитваха да се спасят, бяха косвена причина за неговото разпространение. Като се залепваше за гумите, заемайки и най-малките пукнатини в тях, нахвърляйки се върху найлона, влизащ в покриващия ги слой, клонът се откъсваше от общата си маса, но не изпускаше новата придобивка. По този начин се създаваха нови гнезда за неговото разпространение. Възникна един нов район, заразен с клон, в северната част на града, и друг — в предградието.

Ирен даде знак на пилота да се върне обратно. Машината направи кръг и полетя срещу нови тълпи от бежанци. Ирен продължи репортажа, разказвайки за хората, които виждаше долу, и гласът й продължаваше да звучи спокойно и безстрастно. Те кацнаха на летището в щаба на националната гвардия. Като кимна на Ирен, капитан Ръдърфорд продължи да инструктира групата мъже във военни униформи.

— Ето този район вече е очистен, — казваше той, посочвайки по картата. Това бе район, обхващащ на ширина шест и на дължина петнайсет квартала. Капитанът прекара дебела черна линия по някои улици. — Ето тези канализационни магистрали са затворени и засега не действат. Що се отнася до останалите, за тях все още няма сведения. Нашият план е следният: да се залее целият този район с бензин и да се запали. Целият ще изгори, но и без това в по-голямата си част вече е разрушен.

Ирен направи съобщение за този план, разчетен да забави скоростта на разпространение на клона, а може би и да го спре.

14 часа и 10 минути

Пит Лоренц прие от контролната кула съобщение, че съпругата му е получила контракции, повтарящи се на всеки десет минути. Той се усмихна. Това се случи преди два часа, мислеше си той, приземявайки се. Пит забеляза, че пистата за кацане бе скъсена и осветена като новогодишна елха. Внезапно той се напрегна. Върху пистата за излитане нещо светеше с преливаща светлина. Нещо зеленикаво и това нещо се движеше. Той почувства остър пристъп на страх, а ръцете му стиснаха щурвала. Това нещо бе проникнало и на летището в Мидуей!

Бързо товареха хората в самолета. Зеленикавото вещество обаче беше навсякъде: тънката му пелена се извиваше по пистата за излитане и още по-нататък — в посока на полето на летището, по товарните площадки. Той видя как хората си правеха импровизирани огнемети, използвайки цистерните, и заливаха с огън от маркучите им веществото, забавяйки настъплението му.

Този път самолетът стоя приземен само пет минути, нямаше време дори за дозареждане с гориво. Дежурната от контролната кула бе сменена от някакъв мъж, който не знаеше нищо за съпругата му и за новороденото. Както усети Пит, мъжът от контролната кула бе изпаднал в истерия, това се усещаше и по гласа му.

— Това вещество проникна вече и в зданието. Боже мой! То е тук!

След това предаването се прекъсна и друг глас, по-спокоен, заговори, но очевидно отдалече:

— Уоли? Ти ли си Уоли? — извика Пит.

— Да. Натовари ли се, Пит? Това е последният полет, приятелю. Искай потвърждение от Милуоки, чу ли?

Като успя да потисне вълнението си, Пит произнесе задължителните в такива случаи думи. Последва кратко засилване и излитане. Той поведе машината отвесно нагоре, без да обръща внимание на краткия писък, прозвучал в слушалките му. След секунда ги свали от главата си и се заслуша в крясъците в самия самолет, сякаш те повтаряха това, което бе чул от контролната кула. Той се обърна и видя струйка вода, стичаща се под вратата.

— Само не в езерото! — каза си високо той. — Тази твар живее във водата и ще се разпълзи наоколо. Не, нужно ми е добре разрушено здание, още по-добре, ако в момента гори…

И в същия миг видя, това което търсеше — разкошен жилищен блок. Той се издигна малко нагоре, направи кръг, после се издигна още малко, а след това изви носа на самолета отвесно надолу. Тънка зелена нишка проникна в кабината и Пит я гледа една минута. След това затвори очи и започна да се моли:

— Господи, нека да е момче! Позволи ми да загина заедно с машината, а не от тази гадост!

Самолетът се взриви със страшен грохот, докато Пит още произнасяше молитвата си.

Марк Кенистън отчетливо си представи клона, преминаващ през йодната бариера, която бяха разпръснали. Даваше си сметка, че този път практически не разполага с нищо, с което да надхитри противника. Надзирателката стоеше на вратата и гледаше изхода към пожарната стълба в дъното на хола.

— Ето го — произнесе тя и Марк стисна ръката на Еди, която по някакъв начин се бе озовала до него.

— Хари, ти и другите мъже съберете всички възможни чаршафи. И по-бързо! — заповяда Марк.

Хари и двама други мъже се хвърлиха вътре в помещението. Тропотът от обувките им се разнесе из разрушената сграда.

— А вие — обърна се Марк към надзирателката, — започвайте да късате чаршафите на възможно по-тесни ивици. Стига да не се усукват като ширити.

Той огледа момичетата, опитвайки се да прецени кои от тях са в състояние да се движат сами, като ги отделяше от тези, които очевидно нямаше да могат. Хари хвърли в стаята два чаршафа и отново изчезна. Марк хвана единия от тях и започна да го къса на ивици с ширина шестнадесет дюйма.

— Трябва да се забинтоваме целите, както и да обвием всички останали — каза той, като продължи трескаво да къса тъканта.

Кенистън започна да бинтова едно от момичетата, покривайки краката й така, че да не остава открито нито едно късче от тялото й.

— Продължавай да бинтоваш — каза той на Еди, а сам се зае с друго момиче.

— Внимавайте да не остане дори късче от тялото непокрито. — Той погледна към Еди и одобрително й кимна. — Много добре. Сега да се захванем с главата, да закрием всичко: уста, очи и така нататък. — Той се усмихна на изплашеното момиче и като се наклони към нея, прошепна:

— Представяй си, че играем на сляпа баба.

Еди покри очите й с лента и момичето кимна с бинтованата си глава.

В стаята се появиха още шест чаршафа, после още седем или осем. След това мъжът не отиде за нови.

— Там вече е невъзможно да се мине — каза един от мъжете, — тази твар покри пода.

— Добре — отговори му Марк, — късайте чаршафите на ширина фут и половина и добре се увийте с лентите, като внимавате да се застъпват.

Той приключи бинтоването на едно момиче и се захвана с друго. Пристигнаха Хари и вторият доброволец, като донесоха още няколко чаршафа.

— Това е всичко, докторе. Няма повече — каза Хари на Марк. Той захлопна вратата и напъха под нея един чаршаф. — Това ще го спре за известно време.

Той също започна да къса чаршафа и за известно време в стаята се възцари тишина. Изведнъж надзирателката посочи бледозелената нишка, която бе намерила пукнатина в мазилката и сега се развяваше покрай стената, на четиридесет фута от мястото, където работеха.

Те успяха да бинтоват момичето. Марк бинтова Еди, а Хари през това време се трудеше над надзирателката. Последен се обинтова Марк. В това време клонът се добра до първото момиче и започна да опипва неподвижното й тяло. Тя не направи нито едно движение и Марк се надяваше, че е изгубила съзнание. Той надяна на главата си калъфка и престана да вижда друго, освен проблясването на светлината от прозореца. Колкото може по-стегнато омота около шията си ивица тъкан и накрая я завърза на възел.

— Готови ли са всички? — попита с приглушен глас. В отговор чу глухото мърморене на останалите. — Добре. Тогава напред ще тръгне надзирателката, тя ще ни изведе. Всички останали трябва да се хванем за ръце и да вървим след нея. Всеки мъж ще носи по едно от момичетата, които не могат да вървят, и…

— Аз ще нося Мили — прекъсна го надзирателката. — Тя е лека.

— Прекрасно — каза Марк. — В такъв случай ще останат само две момичета, за които ще се върнем.

Някой изохка и се чу сподавен вопъл:

— То пълзи по мен. Аз не мога, не мога!

— То ще бъде върху всички нас! — извика рязко Марк, защото отлично разбираше, че паниката може да погуби всичко. — Тихо! Щом го почувствате върху себе си, продължете да вървите спокойно, без да бързате. Но не се спирайте и не се дърпайте. Това нещо ще се влачи с вас известно време а после ще изостане, щом се убеди, че си има работа с тъкан, която не е подходяща за хранене. Където и да ви застигне, не изпадайте в паника и не се опитвайте да избягате.

Марк откри, че вече различава нещо през превръзката и се отправи към първото от момичетата, лежащи на пода. Той помнеше, че кракът й е счупен.

— Трябва ми един мъж — каза той.

Някой докосна ръката му и той чу как повдигат момичето. Хари взе друго момиче. После дойде надзирателката.

— Мили? — попита тя. В отговор се чу плач. — Тихо, тихо! Ще се опитам да не ти причинявам болка.

Марк взе следващото момиче и изведнъж почувства друго да се изправя на крака.

— Моля ви, не ме оставяйте сама — помоли се то, като отново падна на пода. — Аз ще мога да се придвижвам, честна дума, ще мога, ако само някой ми помага, ама съвсем мъничко, но да ми помага.

Няколко момичета се събраха около двете, останали на пода.

— Няма да ви изоставим — каза някой рязко. — Ставайте и да вървим!

Марк стисна зъби, когато чу как се счупва костта, и разбра, че временната шина не беше удържала крака и костите се бяха разминали. Момичето изпищя и млъкна.

— Взехме я — каза същият рязък глас. — Тя навярно няма да може да се движи, но ще остане жива.

Останалите момичета вдигнаха и последната: тя беше в безсъзнание. Цялата група започна да се придвижва към вратата. Най-отпред вървеше надзирателката с Мили, лежаща върху широките й рамене. Надзирателката опипваше стената с ръка. Мъжът, който вървеше зад нея, се държеше за ръката на Мили и на свой ред чувстваше, че някой се държи за ръката на тази, която носеше той самият.

Това беше невероятно трудно пътешествие, кошмар без край. Към краката на Марк се прилепи клон. Веднъж той оплете краката му и Марк трябваше да върви с много ситни крачки, премествайки се буквално със сантиметри. Но той не преставаше да се движи и накрая клонът или се разкъса, или се отлепи от него.

Надзирателката ги водеше, като внимателно избираше пътя сред съборените предмети.

Неочаквано Марк се усети, че говори на глас, и сам се учуди на своята увереност.

— Движим се всички заедно — говореше той, — вървим леко и спокойно. Никакви тласъци, никакво спиране. Възможно е да почувствате върху себе си това, но трябва да продължите да се движите. Не се опитвайте да го отстраните от себе си или да се отскубнете.

Клонът изхвърли една нишка и го докосна по гърдите, после тръгна нагоре по калъфката, надяната върху главата му.

Марк почувства как потта се стича по бузите му и мръдна глава, за да може калъфката да я попие. Втора лента от клона запълзя по гърба му. Той усети как се засилва налягането върху лицето му, а също и това, че петното светлина, преминаващо през калъфката, намаля. Той бързо затвори очи и моментално почувства тежестта на клона върху клепките си. Втресе го, по тялото му запълзяха тръпки и Марк помисли, че ще повърне.

— Стигнахме стълбището и започваме да се спускаме — чу приглушения глас на надзирателката.

Момичето, което носеше, заплака и той я прегърна по-силно. Клонът отпълзя от лицето му, притисна калъфката върху шията му и продължи към гърдите, а после окончателно го изостави. Марк знаеше, че сега той ще се захване с момичето. Тя изгуби съзнание. Марк чу как някой напред започна да плаче. Тогава заговори отново. И риданията престанаха. Те се вслушваха в гласа му, страхуваха се да не се разгубят, но продължаваха да се вслушват. За тях гласът му беше това, което бе за него осигурителното въже в тунела на метрото. Той продължаваше да говори. Като слизаше по стълбите си мислеше за Еди, която вървеше пред него, като си представяше как държи момичето под ръка, насочва я, предпазва я от паника. На някои места клонът беше под краката им и те вървяха върху него, като върху слабо надут матрак.

— Не се спирайте. Движете се, дори ако се премествате само по сантиметър в минута, само не се спирайте! — извика той.

— Той ме оплете цялата: и бедрата, и шията… — чу той гласа на надзирателката.

Човешката верига продължи да се движи, наистина значително по-бавно и Марк почувства допълнителната тежест на клона, обвиващ цялото му тяло. Стана му неимоверно тежко от нарасналата тежест, от прикованата към него девойка. Всяка нова крачка правеше с цената на нечовешки усилия, всяко вдишване бе мъчение. Повече не можеше да се движи, двата му крака бяха притиснати един към друг… Той се придвижи няколко сантиметра, усещането беше такова, сякаш вървеше в море от смола. Но ето че усети как тежестта се оттегли от главата му, той с облекчение въздъхна дълбоко и веднага започна да говори. Едно от момичетата изпищя истерично.

— Помнете — повиши глас Марк, — то не може да проникне през памучната материя. Продължавайте да се движите.

Момичето, което носеше на рамото си, плачеше. Тогава той й пошепна:

— Успокой се. Той няма да те достигне. Успокой се.

Тя утихна, а той продължи с нея и клона още двайсетина крачки, но в това време групата също напредваше. А Марк все говореше и говореше…

Още стъпало и вече вървят из преддверието, после се спират, после едва не попадат в някаква стая, после в друга, промъквайки се през камари от вещи, които се налага да опипват, за да намерят пътя. Продължаваха напред, докато не усетиха полъха на свеж въздух. Марк усети капки дъжд, калъфката прилепна към лицето му и той затвори очи.

— Дворът е право пред нас — чу той гласа на надзирателката.

Марк се спъна в някакъв стълб или нещо такова. Момичето здраво се хвана за врата му. Той загуби равновесие и за да се задържи на крака, се опря с ръка на стената, като почувства еластичната възглавница на клона под нея. Клонът моментално се раздвижи под ръката му. Марк я дръпна, усещайки как той се е залепил за нея. Той продължи нататък и клонът изостана.

Дъждът плисна като из ведро. Марк продължи да се държи за ръката на момичето пред него, вървеше, като шляпаше в локвите, и почти се блъсна в девойката, когато тя внезапно спря.

— Ето че пристигнахме — каза надзирателката.

Марк внимателно положи товара си, но момичето още няколко мига продължи да се държи за врата му. Той чу как тя прошепна:

— Благодаря ви, докторе. Много ви благодаря.

Марк сне много внимателно калъфката от главата си и огледа двора. Тук клон не се виждаше и той каза на другите от групата, че могат да свалят качулките си. Но предупреди да внимават и да не свалят останалата памучна броня. Качулките им трябва да са готови, за да могат веднага да ги надянат при нужда. Те приседнаха в очакване на вертолета, без да обръщат внимание на дъжда.

16 часа и 35 минути

Те седяха под проливния дъжд в двора, щастливи от мисълта, че са тук, разменяйки си усмивки. Беше им много хубаво.

— Ей, вие там. Добре ли сте? — изведнъж надвика дъжда един глас.

Те погледнаха в посока на гласа. Към тях идваше пожарникар с гръбна пръскачка. Когато влезе през вратата, Марк веднага го позна. Това бе един от водолазите, които държаха осигурителните въжета при спускането в тунела на метрото. Като видя Марк, пожарникарят възкликна:

— Чудесно, докторе! А ние ви търсим навсякъде! Там искат да ви измъкнат оттук. Нашият щабен автобус е на четири преки. Ще ви изпратим дотам.

Кенистън погледна жените и момичетата, после се обърна към пожарникаря. Той проследи погледа му.

— Добре, добре. Всички ще вземем на буксир. На улицата стои наш камион, а ние точно се каним да заминаваме. Свършва ни разтворът, а няма откъде да си доставим. Да тръгваме, вървете след мен, идвайте всички!

Марк пропусна напред жените и остана в опашката на колоната. Понесоха ранените на ръце. Когато доближиха камиона и качиха всички, шофьорът каза на Марк:

— Докторе, тръгнете надолу по улицата до края на квартала и завийте наляво. След два квартала ще видите един от нашите камиони. Той стои на кръстовището. Оттам ще извикат вертолет за вас. Но побързайте.

Марк погледна Еди и Хари.

— Качвайте се — каза той, като посочи камиона. — Аз ще ви намеря, щом се освободя.

Еди и Хари се спогледаха. После погледнаха Марк и поклатиха отрицателно глава, сякаш се бяха уговорили предварително.

— Решихме да останем с теб — каза много тихо Еди, — затова нека да не спорим. По-добре да побързаме. Нямаме много време на разположение.

Марк се опита да възрази, но не му достигнаха думи да ги убеди, а душата му се изпълни с топлина. Той огледа смешните, забинтовани фигури на Еди и Хари и каза на шофьора:

— А нямате ли тук при вас водонепроницаеми костюми?

— Как да нямаме — шофьорът показа към каросерията.

Марк отведе Хари и Еди зад камиона и те, като поровиха, намериха три подходящи по размер костюма. Като се разсъблякоха до бельо, те облякоха костюмите. После се обърнаха и тръгнаха по улицата, а зад тях се чуваха благодарностите на жените и напътствията на пожарникаря.

На ъгъла те завиха и потресени спряха. Цялата улица бе запълнена от клона. Веществото покриваше като пелена всичко наоколо. Тя се издигаше, преливаше, пълзеше нагоре и надолу по стените на все още неразрушените здания. На улицата се извисяваше камара от рухнали тухлени стени, а краят на квартала трудно можеше да се види.

Хари сви рамене.

— Какво да се прави? — каза той. — Трябва да вървим. Тази твар няма да се отдръпне, за да ни пусне.

И той тръгна напред по улицата. Не се чуваше звук. Само дъждовните капки шумяха монотонно. Хари се стремеше да заобикаля израстъците на клона, а когато това беше невъзможно, той внимателно стъпваше право върху зеленикавото вещество и бързо вдигаше крак, за да не може издуващото се вещество да обвие крака му. Еди и Марк го следваха. Към края на квартала Марк каза:

— Забелязахте ли как се промени нашето отношение към тази твар? Вижте как стъпваме по нея, сякаш винаги е било така.

Еди се обърна и му се усмихна.

— Точно в това е гаранцията, че ще го победим. Ах! — Незабелязвайки, тя премина много близо до разрушената стена, от която стърчаха парчета от тухли с остри краища. Сърцето на Марк щеше да се пръсне, когато видя, че костюмът й малко над дясното коляно се закачи за една тухла. Той се скъса и през цепката се видя кожата. В миг всичко се измени. Марк трескаво се заоглежда, за да види дали няма наблизо нишки на клона, които да нападнат Еди. Той рязко я отблъсна от стената, покрита частично с клона, и каза:

— Хари, не виждаш ли камиона? Трябва да се измъкваме оттук!

— Нищо не виждам, докторе. Да видим дали не е зад този ъгъл.

Те заобиколиха ъгъла. При ходенето Еди се навеждаше и прикриваше с ръка скъсаното място. Те погледнаха по улицата. В края й имаше огромна купчина рухнали тухли, които я затваряха, и от нея повече нищо не се виждаше.

— Да вървим по-нататък — каза Марк.

Те вървяха толкова бързо, колкото можеха. Веднъж им се наложи да отбият нападението на клона, който се беше хвърлил върху тях от прозорците на втория етаж. Накрая те заобиколиха купчината тухли и видяха камиона. Почти целият беше покрит със слой от клона. Никой не се виждаше наоколо.

— Видяхте ли какво се е случило? — каза Хари. — Камионът е бил блокиран от рухналото здание. Да се надяваме, че момчетата са успели да се спасят, но от това на нас не ни става по-леко. Къде да вървим сега?

Те се огледаха. Гледката беше пустинна: никакви следи от жив човек, само развалини от къщи и затрупани и наводнени улици. Улицата, по която току-що дойдоха, беше покрита със слой от клона. Нямаха никакъв изход — нямаше къде да отидат.

Марк показа един многоетажен гараж на петдесетина метра от мястото, където се намираха. Подземните естакади бяха покрити с клона, но слоят не беше много дебел.

— Хайде да опитаме. Може би ще успеем да достигнем до покрива и да привлечем вниманието на някой вертолет.

Еди и Хари гледаха със съмнение натам.

— Може би имате други предложения?

Те мълчаливо свиха рамене. Тримата преодоляха разстоянието до входа и започнаха да се изкачват. Марк се движеше отдясно на Еди, прикривайки крака й от възможно нападение от нишките на клона. Те внимателно стъпваха по килима на клона, отгоре от време на време падаха циментови плочки, откъртени от една от колоните. Падайки на близката естакада, те също потъваха в зеленикавия слой.

Стоманените конструкции на зданието над тях изглеждаха тъмночервени от отблясъка на пожарите, там, горе, поне нямаше клон. Накрая те стигнаха до това място, където той беше изял всичкия бетон, и по-нататък се придвижваха по сложната плетеница на арматурното желязо, което някога е било в бетонните блокове. Колкото по-високо се качваха, толкова по-рядко срещаха клона. И накрая, когато стигнаха покрива, видяха, че клонът тук се забелязва само на отделни петна. Но тези огнища от клона бяха изчерпали всички хранителни вещества и сега изхвърляха тънки пипала на всички страни.

Тримата погледнаха към оловносивото небе, но не видяха нищо радостно освен тежки от влагата облаци.

— Мисля, че ще трябва да почакаме — каза Марк, — и да се надяваме, че скоро ще дойдат да ни вземат.

Като си избраха място сред стоманената конструкция на сградата, те седнаха на самия й край.

17 часа и 30 минути

— Колко още трябва да чакаме? — попита Еди.

Те седяха на металните конструкции на дванадесететажното здание, а долу под тях улиците бяха наводнени. Собствено те и не виждаха улицата; пред тях плуваше пелена от мъгла, пронизвана от дъждовните струи, а понякога във въздуха се виждаха извиващите се ленти на клона. Марк не знаеше на каква височина клонът може да изстрелва своите нишки.

— А ще успеят ли да го задържат тук? — попита Еди след известно време.

Трябваше да го направят. Ако успее да се промъкне в езерото… Всички езера ще почувстват присъствието му, всички територии около великите езера ще станат негови жертви, градовете ще започнат да загиват един по един и с придвижването на тази твар по земята може да настане ден, когато тя ще притисне човека до океанското крайбрежие, разраствайки се и увеличавайки се по размери.

Марк си представи какво количество органично вещество има в дълбините на океана и нещо го жегна под лъжичката.

Еди внезапно се притисна към него и той видя люлееща се лента на клона, търсеща поредната жертва. И ето — тя докосна ръката й, изви се и се отдръпна от мократа повърхност на гумения костюм. Нишката на клона изчезна в дъждовната пелена.

Гледайки над главата на Еди, Марк видя трептящото зарево на пожарите, което се виждаше като петна през мъглата.

Той усещаше миризмата на пожарите и си мислеше, че дори и да мине вертолетът, може да се окаже твърде късно. В този миг те чуха приближаващ се шум на двигатели. Хари се опита с викове да привлече вниманието на летеца. Вертолетът бавно плуваше сред облаците. Това беше същата машина, която ги беше закарала до затворническата болница, досети се Марк. Баз Кингсли със своя неизменен микрофон в ръка им махаше за поздрав.

От вертолета, развявайки се на вятъра, висеше въжена стълба. Марк и Хари хванаха долния й край и я изпънаха, като дадоха възможност на Еди да се изкатери. Еди се качи, Хари подбутна Марк напред, а сам отстъпи една крачка. Щом Марк стъпи на първото стъпало, около кракът му се уви едно от пипалата на клона. Той веднага пусна стълбата и, балансирайки, се хвана с другата ръка за стоманената конструкция и стоя така, докато клонът не го пусна и не изчезна. Вертолетът, веднага след като той пусна стълбата, излетя на петнадесет фута нагоре, а след това внимателно започна да се спуска. Този път Марк успя да се качи в машината. След него започна да се изкачва Хари. Но още преди да започнат да прибират стълбата след успешното му изкачване, в долния й край се вкопчи израстък от клона и бързо започна да се изкачва по нея във вертолета. Мърморейки проклятия, Хари извади ножа си и с един удар преряза стълбата и тя изчезна надолу… Летецът рязко издигна машината във въздуха и го поведе на максимална височина.

До съзнанието на Марк едва достигаха думите на Баз, които той мърмореше в своя микрофон, а и не се стараеше да вникне в смисъла на репортажа.

Те се приземиха и сигурно Баз беше успял предварително да предаде съобщение за тях, защото ги срещна един армейски джип със седящ в него майор. Във втория джип след него бяха Ирен Апел и Мори Купър. Ирен, права на седалката, махаше с ръка на Баз.

— Ние също кацнахме, Баз! Нулева видимост. Повече няма да има полети над града. Приближават самолети разпръскватели.

Баз се премести при нея на джипа и те отпътуваха.

Майорът се представи. Казваше се Том Арлингтън. Той ги заведе в щаба, който се помещаваше в арсенала. Дадоха им сухи дрехи и след това ги нахраниха с топла супа и кафе и без всякакво прекъсване организираха съвещание, посветено на въпроса за това, как може да се спре разпространението на клона.

— Доктор Кенистън, вие сте специалист. Какво да правим сега? След десет минути чакаме да се появят самолетите. Всеки може да покрие площ от две хиляди акра. Всички самолети са заредени с разтвор на йод. И тук възниква въпросът къде е най-добре да нанесем удара? Откъде самолетите трябва да започнат пръскането?

Марк измести чинията със супа и погледна картата, заемаща цялата стена на стаята. На нея беше целият град с предградията. Дебелата червена линия обхващаше почти целия град. В нея беше клонът, той растеше със всяка минута и ту тук, ту там се появяваше и зад чертата, появявайки се на мили от първоначалното си възникване.

— Трябва да се залее с разтвор цялата брегова линия. Необходимо е на всяка цена да попречим на проклетата твар да попадне в езерото, а ако това се случи, нищо вече не може да ни спаси — каза Марк.

Самолетите започнаха да пръскат от страната на езерото, поливайки бреговата ивица отначало на ширина петдесет фута, при второто прелитане увеличиха ивицата до сто фута, после до половин миля. Другите самолети започнаха операцията по пръскането на няколко мили на запад, отправяйки се към центъра на поразения район, като при всяко прелитане разширяваха ивицата с отровата. Скоро целият град бе заобиколен с ивица от разтвор на йод, широка цяла миля. За това бяха необходими два часа. Особено голямо количество разтвор бе хвърлено над реката.

Клонът се опита да изхвърли израстъци в напразно търсене на източници за хранене. Центърът на града вече не можеше да му предостави достатъчно количество хранителни вещества, за да поддържа жизнеспособността на целия организъм. Лишените от бетонната си обвивка железни конструкции се издигаха високо в небето като жалони, посочващи местата, на които някога са се издигали най-високите сгради на града. А там, долу, дебели слоеве клон покриваха буквално всичко наоколо. Той не можеше вече да се разпространява в нито една посока: по целия периметър на огромната площ имаше преграда от разтвор на йод. Градът бе опустошен. Клонът бе запълнил цялата канализационна система, всички тунели на метрото и всички изби на зданията. Той бе проникнал във всички съоръжения, изсмуквайки последните частици от солите на калция, навсякъде, където бе успял да ги достигне. От трескавото търсене на хранителни вещества цялата огромна маса на клона се раздвижи и започна още по-яростно да пулсира. От основната маса нагоре излетяха многочислени ленти и камшици, започнаха да се издуват мощни възли. Впечатлението бе сякаш въздухът е пронизан от лентите на серпантини в новогодишна нощ.

Колосалната маса на клона, разположена върху площ от сто квадратни мили, се издигаше, извиваше и взривяваше. Сякаш градът беше нещо живо и сега изживяваше предсмъртните си мъки. Доколкото можеше да се види, градът представляваше арената, върху която клонът агонизираше. Той отчаяно се мъчеше да прескочи смъртоносната за него бариера от разтвор на йод, като използваше умъртвените участъци от своите тъкани, но и тук претърпяваше неудача. Щом забелязваха уязвим участък в бариерата, където клонът би могъл да направи пробив, хората моментално се отправяха нататък с нови количества разтвор.

И ето настъпи моментът, когато клонът не можеше вече да разходва толкова енергия, колкото му беше необходима за поддържане на неговата активност. Той умираше от глад. Зеленикавите ленти и камшици престанаха да излитат нагоре, той престана да се мята. Когато всички ресурси от хранителни вещества бяха изчерпани, в молекулярната структура на клона се извършиха нови промени. Клонът се опитваше да се приспособи към променените условия.

Внезапно движението на веществото на клона се прекрати напълно и това неочаквано спокойствие предизвикваше същото вледеняващо въздействие, както и видът на пулсиращата и изпаднала в конвулсии маса. Хората, следящи за поведението на клона от самолетите, разбраха, че той се подготвя за някакви нови действия, съобразно с промяната на условията. Във всички направления по радиото полетяха предупреждения за пълна готовност към всички възможни изненади.

На клона му бяха необходими всичко двадесет секунди, за да преустрои вътрешната си структура, но на пръв поглед външно не можеха да се забележат никакви признаци на тези промени. Този път най-подходящите за промяна и приспособяване молекули на организма на клона намериха изход, който се оказа гибелен за цялата маса. Тези молекули започнаха да живеят, като поглъщаха цялата останала маса на клона. Той започна да получава необходимата му енергия, като се самоизяждаше. Скоро на повърхността на неговата обща маса започнаха да се появяват дупки и ями. Започнаха да ги пръскат и заливат с нови порции разтвор на йод и процесът се ускори. Към 22 часа хората разбраха, че са укротили клона. Нямаше нови съобщения за пробив на веществото или за нови появи, а самият клон вече не беше в състояние да стигне до езерото. Беше невъзможно да се води борба с пожарите, бушуващи в града, и голяма част от клона загина заедно с горящите сгради. Той нямаше къде да се дене, яростните пламъци на пожарите го принуждаваха да се мята и гърчи, изхвърляйки израстъци във всички направления в търсене на изход за спасение, но всичко това беше безполезно и той загиваше в огъня. Оцелялото вещество от клона трескаво засили издирването на хранителни вещества и обираше абсолютно всичко, което можеше да превърне в своя тъкан. Отслабените от предишните атаки на клона сгради не можеха да издържат на натоварването от тежестта му и започнаха да се рушат.

Градът беше потопен, разрушен и във властта на огъня. Марк започна да осъзнава размерите на битката, която се водеше за града, смъртоносната битка против чудовището, което погуби града. Той чувстваше в ръката си ръката на Еди. Градът загина, но хората оцеляха. Те още се борят.

Под всеки голям град и сега текат цели реки, в които в изобилие се съдържат всевъзможни органични и минерални вещества. Те представляват сами по себе си богат източник на енергия, който може да послужи като тласък за протичането практически на всякакъв вид химични реакции. В тези потоци в раздробено състояние се съдържат почти всички известни хранителни вещества. В тях има различни сапуни и миещи препарати, остатъци от медикаменти, подправки и ароматични вещества, оцветители и бои, козметични препарати, помия и избелващи средства, смоли и катализатори, ензими и отпадъци от жизнената дейност на човека. Смесвайки се помежду си в невероятни комбинации и концентрации при най-различни температури и налягане, тези химични вещества, течащи в канализационните тръби, представляват сами по себе си този химичен реактор, от който може да възникне всичко на този свят.